Тодорка Николова. Болгария.
Тодорка Николова е родена на 25 октомври 1944 г. в село Горски извор, Димитровградска община. Завършила е средното си образование в Димитровград, а в град Железногорск в СССР - Института за култура. От 1974 г. до 1980 г. е била кореспондент на в. „Дружба” в Москва, издание на българите работещи и учещи в СССР. От 1981 до 2000 г. работи в окръжния вестник „Хасковска трибуна” и в областния вестник „Шипка”. Две години е главен редактор на в. „Хасково”. От 2000 г. до 2015 г. е главен редактор на в. „Доктор” , кореспондент на електронна агенция БЛИЦ и на вестниците „Над 55? и „Шоу”. Собственик е на издателска и рекламна къща „Милчеви прес” - Хасково. Издадени книги: „Живот под мъже” (1990), „Различните” (2005), „Енциклопедия на здравето” (2015), „Сам срещу държавната машина” (2016), „Врекох се да помагам” (2016) и стихосбирките: „Преди да се изгубя съвсем” (2016), „Пясък между пръстите” (2016), „Соло за сърдечна струна” (2017), „Среднощен звездопад (2017), „Моят руски бележник (2017), “Измислих те, любов…” (2019). Член е на Управителния съвет на Съюза на независимите български писатели и секретар на Дружеството на журналистите в Хасково.
*
ОТКРОВЕНО В ПОЛУНОЩ
Тодорка Николова
*
Играхме дълго на любов.
И нелюбов.
Играхме, сякаш сме на сцена.
Да си отидеш ти не бе готов.
Аз бях безразлична.
И студена…
Репетирахме преструвки и лъжи,
фалшиви клетви.
И признания.
Не ме прекъсвай!
Замълчи!
Наслушах се на празни обещания.
Играта свърши.
Играта на любов.
И нелюбов.
Време е да слизаме от сцената.
Знам, ти отдавна си готов.
А аз не съм.
Макар и наранена…
*
ОТКРОВЕНИЕ В ПОЛНОЧЬ.
Тодорка Николова
Авторизированный перевод
Ольги Мальцевой-Арзиани
*
Играли долго мы в любовь.
И в нелюбовь играли.
Словно на сцене роли мы
С тобою повторяли.
Ты не готов был встать, уйти,
Мне было безразлично.
Мы притворялись, лгали мы,
Как были мы двуличны!
Не прерывай меня!
Молчи!
Не верю обещаньям!
Любовь давным давно горчит,
Готовит расcтаванье.
Игра в любовь и нелюбовь
Приблизилась уж к краю.
Пора со сцены уходить.
И ты готов, я знаю.
Молчи! Не надо говорить!
Час пробил нам проститься!
Хоть не готова уходить...
Я - раненая птица!
*
ПОЛУНОЧНЫЕ ОТКРОВЕНИЯ
Тодорка Николова
(вольный перевод П.Голубкова)
;
Давно играем мы в любовь. И нелюбовь.
Играем так, как будто мы на сцене.
Ты уходить, похоже, не готов.
А мне ; всё безразлично. И бесценно...
;
Мы репетируем притворства сцены, лжи,
Фальшивых клятв. Неискренних признаний.
Перебивать меня ты не спеши!
Наслушалась пустых я обещаний.
;
Игра окончена в любовь. И нелюбовь.
И уходить пора уже со сцены.
Я знаю, ты давным-давно готов.
А я вот - нет. Хоть больно, несомненно...
* * *
ВМЕСТО ПРОЩАНИЯ.
ТОДОРКА НИКОЛОВА.
Като шепа пясък между пръстите животът ми тече, изтича!
А пък душата ми е същата, живея с трепет на момиче.
Вярвах, влюбвах се, напразно! Тъй дълго чаках чудеса. Уви!
Било е тъй нерадостно – предчувствие за самота.
Сага стоя сама на прага със спомени за младостта.
О, Господи, каква нерадост – ръждясва пътната врата.
Тече, животът ми, изтича подобно съхнеща река.
Какво от туй, че бях момиче, какво от туй, че бях жена!
А залезът над мен изчезва. И става тъмно. Като в рог.
Пред мен вратата – като бездна, Зад мен – неизживян живот...
*
ВМЕСТО ПРОЩАНИЯ
ТОДОРКА НИКОЛОВА
ДОСЛОВНЫЙ ПЕРЕВОД :
ОЛЬГА МАЛЬЦЕВА-АРЗИАНИ
( с комментариями )
Словно горсть песка между пальцами жизнь моя течет, утекает!
А душа моя так и остается все той же, живу с трепетом девичьим.
Верила, влюблялась напрасно! Как же долго ожидала чудеса, увы!
Было так нерадостно - предчувствие одиночества.
Сейчас сама стою на пороге ( вечности ) с воспоминаниями о юности ( молодости ).
О, Господи, какая нерадость - ржавеют ворота пути ( жизненного ).
Течет жизнь моя, утекает, подобно высохшей реке.
Что с того, сто была я девочкой, что с того, что бвла женщиной!
Восход надо мною исчезает. Становится темно.
Как в роге .
Предо мной врата - как бездна. За мной ( позади ) - НЕПРОЖИТАЯ ЖИЗНЬ.
* * *
СКРИТИ ДЯВОЛИ
> Тодорка Николова
> *
> На коленете ти съм свита като котка
> и ноктите си крия упорито.
> Знам, за теб съм влюбена и кротка,
> но дяволите вътре в мен са скрити.
> Покажат ли си изведнъж рогата
> навярно мигом ще настъпи адът.
> Живеем с теб – щастливи и богати,
> но дяволите ми отдавна страдат.
> Дебна те. И като прегладняла котка,
> която чака мишката да сбърка
> ще пусна дяволите, няма да съм кротка.
> И ти ще видиш адът. Преобърнат…
>
*
> СКРЫТЫЕ ЧЕРТИ
(вольный перевод П.Голубкова)
> На коленях твоих я, как кошка
> Мои ногти старательно скрыты.
> Для тебя я – влюбленная крошка,
> Только черти во мне не убиты.
> Коль покажут рога хоть когда-то,
> Вмиг покажется Рай тебе Адом.
> Да, живем мы с тобою богато,
> Ну, а им, черт возьми, оно надо?
> Они бдят. И, как хитрая кошка,
> Мышки промаха жду лишь сегодня я,
> Отпущу всех чертей, сколько можно?
> И увидишь ты Ад. Преисподнюю...
* * *
Тодорка Николова
ЖИВ СИ…
На брат ми, поета Иван Николов
Не! Не вярвам, че тебе те няма,
въпреки опустялата ни къща.
Знам, за тебе смъртта беше измама -
всичко взема и нищо не връща.
Ироничната ти усмивка е жива,
загадъчният ти поглед поглъща.
Не, ти от мен не си си отивал
и аз не чакам завръщането ти.
Ти си тук! Дори чувам гласа ти,
в пепелника цигарата ти още дими.
А пред прозореца се вие пътят,
по който понякога идваш ти.
Сядаш тихо до мене като преди -
не говориш, а и има ли смисъл!
Ти си тук, на прага са твойте следи,
а над двама ни - Божията промисъл.
Не, не вярвам, че тебе те няма!
Ти си жив, ти си тук, ти си с мене.
Прав си - смъртта може и да е измама,
но сама избира точно кого да вземе.
* * *
БУРЯ ОТ СТРАСТИ
Бурята ни връхлетя изведнъж -
буря от страсти
и от измами.
Не, не беше пролетен дъжд -
беше вихър, беше цунами.
Завъртя ни като сухи листа.
Безтегловни.
И безмълвни.
Под нас се дивеше светът,
а над нас бушуваха мълнии.
После изведнъж стана толкова тихо,
че те виках по име -
къде си?…
Сто вихрушки над нас се виха,
последната ни отнесе.
И светът изведнъж опустя.
Стана тъжен.
И ням.
Толкова обич у мен се събра,
а няма на кого да я дам…
* * *
ПЛАЧ И ПЕСЕН
Песента долетя изведнъж -
тъжна песен, но грабва сърцето.
Върху паважа се лееше дъжд,
беше сиво и мрачно небето.
Кой ли пее в дъждовния ден
и излива душата си в песен?
Може би за любов е роден
и на силни криле е понесен?
А може би песента беше плач
за нещо прекрасно, отдавна било!
А човекът самотен и тъжен по здрач -
тихо пее и плаче - в едно…
*
ПЛАЧ И ПЕСНЯ.
Тодорка Николова.
http://www.stihi.ru/2017/04/27/2619
Авторизированный перевод с болгарского
Ольги Мальцевой-Арзиани
Долетела тоскливая песня,
Небо серое дождь проливает,
И в груди от тоски стало тесно,
Мое сердце в ответ лишь рыдает.
*
Кто поет в этот день столь дождливый?
Мостовая булыжная плачет...
Улетел ты на крыльях сильных,
Был рожден для любви, не иначе!
*
Может в сумерках песня льет слезы
О былом счастье дивно прекрасном?
Ты один, только прошлого грезы
Ждут любви, что ушла в одночасье...
* * *
ЗА ДРУГОТО - ЗАБРАВЕТЕ!
Моят свят е толкова малък,
че се побира в един прозорец.
Три дървета, улица и ограда,
рой врабчета, които шумно спорят.
Сутрин се будя от песен на птица,
а вечер заспивам с лая на кучета.
И сънувам живота си - броеница,
белязан с лицата на внуците.
А те, внуците, са много далече
отдавна забравили родния дом.
И тъй живеят без корен, обречени
да сънуват България мълчешком.
Светът ми побран е в един квадрат
от рамки, стъкла и… надежда.
През тях виждам пътищата обратно
и по важност не ги подреждам.
По един от тях ще дойдат внуците,
за да сложат на гроба ми цвете.
Ще послушат как пеят капчуците…
Толкова! А за другото - забравете!…
НА МЪРТВИТЕ ПОЕТИ
Отиват си, отиват си поетите
последната си строфа недописали.
А ореолите им в нас самите светят,
от тяхната поезия орисани.
Отиват си поетите, отиват си,
с взривени от римуване сърца.
А в небитието сигурно се сливат
в една изпълнена с любов душа.
Поетите отиват си внезапно
с усмивка и със химикал в ръка.
Изпращаме ги мълком, непонятно,
без да пророним жалостно сълза.
Напускат ни, поетите, напускат,
родени под неласкава звезда.
А после в сънищата ни препускат
върху криле, обяздили нощта.
Живеем без поетите, живеем,
но строфите им знаем наизуст.
И все не можем да ги отболеем,
тъй тъжно е без тях. И пусто…
* * *
ЕСЕННА РАПСОДИЯ
Тодорка Николова
Анемичното есенно слънце
цяла сутрин
воюва с дъждовните облаци.
И най после изгря!
Събуден от топлата ласка
денят се усмихна
сякаш беше дошла пролетта.
Но вече ги нямаше птиците
отлетели към своето лято
за да се любят на воля.
Може би затова
слънцето изведнъж помръкна
и се скри зад мокрите облаци.
В този миг дойде есента
и посипа със злато листата.
А те полетяха неистово
в очакване на първия сняг…
*
ОСЕННЯЯ РАПСОДИЯ.
Тодорка Николова
Авторизованный перевод с болгарского
Ольги Мальцевой-Арзиани
http://www.stihi.ru/2017/04/27/2597
Бледное солнце осеннее
Жаждет пробиться сквозь тучи,
Утро улыбкой весенней
Встретило солнечный лучик.
Как жаль, перелетные птицы
В свое возвратились лето...
Осень дождями стремится
Скрыть в облаках всплески света.
Осень пришла и осыпала
Листья шальные золотом.
Пусть же летят неистово
В осень, где снег... Где холодно...
*
ОСІННЯ РАПСОДІЯ
Тодорка Николова
Перевод на украинский язык : Петр Голубков
Сонце, бліде вже, в останнє
Хоче крізь хмари пробитися,
Ранок, неначе весняний,
З променем десь зустрілися.
Шкода, всі птахи перелітні
В своє повернулися літо...
Осінь дощами, як видно,
Десь сплески приховує світла.
Осінь прийшла і обсипала
Листя шаленне золотом.
Вітром те листя видуло
В осінь, де сніг... Де холодно ...
* * *
ЕСЕННА ТЪГА
Тодорка Николова.
http://www.stihi.ru/2019/09/25/7662
*
Осення грусть...
ОСЕННЯЯ ГРУСТЬ.
Авторизированный перевод с болгарского:
Ольга Мальцева-Арзиани
http://www.stihi.ru/2019/09/25/7662
Как давно уж льется этот дождь осенний?
Стекла окон как давно блестят во мраке?
Небеса уменьшились в одно мгновенье,
Птица горестно, тревожно стала плакать...
Было холодно и мрачно и тоскливо,
Не могла я лгать тебе, что не страдаю.
Я рыдала, и мне очень больно было.
Дождь все лил, потоки слез моих смывая.
Припев:
Дождь идет, во мраке стекла окон светятся.
Ну и что, что жизнь заставила меня страдать???
Я одна, совсем одна на
белом свете...
Ну и что, что продолжаю тебя ждать?????
Было больно от тоски и одиночества,
От предательства друзей невыносимого.
Я одна, совсем одна и плакать хочется.
Ночь пришла, и нет со мной тебя, любимого!
Припев:
Дождь идет, во мраке стекла окон светятся.
Ну и что, что жизнь заставила меня страдать???
Я одна, совсем одна на
белом свете...
Ну и что, что продолжаю тебя ждать?????
*
ОСІННІЙ СУМ
(вільниий переклад П.Голубкова)
Як давно вже ллється дощ оцей осінній,
Що в пітьмі на вікнах раптом заблищав?
Небеса миттєво зменшилися нині,
Птах тривожно й гірко плакати почав...
Холодно, похмуро, сумно так одначе,
Не могла збрехати, від страждань таких -
Я ридала, наче і душа вже плаче.
Дощ змивав потоки сліз гірких моїх.
Приспів:
В темряві дощ плаче, а скла вікон світять.
Ну і що, що доля завдала страждань???
Я одна без тебе на всім білім світі...
Ну і що ж, продовжу свій сезон чекань!!!
Ох, як боляче від туги і самотності,
А від зради друзів і доща незваного -
«Я одна», -згадаю, й знов ридати хочеться.
Ніч прийшла, немає знов мого коханого!
Приспів:
В темряві дощ плаче, а скла вікон світять.
Ну і що, що доля завдала страждань???
Я одна без тебе на всім білім світі...
Ну і що ж, продовжу свій сезон чекань!!!
========== ============ ===================
СОЛО ЗА СЪРДЕЧНА СТРУНА
ПРАШИНКА В ГОЛЕМИЯ СВЯТ НА ПОЕЗИЯТА
Една цигулка свири! Вивалди. И сякаш плаче…Така е и в живота – и пеем и плачем в едно. Защото сме живи, защото сме рожби на една планета, която ни гали. И удря. Един велик мислител казва, че поезията се ражда тогава – когато падаш с изранени колене, и когато ставаш с горда осанка, сякаш нищо не се е случило. Такъв е и моят живот – падане и ставане. Равносметката е – едно към едно. Кой казва, че от падането не остават белези?! Остават и то какви!...Такива, че никога не зарастват. Но за това пък напомнят, че трябва да стъпваме твърдо по земята. За да не падаме…
Не знам дали тези мои, среднощни мисли, ме накараха да напиша стихотворенията в тази книга, но знам, че има мигове на откровения. Мигове, в които ти се иска да споделиш мислите си някого. И когато си сам, и когато няма никой край тебе, просто сядаш над белия лист. Тогава думите сякаш сами се редят, на душата става леко, въздухът се насища с кислород и слънцето пробива мъглите. Народът нарича тези мигове отдушници.
Отдушници от самотата!
Отдушници от предателствата!
Отдушници от лъжата и измамата!
Това, което и мен не е отминало през всичките ми 73 години. Животът ми всъщност е една все още ненаписана книга. И ако трябва да казвам коя съм и как съм живяла ще кажа – на кръстопът – от Удорска тайга в Сибир, където през зимата градусите са минус 50, до Гданските селения в Полша, от красивата Адриатика край Дубровник до старата българска граница на град Дурас (българския Драч) в Албания, от невероятния град Хале на река Заале в Германия до древния полъх на историята в Пиза и Верона в Италия... Пътища, пътища, пътища…Мечтата ми беше да кръстосам света, но едва ли ще мога. Макар, че тази моя мечтата да го направя е все още жива. Просто времето няма да ми стигне…
Затова пък в последните години от живота си покорявам един друг свят – този на поезията. А той е неизбродим. И непокорим. Всеки, който е сядал над белия лист, за да напише поредното си стихотворение, знае, че потъва в един свят на безкрайността. В един свят, в който всичко е подредено, точно и ясно – като ямба, хорея и дактила…Свят, в който всеки от нас е една невидима прашинка…
Но жива!...
*
ОТ ТЕБ НЕ СЕ ОТРИЧАМ
От тебе няма да се отрека –
мразиш ме! Недей, напразно е.
Отдавна плаваме в една река,
а лодките ни – разни са.
Два бряга сме – в безкрайността
и пропаст зее помежду ни.
Самотна плаче любовта ни,
оголена от злостни думи.
Душите ни се ровят в пепелта
на изгорените ни страсти.
Смрачава се навън и спи светът,
опиянен от друго, чуждо щастие.
СЪНУВАХ ЛИ…
В онази нощ морето още спеше
прегърнало любовно пясъка.
Ти с мен ли беше, или не беше
на лунната пътека в блясъка.
Сънувала съм те наверно
там, на притихналия бряг.
А във далечната таверна
сиртаки се въртеше пак.
Ти там ли беше, или не беше?
Наистина ли те сънувах, или не?
Морето мълком тайната отнесе,
погреба я под чуждото небе.
Там бях до утрото – на пясъка
и съзерцавах сънното море.
Будеха се чайките със крясък
под тъмно синьото небе.
А аз стоях и дълго чаках
и молех морските вълни –
като видение от мрака
макар за миг да дойдеш ти.
Морето сякаш беше онемяло,
вълните любеха се с мрака.
Сърцето ми отдавна опустяло,
все още на брега е.
И чака, чака…
17. 09. 2016 г. Керамоти – Гърция
*
ПРОЩАЛНА НОЩ
Какво направихме със теб,
какво направихме?
Слънцето помръкна изведнъж
погребахме дори луната.
След туй танцувахме до полудяване
и вихме заедно с чакалите.
А после дълго ровихме земята
със изранените си пръсти
за да търсим бисери
каквито знаехме, че няма.
Чак призори утихна лудостта ни.
Дочакахме спокойно изгрева
и дълго се сбогувахме с луната…
Какво направихме със теб,
какво направихме?
Рисувахме лицето на деня
и той дойде от нас измислен.
След туй си стиснахме ръцете
казахме си „Сбогом” и заплакахме.
Валяха първите лъчи от слънцето,
а ние тръгвахме във две посоки
раздирани от болка и съмнения.
Защото вече знаехме,
че пътят няма да ни събере…
25 окт. 2 016 г.
*
ЕСКИЗ
Ах как красиво и любовно
морето заигра се с пясъка.
Целуваше го дълго –
до забрава…
И се отдръпна на разсъмване –
наситено от ласки и любов…
19. 09. 2016 г. Керамоти, Гърция
АКО ЗАЖАЛИШ НЯКОЙ ДЕН
На д-р Тотко Найденов
Ако зажалиш някога…
Недей, не си го причинявай!
Жали се за верния приятел,
жали се за истинска любов.
Предателят остава си предател
когато и за прошка е готов.
А любовта, която си отива
не заслужава болка и сълзи.
Не си го причинявай! Не, не бива
дори когато много те боли.
Боли от загубата на приятел
боли и от предадена любов.
Не си го причинявай за любов, която
не е белязана от Божи благослов.
Недей, не си го причинявай
дори и ако зажалиш някой ден.
Вярно е, че белегът остава,
но нека той да е благословен.
А ти прости, прости на всички,
които те предадоха – прости!
И забрави кога си ги обичал,
прости им и не ги вини!
Чуваш ли, не си го причинявай!
И ако все още болка те гори
помни – измяната не се прощава
и от Отвъдното дори.
*
ТОЛКОВА МАЛКО ИСКАМ, ГОСПОДИ…
На моите внуци Константин и Теодор
Колко малко искам, Господи,
толкова мъничко
колкото грахово зърно!
Имам своя мечта – да доживея дните си
там, където съм се родила.
Да не съхнат корените ми
и да ми дават още сила.
Онази сила, която ми е нужна
за да дочакам утрото на своя залез
когато от другия край на света
ще пристигнат моите внуци.
И ще ми донесат своят обич,
ще ме прегърнат
и аз ще стана техният корен…
*
* * *
КЪСНО НОЩЕМ
В таверната,
край старото пристанище
сервират само узо и калмари.
В онази нощ
морето тихо спеше
люляно от легенди стари.
Гъркът,
прегърнал своето бузуки
допи последното си питие…
И бавно тръгна.
Толкова самотен бе в нощта,
че чак морето тихичко проплака.
Будеха се чайките
и с крясъци раздираха
самотното небе.
А после дружно
литнаха към изгрева
за да докарат утрото.
И то дойде.
Слънцето изгря и с топлата си длан
изтри от всичките прозорци
сенките тревожни на нощта,
гърка с бузукито и неговата самота.
Едва тогава
морето се успокои, притихна
и заспа във люлката на първите лъчи.
18. 09. 2016, Керамоти – Гърция
*
ПРЕДИ ДА СИ ТРЪГНЕШ…
В оня единствен, последен миг
когато си тръгваш завинаги
не вземай нищо със себе си!
Остави своето минало,
остави своите спомени
и се сбогувай!
Сбогувай се първо със слънцето,
и със птиците се сбогувай!
После поискай прошка
от всички,
които си наранявал.
И тогава тръгни по пътя
от който връщане няма.
Но миг преди да прекрачиш в Отвъдното
не забравяй само едно –
малка частичка,
като грахово зрънце, вземи си
от своята първа любов!
Тя ще ти свети в тунела
и ще те води по пътя
по който не си минавал.
Твоята първа любов,
а може би и последна,
ще тръгне заедно с тебе
без да пита къде отиваш.
Ти сигурно ще я усетиш
като пламъче малко, игриво,
което ти свети по пътя
и те води към нищото.
Затова когато си тръгваш завинаги
нищо друго не вземай със себе си.
*
СТАРАТА КЪЩА
Стара е къщата в тихия двор -
опустели гнезда по дървото.
Две врабчета във шумен спор –
чик-чирикат си за живота.
Онемялата къща ги слуша
и се радва на птичата глъч.
Беше сняг, беше дъжд, беше суша
върху къщата вилня и смърч.
Ала тя, милата, пак оцеля
и не рухна, макар и ранена
от това, че преди век опустя
и без стопани остана – сломена.
Катинарът отдавна ръждясва,
двора съвсем обрасна с треви.
Жив човек насам се не вясва,
а в бурените отдавна пълзят змии.
Тъжна е старата къща, страда
за стопаните си, за детски смях.
И макар, че вече се срина оградата,
напук на времето къщата оцеля.
Чака старата къща, не знае
колко още ще бъде сама.
Докато веднъж, най-накрая
се срине, сломена от самота.
*
ВИНА
Вярвай ми!
Нищо друго не искам.
Вярвай ми!
Аз съм толкова близко.
Моето рамо
твоето рамо докосва.
Ние сме заедно –
всичко е толкова просто!
А на утрото –
тръгваш и хлопваш вратата.
Аз оставам –
и боли, и боли ме душата.
Теб те чакат
в твоя дом и в уютната стая
две деца и жена
за които, прости, но не знаех.
И ти вярват
и сигурно нищо не питат.
А и има ли смисъл –
смехът е изсмян, а виното изпито.
До другия път –
когато отново си с мене.
Ръцете ти парят,
а душата ми стене, студено е!
Тази моя вина –
късах дълго плода забранен.
Но вече е ясно –
няма утре за теб и за мен.
ДОВИЖДАНЕ, МОРЕ!
Довиждане, море!
Прегръщам те преди да си замина
преди съвсем да опустее твоят бряг.
Тръгвам си - в ръката с раковина
и с надеждата, че ще върна пак.
Довиждане, море!
Аз зная криеш много чужди тайни
и чужда болка стене в неспирния ти бяг.
Аз моля те, море, надежда малка дай ми,
че ще ме чакаш пак на този бряг.
Довиждане, море!
Поемам бавно с тихи стъпки в мрака,
отдалечавам се от топлите ти ласки.
Ще кажеш ли, море, какво след теб ме чака,
да се надявам ли поне на малко щастие?
Мълчиш, море!
Вълните ти любовно приласкават пясъка
и дълго го целуват със солените си устни.
После чезнат бавно в лунните отблясъци,
взривявайки те с непонятни чувства.
Помни, море!
Обичам неразумните ти и солени ласки,
прегръщай ме с вълните си до изнемога!
Омайвай ме, море, със бурните си страсти,
защото твоя съм – аз иначе не мога.
Гърция - 2016 г
*
НЕ ИДВАЙ!
Не идвай вече у дома, не идвай!
Не бих могла да те погледна даже,
не искам и ръка да ти подам
и, „ Хайде влизай! - да ти кажа
ЕСЕННА РАПСОДИЯ
Анемичното есенно слънце
цяла сутрин
воюва с дъждовните облаци.
И най после изгря!
Събуден от топлата ласка
денят се усмихна
сякаш беше дошла пролетта.
Но вече ги нямаше птиците
отлетели към своето лято
за да се любят на воля.
Може би затова
слънцето изведнъж помръкна
и се скри зад мокрите облаци.
В този миг дойде есента
и посипа със злато листата.
А те полетяха неистово
в очакване на първия сняг…
*
ДОВИЖДАНЕ, МОРЕ!
Довиждане, море!
Прегръщам те преди да си замина
преди съвсем да опустее твоят бряг.
Тръгвам си - в ръката с раковина
и с надеждата, че ще върна пак.
Довиждане, море!
Аз зная криеш много чужди тайни
и чужда болка стене в неспирния ти бяг.
Аз моля те, море, надежда малка дай ми,
че ще ме чакаш пак на този бряг.
Довиждане, море!
Поемам бавно с тихи стъпки в мрака,
отдалечавам се от топлите ти ласки.
Ще кажеш ли, море, какво след теб ме чака,
да се надявам ли поне на малко щастие?
Мълчиш, море!
Вълните ти любовно приласкават пясъка
и дълго го целуват със солените си устни.
После чезнат бавно в лунните отблясъци,
взривявайки те с непонятни чувства.
Помни, море!
Обичам неразумните ти и солени ласки,
прегръщай ме с вълните си до изнемога!
Омайвай ме, море, със бурните си страсти,
защото твоя съм – аз иначе не мога.
Гърция - 2016 г
*
*
МОЛБА
На К.
Никога не идваш във съня ми
а много искам да те видя.
Осиротя без теб дома ми
изпълнен с тайни и обиди.
Виках те насън, не отговори.
Чаках те в нощта, но не дойде.
Без тебе опустял е двора ми
под смрачаващото се небе.
В живота има срещи и раздели
делиме го на зло и на добро.
А дните - или черни, или бели
разказват за било и не било.
Но ти си тръгна твърде рано,
а с мен не се сбогува даже.
В душата ми остави рана,
за нея днес ще ти разкажа.
Вината ми навярно е голяма,
но за прошка няма да те моля.
Общият ни свят не бе за двама,
живяхме го по твоя воля.
Живяхме го – напук на всичко,
и обичта редувахме с омраза.
Понякога, макар и неприлично
„Мразя те!”, ядосано ми казваше.
Но всичко по между ни вече свърши
животът своето от нас си взе.
Времето и двама ни прекърши
отдавна сме поставени на колене.
*
ЕДИН ТЪЖЕН ДЕН
Тъга вали от сивото небе
полепва бавно по хора и дървета.
Чаках те, но ти така и не дойде,
а телефонът ти все даваше заето.
Вечерта тъгата стана лепкава и сива
очакването ми умря внезапно.
Умря и любовта, която си отиваше
или пък беше си отишла вероятно.
И приказката свърши изведнъж,
ти сам набързо краят и написа.
Спомняш ли си, че валеше дъжд
от облака над двама ни надвиснал?
Беше мрачно, мокро и студено,
време сякаш само за раздели.
Може би от Бог определени
бяха дните ни ту черни или бели.
Тъгата все така не спира да вали
небето е тревожно, мрачно, сиво.
А мен наистина не ме боли
за онова от теб, което си отива…
*
ЕДИН ВЕК САМОТА
Знаеш ли, толкова дълго те чаках,
че когато най-после дойде
и се спря пред дома ми, заплаках –
къде беше през тези години – къде?
Ти дори не ми отговори и
прекрачи прага ми тъжен и ням.
След тебе тихо вратата притворих
и ти казах – нямам какво да ти дам.
Аз не знам и какво да ти кажа -
пропастта между нас е огромна.
А дъждът все така вали по паважа
и за друг епизод ми напомня.
Пак беше есен и пак валеше
ти си тръгна без сбогом дори.
Питах се дълго – с мене ли беше
и знаеш ли раздялата колко боли?
Ти се върна след много години
остарял и прегърбен като суха върба.
Само, че моят живот е вече отминал
и, знаеш ли, с тебе нямаме обща съдба.
*
МОНОЛОГ
Дори и да не искаш пак ме обичай!
И когато не можеш ми вярвай!
Че ще си винаги с мен не се заричай,
знаеш ли, лъжата е много коварна.
Коварно е, че и аз не те обичам,
коварно е, че не ти вярвам даже.
Питаш ме защо тогава след тебе тичам,
но нали не мислиш, че ще ти кажа?
Имам си своя, опасна стратегия,
но за нея аз няма да ти разкажа.
Имах си свободата, но ти взе ми я
и от тогава за мен не си важен.
Но се преструвам, какво да сторя
ти ме научи да съм такава.
С тебе, разбира се, няма да споря
и за носа ще те водя до тогава
докато си мислиш, че съм твоя.
А аз всъщност няма да бъда,
защото отдавна направих завоя
и произнесох смъртната ти присъда.
А ти се преструвай, че ме обичаш,
че ми вярваш и, че все още съм твоя.
Аз обаче отдавна след тебе не тичам –
просто е – не си Франциско Гойя.
Ти си този когото цял живот лъгах.
Ти си този, който живота ми срина,
но днес разсякохме Гордиевия възел
макар, че краят ни идеше с всяка година.
И тръгваме днеска в две различни посоки
всичко си казахме истински, както е…
Аз отнасям със себе си своите рани дълбоки,
ти – и малкото щастие, което от мене отне.
*
НЕ ТИ ВЯРВАМ!
Вярвам и не вярвам! Питам и разпитвам,
как да те открия, за да те орисам?
Беше ли, не беше, изведнъж отлитна
и защо си тръгна дума не написа.
Вярвам и не вярвам! Искам и не искам
пак да те посрещам, както и преди.
А при мен е пусто – само птичи писък
къса тишината и така боли…
Вярвам и не вярвам! Чакам и не чакам,
а от тебе няма даже и следа.
Вместо тебе, себе си оплаквам,
Господи, защо ли тъжен е света?
Вярвам и не вярвам! Вече не очаквам
весело да хлопне пътната врата.
Аз пък се заклевам – няма да те чакам,
себе си орисвам, за да съм сама.
*
САМОТА
Вечерта е тъмна като в рог,
като душата ми самотна – плаче…
Пред мене чаша и бутилка грог,
мъртвешка тишина изпълва здрача.
За кой ли път наливам чашата,
за кой ли път говоря си сама.„
и питам се – живот ли беше нашето
или една безумна самота.
Грогът свърши, чашата е празна,
пияна съм, пияна и съвсем сама.
Викам те по име, но напразно
отговорът винаги е – тишина.
А вечерта не иска да си иде
потъва бавно в чашата със грог.
Душата ми скърби, обидена,
проклинайки и себе си, и Бог.
Вечерта е тъмна като в рог
и безмълвна като мен, самата.
Аз вече не проклинам своя Бог
и не очаквам милост от съдбата.
*
* * *
БЕЛЕЗИ
Ще се срещнем веднъж,
може би след години.
Ти – щастливият мъж
и аз – бивша твоя любима.
Ще се разминем смутени,
все едно непознати.
Твоят поглед към мене
ще пропусне жена ти.
Все едно, че те няма
ще отмина край тебе.
С оня спомен за двама ни
вече тъй непотребен.
Ти – щастлив и усмихнат,
аз – самотна, унила…
Как, кажи, да потисна
тази болка, с каква сила?
Тази болка изгаря
чак до въглен душата.
Първа любов не се повтаря,
не се забравят словата.
Знам, ще се срещнем веднъж
неочаквано и внезапно.
Ти ще бъдеш един и същ,
ти ще бъдеш невероятен.
Ще вървим в две различни посоки
и няма да се докоснем.
Белезите са тъй дълбоки,
че стигат чак до костите.
*
ГРЕШНИ СМЕ
Искаш ли сега да ти призная
всичките си тежки грехове?
И ще ми простиш ли най-накрая
или пак ще кажеш твърдо – не!
Аз по чужди пътища се скитах,
влизах в много чужди домове.
Искат ли ме или не, не питах
и пътувах за къде ли не.
Греховете ми са много, зная,
и днес признавам своята вина.
Надявам се да ми простиш накрая
не искам да умра във самота.
Но ти мълчиш, дори не ме поглеждаш.
Разбирам – няма да простиш.
Оплетохме се като птички в прежда –
аз до теб, и ти до мене да стоиш.
Душите ни отдавна разделени
се реят все така самотни по света.
Не съм за тебе аз, и ти не си за мене
от нас сърдита си отиде любовта.
Погребахме безмилостно мечтите си
за дом, изпълнен с детски смях.
На радости и обич ненаситени –
отиваме си както и живяхме – в грях!...
*
НЕСТИНАРКА
Под краката й пари жива жарава,
а тя танцува, танцува и плаче.
Палав вятър косите и руси развява,
сякаш и шепне: спри да плачеш, глупаче!
А нестинарският танц продължава,
сякаш вие се огнено, лудо хоро.
Тя танцува върху тлеещата жарава,
тя танцува на тъмните сили – на зло.
Нестинарката – и красива и млада
вие тяло с вдигната гордо глава.
Тя не иска никой да знае, че страда,
че не само в танца и в живота е вече сама.
Той замина внезапно и дума не каза –
в друга бил влюбен и отивал при нея.
Нестинарката дори не изпитва омраза
и лети по жаравата същинска фея.
Фея, с наранена от болка душа,
фея, която танцува, танцува и плаче.
А светът се диви на нейната красота
докато тихо и нежно приласкава я здрача.
Танцът свърши и вече настъпва нощта,
нестинарката бавно поема към къщи.
Знае, че пак ще дочака утрото в самота
и, че към щастливите дни няма връщане.
*
ОДА ЗА КАМЪКА
Не спирам да мисля
за камъка.
За оня камък
останал от вековете.
Един художник оформя дома ми,
облича го с камъни –
като замък.
И на стената изгряват
дървета,
цветя
и птици.
Виждам как ги гали художника
с пръсти, без ръкавици.
Само той може да чува
как морето шуми.
Онова море,
което отдавна го няма.
Но спомените му като живи,
са запечатани върху камъка.
*
ОТИВАМ СИ…
С добро ме пусни да си ида, с добро,
недей да залостваш вратата!
Аз разбирам, правиш всичко на зло,
но не заключвай в клетка душата ми!
Моля те, с добро ме пусни да си ида,
не виждаш ли – вече разпервам криле.
Знам, боли те от много обиди,
но не можем да бъдем под общо небе.
Чуваш ли, да си ида с добро ме пусни!
И да ме вържеш, пак ще си тръгна.
Приемам – само мои са всички вини
затова, че обичта ни отдавна е мъртва.
А сега иди да отвориш вратата
и развържи тези сплетени възли
за да литне свободно душата ми…
Аз не искам, прегръщайки те, да мръзна.
Дълго се лъгахме двамата с тебе
и от омраза горяхме като на клада.
Забравихме, че Господ отгоре гледа
и отдавна двамата сме наказани.
Наказани, с много рани дълбоки
и с клетви лоши да свършват дните ни.
С тебе все да вървим в две посоки
и да си умрем ей така - ненаситени.
Толкова! Вече тръгвам по своя си път
и знай – връщане назад няма да има.
И пред тебе огромен се диви светът,
забрави за общата ни ледена зима!...
*
ВСЕ ТЪЙ, НА ЗЛО…
На Румяна
С тебе се знаем от 300 години,
знаем си, дето се вика, и кътните зъби.
Макар, че животът ни мина, замина
не ни сложи в рамка.
Не ни окръгли…
Все тъй, на зло изричаме думите,
дето другите крият в пазвите.
Не се опитвайте да ни погубите,
ако имате нещо наум –
просто го казвайте.
Да, ние с тебе се знаем от 300 години,
и сме си двете с чист ръкавици.
Две изчадия адови или две богини –
както искате, така ни наричайте!...
*
НА ВАМ, КОИТО НАРИЧАХ ПРИЯТЕЛИ
Човеците отдавна озверяха
настръхнали от завист и от злоба.
И ако наистина всесилни бяха
те всеки биха вкарали във гроба.
Човеците от завист ослепяха
наум кълняха всичко живо.
Съмнения сред хората посяха
надсмиваха им се злобливо.
А после лягаха си с чиста съвест
доволни от сътворените дела.
Сигурни, че няма да ги съдят
за скверните им мисли и слова.
Човеците обаче са забравили,
че има Бог, че има и възмездия.
И съвестта си чиста изоставили
те готвят се за нови действия.
Но оклеветените веднъж разбраха
кой упорито им вода подлива.
С тоягите така се развъртяха,
че смазаха душиците смрадливи.
*
НА КРАЯ НА СВЕТА
Ах този късен, среднощен влак,
който тръгва и няма спиране.
Редом с него – само тайга
и вятър с остро и ледено свирене.
А в купето коняк и китари,
за стотен път „Поручик Галицин”-
докато утрото ни завари -
уморени от полет птици.
А влакът върви и не спира.
Тайгата – безкрайно зелено море
и ние – частичката от всемира
вече знаем къде ще ни отведе.
Там, където е пусто и тихо –
там, където свършва светът
и се раждат единствено стихове
а в нощите сънуваме път.
Пътят, дето отдавна ни чака
да ни върне във родния дом.
Уви! В прегръдката на тайгата
пак заспиваме мълчешком.
А снегът все вали, и вали
студ сибирски сковава тайгата.
И защо ли сърцето боли
и защо ли плаче душата ми?...
Февруари 1974 г. Усугорск
*
СРЕДНОЩЕН ЗВЕЗДОПАД
В онази нощ
когато падаха звезди
и ти ми каза: „Слушай тишината!”,
не ме разбра.
Не ме разбра, уви!
А болката изгаряше душата ми.
Болеше ме.
От твоите лъжи и изневери.
Болеше ме от звездна красота.
В онази нощ така и не намери
във тъмнината моята ръка.
В онази нощ
ми подари звездите от небето
и коленичи пред изгрялата луна.
Не те разбрах,
не чух от теб и онова, което
отдавна трябваше да изрека сама.
Онази нощ,
в която падаха звезди
и времето отдавна беше спряло…
Боли ме!
И до днеска ме боли!
В онази нощ бе нашата раздяла.
*
ЕСЕНЕН ДЪЖД
Ти спомняш ли си есенния дъжд
и как събра ни под един чадър?
Внезапно плисна, изведнъж
и ти реши да си добър.
За да ме скриеш от дъжда
дойде със мен в онази гара.
И каза ми: „Поне веднъж
повярвай в приказката стара…”
Вървят ли двама, и вали
пред тях – дъгата на безкрая,
значи Бог ги е благословил
да бъдат заедно. До края.
Онази приказка е много стара
и е за принцове и за принцеси.
Ти спомняш ли си за онази гара?
Ти спомняш ли си за онази есен?
Дъждът тогава изведнъж отмина,
а ти не пусна моята ръка.
Господи, защо ли през годините
споменът ме мъчи все така?
Чета онази приказка на внуците,
а те още вярват в чудеса.
Аз пък не питам вече ти ли си,
отдавна пусна моята ръка.
Но онзи дъжд, онази гара
и спомена за есента
болят. А болката е стара –
как тъжен е без теб светът.
*
В КРАЯ НА ДНИТЕ МИ
Животът ми – като кълбо от прежда,
мотая го година след година.
И както искам все не се нарежда
минава просто – ден да дойде и да мине.
Така умряха и последните надежди,
снегът в косите ми отдавна натежава.
Дявол да я вземе тази гнила прежда
все къса се и нищо не решава.
Животът ми – браздулици във угар –
Премина само в черно и във бяло
нанасяше ми удари от упор,
но всичко е отдавна отболяло.
Животът ми бележи вече края,
аз домотавам последното кълбо.
Каква ли ще е равносметката? Не зная!
Живяла съм навярно за било и не било.
О, да! Отдавна знам, настъпва краят,
чертата сложих на било и не било.
Кълбото си житейско спирам да мотая
Заклевам се! От утре ми е все едно.
В Отвъдното не правят равносметка.
В Отвъдното цари любов и мир.
Не искат да си плащаш сметката,
дори те черпят с Божи еликсир.
Животът ми – като кълбо от прежда
изтече като пясък между пръстите.
Не слагайте в ковчега ми изгнила прежда
и престанете да се кръстите…
9 май, 2016 г. 3 часа през нощта
* * *
МОЛИТВА (Тодорка Николова)
Господи, не ми отнемай спомена
За сенките за вечерите с лудо вино.
от изгрева подгонени
и за онова море - във тъмно синьо.
*
Недей, не ми го причинявай!
Жестоко е!...Обидно и боли…
За себе си аз не съжалявам,
но спомените? Живи са, нали?
*
И докато те във мен живеят
сърцето ми ще бие, ще боли.
Душата ми? Дори да онемее –
ще продължава дълго да кърви..
*
МОЛИТВА
(вольный перевод П.Голубкова)
http://stihi.ru/2020/04/10/7183
*
МОЛИТВА
(вільний переклад П.Голубкова)
http://stihi.ru/2020/04/10/7183
* * *
---------------------------- ------------------- ---------------------