Забравих как звучеше моят глас,
дали съм плакала от много обич,
как къртеха се в мене – пласт след пласт,
и падаха ръждясали окови.
Брезата ме научи да мълча
и аз почти до смърт съм онемяла.
Не помня някога дали крещях
и как във самота съм оцеляла.
Сега у мен узрява тишина,
издраскана със цветни тебешири.
И случи се да приютя пчела,
а тя в несвестен уплах ме ужили.
Но тихото се пръсна изведнъж,
изпълних се със звук и медовина.
Небето се смили и рукна дъжд
и в мене закипя тамян и вино.
И ето че се върна песента,
която някога насън ти пеех,
Денят ми подир тебе откънтя,
а есента със длани ни люлее.
Познавам невъзможната любов –
навярно даже с теб ще ни отива? –
измолен от небето благослов,
причината все още да съм жива.
И – щом жужат в душата ми пчели,
дали не ме подготвят за раздяла?
Отидеш ли си, страшно ще боли.
И как без тебе ще остана цяла?