Изминах всички пътища към Рим,
но Рим да видя не успях обаче.
Научих, че когато се мълчи,
най-силно се копнее да заплачеш.
Тъгувам често, дойде ли април
и тъмното безлунно ме засипе
с дъждовния си ситен аркансил
зад миглите зелени на върбите.
Бленувам още бавното небе
над стенеща под ласките дъбрава,
с онези мигове, когато бе
момче, което с мене възмъжава.
Как после гарата ни приюти
в студения и мрачен понеделник...
И аз не исках да си тръгваш ти,
защото знаех, че ще е последен.
Намразих постепенно пролетта,
защото тя ме кара да съм жива,
да вярвам в невъзможните неща –
уж тук е любовта, а си отива.