Антология на руската поезия. Сребърен век на руската поезия, Л-Н
В раздела са включени 95 превода от 46 руски поети, творили в края на ХІX и началото на ХХ в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
А-В – 170 превода от 82 руски поети http://stihi.ru/2020/12/07/5
Г-К – 117 превода от 53 руски поети http://stihi.ru/2020/12/08/60
Л-Н – 95 превода от 46 руски поети http://stihi.ru/2020/12/09/47
О-Я – 96 превода от 53 руски поети http://stihi.ru/2020/12/10/52
Общо за Сребърен век – 478 превода от 234 руски поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Лев Елис
Предсъществуване / Предсуществование
В страната на безумието / В стране безумия
Лев Зилов
Черното езеро / Черное озеро
Лев Толстой
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Леонид Андрусон
В гората / В лесу
Леонид Белский
Пролетно време / В пору весеннюю
Леонид Каннегисер
Снежната църква / Снежная церковь
Обзор / Смотр
Леонид Оболенский
На ветераните / Ветеранам
Леонид Семьонов
В тъмната нощ / В темную ночь
Молитва / Молитва
Латерната / Шарманка
Лидия Зиновиева-Анибал
Бяла нощ / Белая ночь
Лидия Лесная
Молитва / Молитва
Любов Столица
Пролетна муза / Весенняя муза
Людмила Вилкина
На нея / Ей
Максим Богданович
Романс / Романс
Максим Горки
Не ругайте моята муза / Не браните вы музу мою
Легенда за Марко / Легенда о Марко
Песен за буревестника / Песня о буревестнике
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Максимилиан Волошин
Ний в този свят се заблудихме / Мы заблудились в этом свете
Сега съм мъртъв / Теперь я мертв
Ту бе момиченце, ту бабичка невзрачна / То в виде девочки, то в образе старушки
Малвина Марянова
Отвъд вълните / По ту сторону волн
Мариета Шагинян
Със зрънцето / Путем зерна
Молитва / Молитва
Марина Цветаева
Декември и януари / Декабрь и январь
Знам, ще умра по зори / Знаю, умру на заре
На стиховете ми, дошли тъй рано / Моим стихам, написанным так рано
Окапват листата / Осыпались листья
Щом е душата родена крилата / Если душа родилась крылатой
Сребърен лъч / Луч серебристый
Гордост и плахост / Гордость и робость
Нашите царства / Наши царства
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Мария Моравская
В крилатия век / В крылатый век
Полската Богородица / Польская Богородица
И състрадание / Немного жалости
Мария Шкапская
Сестрици милички с тъга неутолима / О, сестры милые, с тоской неутолимой
Марк Талов
На поета праведник / Поэту-праведнику
Мира Лохвицкая
Аз не зная защо ме упрекват / Я не знаю, зачем упрекают меня
Небесно цвете / Небесный цветок
От розовия изгрев нещо тъжно свети / Есть что-то грустное и в розовом рассвете
Аз обичам те / Я люблю тебя, как море любит солнечный восход
Михаил Зенкевич
Теорема / Теорема
Намереното / Найденыш
Предишното е сякаш само сън / Все прошлое нам кажется лишь сном
Години каня се да не забравя / Который год мечтаю втихомолку
Михаил Кузмин
Кажат ли / Если мне скажут
Приспивна / Колыбельная
Сърце-стъкло и стъклени гърди / Стеклянно сердце и стеклянна грудь
Михаил Лозинский
Петербург / Петербург
Михаил Лопатто
В лодка сънна, лодка синя / Лодки сонной, лодки синей
В зноен ден на камък сред водите / В знойный день у синих вод на камне
Модест Гофман
Сонет / Сонет
Надежда Павлович
Враждебна нощта е / Недобрая ночь
Наталия Крандиевская-Толстая
Ах, свят огромен / Ах, мир огромен
Твойто мило лице не виждам / Черт лица твоего не вижу
Наталия Кугушева
Безумен валс / Безумный вальс
Николай Агнивцев
Принцеса Анна / Принцесса Анна
Смъртта на поета / Смерть поэта
Николай Асеев
Върба / Ива
Как да живея без теб аз / Я не могу без тебя жить
Николай Бурлюк
Нощна смърт / Ночная смерть
Николай Гумильов
Двете рози / Две розы
Работникът / Рабочий
Заблуденият трамвай / Заблудившийся трамвай
Отново ще си спомняте за мен / Еще не раз Вы вспомните меня
Пощади ме / Пощади
Щастие / Счастье
Хайку / Хокку
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Николай Клюев
Гора / Лес
Николай Минский
На поета / Поэту
Николай Недоброво
Демерджи / Демерджи
Николай Олейников
Класификация на жените / Классификация жен
Дружба в резултат на изнудване / Дружба как результат вымогательства
Несходство на характерите / Несходство характеров
Николай Оцуп
Война / Война
Николай Позняков
С роя на външни порои / В шелесте внешних дождей
Ний – от небитието знак / Все пришли из небытия
В планините глухи ще се моля / И в глухих горах молить я буду
Смъртен, съдбата последвай, в живота бъди съзидател / Смертный, покорствуй Судьбе и будь созидателем
Николай Полетаев
Червеният площад / Красная площадь
Николай Рьорих
Не закривай / Не закрой
Да поискаш / Захочешь
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Николай Тихонов
Въртяхме воденичен камък див / Крутили мельниц диких жернова
Ще мине век / Наш век пройдёт
Николай Фалеев
Стихчета при откриване на Държавната дума / Вирши на открытие Государственной думы
За блаженството / О блаженстве
Николай Шрейтерфелд
А може би отпред безводна е страна / Быть может, впереди – безводная страна
Нина Хабиас
Ний няма заедно да остареем / Мы не состаримся вместе
Очи с искри прицелват се / Глаза искрою мечется
---------------
Лев Елис
Руският поет, публицист, философ, литературен критик и преводач Лев Eлис (Лев Львович Кобылинский/ Эллис) е роден на 2 август 1879 г. в Москва. Завършва юридическия факултет на Московския университет (1902 г.). В периода 1901-1909 г. сътрудничи активно на сп. „Весы”, съосновател и организатор е на издателство „Мусагет” и на поетичния кръжок „Аргонавты”. Теоретик е на символизма, християнски философ, литературен историк. През 1911 г. емигрира в Германия, а от 1917 г. живее в Швейцария. Пише поезия и литературно-философски съчинения на руски и немски език, превежда поезия от френски и немски. Автор е на стихосбирките „Stigmata” (1911 г.) и „Арго” (в два тома, 1914 г.), на събраните преводи „Иммортели” (в два тома, 1904 г.), на книгите с литературна критика „Русские символисты” (1910 г.), „Vigilemus” (1914 г.), на философските съчинения „Platon und Solowjew” (1926 г.), „Christliche Weisheit / Христианская мудрость” (1929 г.), „W. A. Joukowski” (1933 г.), „Alexander Puschkin, der religiose Genius Russlands” (1948 г.) и др. Умира на 17 ноември 1947 г. в швейцарския град Локарно.
ПРЕДСЪЩЕСТВУВАНЕ
И все си мисля, че съм странствал по земята,
кога и как, уви, и сам не знам!
Познати са ми сладостта на аромата,
тревата пред вратата и звукът, хей там
въздишащ тъжно, залезният вятър... –
и все си мисля, че съм странствал по земята!
И все си мисля, че била си моя прежна,
кога и как, уви, и сам не знам!
Пред устните ти пламенни пламтя копнежно,
воалът падне ли, в мираж съм обладан,
когато в зрака зърна шията ти нежна...
И все си мисля, че била си моя прежна!
И все си мисля, че това сме изживели,
че времето ще се завърне с полет нов
и всичко, всичко, що смъртта ни е отнела –
надежда трепетна, страдание, любов,
отново ден и нощ ще грее без предели;
и все си мисля, че това сме изживели...
ПРЕДСУЩЕСТВОВАНИЕ
И всё мне кажется, что здесь я был когда-то,
когда и как, увы, не знаю сам!..
Мне всё знакомо здесь, и сладость аромата,
и травка у дверей, и звук, что где-то там
вздыхает горестно, и тихий луч заката, –
и всё мне кажется, что здесь я был когда-то!..
И всё мне кажется, что ты была моею,
когда и как, увы, не знаю сам!..
Одно движенье уст, и весь я пламенею,
лишь упадёт вуаль, и вдруг моим очам
случится увидать блистающую шею...
И всё мне кажется, что ты была моею!..
И всё мне кажется, что это прежде было,
что времени полёт вернёт нам вновь и вновь
всё, всё, что Смерть рукой нещадною разбила,
надежду робкую, страданье и любовь,
чтоб радость день и ночь в одно сиянье слила,
и всё мне кажется, что это прежде было!..
-----
В СТРАНАТА НА БЕЗУМИЕТО
Безумието – черен монолит,
сред небесата саркофаг заваля;
в дървета, като магове заспали,
луната щърба пръска блясък вит.
Тук – вечен мрак, в безмълвна вечност впит;
под черен флаг, със спуснато забрало
тук броди смърт с неумолимо тяло,
беззвучен страж над плочника разбит.
Тук скита оскърбител на небе
след богохулни замисли безмерни,
тоз, който, враг на гледки ефимерни,
на злото рицар безупречен бе;
пълзят душите, съхранили строго
безумния отхвърлен лик на Бога.
В СТРАНЕ БЕЗУМИЯ
Безумие, как чёрный монолит,
ниспав с небес, воздвиглось саркофагом;
деревьев строй подобен спящим магам,
луны ущербной трепетом облит.
Здесь вечный мрак с молчаньем вечным слит;
с опущенным забралом, с чёрным стягом,
здесь бродит Смерть неумолимым шагом,
как часовой среди беззвучных плит.
Здесь тени тех, кто небо оскорбил
богохуленьем замыслов безмерных,
кто, чужд земли видений эфемерных,
Зла паладином безупречным был;
здесь души тех, что сохранили строго
безумный лик отвергнутого Бога.
---------------------------------------------
Лев Зилов
Руският поет и писател Лев Зилов (Лев Николаевич Зилов) е роден на 15/27 октомври 1883 г. в с. Вербилки, Московска губерния. Завършва юридическия факултет на Московския университет (1913 г.). Първите му публикации са от 1904 г. във в. „Новое обозрение”. Публикува поезия в издания като „Образование”, „Русская мысль”, „Журнал для всех”, „Ежемесячный журнал”, „Вестник Европы”, „Кривое зеркало”, в списания за деца като „Проталинка”, „Семья и школа”, „Огонёк”, „Искорка”, „Светлячок” и др. Ползва литературните псевдоними Благушев, Гавриков, Гарский, Григориев, Дед Всевед, Мажоров, Маусоров и др. През 1934 г. кандидатства в Съюза на съветските писатели, но не е приет. Работи в системата на областното образование и като рецензент във в. „Рабочий край” и в. „Правда”. Автор е на над 50 книги с поезия, стихове за деца и проза, сред които стихосбирките „Стихи” (1908 г.), „Стихотворения” (1911 г.), „Дед” (1912 г.), „Ворона в трубе” (1924 г.), „Май и Октябрина” (1924 г.), „Что сделал трактор” (1925 г.), „Зверь-зверина, как твое имя” (1927 г.), „Подпольные жители” (1930 г.), сборниците „Рассказы на ходу” (1925 г.), „Новеллы о Толстом” (1934 г.), „Возвращенный Пушкин” (1938 г.) и др. Умира на 24 януари 1937 г. в Москва.
ЧЕРНОТО ЕЗЕРО
Над езерото черно прилепи летят,
в тревата блатна рибите застоя плискат...
Космати облаци в зората се тълпят,
прокрадват се от запад и гърмят на изток.
Стоманен хор по сушата набива чук,
еднообразен грохот, сякаш предсказание:
тревите не полягат мирно в росен кръг,
а с остър връх свистят – предтечи на въстание!
Пожар в дом господарски с огнена вълна,
проклятия гръмовни брадви ще забият
и тесни сърпове с блестяща кривина
обятия последни в жертвата ще впият.
ЧЕРНОЕ ОЗЕРО
Над Чёрным озером летят нетопыри
И рыбы плещутся и падают в осоке...
Толпа косматых туч на полосе зари
Крадётся с запада, чтоб вспыхнуть на востоке.
Стальных ударов хор – бьют в косы молотки,
Однообразный стук похож на предсказанье:
Не упадёт трава в росистые круги,
А вспыхнут лезвия предтечами восстанья!
Зальётся барский дом пожарною волной.
Сверкая, топоры вонзят свое проклятье.
И узкие серпы блестящей кривизной
Над жертвой очертят последнее объятье.
1908 г.
---------------------------------------------
Лев Толстой
Руският писател и публицист Лев Толстой (Лев Николаевич Толстой) е роден на 28 август/9 септември 1828 г. в имение в Ясна поляна, Тулска губерния. От 1843 до 1847 г. учи във филологическия и в юридическия факултет на Казанския университет. През 1849 г. открива училище за своите крепостни селяни, където понякога преподава (до 1862 г. основава още 13 училища за децата на крепостните). През 1851 г. постъпва в армията и до 1856 г. участва в Кавказката война, в Кримската война, в обсадата на Севастопол и на българския гр. Силистра. Публикува свои разкази и повести в издания като „Современник”, „Възраждане”, „Good Health”, „Русские ведомости”, „Вестник Европы”, „Русское богатство”, „Русская мысль”, „Северный вестник”, „Вопросы философии и психологии”, „Новое время”, „Журнал для всех”, „Образование” и др. Издава сп. „Ясна поляна” (1862 г.) и съставя учебниците „Азбука“ и „Нова Азбука“. Житейските и религиозните му възгледи отричат експлоатацията, насилието и суеверието на държавата и църквата. Създател е на религиозно-философското учение толстоизъм – за непротивене на злото чрез насилие. През 1901 г. е отлъчен от Руската православна църква. В завещанието си предоставя правата над литературните му творби безвъзмездно на всекиго, който желае да ги издава, т.е. на цялото човечество. Автор е на романите „Семейное счастье” (1859 г.), „Декабристы” (1861 г.), „Война и мир” (1869 г.), „Анна Каренина” (1877 г.), „Воскресение” (1899 г.), повестите „Детство” (1852 г.), „Отрочество” (1854 г.), „Юность” (1857 г.), „Два гусара” (1856 г.), „Утро помещика” (1856 г.), „Поликушка” (1862 г.), „Казаки” (1863 г.), „Смерть Ивана Ильича” (1886 г.), „Крейцерова соната” (1889 г.), „Дьявол” (1891 г.), „Фальшивый купон” (1911 г.), „Хаджи-Мурат” (1912 г.), пиесите „Зараженное семейство” (1864 г.), „Нигилист” (1866 г.), „Власть тьмы” (1886 г.), „Драматическая обработка легенды об Аггее” (1886 г.), „Первый винокур, или Как чертенок краюшку заслужил” (1886 г.), „Плоды просвещения” (1890 г.), „Петр Хлебник” (1894 г.), „Живой труп” (1900 г.), „И свет во тьме светит” (1900 г.), „От ней все качества” (1910 г.) и на над 80 разказа и религиозно-социални съчинения. Умира на 7/20 ноември 1910 г. в с. Астапово, Липецка област, днес гр. Лев Толстой.
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Най-чистата радост, радостта от природата.
* * *
Често мълчанието е най-добрият отговор.
* * *
Да обичаш – означава да живееш живота на този, когото обичаш.
* * *
Главната цел на изкуството е да прояви, да каже истината за душата на човека. Изкуството е микроскоп, който художникът насочва към тайните на своята душа и показва тези тайни на всички хора.
* * *
Любовта унищожава смъртта и я в превръща в кух призрак; тя превръща живота от безсмислица в нещо смислено и от нещастието прави щастие.
* * *
Войната е толкова несправедливо и лошо дело, че тези, които воюват, се стараят да заглушат в себе си гласа на съвестта.
* * *
Вярата всъщност е разбиране на смисъла на живота и признаване на произтичащите от това разбиране задължения.
* * *
По-добре е да се знае немного наистина добро и нужно, отколкото твърде много посредствено и ненужно.
* * *
Ако нямаш сили да гориш и да разливаш светлина, то поне не я закривай.
* * *
Какво велико зрелище представлява Кремъл. Иван Велики стои като изполин сред другите събори и църкви. Белите каменни стени са видели срама и поражението на непобедимите наполеоновски полкове, пред тези стени е изгряла зората на освобождението на Русия от наполеоновското иго, а след няколко столетия на тези стени е положено началото на освобождението на Русия от властта на поляците по времето на Самозванеца. А какво прекрасно впечатление прави тази тиха река Москва! Тя е видяла как, бивайки още село, на никого интересна, след това Москва се възвеличава, ставайки град. Видяла е всичките й нещастия и слава и накрая е дочакала нейното величие. Сега това бивше селце се е превърнало в един от най-великите и многолюдни градове на Европа.
* * *
Говори само за това, което ти е ясно, иначе мълчи. Ако един път ще съжалиш, че не си казал нещо, то сто пъти ще съжаляваш за това, че не си премълчал.
* * *
Освен смъртта, няма нито една толкова значителна, рязка, всичко променяща и безвъзвратна постъпка като брака.
* * *
Войната е противно на човешкия разум и на цялата човешка природа събитие.
* * *
Хората са като реките: водата на всички е еднаква и навсякъде е една и съща. Но реката може да бъде или тясна, или бърза, или широка, или тиха. Така са и хората. Всеки човек носи в себе си заложени всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а често се случва, оставайки един и същ, съвсем да не прилича на себе си.
* * *
Нима на хората им е тясно да живеят в този прекрасен свят, под това безкрайно звездно небе? Нима може сред тази обаятелна природа в душата на човека да има чувство на злоба, отмъщение или страст за изстребване на себеподобните?
* * *
За мен безумието, престъпността на войната, особено напоследък, когато писах и затова много мислих за войната, са така ясни, че освен това безумие и престъпност нищо друго не мога да видя в нея.
* * *
Моята мисъл е за това, че щом порочните хора са свързани помежду си и представляват сила, то честните хора трябва да направят същото.
* * *
Възпитанието е сложно и трудно дело само дотогава, докато искаме да възпитаваме своите деца или когото и да било, без да възпитаме себе си. Ако разберем, че можем да възпитаваме останалите само чрез себе си, възпитавайки себе си, то въпросът за възпитанието се премахва и остава само житейският въпрос: как трябва да живея? Аз не зная нито едно действие по възпитанието на деца, което да не включва и възпитание на самия себе си.
* * *
Аз искам любовта към мира да престане да бъде плах стремеж на народите, изпадащи в ужас при вида на бедствията от войната, а да стане непоколебимо изискване на честната съвест.
* * *
Чехов беше у нас и ми хареса. Той е много талантлив и сърцето му е добро, но досега си няма своя определена гледна точка.
* * *
Ако учителят притежава само любов към работата си – той ще бъде добър учител. Ако учителят притежава само любов към ученика, като баща и майка, той ще бъде по-добър от онзи учител, който е прочел всички книги, но няма любов нито към работата, нито към учениците. Ако учителят съчетава в себе си любовта към работата и към учениците, той е съвършен учител.
* * *
Мисълта само тогава движи живота, когато е получена със своя ум или поне отговоря на въпрос, появил се в душата. Чуждата мисъл, възприета с ума и паметта, не влияе на живота и се погажда с противни на нея постъпки.
* * *
Без своята Ясна поляна аз трудно мога да си представя Русия и моето отношение към нея. Може би, без Ясна поляна ще виждам по-ясно общите закони, нужни на моето отечество, но няма да го обичам страстно.
* * *
Хората се учат как да говорят, а главната наука е как и кога да мълчат.
* * *
Нали е съвършено очевидно, че ако ние продължаваме да живеем така, както сега, ръководейки се както в личния живот, така и в живота на отделните държави само от желанието за собственото си благо и за благото на държавата си, като осигуряваме както досега това благо чрез насилие, то, неизбежно увеличавайки средствата за насилие един срещу друг и на държава срещу държава, ние, първо, ще се разоряваме все повече и повече, пренасяйки голяма част от ресурсите си за въоръжаване; второ, убивайки физически във войните най-добрите хора, ние все повече ще се израждаме, ще пропадаме нравствено, ще се развращаваме.
* * *
Щастието – това е да бъдеш с природата, да я виждаш, да говориш с нея.
* * *
Аз искам образование за народа, за да спася онези тънещи там Пушкиновци, Остроградски, Филаретовци, Ломоносовци... А те гъмжат във всяко училище.
* * *
На много аз се уча от Пушкин, той е моят баща и от него трябва да се уча.
* * *
Хората са живи с любовта. Любовта към себе си е начало на смъртта, любовта към Бога и към хората е начало на живота.
* * *
Нравствената дейност е най-висшето призвание на човека.
* * *
Бях самотен и нещастен, живеейки на Кавказ. Започнах да мисля така, както само веднъж в живота хората имат сила да мислят. Това беше и мъчително, и добро време. Никога, нито преди, нито след това аз не достигах до такава висота на мисълта... И всичко, което открих тогава, ще остане завинаги мое убеждение. Открих обикновените стари нещица, открих, че има безсмъртие, че има любов и че трябва да живееш за другия, за да бъдеш вечно щастлив.
* * *
Същността на всяка религия е само в отговора на въпроса: защо живея и какво е моето отношение към заобикалящия ме безкраен свят. Не съществува нито една религия, от най-възвишената до най-грубата, която да няма в основата си това определяне на отношението на човека към заобикалящия го свят.
* * *
Знанието е само тогава знание, когато е придобито с усилията на своите мисли, а не с паметта.
* * *
Събрали сме се тук, за да се борим против войната. Надяваме се да победим тази огромна сила на всички правителства, разполагащи с милиарди пари и милиони войски. В ръцете ни е само едно, но затова пък най-могъщото средство в света – истината.
* * *
Четях „От онзи бряг” на Херцен и се възхищавах. Трябва да се пише за него, за да го разберат съвременниците ни. Нашата интелигенция е така паднала, че е безсилна да го разбере. Той вече очаква своите читатели от бъдещето. И далеч над главите на сегашната тълпа предава своите мисли на онези, които ще могат да ги разберат.
* * *
Много съм ви благодарен за толкова интересното и прекрасно изследване за Силвестър. Съдейки по него, се досещам какви съкровища – подобни на които няма нито един народ – се крият в нашата древна литература. И колко верен е усетът на народа, привличащ го към древноруското и отблъскващ го от новото.
* * *
Първото и главно знание, което преди всичко трябва да се преподава на децата и на учащите се възрастни – това е отговорът на вечните и неизбежни въпроси, възникващи в душата на всеки идващ в съзнание човек. Първият: какво съм аз и какво е моето отношение към безкрайния свят? И вторият, произтичащ от първия: как да живея, за да се смятам винаги, при всички възможни условия, за добър, и винаги, при всички възможни условия, за лош?
* * *
Поезията е огън, който се разгаря в душата на човека. Този огън гори, топли и осветява. Истинският поет и сам неволно със страдание гори, и изгаря другите. И в това е цялата работа.
* * *
Ако си въобразиш, че целта на живота е твоето щастие, животът е жестока безсмислица. Признаеш ли това, което ти говорят и хорската мъдрост, и твоят разум, и твоето сърце, че животът е служене на този, който те е изпратил на света, тогава животът ще стане постоянна радост.
* * *
Истинското и здраво съединяване на мъжа и жената е само в духовното общуване. Полово общуване без духовно е източник на страдание за двамата съпрузи.
* * *
Приятел – добре; но той ще умре, ще си отиде, няма да успееш някак след него; а природата, за която си се оженил посредством крепостни актове или от която си се родил по наследство, е още по-добре. Своя собствена природа. И студена е тя, и неразговорлива, и сериозна, и изскваща, но затова пък е такъв приятел, който няма да изгубиш до смъртта си, а и като умреш, в нея ще отидеш.
* * *
Дело на живота ти е отредената от него радост. Радвай се на небето, на слънцето. На звездите, на тревата, на дърветата, на животните, на хората. Наруши ли се тази радост, значи, че някъде си сгрешил – търси тази грешка и я поправяй. Радостта по-често се нарушава от корист и честолюбие. Бъдете като децата – радвайте се винаги.
* * *
Ако колкото са главите, толкова има и умове, то и колкото сърца има, толкова са и видовете любов.
* * *
Възпитанието и образованието са неразделни. Не може да се възпитава, без да се предават знания, а всяко знание действа възпитаващо.
* * *
Хората живеят, както живее природата: умират, раждат се, съвокупляват се, отново се раждат, бият се, пият, ядат, радват се и отново умират; и няма никакви условия, изключвайки онези неизменните, които природата е определила на слънцето, тревата, звяра, дървото. Други закони те нямат.
* * *
С мен се случи обрат, който отдавна се е подготвял и е бил заложен винаги в мен. Стана така, че животът на нашия кръг – на богати, на учени – не само ми опротивя, но загуби всякакъв смисъл. И аз се отрекох от живота на нашия кръг.
* * *
Бих бил най-нещастният от хората, ако не бях намерил целта на моя живот – цел обща и полезна.
* * *
Един човек ще извика в изпълнената с хора сграда: „Горим !” – и тълпата ще се хвърли и ще загинат десетки, стотици хора.
* * *
Учен е този, който много е научил от книгите; образован – този, който е усвоил за себе си всички най-разпространени по негово време знания и методи; просветен – този, който разбира смисъла на своя живот.
* * *
Щастливи периоди в моя живот бяха само тези, когато отдавах целия си живот в служене на хората. Това бяха училището, посредничеството, грижите за гладуващите и религиозната помощ.
* * *
Истина е, че там, където има злато, има и много пясък, но това не е повод да се изговарят много глупости, за да се каже нещо умно.
* * *
Изкуството е едно от средствата за различаване на доброто от злото, едно от средствата за познаване на доброто.
* * *
Да се жениш трябва, но както ние умираме, т.е. само тогава, когато е невъзможно другояче.
* * *
Истинската религия е такова установено от човека отношение към обкръжаващия го безкраен живот, което свързва живота му с тази безкрайност и ръководи постъпките му.
* * *
За да бъде добро произведението, в него трябва да се обича главната, основната мисъл. Така в „Анна Каренина” аз обичах мисълта за семейството.
* * *
Всеки човек е диамант, който може да се пречисти, а и да не пречистиш себе си до такава степен, в която той е пречистен, чрез него свети вечната светлина; значи работата на човека не е да се старае да свети, а да се старае да се пречисти.
* * *
За да се възпита човек, годен за бъдещето, той трябва да се възпитава като напълно съвършен човек – само тогава възпитаникът ще бъде достоен член на поколението, с което ще му се наложи да живее.
* * *
Основа на възпитанието е установяването на отношение в началото на всичко и произтичащото от това отношение ръководство на поведението.
* * *
Такава е явната вреда, предизвиквана със слово. Но тази вреда е не по-малка и тогава, когато не виждаме хората, пострадали от нашите думи.
* * *
Природата влиза в човека и с дишането, и с храната, така че човек не може да не се чувства част от нея и нея като част от себе си.
* * *
За да живееш честно, трябва да се стремиш, да грешиш, да се биеш, да хвърляш и вечно да се бориш и лишаваш. А спокойствието е душевна подлост.
* * *
Повече от всички говори онзи, който няма какво да каже.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Самая чистая радость, радость природы.
* * *
Часто молчание лучший из ответов.
* * *
Любить – значит жить жизнью того, кого любишь.
* * *
Главная цель искусства… та, чтобы проявить, высказать правду о душе человека. Искусство есть микроскоп, который наводит художник на тайны своей души и показывает эти общие всем тайны людям.
* * *
Любовь уничтожает смерть и превращает ее в пустой призрак; она же обращает жизнь из бессмыслицы в нечто осмысленное и из несчастия делает счастие.
* * *
Война такое несправедливое и дурное дело, что те, которые воюют, стараются заглушить в себе голос совести.
* * *
Вера суть понимание смысла жизни и признание вытекающих из этого понимания обязанностей.
* * *
Лучше знать немного истинно хорошего и нужного, чем очень много посредственного и ненужного.
* * *
Если нет сил гореть и разливать свет, то хоть не засти его.
* * *
Какое великое зрелище представ¬ляет Кремль! Иван Великий стоит как исполин посреди дру¬гих соборов и церквей... Белые каменные стены видели стыд и поражение непобедимых полков наполеоновых; у этих стен взошла заря освобождения России от наполеоновского ига, а за несколько столетий в этих же стенах положено было начало освобождения России от власти поляков во времена Самозванца; а какое прекрасное впечатление производит эта тихая река Москва! Она видела, как быв еще селом, никем не занимаемая, потом возвеличивалась. Сделавшись городом, видела ее все несчастия и славу и наконец, дождалась до ее величия. Теперь эта бывшая деревенька… сделалась величайшим и многолюднейшим городом Европы.
* * *
Говори только о том, что для тебя ясно, иначе молчи. Если один раз пожалеешь, что не сказал, то сто раз пожалеешь о том, что не смолчал.
* * *
Кроме смерти, нет ни одного столь значительного, резкого, всё изменяющего и безвозвратного поступка, как брак.
* * *
Война противное человеческому разуму и всей человеческой природе событие.
* * *
Люди как реки: вода во всех одинакая и везде одна и та же, но каждая река бывает то узкая, то быстрая, то широкая, то тихая. Так и люди. Каждый человек носит в себе зачатки всех свойств людских и иногда проявляет одни, иногда другие и бывает часто совсем непохож на себя, оставаясь одним и самим собою.
* * *
Неужели тесно жить людям на этом прекрасном свете, под этим неизмеримым звездным небом? Неужели может среди этой обаятельной природы удержаться в душе человека чувство злобы, мщения или страсти истребления себе подобных?
* * *
Для меня безумие, преступность войны, особенно в последнее время, когда я писал и потому много думал о войне, так ясны, что кроме этого безумия и преступности ничего не могу в ней видеть.
* * *
Вся моя мысль в том, что ежели люди порочные связаны между собой и составляют силу, то людям честным надо сделать только то же самое.
* * *
Воспитание представляется сложным и трудным делом только до тех пор, пока мы хотим, не воспитывая себя, воспитывать своих детей или кого бы то ни было. Если же поймем, что воспитывать других мы можем только через себя, воспитывая себя, то упраздняется вопрос о воспитании и остается один вопрос жизни: как надо самому жить? Я не знаю ни одного действия воспитания детей, которое не включало бы и воспитания себя.
* * *
Я хочу, чтобы любовь к миру перестала быть робким стремлением народов, приходящих в ужас при виде бедствий войны, а чтоб она стала непоколебимым требованием честной совести.
* * *
Чехов был у нас, и он понравился мне. Он очень даровит, и сердце у него, должно быть, доброе, но до сих пор нет у него своей определенной точки зрения.
* * *
Если учитель имеет только любовь к делу, – он будет хороший учитель. Если учитель имеет только любовь к ученику, как отец, мать, – он будет лучше того учителя, который прочел все книги, но не имеет любви ни к делу, ни к ученикам. Если учитель соединяет в себе любовь к делу и к ученикам, он – совершенный учитель.
* * *
Мысль только тогда движет жизнью, когда она добыта своим умом или хотя отвечает на вопрос, возникший уже в душе. Мысль же чужая, воспринятая умом и памятью, не вли¬яет на жизнь и уживается с противными ей поступками.
* * *
Без своей Ясной Поляны я трудно могу представить себе Россию и мое отношение к ней. Без Ясной Поляны я, может быть, яснее увижу общие законы, необходимые для моего отечества, но я не буду до пристрастия любить его.
* * *
Люди учатся, как говорить, а главная наука – как и когда молчать.
* * *
Ведь совершенно очевидно, что если мы будем продолжать жить так же, как теперь, руководясь как в частной жизни, так и в жизни отдельных государств одним желанием блага себе и своему государству, и будем, как теперь, обеспечивать это благо насилием, то, неизбежно увеличивая средства насилия друг против друга и государства против государства, мы, во-первых, будем всё больше и больше разоряться, перенося большую часть своей производительности на вооружение; во-вторых, убивая в войнах друг против друга физически лучших людей, будем всё более и более вырождаться и нравственно падать и развращаться.
* * *
Счастье – это быть с природой, видеть ее, говорить с ней.
* * *
Я хочу образования для народа только для того, чтобы спасти тех тонущих там Пушкиных, Остроградских, Филаретов, Ломоносовых. А они кишат в каждой школе.
* * *
Многому я учусь у Пушкина, он мой отец, и у него надо учиться.
* * *
Люди живы любовью; любовь к себе – начало смерти, любовь к Богу и людям – начало жизни.
* * *
Деятельность нравственная составляет высшее призвание человека.
* * *
Я был одинок и несчастлив, живя на Кавказе. Я стал думать так, как только раз в жизни люди имеют силу думать. Это было и мучительное и хорошее время. Никогда, ни прежде, ни после я не доходил до такой высоты мысли… И все, что я нашел тогда, навсегда останется моим убеждением. Я нашел простую, старую вещь, я нашел, что есть бессмертие, что есть любовь и что жить надо для другого, для того, чтобы быть счастливым вечно.
* * *
Сущность всякой религии состоит только в ответе на во¬прос, зачем я живу и какое мое отношение к окружающему меня бесконечному миру. Нет ни одной религии, от самой возвышенной и до самой грубой, которая не имела бы в осно¬ве своей этого установления отношения человека к окружаю¬щему его миру.
* * *
Знание только тогда знание, когда оно приобретено уси¬лиями своей мысли, а не памятью.
* * *
Мы собрались здесь для того, чтобы бороться против войны. Надеемся победить эту огромную силу всех правительств, имеющих в своем распоряжении миллиарды денег и миллионы войск. В наших руках только одно, но зато могущественнейшее средство в мире – истина.
* * *
Читал и Герцена „С того берега” и тоже восхищался. Следовало бы написать о нем, чтобы люди нашего времени понимали его. Наша интеллигенция так опустилась, что уже не в силах понять его. Он уже ожидает своих читателей впереди. И далеко над головами теперешней толпы передает свои мысли тем, которые будут в состоянии понять их.
* * *
Очень много благодарен Вам за столь любопытное и прекрасное исследование о Сильвестре. Судя по нем, я догадываюсь, какие сокровища – подобных которым не имеет ни один народ – таятся в нашей древней литературе. И как верно чутье народа, тянущее его к древнерусскому и отталкивающее его от нового.
* * *
Первое и главное знание, которое свойственно прежде всего преподавать детям и учащимся взрослым, – это ответ на вечные и неизбежные вопросы, возникающие в душе каждого приходящего к сознанию человека. Первый: что я такое и каково мое отношение к бесконечному миру? И второй, вытекающий из первого: как мне жить, что считать всегда, при всех возможных условиях, хорошим, и что всегда, при всех возможных условиях, дурным?
* * *
Поэзия есть огонь, загорающийся в душе человека. Огонь этот жжет, греет и освещает. Настоящий поэт сам невольно и с страданием горит и жжет других. И в этом все дело.
* * *
Вообрази себе, что цель жизни – твое счастие, – и жизнь жестокая бессмыслица. Признай то, что говорит тебе и муд¬рость людская, и твой разум, и твое сердце: что жизнь есть служение тому, кто послал тебя в мир, и жизнь становится постоянной радостью.
* * *
Истинное и прочное соединение мужчины и женщины – только в духовном общении. Половое общение без духовного – источник страдания для обоих супругов.
* * *
Друг – хорошо; но он умрет, он уйдет как-нибудь, не поспеешь как-нибудь за ним; а природа, на которой женился посредством купчей крепости или от которой родился по наследству, еще лучше. Своя собственная природа. И холодная она, и неразговорчивая, и важная, и требовательная, но зато это уж такой друг, которого не потеряешь до смерти, а и умрешь, всё в нее же уйдешь.
* * *
Дело жизни, назначение ее радость. Радуйся на небо, на солнце. На звезды, на траву, на деревья, на животных, на людей. Нарушается эта радость, значит ты ошибся где-нибудь – ищи эту ошибку и исправляй. Нарушается эта радость чаще всего корыстию, честолюбием. Будьте как дети – радуйтесь всегда.
* * *
Если сколько голов, столько умов, то и сколько сердец, столько родов любви.
* * *
И воспитание, и образование нераздельны. Нельзя воспитывать, не передавая знания, всякое же знание действует воспитательно.
* * *
Люди живут, как живет природа: умирают, родятся, совокупляются, опять родятся, дерутся, пьют, едят, радуются и опять умирают, и никаких условий, исключая тех неизменных, которые положила природа солнцу, траве, зверю, дереву. Других законов у них нет.
* * *
Со мной случился переворот, который давно готовился во мне и задатки которого всегда были во мне. Со мной случилось то, что жизнь нашего круга – богатых, ученых, не только опротивела мне, но потеряла всякий смысл. Я отрекся от жизни нашего круга.
* * *
Я был бы несчастливейшим из людей, ежели бы я не нашел цели для моей жизни – цели общей и полезной.
* * *
Один человек крикнет в наполненном народом здании: „Горим!” – и толпа бросается, и убиваются десятки, сотни людей.
* * *
Ученый – тот, кто много знает из книг; образованный – тот, кто усвоил себе все самые распространенные в его время знания и приемы; просвещенный – тот, кто понимает смысл своей жизни.
* * *
Счастливые периоды моей жизни были только те, когда я всю жизнь отдавал на служение людям. Это были: школы, посредничество, голодающие и религиозная помощь.
* * *
Правда, что там, где есть золото, есть и много песку; но это никак не может быть поводом к тому, чтобы говорить много глупостей для того, чтобы сказать что-нибудь умное.
* * *
Искусство – одно из средств различения доброго от злого, одно из средств узнавания хорошего.
* * *
Жениться надо всегда так же, как мы умираем, т. е. только тогда, когда невозможно иначе.
* * *
Истинная религия есть такое установленное человеком отношение к окружающей его бесконечной жизни, которое связывает его жизнь с этою бесконечностью и руководит его поступками.
* * *
Чтобы произведение было хорошо, надо любить в нем главную, основную мысль. Так, в „Анне Карениной” я любил мысль семейную.
* * *
Каждый человек – алмаз, который может очистить и не очистить себя, в той мере, в которой он очищен, через него светит вечный свет, стало быть, дело человека не стараться светить, но стараться очищать себя.
* * *
Для того чтобы воспитать человека, годного для будущего, надо воспитывать его, имея в виду вполне совершенного Человека, – только тогда воспитанник будет достойным членом того поколения, в котором ему придется жить.
* * *
Основа воспитания – установление отношения к началу всего и вытекающего из этого отношения руководства поведения.
* * *
Таков явный вред, производимый словом. Но вред этот не менее велик и тогда, когда мы не видим людей, пострадавших от нашего слова.
* * *
Природа входит в человека и дыханием, и пищей, так что человек не может не чувствовать себя частью ее и ее частью себя.
* * *
Чтоб жить честно, надо рваться, путаться, биться, бросать, и вечно бороться и лишаться. А спокойствие – душевная подлость.
* * *
Больше всех говорит тот, кому нечего сказать.
---------------------------------------------
Леонид Андрусон
Руският поет, писател и преводач Леонид Андрусон (Леонид Иванович Андрусон) е роден на 5/17 август 1875 г. в гр. Уст-Нарва, Естляндска губерния. Учи в гимназия в гр. Нарва, откъдето е изключен за четене на забранена литература, след което се обучава в ателие за подвързване на книги. Първите му публикации са от 1899 г. в сп. „Журнал для всех”. Превежда творби на Хайне, Баумбах, Бърнс, Филипс, Кийтс, Демел, Уайлд, както и естонски и фински поети. Публикува стихове в списания, алманаси и сборници като „Вестник Европы”, „Русское богатство”, „Мир Божий”, „Образование”, „Пробуждение”, „Нива”, „Проталина”, „Альманах молодых”, „Волна”, „Летучие альманахи”, „Рельсы жизни”, „Литературно-художественный альманах”, „Современные русские писатели” и др. Секретар е на списанията „Журнал для всех” (1903-1907 г.) и „Всеобщий журнал литературы, искусства, науки и общественной жизни” (1911 г.). Автор е на стихосбирките „Сказка любви” (1908 г.) и „Тишина” (1922 г.) и на книгата „Рассказы мальчика. Без предрассудков” (1918 г.). Умира на 19 януари 1930 г. в Ленинград.
В ГОРАТА
През клони дървесни светкавици святкат,
глух тътен в простора витай.
И облаци тежки гората облитат,
изплашено в процепи бляскат звездите.
Гората тревожно роптай.
Хрипти и пръхти кон... Звънчето се мята
и стене с дъгата в звън свой.
По-глухо, по-глухо шумят дървесата
и тъмните борове в мрачна позлата
в морето са сякаш прибой.
Там мълния удря, блестяща змия е,
за миг заслепява очи –
повалят се с грохот, в луд спор завладени,
дърветата... Сякаш в море разгневено
бушуваща буря ечи.
Отлита... Отново е свежа зората
с прохладна след дъжд тишина.
Тя моли звездите и бавничко рони
безмълвие нощно. Блещука през клони
замислено-тъжна луна.
Мъглата сребриста над лунна пътека
в прозрачен воал заблестя.
И пее в покоя унило звънчето.
За милия образ тъгува сърцето,
издига омайна мечта.
В ЛЕСУ
Сквозь ветви деревьев сверкали зарницы,
Гром глухо вдали рокотал.
Над лесом тяжелые тучи бежали,
В просветах испуганно звезды мерцали.
Лес глухо, тревожно роптал.
Конь фыркал, храпел… Колокольчик метался
И гулко стонал под дугой.
Все глуше, все глуше деревья шумели,
Угрюмые, темные сосны гудели,
Как бурного моря прибой.
Вот молния, вспыхнув блестящей змеею,
На миг ослепила глаза, –
И сшиблись в грохочущем, бешенном споре
Гром, тучи и лес… Как в разгневанном море,
В лесу бушевала гроза.
Умчалась… И снова в лесу, освеженном
Прохладой дождя, тишина.
Он молится звездам и чутко внимает
Безмолвию ночи. Сквозь ветви мерцает
Задумчиво-грустно луна.
Туман серебристый по светлой дороге
Прозрачною дымкой плывет.
Поет в тишине колокольчик уныло.
И в сердце тоскующем образ твой милый
Волнующей грезой встает.
---------------------------------------------
Леонид Белский
Руският поет, писател, литературовед и преводач Леонид Белски (Леонид Петрович Бельский) е роден на 15/27 април 1855 г. в гр. Коротояк, Воронежска губерния. Завършва историко-филологическия факултет на Московския университет (1878 г.), през 1881 г. става магистър по руска словесност, а от 1887 г. е приват-доцент в Московския университет. Преподава в различни висши учебни заведения. Пише стихотворения, разкази, творби за деца, литературнокритични и биографични очерци за руски писатели и статии за руската и европейската история. Публикува в издания като „Пантеон литературы”, „Русские ведомости”, „Детский отдых”, „Светлячок”, „Задушевное слово”, „Хорошая компания”, „Детское чтение” и др. През 1887 г. публикува поемата „Сказку о царевне-лягушке”, а през 1888 г. излиза превода му на карело-финския епос „Калевала”. Член-кореспондент е на Финското литературно общество (1889 г.), действителен член е на Обществото на любителите на руската словесност (1889 г.). Автор е на стихосбирките „Вечерние зорьки” (1907 г.) и „Думки” (1908 г.). Умира през декември 1916 г. в Москва.
ПРОЛЕТНО ВРЕМЕ
Пролетно облаче ведро и чистичко
плува в небето и тича,
с росна гальовност зората облича го,
златна луна го обича.
Чужди са му урагани метежни и
чужди са ледени бури –
плува в простора то бяло и нежничко,
радости крие в лазура.
Облаци есенни, в здрача завъдени,
бродят, в тълпа приближават,
в студ и сумрак да живеят осъдени,
скитат, покой не познават.
Слънце далечно ги гледа очакващо,
но веселбата му спират,
дълго земята самотна оплакват те,
плачат и в сълзи умират.
В ПОРУ ВЕСЕННЮЮ
В пору весеннюю облачко чистое
Плавает, в небе играя;
Любит ласкать его зорька росистая,
Любит луна золотая.
Чужды ему ураганы мятежные,
Чужды холодные бури –
Тихо плывёт оно, белое, нежное,
Радостно тает в лазури.
Тучи осенние, мглою рождённые,
Бродят унылой толпою;
В холоде сумрачном жить осуждённые,
Бродят, не зная покоя.
Тускло глядит на них солнце далёкое,
С ними заря не играет,
Плачут они над землёй одинокою,
Плачут, в слезах умирают.
---------------------------------------------
Леонид Каннегисер
Руският поет Леонид Канегисер (Леонид Иоакимович Каннегисер) е роден през март 1896 г. в Петербург. Завършва частна гимназия и става студент в Петроградския политехнически институт. Пише стихове от детските си години, но творческата му биография е кратка, има само няколко публикувани стихотворения в сп. „Северные записки” и сп. „Русская мысль”, приживе няма издадена книга. Движи се в поетическия кръг на акмеистите, член е на литературната група „Бродячая собака”. Подкрепя т.нар. бяло антиболшевистко политическо движение, член е на Партията на народните социалисти. Като участник в Октомврийското въоръжено въстание, на 30 август 1918 г. убива председателя на петроградския ЧК Мойсей Урицкий. Заловен и осъден по бързата процедура, на 2 септември 1918 г. той е разстрелян в Петроград. Голяма част от литературното му наследство се съхранява в секретния фонд на Централния държавен архив в Москва.
СНЕЖНАТА ЦЪРКВА
Зидар и зима дружно я строиха
без знак къде е сняг, къде стена,
с одежда скромна преспите обвиха
Господня църква – бедничка жена.
Заспала е сред гробището бяло,
ликът й в скреж и слюда е облян
и даже купол златен засиял е
като маниста в простичък гердан.
Запя медта, безмълвните копнежи
отхвърлиха набожния си сън,
изглежда, че това гласът е снежен,
топящ се от камбанения звън.
СНЕЖНАЯ ЦЕРКОВЬ
Зима и зодчий строили так дружно,
Что не поймёшь, где снег и где стена,
И скромно облачилась ризой вьюжной
Господня церковь – бедная жена.
И спит она средь белого погоста,
Блестит стекло бесхитростной слюдой,
И даже золото на ней так просто,
Как нитка бус на бабе молодой.
Запела медь, и немота и нега
Вдруг отряхнули набожный свой сон,
И кажется, что это – голос снега,
Растаявшего в колокольный звон.
1918 г.
-----
ОБЗОР
На слънцето с щикове бляска
пехота. На войнския фон
пред полкове с донски казаци –
Керенски на белия кон.
Повдигнал клепачи уморни,
готов е за реч. Тишина.
О, глас! Ний вовек ще го помним:
Русия. Свободни. Война.
В сърцата ни – огън железен,
духът ни – дъб клонест блести,
а песен-орел – Марсилеза,
с тръбите сребристи лети.
На бой с бесовете победен!
През здрачната крепостна твърд
със завист архангели гледат
към нашата весела смърт.
И щом дойде болката славна,
о, майко, по войнския път
в полето сред битка щом падна
и легна с простреляна гръд –
пред райските порти щом пия
предсмъртен и радостен стон,
ще помня: „Свободни! Русия!” –
Керенски на белия кон.
СМОТР
На солнце, сверкая штыками –
Пехота. За ней, в глубине, –
Донцы-казаки. Пред полками –
Керенский на белом коне.
Он поднял усталые веки,
Он речь говорит. Тишина.
О, голос! Запомнить навеки:
Россия. Свобода. Война.
Сердца из огня и железа,
А дух – зеленеющий дуб,
И песня-орёл, Марсельеза,
Летит из серебряных труб.
На битву! – и бесы отпрянут,
И сквозь потемневшую твердь
Архангелы с завистью глянут
На нашу весёлую смерть.
И если, шатаясь от боли,
К тебе припаду я, о, мать,
И буду в покинутом поле
С простреленной грудью лежать –
Тогда у блаженного входа
В предсмертном и радостном сне,
Я вспомню – Россия, Свобода,
Керенский на белом коне.
1917 г.
---------------------------------------------
Леонид Оболенский
Руският поет, писател, литературен критик и публицист Леонид Оболенски (Леонид Егорович Оболенский) е роден на 9/21 март 1845 г. в гр. Малоархангелск, Орловска губерния. Първите му публикувани стихотворения са от началото на 60-те години. Учи в Медико-хирургическата академия в Санкт Петербург и в юридическия факултет на Московския университет. Публикува поезия, проза и публицистика в издания като „Новости”, „Одесский листок”, „Новое слово”, „Дело”, „Вопросы философии и психологии”, „Философский ежегодник”, „Исторический вестник”, „Книжки Не¬дели”, „Русская мысль” и др. Съосновател е на сп. „Свет” (1878 г., през 1881 г. преименувано на сп. „Мысль”), от 1882 до 1892 г. е собственик и издател на сп. „Русское богатство”, редактор е във вестниците „Россия”, „Бессарабская жизнь” и „Приднепровский край”. Автор е на стихосбирките „Стихотворения 1868-1878” (1878 г.) и „Стихотворения 1879-1884” (1887 г.), романите „Спаситель человечества” (1880 г.), „Ближе к природе” (1882 г.), „Два полюса” (1885 г.) и „Без маяка” (1891 г.), повестта „Запросы жизни” (1882 г.), тритомника с разкази и повести „Жаждущие света” (1885 г.), философски и социологични монографии като „Что такое сознание” (1880 г.), „Прошедшее и будущее философии” (1881 г.), „Попытка научного примирения моральных разногласий” (1895 г.), „История мысли. Опыт критической истории философии” (1900 г.) и др. Умира на 23 септември/6 октомври 1906 г. в Санкт Петербург.
НА ВЕТЕРАНИТЕ
За народа – рози, за народа – песни
и любов, и радост, и привет, и нежност,
а на стари братя сълзите са смешни,
мъки и борби са старички брътвежи!
Кой ли се вълнува, че са в кръв обляти
и болят сърцата; че сирак е беден,
че и днес в живота щастие и лято
има този ветеран ранен и бледен!
Кой ли се вълнува в късната му есен
как загина младост, радостите скрила:
В кръчма ли пропи ги? В дар ли ги поднесе?
Как ли за съчувствие да губим сили!
Тъй ли, младост, трябва слука да покажеш
и на ветерани почит да откажеш,
със сълзи в сърце за тези наши братя
миналото славно днес да е проклятие;
тъй и нас ли утре след мечтите тука
ни очакват само самота и мъка?
ВЕТЕРАНАМ
Для живущих – песни, для живущих – розы,
И любовь, и счастье, и привет, и ласка,
А в отживших братьях нам смешны и слёзы,
Их борьба и муки – старенькая сказка!
Что кому за дело, что облиты кровью,
Что болит их сердце, как ребёнок бедный, –
Что и ныне жизни с счастьем и любовью
Жаждет этот воин раненый и бледный!..
Что кому за дело, как промчались годы,
Как погибла юность, как погибло счастье:
В кабаке ли пропил? в дар ли снёс свободе?
Время ль наши силы тратить на участье!
Только так ли, юность, надо жить на свете,
Старым ветеранам отказав в привете,
Чтоб с слезами в сердце эти наши братья
Своему былому сыпали проклятья,
Чтоб и нас в грядущем за былые грёзы
Ждали только раны да тоска и слёзы?
1878 г.
---------------------------------------------
Леонид Семьонов
Руският поет и писател Леонид Семьонов (Леонид Дмитриевич Семёнов-Тян-Шанский) е роден на 19 ноември/1 декември 1880 г. в Петербург. Учи в историко-филологическия факултет на Петербургския университет. Първите му поетични публикации са в студентски сборник през 1903 г. Приятел е на А. Блок, А. Бели, Л. Толстой и А. Добролюбов, близък е до литературния кръг на З. Гипиус и Д. Мережковский. Символист, известно време е активен толстоист. Творец от декадентския кръг, през 1905 г. той пише революционен манифест и прави опит да организира в Курска губерния селско въстание, но е арестуван и затворен. След освобождаването му провежда активна революционна агитация и отново е осъден и затворен. Публикува поезия, проза и драматургия в издания като „Трудовой путь”, „Вестник Европы”, „Вопросы жизни”, „Новый путь” и др., пише спомени, разкази, повести и драми, сред които „Около тайны” (1903 г.), „О смерти Чехова” (1907 г.), „Смертная казнь” (1908 г.), „Грешный грешным” (1917 г.), недовършения роман „Жажда. Повесть временных лет о великом алкании и смятении умов человеческих” и др. Автор е на стихосбирката „Собрание стихотворений” (1905 г.). Убит е на 13/26 декември 1917 г. от бандити в родовото имение до с. Гремячка, Рязанска губерния. Голяма част от творчеството му не е запазена.
В ТЪМНАТА НОЩ
В тъмната нощ като сън в паметта вдъхновени
моите песни летят
плахо-звънливо разбунени.
В топлата нощ тъй цветя на могили свещени
вдигат към звездния свят
свойте стъбла нежно-тънички.
* В стихотворението, публикувано като своеобразен пролог пред първия цикъл от стихосбирката на Леонид Семьонов „Собрание стихотворений”, 1905 г., се прави важния за символистите паралел между мистичното и емпиричното разбиране за света и творчеството. Романтичната образност на „спомен”, „памет” и „вдъхновение”, сугестивните съставни епитети „плахо-звънливи” и „нежно-тънки”, както и символът на съня са възлови в художествената структура на творбите на символистите, загатващи за липсата на граница между емпиричния и трансцедентния свят.
В ТЕМНУЮ НОЧЬ
В темную ночь над памятью снов вдохновенных
песни раздались мои
стонами робко-звонкими.
В теплую ночь так цветы на могилах священных
тянутся в звездную высь
сти;блями нежно-тонкими.
1902 г.
-----
МОЛИТВА
Аз запалих свещта си с молитви безброй,
на кого ли се моля – не зная.
Жар молитвена моя ще види ли Той
и ще чуе ли зов – аз не зная.
Но съзирам в младенчески-ясни очи
блик от святата тайна прекрасна.
Зървам младото чело, обляно в лъчи,
озарено от мисъл прекрасна.
И боя се да кажа правдиви слова,
от какво се боя – аз не зная.
Но запалвайки свещ, аз молитва мълвя,
за кого ли се моля – не зная.
МОЛИТВА
Я затеплил свечу и молюсь горячей,
и Кому я молюсь, – я не знаю.
И увидит ли Он жар молитвы моей,
и услышит ли зов, – я не знаю.
Но я видел в младенчески-ясных очах
отблеск тайны святой и прекрасной.
И я видел чело молодое в лучах,
озаренное думой прекрасной.
И правдивое слово сказать я боюсь;
отчего я боюсь, – я не знаю.
Но затеплив свечу, горячей я молюсь
и о ком я молюсь, – я не знаю.
1902 г.
-----
ЛАТЕРНАТА
Бе празник. Гледачката нейде изчезна.
Вечерен замислен пленителен час.
Протяжно навън свири тъжна латерна,
понякога идва покоят при нас.
Сестричките пробват момичешка шапка.
На шапката важно люлее се мак.
Заспало е братчето в стола на татко,
тиктака самотно часовник – тик-так.
Сребрееха в хола старинните рамки.
Бе с траурен креп позабулен портрет,
от него усмихнато гледаше мама.
Блестеше натритият с восък паркет.
Латерна отново припяваше в дрямка,
вратата на кухнята скърцаше – влез.
Децата щастливи са... Без гувернантка...
Бе утре и вчера, и днес...
ШАРМАНКА
Был праздник. Ушла со двора гувернантка.
Был тихий вечерний, задумчивый час.
На улице пела тоскливо шарманка,
Все было и нынче, как было не раз.
Две сестры примеряли пред зеркалом шляпы.
Качался на шляпках назойливо мак.
Задремал их братишка на стуле у папы.
Стучали часы одиноко тик-так.
В гостинной блестели старинные рамы.
Был траурным крепом затянут портрет,
улыбалось лицо в нем румяное мамы.
От окон блестел навощёный паркет.
И пела по-прежнему где-то шарманка,
скрипела на кухне несносная дверь.
Были счастливы дети... Ушла гувернантка...
Было завтра, вчера и теперь...
1904 г.
---------------------------------------------
Лидия Зиновиева-Анибал
Руската поетеса, писателка, литературен критик и драматург Лидия Зиновиева-Анибал (Лидия Дмитриевна Зиновьева/ Аннибал) е родена на 1 март 1866 г. Има музикално образование. Първите й публикации са от 1899 г. в сп. „Северный вестник”. В творчеството си се придържа към символизма. Съпруга е на поета Вячеслав Иванов, с когото в началото на ХХ в. организират известния литературен салон „На Башне” в Петербург. Публикува поезия, проза и статии в списания и алманаси като „Весы”, „Цветнике Ор. Кошница первая” и др. Сред най-известните й творби са драмата „Кольца” (1904 г.), романът „Тридцать три урода” (1906 г.), комедията в стихове „Певучий осел” (1907 г.), сборникът с разкази „Трагический зверинец” (1907 г.), незавършеният роман „Пламенники”, незавършената драма „Великий колокол” и др. Умира на 17 октомври 1907 г. в селището Загорие, Могильовска губерния. Посмъртен сборник „Нет!” с част от произведенията й, публикувани в периодичния печат, излиза през 1918 г.
БЯЛА НОЩ
Затъва ален щит на слънчев лик,
каляван в златните лъчи на рая...
Изчезна... На отблясъците краят
под купола кипи с негаснещ блик.
След бледа синева зелен опал
от каменните глъбини извира.
Настъпва нощ – без сенки. Не умира
от залезната пещ светлик изгрял
и там замръзнал. Къщите се свиват
и бдителни, и слепи. Ден в нощта.
Без граници са сенки и неща.
Реката отражения излива.
Нощта чудесна леност завеща...
Тук – диви намеци, там – гледки дивни.
БЕЛАЯ НОЧЬ
Червленный щит тонул – не утопал,
В струях калился золотого рая…
И канул… Там, у заревого края,
В купели неугасной свет вскипал.
В синь бледную и в празелень опал
Из глуби камня так горит, играя.
Ночь стала – без теней. Не умирая,
В восточный горн огонь закатный пал,
Не движет свет. Дома, без протяженья, –
И бдительны, и слепы. Ночь – как день.
Но не межует граней четко тень.
Река хранит чудес отображенья.
Ей расточить огонь чудесный – лень…
Намеки здесь – и там лишь достиженья.
---------------------------------------------
Лидия Лесная
Руската поетеса, драматург и актриса Лидия Лесная (Лидия Валентиновна Озиясовна Шперлинг/ Лесная) е родена на 20 декември 1889/1 януари 1890 г. в Киев. Първите й публикувани стихотворения са в сп. „В мире искусств” през 1907 г., през следващите години сътрудничи на местния печат и се представя на сцената на театрите в Киев, Херсон, Симбирск и Омск (1909-1916 г.). Изявява се като актриса и в петербургските театри (1911-1916 г.). Секретар е на сп. „Новый сатирикон” (1916-1917 г.), член е на литературния клуб „Фантастический кабачок” (1918 г.). Сътрудничи активно на радиото (1927-1936 г.). Представя се на сцената с естрадни куклени постановки (1936-1942 г.). Публикува стихове, разкази за деца и рецензии в списания и алманаси като „Огонек”, „Нива”, „Аргус”, „Мухомор”, „Смехач”, „Бегемот”, „Солнце России”, „Новый сатирикон”, „Красная газета” и др. Авторка е на стихосбирките „Аллеи причуд” (1915 г.) и „Жар-птица” (1922 г.), на пиесите „Алые розы” (1914 г.), „Это было так” (1914 г.), „Амазонка” (1915 г.) и др. Умира на 26 март 1972 г. в Ленинград.
МОЛИТВА
Обичайте ме, сякаш съм подвързия без глас
от бяла коприна или кожа сива,
нека скъпа съм аз
като котка за вас,
по-скъпа да бъда не бива.
Животът ви нека от синя мозайка е храм,
но няма да бъда в олтара му жрица –
не мога!
За вас по-добре ще се моля аз там,
ако бъда сив камък на входа.
МОЛИТВА
Любите меня, как любите переплет
Из белого шелка или серой кожи,
Пусть я буду вам дорога,
как ваш кот,
Я не хочу быть дороже.
Ваша жизнь – из синей мозаики храм,
Но я не хочу быть в нем жрицей, –
куда мне?
Я лучше могу молиться вам,
Если буду у входа серым камнем.
---------------------------------------------
Любов Столица
Руската поетеса, писателка и драматург Любов Столица (Любовь Никитична Ершова Столица) е родена на 17/29 юни 1884 г. в Москва. Учи в историко-философския факултет на Висшите женски курсове в Москва (1902-1905 г.). Първите й стихотворения са публикувани през 1906 г. в сп. „Золотое руно”. Публикува поезия, проза и публицистика във вестници и списания като „Современный мир”, „Современник”, „Новое вино”, „Русская мысль”, „Перезвоны”, „Возрождение”, „Poccия”, „Poccия и славянство”, „Балканский журнал”, „Изгнанник” и др. През 1920 г. емигрира в България. Авторка е на стихосбирките „Раиня” (1908 г.), „Лада” (1912 г.), „Русь” (1915 г.), „Лазоревый остров” (1919 г.), „Голос Незримого” (1934 г.), на пиесите „Голубой ковёр” (1916 г.), „Летучая мышь” (1917 г.), „Триумф весны” (1918 г.), „Два Али” (1926 г.), „Рогожская чаровница” (1928 г.), на романа в стихове „Елена Деева” (1916 г.) и др. Умира на 12 февруари 1934 г. в София, България.
ПРОЛЕТНА МУЗА
Щом тайната разплиташе стокрилият живот,
аз влязох при жреците – длъжна бях на този ход.
Вековна служба рееше се там в светия храм –
ритмични лири пееха, кадеше син тамян.
Култ тайнствен продължаваше – велик, но в минал свят:
Бог мъртъв си оставаше, с хвалебствия възпят!
Там – статуи, там – мумии, там – пищен саркофаг...
Редях безсилни думи и стоях пред труден праг.
Лъжлив мираж ме глождеше, че нейде в пустошта
извън съня тревожно е зелена пролетта.
Но ти, о, музо пролетна, отвори към света
за дъхавите полети приятелска врата.
Като диваци голи сме, като деца – без зло,
на воля танци гониме в ливадния простор.
Или, по хълма бродейки към бор, небето сбрал,
си спомняме мелодии и дупки на кавал.
Допираш длани страстни до ръце неверни тук
и раждаш с гордо щастие невероятен звук.
Душа с дъха ти блеснал аз ще напоя вовек!
И нека слуша песните щастливият човек!
ВЕСЕННЯЯ МУЗА
Когда мне жизнь стокрылая вручила тайны нить,
Во храм к жрецам вступила я – должна была вступить.
Там совершалось верное служение векам –
Бряцали лиры мерные, пел синий фимиам...
То длился культ таинственный, великий, но былой:
Был мертвым бог единственный, воспетый их хвалой!
Вот – статуи, вот – мумии, вот – пышный саркофаг...
Стояла я в раздумий, не в силах сделать шаг.
И здесь казалась ложною та мысль, что, кроме сна,
Есть где-нибудь тревожная, зеленая весна.
Но ты мне, о Весенняя, на мир раскрыла дверь –
Живу в душистой сени я с тобой сам-друг теперь.
Как дети – беззаботны мы, как дикари – наги
И плясками налетными чертим в лугах круги.
Иль, сев на холм развлаженный под голубую ель,
Перебирая скважины, возьму в уста свирель.
Прильнув своим запястием к перстам неверных рук,
Ты учишь с гордым счастием рождать великий звук.
Твоим весельем душу я да напою навек!
И пусть ликует, слушая те песни, человек!
---------------------------------------------
Людмила Вилкина
Руската поетеса, писателка и преводачка Людмила Вилкина (Людмила/Изабелла Николаевна Вилькен/ Вилькина) е родена през 1873 г. в Петербург. Завършила е петербургска гимназия. Първите й публикации са от края на ХIХ в. в периодични издания като „Книжки Недели”, „Новое дело”, „Журнал для всех”, „Новое время”, „Биржевые ведомости”, „Весы”, „Золотое руно”, „Перевал”, „Вопросы жизни”, „Гриф”, „Стрелец”, „Страда” и др. Поддържа близки отношения с творците от кръга на символистите. Авторка е на книгата с разкази и сонети „Мой сад” (1906 г.). От 1914 г. живее в Париж, публикува стихове, разкази и преводи на творби на Октав Мирбо, Герхард Хауптман, Морис Метерлинк и Андре Савиньон в списания и алманаси като „Русский сборник”, „Грядущая Россия” и др. Писала е и под псевдонима Никита Бобринский. Умира през 1920 г. в Париж.
НА НЕЯ
Обдъхват рози моята тъмница.
Тъмница – стая. Идваш ли? Ела!
На ален ад под жарките крила
сама лежа в прозрачна власеница.
И сякаш окована съм царица
(грехът духа предателски гризе) –
аз с тяло падам в твоите нозе,
душата ми е в божия десница.
Ти влизаш, ето, шия и гърди
докосваш с тънички ръце отрадно.
Сестрице моя, обична, поспри...
Сред всеизгарящи вълни ще паднем.
Обичаме се или славим страст
на зноен вихър в радостната паст.
ЕЙ
Тяжелый запах роз в моей темнице.
Темница – комната. Придешь ли? Жду.
Все ало здесь, как в пламенном аду.
Одна лежу в прозрачной власянице.
Как подобает скованной Царице
(А грех – предатель в жизненном саду) –
Я телом лишь к ногам твоим паду,
Моя душа в божественной деснице.
Вот ты вошла, и шеи и груди
Коснулась молча тонкими руками.
Сестра моя, возлюбленная, жди...
Мы падаем под жгучими волнами.
Друг друга любим или славим страсть,
Отрадно нам под знойным вихрем – пасть.
---------------------------------------------
Максим Богданович
Белоруският поет, писател, публицист, литературовед и преводач Максим Богданович (Максим Адамович Богданович) е роден на 27 ноември/9 декември 1891 г. в Минск. Завършва Ярославския юридически лицей. Дебютира в поезията през 1907 г. във в. „Наша нива”. Изучава гръцки, латински, италиански, полски, френски и немски език, превежда на белоруски поетични творби от руски, украински, полски, френски и др. европейски езици. Класик на белоруската литература, един от създателите на съвременния белоруски литературен език. Пише граждански, пейзажни и философски стихове, поеми, разкази, литературни рецензии, фейлетони, историко-краеведчески и етнографски статии. Твори на белоруски и на руски език. Автор е на ръкописния поетичен сборник „Зеленя” и на единствената издадена приживе стихосбирка „Вянок” (1913 г.). Член е на Всерусийското общество на деятелите на периодичния печат и литературата. Умира на 12/25 май 1917 г. в Ялта. Голяма част от литературното му наследство е издадена след смъртта му: книгите „Вянок. Кніжка выбраных вершоў” (1919 г.), „Творы” (в два тома, 1927-1928 г.), „Выбраныя творы” (1946 г.), „Избранные произведения” (1953 г.), „Творы” (1957 г.), „Збор твораў” (в два тома, 1966 г.), „Вянок” (1981 г.), „Поўны збор твораў” (в три тома, 1992-1995 г.) и др.
РОМАНС
Тихо Венера изгря над земята,
радостно грейна в душата заря.
Помниш ли нашите срещи, когато
тихо Венера изгря?
Влюбен завинаги бях оттогава –
синя звезда на небето видях.
Пламък любовен с надежда раздавах,
влюбен завинаги бях.
Час на раздяла за нас ли напъпи:
стъпи съдбата ни в горестен час...
Силно обичах те, скъпа, настъпи
час на раздяла за нас.
Сам сред далечни земи ще се скитам,
пълни с любов са сърцата сами;
всяка нощ тази звезда ще облитам
сам сред далечни земи.
Нощем звездицата виж – и в разлъка
обич в небето ни ще възкресиш.
За да забравим за миг всички мъки,
нощем звездицата виж!
* Стихотворението „Романс” бързо се превръща в популярна песен.
РОМАНС (перевод на русский язык самого Максима Богдановича)
Тихо Венера взошла над землею,
Снова отраду душе принесла.
Помнишь, когда повстречались с тобою,
Тихо Венера взошла?
Мне с тех минут навсегда полюбилась
В небе ночном голубая звезда.
Пламя любви и надежды открылось
Мне с тех минут навсегда.
Но расставаться пора наступает;
Видно, судьба наша – горю сестра...
Крепко любил я тебя, дорогая,
Но расставаться пора.
Буду в далеком краю я скитаться,
В сердце любовь сберегая свою;
Каждую ночку звездой любоваться
Буду в далеком краю.
Ночью взгляни на звезду – я в разлуке
Взгляд твой любимый на небе найду.
Чтоб хоть на миг позабылись все муки,
Ночью взгляни на звезду!
РОМАНС
Зорка Венера ўзышла над зямлёю,
Светлыя згадкi з сабой прывяла...
Помнiш, калi я спаткаўся з табою,
Зорка Венера ўзышла.
З гэтай пары я пачаў углядацца
Ў неба начное i зорку шукаў.
Цiхiм каханнем к табе разгарацца
З гэтай пары я пачаў.
Але расстацца нам час наступае;
Пэўна, ўжо доля такая у нас.
Моцна кахаў я цябе, дарагая,
Але расстацца нам час.
Буду ў далёкім краю я нудзіцца,
Ў сэрцы любоў затаіўшы сваю;
Кожную ночку на зорку дзівіцца
Буду ў далёкім краю.
Глянь іншы раз на яе, – у расстанні
Там з ёй зліём мы пагляды свае...
Каб хоць на міг уваскрэсла каханне,
Глянь іншы раз на яе...
1912 г.
---------------------------------------------
Максим Горки
Руският писател, драматург и публицист Максим Горки (Алексей Максимович Пешков – Максим Горький) е роден на 16/28 март 1868 г. в гр. Канавино, Нижниновгородска област. От 1902 до 1921 г. оглавява издателствата „Знание”, „Парус” и „Всемирная литература”. След 1922 г. живее в чужбина, през 1932 г. се връща в СССР. В цялото си творчество писателят ратува за свободата и свободния морал на обикновения човек и оказва голямо влияние за формирането на идейно-естетическите принципи на съветската литература и социалистическия реализъм. Автор е на романите „Фома Гордеев” (1899 г.), „Трое” (1901 г.), „Мать” (1906 г.), „Жизнь Матвея Кожемякина” (1911 г.), „Детство” (1913), „В людях” (1916 г.), „Мои университеты” (1922 г.), „Дело Артамоновых” (1925 г.), „Жизнь Клима Самгина” (1936 г.), на повестите „Горемыка Павел” (1894 г.), „Жизнь ненужного человека” (1908 г.), „Исповедь” (1908 г.), „Лето” (1909 г.), „Городок Окуров” (1909 г.), „На краю Земли” (1929 г.), на пиесите „Мещане” (1901 г.), „На дне” (1902 г.), „Дачники” (1904 г.), „Дети солнца” (1905 г.), „Варвары” (1905 г.), „Враги” (1906 г.), „Последние” (1908 г.), „Чудаки” (1910 г.), „Дети” (1910 г.), „Васса Железнова” (1910 г.), „Зыковы” (1913 г.), „Фальшивая монета” (1913 г.), „Старик” (1915 г.), „Сомов и другие” (1930 г.), „Егор Булычов и другие” (1931 г.), „Достигаев и другие” (1932 г.), на десетки книги с разкази и публицистика. От 1928 до 1930 г. излизат негови събрани съчинения в 24 тома. След 1918 г. пет пъти е номиниран за Нобелова награда за литература. Умира на 18 юни 1936 г. в гр. Горки, Московска област.
НЕ РУГАЙТЕ МОЯТА МУЗА
Мойта муза, с която горя,
не ругайте, друг стих не лелея,
не за минало песни аз пея,
а за бъдното химни творя.
В тези простички песнички пях
и стремежи към светлото дишам.
Отнесете се дружески с тях
и към мен – самоукия пишещ.
Нявга в моята песен звучи
тиха болка и горест дълбока;
може вашият дух да смегчи
стон и ропот в душата самотна.
Мойта муза не срещайте вий
невнимателно и безучастно.
В тоз живот и болнав, и нещастен
пея химни за бъдните дни.
НЕ БРАНИТЕ ВЫ МУЗУ МОЮ
Не браните вы музу мою,
Я другой и не знал, и не знаю,
Не минувшему песнь я слагаю,
А грядущему гимны пою.
В незатейливой песне моей
Я пою о стремлении к свету,
Отнеситесь по-дружески к ней
И ко мне, самоучке-поэту.
Пусть порой моя песнь прозвучит
Тихой грустью, тоскою глубокой;
Может быть, вашу душу смягчит
Стон и ропот души одинокой.
Не встречайте же музу мою
Невнимательно и безучастно;
В этой жизни, больной и несчастной,
Я грядущему гимны пою.
-----
ЛЕГЕНДА ЗА МАРКО
В гората живееше фея,
в реката се къпеше славно;
но ето, веднъж се разсея,
в рибарските мрежи попадна.
Добрите рибари изплаши...
Но с тях бе и младият Марко:
красивата фея той сграбчи,
с целувки обсипа я жарко.
А феята – клонче ефирно,
в ръцете рибарски се вее,
в очите на Марко се взира
и тихо над нещо се смее.
Цял ден Марко с ласки облива,
но нощ щом дойде край реката,
изчезна таз фея щастлива...
Помръкна на Марко душата...
И своята обична фея
в гората край Дунав безкраен
той търси и стене: „Къде е?”
Вълните се смеят: „Не знаем!”
А той им крещи: „Не лъжете!
Сами се целувате с нея!”
И после младежът се метна
сред Дунав, при своята фея...
Пак феята в Дунава вечен
се къпе, към Марко засмяна;
а Марко го няма... Но вече
от Марко таз песен остана.
А вие живейте безславно,
тъй червеи слепи живеят:
ни приказка ще ви обхване,
ни песни за вас ще изпеят!
ЛЕГЕНДА О МАРКО
В лесу над рекой жила фея,
В реке она часто купалась;
Но раз, позабыв осторожность,
В рыбацкие сети попалась.
Ее рыбаки испугались...
Но был с ними юноша Марко:
Схватил он красавицу-фею
И стал целовать ее жарко.
А фея, как гибкая ветка,
В могучих руках извивалась,
Да в Марковы очи глядела
И тихо чему-то смеялась.
Весь день она Марко ласкала,
А как только ночь наступила –
Пропала веселая фея...
У Марко душа загрустила...
И дни ходит Марко, и ночи
В лесу над рекою Дунаем,
Все ищет, все стонет: „Где фея?”
Но волны смеются: „Не знаем”.
Но он закричал им: „Вы лжете!
Вы сами играете с нею!”
И бросился юноша глупый
В Дунай, чтоб найти свою фею...
Купается фея в Дунае,
Как раньше до Марко купалась;
А Марко уж нету... Но, все же,
О Марко хоть песня осталась.
А вы на земле проживете,
Как черви слепые живут:
Ни сказок про вас не расскажут,
Ни песен про вас не споют!
1902 г.
-----
ПЕСЕН ЗА БУРЕВЕСТНИКА
Над блестящата шир морска вятър облаци събира. Сред небето и морето горд се рее буревестник, черна мълния е сякаш.
Ту с крило вълна докосва, ту облита висините, облаците бурни чуват радост в буен птичи крясък.
Крясъкът – за буря жажда! Гневна сила, страстен пламък и увереност победна в него облаците чуват.
Чайките пред буря стенат, стенат, над морето хвъркат и на дъното му искат своя ужас да прикрият.
И гмурците също стенат, че за тях е недостъпна буреносната наслада – от небесен гръм се стряскат.
А пингвинът глупав крие тлъсто тяло сред скалите... Само буревестник гордо в смела свобода се рее над морето побеляло.
Все по-мрачно и по-ниско облаци море притискат, пеят устремно вълните нависоко към гърмежа.
Гръм гърми. Сред гневна пяна с вятъра вълните спорят. Ето, вятърът, вълните в здрава хватка запрегръщал, със замах и с дива злоба ги захвърля към скалите, стривайки на прах и пръски изумрудните грамади.
Буревестник с вик се рее, черна мълния е сякаш, облаците той пронизва и с крило вълните срива.
Ето, хвърка като демон – черен демон горд на буря, – и се смее, и ридае... Той над облака се смее и от щастие ридае!
В гняв гръмовен чувствен демон, той умора вече чува, той уверен е, че няма облак слънцето да скрие!
Вятър вие... Гръм раздира...
С пламък син пламтят ята от облаци над морска бездна. Мълнии-стрели морето в паяжината си стиска. Като огнени змиорки бляскат, вият се в морето мълниите и изчезват.
– Буря! Тук ще гръмне буря!
Буревестник горд се рее, смело мълнии прескача над морето гневно, кряска, сякаш е пророк победен:
– Нека бурята вилнее!
ПЕСНЯ О БУРЕВЕСТНИКЕ
Над седой равниной моря ветер тучи собирает. Между тучами и морем гордо реет Буревестник, черной молнии подобный.
То крылом волны касаясь, то стрелой взмывая к тучам, он кричит, и – тучи слышат радость в смелом крике птицы.
В этом крике – жажда бури! Силу гнева, пламя страсти и уверенность в победе слышат тучи в этом крике.
Чайки стонут перед бурей, – стонут, мечутся над морем и на дно его готовы спрятать ужас свой пред бурей.
И гагары тоже стонут, – им, гагарам, недоступно наслажденье битвой жизни: гром ударов их пугает.
Глупый пингвин робко прячет тело жирное в утесах... Только гордый Буревестник реет смело и свободно над седым от пены морем!
Всё мрачней и ниже тучи опускаются над морем, и поют, и рвутся волны к высоте навстречу грому.
Гром грохочет. В пене гнева стонут волны, с ветром споря. Вот охватывает ветер стаи волн объятьем крепким и бросает их с размаху в дикой злобе на утесы, разбивая в пыль и брызги изумрудные громады.
Буревестник с криком реет, черной молнии подобный, как стрела пронзает тучи, пену волн крылом срывает.
Вот он носится, как демон, – гордый, черный демон бури, – и смеется, и рыдает... Он над тучами смеется, он от радости рыдает!
В гневе грома, – чуткий демон, – он давно усталость слышит, он уверен, что не скроют тучи солнца, – нет, не скроют!
Ветер воет... Гром грохочет...
Синим пламенем пылают стаи туч над бездной моря. Море ловит стрелы молний и в своей пучине гасит. Точно огненные змеи, вьются в море, исчезая, отраженья этих молний.
– Буря! Скоро грянет буря!
Это смелый Буревестник гордо реет между молний над ревущим гневно морем; то кричит пророк победы:
– Пусть сильнее грянет буря!..
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Чети книги, обаче помни – книгата си е книга, но подбутвай своя мозък!
* * *
Предразсъдъците са отломки от стари истини.
* * *
Роденият да пълзи, не може да лети!
* * *
Сам, дори той да е велик, все пак е малък.
* * *
Висотата на културата се определя от отношението към жената.
* * *
Хората се объркват сред масата от излишни думи.
* * *
Да се караш не означава да не обичаш.
* * *
Имай макар и мъничък ум, но свой.
* * *
Подлеците са най-строгите съдии.
* * *
Мисленето с афоризми е характерно за народа.
* * *
Животът е нареден тъй дяволски изкусно, че ако не умееш да ненавиждаш, е невъзможно да обичаш искрено.
* * *
Историята на човешкия труд и човешкото творчество е много по-интересна и по-значителна от историята на човека – човекът умира, без да живее и сто години, а делото му живее векове.
* * *
Умът е скъпоценен камък, който свети по-красиво в рамката на скромността.
* * *
Смисъла на живота виждам в творчеството, а творчеството е независимо и безгранично!
* * *
Атеистичното ни време, присмивайки се над библейската легенда, смята, че Бог – това е псевдоним на човешката глупост.
* * *
Когато природата е лишила човека от способността да ходи на четири крака, му е дала за патерица идеала. И оттогава той несъзнателно се стреми към по-доброто – все по-високо!
* * *
Доброто винаги запалва желание за по-добро.
* * *
Човекът е вселена, нека живее навеки той, носещият в себе си целия свят.
* * *
Аз зная, че войната е пълно зверство и че на война хора, които в нищо не са виновни един пред друг, се унищожават един друг, защото насилствено са поставени в състояние на самоотбрана.
* * *
Никога не подхождай към човек, мислейки, че в него има повече лошо, отколкото добро.
* * *
Страшно добре е да си роден със слънце в кръвта!
* * *
Щастието започва от ненавистта към нещастието, от физиологичната гнусливост към всичко, което разваля, осакатява човека, от вътрешното органично отблъскване от всичко, което хленчи, стене, въздиша.
* * *
Ако врагът не се предава, унищожават го.
* * *
Добротата е най-висшето от всички блага.
* * *
В живота винаги има място за подвизи.
* * *
Решаваща роля в работата невинаги играе материалът, но винаги майсторът.
* * *
Да се приласкае човек – никога не е вредно.
* * *
Истината е необходима на човека така, както на слепия е необходим трезвен водач.
* * *
Каквото и да прави човек в Русия, все едно, горко му.
* * *
Талантът е като породист кон, трябва да се научим да го управляваме, а ако дърпаме поводите на всички страни, конят ще се превърне в кранта.
* * *
Без да се познава миналото, е невъзможно да се разбере истинският смисъл на настоящето и целта на бъдещето.
* * *
От любовта към жената се е родило всичко прекрасно на земята.
* * *
Когато на човека му е неудобно на един хълбок, той се обръща на другия, а когато му е неудобно да живее – само се оплаква. А ти направи усилие: обърни се!
* * *
Истинската любов удря сърцето като мълния и е няма като мълния.
* * *
Жената понякога може да се влюби в своя мъж.
* * *
Дяволите в ада мъчително завиждат на хората, наблюдавайки йезуитската ловкост, с която хората умеят да хулят един друг.
* * *
Дотогава, докато не се научим да се любуваме на човека като на най-красивото и чудесно явление на нашата планета, дотогава няма да се освободим от мерзостта и лъжата на нашия живот.
* * *
Има само две форми на живот: гниене и горене. Страхливите и алчните избират първата, смелите и щедрите – втората.
* * *
Ако непрекъснато на човек се говори, че е „свиня”, то той действително в края на краищата ще загрухти.
* * *
Обичайте книгага, тя улеснява живота ви, приятелски помага да се ориентирате в шарената и бурна бъркотия от мисли, чувства и събития, тя ви научава да уважавате човека и самите себе си, тя окриля ума и сърцето ви с чувството на любов към света, към човечеството.
* * *
Нарастването на човешките потребности няма граници. Човек никога няма да бъде доволен, никога – и това е неговото най-добро качество.
* * *
Но онова, което жената иска, даже самият Бог не знае.
* * *
Смисълът на живота е в красотата и силата на стремежа към целите, всеки момент от битието трябва да има своя висока цел.
* * *
Трябва да се четат и уважават само тези книги, които учат да се разбира смисъла на живота, да разбират желанията на хората и истинските мотиви на постъпките им.
* * *
Малкият човек, когато иска да работи, е непобедима сила.
* * *
Паметта, този бич на нещастните, оживява дори камъните на миналото и даже в отровата, изпита някога, влива капки мед.
* * *
От човека остават само неговите дела.
* * *
Няма хора чисто белички или съвършено чернички; всички хора са шарени.
* * *
Има любов, която пречи на човека да живее.
* * *
С каретата на миналото никъде няма да идеш.
* * *
Винаги съм презирал хората, които твърде много се грижат да бъдат сити.
* * *
Учете се от всички, не подражавайте на никого.
* * *
Без да умееш да държиш в ръка брадва – няма да отсечеш дърво, а без да знаеш добре езика – красиво и разбрано за всички – няма да напишеш нищо.
* * *
Смисълът на живота е в усъвършенстването на човека.
* * *
Личният егоизъм е роден баща на подлостта.
* * *
Талантът – това е вяра в себе си, в своята сила.
* * *
На деня трябва да се гледа като на мъничък живот.
* * *
Добрият смях е верен признак за духовно здраве.
* * *
Книгата е явление в живота, както човека, тя също е жив, говорещ факт и е по-малко „вещ” от всички останали вещи, създадени и създавани от човека.
* * *
Най-дейният съюзник на болестта е отчаянието на болния.
* * *
Как може да не се вярва на човек? Даже ако виждаш, че той лъже, вярвай му, т.е. слушай и се опитай да разбереш защо той лъже?
* * *
Литературата е дълбоко отговорно дело и не изисква кокетиране с талантите.
* * *
Загива онзи, който трябва да загине, чията гибел съжалението не предотвратява. Ако някой не може да живее за живота, не трябва, не си струва да се съжалява за неговата смърт.
* * *
Езикът – това е оръжието на литератора, както пушката – на войника. Колкото по-добро е оръжието – толкова по-силен е воинът.
* * *
Да се доказва на човека необходимостта от знание – това е все едно да го убеждаваш в полезността на зрението.
* * *
Хора, които разбираш веднага, са хора напълно безинтересни. Човек трябва да съдържа в себе си, по възможност, всичко, плюс още нещо.
* * *
Да прославим жената-майка, чиято любов не познава прегради, от чиято гръд е закърмен целият свят!
* * *
Не бъдете равнодушни, защото равнодушието е смъртоносно за душата на човека.
* * *
Всичко на този свят е относително и в него няма такова положение за човека, по-лошо от което нищо не може да бъде.
* * *
Аз някак особено обичам слънцето, харесва ми самото му име, сладките звуци на името, звънът, скрит в тях.
* * *
Във всеки човек е скрита мъдрата сила на строител и трябва да й се даде свобода да се развива и разцъфтява.
* * *
Любовта – това е желанието да живееш.
* * *
Учителят, ако е честен, трябва винаги да бъде внимателен ученик.
* * *
Времето е враг на хората, обичащи спокойния живот.
* * *
Скърбите са мъчителни за сърцето и често няма с какво да му се помогне – тогава ние успешно лекуваме болката на сърцето със забавна шега.
* * *
Трудът на учения е достояние на цялото човечество, а науката е областта на най-голямата безкористност.
* * *
Безумството на храбрите – това е мъдростта на живота!
* * *
Без любов човек не може да живее – затова му е и дадена душа, за да може да обича.
* * *
Разум, който не е организиран от идеи, още не е силата, която влиза в живота творчески.
* * *
И не мисли за това какво питат, а защо? Досетиш ли се – защо, тогава ще разбереш и как трябва да отговориш.
* * *
Трябва да живееш винаги влюбен в нещо недостъпно за теб. Човек става по-висок от това, че посяга нагоре.
* * *
Всяка работа е трудна, докато не я заобичаш, а след това тя вълнува и става по-лека.
* * *
За да се има право да се критикува, трябва да се вярва в някаква истина.
* * *
Животът винаги ще бъде достатъчно лош, та желанието за по-добро да не угасва в човека.
* * *
Талантът се развива от чувството на любов към работата, дори е възможно талантът по своята същност да е и любов към работата в процеса на работа.
* * *
Стремеж напред – това е целта на живота. Нека целият живот бъде стремеж и тогава в него ще има прекрасни часове.
* * *
Най-доброто наслаждение, най-голямата радост от живота е да се чувстваш нужен и близък на хората.
* * *
Когато трудът е удоволствие, животът е хубав! Когато трудът е задължение, животът е робство!
* * *
Да славим поетите, които имат един бог – красиво казаното, безстрашно слово на истината.
* * *
Без съвест и с голям ум няма да преживееш.
* * *
Животът върви: който не успява да върви след него, остава самотен.
* * *
Да помниш – това е все едно да разбираш, а колкото повече разбираш, толкова повече виждаш доброто.
* * *
Децата – това са нашите утрешни съдии.
* * *
Самолюбието е най-лошият вид зависимост.
* * *
За всичко, което човек взема, той плаща със себе си.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Книги читай, однако помни – книга книгой, а своим мозгом двигай!
* * *
Предрассудки – обломки старых истин.
* * *
Рожденный ползать – летать не может!
* * *
Один, если он и велик, все-таки мал.
* * *
Высота культуры определяется отношением к женщине.
* * *
Люди запутываются в массе лишних слов.
* * *
Ссориться – не значит не любить.
* * *
Ум имей хоть маленький, да свой.
* * *
Подлецы – самые строгие судьи.
* * *
Мышление афоризмами характерно для народа.
* * *
Жизнь устроена так дьявольски искусно, что, не умея ненавидеть, невозможно искренне любить.
* * *
История человеческого труда и творчества гораздо интереснее и значительнее истории человека, – человек умирает, не прожив и сотни лет, а дело его живет века.
* * *
Ум есть драгоценный камень, который более красиво играет в оправе скромности.
* * *
Смысл жизни вижу в творчестве, а творчество самодовлеет и безгранично!
* * *
Атеистическое наше время, усмехаясь над библейской легендой, считает, что Бог – это псевдоним человеческой глупости.
* * *
Когда природа лишила человека его способности ходить на четвереньках, она дала ему в виде посоха – идеал. И с той поры он бессознательно стремится к лучшему – все выше!
* * *
Хорошее всегда зажигает желание лучшего.
* * *
Человек есть вселенная, и да здравствует вовеки он, носящий в себе весь мир.
* * *
Я знаю, что война – сплошное зверство и что на войне люди, ни в чем не повинные друг перед другом, истребляют друг друга, будучи насильно поставлены в состояние самообороны.
* * *
Никогда не подходи к человеку, думая, что в нем больше дурного, чем хорошего.
* * *
Страшно хорошо – быть рожденным с солнцем в крови!
* * *
Счастье начинается с ненависти к несчастью, с физиологической брезгливости ко всему, что искажает, уродует человека, с внутреннего органического отталкивания от всего, что ноет, стонет, вздыхает.
* * *
Если враг не сдаётся, его уничтожают.
* * *
Доброта – она превыше всех благ.
* * *
В жизни всегда есть место подвигам.
* * *
Решающую роль в работе играет не всегда материал, но всегда мастер.
* * *
Человека приласкать – никогда не вредно.
* * *
Истина необходима человеку так же, как слепому трезвый поводырь.
* * *
Что человек на Руси ни делает, все равно его жалко.
* * *
Талант – как породистый конь, необходимо научиться управлять им, а если дергать повода во все стороны, конь превратится в клячу.
* * *
Не зная прошлого, невозможно понять подлинный смысл настоящего и цели будущего.
* * *
От любви к женщине родилось все прекрасное на земле.
* * *
Когда человеку лежать на одном боку неудобно – он перевертывается на другой, а когда ему жить неудобно – он только жалуется. А ты сделай усилие: перевернись!
* * *
Истинная любовь бьет сердце, как молния, и нема, как молния.
* * *
Женщина иногда может в своего мужа влюбиться.
* * *
Черти в аду мучительно завидуют, наблюдая иезуитскую ловкость, с которой люди умеют порочить друг друга.
* * *
До той поры, пока мы не научимся любоваться человеком, как самым красивым и чудесным явлением на нашей планете, до той поры мы не освободимся от мерзости и лжи нашей жизни.
* * *
Есть только две формы жизни: гниение и горение. Трусливые и жадные изберут первую, мужественные и щедрые – вторую.
* * *
Если все время человеку говорить, что он „свинья”, то он действительно в конце концов захрюкает.
* * *
Любите книгу, она облегчает вам жизнь, дружески поможет разобраться в пестрой и бурной путанице мыслей, чувств, событий, она научит вас уважать человека и самих себя, она окрыляет ум и сердце чувством любви к миру, к человечеству.
* * *
Росту человеческих потребностей нет предела. Человек никогда не будет доволен, никогда, и это его лучшее качество.
* * *
Но то, чего женщина хочет, – сам Бог не ведает даже!
* * *
Смысл жизни в красоте и силе стремления к целям, и нужно, чтобы каждый момент бытия имел свою высокую цель.
* * *
Нужно читать и уважать только те книги, которые учат понимать смысл жизни, понимать желания людей и истинные мотивы их поступков.
* * *
Маленький человек, когда он хочет работать, непобедимая сила.
* * *
Память, этот бич несчастных, оживляет даже камни прошлого и даже в яд, выпитый некогда, подливает капли меда.
* * *
От человека остаются только одни его дела.
* * *
Нет людей чисто беленьких или совершенно черненьких; люди все пестрые.
* * *
Есть любовь, которая мешает человеку жить.
* * *
В карете прошлого никуда не уедешь.
* * *
Я всегда презирал людей, которые слишком заботятся о том, чтобы быть сытыми.
* * *
Учитесь у всех, не подражайте никому.
* * *
Не умея держать в руке топор – дерева не отешешь, а не зная языка хорошо – красиво и всем понятно – не напишешь.
* * *
В совершенствовании человека – смысл жизни.
* * *
Личный эгоизм – это родный отец подлости.
* * *
Талант – это вера в себя, в свою силу.
* * *
На день надо смотреть как на маленькую жизнь.
* * *
Хороший смех – верный признак духовного здоровья.
* * *
Книга – такое же явление жизни, как человек, она – тоже факт живой, говорящий, и она менее „вещь”, чем все другие вещи, созданные и создаваемые человеком.
* * *
Наиболее деятельным союзником болезни является уныние больного.
* * *
Как можно не верить человеку? Даже если и видишь – врет он, верь ему, то есть слушай и старайся понять, почему он врет?
* * *
Литература – дело глубоко ответственное и не требует кокетства дарованиями.
* * *
Погибает тот, кто должен погибнуть, чью гибель жалость не предотвратит. Кто не может жить для жизни, не нужно, не стоит жалеть о его смерти.
* * *
Язык – это оружие литератора, как ружьё – солдата. Чем лучше оружие – тем сильнее воин.
* * *
Доказывать человеку необходимость знания – это все равно что убеждать его в полезности зрения.
* * *
Люди, которых понимаешь сразу, люди без остатка – неинтересны. Человек должен вмещать в себя, по возможности, все, плюс – еще нечто.
* * *
Восславим женщину – Мать, чья любовь не знает преград, чьей грудью вскормлен весь мир!
* * *
Не будьте равнодушны, ибо равнодушие смертоносно для души человека.
* * *
Все относительно на этом свете, и нет в нем для человека такого положения, хуже которого не могло бы ничего быть.
* * *
Я как-то особенно люблю солнце, мне нравится самое имя его, сладкие звуки имени, звон, скрытый в них.
* * *
В каждом человеке скрыта мудрая сила строителя, и нужно ей дать волю развиться и расцвести.
* * *
Любовь – это желание жить.
* * *
Учитель, если он честен, всегда должен быть внимательным учеником.
* * *
Время – враг людей, которые любят спокойную жизнь.
* * *
Мучительны сердца скорби, и часто помочь ему нечем, – тогда мы забавной шуткой боль сердца успешно лечим.
* * *
Труд ученого – достояние всего человечества, и наука является областью наибольшего бескорыстия.
* * *
Безумство храбрых – вот мудрость жизни!
* * *
Без любви жить человеку невозможно: затем ему и душа дана, чтобы он мог любить.
* * *
Разум, не организованный идеей, – еще не та сила, которая входит в жизнь творчески.
* * *
Да не о том думай, что спросили, а о том – для чего? Догадаешься – для чего, тогда и поймешь, как надо ответить.
* * *
Нужно жить всегда влюбленным во что-нибудь недоступное тебе. Человек становится выше ростом от того, что тянется вверх.
* * *
Всякая работа трудна до времени, пока ее не полюбишь, а потом – она возбуждает и становится легче.
* * *
Чтобы иметь право критиковать – надо верить в какую-то истину.
* * *
Жизнь всегда будет достаточно плоха для того, чтоб желание лучшего не угасало в человеке.
* * *
Талант развивается из чувства любви к делу, возможно даже, что талант – в сущности его – и есть любовь к делу, к процессу работы.
* * *
Стремление вперед – вот цель жизни. Пусть же вся жизнь будет стремлением, и тогда в ней будут высоко прекрасные часы.
* * *
Лучшее наслаждение, самая высокая радость в жизни – чувствовать себя нужным и близким людям.
* * *
Когда труд – удовольствие, жизнь – хороша! Когда труд – обязанность, жизнь – рабство!
* * *
Прославим поэтов, у которых один бог – красиво сказанное, бесстрашное слово правды.
* * *
Без совести и при большом уме не проживешь.
* * *
Жизнь идет: кто не поспевает за ней, тот остается одиноким.
* * *
Помнить – это все равно что понимать, а чем больше понимаешь, тем более видишь хорошего.
* * *
Дети – это завтрашние судьи наши.
* * *
Самолюбие – худший вид зависимости.
* * *
За все, что человек берет, он платит собой.
---------------------------------------------
Максимилиан Волошин
Руският поет, литературен критик, художник и преводач Максимилиан Волошин (Максимилиан Александрович Кириенко-Волошин) е роден на 16/28 май 1877 г. в Киев. Пише стихове от 1890 г. От 1897 до 1900 г. учи в юридическия факултет на Московския университет, но е изключен за участие в студентски демонстрации. От 1901 до 1903 г. слуша лекции в Сорбоната в Париж. Превежда френски автори, чете лекции за литературата и изкуството, рисува, участва в художествени изложби. Кореспондент е на сп. „Весы”, публикува поезия, статии за съвременното изкуство и литературни преводи в издания и сборници като „Русь”, „Утро России”, „Перевал”, „Золотое руно”, „Аполон”, „Красная новь”, „Недра”, „Наши дни” и др. Увлича се по масонството, окултизма, теософията и щайнерианството. Превръща дома си в Коктебел в безплатен приют за писатели и художници, а през 1931 г. го завещава на Съюза на писателите. Автор е на стихосбирките „Стихотворения. 1900-1910” (1910 г.), „Anno tnundi ardentis” (1915 г.), „Иверни” (1918 г.), „Демоны глухонемые” (1919 г.), „Усобица: Стихи о революции” (1923 г.), „Стихи о терроре” (1923 г.), „Пути России” (1924 г.), на литературоведчески книги като „О Репине” (1913 г.), „Лики творчества” (1914 г.) и др. Умира на 11 август 1932 г. в гр. Коктебел, Украйна.
НИЙ В ТОЗИ СВЯТ СЕ ЗАБЛУДИХМЕ
Ний в този свят се заблудихме
в подземните тъмници. Ний
като деца лица прикрихме
един до друг сред бездни зли.
Весла плющят в реките мъртви;
към сенки родни пей Орфей.
Един към друг ни някой хвърли,
друг някой пак ще ни отвей...
Безсилна скръб. Беззвучни викове.
И длан все още пари в длан.
А влажен камък нейде там
прошепва име – Евридика.
МЫ ЗАБЛУДИЛИСЬ В ЭТОМ СВЕТЕ
Мы заблудились в этом свете.
Мы в подземельях темных. Мы
Один к другому, точно дети,
Прижались робко в безднах тьмы.
По мертвым рекам всплески весел;
Орфей родную тень зовет.
И кто-то нас друг к другу бросил,
И кто-то снова оторвет...
Бессильна скорбь. Беззвучны крики.
Рука горит еще в руке.
И влажный камень вдалеке
Лепечет имя Эвридики.
-----
СЕГА СЪМ МЪРТЪВ
Сега съм мъртъв. В редове от книга
слова разлях...
И сне от теб любовните вериги
мой парещ прах.
Прелиствай ме в тревожен час, оставам,
ти също стой
и пътищата ти ще съхраняват
печата мой.
Сам себе си погребах в мавзолея
на моя стих,
но вслушаш ли се, чуваш – птица пее!
Стихът е жив!
Търси, смутена Магдалена, име –
там сред пръстта...
Един път в миг единствен докосни ме
уста в уста.
ТЕПЕРЬ Я МЕРТВ
Теперь я мертв. Я стал строками книги
В твоих руках...
И сняты с плеч твоих любви вериги,
Но жгуч мой прах.
Меня отныне можно в час тревоги
Перелистать,
Но сохранят всегда твои дороги
Мою печать.
Похоронил я сам себя в гробницы
Стихов моих,
Но вслушайся – ты слышишь пенье птицы?
Он жив – мой стих!
Не отходи смущенной Магдалиной –
Мой гроб не пуст...
Коснись единый раз на миг единый
Устами уст.
1910 г.
-----
ТУ БЕ МОМИЧЕНЦЕ, ТУ БАБИЧКА НЕВЗРАЧНА
Ту бе момиченце, ту бабичка невзрачна,
ту тъжна, ту засмяна – ти към мен летя:
ту искаш стихове, ту ласки, ту играчки,
в замяна даваше ми нежност и цветя.
Ту, в коленете ми превита, горко плака,
ту с танца на змийче килима украси...
Познавам аз в очите ти детински мрака,
тамяна свеж на дъхавите ти коси.
Каква мечта пламтяща в теб гори безплодно?
Кандило тайно ли? Смирена свещ ли там?
Ах, всичко земно в този свят е безизходно...
По-свежа радост от тъгата няма, знам!
ТО В ВИДЕ ДЕВОЧКИ, ТО В ОБРАЗЕ СТАРУШКИ
То в виде девочки, то в образе старушки,
То грустной, то смеясь — ко мне стучалась ты:
То требуя стихов, то ласки, то игрушки
И мне даря взамен и нежность, и цветы.
То горько плакала, уткнувшись мне в колени,
То змейкой тонкою плясала на коврах…
Я знаю детских глаз мучительные тени
И запах ладана в душистых волосах.
Огонь какой мечты в тебе горит бесплодно?
Лампада ль тайная? Смиренная свеча ль?
Ах, все великое, земное безысходно…
Нет в мире радости светлее, чем печаль!
1911 г.
---------------------------------------------
Малвина Марянова
Руската поетеса Малвина Марянова (Мальвина Мироновна Марьянова) е родена през 1896 г. Първото й публикувано стихотворение е в сп. „Солнце России” през 1914 г. Влиза в литературния кръг на Есенин, взима участие в творческото обединение „Страда” (1915 г.) и в поетичните четения в театър „Новая студия” (1916 г.). Сред авторите е на поетичния сборник „Страда” (1916 г.) и на алманах „Творчество” (1917 г.). Авторка е на стихосбирките „Сад осени” (1922 г.), „Ладья” (1923 г.), „Синие высоты” (1930 г.) и др., излезли през 20-те години на ХХ в., и на спомени за Есенин. Умира през 1972 г.
ОТВЪД ВЪЛНИТЕ
Отвъд вълните... Дремят чайки.
Шуртят води.
Аз нова съм, възкръснала.
Къде си, призрак мил, с кого си?
Отвъд вълните разговарям кротко с Времето.
ПО ТУ СТОРОНУ ВОЛН
По ту сторону волн… Дремлют чайки.
Воды струят.
Я новая, воскресшая.
Милый призрак, где ты, с кем ты?
По ту сторону волн веду беседу со Временем.
---------------------------------------------
Мариета Шагинян
Руската поетеса, писателка, публицист и изкуствовед Мариета Шагинян (Мариэтта Сергеевна Шагинян) е родена на 21 март/2 април 1888 г. в Москва. Публикува в московския печат от 1906 г. Завършва историко-филологическия факултет на Висшите женски курсове (1912 г.), от 1912 до 1914 г. изучава философия в Хайделбергския университет, след 1930 г. завършва Академията по планиране към Госплан. Кореспондент и специален кореспондент е на вестниците „Приазовский край”, „Черноморское побережье”, „Трудовая речь”, „Ремесленный голос”, „Кавказское слово”, „Баку”, „Известий Петроградского Совета”, „Правда” и „Известия”. Член е на Управителния съвет на Съюза на писателите на СССР (1934 г.), доктор на филологическите науки (1946 г.), член-кореспондент на Академията на науките на Арменска ССР (1950 г.), депутат към Моссъвет. Твори в направленията символизъм и социалистически реализъм. Една от първите съветски писателки на научна фантастика. Авторка е на стихосбирките „Первые встречи” (1909 г.), „Orientalia” (1913 г.) и др., на книгите с разкази и повести „Узкие врата” (1914 г.), „Семь разговоров” (1915 г.), „Перемена” (1922 г.), „Агитвагон” (1923 г.), на романите „Своя судьба” (1916 г.), „Гидроцентраль” (1928 г.), „Семья Ульяновых” (1938 г.), „Месс-Менд” (1956 г.), „Первая Всероссийская” (1965 г.), на над 70 книги с поезия, проза, публицистика и литературознание, сред които „О блаженстве имущего” (1912 г.), „Две морали” (1914 г.), „Приключения дамы из общества” (1923 г.), „Месс Менд, или Янки в Петрограде” (1924 г.), „К и к” (1928 г.), „Билет по истории” (1938 г.), „Урал в обороне” (1944 г.), „По Советской Армении” (1950 г.), „Дневник писателя” (1953 г.), „Зарубежные письма” (1964 г.), „Лениниана” (1937 г.), „Т. Шевченко” (1941 г.), „И. А. Крылов” (1944 г.), „Коротко об Уилки Коллинзе” (1947 г.), „Этюды о Низами” (1955 г.), „Воскрешение из мёртвых” (1964 г.), „Человек и Время” (1980 г.) и др. Умира на 20 март 1982 г. в Москва.
СЪС ЗРЪНЦЕТО
Мой дом построих край гористия склон,
на хората ведро дарих своя дом.
По пътя си с кон бързоног се сдобих,
но болен застигнах и коня дарих.
В зовящия обич предутринен час
пътувах, облечен в брокат и атлас.
По пътя си дрипави хора открих,
броката им дадох и гол продължих.
Дълбоко в душата си пазех искра,
но дълъг бе пътят в сумрачна гора –
и песен с искрата към нощния свят
запях, да помогна на морния брат.
Настъпи зората. В деня тъй желан
стоя си – без кон и без плащ, и без плам.
Към слънце и сянка раздадох се сам
и – всичко изгубил – намерих се там.
ПУТЕМ ЗЕРНА
Мой дом был построен в ущелье лесном, –
И людям с улыбкой я отдал свой дом.
Как вихрь, быстроногий был конь у меня,
Но, встретив больного, я отдал коня.
И той же дорогой, в предутренний час,
Пошел я, одетый в парчу и в атлас.
Но вот, по пути повстречавшись с другим,
Я отдал парчу и остался нагим.
Глубоко в душе я хранил огонек,
Но день не рождался и путь был далек, –
И песнь об огне, убивающем ночь,
Я спел, чтоб усталым в дороге помочь.
Настала заря долгожданного дня.
Стою – без коня, без плаща, без огня.
На солнце, на лес оглянулся, любя, –
И, все потеряв, – приобрел я себя.
1906 г.
-----
МОЛИТВА
Нощ идва. Хладен мрак се стеле,
от склона връщат се стада
и сред господните предели
намига първата звезда.
В изповедалня синя свещи
запали нощният монах...
За наште, друже, бъдни срещи
слова молитвени шептях.
Дърветата блажено вятър
с дантелен полъх облетя...
Душата чаша е налята,
догоре пълна с теб е тя.
МОЛИТВА
Уж ночь. Земля похолодела,
С горы торопятся стада
И у господнего предела
Моргнула первая звезда.
Там, в голубой исповедальне,
Ночной монах зажег свечу...
За нашу встречу, друг мой дальний,
Слова молитвы я шепчу.
Блаженный ветер, пролетая,
Колышет кружево дерев...
Душа, как чаша налитая,
Полна тобою до краев.
1911 г.
---------------------------------------------
Марина Цветаева
Руската поетеса, писателка и преводачка Марина Цветаева (Марина Ивановна Цветаева) е родена на 26 септември/9 октомври 1892 г. в Москва. През 1909-1910 г. посещава лекции по старофренска литература в Сорбоната в Париж. В творчеството й са застъпени романтичният максимализъм, мотивите за самотата, трагичната обреченост на любовта и неприятностите в битието. Авторка е на книги с поезия, проза, драматургия и есеистика, сред които стихосбирките „Вечерний альбом” (1910 г.), „Волшебный фонарь” (1912 г.), „Из двух книг” (1913 г.), „Чародей” (1914 г.), „Царь-девица” (1920 г.), „Вёрсты” (1921 г.), „На Красном Коне” (1921 г.), „Лебединый стан” (1921 г.), „Стихи к Блоку” (1922 г.), „Конец Казановы” (1922 г.), „Разлука” (1922 г.), „Переулочки” (1922 г.), „Молодец” (1922 г.), „Ремесло” (1923 г.), „Психея. Романтика” (1923 г.), „Молодец” (1924 г.), „Поэма Горы” (1924 г.), „Поэма Конца” (1924 г.), „Крысолов” (1925 г.), „С моря” (1926 г.), „Попытка комнаты” (1926 г.), „Поэма Лестницы” (1926 г.), „Новогоднее” (1927 г.), „Поэма Воздуха” (1927 г.), „Красный бычок” (1928 г.), „После России” (1928 г.), „Перекоп” (1929 г.), „Сибирь” (1930 г.), „Мой Пушкин” (1937 г.) и др. От 1922 г. живее в емиграция в Германия, Чехословакия и Франция. През 1939 г. се връща в СССР. След жестоки репресии на съветското правителство към семейството й на 31 август 1941 г. се самоубива в гр. Елабуга, Татарстан.
ДЕКЕМВРИ И ЯНУАРИ
През декември по изгрев бе радост,
беше миг.
Тази истинска, първата радост
с ясен лик!
В януари по изгрев бе мъка,
беше час.
Таз реална, горчивата мъка
първа в нас!
ДЕКАБРЬ И ЯНВАРЬ
В декабре на заре было счастье,
Длилось – миг.
Настоящее, первое счастье
Не из книг!
В январе на заре было горе,
Длилось – час.
Настоящее, горькое горе
В первый раз!
-----
ЗНАМ, ЩЕ УМРА ПО ЗОРИ
Знам, ще умра сред зора! Но дори по зори
краят не идва със заповед – тъй се полага!
Ех, ако два пъти факелът мой изгори!
С късния залез и с ведрия изгрев веднага!
С танцова стъпка преминах! В небесен разкош!
С рози препълних престилка – ни кълн не разсипах!
Знам, ще умра по зори! В смърт на ястреб сред нощ
моята лебед-душа няма Бог да изпита!
С нежна ръка отклонявам тоз кръст неласкан,
в щедро небе ще се гмурна с последни привети.
В прореза свеж на зората усмивка ще дам...
Аз и в предсмъртния дъх ще остана поетът!
ЗНАЮ, УМРУ НА ЗАРЕ
Знаю, умру на заре! На которой из двух,
Вместе с которой из двух – не решить по заказу!
Ах, если б можно, чтоб дважды мой факел потух!
Чтоб на вечерней заре и на утренней сразу!
Пляшущим шагом прошла по земле! – Неба дочь!
С полным передником роз! – Ни ростка не наруша!
Знаю, умру на заре! – Ястребиную ночь
Бог не пошлет по мою лебединую душу!
Нежной рукой отведя нецелованный крест,
В щедрое небо рванусь за последним приветом.
Прорезь зари – и ответной улыбки прорез...
– Я и в предсмертной икоте останусь поэтом!
-----
НА СТИХОВЕТЕ МИ, ДОШЛИ ТЪЙ РАНО
На стиховете ми, дошли тъй рано,
че и не знаех, че съм аз поет –
откъснали се пръски от фонтани,
ракетен разноцвет, –
нахлули като дяволчета млади
сред храм, където в сън тамян дими,
на мойте стихове за смърт и радост –
нечетени, сами,
разхвърляни в прахта по магазини
(без купувач за почерка им блед),
на тях като на отлежало вино,
аз знам – ще дойде ред.
МОИМ СТИХАМ, НАПИСАННЫМ ТАК РАНО
Моим стихам, написанным так рано,
Что и не знала я, что я – поэт,
Сорвавшимся, как брызги из фонтана,
Как искры из ракет,
Ворвавшимся, как маленькие черти,
В святилище, где сон и фимиам,
Моим стихам о юности и смерти,
– Нечитанным стихам! –
Разбросанным в пыли по магазинам
(Где их никто не брал и не берет!),
Моим стихам, как драгоценным винам,
Настанет свой черед.
1913 г.
-----
ОКАПВАТ ЛИСТАТА
Окапват листата над гробна могила
в предзимен покой.
Мъртвецо, послушайте, чуйте ме, мили:
та Вие сте мой.
Усмихнат! В тъкана от лъч пелерина!
Висока луна.
Вий мой сте – бленително, неоспоримо,
ръка за ръка.
Отново с вързопче към утрото кретам
след болнични дни.
Вий просто по път сте в големи морета
към топли страни.
Целувах ви! Нежни магии изплаках!
С насмешка към гробния час!
В смъртта Ви не вярвам! На гарата чакам –
за Вас!
Да капят листата, да гасне полека
на лентите траурни глас.
Щом мъртъв за целия свят сте, то нека
съм мъртва и аз.
Аз виждам Ви, чувствам, усещам! Не славя
венци и надгробен наслов!
Аз Вас не забравям, не ще Ви забравя
во веки веков!
Безцелни са тез обещания, зная,
безсилни в нощта.
Писмо в безпределност, писмо към безкрая –
писмо в пустошта.
ОСЫПАЛИСЬ ЛИСТЬЯ
Осыпались листья над Вашей могилой,
И пахнет зимой.
Послушайте, мертвый, послушайте, милый:
Вы всё-таки мой.
Смеетесь! – В блаженной крылатке дорожной!
Луна высока.
Мой – так несомненно и так непреложно,
Как эта рука.
Опять с узелком подойду утром рано
К больничным дверям.
Вы просто уехали в жаркие страны,
К великим морям.
Я Вас целовала! Я Вам колдовала!
Смеюсь над загробною тьмой!
Я смерти не верю! Я жду Вас с вокзала –
Домой!
Пусть листья осыпались, смыты и стерты
На траурных лентах слова.
И, если для целого мира Вы мертвы,
Я тоже мертва.
Я вижу, я чувствую, – чую Вас всюду!
– Что ленты от Ваших венков! –
Я Вас не забыла и Вас не забуду
Во веки веков!
Таких обещаний я знаю бесцельность,
Я знаю тщету.
– Письмо в бесконечность. – Письмо в беспредельность. –
Письмо в пустоту.
1914 г.
-----
ЩОМ Е ДУШАТА РОДЕНА КРИЛАТА
Щом е душата родена крилата,
дом не й трябва, нито палати!
Нито Чингис хан, що орда зове!
Двама са моите зли врагове,
двама са близки близнаци бедите:
глад за гладуващи, ситост за сити!
ЕСЛИ ДУША РОДИЛАСЬ КРЫЛАТОЙ
Если душа родилась крылатой –
Что ей хоромы и что ей хаты!
Что Чингисхан ей – и что – Орда!
Два на миру у меня врага,
Два близнеца, неразрывно-слитых:
Голод голодных – и сытость сытых!
1918 г.
-----
СРЕБЪРЕН ЛЪЧ
Стенеше ехо, шумеше река,
тежко пороят замря,
облакът сребърен лъч изтъка.
Дълго ни радваше, после така
слънчице, слънце изгря.
ЛУЧ СЕРЕБРИСТЫЙ
Эхо стонало, шумела река,
Ливень стучал тяжело,
Луч серебристый пронзил облака.
Им любовались мы долго, пока
Солнышко, солнце взошло!
1910 г.
-----
ГОРДОСТ И ПЛАХОСТ
Гордост и плахост – родни сестри са,
дружно орисват моята люлка.
„Челото вдигай!” – гордост нарежда.
„Поглед навеждай!” – плахост прошепва.
Тъй си вървя аз – поглед навела,
вдигнала чело – гордост и плахост.
ГОРДОСТЬ И РОБОСТЬ
Гордость и робость – родные сестры,
Над колыбелью, дружные, встали.
„Лоб запрокинув!” – гордость велела.
„Очи потупив!” – робость шепнула.
Так прохожу я – очи потупив –
Лоб запрокинув – Гордость и Робость.
1921 г.
-----
НАШИТЕ ЦАРСТВА
Земите ни са царствено богати,
от красота стихът изгубва дъх:
в тях ручеи, гори, поля са златни
и вишни миналогодишни в мъх.
Ний двете феи сме, добри съседки,
владенията ни са в горски мир.
Лежим в тревата, през клонака светка –
белее облаче в небесна шир.
Ний феи сме, но възрастните (странно!)
девойки диви само виждат в нас.
За тях лъчите са мъгла измамна:
на феи нямат те око и глас!
Добре ни е. Спят възрастните мълком
и въздух летен да ни освежи,
притичваме. Дърветата са люлки.
Танцувай, бягай, бий се, прът режи!
Преваля ден, пак феите деца сме,
тях чакат ги, пристъпват с порив тих...
Ах, този свят и щастието наше
ще отрази ли детският ми стих?
НАШИ ЦАРСТВА
Владенья наши царственно-богаты,
Их красоты не рассказать стиху:
В них ручейки, деревья, поле, скаты
И вишни прошлогодние во мху.
Мы обе – феи, добрые соседки,
Владенья наши делит темный лес.
Лежим в траве и смотрим, как сквозь ветки
Белеет облачко в выси небес.
Мы обе – феи, но большие (странно!)
Двух диких девочек лишь видят в нас.
Что ясно нам – для них совсем туманно:
Как и на всe – на фею нужен глаз!
Нам хорошо. Пока еще в постели
Все старшие, и воздух летний свеж,
Бежим к себе. Деревья нам качели.
Беги, танцуй, сражайся, палки режь!..
Но день прошел, и снова феи – дети,
Которых ждут и шаг которых тих…
Ах, этот мир и счастье быть на свете
Ещe невзрослый передаст ли стих?
1909 г.
* В стихотворении „Наши царства” Марина Цветаева рассказывает об их с сестрой Анастасией детских играх. Оно написано совсем юной поэтессой.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Грехът не е в тъмнината, а в нежеланието за светлина.
* * *
Не се срамувай, държаво Русия! Ангелите винаги са боси.
* * *
Жените говорят за любовта, но мълчат за любовниците, мъжете – обратно: говорят за любовниците, но мълчат за любовта.
* * *
В диалога с живота е важен не неговият въпрос, а нашият отговор.
* * *
Да мечтаем ли заедно, да спим ли заедно, но да плачем винаги сами.
* * *
Ти не ме правиш по-щастлива, ти ме правиш по-умна.
* * *
Днешното, нямащо Вчера, няма Утре.
* * *
Богините се бракосъчетавали с богове, раждали са герои, а са обичали пастири.
* * *
Писмо, останало без отговор – това е ръка, която не е срещнала ръка.
* * *
Любов – това е, когато всичко е в огън и всичко е даром.
* * *
Боже, недей да ме съдиш, ти не си бил жена на Земята.
* * *
Тук аз не съм нужна, там съм невъзможна.
* * *
Можеш да се шегуваш с човека, но не трябва да се шегуваш с името му.
* * *
Благодаря на тези, които ме обичаха, защото ми дадоха прелестта да обичам други, и благодаря на тези, които не ме обичаха, защото ми дадоха прелестта да обичам себе си.
* * *
Единственото, което хората не прощават, е, че ти в края на краищата си се справил без тях.
* * *
Какво правя аз в света? Слушам своята душа.
* * *
Успехът – това е да успееш.
* * *
Колко много в живота е такова, че не може да се изрази с думи. Твърде малко думи има на Земята.
* * *
Както в живота, така и в стиховете най-ценното е това, което се е провалило.
* * *
Трябва да се живее така, че Душата да се сбъдне.
* * *
Нали се влюбваш само в чуждото, родното го обичаш.
* * *
Има тела, удивително приличащи на душата.
* * *
Нещо боли: не е зъб, не е глава, не е корем, не е..., а боли. Това е душата.
* * *
Най-голямата ми болка в любовта – да не мога да дам толкова, колкото искам.
* * *
Тялото е вместилище на душата. Затова и само затова – не го пренебрегвайте напразно!
* * *
Дълго, дълго, от детството ми, от времето, откакто се помня – ми се струваше, че искам да ме обичат. Сега аз знам и казвам на всеки: не ми е нужна любов, нужно ми е разбиране. За мен това е любовта. А това, което вие наричате любов (жертви, вярност, ревност), запазете за останалите, за другата – на мен това не ми трябва.
* * *
В живота зная своето място и то не е последното, понеже никога не заставам в редицата.
* * *
Аз мълча, даже не те гледам, и чувствам, че за първи път ревнувам. Това е смес от гордост, оскърбено самолюбие, мъка, мнимо безразличие и най-дълбоко възмущение.
* * *
На четиридесет и седем години казвам, че всичко, което ми е било съдено да науча – съм научила до седем години, а през следващите четиридесет – съм осъзнавала.
* * *
Хората ревнуват само от едно: самотата. Не прощават само едно: самотата. Отмъщават само за едно: самотата. За това, че си позволяваш да бъдеш сам.
* * *
Аз дори не зная дали Ви има в моя живот. В просторите на моята душа не сте. Но там, на подстъпите към душата, в нещо между: небето и земята, душата и тялото, кучето и вълка, в пред-сън, в след-буря, там, където „аз не съм аз и кучето не е мое”, там Вас не само Ви има, но и сте единствен.
* * *
Всеки път, когато разбера, че човекът ме обича – се учудвам, ако не ме обича – учудвам се, но най-много се учудвам, когато човекът е равнодушен към мен.
* * *
Знаете ли, аз никога няма да си начервя устните. Не е красиво? Не, очарователно е. Просто всеки срещнат глупак на улицата може да си мисли, че го правя за него.
* * *
Нужно ми е да ме обичат. Нуждаеха се от мен като от хляб.
* * *
От човека аз искам: или очарование, или голям, в пълна бойна готовност безсънен ум. Ако липсват, с човека ми е празно и е по-добре да съм сама.
* * *
Мили деца, никога не хвърляйте хляб, а видите ли хляб на улицата, под краката си – вдигнете го и го сложете на близката ограда, защото има не само пустини, където умират без вода, но и затънтени места, където умират без хляб. Може би някой гладен ще забележи този хляб и ще му бъде по-малко съвестно да го вземе така, отколкото от земята.
* * *
Аз, когато не обичам – не съм аз. Толкова отдавна аз не съм аз...
* * *
Слушай и запомни: всеки, който се смее над бедата на друг, е глупак или негодник, най-често – и едното, и другото. Когато човек попадне в неудобно положение – това не е смешно. Когато заливат човека с помия –не е смешно. Когато на човека му подлагат крак, не е смешно. Когато бият човека по лицето – това е подло. Такъв смях е грях.
* * *
„Аз ще те обичам цяло лято!” – това звучи къде по-убедително, отколкото „Аз ще те обичам цял живот!”, и главното – къде по-дълго!
* * *
Изобщо не предполагам, че се ориентирам отлично в съвременността. Съвременността е нещо, което се установява само от бъдещето и е достоверно само в миналото.
* * *
О, Боже мой, а казват, че нямало душа! А какво ме боли сега? Не е зъб, не е глава, не е ръка, не е гръд – не, гръд е, в гърдите, там, където дишам – дишам дълбоко: уж не боли, но през цялото време боли, през цялото време стене, нетърпимо е!
* * *
А вие забелязвате ли как всички те, даже най-целуващите, даже като че ли най-обичащите, така се страхуват да кажат тази дума?
* * *
Да обичаш – да виждаш човека такъв, какъвто го е замислил Бог, но не са го осъществили родителите. Да не обичаш – да виждаш човека такъв, какъвто са го осъществили родителите. Да разлюбиш – да виждаш не него, а масата, стола.
* * *
Прощаване изобщо нямаше. Имаше изчезване.
* * *
Срещите са нужни за любовта, за останалото има книги.
* * *
Любовник: този, който обича, този, чрез когото се изявява любовта, проводник на стихията на Любовта. Можете да бъдете в едно легло, а може да бъде – на хиляда версти. Любовта не като „връзка”, а като стихия.
* * *
Чувството не се нуждае от опит, то предварително знае, че е обречено. Чувството няма какво да прави в периферията на зримото, то е в центъра, то самото е център. Чувството няма защо да се търси на пътя, то знае, че ще дойде и ще доведе – в себе си.
* * *
Глупаво е да се пита поета за времето. Без-дарно. Затова той полудя – от такива глупави въпроси. Намерете часовник. На него трябва да му говори времето, а не да го питат за времето.
* * *
„Възлюбен” – театрално, „Любовник” – откровено, „Приятел” – неопределено. Нелюбеща страна!
* * *
А вие някога забравяте ли, когато обичате, че обичате? Аз – никога. Това е като зъбобола, само че обратното – обратен зъбобол. Само там боли, а тук и думи няма.
* * *
Милвайте детето по главата – това го окриля. Колкото по-често прегръщате детето – толкова по-здраво то стои на краката си. Целувайте постоянно своето дете – и в сърцето му винаги ще има любов.
* * *
А може би аз толкова много се занимавам със себе си, защото никой от вас не се е занимавал с мен достатъчно?
* * *
Аз ви обичах със здрав ум и с твърда памет и все пак обичах – безумно.
* * *
Трябва да се мълчи, когато боли. Иначе ще те ударят именно там.
* * *
„Ще свикне – ще обикне!” Обичам тази фраза, само че наобратно.
* * *
И в мен понякога има тъга. От нея аз бягам към хората, към книгите, даже към пиенето, заради нея завързвам нови познанства. Но когато тъгата след смяната на местата не се променя – работата е спукана, излиза, че тъгата зависи от себе си, а не от обкръжението.
* * *
Нужно ми е да обичам съвършено необикновено, за да повярвам.
* * *
Човешки да обичаме ние можем понякога с десетки, любовно – много или двама. Нечовешки – винаги един.
* * *
Родството по кръв е грубо и здраво, родството по избор е тънко. Където е тънко, там се къса.
* * *
В света има ограничено количество души и неограничено количество тела.
* * *
Лошите стихове са като дребната шарка, най-добре е да се преболедуват в детството.
* * *
Какво можем да кажем за Бог? Нищо. Какво можем да кажем на Бог? Всичко.
* * *
Ти какво можеш да знаеш за мен, щом не си спал и не си пил с мен?
* * *
Целият живот се дели на три периода: предчувствие за любовта, действие на любовта и спомени за любовта.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Грех не в темноте, а в нежелании света.
* * *
Не стыдись, страна Россия! Ангелы – всегда босые.
* * *
Женщины говорят о любви и молчат о любовниках, мужчины – наоборот: говорят о любовницах, но молчат о любви.
* * *
В диалоге с жизнью важен не её вопрос, а наш ответ.
* * *
Мечтать ли вместе, спать ли вместе, но плакать всегда в одиночку.
* * *
Ты не делаешь меня счастливее, ты делаешь меня умнее.
* * *
Сегодня, не имеющее Вчера, не имеет Завтра.
* * *
Богини бракосочетались с богами, рождали героев, а любили пастухов.
* * *
Письмо, оставшееся без ответа, – это рука, не встретившая руки.
* * *
Любовь – это когда все в костер и все задаром.
* * *
Бог, нe суди, ты нe был жeнщиной нa Зeмлe!
* * *
Здесь я не нужна, там – невозможна.
* * *
Можно шутить с человеком, но нельзя шутить с его именем.
* * *
Спасибо тем, кто меня любил, ибо они дали мне прелесть любить других, и спасибо тем, кто меня не любил, ибо они дали мне прелесть любить себя.
* * *
Единственное, чего люди не прощают, это что ты без них, в конце концов – обошелся.
* * *
Что я делаю на свете? – Слушаю свою душу.
* * *
Успех – это успеть.
* * *
Как много в жизни такого, чего нельзя выразить словами. Слишком мало на Земле слов.
* * *
Как в жизни так и в стихах, самое ценное – то, что сорвалось.
* * *
Жить надо так, чтобы Душа сбылась.
* * *
Влюбляешься ведь только в чужое, родное – любишь.
* * *
Есть тела, удивительно похожие на душу.
* * *
Что-то болит: не зуб, не голова, не живот, не- не- не-… а болит. Это и есть душа.
* * *
Самое большое (мое) горе в любви – не мочь дать столько, сколько хочу.
* * *
Тело – вместилище души. Поэтому – и только поэтому – не швыряйтесь им зря!
* * *
Долго, долго, – с самого моего детства, с тех пор, как я себя помню – мне казалось, что я хочу, чтобы меня любили. Теперь я знаю и говорю каждому: мне не нужно любви, мне нужно понимание. Для меня это – любовь. А то, что Вы называете любовью (жертвы, верность, ревность), берегите для других, для другой, – мне этого не нужно.
* * *
В жизни свое место знаю, и оно не последнее, ибо никогда не становлюсь в ряд.
* * *
Я молчу, я даже не смотрю на тебя и чувствую, что в первый раз – ревную. Это – смесь гордости, оскорбленного самолюбия, горечи, мнимого безразличия и глубочайшего возмущения.
* * *
Сорока семи лет от роду скажу, что всё, что мне суждено было узнать, – узнала до семи лет, а все последующие сорок – осознавала.
* * *
Люди ревнуют только к одному: одиночеству. Не прощают только одного: одиночества. Мстят только за одно: одиночество. К тому – того – за то, что смеешь быть один.
* * *
Я даже не знаю: есть ли Вы в моей жизни? В просторах моей души – нет. Но там, на подступах к душе, в некоем между: небом и землёй, душой и телом, собакой и волком, в пред-сне, в после-грезье, там, где „я не я, и собака не моя”, там Вы не только есть, но только Вы один и есть.
* * *
Каждый раз, когда узнаю, что человек меня любит, – удивляюсь, не любит – удивляюсь, но больше всего удивляюсь, когда человек ко мне равнодушен.
* * *
Я бы никогда, знаете, не стала красить губ. Некрасиво? Нет, очаровательно. Просто каждый встречный дурак на улице может подумать, я это – для него.
* * *
Мне нужно, чтобы меня любили. Нуждались – как в хлебе.
* * *
Мне от человека надо, – необходимо: или очарование или большой, во всеоружии, бессонный ум. Вне этого мне с человеком пусто. Лучше одной.
* * *
Милые дети! Никогда не бросайте хлеба, а увидите на улице, под ногами – поднимите и положите на ближний забор, ибо есть не только пустыни, где умирают без воды, но и трущобы, где умирают без хлеба. Может быть, этот хлеб заметит голодный, и ему менее совестно будет взять его так, чем с земли.
* * *
Я, когда не люблю, – не я. Я так давно – не я…
* * *
Слушай и помни: всякий, кто смеется над бедой другого – дурак или негодяй; чаще всего – и то, и другое. Когда человек попадает впросак – это не смешно. Когда человека обливают помоями – это не смешно. Когда человеку подставляют подножку – это не смешно. Когда человека бьют по лицу – это подло. Такой смех – грех.
* * *
„Я буду любить тебя все лето”, – это звучит куда убедительней, чем „всю жизнь” и – главное – куда дольше!
* * *
Я вовсе не предполагаю, что отлично разбираюсь в современности. Современность – вещь устанавливаемая только будущим и достоверная только в прошлом.
* * *
О, Боже мой, а говорят, что нет души! А что у меня сейчас болит? – Не зуб, не голова, не рука, не грудь, – нет, грудь, в груди, там, где дышишь, – дышу глубоко: не болит, но всё время болит, всё время ноет, нестерпимо!
* * *
А Вы замечаете, как все они, даже самые целующие, даже самые, как будто любящие, так боятся сказать это слово?
* * *
Любить – видеть человека таким, каким его задумал Бог и не осуществили родители. Не любить – видеть человека таким, каким его осуществили родители. Разлюбить – видеть вместо него: стол, стул.
* * *
Прощания вовсе не было. Было – исчезновение.
* * *
Встречаться нужно для любви, для остального есть книги.
* * *
Любовник: тот, кто любит, тот, через кого явлена любовь, провод стихии Любви. Может быть в одной постели, а может быть – за тысячу верст. Любовь не как „связь”, а как стихия.
* * *
Чувство не нуждается в опыте, оно заранее знает, что обречено. Чувству нечего делать на периферии зримого, оно – в центре, оно само – центр. Чувству нечего искать на дорогах, оно знает – что придёт и приведёт – в себя.
* * *
Глупо у поэта спрашивать время. Без-дарно. Потому он и сошел с ума – от таких глупых вопросов. Нашли себе часы! ЕМУ нужно говорить время, а не у него – спрашивать.
* * *
„Возлюбленный” – театрально, „Любовник” – откровенно, „Друг” – неопределенно. Нелюбовная страна!
* * *
А Вы когда-нибудь забываете, когда любите, что любите? Я – никогда. Это как зубная боль, только наоборот – наоборотная зубная боль. Только там ноет, а здесь и слова нет.
* * *
Гладьте ребенка по голове – это его окрыляет. Чем чаще обнимаете ребенка – тем крепче он стоит на ногах. Целуйте постоянно дите своё – и в его сердце всегда будет любовь.
* * *
А может быть я так много занимаюсь собой, потому что никто из вас мною не занялся достаточно?
* * *
Вас же я любила в здравом уме и твердой памяти и все-таки любила – безумно.
* * *
Надо молчать, когда болит. Иначе ударят именно туда.
* * *
„Стерпится – слюбится”. Люблю эту фразу, только наоборот.
* * *
И у меня бывает тоска. От неё я бегу к людям, к книгам, даже к выпивке, из-за неё завожу новые знакомства. Но когда тоска „от перемены мест не меняется” – дело дрянь, так как выходит, что тоска зависит от себя, а не от окружающего.
* * *
Меня нужно любить совершенно необыкновенно, чтобы я поверила.
* * *
Человечески любить мы можем иногда десятерых, любовно – много – двух. Нечеловечески – всегда одного.
* * *
Родство по крови грубо и прочно, родство по избранию – тонко. Где тонко, там и рвется.
* * *
В мире ограниченное количество душ и неограниченное количество тел.
* * *
Плохие стихи как корь, ими лучше переболеть в детстве.
* * *
Что мы можем сказать о Боге? Ничего. Что мы можем сказать Богу? Все.
* * *
Что ты можешь знать обо мне, если ты со мной не спал и не пил?
* * *
Вся жизнь делится на три периода: предчувствие любви, действие любви и воспоминания о любви.
---------------------------------------------
Мария Моравская
Руската поетеса и писателка Мария Моравска (Мария-Магдалина-Франческа Людвиговна Моравская) е родена на 31 декември 1889/12 януари 1890 г. във Варшава. Първите си стихове публикува през 1903 г. в одеските списания „Гиперборей” и „Заветы”. Няколко години учи във Висшите женски курсове в Петербург. От 16-годишна се прехранва с литературен труд, като публикува статии и стихове в одески и петербургски вестници и списания като „Аполлон”, „Новый журнал для всех”, „Вестник Европы”, „Ежемесячный журнал”, „Журнал журналов”, „Современный мир”, „Русская мысль” и др. Член е на литературната група „Академия стиха” и на литературния кръг „Цех поэтов” (1911-1914 г.). След 1917 г. живее в Япония, Латинска Америка и САЩ. Твори на руски и английски, сътрудничи на десетки вестници и списания като „Литературные записки”, „Новое русское слово” и др. Авторка е на стихосбирките „На пристани” (1914 г.), „Стихи о войне” (1914 г.), „Прекрасная Польша” (1915 г.), „Золушка думает” (1915 г.) и „Мои стихи” (1916 г.), на книги за деца и книги с проза, сред които „Апельсинные корки” (1914 г.), „Цветы в подвале” (1914 г.), „Жар-птица” (1927 г.) и др. Умира на 26 юни 1947 г. в Маями, САЩ.
В КРИЛАТИЯ ВЕК
До старост, може би, ще доживея,
без смело да докосна самолета,
а той без мен в небе ще рее,
надвил притеглянето, волен химн!
До старост, може би, ще доживея
без поглед отвисоко – ни един!
Не ще отплува от земята взорът,
не ще тупти сърцето в такт с мотора,
над облаци не ще ме мами кръгозорът,
ще ме държи земята все така...
Каква тъга, Боже, каква тъга!
В КРЫЛАТЫЙ ВЕК
Я доживу до старости, быть может,
И не коснусь подножки самолета, –
Как будто он не мною прожит –
День торжества над Тягою земной!
Я доживу до старости, быть может,
Не видя сверху башни – ни одной!
И вниз земля не уплывет от взора,
И не забьется сердце в такт мотору,
Надоблачного не увижу кругозора,
Ни на миг от земли не оторвусь...
Какая грусть, Боже, какая грусть!
-----
ПОЛСКАТА БОГОРОДИЦА
Без вяра пред Нея съм на колене –
тъй нежни, тъй ласкави глуми събра...
Откакто напуснаха Полша крале,
наричат я Полска кралица добра.
Душата почива си тук, пред олтара,
където за Девата свещи горят...
Блести Богородица – в синьо и бяло –
душата ми сбира тъга и уют.
Аз вярвам, че нашият разум метежен
ще свежда на копие острия зъб,
ще пази Мария, тоз паметник нежен
на светли надежди и тягостна скръб.
ПОЛЬСКАЯ БОГОРОДИЦА
Не веря, склоняю колени пред Ней, –
Преданья так нежно, так ласково лгут...
С тех пор, как у Польши нет королей,
Ее Королевою Польской зовут.
Душа отдыхает, вот здесь, у придела,
Где статуя Девы, где свечи ей жгут...
Цвета Богородицы, синий и белый,
Низводят мне в душу печаль и уют.
Я верю, я знаю – наш разум мятежный
В молчанье копье преклонит перед ней,
Оставит Марию, как памятник нежный
Великих надежд и великих скорбей.
-----
И СЪСТРАДАНИЕ
Жилят ме жилата с мънички иглички,
ранички натрупват в морната душа.
Тъжно ме вълнуват отсечени елхички,
кученце изгубено в нощта.
Просякиня срещнах и заплаках жално,
на сълзи бодливи бях в неспирна власт!
Не е страшна болката сантиментална,
щом е състраданието в нас!
НЕМНОГО ЖАЛОСТИ
Жалят меня жала мельче иголки,
Оставляют ранки на долгий срок.
Меня волнуют срубленные елки
И заблудившийся щенок.
Утром я плакала над нищенкой печальной,
И была колюча каждая слеза!
Разве так уж страшно быть сентиментальной,
Если жалость давит глаза?
---------------------------------------------
Мария Шкапская
Руската поетеса и журналистка Мария Шкапска (Мария Михайловна Шкапская/ Андреевская) е родена на 3/15 октомври 1891 г. в гр. Санкт Петербург. Първите й публикации са от 1910 г. Учила е в Петербургския психоневрологичен институт, изкарала е едногодишен курс по китайски език в Париж, завършила е литературния факултет към университета в Тулуза (1915 г.). Член е на Петроградския съюз на поетите (1920 г.). От 1920 г. работи като очеркист към в. „Правда” и в. „Красная газета”. Авторка е на стихосбирките „Mater dolorosa” (1921 г.), „Час вечерний” (1922 г.), „Барабан Строгого Господина” (1922 г.), „Кровь-руда” (1922 г.), „Час вечерний” (1922 г.), „Ца-ца-ца” (1923 г.), „Явь” (1923 г.), „Земные ремёсла” (1925 г.), „Алёшины галоши” (1925 г.), на книгите с публицистика и документална проза „Сама по себе” (1930 г.), „Вода и ветер” (1931 г.), „Пятнадцать и один” (1931 г.), „Человек работает хорошо” (1938 г.), „Рассказы комсомольцев и о комсомольцах” (1938 г.), „За жизнь бойца” (1941 г.), „Это было на самом деле” (1942 г.), „Семья бойца” (1948 г.) и др. Умира на 7 септември 1952 г. в Москва.
СЕСТРИЦИ МИЛИЧКИ С ТЪГА НЕУТОЛИМА
Сестрици милички, с тъга неутолима,
с вечерни трепети и сутрешни сълзи,
така мъчителна, така неукротима
безмерна алчност в сведени очи пълзи;
не ви обвързва никой с невидими нишки
и дни пустинни тлеят мъртъв прах в лице.
С каква дълбока завист гледате, с въздишки
към изморена майка с рожбица в ръце!
Животът ви изтича, самота ви плаши.
О, беднички, след тъжния ви ден
през тъмни вечери в ръцете празни ваши
какво ли слънце да дадем?
О, СЕСТРЫ МИЛЫЕ, С ТОСКОЙ НЕУТОЛИМОЙ
О, сестры милые, с тоской неутолимой,
В вечерних трепетах и в утренних слезах,
С такой мучительной, с такой неукротимой,
С несытой жадностью в опущенных глазах,
Ни с кем не вяжут вас невидимые нити,
И дни пустынные истлеют в мертвый прах.
С какою завистью вы, легкие, глядите
На мать усталую, с ребенком на руках.
Стекает быстро жизнь, без встречи, но в разлуке.
О, бедные, ну как помочь вам жить,
И темным вечером в пустые ваши руки
Какое солнце положить?
---------------------------------------------
Марк Талов
Руският поет, мемоарист и преводач Марк Талов (Марк Владимирович Талов) е роден на 1/13 март 1892 г. в Одеса. Публикува поезия от 1908 г. Работи като коректор във в. „Одесский листок”. През 1913 г. емигрира във Франция, където е съосновател на литературното кабаре „Палата поэтов”, активен член е на кръжока на руските поети „Гатарапак”. Сприятелява се с Аполинер, Пикасо, Модилияни, Еренбург и др. творци и пише за срещите си с тях в своя литературен дневник. През 1923 г. се връща в Русия и работи във в. „Гудок”. Превежда поезия от английски, френски, испански, италиански, португалски, арменски, белоруски и др. езици. Автор е на стихосбирките „Чаша вечерняя” (1912 г.), „Любовь и голод” (1920 г.) и „Двойное бытие” (1922 г.). Умира на 10 юни 1969 г. в Москва. Подготвената от него книга с преводи на Маларме излиза през 1990 г., а по-пълен сбор с негови творби излиза в книгата му „Избранные стихи” през 1995 г.
НА ПОЕТА ПРАВЕДНИК
Ти запъти се срещу смъртта,
ала тя от гръдта ти отскочи...
Туй перо, епиграма за Сталин написало,
изхвърли надалеч, да не служи впоследствие
като улика тежка пред мутрите клисави
на палач или съдник (при твоето следствие).
Той е майстор в разплитане стръвно на тайните...
* Стихотворението на Талов е недовършено. В личния архив на поета то фигурира в два чернови варианта, и под двата е поставена датата 7 ноември 1967 г. Стихотворението е посветено на Осип Манделщам, заточен за години в сталинските лагери заради една негова антисталинска епиграма.
ПОЭТУ-ПРАВЕДНИКУ
Ты смерти пошел навстречу,
А она от тебя шарахнулась прочь...
То перо, чем строчишь эпиграмму на Сталина,
Выбрось вон, чтоб оно не служило впоследствии
Самой тяжкой уликой перед мордой оскаленной
Палача или следователя (на следствии).
Это мастер выведывать всю подноготную…
1967 г.
---------------------------------------------
Мира Лохвицкая
Руската поетеса и драматург Мирра Лохвицкая (Мария Александровна Лохвицкая) е родена на 19 ноември/1 декември 1869 г. в Санкт Петербург. Завършва Александровския институт в Москва (1888 г.). Първите си стихотворения публикува през 1889 г. в петербургското сп. „Север”, след което следват публикации в издания като „День и ночь”, „Художник”, „Нива”, „Всемирная иллюстрация”, „Северный вестник”, „Русское обозрение” и др. В историята на литературата тя влиза като „руската Сафо”. В лириката си се изявява с мелодичен и изящен стих, като възпява чувствената любов, езическата страст и свободата на чувствата. Авторка е на стихосбирките „Стихотворения, 1889-1895” (1896 г.), „На пути к Востоку” (1897 г.), „Стихотворения, 1896-1898” (1898 г.), „Он и Она. Два слова” (1899 г.), „Стихотворения, 1898-1900” (1900 г.), „Стихотворения, т. IV, 1900-1902” (1902 г.), „Стихотворения, 1902-1904” (1904 г.), „Собрание сочинений” (в 5 тома, 1904 г.), „Перед закатом” (1907 г.) и др. Умира на 27 август/9 септември 1905 г. в Санкт Петербург.
АЗ НЕ ЗНАЯ ЗАЩО МЕ УПРЕКВАТ
Аз не зная защо ме упрекват дори,
че в творбите ми премного огън гори,
че стремя се насреща към живи лъчи
и не искам в стиха ми тъга да звучи.
Че в стиха ми царица изящно блести
с диадема от моите пищни коси,
че от римите аз огърлица плета
и че пея за обич и за красота.
За безсмъртие няма душа да продам
и сред песните любя най-звънките там.
От безумни нищожни мечти се прикрих,
неизменен е моят горещ женствен стих.
Я НЕ ЗНАЮ, ЗАЧЕМ УПРЕКАЮТ МЕНЯ
Я не знаю, зачем упрекают меня,
Что в созданьях моих слишком много огня,
Что стремлюсь я навстречу живому лучу
И наветам унынья внимать не хочу.
Что блещу я царицей в нарядных стихах,
С диадемой на пышных моих волосах,
Что из рифм я себе ожерелье плету,
Что пою я любовь, что пою красоту.
Но бессмертья я смертью своей не куплю,
И для песен я звонкие песни люблю.
И безумью ничтожных мечтаний моих
Не изменит мой жгучий, мой женственный стих.
-----
НЕБЕСНО ЦВЕТЕ
В края сив на безплодния ден
цвете синьо присви поглед тих.
Твърде късно открих те за мен,
твърде рано се с теб разделих.
Да разцъфне реши, но в тъма
не успя без лъчите добри.
О, горчиво целувка сама
безответните устни гори.
И увяхна цветчето, преви
към земята лазурния лик.
Няма никога, никога ти
да си върнеш предишния миг!
НЕБЕСНЫЙ ЦВЕТОК
На закате бесплодного дня
Распустился цветок голубой.
Слишком поздно тебя я нашла,
Слишком рано рассталась с тобой.
Он так нежно расцвел, но в лучах
Угасавших раскрыться не мог.
О, как горько немой поцелуй
Безответные губы обжег.
И завял ароматный цветок
И лазурной головкой поник.
Никогда, никогда, никогда
Не вернешь ты потерянный миг!
1897 г.
-----
ОТ РОЗОВИЯ ИЗГРЕВ НЕЩО ТЪЖНО СВЕТИ
От розовия изгрев нещо тъжно свети
и от потъващ в далнината смях.
В разкошно-знойни дни печал се крие лете
сред царствен земен облик в тях.
И в славеев гласеж ридания усещам,
като на струна скъсана див звън.
О, нещо тъжно има в радостните срещи
и на измамна пролет в дивен сън.
ЕСТЬ ЧТО-ТО ГРУСТНОЕ И В РОЗОВОМ РАССВЕТЕ
Есть что-то грустное и в розовом рассвете,
И в звуках смеха, тонущих вдали.
И кроется печаль в роскошно-знойном лете,
В уборе царственном земли.
И в рокот соловья врываются рыданья,
Как скорбный звон надорванной струны.
Есть что-то грустное и в радости свиданья,
И в лучших снах обманчивой весны.
1898 г.
-----
АЗ ОБИЧАМ ТЕ
Аз обичам те като зората морски широти,
както нарцисът вълна лелее в сънните води.
Аз обичам те като звезди край месеца златист,
както своята творба поет въздига в порив чист.
Аз обичам те, мушици-еднодневки тъй сега
в пламък изнемогват от любов и стенат от тъга.
Както вятъра тръстиката обича те теша,
с цялата си воля те обичам, с цялата душа.
Аз обичам те, тъй както в сънищата дават плод
много слънце, много радост, много пролет и живот.
Я ЛЮБЛЮ ТЕБЯ, КАК МОРЕ ЛЮБИТ СОЛНЕЧНЫЙ ВОСХОД
Я люблю тебя, как море любит солнечный восход,
Как нарцисс, к волне склоненный, – блеск и холод сонных вод.
Я люблю тебя, как звезды любят месяц золотой,
Как поэт – свое созданье, вознесенное мечтой.
Я люблю тебя, как пламя – однодневки-мотыльки,
От любви изнемогая, изнывая от тоски.
Я люблю тебя, как любит звонкий ветер камыши,
Я люблю тебя всей волей, всеми струнами души.
Я люблю тебя, как любят неразгаданные сны:
Больше солнца, больше счастья, больше жизни и весны.
1899 г.
---------------------------------------------
Михаил Зенкевич
Руският поет, пиксател и преводач Михаил Зенкевич (Михаил Александрович Зенкевич) е роден на 9/21 май 1886 г. в с. Николаевско градче, Саратовска губерния. Изучава философия в университетите в Йена и Берлин, завършва и Юридическия факултет на университета в Санкт Петербург. Привърженик е на литературното течение акмеизъм. Работи в литературните отдели на в. „Саратовские известия”, сп. „Работник просвещения”, издателство „Земля и фабрика”, сп. „Новый мир” и др. Превежда Шекспир, Уелс, американски поети. Автор е на поетичните книги „Дикая порфира” (1909 г.), „Четырнадцать стихотворений” (1918 г.), „Пашня танков” (1921 г.), „Под пароходным носом” (1926 г.), „Поздний пролёт” (1928 г.), „Машинная страда” (1931 г.), „Избранные стихи” (1932 г.), „Набор высоты” (1937 г.), „Сквозь грозы лет” (1962 г.), „Избранное” (1973 г.) и др. Умира на 14 септември 1973 г. в Москва.
ТЕОРЕМА
Изглежда прилича животът ни често
на ученичка пред черна дъска.
Тя с дясна ръка тебешира премества,
бърсалка приготвила с лява ръка.
С усърдие плахо неопитно иска
хей тъй да докаже житейския знак –
стремително пише, в зор кредата стиска,
забърсва с парцала и пише си пак.
Напише, изтрие, поправи... А ние
сме знаци, изписани там с тебешир –
в числата на таз теорема се крием
на шеметна плоскост сред черната шир.
И колко жестокости и издевателства,
безсмислено-плоски „защо” и „дали”
са нужни в нагледния път доказателствен
на тази най-проста задачка, нали?
Нали след мъчителните изчисления
един резултат се постига в пръстта:
че винаги знакът на нашто рождение
е равен на смъртта.
ТЕОРЕМА
Жизнь часто кажется мне ученицей,
Школьницей, вызванной грозно к доске.
В правой руке ее мел крошится,
Тряпка зажата в левой руке.
В усердье растерянном и неумелом
Пытается что-то она доказать,
Стремительно пишет крошащимся мелом,
И тряпкой стирает, и пишет опять.
Напишет, сотрет, исправит... И все мы –
Как мелом написанные значки –
Встаем в вычислениях теоремы
На плоскости черной огромной доски.
И столько жестокостей и издевательств
Бессмысленно-плоских кому и зачем
Нужны для наглядности доказательств
Самой простейшей из теорем?
Ведь после мучительных вычислений
В итоге всегда остается одно:
Всегда неизменно число рождений
Числу смертей равно.
1941 г.
-----
НАМЕРЕНОТО
Войникът вкъщи след война
пристигна: огънят гори,
застлана маса, супа ври,
в нощвите блини; тишина
го среща, няма я жена!
Свали войнишката торба,
припали с въглен от жарта.
Зад печката проблясват в мрак
очи... Чии? На котарак?
Чу миши шум... И там откри
момиче на годинки три.
„Защо се криеш? Не плачи!”
Примигват детските очи,
страхливото зверче мълчи,
къдели – светлите коси,
в зениците роса роси.
„Коя си ти?” „Альонушка!”
„Чия си щерка?” „Ничия.
Откри ме мама в ручея,
далеч било е всичко, знам,
под бялата брезичка там...”
„Къде е мама?” „В ръж стои,
че ще убиеш се бои...”
Войникът в хляба нож заби,
подпря на масата без звук
налят с олово зъл юмрук;
мълчи войникът, а река
в прозореца тече от жал.
С намереното са в тъга,
то гали над сърце медал.
Какво сега?
Мъгли мъгла в глава.
Минава час, а може два.
Войникът чака в тишината:
ще дойде или не жената?
Какво да сториш, път без път...
Детето на войнишка гръд
притиска бледо личице
в басмяна рокличка-млекце...
Видя: жена му там пред тях
стои приведена, със страх...
– Ти влизай, жено! Блин сложи.
Мъжът ти след война е жив.
Да хвърлим миналото в ров
като далечни спомени.
Живот да заживеем нов
ний с щерката – Альонушка!
НАЙДЕНЫШ
Пришел солдат домой с войны,
Глядит: в печи огонь горит,
Стол чистой скатертью накрыт,
Чрез край квашни текут блины,
Да нет хозяйки, нет жены!
Он скинул вещевой мешок,
Взял для прикурки уголек
Под печкой, там, где темнота,
Глаза блеснули... Чьи? Кота?
Мышиный шорох, тихий вздох...
Нагнулся девочка лет трех.
– Ты что сидишь тут? Вылезай. –
Молчит, глядит во все глаза,
Пугливее зверенышка,
Светлей кудели волоса,
На васильках – роса – слеза.
– Как звать тебя? – „Аленушка”.
– „А дочь ты чья?” – Молчит... – „Ничья.
Нашла маманька у ручья
За дальнею полосонькой,
Под белою березопькой”.
– „А мамка где?” – „Укрылась в рожь.
Боится, что ты нас убьешь...”
Солдат воткнул в хлеб острый нож,
Оперся кулаком о стол,
Кулак свинцом налит, тяжел
Молчит солдат, в окно глядит,
Туда, где тропка вьется вдаль.
Найденыш рядом с ним сидит,
Над сердцем теребит медаль.
Как быть?
В тумане голова.
Проходит час, а может, два.
Солдат глядит в окно и ждет:
Придет жена иль не придет?
Как тут поладишь, жди не жди...
А девочка к его груди
Прижалась бледным личиком,
Дешевым блеклым ситчиком...
Взглянул:
у притолоки жена
Стоит, потупившись, бледна...
– Входи, жена! Пеки блины.
Вернулся целым муж с войны.
Былое порастет быльем,
Как дальняя сторонушка.
По-новому мы заживем,
Вот наша дочь – Аленушка!
1945 г.
-----
ПРЕДИШНОТО Е СЯКАШ САМО СЪН
Предишното е сякаш само сън,
а бъдното единствено мечта е
и само в настоящето ни съм –
живот за миг и пълен, и реален.
На миговете мълнии градивно
наяве в настоящето са звън,
като звена, споени неразривно –
мечта за бъдно и за прежно сън.
ВСЕ ПРОШЛОЕ НАМ КАЖЕТСЯ ЛИШЬ СНОМ
Все прошлое нам кажется лишь сном,
Все будущее – лишь мечтою дальней,
И только в настоящем мы живем
Мгновенной жизнью, полной и реальной.
И непрерывной молнией мгновенья
В явь настоящего воплощены,
Как неразрывно спаянные звенья, –
Мечты о будущем, о прошлом сны.
1940 г.
-----
ГОДИНИ КАНЯ СЕ ДА НЕ ЗАБРАВЯ
Години каня се да не забравя
на шкафа с книги рафта да оправя
и да подвържа сборници със стих.
О, музо, дръзката мечта прости!
Пари се мяркат, отминават клето.
Безсилна е мечтата на поета.
КОТОРЫЙ ГОД МЕЧТАЮ ВТИХОМОЛКУ
Который год мечтаю втихомолку –
Сменить на книжный шкаф простую полку
И сборники стихов переплести.
О, Муза, дерзкую мечту прости!
Маячат деньги, пролетая мимо.
Мечта поэта неосуществима.
1941 г.
---------------------------------------------
Михаил Кузмин
Руският поет, писател, композитор, музикален критик и преводач Михаил Кузмин (Михаил Алексеевич Кузмин) е роден на 6/18 октомври 1875 г. в гр. Ярославл. Завършва Петербургската консерватория като ученик на Римски-Корсаков. Първите му отпечатани стихотворения са в книгата „Зелёном сборнике стихов и прозы” през 1905 г. В творчеството си е застъпник на теченията символизъм и акмеизъм. Превежда произведения на Апулей, Петрарка, Шекспир, Мериме, Гьоте, Байрон и др. Пише оперети, вокални цикли и музика за театрални постановки, много от вокалните му творби са с негови текстове. Автор е на стихосбирките „Сети” (1908 г.), „Куранты любви” (1910 г.), „Осенние озёра” (1912 г.), „Глиняные голубки” (1914 г.), „Вожатый” (1918 г.), „Нездешние вечера” (1921 г.), „Александрийские песни” (1921 г.), „Эхо” (1921 г.), „Параболы” (1923 г.), „Форель разбивает лед” (1929 г.) и др., на повестите („Приключения Эме Лебёфа” (1907 г.), „Картонный домик” (1907 г.), „Чудесная жизнь Иосифа Бальзамо, графа Калиостро” (1919 г.), романите „Крылья” (1906 г.), „Тихий страж” (1916 г.), на книги с разкази, драматургия и литературна критика. Умира на 1 март 1936 г. в Ленинград.
КАЖАТ ЛИ
Кажат ли: „Трябва мъчение да изживееш!”,
радостна песен в последната клада бих пял –
послушно.
Кажат ли: „Никога повече няма да пееш!”,
тихо под ножа език и ръце бих прострял –
послушно.
Кажат ли: „Ти си навеки от срещи отлъчен!”,
тази разлъка с любовна тъга бих приел –
послушно.
Щом се наложи последна измяна да случа,
в плаване дълго тоз пролив скалист бих превзел –
послушно.
Щом със забрана рушат любовта между нас,
„Не! – ще прошепна, отхвърлил забраната аз.
ЕСЛИ МНЕ СКАЖУТ
Если мне скажут: „Ты должен идти на мученье”, –
С радостным пеньем взойду на последний костер, –
Послушный.
Если б пришлось навсегда отказаться от пенья,
Молча под нож свой язык я и руки б простер, –
Послушный.
Если б сказали: „Лишен ты навеки свиданья”, –
Вынес бы эту разлуку, любовь укрепив, –
Послушный.
Если б мне дали последней измены страданья,
Принял бы в плаваньи долгом и этот пролив, –
Послушный.
Если ж любви между нами поставят запрет,
Я не поверю запрету и вымолвлю: „Нет”.
-----
ПРИСПИВНА
Попитаха: „Кое е по-добро –
слънцето, луната или звездите?”
Не знаех какво да отговоря.
Слънцето дните ми топли,
луната по пътя ми свети,
звездите ме развеселяват.
КОЛЫБЕЛЬНАЯ
Спросили меня: „Что лучше:
Солнце, луна или звезды?” –
Не знал я, что ответить.
Солнце меня греет,
Луна освещает дорогу,
Звезды меня веселят.
1918 г.
-----
СЪРЦЕ-СТЪКЛО И СТЪКЛЕНИ ГЪРДИ
Сърце-стъкло и стъклени гърди –
от всеки допир те звънят изящно,
но, строг пазачо, бдителен бъди,
подземната мътилка от беди
грози туй заграждение блестящо.
Плетят се жили, вени в таен плен,
частици врят, любов и сила вричат,
на прилив-отлив тайнствен наш обмен –
всежалостив състав благословен:
от все сърце ласкае и обича.
За облаци, звезди, треви, за вас
гадая аз от кладенеца пеещ,
но в сладостно-непоправим нов час
нахлул в сърцето стъклено елмаз
сияние последно ще разлее.
СТЕКЛЯННО СЕРДЦЕ И СТЕКЛЯННА ГРУДЬ
Стеклянно сердце и стеклянна грудь –
Звенят от каждого прикосновенья,
Но, строгий сторож, осторожен будь,
Подземная да не проступит муть
За это блещущее огражденье.
Сплетенье жил, теченье тайных вен,
Движение частиц, любовь и сила,
Прилив, отлив, таинственный обмен, –
Весь жалостный состав – благословен:
В нем наша суть ласкала и любила.
О звездах, облаке, траве, о вас
Гадаю из поющего колодца,
Но в сладостно-непоправимый час
К стеклу прихлынет сердце, – и алмаз
Пронзительным сияньем разольется.
1922 г.
---------------------------------------------
Михаил Лозинский
Руският поет и преводач Михаил Лозински (Михаил Леонидович Лозинский) е роден на 8/20 юли 1886 г. в гр. Гатчина, Петербургска губерния. Член е на поетичното обединение „Цех поэтов” (1911 г.). Слуша лекции в Берлинския университет, завършва право (1909 г.) и филология (1911 г.) в Петербургския университет. През 1912 г. е съорганизатор на издателство „Гиперборей” и редактор на едноименното списание , сътрудничи на издателство „Всемирная литература”, от 1913 до 1917 г. е редактор и секретар на сп. „Аполлон”, след това до 1937 г. работи в Руската публична библиотека. Един от създателите на съветската школа на поетичния превод. Издадени са десетки книги с негов превод, сред които „Божествена комедия” на Данте. Владее свободно няколко езика, превежда творби на Шекспир, Шеридан, Молиер, Вега, Сервантес, Мериме, Ролан, Гьоте, Бокачо и др. Автор е на една стихосбирка – „Горный ключ” (1916 г.). Умира на 31 януари 1955 г. в Ленинград. Поезията му не е преиздавана.
ПЕТЕРБУРГ
Мъгливи утрини, усойни,
и всичко в лед е и мълчи.
Но светлина парадна, бойна
в тревожен въздух пак хвърчи.
Сърцето знае: в участ знойна,
в далечно, ново битие
ще тачим, строен град, ще помним
пророческите гласове,
горящия в живота беден
като стар спомен на слепци
сред дим небесен факел бледен
над смутни брегове с дворци.
ПЕТЕРБУРГ
Здесь утра трудны и туманны,
И все во льду, и все молчит.
Но свет торжественный и бранный
В тревожном воздухе сквозит.
Но сердце знает: в доле знойной,
В далеком, новом бытии
Мы будем помнить, город стройный,
Виденья вещие твои
И нам светивший, в жизни бедной,
Как память ветхая слепцов,
В небесном дыме факел бледный
Над смутным берегом дворцов.
1912 г.
---------------------------------------------
Михаил Лопатто
Руският поет, писател, литературен историк и преводач Михаил Лопато (Михаил Осипович Лопатто) е роден на 6/18 септември 1892 г. в гр. Вилнюс. Завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1917 г.). Съосновател е на литературния кръг „Омфалитический Олимп” (1916 г.), основател е на изд. „Омфалос” (1916-1919 г.). През 1920 г. емигрира в Турция, а от 1921 г. живее в Италия. По време на Втората световна война участва в антифашисткото движение. Автор е на стихосбирките „Избыток” (1916 г.), „Круглый стол” (1919 г.), „Стихи” (1959 г.), на романа „Чертов сын. Россия 1904-1928” (1977 г.) и др. Умира на 26 януари 1981 г. в гр. Флоренция.
В ЛОДКА СЪННА, ЛОДКА СИНЯ
В лодка сънна, лодка синя в синевата търсим път,
да успокоим клепачи, рамена да се допрат.
Там под нас е тъмен студ, а с нас са слънце, зной, лъчи
с нежен шепот, звучен плясък на веслата ни звучи.
В лека лодка, в лодка синя забрави и не тъжи.
Усмихни се на простора, сред вълни ръка сложи.
Син простор, талази сини, сладък син сън ни обви.
Лек ветрец ни носи... Ти се смей, заспивай, забрави.
ЛОДКИ СОННОЙ, ЛОДКИ СИНЕЙ
Лодки сонной, лодки синей в синеву направив путь,
Опустить блаженно веки и плечом к плечу прильнуть.
Там, под нами, темный холод, с нами – солнце, зной и блеск,
Нежный лепет, легкий шорох, плоских весел звучный всплеск.
В легкой лодке, в лодке синей все забудь и не грусти.
Улыбнись прозрачным струям, в воду руки опусти.
Небо сине, волны сини, сладко синим сном уснуть.
Нас уносит легким ветром… Улыбнись, усни, забудь.
-----
В ЗНОЕН ДЕН НА КАМЪК СРЕД ВОДИТЕ
В зноен ден на камък сред водите бях живял
и облиза ме нахлуващ мътно-топъл вал,
радост или болка бе, изплувал, не разбрах!
В устните гореше сол с горчивата си прах.
С нежна пяна розовяха пясъчни била
като шипков ален храст зад пенеста мъгла.
Аз от страх очи затворих пред мъглата, тя
се изля в мен тяло в тяло, нежно връхлетя.
Щом прониза ме, замина към планински склон.
А сърцето ми откликна със сърдечен стон.
В ЗНОЙНЫЙ ДЕНЬ У СИНИХ ВОД НА КАМНЕ
В знойный день у синих вод на камне я лежал,
И слизнул меня, нахлынув, мутно-теплый вал,
Выплыв, я не знал, что было: сладость или боль?
На губах моих еще пылала горько соль.
Нежной пеной розовели гладкие пески.
Как шиповники, алели в пенной мгле соски.
Я закрыл глаза пред нею в страхе, и Она
Пролилась мне в тело телом, длительно нежна.
И ушла по горным склонам. Сердце пронзено,
Отозвалось только стоном ей вослед оно.
---------------------------------------------
Модест Гофман
Руският поет, литературовед и филолог Модест Гофман (Модест Людвигович Гофман) е роден на 29 юни/11 юли 1887 г. в Петербург. Завършва академията на Първия кадетски корпус в Петербург (1905 г.), учи в историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1905-1010 г.). Работи в Пушкинския дом и в Руската академия на науките. През 1922 г. емигрира във Франция, преподава в руски и френски учебни заведения, чете лекции в парижкия университет Сорбоната. Съставител и редактор е на антологията „Книга о рус. поэтах последнего десятилетия” (1909 г.). Автор е на стихосбирките „Кольцо. Тихие песни скорби” (1907 г.) и „Гимны и оды” (1910 г.), на книгите с литературознание и литературна критика „Книгу о русских поэтах последнего десятилетия” (1907 г.), „Поэзия Боратынского” (1915 г.), „Пушкин. Первая глава науки о Пушкине” (1922 г.), „К вопросу о преподавании теории словесности и истории русской литературы” (1927 г.), „Пушкин. Психология творчества” (1928 г.), „История русской литературы от ее возникновения до наших дней” (1928 г.), „Русская литература в эмиграции” (1957 г.) и др. Умира на 6 март 1959 г. в Париж.
СОНЕТ
Там вечното вовек лежи във всеки камък.
В колони мраморни застива красота.
Там пантеон е. Радости и простота
в съдружие с премъдрост свята са отдавна.
Тук бедна е земята – жалки са места.
Селата стенат жално, плаче песен клета
сред роден край и няма участ по-проклета,
Русия. Тук прокълната е радостта.
Там – всичко е огромно... Тук – простор и горест.
Там свят е съвършен, там Хелиос жужи.
Печал и жалби тук редят премала морна.
Тук – мъка е огромна... Божи рай лежи
зарит. Предвестия за радост се оформят,
но който е в тъга потънал, ще тъжи.
СОНЕТ
Э. В. Дилю
Там вечное навек застыло в каждом камне.
В колоннах мраморных застыла Красота.
Там создан Пантеон. Там радость, простота
С святой Премудростью в содружестве издавне.
Здесь бедная земля – убога и проста.
Здесь – стоны деревень, и песни нет печальней,
Чем песнь родных равнин, и доли безотрадней,
Твоей, Россия, нет. Здесь радость проклята.
Там – все великое… А здесь – простор и стоны…
Там – совершенное, там Гелиос горит.
Тоски и жалобы здесь грустная истома.
Здесь – грусть великая… Здесь Божий клад зарыт.
Предвестьем радости здесь зеленеют склоны:
В ком так глубока грусть – найдет, о чем грустить.
---------------------------------------------
Надежда Павлович
Руската поетеса, писателка, литературен критик и преводач Надежда Павлович (Надежда Александровна Павлович) е родена на 17/29 септември 1895 г. в селище близо до н. Лаудон, Лифляндска губерния, сега на територията на Латвия. Учи в историко-филологическия факултет на Висшите женски курсове в Москва. Първите й поетични публикации са от 1911 г. във в. „Псковская жизнь” и в списания и алманаси като „Сполохи”, „Альманах муз”, „Записки мечтателей” и „Первом сборнике молодых поэтов”. Член е на литературния кръг към сп. „Млечный путь” (1915-1916 г.), през годините на Гражданската война е секретар на комисариата по просвета и член на президиума на Съюза на поетите, основател е на петербургския отдел на Съюза на поетите (1920 г.). Превежда творчеството на румънски поети. Авторка е на стихосбирките „Берег” (1922 г.), „Золотые ворота” (1923 г.), „Шелка победы” (1943 г.), „Бранные кони” (1944 г.), „Думы и воспоминания” (1962 г.), „Сквозь долгие года” (1977 г.), „На пороге” (1981 г.), на сборниците с мемоарни очерци „За гранью прошлых дней” (1920 г.) и „Воспоминаний об Александре Блоке” (1964 г.) и на книгите за деца „Капризник Тики” (1925 г.), „Паровоз-гуляка” (1925 г.), „Веселая пчелка” (1930 г.), „Коза в огороде” (1930 г.) и др. Умира на 3 март 1980 г. в Москва.
ВРАЖДЕБНА НОЩТА Е
Враждебна нощта е с безмерна тъга,
космато небето над мътна река;
и скита, и стене студът, и свисти,
до кръста Исакий сред преспи стои.
Ти буца си черна, край църквата свит,
лежиш, от живота и Бога убит.
Ненужна на никого бдиш чистота,
нечута от никой таиш песента,
о, своята песен, дори да блести,
без таз чистота ще забравиш и ти.
НЕДОБРАЯ НОЧЬ
Недобрая ночь с недоброй тоской;
Косматое небо встает над рекой,
И бродит, и стонет, и свищет мороз;
По пояс Исакий в сугробы врос.
И черным комком у церковных плит
Лежишь ты, жизнью и Богом убит.
Твоя чистота никому не нужна,
И песня твоя никому не слышна,
Да, верно, и не было той чистоты,
А песни своей не запомнишь и ты.
---------------------------------------------
Наталия Крандиевская-Толстая
Руската поетеса Наталия Крандиевска-Толстая (Наталья Васильевна Крандиевская-Толстая) е родена на 21 януари/2 февруари 1888 г. в Москва. Пише стихове от ученическите си години. Литературният й дебют е в сп. „Муравей” (1901 г.), след което сътрудничи на издания като „Курьер”, „Образование”, „Журнал для всех”, „Русская мысль”, „Правда”, „Маски”, „Альманах зрителя” и др. От 1915 до 1935 г. е съпруга на писателя Алексей Толстой. Няколко години живее в Париж и Берлин, но през 1923 г. се връща в Русия. Авторка е на стихосбирките „Стихотворения” (1913 г.), „Стихотворения. Кн. 2” (1919 г.), „От лукавого” (1922 г.), на поетични сборници и цикли за деца като „Колыбельная песня” (1921 г.), „Веселые пустяки” (1923 г.), „Гришкины путешествия” (1923 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1943 г.). През 1946 г. подготвя нова книга, която обаче е спряна и тиражът й е унищожен. Умира на 17 септември 1963 г. в Ленинград. Посмъртно излизат книгите й „Вечерний свет” (1972 г.) и „Дорога” (1985 г.).
АХ, СВЯТ ОГРОМЕН
Ах, свят огромен в пролетния здрач!
Живот томителен, по другояче ласкав...
Сърце не чака ли сполука сластна,
желана среща, палав друг играч?
Лицата срещнати бледнеят в мътен ден!
Не се познавам в огледалната витрина...
А може би минаваш ти сега край мен,
за мен предназначен, сред хората единствен!
АХ, МИР ОГРОМЕН
Ах, мир огромен в сумерках весной!
И жизнь в томлении к нам ласкова иначе...
Не ждать ли сердцу сладостной удачи,
Желанной встречи, прихоти шальной?
Как лица встречные бледнит и красит газ!
Не узнаю свое за зеркалом витрины...
Быть может, рядом, тут, проходишь ты сейчас,
Мне предназначенный, среди людей – единый!
1915 г.
-----
ТВОЙТО МИЛО ЛИЦЕ НЕ ВИЖДАМ
На внучката Шурочка
Твойто мило лице не виждам,
чувам твоя прекрасен глас.
Приближи се към мен, по-близко,
нека с длан те докосна аз.
От косите ти – лъх ароматен.
Твоят лик за да се освети,
трия на очилата стъклата...
Таз мътилка очите гнети!
Казваш: „Няма да скитам навън.”
Към гръдта ми се скланяш неволно.
Как с това да не бъда доволна
и щастлива все пак да съм?
ЧЕРТ ЛИЦА ТВОЕГО НЕ ВИЖУ
Внучке Шурочке
Черт лица твоего не вижу,
Слышу голос любимый твой.
Подойди ко мне, стань поближе,
Дай коснуться тебя рукой.
От волос твоих – запах теплый.
Чтоб тебя разглядеть как-нибудь,
Протираю очков своих стекла…
Надоела в глазах эта муть!
Говоришь: „Не хочу уходить”.
И к плечу прислонилась невольно.
Разве этого мне не довольно,
Чтобы всё же счастливой быть?
1958 г.
---------------------------------------------
Наталия Кугушева
Руската поетеса Наталия Кугушева (Наталья Петровна Кугушева) е родена на 24 септември 1899 г. в Москва. Първите си стихотворения пише в детските си години. Завършва гимназия (1917 г.), учи в Литературния институт на Брюсов (1921-1922 г.) и се включва в бурния литературен московски живот, като членува във Всерусийския съюз на поетите (1918 г.), група „Желтый дом” (1919 г.), сдружение „Зеленой мастерской” (1920 г.), „Литературный особняк” (1920 г.) и др. Няма издадена стихосбирка, подготвя две книги, които обаче не излизат. До 1930 г. публикува в издания само няколко стихотворения, а след това нито едно. Придружава мъжа си, който е репресиран и интерниран в Казахстан, живее в мизерия. До края на живота си продължава да пише стихове, които по чудо достигат до наши дни и са публикувани чак през 2011 г. Умира на 5 декември 1964 г. в гр. Кучино, Московска област.
БЕЗУМЕН ВАЛС
Кой чакал е развой на тази партитура
под диригентска палка на безумния маестро?
Лети светът. Бучат в турнета туби,
зашеметява „па”-та гръмкият оркестър.
Непоносими валсове парчета
издигат в грохотна изпепелена лента,
лети светът. Звезди избухват редом,
лети под диви писъци на инструменти.
Кой чакал е развой на тази партитура
и кой ли преработи валс безумен в ноти?
Лети светът. Необуздани туби,
но най-неистови – железните фаготи.
БЕЗУМНЫЙ ВАЛЬС
Кому предугадать развитье партитуры
Под дирижерской палочкой безумного маэстро?
Несется мир. Всё бешенее туры
И па сбиваются, оглушены оркестром.
И только клочья вальсов нестерпимых,
Дрожа, взвиваются испепеленной лентой,
А мир несется. Рвутся звезды мимо,
Неистовый летит под вскрики инструментов.
Кому предугадать развитье партитуры,
И кто переложил безумный вальс на ноты?
Несется мир. Неистовее туры,
Но всех неистовей железные фаготы.
---------------------------------------------
Николай Агнивцев
Руският поет и драматург Николай Яковлевич Агнивцев е роден на 8/20 април 1888 г. в Москва. Учил е в историко-филологическия факултет при университета в Санкт Петербург (1909-1911 г.). Първото си стихотворение публикува през 1908 г. Печата в различни вестници и списания като „Петербургской газете”, „Биржевых ведомостях”, „Голосе земли”, „Пятак”, „Солнце России”, „Сатириконе”, „Столице и усадьбе” и др., създава популярното театър-кабаре „Би-ба-бо” и обновеното кабаре „Кривой Джимми”, а след емигрантския му период в Германия (1921-1923 г.) сътрудничи на сатирични списания като „Крокодил”, пише текстове за театъра, естрадата и цирка. По негови стихове са създавали музика композиторите Сергей Прокофиев, Александър Вертински, Сергей Никитин, Исак Дунаевски и др. Автор е на десетина стихосбирки и на над 20 книги за деца, между които „Мои песенки” (1921 г.), „Блистательный Санкт-Петербург” (1923 г.), „Как примус захотел Фордом сделаться” (1924 г.), „Спор между домами” (1925 г.), „Октябрёнок-постреленок” (1925 г.), „От пудры до грузовика” (1926 г.), „Кит и снеток” (1927 г.), „Рикша из Шанхая” (1927 г.) и др. Умира на 29 октомври 1932 г. в Москва.
ПРИНЦЕСА АННА
От любимата си спалня
огорчен до своя трон,
пребледнял, съвсем печален
се придвижи крал Гакон.
И с тъга неизразима
бе салонът поздравен:
„Поздрав вам, народ любими!”
Отговарят: „Добър ден!” –
114 хофмайстори,
30 церемониалмайстори,
48 камерхери,
345 куриери
и 400 пажове.
И треперейки, уплашен
се оплака крал Гакон:
„Днес една особа наша
ни обля със срам и стон!
Ясно е, че сме проклети,
Бог наказва ни за грях!
Как е станало, кажете!”
Отговарят тъжно: „Ах!” –
114 хофмайстори,
30 церемониалмайстори,
48 камерхери,
345 куриери
и 400 пажове.
„Нашата принцеса Анна,
мила и добра преди,
неочаквано и странно
без женитба син роди!
В гафа с нашата принцеса
(Чакам честен, ясен глас!),
кой от вас е в туй замесен?”
отговарят тихо: „Аз!” –
114 хофмайстори,
30 церемониалмайстори,
48 камерхери,
345 куриери
и 400 пажове.
ПРИНЦЕССА АННА
Из своей опочивальни,
Чем-то очень огорчен,
Побледневший и печальный
Вышел в зал король Гакон.
И в тоске невыразимой
Молвил, вставши на ступень:
„Здравствуй, мой народ любимый!”
И сказали: „Добрый день!” –
114 гофмейстеров,
30 церемониймейстеров,
48 камергеров,
345 курьеров
И 400 пажей!..
И дрожа, как от озноба,
Продолжал Гакон-король:
„Нам сейчас одна особа
Причинила стыд и боль!
Видно, нас днесь в это лето
За грехи карает бог!
Что вы скажете на это?”
И сказали грустно: „Ох!” –
114 гофмейстеров,
30 церемониймейстеров,
48 камергеров,
345 курьеров
И 400 пажей!..
„Наша дочь принцесса Анна,
Позабыв свои дела,
Неожиданно и странно
Нынче сына родила!
Мы б узнать от вас хотели
(Будьте ж честны и прямы!),
Кто замешан в этом деле?!”
И сказали тихо: „Мы!” –
114 гофмейстеров,
30 церемониймейстеров,
48 камергеров,
345 курьеров
И 400 пажей!..
-----
СМЪРТТА НА ПОЕТА
Знайте: някога някъде някак
там самотен поет е живял...
Като всеки поет на земята
писал, любил, пил вино и пял.
Не дочакал богатство и слава,
а смъртта го пресрещнала там:
„– Ти поет си, безсмъртен си! С право
как ли с мен да те взема, не знам!”
Не побягнал, с усмивка голяма
поклонил се и казал в ответ:
„– Нивга аз не отказвам на дама!
Цял съм ваш!”
И умрял тоз поет.
СМЕРТЬ ПОЭТА
Знайте: как-то, когда-то и где-то
Одинокий поэт жил да был...
И всю жизнь свою, как все поэты,
Он писал, пил вино и любил.
Обогнавши Богатство и Славу,
Смерть пришла и сказала ему:
– Ты поэт и бессмертен!.. И право,
Как мне бить, я никак не пойму?!!
Улыбаясь, развел он руками
И с поклоном промолвил в ответ:
– В жизни я не отказывал даме!
Вашу руку!..
И умер поэт.
---------------------------------------------
Николай Асеев
Руският поет и преводач Николай Асеев (Николай Николаевич Асеев, истинска фамилия Штальбаум) е роден на 28 юни/10 юли 1889 г. в Лгов, Курска губерния. Завършил е Московския търговски институт и филологическите факултети при Московския и Харковския университет. Близък приятел е на Маяковски и на Пастернак. Следва литературните направления социалистически реализъм и футуризъм. Автор е на над 70 стихосбирки, между които „Ночная флейта” (1914 г.), „Зор” (1914 г.), „Николай Асеев, Григорий Петников” (1915 г.), „Ой конин дан окейн!” (1916 г.), „Оксана” (1916 г.), „Бомба” (1921 г.), „Сибирская бась” (1922 г.), „Софрон на фронте” (1922 г.), „Аржаной декрет” (1922 г.), „Стальной соловей” (1922 г.), „Совет ветров” (1923 г.), „Необычайные приключения мистера Веста в стране большевиков” (1924 г.), „Октябрьские песни” (1925 г.), „За рядом ряд” (1925 г.) и др.; на книги с проза като „Расстрелянная земля” (1925 г.) и др. По негови сценарии са заснети филмите „Броненосецът Потьомкин” (1925 г.) и „Федкината правда” (1925 г.). Умира на 16 юли 1963 г. в Москва.
ВЪРБА
Аз на седми етаж на балкона си имам зеленичка ива.
Вятър духне ли, нейната сянка в стената клони.
Как тревожна е, колко е волна и жизнелюбива
тази трепетна дан на природата в моите дни!
Вятър брули я, нейните клони накланя ревниво,
сякаш иска върбата да върне към земен покой;
с мен е моята ива, зелената гъвкава ива,
с мен е в студ вледеняващ и в хапещ безжалостен зной.
Под балкона ще мине критик и презрително-криво
ще рече: „Що за чудо! Върби зеленят всеки ден!”
Да, но не и на седмия! Ива е чудо красиво,
че с гората сбогува се и се засели при мен.
ИВА
У меня на седьмом этаже, на балконе, – зеленая ива.
Если ветер, то тень от ветвей ее ходит стеной;
это очень тревожно и очень вольнолюбиво –
беспокойство природы, живущее рядом со мной!
Ветер гнет ее ветви и клонит их книзу ретиво,
словно хочет вернуть ее к жизни обычной, земной;
но – со мной моя ива, зеленая гибкая ива,
в леденящую стужу и в неутоляемый зной.
Критик мимо пройдет, ухмыльнувшись презрительно-криво:
– Эко диво! Все ивы везде зеленеют весной! –
Да, но не на седьмом же! И это действительно диво,
что, расставшись с лесами, она поселилась со мной!
-----
КАК ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ АЗ
Как да живея без теб аз!
В дъжд съм без теб като сух цвят,
пек ли е, зъзна без теб в мраз.
Пустош без теб е Москва – ад.
Дълга година е всеки миг;
времето как да се натроши!
Даже в небето лазурен блик
с каменна тягост без теб тежи.
Нищо не искам да знам – как
беден е брат, враг е сразен,
нищо не чакам, освен пак
твоите стъпки да чуя до мен.
Я НЕ МОГУ БЕЗ ТЕБЯ ЖИТЬ
Я не могу без тебя жить!
Мне и в дожди без тебя – сушь,
Мне и в жару без тебя – стыть.
Мне без тебя и Москва – глушь.
Мне без тебя каждый час – с год;
Если бы время мельчить, дробя!
Мне даже синий небесный свод
Кажется каменным без тебя.
Я ничего не хочу знать –
Бедность друзей, верность врагов,
Я ничего не хочу ждать,
Кроме твоих драгоценных шагов.
---------------------------------------------
Николай Бурлюк
Руският поет, писател и теоретик на изкуствата Николай Бурлюк (Николай Давидович Бурлюк) е роден на 22 април/4 май 1890 г. в с. Котелва, Харковска губерния. Първите му поетични публикации са от 1910 г. Завършва физико-математическия факултет на Петербургския университет (1914 г.). Активно печата поезия в издания на кубофутуристите и футуристите като „Студия импрессионистов”, „Садок судей”, „Пощёчина общественному вкусу”, „Весеннее контрагентство муз”, „Дохлая луна”, „Требник троих”, „Рыкающий Парнас”, „Затычка”, „Московские мастера”, „Союз молодежи”, „Первый журнал русских футуристов” и др. Пише стихове, лирични разкази и теоретични статии, формулиращи основните принципи на футуристичната литература. Член е на литературната група „Гилея” (1910 г.). Публикува книгата „О пародии и о подражании” (1913 г.). През 1916 г. е мобилизиран в действащата армия и до 1919 г. се сражава в състава на различни армии на страната на белите. През 1920 г. е арестуван от червеноармейците, на 25 декември 1920 г. тричленка на т.нар. особен отдел го осъжда на смърт и на 27 декември 1920 г. е разстрелян в гр. Херсон, Украйна.
НОЩНА СМЪРТ
През равнодушното си време,
от вятър мразовит пронизан,
перона хлъзгав край вагона
с крак гърчав ще премина през нощта,
насрещните дървета сухи
клонят лица, със сняг покрити,
в полята на гнева ще рухнат
като крила на болни птици.
НОЧНАЯ СМЕРТЬ
Из равнодушного досуга
Прохваченный студеным вихрем
Площадку скользкую вагона
Ногою судорожною мину,
И ветви встречные деревьев,
Взнеся оснеженные лица,
Низвергнутся в поляны гнева,
Как крылья пораженной птицы.
1914 г.
---------------------------------------------
Николай Гумильов
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Николай Гумильов (Николай Степанович Гумилёв) е роден на 3/15 април 1886 г. в Кронщад. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Тифлисском листке” през 1902 г. През 1906-1907 г. живее в Париж, където изучава живопис, слуша лекции по френска литература в Сорбоната и издава сп. „Сириус”. Пътешества в различни страни на Европа и Африка. През 1912 г. изучава старофренска поезия в историко-филологическия факултет на Петербургския университет. Съиздател е на сп. „Аполлон” (1909 г.) и сп. „Гиперборей” (1912 г.), съосновател е на литературното общество „Цех поэтов” (1911 г.). Доброволец е в Първата световна война, има военни отличия. Член е на Всерусийския съюз на поетите (1920 г.). Автор е на стихосбирките „Горы и ущелья” (в ръкопис, 1901 г.), „Путь конквистадоров” (1905 г.), „Романтические цветы” (1908 г.), „Жемчуга” (1910 г.), „Чужое небо” (1912 г.), „Колчан” (1916 г.), „Костёр” (1918 г.), „Фарфоровый павильон” (1918 г.), „Шатёр” (1921 г.), „Огненный столп” (1921 г.), на 8 пиеси, сред които драматичната приказка „Дитя Аллаха” (1917 г.) и драматичната поема „Гондла” (1917 г.), книги с преводна поезия, литературна критика и др. Създател е и един от водещите руски представители на течението акмеизъм. На 26 август 1921 г. близо до Петроград Гумильов е разстрелян като участник в контрареволюционен заговор. През 1992 г. поетът е реабилитиран.
ДВЕТЕ РОЗИ
Пред портите на рая – дивни
две рози с пищна красота,
но розата на страст е символ,
а земна рожба е страстта.
Едната мило розовее
като девица с нежен свян,
а другата сред пурпур грее,
познала там любовен плам.
На прага мъдър на вселената
така Всевишният реши:
жарта на страстното горене
към райски тайнства приобщи!
ДВЕ РОЗЫ
Перед воротами Эдема
Две розы пышно расцвели,
Но роза – страстности эмблема,
А страстность – детище земли.
Одна так нежно розовеет,
Как дева, милым смущена,
Другая, пурпурная, рдеет,
Огнем любви обожжена.
А обе на Пороге Знанья...
Ужель Всевышний так судил
И тайну страстного сгоранья
К небесным тайнам приобщил!
-----
РАБОТНИКЪТ
Той стои пред нажежени пещи,
невисок е възрастен човек.
В кроткия му поглед се усеща
под клепачи морни бурен век.
Другите работници заспиват,
само той единствено не спи:
все зает куршуми да отлива,
вдън земята да ме потопи.
Свършва, вече поглед не намръщва.
Връща се у тях. Блести луна.
Топла на легло голямо вкъщи
го очаква сънена жена.
Тоз куршум, отлят от него, свири
над разпенената Двина с вой,
тоз куршум гърдите ми намира,
за живота ми пристига той.
И ще падна, смъртно ще надничам
в минали постъпки и слова,
а кръвта ми топла ще се стича
в суха, прашна, смачкана трева.
За живота кратък, тъжен, гузен
Господ ще ми въздаде вовек.
Туй направи в светлосива блуза
невисок и възрастен човек.
РАБОЧИЙ
Он стоит пред раскаленным горном,
Невысокий старый человек.
Взгляд спокойный кажется покорным
От миганья красноватых век.
Все товарищи его заснули,
Только он один еще не спит:
Все он занят отливаньем пули,
Что меня с землею разлучит.
Кончил, и глаза повеселели.
Возвращается. Блестит луна.
Дома ждет его в большой постели
Сонная и теплая жена.
Пуля, им отлитая, просвищет
Над седою, вспененной Двиной,
Пуля, им отлитая, отыщет
Грудь мою, она пришла за мной.
Упаду, смертельно затоскую,
Прошлое увижу наяву,
Кровь ключом захлещет на сухую,
Пыльную и мятую траву.
И Господь воздаст мне полной мерой
За недолгий мой и горький век.
Это сделал в блузе светло-серой
Невысокий старый человек.
-----
ЗАБЛУДЕНИЯТ ТРАМВАЙ
Крачех по улица непозната,
някъде грачеха врани май,
свиреше лютня, гърмяха недрата –
волно летеше към мен трамвай.
Как на стъпалото му аз скочих,
беше загадка дори за мен;
огнена диря след нас се точи
в светлия прилив на странен ден.
Той като буря се втурна към здрача,
в бездна от време се заблуди...
Спрете мотрисата, спрете, водачо,
ватман, обхождаме чужди дни!
Късно е. Може би в друга вселена
ние сме вече, над палми летим,
бродим над Нева, над Нил и Сена,
в мостове три колеса гърмим.
Вози след нас изпитателен поглед,
взрян през стъклото в нашия път,
бедният старец – разбира се, този,
който наскоро загина в Бейрут.
Где съм? Тъй морно е, тъй тревожно
тупка сърцето ми, търси ответ:
„Виждаш ли гара, където ще можем
в Индия дух да откупим с билет?”
Надписи... Буквите кървави стават,
пишат: „Зелено е” – знам, уви,
зеле и лен не предлагат, продават
вместо цвекло само мъртви глави.
В риза червена, с лице като виме
сряза палачът и мойта глава,
тя се търкулна при другите чинно,
падна в сандъка под тях при това.
А до пресечка стои ограда,
сива трева, дом с прозорчета три...
Спрете, водачо, тук спомени страдат,
спрете трамвая и тези игри!
Машенка, тук си живяла и пяла,
моя любима ти тук си била,
где са сега твоят глас, твойто тяло,
как ли, о, как да умреш си могла?
Стенеше в стаята, бе гореща;
плитка напудрил, в двореца гост бях,
с императрицата имах среща,
с теб да се видя след туй не успях.
Доста по-късно разбрах: свободата
чакан светлик е, но тежък товар,
хора и сенки стоят зад вратата
в тоз всепланетен безлик зоопарк.
Вятърът – сладка омръзнала птица,
конник по моста препуска насам –
длани в железни юзди-ръкавици,
святка с копита конят голям.
Крепост вовек православна прославящ,
врязан Исак е над храма свещен,
там ще отслужа молебен за здраве
с Машенка и панихида за мен.
Вечна в сърцето ми мрачна е зима,
трудно се диша, ад е сега...
Машенка моя, не знаех, че има
толкова силни любов и тъга.
ЗАБЛУДИВШИЙСЯ ТРАМВАЙ
Шел я по улице незнакомой
И вдруг услышал вороний грай,
И звоны лютни, и дальние громы, –
Передо мною летел трамвай.
Как я вскочил на его подножку,
Было загадкою для меня,
В воздухе огненную дорожку
Он оставлял и при свете дня.
Мчался он бурей темной, крылатой,
Он заблудился в бездне времен...
Остановите, вагоновожатый,
Остановите сейчас вагон.
Поздно. Уж мы обогнули стену,
Мы проскочили сквозь рощу пальм,
Через Неву, через Нил и Сену
Мы прогремели по трем мостам.
И, промелькнув у оконной рамы,
Бросил нам вслед пытливый взгляд
Нищий старик, – конечно, тот самый,
Что умер в Бейруте год назад.
Где я? Так томно и так тревожно
Сердце мое стучит в ответ:
„Видишь вокзал, на котором можно
В Индию Духа купить билет?”
Вывеска... кровью налитые буквы
Гласят: „Зеленная”, – знаю, тут
Вместо капусты и вместо брюквы
Мертвые головы продают.
В красной рубашке, с лицом как вымя,
Голову срезал палач и мне,
Она лежала вместе с другими
Здесь, в ящике скользком, на самом дне.
А в переулке забор дощатый,
Дом в три окна и серый газон...
Остановите, вагоновожатый,
Остановите сейчас вагон.
Машенька, ты здесь жила и пела,
Мне, жениху, ковер ткала,
Где же теперь твой голос и тело,
Может ли быть, что ты умерла?
Как ты стонала в своей светлице,
Я же с напудренною косой
Шел представляться Императрице
И не увиделся вновь с тобой.
Понял теперь я: наша свобода –
Только оттуда бьющий свет,
Люди и тени стоят у входа
В зоологический сад планет.
И сразу ветер знакомый и сладкий,
И за мостом летит на меня
Всадника длань в железной перчатке
И два копыта его коня.
Верной твердынею православья
Врезан Исакий в вышине,
Там отслужу молебен о здравье
Машеньки и панихиду по мне.
И всё ж навеки сердце угрюмо,
И трудно дышать, и больно жить...
Машенька, я никогда не думал,
Что можно так любить и грустить.
1921 г.
-----
ОТНОВО ЩЕ СИ СПОМНЯТЕ ЗА МЕН
Отново ще си спомняте за мен,
за моя свят вълнуващ, безподобен,
нелеп свят с жар и песни вдъхновен,
между останалите нелъжовен.
Там можех с Вас да бъда, но не бях,
за Вас той беше малко или много,
навярно слаби стихове редях
и непристойно Ви зовях от Бога.
Но всеки път без сили ще сте тук,
ще кажете: „Не смея да си спомням,
нали ме очароваше свят друг
с обикновена груба прелест своя.”
ЕЩЕ НЕ РАЗ ВЫ ВСПОМНИТЕ МЕНЯ
Еще не раз Вы вспомните меня
И весь мой мир, волнующий и странный,
Нелепый мир из песен и огня,
Но меж других единый необманный.
Он мог стать Вашим тоже, и не стал,
Его Вам было мало или много,
Должно быть плохо я стихи писал
И Вас неправедно просил у Бога.
Но каждый раз Вы склонитесь без сил
И скажете: „Я вспоминать не смею,
Ведь мир иной меня обворожил
Простой и грубой прелестью своею”.
1917 г.
-----
ПОЩАДИ МЕ
Пощади ме, не стига ли жалната болка,
отчаяние, срам, изтерзан непокой!
Изоставих съблазни на козни съдбовни,
уморен и покорен, завинаги твой.
Твърде дълго се губехме в тъмните бездни
и вълни-зверове с упоителен гръб
ни въртяха и биха в прегръдки железни
към скалите, където се криеше скръб.
Но сега, сякаш бели коне в сетна битка,
буреносните облаци сплели са стяг.
Ако искаш, ще роним за обща молитва
скърцащ пясък на златния архипелаг.
ПОЩАДИ
Пощади, не довольно ли жалящей боли,
Темной пытки отчаянья, пытки стыда!
Я оставил соблазн роковых своеволий,
Усмиренный, покорный, я твой навсегда.
Слишком долго мы были затеряны в безднах.
Волны-звери, подняв свой мерцающий горб,
Нас крутили и били в объятьях железных
И бросали на скалы, где пряталась скорбь.
Но теперь, словно белые кони от битвы,
Улетают клочки грозовых облаков.
Если хочешь, мы выйдем для общей молитвы
На хрустящий песок золотых островов.
1909 г.
-----
ЩАСТИЕ
Аз с лодка кръжа от червено дърво
и флейтата ми от яспис е.
С вода от коприната махам петно,
а с вино – тревога в сърцето.
А щом плуваш с ладия лека и щом
ти с вино и с мила жена си,
какво още нужно е? Вече съвсем
си с гениите на небето.
СЧАСТЬЕ
Из красного дерева лодка моя,
И флейта моя из яшмы.
Водою выводят пятно на шелку,
Вином – тревогу из сердца.
И если владеешь ты легкой ладьей,
Вином и женщиной милой,
Чего тебе надо еще? Ты во всем
Подобен гениям неба.
1918 г.
-----
ХАЙКУ
Девойка с поглед на газела стана,
виж ти, съпруга на американец,
защо Колумб Америка откри?
ХОККУ
Вот девушка с газельими глазами
Выходит замуж за американца,
Зачем Колумб Америку открыл?
1917 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Аз винаги вървях по пътя на най-голямото съпротивление.
* * *
Всяка любов е първа.
* * *
Победа, слава, подвиг – бледи думи, изгубени сега.
* * *
Боговете като мухи се събраха около жертвоприносителя.
* * *
Като пожар в гората е любовта в съдбата.
* * *
На 18 години всеки прави от себе си приказка.
* * *
Аз, носителят на мисъл велика, не мога, не мога да умра.
* * *
Приятелю мой, прокълнат е този, който се страхува.
* * *
Аз съм вечният брат на пропастите и бурите.
* * *
От всичко казано се вижда, че преводачът на поет трябва да бъде поет, а освен това внимателен изследовател и проникновен критик, който, избирайки най-характерното за всеки автор, си позволява при необходимост да жертва останалото. И той трябва да забрави своята личност, мислейки само за личността на автора.
* * *
Първото, което привлича вниманието на читателя и по всяка вероятност е най-важното, макар и често неосъзнавано основание за създаването на стихотворение – това е мисълта или по-точно образът, защото поетът мисли образно.
* * *
Аз мисля, че в зората на човечеството хората също са живели нервно, творили са, умирали са рано. Трудно ми е да повярвам, че човек, който всеки ден обядва и всяка нощ спи, може да допринесе нещо в съкровищницата на културата на духа. Само пост и бдение, дори да са неволни, пробуждат в човека особени, дремещи преди това сили.
* * *
В тъгата на моята плът, в печалта на сърцето, и в пек, и в студ, в тъмнина и в мрак, във въздишки и плач – напред ще вървя аз!
* * *
Нека на света има сълзи, но на света има битки.
* * *
Смъртта е правдива, а животът мърмори лъжа.
* * *
В литературата няма други закони освен закона за радостното и плодотворно усилие – ето за това трябва винаги да ни напомня името на Теофил Готие. От 1836 г. до 1871 – годината на смъртта му, Готие пише всяка седмица фейлетони за театър, литература и изкуство, отначало в „La Presse”, а после в „Journal Officiel”. И въпреки че тази работа страшно му дотягала и му отнемала време и сили, които можел да използва за писане на стихове, и че той наричал с мъка свободното време десета муза – той се занимавал с нея така грижливо и даже вдъхновено, че фейлетоните му гърмели по цял Париж и на тях, повече отколкото на стиховете и романите, дължал своята популярност приживе.
* * *
Само умореният е достоен да се моли на боговете, само влюбеният – да стъпва по пролетните ливади.
* * *
Мъртвият и спящият приятел си приличат, двамата не познават лицето на смъртта.
* * *
Въпросът за римите много е занимавал поетите: Волтер е изисквал слухови рими, Теодор де Банвил – зрителни, Байрон охотно е римувал собствени имена и е използвал сложни рими, парнасците – богати, Верлен, обратното – приглушени, символистите често прибягват към асонанси. Преводачът следва да си изясни характера на римите на автора и да го спазва.
* * *
В стиховете често се срещат успоредици, повторения – пълни, обърнати, съкратени, точни указания за време или място, цитати, размесени в строфата, и други прийоми на особеното хипнотизиращо въздействие върху читателя. Препоръчва се те да се съхранят грижливо, като се жертва по-малко същественото. Освен това много поети обръщат голямо внимание на смисловото значение на римите.
* * *
Изпратиха нашия полк да огледа дали немците не искат да прережат пътя, а ако да, да им попречим. Работа чисто кавалерийска. Снарядите избухваха все по-близо и по-близо, все по-често и по-често, а ние никак не се безпокояхме и току-що пристигналият да ни отведе офицер каза, че пехотата вече се е оттеглила и обстрелват именно нас. Лицата на войниците веднага просветнаха. За малкия отряд е много ласкателно, когато изразходват за него тежки снаряди.
* * *
За да не измръзнеш, никога не си лягай с шинела, а само се покрий с него.
* * *
Наложи се да вървим право към предполагаемия враг. Аз тръгнах, привеждайки се и очаквайки всяка минута да получа куршум като този, който сам току-що изпратих на несретния немец. И право пред себе си в горичката видях лисица. Пухкавият червеникаво-кафяв звяр грациозно и бавно пълзеше между стволовете. Рядко в живота ми се е случвало да изпитам такава чиста, обикновена и силна радост. Където има лисица, там навярно няма хора. Пътят към нашето отстъпление е свободен.
* * *
Детски мъдро, до болка сладко усещане за собственото незнание – това ни дава неизвестното.
* * *
Само на небето са известни пределите на нашите сили, потомството ще прецени кой колко е укрил.
* * *
Колко сладко е да се живее, колко сладко е да се побеждават морето и момичетата, враговете и словото.
* * *
Звездите се накланяха близко-близко и бяха лъжливи и уверени като очите на девойка, която е съгрешила и иска да скрие своя позор.
* * *
Сърцето ти искаше битка: забрави за смъртта и не се страхувай!
* * *
Всяко направление е влюбено в един или друг творец и епоха. Скъпите гробове свързват хората повече от всичко.
* * *
Аз знам, че са ни дадени любовни нощи и ярки, горещи дни за война.
* * *
Да се боледува – това е такова безобразие, че дори семейството не бива да участва в него.
* * *
Аз смятам, че да се явиш на изпит, след като си се подготвил за него, това е все едно да играеш с белязани карти.
* * *
Бедност на въображението показва онзи, който си представя еволюцията на личността винаги в условията на времето и пространството.
* * *
Този, който е могъл да бъде с теб, вече няма какво да обича на земята.
* * *
Ние, уланите, разговаряхме със сериозните брадати казаци, проявявайки онази изискана любезност, с която се отнасят един към друг кавалеристите от различните части.
* * *
Нито един рицар не се страхува за съдбата на своята дама така, както кавалеристът за безопасността на артилерията, намираща се под негово прикритие. Това, че той може всяка минута да избяга, препускайки, го кара да остане на своя пост докрай.
* * *
За живия – да тъгува – е негова участ.
* * *
Забрави за смъртта – ще постигнеш живота!
* * *
Ние чувахме как спокойно-гордо прозвуча английският, набожно – руският, а испанският така празнично и бляскаво, сякаш цялата тази нация се състоеше от двайсетгодишни юноши и девойки, събрали се да потанцуват.
* * *
Какъв скандал! В присъствието на целия двор, в присъствието на самия крал да се осмели да прочете хубави стихове!
* * *
Да се разрушават легендите се оказа по-трудно, отколкото да се създават.
* * *
И най-добрата девойка не може да даде повече от това, което има в нея.
* * *
И в мъката сърцето намира наслада.
* * *
Светът е само лъч от образа на приятеля, всичко друго е негова сянка.
* * *
Ние ще се срещнем, може би – светът е голям.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Я всегда шел по линии наибольшего сопротивления.
* * *
Каждая любовь первая.
* * *
Победа, слава, подвиг – бледные слова, затерянные ныне.
* * *
Боги, как мухи, собрались к приносящему жертву.
* * *
Как пожар в лесу, любовь – в судьбе.
* * *
В 18 лет каждый из себя делает сказку.
* * *
Я, носитель мысли великой, не могу, не могу умереть.
* * *
Друг мой, тот, кто боится, проклят.
* * *
Я пропастям и бурям вечный брат.
* * *
Из всего сказанного видно, что переводчик поэта должен быть сам поэтом, а, кроме того, внимательным исследователем и проникновенным критиком, который, выбирая наиболее характерное для каждого автора, позволяет себе, в случае необходимости, жертвовать остальным. И он должен забыть свою личность, думая только о личности автора.
* * *
Первое, что привлекает внимание читателя и, по всей вероятности, является важнейшим, хотя часто бессознательным, основанием для создания стихотворения – это мысль или, точнее, образ, потому что поэт мыслит образами.
* * *
Я думаю, что на заре человечества люди так же жили нервами, творили много и умирали рано. Мне с трудом верится, чтобы человек, который каждый день обедает и каждую ночь спит, мог вносить что-нибудь в сокровищницу культуры духа. Только пост и бдение, даже если они невольные, пробуждают в человеке особые, дремавшие прежде силы.
* * *
В тоске моей плоти, в печали сердца, и в жар и в стужу, в темноте и во мраке, во вздохах и плаче, – вперед пойду я!
* * *
Пусть в мире есть слезы, но в мире есть битвы.
* * *
Правдива смерть, а жизнь бормочет ложь.
* * *
В литературе нет других законов, кроме закона радостного и плодотворного усилия – вот о чем всегда должно нам напоминать имя Теофиля Готье. С 1836 по 1871, год смерти, Готье писал еженедельные фельетоны о театре, литературе и искусстве, сначала в „La Presse”, потом в „Journal Officiel”. И несмотря на то, что эта работа страшно тяготила его, отнимая время и силы, которые можно было бы употребить на писание стихов, так, что он с горечью называл свободное время десятой музой, – он занимался ею так заботливо и даже вдохновенно, что его фельетоны гремели по всему Парижу и им, более чем стихам и романам, он обязан своей популярностью при жизни.
* * *
Только усталый достоин молиться богам, только влюблённый – ступать по весенним лугам.
* * *
Мертвый и спящий друг с другом схожи, оба не знают лика смерти.
* * *
Вопрос о рифмах много занимал поэтов: Вольтер требовал слуховых рифм, Теодор де Банвиль – зрительных, Байрон охотно рифмовал имена собственные и пользовался составными рифмами, парнасцы – богатыми, Верлен, наоборот, – потушенными, символисты часто прибегают к ассонансам. Переводчику следует выяснить себе характер рифм автора и следовать ему.
* * *
В стихах часто встречаются параллелизмы, повторения полные, перевернутые, сокращенные, точные указания времени или места, цитаты, вкрапленные в строфу, и прочие приемы особого, гипнотизирующего воздействия на читателя. Их рекомендуется сохранять тщательно, жертвуя для этого менее существенным. Кроме того, многие поэты обращали большое внимание на смысловое значение рифмы.
* * *
Наш полк отправили посмотреть, не хотят ли немцы перерезать дорогу, и если да, то помешать им в этом. Работа чисто кавалерийская. Снаряды рвались все ближе и ближе, все чаще и чаще, мы нисколько не беспокоились, и только подъехавший, чтобы увести нас, офицер сказал, что пехота уже отошла и это обстреливают именно нас. У солдат сразу просветлели лица. Маленькому разъезду очень лестно, когда на него тратят тяжелые снаряды.
* * *
Чтобы не озябнуть, никогда не ложиться в шинели, а только покрываться ею.
* * *
Дальше приходилось идти прямо на предполагаемого врага. Я пошел, согнувшись и ожидая каждую минуту получить пулю вроде той, которую сам только что послал неудачливому немцу. И прямо перед собой в перелеске я увидел лисицу. Пушистый красновато-бурый зверь грациозно и неторопливо скользил между стволов. Не часто в жизни мне приходилось испытывать такую чистую, простую и сильную радость. Где есть лисица, там наверное нет людей. Путь к нашему отступлению свободен.
* * *
Детски-мудрое, до боли сладкое ощущение собственного незнания, – вот то, что нам даёт неведомое.
* * *
Лишь небу ведомы пределы наших сил, потомством взвесится, кто сколько утаил.
* * *
Как сладко жить, как сладко побеждать моря и девушек, врагов и слово.
* * *
Звезды наклонялись близко-близко и были лживы и уверенны, как очи девушки, которая согрешила и хочет скрыть свой позор.
* * *
Твое сердце хотело битвы: забудь про смерть и не бойся!
* * *
Всякое направление испытывает влюблённость к тем или иным творцам и эпохам. Дорогие могилы связывают людей больше всего.
* * *
Я знаю, что ночи любви нам даны и яркие, жаркие дни для войны.
* * *
Болеть – это такое безобразие, что даже фамилия не должна в нём участвовать.
* * *
Я считаю, что прийти на экзамен, подготовившись к нему – это всё равно, что играть с краплеными картами.
* * *
Бедность воображения обнаружит тот, кто эволюцию личности будет представлять себе всегда в условиях времени и пространства.
* * *
И тому, кто мог с тобой побыть, на земле уж нечего любить.
* * *
Мы, уланы, беседовали со степенными бородатыми казаками, проявляя при этом ту изысканную любезность, с которой относятся друг к другу кавалеристы разных частей.
* * *
Ни один рыцарь так не беспокоится о судьбе своей дамы, как кавалерист о безопасности артиллерии, находящейся под его прикрытием. То, что он может каждую минуту ускакать, заставляет его оставаться на своем посту до конца.
* * *
Для живого – тосковать – его доля.
* * *
Забудь о смерти, – достигнешь жизни!
* * *
Мы слышали, как спокойно-гордо прозвучал английский, набожно – русский, а испанский так празднично и блестяще, как будто вся эта нация состояла из двадцатилетних юношей и девушек, собравшихся потанцевать.
* * *
Какой скандал! В присутствии всего двора, в присутствии самого короля осмелиться прочитать хорошие стихи!
* * *
Разрушать легенды оказалось труднее, чем их создавать.
* * *
Лучшая девушка дать не может больше того, что есть у неё.
* * *
И в горечи сердце находит усладу.
* * *
Мир лишь луч от лика друга, все иное – тень его.
* * *
Мы встретимся, быть может, – мир широк.
---------------------------------------------
Николай Клюев
Руският поет Николай Алексеевич Клюев е роден през 1887 г. В поезията си застъпва теми, свързани със селската патриархалност на Русия като противовес на индустриалните стремления на Запада, древната духовна култура на страната, мистико-романтична интерпретация на руския национален характер, народната митологична символика и др. Автор е на стихосбирките „Сосен перезвон” (1912 г.), „Песнослов” (1919 г.), „Изба и поле” (1928 г.), поемата „Погорельщина” (публикувана през 1987 г.), „Песнь о Великой Матери” (публикувана през 1991 г.) и др. Репресиран от съветската власт, Клюев е реабилитиран посмъртно. Умира през 1937 г.
ГОРА
В божествен благослов с десницата небесна
ти горе призован си бурите да спреш,
на живите покой, на тези в гроба тесен
несбъднати мечти да сбъдваш с дъх горещ.
Зелените вълни в прибой хилядоустен
под свода на душата раждат смутен стон
и сякаш до моряка носталгично тъжен
от бреговете родни идва свеж поклон.
Сред боровете сякаш плачат серафими,
въздишки тежки, шум на горестни крила,
затуй, че Саваот с дъга неуязвима
от хорска хищност да те пази не успя.
ЛЕС
Как сладостный орган, десницею небесной
Ты вызван из земли, чтоб бури утишать,
Живым дарить покой, жильцам могилы тесной
Несбыточные сны дыханьем навевать.
Твоих зеленых волн прибой тысячеустный,
Под сводами души рождает смутный звон,
Как будто моряку, тоскующий и грустный,
С родимых берегов доносится поклон.
Как будто в зыбях хвой рыдают серафимы,
И тяжки вздохи их и гул скорбящих крыл,
О том, что Саваоф броней неуязвимой
От хищности людской тебя не оградил.
---------------------------------------------
Николай Минский
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
НА ПОЕТА
Не е време за песен, за нежни певци!
Днес, поете, са нужни сурови бойци.
Род човешки на две раздели се.
Тук борба закипя – в строй край тъмна межда
който чувства таи, е в свещена вражда.
Твърде рано, поете, роди се!
Ти почакай, ще рухне вековният мрак
и без господ, без роби в живота ни пак
ще затихне двубоят столетен.
Възмъжал и по-умен, човешкият свят
ще е честен, спокоен и сит, и богат...
Твърде късно роди се, поете!
ПОЭТУ
Не до песен, поэт, не до нежных певцов!
Ныне нужно отважных и грубых бойцов.
Род людской пополам разделился.
Закипела борьба, – всякий стройся в ряды,
В ком не умерло чувство священной вражды.
Слишком рано, поэт, ты родился!
Подожди, – и рассеется сумрак веков,
И не будет господ, и не будет рабов, –
Стихнет бой, что столетия длился.
Род людской возмужает и станет умен,
И спокоен, и честен, и сыт, и учен...
Слишком поздно, поэт, ты родился!
1900 г.
---------------------------------------------
Николай Недоброво
Руският поет, писател, драматург, литературен критик и литературовед Николай Недоброво (Николай Владимирович Недоброво) е роден на 20 август/1 септември 1882 г. в имението Раздолно, Харковска губерния. Учи в Харковския университет, завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1906 г.). Първите му поетични публикации са от 1913 г. Публикува стиховедски обзори и статии, над 30 стихотворения и повестта „Душа в маске” в издания като „Аполлон”, „Речь”, „Русская мысль”, „Гиперборей”, „Северные записки”, „Невский альманах”, „Труды и дни”, „Русская молва”, „Альманах муз” и др. Членува в Дружеството на ценителите на художественото слово, през 1913 г. основава и оглавява Обществото на поетите. Анализира творчеството на Тютчев, Фет, Ахматова и др., известна е монографията му по теория на стиха „Ритм, метр и их взаимоотношение” (1912 г.). Трагедията му „Юдифь” е публикувана през 1923 г. и не е поставяна на сцена. Приживе няма издадена стихосбирка. Умира на 2/15 декември 1919 г. в Ялта.
ДЕМЕРДЖИ
Не бой се, приближи; ръка ми дай; опитай.
Гърди притиска чувството за висоти.
Как странно ваят острите скали черти!
Вдлъбнатините розовеещи облита
в дълбокия простор под теб орлово ято.
Какви са сред мъглата диви красоти!
И тишина; но с вятъра дочуваш ти
далечен лай, скриптят талиги по земята!
Нататък ширни долини и дървеса
треперят в колебливия покой на зноя,
морето плиска дръзки хладнини в покоя:
синее с блясък, сякаш лее небеса...
Но виж: там на брега белее полоса –
със страховита пяна блъска се прибоят.
* Демерджи – планина в Крим.
ДЕМЕРДЖИ
Не бойся; подойди; дай руку; стань у края.
Как сдавливает грудь от чувства высоты.
Как этих острых скал причудливы черты!
Их розоватые уступы облетая,
Вон, глубоко внизу, орлов кружится стая.
Какая мощь и дичь под дымкой красоты!
И тишина кругом; но в ветре слышишь ты
Обрывки смятые то скрипа арб, то лая?
А дальше, складками, долины и леса
Дрожат, подернуты струеньем зыбким зноя,
И море кажется исполненным покоя:
Синеет, ровное, блестит – что небеса...
Но глянь: по берегу белеет полоса;
То пена грозного – неслышного – прибоя.
1916 г.
---------------------------------------------
Николай Олейников
Руският поет, писател, журналист и сценарист Николай Олейников (Николай Макарович Олейников) е роден на 5/17 август 1898 г. в селището Каменска, днес гр. Каменск-Шахтински, Ростовска област. Учи в Каменската учителска семинария (1916-1917 г.). Ползва литературните псевдоними Макар Свирепый, Николай Макаров, Сергей Кравцов, Н. Техноруков, Мавзолеев-Каменский и Пётр Близорукий. Бил е редактор и водещ редактор на вестниците „Красный казак”, „Всероссийская кочегарка” и „Ленинградская правда” и на списанията „Еж”, „Чиж”, „Забой”, „Новый Робинзон” и „Сверчок”. Пише стихове и разкази за деца, които издава в детския алманах „Советские ребята” и в книгите „Первый совет” (1926 г.), „Боевые дни” (1927 г.), „Танки и санки” (1928 г.) и „Стихи” (1934 г.). Автор е на либретото за операта „Карась” и на сценариите на филмите „Разбудите Леночку” (1934 г.), „Леночка и виноград” (1935 г.) и „На отдыхе” (1936 г.). Приживе има само три публикувани стихотворения, които не са за деца – в сп. „Тридцать дней” (1934 г.). Поезията му е украсена с ирония и трагично светоусещане. Повечето от стихосбирките му са издадени десетилетия след смъртта му – „Стихотворения” (1975 г.), „Иронические стихи” (1982 г.), „Перемена фамилии” (1988 г.), „Пучина страстей” (1990 г.) и др. На 3 юли 1937 г. е арестуван с обвинения за контрареволюционна дейност, осъден е на смърт и на 24 ноември 1937 г. е разстрелян в Ленинград. Реабилитиран е посмъртно през 1957 г.
КЛАСИФИКАЦИЯ НА ЖЕНИТЕ
Жена – кобила –
страсти задоволила.
Жена – крава –
за тиха семейна изява.
Жена – курва –
нерви да катурва.
Жена – трошичка –
по малко от всичко.
КЛАССИФИКАЦИЯ ЖЕН
Жена – кобыла –
Для удовлетворенья пыла.
Жена – корова –
Для тихого семейного крова.
Жена – стерва –
Для раздраженья нерва.
Жена – крошка –
Всего понемножку.
-----
ДРУЖБА В РЕЗУЛТАТ НА ИЗНУДВАНЕ
Щом Интригантът мръсен
в Извора изплю се
да му мъсти...
...Сега са с Извора на „ти”.
ДРУЖБА КАК РЕЗУЛЬТАТ ВЫМОГАТЕЛЬСТВА
Однажды Склочник
В Источник
Плюнул с высоты.
...С тех пор Источник с ним на „ты”.
1932 г.
-----
НЕСХОДСТВО НА ХАРАКТЕРИТЕ
Намина Витаминът
при Кимиона:
– Хей, с теб дружина сме, играй си с мен,
да се целуваме свободно!
„Кретен!” –
помисли Кимионът.
НЕСХОДСТВО ХАРАКТЕРОВ
Однажды Витамин,
Попавши в Тмин,
Давай плясать и кувыркаться
И сам с собою целоваться.
„Кретин!” –
Подумал Тмин.
1932 г.
---------------------------------------------
Николай Оцуп
Руският поет, писател, литературовед и преводач Николай Оцуп (Николай Авдеевич Оцуп) е роден на 23 октомври 1894 г. в Царско Село. Завършва Николаевската царскоселска гимназия (1913 г.), а през следващата година посещава лекции в „Колеж де Франс” в Париж. След връщането му в Русия е зачислен в историко-филологическия факултет на Петроградския императорски университет. След Октомврийската революция по покана на Максим Горки работи като преводач в изд. „Всемирная литература”. Превежда творби на Байрон, Саути, Маларме и др. Съосновател е на поетичното обединение „Цех поэтов”. През 1922 г. емигрира в Германия, а от 1924 г. живее във Франция. През 1930 г. основава сп. „Числа”. През Втората световна война е доброволец във френската армия, арестуван е от фашистите и близо две години прекарва в концлагер, откъдето успява да избяга. През 1943 г. взима участие в италианската съпротива. След войната преподава в парижкия университет „Екол нормал”, където през 1951 г. защитава докторска дисертация (през 1995 г. дисертацията му „Николай Гумилев. Жизнь и творчество” излиза в отделна книга). Автор е на стихосбирките „Град” (1921 г.), „В дыму” (1926 г.), „Встреча” (1928 г.), „Дневник в стихах. 1935-1950” (1950 г.) и „Три царя” (1958 г.), романа „Беатриче в аду” (1939 г.) и литературоведческото изследване „Die neueste russische Dichtung” (1930 г.). Умира на 28 декември 1958 г. в Париж. Посмъртно през 1961 г. в Париж са издадени двутомникът с негови стихотворения „Жизнь и смерть” и сборниците със статии, литературни есета и очерци за писатели „Современники” и „Литературные очерки”, а през 1993 г. в Дюселдорф излиза книгата му с поезия и публицистика „Океан времени”. В Русия най-пълно издание с негови творби излиза през 1993 г. – „Оцуп. Н. А. Океан времени”.
ВОЙНА
Арабин в кървяща чалма на дълга камила дръглива
разбъркал керван от народи и в пясъчни шири се скрил
под шепот на морни окопи и хрип оръдеен заспиващ
и лекия призрачен шум на облак, полята покрил.
Плашило за птици напразно засенчва с ръкавите граха:
войниците тъпчат пшеницата, лягат в лехи по очи,
о, колко куршуми стремителни смело телата им спряха,
полвин свят залят е от дим, сякаш вихър тютюнев хвърчи.
До мен са онези безчет от съмнителното поколение,
ранени в сърцето, с убита мечта за кървяща чалма;
през нощите в себе си от скакалците търсете спасение
и детските спомени възпламенете в беззвездна тъма!
Ето дъба царскоселски, орела над нас, езерото,
Овидий в тираж на Майнщейн и стар сборник задачи, по здрач
в съседство под нас обущарят с чукче по калъпа потропва,
последният изпит е в събота, утре е футболен мач.
А лете – балтийските дюни и фин кехлибар, и отново
в простора синеещ ще бродим с рибарите чак до зора!
Има ли още читатели на „Задушевното слово”,
играещи си на войничета? Много е лоша игра...
ВОЙНА
Араб в кровавой чалме на длинном паршивом верблюде
Смешал Караваны народов и скрылся среди песков
Под шепот охрипших окопов и кашель усталых орудий
И легкий печальный шорох прильнувших к полям облаков.
Воробьиное пугало тщетно осеняет горох рукавами:
Солдаты топчут пшеницу, на гряды ложатся ничком,
Сколько стремительных пуль остановлено их телами,
Полмира пропитано дымом словно густым табаком.
Все одного со мной сомнительного поколенья,
Кто ранен в сердце навылет мечтой о кровавой чалме,
От саранчи ночей в себе ищите спасенья
Воспоминанья детства зажигайте в беззвездной тьме!
Вот царскосельский дуб, орел над прудом и лодки,
Овидий в изданье Майнштейна, растрепанный сборник задач,
В нижнем окне сапожник стучит молотком по колодке,
В субботу последний экзамен, завтра футбольный матч.
А летом балтийские дюны, янтари и песок и снова
С молчаливыми рыбаками в синий простор до утра!...
Кто еще из читателей „Задушевного Слова”
Любит играть в солдатики?... Очень плохая игра...
1921 г.
---------------------------------------------
Николай Позняков
Руският поет и преводач Николай Позняков (Николай Сергеевич Позняков) е роден на 11/23 февруари 1893 г. Най-ранните му съхранени стихотворения са от 1910 г. Завършва историко-филологическия факултет на Московския университет (1912-1917 г.). През 1913 г. публикува стихове в алманах „Круговая чаша”. След Октомврийската революция емигрира в Италия, Франция и Германия, където сътрудничи на съветското разузнаване. В края на 30-те години на ХХ в. се връща в Русия. През 1948 г. е арестуван и до 1954 г. е затворен в трудови лагери. Превежда Софокъл, Проперций, Хораций, поети от Далмация и др. Автор е на стихосбирката „Стихи”, излязла през 1928 г. в Берлин. Умира през 1969 г. в Москва.
С РОЯ НА ВЪНШНИ ПОРОИ
С роя на външни порои години възникват и бродят,
всичко отминало връща в сърцата ни новият свят.
Нека текат неизменно на мудните дни хороводи,
минали радостни сънища с тях те не ще отнесат.
В ШЕЛЕСТЕ ВНЕШНИХ ДОЖДЕЙ
В шелесте внешних дождей возникают минувшие годы,
Всё, что когда-то ушло, возвращается в сердце опять.
Пусть неизменно текут медлительных дней хороводы,
Прошлого радостных снов им не смыть и с собой не умчать.
1914 г.
-----
НИЙ – ОТ НЕБИТИЕТО ЗНАК
Ний – от небитието знак.
И защо ли смъртта ни плаши?
С ропот, трепет и вяра наши
вий и аз ще изчезнем пак.
Над омразното сетно ложе
ще блести неизбежен миг
и не можем да го положим
в разни книги след празен вик...
ВСЕ ПРИШЛИ ИЗ НЕБЫТИЯ
Все пришли из небытия.
Так чего же бояться смерти?
Сомневайтесь, дрожите, верьте, –
Все исчезнем, и вы и я.
Над постылым последним ложем
Промелькнет неизбежный миг,
Только будет он непохожим
На пустые рассказы книг…
-----
В ПЛАНИНИТЕ ГЛУХИ ЩЕ СЕ МОЛЯ
В планините глухи аз ще бъда,
пориви суетни надживял,
и ще моля ласкавия Буда,
дал ни състрадание и жал.
И В ГЛУХИХ ГОРАХ МОЛИТЬ Я БУДУ
И в глухих горах молить я буду,
Далеко от суетных утех,
Тихого и ласкового Будду,
С жалостью глядящего на всех.
-----
СМЪРТЕН, СЪДБАТА ПОСЛЕДВАЙ, В ЖИВОТА БЪДИ СЪЗИДАТЕЛ
Смъртен, съдбата последвай, в живота бъди съзидател;
светлите мигове хващай в потока на времето ти;
знай, че крилатото време подготвя за помен душата,
знай, че е кратко любовното щастие, ще отлети.
СМЕРТНЫЙ, ПОКОРСТВУЙ СУДЬБЕ И БУДЬ СОЗИДАТЕЛЕМ
Смертный, покорствуй Судьбе и будь созидателем жизни;
В бурном потоке времен светлые миги лови;
Помни, что время придет по тебе собираться на тризне,
Помни, что мчится, не ждет краткое счастье любви.
1930 г.
---------------------------------------------
Николай Полетаев
Руският поет и писател Николай Полетаев (Николай Гаврилович Полетаев) е роден на 24 юли/5 август 1889 г. в гр. Одоев, Тулска губерния. Завършва търговска гимназия в Москва. Първото му публикувано стихотворение е от 1918 г. във в. „Известия”. Работи като чиновник в железниците (от 1905 г.) и като редактор и член на редколегиите на сп. „Октябрь” (1927-1928 г.) и сп. „Рост” (1930 г.). Членува в литературното студио на културно-просветната организация „Пролеткульт” (1918 г.), един от основателите е на литературното обединение „Кузница” (1920 г.). Публикува стихове в списания като „Горн”, „Гудки”, „Творчество”, „Кузница” и др. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1919 г.), „Песня о соловьях” (1921 г.), „Сломанные заборы” (1923 г.), „Резкий свет” (1926 г.), „Стихи о подвальной жизни” (1929 г.),„Стихи. Книга первая” (1930 г.), „О соловьях, которых не слыхал” (1932 г.), „Избранные стихи” (1935 г.) и на книгата с разкази „Железнодорожни¬ки” (1925 г.). Умира на 16 март 1935 г. в Москва.
ЧЕРВЕНИЯТ ПЛОЩАД
Размах на знамена червени.
От бледосини небеса
на думи сребърни блестене
излъчва хладната роса.
Редици стройни в крачка вярна
и строг бледосивеещ свят.
Във висина неимоверна
железни птици громолят.
Не с тържество, с отрада жадна,
не с бликащ нов възторг вървим.
Във всичко има мисъл хладна,
железен дълг ненарушим.
КРАСНАЯ ПЛОЩАДЬ
Знамен кровавых колыханье.
На бледно-синих небесах,
Их слов серебряных блистанье
В холодных и косых лучах.
Рядов сплоченных шаг размерный,
И строгость бледно-серых лиц,
И в высоте неимоверной
Гудение железных птиц.
Не торжество, не ликованье,
Не смехом брызжущий восторг.
Во всем холодное сознанье,
Железный, непреложный долг.
7 ноября 1918 г.
---------------------------------------------
Николай Рьорих
Руският художник, поет, писател, археолог, обществен деец, философ и просветител Николай Рьорих (Николай Константинович Рерих) е роден на 27 септември/9 октомври 1874 г. в Санкт Петербург. Завършва Петербургската художествена академия (1897 г.) и юридическия факултет на Петербургския университет (1898 г.). Преподава в Петербургския археологически институт (1897-1903 г.), директор е на школата към Императорското общество за поощрение на художествените изкуства (1906-1918 г.), провежда десетки археологически разкопки и участва в далечни експедиции, работи като драматург, декоратор, сценограф и изкуствовед, занимава се с литература, история, фолклор и митология. Рисува близо 7000 живописни платна, има ескизи, фрески, мозайки и монументална живопис в редица църковни обители, участва в международни изложби, негови картини са изложени в световни галерии по целия свят. Член е на Руското археологическо общество (1892 г.), академик е към Руската академия на художествата (1909 г.), ръководи художественото обединение „Мир искусства” (от 1910 г.). След 1917 г. живее и работи във Финландия, Швеция, Англия, САЩ, Индия. Автор е на т.нар. Пакт Рьорих за охрана на историческите паметници, приет през 1935 г. от закона на САЩ и на страните-членки на Панамериканския съюз, основава културно-просветни организации и музеи, реализира мащабни културни проекти, основател е на международните културни движения „Мир через культуру” и „Знамя Мира”, на института за хималайски изследвания „Урусвати” и др. На няколко пъти е номиниран за Нобелова награда. Автор е на две стихосбирки и над 30 книги с проза, научни изследвания, пътеписи, културознание и езотерика. Умира на 13 декември 1947 г. в гр. Нагар, щат Хамчал Прадеш в Индия.
НЕ ЗАКРИВАЙ
Над водоема наведен,
хлапакът възкликна с възторг:
„О, как е красиво небето!
В това отражение тъй
бездънно е то, скъпоценно!”
„Мили хлапако,
очарован си от отражение.
От небето, което е долу.
Долу, драги, не гледай!
Обърни нагоре очи.
Съумей да погледнеш небето голямо.
Без с ръцете очи
да закриваш.”
НЕ ЗАКРОЙ
Над водоемом склонившись,
мальчик с восторгом сказал:
„Какое красивое небо!
Как отразилось оно!
Оно самоцветно, бездонно!”
„Мальчик мой милый,
ты очарован одним отраженьем.
Тебе довольно того, что внизу.
Мальчик, вниз не смотри!
Обрати глаза твои вверх.
Сумей увидать великое небо.
Своими руками глаза себе
не закрой”.
1916 г.
-----
ДА ПОИСКАШ
Като знак на победата, мило
мое момче, дреха
цветна ти не обличай.
Победата беше, а боят ще бъде.
Не могат да те победят.
Но ще излязат да се бият с теб.
Твоя минал живот проумявайки,
колко блестящи победи,
колко горестни знаци аз виждам.
Но победата ти е отсъдена,
ако победа
поискаш.
ЗАХОЧЕШЬ
В знак победы, милый
мой мальчик, платье
цветное ты не надень.
Победа была, а бой будет.
Не смогут тебя победить.
Но выйдут биться с тобою.
Твою прошлую жизнь прозревая,
сколько блестящих побед
и много горестных знаков я вижу.
Но победа тебе суждена,
если победу
захочешь.
1917 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Радостта е особена мъдрост.
* * *
Хората се делят на осъждащи и на творящи.
* * *
Лесно е да се копае яма, но е трудно да се построи къща.
* * *
Добро се прави не с порив, а с устрем.
* * *
Във всяко обстоятелство са включени различни възможности.
* * *
Главното е да се унищожат бацилите на подлите мисли, които са по-заразни от всички болести. Трябва да се грижим не за произнесените думи, а за мислите. В продължение на една дума се раждат десет мисли.
* * *
Който не познава миналото, не може да мисли за бъдещето. Народът трябва да знае своята история, запазена в паметниците от древността. Народът трябва да владее всички най-добри постижения на миналите епохи. Ние трябва с голяма загриженост да издирваме още недокоснатите от варварска ръка старини и да им отдаваме отдавна заслуженото уважение.
* * *
Благословени да са препятствията – с тях израстваме.
* * *
Книгите са като мимолетните мисли на хората, трябва да се избират.
* * *
Страхувайте се, когато спокойното тръгне да се движи. Когато посяните ветрове се превърнат в буря. Когато речта на хората се изпълни с безсмислени думи. Плашете се, когато хората погребат своите богатства в земята като имане. Страхувайте се, когато хората сметнат за спасени съкровища само тези на тялото им. Страхувайте се, когато наоколо се съберат тълпи. Когато забравят за знанието, с радост разрушават наученото по-рано и лесно изпълняват заплахи. Когато няма да има върху какво да запишете вашето знание. Когато листовете от писания станат нездрави, а думите зли. Ах, съседи мои! Вие лошо се подредихте. Вие всичко отменихте. Никакви тайни, по-далеч от настоящето! И с много нещастия тръгнахте да се скитате и да завоювате света. Вашето безумие нарече най-безобразната жена – желана! Мънички танцуващи хитреци, вие сте готови да се удавите в танца.
* * *
Не закъснявайте, ако искате да ви уважават. Не лъжете мислено, ако искате да си намерите приятели.
* * *
На хората често не им достига дисциплина на духа и чувство за мярка.
* * *
Именно страхът тъй често пречи да се приема най-добрата вест.
* * *
Да се мечтае е велико качество, тъй като изпълва сърцето с най-добри силни огньове.
* * *
Не трябва да дерзаете в обикновения живот – по-просто е да бъдете.
* * *
Толкова събития се натрупаха, че обвивките на чувствителните хора потреперват.
* * *
Трудна задача е да не добавяте врагове. Трябва да се опознаят камъните на прага, но не бива да се огорчавате от тях.
* * *
Ако сме в дома си, не го усещаме, защото сме в него.
* * *
Последната война между хората ще бъде война за истината. Тази война ще бъде във всеки отделен човек. Война – със собственото невежество, агресия, раздразнение. И само коренното преобразяване на всеки отделен човек може да стане началото на мирен живот за всички хора.
* * *
Има източна гатанка: „Кажи, кой обича да бъде погребан?” Отговорът е: Зърното. Именно! Зърното трябва да лежи под земята, а когато започне да живее, то расте само нагоре.
* * *
Като удържате раздразнението, създавате нова обвивка на духа.
* * *
Има много пътища, но сърцето знае най-близкия.
* * *
Скъпо плащаме за лекомислието и бъбривостта!
* * *
Има два вида знание: едното – изразявано с думи, другото – точно, разбирано с духа, но невложено в думи. Дори не може да се обясни с думи как протича това разбиране, но то наистина е прекрасно.
* * *
Желаещите на другите зло сами изгасват.
* * *
Духът не може да умре, а умът не може да унищожи чудото на Създателя.
* * *
Протегнете ръка над пропастта. Няма страх над пропастта, защото за духа по-страшни са стаята и килимът.
* * *
Смятайте за щастие да носите светилник сред мрачни и зли.
* * *
Да се умиротвори вълната може само с навреме излято масло.
* * *
Жестокост – подивяване – тъпота. Децата, научени на първото, неминуемо ще хлътнат и в следващото.
* * *
Ще питат: как да премине животът? Отговаряйте: като по струна над бездната – красиво, внимателно и стремително.
* * *
Слънцето изпълва деня с чудеса, а луната ражда изменчиви призраци.
* * *
Както дървото обновява листата си, така хората разцъфват по пътя на доброто.
* * *
Много катаклизми са необходими и имат своя цел.
* * *
Молитвата е осъзнаване на вечността. В молитвата са включени: красота, любов, дерзание, смелост, самоотверженост, неотстъпчиивост, устремност. Но ако в молитвата се включат суеверие, страх и съмнение, такива заклинания се отнасят към времената на фетишизма.
* * *
Ръката на Създателя не е само в поразителните истории, но и в движението на истинските случки.
* * *
Болестите на духа са заразни така, както и болестите на тялото – просто научно съображение. Ударете по масата и предметите ще потръпнат, още повече ударът на духа ще разтресе нервите.
* * *
Не се ожесточавай духом, разбери голямото явление в малкото.
* * *
Не мечтатели, а реализатори на идеи; мечтата отлита в безбрежния въздушен океан, а осъществяването на идеите твори по същество и циментира пространството на бъдещите създания.
* * *
Който се измъчва от земни въпроси, той отговор за Небесния няма да получи.
* * *
Качеството да бъдеш невидим често е спасително. Качеството да бъдеш мълчалив често е спасително. Качеството да бъдеш пазител на тайни е почетно. Качеството да предизвикваш доверие е почетно. Молитвеното стоене е духовно израстваща сила.
* * *
Умей да намираш радост в обръщането към Твореца.
* * *
Вдишването на непознаваемото Начало ражда света, а издишването го кара да изчезне. Този процес продължава вечно и вселената ни е само една от безкрайните серии, които нямат нито начало, нито край.
* * *
Зад прозореца се чу писък. Един работник махна пренебрежително: „Не ми пречи, зает съм!” Друг обеща да отиде да помогне, но забрави. Трети отиде след работа, но мястото вече бе празно. А четвърти при вика затрепери, остави инструмента и незабавно излезе: „Тук съм!” Това се нарича трепет на отзивчивостта. Ако успеете да не заглушите в себе си трепета на отзивчивостта, благо вам!
* * *
Хората често казват: „На нищо повече не ще се учудим”, но веднага се учудват на първия непознат шум.
* * *
Защита на родината е и отбраната на културата. Велика родино, ние ще отбраняваме всички твои духовни съкровища, всички неизречени красоти, цялата твоя неизчерпаемост във всичките й простори и висини. Няма да се намери толкова жестоко сърце, което да каже: не мисли за родината. И не само в празничен ден, а и във всекидневния труд ние ще вложим мисъл във всичко, което правим за родината, за нейното щастие, за нейното всенародно преуспяване. Чрез всичко и над всичко ще намерим строителни мисли, които не в човешки срокове, не самостоятелно, а в истинско самосъзнание ще кажат на света: ние познаваме нашата родина, ние й служим и ще положим нашите си сили, за да я защитаваме по пътя й.
* * *
Новият ден носи нови възможности. Птицата преди полет не си представя как ще прелети океана.
* * *
С ръка могат да се предават най-добрите потоци. С ръка и морето може да се спре. Мъдро е да знаеш своята сила при докосване.
* * *
Добро е старото време, докато не пречи на бъдещето. Но какво ще стане, ако е допусната смъртта на прекрасното минало и е забранено бъдещето?
* * *
Когато човек иска да се оправдае за неправенето на нещо, повярвайте, ще намери много подкрепящи го обстоятелства. При това пасивността ще бъде оправдана от мнозина. А подвижността, т.е. желанието за нова работа и ново познание – много лесно ще бъде осъдена. И за празното мечтание, за неосъществимите стремежи, за лековерието и за какво ли не още ще намери да каже находчивият разсъдък, когато иска да се отклони от нещо, подсказано му от сърцето.
* * *
Мисълта, като най-висша енергия, е основата на Високия свят и добрата мисъл е най-здравата творческа сила. Там всичко се твори от мисълта и всичко се разрушава от мисълта. И земните мисли имат такова предназначение, представете си колко важно е да се изпращат в пространството съзидателни и прекрасни мисли.
* * *
Сега вървете като слонове, знаейки лъчите на грижата и любовта над вас. Помнете доброто и презирайте препятствията.
* * *
Унищожаващият книга доказва ниското състояние на своето съзнание.
* * *
За измама мисли измамникът. За предателство предугажда предателят. За ужаси се терзае страхливецът. Всеки посвоему. Кажи за какво мислиш и ще ти кажа какъв си.
* * *
Но всеки камък, хвърлен към вас, увеличава вашата кула.
* * *
Мъдро е да обърнем всичко в полза.
* * *
И сред опасностите трябва да съумяваме да се усмихваме един на друг.
* * *
Правдата е по-добра от мечтата.
* * *
Обърнете внимание на нежните детски игри на Изтока. Послушайте сложния ритъм на пеенето и тихата музика. Няма ги грубите ругателни думи на Запада.
* * *
Мъдростта расте не със столетия, а с часове. Когато страните се сливат мигновено, когато затворите се рушат – бъдете твърди.
* * *
Не по нищожеството, а по славата проявете усърдие.
* * *
Културата изобщо не е модно, стилно, изтънчено понятие. Тя е най-дълбоката опора на живота, скрепена с най-висши сребърни нишки с Йерархията на Еволюцията.
* * *
Върху всички разделения съществува велико единение, достъпно само за малцина.
* * *
Сред всеки ден търсете блещукането на светлината.
* * *
Грешниците са врагове на самите себе си.
* * *
Камъните в миналото са стъпала в бъдещето.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Радость есть особая мудрость.
* * *
Люди различаются на осуждающих и на творящих.
* * *
Яму рыть легко, но трудно построить дом.
* * *
Добро твори не порывом, а устремлением.
* * *
В каждом обстоятельстве заключены разные возможности.
* * *
Главное – уничтожить бациллы низких мыслей, которые заразительнее всех болезней. Заботиться надо не о произнесенных словах, но о мыслях. В течение одного слова десять мыслей рождаются.
* * *
Не знающий прошлого не может думать о будущем. Народ должен знать свою историю, запечатленную в памятниках старины. Народ должен владеть всеми лучшими достижениями прошлых эпох. Мы должны с великим попечением изыскивать еще нетронутые варварскою рукою древности и дать им значение, давно заслуженное.
* * *
Благословенны препятствия – ими растем.
* * *
Книги – как мимолетные мысли людей, надо избирать их.
* * *
Бойтесь, когда спокойное придёт в движенье. Когда посеянные ветры обратятся в бурю. Когда речь людей наполнится бессмысленными словами. Страшитесь, когда в земле, кладами, захоронят люди свои богатства. Бойтесь, когда люди сочтут сохранными сокровища, только на теле своём. Бойтесь, когда возле соберутся толпы. Когда забудут о знании и, с радостью, разрушат узнанное раньше, и легко исполнят угрозы. Когда не на чем будет записать знание ваше. Когда листы писаний станут непрочными, а слова злыми. Ах, соседи мои! Вы устроились плохо. Вы всё отменили. Никакой тайны, дальше настоящего! И с сумою несчастья вы пошли скитаться и завоёвывать мир. Ваше безумие назвало самую безобразную женщину – желанная! Маленькие танцующие хитрецы, вы готовы утопить себя в танце.
* * *
Не опаздывайте, если хотите, чтобы вас уважали. Не лгите мысленно, если собираетесь найти друзей.
* * *
Людям часто не хватает дисциплины духа и чувства меры.
* * *
Именно страх так часто мешает принять самую добрую весть.
* * *
Мечтать – это великое качество, ибо оно наполняет сердце лучшими мощными огнями.
* * *
Не надо дерзать в обычной жизни – проще будьте.
* * *
Настолько нагромоздились события, что оболочки чувствительных людей содрогаются.
* * *
Трудна задача не добавить врагов. Надо знать камни у порога, но огорчаться ими не надо.
* * *
Будучи в доме, не ощущаем его, ибо мы в нем.
* * *
Последняя война среди людей будет войной за истину. Эта война будет в каждом отдельном человеке. Война – с собственным невежеством, агрессией, раздражением. И только коренное преобразование каждого отдельного человека может стать началом мирной жизни всех людей.
* * *
Существует восточная загадка: „Скажи, что любит быть захороненным?” Ответ – „зерно”. Именно! Зерно плана должно лежать под почвою, но когда оно начнет жить, оно растет только вверх.
* * *
Удерживая раздражение, создаете новую оболочку духу.
* * *
Путей много, но сердце знает ближайший.
* * *
Дорого платим за легкомыслие и болтливость!
* * *
Есть два вида знания: одно – словами выражаемое, другое – точное, понимаемое духом, но не вложенное в слова. Даже нельзя пояснить словами, как это понимание происходит, но оно поистине прекрасно.
* * *
Желая другим зло, сами угасают.
* * *
Умереть не может дух, а ум не может уничтожить Чудо Создателя.
* * *
Протяните руку над бездною. Нет страха над бездною, ибо духу страшнее комната и ковер.
* * *
Считайте счастьем нести светильник среди темных и злых.
* * *
Умиротворить волну можно лишь вовремя вылитым маслом.
* * *
Жестокость – одичание – тупость. Дети, наученные первому, неминуемо впадут и в последующее.
* * *
Спросят: как перейти жизнь? Отвечайте: как по струне бездну – красиво, бережно и стремительно.
* * *
Солнце наполняет день чудесами – луна рождает изменчивые призраки.
* * *
Как дерево обновляет листву, так люди процветают на пути добра.
* * *
Многие катаклизмы необходимы и имеют свою цель.
* * *
Молитва есть осознание вечности. В молитве заключены: красота, любовь, дерзание, отвага, самоотверженность, неуклонность, устремление. Но если в молитве заключается суеверие, страх и сомнение, то такое заклинание относится к временам фетишизма.
* * *
Рука Создателя не только в поражающих явлениях, но и в движении былинки.
* * *
Болезни духа заразны так же, как и тела, – простое научное соображение. Ударь по столу, и предметы содрогнутся, – тем более удар духа нервы сотрясает.
* * *
Не ожесточайся духом, пойми явление великого в малом.
* * *
Не мечтатели, но воплотители мыслей; мечта улетает в безбрежный воздушный океан, но воплощение мыслей творит в сущности и цементирует пространство грядущим созданиям.
* * *
Кто мучается земными вопросами, тот ответа о Небесном не получит.
* * *
Свойство быть невидимым часто спасительно. Свойство быть молчаливым часто спасительно. Свойство быть хранителем тайн – почетно. Свойство быть явленным доверию – почетно. Мощь молитвенного стояния духовно растительна.
* * *
Умей найти радость обращения к Творцу.
* * *
Вдох непознаваемого Начала рождает мир, а выдох заставляет его исчезнуть. Этот процесс продолжается извечно и наша Вселенная есть лишь одна из бесконечных серий, не имеющих ни начала, ни конца.
* * *
За окном раздался зов. Один работник отмахнулся: „Не мешай, я занят!”. Другой обещал прийти, но забыл. Третий пришел после работы, но место уже было пусто. Четвертый при зове затрепетал и, сложив орудия, немедля вышел: „Я здесь!”. Это называется трепетом чуткости. Если сможете не заглушить в себе трепет чуткости – благо вам!
* * *
Особенно люди часто говорят: „Ничему более не удивляемся” – но тут же удивляются первому непонятному шороху.
* * *
Защита Родины есть и оборона культуры. Великая Родина, все духовные сокровища твои, все неизреченные красоты твои, всю твою неисчерпаемость во всех просторах и вершинах – мы будем оборонять. Не найдется такое жестокое сердце, чтобы сказать: не мысли о Родине. И не только в праздничный день, но в каждодневных трудах мы приложим мысль ко всему, что творим о Родине, о ее счастье, о ее преуспеянии всенародном. Через все и поверх всего найдем строительные мысли, которые не в человеческих сроках, не в самости, но в истинном самосознании скажут миру: мы знаем нашу Родину, мы служим ей и положим силы наши оборонить ее на всех ее путях.
* * *
Новый день несет новые возможности. Птичка перед полетом не представляет, как перелетит океан.
* * *
Рукою можно сообщать лучшие токи. Рукою можно и море остановить. Мудро знать свою силу в момент прикосновения.
* * *
Хороша старина, пока она не мешает будущему. Но что же должно произойти, если допущена смерть прекрасного прошлого и запрещено будущее?
* * *
Когда человек хочет оправдать себя в неделании чего-либо, то, поверьте, он найдёт множество помогающих обстоятельств. При этом недвижность будет оправдана очень многими. А подвижность, т.е. желание нового труда, нового познавания – будет очень легко осуждена. Будет сказано и о пустом мечтательстве, о несбыточных стремлениях, о легковерии, мало ли о чём найдёт сказать изворотливый рассудок, когда он хочет уклониться от чего-то подсказанного сердцем.
* * *
Мысль, как тончайшая энергия, является основою Тонкого Мира, и добрая мысль есть крепчайшая творческая сила. Там все творится мыслью и мыслью же все разрушается. И земные мысли имеют такое же назначение, потому можно себе представить, как важно посылать в пространство мысли созидательные и прекрасные.
* * *
Теперь идите, как слоны, зная лучи заботы и любви над вами. Помните всё хорошее и презирайте препятствия.
* * *
Уничтожающий книгу доказывает низкое состояние своего сознания.
* * *
Об обмане думает обманщик. О предательстве предусматривает предатель. Об ужасах терзается трус. Каждый по-своему. Скажи, о чем ты думаешь, и я скажу, кто ты есть.
* * *
Но каждый камень, брошенный в вас, увеличивает башню вашу.
* * *
Мудро повернём всё на пользу.
* * *
Среди опасностей надо суметь улыбнуться друг другу.
* * *
Правда лучше мечты.
* * *
Обратите внимание на нежные детские игры Востока. Послушайте сложный ритм пения и тихой музыки. Нет грубых бранных слов Запада.
* * *
Мудрость растёт не столетиями, но часами. Когда страны сливаются мгновенно, когда стены тюрем рушатся – будьте тверды.
* * *
Не по ничтожеству, но по славе явите рвение.
* * *
Культура вовсе не модное, стильно фешенебельное понятие. Она есть глубочайший устой жизни, скрепленный высшими серебряными нитями с Иерархией Эволюции.
* * *
Поверх всех разделений существует великое единение, доступное лишь немногим.
* * *
Среди каждого дня ищите Света мерцание.
* * *
Грешники – сами себе враги.
* * *
Камни в прошлое – это ступени в будущее.
---------------------------------------------
Николай Тихонов
Руският поет, писател и обществен деец Николай Тихонов (Николай Семьонович Тихонов) е роден на 22 ноември/4 декември 1896 г. в Санкт Петербург. Автор е на десетки книги с поезия и проза, между които стихосбирките „Орда” (1922 г.), „Брага” (1922 г.), „Двенадцать баллад” (1925 г.), „Красные на Араксе” (1927 г.), „Поиски героя” (1927 г.), „Тень друга” (1935 г.), „Огненный год” (1942 г.), „Грузинская весна” (1949 г.), „Два потока” (1951 г.), „На втором Всемирном конгрессе мира” (1951 г.) и др., книгите с поеми „Сами” (1921 г.), „Лицом к лицу” (1924 г.), „Дорога” (1925 г.), „Выра” (1927 г.), „Нашествие леса”, „Сегодня рождение”, „Шахматы”, „Киров с нами” (1941 г.), „Ночь в Смольном” (1949 г.), „Слово о 28 гвардейцах” (1942 г.) и др., повестите и романите „Кочевники” (1931 г.), „Война” (1931 г.), „Клинки и тачанки” (1932 г.), „Ленинградские рассказы” (1942 г.), „Белое чудо” (1956 г.), „Шесть колонн” (1968 г.), книгите с публицистика „Двойная радуга. Рассказы-воспоминания” (1964 г.), „Писатель и эпоха” (1972 г.) и др. Председател е на Съюза на писателите на СССР (1944-1946 г.). През 1966 г. пръв от съветските писатели е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд”. Носител е на десетки национални и международни награди и отличия, между които най-високите ордени и награди на съветската държава. Председател е на Съветския комитет за защита на мира (от 1949 г.), член е на Бюрото на Световния съвет за мир (1950 г.). Умира на 8 февруари 1979 г. в Москва.
ВЪРТЯХМЕ ВОДЕНИЧЕН КАМЪК ДИВ
Въртяхме воденичен камък див,
в блатата вихме път, стада множахме,
крака косеше треволяк ръждив
и буря в мъртва хватка ни размахва.
Но пръстени не врекохме в обет
и песните над пустош разпиляхме,
над младостта – над медния просвет,
над старостта... До старост не живяхме.
КРУТИЛИ МЕЛЬНИЦ ДИКИХ ЖЕРНОВА
Крутили мельниц диких жернова,
Мостили гать, гоняли гурт овечий,
Кусала ноги ржавая трава,
Ломала вьюга мёртвой хваткой плечи.
Мы кольца растеряли, не даря,
И песни раскидали по безлюдью,
Над молодостью – медная заря,
Над старостью... Но старости не будет.
1920 г.
-----
ЩЕ МИНЕ ВЕК
Ще мине век. Ще огласят архиви,
към всичко скрито ще отправим взор,
в историята с тайните й криви
светът ще види слава и позор.
Ще гаснат боговете многолики,
ще се разголят всякакви беди,
но туй, което е било велико,
с величие вовеки ще блести.
НАШ ВЕК ПРОЙДЁТ
Наш век пройдёт. Откроются архивы,
И всё, что было скрыто до сих пор,
Все тайные истории извивы
Покажут миру славу и позор.
Богов иных тогда померкнут лики,
И обнажится всякая беда,
Но то, что было истинно великим,
Останется великим навсегда.
1967 г.
---------------------------------------------
Николай Фалеев
Руският поет, писател, драматург и публицист Николай Фалеев (Николай Иванович Фалеев) е роден през 1872 г. в Москва. Завършва Александровското военно училище в Москва (1893 г.), факултета по наказателно право при Военно-юридическата академия (1899 г.) и юридическия факултет при Петербургския университет (1901 г.). Първата му поетична публикация е в сп. „Зритель” през 1901 г., от 1905 до 1907 г. е член на редколегията на списанието. Ползва литературния псевдоним Чуж-Чуженин. От 1905 г. е активен публицист в сатирични издания. Публикува стихове, сатири, памфлети и исторически очерци в издания като „Волшебный фонарь”, „Застрельщик”, „Еж”, „Вихрь”, „Альманах”, „Исторический вестник”, „Леший”, „Скоморох”, „Стрекоза”, „Молодые силы”, „Маски”, „Столичная почта”, „Утро России” и др. С голям успех на сцените минават пиесите му „Иммортели” и „Сказки о премудром Ахромее и прекрасной Евпраксее”. Работи като адвокат, съдия, военен юрист, преподавател в средни и висши учебни заведения и журналист. Отговорен редактор е на сп. „Известий ВЦИК” (1923-1937 г.). Автор е на стихосбирката „Песенник революционного солдата” (1917 г.), учебниците „Государственное (конституционное) право” (1911 г.) и „Лесное право” (1912 г.), книгата с драматургия „Шрапнельки” (1914 г.) и др. Умира през 1941 г. в Москва. Негови творби са включени в сборника „Стихотворная сатира первой русской революции (1905-1907)” (1969 г.).
СТИХЧЕТА ПРИ ОТКРИВАНЕ НА ДЪРЖАВНАТА ДУМА
(С настроение)
Камбаните кънтят, оръдия отекват...
О, свобода на словото ще полети!
И весел гражданинът е, но и нащрек е,
да плаче му се иска и да закрещи...
За всичко с влюбен поглед търси свежи знаци...
Готов е с нежен стих да огласи вестта!
Готов е той да се побратими с казаци,
дори стражари да целува по уста!
Агенти, ескадрони черни няма тука...
Ехти на свободата мощният ехтеж!
Но, гражданино, виж, във всяка там пролука
казак, на пост за всеки случай, ще съзреш!
ВИРШИ НА ОТКРЫТИЕ ГОСУДАРСТВЕННОЙ ДУМЫ
(С настроением)
Гудят колокола, и громыхают пушки...
Долой молчания великого печать!
И весел гражданин, и на макушке – ушки,
И плакать хочется, и хочется кричать...
О, он на всё глядит влюбленными глазами...
И с уст его готов сорваться нежный стих!
О, он готов теперь брататься с казаками
И даже лобызать в уста городовых!..
Ни сыщиков кругом, ни страшной черной сотни...
Впервые так велик к свободе мощный зов!..
Нагнись же, гражданин, и в каждой подворотне
Узришь припрятанных на случай казаков!
1906 г.
-----
ЗА БЛАЖЕНСТВОТО
Блажени са сити търбуси, щом там по тумбака посрещат.
Блажени подскачащите са, защото ги рядко преследват.
Блажени свирепите са, защото те жалост не чувстват.
Блажени са и разоряващите, да изграждат не им се налага.
Блажени са немилостивите, те са обсипани с милост.
Блажени нечисти сърца са, защото сапун не им трябва.
Блажени изгнаниците са, защото заселват земята.
Блажени сте, щом ви ругаят, обиди ответно върнете.
Блестете и се веселете, защото това ви харесва.
О БЛАЖЕНСТВЕ
Блаженны сытые брюхом, ибо по брюху встречают.
Блаженны скачущие, ибо за ними не угонятся.
Блаженны свирепые, ибо жалости не чувствуют.
Блаженны разоряющие, ибо строить им не приходится.
Блаженны немилостивые, ибо милостями осыпаны.
Блаженны нечистые сердцем, ибо и мыла им не надобно.
Блаженны изгоняющие правды ради, ибо заселяют землю.
Блаженны, когда поносят вас, ибо и от поноса есть средства.
Радуйтесь и веселитесь, ибо ко двору вы пришлись.
1906 г.
---------------------------------------------
Николай Шрейтерфелд
Руския поет и преводач Николай Шрейтерфелд (Николай Николаевич Шрейтерфельд) живее в края на ХIХ и началото на ХХ в. За него няма запазени биографични данни. Няма издадена стихосбирка. Публикува авторски стихотворения и поетични преводи в сп. „Русское богатство” в периода 1901-1911 г. и в „Сборникъ товарищества Знание” през 1908 г.
А МОЖЕ БИ ОТПРЕД БЕЗВОДНА Е СТРАНА
А може би отпред безводна е страна,
пустиня знойна, неугасващ ураган...
Но ти върви... Без отдих, сън и светлина
върви в синееща мъгла незнайна сам!
И отдъхни си... Изведнъж ще видиш там
и шатрите на палмите, и звънък ключ,
и в пищната зеленина разкошен храм!
И в тишината му – мечтата, Божи лъч!
БЫТЬ МОЖЕТ, ВПЕРЕДИ – БЕЗВОДНАЯ СТРАНА
Быть может, впереди – безводная страна,
Пустыня знойная, палящий ураган…
Но ты иди… Иди без отдыха и сна
Туда, в неведомый, синеющий туман!
Успеешь отдохнуть… А вдруг увидишь там
И гордых пальм шатер, и звонкий ключ у ног,
И в пышной зелени, в тени, роскошный храм?
И в тишине его – твоя мечта, твой бог!
1902 г.
---------------------------------------------
Нина Хабиас
Руската поетеса Нина Хабиас (Нина Петровна Комарова-Оболенская/ Хабиас) е родена на 25 юни/6 юли 1892 г. в Москва. Завършва Смолненския институт в Петербург (1911 г.) и юридическия факултет при Висшите женски курсове в Москва (1914 г.). Работи в Комитета за ликвидация на неграмотността в Иркутск, прехранва се с преводи. Твори в литературното направление футуризъм, в основата на поезията й стоят порнографски, еротични и любовни мотиви. В периода 1921-1924 г. публикува стихове в три литературни сборника, сред които „Отчетный сборник стихов группы иркутских поэтов на 1921 год”. Авторка е на стихосбирките „Стихетты” (1921 г.) и „Стихи” (1926 г.). Арестувана е няколко пъти – през 1922 г. лежи два месеца в затвора по обвинение за нецензурни фрази в първата й стихосбирка, а през 1937 г. е осъдена на 10 години с обвинения за антисъветска агитация. Затворена е в лагерите на Сибир, а през 1937 г. е интернирана в Тюркменистан. Умира в края на 1943 г. в гр. Мари, Тюркменистан. Реабилитирана е през 1989 г.
НИЙ НЯМА ЗАЕДНО ДА ОСТАРЕЕМ
Ний няма заедно да остареем,
суетен и неверен мой,
с хоботчетата си бележи месец
годините, бакърени на вкус.
Любовната оскъдна чаша
не ще сведа до трепетна черта
и името на пламналата Хабиас
на кръста сух ще прочетат.
МЫ НЕ СОСТАРИМСЯ ВМЕСТЕ
Мы не состаримся вместе,
О суетный, неверный друг,
Хоботками отмечает месяц
Медные на вкус года.
Любви скудеющую чашу
Не донесу до трепетной черты
И имя горькое сожженной Хабиас
На сухоньком кресте прочтут.
1925 г.
-----
ОЧИ С ИСКРИ ПРИЦЕЛВАТ СЕ
Очи с искри прицелват се,
кръв – восък червен разтопен,
в зеления гръб на месеца
твой профил блести утроен.
Другите, знам, ще прекършат
бели ръце, ще сломят
душата ми – сламчица мършава
на прът.
ГЛАЗА ИСКРОЮ МЕЧЕТСЯ
Глаза искрою мечется,
Воском растоплена кровь,
На зелени тощем месяце
Вычерчен профиль твой втрое.
Знаю другие надломят
Белые гроздья рук,
Душа моя узкой соломинкой
Хлыст.
1922 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Сребърен век на руската поезия, Л-Н
В раздела са включени 95 превода от 46 руски поети, творили в края на ХІX и началото на ХХ в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
А-В – 170 превода от 82 руски поети http://stihi.ru/2020/12/07/5
Г-К – 117 превода от 53 руски поети http://stihi.ru/2020/12/08/60