Тръгват безплътни сенки
по котилото на мрака.
Старите комини на дима
тялото изпращат
все нагоре.
Натежават мислите,
същински думи от олово,
и скубе вятър перушината им,
и изтрива с палец пътя,
по който някого
от съня си чакам.
И
не остава нищо друго,
освен във вечерите си,
задъхани от тишина,
до неприличност
си измислям дни от минало,
забравени в канон
на зимна пряспа.
Тогава...
не съмва дълго,
а нощите са тежки.
Представям си ги-
смугли вещици,
наметнати във черно
и с прокъсани обувки,
спускат се и хищно
в очите ми се свират.
Постепенно чезнат думите,
с които го сънувам.
И няма нищо в мен...
Само в оная невидима
чакалня на сърцето ми
като гара изоставена
с прашасалия под,
оцелява образът на някого.
От лани...
Скрила в шепите си
мъничка надежда
за пясъчно утро.