Едва издържам затворен в тясната гипсова рамка.
Прилепен като цветно петно върху снежнобяла стена.
Тук живея отдавна и преживявам огромна драма -
в тази стая, в този град, в тази чужда страна.
Кротко лицето ми мият слънчеви многоцветни лъчи.
Синът ми,художника,е предал чрез мен идеала си вечен.
Но аз - живият,с жадногледащи и разбиращи още очи
съм на безмълвие и неподвижност вечна обречен.
Как беше щастлив!- в топло сако ме загърна завинаги.
Прах да не поглъща - с маслен лак го даже покри.
Така ме остави - замечтан, в боите гъсто застинали.
Не разбра ли той,че кръвта ми върху платното кипи?
Говоря измислици.Сам художника в това и не вярва.
Талантлив, чудесата нови с четката своя ще ражда.
А аз така ще живея - върху ми години ще се стоварват
и денонощно ще гледам от кривия гвоздей свърхважно.
Без да заспивам - ще шепна нещо в нощта неразбран,
за да слуша той моите мисли - много нежни и ласкави.
Вдъхновение негово - точно ще движа крехката длан
в съня му, когато нещо рисува - без да го стряскам.
Портрети съседни ще ме приспиват в нощите късни.
А аз вечно буден - за съдбата му все развълнуван,-
ще слушам кръвта си във вените тънки как блъска
на ръката безсмъртна, която сина ми с любов нарисува...
10.10.1994 г.
468 Москва