Душата ми е мост невидим
между небето и земята.
Нима е време да си ида,
щом гаснат, тихи, сетивата?
Издишат снежните комини
последната й плаха ласка,
Врабецът бард ли е наминал
и стих в стъклото ми надраскал?
И е отлитнал тихомълком.
Но стъпчиците още светят
в затихващия стон зад хълма,
в кардиописа на сърцето.
Един след друг ще си заминем –
нетленен, догоряващ въглен,
косачи в Божии градини,
отдето този свят е тръгнал.
В.Й., 12.юли 2019, София