Мълчанието между двама изпълва разстояния,
по завои лъкатуши, а въздишките му
в недоумение по кръстовищата спира
и се чуди кой ли път да хване,
после се завръща в душите ни,
а там се е стаила тъмнината,
в която сме ослепели от безмълвие
и се чувстваме поединично без вяра.
А в стаята ми се събират всички тишини
и ми се струва сякаш- оглушавам,
и те крещят в душата ми,
а ги чувам единствено аз,
объркват спомени мисли в едно,
а аз търся светлината, в която ти си,
а аз отново сама и я нямам.
И блести снегът отвън,
лекокрили бели пеперуди в танц
без смисъл устремени към смъртта си.
Разбирам... многоточие е случилото се
помежду ни, а надеждата е някъде след него,
в мълчанието между две и две очи,
понесли в себе си началото и края...
А само стъпка, знаем... трябва...
от двама за протегната ръка
към новото начало...