***
Леса зашумели. Так медленно снова восходит луна.
Лежу как утопший: в долине уж зелень черна.
О сон мой, убийца с удавкой, ножом и звездой для души,
лесною тропою ко мне одному поспеши.
Свяжи, упои, убаючь меня в тихую ночь,
вонзи в мою грудь чародейский серебряный нож.
Умру и воскресну в чудеснейшем мире ином
где каждый крылат и подобен зарнице за сном,
где в лодке сплываю лазурной небесной рекой
колышимый ветра ласкающей тёплой рукой,
где в шёлковом сумраке– нежном, ни словом сказать–
трепещут что тёмные тучки любимые мною глаза.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
***
Шумят лесовете. И бавно издига се месецът пак.
Лежа в долината, удавен дълбоко в зеления мрак.
Ти, сън, ти, убиецо тъмен, побързай по горския път
със звездните люлки и примки и с ножа на нощната смърт.
Дойди, заплети ме, люлей ме, упой ме и в тихата нощ
забивай дълбоко в гърди ми вълшебния сребърен нож.
И нека умра и потъна във другия, в чудния свят,
де всеки е чист като утро и с леките птици е брат.
И нека сънувам, че плувам по синя небесна река,
че вятърът лодката люлка и гали ме с топла ръка,
че в здрача от синя коприна, що нежно над мене звучи,
трептят като облаци меки две тъмни, любими очи.
Асен Разцветников