Пеньо Пенев. Болгария
Перевод Юрия Деянова
Ветер деревья качает,
хмуро плывут облака,
струи костёр раздувают,
ветви нам машут – пока.
Лес застонал, содрогнулся,
плачут дрова и трещат,
жёлтое пламя взметнулось,
грома раздался набат.
Дождик колотит по листьям,
пламя погасло, лишь дым,
искры взлетают игристо,
заняты мысли другим.
Гаснет надежда, как пламя,
боль нарастает сильней,
нет письмеца мне от дамы,
думы и думы о ней.
***
Март 2019 г.
Пеньо Пенев Нощ.
Дърветата край мене зашумяват,
внезапен вятър клоните люлей...
В небето облаци се накълбяват -
и огъня ни лагерен гасней...
Гората дъха стонове тъжовни,
гората в плач бучи, ръмжи, пращи...
Жълт пламък реже облаци оловни,
в небето смръщено глух гръм трещи.
Последната главня горчив дим вдига,
последната главня пред мене грей...
Една искрица в тъмнината мига
и едър дъжд започва да се лей...
Последната надежда в мен изгасва,
изгасва като сетнята главня...
Писмо пак нямах - мъката нараства...
Забрави ме ти, миличка жена!
1952 г.