Автор:Сергей Леонтьев
Городам-кладбищам Второй мировой:
Сталинграду, Ленинграду, Минску,
Хиросиме, Нагасаки, Берлину, Дрездену,
Кенигсбергу, Ковентри и ещё, и ещё...
Тепло под ворот скрыв, без карты, наудачу,
Минуя томных дев и ветреных чудил,
Я, тих и нелюдим, вступаю в Город Плача.
Двадцатый век всего меня исхолодил!
Здесь до сих пор земля подрагивает мелко,
Хотя вокруг тебе – и мир, и благодать!
Доверчиво берёт с руки орешек белка,
И, ежели не знать, вовек не угадать,
Что падали сюда тяжёлые фугасы,
Несли, роясь, свои смертельные кули,
И лопались они, и вырывали с мясом
И церкви, и дома у плачущей земли!
Что огненная сталь, разорванная в клочья,
Валила с ног людей, как кукол ростовых!
Что отвернулся свет, и дни сменились ночью,
Что чёрные ручьи бежали с мостовых!..
Пусть мир живёт уже в четвёртом поколенье,
Упрятана война под траурный гранит,
Но только обернись – и холод по коленям,
А город до сих пор кровит, кровит, кровит!
Под сводами его, напитанная кровью,
Пульсирует душа, раздета и боса!
Неужто мы опять живём в междувойновье?
Досыплется песок, и рухнут небеса?
Когда я здесь, то кажется всегда мне,
Как будто бы слеза течёт из камня.
И нету слов, и нечем говорить.
Но лишь один, один вопрос задам я:
Кому ещё неймётся ПОВТОРИТЬ?
Поджечь, взорвать, убить – чего во имя?
Идите вы с доктринами своими!
А лучше – все сюда, глаза не пряча,
Сюда, сюда, на площадь, в Город Плача!
Где студят раны городу снега,
Где память бесконечно дорога,
А ненависть к войне неохладима
И свята, как стена Ершалаима!
Дотроньтесь же – до камня, кирпича ли!
Они полны и скорби, и печали.
Прислушайтесь, вглядитесь: здесь она,
Под камень замурована, – война...
Забудем, успокоимся, и тут же
Она змеёю вырвется наружу!
Скорбеть и помнить. И никак иначе,
Ведь наша память – тот же оберег!
Я, тих и нелюдим, вступаю в Город Плача,
В двадцатый век.
Март 2020 г.
ГРАДЪТ НА ПЛАЧА
Превод от руски език: Генка Богданова
На градовете- гробници от Втората световна война:
Сталинград, Ленинград, Минск,
Хирошима, Нагасаки, Берлин, Дрезден,
Кьонигсберг, Ковънтри и още, и още ...
Скрил топлината в яката си, без план, без скици
покрай вяли деви и ветровити чудаци,
влизам в Града на плача - тих, в себе си вглъбен.
Двадесети век ме направи толкова студен.
Тук и до днес още земята тръпне безспир
макар наоколо да има благодат и мир.
Катеричка орех приема тук доверчиво
и никога не би се досетил какво е бИло,
че нявга са падали в града бомби тежки
пръскали се смъртоносните осколки жежки,
взривявали се, разкъсвали човешка плът,
църкви, къщи, на плачещата земя всеки кът.
Че огнена стомана, навсякъде „валяла“,
и смъртта хората като кукли „косяла“.
Че угаснала светлината, превърната в нощ.
Че кървави ручеи са потекли с тъмна мощ…
Днес четвърто поколение живее в света.
Под траурен гранит лежи тук онази война.
А градът и до днес все тъй кърви, кърви, кърви!
Душата му пулсира, гола и боса боли.
Нима и в днешно време ни заплашва войната,
ще изтече пясъка и ще рухнат небесата?
Винаги когато през Града на плача крача
ми се струва, че тука и камъните плачат.
Не намирам думи… И кой ще ми отговори,
друг ще се наеме ли ужасът да повтори?
И в чие име се пали, убива , взривява?
Човечеството участ такава ли заслужава?
Елате вие с доктрините свои нелепи!
Тук не затваряйте очите си като слепи!
Тука, на площада в Града на плача! Тука,
където раните на града снега охлажда,
и спомени, безкрайно скъпи, тук се възраждат,
омразата към войната е неухладима
и свята като стената на Ерусалима!
Докоснете се тука–до тухла или камък!
Те са препълнени със скръб и с печален пламък.
Заслушайте се, вгледайте се: Тя е тук, в земята,
под камъните тук е погребана войната.
Забравим ли, успокоим ли се – и може би
като змия навънка отново ще изпълзи.
Не, няма друг начин! Човеко, скърби и помни!
И нашата памет в сърцето си ти съхрани!
Аз тих и вглъбен вървя
през Града на плача
в двадесетия век…