Нетраен сняг е навалял
и по следите на врабчето,
издраскали перваза бял,
стихотворение прочетох.
С три крачки и едно перо
то строфичките си подписва –
наивен бард без пукнат грош,
разръшкал есенните листи.
Къде ли сетне отлетя,
с душа – премръзнала и тиха,
и в моя сън сега шептят
красивите му седем стиха.
Щом утре слънцето стопи
натаралежените строфи,
ще ги забравя – може би.
Или пък дълго ще ме топлят
В мига, когато се събудя,
от белотата ще боли.
Навярно ангели се любят,
когато първи сняг вали.