автор: Йорданка Радева
Всички улици вечер
тръгват самотни за някъде.
Вятър се шмугва
в прегръдка топла на спомен
за съмнали утрини,
недочакани някъде.
Слизат мълчания
на рано от храм на небето
и бързат преди още
стихнали без дъх камбани
с глас да озвучат
в синьо сънното утро.
По вените на мрака
тъгува сянката на прилеп.
Очите й побират
тихо очакване
за живот под стряхата.
По смълчани стъпки
на разсъблечената тишина
надежда просия
и по кръстовищата на съдбата
дава тъжен знак.
Дните съмват във очите ни
и отминават за нататък
в любовно- напевен ритъм.
Измислена се спрях
пред теб сама, а ръцете ти
се шмугнаха в косите ми.
Есента ми
в цвят на жълта вишна
във въздишка
на листопадите си стихна.
Имах теб в душата,
а тя с твоята някъде политна.