Доста нощи почти не съм спал.
За теб мислех, в съня си те ваех.
Твоят образ, съм вечно мечтал.
Не бе тленен, но беше омаен.
В един дълъг и тягостен ден,
те съзрях, любов бяла, в тълпата.
Ти бе с рокля от розов сатен
и със розова шнола в косата.
Аз не чаках, а тръгнах след теб.
Сякаш – близка, но всъщност – далечна.
И, попаднал в любовния плен
подразбрах, че за мен ще си вечна.
Ти ме стрелна със сини очи:
любопитни, смутени и мили.
Беше ясно, че нашите съдби
ще живеят в общ дом – лекокрили.
И днес търся аз кътче с луна.
Тя да свети, а ний да се любим…
„Устни дай ми!” Луната позна:
- Който люби, той нищо не губи!
*
( От книгата ми "Барабарите на любовта" )
Литатру1