Пейо Яворов
ВІТЧИЗНА
Люблю тебе, вітчизно! Знову й знову
за тебе скорб виснажує мене,
а стоіменний гніт додолу гне –
й тягну, невільник, я твої важкі окови...
То що ти є? Шматок землі чималий?
Земля у долах чи на тих горбах,
що і під сонцем мертва, і в снігах,
і всяк на ній осісти може прихожалий?
І де ти є, моя вітчизно люба?
Невже ти там, де блудять дикуни –
вовків і кіз шалених табуни –
навокіл розбрелись, і їм нема рахуби?
То хто ти? Може, материне слово,
яке з народин пестило мій слух,
чи ти і є мій одкровенний дух,
мій сенс буття, мого життя основа?
Воно… Ось тут воно, в мені клекоче,
де дзвін луни – то плаче давнина,
і де майбутнє – зов його луна,
і серцю сни мрійливі лагідно шепоче.
Так, ти в мені, моя вітчизно люба!
І в радості, й в журбі зі мною ти...
Знегоди всякі ладні ми знести.
Ти є у нас – у тих, кому нема рахуби.
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригинал:
Пейо Яворов
РОДИНА
Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови…
Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мъртва в зной, под дъжд и гръм,
която днес един — друг утре ще насели?
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози — на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?
Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, — на битието вечно ново?
Но то… но то е в мене, тук, където
ридае миналото — тъмен ек,
и дето бъдещето — зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.
И ти си в мене — ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб…
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам — за да бъда сам в безброя.