Очите ми се пълнят с тръни
и разкривени йероглифи.
Не искам твоето безсъние.
Защо пристигна неповикан?
Септември с дъх на черен хляб
накладе листопаден огън.
Нима не знаеш, че скръбта
понякога не се надмогва?
Когато залезът разля
отатък хълма златна лава,
от твоя дъх ми загорча.
А търпеливо те очаквах.
Отрязах своята коса.
Пресъхнах в непосилна жажда.
И спрях да вярвам в чудеса.
Но любиш ли ме – стих се ражда.
И ще простя, защото знам –
забравата не съществува.
Защото си безкрайно сам.
И цяла вечност ме сънуваш