Антология на руската поезия
Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне
В раздела са включени 87 превода от 69 руски поети, загинали във Великата отечествена война
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
СЪДЪРЖАНИЕ
Александър Артьомов
Знамето / Знамя
Александър Гаврилюк
Плакати / Плакаты
Александър Катулский
Тук котва, залог за успеха минутен / Здесь якорь залогом удачи минутной
Александър Ясний
Стачка / Забастовка
Алексей Крайский
Мисли / Мысли
Алексей Лебедев
На дъното / На дне
В китела ветри ледени струят / Свирепый ветер рвется под бушлат
Али Шогенцуков
Призив / Призыв
Розата на Пиренеите / Роза Пиренеев
Арон Копщейн
Поети / Поэты
Борис Богатков
Годен за военна служба / Годен
Борис Котов
Настъпването на нощта / Наступление ночи
Борис Костров
В атака щом „ура” заглъхне / Когда в атаке отгремит „ура”
Борис Лапин
Песен на английските войници / Песня английских солдат
Степ / Степь
Борис Смоленский
Цяла вечер аз днес говоря / Я сегодня весь вечер буду
Скита вятър на разсъмване по пътя / Бродит ветер на рассвете по дорогам
Експресът вие, отчаян и мрачен / Экспресс завывает, угрюм и отчаян
Вадим Стрелченко
За да / Чтобы!
Валентин Шулчев
Пътят на запад / Дорога на запад
Варвара Наумова
От синевата млада на небето / Бывает, синью неба молодого
Василий Кубаньов
Пързаляне / Катанье
Виктор Лузгин
Встъпление / Вступление
Владимир Аврушченко
Пламтят край нас велики петилетки / Горит огонь Великих Пятилетий
Владимир Чугунов
Кукувица / Кукушка
След боя / После боя
Владимир Шчировский
Вселената не ще прегърна / Вселенную я не облаплю
Нищото / Ничто
Владислав Занадворов
Война / Война
Всеволод Багрицкий
Без да се събличам, преживявам / Мне противно жить не раздеваясь
Падна той сред боя първи / Он упал в начале боя
Няма да живеем като роби / Нам не жить, как рабам
Всеволод Лобода
Началото / Начало
Вячеслав Афанасиев
Там, след огнените лосове / Вслед за огненными лосями
Георгий Суворов
Пред атаката / Перед атакой
Сега сонетите не са на мода / Хотя теперь сонеты и не в моде
Давид Каневский
Февруари / Февраль
Джек Алтаузен (Яков Алтаузен)
Майка / Мать
Дмитрий Вакаров
Не чакай! / Не жди!
Евгений Абросимов
Син / Сын
Евгений Березницкий
За честта на родината / За честь Родины
Евгений Нежинцев
И нека съм убит / Пусть буду я убит
Евгений Панфилов
Уморен съм / Так устал
Едуард Подаревский
Плуваха в реката синя / Плыли блики в речке синей
Елена Ширман
Да живея! / Жить!
Захар Городиский
Тук всичко е постарому / Здесь всё по-прежнему
Щом ме пресрещна смъртта ми / Если мне смерть повстречается близко
Иван Пулкин
Проливът на детството / Пролив детства
Иван Фьодоров
На възпяващия джинджифила / Певцу калгана
Йосиф Ливертовский
Папироси / Папиросы
Йосиф Уткин
Вятър / Ветер
Гостоприемство / Гостеприимство
Константин Герасименко
Песен / Песня
Леварса Квициния
Водопад / Водопад
Леонид Вилкомир
Нашият живот не се повтаря / Жизнь моя не повторится дважды
Леонид Розенберг
На отвоюваната вчера жп спирка / На отвоеванном вчера лишь полустанке
Леонид Шершер
Вятър от витлото / Ветер от винта
Микола Сурначьов
Ти си през угари сухи река / Ты – как вода для иссохшей земли
Микола Шпак (Николай Шпаковский)
На майката на приятеля / Матери друга
Мирза Геловани
Ти / Ты
Михаил Кулчицкий
Дъжд / Дождь
Отшумяла е бурята / Отшумела гроза
Михаил Троицкий
Различно през годините живях / По-разному неслись мои года
Муса Джалил
На любимата / Любимой
Младост, младост, в пламъка сърдечен / Юность, юность, сердце обжигая
Мухарбек Кочисов
Орел / Орел
Николай Майоров
Да помнят / Пусть помнят
Пропит съм с лирика като с тютюн / Я лирикой пропах, как табаком
Забравихме лица и стаи / Ни наших лиц, ни наших комнат
Живея, за да виждам твойте вежди / Мне только б жить и видеть росчерк грубый
Николай Овсянников
По обраслата стара пътека / Чуть заметной, заросшей тропой
Николай Отрада
Във влака / В поезде
Николай Тарусский
Старицата / Бабушка
Павел Винтман
Беззвучна симфония / Беззвучная симфония
Павел Коган
Хората не забелязват кога свършва детството / Люди не замечают, когда кончается детство
Бий дъждец / Дождик бьет
Пьотр Незнамов
На Русия / России
Пьотр Хромов
Свеж е вятър, солен е вятър / Свежий ветер, солёный ветер
Самуил Росин
Раждане отново / Рождение вновь
Сергей Рудаков
Разпитът свърши / Кончилось следствие
Сергей Спирт
Той беше с нас / Он с нами был
Татул Гурян
Високо лети / Высоко лети
Фатих Карим
Като диня / Как арбуз
Хазби Калоев
Езерото / Озеро
Хусен Андрухаев
Песен на младостта (откъс) / Песня молодости (отрывок)
Юрий Инге
Първият ден на войната / Первый день войны
Юрий Поляков
Батарея / Батарея
---------------
Александър Артьомов
Руският поет Александър Артьомов (Александр Александрович Артёмов) е роден на 14 юни 1912 г. в с. Фрол, Московска област. Пише стихове от 15-годишен, първите му публикации са от 1935 г. във в. „Красное знамя” и сп. „На рубеже”. От младини живее в Далечния изток. Включва се в строителството на железопътните линии в Приморския край, работи във вестниците „На боевой вахте” и „За большевистские темпы” във Владивосток. Публикува поезия в московски, ленинградски и далекоизточни списания. През 1940 г. постъпва в литературния институт „Максим Горки”. През 1941 г. отива доброволец на фронта. Автор е на стихосбирките „Тихий океан” (1939 г.), „Победители” (1940 г.) и „Атакующее слово” (1941 г.) и на стихотворната книга за деца „Приключение трех медвежат” (1939 г.). Загива геройски по време на битка на 29 май 1942 г.
ЗНАМЕТО
Изстива нагретият в бомбени разриви камък,
затихва гърмящият от сутринта ураган.
Последен отскок. От последни окопи раздрани
по склона бойците ни с щикове гонят врага.
И сякаш са мъртви змии сред вулкан от траншеи,
бетонни гнезда полегати се плъзгат по скат,
в небето студени протегнати шии оплели,
разбити оръдия залеза мрачно следят.
Върви командирът по тази земя изтерзана,
изгаряна с огън, взривявана с подъл снаряд,
и казва: „Другари, сред битката трябва ни знаме!”
Ранен картечар се надига. На него висят
парчета потънала в пот гимнастьорка, в червено
опръскана с кръв. Той спокойничко кърпа допря
до своята рана, с картечен куршум прогорена,
невиждано алено цвете на хълма изгря.
Ний здраво към щика привързахме яркото знаме,
развяно от силния вятър, то в плам заигра.
Взе дъх картечарят, другарите с поглед обхвана
и кротко прошепна: „Аз може би днес ще умра,
но горд съм, макар изморен и отслабнал, че в боя
не се примирих и уплаших до сетна зора,
че моята кръв стана знаме на нашата воля,
достойно за род и родина успях да умра...”
Над тъмния страж на планинска верига дозорна,
над хилави храсти, косени от бурен свинец,
гореше звезда сред скалистия хълм Заозьорна –
свещеното знаме, облято с кръвта на боец.
ЗНАМЯ
Уже остывает нагретый разрывами камень,
Уже затихает гремящий с утра ураган.
Последний бросок. Из последних окопов штыками
Бойцы выбивают и гонят с вершины врага.
Как мёртвые змеи, опутали сопку траншеи,
Бетонные гнёзда пологий усыпали скат,
И, вытянув к небу холодные длинные шеи,
Разбитые пушки угрюмо глядят на закат.
И встал командир на земле, отвоёванной нами,
Изрытой снарядами и опалённой огнём,
И крикнул ребятам: „Товарищи, нужно бы знамя!..”
Поднялся, шатаясь, с земли пулемётчик. На нём
Висели клочки гимнастёрки, пропитанной потом,
Обрызганной кровью. Он вынул спокойно платок,
Прижал его к ране, прожжённой свинцом пулемёта,
И вспыхнул на сопке невиданно яркий цветок.
Мы крепко к штыку привязали багровое знамя,
Оно заиграло, забилось на сильном ветру.
Обвел пулеметчик друзей голубыми глазами
И тихо промолвил: „Я, может быть, нынче умру,
Но буду гордиться, уже ослабевший, усталый,
До вздоха последнего тем, что в бою не сробел,
Что кровь моя знаменем нашего мужества стала,
Что умереть за Отчизну достойно сумел…”
Над темной землей и над каменной цепью дозорной,
Над хилым кустарником, скошенным градом свинца,
Горела звездой между скал высоты Заозерной
Священное знамя, залитое кровью бойца.
1939 г.
---------------------------------------------
Александър Гаврилюк
Руският и украински поет, публицист и литературен критик Александър Гаврилюк (Александр Акимович Гаврилюк) е роден на 10/23 април 1911 г. в с. Заболотие, Седлецка губерния, сега на територията на Полша. Първата му публикация е от 1929 г. в сп. „Окна”. Член е на групата на западноукраинските пролетарски писатели „Горно”, един от организаторите на Антифашисткия конгрес на деятелите на културата в Лвов през 1936 г. От 1929 до 1939 г. е арестуван 14 пъти от полската полиция, два пъти лежи в концлагер Берьоза-Картузская, откъдето през 1939 г. го освобождава Червената армия. Има полско и съветско гражданство. Ползва псевдонимите О. Вольний и А. Холмський. Член е на Съюза на съветските писатели в Украйна (1940 г.), директор е на Лвовския филиал на Литературния фонд. Повечето от творбите си пише на украински език. Автор е на стихосбирката „Стихи” (1941 г.), на поемите „Львов” (1939 г.) и „Песня из Берёзы” (1937 г.), памфлетите „Паны и панычи над Кобзарём” (1936 г.), повестта „Берёза” (1941 г.) и др. Загива през първия ден на Великата отечествена война – на 22 юни 1941 г., от немска авиобомба в гр. Лвов, Украйна.
ПЛАКАТИ
Сплетени думи стремят се, песни-плакати се нижат –
аз през решетка ги мятам под стряха на селска хижа,
другарите ще ги подхванат – тътенът ще ги запрати:
ще станат плакатите песни. И кой ще спре тези плакати?
За хората – песни свои, те сякаш са ги съчинили,
отгледали, благовестили, сърцата си с тях разделили.
Не песните кой съчинил е, по-важно е кой дал е сила:
другарят е в гроба, а песен е знаме над гробна могила.
Смъртта ми стои до кревата, рефрен да побързам подхвана.
Ти виждаш, приключвам таз песен, почакай, старице незвана.
Ох, мъка! В очите тъмнее... Ръце костеливи ме мятат.
Летят над селата ни песни! Издигат се като плакати...
ПЛАКАТЫ
Рвутся слова, сплетаясь, ткутся песни-плакаты, –
Брошу я их сквозь решетку под кровлю крестьянской хаты,
А там их друзья подхватят, – сильней голосов раскаты,
И станет плакатом песня: Кто снимет эти плакаты?
И песню признают люди, как будто сложили сами,
Как будто ее взрастили они под своими сердцами.
Не важно – кто песню создал, важнее – кто дал ей силу:
Товарищ – в могиле, а песня, как знамя, легла на могилу.
А смерть у самой кровати стоит и торопит глухо;
Ты видишь, я песню кончаю. Постой, подожди, старуха.
Ох, тяжко!.. В глазах темнеет… Костлявые руки сжаты.
Взлетели над селами песни! Горят в вышине, как плакаты…
1933 г.
---------------------------------------------
Александър Катулский
Руският поет Александър Катулски (Александр Владимирович Катульский) е роден на през 1921 г. в Петербург. Пише стихове от ученическите години, през 1934 г. е слушател в Университета за даровити деца, отличаван е в младежки поетични конкурси. Загива през есента на 1941 г. в боевете за Ленинград.
ТУК КОТВА, ЗАЛОГ ЗА УСПЕХА МИНУТЕН
Тук котва, залог за успеха минутен,
в земята смолиста е знак,
че свършва нататък светът сухопътен
при този скалист пущинак.
На румбове тук е небето разбито,
долита насам ураган.
В чугунени стълбове котви оплитат
застинали кораби там.
Тук отдих намират, от суша частици,
нареждат им: „Плувайте пак!”
Отплува един, като тромава птица
увисна над черния мрак.
Замина – бушуват вълните на воля,
а нейде е дъно в покой.
В морето се влюбваме ние, защо ли,
щом то ни презира с разбой?
От студ се прегърбвам, в мъглата залутан,
морето е пълно с беди.
Във въздуха две изморени гугутки
говорят над бурни води.
ЗДЕСЬ ЯКОРЬ ЗАЛОГОМ УДАЧИ МИНУТНОЙ
Здесь якорь залогом удачи минутной
В смолёную землю зарыт,
Затем, что кончается мир сухопутный
У этих изъеденных плит.
Здесь влажное небо разбито на румбы,
Шторма долетают сюда.
И, крепко держась за чугунные тумбы,
У стенки застыли суда.
Здесь отдых нашли они, суши частицы,
Но им повелят: „Оторвись!” –
Один отвалил и тяжелою птицей
Над бездною черной повис.
Уйдет – зашатаются волны на воле,
А где-то спокойное дно.
Мы в море влюбляемся не оттого ли,
Что нас презирает оно?
Я прячусь в туман и от холода горблюсь,
И море чревато бедой.
И в воздухе пара испуганных горлиц
Ведет разговор над водой.
1940 г.
---------------------------------------------
Александър Ясний
Руският поет Александър Ясни (Александр Маркович Яновский/ Ясный) е роден на 26 ноември/9 декември 1903 г. в гр. Фундуклеевка, Киевска губерния. Първите му публикувани стихотворения са във в. „Набат” в Екатеринослав през 1920 г.Учи в Московския държавен университет. Публикува поезия в издания като „Грядущая смена”, „Молодая кузница”, „Мартен” и др. Членува в литературните групи „Молодая гвардия”, „Октябрь” и „Перевал”. Автор е на стихосбирките „Каменья” (1923 г.), „Шаг” (1924 г.), „Ухабы” (1925 г.) и „Ветер в лицо” (1931 г.). Участник е във Великата отечествена война от първите й дни, работи като редактор на дивизионен вестник. Загива на фронта на 7 февруари 1945 г. в боевете край р. Одер. Негови стихове са включени в литературни сборници като „На посту”, „Комсомольские поэты двадцатых годов”, „Прозаики и поэты Октября и Молодой гвардии” и др.
СТАЧКА
Отидоха си.
Трополят
в пресечките, сърца туптящи мрачно свили,
стоманен поглед в уличките пусти впили.
Отмерените крачки
като чукове звънят,
пътуват бавно, шумно вечерта заливат.
А нощем.
В нощи тъмносини,
светулки щом под небосвода запълзят,
петачета по калдъръма се роят
от щедрата камбанария.
Все по-пияни, плачат тия
сирени на сиротния ни град.
ЗАБАСТОВКА
Ушли.
Угрюмо разошлись,
Кидая стук сердец шагами в переулки,
Буравя сталью глаз пустые закоулки.
И мерные звенящие шаги,
Как молотки,
Стучали улицей медлительно и гулко.
А ночью.
Темно-синей ночью,
Когда по небу расползались светляки,
Рассыпно цокали о камни пятаки
С верхушки щедрой колокольни.
И все пьяней, все недовольней
Осиротело плакали гудки.
1923 г.
---------------------------------------------
Алексей Крайский
Руският поет, писател, литературен критик и драматург Алексей Крайски (Алексей Петрович Кузьмин/ Крайский) е роден на 5/17 февруари 1891 г. в Новгород. От 14-годишен работи тежък физически труд. Участва в Първата световна война. Първите му публикувани стихотворения са от 1916 г. във в. „Маленькая газета”. Печата стихове в московски и петербургски издания като „Рабочая газета”, „Правда” и др. Участва активно в дейността на културно-просветната организация „Пролеткульт”, член е на литературните групи „Космист” и „Стройка”, в ръководството е на Петербургската асоциация на пролетарските писатели. Публикува поезия, проза, литературна критика и драматургия. Автор е на стихосбирките „Улыбки солнца” (1919 г.), „У города разбойника” (1922 г.), „Повесть о солдатских костях, похороненных в Турции” (1927 г.) и „Лирика. Избр. Стихотворения, 1916-1937” (1939 г.) и на книгите с публицистика „Что надо знать начинающему писателю” (1928 г.) и „На панельных квадратах” (1930 г.). Загива в редиците на народното опълчение по време на блокадата на Ленинград на 11 декември 1941 г.
МИСЛИ
От пропаст сърдечна, от мозъчни гънки
изтръгнати мисли с метежен заряд
на този, сломен от борбата, да хвърлим,
на този, объркан в любовен обрат.
Светкавици вашите мисли да станат,
громете, палете с тях людското зло,
да видят: над бездна грози ги тиранът,
да знаят: начало на край е дошло.
МЫСЛИ
Из пропастей сердца, из мозга извилин
Мы вырвем мятежные мысли свои
И бросим их тем, кто борьбой обессилен,
И тем, кто запутался в кольцах любви.
Внезапною молнией грозные мысли,
Ударьте, зажгите людские сердца,
Пусть видят: над бездной тираны повисли,
Пусть знают: настало начало конца.
1916 г.
---------------------------------------------
Алексей Лебедев
Руският поет Алексей Лебедев (Алексей Алексеевич Лебедев) е роден на 19 юли/1 август 1912 г. в гр. Суздал, Владимирска област. Пише стихове от ученическите години, първите му публикувани стихотворения са в сп. „Звено” през 1933 г. Публикува поезия във в. „Красный Балтийский флот” и сп. „Краснофлотец”. Завършва висшето военноморско училище „Михаил Фрунзе” в Ленинград (1940 г.). Участва във Великата отечествена война от първите й дни като лейтенант, щурман на подводница в Червенознаменния балтийски флот. Член е на Съюза на писателите на СССР (1939 г.). Автор е на стихосбирките „Кронштадт” (1939 г.), „Лирика моря” (1940 г.) и „Огненный вымпел” (1942 г.). Загива като подводничар на 15 ноември 1941 г. в района на Финския залив. Един от корабите в Балтийския флот носи неговото име.
НА ДЪНОТО
Лежи на дъното матросът,
в зелено-син покой е той.
Над океана буреносен
заглъхва кратък кървав бой,
а тук ни гръм, ни шум долита...
Над пясъчната пустота
докосва го акула сита,
матроса с перка гали тя...
Дробовете му са пробити,
но в синия дълбинен мрак
матроските очи са впити
нагоре, към вълните пак.
И сякаш в мъртвото оттатък,
измъчван от сурова плам,
той си припомня боя кратък
и иска да е още там.
НА ДНЕ
Лежит матрос на дне песчаном,
Во тьме зелено-голубой.
Над разъяренным океаном
Отгромыхал короткий бой,
А здесь ни грома и ни гула...
Скользнув над илистым песком,
Коснулась сытая акула
Щеки матросской плавником...
Осколком легкие пробиты,
Но в синем мраке глубины
Глаза матросские открыты
И прямо вверх устремлены.
Как будто в мертвенном покое,
Тоской суровою томим,
Он помнит о коротком бое,
Жалея, что расстался с ним.
1941 г.
-----
В КИТЕЛА ВЕТРИ ЛЕДЕНИ СТРУЯТ
В китела ветри ледени струят
и неуморно облаците гонят,
така настъпва утро, Ленинград,
студено трополи трамваят тромав.
Да, есен е – изстиващ сив гранит
в обятия сумрачни Нева пази
и огън в седем сутринта пламти,
и ни проклина вятърът омразен.
В краката ми матроски стяг лежи,
над мен оскъдното небе синее...
Мъглива есен в улици кръжи.
Стоя и пуша, дим горчив се лее.
СВИРЕПЫЙ ВЕТЕР РВЕТСЯ ПОД БУШЛАТ
Свирепый ветер рвется под бушлат
И гонит облака не уставая,
Так возникает утро, Ленинград,
Холодный лязг небыстрого трамвая.
Да, осень – это стынущий гранит,
Неву хранящий в сумрачных объятьях,
И в семь утра горящие огни,
И ветер этот, злобный, как проклятье.
Лежит у ног матросский сундучок,
А надо мной скупого неба просинь…
А улиц вид туманен и далек.
Стою, курю, и горек дым, как осень.
1937 г.
---------------------------------------------
Али Шогенцуков
Руският и кабардински поет, писател и преводач Али Шогенцуков (Али Асхадович Шогенцуков) е роден на 28 октомври 1900 г. в с. Кучмазукино, Терска област (сега гр. Баксан, Кабардино-Балкарска АССР). Завършва курсове за подготовка на учители (1916 г.), учи в педагогическото училище в гр. Бахчисарай (1917 г.), завършва педагогическо училище в Истанбул, Турция (1919 г.). Публикува поезия и публицистика във в. „Карахалк”, в. „Социалистическая Кабардино-Балкария” и др. Работи като учител по кабардински език, директор на училище, инспектор в районни и областни културни институции в Северен Кавказ, от 1934 г. е в Съюза на писателите на автономната република, научен сътрудник е в Института за национална култура на Кабардино-Балкарска АССР, участва в експедиции за разучаване на фолклорното творчество на кабардинци, адигейци и черкези. Пише на руски и на кабардински език, основоположник е на кабардинската поезия и кабардинската литература. Превежда на кабардински творчеството на руски класически поети. Заслужил деятел на изкуствата на Кабардино-Балкарска АССР (1939 г.). Автор е на книгите с поезия и проза на кабардински и руски „Мадина: Стихи и поэмы” (1933 г.), „Вчерашние дни Тембота” (1935 г.), „Камбот и Ляца” (1938 г.), „Стиххэмрэ поэмэхэмрэ” (1938 г.), „Рассказ старого Булата” (1939 г.), „Пиренейская роза” (1940 г.), „Хьэжыгъэ пут закъуэ” (1940 г.), „Ныбжьыщ1э хахуэ” (1940 г.), „Стиххэмрэ поэмэхэмрэ” (1941 г.) и „Юный герой” (1941 г.). През есента на 1941 г. попада в плен на фашистките нашественици. Загива на 29 ноември 1941 г. в нацисткия концлагер край Бобруйск, Белорусия.
ПРИЗИВ
Възпитаници на градина райска,
строители на величави дни!
Кой по-любим е за дете от майка?
От майката-родина по; е мил?
И ако нашто скъпоценно благо –
да сме свободни – застрашава враг,
в кого не ще изгрее славна храброст?
Кръвта към щастието ни е праг!
Познала е родината ни често
победи с паметен безсмъртен знак.
Изслушва с почит младежта известни
предания за битки с подъл враг.
Народът в дебрите си необятни
е много богатири изковал,
надменно идващият неприятел
пред тях към гибелта си е вървял...
За всички страдали, с чиито кърви
злодеят своя път е оросил,
за сълзи майчини, вдовишки мъки
с юнашки сили ще се разплатим.
Ти виж: пробили облаци, в небето
летят въздушни кораби безброй!
Земетресение ли е разтресло?
Не, тръгват наште танкове на бой.
Простори морски се разпенват днеска:
дали е планина зад хълм голям?
Не, ту линейни кораби съветски,
ту крайцерите родни плуват там!
Ехтят скали под тътен оръдеен,
над храсталаците се стеле дим...
Кавказци! Придошло е нашто време
и мощ, и мъжество да проявим!
Събратя, всички на конете вие!
След ветрите последвайте честта
да изметете подъл кръвопиец,
погазил пътя на човечността.
Кълнем се – враговете ще порутим!
Светът вовек ще помни смелостта!
На слава, подвиг и победа пътя
ни нашта партия предначерта!
ПРИЗЫВ (перевод с кабардинского языка на русский язык: Лада Руст)
Питомцы сада, лучшего на свете,
Строители величественных дней!
Кто ближе сердцу матери, чем дети?
Кто вам отчизны-матери милей?
И если драгоценнейшему благу –
Свободе нашей – угрожает враг,
В ком гневная не закипит отвага?
Ведь стоил крови каждый к счастью шаг!
Знавала наша родина немало
Бессмертием увенчанных побед:
Благоговейно молодежь внимала
Сказаниям и битвам прошлых лет.
Народ в своих неистощимых недрах
Выковывал таких богатырей,
Что шедший против нас надменный недруг
Невольно шел к погибели своей…
Не только за себя – за всех, чьей кровью
Злодей свою дорогу оросил,
За слезы матерей, за муку вдовью
Мы разочтемся, не жалея сил.
Смотрите: к небу, раздирая тучи,
Воздушные взмывают корабли!
Землетрясенья ль вал грядет ревучий?
Нет, это наши танки в бой пошли.
Во вспененные глянете ль просторы:
Не за горой ли там скользит гора?
Нет, то советские дымят линкоры,
То наши выплывают крейсера!
От грома пушек вздрагивают скалы,
И долу клонятся верхушки рощ…
Кавказцы! И для нас пора настала
Явить и мужество свое, и мощь!
Все – на коней! Взлетайте, братья, в седла
И устремляйтесь всем ветрам в обгон,
Чтоб заметался кровопийца подлый,
Поправший человечности закон.
Погибнет враг, – мы в том клянемся честью!
Мир подвиг наш запомнит на века!
Нам путь победы, славы и возмездья
Предначертала партии рука!
1941 г.
-----
РОЗАТА НА ПИРЕНЕИТЕ
От облачен пурпур
очи не отмества...
Тя призиви чува:
„Възмездие честно!”
Кръв вени облива
и буйства в сърцето:
„За братята мили!
За смъртни полета!”
И чуди се някой,
че, цяла пламтейки,
громи красотата
враг зъл в Пиренеи.
Вестящ отмъщение,
куршум, отлети ти!
Чудесни мишени –
сърца на фашисти!
И щом фанатици
Мадрид бомбардират,
сред битката бич си,
мил цвят на Сиера.
В свещен гняв обзета,
без милост, горещо
ти с щик и граната
гадината срещаш.
И нека изпусне
туй гибелно жило
и алени устни
вовек не униват!
И нека поетът
за тебе да пее,
след славна победа
ти в парка да грееш!
РОЗА ПИРЕНЕЕВ
От тучи багровой
Очей не отвесть ей...
Ей слышатся зовы:
„Возмездье! Возмездье!”
Кровь мечется в жилах
И буйствует в сердце:
„За братьев, за милых!
За муку, за смерть их!”
И в диво кому же,
Что, вся пламенея,
Хватает оружье
Краса Пиренеев.
Как вестник отмщенья,
О пуля, домчись ты!
Нет лучше мишени,
Чем сердце фашиста!
Когда изуверы
Бомбили Мадрид твой,
О роза Сиерры,
Ты ринулась в битву.
И, гневом объята,
Разя без пощады,
Штыком и гранатой
Ты встретила гада.
Пусть гибели жало
Тебя не достанет,
Цвет губ твоих алых
Пусть вечно не вянет!
Пусть слово поэта
Хранит твою юность,
Чтоб в славе победы
Ты в сад свой вернулась!
---------------------------------------------
Арон Копщейн
Руският и украински поет Арон Копщейн (Арон Иосифович Копштейн) е роден на 5/18 март 1915 г. в гр. Очаков, Херсонска губерния. Има прогимназиално образование, след което работи в завод. Първите си стихотворения публикува в заводската многотиражка. Пише творбите си на украински и на руски. През 1939 г. се записва в Московския институт по философия, литература и история, но няколко месеца по-късно отива доброволец на фронта. Автор е на стихосбирките „Хочемо, прагнемо, можемо” (1933 г.), „Розмова” (1934 г.), „Зростання” (1935 г.), „Вулиця Щорса” (1936 г.), „Джерело” (1937 г.), „Держава сонця” (1938 г.), „Радостный берег” (1939 г.), „Синее море” (1941 г.) и „Вибрані твори” (1941 г.). Загива в битка на 4 март 1940 г. в района на Суоярви, Петрозаводско направление, Финландия.
ПОЕТИ
До армията не харесвах разни
хармоники с пиянски дрезгав глас,
те сякаш с груби длани безобразно
махоркови искри жълтеят в нас.
Сега с души военни ний живеем,
мечтаем за театър, кино, стих,
сред строя тихичко „Катюша” пеем
(гласът на фронта трябва да е тих).
Да, пресметливи станахме и го;рки,
поезията рядко ни зове
и спорим за партенки и махорка,
тъй както бяхме чели стихове.
Но друга дружба, може би, не трябва,
освен възникналата в студ и мрак,
когато морен Николай Отрада
ми рецитира в поход Пастернак.
Ломеше пътят скалните оврази,
по него в маскировъчен халат
с объркано-възторжените фрази
възторжен войнски преход бе изпят!
Почти като дуел бе пътят труден
и в схватката със здрач и пустота
по хиляди пътечки ний ще бъдем,
за да не тъпчем пътя на света.
Какво за нас бе родната природа?
На оренбургски ниви клас щастлив,
на Днепър махмурлукът плодороден,
на ширна Волга разливът игрив.
Ни бури, ни порои, ни пожари
(такава я видяхме ние тук) –
тя бе за нас и Тверски булевард, и
алеята към моя институт.
Но в януари на четирдесета
поехме доброволци на война
в суровите финландски лед-полета
на непозната, чужда нам страна.
И днес не ща хармониките хорски
с пискливия прегракнал тъжен лъст.
Гордея се, че в ескадрон скиорски
аз рецитирах Пушкин наизуст,
че с изживяни войнствени порядки
и досега стихът е в моя взор,
обичам го, както децата сладко
и както мотористът свой мотор.
Прекъсва пулс, не можеш да се справиш,
измъчва те като пороен дъжд,
три дълги часа той не се оправя
и бръмва, забърборва изведнъж,
сърцето му пак тактове разменя,
уверен, непрекъсващ шум тръби,
напомня моето стихотворение,
което ще напиша, може би.
И вкъщи невредим ако се върна,
когато тук отмине двайсти бой,
ще се наспя добре, преди да зърна
поредния окоп на фронта мой.
Ще стана зъл и пресметлив, и зорък
като на пост (в наряд ще съм по мрак)
и не за хляб, за сол и за махорка,
за стихове ще спорим пак и пак.
Гръм батареен. Мълнии витаят.
А над землянката ни – дим и мраз.
„И вечен бой е! За покой мечтаем...”
Тъй Блок бе казал. Тъй ще кажа аз.
* „И вечный бой! Покой нам только снится...” – фрагмент от стихотворението на Александър Блок „На поле Куликовом”.
ПОЭТЫ
Я не любил до армии гармони,
Её пивной простуженный регистр,
Как будто давят грубые ладони
Махорочные блёстки жёлтых искр.
Теперь мы перемалываем душу,
Мечтаем о театре и кино,
Поём в строю вполголоса „Катюшу”
(На фронте громко петь воспрещено).
Да, каждый стал расчётливым и горьким:
Встречаемся мы редко, второпях,
И спорим о портянках и махорке,
Как прежде о лирических стихах.
Но дружбы, может быть, другой не надо,
Чем эта, возникавшая в пургу,
Когда усталый Николай Отрада
Читал мне Пастернака на бегу.
Дорога шла в навалах диабаза,
И в маскхалатах мы сливались с ней,
И путано-восторженные фразы
Восторженней звучали и ясней!
Дорога шла почти как поединок,
И в схватке белых сумерек и тьмы
Мы проходили тысячи тропинок,
Но мирозданья не топтали мы.
Что ранее мы видели в природе?
Степное счастье оренбургских нив,
Днепровское похмелье плодородья
И волжский нелукавящий разлив.
Ни ливнем, ни метелью, ни пожаром
(Такой её мы увидали тут) –
Она была для нас Тверским бульваром,
Зелёною дорогой в институт.
Но в январе сорокового года
Пошли мы, добровольцы, на войну,
В суровую финляндскую природу,
В чужую незнакомую страну.
Нет, и сейчас я не люблю гармони
Визгливую, надорванную грусть.
Я тем горжусь, что в лыжном эскадроне
Я Пушкина читаю наизусть,
Что я изведал напряженье страсти,
И если я, быть может, до сих пор
Любил стихи, как дети любят сласти, –
Люблю их, как водитель свой мотор.
Он барахлит, с ним не находишь сладу,
Измучаешься, выбьешься из сил,
Он три часа не слушается кряду –
И вдруг забормотал, заговорил,
И ровное его сердцебиенье,
Уверенный, неторопливый шум,
Напомнит мне моё стихотворенье,
Которое ещё я напишу.
И если я домой вернуся целым,
Когда переживу двадцатый бой,
Я хорошенько высплюсь первым делом,
Потом опять пойду на фронт любой.
Я стану злым, расчётливым и зорким,
Как на посту (по-штатски – „на часах”),
И, как о хлебе, соли и махорке,
Мы снова будем спорить о стихах.
Бьют батареи. Вспыхнули зарницы.
А над землянкой медленный дымок.
„И вечный бой. Покой нам только снится…”
Так Блок сказал. Так я сказать бы мог.
1940 г.
---------------------------------------------
Борис Богатков
Руският поет Борис Богатков (Борис Андреевич Богатков) е роден на 3 октомври 1922 г. в гр. Балахта, Красноярския край. Учи в градовете Ачинск, Красноярск и Новосибирск. През 1938 г. получава грамота от Всесъюзния преглед на детското литературно творчество, а първите му публикувани стихотворения са във в. „Ачинская газета” и сп. „Сибирские огни” през 1940 г., когато учи във вечерното отделение на литературния институт „Максим Горки”. През 1941 г. отива доброволец на фронта, но след тежко раняване през 1942 г. е демобилизиран. Няколко месеца работи в Новосибирск, публикува в местната преса, след което отново отива на фронта въпреки забраната на медиците. Печата стихове в дивизионния в. „Боевая красноармейская”. Загива на 11 август 1943 г. в с. Шилово, Смоленска област, повел своя взвод в атака. Посмъртно е награден с орден „Отечествена война”, I ст. През 1973 г. е издадена книгата „Единственная книга” с негови стихове.
ГОДЕН ЗА ВОЕННА СЛУЖБА
Утро бе нормално днес и точно.
Светъл делник есенен започна –
славен ден на бурен труд кипи.
Бдят тролеи, громолят трамваи,
някъде сирена звуци вае,
както винаги кръжат тълпи.
Ала днес на хората лицата
и на столицата красотата –
всичко сякаш с нови чувства бе,
към бойците с братска съм утеха:
за последен път в цивилни дрехи
крача под военното небе!
ГОДЕН
Все с утра идет чредой обычной.
Будничный осенний день столичный –
славный день упорного труда.
Мчат троллейбусы, гремят трамваи,
зов гудков доносится с окраин,
торопливы толпы, как всегда.
Но сегодня и прохожим в лица,
и на здания родной столицы
с чувствами особыми гляжу,
а бойцов дарю улыбкой братской:
я последний раз в одежде штатской
под военным небом прохожу!..
1941 г.
---------------------------------------------
Борис Котов
Руският поет Борис Котов (Борис Александрович Котов) е роден на 25 април 1909 г. в с. Пахотни Угол, Тамбовска област. Работи като секретар на селсъвет, преподавател в курсове за ликвидиране на неграмотността и миньор. Първите му публикувани стихотворения са от 1928 г., печата във вестници, алманаси и сборници като „Кочегарка”, „Новая деревня”, „Журнал крестьянской молодёжи”, „Социалистический Донбасс”, „Литературный Донбасс”, „Сдаем пробу”, „Комбайн” и „На-гора”. През 1942 г. е доброволец във Великата отечествена война, сражава се като минометчик в пехотата с чин сержант. Загива на 29 септември 1943 г. в боевете на фронта край Днепър. Приживе няма издадена стихосбирка, през 1953 г. излиза книга с негови стихове и писма. Посмъртно през 1944 г. му е присвоено званието Герой на Съветския съюз.
НАСТЪПВАНЕТО НА НОЩТА
Щом полските гарвани в сън се потулят
и въздухът в здрача е влажен и чист,
с изпитана скорост влак с въглища пълен
подкарва донецки добър машинист.
В откритата степ сред просторите сини
по мостове с лудо преплетена власт,
край ярки зелени семафори минал,
се шири донецкият въглищен пласт.
Трамвай закъсняващ по пътя потраква,
през парка разнася ракетен всецвет
и ниско над минната сграда на шахта
забързано следва трасе самолет.
Излизаме заедно – братя, другари,
ще срещнем в забоя таз пролетна нощ,
да рухнат пресовани въглища стари
с вовек непосилна за хората мощ.
Да екне нагрята под натиска лава,
затворена в лавата жар да кипи
и нашта шахтьорска небивала слава,
родена в забоите, дух да крепи,
където в нощ, будна от шум на мотори,
звънят вагонетки и пее подем...
И ето, в мъгливи задречни простори
настъпва припряният пролетен ден.
НАСТУПЛЕНИЕ НОЧИ
Когда засыпают грачи, успокоясь,
И воздух от сумерек влажен и чист,
С проверенной скоростью угольный поезд
Выводит донецкий седой машинист.
В раскрытую степь, в голубые просторы
По переплетам упрямых мостов
И мимо зеленых огней семафоров
Протянется уголь донецких пластов.
Трамвай, простучав по мосту с опозданьем,
Сквозь парк разноцветной ракетой плывет,
И низко над крышею шахтного зданья
Знакомою трассой спешит самолет.
Мы вместе выходим, два брата, два друга,
Мы встретим в забое весеннюю ночь,
Чтоб рухнул веками спрессованный уголь,
Который не в силах людей превозмочь.
Чтоб глухо гудела под натиском лава,
Металась зажатая в лавах жара
И добрая наша шахтерская слава,
Пройдя по ходкам, поднялась „на-гора”,
Где ночь беспокойна от гула моторов,
Где лязг вагонеток и песни побед...
И вот по туманным заречным просторам
Идет торопливый весенний рассвет.
1937 г.
---------------------------------------------
Борис Костров
Руският поет Борис Костров (Борис Алексеевич Костров) е роден през 1912 г. в Петербург. Пише поезия от ученическите години, първото си стихотворение публикува през 1932 г. в сп. „Резец”. Завършва литературния институт „Максим Горки”. Работи във в. „За колхоз” в гр. Остров, Псковска област. Публикува стихове в списания като „Звезда”, „Ленинград” и др. Автор е на стихосбирката „Заказник” (1941 г.). Доброволец е в Червената армия от началото на Великата отечествена война, бие се на различни фронтове, три пъти е раняван. През 1943 г. завършва танково училище и се връща на фронта като младши лейтенант. Загива след тежко раняване при щурмуването на гр. Крейцбург в Източна Прусия на 14 март 1945 г.
В АТАКА ЩОМ „УРА” ЗАГЛЪХНЕ
В атака щом „ура” заглъхне звук,
звезда в нощта обхожда небесата –
изглежда, че от вчера още тук
от моста каменен следиш водата.
Какво, какво усещаш в този миг?
Сърцето ти какви ли мисли свиват?
Окопи. Нощ. Привикнал съм войник,
на разузнаване сега отивам.
Но щастието е далеч! Река
на запад в долината бяга смело,
шарпнелът в каската ми е така
обикновено за войната дело.
КОГДА В АТАКЕ ОТГРЕМИТ „УРА”
Когда в атаке отгремит „ура”,
В ночи звезда скользнет по небосводу,
Мне кажется, что ты еще вчера
Смотрела с моста каменного в воду.
О чем, о чем ты думала в тот миг?
Какие мысли сердце полонили?
Окопы. Ночь. Я ко всему привык,
В разведку мы опять сейчас ходили.
Но как до счастья далеко! Река
Бежит на запад по долине смело,
А то, что шлем прострелен у виска,
Так это ведь обыденное дело.
1944 г.
---------------------------------------------
Борис Лапин
Руският поет, писател, публицист и преводач Борис Лапин (Борис Матвеевич Лапин) е роден на 17/30 май 1905 г. в Москва. Завършва Висшия литературен институт „Валери Брю¬сов” (1924 г.). Завършва Висшия литературен институт „Валерий Брюсов” (1924 г.). Пътува с геоботанически експедиции в много страни на Европа и Азия. През 1920 г. се включва в дейността на московската литературна група „Центрифуга”, а през 1922 г. организира свой литературен кръг. Превежда поезия от таджикски, персийски и други източни езици. Публикува поезия, проза и публицистика в издания като „Новый мир”, „Художественная литература”, „Люди, годы, жизнь” и др. Автор е на стихосбирките „Молниянин” (1922 г.), „1922-ая книга стихов” (1923 г.), на книгите с проза и документална проза „Повесть о стране Памир” (1929 г.), „Тихоокеанский дневник” (1929 г.), „Журналист на границе” (1930 г.), „Набег на Гарм” (1931 г.), „Двадцать дней в Индии” (1932 г.), „Разрушение Кентаи” (1932 г.), „Америка граничит с нами” (1932 г.), „Подвиг” (1933 г.), „Канал имени Сталина” (1934 г.), „1869 год” (1935 г.), „Рассказы и портреты” (1939 г.), на киносценариите „Сын Монголии” (1936 г.), „Его зовут Сухэ-Батор” (1938 г.) и др. През 1939 г. участва като военен кореспондент в битката при Халхин Гол, а от началото на Великата отечествена война е военен кореспондент на в. „Красная звезда” на Югозападния фронт. Загива на 19 септември 1941 г. в боевете край Киев.
ПЕСЕН НА АНГЛИЙСКИТЕ ВОЙНИЦИ
Войнико, своя труп гласиш
да диша, в примка бил,
учи кафето да вариш
на пестелив фитил,
учи без черните очи
и без надежди днес –
тъй смъртен час ще облекчиш
сред свой Бирнамски лес.
По войнски пасища пълзят
в бран крави и овци,
каруци мазни трополят
там с голи мъртъвци,
в калта лежи подпухнал труп
с взор в сянка, без живец,
под слънце, тежко като круп
на дорест див жребец.
Ще има, знам, след пролетта
обилен урожай
и не случайно в пустота
се чува кучи лай.
О, вий, верижни мъдреци,
разбирам вашта реч –
въстават тези мъртъвци,
а нас ни чака сеч.
И полеви мужик-орач
властта ще изоре,
в прахта като синчец по здрач
дан кървав ще сбере.
* В някои сайтове стихотворението погрешно се приписва на Ръдиард Киплинг в превод на Константин Симонов.
* Бирнамски лес – гора в графство Перт в Шотландия, спомената в пророчество от трагедията „Макбет” на Шекспир.
ПЕСНЯ АНГЛИЙСКИХ СОЛДАТ
Солдат, учись свой труп носить,
Учись дышать в петле,
Учись свой кофе кипятить
На узком фитиле,
Учись не помнить черных глаз,
Учись не ждать небес –
Тогда ты встретишь смертный час,
Как свой Бирнамский лес.
Взгляни, на пастбищах войны
Ползут стада коров,
Телеги жирные полны
Раздетых мертвецов,
В воде лежит разбухший труп,
И тень ползет с лица
Под солнце, тяжкое, как круп
Гнедого жеребца.
Должно быть, будет по весне
Богатый урожай,
И не напрасно в вышине
Собачий слышен лай.
О вы, цепные мудрецы,
Мне внятна ваша речь, –
Восстанут эти мертвецы,
А нас покосит меч.
И полевые мужики,
„Ворочая бразды”,
Вкопают в прах, как васильки,
Кровавых дел следы.
-----
СТЕП
За последен път гледам тази степ.
Как мъглива е шир така!
От ливаден цвят гълъбов просвет,
под тепе гора и река!
Степ е тоз живот – твой и мой омай –
волният живот с порив жив!
О, печална степ – тича в твоя край
в черната мъгла облак сив.
СТЕПЬ
Я в последний раз поглядел на степь.
Как туманна степь, широка!
Травяных лугов голубая цепь,
Под холмами лес и река!
Эта жизнь, как степь – твоя и моя –
Как свободна жизнь, широка!
Как печальна степь – на ее края
В черной мгле бегут облака.
1924 г.
---------------------------------------------
Борис Смоленский
Руският поет и преводач Борис Смоленски (Борис Моисеевич Смоленский) е роден на 24 юли 1921 г. в гр. Новохоперск, Воронежка област. Син е на известния журналист Мойсей Смоленски, безследно изчезнал след арестуването му през 1937 г. Учи в Института по воден транспорт. Автор е на балади, стихове за любовта и стихове за войната, но приживе не е публикувал нито едно свое стихотворение. Учил испански език, превежда голяма част от творчеството на Лорка. На 16 ноември 1941 г. поетът загива на Карелския фронт във Великата отечествена война. Повечето от стиховете му са изгубени. Негова поезия е включена в сборниците „Имена на поверке” (1963 г.) и „Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне” (1965 г.). Посмъртно излизат книгите с негови стихове и преводи „Стихи” (1976 г.) и „Моя песня бредет по свету” (2009 г.).
ЦЯЛА ВЕЧЕР АЗ ДНЕС ГОВОРЯ
Цяла вечер аз днес говоря,
в дим тютюнев задъхан, страдам
с мисли тъжни за някакви хора,
умрели много млади,
които сутрин или нощем бързо,
неочаквано и неумело
са умирали, без ред неравен да довършат –
недолюбили,
недоизказали се,
неживели...
Я СЕГОДНЯ ВЕСЬ ВЕЧЕР БУДУ
Я сегодня весь вечер буду,
Задыхаясь в табачном дыме,
Мучиться мыслями о каких-то людях,
Умерших очень молодыми,
Которые на заре или ночью
Неожиданно и неумело
Умирали, не дописав неровных строчек,
Не долюбив,
Не досказав,
Не доделав...
-----
СКИТА ВЯТЪР НА РАЗСЪМВАНЕ ПО ПЪТЯ
Скита вятър на разсъмване по пътя,
буди вятърът листа, треви, земи,
духа вятърът, като от рог е тътен,
брули се гора, река се задими.
Сякаш син ездач е, привечер се мята,
над реката вихри с гърлест рог гърмят –
скита вятър – първи вятър на зората,
скита вятърът на утрото без път.
БРОДИТ ВЕТЕР НА РАССВЕТЕ ПО ДОРОГАМ
Бродит ветер на рассвете по дорогам,
Будит ветер листья, травы, облака,
Дунул ветер, разнеслись раскаты рога,
Вздрогнул лес, и задымилася река.
Синим всадником промчится ранний вечер,
Пророкочет над рекой горластый рог, –
Бродит ветер – первый ветер на рассвете,
Бродит ветер на рассвете без дорог.
1938 г.
-----
ЕКСПРЕСЪТ ВИЕ, МРАЧЕН И ОТЧАЯН
Експресът ми вие, отчаян и мрачен,
искри до звездите разлял,
по теб се задъхвам, загледан към здрача,
в прозореца чело допрял.
Сърцето ще мине през митници много,
макар и на риба сред мрежа с копнеж.
И книга ще шепне, ветрец ще помогне,
и време ще мине, и ще разбереш.
ЭКСПРЕСС ЗАВЫВАЕТ, УГРЮМ И ОТЧАЯН
Экспресс завывает, угрюм и отчаян,
Чтоб искры до звезд дотряхнуть,
А я по тебе задыхаюсь ночами
И лбом прижимаюсь к окну.
И сердце пройдет через сотню таможен,
Хоть бьется как рыба, попав в перемет.
И книга расскажет, и ветер поможет,
И время покажет, и спутник поймет.
1939 г.
---------------------------------------------
Вадим Стрелченко
Руският поет Вадим Стрелченко (Вадим Константинович Стрельченко) е роден на 24 октомври/6 ноември 1912 г. в гр. Херсон, Южна Украйна. Първите си стихове отпечатва през 1929 г. в одеските издания „Шквал”, „Прибой” и „Вечерние известия”. От 1936 г. живее в Москва, учи в литературния институт „Максим Горки”. Публикува поезия в издания като „Молодая Гвардия”, „Литературная газета” и др. Автор е на стихосбирките „Стихи товарища” (1937 г.) и „Моя фотография” (1941 г.). По време на Великата отечествена война е доброволец в състава на народното опълчение. През януари 1942 г. загива в боевете близо до гр. Вязма, Смоленска област. Голяма част от литературното му творчество е изгубена.
ЗА ДА
Да забрави крадецът за своите кражби,
даже клас да не взема от нечий хамбар!
И стопанин житейския път да опазва,
а не песът му, не и ръждив катинар!
За да бъде в труда си работникът славен
над машини, строежи, платна!
То зидарят не е само камък прибавен,
а рибарят не е само трал във вода.
За да трупа пазарът след клетви лъжливи
за парици нищожни, добити без труд,
сред боклука трошици, съвсем справедливо
бързо птиците после да ги отнесат!
Да не носят монетите лесни облаги,
да са ордени трудови в нашия дом!
Да се носят от люлката писъци благи,
след това да не свършва животът със стон!
Да делим – само зиме и лете –
земен спор на държавата! А ако не, то
да се пръснем в небето, разбили планетата
на множество малки и злобни планети!
Затова по земята тържествено бродим,
затова протръбила е бойна тръба.
...И на тази зелена земя аз не мога
да съм уличен просещ певец по съдба!
ЧТОБЫ!
Чтоб воришка свои позабыл дороги,
Даже колоса в поле украсть не мог!
Чтоб лопата хозяина на дороге
Охраняла, а не пес и замок!
Чтоб над вывесками, парусами, станками
Был работник славен в труде!
Ибо каменщик – это не только камень,
А рыбак – не только сети в воде.
Чтобы от базара, от клятвы лживой,
Мелких денег, схваченных без труда, –
Сор да крошки остались, и торопливо
Унесли бы их птицы навсегда!
Чтобы монеты не знаком наживы ржавели,
А сияли орденами труда!
Чтобы, писком начатая в колыбели,
Стоном жизнь не кончалась никогда!
Чтоб делить – только зиме и лету
На державы землю! А если нет –
Расплывемся по небу, разбив планету
На множество маленьких злобных планет!
Вот зачем мы идем по земле, торжествуя,
Вот о чем трубит боевая медь.
...И на этой зеленой земле не могу я
Равнодушно, как нищий уличный, петь!
1935 г.
---------------------------------------------
Валентин Шулчев
Руският поет Валентин Шулчев (Валентин Иванович Шульчев) е роден на 3 май 1914 г. в с. Староюрево, Тамбовска губерния. Пише стихове от ученическите години. Завършва филологическия факултет на Воронежкия педагогически институт. Работи като учител по руски език и литература. Публикува поезия в областните вестници и в издания като „Подъем”, „Красная новь”, „Новый мир”, „Молодая гвардия”, „Молодой колхозник”, „Тамбовская правда”, „Красноармеец и краснофлотец”, „Красная Армия” и др. От първите дни на Великата отечествена война е на фронта. Пленен е от фашистите, за опит за бягство е осъден на разстрел, но отново бяга. От началото на 1942 г. се сражава в редовете на Дмитровския партизански отряд в Курска област и извършва диверсионни акции в тила на врага. Загива на 21 февруари 1943 г. в боевете край курското с. Меркуловка, спасявайки свой ранен другар. В гимнастьорката му е открита тетрадка с негови стихотворения, публикувани посмъртно през 1960 г. в книгата „Жить, побеждая”. Негови стихове излизат в поетични сборници и христоматии като „Слово бойца: стихи поэтов-фронтовиков”, „День поэзии”, „Час мужества”, „Литературное краеведение”, „Мужество. Литературные родники Тамбовского края”, „Имена на поверке” и др.
ПЪТЯТ НА ЗАПАД
Над реката просторна притичваше пътят
край пожари и бледа трептяща мъгла.
И над него се мяркаха строго и смутно
на пречупени борове криви стъбла.
Там разбитите танкове в мрака лежаха
и оръдия смачкани с неми дула.
Над земята разрита останки топяха
обгорели вериги, звена, колела.
Над разломни ъгли на стоманени рани,
над потъпкан от битките горски превал
доизгаряше тягостно мътният пламък
и изстиваше сив разтопил се метал.
Дим се люшкаше, дълги окопи димяха,
над пожарища стелеше дим полоса.
И небето далечно сурово следяха
неподвижните немски войнишки лица.
Равносметка се прави и срокът притиска,
сякаш кораб съдбовен, разбит в плитчини.
В гроб просторен земята ни родна на изток
се превърна за грабещи нови земи.
Туй разплата за нашите кърви и плач е.
Днес напредва пехотата, тъпче снега.
И на запад съветски бомбардировачи
и съветските танкове тласкат врага.
И сега по шосета, гори и поляни,
подминавайки храсти, дерета, блата,
се задават от димни гори партизани
и над тях като флагове пламват цветя.
ДОРОГА НА ЗАПАД
Над просторной рекой пробегала дорога
Мимо зарев и рваной трепещущей мглы.
И над нею маячили хмуро и строго
Переломанных сосен кривые стволы.
Там валялись разбитые смятые танки,
Пушки немо, как бревна, лежали вразброс.
И над талой землей громоздились останки
Обгорелых лафетов, цепей и колес.
И над сталью, над башен косыми углами,
Над деревьями, сбитыми в тесный привал,
Умирало тяжелое мутное пламя,
И, чадя, раскаленный металл остывал.
Дым качался и падал в окопы и щели,
И по выжженным рощам стелился космат.
И в далекое небо сурово глядели
Неподвижные лица немецких солдат.
Так вершится итог и кончаются сроки,
И разбитое судно садится на мель.
И просторной могилой земля на востоке
Обернулась любителям новых земель.
Так приходит расплата за кровь и за слезы.
Шла пехота вперед, приминая снега.
И на запад советские шли бомбовозы,
И советские танки теснили врага.
И уже на шоссе, на лесные поляны,
Покидая овраги, болота, кусты,
Выходили из дымных лесов партизаны,
И над ними знамен загорались цветы.
1942 г.
---------------------------------------------
Варвара Наумова
Руската поетеса и преводачка Варвара Наумова (Варвара Николаевна Наумова) е родена през 1907 г. в Санкт Петербург. Завършва Ленинградския държавен университет. Редактор е в сп. „Литературная учёба” и сп. „Звезда”, участва в геоложки експедиции на Крайния север, работи в Държавния педагогически институт на народите от Севера. Публикува поезия в списания и литературни сборници като „Ленинград”, „Звезда”, „Литературный современник”, „Солнце над чумом”, „Север поет” и др. Авторка е на стихосбирката „Чертёж” (1932 г.) и на книгата с преводи от евенски език „Сулакичан” (1940 г.). Подготвя и стихосбирката „Весна в Тикси” (поетичният цикъл е написан през 1935 г., но книгата излиза чак през 1961 г.). По време на Великата отечествена война участва в строителството на отбранителните укрепления на Ленинград. Умира от глад в края на 1941 г. в обсадения Ленинград. Нейни стихове са включени в литературни сборници като „Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне”, „Победа. Стихи военных лет. 1941-1945” и др.
ОТ СИНЕВАТА МЛАДА НА НЕБЕТО
От синевата млада на небето
очи притварям. Времето тече,
с магията на прежна пролет, ето,
светът отново ме към теб влече.
... Назад летят поля и речни диги,
и дънери в чернеещ въглен мрак,
и вятър лек постройката застига,
където сме на светлия й праг.
Ту сякаш на колене се притайва,
ту пак се вдига към небесен рът,
гората пролетна глава замайва,
заобикаля в края този път.
Във вените ни ясен звук се рони,
възпява срещата тържествен сън;
обхожда влакът неизвестни зони,
света ни честват колелата с гръм.
Но ние бяхме твърде сходни, крепко
упорство наслои съдбата в нас,
затуй разминахме се с теб. И все пак –
аз знам – дори в последния ми час,
забравяйки житейските несгоди,
ще искам с теб отново да вървим,
да чуя призива на парахода,
да видя над води в небето дим.
И в сетен миг, израсла над покоя,
шумяща сред небесните недра,
безгрижна, пролетна, зелена моя,
до прага ми ще зашуми гора.
БЫВАЕТ, СИНЬЮ НЕБА МОЛОДОГО
Бывает, синью неба молодого
Ослеплена, сомкну глаза – и вот
Весь мир весной давнишней околдован,
И вновь она меня к тебе зовет.
…Бегут назад поля, речные дамбы
И сухостой, чернеющий углем,
И легкий ветер залетает в тамбур,
Где у подножки мы стоим вдвоем.
То словно опускаясь на колени,
То снова поднимаясь до небес,
Мелькает, кружит голову весенний
Края дороги обступивший лес.
И в наших жилах самым вешним звоном
Поет внезапной встречи торжество,
И поезд, мчась по неизвестным зонам,
Колесным звоном чествует его.
Но были мы с тобою слишком схожи
Своим упрямством и судьбой самой
И не сжились поэтому. И все же –
Я знаю – даже в час последний мой,
Забот обычных забывая годы,
Я захочу хоть раз еще с тобой
Услышать дальний голос парохода,
Увидеть дым меж небом и водой.
И выросший в единое мгновенье,
Шумя и поднимаясь до небес,
Зеленый мой, веселый мой, весенний
У самых окон замелькает лес.
1940 г.
---------------------------------------------
Василий Кубаньов
Руският поет и журналист Василий Кубаньов (Василий Михайлович Кубанёв) е роден на 13 януари 1921 г. в с. Орехово, Курска област. Публикува поезия в литературния печат от 1935 г., през 1936 г. получава първата си поетична награда. Завършва средно образование в гр. Мичуринск, Тамбовска област (1938 г.). Сътрудничи на вестниците „Мичуринская правда” и „Будь готов”. Работи като учител в начално училище и като журналист във в. „Новая жизнь”. През 1941 г. завършва авиационно училище в гр. Кирсанов и отива на фронта, но заболява. Написал е няколкостотин стихотворения, но приживе няма издадена стихосбирка. Умира на 6 март 1942 г. в гр. Острогожск, Воронежка област. След смъртта му фашистка бомба разрушава дома му и болшинството от ръкописите му са унищожени.
ПЪРЗАЛЯНЕ
На полето, пшеница жълтило,
впряг вълнист устремил в светъл бяг,
пелена мек и пухкав разстила
тоз сребреещ искрящ весел сняг.
В студ момци и девойки се возят,
ярки макове бузи красят.
Разрешиха с коне на колхоза
на пързалка да се веселят.
Като лебеди литват шейните,
като вятър снежецът кръжи.
От реката далечна долита
на пързалката смях закачлив.
Роши вятърът конските гриви
и в главите ни огън пламти.
Сякаш сън е, девойка щастливо
светли думи на момък шепти.
КАТАНЬЕ
На поля, где желтела пшеница,
Вдаль направив волнистый разбег,
Пеленою пушистой ложится
Серебристый, искрящийся снег.
Щеки парней горят от мороза,
Щеки девушек – мака красней.
Разрешил председатель колхоза
На катанье им взять лошадей.
Понеслись, словно лебеди, сани,
Вихрем кружится около снег.
И от речки далекой с катанья
Вдаль задорный разносится смех.
Ветерок треплет конские гривы,
И пылает в жару голова.
Как во сне, улыбаясь счастливо,
Шепчет девушка парню слова.
1936 г.
---------------------------------------------
Виктор Лузгин
Руският поет Виктор Лузгин загива на фронта през 1945 г. Биографични данни за него не са съхранени.
ВСТЪПЛЕНИЕ
Стара моя фронтова тетрадка,
в боеве пропита с кръв без край,
разгласявам твоите загадки,
руското упорство разгадай.
Възкреси забулените дати,
допиши до края ред велик,
опиши изцяло тоз превратен
светъл лик на руския войник.
Ще се вдигне той, но не витяз е,
в битки приказни участвал мъж.
Той е с автомат и с прашна каска,
във военен плъстен е ботуш.
ВСТУПЛЕНИЕ
Фронтовая старая тетрадка
Кровью перемочена в бою.
Как упрямства русского разгадку,
Я тебя огласке предаю.
Воскреси задымленные даты,
Допиши сегодня до конца
Светлый облик русского солдата
До последней черточки лица.
Встанет он не витязем из сказки,
Побывавшем тыщу раз в боях.
С автоматом, в запылённой каске,
В кирзовых армейских сапогах.
---------------------------------------------
Владимир Аврушченко
Руският поет, публицист и преводач Владимир Аврушченко (Владимир Израилевич Аврущенко) е роден на 4/17 юни 1908 г. в гр. Ямпол, Подолска губерния. Първото му публикувано стихотворение е в харковски комсомолски вестник през 1925 г. Учи във Висшите литературни курсове, завършва литературния институт „Максим Горки”. Публикува поезия във вестниците „Комсомольская правда”, „Литературная газета”, „Крестьянская газета”, в списания като „Огонёк”, „Молодая гвардия”, „Новый мир”, „Октябрь” и др. През 1928 г. е осъден на 3 години затвор по скалъпено дело за съучастие в изнасилване, освободен е предсрочно. От 1930 до 1932 г. работи във в. „Красноармейская радиогазета”. От началото на Великата отечествена война е доброволец на фронта, служи като техник интендант, кореспондент на в. „Боевой поход” и старши политически ръководител. Пише текстове за червеноармейски песни. Има над 100 публикувани в пресата стихотворения и над 50 поетични преводи на руски от украински, белоруски и осетински език. Автор е на стихосбирките „Четвёртый батальон” (1932 г.), „Полтава” (1935 г.), „Сады” (1937 г.) и на книгите с очерци „Фабрика на запруде” (1931 г.) и „На переломе” (1933 г.). През септември 1941 г. е пленен от фашистите на Югозападния фронт близо до с. Пирятино, Полтавска област, и загива в жестока смърт, стъпкан от танк. През 1971 г. посмъртно излиза стихосбирката му „Клятва”, през 1976 г. негови стихове са включени в литературния сборник „Строка, оборванная пулей”.
ПЛАМТЯТ КРАЙ НАС ВЕЛИКИ ПЕТИЛЕТКИ
Пламтят край нас велики петилетки.
Бунтовно вятърът на времето гърми,
със златен знак към бъдещето светкащ,
търкаля огнените ни вълни.
Кръвта ни пее, руйнала безстрашно,
по земните артерии шуми.
Дори и в крематориум горящи,
със страшни димни пламъци горим.
И в тръбен тътен преден ден творяхме –
трудолюбив, спокоен и жесток,
когато кули наблюдателни строяхме
с готов на запад и на изток скок.
В легендите вовеки ще останем.
Над костите на мъртвите бойци
издигнахме, изграждахме от мрамор
високите си слънчеви дворци.
И ден след ден бе пътят ни отрада,
под нашите крака бе пътят стръв.
Прахът ни горд скрепил бе нови сгради
и тухлите набъбваха от кръв.
Светът въстана над земята сива,
платната здрави над вода плющят –
зелени, радостни, и песен дивна
в душите ни умрели се разлива,
за нас, за мъртвите, гърми салют.
Сред сянката на знамената-птици
лежи боецът наш, склопил очи,
в които, може би, димът струи си,
но бурята ще се отдалечи.
Той спи. На времето потоци лумват.
Сънувам в тихия напрегнат ден,
че ти четеш, другарю, тези думи
и светъл дар е споменът за мен.
ГОРИТ ОГОНЬ ВЕЛИКИХ ПЯТИЛЕТИЙ
Горит огонь Великих Пятилетий.
А Ветер Времени, бунтуя и гремя
Червонным знаком будущее метит,
И катит волны нашего огня.
То наша кровь поет не умолкая,
Шумя по всем артериям земным.
Мы, даже в крематории сгорая,
Каким-то грозным пламенем горим.
И в громе труб придет наш день вчерашний,
Трудолюбив, спокоен и жесток,
Когда мы строили сторожевые башни
С бойницами на запад и восток.
В легендах лет мы будем незабвенны.
На трупах наших умерших бойцов
Мы воздвигали мраморные стены
Своих высоких, солнечных дворцов.
День ото дня наш путь был неустанней,
От наших ног – дороги горячи.
Наш гордый прах скрепил фундамент зданий,
И кровью набухали кирпичи.
И мир восстал по-новому над сушей
И над водой, где крепкий парус крут, –
Такой зеленый, радостный, певучий! –
Он льется в наши умершие души,
И мертвым, нам он отдает салют.
В тени знамен, нахохленных, как птицы,
Лежит боец, смежив свои глаза,
В которых, может быть, еще дымится
И чуть заметно движется гроза.
Он спит. И времени текут потоки.
И в напряженной снится тишине,
Что ты, мой друг, читаешь эти строки
Как лучший дар, как память обо мне.
1934 г.
---------------------------------------------
Владимир Чугунов
Руският поет Владимир Чугунов (Владимир Михайлович Чугунов) е роден на 22 април/5 май 1911 г. в селището Иланская, Красноярския край. Пише стихове от детските си години. От юношеските си години работи в Анджеро-Судженските мини. Завършва Томския геоложки институт (1935 г.). Публикува стихове, разкази и очерци във вестници и списания като „Борьба за уголь”, „Большевистская смена”, „Советская Сибирь”, „Красное знамя”, „Сибирские огни” и „Будущая Сибирь”. Работи в Новосибирск и на обекти в Казахстан. Доброволец е от началото на Великата отечествена война, участва като командир на стрелкови взвод в Курската битка. Автор е на стихосбирката „Горючий камень” (1939 г.). Загива на 5 юли 1943 г. в боевете край с. Безлюдовка, Белгородска област.
КУКУВИЦА
Куршум над моята глава изсвири,
случаен ли, прицелен ли бе той?
Натегнат като струна бе на лира
пронизаният с изстрела покой.
Сега куршумът ме отмина тука,
успокои сърцето своя хор,
в гората вечна весело закука
самотна кукувица върху бор.
Народната поличба е чудесна:
че сто години ще делим със смях
на буря ярост и на слънце песни,
с които свети руската земя.
КУКУШКА
Над головою пуля просвистела;
Шальная иль прицельная она?
Но, как струна натянутая, пела
Пронизанная ею тишина.
Меня сегодня пуля миновала,
Сердцебиенье успокоив мне,
И тот же час в лесу закуковала
Веселая кукушка на сосне.
Хорошая народная примета:
Нам жить сто лет, напополам деля
Всю ярость бурь и солнечного света,
Чем так богата русская земля.
15 апреля 1943 г.
-----
СЛЕД БОЯ
С теб, другарю, боят щом отмине,
дим барутен щом ни натежи,
да погледнем към небето синьо –
облак над главите ни кръжи.
И в затихващия оръдеен тътен
с цялата страна, народ велик,
в караула почетен да бъдем
редом над убития войник.
ПОСЛЕ БОЯ
Хорошо, товарищ, после боя,
Выдыхая дым пороховой,
Посмотреть на небо голубое –
Облака плывут над головой…
И в затихшем орудийном гуле,
Что в ушах моих еще звенит,
Вся страна в почетном карауле
Над убитым воином стоит.
10 мая 1943 г.
---------------------------------------------
Владимир Шчировский
Руският поет Владимир Шчировски (Владимир Евгеньевич Щировский) е роден през юли 1909 г. в Москва в семейството на царски съветник в оставка. Завършва музикално училище в Харков. Пише стихове от ученическите си години, посещава кръжока „Прорыв”. През 1926 г. става студент в Ленинградския университет, но през 1927 г. е изключен заради дворянския му произход. Работи като писар, оксиженист, редактор на радиопрограми и ръководител на самодейни кръжоци. Приживе не е отпечатано нито едно негово стихотворение. Загива като армеец през юли 1941 г. от пряко попадение на немски снаряд близо до гр. Геническ в Украйна. Много от творбите му са изгубени. Името му става известно след публикация на Евгени Евтушенко в сп. „Огонек” от 1989 г. Първата книга с негови стихотворения „Танец души” излиза през 2007 г.
ВСЕЛЕНАТА НЕ ЩЕ ПРЕГЪРНА
В захлас вселената превратна
не ще обгърна с волна гръд,
затворен съм сред глуха капка,
към друга капка няма път.
ВСЕЛЕННУЮ Я НЕ ОБЛАПЛЮ
Вселенную я не облаплю –
Как ни грусти, как ни шути,
Я заключен в глухую каплю –
В другую каплю – нет пути.
1938 г.
-----
НИЩОТО
То, нищото... Ще разпростре
пред любопитство страшна граница...
Макар и с тъмно битие,
със заповядано съзнание.
Изтля герой – бодил цъфти.
Смъртта заражда плод в живота.
Пороят, съживил зърното,
върви по сушави следи.
НИЧТО
Ничто… Пусть пролегло оно
Для любопытства грозной гранью…
Пусть бытие его темно
И заповедано сознанью.
Истлел герой – возрос лопух.
Смерть каждой плоти плодотворна.
И ливни, оживляя зерна,
Проходят по следам засух.
1941 г.
---------------------------------------------
Владислав Занадворов
Руският поет и писател Владислав Занадворов (Владислав Леонидович Занадворов) е роден на 15/28 септември 1914 г. в гр. Перм. Пише стихове от 1929 г., първите му поетични публикации са от 1932 г. в сп. „Штурм”. Завършва геологическия факултет на Пермския университет (1940 г.). Участва в геологически експедиции в Казахстан, на Колимския полуостров и зад Полярния кръг. Член е на ленинградската литературна група „Резец”. Публикува стихове в алманасите „Прикамье”, „Уральский современник” и „Омский альманах” и в издания като „Большевистская смена”, „Звезда”, „Тагильский рабочий” и др. Завършва военна подготовка и като младши лейтенант командва минометно подразделение на фронта. Автор е на повестта „Медная гора” (1936 г.) и на стихосбирката „Простор” (1941 г.). Посмъртно излизат книгите му с поезия и проза „Походные огни” (1945 г.), „Преданность” (1946 г.), „Избранные стихи и рассказы” (1953 г.) и „Ветер мужества” (1953 г.). Загива на 28 ноември 1942 г. в боевете край с. Русаково, Ростовска област.
ВОЙНА
Ти не знаеш, мой сине, какво е война!
Тя не е сред полето на боя огнище,
не е смелост и смърт. Тя е бурна вина,
всяка капка с решителен израз насища.
Тя от ден на ден пясък изсипва в блиндаж,
тя е нощен обстрел с ослепяваща сила;
тя е болка, разкъсваща мозъка наш;
тя е моята младост, в окопи изгнила;
тя е пътища мръсни, немилост сама,
безприютни звезди на нощувки окопни;
тя е с кръв напоените мои писма,
в здрача писани криво на твърд на винтовка;
тя в живота ни кратък е сетна зора
над земята разровена. В орис незнайна
под снаряди и бомби в жестока игра
на полето на боя е смърт всеотдайна.
ВОЙНА
Ты не знаешь, мой сын, что такое война!
Это вовсе не дымное поле сраженья,
Это даже не смерть и отвага. Она
В каждой капле находит свое выраженье.
Это – изо дня в день лишь блиндажный песок
Да слепящие вспышки ночного обстрела;
Это – боль головная, что ломит висок;
Это – юность моя, что в окопах истлела;
Это – грязных, разбитых дорог колеи;
Бесприютные звезды окопных ночевок;
Это – кровью омытые письма мои,
Что написаны криво на ложе винтовок;
Это – в жизни короткой последний рассвет
Над изрытой землей. И лишь как завершенье
Под разрывы снарядов, при вспышках гранат
Беззаветная гибель на поле сраженья.
1942 г.
---------------------------------------------
Всеволод Багрицкий
Руският поет и литератор Всеволод Багрицки (Всеволод Эдуардович Багрицкий) е роден през 1922 г. в Одеса. Син е на поета Едуард Багрицки. От 1940 г. учи в Московския държавен театрален институт. Литературен консултант е на в. „Пионерская правда”, известно време работи във в. „Литературная газета”. Приживе е публикувал само няколко стихотворения. През 1942 г. е назначен в армейския вестник „Отвага” на Втора ударна армия на Волховския фронт. Загива на 26 февруари 1942 г. в с. Дубовик, Ленинградска област, при изпълнение на бойна задача.
БЕЗ ДА СЕ СЪБЛИЧАМ, ПРЕЖИВЯВАМ
Без да се събличам, преживявам,
на изгнила слама спя,
на премръзнал просяк къшей давам,
в смут разпъдил дразнещия глад.
Вкочанен, от вятъра се крия
край загиналите имена,
от дома си вест не ще открия,
дрипите за черен хляб меня.
Два пъти на ден смъртта ме тайнства,
бъркам планове, числа, размах,
и ликувам, че дори до двайсет
не живях.
МНЕ ПРОТИВНО ЖИТЬ НЕ РАЗДЕВАЯСЬ
Мне противно жить не раздеваясь,
На гнилой соломе спать.
И, замерзшим нищим подавая,
Надоевший голод забывать.
Коченея, прятаться от ветра,
Вспоминать погибших имена,
Из дому не получать ответа,
Барахло на черный хлеб менять.
Дважды в день считать себя умершим,
Путать планы, числа и пути,
Ликовать, что жил на свете меньше
Двадцати.
-----
ПАДНА ТОЙ СРЕД БОЯ ПЪРВИ
Падна той сред боя първи,
облаци пълзят сега...
Тъмно горско слънце къ;рви
донадвисва над врага.
Падна, носят го войници
през стаените треви...
С песен го изпращат птици,
свеждат кленове глави.
ОН УПАЛ В НАЧАЛЕ БОЯ
Он упал в начале боя,
Показались облака…
Солнце темное лесное
Опускалось на врага.
Он упал, его подняли,
Понесли лесной тропой…
Птицы песней провожали,
Клены никли головой.
1938 г.
-----
НЯМА ДА ЖИВЕЕМ КАТО РОБИ
Няма робство тук власт,
ний – родени в Русия,
туй съдба е за нас,
непокорност и сила.
НАМ НЕ ЖИТЬ, КАК РАБАМ
Нам не жить, как рабам,
Мы родились в России,
В этом наша судьба,
Непокорность и сила.
Не позднее 23 декабря 1941 г.
---------------------------------------------
Всеволод Лобода
Руският поет Всеволод Лобода (Всеволод Николаевич Лобода) е роден през 1915 г. в Киев. Съчинява стихове и разкази от 10-годишен. От 1930 г. учи във фабрично-заводската школа към Шчелковския химически комбинат, през 1935 г. постъпва в литературния институт „Максим Горки”. Сътрудничи със стихове и статии на сп. „Литературная учеба”, в. „Пионерская правда” и сп. „Костер”, работи като журналист във в. „Кузница”, сп. „Высшая техническая школа” и в радиото. През Великата отечествена война от 1941 г. е картечар и артилерист, публикува стихове и текстове за песни в дивизионния вестник. Загива на 16 октомври 1944 г. край гр. Добеле в Латвия.
НАЧАЛОТО
Гората се разцепва с вой,
разбой притуря.
Под клоните дула безброй
обдишват буря...
И стволове, и люде – в жар,
но ний сме мощни.
Крещим към мерника: „Другар,
уцелвай още!”
Земята тропот глух заля.
Каква е сила –
горички, ручеи, поля
размесва в жило!
И ето, към победен склон
след рота рота
ту пълзешком, ту на бегом
лети пехота.
НАЧАЛО
Лес раскололся тяжело,
Седой и хмурый.
Под каждым деревом жерло
Дышало бурей…
Стволам и людям горячо,
Но мы в азарте.
Кричим наводчикам: „Еще,
Еще ударьте!..”
Дрожит оглохшая земля.
Какая сила
Ручьи, и рощи, и поля
Перемесила!
И вот к победе прямиком
За ротой рота
То по-пластунски, то бегом
Пошла пехота.
13 сентября 1944 г.
---------------------------------------------
Вячеслав Афанасиев
Руският поет и журналист Вячесляв Афанасиев (Вячесляв Николаевич Афанасьев) е роден на 28 септември/11 октомври 1903 г. в гр. Тамбов. Учи в Тамбовския педагогически колеж „К. Ушинский” и във факултета за източни езици в Далекоизточния университет във Владивосток (1926 г.). От 1922 до 1938 г. работи на комсомолски обекти в Далечния изток. Член е на Съюза на съветските писателите (1934 г.). Сътрудничи активно на централния и периодичния печат, публикува поезия във вестници, списания и алманаси като „Литературный альманах”, „Красное знамя”, „Октябрь”, „На рубеже” и др. През 1930 г. работи във в. „Амурская правда”, през 1931 г. е кореспондент на в. „Тихоокеанская звезда”, представител е на далекоизточната секция на Съюза на писателите на СССР в Приморска област, оглавява литературното обединение „Красное знамя”. От първите дни на Великата отечествена война е в редиците на народното опълчение, участва в боевете за защитата на Москва и в партизанското движение в Смоленска област. Автор е на стихосбирките „Восток” (1935 г.), „Стихи” (1938 г.) и „Приморье” (1939 г.), след смъртта му излизат книгите с негова поезия „Стихи” (1957 г.), „Лирика” (1963 г.), „Избранное” (1970 г.) и „Имена на поверке” (1975 г.). Загива в боевете за освобождението на Смоленск през втората половина на септември 1943 г.
ТАМ, СЛЕД ОГНЕНИТЕ ЛОСОВЕ
Там, след огнените лосове
и наяве, и насън
есенни стрели с лъч носят се,
свирят в синия бездън.
Просвистяха, пак разсъмваща
тишина шурти към слух.
Само, надалече лумнала,
песен нечия дочух.
Неспокойно и изгарящо –
сред сърцето мил рефрен:
младостта ми ли прекарана
се завръща пак при мен?
Нека пътят й е паметен...
Друже, приближи до нас!
Колко думи са неказани,
колко песни чакат глас!
ВСЛЕД ЗА ОГНЕННЫМИ ЛОСЯМИ
Вслед за огненными лосями,
В сновиденье ль, наяву ль,
Золотые стрелы осени
Просвистели в синеву.
Просвистели, и рассветная
Вновь струится тишина.
Только издали заветная
Чья-то песня мне слышна.
Беспокойное и жгучее –
Что там в сердце, в глубине:
Или молодость кипучая
Возвращается ко мне?
Что ж,'пути ей не заказаны...
Друг далекий, подходи!
Сколько слов еще не сказано,
Сколько песен впереди!
1941 г.
---------------------------------------------
Георгий Суворов
Руският поет и писател Георги Суворов (Георгий Кузьмич Суворов) е роден на 19 април 1919 г. в с. Краснотуранско, Красноярския край. Завършва Абаканския педагогически техникум (1937 г.) и едновременно работи като селски учител. През 1939 г. постъпва във факултета по руски език и литература при Красноярския педагогически институт, членува в литературното обединение към в. „Красноярский рабочий”. През 1941 г. отива на фронта, с чин лейтенант командва взвод. Публикува стихове във вестници и списания като „За Родину”, „Звезда” и „Ленинград”. Приживе няма издадена стихосбирка. Загива на 14 февруари 1944 г. в боевете край р. Нарва. През 1944 г. излиза книгата с негови стихове „Слово солдата”. Посмъртно е приет за член на Съюза на писателите на СССР.
ПРЕД АТАКАТА
Сърца пред полет – огнени са птици.
Сега гневът им вдига ален смерч.
Сега врага ще го застигне смърт,
сега ще млъкне звяр хилядолицен.
Сърца пред полет. Взор пронизва зрака.
В ръка гранатата. Не смее враг
главата с лишеи да вдигне пак.
Смъртта в окопи черни фрицът чака.
Сърца пред полет. Пръсти на цевта.
Свещено кръвно дело пред света
през мрак и дим бойците ще постигнат.
Сърца пред полет. Ще сломим врага!
Четиристенни щикове сега
над нощ зора златиста ще издигнат.
ПЕРЕД АТАКОЙ
Сердца на взлете – огненные птицы.
Сейчас взметет их гнева алый смерч.
Сейчас падет врагу на шею смерть,
Сейчас умолкнет зверь тысячелицый.
Сердца на взлете. Взор не замутится.
Рука – к гранате. И врагу не сметь
Поднять голов позеленевших медь.
В окопах черных ждут кончины фрицы.
Сердца на взлете. Пальцы на цевье.
Сейчас за дело кровное свое
Пойдут бойцы сквозь мрак и сгустки дыма.
Сердца на взлете. Смолкните, враги!
Сейчас четырехгранные штыки
Над ночью золотой рассвет подымут.
1942 г.
-----
СЕГА СОНЕТИТЕ НЕ СА НА МОДА
Сега сонетите не са на мода –
ограничени, с тесен колорит,
сантиментални в своята природа –
поетът в четирнайсет реда свит...
Така да бъде. Нека глуми кретат.
На кедър стар ти с обновен просвет
сонет за похода твори, поете,
и с нов светлик ще заблести сонет.
Ти в четирнайсет светли реда с блик
на жива епопея дай картинка...
И всяка дума, всеки ред е вик.
Сонетът зъл снаряд е по врага,
на шията на враг коварен примка,
кръв алена, пламтяща на снега.
ХОТЯ ТЕПЕРЬ СОНЕТЫ И НЕ В МОДЕ
Хотя теперь сонеты и не в моде –
Узки, тесны, простора мысли нет,
Сентиментальны по своей природе,
В четырнадцати строчках сжат поэт…
Пусть будет так. Пусть небылицы бродят.
На старый кедр пролей ты новый свет, –
Поэт, скажи сонетом о походе,
И по-иному заблестит сонет.
В четырнадцать чеканных светлых строк
Вложи времен живую эпопею…
И что ни слово, ни строка – рывок.
Сонет – снаряд смертельный по врагу,
Петля врагу кровавому на шею,
Кровь, пламенеющая на снегу.
1942 г.
---------------------------------------------
Давид Каневский
Руският поет Давид Каневски (Давид Исаакович Каневский) е роден през 1916 г. в гр. Лохвица, Полтавска област. Завършва школа за фабрично-заводско обучение. Работи в Харковския електромеханичен завод. Публикува поезия и журналистически материали в местните вестници. През 1937 г. постъпва в историческия факултет на Харковския университет. Доброволец е във Великата отечествена война, воюва като капитан. Кореспондент е на армейските вестници „Мужество” и „Советский пилот”. Автор е на стихосбирките „Родная улица” (1939 г.) и „Летчики” (1940 г.). Носител е на орден „Червена звезда”. Загива на 26 декември 1944 г. във въздушен бой над Будапеща.
ФЕВРУАРИ
Сняг, снегове... В полята буря вие –
законът февруарски там тежи.
Но виж: земята се окуражи,
от Севера до Юга слънце пие.
Преодолели лед и огнен пламък,
през черна немска злоба, в строен ред
железни полкове вървят напред,
към Днепър плува сталинградско знаме.
ФЕВРАЛЬ
Снег, снега… В полях бушует вьюга –
Еще сильны законы февраля.
Но погляди: воспрянула земля
От Севера до солнечного Юга.
Огня и льда преодолев преграды,
Немецкой черной злобе вопреки,
Идут вперед железные полки,
Плывут к Днепру знамена Сталинграда.
1943 г.
---------------------------------------------
Джек Алтаузен (Яков Алтаузен)
Руският поет Джек Алтаузен (Яков/Джек Моисеевич Алтаузен) е роден на 14/26 декември 1907 г. в селището Федосиевски мини, Иркутска губерния. Първите си стихотворения публикува в сп. „Красные зори” и в. „Власть труда” (1922 г.). Учи в Московския държавен университет. Член е на Иркутското литературно-художествено обединение (1923 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). Работи в редакцията на в. „Комсомольская правда” (1928 г.). Доброволец е във Великата отечествена война, военен кореспондент е на вестниците „Боевая красноармейская” и „Звезда Советов”; първият руски поет, награден с орден „Червено знаме”. Участва в съавторски книги като „Повесть об отпускнике Артёме, кулаке Бурьянове и Вихревском кооперативе” (1925 г.), „Отпускник Артём” (1925 г.), „Отпускник красноармеец Артём” (1926 г.), „Повесть о капитане и китайчонке Лане” (1926 г.) и „Повесть о негритёнке” (1928 г.), автор е на стихосбирките „Ленинский наказ” (1925 г.), „Олеська” (1928 г.), „Безусый энтузиаст” (1929 г.), „Ровесникам” (1930 г.), „Стихотворения” (1930 г.), „Первое поколение” (1932 г.), „Комсомольские поэмы” (1934 г.), „Ода молодости” (1935 г.), „Стихи для декламации” (1936 г.), „Избранные стихи” (1936 г.), „Политбоец Порфирий Бабий” (1941 г.) и др. Загива на 25 май 1942 г. в боевете край с. Надеждовка, Харковска област.
МАЙКА
Тя не спи, сърцето й боли я,
блъска гръд; среднощна тъмнина,
без звезди е, зимен вятър вие
и тече навсякъде война.
Зад стъклото явор стене в двора,
котка мърка в сънна тишина.
Празен дом. Мъжа погреба скоро.
Синовете? Те са на война.
Двамата големи пращат вести
и в живота й самотен, сив,
те душицата й галят често,
но най-малкият – дали е жив?
Ни писмо, ни картичка пристига.
Где е? Как е? Нощ. Селото спи.
Кашлица дочува и се вдига:
„Кой ли в късна доба се отби?
Ех ти, мъка, от съня отвикнах...”
Тя отваря, вятър я влече,
свива се на прага и възкликва:
Малкият е, скъпото синче!
С майчина прегръдка го притиска.
Той стои, обраснал е с брада,
тоз, когото в детството му близко
къпала бе с топличка вода.
Слаби са нозете – от живота.
Печка пална, маса сложи там.
– Как си, мили, откъде, от фронта?
В отпуска ли?
– Не, дойдох си сам.
Сам дойдох! – повтори и замлъкна.
Не пожали белите коси.
Погледът й се изпълни с мъка,
тя сина си с поглед покоси.
Майчиният поглед не потрепна –
страшен дълъг майчин поглед клет,
след това беззвучно му прошепна:
– Връщай се назад, бъди проклет!
В нашия живот закони има:
Бием в боеве фашистка гад,
който изменил е на родина,
той от майка ще е прокълнат.
МАТЬ
Ей не спится, что-то сердце ноет,
Ломит грудь, а ночь темным-темна,
Звезд не видно, зимний ветер воет,
И, куда ни глянь, везде война.
Стонет явор за окном уныло,
Кот мурлычет в сонной тишине.
Пусто в хате. Мужа схоронила,
А сыны? Где ж быть им – на войне.
Двое шлют ей радостные вести.
Хоть и горько дома жить одной,
Но за старших двух душа на месте,
Только младший – жив ли он, родной?
От него ни писем, ни открытки.
Где он? Что с ним? Полночь. Спит село.
Услыхала кашель у калитки,
Встала: „Ну, кого там принесло?
Эх ты горе, так и не уснула...”
Дверь раскрыла, ветер валит с ног,
Вышла и руками вдруг всплеснула:
Младшенький, родименький сынок!
Обняла, к лицу его припала.
И стоял, обросший бородой,
Тот, кого в тазу она купала,
Мыла чистой тепленькой водой.
Дрожь в ногах – все старость и простуда.
Затопила печь, накрыла стол.
– С фронта, милый, как же ты, откуда?
Отпустили?
– Нет, я сам ушел.
Сам ушел! – Он повторил и замер.
Повторил, не пощадил седин.
Как чужие, встретились глазами,
И отвел лицо в сторонку сын.
Долгим взгдядом мать его пытала, –
Страшен долгий материнский взгляд, –
А потом беззвучно прошептала:
– Будь ты проклят, уходи назад!
Есть у нас свои законы жизни:
Мы в боях фашистких бъем зверей,
Кто изменит в этот час Отчизне, –
Того ждет проклятье матерей.
---------------------------------------------
Дмитрий Вакаров
Руският поет, писател, фолклорист и етнограф Дмитрий Вакаров (Дмитрий Онуфриевич Вакаров) е роден на 3 ноември 1920 г. в с. Иза в Закарпатието. Пише революционни стихове от руската гимназия в Прага. Ползва псевдонимите Явор и Дима. През 1941 г. постъпва във философския факултет на Будапещенския университет и едновременно преподава руски език в училище за чуждестранни езици. Включва се в акциите на нелегалното антифашистко движение. През 1944 г. е осъден от фашисткото разузнаване на доживотна каторга и е затворен в лагера на смъртта Дахау и в концлагерите Нацвейлер и Даутморген. Голяма част от творчеството му е изгубена. На 7 март 1945 г. поетът е убит от хитлеристите в концлагер Нацвейлер-Штрутгоф, Германия. Посмъртно е приет в Съюза на писателите на СССР и е удостоен с медал „За боевые заслуги”. Книги с литературни творби на Дмитрий Вакаров: „Избранные стихи” (1955 г.), „Избранное” (1963 г.), „Избранное” (1970 г.), „Удар за ударом” (1980 г.), „Сочинения” (1986 г.).
НЕ ЧАКАЙ!
Няма болница, ни доктор,
жълта гостенка коси;.
Детските лица измокрят
жарките сълзи.
Няма хляб и радост – ето
мъка яростна в гърди.
Ни от татко, ни в небето
милост се роди!
Всичко има край, ще има
край и подлият разгул...
Брод не чакай, теб проклинам,
окупатор зъл!
Не зови от нас пощада,
няма прошка да дадем.
Смело ще сломим прегради,
сган ще пометем!
НЕ ЖДИ!
Ни врача нет, ни больницы,
Косит жизнь туберкулез.
У детей тускнеют лица
От горячих слез.
Нет ни радости, ни хлеба, –
Горечь горькая в груди.
Ни от папы, ни от неба
Милости не жди!
Раз всему конец бывает,
И обидам есть конец…
И тебя я проклинаю,
Оккупант-подлец!
Ты не жди от нас пощады,
Мы пощады не даем.
Мы сломаем все преграды,
Нечисть всю сметем!
1930-е годы
---------------------------------------------
Евгений Абросимов
Руският поет Евгени Абросимов (Евгений Павлович Абросимов) е роден на 7 ноември 1911 г. в Москва. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1937 г.). Публикува стихове в издания като „Молодая гвардия”, „Смена”, „Комсомольская правда”, „Крестьянская газета”, „Литературная газета”, „Молодой колхозник” и др. Участва в колективните поетични сборници „Евгений Абросимов, Александр Жислин, Владимир Замятин” (1934 г.) и „Молодая Москва” (1937 г.). Подготвя своята книга „О времени и о себе”, но отива на фронта и не успява да я издаде. Загива на 17 юли 1943 г. при изпълнение на бойна задача.
СИН
Александър, Станислав, Иван –
колко драми, колко слава там!
Вечерта ще е червено-синя,
аз край люлката до теб съм, сине.
Хора, без покой делили хляба,
през живот и смърт били в задруга.
Име друго да му дам ще трябва,
щото и съдбата му е друга.
За живота му не се тревожа:
нека да се закали в пожари.
Машинист ще бъде – влак ще кара, може
и летец – машини чакат го в хангари.
Кораби сред водните селения,
облаци далечни и красиви.
На роса прозрачна и студена
ябълките май са живи.
Ала грижи нови се домогват,
бликат като чест дъждец в очи:
от Берлин връхлита черен облак,
буря от Япония фучи.
А светът окови за да скъса
и беди и мъки да не гледа,
Виктор аз ще нарека сина си,
име гордо – Виктор е Победа.
СЫН
Александр, Владимир, Станислав –
Сколько было жизней, сколько слав!
Вечер будет красновато-синим,
Я склоняюсь над колыбелью сына.
Люди те не ведали покоя,
В жизнь и смерть без устали играя.
Имя нужно дать ему другое,
Потому что жизнь его другая.
За судьбу его не беспокоюсь:
Пусть горит она в больших пожарах.
Машинистом будет – предоставят поезд,
Летчиком – машины есть в ангарах.
Корабли плывут в пустыне водной,
Облака над ними кружевные.
На росе, прозрачной и холодной,
Яблони стоят живые.
Лишь одна забота сердце мучит
И как дождик частый бьёт в глаза:
От Берлина наплывают тучи,
Из Японии – идёт гроза.
И за то, чтоб мир оковы скинул,
Чтоб навек ушли печали, беды,
Виктор – я даю названье сыну,
Потому что Виктор – есть Победа.
1936 г.
---------------------------------------------
Евгений Березницкий
Руският поет, писател, журналист и преводач Евгени Березницки (Евгений Николаевич Березницкий) е роден на 9/21 август 1909 г. в Киев. Има средно образование, през 1929-1930 г. учи в Томския геоложки техникум. Първото си стихотворение отпечатва в сп. „Сибирские огни” през 1929 г. Работи като строител на металургичния комбинат в Кузбас и литературен консултант на в. „Советская Сибирь”, „Кузбасс” и сп. „Сибирские огни”. Сътрудничи на издания като „Борьба за уголь”, „Большевистский натиск” и др. Превежда алтайски фолклор. Автор е на книгите със стихове за деца „Приключения барабанщика” (1937 г.), „Похождение храброго ерша” (1939 г.), „Джянтаки” (1939 г.), „Лиса-сваха” (1939 г.) и на стихосбирката „На Оби” (1940 г.). От началото на Великата отечествена война е доброволец на фронта. Загива през първите дни на октомври 1941 г. в боевете на Елнинското направление. Военната му поезия излиза през 1962 г. в книгата „Дороже жизни”.
ЗА ЧЕСТТА НА РОДИНАТА
За всеки житен клас, стъпкан
сред твойте родни поля,
за всеки косъм, изтръгнат
от наште мили деца;
жестока болка щом има,
на братските устни скръб,
око за око ще мъстиме
и мъст ще е зъб за зъб.
Страната робиня не е
и робство ние не щем!
Свободни за да живеем,
не ни е жал да умрем!
Безстрастие да забравим,
гневът да разбие лед.
Свещена наша ненавист,
днес за разплата е ред!
В красиви родни простори
служим на род и народ,
смъртта презрели, се борим
не за смърт, а за живот!
ЗА ЧЕСТЬ РОДИНЫ
За каждый колос, опавший
С твоих, отчизна, полей;
За каждый волос, упавший
С головок наших детей;
За стон от боли жестокой,
Слетающий с братских губ,
Отплатим мы око за око,
Отплатим мы зуб за зуб.
Не быть рабыней отчизне,
И нам рабами не жить!
За счастье свободной жизни
Не жалко голов сложить!
Отсюда наше бесстрашье
Начало свое берет.
Священна ненависть наша,
Расплаты близок черед!
Нет краше, страна родная,
Счастье тебе служить,
Идем мы, смерть презирая,
Не умирать, а жить!
---------------------------------------------
Евгений Нежинцев
Руският поет и преводач Евгени Нежинцев (Евгений Саввич Нежинцев) е роден на 17 март 1904 г. в Киев. Първите му публикувани стихотворения са във в. „Пролетарская правда” през 1922 г., след което става кореспондент на вестника. Завършва електротехническия факултет на Киевския политехнически институт (1927 г.). От 1927 г. работи като инженер на различни обекти. От началото на Великата отечествена война е доброволец в народното опълчение. Превежда поезия и проза от английски, френски и украински език. Автор е на стихосбирките „Яблочная пристань” (1930 г.) и „Рождение песни” (1931 г.). Член е на Всерусийския съюз на писателите (1931 г.). Умира от глад в обсадения Ленинград на 9 април 1942 г.
И НЕКА СЪМ УБИТ
И нека съм в проклетата война убит,
и нека в разговор оловен пръв затихна,
и нека... Само мъката да не надниква
в дома, в очите ти, в моминския ти бит...
В ръка жестока нивга да не е било
писмото с бедната на чувства фраза,
че ти лежиш с потънал в кръв противогаз, а
къдрица удря посинялото чело.
ПУСТЬ БУДУ Я УБИТ
Пусть буду я убит в проклятый день войны,
Пусть первым замолчу в свинцовом разговоре,
Пусть... Лишь бы никогда не заглянуло горе
В твой дом, в твои глаза, в твои девичьи сны...
Пусть не осмелится жестокая рука
Черкнуть в письме, в скупой на чувства фразе,
Что ты в разорванном лежишь противогазе
И бьется локон твой у синего виска...
1941 г.
---------------------------------------------
Евгений Панфилов
Руският поет и публицист Евгени Панфилов (Евгений Андреевич Панфилов) е роден на 13/26 декемри 1902 г. в Петербург. Учи в литературното студио на организацията „Пролеткульт” и в Ленинградския държавен университет (1920-1927 г.). От 1920 г. публикува стихове в издания като „Грядущее”, „Деревенская беднота”, „Петроградская правда”, „Юный пролетарий”, „Пламя” и др. Работи като фрезовчик и библиотекар в заводите „Гознак”, „Русский дизель”, ръководи литературни кръжоци на работнически колективи в заводите „Светлана”, „Электросила” и др. Член е на Ленинградската асоциация на пролетарските писатели, съиздател е на сп. „Вулкан” (1922-1923 г.). През 1923 г. заедно с поетите Иван Василев и Владимир Ричиоти, с които участва в групата на младите пролетарски писатели „Стройка”, е съавтор на поетичния сборник „Певучая банда”. Автор е на стихосбирките „На рубеже” (1926 г.), „На седьмом этаже” (1928 г.) и „Мечта” (издадена през 1958 г.). През Великата отечествена война е доброволец в народното опълчение. Военен кореспондент е на в. „За Советскую Родину”. Загива през август 1941 г. в боевете край р. Оредеж, Ленинградска област.
УМОРЕН СЪМ
Уморен съм! Край легло желано
като ястреб сън кръжи над мен.
Идвам. С плясък ме посреща вана,
пълна с огън леденостуден.
Топвам се, и втори път, и трети,
изпръхтявам и изскачам вън.
Зад гърба ми към зората крета
накълваният от птици сън.
Пак присядам... Трополят трамваи...
Здрасти, утро, нов ден е това!
Ръкописът, дълго чернова бил,
най-накрая стана белова.
ТАК УСТАЛ
Так устал! Постель давно желанна.
Сон, как ястреб, сторожит меня.
Я иду. Встречает плеском ванна,
Ледяного полная огня.
Окунаюсь раз, другой и третий,
Фыркая, выскакиваю вон.
За спиною никнет на рассвете
Птицей обескрыленною сон.
Вновь сижу… Проносятся трамваи…
Здравствуй, утро жизни трудовой!
Рукопись, так долго черновая,
Наконец-то стала беловой.
1936 г.
---------------------------------------------
Едуард Подаревский
Руският поет, писател и преводач Едуард Подаревски (Эдуард Антонович Подаревский) е роден през 1919 г. в гр. Таганрог. Пише стихове от ученическите години. Завършва литературния факултет на Московския институт по философия и литература. Като студент издава периодичния стенвестник „Комсомолия” и работи в сп. „Красная новь”. Превежда поезия от немски език. През 1942 г. завършва Смоленската пехотна школа в гр. Сарапул и отива на фронта като лейтенант минометчик. Публикува стихове, разкази, очерци и рецензии в издания като „Литература и искусство”, „Огонек”, „Красный воин” и др. Загива през март 1943 г. в боевете край Воронеж, Ростовска област. Негови стихове са включени в поетичните сборници „До последней минуты”, „Имена на поверке”, „Пять обелисков”, „Строка, оборванная пулей”, „Из фронтовой лирики”, „До последнего дыхания”, „Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне” и др.
ПЛУВАХА В РЕКАТА СИНЯ
Плуваха в реката синя
кръгли газени петна,
пръскаше се в керосина
многоцветна светлина.
В блясък плуваха дъгички,
а над шеметния бряг
тихо плуваха горички
в януарския предмрак.
И за тази дреболия –
за покоя мирен там,
аз разбрах, че жал не ми е
и живота си да дам.
ПЛЫЛИ БЛИКИ В РЕЧКЕ СИНЕЙ
Плыли блики в речке синей
Керосиновых кругов,
Разбегались в керосине
Переблески всех цветов.
Плыли радуг переблески.
А над речкой, на горе,
Тихо плыли перелески
В предзакатном январе.
И за эту елку-палку,
За речную тишь да гладь, –
Вдруг я понял – мне не жалко
Все отдать. И жизнь отдать.
---------------------------------------------
Елена Ширман
Руската поетеса и писателка Елена Ширман (Елена Михайловна Ширман) е родена на 21 януари/3 февруари 1908 г. в гр. Ростов на Дон. Пише стихове от детските си години, първите й публикации са от 1928 г. в ростовски периодични издания. Ползва псевдонимите Ирина Горина и Алёна Краснощёкова. Завършва литературния факултет на Ростовския педагогически институт (1933 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1941 г.). Работи като библиотекар и културпросветник, ръководи детската литературна група към в. „Ленинские внучата”, литературен консултант е на в. „Пионерская правда”, отговорен редактор на в. „Прямая наводка”, пътуващ кореспондент на в. „Большевистский Дон” и в. „Молот”. Публикува поезия в списания като „Октябрь”, „Смена” и др. Съавтор е на книгата с приказки „Изумрудное кольцо” (1937 г.), автор е на стихосбирката „Бойцу Н-ской части” (1942 г.). През август 1942 г. по време на командировката й в с. Ремонтное, Ростовска област, е заловена от хитлеристите и е разстреляна.
ДА ЖИВЕЯ!
(Из поемата „Невъзможно”)
А нима има край моят рошав свят,
мойто тяло неспиращо в труп да изтлее?
Ако двайсет години с живот чепат
като гъсти дървета кънтят – живей!
Ако с кичури буйни улавям така
слънчеви протуберанси,
ако жилките тичат по мойта ръка
с неповторими танци!
Как да живея! Парче по парче
като листа на земята да съхна,
тласък във вените да ме влече,
сгъната в болка, от ярост настръхнала.
ЖИТЬ!
(Из поэмы „Невозможно”)
Разве можно, взъерошенной, мне истлеть,
Неуёмное тело бревном уложить?
Если все мои двадцать корявых лет,
Как густые деревья, гудят – жить!
Если каждая прядь на моей башке
К солнцу по-своему тянется,
Если каждая жилка бежит по руке
Неповторимым танцем!
Жить! Изорваться ветрами в клочки,
Жаркими листьями наземь сыпаться,
Только бы чуять артерий толчки,
Гнуться от боли, от ярости дыбиться.
1930 г.
---------------------------------------------
Захар Городиский
Руският поет Захар Городиски (Захар Матвеевич Городисский) е роден на 12 декември 1923 г. в гр. Самара. Пише стихове от 1938 г. Завършва гимназия и е доброволец във Великата отечествена война. Воюва като разузнавач, артилерист и командир на взвод. Няколко пъти е раняван. Автор е на над 300 стихотворения, по-голямата част от които са написани на фронта. Публикува поезия във фронтовите вестници, приживе няма издадена стихосбирка. Умира след тежко раняване на 12 август 1943 г. в болницата в гр. Зеленодолск, Татария.
ТУК ВСИЧКО Е ПОСТАРОМУ
Тук всичко е постарому:
Блестят лицата...
Сред пек и прах тополите цъфтят...
На границата
нейде там на запад
земята и небето лоб ломят...
ЗДЕСЬ ВСЁ ПО-ПРЕЖНЕМУ
Здесь всё по-прежнему:
Смеющиеся лица…
Жара и пыль… Красавцы тополя,
А где-то там,
На западной границе,
Перемешались небо и земля…
1941 г.
-----
ЩОМ МЕ ПРЕСРЕЩНА СМЪРТТА МИ
Щом ме пресрещна смъртта ми тъй близко
и ме сложи на своя креват,
кажи на света, че Захар Городиски
сред бой не отстъпва назад.
Че той, обладал смъртоносните ветри
и паднал напред, не назад,
е дал допълнителните сантиметри
в победния ни резултат.
* Стихотворението е написано 3 дни преди смъртта на поета.
ЕСЛИ МНЕ СМЕРТЬ ПОВСТРЕЧАЕТСЯ БЛИЗКО
Если мне смерть повстречается близко
И уложит с собою спать
Ты скажешь друзьям, что Захар Городисский
В боях не привык отступать.
Что он, нахлебавшись смертельного ветра,
Упал не назад, а вперёд
Чтоб лишние сто семьдесят два сантиметра
Вошли в завоёванный счёт.
9 августа 1943 года
---------------------------------------------
Иван Пулкин
Руският поет Иван Пулкин (Иван Иванович Пулькин) е роден на 12/23 януари 1903 г. в с. Шишково, Московска губерния. Участва в Гражданската война. Завършва курсове за политическа просвета във Волоколамск и Висшия литературен институт „В. Брюсов”. Публикува поезия от 1924 г. Член е на литературната група „Сообщества Приблизительно Равных” (ЭСПЕРО). Работи в редакциите на в. „Молодой ленинец” (1924 г.), в. „Московский комсомолец” (1929 г.) и в Държавното издателство за художествена литература (1930-1934 г.). През 1934 г. е арестуван и прекарва две години в лагерите на ГУЛАГ в Западен Сибир, където сътрудничи на местния в. „Зоркий страж” и лагерния в. „Перековка”. След освобождаването му работи като библиограф в Института по история, философия и литература в Москва. Автор е на поемата „Яропольская волость” (1929 г.) и на поетичния цикъл „СССР” (1931 г.). От началото на Великата отечествена война е на фронта. Голяма част от творчеството му е изгубена по време на войната. Загива през декември 1941 г. в района на Московска област. Негови стихове са публикувани в сборници и антологии като „Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне”, „День поэзии” и др.
ПРОЛИВЪТ НА ДЕТСТВОТО
„И сякаш в тази нощ със своя топлина
невиждано блестящо слънце грее...”
И. Гончаров
Ти спиш като кутре, носле завряло в длани
под бездната на синия покой...
Ти спиш и виждаш: през нощта те мами
и като котка към луна голяма
умилква се разнежен будният прибой...
Крайбрежните треви в кипежа си безкраен
в зениците ти с ласкав шепот спят –
в тях сякаш плува блик от свят незнаен
тържествено... Резета няма да го спрат,
безсилни са пред порива му да замине,
ключалки бяг неукротим не ще сломят –
през каменни стени и дървесина
то влиза в стаята на твоя свят!
Теб невидимо нощно слънце те огрява –
роса соли на чело ведрина...
Светът чепат за теб не остарява,
ти дишаш по-дълбоко, чисто, здраво,
ти виждаш бели, сякаш захарни, платна,
с походка твърда на палубата пристъпяш,
ти бродиш в храстите, властител на всемир;
животът старец е, на радост скъп е,
но с теб е щедър, войн и командир!
Аз виждам вятъра как оседлаваш,
той се върти, приплъзва буйна плът,
но най-добър приятел си остава,
той, вятърът на времето – в нозете твърд!
Не си ми син, ти чужд си син. Не зная
ни името ти, ни къде растеш,
но твоят глас познат ми е – златист, омаен,
от слънцето по-нежен и горещ!
Не си ми син, но в мен дъха ти свежда
на чуждо щастие любимите сълзи.
Не съм те срещал, но в съня ти съм съглеждал
надежда че в очите ти пълзи!
Аз знам, че си лице на нашто време младо,
че чужд си за обиди, зло и лед
и че за мама няма по-голяма радост
от твоя розов устремен разцвет,
изпълнен с пролетен сок и посоки,
от твоята звезда че няма по-висока!
С реалностите детството ни в спор е,
ще кажат – влага бегла в розов съд!
Но че е детството море, аз не говорех,
а само към безкрайни океани път...
ПРОЛИВ ДЕТСТВА
„Будто у этой ночи есть свое тепло:
невиданное греющее солнце”.
И. Гончаров
Ты спишь – щенок щенком, уткнувши нос в ладошки,
Прижмурив взгляда омут голубой…
Ты спишь и видишь: за ночным окошком
К большой луне, мурлыча словно кошка,
Разнежась, ластится недремлющий прибой…
Вдоль побережья трав безбрежное кипенье,
Ласкающее спящие зрачки, –
В них будто в море мира отраженье
Плывет торжественно… Задвижки и крючки
Не в силах воспретить ему плескаться в спальне,
Запорам не смирить неукротимый бег, –
Сквозь камень стен, сквозь древесину ставней
Оно проникло в комнату к тебе!
Тебя невидимо ночное солнце греет –
На лбу солоноватая роса…
И шумный мир не для тебя стареет,
Ты дышишь глубже, чище и острее,
Ты видишь белые, как сахар, паруса,
Ты твердою ногой на палубу ступаешь,
Ты бродишь в зарослях, ты покоряешь мир;
Старуха жизнь, на радости скупая,
С тобой щедра, боец и командир!
Я вижу, ты оседлываешь ветер, –
Он крутится, виляя и юля,
Но он тебе и лучший друг на свете,
Он ветер времени – у ног твоих земля!
Ты мне не сын, ты мне чужой ребенок.
Я имени не знаю твоего,
Но голос твой знаком, он золотист и звонок,
Нежней, пожалуй, солнца самого!
Ты мне не сын, но чувствую, как дышишь,
Чужого счастия любимая слеза.
Я не встречал тебя и имени не слышал.
Но снам твоим заглядывал в глаза!
Я знаю, что лицом ты в наше время вышел,
Что не рожден ты для обид и бед
И что для матери нет в мире счастья выше,
Чем заглянуть в твой розовый расцвет,
Наполненный весенним жарким соком,
Что в мире выше нет звезды твоей высокой!..
С реальностью такое детство в ссоре,
Мне скажут – влаги розовой стакан!..
Но я ж не говорил, что детство – это море,
Оно лишь только путь в просторный океан!..
1939 г.
---------------------------------------------
Иван Фьодоров
Руският поет Иван Федоров (Иван Николаевич Федоров) е роден на 1 януари 1913 г. в с. Нежданово, Тверска губерния. Завършва професионално-технически техникум в Ленинград. Работи като мебелист. Първите му публикувани стихотворения са от 1931 г. в списанията „Резец”, „Ленинград” и „Литературный современник”. През 1940 г. участва в творческия семинар на младите литератори при Дома на писателите в Ленинград. През 1941 г. е призван в армията, сражава се на Карелския провлак. Загива на 5 септември 1942 г. при форсирането на р. Нева. Голяма част от творческия му архив е изгубена по време на блокадата на Ленинград, когато над дома му пада снаряд. Посмъртно е приет в Съюза на писателите на СССР. Единствената му стихосбирка „Весна в Нежданове” е издадена 22 години след смъртта му.
НА ВЪЗПЯВАЩИЯ ДЖИНДЖИФИЛА
Прославена отвара с джинджифил –
до капка пий, изпий до дъно, вече
ти за жена достъпна, с поглед мил,
мечтай, тъгувай – кой ще ти попречи?
Но замълчи, поете, да избегнем
тъгата ти. Кому е нужна тя?
В света ни нищета и мъка тегнат,
вилнее глад, война ни връхлетя.
Щом в мътните води на Сома има
тела и в Марна плуват мъртъвци,
за благостта на станси и терцини
ненужни проповеди не ръси!
Помпей щом с пушек Лувъра залее,
мортирите щом Ротердам рушат,
поетите смутени са – пигмеи
предсказват вечност в жалкия си труд.
* Битката при р. Сома – кръвопролитно сражение през Първата световна война между армиите на Англия и Франция срещу Германия. Убити и ранени са над един милион души.
* Сражението при р. Марна – сблъсъци между немските и англо-френските войски от 5 до 12 септември 1914 г., завършили с поражение на немската армия.
ПЕВЦУ КАЛГАНА
Прославленный калганный пьешь настой, –
До капли пей, не оставляй в посуде,
О женщине, доступной и простой.
Грусти, печален – кто тебя осудит?
Но умолчи, назвавшийся поэтом,
Про грусть свою. Кому она нужна?
Есть нищета, есть горе в мире этом,
Есть в мире этом голод, есть война.
Когда плывут по мутным водам Соммы,
По бурным водам Марны мертвецы, –
Кому поможешь проповедью сонной
О благостыне стансов и терцин?
Когда навис над Лувром дым Помпеи,
Когда мортиры рушат Роттердам,
Поэты содрогаются, – пигмеи
Пророчат вечность собственным трудам.
1936 г.
---------------------------------------------
Йосиф Ливертовский
Руският поет и преводач Йосиф Ливертовски (Иосиф Моисеевич Ливертовский) е роден на 20 май 1918 г. в гр. Днепропетровск. Пише стихове от 16-годишна възраст. Учи в Ленинградския институт по воден транспорт (1935 г.), завършва факултета по руски език и литература при Омския педагогически институт (1940 г.). Работи във в. „Ленинские внучата”. Публикува стихове във в. „Молодой сибиряк”, в. „Патриот Родины” и в „Омский альманах”. Превежда поезия на Хайне, Мицкевич, Бехер и др. От 1940 г. е в армията, командва артилерийско стрелково отделение. Загива на 10 август 1943 г. в Орловско-Курските сражения.
ПАПИРОСИ
Аз седя с поредна папироса,
пуша, над хартията склонен,
гледа ме баща ми строго, косо –
моят татко се бои за мен.
Побелял и с нисък ръст е, редно
в строгата любов към своя син
тез досадни папироси вредни
би прикрил от всеки магазин.
Там, на двора ни, баща ми мил
в буйна клада би ги изгорил.
Но да ме обиди татко няма,
не вгради съвета си в закон...
Бе дошла война, война голяма.
Тръгвах аз към западния фронт.
Татко стисна ми ръката яко.
При раздялата ни не заплака.
Бащини тревоги скоротечно
влакът тръгващ грохотно прикри.
Плачеше ли? За изпът пакетче
с папироси той ми подари.
ПАПИРОСЫ
Я сижу с извечной папиросой,
Над бумагой голову склоня,
А отец вздохнет, посмотрит косо –
Мой отец боится за меня.
Седенький и невысокий ростом,
Он ко мне любовью был таков,
Что убрал бы, спрятал папиросы
Магазинов всех и всех ларьков.
Тут же рядом, прямо во дворе,
Он бы сжег их на большом костре.
Но, меня обидеть не желая,
Он не прятал их, не убирал...
Ворвалась война, война большая.
Я на фронт, на запад уезжал.
Мне отец пожал впервые руку.
Он не плакал в длинный миг разлуки.
Может быть, отцовскую тревогу
Заглушил свистками паровоз.
Этого не знаю. Он в дорогу
Подарил мне пачку папирос.
1942 г.
---------------------------------------------
Йосиф Уткин
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ВЯТЪР
Звяр самотен е той с плашещ глас –
като мене навярно небръснат, –
умолява да влезе при нас:
„Отворе-е-те...” – прозорците блъска.
Всички тук са потънали в сън,
само аз, в глас прозявка потискащ,
при другаря излизам навън
и го питам: „Какво, ветре, искаш?”
Що да сториш... Ветрецът поспря,
а бедят го, че изрод е гладен.
Разберете, не мога да спя,
щом наблизо природата страда!
ВЕТЕР
Одинокий, затравленный зверь, –
Как и я, вероятно, небритый, –
Он стучится то в окна, то в дверь.
Умоляя людей: „Отвори-и-те...”
Но семейные наглухо спят.
Только я, не скрывая зевоты,
Вылезаю к товарищу в сад,
Открываю окно: „Ну, чего ты?..”
Что поделаешь... Ветру под стать,
У семейных считаясь уродом,
Не могу, понимаете, спать,
Если рядом страдает природа!..
1939 г.
-----
ГОСТОПРИЕМСТВО
В тоз дом
сме с обич аз и ти.
Дори да е бедняшки, душен.
Гостоприемството радушно
в прозорци и очи цъфти.
На всяка мъдра карта с обич
огряват този дом слънца –
там с топъл чаец,
без тревоги
в декември, в март – сред дни убоги
ни срещат
слънчеви лица!
ГОСТЕПРИИМСТВО
Мы любим дом,
Где любят нас.
Пускай он сыр, пускай он душен.
Но лишь бы теплое радушье
Цвело в окне хозяйских глаз.
И по любой мудреной карте
Мы этот странный дом найдем –
Где длинный чай,
Где робкий фартук,
Где равно – в декабре и в марте –
Встречают
Солнечным лицом!
---------------------------------------------
Константин Герасименко
Руският и украински поет, драматург и публицист Константин Герасименко (Константин Михайлович Герасименко) е роден на 28 април/11 май 1907 г. в с. Приходки, сега Полтавска област. Завършва педагогическо училище. Работи като учител в Донбас, в кинофабрика в Киев и др. Първите му поетични публикации са от 1932 г. Публикува стихове, фейлетони, очерци и статии в литературни издания и алманаси, сътрудничи на в. „Знамя Родины”, „Звезда Советов” и др. Пише на руски и на украински език. Автор е на стихосбирките „Рост” (1933 г.), „Сентябрь” (1935 г.), „Память” (1938 г.), „Дорога” (1939 г.), „Портрет” (1941 г.), „На Южном фронте” (1942 г.) и на поставяните на сцена пиеси „У столбовой дороги” (1939 г.) и „Легенда” (1941 г.). Участник е във Великата отечествена война от първите й дни. Загива през септември 1942 г. в боевете на Южния фронт.
ПЕСЕН
Нас атака ни чака нощна,
в тъмнината ще стане то,
дотогава запяхме мощно
песен мирна – не знам защо.
В песента кривуличи Ятран,
плува нейде в мъглата тя.
Момък гледаше към реката,
а в сърцето тъга влетя.
В песента се куршуми вляха.
С бомбен грохот димеше нощта.
През потоп и през огън вървяхме,
челно срещахме се със смъртта.
Под краката трева се мята
от изтичаща вража кръв.
А когато дойде зората,
песента пак запяхме със стръв.
Аз врага по следите преследвах
много версти и в студ, и в зной,
с вяра в идващата победа
песента ме крепеше в бой.
Тъй крачи; сред села спасени,
нежна песен на славеи днес,
гневна, ласкава, вдъхновена
бойна радост на моята чест.
Е, щом падна от рани люти
и сърцето в гърди заври,
под мъглата в полето срутен,
на стърнището ме намери.
Не води ме към жива водица,
само весело зазвъни,
само с прости слова, сестрице,
с повей-песен към мен лъхни.
Разкажи ми как Ятран се вие
в края киевски роден мой.
И отново сърце ще забие,
ще се вдигна, ще вляза в бой.
Ще се вдигна, от битка в битка
ще развявам крилатия флаг.
Песен моя, приятелко мирна,
с мен бъди в боевете пак!
ПЕСНЯ
Нас атака ждала ночная,
А пока, дожидаясь тьмы,
Затянули, с чего – не знаю,
Невоенную песню мы.
В песне Ятрань-река петляла
И куда-то во мгле плыла.
Загляделся на реку малый –
Видно, в сердце тоска была.
Пули тихую песню скосили.
Ночь дымилась в разрывах бомб.
Мы в огонь и воду ходили,
Мы со смертью сходились в лоб.
И трава под ногами билась
Там, где вражья точилась кровь.
Песня нам на рассвете снилась,
Мы потом ее пели вновь.
Я прошел за врагом по следу
Много верст и в метель, и в зной,
И всегда, как вера в победу,
Ходит песня со мною в бой.
Так иди по спасенным селам
Нежной песнею соловья,
Гневной, ласковой и веселой,
Боевая отрада моя.
Ну, а если паду от раны,
Если сердце замрет в груди,
Ты на поле среди тумана,
Ты меня на жнивье найди.
Не веди ты меня к кринице,
Только весело зазвени,
Только словом простым, сестрица,
Ты тогда на меня дохни.
Расскажи мне, как Ятрань вьется
Там, на Киевщине родной.
Птицей сердце мое забьется,
Встану я и пойду на бой.
Встану я и от боя к бою
Понесу свой крылатый стяг.
Песня, будь же всегда со мною,
Будь подругой моей в боях!
1941 г.
---------------------------------------------
Леварса Квициния
Руският и абхазки поет и преводач Леварса Квициниа (Леварса Бидович Квициниа) е роден на 31 декември 1912 г. в с. Атара, Очамчирски район на Абхазия. Първите му поетични публикации са от 1928 г. в литературния сборник „Созвездие”. Завършва Закавказския педагогически институт (1933 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1937 г.). Пише повечето от творбите си на абхазски език. Работи като редактор в Абхазското държавно издателство и във в. „Апсны капш” („Красная Абхазия”). Превежда творчеството на руски и грузински поети. Председател е на Съюза на писателите на Абхазска АССР (1938-1939 г.). Автор е на стихосбирките „Страна растет” (1932 г.) и „Хорошее время” (1935 г.), на поемите „Шаризан” (1933 г.), „Даур” (1936 г.) и др. Загива през първите дни на Великата отечествена война в погранична битка с фашистите през юни 1941 г. близо до гр. Белосток в Североизточна Полша. Голяма част от литературния му архив е унищожена по време на Грузино-абхазската война от 1992 г. Негови стихове са включени в антологиите „Поэты Абхазии”, „Иjымтакуа”, „Антология абхазской поэзии”, „Антология абхазской поэзии. XX в.” и др.
ВОДОПАД
С каква гърмяща веселба е
по стръмния планински скат
сияещият водопад
от ехо тътен затъркалял!
Как пръски пенести летят!
Как тази стълба огледална,
която – сякаш жив отвес –
лети надолу вертикално
от нямото небе, от вис,
пропъжда зверовете в лес.
Срази, мой стих, със страшна сила
на тази яростна вода
врага, мощта ти да разбива
с последната му зла следа
вовек планетната беда!
ВОДОПАД
С каким грохочущим весельем
С горы крутой, со скал-громад
Свергающийся водопад
Гром эха катит по ущельям!
Как брызги с пеною летят!
От этой лестницы зеркальной,
Что – за отвесами отвес –
Летит почти что вертикально
В глубь с вышины, с немых небес, –
Зверье бежит поглубже в лес.
Рази, мой стих, с такой же силой,
Как эта грозная вода,
Чтоб мощь твоя врага скосила
И даже след его следа
С планеты смыла навсегда!
---------------------------------------------
Леонид Вилкомир
Руският поет и журналист Леонид Вилкомир (Леонид Вульфович Вилкомир) е роден на 4 март 1912 г. в гр. Бухара в Узбекистан. Първите си стихове публикува в сборника на литературния кръг „Штурм”. През 1931 г. е сътрудник на в. „Тагильский рабочий” в Нижни Тагил, а от 1932 г. е отговорен секретар и зам.-главен редактор на в. „Уралвагонстрой”. Учи в литературния институт „Максим Горки” (1934-1937 г.). От 1938 г. като военен кореспондент на в. „Красная звезда” лети на бойни самолети и е член на танкови екипажи. Загива на 19 юли 1942 г. в с. Ермаковска, Ростовска област, когато самолетът, на който лети, е поразен и се врязва във вражеските танкове.
НАШИЯТ ЖИВОТ НЕ СЕ ПОВТАРЯ
Нашият живот не се повтаря.
Не е песен, да я пееш пак,
рано или късно, щом изгаря,
също ще даде смъртта ми знак.
Нищо, че съм изживял години,
аз живота моля: в този свят
вкус на бурни капки подари ми,
полет на зора и звезден цвят.
Нека щастието не изчезва,
светли чувства да браздят лета.
Ала, щом смъртта е неизбежна,
как ще се отуча от света?
ЖИЗНЬ МОЯ НЕ ПОВТОРИТСЯ ДВАЖДЫ
Жизнь моя не повторится дважды.
Жизнь не песня, чтобы снова спеть
Так или иначе, но однажды
Мне придется тоже умереть.
Как бы я ни прожил свои годы,
Я прошу у жизни: подари
Вкус воды и запах непогоды,
Цвет звезды и первый взлет зари.
Пусть и счастье не проходит мимо,
Не жалея самых светлых чувств.
Если смерть и впрямь неотвратима,
Как я жить и думать разучусь?
1935 г.
---------------------------------------------
Леонид Розенберг
Руският поет Леонид Розенберг (Леонид Осипович Розенберг) е роден на 6 май 1924 г. в Одеса. Учи в Москва, завършва средно образование в Новосибирск. Пише стихове от детските си години, има първа награда от Втория всерусийски конкурс за юношеско литературно творчество. През 1942 г. завършва артилерийско училище и отива на фронта с чин лейтенант. Служи като командир на огневи взвод, командир на противотанкова батарея и адютант на командира на полк от 54-та армия подполковник Федор Сиротин. Написаните от него стихотворения изпраща по пощата на майка си вкъщи. Загива геройски на 1 август 1944 г. в боевете близо до гр. Карсава в Прибалтика.
НА ОТВОЮВАНАТА ВЧЕРА ЖП СПИРКА
На отвоюваната вчера жп спирка,
да почетем успеха твърдорък,
в землянката опушена на сбирка
приседнахме край огън в тесен кръг.
С трофейно вино към обяда се снабдихме
(изпихме свойто часове назад),
по чашка за победата изпихме
и за загиналия боен брат.
След туй решихме: нека всеки днес
да вдигне своя най-заветен тост,
да пием за войнишка чест.
Решихме тъй тоз общ за нас въпрос.
В землянката е трудно в пълен ръст
да станеш, но когато в зрака тих
на свой ред трябваше да вдигна тост,
аз станах и за теб с другари пих.
Наоколо са снегове сега,
виелици замитат твърд сама,
където ние гонехме врага
от родната измъчена земя.
А там, в зора на всеки земен път,
в началото на нашия победен ход
лежи Москва и ще я споменат
сред тоста всички, целият народ.
Обичам светлия ни град голям
и улицата с малкия ни дом,
към който съм привързан с детски плам,
дори затуй, че твой е той подслон.
От работа се връщаш морна, знам,
и бързаш да погледнеш вечерта
дали писмо те чака там
в кутия пощенска до твоята врата.
Аз знам, покоя ти руши това –
боиш се, че ще дойде изведнъж
писмо от мен, от мойта поща полева,
но писано с безстрастен почерк чужд.
Опасен и суров войнишки път.
При майките зло страшно е дошло.
Но ти надявай се, беди ще отлетят,
тъй както отминава всяко зло.
Съдбата си добра ще изковем сами.
В живота вярвам, ти повярвай в нас.
Ще свърши сетен бой, ще отшуми,
вратата ти внезапно ще отворя аз.
Пропит с барут, склонен под огнен дим червен,
покрит от пътищата дълги с прах,
обвян от всички четри ветрове,
аз ще пристъпя бащиния праг.
За този час, за този свиден час,
когато майка син прегръща свой,
огньове и води не плашат нас
и не е страшна смърт сред бой.
Ще галиш нежно моите коси,
ще ме поглеждаш плахо с поглед мил,
ще кажеш, че любимият ти син
е същият, не се е променил.
На празничната маса в таз щастлива вечер,
от свойто щастие опиянен,
за теб, за нашта светла среща
вдигнете първа чаша с мен.
И ще си спомня как в землянката ни мирна,
в която не заставаш в пълен ръст,
на отвоювана от немци жп спирка
аз вдигнах някога за тебе тост.
Разстилат снеговете студ и плам,
под тях жарава от селата ни димя.
А още при врага в беда на запад, там
лежи и чака родната земя.
Да тръгваме. Отново пламва боят
и безпощадно страшен ход реди.
Далечна моя, родна моя,
върви до мен, съдба ми ти бъди.
НА ОТВОЕВАННОМ ВЧЕРА ЛИШЬ ПОЛУСТАНКЕ
На отвоеванном вчера лишь полустанке
Решив отметить дело наших рук,
В накуренной, натопленной землянке
Мы у огня уселись в тесный круг.
Трофейного вина достали мы к обеду
(Поскольку утром выпили свое)
И выпили по стопке за победу
И за друзей, погибших за нее.
Потом решили: каждый пусть из нас
Поднимет тост заветный самый свой,
А пить всем вместе каждый раз.
Так порешили мы между собой.
В землянке не подняться в полный рост,
Но всё ж, когда, за друга пригубя,
Я в свой черед сказать был должен тост,
Я встал и поднял чарку за тебя.
Кругом на много верст легли снега,
Метели все дороги замели,
Где мы с боями шли, гоня врага,
С родной своей измученной земли.
А там, началом всех земных дорог,
Началом нашего победного пути,
Лежит Москва, которую не мог
Я в этом тосте словом обойти.
Люблю его я, город наш большой,
И улицу, где маленький наш дом,
К которому привязан я душой
За то хотя бы, что живешь ты в нем.
С работы, знаю, вечером идешь
И посмотреть торопишься скорей –
Найдешь мое письмо иль нет
В почтовом ящике, что у твоих дверей.
Я знаю, что тревожит твой покой, –
Боишься ты всем существом своим
Застать письмо с моею почтой полевой,
Но писанное почерком чужим.
Опасен и суров солдатский путь,
И матери солдата тяжело.
Умей надеяться и мужественной будь.
Пройдет беда, как многое прошло.
Должна счастливой быть судьба у нас с тобой.
Я верю в жизнь, и ты со мной поверь.
Пройдут бои, пройдет последний бой –
Я неожиданно твою открою дверь.
Пропахнув порохом, и дымом от костров,
И пылью всех исхоженных дорог,
И запахом всех четырех ветров,
Я отчий свой переступлю порог.
За этот час, заветный этот час,
Когда обнимет каждый мать свою,
В огонь и воду мы идем сейчас,
И не страшна нам смерть в бою.
Руками волосы мне теребя,
Заглядывая ласково в глаза,
Ты скажешь, что сегодня для тебя
Такой же я, как много дней назад.
За праздничным столом в счастливый этот вечер,
От счастья своего хмельной слегка,
Я за тебя, за нашу встречу
Свой первый подниму бокал.
И сразу вспомнится, как в маленькой землянке,
В которой не подняться в полный рост,
На отвоеванном у немцев полустанке
Я поднял за тебя когда-то тост.
Кругом на много верст легли снега.
Под ними пепел сел, изрытые поля.
А там, на западе, в неволе у врага
Лежит и ждет родимая земля.
И нам пора вперед. Не затихая,
Идет упорный, беспощадный бой.
Далекая моя, родная,
Со мной иди и будь моей судьбой.
29 марта 1944, действующая армия
---------------------------------------------
Леонид Шершер
Руският поет Леонид Шершер (Леонид Рафаилович Шершер) е роден през 1916 г. в Одеса. Пише стихове от детските си години, първите му публикации са във в. „Пионерская правда”. Завършва филологическия факултет на Института по история, философия и литература в Москва (1940 г. ). През Великата отечествена война е кореспондент на в. „За правое дело” и инструктор в авиационна дивизия, многократно участва в бойни полети в тила на противника като стрелец-радист. Публикува стихове, разкази и очерци в издания като „Комсомольская правда”, „Известия”, „Новый мир” и др. Загива при авиационна битка на 30 август 1942 г.
ВЯТЪР ОТ ВИТЛОТО
Как отдавна пришивахме ний фронтовите петлици
с неумела ръка, гимнастьорката ни да красят,
устремени към синьото, златните птици
по небето защитно научиха се да летят.
Че ще помня заклех се – дори да забравя земята,
щом настъпи часът да подреждам живяния ред,
ще си спомня внезапния сеещ вълнения вятър
от витло на за полет далечен готов самолет.
Този вятър към пътя тревожен как вихрено пада,
как лети и взривява над мойта глава вечността,
как поляга от страх под краката моравата млада
и дърветата злобно люлеят зелени листа.
Фронтовата съдба! Няма нищо по-чисто и свято!
Ти живееш, усещайки как ти изпраща привет
откровен и безкористен ясен томителен вятър
от витло на за полет далечен готов самолет.
Онзи, който веднъж го усети в сърцето, в душата,
вече никога няма да следва безкрило следи,
цял живот ще нарича щастливи звезди в синевата
устремените върху крилата петкрили звезди.
И където да идеш, навсякъде ще те посреща,
той с могъща ръка ще те води до сетния лед,
упорит, безпощаден, стремителен вятър насрещен
от витло на за полет далечен готов самолет.
Ти повярвай ми, днеска не фрази красиви разправям,
ти повярвай, че пуст и безсмислен ще бъде светът,
ако зная, че някога някъде аз ще забравя
този вятър на нашата младост по дългия път.
А когато умра и ме носят към гроб необятен,
ще разрошва косите ми грубо над моя лафет,
ненавиждащ сълзи и презиращ смъртта вечен вятър
от витло на за полет далечен летящ самолет.
ВЕТЕР ОТ ВИНТА
Как давно нам уже довелось фронтовые петлицы
Неумелой рукой к гимнастёрке своей пришивать,
Золотые, привыкшие к синему птицы
По защитному небу легко научились летать.
Хоть клянусь не забыть – может, всё позабуду на свете,
Когда час вспоминать мне о прожитых днях подойдёт,
Не смогу лишь забыть я крутой и взволнованный ветер
От винта самолета, готового в дальний полёт.
Не сумею забыть этот ветер тревожной дороги,
Как летит он, взрываясь над самой моей головой,
Как в испуге ложится трава молодая под ноги
И деревья со злостью качают зелёной листвой.
Фронтовая судьба! Что есть чище и выше на свете!
Ты живешь, ощущая всегда, как тебя обдаёт
Бескорыстный, прямой, удивительной ясности ветер
От винта самолета, готового в дальний полёт.
Тот, кто раз ощущал его сердцем своим и душою, –
Тот бескрылым не сможет ходить никогда по земле,
Тот весь век называет своею счастливой звездою
Пятикрылые звезды на синем, как небо, крыле.
И куда б ни пошел ты – он всюду проникнет и встретит,
Он могучей рукою тебя до конца поведёт –
Беспощадный, упрямый в своем наступлении ветер
От винта самолета, готового в дальний полёт.
Ты поверь мне, что это не просто красивая фраза,
Ты поверь, что я жить бы, пожалуй, на свете не мог,
Если б знал, что сумею забыть до последнего часа
Ветер юности нашей, тревожных и дальних дорог.
А когда я умру и меня повезут на лафете,
Как при жизни, мне волосы грубой рукой шевельнёт
Ненавидящий слёзы и смерть презирающий ветер
От винта самолета, идущего в дальний полёт.
1942 г.
---------------------------------------------
Микола Сурначьов
Руският и белоруски поет и журналист Микола Сурначьов (Николай/Микола Николаевич Сурначёв) е роден на 1 януари 1917 г. в с. Слобода, Могильовска област. Първите му поетични публикации са от 1933 г. Учи в Гомелския педагогически институт и в Минския педагогически институт. Работи в редакциите на в. „Звязда” и в. „Чырвоная змена”. От първите дни на Великата отечествена война е в Съветската армия, участва в отбраната на Кавказ и в боевете за освобождението на Украйна, Беларус и Полша. Загива на 20 април 1945 г. в боевете край с. Фрейденберг край Берлин. Посмъртно излизат стихосбирките му „На сурьмах боровых” (1946 г.), „Багряная заря” (1959 г.) и „Окопное пение” (1986 г.).
ТИ СИ ПРЕЗ УГАРИ СУХИ РЕКА
Ти си през угари сухи река
и за моряк хоризонт си забравен.
Викам ли? Ветрите спират вика.
Плача ли? Плач пред брезите не трябва.
Приказка пиша ли? Не е добра.
Песен запея ли? Шир не оглася.
Сваляш отново съня ми с ръка –
пак край оградата пролетна аз съм...
Мислех:
Безкраят на бойния друм
волната младост в сърцето прекъсва,
може би в родни полета куршум
ще го прониже и бомба разкъса.
Мислите дим са, разливат сълза
в нашето село сред багри безгрижни.
С клонче прозореца драска бреза –
сякаш в брезичката тебе те виждам.
ТЫ – КАК ВОДА ДЛЯ ИССОХШЕЙ ЗЕМЛИ
Ты – как вода для иссохшей земли,
Как моряку – горизонт, еле видный.
Крикнуть? – Ветра передать не смогли б,
Плакать? – Но перед березами стыдно.
Сказку придумать? – Не выйдет на лад,
Песню сложить? – Но не сложится песня.
Сон мой опять как рукой ты сняла –
Снова я там, у околицы вешней…
Думал я:
Путь беспрерывных боев
Молодость сердца умолкнуть заставит,
Может, его у родимых лесов
Пуля пронзит или бомба раздавит.
Мысли, как дым, всё плывут волокном
В наше село, к его краскам неброским.
Веткой береза царапнет окно –
Как на тебя, я гляжу на березку.
1941 г.
---------------------------------------------
Микола Шпак (Николай Шпаковский)
Руският и украински поет, писател и преводач Микола Шпак (Николай Ипполитович Шпаковский) е роден на 10/23 февруари 1909 г. в гр. Липки, Киевска губерния. Завършва Киевския селскостопански институт и Запорожкия институт за професионално образование. Първите му поетични публикации са от 1928 г. Работи като журналист в няколко вестника. Член е на Съюза на писателите на СССР и на литературните групи „Молодняк” и „Лочаф”. Има творби за деца: „Сказка о горе, потопленном в море”, „Сон Захарки”, „Сказка про лютого царя и мудрую вдову”. Превежда на украински стихове на руски поети. Автор е на стихосбирките „Рапорт наркому” (1933 г.), „В дороге” (1934 г.), „Моя любовь” (1936 г.), „Богатство” (1938 г.) и „Сила земная” (1940 г.). Участник е във Великата отечествена война, един от организаторите е на партизанското движение в Житомирска област. Попаднал в плен, е затворен в концлагер, откъдето бяга, но отново е заловен от Гестапо. Загива на 19 юни 1942 г., когато е разстрелян в Киев.
НА МАЙКАТА НА ПРИЯТЕЛЯ
Аз към теб през гробище вървях,
но не те открих, не те видях...
Край селцето си живееш, знам,
по пътечката към хълма там.
Бил животът ти път в бурен ден,
пътят бил прекъснат и сломен.
Аз вървя, а шипката в снега
рони клонки в моите крака.
Где е, майко, твоят роден син –
твоят мил единствен син любим?
Той с фашистите на бой влетя,
обещах му да те посетя.
Враг жесток дома ти изгори,
с ужас хоризонтите покри.
А за туй, че имаш син Иван –
партизанин смел – сега си там
под земята; сипе се снегът
в теб под шипката до тичащ кръстопът,
чака твойто майчино сърце
в гробището край това селце.
МАТЕРИ ДРУГА
Через кладбище к тебе я шел,
Только не заметил, не нашел…
Ты жила здесь на краю села.
На гору меня тропа вела.
Жизнь твоя была тропой крутой,
Жизни путь навек оборван твой.
Шел я, а шиповник на снежок
Ветки уронил у самых ног.
Сын был у тебя, да где ж родной –
Сын единственный любимый твой?
Сын пошел с фашистом воевать,
Он послал меня проведать мать.
Хата сожжена твоя врагом,
Чтобы трепетали все кругом.
А тебя за то, что сын Иван –
Красный знаменитый партизан,
Положили в землю, в белый снег,
Под шиповником, где двух дорог разбег,
Мимо них тропа на край села
Через кладбище меня вела.
11 февраля 1942 г.
---------------------------------------------
Мирза Геловани
Руският и грузински поет Мирза Геловани (Реваз/ Мирза Гедеонович Геловани) е роден на 2 март 1917 г. в с. Накалакари,Тионетски район в Грузия. Пише стихове от детските си години, първата му поетична публикация е от 1935 г. Завършва Тионетския педагогически институт (1935 г.), слуша лекции в Държавния университет в Тбилиси. Работи като учител, коректор в изд. „Сабчота Мцерали” в Тбилиси и редактор във в. „Сабчота Абхазети” в Сухуми. Публикува поезия в списания като „Мнатоби”, „Наше поколение” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1938 г.). Широка популярност добиват неговите балади, сред които „Аони”, и поетичните му цикли „Белая земля”, „Цхракара” и „Военная лирика”. Участва във Великата отечествена война от първите й дни като танкист и командир на танков батальон. Загива през юли 1944 г. при форсирането на р. Западна Двина близо до с. Нижнее Кривино. След смъртта му има много издания с негова поезия, стиховете му са включени в сборници и антологии като „Сочинения. Советская Грузия”, „Грузинский классический стих”, „Стихи. Советская Грузия”, „Белая земля. Советская Грузия”, „Фронтовые стихи”, „Священная война”, „Великая Отечественная”, „Стихи о Великой Отечественной” и др.
ТИ
Видя как се разгарят небеса –
горяха те нечувано, проклето,
куршумът избръмча като оса,
кой знай защо другаря предпочете.
Той падна по очи в трева надлъж.
И както медсестра над брат загинал,
помръкна пролетта и изведнъж
в ден блед с войник бледнеещ сянка мина.
Пронизват те до костите вълни,
ти все по-слаб си, креташ уязвимо.
Но за деца крайпътни си спомни;,
забравили дом роден, даже име.
Горчиво скръбни: поглед и уста...
Вървиш. Кръвта света ни бял облива.
И нищо не спасява от смъртта –
единствен изход е: смъртта убивай.
ТЫ
Ты видел, как горели небеса –
горели и неслыханно и мутно,
и пуля прожужжала, как оса,
предпочитая друга почему-то.
Он пал ничком, царапая траву.
И, словно медсестра над павшим братом,
вдруг тень весны возникла наяву
над бледным днем, с бледнеющим солдатом.
И дрожь тебя пронзила до костей,
и сам ты стал слабей и уязвимей.
Но вспомни путь и встреченных детей,
забывших дом, забывших даже имя.
В них горько все: и взгляд, и скорбный рот…
И ты идешь. И кровь на белом свете.
И ничего от смерти не спасет, –
одно спасенье есть: убийство смерти.
1942 г.
* Популярен е и друг вариант на стихотворението: „Ты помнишь, мины рвались то и дело / И вся земля вокруг была черна? /Ты помнишь, пуля мимо пролетела, / Но сердце друга встретила она? // Лежал он у ограды церкви бывшей / В шинели непомерной ширины, / Еще не знавший счастья, не любивший, / Неделю не доживший до весны. // Взрывной волною сплющен был и погнут / Его видавший виды автомат… И ты сказал, что главное – не дрогнуть / От скорби, испытаний и утрат. // Идем с боями… Медленные метры! / В глазах убитых – злых пожарищ медь… / Ничто и нас не оградит от смерти, / Коль не сумеем смерть мы одолеть.”
---------------------------------------------
Михаил Кулчицкий
Руският и украински поет Михаил Кулчицки (Михаил Валентинович Кульчицкий) е роден на 22 август 1919 г. в гр. Харков. Първото му публикувано стихотворение е през 1935 г. в сп. „Пионер”. Учи в Харковския университет и в литературния институт „Максим Горки”. През 1942 г. завършва минометна школа и като старши лейтенант става командир на минометен взвод. Автор е на стихосбирката „Молодість” (1939 г.); след смъртта му излизат книги с негови стихове като „Самое такое” (1966 г.), „Рубеж” (1974 г.), „Вместо счастья” (1991 г.) и др. Основни теми в поезията му са романтиката на революцията и предусещането за трагичната съдба на неговото поколение. Загива на 19 януари 1943 г. на фронта, близо до с. Трембачьово, Луганска област.
ДЪЖД
Дъжд. Със стълбовете си отвесни
воден смерч пробива земна плът.
Сякаш, тук преместили се, вечно
сините колони ще стоят.
Ние сме на дъно океанско.
И дори да няма дъжд светът,
жадно през мъгливото пространство
птици с черни плавници летят.
Спи земята като Атлантида,
с водорасли скрила тук гори.
Под могила дебне скитски идол,
може да изплаши пес дори.
Моят дъх от тази бяла чаша
отлетя с мехурчетата там,
гдето гледа към земята наша
неоткрита досега звезда,
ще изскочи тя и после ще прелита,
дъното с проблясък ще бразди
и сърцата ни ще бият в ритъм
с древната флотилия звезди.
ДОЖДЬ
Дождь. И вертикальными столбами
дно земли таранила вода.
И казалось, сдвинутся над нами
синие колонны навсегда.
Мы на дне глухого океана.
Даже если б не было дождя,
проплывают птицы сквозь туманы,
плавниками черными водя.
И земля лежит как Атлантида,
скрытая морской травой лесов,
и внутри кургана скифский идол
может испугать чутливых псов.
И мое дыханье белой чашей,
пузырьками взвилося туда,
где висит и видит землю нашу
не открытая еще звезда,
чтобы вынырнуть к поверхности, где мчится
к нам, на дно, забрасывая свет,
заставляя сердце в ритм с ней биться,
древняя флотилия планет.
-----
ОТШУМЯЛА Е БУРЯТА
Отшумяла е бурята,
млада трева
се надига
пред нова злина.
Кестенявата млада ли
моя глава
се надига пред черна
война?
ОТШУМЕЛА ГРОЗА
Отшумела гроза,
Поднималась трава
Молодая
Перед новой грозой.
Не моя ли каштановая
Голова
Поднялась перед чёрной
Войной?
1937 г.
---------------------------------------------
Михаил Троицкий
Руският поет и преводач Михаил Троицки (Михаил Васильевич Троицкий) е роден през 1904 г. в гр. Санкт Петербург. Учи в архитектурното отделение на художествено-промишлен техникум. Работи като общ работник, помощник-машинист, литературен консултант на сп. „Резец” и служител в Дом на културата. Публикува стихове в сп. „Звезда” и сп. „Литературный современник”. Превежда поезия от грузински език. Участва в творческите семинари на Дома на писателите в Ленинград. Автор е на стихосбирките „Двадцать четыре часа” (1931 г.), „Поэма о машинисте” (1932 г.), „Три поэмы” (1934 г.), „Сказка про глупого медведя” (1939 г.) и „Стихи” (1940 г.). През юли 1941 г. е призован в армията, воюва като командир на минометен взвод. Загива на 22 декември 1941 г. в района на Невска Дубровка в боевете за Ленинград. След смъртта му излизат книгите с негови творби „Стихи и поэмы” (1956 г.) и „Стихотворения и поэмы” (1962 г.).
РАЗЛИЧНО ПРЕЗ ГОДИНИТЕ ЖИВЯХ
Различно през годините живях.
Не съжалявам в друг живот че не добрувах.
И вечно ненаситен, зрящ, жадуващ,
аз нивга от смъртта не се боях.
Смъртта я помня, трупаше нечисто
в земята под нозете мрачна хлад.
Но бях наивен, никога не мислех,
че може да угасне моят свят...
ПО-РАЗНОМУ НЕСЛИСЬ МОИ ГОДА
По-разному неслись мои года.
Я не пожалуюсь, что мог прожить иначе.
И вечно жадный, жаждущий и зрячий,
Я не боялся смерти никогда.
Я помню смерть, глядевшую угрюмо
На землю, что уходит из-под ног,
Но в простоте я никогда не думал,
Чтоб целый мир во мне погаснуть мог…
1936 г.
---------------------------------------------
Муса Джалил
Руският и татарски поет Муса Джалил (Муса Мустафович Залилов/ Джалиль) е роден на 2/15 февруари 1906 г. в татарското с. Мустафино, Оренбургска област. Завършва литературния факултет на Московския държавен университет (1931 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1919 г. във в. „Кызыл йолдыз” („Красная звезда”). Работи като редактор на списания за деца, редактор на в. „Коммунист” и драматург в Татарския оперен театър, от 1939 до 1941 г. е отговорен секретар на Съюза на писателите на Татарска АССР. От 1941 г. воюва на ленинградския и на волховския фронт. Внедрява се във вражески групировки, участва в нелегални групи в тила на врага, на няколко пъти организира бягства на съветски военнопленници. През 1942 г. е ранен тежко. През 1943 г. е пленен от Гестапо и е затворен в Моабит в Германия. Автор е на стихосбирките „Мы идём” (1925 г.), „Пройденные пути” (1928 г.), „Ударник-партизан” (1930 г.), „Орденоносные миллионы” (1934 г.), „Стихи и поэмы” (1934 г.), „Письмоносец” (1940 г.), на либретата за оперите „Алтын чеч” (1941 г.) и „Ильдар” (1941 г.) и др. На 25 август 1944 г. е гилотиниран в затвора Пльотцензее в Берлин. Посмъртно е удостоен със званието Герой на Съветския съюз (1956 г.), лауреат е на Ленинска награда (1957 г.).
НА ЛЮБИМАТА
Години ще отминат без писма,
без новини за мен.
Ще потопи следите ми земя,
с трева ще се покрие моят път.
Навярно в твоя сън ще идвам аз с печал,
в одежда черна, ням и плах.
Ще трие времето с безстрастен вал
мига прощален, в който с теб, любима, бях.
Очакването с бреме ще тежи,
ще мъчи с безпокойна дреб,
че „него няма го” ще те тъжи,
че съдено е да не бъда с теб.
Ще си отиде любовта ти. В мен
ще бъде все така всесилна тя.
Ще се наложи в неочакван ден
от спомена ти аз да отлетя.
Едва тогава, точно в този миг,
когато връзката се разруши,
смъртта навярно ще ме победи
и от обратен път ще ме лиши.
Аз силен бях, щом чакаше ме там,
смъртта не ме хареса в бой:
на любовта вълшебен талисман
бе в походите ни защитник мой.
И падах аз. Но болки бях надвил,
воювах с клетвата „Ще победя!”.
Ако се бях прибрал непобедил,
не би ми казала „Благодаря!”.
Войнишки път – далечен и жесток!
Но с любовта си ти над мене бди,
ще дойда, любовта ти е залог,
спасение от огън и води.
ЛЮБИМОЙ (перевод с татарского языка на русский язык: Илья Френкель)
Быть может, годы будут без письма,
Без вести обо мне.
Мои следы затянутся землей,
Мои дороги зарастут травой.
Быть может, в сны твои, печальный, я приду,
В одежде черной вдруг войду.
И смоет времени бесстрастный вал
Прощальный миг, когда тебя я целовал.
Так бремя ожиданья велико,
Так изнурит тебя оно,
Так убедит тебя, что „нет его”,
Как будто это было суждено.
Уйдет твоя любовь. А у меня,
Быть может, нету ничего сильней.
Придется мне в один нежданный день
Уйти совсем из памяти твоей.
И лишь тогда, вот в этот самый миг,
Когда придется от тебя уйти,
Быть может, смерть тогда и победит,
Лишит меня обратного пути.
Я был силен, покуда ты ждала –
Смерть не брала меня в бою:
Твоей любви волшебный талисман
Хранил в походах голову мою.
И падал я. Но клятвы: „Поборю!” –
Ничем не запятнал я на войне.
Ведь если б я пришел, не победив,
„Спасибо” ты бы не сказала мне.
Солдатский путь извилист и далек,
Но ты надейся и люби меня,
И я приду: твоя любовь – залог
Спасенья от воды и от огня.
1943 г.
-----
МЛАДОСТ, МЛАДОСТ, В ПЛАМЪКА СЪРДЕЧЕН
Младост, младост, в пламъка сърдечен
не привличай ме със своя зов:
Дъщеря ми е голяма вече.
Стар съм аз. Не ми е до любов.
ЮНОСТЬ, ЮНОСТЬ, СЕРДЦЕ ОБЖИГАЯ
Юность, юность, сердце обжигая,
За собой меня ты не зови:
Дочка у меня уже большая.
Сам старик я. Мне не до любви.
1943 г.
---------------------------------------------
Мухарбек Кочисов
Руският и осетински поет и преводач Мухарбек Кочисов (Мухарбек Григорьевич Кочисов) е роден на 1 май 1920 г. в с. Олгинско, Северна Осетия. Пише стихове от 1934 г., първите му поетични публикации са от 1937 г. Завършва педагогически техникум (1938 г.), след което учи в литературния факултет на Североосетинския педагогически институт. По време на следването работи като преводач, кореспондент и репортер на в. „Арыгон большевик”. През 1941 г. отива доброволец на фронта, завършва военно училище и като лейтенант се сражава в битките за освобождението на Осетия и Северен Кавказ. Носител е на орден „Червена звезда” и на медал „За храброст”. Продължава да пише поезия, публикува във фронтовия печат. Участва със 17 стихотворения в поетичния сборник „Мы любим” („Мах уарзэм”, 1940 г.). Много от стиховете му се превръщат в популярни песни. Загива на 17 април 1944 г. в боевете за освобождението на украинския гр. Ямпол.
ОРЕЛ
Твой жребий – черната скала,
в небе високо две крила.
Съдбата ти – небесен път,
под твоя взор блести светът.
И нека буря, ураган
и смерч, завъртащ смъртна бран,
крилата ти да не сломят –
прегърнал вятъра крилат.
Крепи сърцето ти кураж,
ти плуваш в облака кипящ.
О, в порив смел да бях си взел
сърце стоманено, орел!
ОРЕЛ (перевод с осетинского языка на русский язык: Таймураз Саламов)
Твой жребий – черная скала,
В высоком небе два крыла.
Небесный путь – судьба твоя,
Ты видел дальние края.
Пусть непогода, буря, смерч,
Пусть ураган, несущий смерть –
Твоих им крыльев не сломать, –
Привык ты ветер обнимать.
С отвагой в сердце ты живешь,
В кипящих тучах ты плывешь.
О, если б я, как ты, обрел
Стальное сердце, мой орел!
1939 г.
---------------------------------------------
Николай Майоров
Николай Майоров (Николай Петрович Майоров) е роден на 20 май 1919 г. в с. Дуровка, Симбирска губерния. Пише стихове от детските си години, посещава младежки литературен кръжок, публикува в ученическия вестник. През 1937 г. постъпва в историческия факултет на Московския университет, а от 1939 г. едновременно учи и в литературния институт „Максим Горки”. Публикува няколко стихотворения във в. „Московский университет”. През 1941 г. отива доброволец на фронта, политкомисар е на картечна рота към 331-ва дивизия. Част от творчеството му е изгубена, съхранените стихотворения са публикувани след смъртта му. Загива в битка на 8 февруари 1942 г. край с. Баранцево, Смоленска област.
ДА ПОМНЯТ
Да помнят тез, които не познахме:
Страхът и подлостта
не са за нас.
Живота пиехме до дъно,
мряхме
за тоз живот,
куршумът бе без власт.
ПУСТЬ ПОМНЯТ
Пусть помнят те, которых мы не знаем:
нам страх и подлость
были не к лицу.
Мы пили жизнь до дна
и умирали
за эту жизнь,
не кланяясь свинцу.
1941 г.
-----
ПРОПИТ СЪМ С ЛИРИКА КАТО С ТЮТЮН
Пропит съм с лирика като с тютюн
и зная – до последното дихание
ще моля под прозорците ви вън
тъй, както просяк, подаяние.
Едно ми трябва: здрач да капе
и при разсъмване в слова
нощта, огромен звяр, под лапи
да скрие своята глава.
Я ЛИРИКОЙ ПРОПАХ, КАК ТАБАКОМ
Я лирикой пропах, как табаком,
И знаю – до последнего дыханья
Просить ее я буду под окном,
Как нищий просит подаянья.
Мне надо б только: сумрак капал,
И у рассвета на краю
Ночь, словно зверь большой, на лапы
Бросала голову свою...
1938 г.
-----
ЗАБРАВИХМЕ ЛИЦА И СТАИ
Забравихме лица и стаи...
Но те това да не забравят:
Около Кремъл и Москва
кръжеше цялата Земя.
НИ НАШИХ ЛИЦ, НИ НАШИХ КОМНАТ
Ни наших лиц, ни наших комнат...
Но пусть одно они запомнят:
Вокруг московского Кремля
Вращалась в эти дни Земля.
1941 г.
-----
ЖИВЕЯ, ЗА ДА ВИЖДАМ ТВОЙТЕ ВЕЖДИ
Живея, за да виждам твойте вежди
и за да преживея онзи съд –
лъжа в очите устните да свеждат
и чуждо име да произнесат.
Иди си, но безследно, без да чакаш,
върви, без близките да се косят,
и да живея по-нататък, сякаш
не те е имало на този свят.
МНЕ Б ТОЛЬКО ЖИТЬ И ВИДЕТЬ РОСЧЕРК ГРУБЫЙ
Мне только б жить и видеть росчерк грубый
Твоих бровей. И пережить тот суд,
Когда глаза солгут твои, а губы
Чужое имя вслух произнесут.
Уйди. Но так, чтоб я тебя не слышал,
Не видел... Чтобы, близким не грубя,
Я дальше жил и подымался выше,
Как будто вовсе не было тебя.
1939 г.
---------------------------------------------
Николай Овсянников
Руският поет Николай Овсянников (Николай Алексеевич Овсянников) е роден през 1918 г. в с. Зерцали, Красноярския край. Пише поезия от ученическите години, публикува няколко стихотворения в училищния алманах. Получава средно образование в гр. Ачинск (1935 г.), след което завършва Московския институт по история, философия и литература (1940 г.). Участва в литературното обединение при в. „Комсомольская правда”, от 1938 г. публикува стихове във вестника. През юни 1941 г. отива като доброволец на фронта, сражава се като танкист и зам.-командир на танков батальон. Загива в началото на 1942 г. в боевете при с. Добринка край Сталинград.
ПО ОБРАСЛАТА СТАРА ПЪТЕКА
След години вървиш през леса
по обраслата стара пътека.
С искрометна студена роса
е опръскана твоята дреха.
Нощ. Мъгли. И отново денят
строг и мрачен надвисва сурово.
Непреминат от никого път
както винаги търсиш отново.
Туй е моята младост, плете
по гори и поляни посоки,
а над нея набъбва, расте
страховит градоносен син облак.
А над нея разцепва се гръм,
сред тревата вгорчена потъва
и замлъква в дъждовния сън,
замъгляващ реката зад хълма.
Дъжд... Къде ще ни той заведе...
Вятър брули листа и отрада...
Накъде ще вървиш, накъде,
неспокойна, разтърсваща младост?
ЧУТЬ ЗАМЕТНОЙ ЗАРОСШЕЙ ТРОПОЙ
Чуть заметной, заросшей тропой
Ты идешь, как тогда, как прежде.
Искрометной, студеной росой
Лес забрызгал твою одежду.
Ночь. Туманы. И снова день
Надвигается пасмурный, строгий.
Ты же ищешь всегда, везде
Не пройденной никем дороги.
Это юность моя идет
По лугам, по лесам дремучим,
А над ней набухает, растет
Синеватая, грозная туча.
А над ней раскололся гром,
И, зарывшись в траве прогорклой,
Он под сумрачным смолкнул дождем,
Занавесившим речку за горкой.
Дождь кругом… Ничего не видать…
Ветер листья срывает беснуясь…
Так куда ж ты пойдешь, куда,
Беспокойная, дерзкая юность?
1937 г.
---------------------------------------------
Николай Отрада
Руският поет Николай Отрада (Николай Карпович Турочкин) е роден на 26 декември 1918 г. в с. Николаевка, Воронежска област. Пише стихове от детските си години, член е на литературния кръг към Сталинградските тракторни заводи. Първите си стихове печата във вестниците „Даёшь трактор”, „Молодой ленинец” и „Сталинградская правда”. След училище постъпва в литературния факултет на Сталинградския педагогически институт и едновременно в Литературния институт „Максим Горки” (1939 г.)., но няколко месеца по-късно отива доброволец на финския фронт. Автор е на стихосбирката „Счастье” (1939 г.). На 4 март 1840 г. е убит в боевете край гр. Суоярви, Финландия. Посмъртно е приет в Съюза на писателите на СССР.
ВЪВ ВЛАКА
Вагонът тих е.
Всички спят.
Лек звън.
Те имат право
на спокоен сън.
Но аз не спя,
вън гледам:
нощна птица
прелита хей така
над нощната
река.
Гора шуми и ми се иска
да я погаля
ласкаво с ръка.
Горите свършват.
Влак лети нататък
през степ.
В степта – сумрачни езера.
Трева до пояс е край езерата.
Тъй някога
с другар в игра
в сребристо утро
слагахме капани
от тънки жици.
В детския ни свят
ловяхме птиците
и с топли длани
ги пускахме отново да летят.
Вагонът тих е,
всички спят.
Лек звън.
Те имат право
на спокоен сън.
И само аз
седя си сам, не спя...
В прозореца –
среднощната земя.
Туй, що не видя в мрачната тъма,
като трънчар
в мечтите си лепя.
В ПОЕЗДЕ
В вагоне тихо.
Люди спят давно.
Им право всем
На лучший сон дано.
Лишь я не сплю,
Гляжу в окно:
Вот птица
Ночная пролетает
Над рекой
Ночной.
Вот лес далекий шевелится.
Как девушку,
Я б гладил лес рукой.
Но нет лесов.
Уходит дальше поезд.
Мелькает степь.
В степи озер до тьмы.
Вокруг озер трава растет по пояс.
В такой траве когда-то мы
С веселым другом
На седом рассвете
Волосяные ставили силки –
И птиц ловили.
И, как часто дети,
Мы птиц пускали радостно с руки.
В вагоне тихо,
Люди спят давно.
Им право всем
На лучший сон дано.
Но только я
Сижу один, не сплю...
Смотрю на мир ночной –
Кругом темно.
И что я ни увижу за окном,
Я, как гончар, в мечтах
Сижу леплю.
1939 г.
---------------------------------------------
Николай Тарусский
Руският поет Николай Таруски (Николай Алексеевич Боголюбов/ Тарусский) е роден през 1903 г. в гр. Таруса, Калужска губерния. Участва в Гражданската война. Завършва медицинския факултет на Московския държавен университет (1925 г.). Лекар, пътешественик и ловец, той е активен участник в литературния живот на Русия през 30-те години, членува в литературната група „Перевал” (1924 г.) и в литературното общество „Северный перевал” (1926-1927 г.). Автор е на стихосбирките „Рябиновые бусы” (1927 г.), „Я плыву вверх по Вас-Югану” (1935 г.) и „Ночи в лесу” (1940 г.). Загива на фронта на 15 август 1943 г. Стиховете му са събрани в книгата „Знак земли” (2012 г.).
СТАРИЦАТА
Старост, сякаш Рубльовска икона,
сняг и ябълки нови пристигат,
край старици и ниски балкони,
топли къщички и пощальони,
обикалящи в стари талиги.
Там, в простора на селската къща –
няма друг. Само бабата броди.
Също тъй слама стеле се в пруста,
липов мирис я щедро обгръща,
все тъй сутрин старицата ходи.
Тя с чадъра си черен остава.
Шалът вечен. Бонето с мъниста.
Старост – но поколение здраво:
само тъмна, по-сухичка става,
само пръсти иглата не стискат.
Свят на старци! Ний с гордо презрение
не питаем старинните вещи.
Днес са други сред нас поколения,
днес се вихрят борби и съмнения
в бурна жажда за ласки човешки.
БАБУШКА
Ты стареешь Рублевской иконой,
Край серебряных яблонь и снега,
Край старушек и низких балконов,
Теплых домиков и почтальонов,
Разъезжающих в тряских телегах.
Там, в просторе уездного дома –
Никого. Только бабушка бродит.
Так же выстланы сени соломой,
Тот же липовый запах знакомый,
Так же бабушка к утрене ходит.
С черным зонтиком – даже в погоду.
Зонтик. Тальма. Стеклярус наколки.
Хоть за семьдесят, – крепкого роду:
Только суше, темней год от году,
Только пальцы не держат иголки.
Мир – старушкам! Мы с гордым презреньем
Не глядим на старинные вещи.
В наши годы других поколений,
В наши годы борьбы и сомнений
Жадны мы до любви человечьей.
1929 г.
---------------------------------------------
Павел Винтман
Руският и украински поет Павел Винтман (Павел Ильич Винтман) е роден на 20 октомври 1918 г. в гр. Мариупол, Екатеринославска губерния. Учи във факултета по механизация при Киевската селскостопанска академия и във филологическия факултет на Киевския държавен университет. Първите му публикувани стихове са от 1940 г. в „Киевский альманах”. Подготвя историческия поетичен цикъл „Татарская степь”. Участник е във войната с белофините и във Великата отечествена война. Загива на 21 юли 1942 г. в боевете край Воронеж. Посмъртно е приет в Съюза на писателите на СССР и в Съюза на писателите на Украйна. В следвоенните години негови стихове се печатат в издания, алманаси и антологии като „Знамя”, „Радуга”, „Поэзия”, „Имена на поверке” и др. През 1990 г. излиза книгата с негови творби „Голубые следы: Стихотворения. Письма с войны. Воспоминания о поэте”.
БЕЗЗВУЧНА СИМФОНИЯ
Гръм кратък – тътен глух разлял,
озон и светлина се раждат,
на мълниите карнавал
чернеещ хоризонт обсажда,
трещи, да заслепи нощта
и да изчезне до разсвета.
Тъй гаснат мълнии в степта,
звезди тъй гинат и поети.
БЕЗЗВУЧНАЯ СИМФОНИЯ
Короткий гром – глухой обвал,
Рожденье света и озона,
Далеких молний карнавал
Над четко черным горизонтом,
Родиться, вспыхнуть, ослепить,
Исчезнуть, не дождясь рассвета.
Так гаснут молнии в степи,
Так гибнут звезды и поэты.
---------------------------------------------
Павел Коган
Руският поет Павел Коган (Павел Давыдович Коган) е роден на 4 юли 1918 г. в Киев. На младини обикаля Централна Русия, участва в геоложки експедиции. От 1936 до 1940 г. учи в Московския институт за философия, литература и история „Н. Мернишевский”, като едновременно от 1939 г. посещава курсове и в литературния институт „Максим Горки”. През Великата отечествена война е военен преводач в разузнавателни отряди, лейтенант (1941 г.). Стиховете му са популярни сред московската културна общественост, но през живота си не е публикувал нито едно стихотворение. Загива геройски в престрелка на 23 септември 1942 г. близо до Новорусийск, Краснодарския край. Творчеството му е събрано в книгата „Гроза” (1960 г.).
ХОРАТА НЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ КОГА СВЪРШВА ДЕТСТВОТО
Хората не забелязват кога свършва детството,
тъжно им е, когато свърши младостта,
мъчно им е, когато дойде старостта,
и им е страшно, когато очакват смъртта.
Беше страшно, когато свърши детството ми,
изпитах мъка, когато свърши младостта ми;
нима с тъга ще срещна старостта
и няма да усетя смъртта?
ЛЮДИ НЕ ЗАМЕЧАЮТ, КОГДА КОНЧАЕТСЯ ДЕТСТВО
Люди не замечают, когда кончается детство,
Им грустно, когда кончается юность,
Тоскливо, когда наступает старость,
И жутко, когда ожидают смерть.
Мне было жутко, когда кончилось детство,
Мне тоскливо, что кончается юность,
Неужели я грустью встречу старость
И не замечу смерть?
-----
БИЙ ДЪЖДЕЦ
Бий дъждец в прозореца рано,
тих светът е, той още спи.
Срещу мен е кацнала врана,
на стобора съседен стои.
Но затишие туй е пред буря
и земята я трески тресат,
идват дни – и куршуми ще брулят,
и метежи ще види светът.
Идва ден...
ДОЖДИК БЬЕТ
Дождик бьет по глади оконной.
Тихо в мире, и мир спит.
А напротив меня ворона
На соседнем заборе сидит.
Только это – затишье пред бурей,
И земля в лихорадке дрожит,
Будут дни – и рванутся пули,
И по миру пойдут мятежи.
Будет день…
1934 г.
---------------------------------------------
Пьотр Незнамов
Руският поет и литературен критик Пьотър Незнамов (Петр Васильевич Лежанкин/ Незнамов) е роден през април 1889 г. в гр. Нерчински Завод, Забайкалска област. Първото му отпечатано стихотворение е във в. „Забайкальская новь” през 1907 г. Участник е в Първата световна война. Публикува стихове и рецензии в списания като „Творчество”, „Театр и искусство”, „Дальневосточная республика”, „Литературная газета” и др. Съорганизатор е на литературно читателско общество (1920-1921 г.), член е на футуристичната група „Творчество” (1921-1922 г.), на творческото обединение „Левый фронт искусств” (1923 г.) и на авангардната група „Революционный фронт” (1929-1930 г.). Работи като отговорен секретар на сп. „ЛЕФ” и сп. „Новый ЛЕФ” и като редактор на издателството към артела на писателите „Круг”. Автор е на стихосбирките „Пять столетий” (1923 г.) и „Хорошо на улице” (1929 г.) и на студии с литературна критика като „Звери на свободе” (1927 г.), „Ната Вачнадзе” (1928 г.), „Золотошитье и галуны” (1923 г.), „Промахи и попадания” (1927 г.), „Советский Чуркин” (1928 г.), „Мимо газеты” (1928 г.), „О поэтах и об установках” (1928 г.), „На новоселье” (1928 г.), „Система девок” (1930 г.) и др. Участник е във Великата отечествена война. Загива през октомври 1941 г. в боевете в района на Дорогобуж, Смоленска област.
НА РУСИЯ
На теб, на твоя вихрогон,
тъй както майсторът те вая:
в едно споил ездач и кон
с размах невиждан и омая!
Кой ще извае тоз разкош
на твоята кипяща мощ!
Видели теб и невидели
те увенчават в път трънлив
с избухналите ти предели –
от песни и огньове взрив!
И нека с твоя звънък свят
села и столици звънят!
РОССИИ
Тебя, тебя на всем скаку
Какой запечатлеет мастер:
Слились и всадник и скакун
Таком невиданном распласте!
И спроектирует ли кто
Твоих кипящих сил поток!
Но все, кто видел и не видел,
Сегодняшнем венчают дне
Тебя, тебя в твоем раскиде –
Раскиде песен и огней!
И пусть звенит твой звонкий день
Ушах столиц и деревень!
1921 г.
---------------------------------------------
Пьотр Хромов
Руският поет, писател и публицист Пьотр Хромов (Пётр Филиппович Хромов) е роден през 1904 г. в гр. Батуми. През детството и юношеството си живее в с. Темиргоевско, Кубанска област. Пише поезия от ученическите години. Завършва Държавния педагогически институт в Ростов на Дон. Работи на аерогарата на Ростов на Дон. От края на 20-те години публикува стихове и разкази във вестници, списания и алманаси като „Большевистская смена”, „Колхозная правда”, „Молот”, „Красная новь”, „Костёр”, „На подъёме”, „Советский Северный Кавказ”, „Литературный Ростов” и др. Член е на Всерусийското общество на селските писатели. Участва във Великата отечествена война като лейтенант, зам.-командир на стрелкова рота, сражава се на Южния фронт. Автор е на стихосбирките „Самолет” (1939 г.) и „Свежий ветер” (1940 г.). Загива на 15 март 1942 г. в боевете в Болшекрепински район, Ростовска област.
СВЕЖ Е ВЯТЪР, СОЛЕН Е ВЯТЪР
Свеж е вятър, солен е вятър,
дим от реещ се параход.
Сутрин пак шумолят листата
на тополи под сънен свод.
В замъглени скали разсейва
нощна сянка следнощна лен,
над крайбрежния пясък грейва
нов и чисто изкъпан ден...
СВЕЖИЙ ВЕТЕР, СОЛЁНЫЙ ВЕТЕР
Свежий ветер, солёный ветер,
Дым далёкого корабля.
Шелестят листвой на рассвете
Полусонные тополя.
Затуманенные предгорья
Покидает ночная тень
И выходит на гальку взморья
Чисто вымытый новый день…
1940 г.
---------------------------------------------
Самуил Росин
Съветският еврейски поет, писател, драматург и преводач Самуил Росин (Самуил Израилевич Росин) е роден на 14 август 1892 г. в с. Шумячи, Могильовска губерния. Първите му публикувани стихове са в минския в. „Векер” през 1917 г. Публикува поезия в списания като „Штром”, „Красный мир”, „Штерн”, „Пролит”, „Юнгвалд”, „Советиш”, „Советише литератур”, „Форпост” и др. Пише на идиш. Превежда на идиш творби на руски, арменски и унгарски поети. Автор е на стихосбирките „Бобе-майсес / Бабушкины сказки” (1919 г.), „Моеркеплех / Раковины” (1919 г.), „Шайн / Сияние” (1922 г.), „Цу але цу ундз / Ко всем нам” (1929 г.), „Сыны и дочери” (1934 г.), „Жатва” (1935 г.), „Избранные произведения” (1936 г.), „Мит ди эрштэ / С первыми” (1937 г.), „Влюбленный” (1938 г.), „Лидер вэйгн татн / Стихи об отце” (1939 г.), „Ундзер ру / Наш покой” (1940 г.), „Трайгайт / Верность” (1941 г.), на книги с проза и пиеси. През юли 1941 г. отива доброволец на фронта в сформираната писателска рота. Загива през октомври 1941 г. при отбранителните боеве до Вязма, Смоленска област.
РАЖДАНЕ ОТНОВО
Там на изток мъгла розовее,
ранно утро пробужда се пак,
бързо месец нащърбен бледнее
и изчезва сред чезнещ сумрак.
При върхарите ледни кристали,
сякаш жарки рубини, горят.
И усещам: скали стародавни
пак се в младия огън топят.
И усещам: летят планините,
за да срещнат далечна заря –
там с мощта на първичния ритъм
пак се раждат небе и земя.
РОЖДЕНИЕ ВНОВЬ (перевод с идиш на русский язык: Сергей Наровчатов)
На востоке дымок розоватый,
Пробуждается ранний рассвет,
Быстро месяц бледнеет щербатый,
Исчезая за сумраком вслед.
На горах ледяные кристаллы
Как рубины горят в вышине.
И мне чудится: древние скалы
Снова плавятся в юном огне.
И мне чудится: горы поплыли,
Чтоб вдали повстречаться с зарей,
Где в красе первозданной и силе
Вновь рождаются небо с землей.
---------------------------------------------
Сергей Рудаков
Руският поет и литературовед Сергей Рудаков (Сергей Борисович Рудаков) е роден на 8/21 октомври 1909 г. в гр. Виница, Подолска губерния. Баща му и братята му са разстреляни с обвинения за контрареволюционна дейност. От 1928 до 1929 г. учи във Висшите държавни курсове по изкуствознание при Института по история на изкуствата, завършва факултета по език и литература при педагогическия институт „А. Херцен” (1941 г.). От 1935 до 1936 г. е интерниран от Ленинград във Воронеж. Работи като чертожник и учител по литература, помага за подреждането на литературните архиви на Осип Манделщам. Автор е на изследвания за поезията на Пушкин и на поетите от неговото обкръжение, взима дейно участие в работата на Пушкинската комисия при Академията на науките на СССР. От началото на Великата отечествена война воюва в редовете на морската пехота на Ленинградския фронт. След тежко раняване през 1942 г. е прехвърлен на нестроева служба, но през 1943 г. е осъден за подправяне на документ и след 3-месечен затвор е изпратен в наказателен батальон на фронта. Загива на 15 януари 1944 г. в боевете сред Могильовска област. Литературоведческите му статии, студии и монографии са публикувани чак след смъртта му. Стиховете му са включени в поетичните антологии „Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне”, издадени през 1965 и 2005 г.
РАЗПИТЪТ СВЪРШИ
Разпитът в края е. Празни нелепици бол.
Колко посредствено чукаше таз прословута машина.
Можел стихът да роди произвол.
Ставаме, тръгва си с мен като чужда Марина.
Разпитът свърши, реши следователят тъп,
вече приел дружелюбеща поза:
– Стиховете оставете, ще ви навредят,
вие свободно пишете си проза.
КОНЧИЛОСЬ СЛЕДСТВИЕ
Кончилось следствие. Сколько пустой чепухи.
И как неважно строчит пресловутая эта машина.
Здесь не имели успеха стихи,
И незнакомкой уходит со мною Марина.
Глупый законник, окончив последний допрос,
Принял вполне дружелюбную позу:
– Что вам стихи, – наставительно он произнес, –
Лучше на воле примитесь за прозу.
Август 1943 г.
---------------------------------------------
Сергей Спирт
Руският поет, писател и преводач Сергей Спирт (Сергей Аркадьевич Спирт) е роден през януари 1917 г. в Киев. Завършва факултета по език и литература при Киевския педагогически институт, след което подготвя аспирантура. Превежда украински и френски поети. Работи като редактор в киевското радио. Публикува поезия, проза и литературна критика в издания като „Киевский альманах” и „Советская литература”. Подготвя стихосбирка и книга за Лермонтов, но започва войната и не успява да ги издаде. От юни 1941 г. е на фронта като редови боец. Загива през лятото на 1942 г.
ТОЙ БЕШЕ С НАС
Той беше с нас. Ще бъде вечно наш,
суров и страстен, къдрав, честен.
В юмрука с пистолет. Наметнал плащ.
Наоколо разрити преспи.
И исках – щом присви колене,
забавил изстрела си там –
да изкрещя: „Спри, мигновение!” –
и спусъка да дръпна сам.
* Стихотворението е публикувано в сп. „Советская литература” (Киев, 1937 г.) във връзка със 100-годишнината от гибелта на Александър Пушкин.
ОН С НАМИ БЫЛ
Он с нами был. Он вечно будет наш,
Курчавый, страстный и суровый.
Накидка. В кулаке зажат лепаж,
Вокруг истоптаны сугробы.
И мне б – когда, согнув колени,
Он сразу выстрелить не смог –
Вскричать: „Остановись, мгновенье!” –
И самому спустить курок.
1936 г.
---------------------------------------------
Татул Гурян
Руският и арменски поет и преводач Татул Гурян (Татул Самсонович Хачатурян/ Гурян) е роден на 4 август 1912 г. на територията на Западна Армения в гр. Теджрлу, Турция. Учи в литературния факултет на Редакционно-издателския институт в Москва. Пише стихове от детските си години, първите му публикации са от 1929 г. във в. „Коммунист”. Превежда на арменски стихове на Пушкин, Лермонтов, Некрасов и др. Публикува поезия във фронтови вестници. Автор е на стихосбирките „Кровь земли” (1932 г.), „Днепр” (1933 г.), „Рост” (1934 г.), „Саят-Нова” (1941 г.), „Поэмы” (1941 г.), „Севастополь” (1942 г.), на драмата в стихове „Фрик” (1942 г.) и др. Загива на 21 юни 1942 г. при отбраната на Севастопол.
ВИСОКО ЛЕТИ
Горе винаги лети, мой стих,
към високото любов храни –
аз на върховете те открих
и отгледах те на висини.
Следвай гордата височина,
знай – безкрилият харесва клей.
С пролетната радостна вълна
силен край беди и зло живей.
И не унижавай свода чист,
не напускай пътя верен ти
и обичай всяка волна вис,
горе винаги лети!
ВЫСОКО ЛЕТИ
Высоко всегда лети, мой стих,
Только всё высокое любя, –
Я на высях гор тебя взрастил,
На высотах вынянчил тебя.
Не спускайся с гордой вышины,
Помни – падь бескрылым лишь мила.
Благодарный радостям весны,
Берегись несчастия и зла.
И не унижай, мой стих, себя,
Не сбивайся с верного пути,
Только всё высокое любя,
Высоко всегда лети!
---------------------------------------------
Фатих Карим
Руският и татарски поет и писател Фатих Карим (Фатых Ахметвалеевич/ Валеевич Каримов/ Карим) е роден на 27 декември 1908/9 януари 1909 г. в с. Аитово, Бижбулякски район на Башкирия. Учи в Белебеевския педагогически техникум, завършва Казанския техникум по земеделие (1929 г.). Първите му поетични публикации са от 1928 г. Публикува поезия в издания като „Атака”, „Освобожденная женщина”, „Молодой ленинец”, „Комсомолец” и др. Работи като отговорен секретар на сп. „Юный ленинец” и като редактор на в. „Крестьянская газета” и издателството за детско-юношеска литература „Татиздат”. Ярък представител на татарската поезия, той е автор на над 30 книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Начальная песня” (1931 г.), „Седьмая печь” (1932 г.), „Свет молнии” (1933 г.), „Шумная заря” (1933 г.), „Пятьдесят джигитов” (1934 г.), „Шумный рассвет” (1936 г.), „Аникин” (1937 г.), „Любовь и ненависть” (1943 г.), „Мелодия и сила” (1944 г.), повестите „Записки разведчика” (1942 г.), „В весеннюю ночь” (1944 г.), пиесата „Шакир Шигаев” (1944 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР. От 1941 г. е доброволец във Великата отечествена война. Загива при изпълнение на бойна задача на подстъпите към Кьонигсберг на 19 февруари 1945 г. близо до селището Победа, сега Калининградска област.
КАТО ДИНЯ
Да сграбча като диня таз земя,
на две полвини да я цепна тук,
полукълбата да сломя, излял
в помийна яма целия боклук.
Ласкатели, клеветници и гмеж,
събрал бих всички на площад голям,
с тъп нож езиците им да отрежа,
на шайка гладни псета да ги дам!
КАК АРБУЗ
Хочу схватить я Землю, как арбуз,
И, раскроив продольно пополам,
Ударить полушариями, чтоб
В одну помойку ссыпался весь хлам.
Собрать бы мне на площади большой
Всех подхалимов и клеветников,
Тупым ножом отрезать языки
И бросить их голодной своре псов!
1940 г.
---------------------------------------------
Хазби Калоев
Руският и осетински поет Хазби Калоев (Хазби Александрович Калоев) е роден на 15 август 1921 г. в аула Байк, Северна Осетия. Пише стихове от ученическите си години, публикува поезия от 1936 г. Учи във филологическия факултет на Тбилиския държавен университет (1938 г.) и в литературния факултет на Североосетинския педагогически институт (1939-1941 г.). През 1942 г. завършва Камишинското танково училище и участва във Великата отечествена война като младши лейтенант. Твори на руски и на осетински език. Автор е на драмите „Сыновья Бата” (1939 г.) и „Кровавый путь” (1942 г.), на няколко поеми, сред които „Последняя тревога” (1940 г.), и на над сто стихотворения, които приживе не успява да издаде в книга. Воюва на Калининския и на Ленинградския фронт. Като командир на танк загива на 8 юли 1943 г. в боевете край Белгород. През 1956 г. излиза стихосбирката му „Луч солнца” („Хуры тын”).
ЕЗЕРОТО
Секват лунните страдания,
спи степта в сияещ мир.
Вятър с устремно дихание
бръчка езерната шир.
Но над бликащ очерк мрачен
черен облак зазвъня.
С бурно езеро прозрачно
аз съдбата ще сравня.
ОЗЕРО
Отошли луны страданья,
Степь в ее сияньи спит.
Ветра легкое дыханье
Гладь озерную рябит.
Но над зыбью очерк мрачный
Черной тучи узнаю.
С этим озером прозрачным
Я судьбу сравню свою.
1939 г.
---------------------------------------------
Хусен Андрухаев
Руският и адигейски поет и журналист Хусен Андрухаев (Хусен Борежевич Андрухаев) е роден на 2 март 1920 г. в с. Хакуринохабл, сега Шовгеновски район в Република Адигея. Първото му публикувано стихотворение е от 1941 г. Пише на руски и адигейски. През 1935 г. участва в съвещанието на младите писатели в Ростов на Дон. Завършва Адигейския педагогически техникум (1939 г.). Работи в редакцията на местния в. „Социалистическэ Адыгеи” и в същото време е кореспондент на в. „Социалистическая Адыгея”. От 1940 г. е в армията. Служи като политически ръководител на рота. Загива на 8 ноември 1941 г. на фронта край с. Дяково, Ворошиловградска област, където, обкръжен от врага, взривява под себе си граната. Герой на Съветския съюз (1942 г.). След смъртта му излизат книгите с негови стихове „Моя жизнь” (1946 г.), „Я буду петь” (1971 г.), „Считайте меня живым” (1976 г.) и др.
ОТКЪС ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО „ПЕСЕН НА МЛАДОСТТА”
А сърцето младо весели се –
радостта на всички е една.
И лети, крилата като птица,
песен над свободната страна.
Волно с младото сърце пригласям,
песента разнася гордостта:
в ширното море, в небето ясно,
в щедрото поле на младостта.
Неочакван враг ако пристигне,
с нашия народ като един
щит стоманен в битка ще издигнем
и родината ще заслоним.
С яростта на мълния горяща
вражи орди ще изпепелим.
И родината ни, майка наша,
с жертвен плам геройски ще спасим.
ОТРЫВОК ИЗ СТИХОТВОРЕНИЯ „ПЕСНЯ МОЛОДОСТИ”
Сердце молодое веселится –
Все мы рады радостью одной.
И летит, крылатая, как птица,
Песня над свободною страной.
Этой песне юным сердцем вторю,
Гордости счастливой не тая:
В чистом небе и далеком море,
В щедром поле – молодость моя.
Если вдруг нежданно враг нагрянет,
Как один прийдем на зов страны.
Весь народ стальной стеною встанет,
Заслоним Отчизну от войны.
Яростною молнией горячей
Мы врага испепелим дотла.
Чтобы нас, как мать – смеясь и плача –
Родина героями звала.
---------------------------------------------
Юрий Инге
Руският поет и писател Юрий Инге (Эрих Альфредович Инге / Юрий Алексеевич Инге) е роден на 14/26 декември 1905 г. в гр. Стрелна, близо до Санкт Петербург. Първите му поетични публикации са в сп. „Резец” през 1927 г. Работи във в. „Красный Балтийский флот” в Талин. Пише стихове, поеми, разкази и очерци. Редактира издания в Ткварчели, Кронщадт и Симферопол. Автор е на стихосбирките „Эпоха” (1931 г.), „Точка опоры” (1934 г.), „Биография большевика” (1935 г.), „Сердца друзей” (1939 г.) и „Город на Балтике” (1940 г.). Участва в десантните походи на балтийската флотилия, за което има задочна смъртна присъда от Гестапо. Загива на 28 август 1941 г., когато се намира на потопения кораб „Вальдемарас” в Балтийско море.
ПЪРВИЯТ ДЕН НА ВОЙНАТА
1.
Пак оръдията ни боботят!
Враг нахлува. Битки предстоят!
Вимпели на славната ни флота
като чайки над вода кръжат.
Не за първи път врага ще бием,
кървави следи в духа ни впил,
полкове и роти фронта вият
и помага действащият тил.
Ний родината единно браним,
няма равнодушни между нас,
всеки произведен тон стомана
към победата прибавя глас.
В битки въздух нажежен ни води,
обща участ в общия ни строй –
за поели вахтата в заводи,
за бойците, хвърлящи се в бой.
О, родино! Клехме се да браним,
с името ти устремно вървим,
силни с кръв, простори и стомана,
в тази битка пак ще победим!
2.
За мирния свят на земята
се бори съветски народ,
коварният враг, сеещ вятър,
ще жъне оловен потоп.
Родино, пред теб се заклехме
и спазваме клетвата с чест,
с кръвта си дни бурни превзехме,
не жалим живота си днес.
По ниви горящи крачете,
страната за мир ви зове,
и с меч справедлив накажете
заслужили смърт врагове.
Край знак пограничен ще минем
през ями и изстрели пак,
с атаките остри ще сринем
гнездото на подлия враг.
Представи ни ясно и кротко
съветската власт вест една:
Получи се първата сводка...
Другарю! Започна война!
* Стихотворението е написано по поръчка на радиокомитета към Ленинградското радио и на 22 юни 1941 г. звучи в ефира многократно.
ПЕРВЫЙ ДЕНЬ ВОЙНЫ
1.
Наши пушки вновь заговорили!
Враг напал. Мы выступили в бой!
Вымпела прославленных флотилий
Словно чайки вьются над водой.
Бить врага нам нынче не впервые,
Чтоб кровавый след его простыл,
Вам, полки и роты фронтовые,
Помогает действующий тыл.
Как один за Родину мы встали,
Равнодушных между нами нет,
Каждой тонной выпущенной стали
Мы крепим величие побед.
И сражений раскаленный воздух
Стал отныне общею судьбой,
Нам, – несущим вахту на заводах,
И бойцам, бросающимся в бой.
Родина! Тебе мы присягали,
И, шагая с именем твоим,
Силой крови, пороха и стали
В этой битве снова победим!
2.
За мирное счастье на свете
Дерется советский народ
И враг его, сеющий ветер,
Свинцовую бурю пожнет.
Мы клялись родимой отчизне
И клятву сдержали не раз,
Ни крови, ни счастья, ни жизни
Мы не пожалеем сейчас.
Шагайте по выжженным нивам
Глашатаи мирной страны,
Карайте мечом справедливым
Врагов, что погибнуть должны.
Пройдя пограничные знаки,
Минуя засады и ров,
Разрушим клинками атаки
Гнездо озверевших врагов.
Нам это спокойно и четко
Сказала Советская власть.
Получена первая сводка...
Товарищ! Война началась!
1941 г.
---------------------------------------------
Юрий Поляков
Руският поет Юри Поляков (Юрий Фёдорович Поляков) е роден през 1920 г. в Ленинград. През 1934 г. печели градски конкурс за млади дарования и постъпва в Детския литературен университет („Дом детской литературы”), където ръководител му е С. Маршак. През 1937 г. постъпва в историческия факултет на Ленинградския държавен университет. От юли 1941 г. е доброволец на фронта в състава на народното опълчение. Загива през август 1941 г. в боевете за подстъпите към Ленинград. Негови стихове са включени в литературни сборници и антологии като „День поэзии”, „Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне” и др.
БАТАРЕЯ
Царуват над улица неусмирима
с дулата си към висини
оръдия, с бронз обковани мортири,
топове от двете страни.
Покой колесата им в камъка сраства,
белеят в шпалир гърбове,
ръждива и пуста, опасната паст е
заглъхнала от векове.
Но щом маршируват в редици корави
бойците по стръмен паваж,
внезапно и страшно пред тях се изправя
топовен ръждясал наш страж.
И сякаш с тръбата военна отново
разбужда се медната рат...
Предците от гроба излизат пред боя,
помагат на родния свят.
БАТАРЕЯ
Царят над улицей неугомонной,
Жерло обратив к облакам,
Мортиры тяжелые с бронзовым звоном
И гаубицы по бокам.
Колеса их врыты в обтесанный камень,
Снегом белеют хребты,
Их пасти отверстые глохнут веками
От ржавчины и пустоты.
Но если проходят рядами литыми
Бойцы по крутой мостовой,
Внезапно и грозно встает перед ними
Орудий заржавленный строй.
Как будто бы снова военной трубою
Разбужена медная рать…
Так предки из гроба встают перед боем,
Чтоб мужеством нам помогать.
1939 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия
Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне
В раздела са включени 87 превода от 69 руски поети, загинали във Великата отечествена война
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев