Сърцето ми не иска в мене да нощува -
да се пресели, моли, в твоите ръце.
Гласът ти чуден го е завербувало,
когато нощем песни му тъчеш.
С очите си в дантели го оплиташ.
Навиваш му пружината за вечност.
Надежди му внушаваш до пресита.
Дъгите му постилаш от човечност.
За-туй сърцето ми не иска да нощува
във клетката на моите гърди.
Чувам го в съня си, че бълнува,-
да го прегърнеш чака, в своите мечти.
22. 05. 2012 г.
659 Б. Алекс.
Петр Пенчев