Кория в залеза гори,
Жар-птица кротко ме опърли.
Върху смълчаните гори
да слиза есента ли зърнах?
И тъмнооките брези –
да свличат белите си кожи,
а Бог, окъпан във сълзи –
да иде чист и разтревожен?
Мъглата кротва с вечерта,
димят вечерните комини
и овъргалян в куп листа,
септември – дрипав, ме отмина,
Запазих чашата си с чай,
за да ме топли в тази вечер,
трохи от сухия кравай
за някого, изгубен вече.
Две въгленчета – за очи
за снежния човек на двора –
дошъл бездомник, мълчалив,
с надеждата да поговорим.
Но ментов дъх ли го стопи,
трохите ли кълва врабецът?
Контур, издраскан с бял пунктир –
по дланите ми празни свети.