Защо около мен болката дълбае и ръмжи,
та и на сезоните забравям даже красотата.
Светът прогнил от болест, невяра и лъжи,
вред се шири хорска злъч като от зараза.
Капе всеки ден- самотно откършено листо,
а календарът си мълчи, миг и не пропуска.
Животът се обърка- гари без перон, ръми,
в картонена кутия сбрал скритата омраза.
Крещят у нас минути нощем, дни без глас
и свирепи вълци вият за плячка из нивята.
Народът гладен, Боже, тръгнал гол и бос,
да дири, от кого ли, в късче свойта правда.
Гледа ни Апостола от отсрещния портрет,
а толкоз чисти са очите му до синьо- сиви.
Апостоле! Обет даваме на този черен ден,
да бъдем честни, борбени, болка за да няма.
Вън вие плач и скръб в този февруарски ден.
Мрачно е небето. Може би помни за преди?..
Дим се вие нависоко, по земята е тъй тежко.
Апостоле! Вярата върни ни! И ни води! Води!