Антология на руската поезия. Сребърен век на руската поезия, О-Я
В раздела са включени 96 превода от 53 руски поети, творили в края на ХІX и началото на ХХ в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
А-В – 170 превода от 82 руски поети http://stihi.ru/2020/12/07/5
Г-К – 117 превода от 53 руски поети http://stihi.ru/2020/12/08/60
Л-Н – 95 превода от 46 руски поети http://stihi.ru/2020/12/09/47
О-Я – 96 превода от 53 руски поети
Общо за Сребърен век – 478 превода от 234 руски поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Олга Розанова
С труп застинал / Трупом застылым
Олга Чюмина
Пред буря / Перед грозой
Олег Леонидов
Пасианс / Пасьянсъ
Осип Манделщам
Дарен съм с тяло – питам аз: защо / Дано мне тело – что мне делать с ним
Образа ти колебливо никнещ / Образ твой, мучительный и зыбкий
И Шуберт с водопад, и Моцарт в птича гама / И Шуберт на воде, и Моцарт в птичьем гаме
Кой знае / Кто знает
От бутилката в струя течеше златистият мед / Золотистого меда струя из бутылки текла
Оскар Лешчинский
По канали бледи, вяли / По каналам бледно-алым
Павел Радимов
Кукумявка закряка / Где-то сыч закричал
Вир / Омут
Павел Флоренский
Епитафия на непознатото момиче / Эпитафия на незнакомой девочке
На Андрей Белий / Андрею Белому
Палада Богданова-Белская
Не бях ли аз смирена и послушна / Не я ли с необычным мне смиреньем
Светилник пред олтара жертвен бе чертог / Пред алтарем светильник жертвенно зажгла
Защо ли – тя попита Бога / За что? – она спросила Бога
Поликсена Соловьова
Тишина / Тишина
Посвещение / Посвящение
Пьотр Орешин
Сергей Есенин / Сергей Есенин
Пьотр Потьомкин
Пешка, цар и царица / Пешка, Король и Ферязь
Свобода, съжаление и читател / Свобода, сожаление и читатель
Раиса Кудашева
При бабичка Наздравичка / У бабушки Забавушки
Рюрик Ивнев
Мен страх ме е, защото мъки ни обграждат / Мне страшно оттого, что есть на свете горе
Господи! Господи! Господи! / Господи! Господи! Господи!
На Серьожа Есенин / Сереже Есенину
Рюрик Рок
Първо четене / Чтенье 1-е
Самуил Киссин
Пролет 1 / Весна 1
Пролет 2 / Весна 2
Самуил Маршак
Страшен сън / Страшный сон
И нека всеки ден и час ви носи новост чудна / Пусть каждый час вам новое добудет
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Саша Красний
Жив-изчезнал / Жив Курилка
Саша Чорний
Стилизирано магаре / Стилизованный осел
Обикновени думи / Простые слова
Сергей Алимов
Във фоайето / В фойе
Сергей Андреевский
Когато в скръб напеви тъжни лей поетът / Когда поэт скорбит в напевах заунывных
Сергей Бобров
Не вкусих плодовете на далечните реки / О, я не насладился плодами дальних рек
Сергей Городецкий
Реката на живота / Река жизни
Сергей Есенин
Вечери сини, вечери лунни / Вечером синим, вечером лунным
Дай му на грубия радост / Грубым дается радость
Бедни съчинителю, ти пак ли / Сочинитель бедный, это ты ли
Писмо до мама / Письмо матери
Не жалея, не тръбя, не вия / Не жалею, не зову, не плачу
Шагане, моя ти Шагане / Шаганэ ты моя, Шаганэ
Пей ти, пей! На проклета китара / Пой же, пой. На проклятой гитаре
Сонет / Сонет
Гърция / Греция
Ах, че е фъртуна / Ах, метель такая
Нявга бях сокол / Я и сам когда-то, Сокол
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Сергей Кличков
Предчувствие / Предчувствие
Рибарка / Рыбачка
Сълзи / Слёзы
Сергей Маковский
Скръб / Скробь
Отговор / Ответ
Сергей Нелдихен
Откъс / Отрывок
Искреност / Искренность
Сергей Обрадович
Майка / Мать
Сергей Синегуб
Нивата / Нива
Сергей Соколов
Аргонавти / Аргонавты
Сергей Соловьов
Към горския бог / Лесному богу
Съвременният град / Город современный
Сергей Спаский
Разсъмване / Рассвет
Сергей Третяков
Ножици / Ножницы
Восъчна свещ / Восковая свеча
Скиталец (Степан Петров)
От мощните вълни изхвърлен / Волнами мощными я выброшен
София Парнок
Любов! Мой демон разтревожен / Моя любовь! Мой демон шалый
Спиридон Дрожин
Аз за песента си волна / Я для песни задушевной
Лятна вечер на село / Летний вечер в деревне
Сузана Мар
Като няня приспива махалото / Доброй нянькой баюкает маятник
Сузана Укше
Последно / Последнее
Дали потомък паметта ще носи / Потомок дни минувшие поймёт ли
Татяна Вечорка
Кралят на балагана / Король балагана
Татяна Ефименко
Вечер лилави и сини савани постави / Вечер пришел в голубых и лиловых покровах
Татяна Шчепкина-Куперник
Казват: мила съм / Говорят, я мила
Обичам те / Люблю тебя
Хармония / Гармония
Тефи (Надежда Лохвицкая/ Тэффи)
Аз – синеока, светлокоса / Я синеглаза, светлокудра
Не пипай моите цветя / Не тронь моих цветов
Тихон Чурилин
Нощ / Ночь
Покой / Покой
Фейга Коган
Слънчево зайченце / Солнечный зайчик в пятнистой шкурке
Феодосий Савинов
Из „Източни мъдрости” / Из „Восточной мудрости”
Моите желания / Мои желания
Ако от целия терен / Когда б собрать со всех полей
Филарет Чернов
Тъй тъжно ми е, че съм млад, но като старец / Мне грустно оттого, что я ещё так молод
Не го разбрах / Я не пойму
Филип Шкулев
Ковачи сме / Мы кузнецы
Фьодор Сологуб
Друже тих, приятел славен / Друг мой тихий, друг мой дальный
Дяволска люлка / Чёртовы качели
Юлиан Анисимов
Камъкът – това е ръка / Камень – это рука
Юргис Балтрушайтис
Призив / Призыв
Юрий Верховский
С душа изстрадала и оскърбена / Я уходил с душою оскорбленной
Юрий Мар
Лилибай / Лылыбай
Юрий Сидоров
Името / Имя
Яков Аракин
Любов / Любовь
---------------
Олга Розанова
Руската поетеса и художничка Олга Розанова (Ольга Владимировна Розанова) е родена на 21 юни/3 юли 1886 г. в гр. Меленки, Владимирска губерния. Учи живопис и скулптура в школата на Алексей Болшаков (1904-1907 г.), в школата за рисуване на Константин Юон в Москва (1907-1910 г.) и в художествената школа на Елизавета Званцева в Петербург (1910-1912 г.). Първата изложба, на която представя свои картини, е през 1910 г. в Петербург, след което участва във всички представителни изложби от този период като „Левые течения”, „Трамвай В”, „0,10”, „Бубновый валет”, „Современная русская живопись” и др. Оформя книги, работи над декорното оформление на театрални постановки. Публикува футуристична поезия и статии за модерното изкуство в сборници и алманаси като „Студия импрессионистов”, „Союз молодежи”, „Садок судей”, „Рыкающий Парнас” „Стрелец” и др. Членува в творческите общности „Союз молодежи”, „Супремус” и Профессиональный союз художников России. През 1917-1918 г. ръководи художествено-промишлен отдел към Народния комисариат по просвета. Умира от дифтерит на 7 ноември 1918 г.
С ТРУП ЗАСТИНАЛ
С труп застинал
се взира незримо
мъртвото око на прозорците.
С черна грива
покрил е земята аспидният кон.
ТРУПОМ ЗАСТЫЛЫМ
Трупом застылым
Глядит незримо
Мертвое око окон.
Черной гривой
Покрыл землю аспидный конь.
1918 г.
---------------------------------------------
Олга Чюмина
Руската поетеса, писателка, публицист, драматург и преводач Олга Чюмина (Ольга Николаевна-Михайлова Чюмина) е родена на 26 декември1858/7 януари 1859 г. в гр. Новгород. Първите й поетични публикации са във в. „Свет” от 1882 г., след което започва да публикува в списания и алманаси като „Вестник Европы”, „Русская мысль”, „Русское богатство”, „Северный вестник”, „Мир Божий”, „Дело”, „Новости” и др. Пише поезия и политическа сатира, има много стихове, над 40 поеми, близо 20 драматични пиеси и няколко повести и разкази. Превежда творби на Данте, Милтън, Тенисън, Байрон, Бонвил, Бурже, Юго, Петьофи и др. Авторка е на стихосбирките „Стихотворения 1884-1888” (1889 г.), „Стихотворения 1892-1897” (1899 г.), „Новые стихотворения” (1905 г.) и „Осенние вихри” (1908 г.) и на книги със сатира и преводи като „Потерянный и Возвращенный Рай. Поэмы Д. Мильтона. / В новом стихотворном переводе О. Н. Чюминой” (1899 г.), „Данте Алигьери. Божественная комедия” (1900 г.), „В ожидании. Фельетоны в стихах” (1905 г.) и др. Умира на 24 март/5 април 1909 г. в Санкт Петербург.
ПРЕД БУРЯ
Тъмнее... Черни облаци на върволица,
над долина и хълм забулва плащ мъгла,
разнасят крясъци изплашените птици,
кръжащи ниско над земя...
Притихна всичко – странна тишина бездънна,
но скоро мълния ще блесне с плътен дъжд,
ще се издигне вихър над реката сънна,
ще гръмне гръм – и страшен, и могъщ...
И моето сърце в мъгла такава тъне,
вещаят тъмни облаци беда над нас,
със страх живея, първия гръмовен тътен
очаквам аз...
ПЕРЕД ГРОЗОЙ
Темнеет… Черных туч несутся вереницы,
Долина и холмы окуталися мглой,
И с криком носятся испуганные птицы,
Кружатся низко над землей…
Всё стихло – странною, зловещей тишиною,
Но скоро молния блеснет из темных туч,
И вихрь поднимется над сонною рекою,
И грянет гром – ужасен и могуч…
И сердце у меня такой же мглой объято,
Такие ж облака сулят и мне беду,
И в страхе первого громового раската
Я также жду…
1890 г.
---------------------------------------------
Олег Леонидов
Руският сценарист, поет и художник-мултипликатор Олег Леонидов (Олег Леонидович Шиманский/ Леонидов) е роден на 15 март 1893 г. в Москва. Първите му публикации са от 1911 г. Завършва юридическия факултет на Московския държавен университет. От 1926 г. работи като сценарист в киностудията „Межрабпомфильм” и като преподавател във Всесъюзния държавен институт по кинематография. Автор е на стихосбирката „Стихи” (1914 г.) и на сценариите на игрални и мултипликационни филми „Не всё коту масленица” (1927 г.), „Москва в Октябре” (1927 г.), „Человек родился” (1928 г.), „Белый орел” (1928 г.), „Степные песни” (1933 г.), „Гобсек” (1936 г.), „Дети капитана Гранта” (1936 г.), „Остров сокровищ” (1937 г.), „По щучьему велению” (1938 г.), „Таежная сказка” (1951 г.), „Сердце храбреца” (1951 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на РСФСР. Умира на 17 септември 1951 г. в Москва.
ПАСИАНС
Обичам пасианс да боря
на картите с рисунък стар.
Суровата им непокорност
крепи мъчителен хазарт.
Минути бурни да забравя,
безгрижен и безстрашен бил,
с преплитането да се справя,
десятка, дама, поп редил...
В борбата глуха, своенравна
аз често побеждаван бях,
но неведнъж победа славна
в очи уморни с плам горях.
Другар и враг. Капризи скрити
на пасианса не щадя:
да бъда влюбен отмъстител,
отново да го подредя!
ПАСЬЯНСЪ
Люблю пасьянсъ въ твоей столовой,
Люблю рисунокъ старыхъ картъ.
Въ ихъ непокорности суровой
Есть свой мучительный азартъ.
Люблю забыть минутъ теченье,
Ставъ беззаботней и смелей,
Преодолеть хитросплетенье
Десятокъ, дамъ и королей...
Въ борьбе глухой и своенравной
Я побежденъ бывалъ не разъ,
Но и не разъ победой славной
Горелъ огонь усталыхъ глазъ.
Онъ другъ и врагъ. И, упоенный,
Причудъ пасьянса не щажу:
Чтобъ отомстить, какъ мститъ влюбленный,
Его я снова разложу!
---------------------------------------------
Осип Манделщам
Руският поет, писател, преводач и литературен критик Осип Манделщам (Осип Эмильевич Мандельштам, рождено име Иосиф) е роден на 15 януари 1891 г. във Варшава. От 1897 г. семейството му живее в Санкт Петербург. През 1911 г. постъпва в историко-филологическия факултет на Петербургския университет, посещава лекции в Париж и Хайделберг. Близък приятел е на поетите Николай Гумильов и Анна Ахматова. Привърженик е на литературните течения акмеизъм и символизъм. Автор е на стихосбирките „Камък“ (1913 г.), „Tristia“ (1922 г.), „Втора книга“ (1923 г.) и „Стихотворения“ (1928 г.), и на книгите с проза „Шумът на времето“ (1925 г.) и „Египетска марка“ (1928 г.). След 1928 г. съветските издания спират да печатат негови стихове като неотговарящи на комунистическата идеология. Заради една негова антисталинистка епиграма от 1934 до 1937 г. е заточен във Воронеж, а през 1938 г. отново е арестуван и е изпратен в лагер, където се разболява от тиф. Умира на 27 декември 1938 г. близо до Владивосток. За двете дела срещу него посмъртно е реабилитиран през 1956 г. и през 1987 г.
ДАРЕН СЪМ С ТЯЛО – ПИТАМ АЗ: ЗАЩО
Дарен съм с тяло – питам аз: защо,
единно цяло мое ли е то?
И на кого ли да благодаря
за радостта, че дишам и творя?
Аз градинар съм, но съм също цвят,
не съм самотен в тоз тъмничен свят.
На вечността в стъклото моя дух
ще отпечата топлият ми дъх.
Рисунката, изобразена там,
доскоро непозната, грее, знам.
Утайката на мигове безчет
не ще покрие образа ми блед.
ДАНО МНЕ ТЕЛО – ЧТО МНЕ ДЕЛАТЬ С НИМ
Дано мне тело – что мне делать с ним,
Таким единым и таким моим?
За радость тихую дышать и жить
Кого, скажите, мне благодарить?
Я и садовник, я же и цветок,
В темнице мира я не одинок.
На стекла вечности уже легло
Мое дыхание, мое тепло.
Запечатлеется на нем узор,
Неузнаваемый с недавних пор.
Пускай мгновения стекает муть –
Узора милого не зачеркнуть.
1909 г.
-----
ОБРАЗА ТИ КОЛЕБЛИВО НИКНЕЩ
Образа ти колебливо никнещ
не усещам в гъстата мъгла.
„Господи!” – погрешно аз възкликвам,
грешката ми грешна е била.
Божието име като птица
волно от гръдта ми излетя.
Пред очите ми мъгла кълби се,
клетката зад мене опустя.
ОБРАЗ ТВОЙ, МУЧИТЕЛЬНЫЙ И ЗЫБКИЙ
Образ твой, мучительный и зыбкий,
Я не мог в тумане осязать.
„Господи!” – Сказал я по ошибке,
Сам того не думая сказать.
Божье имя, как большая птица,
Bылетело из моей груди.
Bпереди густой туман клубится,
И пустая клетка позади.
1912 г.
-----
И ШУБЕРТ С ВОДОПАД, И МОЦАРТ В ПТИЧА ГАМА
И Шуберт с водопад, и Моцарт в птича гама,
и Гьоте, свирещ на пътечка до липа,
и Хамлет, влизащ с плахи стъпки в своя замък,
са вярвали в духа на вечната тълпа.
Навярно преди устни е възникнал шепот,
преди дървото лист е капал всеки час
и тези, за които опитът ни свети,
са придобили образ дълго преди нас.
И ШУБЕРТ НА ВОДЕ, И МОЦАРТ В ПТИЧЬЕМ ГАМЕ
И Шуберт на воде, и Моцарт в птичьем гаме,
И Гёте, свищущий на вьющейся тропе,
И Гамлет, мысливший пугливыми шагами,
Считали пульс толпы и верили толпе.
Быть может, прежде губ уже родился шопот
И в бездревесности кружилися листы,
И те, кому мы посвящаем опыт,
До опыта приобрели черты.
1934 г.
-----
КОЙ ЗНАЕ
Кой знае! Може би ми липсва тук свещта
и посред бял ден ще остана сред нощта;
и, дишайки на мака разпилян зърната,
на мрака митрата ще сложа на главата:
и, късен патриарх в сразената Москва,
неосветения свят нося на глава –
със слепота и мъки на раздора бурен –
като Тихон, в събор последен креатура...
* Патриарх Тихон (1865-1925 г.) – патриарх московски и на цяла Русия за един месец през 1917 г.
КТО ЗНАЕТ
Кто знает! Может быть, не хватит мне свечи –
И среди бела дня останусь я в ночи;
И, зернами дыша рассыпанного мака,
На голову мою надену митру мрака:
Как поздний патриарх в разрушенной Москве,
Неосвещенный мир неся на голове –
Чреватый слепотой и муками раздора;
Как Тихон, ставленник последнего собора...
1917 г.
-----
ОТ БУТИЛКАТА В СТРУЯ ТЕЧЕШЕ ЗЛАТИСТИЯТ МЕД
От бутилката в струя течеше златистият мед
тъй протяжно и дълго, че даже хазяйката стана:
Тук, в печална Таврида, съдбата ни прати привет,
не скучаем! – тя каза и бегло погледна през рамо.
Дръж на Бакхус услугите, сякаш са нейде встрани
стражи, кучета – ходиш и никого тук не съзираш.
Като дъбови бъчви спокойно търкалят се дни:
от колибата чул гласове, си мълчиш, не разбираш.
А след чая излизаме в сенчест градински всемир,
на прозорците, сякаш ресници, са спуснати щори.
Покрай бели колони оглеждаме гроздова шир,
зад въздушно стъкло бляскат сънни планински простори.
Казах: гроздето сякаш сред битка старинна седи,
гдето чорлави конници бият се къдраволици:
в камениста Таврида наука Елада реди –
ръждавеят лехи с благородни от грозд десетици.
Като хурка сред стаята бяла стои тишина.
Дъх на вино, оцет и бои от мазето извира.
Помниш гръцкия дом с таз любима на всички жена –
не Елена, а другата – дълго която бродира.
Златно руно, къде си ти, приказно руно едно?
Тежки морски вълни разшумяваха пътя неземен.
И напускайки кораба с морното морско платно,
Одисей се завърна, изпълнен с пространство и време.
ЗОЛОТИСТОГО МЕДА СТРУЯ ИЗ БУТЫЛКИ ТЕКЛА
Золотистого меда струя из бутылки текла
Так тягуче и долго, что молвить хозяйка успела:
Здесь, в печальной Тавриде, куда нас судьба занесла,
Мы совсем не скучаем, – и через плечо поглядела.
Всюду Бахуса службы, как будто на свете одни
Сторожа и собаки, – идешь, никого не заметишь.
Как тяжелые бочки, спокойные катятся дни:
Далеко в шалаше голоса – не поймешь, не ответишь.
После чаю мы вышли в огромный коричневый сад,
Как ресницы, на окнах опущены темные шторы.
Мимо белых колонн мы пошли посмотреть виноград,
Где воздушным стеклом обливаются сонные горы.
Я сказал: виноград, как старинная битва, живет,
Где курчавые всадники бьются в кудрявом порядке:
В каменистой Тавриде наука Эллады – и вот
Золотых десятин благородные, ржавые грядки.
Ну а в комнате белой, как прялка, стоит тишина.
Пахнет уксусом, краской и свежим вином из подвала,
Помнишь, в греческом доме: любимая всеми жена, –
Не Елена – другая – как долго она вышивала?
Золотое руно, где же ты, золотое руно?
Всю дорогу шумели морские тяжелые волны.
И, покинув корабль, натрудивший в морях полотно,
Одиссей возвратился, пространством и временем полный.
1917 г.
---------------------------------------------
Оскар Лешчинский
Руският поет, художник и политически деец Оскар Лещински (Оскар Моисеевич Лещинский) е роден през 1892 г. в гр. Новозибково, Полтавска губерния. След 1902 г., още като ученик в гр. Ростов на Дон, той изпълнява поръчения на Донския комитет на РСДРП. В периода 1902-1909 г. на три пъти е осъждан и затварян, а през 1910 г. след бягство от затвора емигрира във Франция, където учи в Руската академия по живопис. В Париж се запознава с Ленин и се свързва с подполни революционни организации. Пише и публикува стихове, редактира сп. „Гелиос” (от 1913 г.), издава нелегални дипляни, членува в литературно-художествени кръжоци на политическите емигранти. Автор е на стихосбирката „Серебряный пепел” (1914 г.), подготвя и книгата за френската живопис „От импрессионизма до наших дней” (1915 г.), но не успява да я издаде. През 1917 г. се връща в Русия и участва в щурма на Зимния дворец, след което е комендант на двореца. През 1919 г. организира партизански отряди в Дагестан. На 13 май 1919 г. е арестуван, след решение на военно-полевия съд на 19 септември 1919 г. е разстрелян в затвора на гр. Петровск Порт, Дагестанска област.
ПО КАНАЛИ БЛЕДИ, ВЯЛИ
По канали
бледи, вяли
сред вълни полузаспали
до морето с лодка плавам
към лилав архипелаг...
Дожи замък драг
обтичат,
на дворците не прилича,
звънки повеи развява –
мяркам там дантелен флаг.
Град отмина
в жълто-синьо –
с храм префинен на Белини,
на великия Белини,
кой ли тоз творец не знай...
По канали
бледосиви
уморено, но щастливо
в бяг спокоен аз с години
плавал, плавал бих без край.
ПО КАНАЛАМ БЛЕДНО-АЛЫМ
По каналам
Бледно-алым
Я движением усталым
Направляю лодку в море
К лиловатым островам…
Замок Дожей
Непохожий
На дворцы, что знал прохожий,
Промелькнул подобный тонким
И воздушным кружевам.
Желто-синий
Город линий –
Храм Джиовани Беллини,
Храм великого Беллини
Серебристого творца.
По каналам
Бледно-алым
Я с желанием усталым,
Наслаждаясь ровным бегом,
Плыл и плыл бы без конца.
1914 г.
---------------------------------------------
Павел Радимов
Руският поет и художник Павел Радимов (Павел Александрович Радимов) е роден на 11 септември 1887 г. в с. Ходяйново, Рязанска губерния. Завършил е Рязанската семинария (1905 г.), известно време учи в Московската школа за живопис, скулптура и архитектура, а през 1911 г. се дипломира във филологическия факултет на Казанския университет. Първите му изяви като художник и първите му публикации в печата са от 1908 г., през 1912 г. участва в изложба на передвижниците и сътрудничи активно на издания като „Сибирская жизнь”, „Сибирский студент” и др. Преподава история на изкуствата в Казанското художествено училище. Пише и рисува, публикува стихове и участва в изложби, смята се за „селски” поет и художник. Последен председател е на обществото на передвижниците (1918 г.) и първи председател на Асоциацията на художниците на революционна Русия (1922 г.), председател е на Всерусийския съюз на поетите (до 1929 г.). Автор е на стихосбирките „Полевые псалмы” (1912 г.), „Попиада” (1914 г.), „Земная риза” (1914 г.), „Старик и липа, или Отчего по свету пошли медведи” (1922 г.), „Деревня” (1922 г.), „Телега” (1926 г.), „Земное. Избранные стихи” (1927 г.), „Столбовая дорога. Избранное” (1959 г.), „Ливень” (1962 г.) и др. Умира на 12 февруари 1967 г. в гр. Хотково, Московска област.
КУКУМЯВКА ЗАКРЯКА
Кукумявка закряка от нощната камбанария.
Нейде алено залезът блясва и чезне безгласно.
Месечината вдига червено око и не гасне,
над земята пространна и дълга се вие.
В тази пролетна вечер неистини кой ли ще каже?
Кой ли с хули ще ръси великото име на Бога?
Кой ще стъпче цветята? Сред пода на вечни оврази
украсяват с килим на Земята чертога.
ГДЕ-ТО СЫЧ ЗАКРИЧАЛ
Где-то сыч закричал, – сторожит он в полночь колокольню.
Где-то алая зорька зажглась и потухла безгласно.
Поднимается месяц немеркнущим оком и красным,
Он идет над землею пространной и дольней.
В этот вечер весенний неправду и злое кто скажет?
И хулой укорит ли он имя Великого Бога?
Изомнет ли ногою цветы? – они там, где овражек,
Украшают ковром пол Земного Чертога.
-----
ВИР
Дълбока тишина! Луната аленее
над гладки Божи ниви в ширното поле.
Русалка на реката нощна песен пее
за златните дворци на водните крале.
Край мелничните колеса се с шум подрежда
тълпа удавници на призрачен събор.
От дънерите влюбен воден дух не свежда
очи пламтящи от девойка с тъжен взор.
Тъй странни са му нейните сълзи, самотно
тъгува тя. Защо? Прекрасен е животът!
И плашейки я в реч омайна, с ласка странна
й шепне за целувки нежни, за любов...
О, колко тайни думи аз в среднощ измамна
ще чуя под напевите на тайнствен зов!
ОМУТ
Какая тишина! Багряный месяц всходит
За гладью Божьих нив, за скатами полей.
Русалка на реке ночную песнь заводит
О золотых дворцах подводных королей.
У мельничных колес шумит и колобродит
Утопленниц толпа и призрачных теней.
Влюбленный водяной из-под коряг не сводит
С печальной девушки пылающих очей.
Ему так странно то, что, слезы проливая,
Грустит она. О чем? Чем жизнь милей земная?
И, мнится, в тишине, пугая речью странной,
Ей шепчет про любовь, про нежный поцелуй...
О, сколько тайных слов я в полночи обманной
Услышу под напев ласкающихся струй!
---------------------------------------------
Павел Флоренский
Руският поет, учен, религиозен философ и богослов Павел Флоренски (Павел Александрович Флоренский) е роден на 9/22 януари 1882 г. в гр. Евлах, Елизаветполска губерния, Азербайджан. Завършва математическия факултет на Московския университет (1904 г.) и Московската духовна академия (1908 г.), след което преподава философски дисциплини (до 1919 г.). Интересува се от философия, математика, електротехника, религия, изкуство и фолклор. Публикува поезия и духовна есеистика в издания като „Новый путь” и „Весы”. През 1911 г. получава свещенически сан. От 1912 до 1917 г. е редактор на сп. „Богословский вестник”. След 1921 г. работи в системата на енергетиката и електрификацията, прави научни открития и публикува монография за диелектриците (1924 г.), развива активна дейност в областите изкуствознание и музейно дело, член е на Комисията по охрана на паметниците на културата и старините, пише статии за древноруското изкуство. Автор е на стихосбирката „В вечной лазури” (1907 г.) и на трактатите „Космологические антиномии Канта” (1909 г.), „Столп и утверждение истины” (1914 г.), „Смысл идеализма” (1914 г.), „Не восхищение непщева” (1915 г.), „Около Хомякова” (1916 г.), „Первые шаги философии” (1917 г.), „Очерки философии культа” (1918 г.), „Иконостас” (1918 г.) и „Мнимости в геометрии” (1922 г.). През 1928 г. е интерниран за няколко месеца в Нижни Новгород, а през 1933 г. е осъден на 10 години и е затворен в Соловецкия лагер на ГУЛАГ. На 25 ноември 1937 г. т.нар. тройка на НКВД от Ленинградска област го осъжда на смърт и на 8 декември 1937 г. е разстрелян. През 1958 г. е реабилитиран.
ЕПИТАФИЯ НА НЕПОЗНАТОТО МОМИЧЕ
Нежните длани до пладне откъснаха пъпка уханна.
Вятърът с прах не пося снежната ти белота,
не опетни суетата живота ти, миличка дъще,
и непорочна те взе Скръбната Майка от нас.
ЭПИТАФИЯ НЕЗНАКОМОЙ ДЕВОЧКЕ
Нежной рукой до полдня сорвали бутон ароматный,
снежность не дав запылить знойному ветру с пути.
Жизни тебя суетой не запачкав, родимая дочка,
и непорочной взяла Скорбная Матерь от нас.
-----
НА АНДРЕЙ БЕЛИЙ
Изведнъж ме увлече ти с огън свещен!
И вълни песнопения ляха...
Хризолитов поток си струеше край мен,
златовати змийчета искряха.
Течно злато събрал, заблестя океан,
с огнелъхи дантели изписан.
Като стълб извисеният синкав тамян
в тъмносиния въздух втвърди се.
АНДРЕЮ БЕЛОМУ
Ты священным огнём меня разом увлёк! –
песнопения волны носились...
Хризолитовых струй всюду виделся ток,
золотистые змейки искрились.
Жидким золотом вдруг засверкал океан –
огневеющим кружевом линий.
Потянулся столбом голубой фимиам
и в эфир отвердел тёмно-синий...
1904 г.
---------------------------------------------
Палада Богданова-Белская
Руската поетеса и актриса Палада Богданова-Белска (Паллада/Палладия Олимповна Старынкевич/ Богданова-Бельская) е родена на 1/13 януари 1887 г. във Варшава. От 1903 г. живее в Петербург. Завършва Бестужевските висши женски курсове и Театралното студио на режисьора Николай Евреинов (1911 г.). Участва в театрални спектакли, поддържа рубрика със съвети за красота в сп. „Аргус”, стопанисва литературен салон, води динамичен и сложен живот на „светска лъвица”, смятат я за „демоничната жена на бохемски Петербург”. Някои от публикациите си подписва с фамилиите Богданова-Бельская, Дерюжинская, Берг и Гросс. Авторка е на стихосбирката „Амулеты” (1915 г.). Умира на 19 юли 1968 г. в Ленинград.
НЕ БЯХ ЛИ АЗ СМИРЕНА И ПОСЛУШНА
Не бях ли аз смирена и послушна,
безропотно към Вас ли не вървях?
Лъжите Ви с търпение изслушвах,
прислужница покорна ли не бях?
Не утолих ли плътската Ви жажда
със сетната си нежна чаша страст,
нима стаени ревности подклаждах,
без чужди погледи да срещам аз?
Но щом не Ви омайва моят дар
и обаянието ми престане,
то нека нарани с любовен чар
в сърцето ми смъртта Ви смъртна рана.
НЕ Я ЛИ С НЕОБЫЧНЫМ МНЕ СМИРЕНЬЕМ
Не я ли с необычным мне смиреньем,
Без ропота, с покорностью к вам шла?
Внимая вашей лжи, с таким терпеньем,
Не я ль служанкой вашею была?
Не я ли жажду вашу утолила
Последней чашею моих страстей,
И с затаенной ревностью следила,
Чтоб взгляд с моим не встретился ничей?
Но если вам уже не мил мой дар,
И если вас уж больше не дурманит
Искусство всех моих любовных чар,
Пусть ваша смерть мне насмерть сердце ранит.
1913 г.
-----
СВЕТИЛНИК ПРЕД ОЛТАРА ЖЕРТВЕН БЕ ЧЕРТОГ
Светилник пред олтара жертвен бе чертог,
ала пред теб смирена коленича,
прославям с вяра и молитва моя бог,
ала към теб ме стъпалата вричат.
ПРЕД АЛТАРЕМ СВЕТИЛЬНИК ЖЕРТВЕННО ЗАЖГЛА
Пред алтарем светильник жертвенно зажгла,
Но пред тобой склонила я колени,
Я богу моему молитвы вознесла,
Но лишь к тебе ведут меня ступени.
1913 г.
-----
ЗАЩО ЛИ – ТЯ ПОПИТА БОГА
„Защо ли – тя попита Бога –
ти в участта ми тръни ся и кръв?”
„Затуй, че бяха твърде много
изпиталите с теб любовна стръв.”
„Тогава – тя му каза нежно –
натрупай тръни повече над мен,
да мога, Боже, безметежно
да си греша спокойно в смъртен плен!”
ЗА ЧТО? – ОНА СПРОСИЛА БОГА
„За что? – она спросила Бога, –
В удел мне тернии, в удел мне кровь?”
– „За то, что было слишком много,
Тех, кто желал узнать с тобой любовь”.
– „За то? – она сказала нежно, –
Тогда, Господь, брось больше терний мне,
Чтобы могла я безмятежно
Грешить, все зная, и в предсмертном сне!”
---------------------------------------------
Поликсена Соловьова
Руската поетеса, писателка, художничка и преводачка Поликсена Соловьова (Поликсена Сергеевна Соловьёва) е родена на 20 март 1867 г. в Москва. Завършила е училище за живопис, скулптура и архитектура. Първите й публикувани стихове са от 1885 г. в сп. „Нива”. След 1890 г. се включва в литературния кръг на символистите. Публикува поезия, проза, драматургични творби, стихове за деца, приказки и рисунки в издания като „Русское богатство”, „Вестник Европы”, „Мир Божий”, „Аполлон” и др. Съиздател е на детското списание „Тропинка” (1905-1912 г.). След Октомврийската революция работи като библиотекар, занимава се с преводи, чете лекции в Народния университет в гр. Коктебел. Авторка е на над 20 книги за деца, сред които популярните за времето си „Жизнь Хитролиса”, „Крупеничка”, „Приключения Кроли” и „Ёлка” (повечето от книгите й са илюстрирани от нея), на сборника с разкази „Тайная правда” (1912 г.), и на стихосбирките „Стихотворения” (1899 г.), „Иней” (1905 г.), „Плакун-трава” (1909 г.), „Перекрёсток” (1913 г.), „Вечер” (1914 г.), „Куклин дом” (1916 г.) и „Последние стихи” (1924 г.). Умира на 16 август 1924 г. в Москва.
ТИШИНА
На 3. Н. Гипиус
Сред снежното синьо умират следдневни сияния,
в небето молитвени смърчове вихрят върхари.
Сърцето въстанало вниква в пределни мълчания
и стонът му гаснещ въздишка на буря изгаря.
Душата подпалват искри на невиждани нежности.
Макар че животът рани ме с невярности много,
аз верен оставам на тез свечеряващи снежности;
елите ме пазят със своите кръстове строги.
ТИШИНА
3. Н. Гиппиус
В снегах голубых умирают дневные сияния,
И к небу стремятся вершины молитвенных елей.
Восставшему сердцу становятся внятны молчания,
И стон его гаснет, как вздох отлетевших метелей.
Душа загорелась от искр неизведанной нежности.
Пусть жизнь изменила, пусть дни ее вновь изменяют,
Я верен один средь теней вечереющей снежности,
И строгие ели крестами меня осеняют.
1907 г.
-----
ПОСВЕЩЕНИЕ
Ти знаеш, че денят бе шумно-зноен
и пътят стръмен – лош,
че плачеше душата, но духът спокоен
орел бе с дивна мощ.
Че вечер неизменно верен чакам
нов ден да зазвучи
и огънят вселенски осветява мрака
в любимите очи.
ПОСВЯЩЕНИЕ
Ты ведаешь, что день был шумно-зноен
И горный путь – тяжёл,
Что плакала душа, но дух мой был спокоен,
Как в вышине орёл.
Что вечером я тот же неизменный,
Как в яркий полдня час,
И так же для меня горит огонь вселенной
Во тьме любимых глаз.
1914 г.
---------------------------------------------
Пьотр Орешин
Руският поет, писател и преводач Пьотър Орешин (Пётр Васильевич Орешин) е роден на 16/28 юли 1887 г. в гр. Аткарс, Саратовска губерния. Първите му творчески успехи са от 1911-1913 г., когато публикува свои творби във в. „Саратовском Листке”, в. „Саратовском вестнике”, сп. „Вестник Европы”, сп. „Заветы” и др. Участва активно в боевете през Първата световна война, като получава ордени за храброст. В голяма част от творчеството си поетизира природата и селския бит, пише на историко-революционни теми. Автор е на книгите „Зарево” (1918 г.), „Красная Русь” (1918 г.), „Дулейка” (1920 г.), „Березка” (1920 г.), „Набат” (1921 г.), „Мы” (1921 г.), „Голод” (1921 г.), „Корявый” (1922 г.), „Алый храм” (1922 г.), „Микула” (1922 г.), „На голодной земле” (1922 г.), „Радуга” (1922 г.), „Человек на льдине” (1923 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1923 г.), „Соломен¬ная плаха” (1924 г.), „Родник” (1927 г.), „Откровенная лира” (1928 г.), „Ничего не было” (1926 г.), „Злая жизнь” (1931 г.), „Под счастливым небом” (1937 г.); след смъртта му излизат неговите книги „Стихотворения и поэмы” (1958 г.), „Повести и рассказы” (1960 г.), „Стихи” (1964 г.), „Избранное” (1968 г.) и др. През 1937 г. е арестуван и обвинен в антинародна дейност, на 15 март 1938 г. е разстрелян от властите. Реабилитиран е посмъртно.
СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
Приказка ли, чудо,
или е мираж:
отлетя залудо
дух юначен наш.
Песен се прекърши
в родния безброй.
Ти какво извърши,
синеоки мой?
Отшумя полето,
ливна се река,
руски взор безчетен
в руската тъга.
В снеговете силен
бе и тук, и там;
стих в очите сини
и целувки нам.
Кой ли, къдрокоси,
те зове безспир
славата да носиш
в този земен пир?
Бе ли туй, не бе ли,
аз и сам не знам.
Примката се стеле,
славеят е сам.
Много ми е мъчно,
че далече бях,
примката да сдъвча,
скъпи, не успях!
Викам, кряскам клето,
но при нас не си.
В черен креп портретът
масата краси.
Тих дъждец подема
пролетният бог.
Песенник Есенин,
братко синеок.
Синкава всепесен
в родния всеглас...
Щом е Пушкин есен,
пролет си за нас!
В мислите мъгла е,
в пулса – зъл прибой.
Ти какво направи,
къдроглави мой!
СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
Сказка это, чудо ль,
Или это – бред:
Отзвенела удаль
Разудалых лет.
Песня отзвенела
Над родной землей.
Что же ты наделал,
Синеглазый мой?
Отшумело поле,
Пролилась река,
Русское раздолье,
Русская тоска.
Ты играл снегами,
Ты и тут и там
Синими глазами
Улыбался нам.
Кто тебя, кудрявый,
Поманил, позвал?
Пир земной со славой
Ты отпировал.
Было это, нет ли,
Сам не знаю я.
Задушила петля
В роще соловья.
До беды жалею,
Что далеко был
И петлю на шее
Не перекусил!
Кликну, кликну с горя,
А тебя уж нет.
В черном коленкоре
На столе портрет.
Дождичек весенний
Окропил наш сад.
Песенник Есенин,
Синеглазый брат.
Вековая просинь,
Наша сторона...
Если Пушкин – осень,
Ты у нас – весна!
В мыслях потемнело,
Сердце бьет бедой.
Что же ты наделал,
Раскудрявый мой?!
1926 г.
---------------------------------------------
Пьотр Потьомкин
Руският поет, драматург, литературен критик и преводач Пьотър Потьомкин (Пётр Петрович Потёмкин) е роден на 20 април/2 май 1886 г. в гр. Орел. Учи във физико-математическия факултет и в историко-филологическия факултет на университета в Санкт Петербург (1904-1910 г.). За първи път публикува поезия през 1905 г., сътрудничи на литературни издания като „Сигнал”, „Золотое руно”, „Сатирикон” и др. Пише стихове, пиеси, естрадни диалози и скечове, представяни в театрални кабарета. През 1920 г. емигрира в Чехия и във Франция. Има епизодични роли в киното, публикува поезия и преводи в емигрантския печат, участва в международни шахматни турнири. Автор е на книгите с поезия и стихове за деца „Смешная любовь” (1908 г.), „Боба Сквозняков” (в съавторство с В. Князев, 1912 г.), „Герань” (1912 г.), „Отцветшая герань. То, чего не будет” (1923 г.), „Зеленая шляпа” (1924 г.) и „Избранные страницы. Дон Жуан – супруг смерти” (1928 г.). Умира на 21 октомври 1926 г. в Париж.
ПЕШКА, ЦАР И ЦАРИЦА
Шахматна басня
Въздъхна Пешка жаловито:
„Приятелко Царице, питам
защо, каквото и да сторя с жар,
не мога аз да стана Цар,
макар че съм кадърна
във всяка фигура да се превърна?”
„Не се пъни, не се терзай –
реди Царицата с насмешка, –
от теб не става Цар, но знай,
че Царят често става Пешка!”
ПЕШКА, КОРОЛЬ И ФЕРЯЗЬ
Шахматная басня
В своем бессилии уверясь,
Сказала Пешка: „Друг мой Ферязь,
Скажи мне, отчего, как я ни бьюсь,
Всё в Короли не проберусь,
Хотя, не скрою,
Фигурой сделаться могу любою?”
– „Утешься, не горюй о том, –
Ей Ферязь говорит с усмешкой, –
Ты не бываешь Королем, –
Зато Король бывает Пешкой!”
1906 г.
-----
СВОБОДА, СЪЖАЛЕНИЕ И ЧИТАТЕЛ
Веднъж била ни е дарена свободата,
за жалост тъй се случили нещата,
че веднага се скрила таз другарка.
Читателю, а ти дали не си я мяркал?
СВОБОДА, СОЖАЛЕНИЕ И ЧИТАТЕЛЬ
Однажды нам была дарована Свобода,
Но, к Сожалению, такого рода,
Что в тот же миг куда-то затерялась.
Тебе, Читатель мой, она не попадалась?
1906 г.
---------------------------------------------
Раиса Кудашева
Руската поетеса и писателка Раиса Кудашева (Раиса Адамовна Гидройц Кудашева) е родена на 3/15 август 1878 г. в Москва. Пише стихове от детските си години, първото й публикувано стихотворение е в сп. „Малютка” през 1896 г. Публикува активно стихове и приказки в издания за деца като „Подснежник”, „Солнышко”, „Малютка” и др. Работи като учител и библиотекар. Член е на Съюза на писателите на СССР. Издава много детски книги като „Санки-самокатки”, „Стёпка-растрёпка”, „Беда петушка”, „Бабушка-Забавушка и собачка Бум” (1906 г.), „Петушок” (1915 г.) и др., единственото й произведение за възрастни е повестта „Лери”, публикувана през 1899 г. в сп. „Русская мысль”. Авторка е на текста на популярната детска песен „В лесу родилась ёлочка”. Умира на 4 ноември 1964 г. в Москва.
ПРИ БАБИЧКА НАЗДРАВИЧКА
При бабичка Наздравичка
живее куче Бум.
Веднъж за Бум направи тя
пирожки с благ локум.
„– На, Бум, вземи паничката!
Какъв е този шум?”
Но... бяха бързи мишките –
без банички е Бум.
У БАБУШКИ ЗАБАВУШКИ
У бабушки Забавушки
Собачка Бум жила,
Однажды Буму бабушка
Пирожных испекла.
– На, Бум, бери тарелочку,
Пойдём с тобой в буфет…
Глядят, а мышки съели всё,
Пирожных больше нет.
1906 г.
---------------------------------------------
Рюрик Ивнев
Руският поет, писател, литературовед и преводач Рюрик Ивнев (Михаил Александрович Ковалёв/ Рюрик Ивнев) е роден на 11/23 февруари 1891 г. в грузинската столица Тбилиси. Първите си стихотворения пише през 1904 г., а първата му поетична публикация е в алманах „Студенческий сборник” през 1909 г. Завършва юридическия факултет при Московския университет (1912 г.). От 1912 г. публикува активно в списания и сборници на издателствата „Петербургский глашатай”, „Центрифуга” и „Мезонин поэзии”. Привърженик е на литературните направления футуризъм и имажинизъм. Член е на литературната група на московските футуристи „Мезонин поэзии” (1910 г.), след Октомврийската революция сътрудничи на издания като „Известия ВЦИК”, „Лукоморье”, „Огонек”, „Вершины”, „Биржевые ведомости”, „Гостиница для путешествующих в прекрасном” и др., ръководи Всерусийския съюз на поетите (1921 г.), специален кореспондент е на сп. „Огонёк”, сп. „Эхо” и в. „Известия” (1925-1931 г.), работи във в. „Боец РККА”. Превежда поезия от фарси. Автор е на стихосбирките „Пламя пышет” (1913 г.), „У Пяти углов” (1913 г.), „Самосожжение” (в 3 тома, 1913-1915 г.), „Золото смерти” (1916 г.), „Самосожжение” (1917 г.), „Солнце во гробе” (1921 г.), „Осада монастыря” (1925 г.), „Избранные стихи” (1965 г.), „Память и время” (1969 г.), „Избранные стихотворения” (1974 г.), „Часы и голоса. Стихи, воспоминания” (1978 г.), „Тёплые листья” (1978 г.) и др., на романите „Юность” (1912 г.), „Несчастный ангел” (1917 г.), „Любовь без любви” (1925 г.), „Открытый дом” (1927 г.) и „Герой романа” (1928 г.), на книги с мемоарна проза като „Четыре выстрела в Есенина, Кусикова, Мариенгофа, Шершеневича” (1921 г.) и др. Умира на 19 февруари 1981 г. в Москва.
МЕН СТРАХ МЕ Е, ЗАЩОТО МЪКИ НИ ОБГРАЖДАТ
Мен страх ме е, защото мъки ни обграждат,
мен страх ме е, защото майчин плач е лят.
Мен страх ме е, защото и вълните даже
към нас умеят зверски да ръмжат.
И щом стихия сива забоботи,
в дантелената пяна скрила страх,
унищожават младите животи
с усмивка вледеняваща към тях.
Мен страх ме е, че даже слънцето прекрасно
таи в сърце потенциален мрак.
Мен страх ме е, умът, дори раздран на части,
живота не разбира, няма как.
МНЕ СТРАШНО ОТТОГО, ЧТО ЕСТЬ НА СВЕТЕ ГОРЕ
Мне страшно оттого, что есть на свете горе,
Мне страшно оттого, что где-то плачет мать.
Мне страшно оттого, что даже волны моря
Умеют по-звериному рычать.
И в час, когда встревожена стихия,
Они, играя пеной кружевной,
Уничтожают жизни молодые,
Смотря на них с улыбкой ледяной.
Мне страшно оттого, что даже солнце счастья
Таит в себе потенциальный мрак.
Мне страшно оттого, что рвется ум на части,
Но смысла жизни не поймет никак.
1907 г.
-----
ГОСПОДИ! ГОСПОДИ! ГОСПОДИ!
Господи! Господи! Господи! Тъмен небесен свод,
манастирска килия прастара;
сред сърцето ми мъртво на воля
дявол сладък, щастлив идиот,
лее сладка престъпна отвара.
Аз с бръснача ли да се заколя?
Господи! Господи! Господи! Празен и горд, и зъл
дух в нещастното тяло се стеле,
пъчи дяволски устни над пъп.
Див самотен ерген, гладен вълк,
аз под свойта студена постеля
ще съм мъртъв, язвителен, груб...
Пролетта на 1914 г., Нилската пустиня
ГОСПОДИ! ГОСПОДИ! ГОСПОДИ!
Господи! Господи! Господи! Темный свод небес,
Монастырская душная келья,
Мне в холодное, мертвое сердце
Полоумный и сладкий бес
Льет преступное, сладкое зелье.
Неужели бритвой зарезаться?
Господи! Господи! Господи! Гордый, злой, пустой
Дух пляшет в несчастном теле
И выпячивает свои губы.
Одинокий и холостой —
Я в своей холодной постели
Буду мертвым, колючим, грубым…
Весна 1914, Нилова Пустынь
-----
НА СЕРЬОЖА ЕСЕНИН
Към светлите къдрици поглед взирам,
като изгонен облак са от рая тих.
Душата на Русия не разбира
нечелият есенинския стих.
Рязански ден на гарата ще срещна:
по пътя, друже, ритъм общ звучи.
Вървиш ти светъл, изморен насреща,
едва прегърбен, с бляснали очи.
В часа, когато в жегата изгубен
денят потъва в сън, нощта теша,
такъв – притихнал, безнадеждно влюбен,
те съзерцава моята душа.
СЕРЕЖЕ ЕСЕНИНУ
Смотрю на кудри светлые, крутые
Как будто изгнанных из рая облаков.
Тот не поймет живой души России,
Кто не читал есенинских стихов.
Рязанский день я встречу у вокзала:
Мы дальше, друг мой, вместе держим путь.
Вот ты идешь – и светлый и усталый,
Блестя глазами, сгорбленный чуть-чуть.
А в час, когда пыланьем утомленный,
Ложится день, чтоб завтра утром встать,
Тебя таким притихшим и влюбленным
Душа моя хотела б созерцать.
1916 г.
---------------------------------------------
Рюрик Рок
Руският поет Рюрик Рок (Рюрик Юрьевич Геринг/ Рок) е роден през 1898 г. в Ростов на Дон. Един от лидерите е на литературната група на творците-модернисти „Ничевоки” (от 1920 г.). Член е на Президиума на Всерусийския съюз на поетите (1919 г.) и на Съюза на поетите в Ростов на Дон (1920 г.). През 1921 г. е арестуван с политически обвинения, но делото е прекратено, а през 1922 г. емигрира в Западна Европа. След 1925 г. живее в Германия. Автор е на стихосбирките „Вам” (1920 г.), „От Рюрика Рока чтения: Ничевока поэма” (1921 г.) и „Сорок сороков: Диалектич. поэмы” (1923 г.). Умира към 1933 г., точната дата на смъртта му не е установена.
ПЪРВО ЧЕТЕНЕ
Не трепват вежди, устни леденеят.
Надрасквам кръг.
Капакът на ковчега в шир се рее
като голяма птица тук.
Сега сред царството антиХристово
през кучешката им любов
от вятъра с вой вълчи впивам слово,
към Майка Божия машинен зов.
И към тебе, към тебе, Трояново семе,
с топузи от плитки на темето,
разгарящо като угарки дните ни
и издухващо торта на времето;
към теб, незнаеща реда ни към Вандраг,
ни броя на Алшванг скрижалите:
яви се с бурята, яви се пак,
яви се, идвай, о, Касандра.
В акорда на аероплана,
в гръмовен оръдеен път,
на лейтенанта Глан в смъртта му,
в загладената женска гръд,
в словесни минарета на поета
расте, Касандра, твоят знак:
в ръцете, изпочупени привечер,
е твоят аленеещ флаг
и зигзаг в тез пламенни коси
пак деня обвива в сън томителен,
а в погледа семафорни треви
не звънят „благополучно” никога.
И мяукат натрапчиво дните,
с глава сред листата есенни
е моят любим Йоан Кръстител,
момчето Серьожа Есенин.
Майко, майчице върба,
къде е синът ти, буйният?
На гърдите му виждам талисман –
кръст дъбов.
И вие, жени, неверни жени,
къде гният телата на мъжете ви?
Кадифе от зелени треви
ги прикрива от въшки и червеи.
С всички животи, ожънати
от полята пелинови,
Касандра гърмеше: „Братя,
в чепатото име вярвайте!”
– И никой сега не жалее.
От Метропол с картечни откоси
ти чукаше на вратите
и тежи на забравата волята,
но както винаги не я почитате.
Жужеят осите й там до стената
и в стаята кряка на самоубиеца пистолетът,
тиктака и тика секунди стрелката,
мълнии светят:
„Помнете!
Помнете!
Помнете!”
Но виждам, виждам и чувствам:
соколите-думи облитат глас –
като криви квадрати Касандра ги пуска,
като слаб бумеранг те се връщат към вас.
Не трепват вежди, устни леденеят.
Аз думи драскам.
Капакът на ковчега в шир се рее,
крила като голяма птица тласка.
ЧТЕНЬЕ 1-Е
Не дрогнет бровь и губы стынут строго.
Круги черчу.
И все ясней в пространствах крышка гроба
большою птицей реет чуть.
Я ныне, в царствие антихристово,
в годы собачьей любви нег
вперяю слова на ветра волчий вой,
к Матери Божьей взываю: Машине.
И к Тебе, и к Тебе, Трояново отродье,
с гирями маковых кос,
к Тебе, поправшей, как окурки, годы
с лаптей сдунувшей их навоз;
к Тебе, не знающей бр. Алынванг скрижалей,
ни очереди у Вандрага:
гудками бури явись из дали,
явись, о явись, Кассандра.
В музыканье аэроплана,
в тяжкой походке орудий,
в смерти лейтенанта Глана,
в женской щекатуренной груди,
и в минаретах слов поэта
чую, Кассандра, чую Тебя:
руки переломленные заката
твой рдяный СТЯГ;
и в этих рдяных кос зигзаг
каждый новый день кутает в сон,
а трава семафоров глаз
никогда не звенит „Благополучно” .
И Тебе мяукает рысьи,
с головою в листьях осенних,
мой любимый Иоанн Креститель
отрок Сережа Есенин.
Мать, ива мать,
где сын твой махровый?
Вижу у него на груди талисман –
крест дубовый.
И вы, жены, неверные жены,
где свежие сгнили тела мужей?
Только бархат ковра травы зеленой
покрыл трупье от червей и от вшей.
Всеми жизнями сжатыми
с сладкой земли полыни –
Кассандра гремела: „Братья,
в корявое верьте Имя”
– Никого теперь не жаль.
Пулемегами с Метрополя
Ты стучалась в каждые двери,
но могуча забвенья воля,
и вы, как всегда, ей не верили.
Осинным жужжаньем ставила к стенке,
крякала выстрела самоубийцы комнате,
напоминала тиком секундной стрелки,
молнией лязгала:
„Помните!
Помните!
Помните”. –
Но вижу, вижу и знаю:
как соколы, кружат слова –
их Кассандра картавым кварталом пускает,
и они бумерангом ковыляют к вам.
Не дрогнет бровь и губы стынут строго.
Слова черчу.
И все ясней в пространствах крышка гроба
большою птицей реет чуть.
---------------------------------------------
Самуил Киссин
Руският поет и писател Самуил Кисин (Самуил Викторович Киссин/ Муни) е роден на 24 октомври 1885 г. в гр. Рибинск, Ярославска област. Завършва юридическия факултет при Московския университет (1913 г.). Първото му публикувано стихотворение е през 1906 г. в сп. „Зори”. През 1907 г. се пробва в издателската дейност, като издава един брой на в. „Студенческие известия”, 4 броя на седмичника „Литературно-художественная неделя” и подготвя концепции за хумористичните списания „Вихрь” и „Красный факел”. Пише поезия, проза и литературна критика, но през живота си е публикувал в печата само 18 стихотворения и 8 рецензии. През 1914 г. е мобилизиран в армията. Самоубива се на 22 март 1916 г. в Минск. Голяма част от литературното му наследство е загубена.
ПРОЛЕТ 1
Как вятърът е свеж и нежен
и с тиха радост напоен,
как ослепително безбрежен
е пролетният ярък ден!
На слънце сняг блести зърнисто,
вода шурти, бълбука глас.
О, нека тези дни лъчисти
не свършват никога за нас.
ВЕСНА 1
Как этот ветер свеж и нежен
И тихим счастьем напоён,
Как ослепительно безбрежен
Весенне-яркий небосклон!
На солнце снег блестит зернистый,
Журчит и булькает вода.
О, если б этот день лучистый
Не прекращался никогда.
-----
ПРОЛЕТ 2
Сънни нишки в син въздух съшити,
със звънчета сребристи звъните.
Вий от скреж сте по-леки, по-фини,
тихо чезнете в благости сини.
Размрази се в реката лед дълъг.
Бяло цвете в небето – бял гълъб,
горе, горе простори извезва.
Като скреж се топи и изчезва.
ВЕСНА 2
В синем воздухе сонные нити,
Вы серебряным звоном звените.
Вы нежнее, вы легче, чем иней,
Тихо таете в благости синей.
Вскрылись реки. К чему теперь прорубь?
Белый в небе цветок – белый голубь
Выше, выше всё в небо взлетает.
Верно, тоже, как иней, растает.
---------------------------------------------
Самуил Маршак
Самуил Яковлевич Маршак е руски и съветски поет, драматург, преводач и литературен критик. Роден е на 22 октомври/3 ноември 1887 г. в гр. Воронеж. Получава политехническо образование в Англия, а след това учи в Лондонския университет. След 1922 г. ръководи Студио за подготовка на млади писатели в Петроград, а от 1934 г. участва в ръководството на Управителния съвет на Съюза на писателите на СССР. От 1939 до 1947 г. е депутат към Московския градски съвет. Създава издателство за детска литература в Ленинград. Сред многото му книги особен интерес представляват автобиографичната повест „В начале жизни” (1960 г.), сборникът с литературоведчески статии „Воспитание словом” (1961 г.), стихосбирката „Избранная лирика” (1962 г.), книгите му с преводи на Уйлям Шекспир, Робърт Бърнс, Ръдиърд Киплинг и др., както и богатото му творчество за деца. За активната си дейност в областта на културата е носител на пет държавни награди и три ордена. Умира на 4 юли 1964 г. в Москва.
СТРАШЕН СЪН
Съчини писателят детска книжка,
редакторът й направи подстрижка...
Запретнал ръкави,
зачеркна грубите думи:
направи от Федя – Федка,
смени дядо с деденце,
баба – с бабинка.
Книжката стана сладичка и слабинка.
Нарисува художникът картинки и винетки:
баба вместо дядо,
бръмбар вместо внуче,
куче вместо четка.
В приказката при печата
се разляха мастилата,
на корицата се кротнаха
крива четриока котка,
старец с три уши-лъжици
и старица без главица.
После бързо
взеха в цеха да подвързват.
Подвързаха приказката със стихове на Есенин,
притуриха глава от романа „Анна Керенина”
и част от алгебрата на Кисельова.
Ето, книжката е готова, съществува!
Остава само да я бракуват.
СТРАШНЫ СОН
Сочинил писатель детскую книжку,
Учинил ей редактор стрижку...
Засучив рукава,
Вычеркнув грубые слова:
Заменил Федьку Феденькой,
Дедку – деденькой,
Бабку – бабенькой.
Стала книжка сладенькой и слабенькой.
Нарисовал в ней художник картинки и виньетки:
Бабку вместо дедки,
Жучку вместо внучки,
Тучку вместо Жучки.
Взяли в печать эту сказку.
Наложили краску на краску,
Получились на обложке
Четыре глаза у кошки,
У старика три уха,
Без головы старуха.
Пришел черед,
Взяли книжку в переплет.
Переплели сказку со стихами Есенина,
С главой из романа „Анна Каренина”,
С листами из алгебры Киселева.
Вот книжка и готова!
Остается списать ее в брак.
-----
И НЕКА ВСЕКИ ДЕН И ЧАС ВИ НОСИ НОВОСТ ЧУДНА
Много млади читатели – пионери и комсомолци – се обърнаха към мен с молба
да им изпратя новогодишни пожелания за празничните стенвестници.
За съжаление не мога да сътруднича едновременно на толкова вестници,
затова написах стихотворение, с което според възможностите си отговарям на молбата на моите кореспонденти.
„Комсомолска правда”, 1 януари 1958 г.
Желая всички да растат
с цветисто здраве славно.
То за далечния ви път
условие е главно.
И нека всеки ден и час
ви носят новост чудна.
Добрият ум да бъде с вас,
сърцето да е умно.
С отличната оценка днес
успеха си да мерят,
е само ябълка за тез,
които точно стрелят.
С цената на градивен труд
ръката става устрем твърд,
окото зорко става,
тогава жизненият път
с шестици награждава!
Новогодишен поздрав вам,
добри да бъдат дните ви,
приятели, доброто, знам,
безценен покровител е!
ПУСТЬ КАЖДЫЙ ЧАС ВАМ НОВОЕ ДОБУДЕТ
Множество молодых моих читателей – пионеров и комсомольцев – обратились ко мне с просьбой
прислать для их праздничных стенных газет новогодние пожелания.
К сожалению, я не могу сотрудничать одновременно в стольких газетах.
Поэтому я написал стихи, в которых ответил по мере сил всем моим корреспондентам.
„Комсомольская правда”, 1 января 1958 г.
Желаю вам цвести, расти,
Копить, крепить здоровье.
Оно для дальнего пути –
Главнейшее условье.
Пусть каждый день и каждый час
Вам новое добудет.
Путь добрым будет ум у вас,
А сердце умным будет.
Пятеркой мерится успех,
Но лучшая отметка –
Всего лишь яблочко для тех,
Кто в цель стреляет метко.
Ценой упорства и труда
Рука становится тверда
И верен глаз твой зоркий,
И так заслуженно тогда
Приходят к нам пятерки!
Под Новый год желаю я
Друзьям всего хорошего,
А все хорошее, друзья,
Дается нам недешево!
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Литература без критика е като улица без фенери.
* * *
Времето е разтегливо. То зависи от това с какво съдържание го изпълвате.
* * *
Човек, който иска да стане писател, най-напред трябва да стане добър читател.
* * *
Политиката не ви превзема със сила, ние всички сме потопени в нея, искаме или не.
* * *
Това, което иска мойта дъщеричка, трябва да бъде изпълнено. Точка.
* * *
Начинаещият редактор е по-опасен за писателя, отколкото начинаещия лоцман – за кораба.
* * *
Боксьорът се бие не с ръка, а с цяло тяло, с цялото си тегло и сила, певецът пее не с гърло, а с цели гърди. Така пише и истинският писател: с цялото си същество, с пълен глас, а не само с едните рими, сравнения и епитети.
* * *
Разбира се, богатата рима е по-добра от бедната, новата и оригиналната е по-добра от изтърканата. Но тези оценки – извън реда, извън стиха – са много относителни. Нерядко се случва така, че най-бедната глаголна рима се оказва по-силна (защото е по-нужна) от по-богатата и по-чудноватата.
* * *
Кралицата: А може ли да доведа на Нова година тук моите придворни кучета? Те са послушни, ласкави, стоят пред мен на задни лапи. Може би те също ще станат хора?
Януари: Не, щом те вече ходят на задни лапи, от тях не можеш да направиш хора.
* * *
И аз като американците обичам „щастливия край” и затова предпочитам книги, в които разказът се води от първо лице. Това ми дава сигурност, че героят от романа, разказващ сам за себе си, няма да умре от туберкулоза, няма да се удави и няма да се застреля.
* * *
Талантът прилича на Луната, която ту е в пълнолуние, ту е нащърбена, ту съвсем не се вижда. А ако Луната през цялото време е в пълнолуние, то това няма да е Луна, а бутафория, боядисан шперплат.
* * *
Когато писателят умре, след него остават книгите му. А какво остава от актьора, освен няколко плочи, запечатали гласа му, и фотографии, до някаква степен съхраняващи външния му вид. Паметта на актьора трябва да бъде увековечена от спомените на хората, които са имали щастието да го гледат и слушат.
* * *
Стиховете могат да бъдат лаконични като пословици и подобно на пословица да се запечатват дълбоко в паметта.
* * *
Търсенето на оригиналност – винаги е безнадеждна работа. Човек, който се стреми да се освободи от баналността, прилича на муха, която се опитва да се откъсне от намазан с лепило лист. Освобождаваш от лепилото на баналността единия крак – потъва другият.
* * *
Към думите – даже към имената и фамилиите – децата се отнасят твърде по-сериозно и по-доверчиво от възрастните. Във всяко съчетание от звуци те предполагат някаква закономерност. Думите за тях са неразделни от значението, а значението – от образа.
* * *
На литературата са нужни също така талантливи читатели, както и талантливи писатели. Именно на тях, на тези талантливи, чувствителни, притежаващи творческо въображение читатели, разчита авторът, когато напряга всички свои душевни сили в търсенето на верния образ, верния обрат на действието, вярната дума.
* * *
И в поезията, и в прозата има един закон: колкото повече в тях се съдържа преживяното, видяното, почувстваното – толкова произведението е по-близо до истинското изкуство.
* * *
Малката Мери претърпя голяма загуба – загуби дясната си обувка.
* * *
Разбира се, че има свине, склонни към безчинство на Земята, но аз съм убеден, че свинщината няма да изяде човечеството.
* * *
Пожелавам ви да разцъфтявате, да растете, да трупате, да укрепвате здравето си. Защото за дългия път то е най-главното условие. Нека всеки ден и всеки час новото да ви намира. Нека да бъде добър умът ви, а сърцето ви да бъде умно. От душа ви пожелавам, приятели, всичко добро. А всичко добро, приятели, не ни се дава евтино.
* * *
Децата обичат всичко малко. По-точно е да се каже, че те обичат да виждат малко това, което обикновено е голямо. При това малкото трябва да бъде истинско, тоест да запази всички черти и пропорции на голямото.
* * *
В ранна младост, когато повече от всичко обичах лириката в поезията, а давах за печат най-често сатирични стихове, аз не можех да си представя, че с времето преводите и детската литература ще заемат голямо място в моята работа.
* * *
Художникът-автор поема върху себе си само част от работата. Останалото трябва да допълни със своето въображение художникът-читател.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Литература без критики подобна улице без фонарей.
* * *
Время растяжимо. Оно зависит от того, какого рода содержимым Вы наполняете его.
* * *
Человек, который хочет сделаться писателем, раньше всего должен стать хорошим читателем.
* * *
Политика вас не берёт силой, мы все погружены в нее, хотим мы того или нет.
* * *
То, что требует дочка – должно быть исполнено. Точка.
* * *
Начинающий редактор более опасен писателю, чем начинающий лоцман – кораблю.
* * *
Боксер дерется не рукой, а всем туловищем, всем своим весом и силой, певец поет не горлом, а всей грудью. Так пишет и настоящий писатель: всем существом, во весь голос, а не одними рифмами, сравнениями или эпитетами.
* * *
Конечно, богатая рифма лучше бедной, новая и оригинальная лучше затрепанной. Но оценки эти – вне строки, вне стиха – очень относительны. Нередко бывает, что самая бедная глагольная рифма оказывается сильнее (потому что нужнее) богатой и причудливой.
* * *
Королева: А нельзя ли и мне привести сюда под Новый год своих придворных собак? Они у меня смирные, ласковые, ходят передо мной на задних лапках. Может быть, они тоже станут людьми?
Январь: Нет, уж если они на задних лапках ходят, так из них людей не сделаешь.
* * *
Подобно американцам, я любил „счастливые концы” и потому предпочитал книги, в которых рассказ ведется от первого лица. Это давало мне уверенность, что герой романа, рассказывающий о самом себе, не умрет от чахотки, не утонет и не застрелится.
* * *
Талант, он подобен Луне, которая то в полнолунии, то на ущербе, то ее совсем не видно. А если Луна все время в полнолунии, то это не Луна, а бутафория, крашеная фанера.
* * *
Когда умирает писатель, после него остаются его книги. А что остается от актера, кроме нескольких пластинок, запечатлевших его голос, да фотографий, в какой-то мере сохраняющих его внешний облик? Память актера должна быть увековечена воспоминаниями людей, которым посчастливилось видеть и слышать его.
* * *
Стихи умеют быть лаконичными, как пословица, и подобно пословице глубоко врезаться в память.
* * *
Поиски оригинальности – всегда безнадежное дело. Человек, стремящийся освободиться от банальности, похож на муху, которая пытается оторваться от смазанного клеем листа –„тэнгльфута”. Освободишь от клея банальности одну ногу – увязнет другая.
* * *
К словам – даже к именам и фамилиям – дети относятся гораздо серьезнее и доверчивее, чем взрослые. В любом сочетании звуков они предполагают какую-то закономерность. Слова для них неотделимы от значения, а значение от образа.
* * *
Литературе так же нужны талантливые читатели, как и талантливые писатели. Именно на них, на этих талантливых, чутких, обладающих творческим воображением читателей, и рассчитывает автор, когда напрягает все свои душевные силы в поисках верного образа, верного поворота действия, верного слова.
* * *
И у поэзии, и у прозы один закон: чем больше в них умещается пережитого, наблюдённого, прочувствованного – тем ближе произведение к настоящему искусству.
* * *
У маленькой Мэри большая потеря – пропал ее правый башмак.
* * *
Свиньи, склонные к бесчинству на Земле, конечно, есть, но уверен я, что свинству Человечества не съесть!
* * *
Желаю вам цвести, расти, копить, крепить здоровье. Оно для дальнего пути – главнейшее условье. Пусть каждый день и каждый час вам новое добудет. Пусть добрым будет ум у вас, а сердце умным будет. Вам от души желаю я, друзья, всего хорошего. А всё хорошее, друзья, даётся нам не дёшево.
* * *
Ребята любят все маленькое. Вернее сказать, они любят видеть маленьким то, что обычно бывает большим. При этом маленькое должно быть настоящим, то есть сохранять все черты и пропорции большого.
* * *
В ранней молодости, когда я больше всего любил в поэзии лирику, а в печать отдавал чаще всего сатирические стихи, я и представить себе не мог, что со временем переводы и детская литература займут большое место в моей работе.
* * *
Художник-автор берёт на себя только часть работы. Остальное должен дополнить своим воображением художник-читатель.
---------------------------------------------
Саша Красний
Руският поет, писател, драматург, артист и журналист Саша Красний (Александр Давыдович Брянский/ Саша Красный) е роден на 16/28 септември 1882 г. в гр. Севастопол. Първите си стихове публикува в отпечатани от него листовки в началото на ХХ в. Участник е в три революции, в Първата световна война и в Гражданската война. Завършва Одеското художествено училище (1911 г.). Работи като момче за всичко, ретушьор, цирков клоун, хамалин, шлосер, естраден декламатор, артист, журналист, актьор в театъра на малките форми „Вокруг света”, кореспондент и редактор на в. „Гудок” и др. Бил е личен охранител на Ленин (1917-1919 г.). През 1920 г. е основоположник на агитационния театрален колектив „Синя блуза”, с който гастролира из страната близо 15 години. Автор е на стихосбирките „Если был бы я Убейко Юлий” (1912 г.), „Синяя блуза” (1923 г.), „Под гармошку” (1928 г.), „Песенник к перевыборам советов” (1929 г.), „Контрасты” (1990 г.), „Только о любви” (1993 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1984 г.). Пише стихове до последните дни на 113-годишния си живот. Умира на 2 март 1995 г. в Москва.
ЖИВ-ИЗЧЕЗНАЛ
От места далечни днес,
през Русия сбрани,
на Съветите конгрес
наш е общ стопанин.
Жив-изчезнал, Дан устат,
формен шут, не чака.
Социал-ах-демократ –
като жаба квака!
„Болшевиките... така...
лошо дело вирят...
А от тази ВеЧеКа
просто няма мира.
В РеСеФеРе е коптор –
умопомрачение!
Даже в моя личен двор
няма отопление...
А в чужбина рай е, знам,
чудно, милно, дивно,
аз и пеш бих стигнал там
от федеративната!
На пазара ходи слух
и на сбирки светски,
че в разруха напън кух
е властта съветска.
Призовавам: Вяра хич!
Туй са провокации.
Ще ви подведе Илич
с електрификацията.
Опълчете своя глас
против план на Ленин!
Да гласуваме ний с вас
мойто предложение!”
Те гласуват... Миг велик.
Резултат полезен.
Демагогът меншевик
сам в капана влезе.
Вдигна се една ръка –
само той реши така.
Пресбюро на VIII конгрес на Съветите.
* Стихотворението е написано по поръчка на Ленин.
ЖИВ КУРИЛКА
С самых отдаленных мест,
Изо всех окраин
Собрался Советов Съезд –
Всей Руси Хозяин.
Жив Курилка, Дан эсдек...
Форменный „Петрушка”.
Что за странный человек –
Квакает лягушкой?!
„Так и так... большевики
Плохо дело строют...
А от этой ВеЧеКи
Просто нет покою.
Что за жизнь в РеСеФеРе –
Умопомраченье!
Даже на моем дворе
Нету отопленья...
За границей хорошо,
За границей дивно,
Я б пешком туда ушел
Из федеративной!
На базаре ходит слух
И в собраньях светских,
Что не одолеть разрух
Власти-то Советской.
И вот мой призывный клич:
Бойтесь провокаций.
Подведет вас ваш Ильич
Электрификацией.
Мой совет вам всем: восстать
Против плана Ленина!
Требую голосовать
Это предложение!”
...Голосуют... Зал умолк.
Результат хороший.
Меньшевистский демагог
Плотно сел в калошу.
Поднялась одна рука
Этого меньшевика.
21.12.1920 г.
Пресс-бюро VIII съезда Советов
---------------------------------------------
Саша Чорний
Руският поет, писател, публицист и преводач Саша Чорни (Александр Михайлович Гликберг – Саша Чёрный) е роден на 1/13 октомври 1880 г. в Одеса. Завършва Хайделбергския университет в Германия (1908 г.). Първата му публикация е във в. „Волынский вестник” през 1904 г. Публикува сатирични стихове и фейлетони в списания и вестници като „Зритель”, „Альманах”, „Журнал”, „Маски”, „Леший”, „Сатирикон”, „Современный мир”, „Аргус”, „Солнце России”, „Современник”, „Киевская мысль”, „Русская молва”, „Одесские новости” и др. Умело съчетаващ в творчеството си политическата сатира и хумористичната лирика, той създава ново направление в руската литература. През 1918 г. емигрира в Литва, Германия и Италия, а от 1924 г. живее във Франция. В чужбина работи в издания като „Руль”, „Сегодня”, „Сполохи”, „Воля России” и „Грани”, издава алманаха за деца „Русская земля”. Автор е на стихосбирките „Разные мотивы” (1906 г.), „Всем нищим духом” (1908 г.), „Невольная дань” (1909 г.), „Сатиры” (1910 г.), „Сатиры и лирика” (1911 г.), „Жажда” (1923 г.), на книгите с разкази и повести „Несерьёзные рассказы” (1928 г.), „Чудесное лето” (1929 г.), „Солдатские сказки” (1933 г.), на книгите за деца „Сон профессора Патрашкина” (1924 г.), „Дневник фокса Микки” (1927 г.), „Кошачья санатория” (1928 г.), „Румяная книжка” (1930 г.), „Белка-мореплавательница” (1932 г.) и др. Умира на 5 август 1932 г. в гр. Леванда, Франция.
СТИЛИЗИРАНО МАГАРЕ
(Ария за безгласните)
Главата ми – тъмен фенер със стъкла натрошени,
от четри страни разграден за враждебни стихии.
Нощем се люшкам пиянски с разни разпътни Фекли,
сутрин ходя по доктори от болести да ме отмият.
Аз съм пришка на задните части на ярката руска словесност,
ще се пръсна гръмовно на четристотин и осем къса!
И разголен скандално, ще добия световна известност,
като просещ слепец ще кръстосвам разпътните пътища.
Портокали обичам и всичко, случайно римувано,
с тежък нрав на макак съм и с нерви стоманен чук.
Старомодникът нека от завист и злоба да се надува,
нека вика бездарникът: „Не поезия, а боклук!”
Лъжеш! Пришка съм аз върху здравия гръб на поезията,
оцветена-гланцирана, с нежен коралов контур,
пришка с бяла главичка, по-бяла от огнен магнезий,
и галантно-разпуснато-маниерно-превзет селяндур.
Ах, словесните, тънките-звънките фокуси-бокуси...
Ще кълва и ще ритам аз и ще ви късам от ядове.
Не разбират невежите. Ще кося и ще ям от откоса.
Аз презирам тълпата. Да пиша? Ще пиша, по дяволите...
И с корема ще пиша, с носа си, с краката, с петичките си,
двукопеечни мисли ще развихрям с безумно лице,
ще направя омлет от стила си, ще изримувам всичко
и ще тръгна по пътя наопъки – на безсрамните си ръце.
СТИЛИЗОВАННЫЙ ОСЕЛ
(Ария для безголосых)
Голова моя – темный фонарь с перебитыми стеклами,
С четырех сторон открытый враждебным ветрам.
По ночам я шатаюсь с распутными, пьяными Феклами,
По утрам я хожу к докторам. Тарарам.
Я волдырь на сиденье прекрасной российской словесности,
Разрази меня гром на четыреста восемь частей!
Оголюсь и добьюсь скандалёзно-всемирной известности,
И усядусь, как нищий-слепец, на распутье путей.
Я люблю апельсины и все, что случайно рифмуется,
У меня темперамент макаки и нервы как сталь.
Пусть любой старомодник из зависти злится и дуется
И вопит: „Не поэзия – шваль!”
Врешь! Я прыщ на извечном сиденье поэзии,
Глянцевито-багровый, напевно-коралловый прыщ,
Прыщ с головкой белее несказанно-жженой магнезии,
И галантно-развязно-манерно-изломанный хлыщ.
Ах, словесные, тонкие-звонкие фокусы-покусы!
Заклюю, забрыкаю, за локоть себя укушу.
Кто не понял – невежда. К нечистому! Накося – выкуси.
Презираю толпу. Попишу? Попишу, попишу...
Попишу животом, и ноздрей, и ногами, и пятками,
Двухкопеечным мыслям придам сумасшедший размах,
Зарифмую все это для стиля яичными смятками
И пойду по панели, пойду на бесстыжих руках...
-----
ОБИКНОВЕНИ ДУМИ
В памет на Чехов
В наште дни на месечни успехи
с генийчета, пишещи в захлас,
само ти, тревожно-мъдри Чехов,
с всеки ден по-близко си до нас.
Сам не вярваш, но зовеш и будиш,
доразриваш ямите докрай
и с безпомощна насмешка съдиш
оскърбили Бог, земя и рай.
Ти живя сред нас тъй нежен, ясен,
тъй безкрайно земен, прям бе ти –
гледаше света ни строг, нещастен,
мъчеха те наште голоти.
И замина! Болно ни е, диво:
много книги, о, всекнижна страст!
Всеки ден кръгът проклет се свива,
но вериги „чеховски” са в нас...
Ти разкри, разтваряйки припряно
гнойни рани – смях и плач, и гмеж.
Днес наяве всичко е. Как срамно
виждаш, знаеш, не очакваш, мреш!
ПРОСТЫЕ СЛОВА
Памяти Чехова
В наши дни трехмесячных успехов
И развязных гениев пера
Ты один, тревожно-мудрый Чехов,
С каждым днем нам ближе, чем вчера.
Сам не веришь, но зовешь и будишь,
Разрываешь ямы до конца
И с беспомощной усмешкой тихо судишь
Оскорбивших землю и Отца.
Вот ты жил меж нами, нежный, ясный,
Бесконечно ясный и простой, –
Видел мир наш хмурый и несчастный,
Отравлялся нашей наготой...
И ушел! Но нам больней и хуже:
Много книг, о, слишком много книг!
С каждым днем проклятый круг всё уже
И не сбросить „чеховских” вериг...
Ты хоть мог, вскрывая торопливо
Гнойники, – смеяться, плакать, мстить.
Но теперь всё вскрыто. Как тоскливо
Видеть, знать, не ждать и молча гнить!
1910 г.
---------------------------------------------
Сергей Алимов
Руският поет и преводач Сергей Алимов (Сергей Яковлевич Алымов) е роден на 24 март/5 април 1892 г. в с. Славгород, Харковска губерния. През 1911 г. за революционната си дейност е интерниран в Сибир, откъдето емигрира за Австралия, а от 1917 г. в Китай. Първите си стихове публикува в австралийски вестници, след което активно сътрудничи на харбинския печат. Литературно направление футуризъм. Публикува в издания като „Шанхайская газета”, „Рупор”, „Вестник Маньчжурии”, „Копейка” и др. Превежда старинна японска поезия. През 1926 г. се връща в Русия, но в началото на 30-те години е изпратен в трудово-изправителен лагер в Беломорско-Балтийския канал. След освобождаването му става известен с текстовете си към много популярни песни като „Вася-Василёк”, „Хороши весной в саду цветочки”, „Краснофлотский марш”, „По долинам и по взгорьям” и др. Автор е на стихосбирките „Киоск нежности” (1920 г.), „Оклик мира” (1921 г.), „Арфа без молний” (1922 г.), „Канал имени Сталина” (1934 г.), „Песни” (1939 г.), „Всё для победы! Стихи и песни” (1942 г.), „Этих дней не смолкнет слава” (1946 г.), „Песни” (1948 г.), „Стихи и песни” (1949 г.) и др. Умира след пътно произшествие на 29 април 1948 г. в Москва.
ВЪВ ФОАЙЕТО
Щом се влюбих, разцъфнахме люляк в декември...
Щом се влюбих, звездите събрах в колие...
На дивана да седнем... Край нас бродят сенки,
чужди сенки на хората в туй фоайе!
Непонятна в тълпата е нашата близост!
На еснафа е чужд старомоден екстаз.
Любовта ни за тях животинска е низост...
Да избягаме в нашия люляков час!
Твоят взор от стиха на Верлен по-човечен...
С раменете ти сякаш брезичка трепти...
От еснафския плен отлетели далече,
избледняват нахалните людски черти...
Любовта ни за другите хора не пита!
В любовта ни за зрители няма место!
Ароматни градини от смях са душите,
а диванът вулгарен е кралско шато...
Тривиален диван, сякаш люляков замък,
с цветове и любов само в нас и за нас.
Светлорусият миг само наш ще остане!
Няма чужди сред нашия люляков час!
В ФОЙЕ
Полюбив, в Декабре я загроздил сирени...
Полюбив, – я из звезд отчеканил колье... –
Сядем здесь на диван... Ходят люди, как тени,
Что нам тени людей и гримасы фойе?!
Ведь никто из толпы не поймет нашу близость!
Ведь мещанам далек пасторальный экстаз. –
Им знакома любовь, как животная низость...
Ах, забудем мещан в наш сиреневый час!
Твои взоры нежней ассонансов Верлена...
Твои плечи дрожат, как березок листва...
Улетев далеко из мещанского плена,
Мы людские черты замечаем, едва...
Есть моменты в любви, когда люди – помеха!
Есть минуты в любви, когда люди – ничто!
Наши души – сады ароматного смеха
И вульгарный диван – королевский „шато”...
Тривиальный диван, словно замок в сирени,
Где цветы и любовь только в нас и для нас. –
Не дадим никому белокурых мгновений!
Никого не введем в наш сиреневый час!..
1920 г.
---------------------------------------------
Сергей Андреевский
Руският поет, литературен критик и преводач Сергей Андреевски (Сергей Аркадьевич Андреевский) е роден на 29 декември 1847/10 януари 1848 г. в с. Александровка, Екатеринославска губерния, сега гр. Александровск, Луганска област в Украйна. Завършва юридическия факултект на Харковския университет (1869 г.). Работи като прокурор и адвокат.
Превежда поезия на Бодлер, Мюсе, По и др. Публикува поезия и поетични преводи предимно в сп. „Вестник Европы” и статии във в. „Русские ведомости”. Най популярни от поемите му са „На утре дней”, „Мрак” и „Обрученные”. Автор е на стихосбирките „Стихотворения, 1878-1885” (1886 г.) и „Стихотворения” (1898 г.) и на книгите с публицистика „Литературные чтения” (1881 г.), „Защитительные речи” (1898 г.), „Литературные очерки” (1902 г.) и „Книга о смерти” (издадена 1922 г.). Умира на 9 ноември 1918 г. в Петроград.
КОГАТО В СКРЪБ НАПЕВИ ТЪЖНИ ЛЕЙ ПОЕТЪТ
Когато в скръб напеви тъжни лей поетът
и болка страдаща в словата му пълзи –
не го оплаквайте: той в звуци дивни, светли
печал далечна къпе в бисерни сълзи.
Когато песен за любов, възторг, успехи
с тътнеж на славееви хорове върви –
певецът жалък е: незнаейки утеха,
той мъртви радости облича и черви...
КОГДА ПОЭТ СКОРБИТ В НАПЕВАХ ЗАУНЫВНЫХ
Когда поэт скорбит в напевах заунывных,
И боль страдания слышна в его речах, –
Не сетуйте о нем: то плачет в звуках дивных
Печаль далекая, омытая в слезах.
Когда ж напев любви, отрады, упоенья,
Как рокот соловья, чудесно зазвенит, –
Он жалок, ваш певец: не зная утешенья,
Он радость мертвую румянит и рядит…
1895 г.
---------------------------------------------
Сергей Бобров
Руският поет, писател, литературовед и преводач Сергей Бобров (Сергей Павлович Бобров) е роден на 27 октомври/9 ноември 1889 г. в Москва. Учи в училище за живопис, скулптура и архитектура, завършва Московския археологически институт. Първото му отпечатано стихотворение е в сп. „Весна” (1908 г.). Оглавява издателството на литературния кръг „Лирика” (1913-1914 г.) и футуристичното обединение „Центрифуга” (1914-1918 г.). Публикува стихове и илюстрации в сборници и алманаси като „Руконог”, „Второй сборник Центрифуги”, „Печать и революция”, „Красная нива”, „Наши дни” и др. Превежда френска поезия. През 30-те години на ХХ в. е репресиран. Автор е на стихосбирките „Вертоградари над лозами” (1913 г.), „Алмазные леса” (1917 г.) и „Лира Лир” (1917 г.), на епичната поема „Евгений Делакруа – живописец” (1971 г.), на автобиографичната повест „Мальчик” (1966 г.), на фантастични романи като „Восстание мизантропов” (1922 г.), „Спецификация Идитола” (1923 г.) и „Нашедший сокровище” (1931 г.),, на книги за деца, сред които „Волшебный двурог” (1949 г.), „Архимедово лето” (1959 г.), и др. Умира на 1 февруари 1971 г. в Москва.
НЕ ВКУСИХ ПЛОДОВЕТЕ НА ДАЛЕЧНИТЕ РЕКИ
На С. Я. Рубанович
Не вкусих плодовете с далечен речен ек.
Там на брега стоя си. Аз самотен съм човек.
Вей, тенекиен вятър, в плен дъба отвей край мен!
Граби от габър есен, зелен покров от клен!
Така ограбват пътника, забравил път сега,
не вкусил плодовете на далечната река.
Вълни изкореняват върбите в разлив сив,
но аз съм равнодушен и боязлив.
Далечен вълнолом зове ме тъжно там:
– О, нека ни сече веслото с мокра длан!
Но вече не дочувам този сложен звън,
над него тържествува пълноводен сън.
Там буйно зреят портокали – ах, цъфтят лица!
Сърцата им – необуздана армия слънца.
А моят меч бе тънка струна – невидим.
Сълза в земя потъна – спомен забравим.
И аз не вкусих речен плод, далечен лек
сред буйното веселие. Самотен бях човек.
О, Я НЕ НАСЛАДИЛСЯ ПЛОДАМИ ДАЛЬНИХ РЕК
С. Я. Рубановичу
О – я не насладился плодами дальних рек.
Я на берег садился. Одинокий человек.
О – дунь, жестяной ветер, на дубов сырую грань!
Разграбить осень грабов, кленов жесткую дрань!
И так же грабить путника, забывца о плодах,
Которыми он не насладился на дальних реках.
Захаживали волны за корни черных ив.
Но я быль равнодушен и боязлив.
А грань далеких волн, отчаявшись, звала:
– Окипи нас мокрой ладонью весла!
И мне не нужен быль однажды мой хитрый звон,
Над ним торжествовал многоводный сон.
Там тучно зрели… – ах, должно быть, не рассказать!
Померанцы ли? – и сердца их: солнц бешеная рать.
Мой меч был тонок – невидимая струна.
И в землю ухолила дрожащая слеза. –
И я не насладился плодами тех рек,
Где было веселье. Одинокий человек.
1914 г.
---------------------------------------------
Сергей Городецкий
Руският поет, писател, литературовед и преводач Сергей Городецки (Сергей Митрофанович Городецкий) е роден на 5/17 януари 1884 г. в Санкт Петербург. Учи в историко-филологическия факултет на Петербургския университет. Един от организаторите е на литературното сдружение „Цех поэтов” (1912 г.). Работи в Театъра на революцията (до 1924 г.) и във в. „Известия” (до 1932 г.). Превежда либретата на опери на Бетовен и Вагнер, поезия на творци от Узбекистан, Таджикистан и др. Творчески направления: символизъм, акмеизъм и социалистически реализъм. Автор е на книгите с поезия и проза „Ярь” (1907 г.), „Перун” (1907 г.), „Дикая воля” (1908 г.), „Ия. Стихи для детей” (1908 г.), „Кладбище страстей” (1909 г.), „Русь” (1910 г.), „Повести и рассказы” (1910 г.), „Царевич Малыш” (1910 г.), „Ива” (1913 г.), „Цветущий посох” (1914 г.), „На земле” (1914 г.), „Четырнадцатый год” (1915 г.), „Пушкину” (1915 г.), „Изборник. Стихи 1905-1917 гг.” (1916 г.), „Алый смерч” (1918 г.), „Судьба России” (1918 г.), „Ангел Армении” (1919 г.), „Серп” (1921 г.), „Миролом” (1923 г.), „Весна безбожника” (1925 г.), „Старуха на духу” (1925 г.), „Из тьмы к свету” (1926 г.), „Про Ивана-Безбожника” (1926 г.), „Московские рассказы” (1927 г.), „Грань” (1929 г.), „Избранные лирические и лиро-эпические стихотворения. 1905-1935” (1936 г.), „Думы” (1942 г.), „Песня дружбы” (1947 г.), „Стихотворения. 1905-1955” (1956 г.), „Стихи” (1964 г.), „Стихи” (1966 г.) и др. Умира на 7 юни 1967 г. в гр. Обнинск, Калужка област.
РЕКАТА НА ЖИВОТА
Вилнеят бури, белеят преспи, епохи страст.
Земята родна – ту нощем мъртва, ту денем с нас.
Минават хора, дела вършеят, а дебне смърт.
В лице на мъртви ту срам и мъка, ту вечна твърд.
Деца роят се, звъни гласът им, светлее свят.
Очите детски ту радост плискат, ту в страх горят.
Младеж се смее, свободен, смел е в свети места.
С бодлива клонка в стъклото чука там старостта.
Старица стене, огради моли за миг приют.
Съдба и памет с игличка тъпа сърце кървят.
И всичко, всичко било и бъдно с покоя общ
в прах глухоняма ронливо тъне в спокойна нощ.
РЕКА ЖИЗНИ
Летят метели, снега белеют, поют века.
Земля родная то ночи мертвой, то дню близка.
Проходят люди, дела свершают, а смерть глядит.
Лицо умерших то стыд и горе, то мир хранит.
Роятся дети, звенит их голос, светлеет даль.
Глаза ребенка то счастье плещут, то льют печаль.
Смеется юный, свободный, смелый: мне всё дано!
Колючей веткой стучится старость в его окно.
Бредет старуха, прося заборы ей дать приют.
Судьба и память тупой иголкой ей сердце рвут.
И всё, что было, и всё, что будет, – одна река
В сыпучих горах глухонемого, как ночь, песка.
1909 г.
---------------------------------------------
Сергей Есенин
Руският поет и писател Сергей Есенин (Сергей Александрович Есенин) е роден на 21 септември/3 октомври 1895 г. в с. Константиново (днес Есенино), Рязанска губерния. Пише стихове от 9-годишна възраст, първата му поетична публикация е от 1914 г., а първият му поетичен цикъл излиза през 1915 г. Завършва църковно-учителски институт (1909-1912 г.), известно време посещава Народния университет и Московския университет. През 1918 г. основава издателство „Трудовая артель художников слова”. Членува в литературните групи „Краса”, „Страда”, „Свободная эстетика” и др. Автор е на стихосбирките „Радуница” (1916 г.), „Преображение” (1918 г.), „Есенин С. А., Герасимов М. П., Клычков С. А. Кантата” (1918 г.), „Голубень” (1918 г.), „Трерядница” (1920 г.), „Москва кабацкая” (1924 г.), „Стихи” (1924 г.), „Персидские мотивы” (1925 г.), „О России и Революции” (1925 г.), „Собрание стихотворений” (1925 г.), „Стихотворения 1910-1915” (1925 г.), „Стихотворения 1916-1925” (1925 г.); на поемите „Сказание о Евпатии Коловрате” (1912 г.), „Марфа Посадница” (1914 г.), „Русь” (1914 г.), „Ус” (1914 г.), „Микола” (1915 г.), „Певущий зов” (1917 г.), „Товарищ” (1917 г.), „Отчарь” (1917 г.), „Октоих” (1917 г.), „Пришествие” (1917 г.), „Преображение” (1917 г.), „Иорданская голубица” (1918 г.), „Инония” (1918 г.), „Небесный барабанщик” (1918 г.), „Пантократор” (1919 г.), „Кобыльи корабли (1919 г.), „Сорокоуст” (1920 г.), „Исповедь хулигана” (1920 г.), „Пугачев” (1921 г.), „Страна негодяев” (1923 г.), „Песнь о великом походе” (1924 г.), „Поэма о 36” (1924 г.), „Возвращение на родину” (1924 г.), „Русь советская” (1924 г.), „Русь бесприютная” (1924 г.), „Русь уходящая” (1924 г.), „На Кавказе” (1924 г.), „Поэтам Грузии” (1924 г.), „Баллада о двадцати шести” (1924 г.), „Письмо к женщине (1924 г.), „Письмо от матери” (1924 г.), „Ответ” (1924 г.), „Стансы” (1924 г.), „Письмо деду” (1924 г.), „Ленин” (1924 г.), „Метель” (1924 г.), „Весна” (1924 г.), „Письмо к сестре” (1925 г.), „Мой путь” (1925 г.), „Сказка о пастушонке Пете, его комиссарстве и коровьем царстве” (1925 г.), „Песнь о Евпатии Коловрате” (1925 г.), „Черный человек” (1925 г.), „Анна Снегина” (1925 г.); на книгите с проза, сценарии и мемоаристика „Яр (1916 г.), „У белой воды” (1916 г.), „Бобыль и Дружок” (1917 г.), „Зовущие зори” (1918 г.), „Железный Миргород” (1923 г.) и др. Ранната смърт, неодобрението на част от литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература. Умира на 28 декември 1925 г. в Санкт Петербург, има предположения, че самоубийството му е инсценирано от тайната полиция.
ВЕЧЕРИ СИНИ, ВЕЧЕРИ ЛУННИ
Вечери сини, вечери лунни,
някога бях аз красив, млад и румен.
Неудържимо, неповторимо
всичко край мене далече отмина...
Тлее сърцето, очите немощни...
Щастие синьо! В лунните нощи!
ВЕЧЕРОМ СИНИМ, ВЕЧЕРОМ ЛУННЫМ
Вечером синим, вечером лунным
Был я когда-то красивым и юным.
Неудержимо, неповторимо
Все пролетело далече... мимо...
Сердце остыло, и выцвели очи...
Синее счастье! Лунные ночи!
-----
ДАЙ МУ НА ГРУБИЯ РАДОСТ
Дай му на грубия радост,
на нежния дай печал,
нищичко не ми трябва,
за нищо не ми е жал.
Малко за мен ми е диво
и за бездомния пес.
Тази пътека отива
право към кръчмата днес.
Що ме ругаете, дяволи?
Син съм на руската шир!
Всеки от нас е залагал
своите гащи за спирт.
Гледам в стъклото немито,
в мъка и зной потопен.
Плъзга се, в слънце обвита,
улицата пред мен.
Босо момче сополиво.
Въздухът – жарък и прост.
Малкият крачи щастливо,
чопли си дребния нос.
Ти човъркай, чопли си, мой мили,
целия палец нанизвай,
само че с грубата сила
в свойта душа не влизай!
Вече готов съм... Млъкнах...
Виж, с тез бутилки теша!
Тапи събрах, да затъкна
моята плаха душа.
ГРУБЫМ ДАЕТСЯ РАДОСТ
Грубым дается радость,
Нежным дается печаль,
Мне ничего не надо,
Мне никого не жаль.
Жаль мне себя немного,
Жалко бездомных собак,
Эта прямая дорога
Меня привела в кабак.
Что ж вы ругаетесь, дьяволы?
Иль не сын я страны?
Каждый из нас закладывал
За рюмку свои штаны.
Мутно гляжу на окна,
В сердце тоска и зной.
Катится в солнце измокнув,
Улица предо мной.
На улице мальчик сопливый.
Воздух поджарен и сух.
Мальчик такой счастливый
И ковыряет в носу.
Ковыряй, ковыряй, мой милый,
Суй туда палец весь,
Только вот с эфтой силой
В душу свою не лезь.
Я уж готов... Я робкий...
Глянь на бутылок рать!
Я собираю пробки –
Душу мою затыкать.
-----
БЕДНИ СЪЧИНИТЕЛЮ, ТИ ПАК ЛИ
Бедни съчинителю, ти пак ли
съчиняваш песни за луна?
Та отдавна в погледа ми мрак е
за любови, карти и вина.
Ах, наднича таз луна тревожно,
с блясък, в погледа пробол добро...
Дама пика аз за коз заложих,
да, но разиграх асо каро...
СОЧИНИТЕЛЬ БЕДНЫЙ, ЭТО ТЫ ЛИ
Сочинитель бедный, это ты ли
Сочиняешь песни о луне?
Уж давно глаза мои остыли
На любви, на картах и вине.
Ах, луна влезает через раму,
Свет такой, хоть выколи глаза...
Ставил я на пиковую даму,
А сыграл бубнового туза.
1925 г.
-----
ПИСМО ДО МАМА
Жива ли си ти, старушке моя?
Аз съм също жив. Привет, привет!
На къщурката ти сред покоя
нека да струи мил залез блед.
Пишат ми, че тайно си поплакваш,
че тревога майчина блести,
че на пътя често ме очакваш
в старомодна вехта шуба ти.
В синята привечерна отрада
честичко привиждаш изход лош:
как сърцето ми в кръчмарска свада
е пронизано от фински нож.
Нищо, скъпа моя! Успокой се.
Туй е само тягостен мираж.
Аз не съм такъв презрян пройдоха,
без да те целуна, да умра.
Аз съм все така добър и нежен
и мечтая за щастлив прелом –
как след дългата тъга метежна
се завръщам в нисичкия дом.
Ще се върна, пролет щом застане
в клоните на нашите брези.
Сутрин не буди ме много рано,
моя сън постарому пази.
Не буди мечти неотмечтани,
край несбъднати надежди бди,
твърде рано зла умора ме обхвана,
над бедите ми крило бъди.
Да се моля ти не ме учи. Не трябва!
Не възкръсват стари времена.
Ти си мойта помощ, мойта радост,
само ти си чудна светлина.
Забрави тревожна неизвестност,
от тъгата болка си спести.
И на пътя не излизай често
в старомодна вехта шуба ти.
ПИСЬМО МАТЕРИ
Ты жива еще, моя старушка?
Жив и я. Привет тебе, привет!
Пусть струится над твоей избушкой
Тот вечерний несказанный свет.
Пишут мне, что ты, тая тревогу,
Загрустила шибко обо мне,
Что ты часто ходишь на дорогу
В старомодном ветхом шушуне.
И тебе в вечернем синем мраке
Часто видится одно и то ж:
Будто кто-то мне в кабацкой драке
Саданул под сердце финский нож.
Ничего, родная! Успокойся.
Это только тягостная бредь.
Не такой уж горький я пропойца,
Чтоб, тебя не видя, умереть.
Я по-прежнему такой же нежный
И мечтаю только лишь о том,
Чтоб скорее от тоски мятежной
Воротиться в низенький наш дом.
Я вернусь, когда раскинет ветви
По-весеннему наш белый сад.
Только ты меня уж на рассвете
Не буди, как восемь лет назад.
Не буди того, что отмечталось,
Не волнуй того, что не сбылось, –
Слишком раннюю утрату и усталость
Испытать мне в жизни привелось.
И молиться не учи меня. Не надо!
К старому возврата больше нет.
Ты одна мне помощь и отрада,
Ты одна мне несказанный свет.
Так забудь же про свою тревогу,
Не грусти так шибко обо мне.
Не ходи так часто на дорогу
В старомодном ветхом шушуне.
1924 г.
-----
НЕ ЖАЛЕЯ, НЕ ТРЪБЯ, НЕ ВИЯ
Не жалея, не тръбя, не вия,
след цъфтеж се рони всеки цвят.
Златен листопад ще ме покрие
и след него няма да съм млад.
Ти, сърце, не биеш тъй честито,
свито днес под хладния откос,
и поли басмени на брезите
не примамват ме да скитам бос.
Дух чергарски рядко, много рядко
в устните ми ще раздвижва плам.
О, къде си, моя свежест сладка,
нож сред поглед и сред чувства храм!
За желания скъперник станах,
мой живот; или си само сън?
Сякаш в пролетно кънтящо рано
с розов кон препускам сутрин вън.
Всички в този свят сме тленни, нека
кленов лист се рони в меден скреж...
Нека е благословен вовеки
пътят – да разцъфнеш и умреш.
НЕ ЖАЛЕЮ, НЕ ЗОВУ, НЕ ПЛАЧУ
Не жалею, не зову, не плачу,
Все пройдет, как с белых яблонь дым.
Увяданья золотом охваченный,
Я не буду больше молодым.
Ты теперь не так уж будешь биться,
Сердце, тронутое холодком,
И страна берёзового ситца
Не заманит шляться босиком.
Дух бродяжий, ты все реже, реже
Расшевеливаешь пламень уст.
О, моя утраченная свежесть,
Буйство глаз и половодье чувств!
Я теперь скупее стал в желаньях,
Жизнь моя, иль ты приснилась мне?
Словно я весенней гулкой ранью
Проскакал на розовом коне.
Все мы, все мы в этом мире тленны,
Тихо льется с клёнов листьев медь...
Будь же ты вовек благословенно,
Что пришло процвесть и умереть.
1921 г.
-----
ШАГАНЕ, МОЯ ТИ ШАГАНЕ
Шагане, моя ти Шагане!
Аз от север съм, мила, затуй ли
ще опиша полята ни руйни
с ръж вълниста и буйни коне.
Шагане, моя ти Шагане.
Аз от север съм, мила, затуй ли
там луната огромна е с нас,
по-красива дори от Шираз
е рязанската шир волноструйна.
Аз от север съм, мила, затуй ли?
Ще опиша полята ни руйни,
сред косите ми зрее таз ръж,
дърпай с пръсти, оплитай ги, дръж –
няма болка при ласките буйни.
Ще опиша полята ни руйни.
С ръж вълниста и буйни коне
ти косите ми светли облитай.
Смей се, скъпа, бъди дяволита,
в мойта памет люби ме поне
с ръж вълниста и буйни коне.
Шагане, моя ти Шагане!
Там на север момиченце тича,
то на тебе тъй страшно прилича –
също мисли за мен или не...
Шагане, моя ти Шагане!
* Шираз – град в Иран, наричан градът на поетите, виното и розите. В Шираз са родени великите поети Саади (1184-1283 г.) и Хафез (1325-1390 г.).
ШАГАНЭ ТЫ МОЯ, ШАГАНЭ
Шаганэ ты моя, Шаганэ!
Потому что я с севера, что ли,
Я готов рассказать тебе поле,
Про волнистую рожь при луне.
Шаганэ ты моя, Шаганэ.
Потому что я с севера, что ли,
Что луна там огромней в сто раз,
Как бы ни был красив Шираз,
Он не лучше рязанских раздолий.
Потому что я с севера, что ли?
Я готов рассказать тебе поле,
Эти волосы взял я у ржи,
Если хочешь, на палец вяжи –
Я нисколько не чувствую боли.
Я готов рассказать тебе поле.
Про волнистую рожь при луне
По кудрям ты моим догадайся.
Дорогая, шути, улыбайся,
Не буди только память во мне
Про волнистую рожь при луне.
Шаганэ ты моя, Шаганэ!
Там, на севере, девушка тоже,
На тебя она страшно похожа,
Может, думает обо мне...
Шаганэ ты моя, Шаганэ!
1924 г.
-----
ПЕЙ ТИ, ПЕЙ! НА ПРОКЛЕТА КИТАРА
Пей ти, пей! На проклета китара
твойте пръсти танцуват сред жар.
В полукръгли миражи изгаряй,
мой последен, единствен другар.
Ти не гледай към гривни изляти,
към коприната в образа тих.
Търсех щастие волно в жената,
ала гибел внезапна открих.
Аз разбрах – любовта е зараза,
аз разбрах – чума страшна е тя.
В хулигана, от лудост белязан,
твоят поглед премрежен влетя.
Пей, приятелю мой. Тъгувай
за предишните буйни души.
Нека другиго тя целува,
млад негодник красив да теши.
Ах, почакай. Не я аз ругая.
Ах, почакай. Не я аз кълна.
Дай до теб да посвиря на тая
наша басова струна една.
Дните в розови куполи губих.
Златни страсти сърцето вини.
С много нежни девици се любих
и натисках се с много жени.
Да! Към правди горчиви оплет,
с детски поглед аз скришом поглеждах:
лижат песове бойки подред
слабините на кучката щедра.
И защо да ревнувам, не знам.
И защо от любов да пропадам.
Тоз живот е креват и юрган.
Тоз живот е целувка и гадост.
Пей ти, пей си! Съдбовна примамка
впи в ръцете съдбовни беди.
Само, знаеш ли... Тяхната мамка...
Жив съм, друже. Ще бъда! Бъди!
ПОЙ ЖЕ, ПОЙ. НА ПРОКЛЯТОЙ ГИТАРЕ
Пой же, пой. На проклятой гитаре
Пальцы пляшут твои в полукруг.
Захлебнуться бы в этом угаре,
Мой последний, единственный друг.
Не гляди на ее запястья
И с плечей ее льющийся шелк.
Я искал в этой женщине счастья,
А нечаянно гибель нашел.
Я не знал, что любовь – зараза,
Я не знал, что любовь – чума.
Подошла и прищуренным глазом
Хулигана свела с ума.
Пой, мой друг. Навевай мне снова
Нашу прежнюю буйную рань.
Пусть целует она другова,
Молодая, красивая дрянь.
Ах, постой. Я ее не ругаю.
Ах, постой. Я ее не кляну.
Дай тебе про себя я сыграю
Под басовую эту струну.
Льется дней моих розовый купол.
В сердце снов золотых сума.
Много девушек я перещупал,
Много женщин в углах прижимал.
Да! Есть горькая правда земли,
Подсмотрел я ребяческим оком:
Лижут в очередь кобели
Истекающую суку соком.
Так чего ж мне ее ревновать.
Так чего ж мне болеть такому.
Наша жизнь – простыня да кровать.
Наша жизнь – поцелуй да в омут.
Пой же, пой! В роковом размахе
Этих рук роковая беда.
Только знаешь, пошли их на хер...
Не умру я, мой друг, никогда.
1923 г.
-----
СОНЕТ
Аз плаках призори, когато мракът мами,
когато росна нощ разстилаше венец
и с шепот на вълна замираше плача ми,
и някъде далеч пригласяше свирец.
„Тъгувахме напразно!” – каза ми вълната
и скрила своя плащ, в брега се забразди,
след ледена целувка сърпът на луната
сълзите ми с усмивка в перли охлади.
Донесох ти, принцесо моя светлоока,
корали от сълзи в тъгата ми самотна
и нежния воал от пяна на вълна.
Но в този блян сърцето ми любов не среща...
Върни ми, щом не ти е нужно, всяко нещо,
целувка дай ми за целувка от луна.
СОНЕТ
Я плакал на заре, когда померкли дали,
Когда стелила ночь росистую постель,
И с шепотом волны рыданья замирали,
И где-то вдалеке им вторила свирель.
Сказала мне волна: „Напрасно мы тоскуем”, –
И, сбросив, свой покров, зарылась в берега,
А бледный серп луны холодным поцелуем
С улыбкой застудил мне слезы в жемчуга.
И я принес тебе, царевне ясноокой,
Кораллы слез моих печали одинокой
И нежную вуаль из пенности волны.
Но сердце хмельное любви моей не радо...
Отдай же мне за все, чего не надо,
Отдай мне поцелуй за поцелуй луны.
1915 г.
-----
ГЪРЦИЯ
Могъщият Ахил громеше вража Троя.
Блестящият Патрокъл падна в люта сеч.
Изтри в тревата Хектор своя меч,
срещу врага развял цъфтящите шибои.
Над прахоляка горестно летяха сойки,
косеше туниките лунен сърп.
Далеч Ахил обхождаше уморна твърд,
повел убития към родните покои.
Ех, Гърция! В душата ми мечта!
Ти нежна приказка си, с нежността летя
по-мил от Андромаха към героя Хектор.
Бъди на Сърбия сестра сред боя,
разказвай за погиналата Троя.
Под меч и ешафод вандалите да секнат.
* Стихотворението е поетично обръщение на Есенин към Гърция, която през 1915 г. все още не е взела страна в Първата световна война. Военният конфликт противопоставя силите на Антантата (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия и др.) и Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция, България и др.). Гърция се присъединява към Антантата през 1917 г. Бел. прев.
ГРЕЦИЯ
Могучий Ахиллес громил твердыни Трои.
Блистательный Патрокл сраженный умирал.
А Гектор меч о траву вытирал
И сыпал на врага цветущие левкои.
Над прахом горестно слетались с плачем сои,
И лунный серп сеть туник прорывал.
Усталый Ахиллес на землю припадал,
Он нес убитого в родимые покои.
Ах, Греция! мечта души моей!
Ты сказка нежная, но я к тебе нежней,
Нежней, чем к Гектору, герою, Андромаха.
Возьми свой меч. Будь Сербии сестрою.
Напомни миру сгибнувшую Трою,
И для вандалов пусть чернеют меч и плаха.
1915 г.
-----
АХ, ЧЕ Е ФЪРТУНА
Ах, че е фъртуна, дяволски реве!
Тя с пирони бели покриви кове.
Аз не се страхувам, от съдбата там
със сърце безпътно в теб съм прикован.
АХ, МЕТЕЛЬ ТАКАЯ
Ах, метель такая, просто черт возьми!
Забивает крышу белыми гвоздьми.
Только мне не страшно, и в моей судьбе
Непутевым сердцем я прибит к тебе.
1925 г.
-----
НЯВГА БЯХ СОКОЛ
Нявга бях сокол, в нещата
римите с чело премятах.
Ти елмази сред стъклата
не търси, а същината.
Я И САМ КОГДА-ТО, СОКОЛ
Я и сам когда-то, Сокол,
Лоб над рифмами раскокал.
Нет алмазов среди стекол.
Не ищи вокруг да окол.
1923 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Времето даже камъка руши.
* * *
Готов съм да вървя по отъпкани следи.
* * *
Няма време. Сериозно ли? Няма желание, а време има винаги.
* * *
„Ти си моя” – могат да кажат само ръцете...
* * *
Да живееш с разтворена нашироко душа, е все едно да ходиш с отворен копчилък.
* * *
В този живот да се умира не е ново, но и да се живее, разбира се, не е ново.
* * *
Аз искам да бъда тих и строг. Уча се на мълчание от звездите.
* * *
Животът е измама с очарователна тъга.
* * *
На никого не давайте това, с което сте щастливи!
* * *
О, тези американци! Те са като неунищожим молец. Днес той е дрипльо, а утре е златен крал.
* * *
Христос за мен е съвършенство. Но аз не вярвам в него като другите. Те вярват от страх: какво ще бъде след смъртта? А аз чисто и свято, като в човек, надарен със светъл ум и благородна душа, като в образец на последователна любов към ближния.
* * *
Умей да се смееш, когато е тъжно... Умей да тъжиш, когато е смешно... Умей да изглеждаш равнодушен, когато в душата ти съвсем не е така...
* * *
Любовта е като къпането, трябва или да се гмурнеш с главата надолу, или въобще да не влизаш във водата. Ако ще се присламчваш покрай брега до колене, то само ще те опръскат пръски, а ти ще мръзнеш и злобееш.
* * *
Силата на железобетона и на грамадата от здания са ограничили мозъка на американеца и са свили неговото зрение. Нравите на американците напомнят за незабравимия гоголевски спомен за нравите на Иван Иванович и Иван Никифорович. Както за последните е нямало по-хубав град от Полтава, така и за първите няма по-хубава и културна страна от Америка.
* * *
След чужбинските ми пътувания аз гледам на своята страна и на събитията другояче. Едва изстиналото скитане не ми харесва. Харесва ми цивилизацията, но и не обичам много Америка.
* * *
В дружбата също има чувства...
* * *
Ще те разцелувам, ще се притисна към теб с тялото си и като приятел ще те въведа вкъщи... Да, аз харесвах девойката в бяло, но сега обичам в синьо...
* * *
Ако дяволи се загнездят в душата, значи в нея са живели ангели...
* * *
Ако светата война викне: „Остави Русия, живей в рая!”, аз ще кажа: „Не ми трябва раят! Дайте ми моята родина!”
* * *
Не всеки умее да пее... Не на всеки е дадено да пада като ябълка в чуждите крака...
* * *
Бих забравил завинаги кръчмите и бих захвърлил писането на стихове, ако можех да докосвам нежно ръцете и косите ти с цвете през есента...
* * *
Когато гледах Блок, от мен капеше пот, защото за пръв път виждах жив поет.
* * *
По недоразумение Блок е руснак.
* * *
Аз харесвам цивилизацията. Но не долюбвам Америка. Америка е онази воня, където пропада не само изкуството, но и най-добрите пориви на човечеството. Ако днес държат курс към Америка, то тогава аз съм готов да предпочета нашето сиво небе и нашия пейзаж, къщата, потънала немного в земята, оградата, от плета стърчи огромен прът, в далечината маха с опашка към вятъра мършаво конче. Това не е като небостъргачите, но пък е онова, което отгледа у нас Толстой, Достоевски, Пушкин, Лермонтов...
* * *
Моята лирика е жива с една голяма любов – любовта към родината. Чувството за родината е основно в моето творчество.
* * *
Нямам сили нито да пея, нито да ридая; има горчиви минути, готов съм всички чувства да изливам и звуците сами връхлитат.
* * *
Лъчите на слънчицето се влюбили в зелената тъкан на земята и в цялото й същество – и безсрамно, незабележимо прелюбодействат с нея.
* * *
В бури, в урагани, в житейски студ, при тежки загуби и когато ти е тъжно, да изглеждаш усмихнат и обикновен е най-висшето изкуство на света.
* * *
Ако се докоснат страстите на човека, то, разбира се, няма да се намери истината.
* * *
Има нещо прекрасно в лятото, а с лятото е прекрасно в нас.
* * *
Колко нелеп е целият ни живот. Той ни разваля от люлката и вместо действително истински хора излизат някакви изроди.
* * *
Поетът е длъжен да мисли за смъртта, за да чувства по-силно живота.
* * *
Не ходи под прозореца ми и не тъпчи зелената трева. Аз отдавна те разлюбих, но не плачи, а спокойно си мълчи. Съжалявам те с цялата си душа, какво те интересува моята красота! Защо не ми даваш покой? И защо се терзаеш? Забрави, че съм била твоя, че съм те обичала безумно. Вече не те обичам, а те съжалявам, върви си и не ме мъчи!
* * *
Животът... Не мога да разбера неговото предназначение, дори Христос не е открил целта на живота. Той само е показвал как да се живее. Но какво може да се постигне с това, не е известно на никого.
* * *
Колко малко изживяни години, колко много направени грешки.
* * *
Господството на долара е изяло в тях всички стремежи към каквито и да са сложни въпроси. Американецът е изцяло потопен в „Business” и не иска да знае за останалото.
* * *
На грубите се дава радост, на нежните се дава печал.
* * *
Лице в лице, не ще видиш лицата. Голямото се вижда от разстояние.
* * *
Бий в живота, без да пропускаш!
* * *
Ако ще се гори, нека се гори, пламтейки.
* * *
Глупаво сърце, не бий! Всички сме измамени от щастието.
* * *
Бих помолил читателите да се отнасят към всички мои Исусовци, Божии майки и Николаевци като към приказното в поезията.
* * *
Странни и смешни хора сте вие! Живяхте целия си живот като бедняци, а строяхте божии храмове.
* * *
В приятелството има разюздано щастие.
* * *
И сам зная – разбира се, някога ще ме отведат към небесата. Е, и какво! Това даже е по-добре. Там ще мога да паля цигара от звездите...
* * *
Вие по начало сте гладни един за друг, но по-късно се задавяте.
* * *
Да бъдеш поет – това означава също, че за да не нарушаваш житейската правда, трябва да правиш белези по нежната си кожа, с кръвта на чувствата да милваш чуждите души.
* * *
Който е обичал, той вече не може да обича, който е изгорял, не можеш да го запалиш.
* * *
Аз изживях този живот сякаш между другото, заедно с останалите на земята. И теб те обичах само между другото, заедно с останалите на земята...
* * *
Човеко! Помисли, какъв е твоят живот, когато на пътя са зловещи рани. Богаташо, огледай се около себе си. Стонове и плач заглушават радостта ти. Радостта е там, където на прага не се чуват стонове.
* * *
Трябва да се живее по-лесно, трябва да се живее по-просто, приемайки всичко на света.
* * *
Изкуството за мен не е заплетеност от шарки, а най-необходимата дума от езика, на който аз искам да изразя себе си.
* * *
Ако нямаше ад и рай, човекът щеше да ги измисли.
* * *
На ръкава си ще се обеся...
* * *
Умей да ненавиждаш смъртоносно, тогава ще се научиш да обичаш...
* * *
Русия. Каква красива дума! И роса, и сила, и нещо синьо...
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Время даже камень крошит.
* * *
Готов идти по выбитым следам.
* * *
Времени нет. Серьезно? Это желания нет, а время есть всегда.
* * *
„Ты моя” – сказать лишь могут руки…
* * *
Жить с раскрытой нараспашку душой – все равно, что ходить с раскрытой ширинкой.
* * *
В этой жизни умирать не ново, но и жить, конечно, не новей.
* * *
Я хочу быть тихим и строгим. Я молчанью у звезд учусь.
* * *
Жизнь – обман с чарующей тоскою.
* * *
Никому не отдавайте того – с кем счастливы!
* * *
О! Эти американцы. Они – неуничтожимая моль. Сегодня он в оборванцах, а завтра золотой король.
* * *
Христос для меня совершенство. Но я не так верую в него, как другие. Те веруют из страха, что будет после смерти? А я чисто и свято, как в человека, одаренного светлым умом и благородною душою, как в образец в последовании любви к ближнему.
* * *
Умей смеяться, когда грустно… Умей грустить, когда смешно… Умей казаться равнодушной, когда в душе совсем не то…
* * *
Любовь – это купание, нужно либо нырять с головой, либо вообще не лезть в воду. Если будешь слоняться вдоль берега по колено в воде, то тебя только обрызгает брызгами и ты будешь мёрзнуть и злиться.
* * *
Сила железобетона, громада зданий стеснили мозг американца и сузили его зрение. Нравы американцев напоминают незабвенной гоголевской памяти нравы Ивана Ивановича и Ивана Никифоровича. Как у последних не было города лучше Полтавы, так и у первых нет лучше и культурней страны, чем Америка.
* * *
После заграницы я смотрю на страну свою и события по-другому. Наше едва остывшее кочевье мне не нравится. Мне нравится цивилизация, но я очень не люблю Америки.
* * *
В дружбе тоже есть чувства…
* * *
Поцелую, прижмусь к тебе телом и, как друга, введу тебя в дом… Да, мне нравилась девушка вбелом, но теперь я люблю в голубом...
* * *
Если черти в душе гнездятся, значит ангелы жили в ней…
* * *
Если крикнет рать святая: „Кинь ты Русь, живи в раю!”, я скажу: „Не надо рая, дайте родину мою”.
* * *
Не каждый умеет петь… Не каждому дано яблоком падать к чужим ногам…
* * *
Я б навеки забыл кабаки, и стихи бы писать забросил, только б тонко касаться руки, и волос твоих цветом в осень…
* * *
Когда я смотрел на Блока, с меня капал пот, потому что в первый раз видел живого поэта.
* * *
Блок по недоразумению русский.
* * *
Мне нравится цивилизация. Но я очень не люблю Америки. Америка это тот смрад, где пропадает не только искусство, но и вообще лучшие порывы человечества. Если сегодня держат курс на Америку, то я готов тогда предпочесть наше серое небо и наш пейзаж: изба, немного вросла в землю, прясло, из прясла торчит огромная жердь, вдалеке машет хвостом на ветру тощая лошаденка. Это не то, что небоскреб… зато это то самое, что растило у нас: Толстого, Достоевского, Пушкина, Лермонтова…
* * *
Моя лирика жива одной большой любовью, любовью к родине. Чувство родины – основное в моём творчестве.
* * *
Нет сил ни петь и ни рыдать; минуты горькие бывают, готов все чувства изливать, и звуки сами набегают.
* * *
Лучи солнышка влюбились в зеленую ткань земли и во все ее существо, – и бесстыдно, незаметно прелюбодействуют с нею.
* * *
В грозы, в бури, в житейскую стынь, при тяжёлых утратах и когда тебе грустно, казаться улыбчивым и простым – самое высшее в мире искусство.
* * *
Если тронуть страсти в человеке, то, конечно, правды не найдешь.
* * *
Есть что-то прекрасное в лете, а с летом прекрасное в нас.
* * *
Как нелепа вся наша жизнь. Она коверкает нас с колыбели, и вместо действительно истинных людей выходят какие-то уроды.
* * *
Поэт должен думать о смерти, чтобы острее чувствовать жизнь.
* * *
Не ходи ты ко мне под окно, и зелёной травы не топчи. Я тебя разлюбила давно, но не плачь, а спокойно молчи. Я жалею тебя всей душою, что тебе до моей красоты? Почему не даёшь мне покою? И зачем так терзаешься ты? Позабудь что была я твоею, что безумно любила тебя. Я тебя не люблю, а жалею, отойди и не мучай меня!
* * *
Жизнь… Я не могу понять её назначения, и ведь Христос тоже не открыл цель жизни. Он указал только, как жить. Но чего этим можно достигнуть, никому не известно.
* * *
Как мало прожито лет, как много сделано ошибок.
* * *
Владычество доллара съело в них все стремления к каким-либо сложным вопросам. Американец всецело погружается в „Business” и остального знать не желает.
* * *
Грубым дается радость, нежным дается печаль.
* * *
Лицом к лицу, лица не увидать. Большое видится на расстоянье.
* * *
Бейте в жизнь без промаха!
* * *
Коль гореть, так уж гореть сгорая.
* * *
Глупое сердце, не бейся! Все мы обмануты счастьем.
* * *
Я просил бы читателей относиться ко всем моим Иисусам, Божьим матерям и Миколам, как к сказочному в поэзии.
* * *
Странный и смешной вы народ! Жили весь век свой нищими и строили храмы божие.
* * *
Есть в дружбе счастье оголтелое.
* * *
И знаю сам – конечно, меня подвесят когда-нибудь к небесам. Ну так что ж! Это еще лучше! Там можно прикуривать о звезды…
* * *
Вы поначалу голодны друг другом, а позже давитесь.
* * *
Быть поэтом – это значит то же, если правды жизни не нарушить, рубцевать себя по нежной коже, кровью чувств ласкать чужие души.
* * *
Кто любил, уж тот любить не может, кто сгорел, того не подожжешь.
* * *
Эту жизнь прожил я словно кстати, заодно с другими на земле. И тебя любил я только кстати, заодно с другими на земле…
* * *
Человек! Подумай, что твоя жизнь, когда на пути зловещие раны. Богач, погляди вокруг тебя. Стоны и плач заглушают твою радость. Радость там, где у порога не слышны стоны.
* * *
Жить нужно легче, жить нужно проще, все принимая, что есть на свете.
* * *
Искусство для меня не затейливость узоров, а самое необходимое слово того языка, которым я хочу себя выразить.
* * *
Если б не было ада и Рая, их бы выдумал сам человек.
* * *
На рукаве своем повешусь...
* * *
Умей смертельно ненавидеть, тогда научишься любить…
* * *
Россия. Какое красивое слово! И роса, и сила, и синее что-то…
---------------------------------------------
Сергей Кличков
Руският поет, писател и преводач Сергей Кличков (Сергей Антонович Лешенков/ Клычков) е роден на 1/13 юли 1889 г. в гр. Нижняя Дубровка, Тверска губерния. Участник е в революцията от 1905 г. Първите му стихове датират от 1906 г. Учил е в историко-филологическия и в юридическия факултет на Московския университет, но през 1913 г. е изключен. От селския романтизъм в лириката си – стихосбирките „Песни” (1911 г.) и „Потаенный сад” (1913 г.), в творчеството си той израства до тревогите от разрушаването на нравствените корени на живота – поетичните сборници „Дубрава” (1918 г.), „Гость чудесный” (1923 г.), „Домашние песни” (1923 г.), „Талисман” (1927 г.), „В гостях у журавлей” (1930 г.), „Сараспан” (1936 г.) и др. Герои в прозата му са самотните мечтатели, чудаците и търсачите на правда, както е в приказно-гротескните му романи „Сахарный немец” (1925 г.), „Чертухинский балакирь” (1926 г.) и „Князь мира” (1928 г.). Репресиран от властите и арестуван по лъжливо обвинение, на 8 октомври 1937 г. той е осъден на смърт и същия ден е разстрелян в Москва. Реабилитиран е през 1956 г.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Сред полята килими златисти,
по нивята бразди се редят...
Но защо се върбите замислят
сякаш с мъка за родния кът?
Месец облаци пак води, сякаш
води древна войска богатир,
след годините други прекрачват
и пропадат в безвестната шир.
Пак Русия се шири безкрайна,
пушек син пъпли в нейния свод,
но защо ли не пея – ридая
за съдбата, за мен, за народ?
И усещам: в предутрото святка
пред бедите далечен сигнал
и сгъстява мъглата в полята
немислима световна печал...
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Золотятся ковровые нивы
И чернеют на пашнях комли...
Отчего же задумались ивы,
Словно жаль им родимой земли?..
Как и встарь, месяц облаки водит,
Словно древнюю рать богатырь,
И за годами годы проходят,
Пропадая в безвестную ширь.
Та же Русь без конца и без края,
И над нею дымок голубой –
Что ж и я не пою, а рыдаю
Над людьми, над собой, над судьбой?
И мне мнится: в предутрии пламя
Пред бедою затеплила даль
И сгустила туман над полями
Небывалая в мире печаль...
-----
РИБАРКА
Вий, вълни, вълни, где бяхте,
где разляхте взори –
лодки, кораби люляхте,
носехте в простора;
там до гроб крайпътен хора
може би се спряха,
хората дали видяха
черната ми горест –
вий, вълни, вълни, где бяхте,
где разляхте взори?
– Към брега вървяхме, хором
пяхме песни славни,
перла търсехме, изгоро,
с младия удавник...
Запали в тъмата свещ ти
пред морето синьо:
ний от дъното ще вдигнем
морните му плещи...
* Редът „с младия удавник” е преводна мистификация в търсене на скрит авторов пласт. Помор е жител на Северното беломорско приморие, поморите са малка самобитна етнорелигиозна група на територията на Архангелска и Мурманска област. Бел. прев.
РЫБАЧКА
Волны, волны, где вы были,
Где, кого встречали –
Лодки, чёлны, корабли ли
Вы несли, качали,
Али люди загадали
На его могиле,
Али люди сговорили
На моей печали:
Волны, волны, где вы были,
Где, кого встречали?
– Мы по бережку плескали,
Пели песни хором,
Жемчуга на дне искали
С молодым помором...
Ты затепли в полночь свечи
Перед морем синим:
Мы со дна его поднимем,
Растрясем за плечи...
1910-1911 г.
-----
СЪЛЗИ
Плаче розата горчиво, в мрачен хлад са
венчелистчета с ресни от росен дим...
Ти защо така горчиво плачеш, златна?
Поплачи, броя сълзите ти превратни,
без глупци с живота ще се разплатим!
Ни на сълзи, ни на думи вяра нямам
и не съм ридал отдавна тъжно сам,
зная, че не плачат зверовете само,
да не плачеш, просто е позор и срам!
Поплачи си, дружке. Сълзи не преглъщай,
шала на нетрайна тръпка развържи...
Благодарен съм ти, златна, че ме връщаш
към детинщините буйни, към... лъжи!
Виждаш: аз вървя от праг на праг проклето,
търся битието, сам не зная как!
Та нали не плачат само зверовете...
Да повярвам искам в теб и в мен заклето,
тъй повярвал, ето, да се влюбя пак!
СЛЁЗЫ
Горько плачет роза, в темень отряхая
Липкие от слёз ресницы лепестков…
Что так горько, горько плачешь, золотая?
Плачь же, плачь: я строго слёзы сосчитаю,
Разочтёмся навсегда без дураков!
Ни слезам я, ни словам давно не верю
И навзрыд давно-давно не плакал сам,
Хоть и знаю, что не плачут только звери,
Что не плакать – это просто стыд и срам!
Плачь же, друг мой. Слёз притворных не глотая,
И не кутай шалью деланную дрожь…
Как тебе я благодарен, золотая,
За ребячество, дурачество… за ложь!
Видишь: ведь и я хожу от двери к двери,
И по правде: сам не знаю, как же быть?
Ведь не плачут, ведь не плачут только звери…
Как бы я хотел тебе, себе поверить,
И поверив слову, снова полюбить!
1930 г.
---------------------------------------------
Сергей Маковский
Руският поет, писател, литературен критик и изкуствовед Сергей Маковски (Сергей Константинович Маковский) е роден на 15/27 август 1877 г. в Санкт Петербург. Първите му публикации са от 1898 г. в сп. „Мир Божий”. Завършва физико-математическия факултет на Петербургския университет (1900 г.). Съосновател и редактор е на списанията „Содружество” (1905 г.), „Старые годы” (1907-1917 г.), „Русская икона” (1913-1914 г.) и „Аполлон” (1909-1917 г.), редактира списанията „Встреча” и „Дело”. През 1919 г. емигрира в Чехословакия, а от 1925 г. живее във Франция. Сътрудничи на издания като „Новое дело”, „Журнал для всех”, „Искусство”, „Трудовой путь”, „Новое русское слово”, „Русская мысль”, „Новый журнал”, „Мосты”, „Грани” и др. Редактор е на руския в. „Возрождение” (1926-1932 г.) и на изд. „Рифма” (1949-1959 г.), председател е на Обединението на руските писатели в Париж (1939-1944 г.), основател е на Обществото на приятелите на руското изкуство и литература (1947 г.), член-основател е на Обществото за запазване на руските културни ценности (1961 г.), чете лекции по история на изкуствата и изнася научни доклади в различни страни. Автор е на стихосбирките „Собрание стихов” (1905 г.), „Вечер” (1941 г.), „Somnium breve” (1948 г.), „Год в усадьбе” (1949 г.), „Круги тени” (1951 г.), „На пути земном” (1953 г.), „В лесу” (1956 г.), „Ещё страница” (1957 г.), „Requiem” (1963 г.), на романа „И аз воздам” (публикуван през 1990 г.), книгите с проза, мемоари, публицистика и изкуствознание „Страницы художественной критики” (в 3 тома, 1906, 1908, 1913 г.), „Русская графика” (1916 г.), „Силуэты русских художников” (1922 г.), „Последние итоги живописи” (1922 г.), „Графика М. В. Добужинского” (1922 г.), „Народное искусство Подкарпатской Руси” (1925 г.), „Портреты современников” (1955 г.), „На Парнасе Серебряного века” (1962 г.) и др. Умира на 13 май 1962 г. в Париж, Франция.
СКРЪБ
Аз от скръбта не се боя, когато гали
с любовен зов света на моите видения.
Аз от скръбта не се боя, щом тя разпали
жарава за борба и гняв за разрушения.
Страхувам се от скръб, която пропълзява
в съмненията ми като робиня прашна
и в мрака сенките на мъртви призовава,
на срутените ми надежди сенки страшни.
Сред тях с венец фалшив царица самозвана
е тя. И сънищата на печал подбрана
пред нея зъзнат там, безплодно раздвоени.
Така през есента на гробище студено
с души на грешници край гробните редици
безпомощно кръжат изплашените птици.
СКРОБЬ
Я скорби не боюсь, когда она ласкает
напевами любви миры моих видений.
Я скорби не боюсь, когда она пылает
живым огнем борьбы и гневом разрушений.
Страшит меня та скорбь, которая вползает,
трусливою рабой в тайник моих сомнений,
и тени мертвые во мраке созывает,
моих былых надежд отверженные тени.
Средь них, венец надев, царицей самозваной
становится она. И сны печали странной
трепещут перед ней в усилий бесплодном.
Так, осенью глухой на кладбище холодном,
как души грешные, над насыпью гробницы
беспомощно кружат испуганные птицы.
1905 г.
-----
ОТГОВОР
Обичах ли? С мечтата вдъхновена
те опознах, различна в людски строй –
поисках да съм близък гений твой,
художник на душата ти пленена.
Обичах ли? От мрамор покорена
с длетото на ваятел, с повик мой,
ти се отдаде в нашия покой:
създадох статуя от къс вселена.
Боготворях в теб своята мечта,
изваях в образа ти красота,
дарих те с много чар на женска властност,
със силно зло и с огъня на страсти...
Аз бях твой роб, твой цар и съден глас.
Съдба ти бях. Обичах ли те аз?
ОТВЕТ
Любил ли я? Мечтой завороженный –
узнав тебя, неравную другим –
я захотел быть гением твоим,
художником души твоей плененной.
Любил ли я? Как мрамор, покоренный
резцом ваятеля, мольбам моим
ты отдалась, не отвечая им:
я создал статую из глыбы сонной.
Боготворя в тебе мою мечту,
я воплотил в твой образ красоту,
я дал тебе все чары женской власти,
всю силу зла, все вдохновенье страсти…
Я был твой раб, твой царь и судия.
Я был судьбой твоей. Любил ли я?
1905 г.
---------------------------------------------
Сергей Нелдихен
Руският поет Сергей Нелдихен (Сергей Евгеньевич Нельдихен-Ауслендер) е роден на 27 септември/9 октомври 1891 г. в гр. Таганрог, Ростовска област. Завършва Харковския университет. Участник е в Първата световна война. Публикува в списания и алманаси като „Абраксас”, „Цех поэтов”, „Литературное обозрение” и др. Смята се за поет-примитивист. Член е на третата вълна на гумильовската група на акмеистите „Цех поэтов” (1921-1923 г.). Работи във в. „Пионерская правда” и в Дома за художествено възпитание на деца в Москва. През 1931 г. е арестуван и интерниран за три години в Казахстан. През 1941 г. отново е арестуван без конкретни обвинения и изпратен в лагерите на ГУЛАГ. Автор е на книги с поезия, афористична проза, литературознание и литературни манифести, сред които „Ось” (1919 г.), „Органное многоголосье” (1922 г.), „Праздник (Илья Радалет): Поэмо-роман” (1923 г.), „Веселый стишок учёбе впрок” (1926 г.), „Основы литературного синтетизма” (1929 г.), „Перед тем как выйти в бой, эти правила усвой” (1929 г.), „С девятнадцатой страницы” (1929 г.), „Веселые чертежники: Книга для чтения учащихся 1-й ступени 2-3-го года обучения” (1930 г.), „Девять слов” (1930 г.), „Он пришел и сказал” (1930 г.), „Прогулка” (1930 г.), „Он пошел дальше” (1930 г.), „Гражданское мужество” (1933 г.) и др. Умира при неизяснени обстоятелства в началото на 1942 г. в един от лагерите на ГУЛАГ.
ОТКЪС
О, жени, два и полвина аршинови кукли,
кикотещи се, хълмистотели,
мекоусти, прозрачнооки, кестенявокоси.
Носещи всевъзможни ризогащи, обкичени с матови обици-висулки,
обичащи алтогласните ми проповеди и лоши домакини –
как ме привличат подобни жени, вълнуват ме!
По улиците се придвижват двойки,
всички си имат жени и любовници,
но за мен няма подходящи;
а аз съвсем не съм някакъв изрод,
ето, дори когато пълнея, приличам в лицето
на Байрон...
* Аршин – мярка за дължина, един руски аршин е равен на 71 см.
ОТРЫВОК
Женщины, двухсполовинойаршинные куклы,
Хохочущие, бугристотелые,
Мягкогубые, прозрачноглазые, каштановолосые.
Носящие всевозможные распашонки и матовые висюльки – серьги,
Любящие мои альтоголосые проповеди и плохие хозяйки –
О, как волнуют меня такие женщины!
По улицам всюду ходят пары,
У всех есть жены и любовницы,
А у меня нет подходящих;
Я совсем не какой-нибудь урод,
Когда я полнею, я даже бываю лицом похож
на Байрона...
-----
ИСКРЕНОСТ
Не се страхувай, приятелю, ако те нарекат безделник,
не се страхувай, приятелю, ако те наричат безделник
или още по-обидното – нравствен изрод.
Не злободневствай с никого, не рекламирай.
В примирението е истината, но то си е и лентяйство.
Нека в думите ти да звучи само искреност.
Ти самият се увери в това, че за всички, за всички
чистите крака са по-добре от опарените с коприва,
полираната маса е по-добра от остърганата с нож,
ароматът на розите е по-приятен от мириса на дим
и христоматията не е подходяща за настолна книга.
ИСКРЕННОСТЬ
Не бойся, приятель, если тебя назовут бездельником,
Не бойся, приятель, если тебя назовут бездельником,
Или еще обыденнее, – нравственным уродом.
Не злободневствуй ни с кем, не рекламируй.
В примирении всегда – правда, но безделье.
А во всех твоих словах пусть звучит только искренность.
Ты сам испытывал и даже то, что для всех, для всех
Чистые ноги лучше обожженных крапивой,
Полированный стол лучше скобленного ножом,
Запах роз приятнее запахов чада
И хрестоматия не годится в настольные книги.
1921 г.
---------------------------------------------
Сергей Обрадович
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
МАЙКА
Като сух клас
към син се свежда майка...
До корен всичко слънце пепели.
Не слънце – в жарки паяжини зли
под прашния простор блуждае паяк.
Цял ден се влачи...
А над нея гарван
не я оставя, грачи с жаден грак.
Като димящ мираж градът пропада,
провисва надалеч, изчезва пак.
Застива жар на запад. Дебнат сенки.
Над нея скланя се стобор край път.
Потрепвайки на майчини колене,
след вик
притихва в миг синът.
Тя дълго, тъпо гледа помътняло
с невиждащ поглед
душната мъгла;
притиска сухото си малко тяло
към сухата и сбръчкана земя.
И цяла нощ над мъртъв син се мята,
гърди разкъсва,
призовава плът,
проклина морен изгрев над земята,
безплодната и суха земна гръд.
И в страшната си майчина тревога
тя не разбра,
че глухо с нея вън
земята жали, стене, изнемогва
в мъчителен и зноен сън.
МАТЬ
Как вялый колос,
Мать поникла к сыну...
До корня выжгло солнце все вокруг.
Не солнце – злой пылающий паук,
Блуждающий над пыльной паутиной.
Весь день брела...
Не отставая, ворон,
Над нею жадно каркая, взлетал.
Как марево дымящееся город
То возникал вдали, то пропадал.
Обугленный стыл запад. Крались тени.
Над ней склонился придорожный тын.
Затрепетав бессильно на коленях,
Грудь с криком прикусив,
Стих сын.
И долго, тупо почернелым взглядом
Смотрела мать,
И грузно в душной мгле
Всем телом высохшим припала рядом
К морщинистой и высохшей земле.
И до утра над сыном билась мертвым,
И грудь рвала –
Свою и грудь земли,
Бледнеющую на рассвете желтом,
Бесплодную, сухую грудь земли.
И, проклинающая, не слыхала,
Не знала мать,
Что глухо вместе с ней
Земля стонала, земля изнемогала
В томительном и знойном сне.
1921 г.
---------------------------------------------
Сергей Синегуб
Руският поет Сергей Синегуб (Сергей Силыч/Силович Синегуб) е роден на 1/13 декември 1851 г. в имение в Екатеринославска губерния. След гимназия учи няколко години в Петербургския технологичен институт. Член е на революционния кръг на чайковците (1872 г.), организира работнически сдружения в Санкт Петербург. През 1873 г. е осъден на 9 години каторга по т.нар. Процес на 193-мата. Най-известни сред поемите му са „Илья Муромец”, „Степан Разин” и „Атаман Сидорка”. Автор е на стихосбирката „Стихотворения. 1905 год.” (1906 г.) и на мемоарната книга „Записки чайковца” (1906 г.). Умира на 20 октомври/2 ноември 1907 г. в гр. Томск. Негови стихове са включени в сборници и антологии като „Из-за решетки. Сборник стихотворений русских заключенников по политическим причинам в период 1873-1877 гг.” (1877 г.) и „Вольная русская поэзия второй половины XIX в.” (1959 г.).
НИВАТА
Нива ти, нивичка, с мъка разравяна,
после със сълзи поливана, давена!
Ширни талази защо си отхвърлила,
бедна, защо не шумиш пълнозърнеста?
Тихо сред жарката угар на нас
казва с тъга изтощеният клас:
„Радост изчезна – вилнее безводие,
сякаш в пустиня земята безплодна е!
Падна се лято жестоко – облъчва ни
и безпощадно е яркото слънчице!
Боже, смири тази суша неистова
и с гръмотевичен облак оплискай ни!
Нека развихри се буря изстрадана,
нека обвее отрадно прохладата!
Дъжд да полее полето изсъхнало!
Да оживее туй семе заглъхнало!”
Чака печалната нивичка там,
литва молбата към божия храм.
НИВА
Нива ты, нивушка! горюшком взрытая,
Потом, слезами, страдою политая!
Что не шумишь ты широкими волнами,
Что так бедна ты колосьями полными?!
Тихо сухие колосья шумят,
С грустью колосья в ответ говорят:
„Нет здесь веселья – сторонка безводная,
Словно пустыня сухая, бесплодная!
Выпало лето несносное – жаркое,
Жжет беспощадно нас солнышко яркое!
Боже! умирь ты засуху суровую!
Сжалься! пошли ты нам тучу громовую!
Пусть разразится гроза благодатная,
Пусть нас обвеет прохлада отрадная!
Дождичком вспрыснет пусть поле засохшее!
К жизни вновь вызовет семя заглохшее!”
Скорбно печальная нивушка ждет,
Скоро ль мольба ее к небу дойдет.
1873 г.
---------------------------------------------
Сергей Соколов
Руският поет и писател Сергей Соколов (Сергей Алексеевич Соколов) е роден на 25 септември/7 октомври 1878 г. в Москва. Завършва юридическия факултет на Московския университет (1901 г.). Работи като адвокат. Основател и главен редактор е на издателството на символистите „Гриф” (1903-1914 г.), съставител е на алманах „Гриф”, в който са публикувани първите му стихотворения. Ползва литературния псевдоним Сергей Кречетов. През 1906 г. е основател на списанията „Золотое руно” и „Перевал”, от 1907 до 1914 г. завежда литературния отдел на в. „Час”. Един от идеолозите е на т.нар. бяло движение. През Първата световна война е доброволец на фронта. През 1920 г. емигрира във Франция, от 1922 до 1934 г. живее в Германия и е директор на изд. „Медный всадник” в Берлин, след което се връща в Париж. Автор е на стихосбирките „Алая книга” (1907 г.), „Летучий голландец” (1910 г.) и „Железный перстень” (1922 г.) и на прозаичната творба „С железом в руках, с крестом в сердце. Записки офицера” (1915 г.). Умира на 14 май 1936 г. в Париж, Франция.
АРГОНАВТИ
Студено и мъртво, морето се вие,
и с бледа мъгла е небето покрито,
и нощи и дни през вековна стихия
страни омагьосани кораба викат.
Разперен широко простор изумруден.
Там бисерна пяна шуми зад кърмата
и с повея влажен на вятър попътен
от стария плен надалеч ни премята.
Не плашат ни бури и отдих незнаен.
Летим над безкрайна бездънна пустиня.
Следа неизследвана кораб чертае
в свободната шир на безбрежното синьо.
Награда за смелите – руното златно.
Над търсещите е безсилна измяната.
Напред към победата, о, море свято!
Шуми зад кърмата ти, бисерна пяна!
АРГОНАВТЫ
Мертвы и холодны равнины морские,
И небо завешено бледным туманом,
И ночи и дни вековая стихия
Стремит корабли к заколдованным странам.
Раскинуть широко простор изумрудный.
Шумит за кормой жемчуговая пена,
И веяньем влажным нас ветер попутный
Уносит все дальше от старого плена.
Нестрашны нам бури и отдых неведом.
Нам любо лететь над бездонной пустыней.
Чертят корабли неизведанным следом
Свободные шири безбрежности синей.
Отважным награда – руно золотое.
Над теми, кто ищет, невластна измена.
Неси нас к победе, о море святое!
Шуми за кормой, жемчуговая пена!
---------------------------------------------
Сергей Соловьов
Руският поет, преводач и литературен критик Сергей Соловьов (Сергей Михайлович Соловьёв) е роден на 13/25 ноември 1885 г. в Москва. Пише стихове от детските си години, публикува стихотворения от 1905 г. Завършва историко-филологическия факултет при Московския университет (1911 г.), духовната академия в Сергиев Посад (1915 г.) и Московската духовна академия (1918 г.). Приятел е на А. Блок и А. Бели. Преподава в Троицко-Сергиевската духовна академия, в Първата държавна професионално-техническа школа по поетика и във Висшия литературно-художествен институт в Москва, приема сан свещеник, но продължава да се занимава и с литература и литературна критика. От 1926 г. е вице-екзарх на Руската католическа църква. Превежда творби на Сенека, Есхил, Вергилий, Шекспир, Гьоте, Мицкевич и др. Автор е на стихосбирките „Цветы и ладан” (1907 г.), „Сrurifragium” (1908 г.), „Апрель” (1910 г.), „Цветник царевны” (1913 г.), на книги с художествена проза, религиозно-философска публицистика и литературна критика като „Возвращение в дом отчий” (1916 г.), „Богословские и критические очерки” (1916 г.), „Гете и христианство” (1917 г.) и др. През 1931 г. е осъден с абсурдни обвинения, свързани с католическото му вероизповедание, и е изпратен в Бутирския затвор, а след осем месеца е прехвърлен в психиатрична клиника. Умира на 2 март 1942 г. в психиатричната болница в Казан.
КЪМ ГОРСКИЯ БОГ
Вдигни се, малък мой ловец,
да проветрим бърлоги зимни!
Зове сред дънери ветрец
за пролет под простори сини.
При влажния ливаден слог
ела на пролетната сбирка,
о, весел бог, о, горски бог,
надувай върбовата свирка.
ЛЕСНОМУ БОГУ
Пора, мой мальчик-зверолов,
Берлоги зимние покинем!
И ветра шум, и скрип стволов
Зовут весну под небом синим.
Приди весну встречать со мной
На влажный луг, где пахнет прелью,
О бог веселый, бог лесной
С простою ивовой свирелью.
-----
СЪВРЕМЕННИЯТ ГРАД
Над руини на храмове, дворцова пепел, аули,
сякаш прилеп, засенчващ с крилете си свят-богатир,
ти растеш, тържествуваш ехидно, предания хулиш,
град си вампир!
Сладък плод в цветно-девствен на Гея-Земя изобилен
рог изчезна. Пустеят отдавна простори и пак
само скърцат машини, ври грохот на автомобили.
Само дим и сумрак.
Овъгляващ дърветата, с прах предизвикващ лазура,
иска жертви и кръв огнедишащ звяр-локомотив.
Полудял е светът и ще рухне велика култура
в хаос преходен див.
Път към бъдното, верни на този княз-хаос, изграждат
властелини на знания, грижи, изкуства и труд.
Тръпнат стожери, с вой колесата въртене подклаждат.
Накъде ли летят?
Що за странни сияния, що за нечувани звуци?
С диви образи пълен е този измислен всемир!
Где са песните, где са молитвите? С крясъци куци
град си вампир!
О, горко им на живите! Млади и здрави, и силни!
С нажежената челюст и с огнени устни градът
към народа се впива: с месища и кърви обилно
се опива трупът.
Небеса отразяват съчувствия само природни.
Досегашните сокове земни деца не поят.
Някой хитър потайник ще пусне по вени народни
зли отрови да спят.
Град проклет! В колко, в колко съдбовни вагони на влака
ежедневно се возят безумно покорство и срам
и свине, младенци и девици обречено чакат
заколение там.
Колко живи живота стихията твоя е смляла,
стрила светли лица, умове е завземала с взлом.
Гъгнат банки, кантори – олтарите на капитала –
този публичен дом.
Ще разцъфне ли нова любов там, където превратно
изтощени девойки обслужват вертепа ни сляп
и отдават безплодни гърди на целувки развратни
за подслон и за хляб!
Там, където и нощи, и дни бди момче изморено,
в плен на вечно бучащи машини върви и върви,
жали своите близки, в студеното утро стаено,
и самотно кърви.
Град проклет! Там, където кръвта на народа остава
в домовете ни, буйно заляла забравена чест!
В този наш Вавилон и Содом, и Гомор избледняват
пред жестокото днес.
Тържествувай над всичко, градило величия в пътя,
и с кощунствена братоубийственост вий своя пир!
Наближава часът: идва Емануил да те срути,
град-вампир!
* Емануил (Емануел) – едно от имената на Месията, Спасителя, дошъл да живее сред хората. Името има еврейски корени и означава „Бог с нас”.
ГОРОД СОВРЕМЕННЫЙ
Над руинами храмов, над пеплом дворцов, академий,
Как летучая мышь, отенившая крыльями мир,
Ты растешь, торжествуя, глумясь над преданьями всеми,
Город – вампир!
Полный сладких плодов, цветодевственный рог изобилья
Скрыла Гея-Земля. Небо пусто давно, а под ним –
Только визги машин, грохотание автомобиля.
Только сумрак и дым.
Опаляя деревья и вызов бросая лазури,
Просит крови и жертв огнедышащий зверь – паровоз.
Целый мир обезумел, и рухнуть великой культуре
В довременный хаос.
Пролагая дорогу грядущему князю Хаоса,
Неустанны властители знаний, искусств и труда.
Содрогаются стержни, стремительно кружат колеса,
Все летит. Но куда?
Что за странных сияний, доселе неслыханных звуков,
Диких образов полон себе предоставленный мир?
Где же песни, молитвы? Ты создан из визгов и стуков,
Город – вампир!
Горе, горе живым! Горе юности, силе, здоровью!
Раскаленная челюсть, дыхание огненных губ
Прикоснулось к народу: трепещущей плотью и кровью
Упивается труп.
Небеса безответны, и людям состраждет природа.
И детей, как бывало, земные сосцы не поят.
Кто-то хитрый и тайный пускает по жилам народа
Разлагающий яд.
Город, город проклятый! во скольких, во скольких вагонах
Ежедневно везут безответно покорных судьбе
И быков, и свиней, и младенцев, и дев, обреченных
На закланье тебе.
Сколько жизней прекрасных стихия твоя растоптала.
Сколько лиц отцвело, сколько сильных угасло умов,
Затерявшись средь банков, контор – алтарей капитала –
И публичных домов.
Расцветет ли любовь, где под грохот железных орудий
Изнуренные девушки в темный влачатся вертеп
Отдавать упыриным лобзаньям бесплодные груди
За каморку и хлеб!
Где и ночи, и дни, побледневший и весь исхудалый,
Надрывается мальчик средь вечно гудящих машин
И, родных вспоминая, на зорьке, холодной и алой,
Тихо плачет один.
Город, город проклятый! где место для каждого дома
Чистой кровью народа и потом его залито!
Вавилон наших дней, преступленья Гоморры, Содома
Пред твоими – ничто.
Торжествуй, торжествуй надо всем, что великого было
И справляй свой кощунственный братоубийственный пир!
Час грядет: ты услышишь дыхание Иммануила,
Город – вампир!
---------------------------------------------
Сергей Спаский
Руският поет, писател, драматург, литературен критик и преводач Сергей Спаски (Сергей Дмитриевич Спасский) е роден на 9/21 декември 1898 г. в Киев. Първото си стихотворение публикува през 1912 г. в сп. „Тифлисский журнал”. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1915¬-1918 г.). През 1917 г. се представя на поетични вечери на футуристите, публикува във в. „Газета футуристов”. Секретар е на Централния художествен съвет на академичните театри (1924 г.), член е на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). По време на Великата отечествена война сътрудничи на списания „Звезда” и „Ленинград” и работи в радиото на обсадения Ленинград, от 1945 до 1949 г. е старши редактор в няколко държавни издателства. През 1951 г. с обвинения за антисъветска агитация е осъден на 10 години и е затворен в лагерите на ГУЛАГ. Освободен е през 1954 г. Превежда поезия от белоруски, украински, грузински, азерски, абхазки, латишки, казахски, естонски и др. езици. Редактор е в изд. „Советский писатель”. Автор е на стихосбирките „Колдун” (1916 г.), „Как снег” (1917 г.), „Рупор над миром” (1920 г.), „Земное время” (1926 г.), „Особые приметы” (1930 г.), „Да” (1933 г.), „Пространство” (1936 г.), „Стихотворения” (1958 г.) и др., на либретата на опери като „Броненосец Потемкин” „Орлиный бунт”, „Щорс”, „Молодая гвардия”, „Севасто¬польцы” и др., на книги с разкази, повести, романи и очерци като „Неудачники” (1929 г.), „Орлиный бунт” (1929 г.), „Дорога теней” (1930 г.), „Парад осужденных” (1931 г.), „Остров Кильдин” (1931 г.), „Новогодняя ночь” (1932 г.), „Первый день” (1933 г.), „Портреты и случаи” (1936 г.), „Маяковский и его спутники” (1940 г.), „Перед порогом” (1941 г.), „Два романа” (1956 г.) и др. Умира на 24 август 1956 г. в Ярославл.
РАЗСЪМВАНЕ
Денят кълни. Копита в камък хрускат.
Трамвай, желязо и стъкло развял.
Нощта опънатия лък отпуска
над масите на цветния локал.
Отмина. Предостатъчно.
Отвя се.
Съблазни няма, болка не гори.
Прибирам се.
Тъй просто е. Прекрасно.
В просторното небе зора зори.
Прониква с млечносинята си пара.
И пръскайки талази от листа,
как чудно е да тръгнеш с булеварда
през необятната му висота.
Да, щастие това е.
То е близко.
Езикът му – прозрачен и познат.
Мълчанието покривите плиска
и ляга си с ветреца ни крилат.
РАССВЕТ
Метался день. Копыта били камень.
Трамвай бряцал железом и стеклом.
И билась ночь под гнутыми смычками
В цветном кафе над залитым столом.
И – отошла. Отвеялась.
Довольно.
Ни обольщений, ни обиды – нет.
Иду домой.
Всё – просто. Всё – не больно.
В просторном небе яснится рассвет.
Он просквозит молочно¬синим паром.
И, лёгких листьев распустив волну,
Как хорошо отчаливать бульваром
В его внимательную вышину.
Да, счастье – вот.
Ему нельзя быть ближе.
Его язык прозрачен и знаком.
Оно молчаньем высветляет крыши
И на лицо ложится ветерком.
1924 г.
---------------------------------------------
Сергей Третяков
Руският поет, писател, драматург, публицист и преводач Сергей Третяков (Сергей Михайлович Третьяков) е роден на 8/20 юни 1892 г. в гр. Голдинген, Курляндска губерния. Завършва юридическия факултет при Московския университет (1916 г.). Първите му публикации в печата са от 1913 г. Сътрудничи на издания като „Красное знамя”, „Дальневосточное обозрение”, „Творчество”, „Окно”, „Неделя”, „Дальневосточная трибуна” и др. Член е на литературните групи на футуристите „Мезонин поэзии” и „Творчество”, съосновател е на група „Леф”. Участник е в революционните движения и Гражданската война на Далечния изток (1919-1922 г.). Автор е на книги с поезия, проза, пиеси, публицистика и литературни портрети, сред които „Железная пауза” (1919 г.), „Путевка” (1921 г.), „Ясныш” (1922 г.), „Непорочное зачатие” (1923 г.), „Слышишь, Москва?” (1923 г.), „Противогазы” (1924 г.), „Итого” (1924 г.), „Чжунго” (1927 г.), „Хочу ребёнка” (1927 г.), „Речевик” (1929 г.), „Рычи, Китай” (1930 г.), „Вызов” (1930 г.), „Дэн Ши-хуа” (1930 г.), „Месяц в деревне” (1931 г.), „Тысяча и один трудодень” (1934 г.), „Люди одного костра” (1936 г.), „Страна-перекрёсток” (1937 г.); на филмовите сценарии „Элисо” (1928 г.), „Соль Сванетии” (1930 г.), „Хабарда” (1931 г.) и др. Работи в рабфаковски литературни обединения, в театралния колектив на „Пролеткульт”, изнася лекции по руска литература в Пекинския университет (1924-1925 г.), председател е на художествения съвет на „Госкино” (1925 г.), редактира сп. „Новый Леф” (1928 г.), превежда творби на Брехт. Репресиран заради своите международни контакти, през 1937 г. е арестуван и на 10 септември 1937 г. е разстрелян в Москва. Реабилитиран е през 1956 г.
НОЖИЦИ
Над езерото водни кончета, а слънцето пече.
Хора в бели халати,
огледалата метнаха върху тях
ножица-ах-кожица,
тъканта изгрухтя
ловко.
НОЖНИЦЫ
Стрекозы над прудом, а солнце жарит.
Люди в белых балахонах,
А из зеркал на них
Два конца, два кольца
Материя хрюкнула
Ловко.
1913 г.
-----
ВОСЪЧНА СВЕЩ
Восъчна свещ
със свят упокой!
От кадене въздухът стене.
Носни кърпи вместо лица.
Шарят гърбави хора.
Исай, ликувай!
Пий, пий, пяната прелива!
Лъха на поле.
ВОСКОВАЯ СВЕЧА
Восковая свеча
Со святыми упокой!
Кадило воздух проломило.
Вместо лиц платки носовые.
Шарят горбатые люди.
Исайя ликуй!
Пей, пей, пена перельется!
Полем пахнет.
1913 г.
---------------------------------------------
Скиталец (Степан Петров)
Руският поет и писател Скиталец (Степан Гаврилович Петров/ Скиталец) е роден на 28 октомври/9 ноември 1869 г. в с. Обшаровка, Самарска губерния. Учи в Самарската учителска семинария, откъдето е изключен „за неблагонадежност”. Участва в революционните движения, от 1888 до 1905 г. многократно е арестуван и затварян. Първите му публикации са от 1894 г. във в. „Южный край”. Публикува стихове, разкази и фейлетони във вестници и списания като „Самарская газета”, „Жизнь”, „Журнал для всех”, „Мир божий”, „Курьер”, „Художественная литература”, „Русское богатство”, „Образование”, „Красная новь”, „Русская мысль” и др., както и в организираното от Максим Горки изд. „Знание”. Член е на литературния кръг „Среда”. Участва като санитар в Първата световна война. През 1921 г. емигрира в Китай и 13 години живее в гр. Харбин, където публикува поезия, проза и публицистика в емигрантски издания като „Русский голос” и „Новости жизни”. През 1934 г. се връща в Русия и се занимава с литературна и обществена дейност. Участва в Първия конгрес на съветските писатели (1934 г.). Първата му книга е „Рассказы и песни” (1902 г.), като от 1902 до 1912 г. излизат 6 тома с негови произведения, а от 1916 до 1919 г. излиза 8-томната му поредица „Полное собрание сочинений”. Автор е също на романа „Дом Черновых” (1935 г.), на книгите „Повести и рассказы” (1935 г.), „Избранные стихи и песни” (1936 г.), „Избранные рассказы” (1939 г.) и др. Умира на 25 юли 1941 г. в Москва.
ОТ МОЩНИТЕ ВЪЛНИ ИЗХВЪРЛЕН
От мощните вълни изхвърлен, невредим
на бряг скалист самотно аз пристигам.
Морето като орган пей победен химн,
гърдите му високо се издигат.
Но в тиха тъмнина на мъртвия бездън,
където властно мрак простира зли обятия
и всичко е пленено, потопено в сън –
остават мойте братя!
Сънувам как те сред глъбинния покой
към светлина и към живот без дъх се влачат
и виждам гибелта им в непосилен бой,
стремя се към отечеството си и плача.
Гърмящият прибой довлече ме, с вой ням
душата ми пречупиха безброй проклятия.
Аз тук съм, но сърцето винаги е там –
при мойте братя!
ВОЛНАМИ МОЩНЫМИ Я ВЫБРОШЕН
Волнами мощными я выброшен вперед.
На твердом берегу лежу я одиноко.
А море, как орган, победный гимн поет,
И грудь его вздымается высоко.
Но в мертвой глубине, где тихо и темно,
Где властно мрак простер тяжелые объятья,
Где все придавлено и в сон погружено, –
Мои остались братья!
И снится мне, что сквозь прозрачную струю
Я вижу, как они стремятся к свету, к жизни,
И вижу гибель их в отчаянном бою,
И плачу я, и рвусь к покинутой отчизне.
Гремучий вал морской примчал меня сюда,
Мне душу расколол и вызвал стон проклятья.
Мой ум на высоте, но сердце там всегда,
Где братья!
---------------------------------------------
София Парнок
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ЛЮБОВ! МОЙ ДЕМОН РАЗТРЕВОЖЕН
Любов! Мой демон разтревожен!
Тъй костелива си, че може,
похапвайки те за обяд,
да счупи зъб човекояд.
Но аз не съм порода груба
(освен туй малко съм беззъба),
затуй без болка тук и там
аз само с устни ще те ям!
МОЯ ЛЮБОВЬ! МОЙ ДЕМОН ШАЛЫЙ
Моя любовь! Мой демон шалый!
Ты так костлява, что, пожалуй,
Позавтракав тобой в обед,
Сломал бы зубы людоед.
Но я не той породы грубой
(К тому ж я несколько беззуба),
А потому, не теребя,
Губами буду есть тебя!
---------------------------------------------
Спиридон Дрожин
Руският поет Спиридон Дрожин (Спиридон Дмитриевич Дрожжин) е роден на 6/18 декември 1848 г. в с. Низовка, Тверска губерния. Самоук творец, той е един от най-талантливите поетични битоописатели на руското село. Първото си стихотворение публикува в сп. „Грамотей” през 1873 г., след което сътрудничи активно на списания и алманаси като „Родник”, „Дело”, „Слово”, „Семейные вечера”, „Русское богатство”, „Тверской вестник” и др. Член е на Руската академия на науките (през 1903 г. получава пожизнена пенсия), почетен член е на Обществото на любителите на руската словесност (1905 г.), председател на Конгреса на пролетарските писатели (1919 г.), почетен член на Всерусийския съюз на поетите (1924 г.). Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Стихотворения, 1866-1888” (1889 г.), „Поэзия труда и горя” (1901 г.), „Новые стихотворения” (1904 г.), „Родная деревня” (1905 г.), „Год крестьянина” (1906 г.), „Заветные песни” (1907 г.), „Новые русские песни” (1909 г.), „Баян” (1909 г.), „Песни старого пахаря” (1913 г.), „Песни рабочих” (1920 г.), „Поэт-крестьянин С. Д. Дрожжин Его жизнь и песни” (1923 г.), „Пути-дороги” (1929 г.), „Песни крестьянина” (1929 г.) и др. Умира на 24 декември 1930 г. в родното си село.
АЗ ЗА ПЕСЕНТА СИ ВОЛНА
Аз за песента си волна
взех зелен жив горски шепот,
в обедния пек на Волга
слушах тъмния й ропот,
взех от есен мрачно време,
взех от пролет аромати;
от народа радост вземам
и страдание в душата.
Я ДЛЯ ПЕСНИ ЗАДУШЕВНОЙ
Я для песни задушевной
Взял лесов зеленых шепот,
А у Волги в жар полдневный
Темных струй подслушал ропот,
Взял у осени ненастье,
У весны благоуханье;
У народа взял я счастье
И безмерное страданье.
1891 г.
-----
ЛЯТНА ВЕЧЕР НА СЕЛО
На А. А. Коринфски
На село, щом вечерната заря заплува,
играе младежта, извива хоровод,
звучи хармоника и песен се дочува,
такава тъжна, сякаш към сърцето брод.
Ала тъгата е с душата селска сродна,
в измъчената гръд тлей нейният живот,
копнежите й оживяват с песен родна.
От ралото разпрегнат, кон сред равнината
пасе в табуна; тихо влизам в моя дом
да си отдъхна през нощта – и със зората
да се събудя, после пак с другаря-кон
по цял ден на полето в труд със сили нови –
бразди в земята ни, със сърп в ръжта разлом,
и возя към хармана снопите готови.
А вечерите тъй са ароматни, ясни,
когато в мелодичен стих слова летят.
О, как езикът им е звучен и прекрасен
и колко много мъки песните таят.
ЛЕТНИЙ ВЕЧЕР В ДЕРЕВНЕ
А. А. Коринфскому
В деревне, чуть заря вечерняя займется,
Играет молодежь, сплетаясь в хоровод,
Звучит гармоника, и песня раздается
Такая грустная, что за сердце берет.
Но грусть сроднилася с крестьянскою душою,
Она всегда в груди измученной живет
И разгоняется лишь песнею родною.
Отпряжен от сохи, средь поля конь усталый
Пасется в табуне; вхожу я тихо в дом,
Чтоб за ночь отдохнуть и чтоб на зорьке алой
Проснуться и опять с товарищем-конем
На поле целый день трудиться с силой новой,
Взрывая борозды, иль, срезав рожь серпом,
Душистые снопы возить на ток готовый.
А теплый вечер так порой душист и ясен,
Когда разносится народной песни стих.
О, как ее язык и звучен и прекрасен,
Как много слышится в ней мук пережитых.
1906 г.
---------------------------------------------
Сузана Мар
Руската поетеса и преводачка Сузана Мар (Сусанна Георгиевна Чалхушьян/ Сусанна Мар) е родена на 26 февруари 1900 г. в гр. Нахичеван, Азербайджан. Член е на литературната група „Ничевоки” при Съюза на поетите в Ростов на Дон (1920 г.) и на московската футуристична група „Центрифуга” (1921 г.). Публикува поезия и преводи в издания и антологии като „Собачий ящик” и „Антология новой английской поэзии”. В поетиката си се придържа към принципите на имажинизма с уклон към европейския дадаизъм. Превежда и издава поемата на Мицкевич „Пан Тадеуш” (1955 г.), превежда Киплинг и други английски поети. Авторка е на стихосбирката „Абен” (1922 г.). Умира на 27 октомври 1965 г. в Москва.
КАТО НЯНЯ ПРИСПИВА МАХАЛОТО
Като няня приспива махалото
с нежен на времето бяг;
за раздялата спомени паметно
разплисквам аз с нощен черпак.
Вече няма да видя, да чуя
бели длани и сребърен глас,
само рими високо ще плуват
сякаш птици над душното аз.
За любов, за ласки и копнежи
в радостната болка на греха
ще платя за всички мои грешки
звънката монета на стиха.
ДОБРОЙ НЯНЬКОЙ БАЮКАЕТ МАЯТНИК
Доброй нянькой баюкает маятник
Времени вкрадчивый бег;
Расплескала ковшом из памяти
Последнюю ночь о тебе.
И уже не видеть, не слышать
Белых рук и серебряных строк,
Только рифмы взовьются выше,
Словно птицы за душный порог.
За любовь, за ласки, за улыбки
В переплете радостном греха,
Расплачусь за все свои ошибки
Звонкою монетою стиха.
1920 г.
---------------------------------------------
Сузана Укше
Руската поетеса и преводачка Сузана Укше (Сусанна Альфонсовна Укше) е родена на 1/13 юли 1885 г. в с. Грабово, Пензенска губерния. Завършва Муромската класическа гимназия, където след това преподава немски и френски език, след 1908 г. завършва икономическия отдел на Петербургския търговски институт, а през 1913 г. завършва юридическия факултет при Висшите женски курсове. Работи в Психоневрологичния институт в Петербург, в библиотеката към Лазаревския институт в Москва и в Държавния институт по изучаване на престъпността към наркома на вътрешните работи на РСФСР. През 1941 г. е интернирана в Башкирия, където се прехранва с преводи. Поддръжник е на литературното направление акмеизъм, член е на Всерусийския съюз на поетите (1921 г.). Пише поезия на руски, английски, френски, немски и италиански език, превежда творби на Данте, Петрарка, Шекспир, Хайне и Уайлд, но не публикува. Няма издадена стихосбирка, приживе в сборници и издания са публикувани само 9 нейни стихотворения. Умира на 17 февруари 1945 г. в гр. Алма Ата. Гробът й не е запазен. Поетичното й наследство става известно чак през 2007 г., когато излиза книгата с нейни творби „Стихов серебряные звенья”.
ПОСЛЕДНО
Последна, ето, страница написах.
Тетрадка свърших. Думите мълвят.
Пет дълги зими в къса върволица
по нея с тежки стъпки ще вървят.
Едва сега тя с памет за поета
покой да дири в шкафа би могла,
ще чака нейде там десетилетно
да се разкъса гъстата мъгла.
Тъй много песни в таз могила свята,
над нея още много ще градят...
Живели, сякаш волни птици златни,
пробуждат се отново в мойта гръд.
Ти бе в сърцето ми съветник светъл,
прости, тетрадко, тежки словеса...
На мойте трудни мъки бе свидетел
и ми помогна да ги понеса.
Сега с приятелките си заспете.
Все някога ще дойде бъден час –
забравеното име на поета
ще възкресиш от гроба ти за нас.
ПОСЛЕДНЕЕ
Вот наконец последняя страница.
Тетрадь закончена. Слова легли.
Пять долгих лет короткой вереницей
По ним тяжелой поступью прошли.
Теперь они лишь в память о поэте
Найдут покой под крышкою стола
И будут ждать еще десятилетья,
Пока для них не разорвется мгла.
Так много песен в той же спит могиле
И будет их немало впереди…
Они, как птицы золотые, жили
И пробуждались вновь в моей груди.
И ты жила, движеньям сердца вторя,
Тетрадка обреченная, прости…
Ты много раз мое видала горе
И помогла его перенести.
Теперь усни с подругами своими.
Не все ль равно, когда придет черед
И позабытого поэта имя
Могильный прах, воскреснув, отряхнет.
1939 г.
-----
ДАЛИ ПОТОМЪК ПАМЕТТА ЩЕ НОСИ
Дали потомък паметта ще носи?
Ще разбере ли нашто време внук –
как виеха картечните откоси,
в тъмата спеше страшен звук.
Децата свиваха горчиво вежди
и всичко родно ничие бе там –
по улиците ручеи разреждат
вино ли, кръв ли бе, не знам.
Под мостовете трупове замръзват,
чернее сал над невска белота,
петна от кръв по стъпалата плъзват
като увяхнали цветя.
ПОТОМОК ДНИ МИНУВШИЕ ПОЙМЁТ ЛИ
Потомок дни минувшие поймёт ли?
Поймёт ли внук, что пережили мы,
Как по ночам стучали пулемёты –
Короткий крик вставал из тьмы.
И у детей сдвигались горько брови,
И всё родное делалось ничьим –
И мы не знаем, то вина иль крови
Текли по улицам ручьи.
И под мостами замерзали трупы –
Седой Невы бесшумные плоты –
И были пятна крови на уступах,
Как потемневшие цветы.
1923 г.
---------------------------------------------
Татяна Вечорка
Руската поетеса, писателка и преводачка Татяна Вечорка (Татьяна Толстая Ефимова/ Вечорка) е родена през 1892 г. в Баку. Учи в Петербургската художествена академия. Първите й публикации са от 1914 г. в сп. „Лукоморье”. Членува в литературното дружество „Альфа-Лира”, в артистичния клуб „Фантастический кабачок” и в творческото съдружие „Цех поэтов”. Публикува в сборниците „Замауль I” (1919 г.) и „Мир и остальное” (1920 г.). Превежда от грузинского, азерски, осетински, кабардински, якутски и др. езици. Автор е на стихосбирките „Безпомощная нежност” (1918 г.), „Магнолии” (1918 г.), „Соблазн афиш” (1920 г.) и „Треть души” (1927 г.), на романизираните биографии „А. Бестужев-Марлинский” (1932 г.) и „Повесть о Лермонтове” (1957 г.), на спомени за Блок, Маяковски, Хлебников, Пастернак и др. Умира през 1965 г. в Москва.
КРАЛЯТ НА БАЛАГАНА
Из Тициан Табидзе
Откъде аз пристигнах при вас, е известно –
там слънцето моите плещи печеше,
аз си имах предтеча велик и чудесен,
сам Спасителят бе мой предтеча.
Когато не пея, е радост в душата,
не искам да съдя околните строго,
запомних заветите стари и святи,
пред олтара забравен се моля на Бога.
На жонгльор със слънца, на поета-магьосник
си напомням напеви с вкус весел и блудкав
и ме будят в нощта ресторантските гости,
на ревера ми нарцис боде проститутка.
Пресипнало стене възбуден оркестър,
а негър пияно танцува и пее.
Аз окъсан съм, бягам посрамено днеска
да се скрия от разни слуги и лакеи.
Ще умра аз навярно – крал на балагана,
между шутове земни бях крал неизменно;
не забравяй: поетите, чезнещи рано,
молеха се на Бога смирено.
* Балаган – временна дървена сграда за театрални и циркови представления. В преносен смисъл шутовски, груби действия и явления.
КОРОЛЬ БАЛАГАНА
Из Тициана Табидзе
Откуда пришел я к вам – мне известно,
Я помню страну, где солнце жгло плечи,
У меня был Предтеча великий, чудесный,
Сам Спаситель был мне предтечей.
Когда не пою – на душе моей радость,
Не хочу судить современников строго,
Старинных заветов запомнил я святость
И люблю молиться забытому Богу.
Жонглера со звездами, мага-поэта
Вспоминаю песни, ночью я чутко
Просыпаюсь в огнях ресторанного света,
Мне в петлицу приколет нарцисс проститутка.
Хрипло стонет вблизи оркестр исступленный,
Негр хмельной танцует, шатаясь.
Я, изорванный весь, я, пристыженный,
Позвонив, бегу, от лакеев скрываясь.
Так, быть может, умру я, король балагана,
Королем я был на земле неизменно,
Не забудьте поэтов, что умерли рано,
Что о Боге молились смиренно.
---------------------------------------------
Татяна Ефименко
Руската поетеса и писателка Татяна Ефименко (Татьяна Петровна Ефименко) е родена през 1890 г. в Санкт Петербург. Слуша лекции в университети в Париж и в Петербургския университет. Познава се със Сергей Есенин. Увлича се от античната история и египетската култура. Придържа се към литературното направление неокласицизъм. Публикува стихове и разкази за деца в изданията „Вестник Европы” и „Русское богатство”. Авторка е на стихосбиркатка „Жадное сердце” (1916 г.). Умира, убита от бандити на 18 декември 1918 г. край с. Любочка, Харковска област.
ВЕЧЕР ЛИЛАВИ И СИНИ САВАНИ ПОСТАВИ
Вечер лилави и сини савани постави.
Месецът меден почти до земята клони.
Бездна полето е, крепости са планини.
Аз се тревожа от мислите нощни болнави.
Всичко значително, мило и свое в тъма
няма в часа на самотна печал да ме пази,
няма да върне на страстите прежни талази –
как тъй с душица за двама да дишам сама.
В синята вечер си правя с тъга равносметка.
Имахме много стремежи, а скръб ни плени –
пътища морни към скучните далечини,
бездна полето е, месецът мъртво е цвете.
ВЕЧЕР ПРИШЕЛ В ГОЛУБЫХ И ЛИЛОВЫХ ПОКРОВАХ
Вечер пришел в голубых и лиловых покровах.
Месяц медовый замедлил у самой земли.
Поле, как бездна, и горы вдали, как кремли.
Мне неспокойно от мыслей ночных, нездоровых.
Все, что казалось значительным, милым, своим,
Не охранит меня в час одинокой печали,
Не возвратит тех страстей, что горели вначале, –
Жизнью одной не прожить и душою двоим.
Вечером синим, грустя, подвожу я итоги.
Было так много стремлений, а скорбный итог –
Поле, как бездна, и месяц, как мертвый цветок,
Скучны все дали, и все утомили дороги.
---------------------------------------------
Татяна Шчепкина-Куперник
Руската поетеса, писателка, преводачка и драматург Татяна Шчепкина-Куперник (Татьяна Львовна Щепкина-Куперник) е родена на 12/24 януари 1874 г. в Москва. Пише стихове от 12-годишна. Първата й пиеса „Летняя картинка” е поставена през 1892 г. в московския Малый театр. Сътрудничи с творби от различни жанрове в издания като „Артист”, „Русские Ведомости”, „Русская Мысль”, „Северный Курьер”, „Новое Время” и др. Превежда от френски, английски, испански, италиански и др. езици творби на западни класици. Авторка е на стихосбирките „Из женских писем” (1898 г.), „Мои стихи” (1901 г.), „Облака” (1912 г.), „Отзвуки войны” (1915 г.) и др. и на десетки пиеси и книги с проза, публицистика и мемоари, сред които „Счастье” (1895 г.), „Незаметные люди” (1900 г.), „Ничтожные мира сего” (1900 г.), „Труждающиеся и обремененные” (1903 г.), „Странички жизни” (1903 г.), „Около кулис” (1903 г.), „Это было вчера” (1907 г.), „Некто” (1910 г.), „Письма из далека” (1913 г.), „Дни моей жизни” (1928 г.), „О М. Н. Ермоловой” (1940 г.), „Театр в моей жизни” (1948 г.) и др. Заслужил деятел на изкуствата на РСФСР (1940 г.). Умира на 27 юли 1952 г. в Москва.
КАЗВАТ: МИЛА СЪМ
Казват: мила съм... Казват, че в мойте очи
ту е ласка, ту огнен порой.
Че веселие звънко в смеха ми звучи...
Ти избяга? Защо ми е той!
Казват: музи капризни безспирно горят
с вдъхновение моя покой.
Че животът ми скъп е за всички, твърдят...
Ти избяга? Защо ми е той!
ГОВОРЯТ, Я МИЛА
Говорят, я мила... Говорят, что мой взгляд
То голубит, то жжет, как огнем.
Звонкий смех мой весельем звучит, говорят...
Ты не любишь? Так что же мне в нем!
Говорят, небеса вдохновенье дарят
Часто музе капризной моей.
Моя жизнь для людей дорога, говорят...
Ты не любишь? Так что же мне в ней!
1898 г.
-----
ОБИЧАМ ТЕ
Обичам те, тъй ябълката пръска
под майско слънце своя розов сняг;
обичам те, тъй както люби дръзко
вълната морска недостъпен бряг.
Обичам те, тъй в час на прилив слят е
с луната нощна мощен океан,
тъй както люби езеро върбата,
тъй както е с мъгла върхът облян.
Тъй ехото клисурата обича,
обича цвете пролетната степ,
сълза – тъгата, звънък смях – момиче,
обречена съм тъй да любя теб!
ЛЮБЛЮ ТЕБЯ
Люблю тебя, как любит солнце мая
Цветущих яблонь розоватый снег;
Люблю тебя, как любит, замирая,
Волна морская – недоступный брег.
Люблю тебя, как любит в час прилива
Луну ночную гордый океан,
Как любит пруд поникнувшая ива,
Как любят горы – голубой туман.
Как эхо любит горное ущелье,
Как ландыш любит нежная весна,
Как слезы – грусть, как звонкий смех – веселье,
Так я тебя любить обречена!..
-----
ХАРМОНИЯ
Тежат ми вечната житейска суета,
отровата на разговора зъл и празен,
калейдоскопът кух от шум еднообразен,
мъчителната за очите пъстрота.
Над уморени ум и поглед шумно тракат...
Обичам тихия взаимен час край нас,
когато си мълчим щастливо и в захлас
попиваме спокойствието на сумрака.
Аз благославям тази свята тишина,
която диша с нежност тайнствена и ясна.
И наште две душици сливат се в една
като мелодии в хармония прекрасна!
ГАРМОНИЯ
Тяжел мне вечный шум житейской суеты
И утонченный яд беседы злой и праздной,
Пустой калейдоскоп, всегда однообразный,
Мучительной для глаз и яркой пестроты.
Он утомляет ум, несет усталость взгляду...
Люблю я тихие часы с тобой вдвоем,
Когда, счастливые, молчим мы – об одном,
Впивая сумерек спокойную отраду.
Благословляю я святую тишину,
Что дышит нежностью задумчивой и ясной.
И наши две души сливаются в одну,
Как две мелодии в гармонии согласной!
---------------------------------------------
Тефи (Надежда Лохвицкая/ Тэффи)
Руската поетеса, писателка, драматург и преводач Тефи (Надежда Александровна Лохвицкая-Бучинская/ Тэффи) е родена на 24 април/6 май 1872 г. в Санкт Петербург. Първите й публикации са от 1901 г. Публикува активно в списанията „Сатирикон”, „Грядущая Россия”, „Звено”, „Русские записки”, „Современные записки” и др. До 1918 г. работи във в. „Русское слово”, а след 1919 г. емигрира във Франция и творчеството й започва да се издава в Париж, Берлин, Ню Йорк и др. Пише на руски и на френски език. Авторка е на книгите „Семь огней” (1910 г.), „Юмористические рассказы. Кн. 1” (1910 г.), „Юмористические рассказы. Кн. 2” (1911 г.), „И стало так” (1912 г.), „Карусель” (1913 г.), „Миниатюры и монологи. Т.1” (1913 г.), „Восемь миниатюр” (1913 г.), „Дым без огня” (1914 г.), „Ничего подобного” (1915 г.), „Миниатюры и монологи. Т. 2” (1915 г.), „Неживой зверь” (1916 г.), „Вчера” (1918 г.), „Чёрный ирис” (1921 г.), „Сокровища земли” (1921 г.), „Тихая заводь” (1921 г.), „Так жили” (1921 г.), „Рысь” (1923 г.), „Passiflora” (1923 г.), „Шамран. Песни Востока” (1923 г.), „Городок” (1927 г.), „Книга Июнь” (1931 г.), „Авантюрный роман” (1931 г.), „Воспоминания” (1931 г.), „Ведьма” (1936 г.), „О нежности” (1938 г.), „Зигзаг” (1939 г.), „Все о любви” (1946 г.), „Земная радуга” (1952 г.) и др. Умира на 6 октомври 1952 г. в Париж.
АЗ – СИНЕОКА, СВЕТЛОКОСА
„Примирах аз от сладка мъка,
за славеи незнаен блян...”
Ф. Сологуб
Аз – синеока, светлокоса,
разбирам – ти не си за мен...
Смирено-мъдра ще се нося
на тишината горда в плен.
И зная – в друг живот, където
съм лека, тънка, смугла, аз
ще легна, от любов обзета,
в краката ти с красива страст.
И в сладка мъка сладост силна
в незнайна вис на славей си,
ръцете ми гальовно милваш,
катранените ми коси.
Немееш, тук молби не чуваш,
а кротък роб до мен си там,
при моя блян желан будуваш,
недоизказан, но разбран.
И в кой ли мой живот живея
сред правди и мечти, не знам,
животът ми сега къде е
не зная – тук ли, или там...
Я СИНЕГЛАЗА, СВЕТЛОКУДРА
„Я замирал от сладкой муки,
Какой не знали соловьи”.
Ф. Сологуб
Я синеглаза, светлокудра
Я знаю – ты не для меня...
И я пройду смиренномудро,
Молчанье гордое храня.
И знаю я – есть жизнь другая,
Где я легка, тонка, смугла,
Где от любви изнемогая,
Сама у ног твоих легла...
И, замерев от сладкой муки,
Какой не знали соловьи,
Ты гладишь тоненькие руки
И косы черные мои.
И, здесь не внемлющий моленьям,
Как кроткий раб, ты служишь там
Моим несознанным хотеньям,
Моим несказанным словам.
И в жизни той живу, не зная,
Где правда, где моя мечта,
Какая жизнь моя, родная, –
Не знаю – эта, или та...
-----
НЕ ПИПАЙ МОИТЕ ЦВЕТЯ
Цветя пази! Свещена са обител!
Не сплитай в жертвената им съдба венци!
И кротки роби, и великите жреци
всекоренопреклонно ги почитат.
Как да сплетеш венец от теменужки!
Не късай за утеха, нека си стоят.
В любовен пир горчивият им аромат
ще те смущава, жалък и бездушен...
Скръб царствена – увяхват след преструвки!
Не към лазурните небесни висини,
към моите цветя молитва преклони,
на моята земя отдай целувка!
НЕ ТРОНЬ МОИХ ЦВЕТОВ
Не тронь моих цветов! – Они священны!
Провидя темный путь их жертвенной судьбы!
Великие жрецы и кроткие рабы
Служили им, коленопреклоненны.
Сплетешь ли ты венок из этих фьялок!
Замученных цветов для радости не рви.
Их горький аромат на пиршестве любви
Смутит тебя, томителен и жалок...
О, царственная скорбь – их увяданье!
Забудь лазурный день и солнечную высь,
Приди к моим цветам, молитвенно склонись,
Земле моей отдай свое лобзанье!
---------------------------------------------
Тихон Чурилин
Руският поет, писател и актьор Тихон Чурилин (Тихон Васильевич Чурилин) е роден на 17/29 май 1885 г. в гр. Лебедян, Тамбовска губерния. Учил е в икономическия факултет на Търговския институт в Москва и в Московския университет. Пише стихове от 19-годишен, първите му младежки изяви са в „Тамбовские губернские ведомости” от 1897 г., а първите му поетични публикации са в сп. „Нива” от 1908 г. Публикува в сборници и алманаси като „Московские мастера” (1916 г.), „Весенний салон поэтов” (1918 г.) и др. Известно време е актьор в Московския камерен театър. Счита се за комунист-анархист, творчеството му е свързано с литературното направление футуризъм. Страда от шизофрения и тежка депресия, 6-7 години се лекува в психиатрични заведения и лудници. Автор е на стихосбирките „Весна после смерти” (1915 г.), „Льву – барс” (1918 г.), „Жар-Жизнь” (1932 г., подготвена до коректура, но неиздадена), „Стихи Тихона Чурилина” (1940 г.) и на повестта „Конец Кикапу” (1918 г.). Посмъртно след 80-те години на ХХ в. е издаван многократно, последните издания с негови творби са „Стихи” (2010 г.), „Последний визит” (2011 г.), „Март младенец” (2011 г.), „Весна после смерти” (2011 г.), „Конец Кикапу: полная повесть Тихона Чурилина” (2012 г.), „Стихотворения и поэмы” (в два тома, 2012 г.) и др. Умира на 28 февруари 1946 г. в Москва.
НОЩ
Догаря лампа – сумрак сред дом.
Ще ни подхване тоз черен кон...
Тоз мрачен пламък и душен дух...
Да дишам спирам, стаявам дъх.
Нас конят черен ни носи в страх...
С копито чука в сърцето, ах!
НОЧЬ
Нет масла в лампе – тушить огонь.
Сейчас подхватит нас черный конь...
Мрачнее пламя – и чадный дух...
Дыханьем душным тушу я вдруг.
Ах, конь нас черный куда-то мчит...
Копытом в сердце стучит, стучит!
1912 г.
-----
ПОКОЙ
Да, и шум, да, и танци печални са там.
Но в покоя на сенки сред листи и плам
голям!
На лицата на черни старици и бели девици подред
в свят блед
сенки, сенки в покоя
трупат клонки в зелената хвоя.
Смърт ли? Да, да, да – дълго и в дълг
Бог мой дава в живота ни мъки.
Тука
изведнъж – охладняват ръцете,
изведнъж – чезнат силите клети,
о, мили,
какъв е покой!
* Хвоя – листа и клонки на иглолистни дървета.
ПОКОЙ
Да и шум, да и пляски печальные там.
Но покой по теням там, по хвои цветам,
Какой!
И на лицах и черных старух и девиц молодых,
Седых,
Тени, тени покоя,
Положила зеленая хвоя.
Смерть? Да, да, да – долго, в долг,
Бог дает жизни муки.
Только вдруг – и холодные руки,
Только вдруг – и колеблются силы,
И, милый,
Покой, о какой!
1913 г.
---------------------------------------------
Фейга Коган
Руската поетеса, преводачка и теоретик на художествената декламация Фейга Коган (Фейга Израйлевна Коган) е родена през 1891 г. в Москва. Завършва гимназия през 1908 г., след което посещава лекции в народния университет „Алфонс Шанявский” и в курсовете за дикция и декламация на Василий Серьожников. Участва в дейността на театър „Габима”, завежда репертоарната секция към театралния отдел на обединение „Пролеткульт” (1917 г.), секретар е на ревизионната комисия на обществото на „поетите-неокласици” „Литературный особняк”. Активен участник е в кръжока по поезия на Вячеслав Иванов. Публикува поезия и литературни обзори в списания и вестници като „Путь”, „Рабочая жизнь”, „Советская страна”, „Хроника еврейской жизни” и др. Авторка е на стихосбирките „Моя душа” (1912 г.), „Песни гусляра” (1917 г.) и „Пламенник” (1923 г.) и на културоведческите книги „Как нужно декламировать стихи” (1927 г.), „Техника исполнения стиха” (1935 г.) и „Художественное чтение. Исполнение стихов” (1938 г.). Умира през 1974 г. в Москва.
СЛЪНЧЕВО ЗАЙЧЕНЦЕ
Слънчево зайченце с козина пъстра
рони в клони рой светлина.
Вика, свирка, мига, чевръсто
пляска блясък в лека трева.
Брой ще забравиш сред пулса безбрежен
на блестящ слепоочен живец
под листака на пеене нежно,
под кристалния негов гласец.
СОЛНЕЧНЫЙ ЗАЙЧИК В ПЯТНИСТОЙ ШКУРКЕ
Солнечный зайчик в пятнистой шкурке
Сыплет мелкий свет по листве.
Кличет, свищет в быстрые жмурки
Или плещет в легкой траве.
Счет забудешь цепким биеньям
Пышно льющейся крови в висок
Под листвяное нежное пенье,
Под стеклянный его голосок.
1921 г.
---------------------------------------------
Феодосий Савинов
Руският поет Феодоси Савинов (Феодосий Петрович Савинов) е роден през 1865 г. в гр. Тотма, Вологодска губерния. Учи в Московския университет. Първото му публикувано стихотворение е от 1885 г. в сп. „Волна”. Печата стихове в издания като „Вологодские губернские ведомости”, „Россия”, „Живописное обозрение”, „Русское обозрение”, „Русская мысль”, „Русский вестник” и др. Пише стихове, епиграми, сатирични поеми и памфлети. Работи като нещатен репортер в различни вестници, като коректор в списанията „Русское обозрение” и „Русская мысль” и сътрудник на списанията „Будильник” и „Развлечение”. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1887 г.) и „Стихотворения” (разширено издание, 1900 г.). Умира на 29 август 1915 г. в психиатрична болница в с. Кувшиново, Вологодска губерния.
ИЗ „ИЗТОЧНИ МЪДРОСТИ”
С велможа не спори! И щом
той каже през деня, че нощ е,
дори и глупост да е, още
речи с почтителен поклон
(и нека своя срам доплита):
„Да, ето, виждат се звездите...”
ИЗ „ВОСТОЧНОЙ МУДРОСТИ”
Не спорь с вельможей! И когда
Он назовёт день светлый ночью,
Хоть это будет вздор воочью, –
Прибавь почтительно всегда
(Ведь не тебе то будет стыдно):
„Да, вот-с, луну и звёзды видно!..”
-----
МОИТЕ ЖЕЛАНИЯ
Искам слънцето тъй да сияе,
да раздава по равно лъчи,
че света да дарява с омая,
без да крие в небето очи.
Искам мъки и скърби метежни
пред бедняците да не горят,
за да могат с кураж и надежда
да вървят по просторния път...
Нека всеки харесва труда си
и виелица да не фучи,
за да няма навъсени устни
и на славей гласът да звучи.
След труда да сънуваме рози,
да е пролетен, топъл вираж,
сладки блянове с ласки да гоним
даже в лекия сънен мираж.
МОИ ЖЕЛАНИЯ
Я хочу, чтоб солнце сияло,
Всем давая тепло наравне,
Чтобы ласково мир озаряло,
Не скрывалось в небес глубине.
Я хочу, чтобы муки и горе
Бедняку не мешали в пути
И чтоб мог он с отвагой во взоре
По дороге просторной идти...
Чтобы всем по душе было дело,
Чтобы не было пасмурных дней,
Чтоб метель никогда не гудела,
Чтобы громко свистел соловей...
Чтоб трудящимся снилися розы,
Чтобы снились тепло и весна,
Чтобы нежили сладкие грезы
Даже в легких видениях сна.
1885 г.
-----
АКО ОТ ЦЕЛИЯ ТЕРЕН
Ако от целия терен
жестоки камъни сберем,
захвърлени към окрилен
с идеите за светъл ден,
о, мавзолей ще създадем!
КОГДА Б СОБРАТЬ СО ВСЕХ ПОЛЕЙ
Когда б собрать со всех полей
Все груды палок и камней,
Что были брошены в людей,
Принёсших миру свет идей, –
Какой бы вышел мавзолей!
---------------------------------------------
Филарет Чернов
Руският поет и публицист Филарет Чернов (Филарет Иванович Чернов) е роден на 24 декември 1878 г. в с. Перово, близо до гр. Ковров, Владимировска губерния. Талантлив самоук поет, пише стихове от 9-годишен, първите му поетични публикации са от 1907 г. Публикува в списания и алманаси като „Нива”, „Вестник Европы”, „Русское богатство”, „Огонек”, „Живописное обозрение”, „Новый сатирикон” и др. Близо15 години работи като кантонер към железниците, а след Октомврийската революция се прехранва като нещатен литературен консултант. Написва над 5000 стихотворения, голяма част от които унищожава в моменти на депресия. През 20-те години на ХХ в. събира най-добрите си философски и пейзажни стихове в ръкописа „В тёмном круге”, но не успява да издаде своя стихосбирка. Автор е на известния романс „Замело тебя снегом, Россия”, химн на руската емиграция. Умира на 4 декември 1940 г. в психиатрична болница в Москва.
ТЪЙ ТЪЖНО МИ Е, ЧЕ СЪМ МЛАД, НО КАТО СТАРЕЦ
На Н. Н. Яновска
Тъй тъжно ми е, че съм млад, но като старец
живея миналия свой живот,
че като старец в смъртен студ изгарям
живот безжизнен като дим, без плод.
В безцветна скука ден след ден изтичат –
какво са ден, година – пустота...
А някъде цветя животът кичи,
любов звучи от пеещи уста...
Душата ми е бедна, изморена!
Без радости животът е за мен!
Живот ли: о, без топлинка са вени,
с труд дишам, в миналото потопен...
МНЕ ГРУСТНО ОТТОГО, ЧТО Я ЕЩЁ ТАК МОЛОД
Н. Н. Яновской
Мне грустно оттого, что я ещё так молод,
Но, как старик, давно живу былым;
Что, как старик, я чую смерти холод,
И жизнь моя безжизненна, как дым.
Безкрасочно уходят дни за днями, –
Что день, что год – однообразно пуст…
А где-то жизнь увенчана цветами,
И песнь любви звучит с певучих уст…
Как беден мир души моей усталой!
О, как остыл я к радостям земным!
Мне нечем жить: тепла в душе не стало;
Я лишь дышу, чуть греюся былым…
1910 г.
-----
НЕ ГО РАЗБРАХ
Не го разбрах: звезда, море, пустиня –
какво е? Разум? Бог? Не знам!
В простора на безсмислието зримо
неразгадан блещука океан.
И кой е казал, че витаем в рая,
в безсмъртно битие безсмъртен звук?
Какво ли знаем, още щом не знаем
какво сме? За какво дошли сме тук?
Да, страшна е желязната преграда –
мълчанието. Няма близост май,
вървим натам, където в миг се пада,
и знаем туй, което се не знай.
* „Откъде сме дошли? Кои сме ние? Къде отиваме?” – картина на френския художник Пол Гоген.
Я НЕ ПОЙМУ
Я не пойму: звезда, пустыня, море, –
Что это – разум? Бог? Обман?
На этом неразгаданном просторе
Бессмыслия блистает океан.
Кто нам сказал, что мы отображаем
Бессмертное в бессмертном бытии?
Что знаем мы, когда еще не знаем,
Что мы? Кто мы? И для чего пришли?
Есть страшная железная преграда –
Молчание. Нам некому сказать,
Что мы идем, куда идти не надо,
И знаем то, чего не стоит знать.
1924 г.
---------------------------------------------
Филип Шкулев
Руският поет и издател Филип Шкулев (Филипп Степанович Шкулев) е роден на 4/16 ноември 1868 г. в с. Печатники, Московска губерния. Пише стихове от 15-годишен; първите му публикации са в литературния сборник „Наша хата” през 1891 г., а след това печата поезия и сатира в издания като „Удаль”, „Остряк”, „Балагур” и др. Работи като книжар (1905 г.), редактор на издателство „Искра”, редактор и издател на вестниците „Русский день” и „Новая пашня” (1907 г.) и списанията „Крестьянская правда” (1908 г.), „Удаль”, „Гроза” (1908 г.), „Народный рожок” (1910 г.), „Мой рожок” (1911 г.) и „Заноза”. Един от първите представители на руската пролетарска поезия, той е участник в революцията от 1905 г., през 1912 г. сътрудничи на болшевишките издания „Правда” и „Звезда”. За редактирането на революционни издания и печатането на политически брошури е лежал в затвора. Членувал е в литературното обединение „Кузница”. Участвал е в много литературни сборници, сред които „Думы”, „Грезы”, „Почин”, „Молодые всходы”, „Рассвет”, „Чернозем” и др. Автор е на стихосбирките „Думы пахаря” (1894 г.), „Не всем счастье” (1902 г.), „Кто виноват” (1903 г.), „Смелые песни” (1911 г.), „Марусино счастье” (1912 г.), „Николай в аду” (1917 г.), „Один с сошкой, а семеро с ложкой” (1917 г.), „Гимн труду” (1922 г.), „Кузнецы. Трудовые песни” (1923 г.) и „Кузнецы” (1929 г.). Умира на 16 ноември 1930 г. в Москва.
КОВАЧИ СМЕ
Ковачи сме, духът ни млад е,
към щастие ковем ключ тук!
В стоманената гръд се мятай,
вдигни се силно, тежък чук.
Ний светъл път ковем народен,
полезен честен труд ковем...
За бъдния живот свободен
ще страдаме и ще умрем.
Ковачи сме. В родина мила
добро желаем да градим.
И не напразно губим сили,
и не напразно с чук ломим.
Нали след всеки мощен удар
отслабва гнет, редее мрак
и над поля и морна угар
народът се надига пак.
МЫ КУЗНЕЦЫ
Мы кузнецы, и дух наш молод,
Куем мы к счастию ключи!
Вздымайся выше, тяжкий молот,
В стальную грудь сильней стучи.
Мы светлый путь куем народу, –
Полезный труд для всех куем...
И за желанную свободу
Мы все страдаем и умрем.
Мы кузнецы. Отчизне милой
Мы только лучшего хотим.
И мы не даром тратим силы
Не даром молотом стучим.
Ведь после каждого удара
Редеет тьма, слабеет гнет,
И по полям родным и ярам
Народ измученный встает.
1905 или 1906 г.
---------------------------------------------
Фьодор Сологуб
Руският поет, писател, драматург, публицист и преводач Фьодор Сологуб (Фёдор Кузьмич Тетерников) е роден на 17 февруари/1 март 1863 г. в Санкт Петербург. Той е един от видните представители на символизма. Завършил е Петербургския учителски институт. Автор е на стихосбирките „Стихи” – книги І и ІІ (1896 г.), „Собрание стихов (1897-1903)” - книги III и IV (1904 г.), „Родине” (1906 г.), „Змий” (1907 г.), „Пламенный круг” (1908 г.), „Очарования земли” (1914 г.), „Война” (1915 г.), „Алый мак” (1917 г.), „Голубое небо” (1920 г.), „Одна любовь” (1921 г.), „Свирель” (1922 г.), „Чародейная чаша” (1922 г.) „Костёр дорожный” (1922 г.); романите „Тяжёлые сны” (1895 г.), „Мелкий бес” (1905 г.), „Творимая легенда” (1907 г.), „Слаще яда” (1912 г.), „Заклинательница змей” (1921 г.); книгите с разкази „Тени” (1896 г.), „Жало Смерти” (1904 г.), „Книга сказок” (1905 г.), „Политические сказочки” (1906 г.), „Истлевающие личины” (1907 г.), „Книга разлук” (1908 г.), „Книга очарований” (1909 г.), „Ярый год” (1916 г.), „Слепая бабочка”, (1918 г.), „Помнишь, не забудешь” (1918 г.), „Сочтённые дни” (1921 г.); пиесите „Литургия Мне” и „Дар мудрых пчёл” (1906 г.), „Победа Смерти”, „Любви” и „Ванька Ключник и Паж Жеан” (1907 г.), „Ночные пляски” (1908 г.), „Мелкий бес” (1909 г.), „Заложники жизни” (1910 г.), „Мечта-победительница” и „Война и мир” (1912 г.), „Любовь над безднами” и „Проводы” (1914 г.), „Камень, брошенный в воду (Семья Воронцовых)” (1915 г.), „Узор из роз” (1916 г.), „Любовь и верность” (1917 г.), „Дар мудрых пчел” (1918 г.); събрани съчинения в 12 тома (1909-1911 г.), събрани съчинения в 20 тома (1913-1914 г.) и др. Умира на 5 декември 1927 г. в Ленинград.
ДРУЖЕ ТИХ, ПРИЯТЕЛ СЛАВЕН
Друже тих, приятел славен,
погледни –
аз съм светлинка печална
призори.
Аз напразно чакам разни
божества,
няма с мен в живота празен
тържества.
Над земята ще настане
ясен ден,
ще потъне в бездна няма
сянка зла –
и безмълвен и печален
сутринта,
друже таен, друже явен,
ще умра.
ДРУГ МОЙ ТИХИЙ, ДРУГ МОЙ ДАЛЬНЫЙ
Друг мой тихий, друг мой дальный.
Посмотри, –
Я холодный и печальный
Свет зари.
Я напрасно ожидаю
Божества,
В бледной жизни я не знаю
Торжества.
Над землею скоро встанет
Ясный день,
И в немую бездну канет
Злая тень, –
И безмолвный, и печальный,
Поутру,
Друг мой тайный, друг мой дальный,
Я умру.
-----
ДЯВОЛСКА ЛЮЛКА
Под рошав смърч, раздул се
над шумната река,
люлее дявол люлка
с космата зла ръка.
Люлее и се хили
напред-назад,
напред-назад,
дъската скърца с жили
и клони са протрили
въжето в този ад.
Протяжно скърца, хвърка
дъската в страх и прах,
побъркан дявол хърка,
превива се от смях.
Измъчено се люшкам,
напред-назад,
напред-назад,
притиснат се клатушкам
и крия поглед смръщен
от дявола рогат.
Над смърчова качулка
гугучи гълъб блед:
– Попаднал си на люлка,
люлей се, чорт е с теб!
Под смърча се кандилка,
скимти тълпа, вертеп:
– Попаднал си на люлка,
люлей се, чорт е с теб!
Знам, дяволът ще ръчка
дъската с моя страх
там, докато ме смачка
опасният замах,
и докато въжето
протрие нощ и ден,
и ще пропадне клето
земята ми към мен.
Ще литна горе, после
с чело в земята – трах!
Люлей ме, дявол, още –
все по-високо... Ах!
ЧЁРТОВЫ КАЧЕЛИ
В тени косматой ели,
Над шумною рекой
Качает черт качели
Мохнатою рукой.
Качает и смеется,
Вперед, назад,
Вперед, назад,
Доска скрипит и гнется,
О сук тяжелый трется
Натянутый канат.
Снует с протяжным скрипом
Шатучая доска,
И черт хохочет с хрипом,
Хватаясь за бока.
Держусь, томлюсь, качаюсь,
Вперед, назад,
Вперед, назад,
Хватаюсь и мотаюсь,
И отвести стараюсь
От черта томный взгляд.
Над верхом темной ели
Хохочет голубой:
– Попался на качели,
Качайся, черт с тобой! –
В тени косматой ели
Визжат, кружась гурьбой:
– Попался на качели,
Качайся, черт с тобой! –
Я знаю, черт не бросит
Стремительной доски,
Пока меня не скосит
Грозящий взмах руки,
Пока не перетрется,
Крутяся, конопля,
Пока не подвернется
Ко мне моя земля.
Взлечу я выше ели,
И лбом о землю трах!
Качай же, черт, качели,
Все выше, выше... ах!
1907 г.
---------------------------------------------
Юлиан Анисимов
Руският поет, преводач, художник и изкуствовед Юлиан Анисимов (Юлиан Павлович Анисимов) е роден на 9/21 юни 1886 г. в Москва. Учи живопис и скулптура при Анри Матис във Франция (1907-1909 г.), слуша лекции по философия в Сорбоната (1909-1910 г.) и в Строгановското художествено-промишлено училище. Като поет дебютира в сп. „Современник” през 1912 г. Участва в творческите срещи на литературно-артистичния кръг „Сердарда” (1910 г.), съосновател е на поетическото обединение „Лирика” (1913 г.). След Октомврийската революция работи в Третяковската галерия и в Академията за материална култура. Превежда немски, английски и американски поети. Автор е на стихосбирките „Обитель” (1913 г.), „Ветер” (на коректура, 1915 г.) и „Земляное” (1926 г.). Умира на 11 май 1940 г. в Москва.
КАМЪКЪТ – ТОВА Е РЪКА
Камъкът – това е ръка,
която
е стиснал страхът,
затова е лежащ,
усамотен светът,
затова камъкът винаги
прилича на чаша,
затова камъка винаги
търсиш, за да изпиеш.
КАМЕНЬ – ЭТО РУКА
Камень – это рука,
Которой
Сжат страх,
Оттого лежащий,
Замкнутый мир,
Оттого всегда камень
Похож на чашу,
Оттого всегда камня
Ты ищешь испить.
---------------------------------------------
Юргис Балтрушайтис
Руският и литовски поет и преводач Юргис Балтрушайтис (Юргис Казимирович Балтрушайтис) е роден на 20 април/2 май 1873 г. в гр. Поантвардз, Ковенска губерния. Завършва физико-математическия факултет на Московския университет (1898 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1899 г., когато е съосновател на изд. „Скорпион”. Публикува поезия в издания като „Северные цветы”, „Весы”, „Русь”, „Правда”, „Золотое руно”, „The Mask”, „Русская мысль”, „Русские ведомости”, „Заветы”, „Северные записки” и др. Членува в литературни бюра към театрални колективи (от 1905 г.), работи в литературното обединение към просветния комисариат (1918 г.), председател е на Съюза на писателите в Москва (1919 г.), участва в дейността на изд. „Всемирная литература”. Пълномощен представител и посланик е на Литва в СССР (1920-1939 г.), представител на Литва в Турция (1932 г.) и в Персия (1933 г.), съветник в посолството на Литва във Франция (от 1939 г.). Почетен доктор е на университета в Каунас (1932 г.). Привърженик е на руския символизъм. Автор е на стихосбирките „Земные ступени” (1911 г.), „Горная тропа” (1912 г.), „Венок из слез” (1942 г.) и „Лилия и серп” (1948 г.). Умира на 3 януари 1944 г. в Париж.
ПРИЗИВ
През прах и дим, и шум, и звън
вдигни се, Дух, спри своя сън,
изцяло дъх изгряващ дай,
над смъртен жребий ти витай!
Над суетата людска зов,
обнов в посърнала любов,
над всичко – горест, трепет, бой,
сред бездна синя шанс преброй;
щом мръкнат цвят и светлина
и няма слънце и луна,
в предел лъжлив на смъртни дни
зад нощни сенки застани –
ще видиш непосилен край,
там зрее звезден урожай,
и само с пламък, с дух свещен
ще влезеш вътре, прероден
с тъга и с обич в храм крилат,
прогонил те от своя свят!
ПРИЗЫВ
Сквозь пыль и дым, и шум и звон,
Взвивайся, Дух, прервав свой сон, –
И, весь – дыхание зари,
Над смертным жребием пари!
Над суетой сердец людских
И чахлою любовью их,
Над всем, что – горечь, трепет, бой,
Теряйся в бездне голубой,
И в синеве, где меркнет цвет,
Где ни луны, ни солнца нет, –
У зыбкой грани смертных дней,
За рубежом ночных теней,
Увидишь Ты запретный край,
Где зреет звездный урожай, –
И, только пламя, только дух,
Рождаясь вновь, рождаясь вдруг,
Войдешь, тоскуя и любя,
Во храм Изгнавшего тебя!
---------------------------------------------
Юрий Верховский
Руският поет, литературовед и преводач Юри Верховски (Юрий Никандрович Верховский) е роден на 23 май/4 юни 1878 г. в с. Гришнево, Смоленска губерния. Първите му поетични публикации са от 1899 г. в сп. „Вестник Европы”, а първият му поетичен цикъл от 20 стихотворения и 2 поеми е публикуван в литературния сборник „Зеленый шум” (1905 г.). Завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет (1902 г.), след което защитава дисертация по латинска поезия и от 1903 до 1917 г. преподава в различни висши учебни заведения. От 1918 до 1921 г. е професор в катедрата по нова руска литература при Пермския университет, а през 30-те години води курсове в Московския отдел за професионално образование. Член-кореспондент е на Държавната академия за художествени науки (1925 г.). Превежда творчеството на поети от епохата на Възраждането. Автор е на стихосбирките „Разные стихотворения” (1908 г.), „Идилии и элегии” (1910 г.), „Стихотворения. Сельские эпиграммы. Идилии. Элегии” (1917 г.), „Солнце в заточении” (1922 г.), „Будет так” (1943 г.) и др., на книги с преводи и литературоведчески изследвания като „Поэты пушкинской поры” (1919 г.), „Барон Дельвиг. Материалы биографические и литературные” (1922 г.), „Поэты-декабристы” (1926 г.), „Боккаччо Дж. Фьезоланские нимфы” (1934 г.), „Бальзак Оноре де. Евгения Гранде” (1935 г.), „Поэты Возрождения в переводах Ю. Верховского” (1948 г.) и др. Умира на 23 септември 1956 г. в Москва.
С ДУША ИЗСТРАДАЛА И ОСКЪРБЕНА
С душа изстрадала и оскърбена
напуснах своя земен стар олтар,
димеше жертвата му нажежена
с рубинената си зловеща жар.
И над мечтата моя обгорена
зора издигаше се с нова страст –
владетелка, от порив окрилена
над тленните обиди с царска власт.
Но аз с тъга безспирна се предавах,
напук на призивите бях раним:
вълна отравяща ме обладава
на жертвата последна в мръсен дим.
От задушаващ жупел съм обгърнат,
с последния си дар вовек отхвърлен.
Я УХОДИЛ С ДУШОЮ ОСКОРБЛЕННОЙ
Я уходил с душою оскорбленной
От моего земного алтаря;
Еще дымил он жертвой раскаленной,
Зловещими рубинами горя.
И над моей мечтою опаленной
Уже вставала новая заря –
Владычицей, порывом окрыленной,
Над бренными обидами царя.
Но я тоске грызущей предавался:
Вокруг – назло призывам молодым
Удушливой волною расплывался
Последней жертвы едкий, горький дым.
Я задыхался медленным угаром,
Отвергнутый с моим последним даром.
---------------------------------------------
Юрий Мар
Руският поет, писател, изтоковед и преводач Юри Мар (Юрий Николаевич Марр) е роден на 6/19 януари 1893 г. в Санкт Петербург. Завършва факултета за източна литература при Петербургския университет (1917 г.). Първите му публикации са в сп. „Орион” и в. „41-й градус” през 1919 г. Работи в библиотеката на държавния университет в Грузия (1919-1921 г.), научен сътрудник към Музея за Азия при Академията на науките и лектор към Института за източни езици (1922-1923 г.), научен сътрудник към Института за сравнителна история на литературите и езиците (1922-1925 г.), старши специалист към Кавказкия историко-археологически институт и преподавател в държавния университет в Тбилиси (1928-1935 г.). Обикаля много страни по света. Изключителен полиглот, той владее отлично руски, френски, английски и персийски език и си служи с немски, италиански, латински, грузински, арменски, украински, турски, тюркски, татарски, арабски, санскрит, гръцки и др. езици. Автор е на книги в областта на литературознанието и историята на източната литература, сред които „Образец бахтиярской литературы” (1927 г.), „Выражение фонетики стиха в персидском письме” (1934 г.), „Документированный перейдено-русский словарь” (1934 г.), „Хакани-Низами-Руставели” (1935 г.) и др. Пише стихове, хумористични пиеси и разкази. Като поет е представител на руския футуризъм, но авангардното му творчество не намира място в литературния печат. Умира на 1 декември 1935 г. в гр. Абастуман, Грузия. Стиховете му са издадени чак през 1995 г.
ЛИЛИБАЙ
Пак преблаг Лилибай е при нас, не избяга,
отново дойде от Одеса
и от стройната чаша желязно петаче
в език или гърло излива този течен екстаз.
Бързо взимайте, бързайте, всичко той ще ви покаже,
даже всичко излишно.
Той вежлив е, с юмруци грижливо и нежно
представя незнайните новости. Той – Лилибай.
* Юри Мар нарича Лилибай баща си Николай. В това странно стихотворение поетът разказва за пристигането на баща му от Одеса в Тбилиси и за възторга, с който е представял своите идеи.
ЛЫЛЫБАЙ
Всеблагой Лылыбай, не забыл, не покинул,
И снова возник из Одессы,
Из бокала станюли стальным пятаком
В языке или горле, повсюду, это жидкий экстаз.
Торопитесь, немедля примите, он все вам покажет,
Даже то, что не нужно.
Он вежлив, кулаками заботливо нежно
Откроет неведомо новое. Он – Лылыбай.
---------------------------------------------
Юрий Сидоров
Руският поет Юри Сидоров (Юрий/ Георгий Ананьевич Сидоров) е роден на 13/25 ноември 1887 г. в гр. Санкт Петербург. Пише стихове от юношеска възраст. От 1906 г. е студент в историко-филологическия факултет на Московския университет. Близък е до литературния кръг на младите символисти „Весы”. Публикува поезия в сп. „Весы”. Живее в Москва. Умира на 21 януари/3 февруари 1909 г. в гр. Калуга. През 1910 г. излиза книгата му „Стихотворения”.
ИМЕТО
На М. А. Петровски
Стоя на дървесния свод под покрова,
отново започнал старинна игра –
изрязвам с блаженство и старо, и ново
любимото име на нежна кора.
Не плаши ме туй, че сърдитото време
слова ще изтрие. О, щастие строго,
в сърцето отгледало вечното семе
любовно – теб бури да скършат не могат!
Следя острието, полагащо знака,
и името чакам под верния нож.
Промъква се слънчев лъч там през листака
и с радост приветства следнощната мощ.
И няма за минало мъка и ропот;
молба към звездите божествени имам –
поетът, последен в света, на дървото
с любов да изреже любимото име.
ИМЯ
М. А. Петровскому
Стою под древесным зелёным покровом,
Опять предаваясь старинной игре, –
Я режу, с блаженством и старым, и новым,
Любимое имя на нежной коре.
Меня не страшит, что сердитое время
Сотрёт эти буквы. О, строгое счастье,
Взлелеявши в сердце нетленное семя
Любви, – для него не бояться ненастья!
Слежу, как кладёт неизменную метку
Глубоко и верно ножа лезвиё.
Луч солнца, пробравшись сквозь ближнюю ветку,
Приветствует радостью дело моё.
Нет горя былого и ропота нету;
Богов я прошу об единой услуге, –
Дозволить последнему в мире поэту
На дереве вырезать имя подруги.
---------------------------------------------
Яков Аракин
Руският поет, писател, драматург и преводач Яков Аракин (Яков Иванович Аракин) е роден на през 1878 г. в селище на Вологодска губерния. Учи в Казанския ветеринарен институт, няколко години работи в Министерството на земеделието. Първите му поетични публикации са от 1906 г. Пише стихове, поеми, разкази, приказки, очерци и пиеси. Има над 10 драматургични творби, песата му „Гибель Византии” е представена на московска сцена, а драмата му „Роман принцессы” е представена на харбинска сцена. През 1922 г. емигрира в Китай. Превежда западноевропейски поети и китайска поезия непосредствено от оригинала. Публикува активно в емигрантски издания като „Вера и жизнь”, „Гун-бао”, „Заря”, „Рубеж”, „Рупор”, „Зигзаги”, „Католический вестник” и др. През 1923 г. е редактор на сп. „Баян”. Автор е на около 20 книги с поезия и проза, сред които „Стихотворения, романсы (в переложении на музыку)” (1908 г.), „Стихотворения с того берега” (1912 г.), „Буржуевы мытарства” (1920 г.), „Новая сказка об Иванушке” (1921 г.), „Неприятность в небесах: из китайской мифологии” (1926 г.), „Из бирманских песен” (1929 г.), „Любовь” (1932 г.), „Восход луны” (1935 г.), „Мартышка в городе”, „Китайская литература. Путешествие на Запад” и др., преводач и съставител е на първата антология на китайската поезия на руски (1926 г.). Умира от глад като клошар в началото на 1946 г. в гр. Харбин, Китай.
ЛЮБОВ
Тъй, както при залеза златен
свят в цветни дантели блести
и после тъмнее с ахата
на бъдни луна и звезди –
в живота любовното злато
с дантела ефирна щом пак
сияе, блестят небесата
в суетен бледнеещ сумрак.
ЛЮБОВЬ
Кaк в чaс золотого зaкaтa
Мир в кружеве крaсок блестит
И после, темнее aгaтa,
Луну поджидaя, стоит –
Тaк в жизни любовь золотое
Есть кружево, в сумрaке свет,
Сиянье небес огневое
Нa блеклой одежде сует!
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Сребърен век на руската поезия, О-Я
В раздела са включени 96 превода от 53 руски поети, творили в края на ХІX и началото на ХХ в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
А-В – 170 превода от 82 руски поети http://stihi.ru/2020/12/07/5
Г-К – 117 превода от 53 руски поети http://stihi.ru/2020/12/08/60
Л-Н – 95 превода от 46 руски поети http://stihi.ru/2020/12/09/47
О-Я – 96 превода от 53 руски поети http://stihi.ru/2020/12/10/52
Общо за Сребърен век – 478 превода от 234 руски поети