Автор: Генка Богданова
Има в селото ни китно
личност щура, колоритна.
Бързам, за да не забравя
тази „личност“ да представя.
Стрина Дана, чичо Станьо,
кръстили сина си Цаньо.
Име - като име мъжко –
нито сложно, нито длъжко,
му избрала стрина Дана,
но той с него не остана.
Още докато растеше,
Цаньо много щурав беше.
Палав като коза дива
Цаньо беше напаст жива.
Сто бели на ден твореше
и насън щурак си беше.
Той беше „среден“ ученик,
бе с пъргав ум, но лош език.
Беше пръв сред хайманите,
цял ден шляе се и скита,
от училището бяга,
вкъщи с нищо не помага,
книга Цаньо не прочита
и за работа не пита,
Веднъж класният му рече:
- Що не слушаш, бе човече?
Не внимаваш в ничий час.
Виж, побелях от тебе аз!
Нижеш двойка подир двойка –
станаха завидна бройка.
Дисциплината ти куца
като циганска каруца.
Слушай, Цаньо, тъй не бива!
Твойта муза пакостлива
щуротии ти нашепва
без окото й да трепва,
че за глупав те намира,
после гледа ти сеира
и ти се присмива скрито,
че си патиш за белите.
Станев Цаньо оттогава
в селото се подвизава
с прякор Цаньо – Музата,
лепнат като кал на бузата.
Забравила и срам, и чест,
тя, музата му и до днес -
луда, палава безспорно,
му нашепва неуморно
само разни дивотии
и безсрамни щуротии.
Даже струва ми се чудо,
че това момченце лудо
се ожени. Взе момиче
прелестно като кокиче,
скромно като теменужка.
да му бъде вярна дружка.
Но разправят в махалата:
„Бял ден не видя горката,
с този хаймана проклет,
че и пияница заклет!
Даньо за съпруг не става,
с нищо не я заслужава!“
С Даньовите щуротии
запознайте се и вие
и сами ще разберете –
музата му не е цвете.
ІІ.
Вчера музата на Даньо
го събуди рано, рано
и зашепна упорито,
че баща му държи скрито
буре дъбово с ракия.
Длъжен бил да го открие,
като смок да се напие,
буренцето да изпразни
и да го напълни с разни
вкиснати компоти стари.
А ракията с другари
после да довърши Цаньо,
дорде капка не остане.
Цаньо музата си тачи –
с нея съгласи се, значи…
После, няма да го крия,
стана страшна дандания.
Днес с баща му са сърдити
и са във конфликт открито.
Всеки иска обяснения
и отправя обвинения:
- Щом стария от мен я крие,
аз напук ще се напия!
И ще черпя който сваря
напук на туй старо-харо!
- Даньо, ти не си ми чедо,
вироглаво си говедо!
Скрих я да не я източиш,
и без мярка пак да лочиш.
Нямаш съвест , нямаш свян,
влачиш се пиян – залян.
Утре покрива ще правя,
с мене ще се трудиш здраво,
без почивка, без заплата -
да ти дойде ум в главата!
ІІІ
Съмна се. Ядосан Цаньо,
че го будят толкоз рано,
кисел като джанка дива
и с очи още гуреливи,
глътна „пищов“ със мастика
и на булчето извика
да му донесе цигари.
Обу джапанките стари
и зашляпа към строежа,
като таралеж наежен.
А баща му вече чака,
опрял стълба на „сачака“.
- Цаньо – вика – дръж я права
и крепи я, синко, здраво!
Гледай да не се заклати,
че е вече стар баща ти!
Нещо шемет ми се вие,
падна ли, ще се убия.
Тука стой и да не спиш!
Стълбата ще ми крепиш,
за да сляза долу пак.
Цаньо, тихо, под мустак,
се подсмихва и мърмори:
- Абе, ти качи се горе,
пък ще слезеш ли, не зная!
Ще ми мрънкаш за оная
малка бъчвичка с ракия.
Пил съм, пия и ще пия!...
Дръпна стълбата на сянка
под разлистена фиданка,
метна там куртката стара,
седна, пална си цигара
и гаврътна за закуска
и „пищовче“ с водка руска.
Обед Цаньо тъй дочака.
А баща му от сачака
се ядосва и беснее:
- Цаньо, стълбата къде е?
Бързо давай я, магаре!
Дай я, че нозете стари
премаляха от умора!
Цаньо хили се на двора
и условия диктува:
- Чух ли, или ми се струва,
татко ми да обещава,
буре с вино да ми дава?
А към него, за мезето,
ми дарява и прасето…
- Цаньо, боже наказание,
стига с това изтезание!
слагай благата ракия
Вземай бъчвата, прасето
и пръждосвай се където
с поглед няма да те стигна!
Цаньо стълбата му вдигна,
закрепи я на сачака,
но баща си не дочака.
Старецът докато слезе
Музата във бара влезе
и реши да си допие….
Но ще потърпите вие.
Който иска да научи
след това какво се случи,
и къде осъмна Цаньо
като в лозе необрано,
утре тук да се отбие,
нова случка ще открие.
ІV.
Цаньо пак замръкна в бара
и когато полунощ докара,
барманът, примрял за сън,
с ритници го изхвърли вън.
Кьор –кандил залита Цане,
чуди се кой път да хване.?
Музата му шепне смело:
„Я към майчино ти село
ние с тебе да побегнем,
та кавгите да избегнем!
Барът там е денонощен,
барманът им е разкошен,
дава вино и ракия
даже и на вересия!“
Окрилен от таз идея
Цаньо тръгна подир нея,
да изпие нова доза
алкохол във село Роза.
Но до селото не стигна.
Хлъцна, шумно се оригна,
сякаш с нещо е преял
и до порта стара спрял,
в мрачовата се оглежда
и за себе си нарежда:
„Туй е бабината къща!“
- Внукът, бабо се завръща,
слагай мезе и ракия
внукът ти да си допие!
Щом прекрачи той през прага
в „бабината къща „ драга
прав сънят му го завари,
килна се и се стовари,
омърлушен и без сила,
върху някаква могила…
Рано в събота Велика,
се запъти баба Мика
преди да развиделее
гробовете да прелее.
Видя, че е закъсняла,
преди нея група цяла
бърза слънце да превари –
стинки, лелки, баби стари –
с кошници и със торбички,
със бастуни, с патерички,
гробището окупират
и пред своя гроб се спират.
Мика спря пред гроб познат.
„Що ще Цаньо, син на сват,
върху чуждата могила?
Роса го е оросила,
значи е осъмнал тука…:
Мика със бастун почука
върху траурния кръст:
- Що лежиш на тази пръст –
рано –рано в наше село?
Какво тук те е довело?
Ти, момче, нали си Цаньо,
син на сватанака Станьо?
Ха сега, какво да каже?
Цаньо чуди се и даже
притеснено поглед свежда.
Музата му тъй нарежда:
- Кажи, че за вуйчо мил
да поплачеш си решил.
Знаеш, че преди година
твоят вуйчо се спомина.
Зарида, горчиво Цани:
- Ох, сърцето ми е в рани,
не от добро, не от скука,
вуйчо си оплаквам тука.
- Вуйчо ти е, Цаньо, знай,
чак на източния край,
чак от другата страна.
- Грешка в тъмното станА!
Брей, за туй е било значи?
Лежа тук и плача, плача,
а пък не ми става леко