автор: Йорданка Радева
Като последна руина денят
се срина до кална основа.
Пъшкат наивно думите пак,
а комините странно димят,
напразно някой някого чака
в сърце с въздишка отронена.
И телефонът е със странен екран,
уж го има, а мълчи кат` забравен.
Безсловесен спомен сам във нощта
прорязва тъмата и куца нататък.
Препъват се мисли, а сякаш ечи
от стъпки подлунни и бледи.
Оказва се- май животът е локва,
празна и кална, жалка смърди.
Превръща се споменът в болка,
после капе в сълзи по прозореца.
Някой някъде сам е...
Обречен на...
Изоставен.