Евгени Георгиев Алексиев
ДЪЛБОК СОНДАЖ
ПЪРВА ЧАСТ
ГЛАВА ВТОРА
Томак
1.
Няколко часа по-късно червен код, означаващ всеобща тревога и извънредно положение, щеше да възвести края на тяхното занятие. Но сега те все още не знаеха това. Дори наставник Маурей, чието информационно ниво бе едно от най-високите, както при всички наставници – така подобаваше на високата им отговорност – нямаше представа, че днешният учебен полет под неговото ръководство щеше да бъде прекратен преждевременно. Такова нещо се случваше много рядко и Маурей знаеше само за няколко ситуации през последните години, когато извънредни произшествия бяха наложили прекъсване на „космически час“. Щеше да си спомни за някои случки малко по-късно, когато обстановката предизвика такива асоциации. Макар че Маурей бе научил за възникването на особени обстоятелства през последните два дни, занятието днес започна рутинно и нищо не предвещаваше промяна в плановете.
В наблюдателната зала всичко бе обичайно и децата спокойно разглеждаха видимото по повърхността на планетата. Това бе началото на учебния им ден. Бяха оставили совалката да се движи свободно в орбита. Както бе предвидено от климатичната прогноза, те имаха късмета с чиста безоблачна атмосфера над обширни зони. Това им даваше възможност за ясна пряка видимост към терена. И този път гледката им се струваше невероятно красива, както всеки път досега, независимо от това колко пъти бяха правили подобни упражнения. Освен визуализациите с невъоръжено око, занятието им включваше и пряко наблюдение на подробностите с оптически прибори. Имаше и възможност за непряко общо или индивидуално наблюдение – прозрачната стена на залата, която представляваше огромен илюминатор на една от външните страни на совалката, можеше да се превръща и в екран с възможности за оптическо и дигитално увеличаване, както и с разделяне на много отделни сектори. Освен това децата разполагаха и с допълнителни оптични прибори. Така всяко дете можеше да изпълнява свои различни индивидуални задачи.
Томак се бе прислонил към един от апаратите и разглеждаше територията около родната им пирамида, към която бе насочена оптиката.
Периметърът на комплекса около гигантската пирамидална структура на града се простираше чак до широката пясъчна ивица на морския бряг. Корпусите в секторите на вътрешната конфигурация се издигаха до три километра височина и отразяваха слънчевата светлина с разноцветни отблясъци от почти целия спектър на дъгата.
Цветовете играеха по страните на тази огромна пирамида. Погледната отдалече от земната повърхност, тя приличаше на сребристо-златиста планина със симетричен триъгълен профил. Изглеждаше като в древните приказки – на децата им се струваше, че от нея струяха разноцветни снопове с тайнствени енергии, които се устремяваха към небесата.
На няколко нива от едната страна на пирамидата излизаха висящи антигравитационно подсилени мостове. Те я свързваха с островния град на двадесет и пет километра навътре в морето. Той представляваше подобна пирамидална формация, но се извисяваше само до километър и половина над водата. Бе изграден върху основа от изкуствено създаден остров.
Астрономическата обсерватория на върха на централната кула на един от секторите на последното ниво на крайбрежната пирамида даваше добри възможности
за първоначално обучение на децата от втора възрастова група. Парковете, разпръснати по мостовете между двете пирамиди, бяха изпъстрени с мрежа от пътеки за разходка. Любителите на спортното бягане преминаваха между екзотични местенца с обиталища на различни представители на животинския свят, докарани тук в съответствие с Програмата за съхранение на екологичния баланс.
– Защо Таисия не е с нас? Защо отсъства? – груповият наставник по модула за учебните полети Маурей зададе въпроса тихо. Думите му отекнаха изненадващо и ги извадиха от благоговейното медитативно съзерцание, с което попиваха гледката пред тях. Въпросът бе отправен към всички, но, както можеше да се очаква, Томак се приготви да отговори.
– Разрешете да поговорим отделно или след завръщане, наставник.
– Защо, Томак?
– Имам препоръка от татко да задържим информацията. По съвет на секторния ни координатор.
– Така ли? Хм… И Таисия ли? Добре, после ще ми кажеш.
Това бяха два пирамидални града в този регионален сектор. Великолепно замислени, планирани, изпълнени и организирани структури – творения на незагиващия човешки гений. Какво ли не се бе случило на тази земя през предишните няколко хиляди години. Какви ли нещастия не я бяха сполетели. Но човечеството се бе възродило от пепелта си, а човешкият ум и талант бяха най-великото му наследство и ценност.
Когато се издигаха със совалките за учебни полети и огледи на майката-земя, децата от втора възрастова група виждаха разпръснатите по повърхността на планетата по суша и вода пирамиди с различна височина. При определянето на местоположението, пропорциите и архитектурата им бе следвана сложната схема на енергийните линии и полевите въздействия, според Теорията на полетата. С нея бе свързан и контролът върху метеорологичните промени и трансформации.
Децата виждаха също и фиксираните снежни шапки на полюсите, както и обширните океански полета на водните резервати. В средния умерен пояс с любопитство наблюдаваха повтарящите се многоъгълни структури на Космическите паркове и на Космическата защита.
Зелените петна по сушата между пирамидите се разкриваха в по-близък план като необятните площи, осеяни с екологични селища и паркове от различен тип и категория. Тези територии радваха въоръжения с оптика поглед с веселото си разноцветие. Всъщност, вече никой не ги наричаше „екологични“. Постулатите на екологичното равновесие бяха възведени в благодатен култ още преди много столетия и отдавна бяха част от Правилата на мъдростта, неотклонно съблюдавани и при устройването на всяка нова пирамида и територия. Селищата от древни времена си имаха свои имена, които вече звучаха екзотично със словесната си конфигурация и номерация. Децата от втора възрастова група добре знаеха, че за разлика от първобитната ера до преди две-три хилядолетия, когато екологията е била само понятие за спекулации и утвърждаване на лични амбиции, в техния сегашен свят тази дума означаваше философия на мислене.
Независимо че от столетия хората се придвижваха предимно с гравитационно-екраниращите си летящи устройства (някои ги наричаха антигравитационно-сканиращи, защото не само неутрализираха контролирано и дозирано гравитацията, но и я използваха в различни пропорции и направления като двигателна сила), децата не се учудваха на добре разгърнатата и структурирана мрежа от стъклообразни наземни магистрални коридори и връзки, запазени за радост на любителите на традициите и на романтичните разходки, както и на придвижването на колела. Природната среда навсякъде предлагаше прекрасни кътчета за срещи с любимите. Но децата от втора възрастова група все още нямаха усещането и трепета, които щяха да ги споходят след достигането на съответна зрелост.
– Какви са тия истории? – най-накрая не издържа Марнея и се обърна към Томак. – Що за тайнственост! И каква е тази нова формула – „да огранича информацията”?
– Хм, виж ти, колко дълго изтърпя да не попиташ! – обади се Неос. – Но ти май не си чула добре. Човекът каза „да задържим информацията“.
– Я замълчи! – тросна му се Марнея и отново впи искрящ поглед в Томак. – За какво става въпрос? Какво се е случило?
– Тихо, моля ви – обади се наставник Маурей. – Не се разсейвайте сега. Тук сме за непосредствен емоционален контакт в широк мащаб, не прекъсвайте процесите на визуализиране и идентифициране с всеки образ пред вас, систематизирайте ги в асоциативната си схема.
– Кажи де! – тихичко изстреля Марнея към Томак, като прояви нетърпение и го сръчка болезнено в ребрата.
Никой от тях не би дал воля на емоция или раздразнение, независимо от ситуацията. Бяха ги учили най-напред на това. Но понякога любопитството и нетърпението можеше да вземат връх, както сега ставаше с Марнея. Не само тя, а всички бяха заинтригувани от отговора на Томак. Бе прозвучало странно. Тази фраза за „задържането на информация” я бяха чували при обучението с исторически обзори, но никога не бе изричана практически от някого сред тях. Все пак, усиленият тренинг и наставлението за концентрация надделяха и те отново потънаха в процеса си на съзерцание и асоциативно интегриране със стелещите се под тях територии и обекти.
Засега те възприемаха магистралната мрежа само като алтернативна наземна система за свързване. Те бяха наясно, че независимо дали по въздуха, през вакуума или по повърхността, този начин на придвижване през традиционното им триизмерно пространство завинаги щеше да остане единственият масово използваем в мащабите на земята и околоземния регион. Много отдавна в масовите представи са били преодолени романтичните идеи от фантастиката за някакво удобно „телетранспортиране“ на близки и на далечни разстояния, а хипер-пространствените преходи се оказваха твърде сложни и рисковани, и поне към сегашния момент практически невъзможни. Особено в ограничени мащаби като планетата или близкото й обкръжение.
За мистичните възможности за трансформация, "прескачане" и пътувания през "портали" на Вътрешните сфери, децата бяха чували от приказките, които им бяха разказвали като малки. Но на този етап още не бяха започнали да ги обучават сериозно по тези въпроси. С редица подробности по тази тема не бяха запознати и повечето от възрастните представители на човешката общност. Всички бяха чували, че "проучванията", ако можеше така да се нарекат, са в сравнително начален стадий и се отличават с изключителна деликатност. През последните години се избягваха масови обсъждания и спорове по тези въпроси, защото проблематиката все още предполагаше лично узряване, а не доказване. А децата не знаеха, че всички те принципно се подготвят най-вече за тайнството на този Път. От малки бяха възприели, че това е начинът им на живот. Но не им бяха обяснявали, че практиките им по вертикална медитация, алтернативните методи на обучение, различните видове часове по йога, ментални и физически упражнения – освен начини за натрупване на знания и развиване на ума и тялото им, бяха основно упражнения и подготовка за евентуалното им последващо навлизането в мистерията на Вътрешния път.
"Специално някои от тези хлапета скоро ще научат доста повече" – мислеше си Маурей. – "Скоро ще разберат каква е крайната цел на множеството най-различни упражнения и тренировки, с които ги занимаваме. Някои от тях може и да успеят и в определен момент ще тръгнат по стъпките на Арган, Ардей и другите..."
Независимо от ранното запознаване на децата още в края на първа и във втора възрастови групи с проблемите от Теорията на полетата, Квантовата космология, Теорията на пространството и движението, както и с историята на традиционната квантова механика и на триизмерната локална вселенска космология, със същността на съзнанието, мисленето и самосъзнанието, и с произтичащите от всички тия науки и познания както ограничения, така и възможности, по отношение на емоционалните трепети и аспирации децата трябваше да изчакат още няколко години, а разходките сред китните местенца с любимата или с любимия щяха да започнат точно в периода, определен от Правилата на мъдростта и Програмата за балансирано развитие на планетата, нито месец по-рано.
За такива разходки те сега не мислеха, когато разглеждаха пирамидалните и многоъгълните структури по повърхността на планетата, а също така те все още не знаеха, че менталното им състояние след съответния брой години ще е толкова развито, че и без да са запознати с подробните указания на Програмата, вътрешният им глас сам ще им подскаже кога точно е настъпил периодът и моментът за романтика и за любовни емоции. Те още и не подозираха до каква степен в следващите години вътрешният им глас, а по-късно при някои от тях – Вътрешните им учители, ще им дават напътствия във всяко тяхно начинание. Не при всички от тях и не в еднаква степен. Но със сигурност в достатъчна мярка при онези от тях, които вече във втора и особено в трета възрастова група щяха да покажат началните индикации за успех в усвояването на процеса на вътрешното проникване и да се окажат по-късно в групата на посветените.
– Искаш ли аз да ти кажа? – Неос за момент прекъсна съзерцанието си и със загадъчен поглед се опита да подразни Марнея. – Аз също разбрах, но инфото наистина е ограничено.
Марнея само го фиксира и не каза нищо. Най-вероятно Неос просто намекна с това, че проявеното от нея нетърпение е анахроничен недостатък. Но дори и да знаеше защо Таисия отсъства и откъде се бе взело такова „ограничение” на информация, той не би споменал тук нищо пред всички, както не би го направила и самата Марнея при подобно указание от родител и от координатор.
– Хайде стига – обади се наставник Маурей, – усещам прехвърчащи искри и напрежение, внимавайте да не разстроите някой от приборите, че после няма да можем да кацнем.
Макар и казано на шега, това ги накара да млъкнат и да приключат темата. Те, разбира се, знаеха, че не притежават такава полева енергия и потенциал (поне засега!), но изречено от наставника за втори път указанието следваше да бъде изпълнено.
Повърхността на пирамидата блестеше разноцветно, защото на многобройните й нива бяха разположени безчет автоматизирани, роботизирани, полуумни и умни устройства, приспособления, транспортни съоръжения, "летящи чинии", роботи за почистване на прозрачните стени и структури по множеството сектори и корпуси между нивата, автоматични устройства за регенериране на вече остарели пластмасови и стъкло-синтетични елементи, роботи за поливане на парковете и залесените участъци, за прочистване на водните басейни, строителни роботи за реконструкции и изграждане, комплексни технологични комбайни и всякакви други помощни интегрирани с интелект или снабдени с полуинтелект устройства и машини. Всички те се свързваха и биваха наблюдавани от централния изкуствен интелект на пирамидата.
Когато децата от нулевата възрастова група започваха да усвояват йога, обща и динамична медитация, а децата от първа възрастова група от четири години и половина започваха да се занимават всеки ден и с комплексна телесна динамика, двоеборство и многоборство, в началните периоди често ги водеха в различни сектори на мостовете. Впоследствие програмата на обучението и практиките им продължаваше по ежедневна схема в съответните нива и сектори на пребиваване, но не прекъсваха и посещенията им сред парковете на мостовете.
Цветовата гама се обогатяваше и с отблясъците от водната повърхност на множеството езера, водопади, течащи водни маси и фонтани, които бяха разположени в залесените сектори между корпусите по различните нива. Сред най-горните нива, малко под върха на пирамидата, проблясваха гигантските кълбовидни тела на вакуумните енергогенератори, а по стените на пирамидата изпъкваха антените на метеорологичната защита. Електронният мозък на обслужването бе скрит в сърцето на пирамидалния мегаполис, разположено на три различни нива. Всяка подобна структура-град имаше триплиращ се електронен мозък, като трите му самостоятелни и независими тела бяха създадени и програмирани така, че взаимно се контролираха и подпомагаха.
– Тази сутрин Томак е бил недостатъчно концентриран – подхвърли по едно време Маурей. – Това ми каза наставник Йогрей преди да излетим. Така ли е Томак? Кое състояние достигна?
– Не преминах първо хоризонтално, учителю – отвърна Томак.
"Наистина, така беше" – помисли си момчето. По време на сутрешната им практика по йога и статична медитация, не успя да стигне по-далеч от първо хоризонтално състояние. Новината за братовчедка му Таисия не излизаше от ума му, което очевидно бе забелязано от наставника им Йогрей. Това бе голяма слабост и връщане назад в процеса на практиката. Не трябваше да го допуска занапред.
– Знаете, че нищо не трябва да смущава медитативните ви упражнения. Всяко моментно отклонение от самоконтрола на менталния процес и баланс води до загуба на вече постигнато качество, което трябва да се придобива отново.
– Да, учителю, благодаря Ви – отговори Томак.
2.
Шестоъгълните структури на Космическата защита бяха предназначени за предотвратяване на всякакви евентуални бедствия, включително за ранно противодействие на астероидни попадения, на земетресения и цунами, на ефекти от слънчеви изригвания, електромагнитни урагани и всякакви познати и все още непознати природни аномалии. А Космическите паркове бяха повече от необходимото, но когато бяха изграждани в този им вид и количество преди десетина столетия, хората все още не бяха достигнали и приели разбирането за безсмислието и безперспективността на стандартната идея за космическа експанзия и разселване. Поне за този стадий на развитие на цивилизацията и на човешкия вид.
Аз реших да прекъсна мисловния поток на Маурей и му зададох въпрос:
"Какъв е принципът на вакуумните енергогенератори?"
В този момент възприемах гледката през погледа му, а идеите от размислите му се вливаха при мен като поток познание и наслагващи се допълнителни картини. Маурей не знаеше, че съм при него и ги наблюдавам, и прие въпроса като спонтанна своя собствена мисъл.
"Вакуумът не е празнота"– последва незабавно автоматичната му реакция. За Маурей това бе естествено асоциативно продължение на мисълта му. – "Вакуумът е онази тъкан, през която се процежда цялата енергия. И при създаването на Вселените и сега."
"Как добивате енергия?" – попитах аз.
"Отваряме процепи в тази тъкан"– каза си Маурей, като така продължаваше асоциативната връзка в съзнанието му.
"Откъде идва тази енергия?"
"Вътрешната материална сфера на реалността е съставена от тази енергия и от нея тръгват нишките към всички измерения, включително към нашия вакуум и триизмерния ни свят."
"Какъв е принципът на гравитационното екраниране?" – продължавах с въпросите.
"Аналогичен на причината, поради която действат вакуумните енергогенератори. Фактически не екранираме, а компенсираме. Силите в нашето измерение могат да се компенсират от аналогични сили в други измерения на общата архитектура. Основата е в естеството на структурата на пространството."
"Каква основа, каква структура?"
"Контактът с линиите на структурата, енергийните им възли и процепите между тях към вътрешността."
"Коя вътрешност?"
"Същата, от която идва енергията."
"Как я трансформирате и съхранявате?"
"В енергийни депозити. Теорията на полетата е на учителите от големия технологичен пробив."
"Какво е естеството на структурата на пространството?"
"Елементите на структурата определят интензитета на вибрацията на базовата енергия и производните частици, а в съответствие с интензитета – проявлението и позиционирането на процесите в контекста на общата вселенска синхронизация. Нашето измерение или пространството ни с интуитивно определените от нас три измерения, е само един от аспектите в общата архитектура на многоизмерната мултивселенска реалност – една от стените или един от ъглите в общата архитектура на универсалната сграда..."
Тази размяна на въпроси и отговори премина като асоциативен залп през съзнанието на Маурей, след което той прекъсна мисловната нишка и отново се фокусира върху гледката през прозрачната стена. Имах много други въпроси, но трябваше да се въздържа, тъй като не исках сега да го безпокоя, а и все още бе рано на този етап да обяснявам кой съм. Щях да се поровя малко по-късно във Вътрешните им библиотеки, за да се опитам да си изясня някои аспекти на техните теории и технологии. Оставих Маурей на естествения ход на неговите асоциации и мисли, и продължих да ги възприемам пасивно.
Природните паркове, разположени по мостовете между двете пирамиди, бяха чудесно място за разнообразни цели. Не бе нужно да се ходи там за множеството ежедневни дейности по личните програми, защото пирамидата бе изградена напълно според нуждите, заложени във философията на Програмата за екологичния баланс. Сред корпусите и нивата на пирамидата имаше всичко – и градини-паркове, и места за медитация, и спортни системи, и интензивни тренировъчни ленти, и обширни гори и поляни, и безчет водни басейни. Но усещането в парковете на територията на висящите мостове беше по-специално, те създаваха по-силно внушение за изолация и спокойствие. На много места теренът бе прозрачен и погледът потъваше през невидимата повърхност чак до морската шир стотици метри отдолу. Ефектът бе много по-силен на мостовете, излизащи от по-долните нива на пирамидите – водната повърхност на морето бе сравнително по-близо, само на няколкостотин метра и възприятието за пропастта отдолу бе по-осезаемо. Усещането беше завладяващо. Когато се разхождаха или тичаха, сякаш стъпваха във въздуха. Необходимо бе първоначално свикване с тази невидима опора. Беше съвсем различно от полета с антигравитационно-сканиращ колан. Усещането бе, че се рееш високо във въздуха, същевременно здраво стъпил на крака, заобиколен от буйната растителност и водопади наоколо. Поддържащите антигравитационни елементи, антиземетръсните системи и антените на метеорологичната защита стабилизираха мостовете и неутрализираха напора на раздвижващите се понякога въздушни маси, но системите позволяваха различни степени на контрол и локален толеранс. И децата често се възползваха от технологията за малко "разлюляване", а тогава възприятието за „статичен полет” високо над морската синева докато потъват в медитация бе още по-силно.
Маурей усещаше известен нюанс на смущение сред децата от първия отговор на Томак. „Досега това не се е случвало, имало е ситуации да боледуват или родителите да им сменят програмата, но „задържане” на информация…” Грешката беше на координатора, че не бе дал указанието както трябва. Детето не биваше да говори по този начин пред останалите, просто трябваше да каже, че не знае и да го информира по-късно насаме. Такова следваше да е указанието от координаторите. „Ще им обърна внимание, това е системна грешка в подхода.”
3.
– Сигурно ви е ясно – каза Маурей, – че не съм доволен от концентрацията ви днес. До тук практиката ви като цяло премина слабо.
В центъра на наблюдателната зала, над един петнадесетметров кръг се редуваха холографски изображения от дълбокия космос, заснети от някои от космическите телескопи, обикалящи в орбита или инсталирани на космическите портове, от апарати, прелитащи през слънчевата система, или пък сглобени от изкуствен интелект на базата на достоверни елементи. Томак наблюдаваше невероятното пиршество на цветове, изобразяващи отделни планети и галактики, чиито триизмерни холограми висяха между пода и тавана и се сменяха в определен порядък. От време на време хвърляше поглед през прозрачната стена към земята, след което отново се взираше през холографското поле в тъмната бездна на открития космос, следвана от феерия от цветове на звезди и мъглявини. Ето в чернотата една далечна едва забележима светла точка – нашата планета. А онова петънце там е слънцето. А сега… Започнаха да се редуват изображения на звезди с различни размери, като най-вляво се появи слънцето, а до него с все повече увеличаващи се и накрая гигантски обеми се подреждаха пламтящите кълба на други звезди. Мащабът постоянно се променяше, докато към края на цикъла от картини слънцето се оказа с размерите на грахово зърно, а вдясно от него започваше една градация, която стигаше до огромни няколкометрови кълба-слънца. Ето я и мъглявината Андромеда!
– Нашето слънце, което ни изглежда гигантско спрямо земята, се оказва дребосък в сравнение с много други видове звезди – констатира Томак. – Невъобразимите стихии на неговата гравитация, изгарящата сила и изригващи енергии, които ни се струват страховити, всъщност са микроскопични на фона на енергиите при други слънца и явления. Разни супернови, черни дупки – малки, средни и големи, пулсари, квазари и какво ли не още… Колко сме слаби и уязвими! То дори като си помислиш само за гравитацията на Юпитер съпоставена със земната! – Томак се замисли, а след това допълни: – Ако сме в състояние реално да възприемем, да почувстваме и визуализираме всичко това, тази невероятна разлика, нашето истинско място и възможности във всеобщия контекст на тези стихии, би било потресаващо усещане! Ако можехме да го усетим като се абстрахираме и изключим от естествения ефект на психологическото ни приспособяване, което адаптира нашите възприятия и представи към непосредствено заобикалящия ни мащаб и така притъпява способността ни за реална оценка на съотношенията.
Томак замълча за малко и допълни:
– Наистина всичко това е толкова изумително! Ако можем да си го представим и истински да го почувстваме! В цялата му единност и комплексност. На нас слънцето ни изглежда гигантско, а я го вижте съпоставено с по-големите звезди – едно зърно редом с огромни кълба, изпълващи залата! А като си помислим, че диаметърът на слънцето ни е цели 109 пъти по-голям от земния, масата му е 330 000 пъти колкото земната маса, като представлява всъщност 99,86 процента от масата на цялата ни слънчева система! За една секунда слънцето ни изгаря около 4 милиона тона материал и го излъчва във вид на светлинна и топлинна енергия. Ами невероятният факт, че това продължава вече около четири милиарда и шестстотин милиона години и ще продължава още около пет милиарда години, колкото ще живее още нашето слънце и цялата ни слънчева система заедно с него! А невъобразимото обстоятелство, че лъчистата енергия от ядрения синтез, която се разпространява от ядрото към повърхността на слънцето пътува близо един милион години през вътрешните области! И всичко това е за нашето слънце, което понякога непоносимо ни напича и изгаря, но сравнено с по-големите звезди то ни изглежда и фактически представлява едно малко зърно, една троха. Тогава? Можете ли да си представите за какви енергии става въпрос при големите слънца! Да не говорим за енергиите и процесите, които се развиват във вътрешността на черните дупки! Или пък да вземем Юпитер, като ще говорим за мащаби и нашите земни понятия и субективни нагласи. Поне той ни е наблизо, част е от нашата система и е сравнително по-лесно да възприемем разликите му със Земята, която сме свикнали да усещаме като отправна база за сравняване. Юпитер има маса колкото 318 земни кълба, макар и плътността му да е относително малка сравнена със земната! Може гравитацията му да е само 2,4 пъти по-голяма от нашата, но пък диаметърът му е цели 10,5 пъти по-голям от земния, а в неговия обем нашата земя може да се помести 1235 пъти! Той е 2,5 пъти по-масивен от всички останали планети в нашата система взети заедно! И в целия този контекст, вижте холографиите – слънцето е едно грахово зрънце, а до него са се наредили все по-внушителни гиганти, стигащи в този мащаб до няколкометрови кълба!
Томак се спря и предизвикателно изгледа Марнея и Неос.
– Ами ако си представим черните дупки в центъра на галактиките! – обади се Марнея.
– Кой знае дали няма още по-гигантски черни дупки извън границите на нашата видима Вселена – засмукващи цели галактики – отговори Томак.
– Ох, дано някъде няма и такива, които да засмукват скоропостижно цели вселени – каза Марнея. – Тогава няма да можем да се уповаваме, че древният Втори закон на термодинамиката ще ни осигури да бъдем свидетели на естествения процес на бавно остаряване на нашата Вселена. Не че ако няма такива супергигантски черни дупки, поглъщащи цели вселени, цивилизацията ни е гарантирана да просъществува достатъчно дълго според вселенските мерки.
– А я се опитай да визуализираш себе си в сингулярната точка в центъра на каквато и да е черна дупка – подхвърли Неос към момичето. – Или пък – започва Големият взрив на нашата Вселена, а ти се намираш сред разлитащите се енергии, очакващи да се появи приказното поле на Хигс, за да придобият маса, да се превърнат в частици и да образуват кварки!
– Сега пък приказките за полето Хикс ли ще си разказваме! – отвърна му Марнея. – За пророка Хикс, измислил магическото поле, което решило всичките проблеми на науката за материята и пространството! Как беше – стандартен модел?
– Не е бил нито Хикс, нито Игрек. Бил е Хигс, това е име на учен човек, а не математически знак – каза Неос.
– Ама и ти като Томак – измърмори Марнея – понякога се отнасяш на „седмото небе“. На мен ми стига да си представя Юпитер, горещия Меркурий, Нептун, Венера или пък евентуално нашето слънце редом с някой лудо въртящ се свръхплътен пулсар, прорязващ вселената със снопове енергия. Но наистина, който може да визуализира и да асимилира наведнъж цялата картина – сигурно би се почувствал ужасяващо нищожен.
– По-скоро, вероятно веднага би се побъркал – репликира Неос.
– Темата за Хигс и въпросното вселенското поле – въодушеви се Томак, – което този човек е измислил, и което по много удобен начин решавало някакви проблеми, произтичащи от идеята за универсалната симетрия, е любопитна за дебат – разбира се, ако се опитваме да намерим въобще някакъв смисъл в тази древна приказка в общия контекст на другите дадености.
– Кажи кои дадености – подкани го Марнея.
– Как кои? Структурата на пространството, същността на масата и на енергиите, разнообразните свойства на химическите елементи и разликите в техния енергиен потенциал на фона на привидно еднаквите градивни съставни части на протоните и неутроните, макар че са в различно количество и комбинации; съставът на кварките и на частиците от фамилиите от по-нисък порядък, естеството на енергийните връзки помежду им, същността на минималните градивни обекти, пътят и движещите причини на процеждащите се от нищото енергии, вътрешната енергийна реалност… Я да спирам дотук. Чудя се, как в онези епохи не са разбирали такива елементарни неща! А и когато са мислили за симетрия, очевидно са имали предвид само нашата Вселена с нейното външно триизмерно пространство и материи.
– Давай нататък – рече Неос.
– Пак е свързано със същността на силите – отговори Томак. Защо са мислили за някакво всеобхватно поле, в което плува цялата Вселена, а не за самата структура на пространството? Или пък, например, дори за общата архитектурата на многоизмерната структура на реалността?
– Може би защото структурата на пространството не са могли да я видят – каза Неос.
– И полето не са можели да го видят – отвърна Томак.
– Но като се говори за структура – рече Неос, – обикновено се навяват разни мисли за някакви съставни елементи, форми, тъкан, линии, ребра, решетки, страни, стени и други подобни, неща, които имат пряко физическо взаимодействие с нас. Докато за празното пространство такива структурни елементи не са могли да посочат. Според тогавашните им научни принципи, не е имало как да се изхожда от предпоставки, за чието съществуване няма индикации. Асоциациите с такива основни характеристики на една структура определено са смущавали академичните мозъци и не са могли да допуснат такова понятие в научния им храм.
– Но са можели да приемат и допуснат – реагира със сарказъм Томак – абстрактната идея за поле, в което видимо няма нищо, но въпреки това по неведоми пътища и начини въздействат и се разпространяват през празнотата някакви сили!
– Така е – отвърна Неос. – И то по строго определени вектори и пътища!
– И тогава са виждали – каза Томак, – че празното пространство има пряко взаимодействие с нас – знаели са, че не можем да се движим през него със скорост по-голяма от тази на светлината, че може да има ефект на така нареченото разтягане на времето при по-големите скорости на движение на притежаващите маса материални обекти през същото това пространство, дори теорията им на относителността се е базирала на представите за някакви изкривявания на пространството, което от своя страна е предполагало и изисквало наличието все пак на някаква тъкан и структура. Нищото няма как да се изкривява. Не казвам за извличането на енергия, защото тогава това не са можели да го правят, макар и да са измисляли по този въпрос хипотези или да са фантазирали. Нито пък ще споменавам сега за хиперпространственото разцепване.
– Докато при полето – продължи Неос – всичко е било много по-лесно и абстрактно. Има някакво поле, никой не претендира, че полето има невидима структура. И съответно не се получава конфликт с възприетите научни принципи.
– Аха, и в един момент се оказва, че това поле, което всъщност не е нещо различно от нищото, създава маса и изведнъж нещо в нищото на празното пространство започва да пречи на масата да се движи със скорост по-голяма от тази на светлината. Имам предвид полето на Хигс. Доста е удобно, нали! – отбеляза Томак. – Като магиите от древните приказки!
– Направили са аналогия с други явления, наричани полета – например с магнитното или електромагнитното, или с гравитационното поле – каза Неос. – Самото понятие за поле съдържа идеята за обхват, но никой не говори за структура и елементи. И дори ако се споменава за силови линии с определени конфигурации, това е само абстрактно изражение на въздействията в обхвата на полето, а не опит за обяснение на причините, механизма, същността или някаква структура. Обозначаването на обхват се отнася към реално съществуващи координати на проявление на някакви събития, които се случват в неговите граници, но евентуалната невъзможност за обясняване на движещите механизми зад тези събития, не компрометира реалността на координатите и обхвата и съответно не пречи за използване на понятието за полето. Така академичните мозъци са се чувствали спокойни, а академичните им принципи – удовлетворени.
– За разлика от полето на Хигс, магнитното или електромагнитното поле си има ограничен обхват – отвърна Томак, – електромагнитното поле си има конкретни енергийни източници, както и носители – пакетите енергия-вълни-частици. Удобният дуализъм на съществуването на частица, представляваща енергиен пакет и същевременно създаваща, заедно с другите подобни на нея енергийни пакети-частици, представата за действието на вълна. Ако говорим за носителите през пространството на силата на магнитното поле въздействаща от дистанция, отново ще стигнем до структурата на пространството.
– В тогавашната им квантова механика е имало редица достатъчно удобни дуализми и постановки – рече Неос.
– Да, ама гравитационното поле май няма такъв ограничен обхват – обади се Марнея. – То съществува и царства навсякъде. Макар че силата му рязко намалява с увеличаване на дистанцията.
– Все пак има някакъв обхват – отговори й Неос, – макар че в случая представата за границите на обхвата доста се обърква. Но ако се замислим за гигантските размери само на една галактика с диаметър например около сто хиляди светлинни години, нейното единство се крепи от гравитационното поле и сили, действащи в този пространствен обем. Може силата на гравитационното поле да намалява с увеличаване на дистанцията, но очевидно действа в достатъчна степен за да поддържа компактна галактическа структура с около сто милиарда звезди в такъв обхват. Иначе, ако увиснеш някъде в междузвездното пространство може и дълго да си оостанеш така преди да усетиш гравитационно привличане.
– Тоест има ли или няма обхват – прекъсна го Марнея. – Нали сравняваме и противопоставяме идеята за полето на Хигс с възприетите понятия за другите полета?
– Ако изобразим нашето триизмерно пространство като двуизмерно – каза Неос, – а гравитационните полета като негово изкривяване, съвкупността от всичките по-силни и по-слаби, докосващи се, сливащи се, застъпващи се, взаимно усилващи се или неутрализиращи се гравитационни полета във Вселената ни би представлявала един невероятно сложен и разнообразно нагънат двуизмерен терен.
– Да но не би ли могло по принцип същото да се отнася и каже и за електромагнитните полета във Вселената! – отбеляза Марнея. – По същия начин да се застъпват и да се изобразяват с такъв разнообразен двуизмерен релеф.
– Било е прието, че гравитационното поле изкривява пространството, а за електромагнитното поле това не се казва, тоест то не го изкривява – каза Неос.
– Че защо – възрази Марнея. – Каква е разликата по отношение на причините за въздействие в нищото на празнотата?
– Разликата в причините за въздействие в нищото никой не е можел да обясни, защото самата фраза със смисъла на нищото логически изключва отговора. Иначе, ти също знаеш каква е причината – забелязали са, например, как светлинният лъч се отмества по своята траектория преминавайки покрай масивни звездни обекти и съответно силни гравитационни източници – отговори й Неос. – Докато светлината постоянно преминава през магнитни полета без да променя траекторията си. Самата тя е изражение на определена форма на електромагнитно поле, определена честота на вибрацията, и светлинният лъч не променя посоката си, преминавайки в магнитно поле, каквито полета има навсякъде около нас.
– Тоест – каза Марнея, – фотонът като носител на електромагнитното поле преминавайки покрай масивния обект през неговото гравитационно поле променя посоката си следвайки някаква промяна в пътя пред него в резултат на изкривяване на пространството, а електромагнитното поле от своя страна само по себе си не отклонява пътя на фотона, който всъщност е негов носител, и така са виждали основание да постановят, че електромагнитното поре, за разлика от гравитационното, не изкривява пространството…
– Така става някаква „абракадабра”, както са казвали някога – рече Неос.
– О, я стига! – не издържа Томак и отново се намеси. – Обясненията за изкривяването на пространството под въздействие на гравитацията са в древната теория на относителността, а с електромагнитните сили се е занимавала тогавашната им квантова механика. И не са могли да вкарат двете в една обща рамка.
– Нали е факт – каза Неос, – че светлинният лъч не се отклонява по своя път през структурата на пространството преминавайки в електромагнитна среда, каквато има навсякъде около нас, докато светлината от звездите изкривява своя път, преминавайки покрай масивни гравитационни обекти, да не говорим за това, че не може да излиза от черните дупки.
– Ами да – продължи Томак. – древният гений Айнщайн се е досетил как някои процеси биха изглеждали в нашата реалност и е формулирал видимите обстоятелства и ефектите, включително и измислената от него относителност и така наречено „разтягане на времето”, но не е обяснил причините и особености на Реалността, които предизвикват такива ефекти. Измъкнал се е с общата и разтеглива идея за относителност и огъване на пространството. Когато са описвали въздействията на полетата, например на магнитното поле, никой не е мислил представляват ли силовите линии в полето израз на съответна промяна в състоянието на елементите в структурата на пространството. Когато Айнщайн е измислил така наречената относителност на времето, никой не е посмял да му възрази, че времето всъщност е само ментална представа за количеството стандартни синхронизирани базови трансформации, на което е еквивалентен даден период на действие-съществуване в Реалността.
Заключението на Томак доведе до минутно мълчание, което можеше да оповести приключване на тяхната дискусия, но изглежда още не бе дошъл моментът. Марнея започна да се чуди с какво още да „захапе” някого от тях двамата.
– Все пак – продължи да упорства Марнея като насочи въпроса си към Неос, – като описваш така невероятно сложния двуизмерен терен, изобразяващ гравитационните сили в триизмерното ни пространство, значи си съгласен, че гравитационното поле е навсякъде и няма ограничен обхват. Значи и то като полето на Хигс действа навсякъде в цялата ни Вселена.
– Гравитационните полета, както и електромагнитните, имат конкретни източници и, съчетавайки се взаимно и застъпвайки се в проявлението на своите сили и въздействия, те създават общия гравитационен или електромагнитен фон – не издържа и се намеси Томак, – докато за полето на Хигс такова нещо не е можело да се каже. Не е било ясно откъде произтича и къде е неговият източник. Просто то се е появявало отнякъде, съществувало е навсякъде и е започвало да създава ефекти. Такова необосновано постановяване на някакъв „факт” или явление без да обясниш причините и източника, не е ли доста дразнещо? А в онези времена никой не е търсел обяснения в многоизмерността на мултивселенската архитектура, не са мислели за вътрешните енергии и за Вътрешната реалност.
– Не са се сетили – подсмихна се Неос – да кажат, че изтъчникът на полето Хигс е Вътрешната реалност.
– Представяте ли си! В онези времена да говорят за вътрешното проявление на многоаспектната Реалност! – обади се Марнея.
– Вместо това – продължи Томак – са измислили съществуването на някакви тъмни енергии и тъмна материя, на които с лекота се позовавали при обяснение на някои видими гравитационни ефекти и същността на които никой не можел да обясни. С тях например обяснявали видимото разширяване на нашата Вселена, както и видимите гравитационни ефекти в обхвата на галактиките и тяхното компактно поведение и движение.
– Все пак – натърти Марнея – и гравитационното поле е всеобхватно, независимо от подробностите за някакви съчетавания и застъпвания. Нагънатата двуизмерна „плоскост”, с която бихме изобразили изкривяванията в нашето триизмерно пространство под въздействие на гравитационните полета и сили, или като тяхно изражение, е цялостна, никъде не се прекъсва, по нея няма процепи и дупки, тя представлява комплексно цялостно изражение на многообразното оформяне на кривините в нашето пространство, при съответните застъпвания няма разделителни линии и всички сили и въздействия се сливат в единен общ цялостен и непрекъсваем фон.
– Ти пък откъде си сигурна – обърна се Неос към Марнея, – че в тази нагъната плоскост или гравитационна среда на пространственото изкривяване и кривини няма „процепи” и „дупки”. Според теб има ли голяма гравитационна сила и привличане между две галактики, разделени от междугалактичното пространство?
– Не забравяй – отвърна Марнея, – че галактиките се конфигурират в галактични купове. Значи някаква сила на гравитационно привличане е действала.
– Може да е действала някога, позиционирайки в тази част на вселената материята, когато галактиките са възниквали – каза Неос.
– Ако Вселената ни не се разширяваше, гравитационните сили щяха да водят до приближаване на галактиките – отбеляза Марнея. – Независимо каква е реалната същност и причина за силите, които някога са нарекли тъмна енергия и тъмна материя, нашата Вселена, или с други думи – нашата част от многоизмерната реалност, видимо се разширява и силата, която води до това разширяване неутрализира гравитационното привличане, което би довело до сближаване на галактиките.
– Всеки знае – отново се намеси Томак, – че, според древните теории, еволюцията на нашата Вселена се е определяла или като безкрайно разширяване, или като Голям срив, тоест обратното на Големия взрив – или светът ни да се разширява докато всичко се изгуби в безкрайната пустота на нищото, или да се цялата ни вселена да се събере и слее накрая отново в една безкрайно плътна точка и да пропадне в мистерията на вселенска сингулярност. Първият сценарий е съвсем хипотетичен и се е базирал на неправилната им тогавашна представа за същността на нищото и празнотата на вакуума, и едва ли би могъл да се реализира в абсолютно изражение, предвид обстоятелството, че в нашата Вселена постоянно се запазва възможността през тъканта на триизмерното ни пространство да се процеждат енергии от Вътрешната реалност. Включително и поради възможността Вселената ни да стане поле за възникване на нов Голям взрив с последващи трансформации в едни или в друга форма. Вторият сценарий всъщност би означавал развитие, при което нашата малка част от реалността отново се слива с енергиите във Вътрешната реалност. Имало е и други сценарии – за редуващите се Еони, при коетослед края на една вселена започва началото на следваща. Или пък за статична вселена, която нито се разширява, нито се свива – също напълно възможен вариант, при който силите на гравитационните привличания между галактиките са балансирани от дистанцията между тях и от противоположно действащите сили на други галактики, така както са балансирани и гравитационните сили между звездите в обхвата на една галактика, което й даова възможността да съществува без да се свива и колабира.
– Ох, доста задълбахме! – възкликна Марнея. – Но като сме започнали така, я ми кажете за какви вълни е ставало дума и какво се е вълнувало сред нищото на празното пространство? Как така е можело да се говори, че във вакуума няма нищо и че в това нищо няма никаква тъкан-структура, и същевременно да се твърди, че през него преминават вълни?
– Вълните, според тях, преминавали през полето, а по същество – през пространството в обхвата на полето – уточни Неос.
– Разбира се – с това твое уточнение става ясно, че нещата пак опират до структура на самото пространство. Защото в противен случай, ако приемем, че вълните преминават през полето и именно защото такова поле съществува, тогава би излязло че самото поле би трябвало да има някакъв състав и структура, за да може по него и през него да преминават вълни. А тогава би възникнал законният въпрос как така се появява някакъв състав или структура в определен обхват и в променящи се граници? Не било структура на пространството, чиито свойства да се влияят от определени обстоятелства, а било структура на някакви полета!
– Важно е уточнението за полето като за обхват в пространството, който може да се променя, но вълните се движат през структурата на пространството – натърти Неос. – Под въздействието на източника и благодарение присъствието на носителите на силата – допълни Неос.
– Говориш за променящия се обхват на полето като за някакъв облак в небето, който се разширява, свива или разкъсва! – каза Томак. – Въобще, независимо как са си представяли някога нещата, да разсъждаваме сега за някаква хипотетична невидима структура на поле и да правим такива аналогии с невидимата за нас структура на пространството ми изглежда безсмислено упражнение – отбеляза Томак.
– Разговорът отиде в такава посока – отвърна му Марнея, – защото някога не са мислели сериозно за същността на структурата на пространството и не са разбирали, че привидната празнота на вакуума има съвсем реална физическа структура, зад която продължават многото измерения на Вътрешната реалност. Но като говорим за полетата само като за обхват, те все пак имат различни свойства и характеристики...
– Естествено – каза Неос. – Това зависи от характера на източника и съответно от носителя на силата.
– Слушайте, целият ни разговор отиде в странична посока – заяви Томак. – Дали силата или вълните се разпространяват или движат през полето, през пространството или в обхвата на полето... – Томак се обърна към Марнея и продължи: – На провокативния ти въпрос как може да се твърди, че през нищото, което няма тъкан или структура, преминават някакви вълни и какво се е вълнувало сред нищото на празното пространство... Можем да кажем, че нищо не се е вълнувало, но не можем да твърдим, че нищо не се е движело и не е преминавало.
Томак се изкашля и продължи:
– Първо, ако се допусне, че празното на вид пространство няма структура, както някога са го възприемали, няма как, ако самото поле е само обозначение за обхват и ако то не представлява или не създава някаква своя специфична субстанция, или нещо подобно на невидима структура, да има целенасочено и регулирано движение на взаимно свързани или взаимно въздействащи си енергийни вълни в празнотата на абсолютното нищо. Или самите така наречени вълни би трябвало да представляват една своеобразна непрекъсната субстанция, изливаща се от източника през пространството, или вълните би следвало да преминават през някаква свързваща субстанция, която да предоставя възможност за предаване на информация и за комуникация помежду отделните елементи на вълната и чиито промени биха представлявали движението на вълните. Разбира се, това се отнася при схващането, че самото пространство представлява една пуста празнота и няма структура, и че вълната представлява взаимносвързана част от цялостна компактна физична същност, разпростираща се в обхвата на полето, по подобие на вълните в морета и океани.
Томак замълча за миг като се огледа, за да се увери, че всички внимателно го слушат и на никого не досажда с разсъжденияята си, и продължи със своето изложение, като от време на време правеше кратки паузи, за да си поеме дъх:
– Но тук искам да подчертая, че самата визуална аналогия, която някога в древността са измислили, на вълните в едно поле с вълните върху водната повърхност е изкривена и особено подвеждаща. Движението на електромагнитните вълни в пространството не означава, че през пространството се придвижва някаква безкрайна компактна вълнообразно оформена физическа същност, така както водните маси по повърхността на морето се придвижват към брега. Асоциацията с вълните е абстрактна, а аналогията с вълната е била измислена за удобство. Понятието за вълна е свързано с наличието на пикове и спадове, каквито има в горната и в долната част на водните вълни, както и с тяхното плавно преливащо се движение, а също и със зависимостта на отстоянието и височината на вълните от силата на енергийния източник. Но енергийните пакети-частици, оформящи вълните, не представляват компактна взаимносвързана физическа същност. Аналогията с вълните произтича единствено от това, че наличието в пространството на енергиен пакет-частица се възприема като пик на вълна, а отсъствието на такъв пакет-частица – като спад на вълната.
Следователно, бихме могли да приемем представата за проявата на вълната като движение през пространството на отделни и независими един от друг елементи, представляващи последователно следващи един след друг енергийни пакети-частици, изстреляни от източника и по определен начин пресичащи пространството по точно определен вектор. Тогава стигаме до идеята за значението на носителя и до въпроса за начина, по който той преминава плавно и преливащо се в пространството по точно определен вектор, както и до въпроса за причините, поради които това може да става с точно определена скорост. А при възникването на тези въпроси самата визуална представа за вълни става безполезна и ненужна. Ясно е, че в този случай между отделните носители няма никаква пряка или друга връзка, освен синхронното им отношение в така нареченото време, според реда на тяхното излъчване от източника.
Така че, въобще не става въпрос за аналогия между полето и морската вода като среда, върху която енергии въздействат и самата тя, деформирайки се, се превръща в средство за пренасяне на тези енергии във вид на движещи се вълни. Между отделните енергийни пакети-частици, излъчвани от източника няма връзка. Между тях стои единствено структурата на пространството. И ограничението им в скоростта на придвижване зависи от тяхното естество и от взаимодействието им с отделните елементи на тази структура. От това произтичат и някои ефекти в древната теория на относителността, които тогава поразявали въображението, а причините за които никой не бил в състояние да обясни.
Но още в онези древни времена е трябвало да разбират, че въпросът не е в това какво би могло да се вълнува в празното пространство или в полето, че да могат да преминават вълни, не е и в това дали самото поле може да има някакъв състав, който да се развълнува и да предава вълни.
Още тогава е трябвало да разбират, че същинският въпрос е в друго – как енергийните пакети-частици осъществяват движението си през структурата на пространството и как взаимодействат с отделните минимални елементи в тази структура. Както и при морските вълни, енергийните пакети-частици в електромагнитните вълни се придвижват с аналогично плавно преливащо се движение. В зависимост от силата на енергийния източник се променя отстоянието между енергийните пакети-частици и техния характер, с което се разграничават различните видове лъчения. Някои от тях са жизнено необходими за нашия живот, а други стават смъртоносни!
– Без опосредстваща структура трудно би могло да се обясни каквото и да е движение – каза Неос.
– Това е много стар философски въпрос, който още в древността са дискутирали – обади се Марнея. – Дали пространството е дискретно или не е. Ако е дискретно би следвало да има структура. Включително минимални елементи в тази структура. Ако не е дискретно, значи би могло да е делимо до безкрайност. Тук обаче възниква въпрос – ако пространството има дискретна същност и съответно, разбира се, структура, би трябвало да има и физически или енергиен носител, чрез който се изразява тази структура. Ако обаче пространството ни не е дискретно има два варианта. Първият е, че физическата му структура е делима до безкрайност и не съществуват минимални елементи на тази структура. Вторият вариант е, че пространството няма никаква структура и представлява една абсолютна празнота, протяжностите в която биха могли да бъдат делими до безкрайност. В такава празнота, разбира се, не би могло да има някакви опосредстващи, определящи или насочващи движението структурни елементи или фактори.
– Ние отдавна знаем, че пространството има структура – отговори й Томак. – И двата варианта за недискретното пространство са отпаднали, защото всички закономерности и ефекти при движението на материалните обекти през пространството произтичат от пресичането именно на основните елементи, съставящи неговата структура и от взаимодействието с тях на съставните части на материята.
– Тогава за какво говорим? – каза Марнея. – Значи няма никаква нужда от състав или структура на поле и то определя само обхвата на определени проявления?
– Нали логиката на Томак точно това показва – отговори Неос.
– Разговорът започна с приказката за полето Хикс! – изхихика Марнея. – Защото Хикс не е имал обхват, той се е отнасял за цялата Вселена с еднакво действие навсякъде! Чудя се въобще защо са решили да използват думата поле!
– Хигс – каза Томак.
– Ако едно поле се намира в абсолютното нищо и има обхват – заяви Неос, – очевидно то трябва да е породено от източник и да се проявява чрез носители, оказващи преки въздействия чрез сили, или самите те създаващи невидима нова структура в определен обхват с определени силови ефекти.
– Това е ясно – подхвърли Марнея. – И какво следва оттук?
– Щом като не са разглеждали опцията – каза Неос – за наличие на структура на пространството и за движение на носителите през базовите елементи на тази структура, може би са смятали, че самите носители представляват или пораждат последователна промяна в състоянието на средата, с други думи на полето, което тогава, според тях, би трябвало да представлява определена субстанция. Иначе, не мога да си представя как биха обяснили нещата.
– Те въобще не са давали смислени обяснения – каза Томак, – постановявали са ефектите, заобикаляли са въпросите и енигмите, бягали са от конкретни обяснения чрез завоалиращи фрази и безкрайни математически изчисления и формули.
– Защото – допълни Неос – единствената среда в нищото на вакуума би могла да е абстрактната същност на съответното поле. И така биха могли да намират обяснение на идеята за вълните и за тяхното движение през полето.
– Ако бяха казвали – обърна се Томак към Неос, – че носителите на полето или вълните предизвикват или представляват последователна промяна в състоянието на базовите съставни елементи в структурата на пространството и по този начин се придвижват със строго определена скорост щяха да са по-близо до истината. Всъщност, щяха да уцелят истината.
Томак замълча и погледна към наставник Маурей, но като не забеляза някаква определена реакция, продължи:
– Щом енергийният източник на полето е източник на носителите, формирането от тях на това поле в привидното нищо на празното пространство и взаимодействието им с обекти, оказващи се в това поле, опират до въпросите за силите и взаимодействията между тях и връзката на силите със структурата на пространството и с енергиите. Така ще стигнем отново до въпроса за дискретната структура, взаимодействието с елементите й, начина, по който материалната частица ги пресича и се осъществява преместването и движението, енигмата на определения вектор на движение, както и на определената посока на въздействие на силата.
Томак отново прекъсна и се огледа. Всички бяха обърнали поглед към него. Никой в залата не се обади. Изглежда очакваха да чуят завършващата част на разсъжденията му.
– Например – продължи Томак, – взаимодействието на енергията на носителя в полето с обект, за да му окаже въздействие за движение през пространството по точно определен вектор. Как физически би могло да се предопределя посоката на вектора, освен с наличието на ограничаващи фактори в средата или елементи на структура? И също така, ако например пространството няма въздействаща структура и представлява една празнота на нищото, как би могло да се определи движението на носителя на полето, лишен от маса и преминаващ през нищото, да става по правило по права линия или по точно определена изкривена линия в случай на възникване на гравитационни въздействия? Да не говорим пък за предопределеното свободно движение на материалните обекти с маса по права линия през пространството, ако изключим евентуалните гравитационни въздействия. А и как тогава се оказва, че носителят на полето, лишен от маса, все пак има строго ограничение на максималната си скорост за преминаване през тази празнота, вместо да я прекосява мигновено? Или пък, как ако пространството няма структура две частици-близнаци в квантовия свят обменят помежду си информация и координират движенията си? Въобще, в крайна сметка целият ни разговор отново стига до структурата на пространството, същността на силите и енергиите и Вътрешната реалност.
– А полето на Хикс? – обади се Марнея и се подсмихна към Неос.
– На Хигс – поправи я момчето.
– Очевидно всеобхватното вселенско поле на Хигс – каза Неос, – за което не е бил посочен реалистичен източник и не би могло да има други ясни носители, освен енергиите на Вътрешната реалност, не може да се счита за друго, освен за самата структура на пространството. В този смисъл, това че някога в античния свят се е говорило за поле на Хигс вместо за структура на пространството изглежда е било обусловено от някакво академично лицемерие, от безопасната абстрактна същност на понятието поле, използвано в редица други случаи, от наложените академични представи и рамки за понятието за пространство, от страх да се ангажират с нови енигми, от личен страх да не се злепоставят с твърдения, излизащи от академичните канони. Не е оправдано.
Томак свърши и пое дълбоко въздух. Децата също въздъхнаха и се отдръпнаха и насочиха към своите места за наблюдение. Томак седна пред един оптичен апарат и се загледа към земята.
4.
През стената на совалката се виждаха по земната повърхност периодично появяващите се структури на Космическите паркове.
– Защо са ни нужни толкова много космодруми – каза Томак – при положение, че осъществяваме ограничени космически програми и на сегашния ни етап не виждаме особен смисъл в масови полети на средни и далечни дистанции? Та нали въобще не строим колонии в слънчевата система или в галактиката! Само някои изследователски станции със среден капацитет за научен персонал и толкова. Не е ли това малко странно?
– Преди няколко столетия още не са били достигнали това разбиране – отговори наставник Маурей. – А от друга страна, вече са имали възможността да ги изградят. Пробивите по време на научния и технологичен ренесанс, ентусиазмът от гравитационно-сканиращите двигатели, нанотехнологиите и молекулярното реструктуриране, роботизираните строителни машини – изследванията и практическата експанзия в космоса са изглеждали като естествено продължение на научните стремежи и търсения. Особено в светлината на възторга и еуфорията в първоначалния период след тогавашния научно-технологичен пробив.
– Можели са да ги изградят – обади се Марнея.
– Тогава е започнала и ерата на пирамидите – включи се Неос.
– Всъщност, не са чак толкова много космодрумите – каза Маурей като сложи длан на рамото на Томак. – Много от Космическите паркове сега чудесно се използват за учебни или за развлекателни полети. В останалата си част те са местата за обучение и проучвания. В древния свят е имало университети и институти. Сега имаме Космически паркове.
Теоретичните проучвания продължаваха, мислеше си Маурей, защото бяха останали някои много съществени бели полета в познанието за Вселените, които още не можеше да бъдат запълнени. Всичко това децата от втора възрастова група (6.5 – 8.5 години) добре разбираха.
Романтичната идея, че някога ще се пръснат и разселят сред Слънчевата система, а дори и сред галактиката, отдавна бе загубила актуалност. Космическата среда бе прекалено сурова за гарантирано осигуряване в нея на жизнените нужди на човека. Това винаги се бе разбирало кристално ясно, още от периодите на древността, когато са поставяли началото на първобитните си космически полети, макар че тогава не са се виждали алтернативи, а и са действали съвсем различни фактори и мотиви.
– Античният период – каза Маурей като обходи с поглед всички деца-курсанти – на технологично прохождане, изпълнен първоначално с научно-идеалистични представи и с амбиции от чисто политическо и военно естество, бил последван след катаклизма и постепенното възстановяване от нов доста по-продължителен романтичен космически период, но и тогава било ясно, че на определен етап неизбежно и той щял да изчерпи своя потенциал. Все пак, поне до преди десетина столетия не са искали да приемат такава истина.
– Свидетелство за това са множеството изградени Космически паркове – каза Томак, след като наставник Маурей замълча. – Може би космодрумите не са чак толкова много, но май всяка пирамида си има свой Космически парк.
"Масовото изграждане на тези космически комплекси е започнало след технологичния пробив в областите на енергията и гравитацията“ – мислеше си Маурей докато наблюдаваше поредицата структури по повърхността. – „Както и на пирамидалните градове. Странен период на технологичния ренесанс, завуалиран. До определен етап, когато са изграждали Космическите паркове, все още не се задълбочавали в идеите за липсата на перспективност на Програмите за разселване из Слънчевата система. Може би и историческият спомен за проблемите на земята преди хилядолетие са ги карали да мислят за осигуряване на възможности на други планети и обекти в Слънчевата система, за тяхното тераформиране, облагородяване и подготовка за евентуално пребиваване при необходимост. В ентусиазма от откритията и технологичните постижения в сферата на антигравитационното управление, най-логичната и естествена първоначална стъпка е била усиленото изграждане на земни и космически летателни апарати. Макар че скоро едновременно с това вече ставало ясно, че няма да имат нужда от външни суровини. Вече можели да си осигуряват всичко необходимо чрез рекомбиниране."
Независимо от решението да изградят система от многофункционални станции на различни дистанции в пределите на Слънчевата система, като цяло осъзнали съвсем ясно и постепенно приели идеята, че Вселената е прекалено голяма, за да има въобще смисъл засега стремежът за нейното пълно опознаване и в някаква степен овладяване.
– Във връзка със смисъла на полетите на средни и далечни дистанции, за което спомена преди малко – каза Маурей като се обърна към Томак, – все пак Земята и Слънчевата система са още млади, а човечеството има все още една широка и далечна перспектива пред себе си за хармонично устройство и просто щастливо съществуване на своята планета. Пътуването и разселването из галактиката може би няма да ни избяга, но поне за сега би могло да почака.
– Освен ако дотогава – обади се Томак – изцяло не преминем в друга форма на съществуване. Може би в по-далечното ни бъдеще някои фактори и обстоятелства на нужда и принуда, които сега ни изглеждат жизнено важни, вече биха били незначителни подробности или даже въобще без никакво значение.
– Може в бъдеще да се трансформираме в някаква енергийна форма и да полетим през космоса, хихи! – подхвърли Марнея. – Нали Томак каза, че ще се прелива през синтетиката на илюминатора и ще изплува в космоса, след което ще се връща обратно!
– Защо пък, не се знае, реалността е доста мистериозна, понякога изглежда, че нищо не е абсолютно невъзможно – каза Маурей като си помисли за Вътрешните сфери.
– Ясно е, че към сегашния момент, човекът е прекалено слаб по отношение на различните космически стихии. Ние сме овладели някои природни явления на нашата планета, но земята ни, слънцето и цялата му система са една малка трошица в бесния ураган на необятния космически енергиен океан – заяви Томак. – И независимо от всичките ни научни и технологични успехи, включително в много специфични области като гравитацията и енергията, космическите стихии не са съизмерими с деликатността на човешката природа, а човешката природа е съизмерима само с един тесен диапазон на подходящи условия за съществуване на родната планета.
– Човекът е прекалено уязвим, а Вселената го е създала такъв, че единственото място, пригодено и сигурно за него е Земята – включи се Неос. – По-скоро той се е оказал такъв, защото е успял да се приспособи, да се развие и да оцелее на Земята.
– Така е, основният и правилният въпрос – каза Маурей, отговаряйки на Томак и Неос, – не е защо реалността и вселената са такива, а защо човекът е така устроен и е с толкова ограничени физически възможности. Човешкият потенциал изглежда неуместно ограничен до един много тесен сектор на заобикалящата го космическа среда.
Наставник Маурей направи пауза и продължи в унисон с възприятията и размислите, които в този момент се въртяха в главите на учениците му:
– Отговорът не е в търсене на обяснение в тази видима диспропорция и защо вселената е прекалено голяма и сурова при положение, че човешката натура е толкова крехка, а в това, че човешките възможности за оцеляване са ограничени в такова тясно космическо поле, просто защото човекът е успял да се приспособи именно в този тесен диапазон, предоставил му възможност и условия за създаване на живот и съхраняване. Въпросът е дали има вероятност да са възникнали и да съществуват създания, успели да се приспособят и оцелеят в относително доста по-обширни полета на космическите условия, и ако има такива какъв е характерът на тяхното отражение на реалността, тоест какъв интелект имат и каква система от ценности управлява действията им. За съществуването на разум на биологическа основа, приспособен в параметри на космически условия, близки до нашите, не се съмняваме, макар че мащабите на вселената и ограниченията за движението през пространството затрудняват осъществяването на контакти. Това също е една от причините за експериментите с хипер-пространството. По-малко вероятно е в многоизмерната архитектура на мултивселенската реалност, за този сегмент, който ние възприемаме като нашата необятна вселена, да сме предопределени само ние да го населяваме. Но някога и това ще разберем...
– Трябва да ценим нашата прекрасна планета и нейната природа – каза Марнея когато наставник Маурей замълча. – Не трябва да забравяме какъв невероятен шанс сме имали, къде се намираме и какво има извън нея.
– Точно така, Марнея – похвали я Маурей. – Това е една велика истина.
– Да ценим нейната щедрост и деликатност – допълни Марнея с тънък гласец. – Трябва да оценяваме възможността да живеем заедно, да си помагаме, да общуваме с нашата любима планета и да я пазим.
5.
Наблюдавах с интерес великолепния им диалог. Можех да погледна и през очите и мислите на Томак, Марнея и Неос – през техните Вътрешни сфери. Бих могъл от време навреме отново да прескоча при някой от тях. Това можеше да става сравнително бързо благодарение на пряката връзка към Хоризонта на вливане. Не бе моя заслуга, макар че имах определен принос с това, че бях изминал вече много дълъг път, за да го заслужа. Учителите ми бяха подсказали как да отворя този директен портал. Той бе наблизо във Вътрешната ми библиотека. По-някое време те щяха да ми подскажат за метода на Паралелното преливане, който даваше възможности за навлизане, проучване и наблюдение едновременно през повече от една чужда лична Сфера. Но в този момент ми бе напълно достатъчно да ги наблюдавам през погледа и мислите на Маурей. И да слушам техния разговор.
Още преди столетия хората в тяхната нова цивилизация се бяха примирили с факта, че Вселената е невъобразимо необятна и дори чудовищно жестока спрямо човешкия мащаб, за да има смисъл стремежът тя да бъде прекосена и изучена... при стандартните представи за движение. Зад хоризонта на видимата вселена се криеха безкрайни космически територии, от които светлина никога нямаше да може да стигне до земята, за да узнаят какво би могло да има там. Светове, които теоретически никога не биха могли физически да достигнат, ако трябваше да се съобразяват с познатите от древността закони на физиката. Разбирането за пълното безсмислие на космическите полети със стандартното преместване в триизмерното им пространство се отнасяше принципно за пределите извън Слънчевата система. Но то се допълваше и с убеждението за неефективност на полети по същия традиционен метод и в нейните предели. Многофункционални станции тук-там сред планетите и астероидите, научни наблюдения и изследвания с всички произтичащи в тази среда рискове, с участието на хора или само на изкуствен интелект, но едва ли нещо повече от това...
„Тези представи не са се променили с овладяването на гравитационните ефекти и създаването на гравитационно-сканиращите двигатели“ – мислеше си Маурей. – „Напротив, точно в онзи период окончателно са се утвърдили тези разбирания. Колкото и висока скорост да позволява този вид двигател в сравнение с традиционния, той е относително задоволителен само в рамките на Слънчевата система. Принципно за всички видове полети има определена граница на безопасност за скоростта, защото пътят отпред не винаги се оказва напълно чист. Движиш се по нови и непознати, или по стари, но променливи космически трасета. Не се преместваш в гарантирано абсолютно празно пространство. При преминаване на определена граница в скоростта, става проблематично евентуалното спешно отклоняване от вектора на движението, както и бързото забавяне при необходимост. Дори в космическия кораб да не пътуват хора, инерционните ефекти от такива резки промени биха могли да го повредят, дори разрушат. Технологията на гравитационно-сканиращите двигатели не бе предвидила и преодоляването на инерционните ефекти при рязка промяна на вектора на движение. Може би това е можело да се доразработи от учените, но така или иначе не е било направено. Не бе съвсем ясно доколко инерционното неутрализиране е съвместимо с гравитационното сканиране. Теоретично, проблематично е доколко при по-големите скорости, а да не говорим за такива близки до светлинната, оборудването, сканиращо траекторията пред кораба, ще успее достатъчно навреме да идентифицира всеки потенциално опасен обект, който своевременно да бъде унищожен и пътят отпред разчистен. При подобни скорости такива блуждаещи космически обекти биха представлявали голямо предизвикателство и за корабните щитове, колкото и да са мощни и издръжливи, тъй като биха упражнявали върху целия кораб ефекта на реакцията. Предварителното им пълно унищожаване и изпаряване в пространството не винаги можеше да се окаже гарантирано. Теоретически проблем бе все още прекосяването на регионите, изпълнени с проявите и ефектите на така наречената тъмна материя. Умуването по тази тема продължаваше, като някои изследователи предлагаха екзотични хипотези, че тази "материя" (или по-скоро сектори в пространството) е повечеизмерна, че фактически не е обособена изцяло само в триизмерното ни пространство, че проявява признаци на флуктуации по границата с други измерения и дори че съществува едновременно и в тях. Не беше ясно какви последствия би имал непосредственият контакт с тези региони. Откривателите по време на научния ренесанс не бяха стигнали до открития или заключения по тази тема. Разбира се, всички тези обстоятелства биха имали значение по-скоро за полетите в рамките на галактиката, защото в Слънчевата система на практика няма достатъчно простор за използването на скорост близка до светлинната. А и в системата ни има прекалено много разнородни видими обекти, които биха се изпречили на пътя на кораба, за да бъде засилен с подобни скорости. Но дори и ако се говори за използване на скорост близка до светлинната, абстрахирайки се от опасностите по пътя, от гледна точка на мащабите и разстоянията такова положение би било донякъде поносимо само за полети до някои по-близки звезди в галактиката, но едва ли до по-далечните й територии. А нашата галактика с милиардите си звезди е само едно зрънце във Вселената.“
Децата продължаваха да разглеждат по повърхността на земята географските обекти, океански резервати, пирамидални градове, космически паркове, структури на космическата защита, природни конфигурации.
Маурей бе сигурен, че най-голямо любопитство сред тях би предизвикал комплексът на Центъра за нестандартни обучения – Институтът за проучвания на Вътрешната сфера и Зоната за контакт през Портала към незримото. Но от въздуха, от стратосферата и от космоса, където те се намираха, разгърнатата структура на този комплекс не се виждаше, беше покрита с фото екранираща маскировка. А за него децата от втора възрастова група все още не знаеха. Малцина щяха да са онези, които щяха да бъдат избирани и без да разберат подлагани на допълнителна проверка и селекция, независимо от това в коя възрастова група щяха да се проявят и да бъдат забелязани специфичните им качества. От избраните, повечето щяха да остават в стандартните си групи, като развитието на способностите им щеше да бъде допълнително наблюдавано, а само малка част щеше да попада в Центъра за нестандартни обучения. Но децата от втора и трета възрастови групи на редовните програми не бяха информирани за тези неща, за да не им насаждат притеснение.
Маурей се обърна към Томак и му зададе въпрос:
– Щом като на сегашния ни етап не виждаме особен смисъл в масови полети на средни и далечни дистанции, на кой етап бихме видели такъв смисъл?
Томак прекъсна наблюдението на земната повърхност и като разбра, че въпросът очевидно е отправен към него, насочи поглед отново към холографските изображения. След като там се бяха изредили множество триизмерни картини на звезди от различен тип, холографската система бе замръзнала на серия от галактики с различни форми и размери, които сега висяха неподвижно във въздуха в средата на залата.
– При стандартните разбирания и представи за космоса и за полети, при мащабите във Вселената, при стандартните разбирания за движение в пространството, и при достигнатите вече от нас познания за света, мисля че никога няма да има смисъл от космически полети на средни и далечни дистанции в мащаб извън Слънчевата ни система.
– Няма ли да искаме да овладеем нашата галактика? – отвърна Маурей. – Да създадем колонии около други звезди?
– Със сигурност в по-далечно бъдеще ще имаме такива желания. Още повече ако стигнем до етапа да прехвърляме личността и самосъзнанието си на външен носител. Тогава биологическата продължителност на живота ни няма да е ограничение. Бихме могли да се научим да осигуряваме много надежден, сигурен носител за собственото си „Аз“. Бихме могли и да си осигуряваме резерви, в случай, че нещо се случи с единия носител, автоматично да се включва самосъзнанието ни в другия.
– За процеса на прехвърляне на самосъзнанието в лабораторни условия имаме достатъчно опит вече. Но за посочената от теб цел ще трябва първо да измислиш метода за такова автоматично и незабавно прехвърляне на самосъзнание през дистанция – каза Маурей.
– По-скоро – каза Томак – имам предвид резервни носители, в които вече е прехвърлена личността и самосъзнанието ни, но са в неактивирано състояние. Трябва да се измисли метода за автоматичното незабавно активиране, в случай, че действащият носител бъде унищожен.
– Струва ми се – възрази Маурей, – че и в този случай ще е необходим процес на контакт и прехвърляне. Още повече, ако резервите се съхраняват на сигурно място ти може да се намираш някъде далече, на другия край на земята, в другия край на Слънчевата система, в друга галактика… Звучи погрешно. За да можеш да съхраниш чувството си за самоидентификация, за да може реално твоето собствено „Аз“ да бъде пренесено плавно и без прекъсване на самосъзнанието ти, е необходим доста сложен процес на самото прехвърляне.
– Исках да кажа – поде отново Томак, – че дори и при такива невероятни възможности в бъдеще, колкото и големи да са желанията ни да изследваме регионите около други звезди, да създадем колонии, да овладеем дори цялата ни галактика или пространствата отвъд нея, при стандартните методи за движение в пространството, пък било то и със скорост близка до тази на светлината, такива полети не биха имали особен смисъл и биха се реализирали най-много до близките звезди. Хората винаги ще имат желание да достигнат по-далечни хоризонти. Обаче… В нашата галактика има повече от сто милиарда звезди! Във видимата част на Вселената ни има повече от сто милиарда галактики! Диаметърът на нашата галактика е голям около сто и двадесет хиляди светлинни години! Най-малко сто и двадесет хиляди земни години са необходими, за да може светлината да го пресече! Само централната част на галактиката ни е с диаметър около 12 хиляди светлинни години! Нашата система се намира на около 27 хиляди светлинни години от центъра на галактиката ни! И добре е, че сме толкова далече, защото в центъра на галактиката ни има чудовищно голяма черна дупка! Според изчисленията, само в нашата галактика 90 процента от масата й не се забелязва сред излъчващите и видимите космически обекти – както някога са формулирали, състои се от така наречената тъмна материя! Говорим за цели 90 процента! Значи всичко това, което ние виждаме и за което говорим, представлява само 10 процента от масата! Поне за тези 10 процента можем да сме сигурни, че се намират изцяло в нашите три измерения, тоест те са си в нашия познат свят. А останалите проценти? Вероятно космически "айсберги" с основи, дълбоко потопени и плуващи в многобройни други измерности. В космически времеви мащаби в нашата галактика цари голямо оживление и динамика – едни звезди се раждат, други експлодират, трети поглъща голямата черна дупка. Нашето слънце заедно с цялата ни система обикаля около центъра на галактиката ни за цели 250 милиона години! При това нашата галактика не е от големите. Най-малките галактики имат по десет милиарда звезди! А в нашата галактика дори ако имаше не само сто, а двеста или четиристотин милиарда звезди, тя пак щеше да си остане като подобна на джудже в сравнение с някои големи галактики, в които има повече от сто трилиона звезди! Сто трилиона звезди в една галактика! И всичко това е само в едни или други космически зони на видимата част на нашата Вселена! Ние не можем да видим какво има и какво става оттатък нейния хоризонт! Представяте ли си всичко това! Затова казвах, че ако сме в състояние да си представим всичко това, да го визуализираме, да изключим психологическите си филтри и да го почувстваме в реалните му измерения и смисъл, би било потресаващо усещане! Умопобъркващо дори!
Томак замълча. Децата гледаха към холографския кръг като омагьосани.
„Безграничен е човешкият стремеж да опознае и да разбере реалността“ – помисли си Маурей. – „Неизмеримо гигатски са мащабите и само на нашата Вселена, да не говорим за всички други вселени и измерения! На този фон, микроскопични са човешките способности и ограничени са възможностите, които ни предоставят законите на физиката – тези, които царстват в нашето пространство и които добре познаваме открай време. Изходът от този омагьосан кръг е донякъде само в надеждите ни, че може би един ден ще успеем да открием прекия път. Надяваме се, че ще съумеем да създадем технологии за контролиран хипер-пространствен преход. Необходимо е да сме в състояние да го насочваме към точно определени координати в нашето триизмерно пространство. (Поне в първоначалния период. Не би имало смисъл, ако в резултат на технологията се губим някъде сред безбройните други светове и измерности.) Такава технология трябва да разполага с метод за гарантирана двупосочност и възможност за завръщане. Това означава, че където и да се окаже корабът, той трябва да е в състояние да произведе самостоятелно повторен хипер-пространствен преход в обратна посока точно до земята и в същия й времеви сегмент. Ако за такава технология се окажат непреодолими пречки, тогава ни остава възможността да разгадаем и да се научим да използваме естествените гънки и проходи в пространството. И в този случай такъв транспорт би имал смисъл само ако тези проходи се съхраняват и сме в състояние да ги използваме и в обратна посока за завръщане в своя дом. Ако въобще хората са в състояние да проникнат в хипер-пространството, да се задържат в него и да го разгледат, какви ли чудеса биха видели там, какви ли закони и възможности би имало, в какви ли посоки би могло да ги изведе?“
Маурей плесна леко с ръце, за да събуди децата от унеса им.
"Поне засега“ – рече си Маурей – „това са само надежди, а експериментите доведоха до проблеми и нещастия. Макар че от продължаването на тези експерименти едва ли някога ще се откажем.“
Той знаеше, че въпреки предишните неуспехи и последния инцидент с човешки жертви (колкото и да им се искаше да разчитат, че някой от изчезналите може да се завърне, да се появи внезапно изплувал от някой изолиран джоб на времето), хипер-пространствените проучвания продължаваха. Надеждите не бяха изоставени и в скоро време щяха да започнат нови експерименти. Нямаше как да се сложи край на стремежа за познание и успех в тази специална научна сфера.
– А сега – обяви наставник Маурей, – след като се поупражнявахте доста разсеяни в асоциативното визуализиране на наземните структури, ще се разходим до Трети орбитален космически порт, там ще направим няколко практически упражнения от 5-ти модул по космическа навигация и околоземен контрол. Ще извършим проверка на системите, а след това ще направим симулации за управление на скачване и отделяне. Ще се разделите на групи от по трима и последователно ще изпълнявате операциите, докато останалите наблюдават действията ви. Всички, които не са в групата, изпълняваща задачата, излъчват последователно по две паралелни групи за оценка на съответното поредно изпълнение. Симулацията освен за стандартното антигравитационно отделяне от порта искам да извършите и за бързо контактно аварийно излитане на масивен космически апарат, използващ стандартна дюзова тяга, като се съобразите и с хипотезата за евентуална необходимост дори от най-минимална компенсация за запазване на орбиталния баланс на портовия комплекс.
Томак усети отстрани погледа на Марнея. Обърна се към нея спонтанно, но тя отклони глава. Разбираше я. Любопитството й не бе преминало, но отговорът на въпросите й се отлагаше за по-късно. Със сигурност всички щяха скоро да разберат какво се случваше. Макар че в този момент самият Томак не знаеше какво точно е станало с Таисия.
– След като вечеряме в Порта ще се върнем на Земята.
– Променяме програмата – спомена неутрално Неос. Това не бе нито възражение, нито недоволство, просто констатация.
– Така е – отговори наставник Маурей. – Родителите ви вече са уведомени, че удължавам полета и ще се върнете по-късно довечера. В зависимост от резултатите ви при упражненията в Порта, може програмата отново да бъде променена.
Томак, Марнея и Неос се спогледаха, а останалите, които изпълваха креслата пред прозрачната стена, се подсмихнаха.
– Имайте предвид – допълни Маурей, – че на Втори орбитален космически порт е акостирал стандартен превозвач в режим на готовност за отпътуване, включително с далечен планетарен обхват. Опитайте се да се концентрирате за упражненията и симулациите в Трети порт, за да се върнете у дома още тази вечер.
Томак се замисли за първото си качване на космическа совалка преди около три години.
– След упражненията и симулациите ще използваме системите в Трети порт за медитативна регистрация. Надявам се показателите ви да съответстват за достигане на второ ниво хоризонтален медитативен статус. Тогава ще можем спокойно да се приберем вкъщи при майка и татко.
Маурей огледа децата, които бяха насядали в своите работни кресла пред стената за наблюдение.
– А междувременно… – продължи наставник Маурей, – от този момент ще направим 14-минутна Тематична пауза. Една минута, за да си извадите клавиатурите и да се подготвите, една минута за обмисляне, десет минути за работа, две минути за релаксация.
Децата пъргаво започнаха да вадят от шкафчетата своите мнемошлемове и клавиатури, а Маурей се замисли за проведения преди малко разговор.