автор: Йорданка Радева
Когато всяко утро
слънцето изгрява
като ново и на уж
наднича срамежливо
зад рамото на хоризонта
забързано с лъчите си,
изглежда някак като че ли
всяко утро за света
в първи път се ражда
и душата ми полита
като пролетния бриз
недокосната
и неопитомена,
ненаситна.
Как вълшебен този миг...
изплита за душата ми
недокоснати вълнения.
Тъй както и брезата
надвесва свилни клони
на реката над брега ;
в сенчица от нежност,
за да чуе на водите
в съкровено тайнство
нови песнопения.
И вярваш си, че може
и през лято сняг да има.
Когато слънцето открадне
в неделно утро миг
от взора на очите ни,
вярваме понякога,
че скришом лятото
се преоблича в бяло.
Защото е вълшебство,
че ни има.