Усещам фалша – рано или късно,
когато почне да струи умора
и в задушаващата ; прегръдка
с теб – постепенно – спрем да си говорим,
и все по-често почна да излизам –
дали за хляб, или за нещо дребно –
и изтънее сребърната риза
на паячето в тихата ми дневна.
Дордето здрачът още е копринен,
е точно времето да си отидеш –
ако със теб един към друг изстинем,
не искам да го мисля, нито видя.
Не мога вечно да те боледувам,
и тихото да ме притиска в мрака.
Понякога и болката си струва...
ако умееш дълго да очакаш.
Но не и ако всичко се диктува
от кризата на средната ни възраст.
Не става в любовта да се преструваш
единствено от страх да не замръзнеш.
Защото мога фалша да усетя,
а паяжината – да я разкъсам.
Все някога на изток ще просветне.
И моля се – дано не бъде късно.
В.Й. 6 септември 2018, София