Барутен погреб е душата ми.
И тръпката, че още дишам
в косите сини на водата
навярно прави ме излишна.
Щом вържа възела на дните –
животът, втората му цедка,
не е така тръпчив и силен.
Но всичко е възможно в петък.
Оставих залеза да плаче
и да кърви до смърт и пепел.
И луди ли в съня ми крачат,
навярно е виновен петък.
О, колко тишина преглътнах!
Кой моите енигми ч;те?
Стоях сама на кръстопътя.
И молех се да дойде петък.
След него нямам много думи,
Навярно на сълза приличам.
И тя ще плъзне помежду ни.
Защото в петък ме обичаш.