Божана Апостолова
В КРАЯ НА ЕЗДАТА
Мъглата откашля душата на зимата. Съмна
и потегли денят със забрадка от бели сълзи.
Някой плачеше в мен, а в ухото ми бръмбарче звънна.
Ех, живот, пак ли бързаш с подпухнали, сънни очи.
Накъде си се втурнал? Накъде си пришпорил жребеца
с тез протрити подкови, с таз омърляна грива? Нали
се потихме до днес и не знаех коя и къде съм,
и сълзите си как да прикрия. И какво ме боли.
Изведи ме оттук. Нали божем все още сме живи и здрави.
Свий по горната уличка – далече от чужди очи.
Там ще среша жребеца, нови подкови ще му поставя.
Ще го пуснем на воля. Ще му се радваме и помълчим.
БОЖАНА АПОСТОЛОВА. "В КОНЦЕ СКАЧКИ" (Перевод с болгарского: НИНА ЦУРИКОВА)
Туманная мгла дышит зимней простудою. Солнце
потом превращает её в покрывало из рос.
Во мне что-то плачет, в ушах - будто звон колокольцев.
Ах, жизнь, ты спешишь, а глаза - сонны, вспухли от слёз.
Куда ты спешишь? И куда ты коня подгоняешь -
подковы истёрлись и грива в дорожной пыли?
Мы тоже в поту эти дни, кто мы, где мы - не знаем,
и слёз не сдержать, не понять, почему так болит.
Избавь от всего. Дал Бог, мы ещё живы, здоровы.
Сверни в переулок, где взглядам не видны чужим.
Коня остановим, и старые сменим подковы.
Отпустим на волю. И с лёгкой душой помолчим.