Червеношийките, рисувани на камък,
подхващат песните ми зимни вместо мен.
Подир раздялата осъмнах някак няма -
сълза е, вик е , но - не е рефрен.
И ето - делегирам им сълзата.
Тушират я със бодрост. Всеки път.
На мен ми пъхат вятър във яката -
да имам път наместо кръстопът.
И аз усещам - някак ще издрапам
от спомена, тъгата и плача.
Пак ще се влюбвам, но не толкоз сляпо,
че даже камък да очовеча.