„УЖ ДАВНО ГЛАЗА МОИ ОСТЫЛИ”
Сергей Александрович Есенин (1895-1925 г.)
12 превода
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Руският поет и писател Сергей Есенин (Сергей Александрович Есенин) е роден на 21 септември/3 октомври 1895 г. в с. Константиново (днес Есенино), Рязанска губерния. Пише стихове от 9-годишна възраст, първата му поетична публикация е от 1914 г., а първият му поетичен цикъл излиза през 1915 г. Завършва църковно-учителски институт (1909-1912 г.), известно време посещава Народния университет и Московския университет. През 1918 г. основава издателство „Трудовая артель художников слова”. Членува в литературните групи „Краса”, „Страда”, „Свободная эстетика” и др. Автор е на стихосбирките „Радуница” (1916 г.), „Преображение” (1918 г.), „Есенин С. А., Герасимов М. П., Клычков С. А. Кантата” (1918 г.), „Голубень” (1918 г.), „Трерядница” (1920 г.), „Москва кабацкая” (1924 г.), „Стихи” (1924 г.), „Персидские мотивы” (1925 г.), „О России и Революции” (1925 г.), „Собрание стихотворений” (1925 г.), „Стихотворения 1910-1915” (1925 г.), „Стихотворения 1916-1925” (1925 г.); на поемите „Сказание о Евпатии Коловрате” (1912 г.), „Марфа Посадница” (1914 г.), „Русь” (1914 г.), „Ус” (1914 г.), „Микола” (1915 г.), „Певущий зов” (1917 г.), „Товарищ” (1917 г.), „Отчарь” (1917 г.), „Октоих” (1917 г.), „Пришествие” (1917 г.), „Преображение” (1917 г.), „Иорданская голубица” (1918 г.), „Инония” (1918 г.), „Небесный барабанщик” (1918 г.), „Пантократор” (1919 г.), „Кобыльи корабли (1919 г.), „Сорокоуст” (1920 г.), „Исповедь хулигана” (1920 г.), „Пугачев” (1921 г.), „Страна негодяев” (1923 г.), „Песнь о великом походе” (1924 г.), „Поэма о 36” (1924 г.), „Возвращение на родину” (1924 г.), „Русь советская” (1924 г.), „Русь бесприютная” (1924 г.), „Русь уходящая” (1924 г.), „На Кавказе” (1924 г.), „Поэтам Грузии” (1924 г.), „Баллада о двадцати шести” (1924 г.), „Письмо к женщине (1924 г.), „Письмо от матери” (1924 г.), „Ответ” (1924 г.), „Стансы” (1924 г.), „Письмо деду” (1924 г.), „Ленин” (1924 г.), „Метель” (1924 г.), „Весна” (1924 г.), „Письмо к сестре” (1925 г.), „Мой путь” (1925 г.), „Сказка о пастушонке Пете, его комиссарстве и коровьем царстве” (1925 г.), „Песнь о Евпатии Коловрате” (1925 г.), „Черный человек” (1925 г.), „Анна Снегина” (1925 г.); на книгите с проза, сценарии и мемоаристика „Яр (1916 г.), „У белой воды” (1916 г.), „Бобыль и Дружок” (1917 г.), „Зовущие зори” (1918 г.), „Железный Миргород” (1923 г.) и др. Ранната смърт, неодобрението на част от литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература. Умира на 28 декември 1925 г. в Санкт Петербург, има предположения, че самоубийството му е инсценирано от тайната полиция.
СЪДЪРЖАНИЕ
Вечери сини, вечери лунни / Вечером синим, вечером лунным
Дай му на грубия радост / Грубым дается радость
Бедни съчинителю, ти пак ли / Сочинитель бедный, это ты ли
Писмо до мама / Письмо матери
Не жалея, не тръбя, не вия / Не жалею, не зову, не плачу
Шагане, моя ти Шагане / Шаганэ ты моя, Шаганэ
Пей ти, пей! На проклета китара / Пой же, пой. На проклятой гитаре
Сонет / Сонет
Гърция / Греция
Ах, че е фъртуна / Ах, метель такая
Нявга бях сокол / Я и сам когда-то, Сокол
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
---------------
ВЕЧЕРИ СИНИ, ВЕЧЕРИ ЛУННИ
Вечери сини, вечери лунни,
някога бях аз красив, млад и румен.
Неудържимо, неповторимо
всичко край мене далече отмина...
Тлее сърцето, очите немощни...
Щастие синьо! В лунните нощи!
ВЕЧЕРОМ СИНИМ, ВЕЧЕРОМ ЛУННЫМ
Вечером синим, вечером лунным
Был я когда-то красивым и юным.
Неудержимо, неповторимо
Все пролетело далече... мимо...
Сердце остыло, и выцвели очи...
Синее счастье! Лунные ночи!
---------------
ДАЙ МУ НА ГРУБИЯ РАДОСТ
Дай му на грубия радост,
на нежния дай печал,
нищичко не ми трябва,
за нищо не ми е жал.
Малко за мен ми е диво
и за бездомния пес.
Тази пътека отива
право към кръчмата днес.
Що ме ругаете, дяволи?
Син съм на руската шир!
Всеки от нас е залагал
своите гащи за спирт.
Гледам в стъклото немито,
в мъка и зной потопен.
Плъзга се, в слънце обвита,
улицата пред мен.
Босо момче сополиво.
Въздухът – жарък и прост.
Малкият крачи щастливо,
чопли си дребния нос.
Ти човъркай, чопли си, мой мили,
целия палец нанизвай,
само че с грубата сила
в свойта душа не влизай!
Вече готов съм... Млъкнах...
Виж, с тез бутилки теша!
Тапи събрах, да затъкна
моята плаха душа.
ГРУБЫМ ДАЕТСЯ РАДОСТ
Грубым дается радость,
Нежным дается печаль,
Мне ничего не надо,
Мне никого не жаль.
Жаль мне себя немного,
Жалко бездомных собак,
Эта прямая дорога
Меня привела в кабак.
Что ж вы ругаетесь, дьяволы?
Иль не сын я страны?
Каждый из нас закладывал
За рюмку свои штаны.
Мутно гляжу на окна,
В сердце тоска и зной.
Катится в солнце измокнув,
Улица предо мной.
На улице мальчик сопливый.
Воздух поджарен и сух.
Мальчик такой счастливый
И ковыряет в носу.
Ковыряй, ковыряй, мой милый,
Суй туда палец весь,
Только вот с эфтой силой
В душу свою не лезь.
Я уж готов... Я робкий...
Глянь на бутылок рать!
Я собираю пробки –
Душу мою затыкать.
---------------
БЕДНИ СЪЧИНИТЕЛЮ, ТИ ПАК ЛИ
Бедни съчинителю, ти пак ли
съчиняваш песни за луна?
Та отдавна в погледа ми мрак е
за любови, карти и вина.
Ах, наднича таз луна тревожно,
с блясък, в погледа пробол добро...
Дама пика аз за коз заложих,
да, но разиграх асо каро...
СОЧИНИТЕЛЬ БЕДНЫЙ, ЭТО ТЫ ЛИ
Сочинитель бедный, это ты ли
Сочиняешь песни о луне?
Уж давно глаза мои остыли
На любви, на картах и вине.
Ах, луна влезает через раму,
Свет такой, хоть выколи глаза...
Ставил я на пиковую даму,
А сыграл бубнового туза.
1925 г.
---------------
ПИСМО ДО МАМА
Жива ли си ти, старушке моя?
Аз съм също жив. Привет, привет!
На къщурката ти сред покоя
нека да струи мил залез блед.
Пишат ми, че тайно си поплакваш,
че тревога майчина блести,
че на пътя често ме очакваш
в старомодна вехта шуба ти.
В синята привечерна отрада
честичко привиждаш изход лош:
как сърцето ми в кръчмарска свада
е пронизано от фински нож.
Нищо, скъпа моя! Успокой се.
Туй е само тягостен мираж.
Аз не съм такъв презрян пройдоха,
без да те целуна, да умра.
Аз съм все така добър и нежен
и мечтая за щастлив прелом –
как след дългата тъга метежна
се завръщам в нисичкия дом.
Ще се върна, пролет щом застане
в клоните на нашите брези.
Сутрин не буди ме много рано,
моя сън постарому пази.
Не буди мечти неотмечтани,
край несбъднати надежди бди,
твърде рано зла умора ме обхвана,
над бедите ми крило бъди.
Да се моля ти не ме учи. Не трябва!
Не възкръсват стари времена.
Ти си мойта помощ, мойта радост,
само ти си чудна светлина.
Забрави тревожна неизвестност,
от тъгата болка си спести.
И на пътя не излизай често
в старомодна вехта шуба ти.
ПИСЬМО МАТЕРИ
Ты жива еще, моя старушка?
Жив и я. Привет тебе, привет!
Пусть струится над твоей избушкой
Тот вечерний несказанный свет.
Пишут мне, что ты, тая тревогу,
Загрустила шибко обо мне,
Что ты часто ходишь на дорогу
В старомодном ветхом шушуне.
И тебе в вечернем синем мраке
Часто видится одно и то ж:
Будто кто-то мне в кабацкой драке
Саданул под сердце финский нож.
Ничего, родная! Успокойся.
Это только тягостная бредь.
Не такой уж горький я пропойца,
Чтоб, тебя не видя, умереть.
Я по-прежнему такой же нежный
И мечтаю только лишь о том,
Чтоб скорее от тоски мятежной
Воротиться в низенький наш дом.
Я вернусь, когда раскинет ветви
По-весеннему наш белый сад.
Только ты меня уж на рассвете
Не буди, как восемь лет назад.
Не буди того, что отмечталось,
Не волнуй того, что не сбылось, –
Слишком раннюю утрату и усталость
Испытать мне в жизни привелось.
И молиться не учи меня. Не надо!
К старому возврата больше нет.
Ты одна мне помощь и отрада,
Ты одна мне несказанный свет.
Так забудь же про свою тревогу,
Не грусти так шибко обо мне.
Не ходи так часто на дорогу
В старомодном ветхом шушуне.
1924 г.
---------------
НЕ ЖАЛЕЯ, НЕ ТРЪБЯ, НЕ ВИЯ
Не жалея, не тръбя, не вия,
след цъфтеж се рони всеки цвят.
Златен листопад ще ме покрие
и след него няма да съм млад.
Ти, сърце, не биеш тъй честито,
свито днес под хладния откос,
и поли басмени на брезите
не примамват ме да скитам бос.
Дух чергарски рядко, много рядко
в устните ми ще раздвижва плам.
О, къде си, моя свежест сладка,
нож сред поглед и сред чувства храм!
За желания скъперник станах,
мой живот; или си само сън?
Сякаш в пролетно кънтящо рано
с розов кон препускам сутрин вън.
Всички в този свят сме тленни, нека
кленов лист се рони в меден скреж...
Нека е благословен вовеки
пътят – да разцъфнеш и умреш.
НЕ ЖАЛЕЮ, НЕ ЗОВУ, НЕ ПЛАЧУ
Не жалею, не зову, не плачу,
Все пройдет, как с белых яблонь дым.
Увяданья золотом охваченный,
Я не буду больше молодым.
Ты теперь не так уж будешь биться,
Сердце, тронутое холодком,
И страна берёзового ситца
Не заманит шляться босиком.
Дух бродяжий, ты все реже, реже
Расшевеливаешь пламень уст.
О, моя утраченная свежесть,
Буйство глаз и половодье чувств!
Я теперь скупее стал в желаньях,
Жизнь моя, иль ты приснилась мне?
Словно я весенней гулкой ранью
Проскакал на розовом коне.
Все мы, все мы в этом мире тленны,
Тихо льется с клёнов листьев медь...
Будь же ты вовек благословенно,
Что пришло процвесть и умереть.
1921 г.
---------------
ШАГАНЕ, МОЯ ТИ ШАГАНЕ
Шагане, моя ти Шагане!
Аз от север съм, мила, затуй ли
ще опиша полята ни руйни
с ръж вълниста и буйни коне.
Шагане, моя ти Шагане.
Аз от север съм, мила, затуй ли
там луната огромна е с нас,
по-красива дори от Шираз
е рязанската шир волноструйна.
Аз от север съм, мила, затуй ли?
Ще опиша полята ни руйни,
сред косите ми зрее таз ръж,
дърпай с пръсти, оплитай ги, дръж –
няма болка при ласките буйни.
Ще опиша полята ни руйни.
С ръж вълниста и буйни коне
ти косите ми светли облитай.
Смей се, скъпа, бъди дяволита,
в мойта памет люби ме поне
с ръж вълниста и буйни коне.
Шагане, моя ти Шагане!
Там на север момиченце тича,
то на тебе тъй страшно прилича –
също мисли за мен или не...
Шагане, моя ти Шагане!
* Шираз – град в Иран, наричан градът на поетите, виното и розите. В Шираз са родени великите поети Саади (1184-1283 г.) и Хафез (1325-1390 г.).
ШАГАНЭ ТЫ МОЯ, ШАГАНЭ
Шаганэ ты моя, Шаганэ!
Потому что я с севера, что ли,
Я готов рассказать тебе поле,
Про волнистую рожь при луне.
Шаганэ ты моя, Шаганэ.
Потому что я с севера, что ли,
Что луна там огромней в сто раз,
Как бы ни был красив Шираз,
Он не лучше рязанских раздолий.
Потому что я с севера, что ли?
Я готов рассказать тебе поле,
Эти волосы взял я у ржи,
Если хочешь, на палец вяжи –
Я нисколько не чувствую боли.
Я готов рассказать тебе поле.
Про волнистую рожь при луне
По кудрям ты моим догадайся.
Дорогая, шути, улыбайся,
Не буди только память во мне
Про волнистую рожь при луне.
Шаганэ ты моя, Шаганэ!
Там, на севере, девушка тоже,
На тебя она страшно похожа,
Может, думает обо мне...
Шаганэ ты моя, Шаганэ!
1924 г.
---------------
ПЕЙ ТИ, ПЕЙ! НА ПРОКЛЕТА КИТАРА
Пей ти, пей! На проклета китара
твойте пръсти танцуват сред жар.
В полукръгли миражи изгаряй,
мой последен, единствен другар.
Ти не гледай към гривни изляти,
към коприната в образа тих.
Търсех щастие волно в жената,
ала гибел внезапна открих.
Аз разбрах – любовта е зараза,
аз разбрах – чума страшна е тя.
В хулигана, от лудост белязан,
твоят поглед премрежен влетя.
Пей, приятелю мой. Тъгувай
за предишните буйни души.
Нека другиго тя целува,
млад негодник красив да теши.
Ах, почакай. Не я аз ругая.
Ах, почакай. Не я аз кълна.
Дай до теб да посвиря на тая
наша басова струна една.
Дните в розови куполи губих.
Златни страсти сърцето вини.
С много нежни девици се любих
и натисках се с много жени.
Да! Към правди горчиви оплет,
с детски поглед аз скришом поглеждах:
лижат песове бойки подред
слабините на кучката щедра.
И защо да ревнувам, не знам.
И защо от любов да пропадам.
Тоз живот е креват и юрган.
Тоз живот е целувка и гадост.
Пей ти, пей си! Съдбовна примамка
впи в ръцете съдбовни беди.
Само, знаеш ли... Тяхната мамка...
Жив съм, друже. Ще бъда! Бъди!
ПОЙ ЖЕ, ПОЙ. НА ПРОКЛЯТОЙ ГИТАРЕ
Пой же, пой. На проклятой гитаре
Пальцы пляшут твои в полукруг.
Захлебнуться бы в этом угаре,
Мой последний, единственный друг.
Не гляди на ее запястья
И с плечей ее льющийся шелк.
Я искал в этой женщине счастья,
А нечаянно гибель нашел.
Я не знал, что любовь – зараза,
Я не знал, что любовь – чума.
Подошла и прищуренным глазом
Хулигана свела с ума.
Пой, мой друг. Навевай мне снова
Нашу прежнюю буйную рань.
Пусть целует она другова,
Молодая, красивая дрянь.
Ах, постой. Я ее не ругаю.
Ах, постой. Я ее не кляну.
Дай тебе про себя я сыграю
Под басовую эту струну.
Льется дней моих розовый купол.
В сердце снов золотых сума.
Много девушек я перещупал,
Много женщин в углах прижимал.
Да! Есть горькая правда земли,
Подсмотрел я ребяческим оком:
Лижут в очередь кобели
Истекающую суку соком.
Так чего ж мне ее ревновать.
Так чего ж мне болеть такому.
Наша жизнь – простыня да кровать.
Наша жизнь – поцелуй да в омут.
Пой же, пой! В роковом размахе
Этих рук роковая беда.
Только знаешь, пошли их на хер...
Не умру я, мой друг, никогда.
1923 г.
---------------
СОНЕТ
Аз плаках призори, когато мракът мами,
когато росна нощ разстилаше венец
и с шепот на вълна замираше плача ми,
и някъде далеч пригласяше свирец.
„Тъгувахме напразно!” – каза ми вълната
и скрила своя плащ, в брега се забразди,
след ледена целувка сърпът на луната
сълзите ми с усмивка в перли охлади.
Донесох ти, принцесо моя светлоока,
корали от сълзи в тъгата ми самотна
и нежния воал от пяна на вълна.
Но в този блян сърцето ми любов не среща...
Върни ми, щом не ти е нужно, всяко нещо,
целувка дай ми за целувка от луна.
СОНЕТ
Я плакал на заре, когда померкли дали,
Когда стелила ночь росистую постель,
И с шепотом волны рыданья замирали,
И где-то вдалеке им вторила свирель.
Сказала мне волна: „Напрасно мы тоскуем”, –
И, сбросив, свой покров, зарылась в берега,
А бледный серп луны холодным поцелуем
С улыбкой застудил мне слезы в жемчуга.
И я принес тебе, царевне ясноокой,
Кораллы слез моих печали одинокой
И нежную вуаль из пенности волны.
Но сердце хмельное любви моей не радо...
Отдай же мне за все, чего не надо,
Отдай мне поцелуй за поцелуй луны.
1915 г.
---------------
ГЪРЦИЯ
Могъщият Ахил громеше вража Троя.
Блестящият Патрокъл падна в люта сеч.
Изтри в тревата Хектор своя меч,
срещу врага развял цъфтящите шибои.
Над прахоляка горестно летяха сойки,
косеше туниките лунен сърп.
Далеч Ахил обхождаше уморна твърд,
повел убития към родните покои.
Ех, Гърция! В душата ми мечта!
Ти нежна приказка си, с нежността летя
по-мил от Андромаха към героя Хектор.
Бъди на Сърбия сестра сред боя,
разказвай за погиналата Троя.
Под меч и ешафод вандалите да секнат.
* Стихотворението е поетично обръщение на Есенин към Гърция, която през 1915 г. все още не е взела страна в Първата световна война. Военният конфликт противопоставя силите на Антантата (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия и др.) и Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция, България и др.). Гърция се присъединява към Антантата през 1917 г. Бел. прев.
ГРЕЦИЯ
Могучий Ахиллес громил твердыни Трои.
Блистательный Патрокл сраженный умирал.
А Гектор меч о траву вытирал
И сыпал на врага цветущие левкои.
Над прахом горестно слетались с плачем сои,
И лунный серп сеть туник прорывал.
Усталый Ахиллес на землю припадал,
Он нес убитого в родимые покои.
Ах, Греция! мечта души моей!
Ты сказка нежная, но я к тебе нежней,
Нежней, чем к Гектору, герою, Андромаха.
Возьми свой меч. Будь Сербии сестрою.
Напомни миру сгибнувшую Трою,
И для вандалов пусть чернеют меч и плаха.
1915 г.
---------------
АХ, ЧЕ Е ФЪРТУНА
Ах, че е фъртуна, дяволски реве!
Тя с пирони бели покриви кове.
Аз не се страхувам, от съдбата там
със сърце безпътно в теб съм прикован.
АХ, МЕТЕЛЬ ТАКАЯ
Ах, метель такая, просто черт возьми!
Забивает крышу белыми гвоздьми.
Только мне не страшно, и в моей судьбе
Непутевым сердцем я прибит к тебе.
1925 г.
---------------
НЯВГА БЯХ СОКОЛ
Нявга бях сокол, в нещата
римите с чело премятах.
Ти елмази сред стъклата
не търси, а същината.
Я И САМ КОГДА-ТО, СОКОЛ
Я и сам когда-то, Сокол,
Лоб над рифмами раскокал.
Нет алмазов среди стекол.
Не ищи вокруг да окол.
1923 г.
---------------
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Времето даже камъка руши.
* * *
Готов съм да вървя по отъпкани следи.
* * *
Няма време. Сериозно ли? Няма желание, а време има винаги.
* * *
„Ти си моя” – могат да кажат само ръцете...
* * *
Да живееш с разтворена нашироко душа, е все едно да ходиш с отворен копчилък.
* * *
В този живот да се умира не е ново, но и да се живее, разбира се, не е ново.
* * *
Аз искам да бъда тих и строг. Уча се на мълчание от звездите.
* * *
Животът е измама с очарователна тъга.
* * *
На никого не давайте това, с което сте щастливи!
* * *
О, тези американци! Те са като неунищожим молец. Днес той е дрипльо, а утре е златен крал.
* * *
Христос за мен е съвършенство. Но аз не вярвам в него като другите. Те вярват от страх: какво ще бъде след смъртта? А аз чисто и свято, като в човек, надарен със светъл ум и благородна душа, като в образец на последователна любов към ближния.
* * *
Умей да се смееш, когато е тъжно... Умей да тъжиш, когато е смешно... Умей да изглеждаш равнодушен, когато в душата ти съвсем не е така...
* * *
Любовта е като къпането, трябва или да се гмурнеш с главата надолу, или въобще да не влизаш във водата. Ако ще се присламчваш покрай брега до колене, то само ще те опръскат пръски, а ти ще мръзнеш и злобееш.
* * *
Силата на железобетона и на грамадата от здания са ограничили мозъка на американеца и са свили неговото зрение. Нравите на американците напомнят за незабравимия гоголевски спомен за нравите на Иван Иванович и Иван Никифорович. Както за последните е нямало по-хубав град от Полтава, така и за първите няма по-хубава и културна страна от Америка.
* * *
След чужбинските ми пътувания аз гледам на своята страна и на събитията другояче. Едва изстиналото скитане не ми харесва. Харесва ми цивилизацията, но и не обичам много Америка.
* * *
В дружбата също има чувства...
* * *
Ще те разцелувам, ще се притисна към теб с тялото си и като приятел ще те въведа вкъщи... Да, аз харесвах девойката в бяло, но сега обичам в синьо...
* * *
Ако дяволи се загнездят в душата, значи в нея са живели ангели...
* * *
Ако светата война викне: „Остави Русия, живей в рая!”, аз ще кажа: „Не ми трябва раят! Дайте ми моята родина!”
* * *
Не всеки умее да пее... Не на всеки е дадено да пада като ябълка в чуждите крака...
* * *
Бих забравил завинаги кръчмите и бих захвърлил писането на стихове, ако можех да докосвам нежно ръцете и косите ти с цвете през есента...
* * *
Когато гледах Блок, от мен капеше пот, защото за пръв път виждах жив поет.
* * *
По недоразумение Блок е руснак.
* * *
Аз харесвам цивилизацията. Но не долюбвам Америка. Америка е онази воня, където пропада не само изкуството, но и най-добрите пориви на човечеството. Ако днес държат курс към Америка, то тогава аз съм готов да предпочета нашето сиво небе и нашия пейзаж, къщата, потънала немного в земята, оградата, от плета стърчи огромен прът, в далечината маха с опашка към вятъра мършаво конче. Това не е като небостъргачите, но пък е онова, което отгледа у нас Толстой, Достоевски, Пушкин, Лермонтов...
* * *
Моята лирика е жива с една голяма любов – любовта към родината. Чувството за родината е основно в моето творчество.
* * *
Нямам сили нито да пея, нито да ридая; има горчиви минути, готов съм всички чувства да изливам и звуците сами връхлитат.
* * *
Лъчите на слънчицето се влюбили в зелената тъкан на земята и в цялото й същество – и безсрамно, незабележимо прелюбодействат с нея.
* * *
В бури, в урагани, в житейски студ, при тежки загуби и когато ти е тъжно, да изглеждаш усмихнат и обикновен е най-висшето изкуство на света.
* * *
Ако се докоснат страстите на човека, то, разбира се, няма да се намери истината.
* * *
Има нещо прекрасно в лятото, а с лятото е прекрасно в нас.
* * *
Колко нелеп е целият ни живот. Той ни разваля от люлката и вместо действително истински хора излизат някакви изроди.
* * *
Поетът е длъжен да мисли за смъртта, за да чувства по-силно живота.
* * *
Не ходи под прозореца ми и не тъпчи зелената трева. Аз отдавна те разлюбих, но не плачи, а спокойно си мълчи. Съжалявам те с цялата си душа, какво те интересува моята красота! Защо не ми даваш покой? И защо се терзаеш? Забрави, че съм била твоя, че съм те обичала безумно. Вече не те обичам, а те съжалявам, върви си и не ме мъчи!
* * *
Животът... Не мога да разбера неговото предназначение, дори Христос не е открил целта на живота. Той само е показвал как да се живее. Но какво може да се постигне с това, не е известно на никого.
* * *
Колко малко изживяни години, колко много направени грешки.
* * *
Господството на долара е изяло в тях всички стремежи към каквито и да са сложни въпроси. Американецът е изцяло потопен в „Business” и не иска да знае за останалото.
* * *
На грубите се дава радост, на нежните се дава печал.
* * *
Лице в лице, не ще видиш лицата. Голямото се вижда от разстояние.
* * *
Бий в живота, без да пропускаш!
* * *
Ако ще се гори, нека се гори, пламтейки.
* * *
Глупаво сърце, не бий! Всички сме измамени от щастието.
* * *
Бих помолил читателите да се отнасят към всички мои Исусовци, Божии майки и Николаевци като към приказното в поезията.
* * *
Странни и смешни хора сте вие! Живяхте целия си живот като бедняци, а строяхте божии храмове.
* * *
В приятелството има разюздано щастие.
* * *
И сам зная – разбира се, някога ще ме отведат към небесата. Е, и какво! Това даже е по-добре. Там ще мога да паля цигара от звездите...
* * *
Вие по начало сте гладни един за друг, но по-късно се задавяте.
* * *
Да бъдеш поет – това означава също, че за да не нарушаваш житейската правда, трябва да правиш белези по нежната си кожа, с кръвта на чувствата да милваш чуждите души.
* * *
Който е обичал, той вече не може да обича, който е изгорял, не можеш да го запалиш.
* * *
Аз изживях този живот сякаш между другото, заедно с останалите на земята. И теб те обичах само между другото, заедно с останалите на земята...
* * *
Човеко! Помисли, какъв е твоят живот, когато на пътя са зловещи рани. Богаташо, огледай се около себе си. Стонове и плач заглушават радостта ти. Радостта е там, където на прага не се чуват стонове.
* * *
Трябва да се живее по-лесно, трябва да се живее по-просто, приемайки всичко на света.
* * *
Изкуството за мен не е заплетеност от шарки, а най-необходимата дума от езика, на който аз искам да изразя себе си.
* * *
Ако нямаше ад и рай, човекът щеше да ги измисли.
* * *
На ръкава си ще се обеся...
* * *
Умей да ненавиждаш смъртоносно, тогава ще се научиш да обичаш...
* * *
Русия. Каква красива дума! И роса, и сила, и нещо синьо...
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Время даже камень крошит.
* * *
Готов идти по выбитым следам.
* * *
Времени нет. Серьезно? Это желания нет, а время есть всегда.
* * *
„Ты моя” – сказать лишь могут руки…
* * *
Жить с раскрытой нараспашку душой – все равно, что ходить с раскрытой ширинкой.
* * *
В этой жизни умирать не ново, но и жить, конечно, не новей.
* * *
Я хочу быть тихим и строгим. Я молчанью у звезд учусь.
* * *
Жизнь – обман с чарующей тоскою.
* * *
Никому не отдавайте того – с кем счастливы!
* * *
О! Эти американцы. Они – неуничтожимая моль. Сегодня он в оборванцах, а завтра золотой король.
* * *
Христос для меня совершенство. Но я не так верую в него, как другие. Те веруют из страха, что будет после смерти? А я чисто и свято, как в человека, одаренного светлым умом и благородною душою, как в образец в последовании любви к ближнему.
* * *
Умей смеяться, когда грустно… Умей грустить, когда смешно… Умей казаться равнодушной, когда в душе совсем не то…
* * *
Любовь – это купание, нужно либо нырять с головой, либо вообще не лезть в воду. Если будешь слоняться вдоль берега по колено в воде, то тебя только обрызгает брызгами и ты будешь мёрзнуть и злиться.
* * *
Сила железобетона, громада зданий стеснили мозг американца и сузили его зрение. Нравы американцев напоминают незабвенной гоголевской памяти нравы Ивана Ивановича и Ивана Никифоровича. Как у последних не было города лучше Полтавы, так и у первых нет лучше и культурней страны, чем Америка.
* * *
После заграницы я смотрю на страну свою и события по-другому. Наше едва остывшее кочевье мне не нравится. Мне нравится цивилизация, но я очень не люблю Америки.
* * *
В дружбе тоже есть чувства…
* * *
Поцелую, прижмусь к тебе телом и, как друга, введу тебя в дом… Да, мне нравилась девушка вбелом, но теперь я люблю в голубом...
* * *
Если черти в душе гнездятся, значит ангелы жили в ней…
* * *
Если крикнет рать святая: „Кинь ты Русь, живи в раю!”, я скажу: „Не надо рая, дайте родину мою”.
* * *
Не каждый умеет петь… Не каждому дано яблоком падать к чужим ногам…
* * *
Я б навеки забыл кабаки, и стихи бы писать забросил, только б тонко касаться руки, и волос твоих цветом в осень…
* * *
Когда я смотрел на Блока, с меня капал пот, потому что в первый раз видел живого поэта.
* * *
Блок по недоразумению русский.
* * *
Мне нравится цивилизация. Но я очень не люблю Америки. Америка это тот смрад, где пропадает не только искусство, но и вообще лучшие порывы человечества. Если сегодня держат курс на Америку, то я готов тогда предпочесть наше серое небо и наш пейзаж: изба, немного вросла в землю, прясло, из прясла торчит огромная жердь, вдалеке машет хвостом на ветру тощая лошаденка. Это не то, что небоскреб… зато это то самое, что растило у нас: Толстого, Достоевского, Пушкина, Лермонтова…
* * *
Моя лирика жива одной большой любовью, любовью к родине. Чувство родины – основное в моём творчестве.
* * *
Нет сил ни петь и ни рыдать; минуты горькие бывают, готов все чувства изливать, и звуки сами набегают.
* * *
Лучи солнышка влюбились в зеленую ткань земли и во все ее существо, – и бесстыдно, незаметно прелюбодействуют с нею.
* * *
В грозы, в бури, в житейскую стынь, при тяжёлых утратах и когда тебе грустно, казаться улыбчивым и простым – самое высшее в мире искусство.
* * *
Если тронуть страсти в человеке, то, конечно, правды не найдешь.
* * *
Есть что-то прекрасное в лете, а с летом прекрасное в нас.
* * *
Как нелепа вся наша жизнь. Она коверкает нас с колыбели, и вместо действительно истинных людей выходят какие-то уроды.
* * *
Поэт должен думать о смерти, чтобы острее чувствовать жизнь.
* * *
Не ходи ты ко мне под окно, и зелёной травы не топчи. Я тебя разлюбила давно, но не плачь, а спокойно молчи. Я жалею тебя всей душою, что тебе до моей красоты? Почему не даёшь мне покою? И зачем так терзаешься ты? Позабудь что была я твоею, что безумно любила тебя. Я тебя не люблю, а жалею, отойди и не мучай меня!
* * *
Жизнь… Я не могу понять её назначения, и ведь Христос тоже не открыл цель жизни. Он указал только, как жить. Но чего этим можно достигнуть, никому не известно.
* * *
Как мало прожито лет, как много сделано ошибок.
* * *
Владычество доллара съело в них все стремления к каким-либо сложным вопросам. Американец всецело погружается в „Business” и остального знать не желает.
* * *
Грубым дается радость, нежным дается печаль.
* * *
Лицом к лицу, лица не увидать. Большое видится на расстоянье.
* * *
Бейте в жизнь без промаха!
* * *
Коль гореть, так уж гореть сгорая.
* * *
Глупое сердце, не бейся! Все мы обмануты счастьем.
* * *
Я просил бы читателей относиться ко всем моим Иисусам, Божьим матерям и Миколам, как к сказочному в поэзии.
* * *
Странный и смешной вы народ! Жили весь век свой нищими и строили храмы божие.
* * *
Есть в дружбе счастье оголтелое.
* * *
И знаю сам – конечно, меня подвесят когда-нибудь к небесам. Ну так что ж! Это еще лучше! Там можно прикуривать о звезды…
* * *
Вы поначалу голодны друг другом, а позже давитесь.
* * *
Быть поэтом – это значит то же, если правды жизни не нарушить, рубцевать себя по нежной коже, кровью чувств ласкать чужие души.
* * *
Кто любил, уж тот любить не может, кто сгорел, того не подожжешь.
* * *
Эту жизнь прожил я словно кстати, заодно с другими на земле. И тебя любил я только кстати, заодно с другими на земле…
* * *
Человек! Подумай, что твоя жизнь, когда на пути зловещие раны. Богач, погляди вокруг тебя. Стоны и плач заглушают твою радость. Радость там, где у порога не слышны стоны.
* * *
Жить нужно легче, жить нужно проще, все принимая, что есть на свете.
* * *
Искусство для меня не затейливость узоров, а самое необходимое слово того языка, которым я хочу себя выразить.
* * *
Если б не было ада и Рая, их бы выдумал сам человек.
* * *
На рукаве своем повешусь...
* * *
Умей смертельно ненавидеть, тогда научишься любить…
* * *
Россия. Какое красивое слово! И роса, и сила, и синее что-то…
---------------
Сергей Александрович Есенин
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Переводы с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев