Все още ли сънувам върхове
и търся смисъла да ги катеря?
По стъпките ми бурята снове
и я сподиря вълчата потеря.
Аз вече уморих се и, комай,
е време да лекувам трудни рани.
Човек върви към неизбежен край,
щом болката посестрима му стане.
Ще спра ли да съзирам в пролетта
как тъничката прежда на тревата
обримчва неусетно и без страх
пътеките за бъдещото лято?
Как птиците са сенки на криле,
които облакът е нарисувал.
И май приятелите ми са зле,
щом никой не дойде да се сбогува.
Не искам нищо с мен да отнеса,
единствено да помня как се диша
и сутрин рано в синята роса
сам Господ Бог молитвите си пише.
Как после – крехък – въздухът трепти
и влиза, непокорен, в дробовете.
И с всяка глътка жива съм, нали?
И благодарна съм за този трепет.
Издишвам – вдишвам... Няма друг закон.
Усещам ли живота си по пулса,
по ритъма на онзи полутон,
успял да го превърне във изкуство?