Стихи Николая Лилиева

Владислав Левитин
Стирает память, что далече…

Стирает память, что далече,
былое только лишь мечта.
А где-то шум. Неясны речи –
немеют хладные уста.

Внесли по лестнице на пятый,
и чей-то смех звенит в ушах,
и песня чуждая невнятно
вселяет в душу вязкий страх.

О, горько как, что ты забытый,
и чувствуешь, что ты один,
и не к тебе в сиянье скрытый
спешит на лодке Лоэнгрин,

что одержим он не тобою,
не для тебя горят огни,
что лебедь не тебе раскроет
крыла, как белый снег, свои,

что не тебя пьянит и чает
в благоуханье лилий синь.
О, как печально пред началом
Спектакля смотрит Лоэнгрин!

Погасва споменът далече…

Погасва споменът далече,
и миналото е мечта.
Навън шуми. Пред тъмни речи
мъртвеят немите уста.

Към петият етаж понесен
по стълбите аз чувам смях,
и някаква незнайна песен
навява на душата страх.

О тая горестна забрава
на чувството, че си самин,
че не за тебе засиява
от свойта лодка Лоенгрин,

че не за тебе се обсебят
тъми от будни светила,
че не за тебе снежен лебед
размахва белите крила,

че не и тебе упоява
лъхът на син и строен крин.
О тая горестна поява
пред първий акт на Лоенгрин!


Тишина

Послушай - это тишина
в тот миг, когда стихает буря,
когда последняя волна
готова пасть о грань гранита,
где волнолома есть стена!

Смолкает бури рёв сердитый
и побережью даст уснуть –
оно летит, стремится к небу,
как и мечта, что выбрав путь –
стремится дописать поэму.

Тишина

Послушай тая тишина
на в миг затихналата буря,
преди последната вълна
да се разпръсне о гранита
на вълноломната стена!

Замлъква врявата сърдита.
Крайбрежието вече спят
и към небето се възема
като мечта по своя път
една несвършена поема.


В мерцанье

А это в мерцанье осеннем,
где светом напитан простор –
день, и
его не приемлет мой взор.

Ищу я в тумане, что брезжит,
то здесь, в стороне ли иной,
где же
ушедший мой сон золотой?

Трептят простори,осветени…

Трептят простори,осветени
от първи есенни лъчи.
Ден е,
но не пред моите очи.
 
През замъглените завеси
напусто взирам се навън.
Где си
на миналото златен сън?


Париж, ты и убийца и отец…

Париж, ты и убийца и отец
моих надежд. К отравленной водице
твоей иду, тянусь я, чтоб напиться,
невинными губами, наконец.

Вы посмотрите, как коварен он
в мучении стихийном и сторуком;
я лишь в мгновенье пламенной разлуки
в желании безумном утолён!

Париж, Париж, убиец и баща…

Париж, Париж, убиец и баща
на моите надежди тиховейни,
към твоите отровени басейни
протягам нецелунати уста.

Ти виждаш сам коварните бодли
на мъката, стихийна и сторъка,
и в тоя миг на пламенна разлъка
безумната ми жажда утоли!




Мои воспоминания
(вольный перевод)

Память моя
птицей в ночи
несётся бездомной,
скитаясь и прячась
от света.

Песня моя
несётся бесцельно,
сияя неслышно
в грусти осенней,
и снова смолкает.

Лютня моя
изгнанницей
стонет в ночи,
и нет ей приюта
на свете.


Моите спомени…

Моите спомени,
птици в ноща,
скитат бездомни,
скитат унесени,
вън от света.
Моите песни,
скитат без път,
блесват нечути
в скръбната есен — и
пак замълчат.
Моята лютня,
писък в нощта,
стене прокудена
и безприютна
вън от света.