Пахнет реки темница
пажитником,
бузиною:
мiра срамоть водица
сносит
вперёд в былое.
Вскормленная волчицей,
спущенная
на волю,
клокочет река,
мчится
по каменистой голи
под корневищами елей,
под папоротью
с валунами.
Взорами томно целя,
нимфы о ней:
не с нами.
Кто её– злой, вещий–
выгнал по ком
в погоню?
В сны
река
хлещет–
страхами нашими стонет,
сносит наши усадьбы–
в гроб своеволья, долу,
прямо в залив:
знать бы,
где амбар отмолу.
Темная,
сметает
скорби своей пределы,
нет бы, зарёй оттаяв,
одумалась, прозрела:
рожь наливается медью
над вечной землёй– грязью,
пепла поверх
веди...
Темная:
ей бы
разум.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Боян Ангелов
Помръкнала е реката–
мирише на бъз и сминдух,
помъкнала е телата
на нашия срам отминал...
Нагоре тя е речица,
а по-нагоре– поточе,
отгледано от вълчица
и пуснато да клокочи
под скалнини и хвойни,
през папрати и морени...
И нимфи в тела усойни
го къпят с очи смутени.
Какво го превърна в бурна
стихия неусмирена?
Тя в нашия сън се втурна
и с нашия страх простена...
Тя къщите ни отнесе
и ги захвърли долу,
където е гробът пресен
на скверната нейна воля...
Къде са й бреговете
на тази жал помътняла,
която и тях помете,
без още да е прозряла,
че житото изрусява
над вечната кал– земята,
която на пепел става...
Помръкнала е реката...
Боян Ангелов