Руски поети от ГУЛАГ. Електронна брошура
Антология на руската поезия
ПОЭЗИЯ УЗНИКОВ ГУЛАГА
В раздела са включени 187 превода от 112 руски поети от лагерите на ГУЛАГ
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
СЪДЪРЖАНИЕ
Александър Коваленков
Няма свят далечен / Нет на свете дальних стран
Александър Морозов
Когато мъдрият ни вожд умре / Когда наш мудрый вождь умрет
Александър Солженицин
Поети руски / Поэты русские
Три моми / Три невесты
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Александър Туфанов
Война / Война
Александър Чижевский
Слънце / Солнце
Истината / В смятенье мы, а истина – ясна
Галилей / Галилей
Ние сме деца на космоса / Мы дети Космоса
Какво за нас е краят на света / Что человеку гибель мирозданья
Александър Ярошенко
Свалете щорите / Снимите шторы
Алексей Ачаир
Полярна брезичка / Полярная берёзка
Алексей Ганин
Русалка / Русалка
Към разума / Разуму
Анатолий Жигулин
Поетът / Поэт
Анатолий Клешченко
Орелът каза / Орел сказал
Безславен сонет / Бесславный сонет
Анна Баркова
На теб, последна моя ти зора / Тебя, мою последнюю зарю
Изпитание с ласка / Испытание лаской
Анна Книпер-Тимирьова
Затворнически валс / Тюремный вальс
Андрей Егунов
Къщичката ни мъничка / Наш домик маленький
В деня, когато няма да ме има / В тот день, когда меня не станет
Аркадий Бухов
Ломоносов с шампанско / Ломоносов в шампанском
На поетите / Поэтам
Арсений Несмелов
Цареубийци / Цареубийцы
Към победата / К победе
Ние / Мы
Борис Корнилов
Памет / Память
Борис Лейтин
Командирката на женската рота / Командирша женской роты
Борис Ручьов
На езерото / На озере
Борис Чичибабин
Свали от мен умора, майко Смърт / Сними с меня усталость, матерь Смерть
Плач за изгубената родина / Плач по утраченной родине
Вадим Делоне
В погранични пилони душата събрах / Вся душа в пограничных ребристых столбах
Има воля, има съдба / Есть воля, есть судьба
Вадим Козовой
Мелница под ключ / Мельница под замком
Свобода ли? / Свобода?
Валентин Соколов Зека
В тази нощ / В эту ночь
Валерий Дунаевский
Край зоната / У запретки
Валмар Адамс
Аз бях извор / Я был родник
Върховният момент / Жизни высший час
Сърце ти бедно / Ты, сердце бедное
Варлам Шаламов
Букет / Букет
Поезия – дело за зрял / Поэзия – дело седых
Василий Наседкин
По път поех, но що за странен ход / И эти сборы к выезду не впрок
Звездиците просветват / Уж время звёзд неполных
Какъв е весел небосводът, свеж / Какой весёлый, лёгкий небосвод
Василий Обухов
Изстиване / Остывание
Василиск Гнедов
Поема за началото / Поэма начала
Венедикт Март
В пушалнята / В курильне
Сред Амурския залив / На Амурском заливе
Вера Рудич
Каква в страстта е сила скрита / Какая сила в страсти скрыта
Виктор Боков
Преставам да ругая Сталин аз / Я Сталина ругать перестаю
Народността / От модности не требуйте народности
Виктор Василиев
Брега със зурла блъска ледна каша / Плывет шуга, толкая рылом берег
Виктор Некипелов
Балада за първия обиск / Баллада о первом обыске
Виктор Хородчинский
Разстрел / Расстрел
Владимир Агатов
Тъмната нощ / Тёмная ночь
Владимир Гершуни
В зоопарка. Раждане на зебричка / В зоопарке. Рождание зебрёнка
Златна рибка / Золотая рыбка
Заек и боа / Кролик и удав
Хиена / Гиена
Владимир Кемецкий
Преди навигацията / Перед навигацией
Владимир Кузнецов
Краят ще дойде после / Конец будет потом
Владимир Лозина-Лозинский
Над този строй на страх и бездни / Над этим полным страха строем
Владимир Нарбут
Вълк / Волк
Врачка / Гадалка
Генадий Куприянов
Обръщение към ХIХ партиен конгрес / Обращение к ХIХ партсъезду
Генадий Черепов
Те, братята / Друзьям
Смъртта тез глъбини всевечни определя / Мне Смерти глубина открыта временами
Синият остров / Синий остров
Малкият принц / Маленький принц
Георгий Бороздин
Казашка прощална / Казацкая прощальная
Георгий Оболдуев
Град, стоварван в дълги вечери / Город взвален долгим вечером
Глеб Анфилов
Откъс / Отрывок
Григорий Антонов
Под жестокия гнет на режима / Под неистовым гнетом режима
Гюнтер Тюрк
На събратята по перо / Собратьям по перу
Даниил Андреев
Не помним ние страсти, мъки и обиди / Не помним ни страстей, ни горя, ни обид мы
Дмитрий Усов
Фрагмент / Фрагмент
Евгений Забелин (Леонид Савкин)
Адмирал Колчак / Адмирал Колчак
Елена Тагер
Мъка кълби, несполука витае / Горя клубок и несчастия свиток
Все едно, ще умра в Ленинград / Все равно, умру в Ленинграде
Иван Грузинов
Воденичните камъни цвилеха с плам / Жернова заржали жаром
Иван Приблудний
Последният файтонджия / Последний извозчик
Иван Пулкин
Проливът на детството / Пролив детства
Игор Губерман
Аз в живота срамувам се често / Я живу, постоянно краснея
Достигнах до печално мнение / Пришел я к горестному мнению
Грешката на Диоген / Ошибка Диогена
Кръговрат / Круговорот
Игор Терентиев
Моето Рождество / Моё рождество
Лошото и доброто се различават много малко / Плохое отличается от хорошего очень мало
Демобилизация / Демобилизация
Игор Холин
Акт изследване на Венера / Акт обследования Венеры
Аз в милиция конна / Я в милиции конной
Красотата в света съществува / Красота на свете существует
Марсианките са изумителни / Марсианки изумительны
Игор Чернухин
Ах, родино, родино / Ах, Родина, Родина
Иля Бокщейн
А може би животът ми е грешка / А может быть, и жизнь моя ошибка
Иля Громогласов
Христос се ражда / Христос рождается
Клавдия Черкашина
Припомням си паметна песен една / Мне вспомнилась славная песня одна
Константин Болшаков
Вечер / Вечер
Фабрични комини / Трубами фабрик
Лазар Шерешевский
Не затова, че есен листи брули / Не потому, что листья облетели
Сибир / Сибирь
Лев Гроссе
Ти – млада, стройна си като елха / Ты – юная, ты – стройная, как ель
Лев Гумильов
В словата чужди крие се пространство / В чужих словах скрывается пространство
Леонид Трус
Срещам я аз случайно / Встретил ее случайно
Добрите дела / Добрые дела
Леонид Чертков
Туй е всичко / Вот и все
Лидия Аверянова
Върни обратно думите ми ти / Отдай обратно мне мои слова
Какво е слънце грейнало над мен / Какое солнце встало, озарив
Лидия Чуковская
О, заслушай се, друже / О прислушайся, друг мой
То винаги с теб е / Оно ведь всегда с тобой
Мария Вейнберг
Из поема / Из поэмы
Марк Собол
Умира връстникът / Уходит ровесник
Михаил Красилников
Ръждите белезите ще сменят / Ожоги на лице заменит ржа
Михаил Поздеев
Ти не пей, славей мил / Ты не пой, соловей
Михаил Спургот
Сърцето на Лу-Шу / Сердце Лу-Шу
Михаил Теняков
Не на магаре Господ – с танка / Не на осле Господь – на танке
Разстрел / Расстрел
Михаил Фроловский
Кръстове / Кресты
Николай Гумильов
Двете рози / Две розы
Работникът / Рабочий
Заблуденият трамвай / Заблудившийся трамвай
Отново ще си спомняте за мен / Еще не раз Вы вспомните меня
Пощади ме / Пощади
Щастие / Счастье
Хайку / Хокку
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Николай Зарудин
Летя като влак пролетта край живота / Весна пронеслась мимо жизни, как поезд
Николай Клюев
Гора / Лес
Николай Минаев
Неведнъж съм умирал / Я не раз умирал
Николай Позняков
С роя на външни порои / В шелесте внешних дождей
Ний – от небитието знак / Все пришли из небытия
В планините глухи ще се моля / И в глухих горах молить я буду
Смъртен, съдбата последвай, в живота бъди съзидател / Смертный, покорствуй Судьбе и будь созидателем
Нина Гаген-Торн
Вятър с тънък кучи вой / Ветер тонким песьим воем
Нина Хабиас
Ний няма заедно да остареем / Мы не состаримся вместе
Очи с искри прицелват се / Глаза искрою мечется
Олга Адамова-Слиозберг
Книгите / Книги
Осип Манделщам
Дарен съм с тяло – питам аз: защо / Дано мне тело – что мне делать с ним
Образа ти колебливо никнещ / Образ твой, мучительный и зыбкий
И Шуберт с водопад, и Моцарт в птича гама / И Шуберт на воде, и Моцарт в птичьем гаме
Кой знае / Кто знает
От бутилката в струя течеше златистият мед / Золотистого меда струя из бутылки текла
Павел Василиев
Сред степи девствен сняг дими си / В степях немятый снег дымится
Павел Флоренский
Епитафия на непознатото момиче / Эпитафия на незнакомой девочке
На Андрей Белий / Андрею Белому
Перец Маркиш
На перона / На перроне
Пьотр Антонюк
Градът / Город
Пьотр Орешин
Сергей Есенин / Сергей Есенин
Светлана Шилова
Приспивна / Колыбельная
Семьон Виленский
Звън камбанен далечен / Звон колокольный дальний
Своя дом построи между нощи и дни / Он построил свой дом между ночью и днём
Как приличат Луна и Колима / Как похожи луна с Колымою
Семьон Милосердов
Ей, соколи вие сталински / Эй вы, сталинские соколы
Сергей Алимов
Във фоайето / В фойе
Сергей Граховский
Из поемата „Беглец” / Из поэмы „Беглец”
Сергей Кличков
Предчувствие / Предчувствие
Рибарка / Рыбачка
Сълзи / Слёзы
Сергей Марков
Болница във весел дом / Госпиталь размещённый в весёлом доме
В мен тъничко жило / Оставила тонкое жало
Знаех преди такива прегради / Раньше я знал такие преграды
Подобно лодка на лазура / Подобно синей колыбели
Сергей Нелдихен
Откъс / Отрывок
Искреност / Искренность
Сергей Поделков
Към сина ми / Сыну
Сергей Спасский
Разсъмване / Рассвет
Сергей Третяков
Ножици / Ножницы
Восъчна свещ / Восковая свеча
Татяна Гнедич
Царскоселската статуя / Царскосельская статуя
Т. Руслов
Речите на палачите / Речи палачей
Фьодор Камишнюк
Души, корави като камък / Есть души твердые, как камень
Юз Алешковский
Песен за Сталин / Песня о Сталине
Юрий Айхенвалд
Странни хора са мечтателите / Удивительный мечтатели народ
Юрий Галансков
Избягахме / Бежим туда
И тръгна пламък / Рванулось пламя
Юрий Грачевский
Родина / Родина
Явно Бог затова ни дари / Видно, Бог для того, нас любя
Юрий Грунин
Вие и ние / Вы и мы
Юрий Домбровский
Чекистът / Чекист
Юрий Казарновский
Шахмат / Шахматы
Трамвай / Трамвай
Ярослав Смеляков
Опит за завещание / Попытка завещания
Гробище за локомотиви / Кладбище паровозов
Еврейката / Жидовка
---------------
Александър Коваленков
Руският поет, писател и литературовед Александър Коваленков (Александр Александрович Коваленков) е роден на 2/15 март 1911 г. в гр. Новгород. Първото му публикувано стихотворение е от 1928 г. в сп. „Смена”. Завършва сценарния факултет на Московския институт по кинематография (1932 г.). Участник е в първия всесъюзен конгрес на съветските писатели (1934 г.). Репресиран е и лежи в лагерите на ГУЛАГ, след което е реабилитиран. Работи във в. „В бой за Родину”, ръководи семинари по теория на поезията, преподава стихосложение в литературния институт „Максим Горки”. Автор е на книги с поезия, проза и теория на поезията, сред които „Зелёный берег” (1935 г.), „Ее Карелией зовут” (1942 г.), „Далеко на Севере” (1943 г.), „На высокой волне” (1943 г.), „Походная тетрадь” (1943 г.), „Лирика” (1954 г.), „Хорошие, разные” (1966 г.), „Избранные стихи из 20 книг” (1968 г.), „Простое и непростое: основы стихосложения” (1970 г.) и др., на текстовете на десетки популярни песни. Умира на 8 ноември 1971 г. в Москва.
НЯМА СВЯТ ДАЛЕЧЕН
Няма свят далечен там,
няма пущинак див, жалък,
за другарите е малък
и Велики океан.
Има свят на дълг и чест,
радост в хора и народи,
свобода и братство водят
и любов голяма днес.
Свят на чудеса звучи,
има дружба, смелост, лято,
наште песни, знамената,
зорките добри очи.
Има младостта права
над планетата-родина,
радост от живота има,
има пролет и Москва.
НЕТ НА СВЕТЕ ДАЛЬНИХ СТРАН
Нет на свете дальних стран,
Нет пустынь непроходимых,
Для друзей неразделимых
Мал Великий океан.
Есть на свете долг и честь,
Счастье каждого народа,
Есть единство и свобода,
И любовь большая есть!
Есть на свете чудеса,
Сила дружбы и отваги,
Наши песни, наши флаги,
Наши зоркие глаза.
Есть у юности права
Всю планету звать Отчизной,
Есть на свете радость жизни,
Есть весна и есть Москва!
1957 г.
---------------------------------------------
Александър Морозов
Руският поет, писател и журналист Александър Морозов (Александр Григорьевич Морозов) е роден на 7 декември 1924 г. в с. Крутеп, Саратовска област. През 1942 г. постъпва в Симферополското военно училище, но няколко месеца по-късно е арестуван заради дневник със записки и стихове и след затвор в Саратов е изпратен в лагерите Каменлаг, Находка и Колим. Освободен е през 1951 г. През 1966 г. е реабилитиран, но през следващите години отново е репресиран за изказвания срещу окупацията в Чехословакия и в подкрепа на Солженицин. Публикува поезия, проза и публицистика в московски, саратовски и магадански списания и сборници като „Трудный колос ” и „О чем поет народ Отчизны”. Автор е на стихосбирките „Из огня да в полымя” (2001 г.) и „Память” (2002 г.), на повествователната тетралогия „Чужие письма”, „Общая тетрадь”, „Прежние слова” и „Личное дело” и на лагерните мемоари „Девять ступеней в небытие”, публикувани през 1989 г. в сп. „Волга”.
КОГАТО МЪДРИЯТ НИ ВОЖД УМРЕ
Когато мъдрият ни вожд
умре, в Москва ще съм завчас
и стих надгробен – ето тоз –
на мавзолей ще пиша аз:
„Да бъде вечно той проклет!
Живота ни в каторга впи,
затвори милиони в гнет,
десетки хиляди уби.
Превърна всеки жител в раб,
Ивановци без род и плуг...”
О, Боже, моят стих е слаб,
немощни са словата тук!
* Стихотворението е написано в лагера Горен Дебин през 1946 г.
КОГДА НАШ МУДРЫЙ ВОЖДЬ УМРЕТ
Когда наш мудрый вождь умрет,
В Москву я тотчас поспешу
И стих надгробный – этот вот –
На мавзолее напишу:
„Проклятье вечное ему!
Не жизнь нам – каторгу создал.
Он миллион загнал в тюрьму,
Десятки тысяч расстрелял.
Рабами сделал остальных,
Иванами, что без родства...”
О Боже, как же слаб мой стих,
Как немощны мои слова!..
1946 г.
---------------------------------------------
Александър Солженицин
Руският писател, драматург, историк, публицист и поет Александър Солженицин (Александр Исаевич Солженицын) е роден на 11 декември 1918 г. в гр. Кисловодск. Завършил е математика и физика в Ростовския университет (1936-1941 г.). По време на Втората световна война е капитан в Червената армия, но през 1945 г. е арестуван за критика на политиката на Сталин и без присъда лежи в затвори и лагери от 1945 до 1952 г. През 1956 г. е реабилитиран. Писател дисидент, дълги години над книгите му лежи забрана и много от творбите му са издадени в чужбина. Автор е на книгите „Один день Ивана Денисовича” (1962 г.), „В круге первом” (1968 г.), „Раковый корпус” (1968 г.), „Август Четырнадцатого” (1971 г.), „Бодался теленок с дубом” (1975 г.), „Ленин в Цюрихе” (1975 г.), „Октябрь Шестнадцатого” (1983 г.), „Март Семнадцатого” (1986 г.), „Апрель Семнадцатого” (1989 г.), „Архипелаг ГУЛаг” (3 тома, 1973-1978 г.), „Как нам обустроить Россию” (1990 г.), „Русский вопрос к концу ХХ века” (1995 г.), „Россия в обвале” (1998 г.), „Двести лет вместе” (2001-2002 г.) и др. Академик е в Руската академия на науките. Носител е на Нобелова награда по литература (1970 г.). Умира на 3 август 2008 г. в Москва.
ПОЕТИ РУСКИ
Поети руски! От самотна болка плашен,
измъчван от тъга, припомням си за вас!
Дойде и моят – моят ранен, страшен
час за погубване, унищожаващ час.
Отдалечиха се от нас години зрели,
зад думите когато гняв мъглив тежи –
двамина наши са застреляни в дуели,
а трети в мюсюлманска сеч лежи.
И всички нас пред пушкински предели
ни дебне многоглава гибел зла –
безумна, гниеща, смърт ранна тя ни определя
след миг пламтящ на младите чела;
обесен този, онзи в рудник пратен,
на друг черкезин мъчи телеса –
санктпетербургски мрачни дни, намръщен вятър,
бензинов дъх в лубянски жълти небеса...
Сред чума гинат руските поети!
Дали отлети сме от восък мек?
Един – под примка, втори – с пистолети,
разстрелян трети, друг – в сибирски ад нелек.
Те много са! Кой техните елмази
от черепи разбити ще сбере?
Безумен съм – в подземни дупки лазя,
от тях събирам шепа стихове –
изнасям ги! Но пръстите са се подули.
Аз – смърт! Аз – смърт!
Кой тоз рубеж ще срине?
В гърдите ни е той – мъхната тарантула –
и с пипалца души ни...
ПОЭТЫ РУССКИЕ
Поэты русские! Я с болью одинокой,
В тоске затравленной перебираю вас!
Пришёл и мой – мой ранний, мой жестокий
Час истребления, уничтоженья час.
Не знали мы тех лет, отстоенных и зрелых,
Когда со слов спадёт горячности туман, –
Два наших первенца застрелены в дуэлях,
Растерзан третий в рёве мусульман.
Нас всех, нас всех пред пушкинскою гранью
Многоголово гибель стерегла:
Безумием, гниением, зелёным умираньем,
Мгновенным ли пыланием чела;
Повешен тот, а этот сослан в рудник,
Иных подбил догадливый черкес, –
Санкт-петербургские нахмуренные будни
Да желть бензинная лубянская небес…
Чума на нас, российские поэты!
Текучим воском вылиты каким? –
Один – в петлю, другой – из пистолета,
К расстрелу – третьего, четвёртого – в Нарым.
Да счесть ли всех? Да кто сберёт алмазы
В рассеянных, разбитых черепах?..
Безумный я! – пополз подземным лазом
Сберечь их горсть в невидимых стихах, –
И вынес их!! – но пальцы слабые разжаты:
Мне – смерть! мне – смерть!
– кто эту грань нарушит? –
Она взросла в груди тарантулом мохнатым
И щупальцами душит…
1953 г.
-----
ТРИ МОМИ
Случваше се, само крачка да докретам,
сам не помня как, се озовавах бойко
сред моминска стая в Ярославл, където
три учителки съжителстваха, три девойки.
По стените сяха смешни зайчета живец,
цъфнал бе букет девичата душа гореща;
там, над мулинето с розов и зелен конец,
девите бродираха си нещо.
Всичко беше старомодно, мили
бяха тези три главички руси –
аз смутения Есенин и Блок белокрилия,
Бунин в своя залез и замисления Брюсов
им раздавах; ценното, от мен научено,
като светла жар обгръщаше главата ми –
янтарна смола цедях от Тютчев,
пръсках билки черни от Ахматова.
Трите на квадратчетата броя не изгубиха,
нишките редяха сред гоблена мил;
а едната ме попита непринудено
знам ли песничка от някой филм.
Над гергефа бързите игли се гонеха
с пръсти ловки на моми по канава...
И на самотата бляскава и ледена короната
аз усетих там на моята глава...
ТРИ НЕВЕСТЫ
И куда, бывало, шаг я ни направлю,
Сам не помню как, оказывался вместо –
В комнате, где девушки из Ярославля,
Жили три учительницы, жили три невесты.
Там висели зайчики смешные на стене,
В безделушках де;вичьих цвела душа живая,
Над мотками розовых, зелёных мулине
Девушки склонялись, вышивая.
Это было так несовременно,
Так милы мне были три головки русые, –
Блока белокрылого, Есенина смятенного,
Бунина закатного, обдуманного Брюсова, –
Я метал им всё, что помнил только лучшего,
Голову в жару свою охватывая,
Отцедил смолы янтарной Тютчева,
Брызнул зелья чёрного Ахматовой.
Клеткам счёт не потеряли, и на горле выемов
Не поправили, и нити брали – те;
Я списать не дам ли песенок из фильмов, –
Лишь одна спросила в простоте.
Иглы быстрые мелькали так же по;часту,
Пальцы ловкие скользили по канве…
И холодную, блестящую корону одиночества
Я в ознобе ощутил на голове…
1953 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Образованието ум не добавя.
* * *
Интелигент е този, чието мислене не е подражателно.
* * *
Народът безспорно има право на власт, но народът не иска власт (жаждата за власт е присъща само на два процента от хората), а иска преди всичко устойчив ред.
* * *
Ако не умееш да използваш минутата, ще прекараш безполезно и час, и ден, и цял живот.
* * *
Няма на света по-презряна нация, по-самотна, по-чужда и ненужна от руската.
* * *
Прийомите на предизборната борба изискват от човека едни качества, а за държавно управление са нужни съвършено други, нямащи нищо общо с първите. Рядък случай е, когато човек притежава и едните, и другите, вторите биха му пречили в предизборното състезание.
* * *
Снемането на отговорността от Елцин е голям позор. Аз смятам, че Елцин и сто души от неговото обкръжение трябва да застанат пред съда.
* * *
Има черни хора, злонамерено вършещи черни дела, трябва само да се отличат от останалите и да се унищожат. Но линията, разделяща доброто и злото, пресича сърцето на всеки човек. И кой ще унищожи късче от своето сърце?
* * *
У предишните руски търговци е имало търговска дума (сделките се сключвали без писмени договори), християнски представи, исторически известната с размаха си благотворителност. Ще дочакаме ли ние такова от акулите, откърмени в мътното съветско подводие.
* * *
Работата е като тоягата, в нея има два края: правиш за хората – дай качество, правиш за началника – дай показност.
* * *
А откъде знаете в коя точка на земята ще бъдете щастливи и в коя нещастни? Кой ще каже, че знае това за себе си?
* * *
Всеки, който е провъзгласил насилието за свой метод, неумолимо трябва да избере лъжата за свой принцип.
* * *
Не степента на благополучие прави хората щастливи, а отношението на сърцата и нашата гледна точка за живота ни. И това, и другото – винаги са в нашата власт, значи, че човек е винаги щастлив, ако иска това, и никой не може да му пречи.
* * *
Интелигент е този, чиито интереси към духовната страна на живота са настойчиви и постоянни, непринуждавани от външни обстоятелства и дори въпреки тях.
* * *
Най-тежък живот имат не тези, които потъват в морето, ровят в земята или търсят вода в пустинята. Най-тежък живот има този, който всеки ден, излизайки от къщи, се удря с глава в горния праг на вратата – твърде нисък.
* * *
Има голяма наслада във верността. Може би – най-голямата. Дори и да не знаят за твоята вярност. Дори и да не я ценят.
* * *
Съжалението е унижаващо чувство: унижаващо този, който съжалява, и този, когото съжаляват.
* * *
Една голяма страст, превзела изведнъж нашата душа, жестоко разбърква всичко останало. В нас няма място за две страсти.
* * *
Въобще е трудно да се пресметне на кого е по-тежко. Това е по-трудно, отколкото да се съревновават с успехи. Собствените беди са досадни на всеки. Аз например мога да направя извод, че съм изживял рядко неудачен живот. Но откъде да зная, може би вашият живот е бил още по- суров?
* * *
Ако човек приживе е наречен деец, още и заслужил, то това е неговият край: слава, която пречи да се лекуваш, както твърде пищните дрехи пречат да се движиш.
* * *
Спортът е опиум за народа... Със спортните зрелища, футбола и хокея правят от нас глупаци.
* * *
От кого да започнем да поправяме света? От другите? Или от себе си?
* * *
Казват: не може целият народ да се потиска безкрайно. Лъжа! Може! Ние виждаме как нашият народ се опустоши, подивя и го налегна равнодушие не само към съдбата на страната, не само към съдбата на съседа, но дори към собствената съдба и съдбата на децата. Равнодушието, последната спасителна реакция на организма, стана наша определяща черта. Оттам е и популярността на водката – невиждана даже по руските мащаби. Това е страшно равнодушие, когато човек вижда своя живот не напукан, не с отчупено крайче, а така безнадеждно раздробен, надлъж и нашир погазен, че само заради алкохолното забвение си струва да останеш жив. Ето, ако бяха забранили водката, у нас тутакси би избухнала революция.
* * *
Умното в света е много , малко е доброто.
* * *
Хората, които са в съгласие със съвестта си, винаги имат добри лица.
* * *
Сега ние не даваме пет пари за любовта на хората кам животните, а даже непременно се присмиваме над привързаността към котките. Но разлюбвайки първо животните, не разлюбваме ли после неизбежно и хората?
* * *
Знаеш ли защо конете живеят толкова дълго? Те не си изясняват отношенията.
* * *
Ситостта съвсем не зависи от това колко ядем, а от това как ядем. Така и щастието, така и щастието, Льова, то никак не зависи от обема на външните блага, които ние сме откъснали от живота. То зависи само от нашето отношение към него!
* * *
Всеки винаги има дузина правилнички причини защо е прав, че не се жертва.
* * *
Нищо на света не се постига с насилие! Хващайки меч, нож, пушка, ние бързо се сравняваме с нашите палачи и насилници. И няма да има край...
* * *
Кое е най-скъпото от всичко на света? Оказва се: да осъзнаваш, че не участваш в несправедливостите. Те са по-силни от теб, били са и ще бъдат, но нека – не чрез теб.
* * *
Има хора, на които цял живот им върви гладко, а на други – всичко е прекроено. А казват – от самия човек зависи неговата съдба. Нищо не зависи от него.
* * *
А аз се молех. Когато ни е зле – ние не се срамуваме от Бог. Ние се срамуваме от Него, когато ни е добре.
* * *
Проста истина, но и тя трябва да се изстрада: благословени са не победите във войните, а пораженията в тях! Победите са нужни на правителствата, пораженията са нужни на народа. След победите се искат още победи, след пораженията се иска свобода – и обикновено тя се постига. Пораженията са нужни на народите, както страданията и бедите са нужни на отделните хора: те карат да се задълбочи вътрешния живот и да се извиси духовно.
* * *
Никой от хората не знае нищо предварително. И най-голямата беда може да застигне човека в най-доброто място, и най-голямото щастие да го открие в най-лошото място.
* * *
Всеки общ празник е тежък за самотния човек. Но най-непоносим за самотната жена, чиито години си отиват, е празникът на жената.
* * *
Самоубийството винаги е банкрут, самоубиецът винаги е човек в безизходица, човек, проиграл живота си и нямащ воля да го продължи.
* * *
Ревността – това е наскърбено самолюбие. Истинската любов, лишена от
взаимност, не ревнува, а умира, вкоченясва се.
* * *
Неограничената власт в ръцете на ограничени хора винаги води до жестокост.
* * *
Две загадки има на света: как съм се родил – не помня, как ще умра – не знам.
* * *
Не се страхувай от куршум, който свисти, ако ти го чуеш, значи, че той не е в теб. Ти няма да чуеш онзи единствен куршум, който ще те убие.
* * *
Не е страшно да умреш някога – страшно е да умреш сега.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Образование ума не прибавляет.
* * *
Интеллигент – это тот, чья мысль не подражательна.
* * *
Народ имеет несомненное право на власть, но хочет народ – не власти (жажда ее свойственна лишь процентам двум), а хочет прежде всего устойчивого порядка.
* * *
Если ты не умеешь использовать минуту, ты зря проведешь и час, и день, и всю жизнь.
* * *
Нет на свете нации более презренной, более покинутой, более чуждой и ненужной, чем русская.
* * *
Все приемы предвыборной борьбы требуют от человека одних качеств, а для государственного водительства – совершенно других, ничего общего с первыми. Редок случай, когда у человека есть и те и другие, вторые мешали бы ему в предвыборном состязании.
* * *
Снятие ответственности с Ельцина – великий позор. Я считаю, что Ельцин и человек сто из его окружения должны предстать перед судом.
* * *
Есть черные люди, злокозненно творящие черные дела, и надо только отличить их от остальных и уничтожить. Но линия, разделяющая добро и зло, пересекает сердце каждого человека. И кто уничтожит кусок своего сердца?
* * *
У прежних русских купцов было купеческое слово (сделки заключались без письменных контрактов), христианские представления, исторически известная размашная благотворительность, – дождемся ли мы такого от акул, взращенных в мутном советском подводьи?
* * *
Работа – она как палка, конца в ней два: для людей делаешь – качество дай, для начальника делаешь – дай показуху.
* * *
А откуда вы знаете, в какой точке земли вы будете счастливы, в какой – несчастливы? Кто скажет, что знает это о себе?
* * *
Всякий, кто однажды провозгласил насилие своим методом, неумолимо должен избрать ложь своим принципом.
* * *
Совсем не уровень благополучия делает счастье людей, а отношения сердец и наша точка зрения на нашу жизнь. И то и другое – всегда в нашей власти, а значит, человек всегда счастлив, если он хочет этого, и никто не может ему помешать.
* * *
Интеллигент – это тот, чьи интересы к духовной стороне жизни настойчивы и постоянны, не понуждаемы внешними обстоятельствами и даже вопреки им.
* * *
Самая тяжелая жизнь совсем не у тех, кто тонет в море, роется в земле или ищет воду в пустынях. Самая тяжелая жизнь у того, кто каждый день, выходя из дому, бьется головой о притолоку – слишком низкая.
* * *
Есть высокое наслаждение в верности. Может быть – самое высокое. И даже пусть о твоей верности не знают. И даже пусть не ценят.
* * *
Жалость – чувство унижающее: и того унижающее, кто жалеет, и того, кого жалеют.
* * *
Одна большая страсть, занявши раз нашу душу, жестоко измещает все остальное. Двум страстям нет места в нас.
* * *
Вообще трудно считаться, кому тяжелей. Это ещё трудней, чем соревноваться успехами. Свои беды каждому досадней. Я, например, мог бы заключить, что прожил на редкость неудачную жизнь. Но откуда я знаю: может быть, вам было ещё круче?
* * *
Если человек при жизни назван деятелем, да ещё заслуженным, то это его конец: слава, которая уже мешает лечить, как слишком пышная одежда мешает двигаться.
* * *
Спорт – опиум для народа... Спортивными зрелищами, футболом да хоккеем из нас и делают дураков.
* * *
С кого начинать исправлять мир? С других? Или с себя?
* * *
Говорят: целый народ нельзя подавлять без конца. Ложь! Можно! Мы же видим, как наш народ опустошился, одичал, и снизошло на него равнодушие уже не только к судьбам страны, уже не только к судьбе соседа, но даже к собственной судьбе и судьбе детей. Равнодушие, последняя спасительная реакция организма, стала нашей определяющей чертой. Оттого и популярность водки – невиданная даже по русским масштабам. Это – страшное равнодушие, когда человек видит свою жизнь не надколотой, не с отломанным уголком, а так безнадежно раздробленной, так вдоль и поперек изгаженной, что только ради алкогольного забвения еще стоит оставаться жить. Вот если бы водку запретили – тотчас бы у нас вспыхнула революция.
* * *
Умного на свете много, мало – хорошего.
* * *
У тех людей всегда лица хороши, кто в ладах с совестью своей.
* * *
Любовь к животным мы теперь не ставим в людях ни в грош, а над привязанностью к кошкам даже непременно смеемся. Но разлюбив сперва животных – не неизбежно ли мы потом разлюбливаем и людей?
* * *
Знаешь, почему лошади живут так долго? Они не выясняют отношения!
* * *
Сытость совсем не зависит от того, сколько мы едим, а от того, как мы едим! Так и счастье, так и счастье, Левушка, оно вовсе не зависит от объема внешних благ, которые мы урвали у жизни. Оно зависит только от нашего отношения к ним!
* * *
У каждого всегда дюжина гладеньких причин, почему он прав, что не жертвует собой.
* * *
Ничего в мире нельзя добиваться насилием! Взявши меч, нож, винтовку, мы быстро сравняемся с нашими палачами и насильниками. И не будет конца...
* * *
Что дороже всего в мире? Оказывается: сознавать, что ты не участвуешь в несправедливостях. Они сильней тебя, они были и будут, но пусть – не через тебя.
* * *
Ведь есть же люди, которым так и выстилает гладенько всю жизнь, а другим – всё перекромсано. И говорят – от человека самого зависит его судьба. Ничего не от него.
* * *
А я – молился. Когда нам плохо – мы ведь не стыдимся Бога. Мы стыдимся Его, когда нам хорошо.
* * *
Простая истина, но и ее надо выстрадать: благословенны не победы в войнах, а поражения в них! Победы нужны правительствам, поражения нужны – народу. После побед хочется еще побед, после поражения хочется свободы – и обычно ее добиваются. Поражения нужны народам, как страдания и беды нужны отдельным людям: они заставляют углубить внутреннюю жизнь, возвыситься духовно.
* * *
Никто из людей ничего не знает наперёд. И самая большая беда может постичь человека в наилучшем месте, и самое большое счастье разыщет его – в наидурном.
* * *
Всякий общий праздник тяжёл одинокому человеку. Но невыносим одинокой женщине, у которой годы уходят, – праздник женский!
* * *
Самоубийца – всегда банкрот, это всегда – человек в тупике, человек, проигравший жизнь и не имеющий воли для ее продолжения.
* * *
Ревность – это оскорбленное самолюбие. Настоящая любовь, лишившись ответа, не ревнует, а умирает, окостеневает.
* * *
Неограниченная власть в руках ограниченных людей всегда приводит к жестокости.
* * *
Две загадки в мире есть: как родился – не помню, как умру – не знаю.
* * *
Не бойся пули, которая свистит, раз ты ее слышишь – значит, она уже не в тебя. Той единственной пули, которая тебя убьет, ты не услышишь.
* * *
Когда-нибудь не страшно умереть – страшно умереть вот сейчас.
---------------------------------------------
Александър Туфанов
Руският поет, преводач и теоретик на изкуствата Александър Туфанов (Александр Васильевич Туфанов) е роден на 19 ноември/2 декември 1877 г. в Петербург. Учи в Петербургския учителски институт (1900 г.). През 1902 и 1907 г. е арестуван с обвинения за революционна агитация. Първите му поетични публикации са от 1915 г. в сп. „Северный гусляр”. През 1905 г. сътрудничи с репортажи, театрални рецензии и съдебно-политически хроники на в. Сын Отечества”, през 1913 г. е редактор на сп. „Обновление школы”, през 1917 г. е секретар на сп. „Вольный плуг”, а след 1921 г. работи като коректор и лаборант. Привърженик е на т.нар. квантитативна метрика и експериментален символизъм в поезията, през 1925 г. основава литературното общество „Орден заумников DSO” и фракция „Левый фланг” при ленинградския съюз на поетите. Превежда творби на Уелс, Шекспир и др. През 1931 г. е арестуван с обвинение, че в поезията му има призиви против съветската власт, и прекарва 3 години в лагер край гр. Темников. След освобождаването му подготвя задочно аспирантура в Ленинградския държавен университет, но защитата на дисертацията му по древноруска литература е отменена. Автор е на книгата с поезия и проза „Эолова арфа” (1917 г.), на учебника „Практическое руководство к лабораторным занятиям в 1-й год обучения детей арифметике и геометрии” (1914 г.), на литературоведческия трактат плюс събрани стихотворения „К зауми: Фоническая музыка и функции согласных фонем” (1924 г.) и поемата „Ушкуйники” (1927 г.). Умира на 15 март 1943 г. в гр. Галич.
ВОЙНА
Пощада моли пред разстрела
тоз комунист пленен,
а ние стреляме, запели
картечния рефрен.
Не вярвай на молби лъжовни,
войнико, а помни:
Той стреля вчера в нас на живо.
Днес стреляй ти – почни!
Войната братя не признава.
Убитият е брат!
Косете живите, безславно
те нека замълчат.
Войната дъжд след летен зной е,
ще освежава ден.
Сурово и жестоко в боя
световен щит ковем.
ВОЙНА
Просил пощады при расстреле
Пленённый коммунист,
А мы, стреляя, песни пели
Под пулемётный свист.
Не верь, солдат, моленьям лживым,
А помни: он вчера
Стрелял, сдаваясь в плен трусливо.
Стреляй в него – пора!
Война не знает братьев в битве.
Убитый – вот кто брат!
Живых косите без молитвы,
Пока не замолчат.
Война, как дождь при летнем зное,
Всю жизнь нам освежит.
В суровом и жестоком бое
Куём мы миру щит.
1919 г.
---------------------------------------------
Александър Чижевский
Руският учен, изобретател, философ, поет и художник Александър Чижевски (Александр Леонидович Чижевский) е роден на 26 януари/7 февруари 1897 г. в селището Цехановец, Гродненска губерния, сега Подляско воеводство на територията на Полша. Завършил е Московския археологически институт (1917 г.), като защитава дисертация на тема „Русская лирика ХVIII века”, а през 1918 г. получава докторска степен в историко-филологическия факултет на Московския университет с темата „Исследование периодичности всемирно-исторического процесса”, която разработва в книгата си „Физические факторы исторического процесса” (1924 г.). Има авторски свидетелства за изобретения и принос в областта на аеройонизацията и хелиобиологията. Научните му трудове и разработки са в областта на космологията, биофизиката, хелиобиологията, електрохемодинамиката, аеройонификацията, космическата прогностика и др. През 1939 г. е предложен от Нобеловия комитет за номинация, но той отказва придвижването на документите „по етически мотиви”. През 1942 г. е арестуван за контрареволюционна дейност и осъден на 8 години затвор, които прекарва в лагери в Свердловска област и в степите на Казахстан. Реабилитиран е през 1962 г. Пише стихове от детските си години. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1915 г.), „Академия поэзии” (1918 г.) и „Тетрадь стихотворений” (1919 г.); години след смъртта му излиза сборникът с избрани стихове „Бесконечности” (1992 г.). Почетен президент е на Първия международен конгрес по биофизика (1939 г.), действителен член е на 18 академии на науките, почетен професор в десетки университети в Европа, Америка и Азия. Умира на 20 декември 1964 г. в Москва. За многостранната му научна, художествена и литературна дейност го наричат Леонардо да Винчи на ХХ век.
СЛЪНЦЕ
Божествено държавно ти светило мое,
аз брат-близнак в лика ти разпознах,
за огнената гръд на който няма крах,
блести в безкрайността, ще бъде и било е.
В безмерната тъма на времето ти грееш
със строгите черти на родния живец
и мен, до болка скръбен земен пришълец,
обгърна с творческата сила да живея.
В космическа житейска руда се пластиш,
от древни мрачноти победно ти звучиш,
на грешни хроники сплавта изпепеляваш –
и аз, възкръснал – пея, и мъгла ломя,
под погледа на вечността щастлив оставам,
слънцепоклонник чужд в Прамайката Земя.
СОЛНЦЕ
Великолепное, державное Светило,
Я познаю в тебе собрата-близнеца,
Чьей огненной груди нет смертного конца,
Что в бесконечности, что будет и что было.
В несчетной тьме времен ты стройно восходило
С чертами строгими открытого лица,
И скорбного меня, земного пришлеца,
Объяла радостная, творческая сила.
В живом, где грузный пласт космической руды,
Из черной древности звучишь победно ты,
Испепеляя цепь неверных наших хроник, –
И я воскрес – пою. О, в этой вязкой мгле,
Под взглядом вечности ликуй, солнцепоклонник,
Припав к отвергнутой Праматери-Земле.
1919 г.
-----
ИСТИНАТА
Объркан си, а истината е една –
прекрасен, ясен е лазур над тебе:
Какво му трябва на човека? Тишина,
любов, съчувствие, коричка хлебец.
В СМЯТЕНЬЕ МЫ, А ИСТИНА – ЯСНА
В смятенье мы, а истина – ясна,
Проста, прекрасна, как лазури неба:
Что нужно человеку? – Тишина,
Любовь, сочувствие и корка хлеба.
1942 г.
-----
ГАЛИЛЕЙ
И пак, и пак петната се явиха
на слънцето, помръкна трезвен ум,
престолът падна, безвъзврат се впиха
и гладен мор, и страшен чумен бум.
И морски вал кипежа си стовари,
вилнее вятър, брулят смерч и здрач,
а състезателните тротоари
родиха фанатик, герой, палач.
Лицето на живота бе в гримаси:
компас се мята, буйства цял народ,
а над земята, над човешка маса
редеше слънцето законен ход.
О, ти, съзрял на слънцето петната,
с великолепна дързост ни огрей,
незнаейки как близки и понятни
за нас са скърбите ти, Галилей!
ГАЛИЛЕЙ
И вновь и вновь взошли на Солнце пятна,
И омрачились трезвые умы,
И пал престол, и были неотвратны
Голодный мор и ужасы чумы.
И вал морской вскипел от колебаний
И норд сверкл, и двигались смерчи,
И родились на ниве состязаний
Фанатики, герои, палачи.
И жизни лик подёрнулся гримасой:
Метался компас – буйствовал народ,
А над землёй и над людскою массой
Свершало Солнце свой законный ход.
О, ты, узревший солнечные пятна
С великолепной дерзостью своей –
Не ведал ты, как будут мне понятны
И близки твои скорби, Галилей!
1921 г.
-----
НИЕ СМЕ ДЕЦА НА КОСМОСА
Деца на космоса сме. Родният ни дом
тъй неразривно здраво в общността споен е,
че чувстваме се слети с този свят, ведно
във всяка точка сякаш съсредоточени...
В материята е животът, уж сама,
във веществото той от край до край повтаря
тържествена борба с вселенската тъма –
и страда, и гори, но нигде не изгаря.
МЫ ДЕТИ КОСМОСА
Мы дети Космоса. И наш родимый дом
Так спаян общностью и неразрывно прочен,
Что чувствуем себя мы слитными в одном,
Что в каждой точке мир – весь мир сосредоточен...
И жизнь – повсюду жизнь в материи самой,
В глубинах вещества – от края и до края
Торжественно течёт в борьбе с великой тьмой,
Страдает и горит, нигде не умолкая.
-----
КАКВО ЗА НАС Е КРАЯТ НА СВЕТА
И краят на света какво за нас е?
Да гасне звездната покривка – нека!
Страхувайте се друго да не гасне:
по-зъл е мракът в разум на човека!
ЧТО ЧЕЛОВЕКУ ГИБЕЛЬ МИРОЗДАНЬЯ
Что человеку гибель мирозданья –
Пусть меркнет неба звёздная порфира:
Страшитесь же иного угасанья:
Мрак разума ужасней мрака мира!
1942 г.
Челябинск, Тюрьма Ивдель
* Порфира – думата има няколко значения, вероятно в дадения контекст авторът има предвид багреницата – тържествена връхна дреха тип мантия, официален атрибут на царстващи особи, символизираща върховната власт.
---------------------------------------------
Александър Ярошенко
Руският и украински поет и художник Александър Ярошенко (Александр Гаврилович Ярошенко) е роден през 1938 г. в с. Буча, Киевска област. През 1957 г. е осъден по скалъпени обвинения и е затворен в лагера на ГУЛАГ в Мордовия. През 1959 г. е освободен, през 1994 г. е реабилитиран. Представител е на т.нар. самиздатска поезия. Съсъставител е на ръкописните поетични алманаси „Троя” (1958 г.) и „Пятиречие” (1959 г.), в които представя свои стихове и рисунки. Работи като електротехник и като художник-дизайнер. Живее в Киев.
СВАЛЕТЕ ЩОРИТЕ
От мен, обиколил земното кълбо 20 пъти
и видял повече от вас,
обитаващи го 6 хилядолетия, на вас
Свалете щорите от очния канал,
слуха не тревожете с прекомерно его.
Над Слънце 20 пъти бях летял
и 20 пъти с вас фучах под него,
но зърнахте ли туй, което зърнах аз?
Разравяйки боклук от гнилоч и миазми,
в бельо, попило слуз от бурна страст,
да съхне хвърлено на прашен храст.
А зърнахте ли туй, което зърнах аз?
Край перила обхождах шестия етаж,
в стените сянката на миг завързвах,
говорех устремно, бях пример ваш,
над мраморните стълби с кости скърцах.
С куршум не проверихте своя лоб,
към подвизи крещяхте:
Слава!
Златно!
По стъпалата за стабилен ход
вървяхте с помощта на перилата.
Възмездие щом Бог разпръсква,
кой ще обърне жизнения кръг?
Отчаяно кой ще изтръгне: „Тук съм!
Разложен и раздран съм тук!”
Не! Морен поглед бе зад щори вял.
Платна сред дрейфа на живота вяхнах,
над Слънце 20 пъти бях летял –
с угасналите си очи видях ви.
СНИМИТЕ ШТОРЫ
От Меня, обошедшего земной шар 20 раз
и увидевшего больше Вас,
6 тысячелетий обитающих его, Вам
Снимите шторы век с канализации глаз,
Но не тревожьте слух ненужными словами.
Я пролетел над Солнцем 20 раз
И 20 раз под ним пронёсся с вами,
Но видели ль Вы то, что видел я?
Копаясь в мусоре и запахах гнилья,
В белье, залитом слизью бурных чувств,
И выброшенном высохнуть на куст.
А видели ль Вы то, что видел я?
С 6-го этажа мелькнул мимо перил,
Впечатав в стены тени на мгновенье,
Показывал пример и говорил,
Хрустя в костях на мраморе ступеней.
Свинцом проверить череп не решась,
Вы подвигам кричали:
Слава!
Добре!
И по ступеням, чтобы не упасть,
Шли, опираясь на перильи ребра.
Вы, Богова боясь возмездья
Кто вывернется наизнанку весь?
Кто среди Вас из горла вырвет: „Здесь я!
Разложен расчастённый здесь!”
Нет, не сорвать Вам штор с уставших глаз.
Дрейфуя в жизнь обвиснув парусами,
Я пролетел над Солнцем 20 раз
И видел Вас с потухшими глазами.
1958 г.
---------------------------------------------
Алексей Ачаир
Руският поет Алексей Ачаир (Алексей Алексеевич Грызов/ Ачаир) е роден на 23 август/5 септември 1896 г. в гр. Омск. Випускник е на Сибирския императорски кадетски корпус (1914 г.), учи в инженерния факултет при Московския селскостопански институт (1914-1917 г.). Първото му стихотворение е публикувано през 1915 г. във в „Дело Сибири”. От 1918 г. е доброволец в партизанския отряд на атаман Красилников, от 1919 до1922 г. се сражава в редовете на Първа сибирска казашка дивизия. През 1922 г., когато е редактор на в. „Последние известия”, емигрира в Китай. Публикува стихове и разкази в списания и вестници като „Иртыш”, „Наша заря”, „Рубеж”, „Луч Азии”, „Отечество” и др., главен редактор е на в. „Чураевка”, основател и ръководител е (до 1932 г.) на Съюза на руската култура „Молодая Чураевка” в Харбин. През 1945 г. е репатриран от съветските власти и прекарва 10 години в лагерите на Воркута. След освобождаването му живее в Новосибирск и работи като учител по пеене. Автор е на публицистичната брошура „Русский Христианский союз молодых людей в Харбине (ИМКА)” (1923 г.) и на стихосбирките „Первая Медитат” (1925 г.), „Лаконизмы” (1937 г.), „Полынь и солнце” (1938 г.), „Тропы” (1939 г.) и „Под золотым небом” (1943 г.). Умира на 16 декември 1960 г. в Новосибирск.
ПОЛЯРНА БРЕЗИЧКА
Празник е на нови насаждения.
Беше празно само ден назад.
Буйна радост, мили наслаждения –
пред прозореца зелен уханен свят!
Ябълки, череши, вишни... Може
и кипарис... Южен е подбор!
Ние с теб брезичка тук ще сложим,
ще я посадим до бук и бор.
Север мил! Не сме капризни. Ведро
скромен, прост живот живеем тук.
Само речните завои щедро
свързват ни с места различни по; на юг.
Тук израствай, северна брезичке!
След години в този свят красив
ще усетиш, че е ясно всичко:
който посади те, не е жив...
Чувам шепот в листите над мене,
млада, здрава ще си дълго, знам,
мамиш с твойта шапчица зелена
хората в полярния си храм.
Вярвам: няма ти да ме забравиш,
не тъгувай в твоя дълъг ден.
С обичта ми красота раздавай,
обичта ми запази след мен.
* Стихотворението „Полярная берёзка” е посветено на бъдещата съпруга на поета – Валентина Белоусова, с която сключва граждански брак през 1959 г.
ПОЛЯРНАЯ БЕРЁЗКА
Нынче праздник древонасажденья.
Было пусто только день назад.
Что за радость, что за наслажденье
видеть перед окнами зеленый сад!
Яблоки, черешни, вишни... или
кипарисы, тук... Край иной!
– Мы с тобой берёзку посадили
рядом с лиственницей и сосной.
Север милый! Мы неприхотливы.
Та же жизнь, но проще и скромней.
Только рек свободные извивы
связывают нас с местами, что южней.
Стройная полярная берёзка,
вырастай!.. Пройдет немного лет
ты у видишь, как всё в жизни просто:
кто садил – того уж рядом нет...
Слышу я – шумишь ажурной кроной,
знаю я – ты, юная, крепка,
вижу я, как шапочкой зеленой
манишь ты людей издалека.
Верю я: меня ты не забудешь,
не хочу лишь, чтоб жила скорбя.
Я люблю тебя – какой ты будешь,
хоть люблю уже – не для себя.
1957 г.
---------------------------------------------
Алексей Ганин
Руският поет и писател Алексей Алексеевич Ганин е роден на 28 юли 1893 г. в с. Коншино, Вологодска губерния. Учил е във Вологодския акушеро-фелдшерски институт (1911-1914 г.). Първите си стихове публикува във в. „Эхо” през 1913 г. През 1916 г. се запознава със Сергей Есенин и двамата стават близки приятели. Публикува поезия в издания и сборници като „Скифы” (1917 г.), „Конница бурь” (1920 г.), „Кооперация Севера”, „Записки Передвижного Общедоступного театра” (1920 г.) и др. В началото на 20-те години на ХХ в. заедно с група съмишленици създава Програма за спасение на Русия и подготвя антиболшевишките „Тезисы” на програмата. Автор е на поетичните сборници „Звёздный корабль” (1920 г.) и „Былинное поле” (1924 г.), на 11 самиздатски стихосбирки (1920-1921 г.): „Коншино”, „В огне и славе”, „Вечер”, „Золотое безлюдье”, „Кибураба”, „Красный час”, „Мешок алмазов”, „Певучий берег”, „Раскованный мир”, „Сарай”, „Священный клич”, на романа-притча „Завтра” (1923 г.) и др. Голяма част от творчеството му не е запазена. През 1924 г. е арестуван с обвинение за принадлежност към антидържавна организация и на 30 март 1925 г. е разстрелян без съд и присъда в подземията на „Люблянка” в Москва от органите за държавна сигурност. Реабилитиран е посмъртно през 1966 г.
РУСАЛКА
3. Р.
I.
Русалка – зелени косите,
не бой се от плахи очи;
край сивия мъх на скалите
часът нецелуван звучи.
Разбрах – няма щастие още,
ще чезне сред приказен свят,
ще спрат синеоките Нощи
и Дни златокъдри ще спят.
Ти пак ще заминеш далече
в лазурни средморски страни
и спомен за северна среща
ще плискаш по бели вълни.
Одежди от слънчева прежда
в крилати зори тлеят там
и слънцето погледи свежда
зад гърбав назъбен балкан.
II.
Аз, горски космат чудотворец
с печална луна сред брада,
ще тръгна и звездни простори
ще сипя над черна вода.
В сърцето си свирка от злато
извайвам с тъгата край мен
и песен за теб недопята
ще сплитам на пясък студен.
Небе и море ще погаля
с ръцете си борови, знам,
тъгата във фар ще запаля,
на бурите песни ще дам.
Небето в игра ще се люшне,
води ще припяват куплет,
но вятър умиращ ще шушне:
„Тя няма да дойде при теб!”
III.
Далече е тя и не чува,
щом чуе, забравя подир;
в сърцето й с приказки плува
разбойник от къдрава шир.
Той сресва косите й влажни,
а морската буря се скри,
блаженство вълните подклаждат,
в очите й слънце искри.
Лицето й – тихо и ясно,
по-ласкав от струя другар,
тя с песен за вечер прекрасна
целувка дарява му с жар...
Сънува, че пръстени горе
в поляните цветни цъфтят...
Над тях риби в кръг ще затворят
тоз сребърен песенен път.
IV.
Горещия звук на разлъка
ще хвърля зад морския бряг.
И в камък от болка и мъка
превръща се свирката пак.
Луната ще падне, след нея
ще влее животът беда
и тихо море ще люлее
мъгла с побеляла брада.
Под моя живителен пояс
полярен всемраз ще вали,
прикрит от студената болест,
ще легна до наште скали.
Последна сълза ще се вие,
последен поток ще пълзи,
краката ми корен ще впият,
в очите ми мъх ще сълзи.
А звездното ехо без пяна
над мъртвата пуст ще е там,
без песни и смях ще остана,
ще бъда самотен и сам.
* Ганин посвещава стихотворението „Русалка” на съпругата на своя приятел Есенин – Зинаида Райх, в която е бил влюбен. С „Разбойник с кудрявых полей” авторът визира Сергей Есенин.
РУСАЛКА
3. Р.
I.
Русалка – зелёные косы,
Не бойся испуганных глаз,
На сером оглохшем утёсе
Продли нецелованный час.
Я понял, – мне сердце пророчит,
Что сгинут за сказками сны,
Пройдут синеглазые Ночи,
Уснут златокудрые Дни.
И снова уйдёшь ты далече,
В лазурное море уйдёшь,
И память о северной встрече
По белой волне расплеснёшь.
Одежды из солнечной пряжи
Истлеют на крыльях зари,
И солнце лица не покажет
За горбом щербатой горы.
II.
Косматым лесным чудотворцем
С печальной луной в бороде
Пойду я и звёздные кольца
Рассыплю по чёрной воде.
Из сердца свирель золотую
Я выкую в синей тоске
И песнь про тебя забытую
Сплету на холодном песке.
И буду пред небом и морем
Сосновые руки вздымать,
Маяком зажгу моё горе
И бурями-песнями звать.
Замутится небо играя,
И песню повторит вода,
Но ветер шепнёт умирая:
Она не придёт никогда.
III.
Она далеко, – не услышит,
Услышит, – забудет скорей;
Ей сказками на сердце дышит
Разбойник с кудрявых полей.
Он чешет ей влажные косы –
И в море стихает гроза,
И негой из синего плеса,
Как солнце, заискрят глаза.
Лицо её тихо и ясно,
Что друг её, ласковей струй,
И песней о вечере красном
Сжигает в губах поцелуй.
Ей снится в заоблачном дыме
Поля и расцвеченный круг,
И рыбы смыкают над ними
Серебряный, песенный круг.
IV.
И снова горящие звуки
Я брошу на бездны морей.
И в камень от боли и муки
Моя превратится свирель.
Луна упадет, разобьётся.
Смешаются дни и года,
И тихо на море качнётся
Туманом седым борода.
Под небо мой радужный пояс
Взовьется с полярных снегов,
И снова, от холода кроясь,
Я лягу у диких холмов.
Шумя протечёт по порогам,
Последним потоком слеза,
Корнями врастут мои ноги,
Покроются мхами глаза.
Не вспенится звёздное эхо
Над мёртвою зыбью пустынь,
И вечно без песен и смеха
Я буду один и один.
1917 г.
-----
КЪМ РАЗУМА
1.
Мой беден шут, водачо сляп, поспри,
пред нас е входът към последна тайна,
а ти крещиш и се въртиш в игри
все още сред зората ми случайна.
Зората в ден диханен изгоря,
денят към облачен корниз се свежда.
Ти не позна творящата искра
и не докосна светлата одежда.
Угасна жертвеникът в храма стар,
мъгли се стелят, мръсен дим се мята.
В див танц се впусна, святия олтар
закри, опиянено от лъжата.
Надяна пъстра шапка, в тремор цял,
на мен – венец от зъбци с кръв облети,
веселие и смях сред мрак възпял,
кривиш лице и дрънкаш със звънчета.
2.
От болка в парка, вечен ден прикрил,
душата като лъч от нас отлита,
аз – сякаш прах, ти – крива сянка впил
в мъгли лъжовни, в злоба се оплиташ.
Взривихме миналия дом, избягахме навън
по път крещящ, та храмове да търсим.
След нас заплува глуха нощ и вдън
усука небесата с меки пръсти.
В червото нощно гърчи се набат.
Разчорлените бури дишат с вихри-бездни,
раззинал паст, ръмжи чугунен гад,
звездите гълта, гроздовете звездни.
Възнасят се в обози гроб след гроб,
в савани врят мъртвешките редици.
Зъбати черепи поклащат лоб
и с черно грачене облитат птици.
Но твойта шапка скачаше сама
и в танца тайни зли не забеляза,
поведе ме през всички времена
и всяка крачка с кръв и жар беляза.
С небивалици гръмки в храм влетя
при вечността, от райска чаша втекла
меда житейски в птици и цветя,
отрова хвърли, вечността да секне.
„Аз – Бог на боговете” – възвести
на свитъка на времето безумна слава
и любовта ми разпиля в ненавист,
и запълзя подобно червей ти.
През алената тиня полетя
към страшните вселенски пещи,
където духове пекат света
и с грешни кръстове товарят плещи.
3.
Мой беден шут, спри танца див край нас,
спри таз игра с огньове ледни, жалко
преминахме. Сега последен час
скрипти с масивни ключове в ключалка.
Простена дважди съдната тръба,
виж кръстен път над плаващи сумраци.
От таен вход оглежда ни съдба,
чертае в канари душата знаци.
Препуска бледен кон. Врати скриптят.
Пред нас – последен праг след жълтата тревога.
Моли се, шуте мой, свали халат
и шапка скръбна жертвай ти за Бога.
РАЗУМУ
1.
Мой бедный шут, мой поводырь слепой,
Мы подошли к вратам последней тайны,
А ты кричишь и тешишься игрой,
Как в первый час Зари моей случайной.
Но час Зари сгорел в дыханьи Дня,
И День ушел по облачным карнизам.
Ты не узнал творящего огня
И не коснулся края светлой ризы.
И в нашем храме жертвенник угас,
Поднялся дым и серые туманы.
И Ты в бреду пустился в дикий пляс,
Закрыл алтарь и опьянел обманом.
Дрожа, одел узорчатый колпак,
А мне – венец с кровавыми зубцами,
И пел, смеясь, что весел только мрак,
кривил лицо и звякал бубенцами.
2.
От боли в сад, где скрылся вечный День,
Моя душа лучом от нас умчалась,
И я, как прах, а Ты – кривая тень,
В туманах лжи, злословя, закачались.
Мы прежнее сожгли и убежали прочь
В кричащий путь искать иные храмы.
За нами вслед плыла глухая ночь,
Свивая небо пухлыми руками.
Во чреве Ночи корчился набат.
Дышали вихрями всклокоченные Грозы,
Разинув пасть, рычал чугунный Гад,
Глотая звезд спадающие гроздья.
Тянулись ввысь обозами гроба,
Из саванов глядели мертвых лица.
Оскалив рты, кивали черепа,
И с черным карканьем носились птицы.
Но твой колпак струил все тот же звон,
И страшных тайн Ты в пляске не заметил,
Провел меня по странам всех времен,
И каждый шаг огнем и кровью метил.
Ворвался в храм с гремушкой небылиц,
Где вечность держит солнечную чашу
И медом жизни кормит райских птиц,
И бросил яд, чтоб вечность стала краше.
„Я – бог богов”, в безумье начертал
На свитке времени, печаль свою лелея,
Мою любовь, как ненависть развеял
Дробил миры и червем уползал.
И вновь бежал, ныряя в тине мглы,
На красный дым вселенской печи,
Где Духи мук сжигают лик земли,
И новый крест мне взваливал на плечи.
3.
Мой бедный Шут, кончай свой дикий пляс,
Кончай игру холодными огнями,
Мы все прошли. И вот последний час
Звенит в замках тяжелыми ключами.
Стонала дважды судная труба,
Наш путь крестом встает в плавучем мраке.
Из тайных врат глядит на нас Судьба,
И луч Души на камнях чертит знаки.
Врата скрипят. Несется бледный Конь.
Мы в желтом пламени последнего порога.
Молись, мой Шут, снимай свой балахон
И жги колпак за скорби в жертву Богу.
1919 г.
---------------------------------------------
Анатолий Жигулин
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ПОЕТЪТ
На смърт осъден е, но продължава
да пише той,
да пише стихове.
Две седмици до примката остават
и липсващото време го зове.
Той цяла нощ в килията си крачи.
Навярно е поетът полудял.
Един от старите добри пазачи
въздъхна тежко, смъртника видял...
Последно утро аленее... Плиска
над редовете скръбният разсвет.
А той към делото да влязат иска –
да се запазят.
Бе голям поет.
Той знаеше, че няма да забравим
последните му крачки с поглед тих.
В сърцето с болка ще четем и славим
негръмкия красив прощален стих...
Живеем днес,
в света широк и беден
заветният му ред е жив сред нас:
„Пишете честно –
сякаш в ден последен!
Животът помни честния ви глас...”
ПОЭТ
Его приговорили к высшей мере,
А он писал,
А он писал стихи.
Ещё кассационных две недели,
И нет минут для прочей чепухи.
Врач говорил, что он, наверно, спятил.
Он до утра по камере шагал.
И старый, видно, добрый, надзиратель,
Закрыв окошко, тяжело вздыхал...
Уже заря последняя алела...
Окрасил строки горестный рассвет.
А он просил, чтоб их пришили к делу,
Чтоб сохранить.
Он был большой поэт.
Он знал, что мы отыщем, не забудем,
Услышим те прощальные шаги.
И с болью в сердце прочитают люди
Его совсем не громкие стихи...
И мы живём,
Живём на свете белом,
Его строка заветная жива:
„Пишите честно –
Как перед расстрелом.
Жизнь оправдает честные слова”.
1964 г.
---------------------------------------------
Анатолий Клешченко
Руският поет, писател и преводач Анатоли Клешченко (Анатолий Дмитриевич Клещенко) е роден на 14 март 1921 г. в с. Поройка, Ярославска област. Учи задочно във филологическия факултет на Ленинградския универитет. Започва да печата поезия през 1937 г., когато е нещатен сътрудник на в. „Смена”. Член е на Съюза на писателите от 1939 г. Превежда поезия от китайски и тибетски език. В началото на 1941 г., когато написва цикъла антисталински стихове „Пей кровь, как цинандали на пирах”, е арестуван с обвинение за тероризъм и антисъветска агитация и осъден на 15 години лишаване от свобода. До 1956 г. прекарва в лагери в Северен Урал и в Красноярския край. През 1957 г. е реабилитиран. Приживе е автор на 15 книги, между които стихосбирките „Гуси летят на север” (1957 г.), „Добрая зависть” (1958 г.), сборниците с повести и разкази „Избушка под лиственницами” (1957 г.), „Дело прекратить нельзя” (1964 г.), „Сила слабости” (1966 г.), „Плечо пурги” (1966 г.), „Это случилось в тайге” (1969 г.), книгата с преводи „Тибетские народные песни” (1958 г.) и др. Работи като лесничей. Загива на 9 декември 1974 г. в тайгата близо до с. Ключ, Камчатска област.
ОРЕЛЪТ КАЗА
Орелът казал: – По-добре веднъж
червена и гореща кръв да сърбаш,
а не да пощиш старческа немощ,
но да ядеш три века кранти мъртви.
В ответ му гарванът изграчил: – Не!
Успей, без вежди хищни в гнус да виеш,
три века мърша ял, след туй поне
веднъж ти с вража кръв да се напиеш!
ОРЕЛ СКАЗАЛ
Орел сказал, что лучше раз один
Напиться крови алой и горячей,
Чем доживать до старческих седин,
Но триста лет питаться дохлой клячей.
В ответ ему прокаркал ворон: – Нет!
Сумей, не поведя брезгливо бровью,
Питаться мертвичной триста лет,
Чтоб раз напиться вражескою кровью!
-----
БЕЗСЛАВЕН СОНЕТ
Какво да кажа, блед е моят път:
в блокаден Ленинград не съм гладувал,
не съм мирисал на война барут,
сред склад с взриватели не съм будувал.
Дори с другарства и познанства драги –
причини много – аз не съм дотук
представян за награди и облаги,
но вижда Бог, решил е някой друг.
Едни войната с почести покри,
на други с ордени срама прикри
за нашта кръв – какво ли ни остава.
Умирахме сред мрак без глас, без чест,
умирахме безславно, но и тез –
убили нас – не стигнаха до слава!
БЕССЛАВНЫЙ СОНЕТ
Что говорить, гордиться нечем мне:
не голодал в блокадном Ленинграде
и пороха не нюхал на войне,
и не считал взрывателей на складе.
Я даже, дружбы и знакомства ради –
причин, к тому достаточно вполне –
представлен не был ни к одной награде,
но, видит Бог, не по своей вине.
Иных покрыла славою война,
иные доставали ордена
за нашу кровь, не оскверняя стали.
Мы умирали тихо, в темноте,
бесславно умирали – но и те,
кто убивал нас – славы не достали!
---------------------------------------------
Анна Баркова
Руската поетеса, писателка, есеист и драматург Ана Баркова (Анна Александровна Баркова) е родена на 16/29 юли 1901 г. в гр. Иваново-Вознесенск, Владимирска губерния. Завършва гимназия в родния си град (1919 г.). Първите й поетични публикации са от 1918 г., когато сътрудничи на в. „Рабочий край”. През 1922 г. е секретар на А. Луначарски, през следващите години работи в различни вестници и издателства, най-дълго във в. „Правда” (1924-1929 г.). Публикува в списания и сборници като „Красная новь”, „Новый мир”, „Красная нива”, „Печать и революция”, „Русская поэзия XX века. Антология русской лирики” и др. Осъждана е няколко пъти с политически обвинения за антисъветска агитация и е репресирана в продължение на 30 години, от които 23 години прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Карлаг, Воркута, Инту, Абез, Мордовия и др. в периодите 1934-1939 г., 1947-1956 г. и 1957-1965 г. През 1965 г. е реабилитирана. Стиховете й през тези години могат да бъдат срещнати само в някои от лагерните издания и в лагерните архиви. Авторка е на стихосбирката „Женщина” (1922 г.) и на пиесата „Настасья Костер” (1923 г.). Нейна поезия, проза и публицистика започва да се издава едва след 1990 г., най-пълно издание с нейни творби е книгата „Вечно не та” (2002 г.). Голяма част от литературното й наследство още не е публикувана, а много от творбите й са изгубени. Умира на 29 април 1976 г. в Москва.
НА ТЕБ, ПОСЛЕДНА МОЯ ТИ ЗОРА
„И не защото тя е светлина,
та за мечтите не е нужно светло...”
И. Аненски
На теб, последна моя ти зора,
през мрачен облак впила светлината,
за неугасващ лъч благодаря.
Разпръсна сън бездънен на душата.
Към теб насреща плахо идвам там
и вярвам, че безсмъртен знак ни чака.
Ако по пътя сетен падна, знам:
при светлина ще падна, не сред мрака.
ТЕБЯ, МОЮ ПОСЛЕДНЮЮ ЗАРЮ
„Не потому что от неё светло,
А потомучто с ней не надо света...”
Ин. Анненский
Тебя, мою последнюю зарю,
Проникшую сквозь тягостные тучи,
За свет немеркнущий благодарю.
Рассеяла ты сон души дремучий.
К тебе навстречу с робостью иду
И верую, что есть бессмертья знаки.
И если по дороге упаду,
То упаду под светом, не во мраке.
1971 г.
-----
ИЗПИТАНИЕ С ЛАСКА
Твърде гъвкава аз родих се.
Жарко жареха ме лъчите.
Пантера не съм, грешите,
тигрица съм – рижи очите ми.
Така ме наричат – тигрица,
лицемерка съм укротена.
О, тъй сладко е – разяриш се
и поглед помръква смирено!
Този край изстива зиме,
храната е с вкус блудкав.
Изоставено в пустинята
е леговището смутно.
В грубостта си простодушна
бях послушната дивачка,
бяха нощите задушни,
а виденията зрачни.
Край пустинята се свивах
в срам от моята измяна
и замествах горделивост
с плен спокоен в сладост странна.
О, докосвайки звяра игриво,
ти ми каза весело: „Здрасти!”
И обля сърцето ми тигрово
с нежност и лукавство.
Всяка ласка отрова оставя
сред пустинната жар за звяра.
Укротителю, дай ми право
на мъничко ярост.
ИСПЫТАНИЕ ЛАСКОЙ
Я родилась слишком гибкой.
Глаза мои солнцем выжжены.
Пантерой назвать – ошибка;
Но тигрицы – с глазами рыжими.
Так, имя мое – тигрица,
Укрощенная лицемерка.
О, как сладко разъяриться
И золотом глаз померкнуть!
Этот край зимой так стынет,
И вкус у пищи пресный.
Покинуто там, в пустыне,
Логово неизвестное.
В грубости простодушной
Цвела голова дикарки,
Только ночи были душны,
И виденьями ярки.
И, крадучись, из пустыни
Я скрылась, стыдясь измены,
И познала моя гордыня
Сладость странного плена.
Прикоснувшись к шерсти звериной,
Ты сказала весело: „Здравствуй!”
И скользнуло сердце тигриное
В нежность и в лукавство.
Испытание лаской – отрава
Для зверя пустынного жара.
Укротитель, дай мне право
На маленькую ярость.
1924 г.
---------------------------------------------
Анна Книпер-Тимирьова
Руската поетеса и преводачка Ана Книпер-Тимирьова (Анна Сафонова Васильевна Книпер/ Тимирёва) е родена на 18 юли 1893 г. в гр. Кисловодск. Има гимназиално образование, учи рисуване и живопис в курсовете на С. Зайденберг (1911 г.). Превежда свободно от и на френски и немски език. До 1920 г. е жена на адмирал Колчак. За първи път влиза в ареста през 1920 г., през 1921 г. е обвинена в контрареволюционна дейност и лежи в затворите на Иркутск и Новониколаевск, а през 1922 г. е в Бухтирския затвор в Москва. През 1925 г. отново е осъдена и интернирана в Тарус. През 1935 г. е арестувана за пети път и е изпратена в Забайкалския лагер, през 1938 г. синът й Володя е осъден на смърт и разстрелян, а тя е осъдена на 8 години и през 1939 г. е изпратена в лагерите на Караганда. През 1949 г. отново е арестувана и до 1954 г. е заточена в Ярославл и в лагерите на Енисейск. В краткото време между арестите работи като преводач, библиотекар, детски възпитател, картограф и декоратор. Реабилитирана е през 1960 г. Умира на 31 януари 1975 г. в Москва. Няма публикации, книга с нейни стихове и спомени – „Не ненавидеть, но любить”, излиза чак през 2003 г.
ЗАТВОРНИЧЕСКИ ВАЛС
Дни пълзят, ала седмици тичат
и отново дочуваме ний –
капки шушнещи вече се стичат,
зима мека към края клони.
През щита на прозореца дреме
знак за пролетна ведрина,
розовее лъч, отразен е
от висока преградна стена.
Наблюдавай се много строго,
слух заключвай, закривай взор,
пролетта с безпричинна тревога
да не стигне до твоя затвор.
ТЮРЕМНЫЙ ВАЛЬС
Дни ползут, но летят недели,
И вот уж снова слушаем мы
Легкий шелест и плеск капели
На исходе сиротской зимы.
Иногда на откосе оконном,
Первый знак идущей весны,
Розовеет луч, отраженный
От высокой кирпичной стены.
Ну, следи за собою строго,
Слух замкни, затворись во тьму,
Чтоб напрасной весны тревога
Не нашла дороги в тюрьму.
---------------------------------------------
Андрей Егунов
Руският поет, писател, литературовед и преводач Андрей Егунов (Андрей Николаевич Николев/ Егунов) е роден на 14/26 септември 1895 г. в Ашхабад. Завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет (1918 г.). Първата му литературоведческа публикация е от 1923 г. Още през студентските си години превежда от древногръцки диалози на Платон и творби на Татий и Хелиодор. След 1919 г. е научен сътрудник в Академията по история на материалната култура, преподава английски във Военно-морското инженерно училище „Ф. Дзержински” (1931-1932 г.), чужди езици в университета в Томск (1934-1938 г.) и латински и гръцки в Ленинградския университет (1940 г.). По време на фашистката окупация завежда отдела за образование в Новгород (1942 г.), а в края на войната преподава немски на съветските танкови части в Нойщадт и Берлин (1945-1946 г.). През 1933 г. е арестуван и интерниран в Томска област, а през 1946 г. е осъден от съветските власти на 10 години, които прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Западен Сибир и Казахстан. През 1956 г. е реабилитиран, след което работи в музеите на Ломоносов и Пушкин в Ленинград и продължава да превежда творби от древногръцкия епос. Автор е на романа „По ту сторону Тулы” (1931 г.), на монографията „Гомер в русских переводах XVIII-XIX веков” (1964 г.) и на десетки обзорни статии и монографии като „Методы атрибуции в классической филологии”, „Греческий роман в русских переводах XVIII в.” и др. Поемата му „Беспредметная юность” (1933 г.) и негови стихове и поеми, които пише в периода 1929-1932 г., са публикувани за първи път в сборник „Советская потаенная муза” (Мюнхен, 1961 г.) и в алманах „Часть речи” (Нью-Йорк, 1980 г.). Голяма част от поезията му е изгубена. Умира на 3 октомври 1968 г. в Ленинград.
КЪЩИЧКАТА НИ МЪНИЧКА
Къщичката ни мъничка
накрай света е.
Тя е мъничко
дете на светлината
и на въпроса, и на отговора.
НАШ ДОМИК МАЛЕНЬКИЙ
Наш домик маленький
на краю света.
Домик – маленький
детеныш света,
вопроса и ответа.
-----
В ДЕНЯ, КОГАТО НЯМА ДА МЕ ИМА
В тез дни след моя тъжен помен
ще ставаш рано и ще продължаваш,
в прозрачна стая ще се удвояваш
в пространството от въздух и стени:
душата ми сред сградата се рони,
покой и свежест има, няма спомен.
В ТОТ ДЕНЬ, КОГДА МЕНЯ НЕ СТАНЕТ
В тот день, когда меня не станет,
ты утром встанешь и умоешься,
в прозрачной комнате удвоишься
среди пейзажа воздуха и стен:
моей души здесь завалилось зданье,
есть лень и свежесть, нет воспоминанья.
1934 г.
---------------------------------------------
Аркадий Бухов
Руският поет, писател, драматург и литературен критик Аркадий Бухов (Аркадий Сергеевич Бухов) е роден на 26 януари/7 февруари 1889 г. в гр. Уфа. Пише стихове като ученик във Втора казанска гимназия, първите му поетични публикации са от 1906 г. в сп. „Метеор”. Учи в юридическия факултет на Казанския университет и в юридическия факултет на Санктпетербургския университет. През 1907 г. е арестуван и интерниран в Урал. Публикува стихове, разкази, сатири, фейлетони, памфлети, пародии и литературни обзори в издания като „Сатирикон”, „Бич”, „Чудак”, „Биржевые ведомости”, „Солнце России”, „Журнал журналов”, „Всемирная панорама”, „Бегемот”, „Безбожник”, „Литературная газета”, „Известия”, „Стрекоза”, „Смехач”, „Весна” и др. От 1918 г. живее в Литва, през 1927 г. се връща в Русия. Член е на Съюза на писателите на СССР. Редактор е на сп. „Синий журнал” (1915 г.) и сп. „Новый Сатирикон” (1917 г.), издател и редактор е на в. „Эхо” (1920-1927 г.), щатен сътрудник е на в. „Труд” и сп. „Крокодил” (от 1928 г.). Автор е на книгата с литературни есета „Критические штрихи” (1909 г.), на сборниците с разкази „Пять миниатюр” (1914 г.), „Тихие неприятности” (1915 г.), „Цветок в петлице” (1915 г.), „Жуки на булавках” (1915 г.), „Чертово колесо” (1916 г.), „Точка зрения” (1916 г.), „Кесарево-Кесареви” (1917 г.), „Разговор с соседом” (1918 г.), „Извините” (1928 г.), „Рассказы на предъявителя” (1928 г.), „Развязанные узелки” (1935 г.), „Таинственный хулиган” (1935 г.), сатиричния роман „История трех святых и некоторых посторонних” (1930 г.), романа-хроника „Черное кольцо” (1931 г.) и водевила „Ничего не поделаешь” (1935 г.). През 1937 г. е арестуван с обвинение за шпионска дейност, на 7 октомври 1937 г. е разстрелян в Москва. През 1956 г. е реалибитиран. През 1959 г. излиза сборникът с избрани негови хумористични творби „Жуки на булавках”.
ЛОМОНОСОВ С ШАМПАНСКО
Ломоносов с шампанско! Ломоносов с шампанско!
Остроумно и свежо, и вкусно петно...
Аз съм в нещо ужасно, кресливо еснафско!
Но с привикнала шепа бързо хващам перо.
Таз поезия стара е за мене химера.
Ломоносов написа, но вехто е туй.
Ломоносов с малага, Ломоносов с мадейра!
С ананаси в стомах? Остроумно е тъй.
* Поетична закачка към стихотворението на Игор Северянин „Увертюра. Ананасы в шампанском”.
ЛОМОНОСОВ В ШАМПАНСКОМ
Ломоносов в шампанском! Ломоносов в шампанском!
Удивительно вкусно, свежо и остро...
Весь я в чем-то ужасном, крикливо мещанском,
Но рукою привычной я берусь за перо.
Я к поэзии прошлой отношусь, как к химере.
Что писал Ломоносов – ужасно старо.
Ломоносов – в малаге, Ломоносов – в мадере!
С ананасом в желудке? – вот это остро.
1915 г.
-----
НА ПОЕТИТЕ
С преждевременно душа убита,
щом мечта в сърцето рони звън,
не ръсете рози под копита
на добитък в морния табун.
Замълчете. Времето е друго,
нежността на бялото цветче
гордото в героя днес не буди
и глупак към подвиг не влече...
Мъртво е. Ни песни, ни усмивки,
срам, мътилка, вялост са безчет,
сякаш е синджир от грешки стиснал
нашите ръце, сърца и ред...
Всички са морални инвалиди.
Не за тях ли мислите това –
как човешко щастие да видим
и да чуем шепот на трева...
Не подбират, не разбират, ей тъй
вашта святост вземат те за срам.
Не свирете, глупчовци, на флейта
там, където трябва барабан...
Днес, когато и върху пророка
слагат злобен шутовски печат,
няма нужда от слова високи:
нека всички царствено мълчат.
ПОЭТАМ
Пусть душа безвременьем убита:
Если в сердце алая мечта,
Не бросайте розы под копыта
Табунов усталого скота.
Замолкайте. Время не такое,
Чтобы нежность белого цветка
Разбудила гордое в герое,
Увлекла на подвиг дурака...
Все мертво. Ни песен, ни улыбок,
Стыд, и муть, и вялость без конца.
Точно цепь содеянных ошибок
Нам связала руки и сердца...
Все сейчас – моральные калеки.
Не для них ли думаете вы
Говорить о счастье, человеке
И о тихом шелесте травы...
Не поймут, не вникнут, хоть убейте.
Вашу святость примут за обман.
Не играйте, глупые, на флейте
Там, где нужен только барабан...
Нашим дням, когда и на пророке
Шутовства проклятого печать,
Не нужны ласкающие строки:
Научитесь царственно молчать.
1912 г.
---------------------------------------------
Арсений Несмелов
Руският поет, писател и журналист Арсений Несмелов (Арсений Иванович Митропольский/ Несмелов) е роден на 8/20 юни 1889 г. в Москва. До 1910 г. учи в Психоневрологическия институт в Москва, но не завършва. Публикува поезия от 1911 г. Участва като поручик в боеве от Първата световна война, а през 1917 г. се включва в московското въстание на юнкерите, след което се присъединява към войските на Колчак и участва в т.нар. сибирски леден поход. През 1920-1923 г. се прехранва с журналистика във Владивосток, а през 1924 г. емигрира в Китай. Живее в гр. Харбин, редактира в. „Дальневосточная трибуна”, публикува стихове, разкази, фейлетони и литературни обзори в руските издания „Советская Сибирь” и „Сибирские огни” и в рускоезичните издания „Рубеж”, „Луч Азии”, „Рупор”, „Юный читатель рубежа” и др. Изкарва курсове към местната разузнавателна школа и преподава литературно-художествена агитация. Автор е на книгите с поезия, проза и публицистика „Военные странички” (1915 г.), „Стихи” (1921 г.), „Тихвин” (1922 г.), „Уступы” (1924 г.), „Кровавый отблеск” (1929 г.), „Без России” (1931 г.), „Через океан” (1934 г.), „Рассказы о войне” (1936 г.), „Только такие” (1936 г.), „Георгий Семена” (1936 г.), „Полустанок” (1938 г.), „Протопопица” (1939 г.) и „Белая флотилия” (1942 г.). След завземането на Харбин от Червената армия през 1945 г. е арестуван и осъден. Умира на 6 декември 1945 г. в затвора край с. Грюдеково, Приморския край.
ЦАРЕУБИЙЦИ
Ние днес панихиди правим,
с пищна щедрост тамян кадим,
до икони лика му славим
и за помен на царя бдим.
Към убийците пазим злоба
и таим своя грешен час,
в който царят бе с нас загробен,
в нашта пустош, уви, при нас!
Колко бяха убийци? Люде
осемнайсет ли, трийсет? Дим
тъй ли трябваше там да бъде:
своя цар да не защитим?
Само шепа злодеи бяха,
да ги смелят на пух и прах
милионите не успяха –
верноподаници със страх.
В закъснялия плач се ровим,
лицемерен брътвеж редим,
но дали не делим отрова
и не тровим с отрова дни?
И един ли със смърт безславна
жертва страшният прилеп твърд?
Не, по нощите зли отдавна
мъчим свойте царе до смърт.
И над всички лежи проклятие
и тревога тежнее в гръд:
ще завърши ли в дом Ипатиев
тоз отдавнашен кървав път?
* Дом Ипатиев – къща в Екатеринбург, в мазето на която през нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. са разстреляни последният руски император Николай II, семейството му и прислугата му. През 1975 г. след решение на Политбюро на ЦК на КПСС къщата е разрушена.
ЦАРЕУБИЙЦЫ
Мы теперь панихиды правим,
С пышной щедростью ладан жжем,
Рядом с образом лики ставим,
На поминки Царя идем.
Бережем мы к убийцам злобу,
Чтобы собственный грех загас,
Но заслали Царя в трущобу
Не при всех ли, увы, при нас?
Сколько было убийц? Двенадцать,
Восемнадцать иль тридцать пять?
Как же это могло так статься, –
Государя не отстоять!
Только горсточка этот ворог,
Как пыльцу бы его смело:
Верноподданными – сто сорок
Миллионов себя звало.
Много лжи в нашем плаче позднем,
Лицемернейшей болтовни, –
Не на всех ли отраву возлил
Некий яд, отравлявший дни?
И один ли, одно ли имя –
Жертва страшных нетопырей?
Нет, давно мы ночами злыми
Убивали своих Царей.
И над всеми легло проклятье,
Всем нам давит тревога грудь:
Замыкаешь ли, дом Ипатьев,
Некий давний кровавый путь?
-----
КЪМ ПОБЕДАТА
Еврейската мутра над бедна Русия виси,
в кръв нейните устни са, устни проклети вампирски...
Дъжд с кървав привкус над страната ми мрачно роси,
дъжд кървав от утре в полвината свят ще заплиска.
Но туй й е малко: краде от Русия Христа,
светините Божи, на кроткия Бог, не почита!
Еврейската лапа пълзи към светите места,
еврейската злоба злокобно насилва душите!
Евреи-чекисти терзаят родители в плач,
децата с безбожна „наука” безскрупулно стягат...
Еврейската мутра е алчен грабител палач –
към царски корони космати ръчища протяга!
Четвъртата власт, на печата, която мучи,
на хищни еврейски банкери е май бащиния...
Промъква се правдата, дават пари да мълчи,
свободното слово убиват и в гроба го рият.
Да, сила е златото. В лапите зли на Малют
със златото кърваво срутват се всички прегради,
но има и сила с по-мощна валута светът,
нарича се подвиг – за вяра и доблест награда!
* В стихотворението „Към победата” авторът се противопоставя на т.нар. политици-интернационалисти и критикува престъпните политически действия на някои евреи в комунистическата власт на пролетарска Русия.
* Малюта Скуратов – руски държавен и военен деец от ХVI в., опричник и помощник на цар Иван Грозни.
К ПОБЕДЕ
Жидовская харя над бедной Россией висит,
В крови ее губы, проклятые губы вампира…
Кровавым дождем над страною моей моросит,
Кровавым дождем заливается завтра полмира.
Но этого мало: отнять у России Христа,
Святилище Бога, кротчайшего Бога, разрушить!..
Жидовская лапа в святые вползает места,
Жидовская злоба спешит изнасиловать души!
Евреи-чекисты терзают отцов, матерей,
А дети идут в обработку безбожной „науке”…
Жидовская харя, палач, лапсердачный еврей –
К коронам царей протянул волосатые руки!
Седьмая держава, как мир называет печать,
Лишь вотчина хищников – жирных еврейских банкиров…
А правда прорвется, как деньги велят замолчать,
Свободному слову могилу зловещую вырыв.
Да, золото – сила: в руках беспощадных Малют,
Кровавое золото все устраняет преграды,
Но в мире есть сила могучее лучших валют,
И сила та – подвиг, за веру и доблесть награда!
-----
НИЕ
Как гладният камък привично живее.
В лъжа сме родени. От болка се смеем.
Очите ни струпеи гнили докосват.
Стоиш коленичил – удобно и просто.
Безсилни сълзи са на буци в гърлата.
Туй само за слаби е правда позната.
И вените не кръв, а водка раздуха.
Сред парите спиртни ний силни сме духом.
На гладния – хляб, на свободния – воля!
Роден да пълзиш си – завидна е роля!
МЫ
Голодному камень – привычная доля.
Во лжи родили;сь мы. Смеёмся от боли.
Глаза застилает гнилая короста.
Стоять на коленях удобно и просто.
Безсильные слёзы у нас в горле комом.
И только для слабых нам правда знакома.
Течёт вместо кро;ви по жилам сивуха.
Дыша перегаром, мы сильные духом.
Голодному – хлеба, а вольному – воля!
Рождённые ползать – зави;дная доля!
---------------------------------------------
Борис Корнилов
Руският поет Борис Петрович Корнилов е роден на 16/29 юли 1907 г. в гр. Семьонов, Нижегородска губерния. През 1925 г. се включва в литературното обединение към сп. „Смяна” в Ленинград и скоро е признат за един от най-талантливите млади руски поети. Известно време посещава висшите държавни курсове по изкуствознание при Института по история на изкуството. Автор е на стихосбирките „Младост” (1928 г.), „Всички мои приятели” (1931 г.), „Книга стихове” (1933 г.), „Стихове и поеми” (1933 г.), „Стихове и поеми” (1935 г.), „Ново” (1935 г.), „Моята Африка” (1935 г.) и др. По стиховете му са създадени редица популярни песни. Много от поемите му са образци на гражданската поезия: „Сол” (1931 г.), „Тезиси за роман” (1933 г.), „Агентът от криминалния отдел” (1933 г.), „Триполие” (1933 г.), „Моята Африка” (1935 г.), „Началото на земята” (1936 г.), „Самсон” (1936 г.). През 1936 г. за бохемския си живот е изключен от Съюза на писателите. През 1937 г. след донос е арестуван от НКВД и е обвинен в участие в троцкистко-зиновиевската организация. Признанията му са изтръгвани след жестоки побоища и поетът е осъден на смърт. Разстрелян е на 20 февруари 1938 г. Подготвената за печат негова книга „Избрано” остава непубликувана. Реабилитиран е през 1956 г. Всяка година в Семьоновски окръг се провеждат Корнилови празници на поезията.
ПАМЕТ
По улица „Перовска” аз крача с папироска,
палтото си наметнал, с пакет халва в ръка;
а времето е ясно, а времето – прекрасно,
и в пролетна премяна градът блести така.
На ризата си тясна яката разкопчавам,
животът не е тежък – туй безусловно знам –
теб мога да забравя, но в мен градът остава,
огромен и зелен град, до мен живя ти там.
С изпитаната памет (тя моя е по право)
аз дълго ще си спомням реката, парк, игри,
Елагиния остров и Невската застава,
красиви бели нощи с разходки до зори.
Полвин век още имам – за песни недопети,
ще видя много ново, но помни моят взор
професори любими, на университета
студения и весел уютен коридор.
Градът се буди, глъчка, летят трамваи чести...
Повярвайте ми, сякаш навред е моят дом,
мой брат е всеки ъгъл и всеки дом на Невски,
Московски, Володарски и Виборгски райком.
Девойките... Готови младежите отново
изписват с любовта си тоз пролетен закон:
разходка в парка, среща, знакомство – и готово...
В тефтерчето събирам девичи телефон.
Ще остареем, стихва житейският ни пламък,
ще дойде друга смяна, друг свят ще е развит,
но пак града ще помним, сред който всеки камък
и всеки къс желязо навек е знаменит.
ПАМЯТЬ
По улице Перовской иду я с папироской,
пальто надел внакидку, несу домой халву;
стоит погода – прелесть, стоит погода – роскошь,
и свой весенний город я вижу наяву.
Тесна моя рубаха, и расстегнул я ворот,
и знаю, безусловно, что жизнь не тяжела –
тебя я позабуду, но не забуду город,
огромный и зелёный, в котором ты жила.
Испытанная память, она моя по праву, –
я долго буду помнить речные катера,
сады, Елагин остров и Невскую заставу,
и белыми ночами прогулки до утра.
Мне жить ещё полвека, – ведь песня не допета,
я многое увижу, но помню с давних пор
профессоров любимых и университета
холодный и весёлый, уютный коридор.
Проснулся город, гулок, летят трамваи с треском...
И мне, – не лгу, поверьте, – как родственник, знаком
и каждый переулок, и каждый дом на Невском,
Московский, Володарский и Выборгский райком.
А девушки... Законы для парня молодого
написаны любовью, особенно весной, –
гулять в саду Нардома, знакомиться – готово...
ношу их телефоны я в книжке записной.
Мы, может, постареем и будем стариками,
на смену нам – другие, и мир другой звенит,
но будем помнить город, в котором каждый камень,
любой кусок железа навеки знаменит.
1936 г.
---------------------------------------------
Борис Лейтин
Руският поет, драматург и преводач Борис Лейтин (Борис Натанович Лейтин) е роден на 2/14 март 1893 г. в с. Вяжско, Ярославска губерния. Завършва юридическия факултет при Московския университет (1918 г.). Автор е на стихосбирката „Выдуманная любовь” (1919 г.) и на пиесата „Ричард III ” (1958 г.). Репресиран, през 20-те и 30-те години на ХХ в. е затворник в соловецките лагери на ГУЛАГ. Печата стихове в затворническото списание „Соловецкие острова”. Превежда поезия от английски, немски, башкирски, идиш, киргизки, литовски, румънски и чешки език, превежда творби на Шекспир, Байрон, Гьоте, Шели, Хайне, Маро, Ронсар и др. През 50-те години живее в Подмосковието и сътрудничи на изд. „Художественная литература”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.). Умира през 1972 г. в гр. Александров.
КОМАНДИРКАТА НА ЖЕНСКАТА РОТА
Юнак мъжът ти снажен, надзирател
за другите бе дълго. Но нали
бе плах пред войнствените ти похвати,
на взора твой пред гневните стрели.
Ти джобните му разходи следеше,
не пускаше семейните юзди,
гласът ти назидателно кънтеше,
деца и мъж сред ято подреди.
Ала в часа, когато ви събори
вас революционната вълна,
на разпитите твърда бе жена –
за своя мъж отказа да говориш.
И тук, с характера си непреклонен,
предвождаш „в строя” женските колони.
КОМАНДИРША ЖЕНСКОЙ РОТЫ
Твой статный муж охранником и хватом
Был для других. Но преклонялся ниц
Он пред твоим воинственным ухватом,
Пред гневом глаз, пред манием ресниц.
Ты счет вела его карманным тратам,
Ежовых не снимая рукавиц,
И, в ужасе пред окриком крылатым,
Детишки жались стайкой робких птиц.
Но в час, когда очаг твой разметала
Двух революций пенная волна,
Ты на допросах – стойкая жена –
О прошлом мужа говорить не стала.
И, теша здесь характер непреклонный,
Ведешь ты женщин узкие колонны.
1929 г.
---------------------------------------------
Борис Ручьов
Руският поет Борис Ручьов (Борис Александрович Кривощёков/Ручьёв) е роден на 2/15 юни 1913 г. в гр. Троицк, Оренбургска губерния. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Красный Курган” през 1925 г. Участва в строителството на гр. Магнитогорск (от 1930 г.), публикува активно в издания като в. „Пролетарская мысль”, в. „Комсомолец”, сп. „Штурм” и др., литературен сътрудник е на в. „Магнитогорский комсомолец” (1931 г.), делегат е на конгреса на Съюза на писателите на СССР от 1934 г. През 1937 г. е арестуван по клеветническо обвинение в контрареволюционен заговор, през 1938 г. е осъден на 10 години, които прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Крайния север. След 1949 г. работи като бригадир на хамали, стоковед и счетоводител. През 1956 г. е реабилитиран и членството му в Съюза на писателите е възстановено. Автор е на близо 30 стихосбирки, сред които „Вторая родина” (1933 г.), „Лирика” (1958 г.), „Невидимка” (1958 г.), „Красное солнышко” (1960 г.), „Стихи и поэмы” (1963 г.), „Любава” (1963 г.), „Магнит-гора” (1964 г.), „Поэмы. 1933-1962” (1967 г.), „Стихотворения” (1967 г.), „Проводы Валентины” (1967 г.), „Избранное” (1969 г.) и др. Умира на 24 октомври 1973 г. в Магнитогорск, Челябинска област.
НА ЕЗЕРОТО
Олюля се къщурка на хълма,
в езерото тръстика влетя,
вишнев изгрев в простора покълва,
на прозорци бродира цветя.
Под върхарите слънце лудува,
езерото вълници зове –
как добре ми е сутрин да плувам
с връхлетели добри ветрове.
Слънце мята загари далечни,
леят степите цветно хоро,
а вълните с пожарища течни
върху борда изливат сребро.
НА ОЗЕРЕ
Покачнулася хата на взгорье
В камышовых ресницах озер,
Утром ясным вишневые зори
Вышивают на окнах узор.
Под горою серебряной плавью
Гладят волны озерный покров –
Хорошо этим утром мне плавать
Под налетами легких ветров.
Пляшет солнце лучистым загаром,
Льются степи узорным ковром,
Бьются волны расплавленной гарью
О борта отливным серебром.
1928 г.
---------------------------------------------
Борис Чичибабин
Руският поет Борис Чичибабин (Борис Алексеевич Полушин/ Чичибабин) е роден на 9 януари 1923 г. в гр. Кременчуг, Полтавска област. Публикува стихове от ученическите си години. През 1940 г. постъпва в историческия факултет на Харковския държавен университет, по време на войната служи в Закавказието, а през 1945 г. продължава образованието си във филологическия факултет на ХДУ, но през 1946 г. е арестуван с обвинение за антидържавни прояви и до 1951 г. е затворен в лагерите на ГУЛАГ в Кировска област. След освобождаването му работи като счетоводител, от 1964 до 1966 г. ръководи литературна студия, която обаче е закрита по идеологически съображения. Член е на Съюза на писателите на СССР (1966 г.), но през 1973 г., след като издава смел самиздатски поетичен сборник, е изключен от творческия съюз и 15 години над името му тегне мълчание. До перестройката стиховете му се преписват на ръка и се издават само на Запад. Автор е на стихосбирките „Мороз и солнце” (1963 г.), „Молодость” (1963 г.), „Гармония” (1965 г.), „Плывет Аврора” (1968 г.), „Колокол” (1989 г.), „Мои шестидесятые” (1990 г.), „82 сонета + 28 стихотворений о любви” (1994 г.), „Цветение картошки” (1994 г.), „В стихах и прозе” (1995 г.) и др. Умира на 15 декември 1994 г. в гр. Харков, Украйна.
СВАЛИ ОТ МЕН УМОРА, МАЙКО СМЪРТ
Свали от мен умора, майко Смърт.
Не моля за награда за труда си,
но хлад и дрямка изпрати некъси
на мойто тяло, дълго като прът.
Тъй уморен съм! Плача за покой.
Едва три часа нощем за утеха
пристига сън, томителен и крехък,
желание за смърт ми носи той.
Аз книгата на злото не чета,
а книгата на благото прелистих.
О, майко Смърт, умората изчиствай,
завий в премяна слаба голота.
Обледени челото и гръдта,
да си отдъхна светло, непробудно.
Тъй уморен съм! Бе ми много трудно
от раждането ми до вечерта.
Аз вярвах на духа с безумна стръв,
аз Бога виках – и се срещах с ада,
а тялото в конвулсии изпада
и от носа ми нощем руйва кръв.
И само в стиховете търся твърд,
обаче колко бъдеще ще случат?
Тъй уморен съм! Като роб и куче.
Свали от мен умора, майко Смърт!
СНИМИ С МЕНЯ УСТАЛОСТЬ, МАТЕРЬ СМЕРТЬ
Сними с меня усталость, матерь Смерть.
Я не прошу награды за работу,
Но ниспошли осту;ду и дремо;ту
На моё тело, длинное как жердь.
Я так устал. Мне стало всё равно.
Ко мне всего на три часа из суток
Приходит сон, томителен и чу;ток,
И в сон желанье смерти вселено.
Мне книгу зла читать невмоготу,
А книга блага вся перелисталась.
О, матерь Смерть, сними с меня усталость,
Покрой рядно;м худую наготу.
На лоб и грудь дохни своим ледком,
Дай отдохнуть светло и безпробудно.
Я так устал. Мне сроду было трудно,
Что все;м другим привычно и легко.
Я верил в дух, безумен и упрям,
Я Бога звал и видел ад воочью –
И рвётся тело в судорогах ночью,
И кровь из носу хлещет по утрам.
Одним стихам вовек не потускнеть,
Да сколько их останется, однако.
Я так устал, как раб или собака,
Сними с меня усталость, матерь Смерть.
1966 г.
-----
ПЛАЧ ЗА ИЗГУБЕНАТА РОДИНА
Съдбата не виниш, сломен:
„Къде са дълг и чест!”
Което бе родина с мен,
това го няма днес.
Аз плача не за нея, там
в безхрамово било
наречена от съдник ням
империя на зло,
а за вековен отглас наш,
снежил в душите свод,
за чийто хоризонт градящ
отдавахме живот.
От студ към адска жар бе то
душата гола в плен:
живях с родината – защо
от нея бях лишен?
Кой дявол дните ни върти
и съблазни страна?
Пространства родни съкрати
и горди времена.
Тя тайно мигом в мрачен ден
изчезна като дим
и не можахме с нея в плен
дори да се простим.
Че вече няма я, влетя
съмнението, но
родината е майка – тя
и ние сме едно...
В снега й смееше се смърт,
с коса на рамо пак,
ломила нефт и руда в твърд,
поила ни с първак.
Осъждаха я млад и стар,
и бард, и княз, и враг,
проклинаха, но сяха жар:
без нея няма как.
Кълнящият не беше сляп,
в душа вината впи
и яде украински хляб,
молдовско вино пи.
Тя ме осмиваше сама,
но – любовта си знай –
аз се завръщах у дома
след всеки неин край.
И с близки мисли бяха в сглоб
Баку и Ереван,
където поверявах лоб
сред дебри и тамян.
Просторния и топъл бряг
заля пиян погром...
Сега съм кръгъл аз сирак –
без майка и без дом.
От век на век, от род на род
венци и племена
събрал бе Бог в един народ,
но божи враг вилня.
Деца на чужда сме вина
в гръмовен век безлик
и тоз народ, и таз страна
изчезнаха за миг.
Космическият огън в нас
умря. Без взор и слух
ний пропиляхме свойта власт
и поругахме дух.
Потъват в бездна висоти
и Божата дъга...
Родил си се в родина ти,
изчезнала сега.
ПЛАЧ ПО УТРАЧЕННОЙ РОДИНЕ
Судьбе не крикнешь: „Чур-чура,
не мне держать ответ!”
Что было родиной вчера,
того сегодня нет.
Я плачу в мире не о той,
которую не зря
назвали, споря с немотой,
империею зла,
но о другой, стовековой,
чей звон в душе снежист,
всегда грядущей, за кого
мы отдавали жизнь.
С мороза душу в адский жар
впихнули голышом:
я с родины не уезжал –
за что ж ее лишен?
Какой нас дьявол ввел в соблазн
и мы-то кто при нем?
Но в мире нет ее пространств
и нет ее времен.
Исчезла вдруг с лица земли
тайком в один из дней,
а мы, как надо, не смогли
и попрощаться с ней.
Что больше нет ее, понять
живому не дано:
ведь родина – она как мать,
она и мы – одно...
В ее снегах смеялась смерть
с косою за плечом
и, отобрав руду и нефть,
поила первачом.
Ее судили стар и мал,
и барды, и князья,
но, проклиная, каждый знал,
что без нее нельзя.
И тот, кто клял, душою креп
и прозревал вину,
и рад был украинский хлеб
молдавскому вину.
Она глумилась надо мной,
но, как вела любовь,
я приезжал к себе домой
в ее конец любой.
В ней были думами близки
Баку и Ереван,
где я вверял свои виски
пахучим деревам.
Ее просторов широта
была спиртов пьяней...
Теперь я круглый сирота –
по маме и по ней.
Из века в век, из рода в род
венцы ее племен
Бог собирал в один народ,
но божий враг силен.
И, чьи мы дочки и сыны
во тьме глухих годин,
того народа, той страны
не стало в миг один.
При нас космический костер
беспомощно потух.
Мы просвистали свой простор,
проматерили дух.
К нам обернулась бездной высь,
и меркнет Божий свет...
Мы в той отчизне родились,
которой больше нет.
1992 г.
---------------------------------------------
Вадим Делоне
Руският поет и писател Вадим Делоне (Вадим Николаевич Делоне) е роден на 22 декември 1947 г. в Москва. Пише стихове от 13-годишен. Учи в Московския държавен педагогически институт „В. Ленин”, през 1966 г. е изключен за участие в правозащитни дисидентски движения. Работи като извънщатен кореспондент на в. „Литературная газета”. Публикува поезия в самиздатски брошури, първата му задгранична публикация е в сп. „Грани” през 1967 г. През 1967 г. е осъден условно и е интерниран за една година в района на Новосибирск, където учи един семестър в Новосибирския университет. През 1968 г. за участие в протестни демонстрации е осъден и прекарва 3 години в лагери на ГУЛАГ в Тюменска област. През 1975 г. емигрира във Франция. Умира на 13 юни 1983 г. в Париж. След смъртта му във Франция, Англия и Русия излизат книгите му с поезия и проза „Портреты в колючей раме” (1984 г.), „Стихи. 1965-1983” (1984 г.), „Pour cinq minutes de liberte” (1985 г.) и „Роман. Стихи” (1993 г.).
В ПОГРАНИЧНИ ПИЛОНИ ДУШАТА СЪБРАХ
На В. Максимов
В погранични пилони душата събрах,
няма страх в нея, аз за страха си тъгувам,
тъй тъгува отхвърлен от Бога монах,
тъй разбойник опасен дръвника сънува.
Чернова е душата, задраскана в стръв,
чернова, при която е сбъркан подборът –
дом над пясък ли е, или храм върху кръв,
или ехо от крачки в тунел на затвора...
ВСЯ ДУША В ПОГРАНИЧНЫХ РЕБРИСТЫХ СТОЛБАХ
В. Максимову
Вся душа в пограничных ребристых столбах,
Даже страха в ней нет, я тоскую о страхе,
Как тоскует отверженный Богом монах,
Как отпетый разбойник тоскует о плахе.
Вся душа перечеркнута, как черновик,
Да такой черновик, что нельзя разобраться –
То ли дом на песке, то ли храм на крови,
То ли эхо шагов по тюремному плацу…
Париж, 1978 г.
-----
ИМА ВОЛЯ, ИМА СЪДБА
На А. Хвостенко
Там воля, там съдба, там случай бедствен,
там съвпадение на листи в пътя наш
и съвпадение на джобните ни средства
със стойността на стъклен амбалаж.
Поетът власт на женски чар излъчва
променлива, не се разбира там
кое е по-голямо – фалш ли, жлъч ли,
кое е висше – смелост или блян.
ЕСТЬ ВОЛЯ, ЕСТЬ СУДЬБА
А. Хвостенко
Есть воля, есть судьба, есть случай странный,
Есть совпаденье листьев на земле,
И совпаденье мелочи карманной
С ценою на бутылочном стекле.
А власть поэтов, словно прелесть женщин,
Изменчива, и сразу не поймешь,
Чего в ней больше – фальши или желчи,
И что в ней выше – смелость или дрожь.
Москва, 1975 г.
---------------------------------------------
Вадим Козовой
Руският поет, писател и преводач Вадим Козовой (Вадим Маркович Козовой) е роден на 28 август 1937 г. в гр. Харков. От 1954 до 1957 г. учи в историческия факултет на Московския държавен университет. По време на Световния фестивал на младежта в Москва през 1957 г. е осъден с обвинение за участие в творческия кръг „Союз патриотов России” и до 1963 г. прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Мордовия. След освобождаването му работи в Музея на източната култура (до 1968 г.). Публикува преводи на френски поети и литературоведчески изследвания на френската поезия. Член е на френския ПЕН център (1974 г.). През 1981 г. емигрира във Франция, през 1987 г. получава френско гражданство. Работи в Центъра за научни изследвания CNRS в Париж. Пише на руски и на френски език. Публикува поезия в издания като „Русская мысль”, „Поэзи”, „Деба”, „НЛО” и др. Автор е на стихосбирките „Грозовая отсрочка” (1978 г.), „Прочь от холма” (1982 г.), „Hors de la colline” (1984 г.) и „Поименное” (1988 г.), на книги с есеистика, проза и преводна поезия. Умира на 22 март 1999 г. в Париж.
МЕЛНИЦА ПОД КЛЮЧ
Проклятие на боговете
за този случая пропуснал
лети то сред тъма победна
и песен гибелна звучи
стрела сърцето ще отключи
отровна колесница пуска
и Федра с бясната главина
убива совини очи.
МЕЛЬНИЦА ПОД ЗАМКОМ
Проклятье боги посылают
тому кто упускает случай
оно летит во тьме победной
и песни гибели поёт
стрела ключом откроет сердце
и выпустит квадригу яда
и федра бешеной ступицы
глаза совиные убьёт.
1978 г.
-----
СВОБОДА ЛИ?
Чий ли вихър боботи?
на будалата е – чух –
и колиби – ух!
и градове – грух!
прозрачно?
слюда!
да разсмее тюрмата люде
смей се каторга
смей се до сълзи
само да не се разкикоти
някой там от дяволския връх!
СВОБОДА?
Вихрь ли чей?
размахнулся балда
и хижины – ма!
и чух – города!
прозрачно?
слюда!
так рассмейся тюрьма
смейся каторга
смейся до слёз
только б не расхохотался
кто там с дьявольского холма!
1982 г.
---------------------------------------------
Валентин Соколов Зека
Руският поет Валентин Соколов з/к (Валентин Петрович Соколов Зэка) е роден на 27 август 1927 г. в гр. Лихославл, Тверска област. Има незавършено висше образование.
Съветски дисидент, арестуван за отказ от участие в избори, за политически стихове, за стълкновения с органите на милицията, за разпространение на текстове, опорочаващи съветския строй, и др.п. Като политически затворник прекарва близо 35 години в лагерите на Гулаг в Дубравлаг, Воркутлаг и Мордовия (в периодите 1947-1956 г., 1958-1968 г. и 1970-1982 г.). През 60-те и 70-те години го оценяват като един от най-талантливите руски поети дисиденти. До нас са достигнали над 300 негови стихотворения. Поезията му се отличава с гражданска смелост, наситена метафоричност и романтичен патос. При изтичането на последната му присъда пише заявление за отказ от съветско гражданство и е затворен в специализирана психиатрия в Черняховск. Умира на 7 ноември 1982 г. в гр. Новошахтинск, Ростовска област. От края на 80-те години негови стихове се появяват в издания като „Вопросы литературы”, „Театральная жизнь”, „Книжное обозрение”, „Литературная Россия” и др. Посмъртно излизат книгите с негова поезия „Глоток озона” (1994 г.), „Тени на закате” (1999 г.) и „Осколок неба” (1999 г.).
В ТАЗИ НОЩ
В тази нощ се разстилаше сребърен сняг
и преливаше в синкаво лакът.
В тази нощ арестант се откъсна за бяг,
този, който копнял бе и плакал.
Разкривиха редици метални греди,
не звънтеше луна зад решетки.
И зад него останаха сини следи,
отразили мъртвешката гледка.
И по ясната неизбледняла следа
тичат хора в пустиня безбрежна.
От далечната вис ярка златна звезда
ги следи и лукаво, и нежно.
Този бяг все по-бърз е по пътя нелек.
В мрак горящо сърце ще застине.
И след час е пред нас на снега син човек,
накачулен от кучета сини...
---------------------------------------------
Валерий Дунаевский
Руският поет Валери Дунаевски (Валерий Абрамович Дунаевский) е роден през 1938 г. в Тбилиси. Завършва Тбилиския политехнически институт. За стиховете му, посветени на Маяковски, прочетени от него в библиотеката на Тбилиси и определени от властите като антикомунистическа пропаганда, е осъден и от 1958 до 1962 г. е затворен в лагер на ГУЛАГ в Мордовия. През 1972 г. емигрира в Израел. Негови стихове са публикувани в издания като „Сион”, „Гнозис” и „Антология Гнозиса современной русской и американской литературы и искусства”. Живее в Йерусалим.
КРАЙ ЗОНАТА
И вече пролетни гримаси
усмивка бъдеща загатват
и огънят на мъки сладки
подготвя своята украса.
Гората брезов е предвестник
на свежи скули на Мордовия,
да се измие в кръв на нови
за пролет песни.
Над поглед търпелив и тих
тежи умората провлачена,
слова, съсирени в клепачи,
ще потекат отново в стих.
И хиромантът проследи
по пътищата на ръцете,
че идва ден.
Предупреди,
че неизбежни ще са редовете.
Да търся вести с неизказан глас,
откъсващ нощем вопъл „Боже!”,
„унищожен” не, но „нищожен”;
а всички думи исках аз.
Ценя безсилни откровения,
следата търся след беда,
да чувам кротко
как във вена
тече заслужена ръжда.
У ЗАПРЕТКИ
Уже весенние гримасы
таят подобие улыбки
уже костер зелёной пытки
готов в хочу тебя окрасить.
Берёзовая оспа леса
лицо скуластого Мордовии
омоется зелёной кровью
весенних песен.
Он на терпенье твоих глаз
уронит голову усталости
кровь слов, что в веках запеклась,
вновь потечёт по строкам в стих.
И что прочёл мне хиромант,
ведя дорогами руки,
начнётся быть.
Предупрежденьем дат
мне явят неизбежность строки.
И мне любить несказанную весть,
срываясь по ночам на „Боже!”
Из „уничтожен” лишь „ничтожен”,
А всё хотелось произнесть.
Ценя бессилье откровений
и пораженьем дорожа,
спокойно слушать –
тихо в вене
течёт заслуженная ржа.
Мордовия, лагерь №11, весна 1959 г.
---------------------------------------------
Валмар Адамс
Руският и естонски поет, писател и литературовед Валмар Адамс (Владимир/ Вальмар Карл Мориц Александер Адам/ Адамс) е роден на 18/30 януари 1899 г. в Санкт Петербург. Първите си стихотворения печата във в. „Юрьевский вестник” през 1915 г. Завършва философия в университета в гр. Тарту, Естония (1929 г.), защитава аспирантура в Карловия университет в Прага (1931 г.) и специализира в университетите в Берлин, Мюнхен и Виена. Твори на руски и на естонски език. Редактира в. „Молот” (1918¬1919 г.) и в. „Печерянин” (1920 г.). Публикува поезия в алманаси като „На чужбине” (1921 г.), „Via sacra” (1922 г.) и др. Ползва литературните псевдоними Владимир Александровский, Vilmar Adams, Valmar¬Meelend Adams и Валмар Адамс. Преподава в Тартуския университет, професор е в катедра руска литература, а през 1948¬1949 г. е декан на катедрата. През 1950 г. е репресиран и изкарва пет години в лагерите на ГУЛАГ в Казахстан. След освобождаването му се връща към преподавателската дейност. Автор е на стихосбирките „Suudlus lumme” (1924 г.), „Valguse valus” (1926 г.), „Maise matka poolel teel” (1932 г.), „Pоlev pооsas ” (1937 г.), „Tunnetuse tund” (1939 г.), „Sinu sekundid” (1971 г.), „Запыленное золото юности” (1972 г.), „Vene kirjandus, mu arm” (1977 г.), „Оhtune valgus” (1982 г.), „Oomega” (1985 г.), „Esta astub ellu (1986 г.), на книги с литературоведчески изследвания като „Рифма. Сравнительно¬историческое, а также литературно-критическое исследование общей и эстонской теории рифмы” (1931 г.), „Из истории эстонской рифмы” (1960 г.), „Nooruse tolmunud kuld” (1972 г.), „Русская литература, моя любовь” (1977 г.), „Punased nelgid” (1982 г.) и др. През 1972 г. е избран за почетен член на Международния пен¬клуб. Умира на 15 март 1993 г. в гр. Тарту.
АЗ БЯХ ИЗВОР
Бях извор – трудни времена преминах,
бях под земята, ала с всички други.
Мълча сърцето – аз мълчах с години
или поих, щом някому бях нужен.
За този, кладенец градил над мен,
отрова в смутни делници не тлее.
Да, често завладяваше ни тиня,
но няма с блатните огньове сини
в тресавище потокът да погине.
Бях извор, пак съм извор вдъхновен
в дома, в стиха, в света – щом там живея.
Я БЫЛ РОДНИК
Я был родник – в тяжелую годину,
хоть под землей, но заодно со всеми.
Молчало сердце – я молчал годами
или того поил, кому был нужен.
Кто сруб поставил надо мной – тому
яд лихолетья был уже не страшен.
Да, нас порой затягивало тиной,
но никогда огням болотным синим
не удавалось нас увлечь в трясину.
Я был родник, и я остался им:
в дому, в стихе, везде – живу покуда.
-----
ВЪРХОВНИЯТ МОМЕНТ
Върховният момент в живота е,
когато разбереш:
ти сам избрал си
своя земен жребий.
ЖИЗНИ ВЫСШИЙ ЧАС
Жизни высший час наступает тогда,
когда понимаешь:
ты сам выбрал
свой земной жребий.
-----
СЪРЦЕ ТИ БЕДНО
Сърце ти бедно, дом на мъка и на плам,
ти, чаша крехка, пълна с разтопено злато,
венец на всичко земно, мами те земята
и звън камбанен ме напътства в пътя там.
О, тленна пепел на стареещото тяло!
Хвани, задръж на залеза прощален блик...
Ще удължи ли зимата печален миг?
Ще продължа ли мойто дело неуспяло?
ТЫ, СЕРДЦЕ БЕДНОЕ
Ты, сердце бедное, дом горя и огня,
Ты – чаша, полная расплава золотого,
Тебя влечет земля, венец всего земного,
И звон колоколов напутствует меня.
О, пепел времени, стареющее тело! –
Лови и удержи зари прощальный блик...
Протянется ль еще зимы печальной миг?
Подвинется ль мое неконченное дело?
1972 г.
---------------------------------------------
Варлам Шаламов
Руският писател, поет и публицист Варлам Тихонович Шаламов е роден на 5/18 юни 1907 г. във Вологда. Учи право в Москва. Многократно е въдворяван в лагери за антисъветска агитация (1929-1932, 1937-1942, 1943-1951 г.), създател е на обширен литературен цикъл за съветските лагери – „Колимски разкази“ (1954-1973 г.), но приживе не успява да публикува нито ред проза, защото ръкописите му са отхвърляни заради „недостиг на трудов ентусиазъм“. Умира на 17 януари 1982 г. в Москва.
БУКЕТ
Цветя, накацали по склона
сред камънака сух и блед,
захвърлен сякаш от балкона
и разпилял се тук букет.
Лежат в праха на път нестиган
по чудо живи чудеса...
Внимателно ги аз повдигам
към росни свежи небеса.
БУКЕТ
Цветы на голом горном склоне,
Где для цветов и места нет,
Как будто брошенный с балкона
И разлетевшийся букет.
Они лежат в пыли дорожной,
Едва живые чудеса...
Их собираю осторожно
И поднимаю – в небеса.
-----
ПОЕЗИЯ – ДЕЛО ЗА ЗРЯЛ
Поезия – дело за зрял,
не хлапе, а истински мъж,
изстрадал, години видял
и бръчки събирал надлъж.
Сто пълни живота живял,
не хлапе, а истински мъж,
от дъното тръгнал, летял
към облачен връх всемогъщ.
С познания в шеметен брод
душевни недра извиси,
поезия – зрелият плод
и сребърен пламък в коси.
ПОЭЗИЯ – ДЕЛО СЕДЫХ
Поэзия – дело седых,
Не мальчиков, а мужчин,
Израненных, немолодых,
Покрытых рубцами морщин.
Сто жизней проживших сполна,
Не мальчиков, а мужчин,
Поднявшихся с самого дна
К заоблачной дали вершин.
Познание горных высот,
Подводных душевных глубин,
Поэзия – вызревший плод
И белое пламя седин.
1962 г.
---------------------------------------------
Василий Наседкин
Руският поет и мемоарист Василий Наседкин (Василий Фёдорович Наседкин) е роден на 1/13 януари 1895 г. в с. Веровка, Уфимска губерния. Учи във физико-математическия факултет на Московския университет (1914 г.) и в московския университет „А. Шанявский” (1915 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1919 г. във в. „Правда”. През годините на Гражданската война е комисар в Червената армия, активен поддръжник е на болшевиките в Москва, в периода 1920-1923 г. се бори срещу басмачеството в Туркестан. През 1923 г. постъпва във Висшия литературно-художествен институт „В. Брюсов”. Сътрудничи на сп. „Красная новь”, превежда поезия, работи като редактор в сп. „Колхозник” и сп. „Город и деревня”, член е на литературната група „Перевал”. След 1923 г. печата поезия в централните литературни списания и алманаси. Автор е на мемоарната книга „Последний год Есенина” (1927 г.) и на стихосбирките „Тёплый говор” (1927 г.), „Ветер с поля” (1931 г.) и „Стихи, 1922-1932” (1933 г.). През 1937 г. е арестуван с обвинение, че принадлежи към литературна група, подготвяща атентат срещу Сталин, и на 15 март 1938 г. е разстрелян в Москва. Реабилитиран е през 1956 г.
ПО ПЪТ ПОЕХ, НО ЩО ЗА СТРАНЕН ХОД
По път поех, но що за странен ход!
Макар и с верен кон, с надеждно стреме,
засипва коловозите живот
с дълбоки пясъци жестоко време.
И ЭТИ СБОРЫ К ВЫЕЗДУ НЕ ВПРОК
И эти сборы к выезду не впрок!
Пусть верен конь, надёжно вздето стремя,
Но я забыл, что колеи дорог
Песком глубоким засыпает время.
1931 г.
-----
ЗВЕЗДИЦИТЕ ПРОСВЕТВАТ
Звездиците просветват
и лъч мъгливо-бял,
луната слънчоглед е
изгрял и прелетял.
И в краски необхватни
рубин и кръв струят
зора, вратите златни
отваря пак денят.
УЖ ВРЕМЯ ЗВЁЗД НЕПОЛНЫХ
Уж время звёзд неполных
И луч туманно-бел,
Уж месяц, как подсолнух,
Поник и облетел.
И в краски не простые:
Рядясь в янтарь и кровь,
Ворота золотые
День открывает вновь.
1931 г.
-----
КАКЪВ Е ВЕСЕЛ НЕБОСВОДЪТ, СВЕЖ
Какъв е весел небосводът, свеж!
Сред облачета чувства, мисли. Ето,
аз час и нещо гледам ги с копнеж
и скривам сенките им в редовете.
КАКОЙ ВЕСЁЛЫЙ, ЛЁГКИЙ НЕБОСВОД
Какой весёлый, лёгкий небосвод!
Уносят тучки помыслы и сроки.
Я час, другой смотрю туда и вот
Поймал их тень и спрятал в эти строки.
1931 г.
---------------------------------------------
Василий Обухов
Руският поет и писател Василий Обухов (Василий Алексеевич/ Константинович Обухов, по други данни Николаевич) е роден на 5 януари 1905 г. Живее в гр. Харбин, Североизточен Китай, представител е на диаспората на първата емигрантска вълна на руската интелигенция. Завършва юридическия факултет при Харбинския университет. Прехранва се от хонорари в местната преса, живее мизерно. Публикува в литературни сборници и алманаси в Харбин и Шанхай като „Остров”, „Врата”, „Костер порыва”, „Сунгарийские вечера”, „Арс” и др. След влизането на съветските войски в Манджурия през 1945 г. е арестуван и до 1947 г. е затворен в лагерите на ГУЛАГ. Автор е на стихосбирката „Песчаный берег” (1941 г.). Много от стиховете му се превръщат в песни. Ценителите на изящната словесност го наричат Далекоизточния Гумильов. Умира през 1949 г. в Харбин.
ИЗСТИВАНЕ
Приятелко моя добра, погледни, разбери –
какви гръмотворни зари по небето блуждаят,
как слънце неясно посърнало, смътно гори
и в погледа мой помътнял отразено витае.
Боли ме, помисля ли... Мрачно тъмнеят очи,
сърцето се мъчи, сърце на самотна старица...
Къде младостта е? Нима няма пак да звучи?
Нима ни е вкопчило времето в алчни ръчици?
Нима прекосихме съдбовния си Рубикон?
Застигна ни есен с конете си неоседлани
и мраз побелял към прозорците неми със стон
притиска язвително своите ледени длани!
И в тези излишни години през мрак ще вървим,
облечени в студ побелял, онемял и злодеен,
ще бъде студено и няма да мога, уви,
аз твоите пръсти, любима, с целувка да сгрея.
ОСТЫВАНИЕ
Подруга моя, дорогая моя, посмотри, –
Какие блуждают по небу тяжелые зори,
Как солнце неясно, как тускло и блекло горит
Оно, отражаясь в моем помутившемся взоре.
Мне больно подумать... Тускнеют и блекнут глаза,
И сердце томится, как у одинокой старухи...
Где молодость наша? Ужель не вернется назад?
Ужели так цепки у времени жадные руки?
Неужто и мы роковой перешли Рубикон?
Ужель обогнали нас осени рыжие кони,
И стужа седая к стеклу онемевших окон
Прильнет и покажет свои ледяные ладони?
И в эти ненужные, в темные эти года,
Одетые в стужу седую, немую и злую,
Мне холодно будет, и я не сумею тогда
Озябшие пальцы твои отогреть поцелуем.
---------------------------------------------
Василиск Гнедов
Русият поет Василиск Гнедов (Василий Иванович Гнедов) е роден на 6 март 1890 г. в селището Манково-Берьозовско, Донецки окръг. Учил е в техническо училище в Ростов на Дон. Участник е в Първата световна война и в двете руски революции. Поет авангардист, представител на руския поетичен модернизъм, след 1913 г. той е един от лидерите на литературното движение егофутуризъм. Публикува в литературните сборници „Засахаре кры”, „Небокопы”, „Развороченные черепа”, „Грамоты и декларации русских футуристов” и др. Членува в т.нар. Общество председателей Земного шара (1917-1918 г.). След 1921 г. работи като инженер. През 1936 г. е арестуван и близо 20 години прекарва в различни лагери. Автор е на стихосбирките „Гостинец сентиментам” (1913 г.), „Смерть искусству: пятнадцать (15) поэм” (1913 г.), „Книга Великих” (съвместно с П. Широков, 1914 г.) и на трактата „Глас о согласе и злогласе” (1914 г.). Скандална известност му носи неговата „Поэма конца” (1913 г.), която в печатния си вид представлява чисто бял лист без нито един знак, а при рецитиране няма думи, а само един жест с ръката. Умира на 5 ноември 1978 г. в Херсон.
ПОЕМА ЗА НАЧАЛОТО
(бяло)
Тъмнината ражда звезди,
звездите раждат тишина.
Месечината ражда се в приказки,
приказките – нега на любовта.
...
Ние нишката скъсахме и извезваме мрежа...
Ще завържем конеца,
както белият вятър заплита косите ни!
ПОЭМА НАЧАЛА
(белое)
Темнота родит звезды,
Звезды родят тишину.
Месяц рождается в сказки,
Сказки – томн любви.
...
Мы нитку порвали и сеть вышиваем...
Свяжем нитку,
Как белый ветер вяжет волосы наши!
1913 г.
---------------------------------------------
Венедикт Март
Руският поет, писател и преводач Венедикт Март (Венедикт Николаевич Матвеев/ Март) е роден на 27 март 1896 г. във Владивосток. Пише поезия от ученическите години. Един от двигателите в литературния живот в Далечния изток, той е активен член на литературната група „Творчество” и популяризатор на източната култура, преводач е на китайска и японска поезия. Приятел е на Сергей Есенин. През 1920 г. емигрира в Китай, а в края на 1923 г. се връща в СССР. През 1928 г. е арестуван в Москва и лежи в Бутирския затвор, след което е интерниран в Саратов. Автор е на над 30 книги с поезия, проза, преводи и публицистика, сред които „Порывы” (1914 г.), „Черный Дом” (1917 г.), „Песенцы” (1917 г.), „Фаин” (1919 г.), „Тигровьи чары” (1920 г.), „Луна” (1922 г.), „На любовных перекрестках причуды” (1922 г.), „Логово рыжих дьяволов. О Шанхае” (1928 г.), „Речные люди “ (1930 г.), „ДЭРЭ – водяная свадьба” (1932 г.), „Ударники финансового фронта” (1933 г.) и др. През юни 1937 г. е арестуван с обвинение за шпионаж и в дните между 12 и 15 юни 1937 г. е разстрелян в Киев.
В ПУШАЛНЯТА
Зорко и втренчено, с лакома глътка
гледа пушачът към тигрова грива –
кожа на звяр, край Амур бряг тревожил.
Вплели се в гола пиянска прегръдка,
с нея младеж и жена се прикриват.
Гледа пушачът трептящата кожа.
Странните сладости на опиата
страсти към женски безчестия пръскат,
страсти, димящи в душата проклето.
Дим сред пушалнята тихо се мята,
лампа припламваща тихичко съска,
хъркат въздишки... Под кожата – шепот.
Сенки в жълтака под цинкови щори.
Пуши мъгла, сред пушалня разляна.
Пушат в мълчание жълтите люде.
Пурпурен мак, сякаш маг-чудотворец,
чудо тъмни в наркотична измама,
блянове димни тревожи и буди.
В КУРИЛЬНЕ
Зорко и пристально взглядом стеклянным
Смотрит курильщик на шкуру тигрицы –
Некогда хищного зверя Амура.
Чтобы отдаться объятиям пьяным,
Женщина с юношей ею прикрылись.
Смотрит курильщик, как движется шкура.
Странны, познавшему опия сладость,
Страсти животные к женщинам низким,
Страсти, мрачащие души – не мудрых.
Тихо в курильне и душно от чада,
Редко шипение лампы при вспышке,
Вздохи... чуть слышится шепот под шкурой.
Тени и блики на желтых циновках.
Дым поднимается темным туманом.
Курят в молчании желтые люди.
Мак, точно маг-чаротворец багровый,
Явь затемняет обманом дурмана,
Чадные грезы тревожит и будит.
1916 г.
-----
СРЕД АМУРСКИЯ ЗАЛИВ
Върти греблото жълтолик китаец,
на залива синеещ по водата
широка лодка плъзга се лениво.
Сред Изтока Далечен в бряг изваян,
Владивосток прозира през мъглата,
застинал в склон планински горделиво.
Приплясва под кърмата монотонно,
китаецът провлачено си пее
за Хай-шин-вей – велик град край водите.
В небесното светлозелено лоно
в томление пространства аленеят,
откриват плахо своя лик звездите.
НА АМУРСКОМ ЗАЛИВЕ
„Юлит” веслом китаец желтолицый
Легко скользит широкая шаланда
По тихой глади синих вод залива.
Пред ним Востока Дальнего столица:
Владивосток за дымкою тумана,
На склонах гор застыл он горделиво.
Как всплески под кормою, монотонно,
Поет тягуче за веслом китаец
Про Хай-шин-вей – „трепангов град великий”.
Над ним в далях небес светло-зеленых
Полоски алые в томленьи тают
И звезды робко открывают лики.
1916 г.
---------------------------------------------
Вера Рудич
Руската поетеса, писателка и преводачка Вера Рудич (Вера Ивановна Рудич) е родена през 1872 г. в Петербург. Завършва гимназия и школа за милосърдни сестри. Публикува поезия от 1894 г. Работи като словослагател в печатница и коректор във в. „Новое время”. Член е на литературния кръг „Пятницы К. Случевского”. Носителка е на Пушкинска награда за поезия на Академията на науките (1908 г.). След 1917 г. се оттегля от литературата и живее в родова ферма в местността Волиния в северозападна Украйна. През 1933 г. е заточена за три години. Авторка е на стихосбирките „Стихотворения” (1902 г.), „Новые стихотворения” (1908 г.), „В осенний полдень” (1910 г.), „Четвёртый сборник стихов” (1912 г.), „Пятый сборник стихов” (1914 г.) и на автобиографината повест „Ступени” (1913 г.). Умира по време на блокадата на Ленинград през 1942 г. Нейни стихове са включени в антологията „Сто поэтесс Серебряного века”.
КАКВА В СТРАСТТА Е СИЛА СКРИТА
Каква в страстта е сила скрита!
Как жадно търси свойта твърд!
Отдавна е под кръст зарита,
в живот, обречена на смърт,
а ето – ръкостиска силно
и пламенно... Слова шепти...
Дори и в гроб, в тъма могилна
е още жива... И трепти!
КАКАЯ СИЛА В СТРАСТИ СКРЫТА
Какая сила в страсти скрыта!
Как жадно к жизни льнет она!
Давно под крест она зарыта,
На смерть давно обречена,
А вот – руки горячей, сильной,
Пожатье... Тихие слова...
И там, в земле, во тьме могильной
Еще дрожит... еще жива!
---------------------------------------------
Виктор Боков
Руският поет, писател и изследовател на народното творчество Виктор Фьодорович Боков (Виктор Фёдорович Боков) е роден на 6/19 септември 1914 г. в с. Язвица, Сергиево-Посадски район, сега Загорски район на Московска област. Завършил е литературния институт „Максим Горки” в Москва (1938 г.). През 1942 г. е призован в армията. Арестуван е „за разговори”, осъден е от военен трибунал и от 1942 до 1947 г. прекарва в ГУЛАГ. След освобождаването му е приет в Съюза на писателите на СССР, бил е член на ръководството (от 1985 г.) и член на Централната ревизионна комисия на съюза (1986-1991 г.), участва в редколегията на в. „Литературная Россия” (1985 г.), член е на Висшия творчески съвет на Съюза на писателите на Русия (от 1994 г.). Автор е на книгите „Яр-Хмель” (1958 г.), „Заструги” (1958 г.), „Над рекой Истермой” (1960 г.), „Весна Викторовна” (1961 г.), „Ветер в ладонях” (1962 г.), „Лирика” (1964 г.), „На Дону” (1965 г.), „У поля, у моря, у рек” (1965 г.), „Избранная лирика” (1966 г.), „Лето-мята” (1966 г.), „Алевтина” (1968 г.), „Свирь” (1968 г.), „Избранное” (1970 г.), „Когда светало” (1972 г.), „Стихотворения и песни” (1973 г.), „Избранные произведения” (в два това, 1975 г.), „Три травы” (1975 г.), „В трёх шагах от соловья” (1977 г.), „Лирика” (1977 г.), „Луговая рань” (1978 г.), „Ельничек-березничек” (1981 г.), „Стихотворения” (1982 г.), „Собрание сочинений” (в три тома, 1983-1984 г.), „Стёжки-дорожки” (1985 г.), „Про тех, кто летает” (1986 г.), „Весенние звоны” (1989 г.), „День за днем” (1991 г.), „Стою на своем” (1992 г.), „Около дома” (1993 г.), „Любовь моя Россия!” (1994 г.), „В гостях у жаворонка” (1994 г.), „Боковская осень” (1996 г.), „Россия в сердце не случайна” (1997 г.), „Травушка-муравушка” (1997 г.), „Стихи из Переделкино” (1999 г.), „Чистый четверг” (2001 г.), „Амплитуда” (2002 г.), „Повечерье” (2002 г.), „Лик Любви” (2004 г.) и др. Умира на 15 октомври 2009 г. в Москва, погребан е на Переделкинското гробище.
ПРЕСТАВАМ ДА РУГАЯ СТАЛИН АЗ
Преставам да ругая Сталин аз!
Не тръгвам към Сибир заради него.
С позиция по-друга вдигам глас:
Не го коря! Той удържа победа.
Той управляваше със свит юмрук,
със злато бе на знамена извезан.
Хулителите му си хленчат тук,
но глух сега, за дело бе полезен!
Аз неговия сив шинел видях,
за времето ни неотменен символ.
Че не е имало при нас, разбрах,
човек по-самовластен и по-силен.
И Петър някога стрелците сам
екзекутираше, без съд да вика.
Забравихме това, но още, знам,
за Петър званието е Велики!
Я СТАЛИНА РУГАТЬ ПЕРЕСТАЮ
Я Сталина ругать перестаю!
В Сибирь из-за него я не поеду.
Я на другой позиции стою:
Зачем ругать? Он одержал Победу.
Он правил нами, пальцы сжав в кулак,
Он золотом на всех знамёнах вышит.
Хулители его теперь скулят,
Но Сталин сделал дело, он не слышит!
Я видел его серую шинель,
Воспринимал её как символ века.
Я думаю, что не было сильней
Во всей державе нашей человека.
А Пётр когда-то сам казнил стрельцов
И находил для этого улики.
Забыли это всё в конце концов,
Но не забыли званья Пётр Великий!
1998 г.
-----
НАРОДНОСТТА
Народността не се обкичва с модности,
народността е почва, тя е плуг.
И само некадърни непригодности
решават лично да я яхнат тук.
В народността дрънкалки немислими са,
ерзац е чуждеродният фетиш.
Сияе златно тя на Пушкин с името
и трудно можеш да я присвоиш.
Народността е опаковка грубичка,
със зърно се е пълнила сама,
народността женица е отрудена,
обрекла се на своята земя.
Народността не е игра за клоуни,
за тях е трън в окото, укор чист.
Там Данте, Пушкин, Гьоте са следовници –
какво е модата за тази вис!
ОТ МОДНОСТИ НЕ ТРЕБУЙТЕ НАРОДНОСТИ
От модности не требуйте народности,
Народность – это почва, это плуг.
И только по одной профнепригодности
Решаются ее освоить вдруг.
Народность не играет побрякушками,
И чужероден ей любой эрзац.
В ней золотом сияет имя Пушкина,
Ее не так-то просто в руки взять.
Народность – это тара тороватая,
Наполненная тяжестью зерна,
Народность – это баба рябоватая,
Которая земле своей верна.
Народность циркачам не повинуется,
Она для них – бельмо, живой укор.
В ней Данте, Пушкин, Гете соревнуются, –
Что мода для таких высоких гор!
1965 г.
---------------------------------------------
Виктор Василиев
Руският поет и писател Виктор Василиев (Виктор Николаевич Васильев) е роден през 1919 г. в гр. Петропавловск, Казахстан. Брат е на поета Павел Василиев. Завършва Учителския институт в гр. Омск (1939 г.). Работи като учител по история, география и основи на Конституцията. Участник е във Великата отечествена война, носител е на ордени и медали за бойни заслуги. През 1943 г. е арестуван (повод за ареста е „четене на фашистки листовки”, но си припомнят и това, че е брат на „враг на народа”) и до 1953 г. изкарва в лагерите на ГУЛАГ в Северен Урал. След освобождението му работи като хамалин, фотограф, работник по ремонти на трамваи, келнер, застрахователен агент, куриер и др. Публикува поезия в списания и алманаси като „Литературный Омск”, „Сибирские огни”, „Красный путь”, „Молодая гвардия”, „Трезвость и культура”, „Иртыш” и др. Автор е на книгите „Образцовая зона” (1991 г.), „Этап на восьмую” (2003 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Умира на 30 юли 2006 г. в Омск.
БРЕГА СЪС ЗУРЛА БЛЪСКА ЛЕДНА КАША
Брега със зурла
блъска ледна каша,
зове към чуждите земи.
С беззъбата си паст
злокобно плаши,
че над Русия зла беда ръми.
Далеч, утайко, плувай,
с болка и омраза
глупака не примамвай в тез реки.
Щом не успяхме вярата си да опазим,
достойни люде сме за Соловки.
ПЛЫВЕТ ШУГА, ТОЛКАЯ РЫЛОМ БЕРЕГ
Плывет шуга,
толкая рылом берег,
зовет в заморские края.
Беззубым ртом
про вою что-то мелет,
что на Руси во всех краях – беда.
Плыви ты прочь, шуга,
не прибавляй нам боли
и не мани с собою дураков.
Мы не сумели сохранить корней у воли,
поэтому достойны Соловков.
Соловки, 1934 г.
---------------------------------------------
Виктор Некипелов
Руският поет и публицист Виктор Некипелов (Виктор Александрович Некипелов) е роден на 29 септември 1928 г. в гр. Харбин, Китай. Завършва военно-медицинското училище в Омск (1950 г.), фармацевтичния факултет на Харковския медицински институт (1960 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1969 г.). Работи като фармацевт и завеждащ аптека в различни градове на Украйна, Московска област и Владимирска област. Публикува стихове в самиздатския печат. Участник е в дисидентското движение, съосновател е на Групата за защита на правата на инвалидите в СССР, член е на Московската хелзинкска група (от 1977 г.). През 1974 г. е осъден за разпространение на антисъветски материали, вкл. за „политически мотиви” в собствените му стихове, и е затворен за две години. През 1979 г. отново е осъден и е затворен за 7 години в лагер ВС 389/35 на ГУЛАГ със строг режим. През 1987 г. е помилван и емигрира във Франция. Автор е на стихосбирката „Между Марсом и Венерой” (1966 г.) и на книгите с правозащитни статии „Из жёлтого безмолвия” (1975 г.) и „Институт дураков” (1977 г.), посмъртно излизат книгите му „Стихи” (1991 г.) и „Стихи: Избранное” (1992 г.). Умира на 1 юли 1989 г. в Париж, Франция.
БАЛАДА ЗА ПЪРВИЯ ОБИСК
„Какво да правим с изгреви безброй,
над вис студена тежест щом забравим
сред тишина и паметен покой?
С безсмъртни стихове какво да правим?”
Н. Гумильов
Аз ги очаквах дълго, но
щом обиск ме плени,
ми беше вече все едно,
бях лодка в плитчини.
Огледах ги от мъх до връх –
човешки сенки не:
на кози крак телца на плъх
и зурли на свине.
Тълпят като мухи на мед
към моя дневник стар...
И стелят гаден лайномет
на книги твар до твар...
В албума ми гризяха зоб
и загрухтяха зло...
А аз стоях, притиснал лоб
към хладното стъкло.
Видях живителния бор,
елите три отвън,
бе всичко друго безразбор
и неочакван сън.
Отрекла бдителната сган,
там с ласкава заря
градеше ширния си храм
червената зора.
В лика на пенест облак там,
и прелестен, и тих,
изтичаше неокован
безсмъртен волен стих.
Без страх и загуби вървиш
към нов зенит свещен...
Аз знаех, този сговор висш
не ще е осквернен.
Огледал зверския конвой,
излъчващ произвол,
аз казах: „Дневникът е мой.
Пишете протокол.”
БАЛЛАДА О ПЕРВОМ ОБЫСКЕ
„Но что нам делать с розовой зарей
Над холодеющими небесами,
Где тишина и неземной покой?
Что делать нам с бессмертными стихами?”
Н. Гумилев
Я ожидал их так давно,
Что в час, когда пришли,
Мне стало так же все равно,
Как лодке на мели.
Я оглядел их сверху вниз –
Процессию теней:
На козьих ножках – тельца крыс
И хоботки свиней.
Они рванулись, как на мед,
На давний мой дневник...
Они оставили помет
На переплетах книг...
Какой-то выхватив альбом,
Захрюкали в углу...
А я стоял, прижавшись лбом
К прохладному стеклу.
А я глядел на дальний бор,
На три моих сосны,
Я знал, что всё иное вздор,
Непрошенные сны.
Там, отрицая этот сброд,
Лаская и даря, –
Вставала из раздольных вод
Пурпурная заря.
И в лике пенных облаков,
Прекрасны и тихи,
Текли, не ведая оков,
Бессмертные стихи.
Не зная страха и утрат,
Был легок путь в зенит...
Я знал, что этот высший лад
Никто не осквернит.
И оглянувшись на зверье,
На разоренный стол,
Я, как во сне, сказал:
„Мое. Давайте протокол”.
1972 г.
---------------------------------------------
Виктор Хородчинский
Руският поет Виктор Хородчински (Виктор Фёдорович Хородчинский/ Цедербаум) е роден през декември 1913 г. в гр. Виборг. Племенник е на известния в началото на ХХ в. лидер на меншевиките Ю. Мартов, смята се за социалдемократ. През 1929 г. е арестуван за разпространяване на листовки, в които се споменава, че в официалните партийни документи има правописни грешки, и въпреки че е малолетен, е осъден на 3 години, които прекарва в Соловецкия концлагер с особено предназначение. След освобождаването му за няколко месеца учи в Ленинградския металургичен институт. През 1932 г. отново е осъден с обвинения, че ръководи младежка контрареволюционна организация, и е изпратен за 5 години в лагера на о. Соловки, а през 1936 г. е прехвърлен в Челябинския политически изолатор. На 2 октомври 1937 г. с т.нар. особено решение на съдебна тричленка е осъден на смърт и на 5 октомври 1937 г. е разстрелян. Тетрадките със стиховете му са унищожени от НКВД, до нас са достигнали само 3 негови стихотворения.
РАЗСТРЕЛ
Те и мен ще разстрелят.
Печален, спокоен
ще премина през мътния лагерен смут.
Ще ме сложат пред взвода.
И точно, и стройно
ще се целят винтовките в моята гръд.
С мъка за Гумильов ще се сетя отново,
на разстрелян приятел гласът ще звучи.
Ще погледна войниците –
странно сурови,
и палачите с мрачно-бездушни очи.
През години отминали и отгърмяли
ще препускат секунди в томителен бяг.
Залпа няма да чуя.
Лице прибледняло
ще заровя в бодлив
кървавеещ се сняг.
РАССТРЕЛ
И меня расстреляют.
Печален, спокоен,
Я пройду сквозь тюремную сизую муть.
Пред взводом поставят.
И точен и строен
Ряд винтовок поднимется, целя мне в грудь.
Мимолетно припомню судьбу Гумилева,
Лица милых расстрелянных где-то друзей.
На солдат посмотрю –
Будут странно суровы
И угрюмо-бездушны глаза палачей.
И спешащим вдогонку годам отгремевшим
Будет страшен секунд утомительный бег.
Залпа я не услышу.
Лицом побледневшим
Вдруг уткнусь в окровавленный
Колющий снег.
---------------------------------------------
Владимир Агатов
Руският поет песенник, журналист и естраден драматург Владимир Агатов (Вэлвл Исидорович Гуревич/ Владимир Гариевич Агатов) е роден през 1901 г. в Киев. Първите му публикации са в поетичния сборник „Стихи и проза о русской революции” от 1919 г. След 1919 г. работи като журналист и фейлетонист във вестниците „Пролетарская правда”, „Киевский пролетарий” и „Гудок”, сътрудничи на в. „Правда”, в. „Рабочая Москва”, сп. „Огонёк” и др. Организира естрадни спектакли, пише текстове към песни за филми. През 1949 г. е осъден за антидържавни изказвания и е затворен в лагерите на ГУЛАГ, където престоява до 1956 г. През 1957 г. е реабилитиран и е възстановено членството му в Съюза на писателите. Автор е на стихосбирките „Зеркала” (1923 г.) и „Гога” (1940 г.). Умира в края на 1966 г. в Москва.
ТЪМНАТА НОЩ
В тъмната нощ над степта край куршумите, виж,
само вятър бучи и звездите блещукат лениво.
В тъмната нощ ти, любима, разбирам, не спиш,
до креватчето детско сълзите си скришом изтриваш.
Влюбен съм аз в твойте ласкави мили очи,
искам със страст да целувам тез устни засмяни;
тъмната нощ ни разделя любима, звучи
необятна тревога, сред черната степ разпиляна.
Вярвам аз в теб, скъпа моя – закрилнико мой,
тази вяра през тъмната нощ от куршум ме опази.
С радост съм твой и спокоен съм в смъртния бой,
знам, с любов ще ме срещнеш, съдбовната шир щом прегазя.
Пъдя смъртта, недокоснат от залпа й нов,
ето, отново кръжи, но не ще ме улучи...
Чакаш ме ти до креватчето детско с любов,
затова знам, че с мен няма в боя беда да се случи.
* Песен по музика на Никита Богословски от филма „Двамата бойци”, 1943 г.
ТЁМНАЯ НОЧЬ
Тёмная ночь, только пули свистят по степи,
Только ветер гудит в проводах, тускло звезды мерцают.
В тёмную ночь ты, любимая, знаю, не спишь,
И у детской кроватки тайком ты слезу утираешь.
Как я люблю глубину твоих ласковых глаз,
Как я хочу к ним прижаться сейчас губами,
Тёмная ночь разделяет, любимая, нас,
И тревожная, чёрная степь пролегла между нами.
Верю в тебя, дорогую подругу мою,
Эта вера от пули меня тёмной ночью хранила.
Радостно мне, я спокоен в смертельном бою,
Знаю, встретишь с любовью меня, что б со мной ни случилось.
Смерть не страшна, с ней не раз мы встречались в степи,
Вот и сейчас надо мною она кружится...
Ты меня ждешь и у детской кроватки не спишь,
И поэтому, знаю, со мной ничего не случится.
1942 г.
---------------------------------------------
Владимир Гершуни
Руският поет и публицист Владимир Гершуни (Владимир Львович Гершуни) е роден на 18 март 1930 г. в Москва. Голяма част от детството му минава в детски дом. Завършва вечерен техникум по химия. През 1949 г. е осъден на 10 години с обвинение за антисъветска агитация и до 1955 г. е затворен в лагер на Гулаг в Северен Казахстан. Публикува стихове в самиздатския печат. През 60-те години е активен участник в правозащитните движения, член е на Инициативния комитет по защита на правата на човека в СССР. През 1969 г. е осъден отново и лежи в Бутирския затвор, където прави 55-дневна гладна стачка. От 1970 до 1974 г. е затворен в психиатрична клиника. След освобождаването му работи като шлосер, строител, пазач и химик-технолог. Участва в дейността на литературния клуб „Воскресенье”. От 1976 до 1982 г. печата под псевдонима В. Львов в московската преса над 200 статии, литературни рецензии, епиграми и каламбури. От 1978 г. е редактор и съставител на самиздатското сп. „Поиски” и член на Свободното междупрофесионално обединение на трудещите се. Член е на съветската секция на организация „Международная амнистия” (от 1981 г.). Публикува поезия и статии в областта на етнографията, фолклористиката, топонимията, етимологията и лексикографията в издания като „Известия”, „Комсомольская правда”, „Советская Россия”, „Московская правда”, „Московский комсомолец”, „Вечерняя Москва”, „Литературная газета”, „Неделя”, „Красная Звезда”, „Гудок”, „Воздушный транспорт”, „Строительная газета”, „Архитектура”, „Советская Эстония”, „Смена”, „Волга”, „Огонек”, „Юность”, „Работница”, „Театральная жизнь”, „Морской флот” и др. През 1982 г. за трети път е арестуван с обвинение за издаването на информационния бюлетин „СМОТ” и е затворен в психиатрия в Благовещенск, а след това в лудница в гр. Талгар, Алмаатинска област. След освобождаването му през 1987 г. е литературен сътрудник на в. „Экспресс-Хроника”. Умира на 17 септември 1994 г. в Москва. Негови стихове са включени в антологиите „Русская поэзия от маньеризма до постмодернизма”, „Антология русского палиндрома XX века” и др.
В ЗООПАРКА
РАЖДАНЕ НА ЗЕБРИЧКА
За цял живот в позорна рамка,
от раждането арестантка!
С късмет се раждат разни хора,
а тя – с одежди от затвора.
ЗЛАТНА РИБКА
Мълчанието злато е, стръв идеална,
надежден образец за власт лоялна.
ЗАЕК И БОА
Цял зоопарк до смях зарадва
днес Заекът – борец за правда,
разкритикувал с прямота
поглъщащата го Боа.
ХИЕНА
Хиената – в род женски гений
съм аз – реши една Хиена.
В илюзията си печална
е вече твар х и е н и а л н а.
В ЗООПАРКЕ
РОЖДЕНИЕ ЗЕБРЁНКА
Весь век в позорной оболочке,
с рожденья в арестантском званьи!
Иной рождается в сорочке,
а он – в тюремном одеяньи.
ЗОЛОТАЯ РЫБКА
Молчанье – золото, залог надежной власти,
и вот он – образец лояльной масти!
КРОЛИК И УДАВ
Весь зоопарк смешил до колик
борец за правду – смелый Кролик,
сказавший прямо, что неправ
его глотающий Удав.
ГИЕНА
Гиена – в женском роде гений –
взбреднулось некогда Гиене.
В своей иллюзии печальной
доныне зверь г и е н и а л ь н ы й.
---------------------------------------------
Владимир Кемецкий
Руският поет Владимир Кемецки (Владимир Сергеевич Свешников/ Кемецкий) е роден през 1902 г. в Петербург. През 1920 г. емигрира във Франция и Германия. Членува в творческото обединение „Через”. През 1927 г. получава разрешение и се връща в Съветския съюз. Работи като кореспондент на в. „Заря Востока” в Москва. Скоро обаче е арестуван с обвинения за шпионска дейност и е затворен в лагерите на Соловки. През 1930 г. е интерниран в Архангелска област. През 1932 г. е освободен, но в началото на 1933 г. отново е изпратен на заточение, този път в Башкирия. През 1936 г. е освободен и няколко месеца работи като коректор във в. „Керченский рабочий”, но скоро следва нов арест и след обвинение в контрареволюционна агитация е осъден на пет години и изпратен в лагерите на Ухтпечлаг. Приживе няма издадена стихосбирка, има само няколко публикувани стихотворения в сп. „Недра”, в. „Накануне”, в. „Новые Соловки”, в. „Советское Беломорье” и сп. „Соловецкие острова”. На 21 декември 1937 г. тричленка на НКВД го осъжда на разстрел. На 29 януари 1938 г. е разстрелян в лагера Ухтарка близо до Воркута. През 1989 г. е реабилитиран.
ПРЕДИ НАВИГАЦИЯТА
Светът лудее вече нейде, знам,
цветя в ръцете на девойки греят
и в щедри струи слънцето се лее
над зеленеещи тополи там.
Безплоден сняг полята ледени
и вятърът не бърза лед да плаши,
пак вятърът обхожда с резки крачки
на крепостта ръждивите стени.
В непродължителната, но безсънна
бледозелена нощ тук час след час
слухът измъчен иска да се сбъдне
сирената, тъй чакана от нас,
за свобода да е вестител може...
Но само чайката мъгли тревожи.
ПЕРЕД НАВИГАЦИЕЙ
В иных краях безумствует земля,
И руки девушек полны цветами,
И солнце льётся щедрыми струями
На зеленеющие тополя…
Ещё бесплодный снег мертвит поля,
Расстаться ветер не спешит со льдами,
И ветер ходит резкими шагами
Вдоль ржавых стен угрюмого кремля.
Непродолжительною, но бессонной
Бледно-зелёной ночью сколько раз
Готов был слух, молчаньем истомленный,
Гудок желанный услыхать для нас
О воле приносящий весть, быть может…
Но всё молчит. Лишь чайка мглу тревожит.
1930 г.
---------------------------------------------
Владимир Кузнецов
Руският поет и публицист Владимир Кузнецов (Владимир Петрович Кузнецов) е роден на 15 май 1936 г. в Москва. От 1954 г. учи във филологическия факултет на Московския държавен университет, където е основател на групата на младите поети „Сенсус”. Като дисидент през 1957 г. е осъден за разпространение на противодържавни листовки и до 1960 г. е затворен в лагера на ГУЛАГ Дубравлаг в Мордовия. Участва в ръкописния самиздатски лагерен алманах „Пятиречие”. След освобождаването му работи като журналист и научен сътрудник. През 1994 г. е реабилитиран. Публикува поезия и мемоари в издания като „Тыняновский сборник”, „30 октября” и „Новое литературное обозрение”. Автор е на книгата със спомени „История одной компании” (1995 г.). Умира на 11 декември 2014 г. в Москва.
КРАЯТ ЩЕ ДОЙДЕ ПОСЛЕ
Нещо се случи, нещо стана, сполетя ни.
Влязох в полуразрушената църква. Беше много студено. Криех слабите си ръце в ръкавите на сюртука. Беше много студено и беше януари.
Свещеникът отслужваше литургия, вероятно само за себе си, тъй като в църквата нямаше никого. Нещо тъжно и безприютно покриваше стените и прозорците.
– Какво обичате? – каза свещеникът, прекъсвайки литургията.
– Дойдох при светлината – отговорих аз и учтиво се поклоних.
Той ме погледна. Видях, че расото му е овехтяло, а в очите му имаше нещо неясно и ненужно.
– Тук няма светлина – каза свещеникът. – И изобщо няма нищо, заслужаващо внимание... освен това... – и той включи радиото. Предаваха модерна мелодия – пияният органист я подхвана и започна да извлича от органа невъзможни звуци.
– Кога ще настъпи краят?! – в ужас закрещях аз.
– Краят ще дойде после – прошепна свещеникът с жест на отчаяние и надежда.
КОНЕЦ БУДЕТ ПОТОМ
Что-то случилось или произошло, или стряслось.
Я зашёл в полуразрушенную церковь. Было очень холодно. Я прятал мои худые руки в рукава сюртука. Было очень холодно и был январь.
Священник служил обедню, вероятно для себя самого, т.к. в церкви больше никого не было. Что-то тоскливое и бесприютное покрывало стены и окна.
– Что вам угодно? – сказал священник, прекращая обедню.
– Я зашёл на свет, – ответил я и учтиво поклонился.
Он посмотрел на меня, и я увидел, что ряса его ветха, а в глазах что-то невыясненное и ненужное.
– Здесь нет света, – сказал священник. – И вообще, ничего нет, заслуживающего внимания... разве что... – и он включил приёмник. Передавали модную мелодию, и пьяный органист подхватил её и начал извлекать из органа немыслимые звуки.
– Когда же будет конец?! – в ужасе закричал я.
– Конец будет потом, – прошептал священник и сделал жест отчаяния и надежды.
1958 г., Мордовия
---------------------------------------------
Владимир Лозина-Лозинский
Руският поет и духовник Владимир Лозина-Лозински (протойерей Владимир Константинович Любич-Ярмолович-Лозина-Лозинский) е роден на 26 май 1885 г. в гр. Духовшчина, Смоленска губерния. Завършва юридическия факултет на университета в Санкт Петербург (1910 г.) и Петербургския археологически институт (1912 г.). След 1910 г. работи към правителствени служби. Говори няколко европейски езици, пише поезия на руски и на френски. След Октомврийската революция става свещеник в Александро-Невската лавра (1919 г.), през 1920 г. е ръкоположен за йерей и преподава в университета към Петропавловската църква. През 1923 г. завършва Петроградския богословски институт. След 1924 г. на няколко пъти е арестуван с обвинения за монархически заговори. През 1925 г. е осъден на смърт и затворен в Соловецкия лагер, през 1928 г. присъдата му е заменена със заточение в Сибир. През 1934 г. е освободен и служи в Новгород, през 1935 г. е настоятел на катедралния събор „Архангел Михаил”. През 1936 г. е арестуван отново с обвинения за антисъветска дейност, а през 1937 г. отново е осъден на смърт. Разстрелян е на 26 декември 1937 г. в Новгород. Няма издадена стихосбирка. Жизненият му път и поетичното му наследство са отразени в книгата „Лозина-Лозинский В., протоиерей. Из соловецких тетрадей” (1995 г.). През 2000 г. е канонизиран за светец от Руската православна църква.
НАД ТОЗИ СТРОЙ НА СТРАХ И БЕЗДНИ
Над този строй на страх и бездни,
изпълнен с грях, лъжа и лъст,
строиме своя град надзвезден –
наш свят под знамето на кръст.
Ще дойдат ден и час с разплата
за кръв, тревоги и порок,
когато разпната земята
ще посети отново Бог.
Той с кръста – символ на спасение,
ще призове и рай, и ад:
ще екнат каменни вселени
и тайните ще възвестят.
Полярни шапки ще се ронят,
слънца вовек ще се топят
и първозданното си лоно
звездите с нас ще споделят.
От времената смутни с рани
в последен ужас с тоз тормоз
души на жертви ще въстанат,
мълвящи името Христос.
И Бог разпънат, Бог страдалник,
геройства сбрал и грехове,
край Божи шестокрил посланик
с тръбата ще ги призове.
Ликувайки в града всеруен,
ще влязат в храма като в сън,
ще се възнася „Алилуя”
към бури и към гръм навън.
Към рани и към смърт, о, Боже,
към мирова всеобща скръб,
от Теб днес осенени, може
тълпите наши да вървят.
А любовта Ти е безкрайност
и, опростил греховна тлен,
ще ни разкриеш вечни тайни
в несвечеряващия ден.
* Стихотворението е написано в Соловецкия концлагер и е посветено на свещеномъченик Иларион.
НАД ЭТИМ ПОЛНЫМ СТРАХА СТРОЕМ
Над этим полным страха строем,
Где грех, и ложь, и суета, –
Мы свой, надзвёздный город строим,
Наш мир под знаменем креста.
Настанет день и час расплаты
За годы крови и тревог,
Когда-то на земле распятый, –
На землю снова снидет Бог.
С крестом, как символом спасенья,
Он воззовёт и рай, и ад:
И, се, расторгнутся каменья,
Се, бездны тайны возвестят.
Полярные растают льдины,
Погаснет солнце навсегда,
И первозданные глубины
Откроет каждая звезда.
Тогда из тьмы времён смяте;нных
В последнем ужасе угроз,
Восстанут души убиенных
За имя вечное – Христос.
И Бог страдавший, Бог распятый,
Он примет подвиг их земной:
Его посол шестикрылатый
Их призовёт своей трубой.
И в град грядущего, ликуя,
Они войдут, как в некий храм,
И вознесётся „Аллилуйя”
Навстречу бурям и громам.
Тогда, о Боже, к смерти, к ранам,
Ко всей их скорби мировой,
Теперь Тобою осиянным,
Мы, люди, бросимся толпой.
Твоя любовь есть безконечность;
И, ради их нас не кляня,
Ты, Господи, введёшь нас в вечность
Не вечереющего дня.
1926 г.
---------------------------------------------
Владимир Нарбут
Руският поет и издател Владимир Иванович Нарбут е роден на 2/14 април 1888 г. в с. Нарбутовка, Черниговска губерния. Завършил е класическа гимназия в гр. Глухов, след което следва в Петербургския университет (1906-1912 г.). Публикува стихове от 1908 г. През 1911 г. завежда отдел поезия на сп. „Gaudeamus”, през 1913 г. редактира сп. „Новый журнал для всех”, а от 1914 г. е редактор и издател на в. „Глуховская жизнь”. Член е на литературното съдружие „Цех поэтов” (1911 г.) и на Съюза на писателите (1924 г.). След Октомврийската револююция развива активна обществена и издателска дейност, оглавява губернската организация на журналистите във Воронеж и редактира местни вестници (1918-1919 г.), създава литературното списание „Сирена”, занимава се с агитационна и издателска дейност в Украйна, издава списанията „Лава” и „Облава” (1919-1922 г.). През 1920 г. оглавява одеския отдел на руската телеграфна агенция РОСТА. Привърженик е на литературното течение акмеизъм, в стиховете си съчетава натурализирания свят с фолклорната поетизация на грубото, хиперболичното и жаргона. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1910 г.), „Алилуя” (1912 г.), „Любовь и любовь” (1913 г.), „Веретено” (1919 г.), „Плоть” (1919 г.), „В огненных столбах” (1920 г.), „Красноармейские стихи” (1920 г.), „Стихи о войне” (1920 г.), „Советская земля” (1921 г.), „Александра Павловна” (1922 г.) и др. От 1922 г. е завеждащ отдел „Печат” на ЦК на ВКП (б), основава и ръководи сп. „Земля и фабрика”, редактира популярните списания „30 дней” и „Вокруг света”. През 1937 г. е арестуван, осъден е за контрареволюционна дейност и е изпратен в лагерите на Далечния изток, първо във Владивосток, а след това в Магадан. На 7 април 1938 г. е осъден на смърт и на 14 април 1938 г. е разстрелян в лагерите на Колима. Реабилитиран е посмъртно през 1956 г.
ВЪЛК
Като крадец дивея в пущинака,
от трепетликова кора пленен,
и тор от сънна угар ври край мен,
и нощем бродя, с вой покоя чакам.
С изострена муцуна изведнъж
подушил въздуха – овце в кошара
привиждат ми се в снежните пожари
и тичам през покрита с преспи ръж
и под луна нащърбена, студена
прокрадвам се към село – гладен, стар.
В пресования сняг тежи товар,
платна за предене лежат пред мене.
Слабеят хълбоци, боли до вой,
от глад извитите ребра се пукат,
но пес ръмжи на смърт и пази тука
вдовицата и млякото й той.
„Не спи, не спи старицата проклета!”
Припламва клечка, поглед жълт възбог...
Ослушай се!
Моментът...
Нечий скок...
Ухото дебне, цяло в скреж е, ето...
ВОЛК
Живу, как волк, в трущобе одичавший,
впивая дух осиновой коры
и перегноя сонные пары,
и по ночам бродя, покой поправши.
Когда же мордой заостренной вдруг
я воздух потяну и – хлев овечий
попритчится в сугробе недалече, –
трусцой перебегаю мерзлый луг,
и под луной, щербатой и холодной,
к селу по-за ометами крадусь.
И снега, в толщь прессованного, груз
за прясла стелет синие полотна.
И тяжко жмутся впалые бока,
выдавливая выгнутые ребра,
и похоронно воет пес недобрый:
он у вдовы – на страже молока.
„Не спит, не спит проклятая старуха!”
Мигнула спичка, желтый встал зрачок.
Чу!
Звякнул наст...
Как будто чей прыжок...
Свернулось трубкой, в инее все, ухо...
-----
ВРАЧКА
Сълзлива бабка в нощната тъма
ми гъгне, старческа ръка развяла:
„– Сама живя и пак ще си сама,
но знай, че скоро дебне те раздяла.
Той май висок е и е с бял мустак.
Знай: чака го в страната му изгора...”
Гердан на груба шия с ръбест знак –
гранат не се опитвай да шлифоваш!
Очи зелени – котешки очи,
скъпернически тънки устни свити,
към тялото й близка пръст звучи,
а жилите й – в кръвен път водител.
Опустошена, с неизменна мъст
годините гърба й крив превили,
напомняше ми тя на степна Рус,
погледна ли – табори и коило.
Врачуването зло, лек земен, ех,
така прозрачно бе, че най-покорно
без злоба и сълзи го аз приех,
така зърна приема нива морна.
ГАДАЛКА
Слезливая старуха у окна
гнусавит мне, распластывая руку:
– Ты век жила и будешь жить – одна,
но ждет тебя какая-то разлука.
Он, кажется, высок и белоус.
Знай: у него – на стороне – зазноба... –
На заскорузлой шее – нитка бус:
так выгранить гранаты и не пробуй!
Зеленые глаза – глаза кота,
скупые губы – сборками поджаты;
с землей роднится тела нагота,
а жилы – верный кровяной вожатый.
Вся закоптелая, несметный груз
годов несущая в спине сутулой, –
она напомнила степную Русь
(ковыль да таборы), когда взглянула.
И земляное злое ведовство
прозрачно было так, что я покорно
без слез, без злобы – приняла его,
как в осень пашня – вызревшие зерна.
1912 г.
---------------------------------------------
Генадий Куприянов
Руският поет, мемоарист и държавник Генади Куприянов (Геннадий Николаевич Куприянов) е роден на 8/21 ноември 1905 г. в с. Рило, Костромска губерния. Завършил е Костромската школа за съветско и партийно строителство (1931 г.) и Всесъюзния комунистически университет (1935 г.). Бил е първи секретар на Куйбишевския районен комитет на партията (1937 г.), първи секретар на Карелския обком на Комунистическата партия (1938-1940 г.), депутат към Върховния съвет на СССР (1940 г.), член на Военния съвет на Карелския фронт (1941 г.), кандидат-член на ЦК на ВКП(б) (1941 г.), първи секретар на ЦК на Комунистическата партия на Карело-Финската ССР (1940-1950 г.), генерал-майор (1942 г.). През 1950 г. е арестуван по т.нар. ленинградско дело „за антипартийни действия”, осъден е на смърт и е затворен в Лефортовския затвор, където няколко месеца чака разстрел в килия на смъртниците. През 1952 г. присъдата му е заменена с 25 години в трудови лагери. През 1956 г. е оправдан , а през 1957 г. е реабилитиран. Автор е на книгите с мемоари „От Баренцева моря до Ладоги” (1972 г.), „За линией Карельского фронта” (1975 г.) и излезлите след смъртта му „Писем к другу” и „Свидетельствую” (1989 г.). Умира на 28 февруари 1979 г. в гр. Пушкин, Ленинградска област.
ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ХIХ ПАРТИЕН КОНГРЕС
Блестиш, вечерна столице красива!
Искрят огньове, светлина се лей,
сърцата ни с надежда се обливат,
щом видим аления Мавзолей.
Стани, Илич! Виж дните ни прекрасни,
чуй 19-ия ни партконгрес!
Какъв живот под иго самовластно,
какви „победи” в светлото ни днес!
Виж сцената, щастливите артисти,
и виж литературния ни храм,
но зад железните кулиси
недей, Илич, недей да гледаш там!
Там страшно е! Там страдат хора!
Не е животът, който завеща.
Там няма правда, там топор говори,
там властват щик, окови, смърт в нощта.
От тежък труд телата ни са свити,
мазоли на ръцете ни кървят.
Живеят хората като добитък
и спят в килиите на тъмен свят.
Към комунизма верни, изградиха база,
канал в Москва и Волго-Дон –
родината за благодарност ги наказа
и дълго ще отеква техният оковен стон.
В бодлива тел лежи страната, знай.
За лагерите да ти кажа мога,
но този списък е, Илич, без край,
безсилен е орловият ти поглед.
В Урал и Крайния ни север жило
с железен път над трупове към нова смърт звъни,
в дъгата кървава туй лагерно ветрило
се губи сред мъгливите далечини.
Караганда, Норилск, Тайшет и Воркута
пред страшната Колима с ужас се прекланят.
Животът ням е, няма свобода
и чест, каквито ти охолно завеща ни.
Там честни хора ходят с номер на гърба,
ярема на неволята си влачат,
кълнат несправедливата съдба,
потръпвайки от срам и болка, плачат.
Илич, не вярвай, че са враг за нас,
тях просто ги нарочиха за страшни,
не лижат ли чекисткия ботуш, тогаз
ги хващат и на лагер ги изпращат.
Деветдесет от всеки сто там ден след ден
съвсем-съвсем невинни непознати
запрати Берия в жесток джендем,
че са му нужни дворцови палати.
Ще предаде Русия, всяващ скръб,
за да царува смело,
а Сталин – стар и тъп –
ще разгроми от теб започнатото дело.
До власт щом Берия се добере,
духът на комунизма ще загине
и в нова напаст жертви ще бере
обезкървена нашата родина.
Кръвта народна вече на реки тече.
Затвори пълни. Ври омраза.
Не мисли никой накъде това влече
и как да се срази садистката зараза.
Царят ужасен произвол и срам,
жестоки гаври, стон и плач,
дори и ти, ако отидеш там,
ще ти избие зъбите чекист-палач.
Съратниците ти в подвали задушиха,
пришиха им предателско клеймо,
изпратиха в Сибир или избиха,
надянати с позорния хомот.
Прихвана Сталин властова зараза
и че е гений си въобрази,
стена чекистка от народа му го пази,
съветите ти мъдри порази.
Като пакети той деца и старци води
в сибирския студен и глух безмер,
републики разбива и народи,
за бащиния взел СССР.
Разсърди се за нещо той наскоро
и шест народа в миг обезличи.
Да му се молят иска всички хора
и с геноцида себе си да увековечи.
Сляп здравеняк дома си разрушил е,
от покрива да смъкне врагове!
Но тъй живота си без време нарушил е,
не ще го славят бъдни векове.
И Сталин като сляп палач
осакатява, реже...
От Кремъл не дочува плач,
ни чува люде, ни поглежда.
Презрян страхливец сянката го гони.
Навсякъде във всеки вижда враг.
От мързел обладан, нищожни мисли рони.
Не! Как така да се живее, как?
Илич! Илич! За туй ли бе борбата,
да ни огъва таз немила власт,
за черния си хляб, в сълзи обляти,
ботуш чекистки да търпим над нас.
Насилие и мъки хората обричат,
животът ги на карта закачи
сами ръцете родни да отсичат
и да изваждат своите очи.
Конгреса чуй! Раздавай правда смело.
На стареца невиждащ помогни,
вдигни умело ленинското дело
и страшните чекисти разгони!
Те позорят духа на комуниста,
страната ни търгуват за позор,
там на „Любянка” клика е нечиста,
да се изчисти трябва струпаният тор.
Кажи на Сталин: „Хей, върви в оставка,
безсилен си! Достатъчно беди!
Ръждяса твоята желязна ставка,
на старини върви се разходи!”
А Берия в затвора нека страда,
боклука му чекистки измети в затвор,
да не гнети народа този Торквемада,
над партията да не трупа нов позор.
Невинните завчас на свобода пуснете,
за дребни грешчици да се прости,
свободно слово на народа разрешете,
чекистки сговор да се съкрати.
За да сплотите хората на дело.
Да се забравят мъка и беда,
живота всеки гражданин да гледа смело,
без страх от разните му празни господа!
Напред народната вълна ще ви обхване
към върховете на щастлив живот,
далече в миналото ще остане
кошмарът на велик народ.
Стани, Илич! Конгресът заседава,
разумно помогни им да решат.
Те Берия оставят ли да управлява,
на комунизма делото ще разгромят.
Владимирски специален затвор, килия № 37, октомври 1952 г.
ОБРАЩЕНИЕ К ХIХ ПАРТСЪЕЗДУ
Как хороша вечерняя столица!
Как много света, тысячи огней,
Как поневоле сердце будет биться,
Когда увидим красный Мавзолей.
Проснись, Ильич! Взгляни на наше счастье
Послушай 19-й партсъезд!
Как мы живем под игом самовластья
И сколько завоевано „побед”!
Взгляни на сцену, как поют артисты,
Литературу тоже не забудь,
Но за железные кулисы,
Прошу, Ильич, не вздумай заглянуть!
Там страшно! Там страдают люди!
Там жизнь не та, что ты им завешал.
Там нет святых советских правосудий,
Там власть штыка, насилий и кандал.
От тяжкого труда согнулись спины,
Кровавые мозоли на руках.
Живут по быту тягловой скотины
И спят под пломбой на сырых досках.
Они построили все стройки коммунизма,
Канал Москвы и Волго-Дон –
За это благодарность скажет им Отчизна
И поколения услышат их кандальный звон.
Опутана колючкой вся страна.
Я лагерей представлю список длинный,
Чего, Ильич, ты сроду не видал,
Их не охватит и твой взгляд орлиный.
Взгляните на Урал, на Крайний Север,
По трупам их железные дороги пролегли,
На карте лагери раскинулись, как веер,
И в затуманенной теряются дали.
Караганда, Норильск, Тайшет и Воркута
Пред грозной Колымой склоняются невольно.
Везде течет немая жизнь, не та,
Как завещал ты жить свободно и привольно.
Там ходят люди с номерами на спинах
И тяжкое влачат ярмо неволи,
Клянут судьбу, стеная и скорбя
И содрогаясь от стыда и боли.
Не верь, Ильич, что это всё враги,
Их просто этой кличкой окрестили,
Кто не хотел лизать чекистам сапоги,
Того схватили, в лагерь посадили.
Там девяносто человек из каждых ста
Совсем, совсем ни в чем не виноваты,
Их Берия сажает неспроста:
Ему нужны дворцовые палаты.
Продаст Россию он, чтоб в Грузии
Царем остаться смело,
А Сталин стар и глуп –
Погубит он тобою начатое дело.
И если Берия захватит власть,
Погубит он все дело коммунизма,
Придет в страну к нам новая напасть,
Заплачет, кровью изойдет Отчизна.
Уж кровь народная потоками течет
Все тюрьмы полны до отказа.
Никто не думает, куда это влечет,
Когда излечится садистская зараза.
Везде царит ужасный произвол,
По тюрьмам пытки, стоны, плач,
И, если б даже ты туда зашел,
Там зубы вышибет любой чекист-палач.
Твоих соратников в подвалах задушили,
Пришили им изменников клеймо.
Иных в Сибирь на каторгу угнали,
Навек надев позорное ярмо.
Тщеславием твой Сталин заразился
И гением себя изобразил,
Стеной чекистов от народа отделился
И все твои заветы позабыл.
Детей и стариков он пачками ссылает
В холодные сибирские края,
Республики совсем уничтожает,
И СССР как вотчина своя.
Недавно он на что-то рассердился
И шесть народов стер с лица земли.
Он хочет, чтоб народ ему молился,
И этот геноцид в заслуги записал свои.
Слепой силач когда-то дом разрушил,
Чтобы на крыше поразить врагов!
Но этим жизнь свою безвременно нарушил
И славы не добился от веков.
И Сталин как слепой силач!
Кромсает и калечит...
В Кремле ему не слышен плач,
А уши он свои не лечит.
Презренный трус, своей боится тени.
Врагов он видит всюду и во всем.
Все это от ничтожных мыслей и от лени.
Нет! Невозможно дальше жить при нем.
Ильич! Ильич! За то ли ты боролся,
Чтобы рабочий гнулся в три дуги,
За черный хлеб слезами обливался
И целовал чекистам сапоги.
Чтобы переносил насилия и муки
И жизнь свою он ставил на туза,
Чтобы рубил свои родные руки
И в двадцать лет выкалывал глаза.
Послушай, съезд! Взгляни на вещи смело.
Слепому старику глаза открой,
Возьмись за дело Ленина умело
И разгони чекистов грязный рой!
Они позорят званье коммуниста,
Страной торгуют оптом и вразнос,
Ведь на Лубянке далеко не чисто,
Так надо вычистить оставшийся навоз.
А Сталину сказать: „Иди в отставку,
Ты не способен больше управлять,
И не на то берешь ты, старец, ставку.
Иди, под старость надо погулять!”
А Берию в тюрьму отправить надо,
Его соратников повымести как сор,
Чтоб не казнил народ сей новый Торквемада
И не накладывал на партию позор.
Невинных выпустить немедля на свободу,
Простить тому, кто в чем-то виноват,
Свободу слова полностью отдать народу
И сократить чекистский аппарат.
Тогда народ сплотите Вы на деле.
Забудется и горе и беда,
Наш каждый гражданин останется при деле,
И не страшны тогда любые господа!
Народная волна поднимет Вас высоко,
К вершинам счастья наш народ пойдет,
А позади останется далеко
Садизм и как кошмар пройдет.
Проснись, Ильич! Приди на съезд партийный
И помоги задачи им решить.
Ведь, если Берии останутся на воле,
Все дело коммунизма могут погубить!
Владимирская особая тюрьма, камера 37, октябрь 1952 г.
---------------------------------------------
Генадий Черепов
Руският поет Генадий Черепов (Геннадий Михайлович Черепов) е роден през ноември 1934 г. в с. Чьорная Гряз, Алтайския край. Арестуван по обвинение в терористична дейност, той е осъден и дълги години лежи в затвора. След освобождаването му през 1963 г. учи във Факултета по ядрена физика към Красноярския университет, увлича се от философия и езотеризъм. През 1967 г. отново е арестуван и излежава нова присъда. Пише стихове от 1953 г., когато е в лагера Озерлаг. През годините, в които е на свобода, негови стихове излизат в сп. „Знамя”, сп. „Дон”, сп. „Октябрь”, антологията „Поэзия концлагерей” (1976 г.) и др. Автор е на стихосбирката „Недра” (1983 г.). Умира на 25 ноември 2001 г. в старчески дом в Ставрополския край.
ТЕ, БРАТЯТА
„Колко сте прокълнатите,
наречени грешници?”
Къде ги срещнах? Казвайте, сестра и брат!
В какви епохи други? Сред какви вселени?
Аз помня ясно: как към залези вървят
слепци, палячовци, блажени...
Бълнува океанът. Кърви в прилив нов...
Мухи са раните небесни облетели –
пълзи тълпа, продала своята любов,
без вяра и без път... Ти бе ли там, не бе ли?
С чудовищната Брьогел-четка участта
безмерен ужас на тълпата запечата.
Вървят в нощта. След туй... Пропадат в пропастта.
Бълнува океанът. Кръв следите мятат.
Мрак рани сви и скри очите на деня.
Сред звезден студ съм там, над пропастта надвесен,
огньове слушам, стона на души ловя
в акорди на хорала звезден.
Безумци! Не желаят Божия любов...
Какво е Бог с науката му за смирение,
в сърцата щом витае тоз тревожен зов,
кръв леденее от небожии учения.
Надничам в пропастта. Вилнее огнен ад.
Вовек звучат и мрат въздишки угнетени.
Аз помня ясно: тъй към залези вървят
слепци, палячовци, блажени...
ДРУЗЬЯМ
„Сколько вас проклятых,
названных грешными?”
Но где я их встречал? Скажи, сестра иль брат?
В каком созвездии, в какой иной эпохе?
Я помню явственно: вот так же шли в закат
Слепцы, паяцы, скоморохи...
Спал, грезя, океан. В него втекала кровь.
Как муха, по краям вечерней раны неба
Ползла толпа людей, запродавших любовь,
Без веры, без пути... Ты был там или не был?
Позднее Брейгеля чудовищная кисть
Весь ужас этих толп и лиц запечатлела.
Они шли в Ночь. Потом... в провал оборвались.
И грезил океан. И кровь следов алела.
Мрак рану зализал; закрыл глазницы дня.
Я вышел в холод звезд; склонился над провалом
И стоны душ ловил, и слушал шум огня
В аккордах звездного хорала.
Безумцы! На Земле им был не нужен Бог...
Что Бог с Его простой наукой о смиренье,
Когда в сердцах витал звенящий зов тревог,
Кровь леденил наркоз таинственных учений.
Я заглянул в провал. Сверкнул огнями ад.
Давно, давно в веках звучат и гаснут вздохи.
Я помню явственно: вот так же шли в закат
Слепцы, паяцы, скоморохи...
-----
СМЪРТТА ТЕЗ ГЛЪБИНИ ВСЕВЕЧНИ ОПРЕДЕЛЯ
Смъртта тез глъбини всевечни определя...
Ездачка виждам: яростно с ръка сече –
под стремето звънят сърца изнемощели
и бездната коне запенени влече!
Напред стремят се. И искри изскачат –
след мисъл мисъл. И в галопа тук
към огнена заря в нощта тръби тръбачът
с тревожни устни, стиснали мундщук.
Влече ни бездната. И само крачка къса,
копита да отскочат, вятър да завей,
ще паднем в пропастта и зной ще ни разкъса,
разбрали за какво тръбачът ни зове.
Над земни склонове се погледите свеждат,
под покриви и кръстове редят места.
Смъртта разпукала е гръд и неизбежна
е смучещата мълчалива пустота.
Тук всичко е решено. Но пълзи съмнение,
в душата хилава забрани ще вплетеш;
и ти, като Мойсей, съзрял освобождение,
че няма свобода за теб ще разбереш.
МНЕ СМЕРТИ ГЛУБИНА ОТКРЫТА ВРЕМЕНАМИ
Мне Смерти глубина открыта временами…
Я вижу всадницу: сгиб яростной руки –
И… дряхлые сердца звенят под стременами,
И в бездну, в мыле все, несутся рысаки!
И рвутся вдаль. И высекают искры –
За мыслью мысль. Трубит на всём скаку
На огненной заре ночь чёрная горниста
С тревогой губ, прижатых к мундштуку.
И бездне близок зов. И только шаг короче,
Да чётче стук копыт, да резче ветра свист.
С рыданием упасть в зыбь знойной чёрной ночи,
Мгновенно поняв всё, что протрубил горнист.
…А взгляд цепляется ещё за косогоры,
За черепицу крыш, за красные кресты.
Хоть смерть распёрла грудь, неотвратимы взоры
Молчащей и всегда сосущей пустоты.
Здесь всё уж решено. Но позднее сомненье
На душу хилую наложит свой запрет,
И ты, как Моисей, узрев освобожденье,
Поймёшь, что для тебя освобожденья нет.
-----
СИНИЯТ ОСТРОВ
В океана полски жито зрело
изкласи стремително и остро
и изчезна там на мойто село
синият необичаен остров.
Вятърът с писмо оттам ме буди
с ярка марка – кленов лист отронен,
ставам сутринта и виждам чудо
в ангелската длан на пощальона.
Ето го.
Чета го бавно, сведен
над тъгата, редове заляла,
за да стигна до реда последен
и след туй да почна отначало.
А след туй да препрочитам лесно:
„Как си... синко вироглав... за мене...” –
сякаш част от люлчините песни,
в лунна нощ от мама съчинени.
СИНИЙ ОСТРОВ
В океане поля, где пшеница
Проросла стремительно и остро,
Затерялся и моей станицы
Необыкновенный Синий остров.
Ветер принесет письмо оттуда –
С маркой красной, как листок от клена
Встану утром и увижу чудо
В ангельской ладони почтальона.
Вот оно.
Но я читать помедлю,
Чтобы, отрешившись от печали,
С головой уйти к строкам последним,
А потом подняться вновь к началу.
А потом прочитывать отдельно:
„Как ты там... сыночек мой... упрямый?” –
Продолженьем песни колыбельной,
В полнолунье сочиненной мамой.
-----
МАЛКИЯТ ПРИНЦ
В реката плува слънце с топъл нрав.
На бряг – момченце, весело другарче.
До него е Печалното глухарче –
с перука бяла принц голямоглав.
Бърборят те: за своите земи,
за хора, звезден рой, бонбони сладки...
Но все пак ний да бъдем деликатни –
да ги оставим двамата сами.
И тъй – в редовни срещи до зори,
разделяха се чак след изгрев златен.
Тъжеше принцът, щом не види брата
от сагата на Сент Екзюпери.
А по реката слух пълзи нездрав
(разнасят го клюкарстващите свраки)
за малкия и странния приятел –
с перука бяла принц голямоглав.
Но ето, че вихрушка завъртя
снега от планините към гората,
бе принцът връхлетян от синкав вятър –
перуката му взе и отлетя.
Помръкна принцът, стана зъл и гол.
Момчето, принца гледайки, заплака.
Бе пожълтял и бе изчезнал лакът
от лекия копринен камизол.
В реката плува слънце с топъл нрав.
И малкият за пръв път се досети,
че също е глухарче – тъжно цвете –
с перука бяла и голямоглав.
МАЛЕНЬКИЙ ПРИНЦ
На север солнце плыло по реке.
На берегу сидел веселый мальчик.
С ним рядом принц – Печальный одуванчик.
Большеголовый, в белом парике.
Они болтали каждый о своем:
О людях, звездах и конфетах мятных…
Но все же мы, читатель, деликатны –
И потому оставим их вдвоем.
И так они встречались до зари
И расставались лишь после заката.
Принц горевал, когда не видел брата
Из грустной сказки Сент-Экзюпери.
А между тем шли слухи по реке
(Их разнесли болтливые сороки),
Что с мальчиком сдружился одинокий
Принц-одуванчик в белом парике.
И вот однажды, прошумев о лес,
С гор снеговых
На солнечном рассвете
Вдруг налетел на принца синий ветер,
Схватил парик –
И с париком исчез.
Принц постарел, стал молчалив и зол.
И мальчик, глядя на него, заплакал.
И пожелтел, и не светился лаком
На принце легкий шелковый камзол.
На север солнце плыло по реке.
И в первый раз подумал горько мальчик,
Что он, наверно, тоже одуванчик –
Большеголовый, в белом парике.
---------------------------------------------
Георгий Бороздин
Руският поет Георги Бороздин (Георгий Бороздин) е роден около 1895 г. Донски казак, участник в Гражданската война, той е един от организаторите на Ростовската асоциация на пролетарските писатели. Оглавява литературната група „Станица”. Публикува поезия в ростовски вестници и в алманах „Перевал”. Автор е на стихосбирката „В дозоре” (1924 г.). През 20-те години е репресиран, в началото на 30-те години отново е осъден и изпратен в заточение. По-нататъшната му съдба не е известна, умира при неизяснени обстоятелства в лагерите на ГУЛАГ около 1935 г.
КАЗАШКА ПРОЩАЛНА
На приятелите и другарите Н. Климов, В. Чекучев, К. Войнов
Щом зората алена изплува,
птица-гарван щом изграчи грак,
майка жална се със син сбогува:
път поема волният казак.
Сбират се жена му и другарите
на по чашка паметни вина,
в гаснещото изгревно пожарище
плач нарежда черновеждата жена.
„Не плачи, оплакващо не гледай,
мъчи ме печалният ти стон.
Враг ще колим и сечем, с победа
ще се върнем в тихия ни Дон.
Оседлайте моя дорест кон и
хайде, братя, дружно песен да редим –
как врага отново в поход гоним,
срещу панска Полша как вървим!”
Ескадрон след ескадрон препускат
към могилите в простора син.
След конете облаци от прах се спускат,
тъпчейки горчивия пелин.
Бели пухкави снежинки се мотаят,
лед облече речен синкав зрак.
Още лошо черновеждата не знае –
изневярата на младия казак.
В миг далечната чужбина го погуби,
падна там с тъга по родната страна:
„В мен смъртта със зъл куршум се влюби,
ще тъгува младата жена.
Моя дорест кон, другари, с вас вземете,
вкъщи отведете го на Дон.
На баща ми, родния, кажете,
че му пращам сетен свой поклон.”
На очите му – сълза-тегоба,
клюмна рошавата му глава...
После спуснаха казака в гроба,
сринаха му ледена трева.
Сняг засипва гробната могила,
вятър вей казаци пак,
алена зора се е открила,
птица-гарван жално грачи грак.
КАЗАЦКАЯ ПРОЩАЛЬНАЯ
Друзьям-товарищам – Н. Климову, В. Чекучеву, К. Войнову
Только зорька алая поднялась,
Только птица-ворон прокричал,
Мать, рыдая, с сыном попрощалась:
Дом казак надолго покидал.
Собрались его друзья-товарищи,
Выпили по чарочке вина,
Угасало зореньки пожарище,
Голосила чернобровая жена.
„Ты не плачь – мы плакаться не любим,
Не по сердцу твой печальный стон.
Злых врагов поколем и порубим
И вернемся вновь на Тихий Дон.
Оседлайте мне коня гнедого,
Да давайте, братцы, песенку споем,
Как в поход мы выступили новый,
Как на Польшу панскую идем!”
И за сотней сотни уходили,
Уходили за курганы в синь.
Кони пылью по дороге заклубили,
Кони мяли горькую полынь.
Снежки белые пушистые летают,
В синий лед оделася река.
Про измену чернобровая не знает,
Про измену молодого казака.
На далекой на чужбине умирая,
Тосковал он по родимой стороне:
„Полюбила меня пуля злая,
Не вернусь я к молодой жене.
Вы, товарищи, коня мово гнедого
Уведите за собой на Дон.
И скажите вы отцу родному,
Что последний я прислал поклон”.
На глазах его слеза застыла,
Он поник чубатой головой...
Опустили казака в могилу
И зарыли мерзлою землей.
Снегом засыпается могила,
Ветер казаков умчал,
Над могилой зоренька всходила,
Птица-ворон жалобно кричал.
1920-е годы
---------------------------------------------
Георгий Оболдуев
Руският поет, писател и преводач Георгий Оболдуев (Георгий Николаевич Оболдуев) е роден на 7/19 май 1898 г. в Москва. Първите си стихотворения пише на 14-годишна възраст. Учи във факултета по история и филология при Московския университет (1916-1918 г.), завършва висшия литературно-художествен институт „В. Я. Брюсов” (1924 г.). Близък е до групата на поетите конструктивисти, с които през 1929 г. основава Съюз на приблизително равните. Единственото му публикувано приживе стихотворение е от 1929 г. в сп. „Новый мир”. Сътрудничи като преводач и редактор на няколко издателства. През 1933 г. е осъден за контрареволюционна пропаганда и прекарва 6 години в лагерите около Беломорско-балтийския канал. През Великата отечествена война е фронтови разузнавач. След войната превежда Байрон, Кийтс, Мицкевич, Неруда, Шевченко и др., пише стихотворения за деца, подготвя оперни либрета, завършва романа в стихове „Я видел”, но над публикациите на творчеството му тегне забрана. Умира на 27 август 1954 г. в Голицино, Московска област. Подготвената от него през 1950 г. стихосбирка „Устойчивое неравновесье” излиза в Мюнхен 25 години след смъртта му – през 1979 г., а в Русия чак през 1991 г.
ГРАД, СТОВАРВАН В ДЪЛГИ ВЕЧЕРИ
Град, стоварван в дълги вечери
на безсънни людски плещи.
Нощ трепти, кристален череп е.
Непознат, вървя насреща
покрай своята комедия.
Дудне като благ мерзавец
туй разхайтено столетие;
от маята на красавици
донабъбват от проклятия,
по вдовишки недоволни,
диктатура, демокрация,
мистика, средновековност,
провокация, двуличие,
малодушия, шпионство...
Канибалски нрави стичат се,
людоедски набег конста...
ГОРОД ВЗВАЛЕН ДОЛГИМ ВЕЧЕРОМ
Город взвален долгим вечером
На плечи людских бессонниц.
Ночь дрожит стеклянным черепом.
Я бегу, как незнакомец,
Мимо собственной комедии.
Благодушней, чем мерзавец,
Распускается столетие;
На дрожжах своих красавиц
Разбухая все проклятее,
Прибедняются по-вдовьи:
Диктатура, демократия,
Мистика, средневековье,
Провокация, двуличие,
Малодушие, шпионство...
Каннибальские обычаи
Нынче вынужден я конста...
1933 г.
---------------------------------------------
Глеб Анфилов
Руският поет и издател Глеб Анфилов (Глеб Иосафович Анфилов) е роден на 24 април 1886 г. в с. Остроленка, Ломжинска губерния, днес на територията на Полша. Пише стихотворения от детските си години. След обучение във Воронежския кадетски корпус (1906 г.) завършва Александровското военно училище в Москва (1909 г.) и икономическия отдел към юридическия факултет при Московския университет (1913 г.). Сражава се като доброволец на фронтовете на Първата световна война (1914-1916 г.) и в украинските и кавказките битки на Червената армия (1920-1921 г.). След 1921 г. се занимава с книгоиздаване в Москва, автор и съавтор е на книги и брошури за съветското книгоразпространение: „Как торговать книгами в деревне” (1925 г.), „Сельская книготорговля” (1927 г.), „Книготорговая сеть СССР в 1925-26 г.” (1929 г.), „Книготорговая сеть СССР в 1926-27 г.” (1929 г.) и „Книга, журнал и газета” (1930 г.). Приживе поезията му не се печата, само няколко негови стихотворения са публикувани в литературния сборник „Современник” през 1915 г. след награда на един литературен конкурс. Работи към експортно-импортни кантори на „Наркомвнешторг”. През 1927 г. е осъден на 3 години интерниране в Сибир, но присъдата му е отменена. През 1935 г. отново е арестуван с обвинение за разпространение на контрареволюционни слухове, осъден е на 5 години каторга, лежи в Бутирския затвор, след което е изпратен в лагер в Читинска област. През 1937 г. е прехвърлен в лагер на ГУЛАГ в Комсомолск, където умира при неизяснени обстоятелства на 21 юни 1938 г. Голяма част от творчеството му е изгубена. Реабилитиран е посмъртно през 1957 г.
ОТКЪС
Блажени сме – бедните – няма да бъдем царете си,
блажени сме – тъжните – няма утеха да искаме.
Което мечтаем – се крие далеч зад моретата.
Което си знаем – от тежки слънца е обмислено.
Ний сол океанска сме – лодка в небесна вода.
На вчерашно утро безцелно пленени болници сме.
Ний често пелтечим, презряни от свойта рода.
Ний – неврастениците...
ОТРЫВОК
Блаженны мы – нищие – ибо мы не станем царями,
Блаженны печальные – ибо мы никем не утешены.
То, что мы ищем – лежит далеко за морями.
То, что мы знаем – тяжелыми солнцами взвешено.
Мы соль океанов – плывущая в небо ладья.
Вчерашнего утра больные бесцельные пленники.
Мы часто заики и нас презирает семья.
Мы – неврастеники…
1913 г.
---------------------------------------------
Григорий Антонов
Григори Антонов (Григорий Николаевич Антонов) е роден през 1925 г. в Краснодарския край. Участник е във Великата отечествена война. След войната учи в Грозненския държавен нефтен университет. През 1951 г. е арестуван и прекарва 4 години в лагерите на ГУЛАГ в Крайния север. След реабилитацията му завършва следването си и работи в предприятия на химическата промишленост. Живее във Волгоград.
ПОД ЖЕСТОКИЯ ГНЕТ НА РЕЖИМА
Под жестокия гнет на режима
задполярният студ ме заплю,
ще изкарам ли дългата зима
в този снежен кошмар Халмер-Ю?
Знам, не ви е до моите грижи
ни на теб, ни на друг. Се ла ви!
Дни безкрайни незнайно се движат,
любовта притъмня и се сви.
Мойте флагове клюмват в тревога
над останки от блян и мечти
и криле уморени не могат
да ми върнат свети висоти.
Няма Бог, ни проблясъци звездни
в небосвода пустеещ и див.
Ти изгуби се нейде, изчезна,
мой единствен мил спомен щастлив.
След безсмислена лагерна драма
любовта си сънувам едва,
но за нея на другите няма
да разкажа. Какви ти слова!
Нищо, само илюзии гузни,
прежна радост в живота ми лют.
И напускат последните музи
моя беден безгрешен приют.
Дни, години в каторга омразна
леденеят сърцето ми тук...
Пуст живот, той бутилка е празна,
ала как да го хвърлиш в боклук!
Сред зигзагите страшни на ада
ще премина, окови разбил,
ала трябва с безбрежна отрада
да ме чакаш сред спомена мил.
* Халмер-Ю – бивше селище, град-призрак в Република Коми. В превод от ненецки означава „Мъртва река”, „Река в долината на смъртта”; местните еленовъди почитат района като свещен. Наблизо има въглищен басейн, обработван в средата на ХХ в. от затворници в лагери на ГУЛАГ. През 2005 г. последните жители са изселени и изоставеният град е доразрушен с обстрел от стратегически бомбардировачи „Ту-160”.
ПОД НЕИСТОВЫМ ГНЕТОМ РЕЖИМА
Под неистовым гнетом режима
В заполярном холодном краю
Дотяну ли я долгую зиму
В бесконечных снегах Хальмер-Ю?
До меня никакого нет дела
Ни тебе, ни друзьям. Се ла ви!
И во мне без тебя потускнело
Золотое смятенъе любви.
Мои флаги поникли бессильно
Над останками грез и мечты,
И мои утомленные крылья
Мне не могут вернуть высоты.
Нет ни Бога, ни проблеска света
В небесах опустевших моих.
Затерялся упущенный где-то
Мой счастливый единственный миг.
Мне в бессмысленной лагерной драме
Снятся светлые сны и любовь,
Но о ней никакими словами
Не расскажешь. И нет таких слов!
Ничего, кроме горьких иллюзий,
Не удержишь из прошлых минут.
Покидают последние музы
Мой убогий безгрешный приют.
Дни и годы мучительной ссылки
Протекают сквозь сердце мое...
Жизнь пуста, как пустая 6утылка,
Но не выбросишь в мусор ее!
Все зигзаги кромешного ада
Я пройду, кандалами звеня,
Только мне обязательно надо,
Чтобы ты ожидала меня.
1952 г.
---------------------------------------------
Гюнтер Тюрк
Руският поет Гюнтер Тюрк (Гюнтер Густавович Тюрк) е роден на 26 април 1903 г. в Москва. Завършва физико-математическиа факултет на Московския държавен университет „М. Ломоносов” (1926 г.) и става активен член на толстоевската комуна „Жизнь и труд”. През 1933 г. като член на комуната е преследван от властите и е принуден да се пресели в Западен Сибир. След 1935 г. прекарва 10 години в Мариинския лагер край Новосибирск, след което е интерниран в Алтайския край. През цялото време на неговото затворничество пише поезия, но през живота му не е публикувано нито едно негово стихотворение. Умира на 24 март 1950 г. в гр. Бийск. Чак през 90-те години се обнародват сведения за него и негови поетични творби – в издания като „Алтай”, „Воспоминания крестьян-толстовцев в 1910-1930-е годы”, „Наш современник” и „Возвращение памяти”. През 1997 г. е издадена книгата „Тебе, моя звезда” с над 200 негови стихотворения.
НА СЪБРАТЯТА ПО ПЕРО
Видях земя и слънце, ветрите, водите,
селата изгорени, мрачните места
със зърно неприбрано, мършави стада,
сърцата изтерзани на народи бити,
и болести, и смърт, и раждането свято,
терзаещата страст, наказващия съд... –
но не е нужно тоз разврат да усреднят
с парад от образи, на звуци с кръговрата.
А е чудесно смахнатият див поет
да заклейми с безумната си ярост: „Не!”,
войната с кървавата жътва над полето.
О, искам с теб, звезда, да следвам светъл друм,
заклели се с вовек неразрушима клетва –
такъв поет да съм аз, винаги да съм!
СОБРАТЬЯМ ПО ПЕРУ
Я знаю, что Земле, светилам, ветрам, водам,
Сожженным деревням, холодным городам,
Неубранным хлебам, недоенным стадам,
Истерзанным сердцам, измученным народам,
Болезням и смертям, выздоровленьям, родам,
Терзающим страстям, карающим судам –
Не нужен этот блуд собраний по средам
С парадом образов и звуков хороводом.
А нужен им такой юродивый поэт,
Который закричит в слепом безумье: „Нет!”
Среди полей войны с ее кровавой жатвой.
О, если бы я мог тебе, моя Звезда,
Поклясться никогда не нарушимой клятвой
Таким поэтом быть, и быть таким всегда!
---------------------------------------------
Даниил Андреев
Руският поет, писател, литературовед и религиозен философ Даниил Андреев (Даниил Леонидович Андреев) е роден на 20 октомври/2 ноември 1906 г. в Берлин, Германия. Син е на писателя Леонид Андреев. Първото му публикувано стихотворение е от 1915 г. Учи във Висшия литературно-художествен институт „Валерий Брюсов” в Москва (до 1927 г.). Член е на Съюза на поетите (1928 г.) и на Комитета на московските художници-оформители (1935 г.). Работи като оформител на реклами, секретар на в. „Динамо”, уредник-оформител в московски музей и др. През 1947 г. е осъден на 25 години затвор с обвинения за антисъветска агитация и терористични намерения. Основно доказателство на обвинението е ръкописът на романа му „Странники ночи”. През 1957 г. е освободен предсрочно и реабилитиран. Нито едно негово художествено произведение не е публикувано, докато е жив, но оставя поразително по своя обем и многообразие литературно творчество: стихотворения, поеми, епопеи, религиозно-философски трудове и романи, сред които (уточнени са годините на привършване на творбата) трудовете с философски трактати и новели „Русские боги” (1953 г.) и „Новейший Плутарх” (1953 г.), поемите „Песнь о Монсальвате” (1938 г.), „Янтари” (1942 г.), „Немереча” (1950 г.), „Симфония городского дня” (1950 г.), „Гибель Грозного” (1951 г.) и „У демонов возмездия” (1955 г.), поетичната драма „Железная мистерия” (1958 г., публикувана през 1990 г.), поетичните цикли „Предгорья”, „Катакомбы” (1941 г.) и „Сказание о Яросвете” (1958 г.), метаисторическият трактат „Роза Мира” (1958 г., публикуван през 1991 г.) и др. Много от творбите му са изгубени или унищожени. Умира на 30 март 1959 г. в Москва.
НЕ ПОМНИМ НИЕ СТРАСТИ, МЪКИ И ОБИДИ
Не помним ние страсти, мъки и обиди,
щом в светъл вал въздушен взорът е събран
и образите са облякли звук и ритми
като душа на пътник, стъпил в ураган.
Очите заслепени са. Кипеж люлян е,
приижда, разширява се – ломи врата –
и някакво огромно, чуждо нам дихание
нахлува и разкъсва в бурята гръдта.
Замлъква всичко. Чист простор. И мъдри длани
ни носят като лодка в кроткото русло
на слънчевата шир с хармонии подбрани –
на земните напеви славен благослов.
НЕ ПОМНИМ НИ СТРАСТЕЙ, НИ ГОРЯ, НИ ОБИД МЫ
Не помним ни страстей, ни горя, ни обид мы,
Воздушный светлый вал принять в лицо спеша,
Когда от образов, одетых в звук и ритмы,
Как странник в ураган, замедлит путь душа.
Глаза ослеплены. Кипенье, колыханье
Всё ширится, растёт – лица не отвернуть –
И чьё-то чуждое, огромное дыханье
Внедряется и рвёт, как ветром встречным, грудь.
Всё смолкнет. Даль чиста. И мудрые ладони
Несут нас как ладья в стихающем русле
На солнечную гладь ликующих гармоний,
Чьей славы не вместят напевы на земле.
1932 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Усов
Руският поет, преводач и литературен критик Дмитрий Усов (Дмитрий Сергеевич Усов) е роден на 6 юли 1896 г. в Москва. Завършил е историко-филологическия факултет на Московския държавен университет (1918 г.). От 1918 до 1923 г. преподава история на западноевропейската литература в университета и в педагогическия институт в Астрахан, публикува статии във в „Военмор”, а след 1923 г. работи в Академията за художествени науки в Москва, преподава обществознание в московско училище, изнася лекции по теория на стиха в Литературно-художествения институт и в Московския педагогически институт и лекции по техника на художествения превод във Висшите курсове за чуждестранни езици при Библиотеката за чуждестранна литература. Превежда от немски и на немски, първата му публикация през 1914 г. в „Московская немецкая газета” е поетичен превод на стихове на В. Брюсов, а през 1915 г. негови стихове са публикувани в алманах „Жатва”. През 1935 г., когато подготвя Голям немско-руски речник, е арестуван и осъден на 5 години, които изкарва в Беломорско-Балтийския лагер (Белбалтлаг), а когато през 1940 г. е освободен, здравето му е разклатено. Умира на 29 април 1943 г. в Ташкент. Има малко публикации в печата, част от поетичното му творчество е публикувана чак след реабилитирането му през 1989 г.
ФРАГМЕНТ
Небето, Господи – предвечен циферблат,
стрелка е на часовник нашто слънце,
която смята часовия строен свят.
И там секунди в златен плам горят –
по небосклона разпиляно звездно зрънце.
Градината е само календар,
за нас Вседържецът го е заплитал
и писал. Верен е, макар и много стар:
показва януари снежен чар
и носи топлина април-освободител.
Сърцето ми шифрован дневник е велик,
глави различни всеки ден показва.
Макар и млад, в гръдта си съм старик,
след книги и чертежи в неизбежен миг,
че всичко ще отмине, ми подсказва.
ФРАГМЕНТ
А небо, Господи – предвечный циферблат,
И солнце – точно часовая стрелка,
Которая часов считает долгий ряд.
И там секунды золотом горят,
Как звёзды, по небу рассыпанные мелко.
И этот сад – он только календарь,
Который нам поставил Вседержитель.
Написанный от век, он верен, как и встарь,
И в свой черёд покажет снег-Январь,
И принесёт тепло Апрель-освободитель.
А сердце – это мой шифрованный дневник,
И каждый день свою главу приводит.
Пусть молод я – в груди моей старик,
И, голову подняв от чертежей и книг,
Вещает мне, что всё, как день, проходит.
1913 г.
---------------------------------------------
Евгений Забелин (Леонид Савкин)
Руският поет Евгени Забелин (Леонид Николаевич Савкин/ Евгений Забелин) е роден на 5 август 1908 г. (по други данни 1905 г.) в гр. Тюкалинск, Омска област. Има домашно образование. На младини се прехранва с писане на стихотворни текстове за циркови програми. Първите си стихове печата през 1921 г. От 1921 г. участва активно в литературния живот на Омск и членува в „Омская артель писателей и поэтов” и в Омската асоциация на пролетарските писатели. Пътешества из неизследвани земи на Севера и Изтока. През 1926 г. публикува поезия във в. „Рабочий путь”, а от 1929 г. е член на писателското сдружение „Сибирская бригада” и е постоянен автор на много московски издания като „Новый мир”, „Сибирские огни”, „Тридцать дней”, „Красная новь”, „Красная нива”, „Пролетарский авангард”, „Известия”, „Земля советская”, „Журнал для всех”, „Охотник и рыбак Сиби¬ри” и др. Ползва литературните псевдоними Михаил Волков, Виктор Волков, Игорь Преображенский и Евгений Забелин. През 1932 г., когато работи близо до Архангелск, след нелепи обвинения за участие в контрареволюционна групировка е осъден и изпратен в лагерите на ГУЛАГ в Сиктивкар. През 1934 г. е освободен предсрочно, а през 1937 г. след нова присъда е затворен в Магадан. Умира на 3 януари 1943 г. в Североизточен лагер на ГУЛАГ в Магаданска област. Реабилитиран е през 1989 г. През 1990 г. в гр. Омск излиза книгата с негови стихове „Полынь”.
АДМИРАЛ КОЛЧАК
Начало в неизследвани земи,
след туй разкъсан в тежки рани спусък
и синкавият леден скреж иркутски
в окопите, раззинати лами.
Полковниците чаши вдигат пак,
не чуват твоя зов, запой ги гони,
съзвездия от смачкани пагони
заменят със звездите на коняк.
Като осколки план бе разпилян
на улици задънени в пустиня
край жалко смъркане на кокаина,
на сифилиса в обрива басмян.
Кашмирски полк, за песни в строя пръв,
кашмирски полк, британска нишка тежка,
навуща на краката, мешка върху плешка,
на копчетата – лъскав кралски лъв.
Военен сблъсък в бурята ечи
и като сгърчени деца са дните.
От тях, от болните, в портрета свити,
стареят адмиралските очи.
Какво от туй, че ще преминем рът
с предишни граници. В сълзи замаян,
се бързо сгърбеният Пепеляев
разкая пред съветския ни съд.
Удари, свлече, раздроби дела
отсеченият круп на курс прекъснат.
Кърви на червеноармеец с устни
животът в неизбежните дула;
душата не издържа. Тлеят в жар вини,
наляво – марш към гробната морава.
За теб... – помачкана цигара дава
на червеноармееца встрани.
На някакъв случаен там войник.
И казва: „Сред вонящите отломки
от мъртвия си адмирал за спомен,
чуй ти, цигара си вземи, мръсник!”
АДМИРАЛ КОЛЧАК
Сначала путь непройденных земель,
Потом обрыв израненного спуска,
И голубая изморозь Иркутска,
И проруби разинутая щель.
Полковники не слушали твой зов,
Бокальный всплеск укачивал их сонно,
Созвездия отгнившего погона
Им заменяли звезды коньяков.
Свои слова осколками рассыпь
Меж тупиков, сереющих пустынно,
Плюгавое похмелье кокаина
И сифилиса ситцевая сыпь.
Кашмирский полк, поющий нараспев,
Кашмирский полк, породистый британец,
Обмотки на ногах, у плеч – тигровый ранец,
На пуговицах – королевский лев.
Приблизилась военная гроза,
Рождались дни, как скорченные дети.
От них, больных, в витринах на портрете
Старели адмиральские глаза.
Что ж из того, упрямо перейду
Былую грань. Истерикой растаяв,
Дрожа слезой, сутулый Пепеляев
Покаялся советскому суду.
Перехлестнул, стянул, перехлестнул
Чеканный круп неконченого рейса.
Жизнь сволочнулась ртом красногвардейца,
Вся в грохоте неотвратимых дул,
Душа не вынесла. В душе озноб и жар,
Налево – марш к могильному откосу.
Ты, говорят, опеплив папиросу,
Красногвардейцу отдал портсигар.
Дал одному солдату из семи.
Сказал: „Один средь провонявшей швали,
На память об убитом адмирале,
Послушай, ты, размызганный, возьми!”
1925 г.
---------------------------------------------
Елена Тагер
Руската поетеса, писателка, мемоарист и преводач Елена Тагер (Елена Михайловна Тагер) е родена на 3 ноември 1895 г. в Петербург. Учи в историко-филологическия факултет при Висшите женски курсове. Първите й публикувани стихове са от 1915 г. в сп. „Ежемесячний журнал” и сп. „Арион”. Работи в сп. „Красная новь”, сп. „Литературный современник”, сътрудничи на издания като „Наши достижения”, „Колхозник”, „Резец” и др. Превежда творби от фолклора на съветските народи. Член е на литературната група „Перевал” (1929-1932 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). Авторка е на повестите „Желанная страна” (1934 г.) и „Праздник жизни” (1937 г.), на книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Зимний берег” (1929 г.), „Поясок” (1929 г.), „Венчики-бубенчики” (1930 г.), „Сквозь ветер” (1930 г.), „Ревизоры” (1935 г.), „Повесть об Афанасии Никитине” (1966 г.) и др. През 1922 г. е обвинена в шпионаж и е интернирана за две години в Архангелск. През 1938 г. отново е арестувана, осъдена по изфабрикувано дело и до 1948 г. прекарва в лагери на ГУЛАГ в Колима и Магадан. През 1951 г. е осъдена за трети път и до 1954 г. е в лагер в Казахстан. През 1956 г. е реабилитирана и възстановена в Съюза на писателите. Умира на 14 юли 1964 г. в Ленинград.
МЪКА КЪЛБИ, НЕСПОЛУКА ВИТАЕ
Мъка кълби, несполука витае,
где ли е краят? Разплитай немощ!
Колко минути мъчителни знаем –
всички събрани в нещастната нощ.
Стонове, хрипове, думи безумни,
страшни за изговор, срамни за взор;
бавно старици душат таласъми;
майка се буди от луд детски хор.
Съвест ли мъчи? Обида ли погна?
Рани ли стари отново горят?
Дай да се молим. Дано да помогне.
Май зад решетките грейва денят...
ГОРЯ КЛУБОК И НЕСЧАСТИЯ СВИТОК
Горя клубок и несчастия свиток,
Где же конец? Развяжи, облегчи!
Сколько мы знаем мучительных пыток –
Все они собраны в этой ночи.
Стоны и храп, и слова бредовые;
Страшно их вымолвить, стыдно внимать;
Медленно душат старух домовые;
Клича детей, просыпается мать.
Совесть ли мучит? Обида ли гложет?
Раны ли старые снова горят?
Надо молиться. Быть может, поможет.
Может быть, там, за решеткой, – заря...
Барнаул, январь 1952 г., пересыльная тюрьма.
-----
ВСЕ ЕДНО, ЩЕ УМРА В ЛЕНИНГРАД
Все едно, ще умра в Ленинград аз,
след бълнуване смъртно така
с Воронихинската колонада
до Исакий ще се довлека.
Нека бъде музей, катедрала,
мавзолей ли, мечта ли пред мен –
все едно, с поглед лих различавам
твоя златен спасителен шлем.
Вятър в Балтика, вятър от детство
чак до смъртното ложе горя
и прахосаното наследство
връща блудната дъщеря.
И разбрал мойто сетно желание
сред неземно житейско море,
Меден конник, докоснал с длани,
мойто смело сърце ще спре.
* Воронихински колонади – дворцово-парков комплекс близо до Санкт Петербург.
* Св. Исакий Далматински; Исакиевският събор е най-голямата православна църква в Санкт Петербург.
* Медният конник – паметник на Петър Първи на Сенатския площад в Санкт Петербург.
ВСЁ РАВНО, УМРУ В ЛЕНИНГРАДЕ
Все равно, умру в Ленинграде
И в предсмертном моем бреду
К Воронихинской колоннаде
И к Исакию прибреду.
Будь музеем или собором,
Мавзолеем или мечтой –
Все равно, коснеющим взором
Различу твой шлем золотой.
Ветер Балтики, ветер детства
К ложу смертному прилетит
И растраченное наследство
Блудной дочери возвратит.
И, последнему вняв желанью,
В неземное летя бытие,
Всадник Медный, коснувшись дланью,
Остановит сердце мое.
1952 г.
---------------------------------------------
Иван Грузинов
Руският поет и литературен критик Иван Грузинов (Иван Васильевич Грузинов) е роден на 8/20 ноември 1893 г. в с. Шебаршино, Смоленска губерния. Първите му публикации са от 1912 г. Завършва учителски институт, работи като учител, писар и редактор в издателството към Съюза на поетите, в. „Красная газета”, изд. „Сегодня” и др. Член е на литературната група на имажинистите. През 1922 г., 1924 г. и 1927 г. е арестуван с обвинения във вражеска пропаганда и от 1927 г. е на заточение с тригодишна присъда в Сибир. Автор е на стихосбирките „Бубны боли” (1915 г.), „Серафические подвески” (1921 г.), „Бычья казнь” (1921 г.), „Избяная Русь” (1925 г.), „Западня слов” (1926 г.), „Роды” (1926 г.), „Малиновая шаль” (1926 г.) и др., на книги с литературна критика и спомени за Есенин, Хлебников и Маяковски, сред които „Имажинизма основное” (1921 г.) и „С. Есенин разговаривает о литературе и искусстве” (1927 г.). Умира от глад през 1942 г. в селището Кунцево, близо до Москва.
ВОДЕНИЧНИТЕ КАМЪНИ ЦВИЛЕХА С ПЛАМ
Жалонери. Оръжейна.
Жалка жаба жъне ужас.
Дирижабли дирижират.
Жертвена жалейка лъже.
Жужне жвакащият дъжд.
Жадни мижави жирафи
лижат чуждото желе.
Жлеб жужее, жар жарее.
Жален рижав. Железари.
Жълтохрили ръждавеят.
Жули жлъчка. Режа жили.
Жив лежа. Жената жаля.
Кожите фуражки мажат.
Жътва, жълти бръмбаражи.
ЖЕРНОВА ЗАРЖАЛИ ЖАРОМ
Жалонеры. Ружья. Жерла.
Жрут. Жиреет жаба жути.
Дирижабли дребезжат.
Давизжала жидким жгутом.
Брызжут жемчугом дождей.
Жадны ржавые жирафы.
Лижут жесткое желе.
Жернова заржали жаром
Рыжих жал. Железа скрежет.
Жабры сжать. Жужжит желудок.
Желчь дрожит. Разрежу жилы.
Жердь жую. Жену жалею.
Животы, фуражки, лужи.
Жатва, желтые жуки.
1914 г.
---------------------------------------------
Иван Приблудний
Руският поет Иван Приблудни (Яков Петрович Овчаренко/ Иван Приблудный) е роден на 1/14 декември 1905 г. в с. Безгиново, Екатерининска губерния. На младини работи като пастир, ратай и клоун в пътуващ цирк. От 1922 г. учи във Висшия литературно-художествен институт на Валерий Брюсов и в Ленинградския университет (до 1926 г.). Първото му отпечатано стихотворение е от 1923 г. в сп. „Красная нива”. Придържа се към литературните направления новоселска поезия и социалистически реализъм. Автор е на стихосбирките „Гость из Украины” (спряна от печат, 1923 г.), „Тополь на камне” (1926 г.) и „С добрым утром!” (1931 г.). През 1931 г. е арестуван за негова епиграма за Ворошилов и до 1935 г. е затворен в Астрахан. През 1937 г. е репресиран с обвинение за участие в антисъветска организация, а всъщност за негова поетична пародия на Сталин, на 13 август 1937 г. военна колегия го осъжда на смърт и в същия ден е разстрелян в Москва. През 1956 г. е реабилитиран, а през 1985 г. е приет посмъртно в Съюза на писателите на СССР.
ПОСЛЕДНИЯТ ФАЙТОНДЖИЯ
По „Марина рошча” се вие,
край див пущинак е това,
последният жив файтонджия
на мъртва търговка Москва.
Той буди се с изгрева, знае,
че прежни тъми е разкрил,
към тежката власт на трамвая
привикнал и кротко простил.
Модерното го не тормози,
щом нощните кръчми кипят,
щом още е с право да вози
след пир гуляйджии да спят.
Но все пак той чувства, че скоро,
прорязвайки с нощния фар,
династия таксомотори
ще бъде за него гробар.
Той вози на коня си кльощав,
агония скрил и печал,
и гони по „Марина рошча”
файтона си изнемощял.
* Марьина роща (Марина горичка) – район в североизточната част на Москва.
ПОСЛЕДНИЙ ИЗВОЗЧИК
В трущобинах Марьиной рощи,
Под крик петуха да совы,
Живёт он, последний извозчик
Усопшей купчихи Москвы.
С рассветом с постели вставая,
Тревожа полночную тьму,
Он к тяжкому игу трамвая
Привык и прощает ему.
Его не смущает отсталость,
Пока не погашен кабак,
Пока его правом осталось
Возить запоздавших гуляк.
Но всё же он чувствует: скоро,
Прорезав полночную тьму,
Династия таксомотора
Могильщиком будет ему.
И скорбный, на лошади тощей,
Стараясь агонию скрыть,
Везёт он из марьиной рощи
Свою одряхлевшую прыть.
1929 г.
---------------------------------------------
Иван Пулкин
Руският поет Иван Пулкин (Иван Иванович Пулькин) е роден на 12/23 януари 1903 г. в с. Шишково, Московска губерния. Участва в Гражданската война. Завършва курсове за политическа просвета във Волоколамск и Висшия литературен институт „В. Брюсов”. Публикува поезия от 1924 г. Член е на литературната група „Сообщества Приблизительно Равных” (ЭСПЕРО). Работи в редакциите на в. „Молодой ленинец” (1924 г.), в. „Московский комсомолец” (1929 г.) и в Държавното издателство за художествена литература (1930-1934 г.). През 1934 г. е арестуван и прекарва две години в лагерите на ГУЛАГ в Западен Сибир, където сътрудничи на местния в. „Зоркий страж” и лагерния в. „Перековка”. След освобождаването му работи като библиограф в Института по история, философия и литература в Москва. Автор е на поемата „Яропольская волость” (1929 г.) и на поетичния цикъл „СССР” (1931 г.). От началото на Великата отечествена война е на фронта. Голяма част от творчеството му е изгубена по време на войната. Загива през декември 1941 г. в района на Московска област. Негови стихове са публикувани в сборници и антологии като „Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне”, „День поэзии” и др.
ПРОЛИВЪТ НА ДЕТСТВОТО
„И сякаш в тази нощ със своя топлина
невиждано блестящо слънце грее...”
И. Гончаров
Ти спиш като кутре, носле завряло в длани
под бездната на синия покой...
Ти спиш и виждаш: през нощта те мами
и като котка към луна голяма
умилква се разнежен будният прибой...
Крайбрежните треви в кипежа си безкраен
в зениците ти с ласкав шепот спят –
в тях сякаш плува блик от свят незнаен
тържествено... Резета няма да го спрат,
безсилни са пред порива му да замине,
ключалки бяг неукротим не ще сломят –
през каменни стени и дървесина
то влиза в стаята на твоя свят!
Теб невидимо нощно слънце те огрява –
роса соли на чело ведрина...
Светът чепат за теб не остарява,
ти дишаш по-дълбоко, чисто, здраво,
ти виждаш бели, сякаш захарни, платна,
с походка твърда на палубата пристъпяш,
ти бродиш в храстите, властител на всемир;
животът старец е, на радост скъп е,
но с теб е щедър, войн и командир!
Аз виждам вятъра как оседлаваш,
той се върти, приплъзва буйна плът,
но най-добър приятел си остава,
той, вятърът на времето – в нозете твърд!
Не си ми син, ти чужд си син. Не зная
ни името ти, ни къде растеш,
но твоят глас познат ми е – златист, омаен,
от слънцето по-нежен и горещ!
Не си ми син, но в мен дъха ти свежда
на чуждо щастие любимите сълзи.
Не съм те срещал, но в съня ти съм съглеждал
надежда че в очите ти пълзи!
Аз знам, че си лице на нашто време младо,
че чужд си за обиди, зло и лед
и че за мама няма по-голяма радост
от твоя розов устремен разцвет,
изпълнен с пролетен сок и посоки,
от твоята звезда че няма по-висока!
С реалностите детството ни в спор е,
ще кажат – влага бегла в розов съд!
Но че е детството море, аз не говорех,
а само към безкрайни океани път...
ПРОЛИВ ДЕТСТВА
„Будто у этой ночи есть свое тепло:
невиданное греющее солнце”.
И. Гончаров
Ты спишь – щенок щенком, уткнувши нос в ладошки,
Прижмурив взгляда омут голубой…
Ты спишь и видишь: за ночным окошком
К большой луне, мурлыча словно кошка,
Разнежась, ластится недремлющий прибой…
Вдоль побережья трав безбрежное кипенье,
Ласкающее спящие зрачки, –
В них будто в море мира отраженье
Плывет торжественно… Задвижки и крючки
Не в силах воспретить ему плескаться в спальне,
Запорам не смирить неукротимый бег, –
Сквозь камень стен, сквозь древесину ставней
Оно проникло в комнату к тебе!
Тебя невидимо ночное солнце греет –
На лбу солоноватая роса…
И шумный мир не для тебя стареет,
Ты дышишь глубже, чище и острее,
Ты видишь белые, как сахар, паруса,
Ты твердою ногой на палубу ступаешь,
Ты бродишь в зарослях, ты покоряешь мир;
Старуха жизнь, на радости скупая,
С тобой щедра, боец и командир!
Я вижу, ты оседлываешь ветер, –
Он крутится, виляя и юля,
Но он тебе и лучший друг на свете,
Он ветер времени – у ног твоих земля!
Ты мне не сын, ты мне чужой ребенок.
Я имени не знаю твоего,
Но голос твой знаком, он золотист и звонок,
Нежней, пожалуй, солнца самого!
Ты мне не сын, но чувствую, как дышишь,
Чужого счастия любимая слеза.
Я не встречал тебя и имени не слышал.
Но снам твоим заглядывал в глаза!
Я знаю, что лицом ты в наше время вышел,
Что не рожден ты для обид и бед
И что для матери нет в мире счастья выше,
Чем заглянуть в твой розовый расцвет,
Наполненный весенним жарким соком,
Что в мире выше нет звезды твоей высокой!..
С реальностью такое детство в ссоре,
Мне скажут – влаги розовой стакан!..
Но я ж не говорил, что детство – это море,
Оно лишь только путь в просторный океан!..
1939 г.
---------------------------------------------
Игор Губерман
Руският и израелски поет и писател Игор Губерман (Игорь Миронович Губерман) е роден на 7 юли 1936 г. в Харков. Завършва Московския инженерен институт за железопътен транспорт (1958 г.) и няколко години работи по специалността си, като паралелно се занимава с литература. От 1950 г. публикува поезия в първите самиздатски издания и алманаси като „Синтаксис”. През 1979 г. е осъден по скалъпено обвинение и прекарва 5 години в трудови лагери в Сибир. През 1987 г. емигрира в Израел. Пише творбите си на руски език. Става известен със своите афористични и сатирични четиристишия – над 9000 т.нар. гарики. Автор е на над 50 книги с поезия, проза, публицистика и мемоаристика, сред които „Третий триумвират” (1965 г.), „Чудеса и трагедии чёрного ящика” (1969 г.), „Еврейские дацзыбао” (1980 г.), „Бумеранг” (1982 г.), „Гарики” (1988 г.), „Гарики на каждый день” (1992 г.), „Гарики из Иерусалима” (1998 г.), „Вечерний звон” (2006 г.), „Все гарики” (2008 г.), „В любви все возрасты проворны” (2010 г.), „Гарики за много лет” (2010 г.), „Искусство стареть” (2010 г.), „Дар легкомыслия печальный” (2014 г.), „Ботаника любви” (2016 г.), „Еврейские мелодии” (2016 г.) и др. Работи в Радио Тел Авив. Живее в Ерусалим, често посещава Русия.
АЗ В ЖИВОТА СРАМУВАМ СЕ ЧЕСТО
Аз в живота срамувам се често,
че се сриват умът и моралът:
пак са лъгали тук, но по-честно,
и преди по-изящно са крали.
Я ЖИВУ ПОСТОЯННО КРАСНЕЯ
Я живу, постоянно краснея
за упадок ума и морали:
раньше врали гораздо честнее
и намного изящнее крали.
2014 г.
-----
ДОСТИГНАХ ДО ПЕЧАЛНО МНЕНИЕ
Достигнах до печално мнение
с рой наблюдения поне:
мръсниците са в единение,
ала порядъчните – не.
ПРИШЕЛ Я К ГОРЕСТНОМУ МНЕНИЮ
Пришел я к горестному мнению
от наблюдений долгих лет:
вся сволочь склонна к единению,
а все порядочные – нет.
2011 г.
-----
ГРЕШКАТА НА ДИОГЕН
Аз вярвам засега на всичко:
че светлост ще ни озари,
че щъркел носи ни дечица,
че вождовете са добри.
Бе сън: небесният абориген
при земното си битие – Сенека,
присмя се, че горкият Диоген
напразно още търси тук човека.
ОШИБКА ДИОГЕНА
А верю я всему покамест:
наступит светлая пора,
детей в семью приносит аист,
вожди желают нам добра.
Сон был такой: небес абориген,
в земном существовании – Сенека
смеялся, что несчастный Диоген
и здесь напрасно ищет человека.
-----
КРЪГОВРАТ
В градината райска сред райска отрада,
където зелено е всичко до края,
струи топлина по тръбите от ада,
гориво на ада е паркът на рая.
КРУГОВОРОТ
Для райского климата райского сада,
где все зеленеет от края до края,
тепло поступает по трубам из ада,
а топливо ада – растительность рая.
---------------------------------------------
Игор Терентиев
Руският поет, художник и театрален режисьор Игор Терентиев (Игорь Герасимович Терентьев) е роден на 17/29 януари 1892 г. в гр. Павлоград. Учи в юридическия факултет на Харковския университет (до 1912 г.), завършва юридическия факултет на Московския университет (1914 г.). Съосновател е на футуристичната група „41°” (1918 г.). Работи в Музея на художествената култура в Петроград (1923 г.), от 1924 г. е режисьор към Червения театър, а през следващите години гастролира с театрални постановки в Москва, Одеса и Харков, работи в днепропетровската Руска драма, създател е на Украинския младежки театър. Представител на последното поколение футуристи, той е сред изявените творци на руския литературен авангард. Автор е на стихосбирките „Херувимы свистят” (1919 г.) и „Факт” (1919 г.), на пиеси като „Джон Рид” (1927 г.), на теоретичните трудове „17 ерундовых орудий” (1919 г.), „А. Крученых грандиозарь” (1919 г.), „Рекорд нежности: Житие Ильи Зданевича” (1919 г.), „Трактат о сплошном неприличии” (1920 г.) и др. През 1931 г. е арестуван за противодържавни прояви, осъден е на 5 години и изпратен в трудов лагер в Беломорканал. През 1934 г. е освободен предсрочно, но през май 1937 г. отново е арестуван, осъден е по бързата процедура и на 17 юни 1937 г. е разстрелян в Бутирския затвор.
МОЕТО РОЖДЕСТВО
Във възторг от стила ми на писане
критикът ще излезе от църквата
да секвестира моето имущество
А аЗ
пробол с крак
ПАДАЩата земя
ще се обърна В КОРИТОТО като в гроб
ПОТЕН ОТ ЩАСТИЕ
покрит С ПЕРСийски ордени
и със златната РИБКА ще кИхна
ОЧИЛАтият Бог
ще ме уЩипе
и Ще регистриРа
да живее
МОЁ РОЖДЕСТВО
В восторге от моего почерка
критик выйдет из церкви
опечатать мое имущество
А я
ногой пРоткнУ
ПАДУЧУЮ землю
перевернусь в КОРЫТЕ как в могиле
ПОТНЫЙ ОТ СЧАСТЬЯ
весь в ПЕРСИДСКИХ орденах
и золотой ШПРОТЕ Чихну
Бог в ОЧКАХ
уЩипнет меня
и пропиШет
ЖитЬ
1919 г.
-----
ЛОШОТО И ДОБРОТО СЕ РАЗЛИЧАВАТ МНОГО МАЛКО
Лошото и доброто се различават много малко
Просто понякога всичко изглежда ясно
И Апухтин може да се чете с удоволствие
прибавяйки щипка джинджифил
А край диригентската палка витаят хипопотами
ПЛОХОЕ ОТЛИЧАЕТСЯ ОТ ХОРОШЕГО ОЧЕНЬ МАЛО
Плохое отличается от хорошего очень мало
Немудрено что иногда все кажется ясным
Можно читать Апухтина с удовольствием
Прибавляя щепотку сиролеха
А вокруг палочки дирижера витают бегемоты
1919 г.
-----
ДЕМОБИЛИЗАЦИЯ
как добре пеят живите
Тропат по гарата прегърнали водката
ето обливат паважа с ХРЮД
издъхни пред фотоателието ИЛИ
Свърни зад ъгъла
пийни чай с въгленчета НА
кифла със смазка отдъхни си
СКАНДАЛДЖИЯ
здраве жилаем
ВИСОКОБОРОДИЕ
* Представител на последното поколение на руските футуристи, авторът е последовател на т.нар. заумен език и често моделира нови думи.
ДЕМОБИЛИЗАЦИЯ
как хорошо поют живые
Топают с вокзала обнявшись водку
льЮт на мостовую ХРЮДЬ
здохни перед фотографическим кабинетом ИЛИ
Заверни заугол
выпей чаю с угольками НА
припомаженной Булке отдохни
СУТЯГА
здравия жлаем
ВЫСОКОБЛАЧИНЫГА
1919 г.
---------------------------------------------
Игор Холин
Руският поет и писател Игор Холин (Игорь Сергеевич Холин) е роден на 11 януари 1920 г. в Москва. Възпитаван е в детски дом за безпризорни. Завършва военно училище, от 1940 до 1946 г. служи в армията, два пъти е раняван, завършва войната с чин капитан. В края на 50-те години за две години е затворен в лагер на ГУЛАГ в селището Долгопрудни, на север от Москва. Пише стихове от 1948 г., през 50-те години подготвя на пишеща машина на индиго няколко авторски книжки в тираж 5-6 бр. Член е на Лианозовската неформална литературна група на поставангардистите и на московската поетичната група „Конкрет”, от края на 50-те години е един от лидерите на неофициалния руски поетичен авангард. От 60-те години печата в западни издания като „Грани”, „Синтаксис” и „Левиафан”, в СССР публикува само стихове за деца. Работи като пожарникар, сервитьор в ресторант и антикварен книжар. След 1988 г. публикува поезия и проза в руски издания като „Огонек”, „Московский автотранспортник”, „Собеседник”, „Новая литературная газета”, „Человек и природа, „Сельская молодежь”, „Независимая газета”, „Юность”, „Литературная газета”, „Дружба народов”, „Арион”, „Зеркало” и др. Автор е на 25 книги за деца и на стихосбирките „Стихотворения с посвящениями” (1989 г.), „Жители барака” (1989 г.), „Воинрид” (1993 г.), „Лирика без лирики” (1995 г.) и „Избранное. Стихи, поэмы” (1999 г.). Посмъртно излизат книгата му с разкази и прозаични миниатюри „Избранная проза” (2000 г.) и романът му „Кошки мышки” (2015 г.). Умира на 15 юни 1999 г. в Москва.
АКТ ИЗСЛЕДВАНЕ НА ВЕНЕРА
Акт
изследване на Венера:
а) Планетата е населена
от животни
с големи размери;
б) Трудът
тук
е дело
на нисшата класа,
която да бъде месо
е съгласна;
в) Бронтозаври
делят
ръководните лаври.
АКТ ОБСЛЕДОВАНИЯ ВЕНЕРЫ
Акт
Обследования Венеры
а) Планета населена
Животными
Крупного размера
б) Труд
Тут
Является делом
Низшего класса
Пригодного
Только на мясо
в) Бронтозавры
Делят
Руководящие лавры
-----
АЗ В МИЛИЦИЯ КОННА
Аз в милиция конна седя,
за реда в столицата следя,
сред площада е радост за мен
да се перча на кон угоен!
Я В МИЛИЦИИ КОННОЙ
Я в милиции конной служу,
За порядком в столице слежу,
И приятно на площади мне
Красоваться на сытом коне!
-----
КРАСОТАТА В СВЕТА СЪЩЕСТВУВА
Красотата в света
съществува
Простотата в света
съществува
Благородството също
съществува
И грозота също
съществува
И бедност в света
съществува
И вражда в света
съществува
И размисъл също
съществува
И безумие също
съществува
И над всичко това което
съществува
Пошлостта безпределно
тържествува
КРАСОТА НА СВЕТЕ СУЩЕСТВУЕТ
Красота на свете
существует
Простота на свете
существует
Благородство тоже
существует
И уродство тоже
существует
И нужда на свете
существует
И вражда на свете
существует
И раздумье тоже
существует
И безумье тоже
существует
И над всем над тем что
существует
Пошлость беспредельно
торжествует
-----
МАРСИАНКИТЕ СА ИЗУМИТЕЛНИ
Марсианките са изумителни
обаятелни
внимателни
Тялото им
е направено от особен материал
гайки
болтове
Никелирани
крака
с необикновена красота
Гърдите
са емайлирани
Отклоненията от нормата
са две
1. Главата им
е във форма на бутилка
2. Половият орган
е на тила им
МАРСИАНКИ ИЗУМИТЕЛЬНЫ
Марсианки изумительны
Обаятельны
Предупредительны
Тело
Сделано из особого материала
Гайки
Болты
Никелированы
Ноги
Необыкновенной красоты
Груди
Эмалированы
Отклонений от нормы
Два
1. Голова
В форме бутылки
2. Половой орган
Находится на затылке
---------------------------------------------
Игор Чернухин
Руският поет и писател Игор Чернухин (Игорь Андреевич Чернухин) е роден на 8 февруари 1930 г. в с. Томаровка, Белгородска област. Първите си стихотворения пише през 1941 г. През 1948 г. става студент в Харковския юридически институт, но през 1950 г. е осъден по политически мотиви и е затворен в джезказганските лагери на Гулаг в Казахстан. През 1956 г. е освободен и реабилитиран. Първите му публикувани стихове са във в. „Белгородская правда” през 1957 г. Публикува поезия във вестници, списания, алманаси и сборници като „Новый мир”, „Наш современник”, „Юность”, „Молодая гвардия”, „Светоч”, „Москва”, „Славянин”, „Роман-журнал XXI век”, „Подъём”, „Звонница”, „Литературная Россия”, „Литературная газета” и др. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1967 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1964 г.), основател (1964 г.) и отговорен секретар (1970-1972 г., 1980-1987 г.) на белгородския областен отдел на Съюза на писателите на РСФСР. От 1975 до 1990 г. ръководи литературното студио „Современник”. Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Автор е на над 20 стихосбирки, сред които „Лицом к свету” (1960 г.), „Верность” (1963 г.), „Горизонт” (1965 г.), „Признание” (1968 г.), „Берег памяти” (1976 г.), „Дни” (1978 г.), „Тёплый снег” (1982 г.), „Поющая ветка” (1987 г.), „Трава под снегом” (1990 г.), „Бел-город” (1992 г.), „Полнолуние” (1994 г.), „Поздний дождь” (1994 г.), „Земное время” (1999 г.), „Третье поле” (2003 г.), „Мозаика века” (2003 г.), „Стихотворения, баллады, поэмы” (2003 г.), „Проверка. Застыли курсантские роты” (2005 г.), „Город надежды” (2006 г.), „Долина” (2009 г.), „Запах огня” (2014 г.), книгата с мемоарна проза „Между прошлым и будущим” (1912 г.) и др. Умира на 28 април 2017 г. в Белгород.
АХ, РОДИНО, РОДИНО
Родино, родино! Ах, степи и чуки...
Ти цяла си в болка, търпение, мъка.
Ти цяла си в мрачен селяшки покров,
ти цяла в печал си и в първа любов.
А щастие, радост – нима са ни чужди?
Нима саможертвата ни е ненужна?
Не е ли тях руската кръв приласкала –
кръвта на момчета червени и бяли?
За руското щастие в Сталинград ля се
войнишка кръв, флаг за родина прекрасна,
за Боже добро и спасена любов
причастие взехме по пътя суров.
Но щастие, радост... – къде са и колко,
пред нас са, мираж са, сърдечна са болка.
...Родино, родино – ах, храм и покров,
без щастие можеш, но не без любов.
АХ, РОДИНА, РОДИНА
Ах, Родина, Родина! – Степи да горы...
Ты вся из страданий, терпенья и горя.
Ты вся из угрюмой крестьянской крови,
Ты вся из печали, из первой любви.
А счастье, а радость нам что же – чужие?
Неужто зря жизни за них положили?
Неужто их русская кровь не пригрела –
Кровь мальчиков красных, кровь мальчиков белых?
За русское счастье лилась в Сталинграде
Солдатская кровь ради Родины, ради
Спасенной любви и Господня добра,
К которым мы все причастились вчера.
Но счастье, но радость... пока что не боле,
Чем даль да мираж, да сердечные боли,
... Ах, Родина, Родина – храм на крови,
Где можно без счастья, нельзя без любви.
2008 г.
---------------------------------------------
Иля Бокщейн
Руският поет, есеист, художник и преводач Иля Бокщейн (Илья Вениаминович Бокштейн) е роден на 11 март 1937 г. в Москва. Учи в Института по култура. През 1961 г. е осъден за антисъветска пропаганда и до 1966 г. е затворен в лагерите Дубровлаг-17 и Потма в Мордовия. През 1972 г. емигрира в Израел. Превежда немски поети. Публикува поезия в руски самиздатски издания и в списания като „Время и Мы”, „22”, „Алеф”, „Двоеточие” и „Новое литературное обозрение”, в чуждестранни антологии като „У голубой лагуны”, „Мулета”, „Антология русской поэзии 20-го века”, „Поэт – Поэту”, „Оксфордская” и „Гнозис” и във всички периодични литературни издания в Израел. Автор е на стихосбирката „Блики волны” (1986 г.). Голяма част от творческия му архив е изгубена. Умира на 18 октомври 1999 г. в Яфа, квартал на Тел Авив в Израел.
А МОЖЕ БИ ЖИВОТЪТ МИ Е ГРЕШКА
А може би животът ми е грешка?
Чия? Природна? На душа надменна дъх?
На изобилието плод, забежка
на слънцето в изгарящ слънчев връх?
И сякаш чувам зов зловещ, потаен:
„Ти земна грешка си. Върви отвъд!”
„Къде да ида?”
В нощ безкрайна вае
скала-самоубийца моя път.
А МОЖЕТ БЫТЬ, И ЖИЗНЬ МОЯ ОШИБКА
А может быть, и жизнь моя ошибка?..
Но чья? Природы иль надмысленной души?
А может, рождена она избытком
Сожженных солнцем солнечных вершин?
И словно зов, зловещий и затайный:
„Ты на земле ошибка. Уходи!” –
„Куда уйти?”
Горит в ночи бескрайней
Утес-самоубийца на пути.
---------------------------------------------
Иля Громогласов
Руският поет, богослов и учен Иля Громогласов (Илья Михайлович Громогласов) е роден на 19 юли 1869 г. в с. Ермиш, Тамбовска губерния. Завършва Тамбовската семинария (1889 г.), Московската духовна академия (1893 г.) и юридическия факултет при Московския университет (1914 г.). Преподава в духовната академия и в различни висши учебни заведения църковно право, руска словесност, английски език и история (1895-1911 г.), професор (от 1909 г.), работи към учебния инспекторат (1909-1916 г.) и към Московската градска управа (1912-1916 г.). Магистър по богословие (1908 г.), кандидат на юридическите науки (1914 г.), магистър по църковно право към Московския университет (1916 г.), член на Висшия църковен съвет (1917 г.). Владее писмено и говоримо 12 езика. Автор е на над 70 обзорни и енциклопедични статии. През 1921 г. е ръкоположен за дякон, а през 1922 г. получава сан протойерей. През 1922 г. е арестуван за първи път, през 1925 г. е осъден и заточен за три години в Сургут. На 2 декември 1937 г. е осъден от т.нар. тройка на НКВД с обвинения за контрареволюционна агитация и на 4 декември 1937 г. е разстрелян в гр. Калинин, сега Твер. През 1999 г. е канонизиран от Православната църква за свети новомъченик.
ХРИСТОС СЕ РАЖДА
Христос се ражда. Преклони
пред Него ти душа смирена,
обричай земните си дни
на Властелина в таз вселена.
Христос се ражда. Своя сън
като пастир в тъма среднощна
ти спри, иди при Него вън –
агнец безгрешен непорочен.
Христос се ражда. Ти сведи
в нозете Му душица мирна
като премъдрите деди
със злато и тамян, и миро.
Христос се ражда. В мир живей,
смирявай грижа и тревога,
всевишния възпявай, пей
хвалебственото „Слава Богу”.
ХРИСТОС РОЖДАЕТСЯ
Христос рождается. Пред Ним
Склонись душою умиленной
И в Том, кто ангелами чтим,
Почти Властителя Вселенной.
Христос рождается. Свой сон,
Как пастухи во тьме полночной
Прервав, иди туда, где Он
Лежит, как Агнец непорочный.
Христос рождается. К стопам
Его склонись душою мирной,
Подобно древним мудрецам,
Со златом, ладаном и смирной.
Христос рождается. Души
Смирив заботу и тревогу,
Ему воспеть ты поспеши
Хваленье „Слава в вышних Богу”.
---------------------------------------------
Клавдия Черкашина
Руската поетеса Клавдия Черкашина (Клавдия Лукьяновна Черкашина) е родена през 1925 г. в Белорусия. През 1942 г., по време на фашистката окупация през Втората световна война, баща й е убит от немците като ятак на партизаните и тя е изпратена в лагер за военопленници в Щутгарт, а през 1943 г. е затворена в концлагера Равенсбрюк. След войната учи в Минския институт за физкултура и спорт. През 1949 г. в Минск е осъдена на 10 години с обвинение, че е американска шпионка, и е изпратена в лагери на ГУЛАГ в Игарк и Норилск. Освободена е през 1954 г., а през 1974 г. е реабилитирана. Известно време работи в Норилския драматичен театър. Рядко публикува стихове в периодичния печат, няма издадена стихосбирка. От 1976 г. живее в Тулска област.
ПРИПОМНЯМ СИ ПАМЕТНА ПЕСЕН ЕДНА
Припомням си паметна песен една:
„Сърцето затупка тревожно...”,
любима единствена родна страна,
без теб да живеем не можем.
Застигна ни робската участ сред плен:
труд тежък, обиди и зверства...
С ненавист в душите си да пометем
фашистките изроди мерзки.
Фашистите сринаха детство и дом,
убиха сестри, майки, братя.
О, с огън и жупел на Дойчланд погром
проклятия нека изпрати!
В полята ни китни войната димя,
села и градчета обиди;
красива любима свещена земя,
нима няма пак да те видим?
Ний гинем и мрем от жестока тъга,
но вярваме, чувстваме, знаем:
народът победно се вдига сега –
победата страстно желаем!
МНЕ ВСПОМНИЛАСЬ СЛАВНАЯ ПЕСНЯ ОДНА
Мне вспомнилась славная песня одна,
„И сердце забилось тревожно”,
Любимая наша, родная страна,
Нам жить без тебя невозможно.
О, как надоела нам рабская жизнь:
Труд тяжкий, одни оскорбленья...
Мы так ненавидим германский фашизм,
И рабство, и плен униженья.
Фашисты сожгли наше детство и дом,
Убили сестер, мам и братьев.
Так пусть же пылает и Дойчланд огнем
Побольше ей бомб и проклятий!
Далеко раздольные наши поля,
Деревни, поселки и села,
Неужто, священная наша земля,
Тебя не увидеть нам боле?
Мы гибнем и мрем от тоски и работ,
Но верим мы, чувствуем, знаем:
В войне победит наш советский народ
И страстно Победы желаем!
1942 г.
---------------------------------------------
Константин Болшаков
Руският поет и писател Константин Болшаков (Константин Аристархович Большаков) е роден на 14/26 май 1895 г. в Москва. Пише стихове от 14-годишна възраст, първата си поетична книга издава на 16-годишна възраст. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1913 г.), завършва Николаевското кавалерийско училище (1916 г.). Воюва в редовете на Червената армия (от 1918 г.), в края на Гражданската война е военен комендант на Севастопол. Поетичният му натюрел се свързва с литературните течения егофутуризъм и кубофутуризъм. Публикува поезия в списания и алманаси като „Новый журнал для всех”, „Новый сатирикон”, „Мир женщины”, „Дохлая луна”, „Весеннее контрагентство муз”, „Московские мастера”, „Пета”, „Второй сборник Центрифуги”, „Крематорий здравомыслия” и др. Приет е за член на Съюза на съветските писатели. Автор е на стихосбирките „Мозаика” (1911 г.), „Le futur” (1913 г.), „Сердце в перчатке” (1913 г.), „Поэма событий” (1916 г.), „Королева мод” (1916 г.), „Солнце на излете” (1916 г.), на книгите с повести и романи „Судьба случайностей” (1927 г.), „Путь прокаженных” (1927 г.), „Сгоночь” (1927 г.), „Голый факт” (1927 г.), „Собрание сочинений Большакова” (1928 г.), „Бегство пленных, или История страданий и гибели поручика Тенгинского пехотного полка Михаила Лермонтова” (1929 г.), „Маршал сто пятого дня” (приживе е издадена само първата част на трилогията – „Построение фаланги”, 1936 г.) и др. През септември 1937 г. е арестуван с обвинения за антидържавни изказвания и на 21 април 1938 г. е разстрелян. През 1956 г. е реабилитиран посмъртно.
ВЕЧЕР
На Ю. А. Егерт
В твоите длани, безмълвно сърце, тази вечер отдавам.
С морна походка трамваят към залезен запад
гъвкава шия в дъга не възнася с печално упорство.
Свойта уста под дъгата фенер белоснежно озъбва.
Вечер – наконтил се франт в не-небрежно измачкана шапка –
броди лениво сама по притихналите тротоари,
лятото, сякаш безценен часовник е, тихо тиктака
през строгия джоб на жилетката. Вечер сред твоите длани,
безмълвно сърце.
ВЕЧЕР
Ю. А. Эгерту
Вечер в ладони тебе отдаю я, безмолвное сердце.
Шагом усталых трамвай на пылающий запад
Гибкую шею дуги не возносит с печальным упорством.
Рты дуговых фонарей белоснежно оскалили зубы.
Вечер – изысканный франт в не небрежно помятой панаме
Бродит лениво один по притихшим тревожно панелям,
Лето, как тонкий брегет, у него тихо тикает в строгом
Кармане жилета. Я отдаю тебе вечер в ладони,
Безмолвное сердце.
1914 г.
-----
ФАБРИЧНИ КОМИНИ
Фабрични комини прах въглищна ронят си
на мойте ресници с униния бархетни,
бавно замрежват злобните погледи,
в мрачни простори сърдито храчейки.
Пияната пара пробива врати паянтови
и стиска стоманени сиви бицепси.
Ювелирите правят часовниците старателно.
Хилядоговорни фабрики с глъч са обсипани,
пред входа ни мига засраменото електричество
и кокетничи с мръсния ден, преумора отчитайки.
Денонощна аудиенция при нейно величество,
най-великолепната от великолепните Медичи.
ТРУБАМИ ФАБРИК
Трубами фабрик из угольной копоти
На моих ресницах грусть черного бархата
Взоры из злобы медленно штопает,
В серое небо сердито харкая.
Пьянеющий пар, прорывая двери пропрелые,
Сжал бело-серые стальные бицепсы.
Ювелиры часы кропотливые делают.
Тысячеговорной фабрики говоры высыпьтесь
Мигая, сконфузилось у ворот электричество,
Усталостью с серым днем прококетничав.
Целые сутки аудиенция у ее величества,
Великолепнейшей из великолепных Медичей.
1913 г.
---------------------------------------------
Лазар Шерешевский
Руският поет и преводач Лазар Шерешевски (Лазарь Вениаминович Шерешевский) е роден на 5 януари 1926 г. в Киев. Първите му поетични публикации са от 1941 г. През Великата отечествена война от 1943 г. е на фронта в гвардейски минометни части. През 1944 г. е осъден с обвинения за антисъветска агитация и до 1949 г. е в Бескудниковския лагер на Гулаг, след което до 1952 г. е на принудителна работа на строителни обекти и в служба за „концертно обслужване на затворници”. Завършва историко-филологическия факултет на Горкиевския държавен унишверситет (1958 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1966 г.). Работи като журналист в гр. Горки, а от 1971 г. в Москва. Преводач и съставител е на „Антология осетинской поэзии” (1984 г.). Автор е на книги с поезия и преводна поезия, сред които стихосбирките „Дороги дальние” (1958 г.), „Доверие” (1966 г.), „Созвездие весов” (1969 г.), „Преломление” (1993 г.), „Да, и я прошагал войной” (1995 г.), „Перемещенье сроков” (1996 г.), „Уходить налегке” (2003 г.) и др. Умира на 15 януари 2008 г. в Москва.
НЕ ЗАТОВА, ЧЕ ЕСЕН ЛИСТИ БРУЛИ
Не затова, че есен листи брули,
не затова, че приближават бури,
не затова, че кратък ден и вял,
стартирал в облачното утро, ето,
подобно на излитаща ракета
след степен нова степен е отвял,
а затова, че, без топлик родена,
душа прозрачна и опустошена
като река, покрита с лед и мрак,
не мие, не пои, не оросява,
въпроси само тягостно задава:
– А после как?
НЕ ПОТОМУ, ЧТО ЛИСТЬЯ ОБЛЕТЕЛИ
Не потому, что листья облетели,
Не потому, что близятся метели,
Не потому, что краткий хмурый день,
Отстартовав на пасмурном рассвете,
Подобно улетающей ракете
Теряет за ступенькою ступень, –
А потому, что, теплоты не зная,
Душа опустошённая, сквозная,
Как речка, затянувшаяся льдом,
Не моет, не поит, не орошает,
А лишь себя тревожно вопрошает:
– А что потом?
-----
СИБИР
Не ме преследва прилепът вампир
на още непризнати произволи –
аз този път отивам към Сибир
по собствената си свободна воля.
С паспорт редовен и билет с цена,
без люти бури и на вълци воя
и без да чука моята вина
чукът на вологодските конвои.
Ти помниш ли? Не прошка, търсим мир,
но как обидата да сдъвчем ние,
да пишем „Руска е земя Сибир!”
в стените на етапните килии.
Загивахме в дъжда и от студа
над Об, край Индигирка, сред Колима
и на гробовете ни – не звезда,
а трепетликов кол с дъска за име.
Аз сталинските статуи бих смлял
и в мартенови пещи от боклука
метален нов бих обелиск излял –
за слава на безславието тука!
СИБИРЬ
Меня не гонит чёрный нетопырь
В ещё не заклеймённом произволе, –
На этот раз отправлюсь я в Сибирь
По самой вольной, самой доброй воле.
В порядке паспорт и билет в цене,
И вьюга не лютует, волком воя,
И не стучат по крыше и спине
Кувалды вологодского конвоя.
Ты помнишь? О прощенье не моля,
Но справиться с обидою не в силах,
„Сибирь ведь тоже русская земля!” –
Писали мы на стенках пересылок.
Мы гибли и в дожди, и в холода
Над Обью, Колымою, Индигиркой,
И на могилах наших – не звезда,
А кол осиновый с фанерной биркой.
Я сталинские статуи бы вдрызг
Разбил, – и, лом в мартенах переплавя,
Из этого б металла обелиск
Воздвиг во славу нашего бесславья!
1959 г.
---------------------------------------------
Лев Гроссе
Руският поет и философ Лев Гросе (Лев Викторович Гроссе) е роден на 15 юни 1906 г. в гр. Йокохама, Япония. На младини живее в Китай, където баща му е генерален консул в Шанхай. Завършва руската гимназия в Харбин (1924 г.). Членува в литературния кръг „Понедельник”, организира религиозно-философски кръжоци, през 1939 г. е председател на литературното обединение в Шанхай. Работи като преводач, от 1939 г. е редактор и издател на сп. „Муза”, от 1925 до 1940 г. е редактор на сп. „Путь”. През 20-те и 30-те г. живее няколко години във Франция и Германия, като учи бактериология и философия в Сорбоната в Париж (до 1925 г.) и в Берлинския университет (1926 г.). Знае отлично руски, английски, френски, немски и китайски език. Публикува поезия и есеистика в китайски, европейски и американски емигрантски списания и алманаси като „Понедельник”, „Рубеж”, „Наш путь”, „Посох”, „Врата”, „Русская жизнь”, „Возрождение”, „Русские записки”, „Земля Колумба” и др. Автор е на стихосбирките „Мысли сердца, т. 1” (1925 г.), „Новое человечество” (1925 г.), „Мысли сердца, т. 2” (1926 г.), „Грехопадение” (1926 г.), „Видение” (1926 г.), „Песня жизни” (1926 г.), „Кремль” (1926 г.), „Альфа-омега. Завет пола” (1926 г.), „Вечное знание” (1927 г.), „Пророк” (1928 г.), „Мысли сердца, т. 3” (1929 г.), „Башня Вавилона” (1929 г.), „Крест поэта” (1930 г.), „Я, вы и он” (роман в стихове, 1930 г.), „Сердца мирам” (1931 г.), „Мертвая смерть” (1932 г.), „Апокалипсис пола” (1937 г.), и „Она” (1939 г.). През 1948 г. отива в СССР, където е арестуван и затворен. Умира в лагер на ГУЛАГ, вероятно през 1950 г.
ТИ – МЛАДА, СТРОЙНА СИ КАТО ЕЛХА
Ти – млада, стройна си като елха,
ти – сякаш буреносен облак страшен,
ликувай, о, Русия свята, наша
родино, на дедите ни с дъха.
Кой ще посмее с теб да се сражава?
Кой не почита твойте висини,
на мислите ти мъдри дълбини,
кой с красотата ти ще се сравнява?
И пак, и пак, Велика, съм готов,
стремително към теб мечтата литва,
към теб душата ми с една молитва,
живот, съдба и вяра, и любов!
ТЫ – ЮНАЯ, ТЫ – СТРОЙНАЯ, КАК ЕЛЬ
Ты – юная, ты – стройная, как ель,
Ты – грозная, как туча громовая,
Ликуй, о Русь, о Родина святая,
Моих отцов родная колыбель.
О, кто с Тобой осмелится сразиться?
Души Твоей кто снизит вышину,
Кто дум Твоих измерит глубину,
С красой Твоей, скажи мне, – кто сравнится?
Великая, к Тебе все вновь и вновь
Мечты моей невольное стремленье,
Тебе одной души моей моленье,
И жизнь, и крест, и вера, и любовь!
---------------------------------------------
Лев Гумильов
Руският историк, географ, писател, поет, публицист и преводач Лев Гумильов (Лев Николаевич Гумилёв) е роден на 18 септември/1 октомври 1912 г. в Царско село до Санкт Петербург. Син е на поетите Анна Ахматова и Николай Гумильов. Многократно е арестуван и в различни периоди прекарва над 15 години в лагерите на ГУЛАГ в Норилск, Казахстан, Алтай и Сибир. Като доброволец в Червената армия участва в завземането на Берлин. Завършва историческия факултет на Ленинградския държавен университет (1946 г.). Работи в Етнографския музей на народите на СССР (1949 г.), а след реабилитирането му в Държавния ермитаж (1956-1962 г.) и Научноизследователския институт по география (1962-1987 г.). Доктор е на историческите науки (1961 г.) и доктор на географските науки (1974 г.). Изследва историографията на хуните, тюрките и степните народи. Превежда поезия от персийски език. Автор е на научни трудове в областта на етнологията, археологията и изтокознанието като „История народа Хунну” (1960 г.), „Открытие Хазарии” (1966 г.), „Древние тюрки” (1967 г.), „Поиски вымышленного царства” (1970 г.), „Хунну в Китае” (1974 г.), „Етногенез и биосфера Земли” (1979 г.), „Древняя Русь и Великая степь” (1989 г.), „Тысячелетие вокруг Каспия” (1990 г.), „От Руси к России” (1992 г.), „Конец и вновь начало” (1992 г.) и др. През живота си има публикувани само две поеми и няколко стихотворения в малотиражни издания. Поетическото му наследство е малко познато, голяма част от творбите му са изгубени. В края на живота си прави опит да възстанови стиховете си, но не успява да ги издаде. Умира на 15 юни 1992 г. в Санкт Петербург. Негово стихотворение е включено в антологията „Строфы века”. Някои от стиховете и есетата му са включени в книгата „Чтобы свеча не погасла” (2003 г.).
В СЛОВАТА ЧУЖДИ КРИЕ СЕ ПРОСТРАНСТВО
В словата чужди крие се пространство
на чужди грехове, геройства, страст,
измени и упорно постоянство
на упоритите предци, от нас
невиждано. Вековното махало
като сърце в сърцето удря мен.
Животи чужди, чужди смърти вяло
живеят в чужди думи на чужд ден.
Живеят те, но не при нас обратно,
там, гдето ги откри и взе смъртта,
макар че в книги вехти, непонятни
са гневните им, страшните лета.
Живеят те и древна кръв припомнят,
пролята и изтляла без предел,
в съня на доверчивите потомци.
С вретеното съдбата ни преде
в един десен, но разговор вековен
като сърце в сърцето ми звъни.
Аз с две сърца съм и смъртта е спомен,
живея в чужди думи в чужди дни.
В ЧУЖИХ СЛОВАХ СКРЫВАЕТСЯ ПРОСТРАНСТВО
В чужих словах скрывается пространство:
Чужих грехов и подвигов чреда,
Измены и глухое постоянство
Упрямых предков, нами никогда
Невиданное. Маятник столетий
Как сердце бьётся в сердце у меня.
Чужие жизни и чужие смерти
Живут в чужих словах чужого дня.
Они живут, не возвратясь обратно
Туда, где смерть нашла их и взяла,
Хоть в книгах полустёрты и невнятны
Их гневные, их страшные дела.
Они живут, туманя древней кровью
Пролитой и истлевшею давно
Доверчивых потомков изголовья.
Нас всех прядёт судьбы веретено
В один узор, но разговор столетий
Звучит как сердце, в сердце у меня.
Так я двусердый, я не встречу смерти
Живя в чужих словах, чужого дня.
1936 г.
---------------------------------------------
Леонид Трус
Руският поет Леонид Трус (Леонид Соломонович Трус) е роден на 19 ноември 1928 г. в гр. Орша, Белорусия. След Втората световна война учи в Уралския политехнически институт в Свердловск. Като студент в пети курс през 1952 г. е арестуван със скалъпено обвинение, че подготвя атентат срещу Сталин и е осъден на смърт. Присъдата е заменена с 25 години лишаване от свобода и е затворен в лагери на ГУЛАГ в Красноярск, Норилск и Кайеркан, където след заболяване му отразват единия крак. След амнистията от 1956 г. е освободен, а през 1961 г. е реабилитиран. Завършва следването си и работи като инженер в Челябинския металургичен завод (1957-1962 г.), в научноизследователски институт в Пенза (1962-1968 г.), в научни институти в Новосибирск (1969-1975 г.) и като асистент в катедра социология при Новосибирския държавен университет (от 1988 г.). Защитава дисертация по моделиране на регионалните миграции на населението (1979 г.), кандидат на географските науки (1980 г.). Един от ръководителите е на литературната група „Надежда” при пензенското отделение на Съюза на писателите на РСФСР. Учредител е на новосибирската секция на движение „Мемориал” (1988 г.) и е председател на координационния съвет на движението (от 1991 г.). От 2008 г. живее в Израел. Рядко публикува поезия, няма издадена стихосбирка. Има няколко изобретения, редактор е на книги с историография на лагерите на ГУЛАГ, автор е на 47 научни монографии и на мемоарния труд „Трудно только первые десять лет” (2009 г., публикация в интернет). Умира на 24 май 2013 г. в гр. Нахария, Израел.
СРЕЩАМ Я АЗ СЛУЧАЙНО
Срещам я аз случайно, в сърцето отново пламват
надежда и отчаяние – как да постъпя, знам ли.
Казвам небрежно „Здрасти!” и поглед към нея вързвам.
Тя безучастно изтласква таз показна контешка дързост.
Писка след нея вратата. В пръстите стискам цигара.
Всичко ли е безвъзвратно при непоносимост стара?
ВСТРЕТИЛ ЕЕ СЛУЧАЙНО
Встретил ее случайно, и снова вспыхнули в сердце
Надежда и отчаянье, и – не на что опереться.
Пытаюсь – небрежно: „Здравствуй…” Не отвести взгляда!
Мне никогда не дастся пижонская эта бравада.
Дверь магазина взвизгнула. В пальцах дрожит сигарета.
Неужто это пожизненно – невыносимость эта?
1966 г.
-----
ДОБРИТЕ ДЕЛА
Побързайте с добрите си дела.
И радостта, в съдбата ви била,
и горестта след жарката беда,
и всичко за раздор и за хвала,
трохички от добро, преграда зла... –
вий претворявайте в добри дела...
ДОБРЫЕ ДЕЛА
Спешите делать добрые дела.
Все радости, что вам судьба дала,
Все беды, вас сжигавшие дотла,
Все то, чем жизнь мила и немила,
Добра крупицы и завалы зла –
Всё переплавьте в добрые дела.
---------------------------------------------
Леонид Чертков
Руският поет, писател, литературовед и преводач Леонид Чертков (Леонид Натанович Чертков) е роден на 14 декември 1933 г. в Москва. Учи в Московския библиотекарски институт (1952-1956 г.), завършва Ленинградския педагогически институт (1968 г.). През 1954 г. добива популярност поемата му „Итоги”. От 1953 до 1956 г. е лидер на неформалното литературно обединение „Мансарда”. През 1957 г. е осъден „за антисъветска агитация” и е затворен за 5 години в лагера Дубравлаг в Мордовия. Участва в самиздатски издания, подготвя самиздатските алманаси „Троя” и „Пятиречие”. След 1962 г. работи в Библиотеката за обществени науки в Москва. Занимава се с история на руската литература, подготвя статии за „Краткая литературная энциклопедия”, „Лермонтовская энциклопедия” и др. издания. Превежда английска и американска поезия. През 1974 г. емигрира във Франция. До 1985 г. преподава руски език и литература в университетите в Тулуза и Кьолн, след 1980 г. работи в Института по славистика при Кьолнския университет. Публикува поезия и проза в издания като „Ковчег”, „Континент”, „Гнозис”, „Вестник РХД”, „Русская мысль”, „Новое литературное обозрение”, „Зеркало”, „Новый мир” и др. негови стихове са включени в антологиите „Поиски правды. Опозиционные стихи советских поэтов”, „Антология Гнозиса”, „Поэзия второй половины XX века”, „Антология самиздата”, „Самиздат Ленинграда”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Автор е на стихосбирките „Нерастанкино” (самиздат, 1962 г.), „Огнепарк” (1987 г.) и „Смальта” (1997 г.). Умира на 28 юни 2000 г. в гр. Кьолн, Германия.
ТУЙ Е ВСИЧКО
Туй е всичко. Последната нощ си отива,
аз свободен съм още, макар без пари.
Разговарям за кино, за времето сиво,
вчера своите лични книжа изгорих.
Вярвам в себе си. Имам нахалство достатъчно
прокурора ехидно да гледам в очи,
няма милост да моля от тез заседатели,
твърдост в мойте последни слова ще звучи.
Все едно е. Летаргия ме е обзела,
не очаквам пощада, надежда не знам:
Беше циганката на дланта ми прочела
концентрационните лагери там.
Как са другите? Някой чете в тъмнината.
Този крачи и пуши, тя също не спи.
И какво да гадая в живота превратен.
Може би до прозореца всеки търпи.
И навярно малцина очакват промени.
И подпухва от синьото изтокът чист,
и съзирам как нейде невзрачен военен
в мойта папка подшива последния лист.
ВОТ И ВСЕ
Вот и все. Последняя ночь уходит,
Я еще на свободе, хоть пуст кошелек.
Я могу говорить о кино, о погоде, –
А бумаги свои я вчера еще сжег.
Я уверен в себе. У меня хватит наглости
Прокурору смеяться в глаза,
Я не стану просить заседательской жалости
И найду, что в последнем слове сказать.
Наплевать. Я давно в летаргической зоне,
Мне на что-то надеяться было бы зря:
У меня цыганка прочла на ладони
Концентрационные лагеря.
А другие? Один в потемках читает.
Этот ходит и курит, и так же она.
Да и что там гадать, откуда я знаю.
Может, каждый вот так же стоит у окна.
И никто, наверно, не ждет перемены.
И опять синяком затекает восток,
И я вижу, как незаметный военный
Подшивает мне в папку последний листок.
1955 г.
---------------------------------------------
Лидия Аверянова
Руската поетеса, преводачка, музикант и полиглот Лидия Аверянова (Лидия Ивановна Аверьянова, по мъж Дидерихс) е родена през 1905 г. Пише стихове от 15-годишна, през 1921 г. става член на Петроградския съюз на поетите. Владее над 10 езика, превежда от и на немски, английски, френски, италиански, испански. За кратко е актриса, известно време превежда към „Интурист”, прехранва се с преподаването на частни уроци. Приживе няма издадена книга, въпреки че подготвя ръкописите на пет стихосбирки, сред които „Серебряная рака. Стихи о Петербурге”. Стиховете й се преписват тайно и добиват статут на емигрантска поезия. В края на 30-те години на ХХ в. е арестувана с обвинения за „западен уклон”, предполага се, че е загинала в лагер през 1942 г.
ВЪРНИ ОБРАТНО ДУМИТЕ МИ ТИ
Върни обратно думите ми ти.
Защо са ти хармония и нежност?
Тогава Нева нас ни прелъсти,
голяма бе, прославена и снежна.
Жестоки сметки дните с мен редят,
кръвта в челото тежки бръчки свежда.
Как чудно твойте устни пак горят,
как плахи са момчешките ти вежди.
Но някога, след мъки да деля
слова, когато станеш слаб, аз леко
от твойте морни устни ще сваля
тез думички, които не изрекох.
ОТДАЙ ОБРАТНО МНЕ МОИ СЛОВА
Отдай обратно мне мои слова.
Зачем Тебе высокий строй и нежность? –
Для нас двоих была тогда Нева
Такой большой, прославленной и снежной.
Со мною дни нещадно сводят счет,
Всё тяжелей в висках биенье крови.
Как дивно мне, что так очерчен рот
И так легки мальчишеские брови.
Когда-нибудь, измучившись сперва,
Когда в борьбе Твои ослабнут силы,
Я с губ Твоих сниму все те слова,
Которых я Тебе не говорила.
1932 г.
-----
КАКВО Е СЛЪНЦЕ ГРЕЙНАЛО НАД МЕН
Какво е слънце грейнало над мен,
огнище топло над града ти верен:
изглежда шрифтът кърваво-червен
сред книгите, макар че той е черен.
Виж, таз широка невска светлина
край зимна вада в миг да не засветка.
Добре ми е, нежива съм жена
като двуцветна в книгата винетка:
ще се покрие с прах домът ми лек
и дни ще са ни тихи, ни тревожни,
случайно някога в случаен век
художник тук да ме открие може –
от моя щрих ще бъде удивен,
от линията нежна неотмита,
че вечно с паметна печал са в мен
квадратите на невските гранити.
КАКОЕ СОЛНЦЕ ВСТАЛО, ОЗАРИВ
Какое солнце встало, озарив
Твой город, теплый, словно стенки горна:
Кроваво-красным кажется мне шрифт
В разлете книг, хотя он – просто черный.
Смотри, чтоб то, что начато Невой,
Не обернулось Зимнею Канавкой.
Мне лучше быть не женщиной живой,
А так, двухцветной книжною заставкой:
Чтоб покрывался пылью легкий дом,
Не стали дни ни лучше, ни тревожней,
Чтоб наугад, когда-нибудь, потом,
Меня открыл рассеянный художник –
И удивился тихо, про себя,
Что верен штрих и линия не смыта,
Что, вчерчена, стою навеки я
В больших квадратах невского гранита.
1932 г.
---------------------------------------------
Лидия Чуковская
Руската поетеса, писателка, публицист, литературен критик и мемоарист Лидия Чуковска (Лидия Николаевна Корнейчукова/ Корнеевна Чуковская) е родена на 11/24 март 1907 г. в Санкт Петербург. Някои от творбите си подписва с псевдонима Алексей Углов. През 1924 г. постъпва в Института по история на изкуствата, но през 1926 г. е арестувана по скалъпени обвинения, че е водила антисъветска пропаганда, и е заточена за една година в трудов лагер в гр. Саратов. Завършва Ленинградския университет (1928 г.). Работи като редактор в различни издания и издателства като „Госиздат”, „Детиздат”, „Новый Мир” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1947 г.). През 60-те години поддържа позициите на творци-дисиденти като Йосиф Бродски, Александър Солженицин, Андрей Синявски и др., през 1974 г. е изключена от писателския съюз и до 1989 г. над публикациите в родината й е наложена забрана. Авторка е на книги с поезия, проза, публицистика, спомени и творби за деца, сред които „Ленинград – Одесса” (1928 г.), „Повесть о Тарасе Шевченко” (1930 г.), „На Волге” (1931 г.), „История одного восстания” (1940 г.), „Н. Н. Миклухо-Маклай” (1948 г.), „Декабристы, исследователи Сибири” (1951 г.), „Борис Житков” (1957 г.), „В лаборатории редактора” (1960 г.), „Опустелый дом” (1965 г.), „Спуск под воду” (1972 г.), „По эту сторону смерти” (1978 г.), „Софья Петровна” (1988 г.), „Памяти детства” (1989 г.), „Процесс исключения” (1990 г.), „Открытое слово” (1991 г.), „Сверстнику” (1991 г.), „Стихотворения” (1992 г.) и др. Носителка е на много национални и международни литературни награди. Умира на 7 февруари 1996 г. в Москва.
О, ЗАСЛУШАЙ СЕ, ДРУЖЕ
На Герш Егудин
О, заслушай се, друже, и в тихото ще различиш
грохота на боботеща в нямата шир канонада.
Отдалеч се дочува, че немците влизат в Париж.
В нашта черна непреходна съвест избухват снаряди.
Виждаш – тази световна родина разпъват сред гръм.
Чуваш – юнкерси с вой небесата ни горди разравят.
На площади любими, с които сме често насън,
ние – робите, ние – лъжците, не ще сме наяве.
О ПРИСЛУШАЙСЯ, ДРУГ МОЙ
Гершу Егудину
О прислушайся, друг мой, и ты в тишине различишь
Отдаленное уханье, грохот немой канонады.
Это издали слышится – немцы вступают в Париж.
В черной совести нашей небывшие рвутся снаряды.
Видишь – родину родин они распинают в огне.
Слышишь – „юнкерсам” сдались небесные гордые дали,
Чтобы тех площадей, что любили мы видеть во сне,
Мы – рабы, мы – лжецы никогда наяву не видали.
1940 г.
-----
ТО ВИНАГИ С ТЕБ Е
То винаги с теб е, безизходно щастие броди.
Сред своето пладне и чужда среднощ се таи.
И бие се, диша, стои през беди и несгоди.
Все тъй непристъпно. То с Ленинград гордо стои.
ОНО ВЕДЬ ВСЕГДА С ТОБОЙ
Оно ведь всегда с тобой, твое безысходное счастье.
Его синевою и полночь чужая горит.
И бьется и дышит оно сквозь беду и ненастье.
Оно неприступно. Оно Ленинградом стоит.
1943 г.
---------------------------------------------
Мария Вейнберг
Руската поетеса Мария Вейнберг (Мария Моисеевна Вейнберг) е родена на 27 февруари 1910 г. Завършва факултета по химия при Ленинградския университет, подготвя дисертация, но й забраняват да я защити. Семейството й е репресирано. През 1933 г. е арестувана по скалъпени обвинения и прекарва една година в затвор в Ленинград, през 1937 г. е издирвана от властите, но успява да се спаси от ареста. По време на войната работи към подразделенията за химическа защита на блокадния Ленинград, а през 1942 г. е интернирана в гр. Салехард, Тюменска област. За да избегне политически преследвания, сключва фиктивен брак и променя името си. Работи като преподавател в Института за усъвършенстване на учителите. Умира през 2003 г. в Москва.
ИЗ ПОЕМА
...Заключиха след нас вратата,
един след друг сме, дават знак
и физкултурата ни мята:
въртим ръка, мотаем крак.
Високо сричаме по немски,
надничаме в буквари детски
и лексикон от ругатни
цял том изпълват сиви дни.
Признавам, исках да внушавам
срещу ругателски беди:
„Не тъй, културен ти бъди!”
Но тук да сдържам не успявам
литературния език,
несвикнал със затвор и вик...
Когато следовател длани
пред нея бурно завъртя,
треперейки да я не хване,
прикри в уплаха бузи тя.
Като сърница боязлива
навеждайки глава страхливо,
едва поемаше си дъх,
напрягайки послушно слух,
но, нищо не разбрала, сви се.
Перото й подаде пак
и бързо девата подписа
като отдавна ясен факт:
„Гласях терористичен акт!”
Тоз страшен мъж бе властен много,
за разпити голям талант,
следеше правилата строго,
бе даже мъничко педант.
Решил бе: „Първо ще отложим
часа на разпита, тъй можем
в душата страх да умножим,
а след това ще я лишим
от нейната надежда смела,
сърце ще стиснем, ще сломим,
с концлагер ще я укротим,
но трябва да громим умело,
че арестант, а не глупак,
ще обработим с опит пак!”...
„При белите нали били сте? –
започна разпита-игра.
Смразени чувства, адски мисли –
девицата не го разбра.
„Баща ви, туй за нас е знайно,
в полицията бил е тайно,
прадядо ваш, дворянин стар,
бил много важен господар!”...
„Къде на тайна среща бяхте?
Кога бе Троцки ваш дослук?
Над Сталин вий с кого се смяхте?”
И удря масата с юмрук.
„Концлагерът ли ви привлича?
Туберкулозно сте момиче!
Писма и книги ще ви спра
и в карцера ще ви запра!
И много други наказания
за вражеските ти вини!
Какво? Против ли си? Млъкни!”
А тя мълви в полусъзнание:
„Но аз... на мен... не, никой там...
Не, нищо, нищичко не знам!”...
И не успя „добрият гений”
за разпит метод да смени,
когато девата, сломена,
на съвестта си измени.
Нестореното тя призна си,
подписа, с всичко бе съгласна,
зачака после с поглед вял –
нали той бе й обещал,
че утре вкъщи ще си бъде.
И дни и нощи впива взор
в прокълнат тягостен затвор.
Но вижда се, че я излъга,
той с вятърничав бе език,
да обещава бе велик...
ИЗ ПОЭМЫ
...Ключом замкнули дверь за нами,
Друг перед другом мы стоим
И физкультуру начинаем:
Рукой вертим, ногой стучим.
Читаем громко по-немецки,
В словарь заглядываем детский,
Ругательств новый лексикон
Уже собрали целый том.
Внушать любила я, признаться,
Когда ругался кто-нибудь:
„Не надо так, культурней будь!”
Но здесь и мне не удержаться,
Литературный наш язык
К тюремной прозе не привык...
Когда наш следователь дланью
Пред нею в воздухе вертел,
Отодвигалась с содроганьем,
Чтобы ланит он не задел.
Как лань лесная боязлива,
Склоняя голову пугливо,
Едва переводила ДУХ,
В смущеньи напрягала слух
И ничего не понимала.
Перо он в руки ей вложил
И дева тут же подписала,
Как всем давно известный факт:
„Подготовляла Я теракт”.
Сей грозный муж, по мненью многих,
В допросах проявлял талант,
Держался правил очень строгих,
Был даже чуточку педант.
Он рассуждал: „Сперва отложим
Допроса час, мы тем умножим
Его значенье, наведем
На душу страх, затем кольнем
Надеждой, там недоуменьем,
Измучим сердце, а потом
Грозить концлагерем начнем,
Но надо действовать с уменьем,
Ведь арестант не идиот,
К беде неопытность ведет!”...
„Вы в белой армии служили?”
Так строгий начался допрос.
Все чувства деве изменили,
Был непонятен ей вопрос.
„Отец Ваш, знаем мы прекрасно,
В полиции служил негласно,
А предок Ваш был дворянин
И очень важный господин”...
„Где пропагандой занимались?
Когда Вам Троцкий был знаком?
Над Сталиным Вы с кем смеялись?”
И по столу вдруг кулаком.
„Концлагерь посетить решили?
Туберкулез Ваш позабыли?
Вас передач и книг лишу
И в одиночку посажу!
Найдем еще мы наказанье,
Врагов хотите покрывать?
Что? Возражения? Молчать!!”
И девы слышно бормотанье:
„Ведь я… но мне... да никого,
Не знаю ровно ничего!”...
И не успел наш „добрый гений”
Всех методов употребить,
Как дева, не стерпев мучений,
Решила совесть погубить.
Неправду явную признала,
И, как мы знаем, подписала,
А после воли стала ждать,
Ведь он успел ей обещать,
Что завтра будет на свободе.
С тех пор прошло немало дней
И много тягостных ночей.
Но, видно, по своей природе
Имел он ветреный язык
И обещать хоть что привык...
---------------------------------------------
Марк Собол
Руският поет и писател Марк Собол (Марк Андреевич Соболь) е роден на 4 януари 1918 г. в Москва. През 1933 г. постъпва в режисьорския факултет на Държавния университет за театрални изкуства (ГИТИС). През 1934 г. е осъден по скалъпено обвинение за антисъветска пропаганда и до края на 1936 г. е затворен в лагерите на ГУЛАГ в Потма, след което е интерниран в Устюг, Мариупол, Самарканд и Кимри, където работи като хамалин, дървосекач, телефонист, бюфетчик, общ работник и провинциален актьор. През Великата отечествена война воюва като сапьор за западния, централния и белоруския фронт, участва в битката за Москва, в курската битка и в берлинската военна операция. Първите си стихове публикува във фронтовия печат през 1943 г., а първата му стихосбирка излиза през 1946 г. Член е на съюза на писателитке на СССР (1947 г.). Автор е на книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Короткие ночлеги” (1960 г.), „Песня о двух трубачах” (1967 г.), „Смешное, гневное, печальное” (1974 г.), „Товарищи волшебники” (1976 г.), „Высокие костры” (1980 г.), „Напоминание” (1983 г.), „От вашего собеседника” (1987 г.), „Избранное. Стихи и проза” (1989 г.) и др. Умира на 28 февруари 1999 г. в Москва.
УМИРА ВРЪСТНИКЪТ
Поспри, остани, отложи таз последна пробойна,
Земя, помогни – ти навеки си в дълг неплатим!
Умира връстникът, достойно си тръгва, спокойно,
умира връстникът, не можем да го удържим.
Там няма да има ни звуци, ни вести, ни тайни,
там просто е никъде, никога, ни в рай, ни в ад...
Повярвай ми, щеше да бъде добре да сме заедно,
тъй както равнявахме строя по земния свят.
Къде ще се върна таз загуба аз да оплаквам,
в каква Гетсимания ври предпоследен уют?
Децата и внуците користни хич не очаквам,
от скука глупеещи, там с децибели гърмят.
Ний бяхме под щикове, ала не бяхме смирени,
ний бяхме слепци, но видяхме зари след беди...
Умира връстникът. И цялото ми поколение,
кръстосало морни могъщи ръце на гърди.
Едни неизвестни са, други светци са по право,
пропи се тръбачът и бе претопена медта...
Умира връстникът. Кажете, защо да оставам,
през тъмни прозорци да гледам към цветна следа?
На кой да предам да опази тез спомени дръзки?
Вземи, минувачо, умирам, пази ми ги ти!
А там, в ранината кон розов звънливо препуска,
а синята кърпичка с вятъра волно трепти...
УХОДИТ РОВЕСНИК
Опомнись, останься, помедли хотя бы на кромке,
Земля, помоги, – ты навек в неоплатном долгу!..
Уходит ровесник, достойно уходит, негромко,
уходит ровесник, а я удержать не могу.
Оттуда не будет ни звука, ни строчки, ни вести,
там просто нигде, никогда, ни в аду, ни в раю...
И если по правде, то лучше бы все-таки вместе,
как шли по Земле, как равненье держали в строю.
Куда возвращусь я оплакивать эту потерю,
в какой Гефсимании мой предпоследний уют?
Корыстные дети и внуки, которым не верю,
дурея от скуки людей децибеллами бьют.
Мы шли под штыками, но не было в душах смиренья,
мы были слепые, мы видели свет впереди...
Уходит ровесник. Уходит мое поколенье,
могучие руки устало скрестив на груди.
Иные безвестны, другие записаны в святцы,
но спился трубач, и давно переплавлена медь...
Уходит ровесник. А мне для чего оставаться,
сквозь темные окна цветные мультяшки глядеть?
Кому передам на хранение воспоминанья –
возьмите, прохожий, поскольку я утром умру?
А розовый конь все проносится гулкою ранью,
а синий платочек трепещет флажком на ветру...
---------------------------------------------
Михаил Красилников
Руският поет Михаил Красилников (Михаил Михайлович Красильников) е роден на 9 декември 1933 г. в гр. Орша, Витебска област, Белорусия. Той е един от пионерите на неофициалната руска култура. През 1951 г. постъпва във филологическия факултет на Ленинградския държавен университет, но през 1952 г. е изключен (успява да се възстанови и да завърши журналистика чак през 70-те години). През 1956 г. е осъден за антисъветски лозунги по време на демонстрация и прекарва 4 години в подразделението на ГУЛАГ Дубровлаг в Мордовия. В лагера подготвя и разпространява ръкописните литературни алманаси „Троя” и „Пятиречие”. След освобождаването работи в бюро за пътувания. Съставя пътеводител на Рига. Приживе има само няколко поетични публикации в сп. „Аврора”. Умира на 7 декември 1996 г. в Рига. Негови стихове са включени в антологии и сборници като „Филологическая школа”, „Антология самиздата”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Старшие авторы филологической школы” и др.
РЪЖДИТЕ БЕЛЕЗИТЕ ЩЕ СМЕНЯТ
Ръждите белезите ще сменят,
цвета си риза ще забрави,
огледалата ще забравят свят
и само прах ще отразяват.
В тоз миг, от тежките пророчества потиснат –
аз на майтап ги пророкувах –
той, поусмихнат, ще поиска
да стане и да отпътува.
Но трудно е да изоставиш град,
сред който дълго в плен оставаш,
където трябва, в плач залят,
обикновеното да изразяваш.
Съчувствайки му за тъга –
със загубата на родина сродна –
ще спра, на пясъка сега
аз ще напиша: „Път свободен!”
ОЖОГИ НА ЛИЦЕ ЗАМЕНИТ РЖА
Ожоги на лице заменит ржа,
Истлев, забудет цвет рубаха,
И зеркала забудут отражать,
А станут создавать из праха.
Тогда под тяжестью исполненных пророчеств –
А я пророчил ради смеха –
Он улыбнется и захочет
Собраться сразу и уехать.
Но тяжело покинуть города,
Которые привычней плена,
И там, где надо зарыдать,
Изобразить обыкновенное.
Сочувствуя его тоске –
Сродни одной потере Родины –
Остановлюсь, и на песке
Я напишу: „Проезд свободен”.
1958 г.
---------------------------------------------
Михаил Поздеев
Руският поет Михаил Поздеев (Михаил Александрович Поздеев/ епископ Серафим) е роден през 1883 г. в с. Дебес, Вятска област. Авантюрист и проповедник, обвиняван в разкол на църквата и в мошенически манипулации и възхваляван като чудотворец и душевен изцелител. През 20-те години на ХХ в. е арестуван два пъти и излежава присъди в лагери на ГУЛАГ в Соловецките острови и в Кемеровска област, през 1952 г. е осъден за трети път и с 25-годишна присъда е изпратен в затворите в Средна Азия. През 1956 г. е амнистиран. Умира на 17 май 1971 г. в гр. Бузулук, Оренбургска област. Има предположение, че Михаил Поздеев е великият княз Михаил Романов, брат на император Николай II.
ТИ НЕ ПЕЙ, СЛАВЕЙ МИЛ
Ти не пей, славей мил,
взор в килията впил,
на молитвата ти
не пречи, отлети.
Не до песен е, щом
да забравя реша,
няма прежният стон
да възкръсне в душа.
Дълго в горки следи
безутешен бях, ах,
много скръб и беди
в младини изтърпях.
Не тая вече страх
пред човек и съдба,
таз килия избрах
и молитви редя.
Сам съм, песен не ща,
на небесния свод
виждам много неща,
но не казвам какво.
Дни с беди предстоят,
много зло в този път.
Но с молитва и с кръст
ще изправяме ръст.
Ни пожар, ни потоп,
ни коварство на враг
да сломят твоя свод
няма никога пак.
Литвай, славей, лети,
литвай, славей, лети,
на молитвата ти
не пречи, отлети.
ТЫ НЕ ПОЙ, СОЛОВЕЙ
Ты не пой, соловей,
Против кельи моей,
Ты молитве моей
Не мешай, соловей.
Ах! Зачем напевать,
Что стараюсь забыть,
Что нельзя возвратить
И в душе воскресить.
Я и так много лет
Безутешно страдал,
Много бед и скорбей
С юных лет испытал.
Я теперь не боюсь
Ни судьбы, ни людей,
И о прошлом молюсь
В бедной келье своей.
Одинок, я сижу
И на небо гляжу,
Что я в нём нахожу,
Я про то не скажу.
Много бед впереди,
Много зла на пути.
Но с молитвой, с крестом
Это всё нипочём.
Ни огонь, ни вода,
Ни коварство врага
Не погубят тебя
Никогда, никогда.
Улетай, соловей,
Улетай, соловей,
Ты молитве моей
Не мешай, соловей.
---------------------------------------------
Михаил Спургот
Руският поет Михаил Спургот (Михаил Цезарович Спургот) е роден на 6 ноември 1901 г. в гр. Гродно, Белорусия. Завършва гимназия във Владивосток. Участник е в Гражданската война. През 1921 г. емигрира в Китай. Редактира списанието за хумор, сатира и карикатури „Пимоля” в Харбин (1922-1923 г.) и вестниците „Речь” и „Вечерний телеграф”, през 30-те години е журналист във в. „Шанхайская заря”, издава литературното сп. „Дракон” (1935 г.). Почетен председател е на дружеството за литература и изкуства „Понедельник” (1929 г.), съучредител е на литературното обединение „Восток” (1933 г.), основател и генерален секретар е на творческо обединение на руските литератори, художници и артисти в Китай (1933 г.). Публикува поезия в издания като „Пилюля”, „Вал”, „Рубеж”, „Врата”, „Понедельник”, „Газета-копейка”, „Дальневосточный синий журнал” и др. През 1947 г. се връща в СССР. От 1951 до 1955 г. е затворен в лагерите на ГУЛАГ. След освобождаването му работи в театъра, филхармонията и кукления театър. Автор е на стихосбирките „Гнёт” (1917 г.), „Золотой рог” (1921 г.), „Букволязг гордых” (1923 г.), „Изломы” (1926 г.), „Новый букволязг” (1926 г.), „Экзоты эротики” (1926 г.), „Тени прошлого” (1927 г.), „Тоска непознанная” (1929 г.), „Жёлтая дама” (1930 г.), „Чёрная тетрадь” (1936 г.), „Над кем смеетесь?” (1944 г.) и „Прошлое” (1947 г.). Умира на 30 юли 1993 г. в гр. Советск, Калининградска област.
СЪРЦЕТО НА ЛУ-ШУ
На тротоара прашен край кикота на рикши
в квартал Ню под девойка, която там греши,
захвърлената роза от нея тъпчат всички,
печално аленее, в краката ни лежи.
Красавец строен вчера я взе от магазина
цветарски, бе успешен агент на фирма „Грин”,
в цигарена хартия, усмихнат, с лимузина
откара я в дворец на китайски мандарин.
На заслепяващ прием за чуждестранни лейди
и лордове от странство – на малката Лу-Шу
поднесе тази роза агент на фирма „Трейдинг”,
„За цвете – цвете!” – каза с усмивката на шут.
Ах, кой ли не е срещал трагедии любовни –
минутен поглед само за ревността е плод...
...На Лу-Шу цвете даде и друга лейди погна,
тя в рокля от брокат бе, танцуваха фокстрот.
Захвърли гневно Лу-Шу таз роза на земята,
от залата с коприна на мръсния асфалт,
с крачето й красиво бе стъпкана мечтата,
в сърцето ревността й се претопи в кристал...
СЕРДЦЕ ЛУ-ШУ
На пыльном тротуаре, где рикши зло гогочут
над девушкой, что много в квартале Ню грешит,
там роза под ногами, что сухо ее топчут,
алея лепестками, печальная лежит.
Вчера ее в блестящем цветочном магазине купив,
красавец стройный – агент фирмы „Грин”,
в бумаге папиросной, смеясь, на лимузине,
увез в палаццо, жил где китайский мандарин.
На рауте блестящем, где были только леди
и лорды-иностранцы, – там маленькой Лу-Шу
поднес с поклоном розу агент фирмы „Трэдинг”,
сказав шаблон с усмешкой: „Цветок идет цветку”.
Ах, знает ли кто ужас любовности трагедий –
минутных только взглядов из ревности лучей…
…Отдав цветок – любезен был слишком агент с леди
одной в парчовом платье, фокстрот танцуя с ней.
В порыве гнева нервно швырнула Лу-Шу розу
из шелковой гостиной на улицы асфальт,
и маленькою ножкой растоптала грезу,
сердце переплавив ревностью в хрусталь…
1924 г.
---------------------------------------------
Михаил Теняков
Руският поет, публицист и фотограф Михаил Теняков (Михаил Григорьевич Теняков) е роден на 26 януари 1953 г. в градчето Малаховка, Московска област. Завършил е литературния институт „Максим Горки”. Печата поезия във всички големи литературни и публицистични издания като „Наш современник”, „Москва”, „Молодая гвардия”, „Россияне”, в антологии и алманаси като „Отчее слово” и др. Автор е на стихосбирките „Утренняя земля” (1984 г.), „Глаза” (1990 г.), „Калинов мост” (2004 г.) и „Оберег” и „Душа незакатная”, излезли след смъртта му (2007 г.). Няколко месеца лежи по лъжливо обвинение в затвора (там изстрадва поетичния си цикъл „Арестованный народ”), след което е оправдан, но здравето му сериозно е увредено. Умира на 14 март 2006 г.
НЕ НА МАГАРЕ ГОСПОД – С ТАНКА
Не на магаре Господ – с танка
в нов Вавилон ще връхлети.
В терени, офиси и банки
божествен гняв ще нагнети.
С ужасен вопъл ще се лутат
останките от земна сган,
че няма повече валута
в демократичен роден стан.
Възкръснала е днес Русия
на трънния венец с цветче
и нейната велика сила
без свършване безкрай тече.
НЕ НА ОСЛЕ ГОСПОДЬ – НА ТАНКЕ
Не на осле Господь – на танке
Нагрянет в новый Вавилон.
Притоны, офисы и банки
Во гневе опрокинет он.
И встанет вопль до неба лютый
Останков нечисти земной
О том, что больше нет валюты
и демократии родной.
А есть воскресшая Россия
С цветком тернового венца.
Её же царствию и силе
Не будет края и конца.
-----
РАЗСТРЕЛ
Сън предутринен... Дявол го взел!
Немци водят ме там на разстрел.
Глина. Пясък. Дълбок ров в овраг.
Стреля право в очите ми враг –
изстрел, втори, картечни оси...
Господ май ме с молитви спаси.
Приближи броневик разгневен
и взривява снаряди до мен.
На парчета да ме разпраши...
Аз съм жив. Тъй съдбата реши.
Тъй е писан съдбовният вклад –
на земята да бъда сред ад.
Вража сила взриви динамит
и отекваше гръм страховит.
Фриц контузен без памет примря...
Аз не падам, стоя и стоя.
Няма кръв, рана плът не краси –
по молитви ме Господ спаси.
И над мен прелетя самолет,
хвърли бомба – пак трясък проклет!
Скри се войнство в блиндажа голям,
а войникът – все там е, все там.
Сви шинела с осколки безброй
и заслуша се в бойния вой.
Батальонът щурмува врага,
всеки ствол ме притиска сега.
Продължава безкрайна стрелба...
Пак навярно ме пази съдба.
Каканижат патроните в дим,
но съм аз невредим, невредим...
Щом се будя, облян в ледна пот,
ми се струва, че пазя на пост,
и кого охранявам, не знам,
и не помня аз нищичко там;
канонада от грохот с вой див –
а съм жив, аз все още съм жив...
Тихо мама пристъпва към мен
и докосва ме с взор уморен:
– Успокой се, мой сине... Тръгни
и живота пред теб настигни.
През октомври не падна сред бой,
рози в двора цъфтят, сине мой...
РАССТРЕЛ
Сон предутренний... Чтоб он сгорел!
Меня немцы ведут на расстрел.
Яма вырыта. Глина. Песок.
И стреляют мне прямо в висок –
Раз, другой и ещё десять раз...
По молитвам Господь меня спас.
Подъезжает большая броня,
Разряжает фугасом в меня.
Разнести меня в клочья должно...
Я живой. Значит, так суждено.
Знать, написано так на роду –
На земле быть палимым в аду.
Вражья сила несёт динамит,
Взрыв на всё поле боя гремит.
Без сознанья контуженный фриц...
Я стою и не падаю ниц.
Крови нет, не изранена плоть...
Спас меня по молитвам Господь.
Надо мной пролетел самолёт,
Сбросил бомбу – она как рванёт!
Все попрятались по блиндажам,
А солдат – он всё там же, всё там.
Снял шинельку, осколки стряхнул,
Вслушался в нарастающий гул.
Поднимается весь батальон,
Каждый ствол на меня наведён.
Снова длится и длится пальба...
Да хранит меня, видно, судьба.
Все патроны расстреляны в дым,
Ну а, я невредим, невредим...
Просыпаюсь в холодном поту,
Мнится мне, что стою на посту,
Охраняю не знаю кого
И не помню уже ничего,
Канонады лишь грохот и вой –
Ну а я всё живой, всё живой...
Тихо мама ко мне подойдёт,
Осторожно за плечи возьмёт:
– Успокойся, сыночек... Иди,
У тебя ещё всё впереди.
Не убили тебя в октябре,
Вот и розы цветут на дворе...
---------------------------------------------
Михаил Фроловский
Руският поет, художник и преводач Михаил Фроловски (Михаил Николаевич Фроловский) е роден на 1 април 1895 г. в Петербург. Участник е в Първата световна война, служи в редовете на Червената армия (1919-1921 г.). Завършва Александровския лицей (1916 г.), Московския инженерен институт (1922 г.) и Петроградския богословски институт (1923 г.). Членува в религиозно-философската група Александро¬Невско братство (1922¬1925 г.). Работи като служител и като инженер. През 1925 г. е арестуван и до 1928 г. е изпратен в лагер на ГУЛАГ на Соловецките острови, след което е интерниран в Урал. През 1941 г. отново е осъден и затворен в Карлаг. Превежда стихове на английския поет Уилям Уърдсуърт. Няма издадена стихосбирка, не е публикувал свои стихотворения и преводи в печата. Умира на 12 септември 1943 г. в затвора в Карлаг.
КРЪСТОВЕ
В моретата, където рулят
не води кораб през вълни
и бури канарите брулят,
и в лед сковани са земи,
там, в жар от ледени талази
над ръбест вероломен риф,
морето призрак страшен пази –
три сенки гледат в мрака сив.
Три кръстни сенки неподвижни
сред каменен самотен здрач,
море с неумолими грижи
вековен техен е пазач.
В безпътен пущинак безбожен
ги пази пенест вълнолом
и бели чайки с вик тревожен
в скалите черни нямат дом.
Ала в часа на сетен призив
към тихия безлюден бряг
с вълната на невиждан прилив
ще слеем с трите кръста знак.
От земните недра в лавина
с изплашен людски ням подем
ний, буци осъзната глина,
под рифа ще се съберем.
И влажни стъпки ще разпръснем
по непристъпни стъпала,
и сенките на трите кръста
ще пазят бледата тълпа.
КРЕСТЫ
В морях, где румпель морехода
Не вел ни разу корабля,
Где бьется в камни непогода,
Где в лед закована земля,
Там в пламени зари морозной
Над угловатою скалой
Глядится в море призрак грозный –
Три тени смотрят в мрак ночной.
Три крестных тени недвижимы
Над грудой серых валунов,
И море, страж неумолимый,
Хранит их в сумраке веков.
Хранит в пустыне бездорожной
Их моря пенящийся вал,
И белых чаек крик тревожный
Не оглашает черных скал.
Но в час последнего призыва
К безлюдным, тихим берегам
Волной великого прилива
Мы все сольемся к трем крестам.
Из недр земли, со дна пучины
Немой, испуганной толпой,
Комки проснувшиеся глины,
Мы соберемся под скалой.
На неприступные ступени
Поставим влажную стопу,
И трех крестов большие тени
Накроют бледную толпу.
1926 г.
---------------------------------------------
Николай Гумильов
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Николай Гумильов (Николай Степанович Гумилёв) е роден на 3/15 април 1886 г. в Кронщад. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Тифлисском листке” през 1902 г. През 1906-1907 г. живее в Париж, където изучава живопис, слуша лекции по френска литература в Сорбоната и издава сп. „Сириус”. Пътешества в различни страни на Европа и Африка. През 1912 г. изучава старофренска поезия в историко-филологическия факултет на Петербургския университет. Съиздател е на сп. „Аполлон” (1909 г.) и сп. „Гиперборей” (1912 г.), съосновател е на литературното общество „Цех поэтов” (1911 г.). Доброволец е в Първата световна война, има военни отличия. Член е на Всерусийския съюз на поетите (1920 г.). Автор е на стихосбирките „Горы и ущелья” (в ръкопис, 1901 г.), „Путь конквистадоров” (1905 г.), „Романтические цветы” (1908 г.), „Жемчуга” (1910 г.), „Чужое небо” (1912 г.), „Колчан” (1916 г.), „Костёр” (1918 г.), „Фарфоровый павильон” (1918 г.), „Шатёр” (1921 г.), „Огненный столп” (1921 г.), на 8 пиеси, сред които драматичната приказка „Дитя Аллаха” (1917 г.) и драматичната поема „Гондла” (1917 г.), книги с преводна поезия, литературна критика и др. Създател е и един от водещите руски представители на течението акмеизъм. На 26 август 1921 г. близо до Петроград Гумильов е разстрелян като участник в контрареволюционен заговор. През 1992 г. поетът е реабилитиран.
ДВЕТЕ РОЗИ
Пред портите на рая – дивни
две рози с пищна красота,
но розата на страст е символ,
а земна рожба е страстта.
Едната мило розовее
като девица с нежен свян,
а другата сред пурпур грее,
познала там любовен плам.
На прага мъдър на вселената
така Всевишният реши:
жарта на страстното горене
към райски тайнства приобщи!
ДВЕ РОЗЫ
Перед воротами Эдема
Две розы пышно расцвели,
Но роза – страстности эмблема,
А страстность – детище земли.
Одна так нежно розовеет,
Как дева, милым смущена,
Другая, пурпурная, рдеет,
Огнем любви обожжена.
А обе на Пороге Знанья...
Ужель Всевышний так судил
И тайну страстного сгоранья
К небесным тайнам приобщил!
-----
РАБОТНИКЪТ
Той стои пред нажежени пещи,
невисок е възрастен човек.
В кроткия му поглед се усеща
под клепачи морни бурен век.
Другите работници заспиват,
само той единствено не спи:
все зает куршуми да отлива,
вдън земята да ме потопи.
Свършва, вече поглед не намръщва.
Връща се у тях. Блести луна.
Топла на легло голямо вкъщи
го очаква сънена жена.
Тоз куршум, отлят от него, свири
над разпенената Двина с вой,
тоз куршум гърдите ми намира,
за живота ми пристига той.
И ще падна, смъртно ще надничам
в минали постъпки и слова,
а кръвта ми топла ще се стича
в суха, прашна, смачкана трева.
За живота кратък, тъжен, гузен
Господ ще ми въздаде вовек.
Туй направи в светлосива блуза
невисок и възрастен човек.
РАБОЧИЙ
Он стоит пред раскаленным горном,
Невысокий старый человек.
Взгляд спокойный кажется покорным
От миганья красноватых век.
Все товарищи его заснули,
Только он один еще не спит:
Все он занят отливаньем пули,
Что меня с землею разлучит.
Кончил, и глаза повеселели.
Возвращается. Блестит луна.
Дома ждет его в большой постели
Сонная и теплая жена.
Пуля, им отлитая, просвищет
Над седою, вспененной Двиной,
Пуля, им отлитая, отыщет
Грудь мою, она пришла за мной.
Упаду, смертельно затоскую,
Прошлое увижу наяву,
Кровь ключом захлещет на сухую,
Пыльную и мятую траву.
И Господь воздаст мне полной мерой
За недолгий мой и горький век.
Это сделал в блузе светло-серой
Невысокий старый человек.
-----
ЗАБЛУДЕНИЯТ ТРАМВАЙ
Крачех по улица непозната,
някъде грачеха врани май,
свиреше лютня, гърмяха недрата –
волно летеше към мен трамвай.
Как на стъпалото му аз скочих,
беше загадка дори за мен;
огнена диря след нас се точи
в светлия прилив на странен ден.
Той като буря се втурна към здрача,
в бездна от време се заблуди...
Спрете мотрисата, спрете, водачо,
ватман, обхождаме чужди дни!
Късно е. Може би в друга вселена
ние сме вече, над палми летим,
бродим над Нева, над Нил и Сена,
в мостове три колеса гърмим.
Вози след нас изпитателен поглед,
взрян през стъклото в нашия път,
бедният старец – разбира се, този,
който наскоро загина в Бейрут.
Где съм? Тъй морно е, тъй тревожно
тупка сърцето ми, търси ответ:
„Виждаш ли гара, където ще можем
в Индия дух да откупим с билет?”
Надписи... Буквите кървави стават,
пишат: „Зелено е” – знам, уви,
зеле и лен не предлагат, продават
вместо цвекло само мъртви глави.
В риза червена, с лице като виме
сряза палачът и мойта глава,
тя се търкулна при другите чинно,
падна в сандъка под тях при това.
А до пресечка стои ограда,
сива трева, дом с прозорчета три...
Спрете, водачо, тук спомени страдат,
спрете трамвая и тези игри!
Машенка, тук си живяла и пяла,
моя любима ти тук си била,
где са сега твоят глас, твойто тяло,
как ли, о, как да умреш си могла?
Стенеше в стаята, бе гореща;
плитка напудрил, в двореца гост бях,
с императрицата имах среща,
с теб да се видя след туй не успях.
Доста по-късно разбрах: свободата
чакан светлик е, но тежък товар,
хора и сенки стоят зад вратата
в тоз всепланетен безлик зоопарк.
Вятърът – сладка омръзнала птица,
конник по моста препуска насам –
длани в железни юзди-ръкавици,
святка с копита конят голям.
Крепост вовек православна прославящ,
врязан Исак е над храма свещен,
там ще отслужа молебен за здраве
с Машенка и панихида за мен.
Вечна в сърцето ми мрачна е зима,
трудно се диша, ад е сега...
Машенка моя, не знаех, че има
толкова силни любов и тъга.
ЗАБЛУДИВШИЙСЯ ТРАМВАЙ
Шел я по улице незнакомой
И вдруг услышал вороний грай,
И звоны лютни, и дальние громы, –
Передо мною летел трамвай.
Как я вскочил на его подножку,
Было загадкою для меня,
В воздухе огненную дорожку
Он оставлял и при свете дня.
Мчался он бурей темной, крылатой,
Он заблудился в бездне времен...
Остановите, вагоновожатый,
Остановите сейчас вагон.
Поздно. Уж мы обогнули стену,
Мы проскочили сквозь рощу пальм,
Через Неву, через Нил и Сену
Мы прогремели по трем мостам.
И, промелькнув у оконной рамы,
Бросил нам вслед пытливый взгляд
Нищий старик, – конечно, тот самый,
Что умер в Бейруте год назад.
Где я? Так томно и так тревожно
Сердце мое стучит в ответ:
„Видишь вокзал, на котором можно
В Индию Духа купить билет?”
Вывеска... кровью налитые буквы
Гласят: „Зеленная”, – знаю, тут
Вместо капусты и вместо брюквы
Мертвые головы продают.
В красной рубашке, с лицом как вымя,
Голову срезал палач и мне,
Она лежала вместе с другими
Здесь, в ящике скользком, на самом дне.
А в переулке забор дощатый,
Дом в три окна и серый газон...
Остановите, вагоновожатый,
Остановите сейчас вагон.
Машенька, ты здесь жила и пела,
Мне, жениху, ковер ткала,
Где же теперь твой голос и тело,
Может ли быть, что ты умерла?
Как ты стонала в своей светлице,
Я же с напудренною косой
Шел представляться Императрице
И не увиделся вновь с тобой.
Понял теперь я: наша свобода –
Только оттуда бьющий свет,
Люди и тени стоят у входа
В зоологический сад планет.
И сразу ветер знакомый и сладкий,
И за мостом летит на меня
Всадника длань в железной перчатке
И два копыта его коня.
Верной твердынею православья
Врезан Исакий в вышине,
Там отслужу молебен о здравье
Машеньки и панихиду по мне.
И всё ж навеки сердце угрюмо,
И трудно дышать, и больно жить...
Машенька, я никогда не думал,
Что можно так любить и грустить.
1921 г.
-----
ОТНОВО ЩЕ СИ СПОМНЯТЕ ЗА МЕН
Отново ще си спомняте за мен,
за моя свят вълнуващ, безподобен,
нелеп свят с жар и песни вдъхновен,
между останалите нелъжовен.
Там можех с Вас да бъда, но не бях,
за Вас той беше малко или много,
навярно слаби стихове редях
и непристойно Ви зовях от Бога.
Но всеки път без сили ще сте тук,
ще кажете: „Не смея да си спомням,
нали ме очароваше свят друг
с обикновена груба прелест своя.”
ЕЩЕ НЕ РАЗ ВЫ ВСПОМНИТЕ МЕНЯ
Еще не раз Вы вспомните меня
И весь мой мир, волнующий и странный,
Нелепый мир из песен и огня,
Но меж других единый необманный.
Он мог стать Вашим тоже, и не стал,
Его Вам было мало или много,
Должно быть плохо я стихи писал
И Вас неправедно просил у Бога.
Но каждый раз Вы склонитесь без сил
И скажете: „Я вспоминать не смею,
Ведь мир иной меня обворожил
Простой и грубой прелестью своею”.
1917 г.
-----
ПОЩАДИ МЕ
Пощади ме, не стига ли жалната болка,
отчаяние, срам, изтерзан непокой!
Изоставих съблазни на козни съдбовни,
уморен и покорен, завинаги твой.
Твърде дълго се губехме в тъмните бездни
и вълни-зверове с упоителен гръб
ни въртяха и биха в прегръдки железни
към скалите, където се криеше скръб.
Но сега, сякаш бели коне в сетна битка,
буреносните облаци сплели са стяг.
Ако искаш, ще роним за обща молитва
скърцащ пясък на златния архипелаг.
ПОЩАДИ
Пощади, не довольно ли жалящей боли,
Темной пытки отчаянья, пытки стыда!
Я оставил соблазн роковых своеволий,
Усмиренный, покорный, я твой навсегда.
Слишком долго мы были затеряны в безднах.
Волны-звери, подняв свой мерцающий горб,
Нас крутили и били в объятьях железных
И бросали на скалы, где пряталась скорбь.
Но теперь, словно белые кони от битвы,
Улетают клочки грозовых облаков.
Если хочешь, мы выйдем для общей молитвы
На хрустящий песок золотых островов.
1909 г.
-----
ЩАСТИЕ
Аз с лодка кръжа от червено дърво
и флейтата ми от яспис е.
С вода от коприната махам петно,
а с вино – тревога в сърцето.
А щом плуваш с ладия лека и щом
ти с вино и с мила жена си,
какво още нужно е? Вече съвсем
си с гениите на небето.
СЧАСТЬЕ
Из красного дерева лодка моя,
И флейта моя из яшмы.
Водою выводят пятно на шелку,
Вином – тревогу из сердца.
И если владеешь ты легкой ладьей,
Вином и женщиной милой,
Чего тебе надо еще? Ты во всем
Подобен гениям неба.
1918 г.
-----
ХАЙКУ
Девойка с поглед на газела стана,
виж ти, съпруга на американец,
защо Колумб Америка откри?
ХОККУ
Вот девушка с газельими глазами
Выходит замуж за американца,
Зачем Колумб Америку открыл?
1917 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Аз винаги вървях по пътя на най-голямото съпротивление.
* * *
Всяка любов е първа.
* * *
Победа, слава, подвиг – бледи думи, изгубени сега.
* * *
Боговете като мухи се събраха около жертвоприносителя.
* * *
Като пожар в гората е любовта в съдбата.
* * *
На 18 години всеки прави от себе си приказка.
* * *
Аз, носителят на мисъл велика, не мога, не мога да умра.
* * *
Приятелю мой, прокълнат е този, който се страхува.
* * *
Аз съм вечният брат на пропастите и бурите.
* * *
От всичко казано се вижда, че преводачът на поет трябва да бъде поет, а освен това внимателен изследовател и проникновен критик, който, избирайки най-характерното за всеки автор, си позволява при необходимост да жертва останалото. И той трябва да забрави своята личност, мислейки само за личността на автора.
* * *
Първото, което привлича вниманието на читателя и по всяка вероятност е най-важното, макар и често неосъзнавано основание за създаването на стихотворение – това е мисълта или по-точно образът, защото поетът мисли образно.
* * *
Аз мисля, че в зората на човечеството хората също са живели нервно, творили са, умирали са рано. Трудно ми е да повярвам, че човек, който всеки ден обядва и всяка нощ спи, може да допринесе нещо в съкровищницата на културата на духа. Само пост и бдение, дори да са неволни, пробуждат в човека особени, дремещи преди това сили.
* * *
В тъгата на моята плът, в печалта на сърцето, и в пек, и в студ, в тъмнина и в мрак, във въздишки и плач – напред ще вървя аз!
* * *
Нека на света има сълзи, но на света има битки.
* * *
Смъртта е правдива, а животът мърмори лъжа.
* * *
В литературата няма други закони освен закона за радостното и плодотворно усилие – ето за това трябва винаги да ни напомня името на Теофил Готие. От 1836 г. до 1871 – годината на смъртта му, Готие пише всяка седмица фейлетони за театър, литература и изкуство, отначало в „La Presse”, а после в „Journal Officiel”. И въпреки че тази работа страшно му дотягала и му отнемала време и сили, които можел да използва за писане на стихове, и че той наричал с мъка свободното време десета муза – той се занимавал с нея така грижливо и даже вдъхновено, че фейлетоните му гърмели по цял Париж и на тях, повече отколкото на стиховете и романите, дължал своята популярност приживе.
* * *
Само умореният е достоен да се моли на боговете, само влюбеният – да стъпва по пролетните ливади.
* * *
Мъртвият и спящият приятел си приличат, двамата не познават лицето на смъртта.
* * *
Въпросът за римите много е занимавал поетите: Волтер е изисквал слухови рими, Теодор де Банвил – зрителни, Байрон охотно е римувал собствени имена и е използвал сложни рими, парнасците – богати, Верлен, обратното – приглушени, символистите често прибягват към асонанси. Преводачът следва да си изясни характера на римите на автора и да го спазва.
* * *
В стиховете често се срещат успоредици, повторения – пълни, обърнати, съкратени, точни указания за време или място, цитати, размесени в строфата, и други прийоми на особеното хипнотизиращо въздействие върху читателя. Препоръчва се те да се съхранят грижливо, като се жертва по-малко същественото. Освен това много поети обръщат голямо внимание на смисловото значение на римите.
* * *
Изпратиха нашия полк да огледа дали немците не искат да прережат пътя, а ако да, да им попречим. Работа чисто кавалерийска. Снарядите избухваха все по-близо и по-близо, все по-често и по-често, а ние никак не се безпокояхме и току-що пристигналият да ни отведе офицер каза, че пехотата вече се е оттеглила и обстрелват именно нас. Лицата на войниците веднага просветнаха. За малкия отряд е много ласкателно, когато изразходват за него тежки снаряди.
* * *
За да не измръзнеш, никога не си лягай с шинела, а само се покрий с него.
* * *
Наложи се да вървим право към предполагаемия враг. Аз тръгнах, привеждайки се и очаквайки всяка минута да получа куршум като този, който сам току-що изпратих на несретния немец. И право пред себе си в горичката видях лисица. Пухкавият червеникаво-кафяв звяр грациозно и бавно пълзеше между стволовете. Рядко в живота ми се е случвало да изпитам такава чиста, обикновена и силна радост. Където има лисица, там навярно няма хора. Пътят към нашето отстъпление е свободен.
* * *
Детски мъдро, до болка сладко усещане за собственото незнание – това ни дава неизвестното.
* * *
Само на небето са известни пределите на нашите сили, потомството ще прецени кой колко е укрил.
* * *
Колко сладко е да се живее, колко сладко е да се побеждават морето и момичетата, враговете и словото.
* * *
Звездите се накланяха близко-близко и бяха лъжливи и уверени като очите на девойка, която е съгрешила и иска да скрие своя позор.
* * *
Сърцето ти искаше битка: забрави за смъртта и не се страхувай!
* * *
Всяко направление е влюбено в един или друг творец и епоха. Скъпите гробове свързват хората повече от всичко.
* * *
Аз знам, че са ни дадени любовни нощи и ярки, горещи дни за война.
* * *
Да се боледува – това е такова безобразие, че дори семейството не бива да участва в него.
* * *
Аз смятам, че да се явиш на изпит, след като си се подготвил за него, това е все едно да играеш с белязани карти.
* * *
Бедност на въображението показва онзи, който си представя еволюцията на личността винаги в условията на времето и пространството.
* * *
Този, който е могъл да бъде с теб, вече няма какво да обича на земята.
* * *
Ние, уланите, разговаряхме със сериозните брадати казаци, проявявайки онази изискана любезност, с която се отнасят един към друг кавалеристите от различните части.
* * *
Нито един рицар не се страхува за съдбата на своята дама така, както кавалеристът за безопасността на артилерията, намираща се под негово прикритие. Това, че той може всяка минута да избяга, препускайки, го кара да остане на своя пост докрай.
* * *
За живия – да тъгува – е негова участ.
* * *
Забрави за смъртта – ще постигнеш живота!
* * *
Ние чувахме как спокойно-гордо прозвуча английският, набожно – руският, а испанският така празнично и бляскаво, сякаш цялата тази нация се състоеше от двайсетгодишни юноши и девойки, събрали се да потанцуват.
* * *
Какъв скандал! В присъствието на целия двор, в присъствието на самия крал да се осмели да прочете хубави стихове!
* * *
Да се разрушават легендите се оказа по-трудно, отколкото да се създават.
* * *
И най-добрата девойка не може да даде повече от това, което има в нея.
* * *
И в мъката сърцето намира наслада.
* * *
Светът е само лъч от образа на приятеля, всичко друго е негова сянка.
* * *
Ние ще се срещнем, може би – светът е голям.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Я всегда шел по линии наибольшего сопротивления.
* * *
Каждая любовь первая.
* * *
Победа, слава, подвиг – бледные слова, затерянные ныне.
* * *
Боги, как мухи, собрались к приносящему жертву.
* * *
Как пожар в лесу, любовь – в судьбе.
* * *
В 18 лет каждый из себя делает сказку.
* * *
Я, носитель мысли великой, не могу, не могу умереть.
* * *
Друг мой, тот, кто боится, проклят.
* * *
Я пропастям и бурям вечный брат.
* * *
Из всего сказанного видно, что переводчик поэта должен быть сам поэтом, а, кроме того, внимательным исследователем и проникновенным критиком, который, выбирая наиболее характерное для каждого автора, позволяет себе, в случае необходимости, жертвовать остальным. И он должен забыть свою личность, думая только о личности автора.
* * *
Первое, что привлекает внимание читателя и, по всей вероятности, является важнейшим, хотя часто бессознательным, основанием для создания стихотворения – это мысль или, точнее, образ, потому что поэт мыслит образами.
* * *
Я думаю, что на заре человечества люди так же жили нервами, творили много и умирали рано. Мне с трудом верится, чтобы человек, который каждый день обедает и каждую ночь спит, мог вносить что-нибудь в сокровищницу культуры духа. Только пост и бдение, даже если они невольные, пробуждают в человеке особые, дремавшие прежде силы.
* * *
В тоске моей плоти, в печали сердца, и в жар и в стужу, в темноте и во мраке, во вздохах и плаче, – вперед пойду я!
* * *
Пусть в мире есть слезы, но в мире есть битвы.
* * *
Правдива смерть, а жизнь бормочет ложь.
* * *
В литературе нет других законов, кроме закона радостного и плодотворного усилия – вот о чем всегда должно нам напоминать имя Теофиля Готье. С 1836 по 1871, год смерти, Готье писал еженедельные фельетоны о театре, литературе и искусстве, сначала в „La Presse”, потом в „Journal Officiel”. И несмотря на то, что эта работа страшно тяготила его, отнимая время и силы, которые можно было бы употребить на писание стихов, так, что он с горечью называл свободное время десятой музой, – он занимался ею так заботливо и даже вдохновенно, что его фельетоны гремели по всему Парижу и им, более чем стихам и романам, он обязан своей популярностью при жизни.
* * *
Только усталый достоин молиться богам, только влюблённый – ступать по весенним лугам.
* * *
Мертвый и спящий друг с другом схожи, оба не знают лика смерти.
* * *
Вопрос о рифмах много занимал поэтов: Вольтер требовал слуховых рифм, Теодор де Банвиль – зрительных, Байрон охотно рифмовал имена собственные и пользовался составными рифмами, парнасцы – богатыми, Верлен, наоборот, – потушенными, символисты часто прибегают к ассонансам. Переводчику следует выяснить себе характер рифм автора и следовать ему.
* * *
В стихах часто встречаются параллелизмы, повторения полные, перевернутые, сокращенные, точные указания времени или места, цитаты, вкрапленные в строфу, и прочие приемы особого, гипнотизирующего воздействия на читателя. Их рекомендуется сохранять тщательно, жертвуя для этого менее существенным. Кроме того, многие поэты обращали большое внимание на смысловое значение рифмы.
* * *
Наш полк отправили посмотреть, не хотят ли немцы перерезать дорогу, и если да, то помешать им в этом. Работа чисто кавалерийская. Снаряды рвались все ближе и ближе, все чаще и чаще, мы нисколько не беспокоились, и только подъехавший, чтобы увести нас, офицер сказал, что пехота уже отошла и это обстреливают именно нас. У солдат сразу просветлели лица. Маленькому разъезду очень лестно, когда на него тратят тяжелые снаряды.
* * *
Чтобы не озябнуть, никогда не ложиться в шинели, а только покрываться ею.
* * *
Дальше приходилось идти прямо на предполагаемого врага. Я пошел, согнувшись и ожидая каждую минуту получить пулю вроде той, которую сам только что послал неудачливому немцу. И прямо перед собой в перелеске я увидел лисицу. Пушистый красновато-бурый зверь грациозно и неторопливо скользил между стволов. Не часто в жизни мне приходилось испытывать такую чистую, простую и сильную радость. Где есть лисица, там наверное нет людей. Путь к нашему отступлению свободен.
* * *
Детски-мудрое, до боли сладкое ощущение собственного незнания, – вот то, что нам даёт неведомое.
* * *
Лишь небу ведомы пределы наших сил, потомством взвесится, кто сколько утаил.
* * *
Как сладко жить, как сладко побеждать моря и девушек, врагов и слово.
* * *
Звезды наклонялись близко-близко и были лживы и уверенны, как очи девушки, которая согрешила и хочет скрыть свой позор.
* * *
Твое сердце хотело битвы: забудь про смерть и не бойся!
* * *
Всякое направление испытывает влюблённость к тем или иным творцам и эпохам. Дорогие могилы связывают людей больше всего.
* * *
Я знаю, что ночи любви нам даны и яркие, жаркие дни для войны.
* * *
Болеть – это такое безобразие, что даже фамилия не должна в нём участвовать.
* * *
Я считаю, что прийти на экзамен, подготовившись к нему – это всё равно, что играть с краплеными картами.
* * *
Бедность воображения обнаружит тот, кто эволюцию личности будет представлять себе всегда в условиях времени и пространства.
* * *
И тому, кто мог с тобой побыть, на земле уж нечего любить.
* * *
Мы, уланы, беседовали со степенными бородатыми казаками, проявляя при этом ту изысканную любезность, с которой относятся друг к другу кавалеристы разных частей.
* * *
Ни один рыцарь так не беспокоится о судьбе своей дамы, как кавалерист о безопасности артиллерии, находящейся под его прикрытием. То, что он может каждую минуту ускакать, заставляет его оставаться на своем посту до конца.
* * *
Для живого – тосковать – его доля.
* * *
Забудь о смерти, – достигнешь жизни!
* * *
Мы слышали, как спокойно-гордо прозвучал английский, набожно – русский, а испанский так празднично и блестяще, как будто вся эта нация состояла из двадцатилетних юношей и девушек, собравшихся потанцевать.
* * *
Какой скандал! В присутствии всего двора, в присутствии самого короля осмелиться прочитать хорошие стихи!
* * *
Разрушать легенды оказалось труднее, чем их создавать.
* * *
Лучшая девушка дать не может больше того, что есть у неё.
* * *
И в горечи сердце находит усладу.
* * *
Мир лишь луч от лика друга, все иное – тень его.
* * *
Мы встретимся, быть может, – мир широк.
---------------------------------------------
Николай Зарудин
Руският поет, писател и публицист Николай Зарудин (Николай Николаевич Эйхельман/ Зарудин) е роден на 1/13 октомври 1899 г. в гр. Пятигорск. В Нижегородската гимназия, която завършва през 1917 г., издава ръкописно списание, в което публикува първите си стихове. През Гражданската война е доброволец в Червената армия, но след няколко години приема идеите на троцкистите. Публикува стихове и статии в издания като в. „Рабочий путь”, алм. „Красная вязь” и сп. „Наши достижения”. Членува в литературната група „Арена” (1922-1923 г.), председател е на литературната група „Перевал” (1924-1932 г.). Автор е на стихосбирките „Снег вишнёвый” (1923 г.) и „Полем юностью” (1928 г.), на романа „Тридцать ночей на винограднике” (1933 г.) и на сборниците с разкази „Страна смысла” (1934 г.) и „Наш друг Оваким Петросян” (1935 г.). Посмъртно излизат книгите му със стихове и разкази „Закон яблока” (1966 г.), „В народном лесу” (1970 г.), „Путь в страну смысла” (1983 г.) и др. На 21 юни 1937 г. е арестуван с обвинение за участие в антисъветска терористична организация, на 13 август 1937 г. е осъден на смърт и същия ден е разстрелян в Москва. През 1956 г. е реабилитиран.
ЛЕТЯ КАТО ВЛАК ПРОЛЕТТА КРАЙ ЖИВОТА
Летя като влак пролетта край живота,
стъкла, колесари и грохот, и слава...
В съня ни канавки, глухарчета в поход
зад насипа димната повест оставя.
Смолисти шишарки покриха елхите,
кантонът се срути. Пред склонове звездни
покой затаили, ухаят тревите
на пясък и нафта по пътя железен.
Заминаха облаци-пътници с влака.
Къде – кантонерът с фенера се пита –
с билети въздушни и сини към мрака
по релсите нечия младост отлита.
ВЕСНА ПРОНЕСЛАСЬ МИМО ЖИЗНИ, КАК ПОЕЗД
Весна пронеслась мимо жизни, как поезд,
Как стёкла и цепи, и грохот и слава...
Осталась за насыпью дымная повесть,
Во сне одучанчик, столбы и канава.
Обтаяли ёлки смолою на лапах,
Рассохлась сторожка. Со скатов пологих
Трава затаила волненье и запах
Песка и мазута железной дороги.
Ушли облака с пассажирским. У линий
Лишь сторож с рожком, довольствуясь малым,
Глазел, как с билетом воздушным и синим:
Какая-то юность уходит по шпалам.
1928 г.
---------------------------------------------
Николай Клюев
Руският поет Николай Клюев (Николай Алексеевич Клюев) е роден през 1887 г. В поезията си застъпва теми, свързани със селската патриархалност на Русия като противовес на индустриалните стремления на Запада, древната духовна култура на страната, мистико-романтична интерпретация на руския национален характер, народната митологична символика и др. Автор е на стихосбирките „Сосен перезвон” (1912 г.), „Песнослов” (1919 г.), „Изба и поле” (1928 г.), поемата „Погорельщина” (публикувана през 1987 г.), „Песнь о Великой Матери” (публикувана през 1991 г.) и др. Репресиран от съветската власт, Клюев е реабилитиран посмъртно. Умира през 1937 г.
ГОРА
В божествен благослов с десницата небесна
ти горе призован си бурите да спреш,
на живите покой, на тези в гроба тесен
несбъднати мечти да сбъдваш с дъх горещ.
Зелените вълни в прибой хилядоустен
под свода на душата раждат смутен стон
и сякаш до моряка носталгично тъжен
от бреговете родни идва свеж поклон.
Сред боровете сякаш плачат серафими,
въздишки тежки, шум на горестни крила,
затуй, че Саваот с дъга неуязвима
от хорска хищност да те пази не успя.
ЛЕС
Как сладостный орган, десницею небесной
Ты вызван из земли, чтоб бури утишать,
Живым дарить покой, жильцам могилы тесной
Несбыточные сны дыханьем навевать.
Твоих зеленых волн прибой тысячеустный,
Под сводами души рождает смутный звон,
Как будто моряку, тоскующий и грустный,
С родимых берегов доносится поклон.
Как будто в зыбях хвой рыдают серафимы,
И тяжки вздохи их и гул скорбящих крыл,
О том, что Саваоф броней неуязвимой
От хищности людской тебя не оградил.
---------------------------------------------
Николай Минаев
Руският поет и сатирик Николай Минаев (Николай Николаевич Минаев) е роден през 1893 г. Първите му публикувани стихотворения са от 1913 г. Завършва Императорското театрално училище в Москва (1912 г.). Работи като професионален танцьор в балетната трупа на Болшой театър (до 1922 г.). Движи се в творческите кръгове на неокласиците, акмеистите и имаджинистите. Член е на творческото обединение „Литературное звено”, на литературната група „Дворец искусств”, на литературните общества „Неоклассики” и „Никитинские субботники” и на Всерусийския съюз на поетите. Публикува поезия в издания и сборници като „Поэты наших дней”, „Плетень”, „Стык” и др. През 1923 г. е арестуван и затворен за няколко месеца с политически обвинения. През 1944-1945 г. и 1953-1955 г. отново е в затвора „за четене на антисъветски стихове и за обида на съветската власт”. Реабилитиран е посмъртно през 1990 г. Автор е на стихосбирката „Прохлада” (1926 г.). Умира през 1967 г. в Москва. Голяма част от стиховете му са включени в книгата „Нежнее неба” (2014 г.).
НЕВЕДНЪЖ СЪМ УМИРАЛ
Неведнъж съм умирал от болест, от мъки, от жажда,
и кълнял, и приветствал по път преждевременна смърт;
аз обичах и дишах на тази земя, и се раждах,
да разцъфна ще идвам отново тук не един път.
Помня как през далечната нощ в небесата възбели
по зенита изтичаше мляко от силни гърди,
към ръката могъща на Херкулес бяхме летели
и Близнаци към нас се стремяха по звездни следи.
Но тогава Антарес не в щипците на Скорпион бе,
Алтаир не следеше Орел със брилянтна следа
и Плеяди страхливи не Пес Орион бе подгонил,
и не тази Полярна бе нашта полярна звезда.
И когато отново погледна небето след див ден,
недочакал от никого помощ, с последна немощ,
на крилото на Лебед, уви, щом Денеб аз не видя,
ще въздъхна, припомнил си ето таз есенна нощ...
* Херкулес, Близнаци, Антарес, Скорпион, Алтаир, Орел, Плеяди, Куче, Орион, Полярна, Лебед, Денеб – имена на звезди и съзвездия.
Я НЕ РАЗ УМИРАЛ
Я не раз умирал от болезней, от пыток, от жажды,
И кляня, и приветствуя свой преждевременный час;
Здесь, на милой земле, я дышал и любил не однажды
И сюда расцветать возвращусь не один еще раз.
Помню давнюю ночь: как сегодня, мерцая белесо,
По зениту текло молоко из упругих сосцов,
И мы так же летели к могучей руке Геркулеса,
За собой оставляя стремившихся к нам Близнецов.
Но тогда Антарес не пылал на клешне Скорпиона,
Альтаир не сиял бриллиантовым глазом Орла,
И пугливых Плеяд не преследовал Пес Ориона,
И не эта Полярная нашей полярной была.
И когда-нибудь снова взглянув в незабвенное небо, –
В те минуты, когда мне никто не сумеет помочь, –
В Лебедином крыле я – увы! – не увижу Денеба
И вздохну, вспоминая вот эту осеннюю ночь…
1922 г.
---------------------------------------------
Николай Позняков
Руският поет и преводач Николай Позняков (Николай Сергеевич Позняков) е роден на 11/23 февруари 1893 г. Най-ранните му съхранени стихотворения са от 1910 г. Завършва историко-филологическия факултет на Московския университет (1912-1917 г.). През 1913 г. публикува стихове в алманах „Круговая чаша”. След Октомврийската революция емигрира в Италия, Франция и Германия, където сътрудничи на съветското разузнаване. В края на 30-те години на ХХ в. се връща в Русия. През 1948 г. е арестуван и до 1954 г. е затворен в трудови лагери. Превежда Софокъл, Проперций, Хораций, поети от Далмация и др. Автор е на стихосбирката „Стихи”, излязла през 1928 г. в Берлин. Умира през 1969 г. в Москва.
С РОЯ НА ВЪНШНИ ПОРОИ
С роя на външни порои години възникват и бродят,
всичко отминало връща в сърцата ни новият свят.
Нека текат неизменно на мудните дни хороводи,
минали радостни сънища с тях те не ще отнесат.
В ШЕЛЕСТЕ ВНЕШНИХ ДОЖДЕЙ
В шелесте внешних дождей возникают минувшие годы,
Всё, что когда-то ушло, возвращается в сердце опять.
Пусть неизменно текут медлительных дней хороводы,
Прошлого радостных снов им не смыть и с собой не умчать.
1914 г.
-----
НИЙ – ОТ НЕБИТИЕТО ЗНАК
Ний – от небитието знак.
И защо ли смъртта ни плаши?
С ропот, трепет и вяра наши
вий и аз ще изчезнем пак.
Над омразното сетно ложе
ще блести неизбежен миг
и не можем да го положим
в разни книги след празен вик...
ВСЕ ПРИШЛИ ИЗ НЕБЫТИЯ
Все пришли из небытия.
Так чего же бояться смерти?
Сомневайтесь, дрожите, верьте, –
Все исчезнем, и вы и я.
Над постылым последним ложем
Промелькнет неизбежный миг,
Только будет он непохожим
На пустые рассказы книг…
-----
В ПЛАНИНИТЕ ГЛУХИ ЩЕ СЕ МОЛЯ
В планините глухи аз ще бъда,
пориви суетни надживял,
и ще моля ласкавия Буда,
дал ни състрадание и жал.
И В ГЛУХИХ ГОРАХ МОЛИТЬ Я БУДУ
И в глухих горах молить я буду,
Далеко от суетных утех,
Тихого и ласкового Будду,
С жалостью глядящего на всех.
-----
СМЪРТЕН, СЪДБАТА ПОСЛЕДВАЙ, В ЖИВОТА БЪДИ СЪЗИДАТЕЛ
Смъртен, съдбата последвай, в живота бъди съзидател;
светлите мигове хващай в потока на времето ти;
знай, че крилатото време подготвя за помен душата,
знай, че е кратко любовното щастие, ще отлети.
СМЕРТНЫЙ, ПОКОРСТВУЙ СУДЬБЕ И БУДЬ СОЗИДАТЕЛЕМ
Смертный, покорствуй Судьбе и будь созидателем жизни;
В бурном потоке времен светлые миги лови;
Помни, что время придет по тебе собираться на тризне,
Помни, что мчится, не ждет краткое счастье любви.
1930 г.
---------------------------------------------
Нина Гаген-Торн
Руската поетеса и писателка Нина Гаген-Торн (Нина Ивановна Гаген-Торн) е родена на 2/15 декември 1900 г. в Санкт Петербург. Завършва факултета по обществени науки при Петроградския университет (1924 г.). Защитава аспирантура по фолклор при Научноизследователския институт по сравнителна история на литературата и езиците на Запада и Изтока. Участва в етнографски експедиции, работи като лектор по политическа просвета, секретар на Обществото за изучаване на производителните сили на Източен Сибир, преподавател по география, руски и хантийски език в Института на народите на Севера, научен сътрудник в Института по изучаване на народите на СССР, секретар на справочника „Народы СССР” и др. През 1926 г. издава сборник с разкази и литературна публицистика и книга със стихове за деца. През 1936 г. е осъдена „за контрареволюционни настроения” и до 1942 г. е в лагерите на Гулаг в Колима. През 1946 г. защитава кандидатска дисертация в Института по етнография при Академията на науките на СССР, кандидат на историческите науки. През 1947 г. отново е затворена за 5 години в темниковските лагери в Мордовия. През 1954 г. е амнистирана, а през 1956 г. реабилитирана. Работи в Музея на Пушкин и в Института по етнография в Ленинград. Пише поезия, мемоарна проза и монографии по етнография, фолклористика, филологически и исторически анализи. Умира на 4 юни 1986 г. в гр. Пушкин.
ВЯТЪР С ТЪНЪК КУЧИ ВОЙ
Вятър от върха навява,
вие с тънък кучи вой.
Взвод стрелци под строй минава.
Нощ... Бараки... Часовой...
Тъй е с мен, с теб гръм ли див е?
Каменен чувал, сив друм?
Или ти с ръка прикриваш
в слепоочие куршум?
ВЕТЕР ТОНКИМ ПЕСЬИМ ВОЕМ
Ветер тонким песьим воем
Завывает за горой.
Взвод стрелков проходит строем,
Ночь… Бараки... Часовой…
Это – мне, а что с тобою?
Серый каменный мешок?
Или ты прикрыл рукою
Пулей раненный висок?
Колыма, Магадан, 1937 г.
---------------------------------------------
Нина Хабиас
Руската поетеса Нина Хабиас (Нина Петровна Комарова-Оболенская/ Хабиас) е родена на 25 юни/6 юли 1892 г. в Москва. Завършва Смолненския институт в Петербург (1911 г.) и юридическия факултет при Висшите женски курсове в Москва (1914 г.). Работи в Комитета за ликвидация на неграмотността в Иркутск, прехранва се с преводи. Твори в литературното направление футуризъм, в основата на поезията й стоят порнографски, еротични и любовни мотиви. В периода 1921-1924 г. публикува стихове в три литературни сборника, сред които „Отчетный сборник стихов группы иркутских поэтов на 1921 год”. Авторка е на стихосбирките „Стихетты” (1921 г.) и „Стихи” (1926 г.). Арестувана е няколко пъти – през 1922 г. лежи два месеца в затвора по обвинение за нецензурни фрази в първата й стихосбирка, а през 1937 г. е осъдена на 10 години с обвинения за антисъветска агитация. Затворена е в лагерите на Сибир, а през 1937 г. е интернирана в Тюркменистан. Умира в края на 1943 г. в гр. Мари, Тюркменистан. Реабилитирана е през 1989 г.
НИЙ НЯМА ЗАЕДНО ДА ОСТАРЕЕМ
Ний няма заедно да остареем,
суетен и неверен мой,
с хоботчетата си бележи месец
годините, бакърени на вкус.
Любовната оскъдна чаша
не ще сведа до трепетна черта
и името на пламналата Хабиас
на кръста сух ще прочетат.
МЫ НЕ СОСТАРИМСЯ ВМЕСТЕ
Мы не состаримся вместе,
О суетный, неверный друг,
Хоботками отмечает месяц
Медные на вкус года.
Любви скудеющую чашу
Не донесу до трепетной черты
И имя горькое сожженной Хабиас
На сухоньком кресте прочтут.
1925 г.
-----
ОЧИ С ИСКРИ ПРИЦЕЛВАТ СЕ
Очи с искри прицелват се,
кръв – восък червен разтопен,
в зеления гръб на месеца
твой профил блести утроен.
Другите, знам, ще прекършат
бели ръце, ще сломят
душата ми – сламчица мършава
на прът.
ГЛАЗА ИСКРОЮ МЕЧЕТСЯ
Глаза искрою мечется,
Воском растоплена кровь,
На зелени тощем месяце
Вычерчен профиль твой втрое.
Знаю другие надломят
Белые гроздья рук,
Душа моя узкой соломинкой
Хлыст.
1922 г.
---------------------------------------------
Олга Адамова-Слиозберг
Руската поетеса и писателка Олга Адамова-Слиозберг (Ольга Львовна Адамова-Слиозберг) е родена на 1/14 август 1902 г. в гр. Самара. Завършва икономика в Московския университет. Работи като икономист в предприятия на леката промишленост и като учител. През 1936 г. съпругът й доц. Юдел Закгейм е осъден и разстрелян, а тя е арестувана с обвинения за контрареволюционна дейност и до 1944 г. прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Соловецките острови, Казан, Суздал, Магадан и Колима. През 1949 г. отново е осъдена и до 1955 г. е затворена в лагерите на ГУЛАГ в Люблянка, Бутирка и Караганда. През 1956 г. е реабилитирана. Не публикува свои стихове в периодичния печат. Авторка е на книгата с лагерни мемоари „Путь” (1989 г.). Умира на 5 декември 1991 г. в Москва.
КНИГИТЕ
Когато, тъжна в нощния безброй,
напразно търсех отдих и покой,
се питах: А какво след мен остава,
какво живот и гибел оправдава?
Когато зърнах, че светът широк
е тъй към мен враждебен и жесток,
за да изпъдя от сърцето зла тъга,
наум разгърнах незалязваща дъга
с любими стихове. През векове различни
изпращаха ми вести близки, лични,
и думите откликваха в душа унила
като другарска ласка с мила сила.
Душа в реката на поезията мих,
в живота нови сили да получа:
от Пушкин на хармония се учих,
от Кюхелбекер – на висок и честен стих,
на доблест гражданска, на лъч в изкуство,
на чиста дружба сладостното чувство.
На радост сред безмилостния бой,
на нежност безпределна, воля и търпение,
от Хайне учих тайни как навреме
за свобода е дал живота свой.
А Лермонтов, всесилен мрачен гений,
разкри света на своите мъчения.
И вас, учители на хората, прославях,
Ромен Ролан и Франс, Тургенев и Толстой,
и ваште мисли бяха порив мой,
и своята печал горчива аз забравях.
Чрез вас човечеството доближих до мен,
кошмари нощни гонех и посрещах ден.
КНИГИ
Когда ночами мучима тоской,
Ища напрасно отдых и покой,
В пережитом ответа я искала:
Что жизнь мою и гибель оправдало?
Когда я видела, что целый свет
Враждебен мне, что мне опоры нет,
Чтоб смертную тоску от сердца отгонять,
Я принималася в уме перебирать
Стихи любимые. Сквозь тьму веков, сквозь дали,
Сердца родные сердцу вести слали,
И отзывалися слова в душе унылой,
Как ласка друга, трепетною силой.
В реке поэзии омывшися душой,
Я снова в жизни силу находила:
У Пушкина гармонии училась,
У Кюхельбекера – высокой и прямой
Гражданской доблести, любви к искусству
И чистой дружбы сладостному чувству.
Веселой радости в безжалостном бою,
Бездонной нежности и мужеству терпенья
Училась у насмешливого Гейне,
Свободе жизнь отдавшего свою.
И Лермонтов, могучий мрачный гений,
Мне раскрывал весь мир своих мучений.
И вас, учителя людей, я вспоминала,
Ромен Роллан и Франс, Тургенев и Толстой,
В мир ваших мыслей погружась душой,
Я горькую печаль свою позабывала.
И с человечеством вновь через вас родня,
Гнала ночной кошмар и шла навстречу дня.
---------------------------------------------
Осип Манделщам
Руският поет, писател, преводач и литературен критик Осип Манделщам (Осип Эмильевич Мандельштам, рождено име Иосиф) е роден на 15 януари 1891 г. във Варшава. От 1897 г. семейството му живее в Санкт Петербург. През 1911 г. постъпва в историко-филологическия факултет на Петербургския университет, посещава лекции в Париж и Хайделберг. Близък приятел е на поетите Николай Гумильов и Анна Ахматова. Привърженик е на литературните течения акмеизъм и символизъм. Автор е на стихосбирките „Камък“ (1913 г.), „Tristia“ (1922 г.), „Втора книга“ (1923 г.) и „Стихотворения“ (1928 г.), и на книгите с проза „Шумът на времето“ (1925 г.) и „Египетска марка“ (1928 г.). След 1928 г. съветските издания спират да печатат негови стихове като неотговарящи на комунистическата идеология. Заради една негова антисталинистка епиграма от 1934 до 1937 г. е заточен във Воронеж, а през 1938 г. отново е арестуван и е изпратен в лагер, където се разболява от тиф. Умира на 27 декември 1938 г. близо до Владивосток. За двете дела срещу него посмъртно е реабилитиран през 1956 г. и през 1987 г.
ДАРЕН СЪМ С ТЯЛО – ПИТАМ АЗ: ЗАЩО
Дарен съм с тяло – питам аз: защо,
единно цяло мое ли е то?
И на кого ли да благодаря
за радостта, че дишам и творя?
Аз градинар съм, но съм също цвят,
не съм самотен в тоз тъмничен свят.
На вечността в стъклото моя дух
ще отпечата топлият ми дъх.
Рисунката, изобразена там,
доскоро непозната, грее, знам.
Утайката на мигове безчет
не ще покрие образа ми блед.
ДАНО МНЕ ТЕЛО – ЧТО МНЕ ДЕЛАТЬ С НИМ
Дано мне тело – что мне делать с ним,
Таким единым и таким моим?
За радость тихую дышать и жить
Кого, скажите, мне благодарить?
Я и садовник, я же и цветок,
В темнице мира я не одинок.
На стекла вечности уже легло
Мое дыхание, мое тепло.
Запечатлеется на нем узор,
Неузнаваемый с недавних пор.
Пускай мгновения стекает муть –
Узора милого не зачеркнуть.
1909 г.
-----
ОБРАЗА ТИ КОЛЕБЛИВО НИКНЕЩ
Образа ти колебливо никнещ
не усещам в гъстата мъгла.
„Господи!” – погрешно аз възкликвам,
грешката ми грешна е била.
Божието име като птица
волно от гръдта ми излетя.
Пред очите ми мъгла кълби се,
клетката зад мене опустя.
ОБРАЗ ТВОЙ, МУЧИТЕЛЬНЫЙ И ЗЫБКИЙ
Образ твой, мучительный и зыбкий,
Я не мог в тумане осязать.
„Господи!” – Сказал я по ошибке,
Сам того не думая сказать.
Божье имя, как большая птица,
Bылетело из моей груди.
Bпереди густой туман клубится,
И пустая клетка позади.
1912 г.
-----
И ШУБЕРТ С ВОДОПАД, И МОЦАРТ В ПТИЧА ГАМА
И Шуберт с водопад, и Моцарт в птича гама,
и Гьоте, свирещ на пътечка до липа,
и Хамлет, влизащ с плахи стъпки в своя замък,
са вярвали в духа на вечната тълпа.
Навярно преди устни е възникнал шепот,
преди дървото лист е капал всеки час
и тези, за които опитът ни свети,
са придобили образ дълго преди нас.
И ШУБЕРТ НА ВОДЕ, И МОЦАРТ В ПТИЧЬЕМ ГАМЕ
И Шуберт на воде, и Моцарт в птичьем гаме,
И Гёте, свищущий на вьющейся тропе,
И Гамлет, мысливший пугливыми шагами,
Считали пульс толпы и верили толпе.
Быть может, прежде губ уже родился шопот
И в бездревесности кружилися листы,
И те, кому мы посвящаем опыт,
До опыта приобрели черты.
1934 г.
-----
КОЙ ЗНАЕ
Кой знае! Може би ми липсва тук свещта
и посред бял ден ще остана сред нощта;
и, дишайки на мака разпилян зърната,
на мрака митрата ще сложа на главата:
и, късен патриарх в сразената Москва,
неосветения свят нося на глава –
със слепота и мъки на раздора бурен –
като Тихон, в събор последен креатура...
* Патриарх Тихон (1865-1925 г.) – патриарх московски и на цяла Русия за един месец през 1917 г.
КТО ЗНАЕТ
Кто знает! Может быть, не хватит мне свечи –
И среди бела дня останусь я в ночи;
И, зернами дыша рассыпанного мака,
На голову мою надену митру мрака:
Как поздний патриарх в разрушенной Москве,
Неосвещенный мир неся на голове –
Чреватый слепотой и муками раздора;
Как Тихон, ставленник последнего собора...
1917 г.
-----
ОТ БУТИЛКАТА В СТРУЯ ТЕЧЕШЕ ЗЛАТИСТИЯТ МЕД
От бутилката в струя течеше златистият мед
тъй протяжно и дълго, че даже хазяйката стана:
Тук, в печална Таврида, съдбата ни прати привет,
не скучаем! – тя каза и бегло погледна през рамо.
Дръж на Бакхус услугите, сякаш са нейде встрани
стражи, кучета – ходиш и никого тук не съзираш.
Като дъбови бъчви спокойно търкалят се дни:
от колибата чул гласове, си мълчиш, не разбираш.
А след чая излизаме в сенчест градински всемир,
на прозорците, сякаш ресници, са спуснати щори.
Покрай бели колони оглеждаме гроздова шир,
зад въздушно стъкло бляскат сънни планински простори.
Казах: гроздето сякаш сред битка старинна седи,
гдето чорлави конници бият се къдраволици:
в камениста Таврида наука Елада реди –
ръждавеят лехи с благородни от грозд десетици.
Като хурка сред стаята бяла стои тишина.
Дъх на вино, оцет и бои от мазето извира.
Помниш гръцкия дом с таз любима на всички жена –
не Елена, а другата – дълго която бродира.
Златно руно, къде си ти, приказно руно едно?
Тежки морски вълни разшумяваха пътя неземен.
И напускайки кораба с морното морско платно,
Одисей се завърна, изпълнен с пространство и време.
ЗОЛОТИСТОГО МЕДА СТРУЯ ИЗ БУТЫЛКИ ТЕКЛА
Золотистого меда струя из бутылки текла
Так тягуче и долго, что молвить хозяйка успела:
Здесь, в печальной Тавриде, куда нас судьба занесла,
Мы совсем не скучаем, – и через плечо поглядела.
Всюду Бахуса службы, как будто на свете одни
Сторожа и собаки, – идешь, никого не заметишь.
Как тяжелые бочки, спокойные катятся дни:
Далеко в шалаше голоса – не поймешь, не ответишь.
После чаю мы вышли в огромный коричневый сад,
Как ресницы, на окнах опущены темные шторы.
Мимо белых колонн мы пошли посмотреть виноград,
Где воздушным стеклом обливаются сонные горы.
Я сказал: виноград, как старинная битва, живет,
Где курчавые всадники бьются в кудрявом порядке:
В каменистой Тавриде наука Эллады – и вот
Золотых десятин благородные, ржавые грядки.
Ну а в комнате белой, как прялка, стоит тишина.
Пахнет уксусом, краской и свежим вином из подвала,
Помнишь, в греческом доме: любимая всеми жена, –
Не Елена – другая – как долго она вышивала?
Золотое руно, где же ты, золотое руно?
Всю дорогу шумели морские тяжелые волны.
И, покинув корабль, натрудивший в морях полотно,
Одиссей возвратился, пространством и временем полный.
1917 г.
---------------------------------------------
Павел Василиев
Руският поет Павел Василев (Павел Николаевич Васильев) е роден на 23 декември 1909/ 5 януари 1910 г. в градчето Зайсан, Семипалатинска губерния, сега в Република Казахстан. Сматат го за родоначалник на т.нар. героически период в руската литература. Първите му стихове датират от 1921 г., а първите му поетични публикации са от 1926 г. След идването му в Москва работи във в. „Голос рыбака”. Автор е на поемите „Песня о гибели казачьего войска” (1928 г.), „Лето” (1932 г.), „Август” (1932 г.), „Одна ночь” (1933 г.), „Соляной бунт” (1933 г., единствената, излязла преди смъртта на поета), „Кулаки” (1933 г.), „Синицын и К°” (1934 г.), „Женихи” (1935 г.), „Принц Фома” (1936 г.), „Христолюбовские ситцы” (1935 г.), „Патриотическая поэма” (1936 г., незавършена), на поетичните цикли „Листвой тополинной и пухом лебяжьим” (1930 г.), „Товарищ Джурбай” (1930 г.), „Строителю Евгении Стэнман” (1932 г.), „Стихи в честь Натальи” (1934 г.), „Другу поэту” (1934 г.) и др. През 1932 г. е арестуван по обвинение в контрареволюционна дейност, но го освобождават, а през 1934 г. отново е арестуван и обвинен в белогвардейщина и защита на кулачеството. Седи в затвора до 1936 г., но през 1937 г. е арестуван за трети път и е на смърт чрез разстрел. Обвинението е участие в терористична група, подготвяща покушение срещу Сталин. Разстрелян е 16 юни 1937 г. в Лефортовския затвор в Москва. През 1956 г. е реабилитиран посмъртно.
СРЕД СТЕПИ ДЕВСТВЕН СНЯГ ДИМИ СИ
Сред степи девствен сняг дими си,
но не пропадам в бури аз –
ръка ще сложа в ръкавица,
гореща като вълча паст,
над плещи шуба ще разгъна,
любовен спомен ще държа
и чашка в устни ще целуна,
с размах да я унищожа.
А там, зад прустовете здрави –
попътни хора в сговор глух.
Последен пламък печка прави,
хвърчи над нея петльов пух.
Врата отварям да поскитам
след душна баня в душен ден...
Защо ли насаме опита
кумата да беседва с мен?
Луната ли ще ми покаже,
без лед леда ли ще плени,
синигер мръзнещ може даже
в ръкава си да вледени?
В СТЕПЯХ НЕМЯТЫЙ СНЕГ ДЫМИТСЯ
В степях немятый снег дымится,
Но мне в метелях не пропасть, –
Одену руку в рукавицу
Горячую, как волчья пасть,
Плечистую надену шубу
И вспомяну любовь свою,
И чарку поцелуем в губы
С размаху насмерть загублю.
А там за крепкими сенями
Людей попутных сговор глух.
В последний раз печное пламя
Осыплет петушиный пух.
Я дверь раскрою, и потянет
Угаром банным, дымной тьмой...
О чем глаз на глаз нынче станет
Кума беседовать со мной?
Луну покажет из-под спуда,
Иль полыньей растопит лед,
Или синиц замерзших груду
Из рукава мне натрясет?
1933 г.
---------------------------------------------
Павел Флоренский
Руският поет, учен, религиозен философ и богослов Павел Флоренски (Павел Александрович Флоренский) е роден на 9/22 януари 1882 г. в гр. Евлах, Елизаветполска губерния, Азербайджан. Завършва математическия факултет на Московския университет (1904 г.) и Московската духовна академия (1908 г.), след което преподава философски дисциплини (до 1919 г.). Интересува се от философия, математика, електротехника, религия, изкуство и фолклор. Публикува поезия и духовна есеистика в издания като „Новый путь” и „Весы”. През 1911 г. получава свещенически сан. От 1912 до 1917 г. е редактор на сп. „Богословский вестник”. След 1921 г. работи в системата на енергетиката и електрификацията, прави научни открития и публикува монография за диелектриците (1924 г.), развива активна дейност в областите изкуствознание и музейно дело, член е на Комисията по охрана на паметниците на културата и старините, пише статии за древноруското изкуство. Автор е на стихосбирката „В вечной лазури” (1907 г.) и на трактатите „Космологические антиномии Канта” (1909 г.), „Столп и утверждение истины” (1914 г.), „Смысл идеализма” (1914 г.), „Не восхищение непщева” (1915 г.), „Около Хомякова” (1916 г.), „Первые шаги философии” (1917 г.), „Очерки философии культа” (1918 г.), „Иконостас” (1918 г.) и „Мнимости в геометрии” (1922 г.). През 1928 г. е интерниран за няколко месеца в Нижни Новгород, а през 1933 г. е осъден на 10 години и е затворен в Соловецкия лагер на ГУЛАГ. На 25 ноември 1937 г. т.нар. тройка на НКВД от Ленинградска област го осъжда на смърт и на 8 декември 1937 г. е разстрелян. През 1958 г. е реабилитиран.
ЕПИТАФИЯ НА НЕПОЗНАТОТО МОМИЧЕ
Нежните длани до пладне откъснаха пъпка уханна.
Вятърът с прах не пося снежната ти белота,
не опетни суетата живота ти, миличка дъще,
и непорочна те взе Скръбната Майка от нас.
ЭПИТАФИЯ НЕЗНАКОМОЙ ДЕВОЧКЕ
Нежной рукой до полдня сорвали бутон ароматный,
снежность не дав запылить знойному ветру с пути.
Жизни тебя суетой не запачкав, родимая дочка,
и непорочной взяла Скорбная Матерь от нас.
-----
НА АНДРЕЙ БЕЛИЙ
Изведнъж ме увлече ти с огън свещен!
И вълни песнопения ляха...
Хризолитов поток си струеше край мен,
златовати змийчета искряха.
Течно злато събрал, заблестя океан,
с огнелъхи дантели изписан.
Като стълб извисеният синкав тамян
в тъмносиния въздух втвърди се.
АНДРЕЮ БЕЛОМУ
Ты священным огнём меня разом увлёк! –
песнопения волны носились...
Хризолитовых струй всюду виделся ток,
золотистые змейки искрились.
Жидким золотом вдруг засверкал океан –
огневеющим кружевом линий.
Потянулся столбом голубой фимиам
и в эфир отвердел тёмно-синий...
1904 г.
---------------------------------------------
Перец Маркиш
Руският поет, писател и драматург Перец Маркиш (Перец Давидович Маркиш) е роден на 25 ноември/7 декември 1895 г. в гр. Полонное, Волинска губерния. Пише стихове от юношеските си години. Първите му публикации са във в. „Кемфер” през 1917 г. Пише на идиш и на руски език. През 1921 г. емигрира в Полша, след което живее в Германия, Франция, Англия и Италия. Член е на литературната група „Халястра”. През 1926 г. се връща в СССР. Публикува активно поезия и проза в съветския печат. Редактира литературния алманах „Хеймланд / Родина” (1947-1948 г.). Член е на ръководството на Съюза на писателите на СССР. Той е единственият съветски еврейски писател, носител на орден Ленин (1939 г.). Автор е на над 30 книги с поезия, проза и драматургия, сред които стихосбирките „Швелн / Пороги” (1919 г.), „Неприкаянный” (1919 г.), „Шалость” (1919 г.), „Просто так” (1921 г.), „Ночной грабеж” (1922 г.), „Куча” (1922 г.), „Радио” (1922 г.), „Бридер / Братья” (1929 г.), „Заклеенные циферблаты” (1929 г.), „Не унывать” (1931 г.), „Рубеж” (1933 г.), „Чертополох” (1935 г.), „Заря над Днепром” (1937 г.), „Голос гражданина” (1938 г.), „Мать партизана” (1938 г.), „Поступь народа” (1941 г.), „Черноморские баллады” (1942 г.), „Стихотворения и поэмы” (1945 г.) и др. В началото на 1949 г. е арестуван като член на президиума на Еврейския антифашистки комитет. На 12 август 1952 г. е разстрелян в Москва. През 1955 г. е реабилитиран.
НА ПЕРОНА
На Е. Л.
Като от рамка през стъклото на вагона
ти гледаш ме в очите с обич и тъга.
Край нас е тъмно. Влакът тръгва от перона.
Как скучно, пусто ще е тук без теб сега!
И само от последния вагон проблясват
в сумрака светлинки след волни колела.
Очите ти, маслинки мамещи, прекрасни,
припомнят ми в зиморничавата мъгла.
Защо тъй сладостна в тъмата е тъгата?
Защо раздялата сближава ни, не знам!
Аз дълго виждам в погледа ти светлината
на пламъче, което вече не е там...
НА ПЕРРОНЕ (перевод с идиша на русский язык: Давид Маркиш)
Э. Л.
Обрамлено твоё лицо окном вагона,
Ты смотришь мне в глаза, тоскуя и любя.
Темно кругом. Состав отходит от перрона.
Как будет скучно здесь и пусто без тебя!
И только светят мне с последнего вагона
В густые сумерки одетые огни.
Оливы глаз твоих, манящих и знакомых,
Мне в этой зябкой мгле напомнили они.
Зачем так сладостна тоска на расстоянье?
Разлука почему до боли сблизит нас?
Мне долго видятся глаза твои в сиянье
Ночного огонька, хоть он давно угас...
1947 г.
---------------------------------------------
Пьотр Антонюк
Руският поет Пьотр Антонюк (Пётр Петрович Антонюк) е роден през 1938 г. в с. Махаренци, Виницка област в Украйна. Завършва техникум, живее в гр. Казан, работи като електротехник. През 1957 г. е осъден за антисъветска агитация и прекарва три години в мордовския лагер Дубравлаг. Творческият му архив е изгубен, съхранени са само няколко стихотворения от ръкописния сборник „Пятиречие”, публикувани по-късно в сп. „Континент”. След освобождаването му работи на Север. Умира при неизяснени обстоятелства през 1963 г. През 1994 г. е реабилитиран.
ГРАДЪТ
Върху перилата на стълбите
потни следи руят
хора, които не правят хляб.
А градът нека гине,
когато угасне градският огън,
когато да го люлеят жените
свършат гърдите,
влез, погледни и кажи –
защо бяха хората.
ГОРОД
На перилах лестниц
Оставляют потный след
Люди, которые не делают хлеб.
А городу гнить,
Когда погаснут города огни,
Когда им женщины шатать
Не будут груди –
Войди и оглянись – скажи –
Зачем здесь были люди.
1960 г.
---------------------------------------------
Пьотр Орешин
Руският поет, писател и преводач Пьотър Орешин (Пётр Васильевич Орешин) е роден на 16/28 юли 1887 г. в гр. Аткарс, Саратовска губерния. Първите му творчески успехи са от 1911-1913 г., когато публикува свои творби във в. „Саратовском Листке”, в. „Саратовском вестнике”, сп. „Вестник Европы”, сп. „Заветы” и др. Участва активно в боевете през Първата световна война, като получава ордени за храброст. В голяма част от творчеството си поетизира природата и селския бит, пише на историко-революционни теми. Автор е на книгите „Зарево” (1918 г.), „Красная Русь” (1918 г.), „Дулейка” (1920 г.), „Березка” (1920 г.), „Набат” (1921 г.), „Мы” (1921 г.), „Голод” (1921 г.), „Корявый” (1922 г.), „Алый храм” (1922 г.), „Микула” (1922 г.), „На голодной земле” (1922 г.), „Радуга” (1922 г.), „Человек на льдине” (1923 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1923 г.), „Соломен¬ная плаха” (1924 г.), „Родник” (1927 г.), „Откровенная лира” (1928 г.), „Ничего не было” (1926 г.), „Злая жизнь” (1931 г.), „Под счастливым небом” (1937 г.); след смъртта му излизат неговите книги „Стихотворения и поэмы” (1958 г.), „Повести и рассказы” (1960 г.), „Стихи” (1964 г.), „Избранное” (1968 г.) и др. През 1937 г. е арестуван и обвинен в антинародна дейност, на 15 март 1938 г. е разстрелян от властите. Реабилитиран е посмъртно.
СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
Приказка ли, чудо,
или е мираж:
отлетя залудо
дух юначен наш.
Песен се прекърши
в родния безброй.
Ти какво извърши,
синеоки мой?
Отшумя полето,
ливна се река,
руски взор безчетен
в руската тъга.
В снеговете силен
бе и тук, и там;
стих в очите сини
и целувки нам.
Кой ли, къдрокоси,
те зове безспир
славата да носиш
в този земен пир?
Бе ли туй, не бе ли,
аз и сам не знам.
Примката се стеле,
славеят е сам.
Много ми е мъчно,
че далече бях,
примката да сдъвча,
скъпи, не успях!
Викам, кряскам клето,
но при нас не си.
В черен креп портретът
масата краси.
Тих дъждец подема
пролетният бог.
Песенник Есенин,
братко синеок.
Синкава всепесен
в родния всеглас...
Щом е Пушкин есен,
пролет си за нас!
В мислите мъгла е,
в пулса – зъл прибой.
Ти какво направи,
къдроглави мой!
СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
Сказка это, чудо ль,
Или это – бред:
Отзвенела удаль
Разудалых лет.
Песня отзвенела
Над родной землей.
Что же ты наделал,
Синеглазый мой?
Отшумело поле,
Пролилась река,
Русское раздолье,
Русская тоска.
Ты играл снегами,
Ты и тут и там
Синими глазами
Улыбался нам.
Кто тебя, кудрявый,
Поманил, позвал?
Пир земной со славой
Ты отпировал.
Было это, нет ли,
Сам не знаю я.
Задушила петля
В роще соловья.
До беды жалею,
Что далеко был
И петлю на шее
Не перекусил!
Кликну, кликну с горя,
А тебя уж нет.
В черном коленкоре
На столе портрет.
Дождичек весенний
Окропил наш сад.
Песенник Есенин,
Синеглазый брат.
Вековая просинь,
Наша сторона...
Если Пушкин – осень,
Ты у нас – весна!
В мыслях потемнело,
Сердце бьет бедой.
Что же ты наделал,
Раскудрявый мой?!
1926 г.
---------------------------------------------
Светлана Шилова
Руската поетеса и художничка Светлана Шилова (Светлана Ивановна Шилова) е родена през 1929 г. в Москва. Завършила е художествено училище, след което работи като художник-дизайнер. През 1950 г. е арестувана за антисъветски изказвания и до 1953 г. е затворена в лагера Потма в Мордовия. Пише стихове, текстове за песни и музика, изпълнява песните си пред публика и по радиото, като си акомпанира на китара. Има малко публикации в периодичния печат, участва в колективния поетичен сборник „Средь других имен” (1990 г.). Умира през 1992 г. в Москва. След смъртта й излизат нейните книги с поезия, проза и спомени „Мой любимый – шестьсот тридцать два” (2000 г.) и „Старческий барак. Китеж” (2006 г.).
ПРИСПИВНА
Спи момченце в рай домашен
и сънува сън.
В късна нощ спирачки страшни
скърцат гуми вън.
Гръмко вмъква се
НКВД.
Значи в дом беда ще доведе...
КОЛЫБЕЛЬНАЯ
Спит малыш в раю домашнем,
к стеночке бочком.
Зашуршали поздней ночью
шины под окном.
Громко входит в дом
НКВД...
Это значит – в доме быть беде.
---------------------------------------------
Семьон Виленский
Руският поет и мемоарист Семьон Виленски (Семён Самуилович Виленский) е роден през 1928 г. в Москва. Учи във филологическия факултет на Московския университет и в Лвовския университет (1945-1948 г.). През 1949 г. е осъден на 10 години с обвинения за антисъветска агитация и до 1955 г. е затворен в лагерите на ГУЛАГ в Колима. През 1956 г. е реабилитиран. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Неделя” (1957 г.). През 1963 г. е съосновател на гражданско сдружение на бивши лагеристи, прераснало през 1990 г. в московското историко-литературно общество „Возвращение”, на което е председател. Съставител е на публицистичните сборници „Дети ГУЛАГа”, „Доднесь тяготеет” (в два тома, 1989 г.), на христоматията „Есть всюду свет. Человек в тоталитарном обществе” (2000 г.), на антологията „Поэзия узников ГУЛАГа” (2005 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Каретный ряд” (1992 г.) и „Широкий день” (2006 г.) и на лагерните мемоари „Вопросы есть?” (2006 г.). Член е на Комисията по реабилитация на жертвите от политическите репресии, главен редактор е на издателство „Возвращение” и на сп. „Воля”.
ЗВЪН КАМБАНЕН ДАЛЕЧЕН
Звън към килията сутрин
носи камбанена песен.
Чувам камбаната смутна:
„Где си? – разнася се. – Где си?”
„Тук съм!” – сълзици за поздрав,
робски сълзици не крия.
Не пред духа на Бога,
плача пред теб, Русия.
ЗВОН КОЛОКОЛЬНЫЙ ДАЛЬНИЙ
Звон колокольный дальний –
В камеру вместе с рассветом.
Колокол слышу печальный:
„Где ты? – доносится. – Где ты?”
„Здесь я!..” – И слёзы привета,
Слёзы неволи скупые.
Не перед Богом это –
Перед тобой, Россия.
1948 г.
-----
СВОЯ ДОМ ПОСТРОИ МЕЖДУ НОЩИ И ДНИ
Своя дом построи между нощи и дни,
в мрачен каменен дом дрънка ключове мощни.
– Ти признавай си! Нощ ли е? – денем вини.
– Ти признавай си! Ден ли е? – мъчи те нощем.
Той за разпит с готовност потрива ръце
и не с поглед, с носа си ти бърка в сърцето.
Интересно все пак, от какво ли яйце
се излюпват човеци с такива нослета.
ОН ПОСТРОИЛ СВОЙ ДОМ МЕЖДУ НОЧЬЮ И ДНЁМ
Он построил свой дом между ночью и днём,
Серый каменный дом, и звенит в нём ключами.
– Это ночь? Признавайся! – пытает он днём.
– Это день? Признавайся! – пытает ночами.
Он дознаньем замучить готов до конца,
Носом лезет в сердца, а не только глазами.
Интересно бы знать, из какого яйца
Вылупляются люди с такими носами.
Середина 1950-х
-----
КАК ПРИЛИЧАТ ЛУНА И КОЛИМА
Как приличат Луна и Колима
в този снежен среднощен раздор,
път едната над другата имат,
ала крият една друга взор.
Сякаш скръбни вдовици прикриват
там лица зад мъгливо било.
Само пръстен-страдание свива
земно-леденото колело.
* Колима – река в Североизточен Сибир, известна с добива на злато и с лагерите на ГУЛАГ по времето на сталинизма.
КАК ПОХОЖИ ЛУНА С КОЛЫМОЮ
Как похожи луна с Колымою,
Когда ночью в метельную муть
Проплывают одна над другою,
Друг на друга не смея взглянуть.
Словно вдовы, сойдясь на свиданье,
За туманами прячут лицо.
Только светится перстень-страданье,
Ледяное земное кольцо.
1955 г.
---------------------------------------------
Семьон Милосердов
Руският поет и журналист Семьон Милосердов (Семён Семёнович Милосердов) е роден на 16 февруари 1921 г. в с. Семьоновка, Тамбовска област. Учи руска филология в Саратовския университет и в литературния институт „Максим Горки”. Първите си стихотворения печата през 1938 г. в тамбовския областен вестник. Публикува поезия в издания като „Москва”, „Наш современник”, „Дон”, „Подъём”, „Литературный Тамбов” и мн. др. През 1949 г. е репресиран и до 1956 г. е във Вятския трудов лагер на ГУЛАГ. Реабилитиран е през 1959 г. Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г.). Близо 16 години е секретар на тамбовския в. „Коммунистический труд”, създател и ръководител е на областното литературно обединение „Радуга”. Автор е на стихосбирките „Зори степные” (1960 г.), „Стихи” (1962 г.), „Красное лето” (1962 г.), „Волшебница” (1965 г.), „Присягаю берёзам” (1968 г.), „От солнца до ромашки” (1971 г.), „Ржавые венки” (1975 г.), „Земной простор” (1980 г.), „Хлебный вечер” (1981), „Свежий день” (1985 г.) и др. Умира на 4 декември 1988 г. в гр. Тамбов.
ЕЙ, СОКОЛИ ВИЙ СТАЛИНСКИ
– Ей, соколи вие сталински,
как така – кого и кой?
Аз на нара съм с доверие,
че не знае нищо Той
за погромите на Берия
и жестокия порой.
Че ненавистни потисници
ще притисне Той поне!
Ние чакаме амнистия,
но я няма, не и не.
ЭЙ ВЫ, СТАЛИНСКИЕ СОКОЛЫ
– Эй вы, сталинские соколы,
Или с нами вам – не в масть?
Возле нар сижу и верю я,
Что не знал Он ничего
Про разбой кровавый Берии
И опричнину его.
И что банду ненавистную
Он прижмет – держи ответ!
Мы сидим и ждем амнистию,
А ее все нет и нет.
---------------------------------------------
Сергей Алимов
Руският поет и преводач Сергей Алимов (Сергей Яковлевич Алымов) е роден на 24 март/5 април 1892 г. в с. Славгород, Харковска губерния. През 1911 г. за революционната си дейност е интерниран в Сибир, откъдето емигрира за Австралия, а от 1917 г. в Китай. Първите си стихове публикува в австралийски вестници, след което активно сътрудничи на харбинския печат. Литературно направление футуризъм. Публикува в издания като „Шанхайская газета”, „Рупор”, „Вестник Маньчжурии”, „Копейка” и др. Превежда старинна японска поезия. През 1926 г. се връща в Русия, но в началото на 30-те години е изпратен в трудово-изправителен лагер в Беломорско-Балтийския канал. След освобождаването му става известен с текстовете си към много популярни песни като „Вася-Василёк”, „Хороши весной в саду цветочки”, „Краснофлотский марш”, „По долинам и по взгорьям” и др. Автор е на стихосбирките „Киоск нежности” (1920 г.), „Оклик мира” (1921 г.), „Арфа без молний” (1922 г.), „Канал имени Сталина” (1934 г.), „Песни” (1939 г.), „Всё для победы! Стихи и песни” (1942 г.), „Этих дней не смолкнет слава” (1946 г.), „Песни” (1948 г.), „Стихи и песни” (1949 г.) и др. Умира след пътно произшествие на 29 април 1948 г. в Москва.
ВЪВ ФОАЙЕТО
Щом се влюбих, разцъфнахме люляк в декември...
Щом се влюбих, звездите събрах в колие...
На дивана да седнем... Край нас бродят сенки,
чужди сенки на хората в туй фоайе!
Непонятна в тълпата е нашата близост!
На еснафа е чужд старомоден екстаз.
Любовта ни за тях животинска е низост...
Да избягаме в нашия люляков час!
Твоят взор от стиха на Верлен по-човечен...
С раменете ти сякаш брезичка трепти...
От еснафския плен отлетели далече,
избледняват нахалните людски черти...
Любовта ни за другите хора не пита!
В любовта ни за зрители няма место!
Ароматни градини от смях са душите,
а диванът вулгарен е кралско шато...
Тривиален диван, сякаш люляков замък,
с цветове и любов само в нас и за нас.
Светлорусият миг само наш ще остане!
Няма чужди сред нашия люляков час!
В ФОЙЕ
Полюбив, в Декабре я загроздил сирени...
Полюбив, – я из звезд отчеканил колье... –
Сядем здесь на диван... Ходят люди, как тени,
Что нам тени людей и гримасы фойе?!
Ведь никто из толпы не поймет нашу близость!
Ведь мещанам далек пасторальный экстаз. –
Им знакома любовь, как животная низость...
Ах, забудем мещан в наш сиреневый час!
Твои взоры нежней ассонансов Верлена...
Твои плечи дрожат, как березок листва...
Улетев далеко из мещанского плена,
Мы людские черты замечаем, едва...
Есть моменты в любви, когда люди – помеха!
Есть минуты в любви, когда люди – ничто!
Наши души – сады ароматного смеха
И вульгарный диван – королевский „шато”...
Тривиальный диван, словно замок в сирени,
Где цветы и любовь только в нас и для нас. –
Не дадим никому белокурых мгновений!
Никого не введем в наш сиреневый час!..
1920 г.
---------------------------------------------
Сергей Граховский
Руският и белоруски поет, писател, публицист и преводач Сергей Граховски (Сергей Иванович Граховский) е роден на 11/24 септември 1913 г. в с. Нобел, Минска губерния, сега Ровненска област в Украйна. Първите му поетични публикации в печата са от 1926 г. Завършва литературния факултет при Минския педагогически институт (1935 г.). Работи като коректор във в. „Чырвоная зьмена”, редактор в Белоруското радио, учител по руски език и преподавател по литература в работническия факултет на Белоруския държавен университет. През 1936 г. е осъден „за антисъветска дейност” и до 1947 г. е затворен в сибирските лагери на Гулаг в Горковска област. През 1949 г. е арестуван отново „за принадлежност към антисъветска националистическа група” и е интерниран в Новосибирска област. През 1955 г. е реабилитиран. След освобождаването му работи като журналист в радиото и в списанията „Бярозка” и „Вясёлка”, води телевизионното предаване „Літаратурная Беларусь”. Член е на Съюза на белоруските писатели (1956 г.), заслужил деятел на културата на Белорусия (1983 г.). Първата му стихосбирка „Дзень нараджэньня” излиза през 1958 г., след което издава близо 20 книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Выбраныя творы” (в два тома, 1973 г.), „Выбраныя творы” (в два тома, 1983 г.), „Такія сінія сьнягі” (1988 г.), „Зона маучаньня” (1990 г.), „З воучым білетам” (1991 г.), „Выбраныя творы” (в два тома, 1994 г.) и др. Умира на 11 декември 2002 г. в Минск.
ИЗ ПОЕМАТА „БЕГЛЕЦ”
В началото дни бурни бяха,
бях още здрав, висок и млад.
Сечах и режех и хвърчаха
трески над моя срещнат ад.
В пуловер стар събирах сажди,
брезите кастрех всеки час,
от малката и постна дажба
на сянка се превърнах аз.
Без спомен кой съм, где съм – кастрех,
превит под кръста си жесток,
та в наказателния карцер
на рая да ме вземе Бог.
На прага на живота зорко
бях набелязал пътя свой.
Но изведнъж към зла каторга
подгони ме жесток конвой.
Бе встъпил доносът на мода,
добротворителни лица
на прах громяха „враг народен”.
С жени, родители, деца.
Не стигаше за всички място –
затвори, катинари, мрак,
изселвания, зорки власти,
каменоломни на ГУЛаг.
Усърдни писъци ни гонят:
„Сега с концлагери добри
да доблокираме в кордони
заводи, шахти и гори!”
Идеи вождовете вдишват,
множат се „зони” в прах и страх.
По ъглите се вдигат вишки
и... дават ордени за тях.
В такъв кордон през зима снежна
„народен враг” бе заклеймен –
да късам корени, да режа
брези изпратиха и мен.
Режи, докато имаш сили;
труд изнурителен и тъп
за дажба, за шушони гнили,
за антерия, скрила пъп...
В бедата се натрупва горест:
ту хапнеш дажба, ту проспиш,
от глад ще си заминеш скоро,
ако от канче се лишиш.
То тенекия е с душица,
с която пиеш и ядеш,
щом имаш канче и лъжица,
до пролетта ще издереш.
Ти цяла зима стискаш зъби,
до пролетния благ шубрак:
подхвърля лапад, глог и гъби,
събираш – ето, жив си пак!
За правда вяра не угасва,
затворници писма редят,
че са осъдени напразно
от тройка и прибързан съд...
Война когато смърт бе плела
и бомби сяха гръм и дим,
ний писахме молби, че смело
към фронта всички се стремим.
Аз в наказателната рота
мечтаех да ме одобрят,
където битка е животът
и гинат, за да победят.
Аз молех: Нека се окажа
сред ада зъл на таз война,
с живот и смърт за да докажа,
че нямам никаква вина.
„Вина” „Бащата” не премахна,
надеждата угасна в мен.
Прокълнати деца ний бяхме
и се топяхме всеки ден.
Той никому не вярва, нито
ще ни помогне друг другар,
дори обратно – на вратите
увисна втори катинар.
Ний за Победата живяхме,
отдавахме безспирно труд,
изсичахме гори, ковяхме,
прокарвахме далечен път.
Триони стенеха, изминаха
години от тегобни дни,
свръхплан сечахме дървесина
за релси, шахти, бъднини...
Вий питате: „Защо се кършиш?
Каквото е било, било!”
Но ако злото не довършиш,
ще те огъне ново зло.
ИЗ ПОЭМЫ „БЕГЛЕЦ”
Я был еще вначале крепкий,
Худой, высокий, молодой.
Пилил, колол, и только щепки
Летели над моей бедой.
В продутой старенькой фуфайке
Кромсал березы каждый день,
От маленькой и постной пайки
Качаясь на ветру, как тень.
Пилил, не помня, кто и где я,
И тяжкий крест свой нес, как мог,
Чтоб до весны в штрафном кандее
Меня в свой рай не принял Бог.
У жизни только на пороге,
Я еле путь наметил свой.
Но вдруг казенные дороги
Топтать погнал меня конвой.
Донос входил повсюду в моду,
И доброхоты всех мастей
Громили в прах „врагов народа”.
Их жен, родителей, детей.
На всех, конечно, не хватало
Охраны, тюрем и замков,
Ни пересылок, ни каналов,
Ни лагерей, ни рудников.
Переходя на визг от рвенья,
„Пора, – гремели голоса, –
Взять повсеместно в оцепленье
Заводы, шахты и леса”.
Их поддержали сверху шишки,
И «зоны» строила страна.
А по углам вставали вышки,
И... раздавались ордена.
И вот в такое оцепленье,
„Врагом народа” заклеймя,
Валить, пилить и драть коренья
Зимой прислали и меня.
Вставай, пили, пока есть силы,
Тяжка работа и тупа,
За пайку, лапти и бахилы,
За телогрейку до пупа...
В беде еще бывает горе:
То съешь паек, то – без пайка,
И с голоду загнешься вскоре,
Когда лишишься котелка.
Хоть бы какой: жестянка с дужкой,
С которой ешь и воду пьешь,
Когда добудешь ложку с кружкой,
То до весны и доживешь.
Вконец за зиму отощаешь,
Но лес расщедрится весной:
Подсунет гриб, черничку, щавель,
Собрал – и вот уже живой!
И вера в правду не угасла,
И пишет письма здешний люд,
Что осудили их напрасно
И тройка, и закрытый суд. <...>
Когда пожары полыхали
И бомбы над страной рвались.
Мы заявления писали
И как один на фронт рвались.
Просился я в штрафную роту,
Мечтая право получить
На эту страшную работу,
Где гибнут, чтобы победить.
Просил: услышьте и поверьте,
Пошлите добровольцем в ад,
Чтоб жизнью доказать и смертью,
Что я ни в чем не виноват.
„Отец” на просьбы не ответил,
И огонек надежды гас.
Мы были проклятые дети,
И становилось меньше нас.
Он в жизни никому не верил,
Никто другой помочь не мог,
Наоборот – на наши двери
Второй навесили замок.
Мы для Победы отдавали
Все, что имели и могли:
Пластались на лесоповале,
Дороги дальние вели.
Пила стонала, голосила
Надрывнее из года в год,
Но шла сверх плана древесина
На шпалы, в шахту, на завод.
Вы спросите: „Зачем клепаешь?
Что было, то прошло давно”.
Но если зло не доконаешь,
Тебя опять согнет оно.
---------------------------------------------
Сергей Кличков
Руският поет, писател и преводач Сергей Кличков (Сергей Антонович Лешенков/ Клычков) е роден на 1/13 юли 1889 г. в гр. Нижняя Дубровка, Тверска губерния. Участник е в революцията от 1905 г. Първите му стихове датират от 1906 г. Учил е в историко-филологическия и в юридическия факултет на Московския университет, но през 1913 г. е изключен. От селския романтизъм в лириката си – стихосбирките „Песни” (1911 г.) и „Потаенный сад” (1913 г.), в творчеството си той израства до тревогите от разрушаването на нравствените корени на живота – поетичните сборници „Дубрава” (1918 г.), „Гость чудесный” (1923 г.), „Домашние песни” (1923 г.), „Талисман” (1927 г.), „В гостях у журавлей” (1930 г.), „Сараспан” (1936 г.) и др. Герои в прозата му са самотните мечтатели, чудаците и търсачите на правда, както е в приказно-гротескните му романи „Сахарный немец” (1925 г.), „Чертухинский балакирь” (1926 г.) и „Князь мира” (1928 г.). Репресиран от властите и арестуван по лъжливо обвинение, на 8 октомври 1937 г. той е осъден на смърт и същия ден е разстрелян в Москва. Реабилитиран е през 1956 г.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Сред полята килими златисти,
по нивята бразди се редят...
Но защо се върбите замислят
сякаш с мъка за родния кът?
Месец облаци пак води, сякаш
води древна войска богатир,
след годините други прекрачват
и пропадат в безвестната шир.
Пак Русия се шири безкрайна,
пушек син пъпли в нейния свод,
но защо ли не пея – ридая
за съдбата, за мен, за народ?
И усещам: в предутрото святка
пред бедите далечен сигнал
и сгъстява мъглата в полята
немислима световна печал...
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Золотятся ковровые нивы
И чернеют на пашнях комли...
Отчего же задумались ивы,
Словно жаль им родимой земли?..
Как и встарь, месяц облаки водит,
Словно древнюю рать богатырь,
И за годами годы проходят,
Пропадая в безвестную ширь.
Та же Русь без конца и без края,
И над нею дымок голубой –
Что ж и я не пою, а рыдаю
Над людьми, над собой, над судьбой?
И мне мнится: в предутрии пламя
Пред бедою затеплила даль
И сгустила туман над полями
Небывалая в мире печаль...
-----
РИБАРКА
Вий, вълни, вълни, где бяхте,
где разляхте взори –
лодки, кораби люляхте,
носехте в простора;
там до гроб крайпътен хора
може би се спряха,
хората дали видяха
черната ми горест –
вий, вълни, вълни, где бяхте,
где разляхте взори?
– Към брега вървяхме, хором
пяхме песни славни,
перла търсехме, изгоро,
с младия удавник...
Запали в тъмата свещ ти
пред морето синьо:
ний от дъното ще вдигнем
морните му плещи...
* Редът „с младия удавник” е преводна мистификация в търсене на скрит авторов пласт. Помор е жител на Северното беломорско приморие, поморите са малка самобитна етнорелигиозна група на територията на Архангелска и Мурманска област. Бел. прев.
РЫБАЧКА
Волны, волны, где вы были,
Где, кого встречали –
Лодки, чёлны, корабли ли
Вы несли, качали,
Али люди загадали
На его могиле,
Али люди сговорили
На моей печали:
Волны, волны, где вы были,
Где, кого встречали?
– Мы по бережку плескали,
Пели песни хором,
Жемчуга на дне искали
С молодым помором...
Ты затепли в полночь свечи
Перед морем синим:
Мы со дна его поднимем,
Растрясем за плечи...
1910-1911 г.
-----
СЪЛЗИ
Плаче розата горчиво, в мрачен хлад са
венчелистчета с ресни от росен дим...
Ти защо така горчиво плачеш, златна?
Поплачи, броя сълзите ти превратни,
без глупци с живота ще се разплатим!
Ни на сълзи, ни на думи вяра нямам
и не съм ридал отдавна тъжно сам,
зная, че не плачат зверовете само,
да не плачеш, просто е позор и срам!
Поплачи си, дружке. Сълзи не преглъщай,
шала на нетрайна тръпка развържи...
Благодарен съм ти, златна, че ме връщаш
към детинщините буйни, към... лъжи!
Виждаш: аз вървя от праг на праг проклето,
търся битието, сам не зная как!
Та нали не плачат само зверовете...
Да повярвам искам в теб и в мен заклето,
тъй повярвал, ето, да се влюбя пак!
СЛЁЗЫ
Горько плачет роза, в темень отряхая
Липкие от слёз ресницы лепестков…
Что так горько, горько плачешь, золотая?
Плачь же, плачь: я строго слёзы сосчитаю,
Разочтёмся навсегда без дураков!
Ни слезам я, ни словам давно не верю
И навзрыд давно-давно не плакал сам,
Хоть и знаю, что не плачут только звери,
Что не плакать – это просто стыд и срам!
Плачь же, друг мой. Слёз притворных не глотая,
И не кутай шалью деланную дрожь…
Как тебе я благодарен, золотая,
За ребячество, дурачество… за ложь!
Видишь: ведь и я хожу от двери к двери,
И по правде: сам не знаю, как же быть?
Ведь не плачут, ведь не плачут только звери…
Как бы я хотел тебе, себе поверить,
И поверив слову, снова полюбить!
1930 г.
---------------------------------------------
Сергей Марков
Руският поет, писател, етнограф и пътешественик Сергей Марков (Сергей Николаевич Марков) е роден на 30 август/12 септември 1906 г. в с. Посад Парфентиев, Костромска губерния. Първото му публикувано стихотворение е от 1920 г. във в. „Красный вестник”, а първата му столична публикация е през 1927 г. в сп. „Красная нива”. Публикува стихове, разкази, фейлетони, очерци и статии в издания като „Маяк степи”, „Мир труда”, „Рабочий путь”, „Советская Сибирь”, „Сибирь”, „Сибирские огни”, „Звезда Севера”, „Комсомольская правда” и др. През 1932 г. е осъден на три години каторга с обвинения за създаване на контрареволюционна групировка и е заточен в лагера Мезен в Архангелск, но през следващата година е освободен след ходатайство на Максим Горки. През 1936 г. отново е арестуван и изпратен в Таганския затвор. След освобождаването му участва в сухопътни и морски полярни експедиции, прави няколко важни историко-географски открития. Действителен член е на Географското общество на СССР (1946 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1947 г.). Работи във в. „Правда Север”, в. „Вечерняя Москва” и в. „Акмолинский вестник”. Живее и работи в Москва. Автор е на книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Радуга-река” (1946 г.), „Золотая пчела” (1959 г.), „Земные корни” (1961 г.), „Небесные горы” (1961 г.), „Стихотворения” (1965 г.), „Топаз” (1966 г.), „Стихотворения” (1971 г.), „Серебряный простор” (1978 г.), на книги с разкази, повести, романи и повествования за великите географски открития като „Голубая ящерица” (1929 г.), „Арабские часы” (1931 г.), „Солёный колодец” (1933 г.), „Миклухо-Маклай” (1938 г.), „Люди великой цели” (1944 г.), „Юконский ворон” (1945 г.), „Повесть о Великом Охотнике” (1946 г.), „Русские люди на Курильских островах” (1946 г.), „Русские на Аляске” (1946 г.), „Подвиг Семёна Дежнёва” (1948 г.), „Идущие к вершинам” (1963 г.), „Земной круг: Книга о землепроходцах и мореходах” (1966 г.), „Вечные следы: Книга о землепроходцах и мореходах” (1973 г.), „Тамо-рус Маклай” (1975 г.), „Летопись” (1978 г.), „Серебряный простор” (1978 г.), „Рыжий Будда” (публикуван през 1989 г.) и др. Умира на 4 април 1979 г. в Москва.
БОЛНИЦА ВЪВ ВЕСЕЛ ДОМ
Ти плачеш, Маргарита,
сама край тях,
страданието сплита
любов и грях.
Над пленниците хвърка
спринцовка зла,
а пурпурните кърпи
са без крила.
Кръв бинтове изгрибат,
сред буря мраз,
разбити сънни риби
са крак и таз.
Привикнал си с тревоги,
той – не пиян,
но как ругае бога
ранен улан!
Облят е в смъртна белост –
без дъх лежи –
обречен парабелум,
юмрук тежи.
Той тук ще свърши скоро
борбата, знай –
улан с едната шпора
е вече в рай.
И докторът прегърбен
преглъща стон,
че този дом на скърби
е весел дом.
Ти плачеш, Маргарита.
Ври буря вън
и бляска от карбида
в очите сън.
Час за шрапнели дръзки
и танц в зори.
А жълтите превръзки
иприт гори...
ГОСПИТАЛЬ РАЗМЕЩЁННЫЙ В ВЕСЁЛОМ ДОМЕ
Ты плачешь, Маргарита,
Одна за всех,
В одном страданье слиты
Любовь и грех.
Прогнали бледных плениц
Ланцет и шприц,
Багровых полотенец,
Что битых птиц.
Шуршат бинтов изгибы
Листвой в грозу,
Недвижней сонной рыбы
Нога в тазу.
Хоть ты – не недотрога,
А он – не пьян,
Но как ругает бога
В бреду улан.
Он залит смертным мелом –
Дела табак! –
Тяжёл, как порабелум,
Его кулак.
Он кончит скоро
Божбу свою –
Улан одною шпорой
Уже в раю.
И доктор, спину сгорбив,
Не видя лиц,
Сказал, что домом скорби
Стал дом блудниц.
Ты, плачешь, Маргарита.
Идет гроза
И зарево карбида
Слепит глаза.
В часы шрапнельной пляски
Окно горит.
А жёлтые повязки
Сожжёт иприт…
-----
В МЕН ТЪНИЧКО ЖИЛО
В мен тъничко жило запрати
златиста пчелица и спря,
то още трептеше, когато
летящата вече умря.
Но как тъй добиха пощада
след слънчеви дни и мъгла
двуногите хлъзгави гадове,
в сърцето ми впили жила?
ОСТАВИЛА ТОНКОЕ ЖАЛО
Оставила тонкое жало
Во мне золотая пчела;
Покуда оно трепетало,
Летунья уже умерла.
Но как же добились пощады
У солнца и ясного дня
Двуногие, скользкие гады,
Что жалили в сердце меня?
-----
ЗНАЕХ ПРЕДИ ТАКИВА ПРЕГРАДИ
Знаех преди такива прегради
само в съня ми сломен,
оледеняващи водопади
надигаха се срещу мен.
Вдясно и вляво урви висяха,
смърт бе на техния праг,
те като жълти оси се рояха,
лежащи на вечния сняг.
Всичко се случи с изгрев прекрасен,
скитник в годините бях,
следвах те, сякаш червена сърна си,
през целия хребет вървях.
РАНЬШЕ Я ЗНАЛ ТАКИЕ ПРЕГРАДЫ
Раньше я знал такие преграды
Только в тревожном сне,
Оледенелые водопады
Вставали навстречу мне.
Справа и слева были откосы,
Где – смерть на каждом шагу,
Словно живые, желтые осы
Лежали на вечном снегу.
Все это было утренней ранью,
В пору скитальческих лет,
Я за тобой, как за красною ланью,
Шел через весь хребет.
-----
ПОДОБНО ЛОДКА НА ЛАЗУРА
Подобно лодка на лазура
се люшка небосклон.
За този, който бил е в буря,
сън вечен е подслон.
Видях сред тундрата кристална
в небесната вода
висока нарта погребална
с несекваща следа.
ПОДОБНО СИНЕЙ КОЛЫБЕЛИ
Подобно синей колыбели
Качался небосклон.
Тому, кто пережил метели,
Не страшен вечный сон.
Я видел в тундре, сквозь хрустальный
Колеблющийся свет,
Высокой нарты погребальной
Неизгладимый след.
1966 г.
---------------------------------------------
Сергей Нелдихен
Руският поет Сергей Нелдихен (Сергей Евгеньевич Нельдихен-Ауслендер) е роден на 27 септември/9 октомври 1891 г. в гр. Таганрог, Ростовска област. Завършва Харковския университет. Участник е в Първата световна война. Публикува в списания и алманаси като „Абраксас”, „Цех поэтов”, „Литературное обозрение” и др. Смята се за поет-примитивист. Член е на третата вълна на гумильовската група на акмеистите „Цех поэтов” (1921-1923 г.). Работи във в. „Пионерская правда” и в Дома за художествено възпитание на деца в Москва. През 1931 г. е арестуван и интерниран за три години в Казахстан. През 1941 г. отново е арестуван без конкретни обвинения и изпратен в лагерите на ГУЛАГ. Автор е на книги с поезия, афористична проза, литературознание и литературни манифести, сред които „Ось” (1919 г.), „Органное многоголосье” (1922 г.), „Праздник (Илья Радалет): Поэмо-роман” (1923 г.), „Веселый стишок учёбе впрок” (1926 г.), „Основы литературного синтетизма” (1929 г.), „Перед тем как выйти в бой, эти правила усвой” (1929 г.), „С девятнадцатой страницы” (1929 г.), „Веселые чертежники: Книга для чтения учащихся 1-й ступени 2-3-го года обучения” (1930 г.), „Девять слов” (1930 г.), „Он пришел и сказал” (1930 г.), „Прогулка” (1930 г.), „Он пошел дальше” (1930 г.), „Гражданское мужество” (1933 г.) и др. Умира при неизяснени обстоятелства в началото на 1942 г. в един от лагерите на ГУЛАГ.
ОТКЪС
О, жени, два и полвина аршинови кукли,
кикотещи се, хълмистотели,
мекоусти, прозрачнооки, кестенявокоси.
Носещи всевъзможни ризогащи, обкичени с матови обици-висулки,
обичащи алтогласните ми проповеди и лоши домакини –
как ме привличат подобни жени, вълнуват ме!
По улиците се придвижват двойки,
всички си имат жени и любовници,
но за мен няма подходящи;
а аз съвсем не съм някакъв изрод,
ето, дори когато пълнея, приличам в лицето
на Байрон...
* Аршин – мярка за дължина, един руски аршин е равен на 71 см.
ОТРЫВОК
Женщины, двухсполовинойаршинные куклы,
Хохочущие, бугристотелые,
Мягкогубые, прозрачноглазые, каштановолосые.
Носящие всевозможные распашонки и матовые висюльки – серьги,
Любящие мои альтоголосые проповеди и плохие хозяйки –
О, как волнуют меня такие женщины!
По улицам всюду ходят пары,
У всех есть жены и любовницы,
А у меня нет подходящих;
Я совсем не какой-нибудь урод,
Когда я полнею, я даже бываю лицом похож
на Байрона...
-----
ИСКРЕНОСТ
Не се страхувай, приятелю, ако те нарекат безделник,
не се страхувай, приятелю, ако те наричат безделник
или още по-обидното – нравствен изрод.
Не злободневствай с никого, не рекламирай.
В примирението е истината, но то си е и лентяйство.
Нека в думите ти да звучи само искреност.
Ти самият се увери в това, че за всички, за всички
чистите крака са по-добре от опарените с коприва,
полираната маса е по-добра от остърганата с нож,
ароматът на розите е по-приятен от мириса на дим
и христоматията не е подходяща за настолна книга.
ИСКРЕННОСТЬ
Не бойся, приятель, если тебя назовут бездельником,
Не бойся, приятель, если тебя назовут бездельником,
Или еще обыденнее, – нравственным уродом.
Не злободневствуй ни с кем, не рекламируй.
В примирении всегда – правда, но безделье.
А во всех твоих словах пусть звучит только искренность.
Ты сам испытывал и даже то, что для всех, для всех
Чистые ноги лучше обожженных крапивой,
Полированный стол лучше скобленного ножом,
Запах роз приятнее запахов чада
И хрестоматия не годится в настольные книги.
1921 г.
---------------------------------------------
Сергей Поделков
Руският поет и преводач Сергей Поделков (Сергей Александрович Поделков) е роден на 8/21 септември 1912 г. в с. Пясочня, Калужска губерния. Публикува поезия от 1931 г. През 1937 г. е арестуван и прекарва две години в лагерите на ГУЛАГ. Участник е във Великата отечествена война. Завършва литературния институт „Максим Горки” през 1941 г., а от 1964 г. преподава в института. Превежда поезия от езиците на народите на СССР. Член е на редколегията на в. „Литературная Россия” (от 1963 г.). Автор е на стихосбирките „Стихи о войне, о славе, о любви” (1934 г.), „Строитель” (1949 г.), „Марийские народные песни” (1955 г.), „Эр Табалды” (1959 г.), „Поле жизни” (1963 г.), „Говорящие деревья” (1963 г.), „Ступени” (1966 г.), „Власть сердца” (1966 г.), „Избранная лирика” (1967 г.), „Город любви” (1970 г.), „Созвездие” (1982 г.), „Земная колыбель” (1984 г.) и др. Умира на 6 март 2001 г. в Москва.
КЪМ СИНА МИ
В живота всичко се разменя, всичко:
канарче – с кон, тояга – с роден дом.
И всичко можем да загубим лично –
разсъдък, време, дружба и поклон.
И да забравим всичко – нужда, мъка
и клевета, и първата любов.
Назаем всичко да заложим тука,
пари и хляб да върнем в пътя нов.
Аз търся в теб единоверец славен,
към внуците достойнство да градим:
Родината
не можем да забравим,
не можем да заложим, заменим!
СЫНУ
Все можно в жизни поменять, все можно:
на кенаря – коня, на посох – дом.
Все можно потерять неосторожно –
рассудок, время и друзей притом.
Все можно позабыть – нужду, и горе,
и клевету, и первую любовь.
Все можно дать взаймы на срок – и вскоре
и хлеб и деньги возвратятся вновь.
Хочу в тебе найти единоверца,
чтоб к внукам шла связующая нить:
Отечество,
как собственное сердце,
нельзя забыть, дать в долг иль заменить!
1959 г.
---------------------------------------------
Сергей Спасский
Руският поет, писател, драматург, литературен критик и преводач Сергей Спаски (Сергей Дмитриевич Спасский) е роден на 9/21 декември 1898 г. в Киев. Първото си стихотворение публикува през 1912 г. в сп. „Тифлисский журнал”. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1915¬-1918 г.). През 1917 г. се представя на поетични вечери на футуристите, публикува във в. „Газета футуристов”. Секретар е на Централния художествен съвет на академичните театри (1924 г.), член е на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). По време на Великата отечествена война сътрудничи на списания „Звезда” и „Ленинград” и работи в радиото на обсадения Ленинград, от 1945 до 1949 г. е старши редактор в няколко държавни издателства. През 1951 г. с обвинения за антисъветска агитация е осъден на 10 години и е затворен в лагерите на ГУЛАГ. Освободен е през 1954 г. Превежда поезия от белоруски, украински, грузински, азерски, абхазки, латишки, казахски, естонски и др. езици. Редактор е в изд. „Советский писатель”. Автор е на стихосбирките „Колдун” (1916 г.), „Как снег” (1917 г.), „Рупор над миром” (1920 г.), „Земное время” (1926 г.), „Особые приметы” (1930 г.), „Да” (1933 г.), „Пространство” (1936 г.), „Стихотворения” (1958 г.) и др., на либретата на опери като „Броненосец Потемкин” „Орлиный бунт”, „Щорс”, „Молодая гвардия”, „Севасто¬польцы” и др., на книги с разкази, повести, романи и очерци като „Неудачники” (1929 г.), „Орлиный бунт” (1929 г.), „Дорога теней” (1930 г.), „Парад осужденных” (1931 г.), „Остров Кильдин” (1931 г.), „Новогодняя ночь” (1932 г.), „Первый день” (1933 г.), „Портреты и случаи” (1936 г.), „Маяковский и его спутники” (1940 г.), „Перед порогом” (1941 г.), „Два романа” (1956 г.) и др. Умира на 24 август 1956 г. в Ярославл.
РАЗСЪМВАНЕ
Денят кълни. Копита в камък хрускат.
Трамвай, желязо и стъкло развял.
Нощта опънатия лък отпуска
над масите на цветния локал.
Отмина. Предостатъчно.
Отвя се.
Съблазни няма, болка не гори.
Прибирам се.
Тъй просто е. Прекрасно.
В просторното небе зора зори.
Прониква с млечносинята си пара.
И пръскайки талази от листа,
как чудно е да тръгнеш с булеварда
през необятната му висота.
Да, щастие това е.
То е близко.
Езикът му – прозрачен и познат.
Мълчанието покривите плиска
и ляга си с ветреца ни крилат.
РАССВЕТ
Метался день. Копыта били камень.
Трамвай бряцал железом и стеклом.
И билась ночь под гнутыми смычками
В цветном кафе над залитым столом.
И – отошла. Отвеялась.
Довольно.
Ни обольщений, ни обиды – нет.
Иду домой.
Всё – просто. Всё – не больно.
В просторном небе яснится рассвет.
Он просквозит молочно¬синим паром.
И, лёгких листьев распустив волну,
Как хорошо отчаливать бульваром
В его внимательную вышину.
Да, счастье – вот.
Ему нельзя быть ближе.
Его язык прозрачен и знаком.
Оно молчаньем высветляет крыши
И на лицо ложится ветерком.
1924 г.
---------------------------------------------
Сергей Третяков
Руският поет, писател, драматург, публицист и преводач Сергей Третяков (Сергей Михайлович Третьяков) е роден на 8/20 юни 1892 г. в гр. Голдинген, Курляндска губерния. Завършва юридическия факултет при Московския университет (1916 г.). Първите му публикации в печата са от 1913 г. Сътрудничи на издания като „Красное знамя”, „Дальневосточное обозрение”, „Творчество”, „Окно”, „Неделя”, „Дальневосточная трибуна” и др. Член е на литературните групи на футуристите „Мезонин поэзии” и „Творчество”, съосновател е на група „Леф”. Участник е в революционните движения и Гражданската война на Далечния изток (1919-1922 г.). Автор е на книги с поезия, проза, пиеси, публицистика и литературни портрети, сред които „Железная пауза” (1919 г.), „Путевка” (1921 г.), „Ясныш” (1922 г.), „Непорочное зачатие” (1923 г.), „Слышишь, Москва?” (1923 г.), „Противогазы” (1924 г.), „Итого” (1924 г.), „Чжунго” (1927 г.), „Хочу ребёнка” (1927 г.), „Речевик” (1929 г.), „Рычи, Китай” (1930 г.), „Вызов” (1930 г.), „Дэн Ши-хуа” (1930 г.), „Месяц в деревне” (1931 г.), „Тысяча и один трудодень” (1934 г.), „Люди одного костра” (1936 г.), „Страна-перекрёсток” (1937 г.); на филмовите сценарии „Элисо” (1928 г.), „Соль Сванетии” (1930 г.), „Хабарда” (1931 г.) и др. Работи в рабфаковски литературни обединения, в театралния колектив на „Пролеткульт”, изнася лекции по руска литература в Пекинския университет (1924-1925 г.), председател е на художествения съвет на „Госкино” (1925 г.), редактира сп. „Новый Леф” (1928 г.), превежда творби на Брехт. Репресиран заради своите международни контакти, през 1937 г. е арестуван и на 10 септември 1937 г. е разстрелян в Москва. Реабилитиран е през 1956 г.
НОЖИЦИ
Над езерото водни кончета, а слънцето пече.
Хора в бели халати,
огледалата метнаха върху тях
ножица-ах-кожица,
тъканта изгрухтя
ловко.
НОЖНИЦЫ
Стрекозы над прудом, а солнце жарит.
Люди в белых балахонах,
А из зеркал на них
Два конца, два кольца
Материя хрюкнула
Ловко.
1913 г.
-----
ВОСЪЧНА СВЕЩ
Восъчна свещ
със свят упокой!
От кадене въздухът стене.
Носни кърпи вместо лица.
Шарят гърбави хора.
Исай, ликувай!
Пий, пий, пяната прелива!
Лъха на поле.
ВОСКОВАЯ СВЕЧА
Восковая свеча
Со святыми упокой!
Кадило воздух проломило.
Вместо лиц платки носовые.
Шарят горбатые люди.
Исайя ликуй!
Пей, пей, пена перельется!
Полем пахнет.
1913 г.
---------------------------------------------
Татяна Гнедич
Руската поетеса и преводачка Татяна Гнедич (Татьяна Григорьевна Гнедич) е родена на 18/30 януари 1907 г. в с. Куземен, Полтавска губерния. Има дворянски произход. Учи във Висшите курсове за чуждестранни езици, завършва историко-филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1934 г.), защитава кандидатска дисертация. Работи като коректор в сп.„Пропаганда и агитация”, литературен консултант в изд. „Художественная литература”, редактор в сп. „Звезда”, преподавател по английски език и литература и декан на Педагогическия институт „А. Херцен” и в други ленинградски висши учебни заведения. По време на Великата отечествена война е военен преводач в щаба на партизанското движение, но през 1944 г. с изфабрикувано обвинение „за връзки с чужденци” е осъдена на 10 години, които прекарва в лагер на ГУЛАГ в Бокситогорск. През 1955 г. е освободена, през 1956 г. е реабилитирана. През 1957 г. е приета в Съюза на писателите на СССР. Превежда литература от английски, немски, френски, датски и норвежки език, от 1957 г. преподава поетичен превод. Превежда творби на Шекспир, Скот, Корнел, Грилпарцер, Ибсен и др. Става известна с превода на поемата на Байрон „Дон Жуан”, публикуван през 1959 г. Цял живот пише стихове, но приживе единствените й авторски поетични публикации са в сп. „Простор” през 1967 г. Стихосбирката й „Этюды и сонеты” (1977 г.) излиза няколко месеца след смъртта й. Умира на 7 ноември 1976 г. в гр. Пушкин. През 2008 г. е издадена книгата с нейни стихове „Страницы плена и страницы славы”.
ЦАРСКОСЕЛСКАТА СТАТУЯ
Шуми зелено паркът, не увяхва,
в клонака миналото заигра...
На сенките играта й допада,
при камъка присяда, вечно млада,
на музите лицейски е сестра.
Тя все така мълчи в тъга безцелна,
възпявана вовек с възторг раним,
от вечни струи запленен, напевът
като в незабравими дни звъни.
И виждам как – пред сянката нетленна,
край ручея изправен все така,
самият Той размисля вдъхновено
и шапката на времето „Евгени”
държи покрита с пръстени ръка.
* Боливар – широкопола шапка. (Пушкин: „Надев широкой боливар, Онегин едет на бульвар...”)
ЦАРСКОСЕЛЬСКАЯ СТАТУЯ
Зелёный парк шумит, не увядая,
Минувшее не дальше, чем вчера…
Игру теней в раздумье наблюдая,
Сидит на камне вечно молодая
Лицейских муз бессмертная сестра.
Она молчит всё так же в грусти праздной,
Восторженно воспетой искони,
И вечных струй напев однообразный
Звенит, как в незапамятные дни.
И мнится мне – пред ней, пред этой тенью,
Внимая бормотанью ручейка,
Стоит Он сам в раздумье вдохновенья,
И держит боливар времён „Евгенья”
Украшенная перстнями рука.
---------------------------------------------
Т. Руслов
Руският поет Т. Руслов е роден на 19 ноември 1928 г. в гр. Орша, Белорусия. Учи в енергийния факултет на Уралския политехнически институт. През 1952 г. е арестуван с обвинение за подготовка на терористичен акт, през 1953 г. е осъден на смърт, присъдата е заменена с 25 години и е затворен в лагера в Красноярск, а след това в Дудинка, Кайеркан и Горлаг. През 1961 г. е реабилитиран. Завършва образованието си и работи в металургичен завод. Ръководи литературното обединение на Съюза на писателите в Пенза. Един от инициаторите е за създаването на Мемориален комплекс в памет на жертвите на репресиите на сталинизма, зам.-председател е на новосибирското общество „Мемориал”, член е на Управителния съвет на международното общество „Мемориал”.
РЕЧИТЕ НА ПАЛАЧИТЕ
Речи на палачи ден след ден –
днешни
и особено предишни.
Най-изтънченият книжен фен
е пленен
от толкоз думи пищни
за хуманност, красота
и тем подобни;
колко тез далечни речи без предел
тровят мисълта ни,
често за разстрел
между другото ни спомнят...
РЕЧИ ПАЛАЧЕЙ
Обожаю речи палачей –
Нынешних,
Особенно же – прошлых.
Самый утонченный книгочей
Ввек не скажет
Столько слов хороших
о гуманности,
о красоте и прочем,
сколько эти – отошедшие от дел,
отправлявшие, бывало,
на расстрел
походя и между прочим...
1970 г.
---------------------------------------------
Фьодор Камишнюк
Руският поет Фьодор Камишнюк (Федор Леонтьевич Камышнюк) е роден през 1894 г. в Киев. През 1903 г. се премества с родителите си в Китай. Завършва търговско училище в гр. Харбин (1914 г.). Посещава сбирките на литературните групи „Балаганчик” във Владивосток и „Кольцо” в Харбин. От 1915 до 1917 г. учи в Петроградския психоневрологичен институт, но не завършва курса и се връща в Харбин. Преподава руски език. Знае съвършено китайски език, превежда творчеството на китайски поети като Си Кун-ту, Ли Бо и др. Публикува стихове в далекоизточни списания като „Даль”, „Окно”, „Фиал”, „Вал”, „Китеж”, „Трибуна”, „Гонг”, „Дальневосточный синий журнал”, в емигрантски издания, колективни поетични сборници като „Сунгарийские вечера” и др. Към 1926 г. заминава за Съветския съюз и преподава в курсове за чуждестранни езици в Челябинск. През 1938 г. е арестуван и до 1940 г. е затворен в лагер на ГУЛАГ. Автор е на стихосбирките „Музыка боли” (1918 г.), „Лепестки. Скрижаль” (1921 г.) и „Вино мгновений” (~1922 г., не е открит оригинал на книгата). Предполага се, че умира през 1940 г.
ДУШИ, КОРАВИ КАТО КАМЪК
Души, корави като камък,
души, студени като лед.
Не срещат бляскавия пламък
в увличащ утринен просвет.
Сумрачни, чужди – много те са!
Ти тъмно, тежко трополиш.
С гранит постлан е пътят тесен
и трябва вечно да вървиш.
Но сред неверия потайни
звезда ще блесне горе, знам,
отваряйки врати сияйни
и шепнейки: – Върви натам!
Като зора душите светли
с уморна нежност, сякаш в сън,
отронват, ето, страдащ звън
и чезнат нейде сред морето.
ЕСТЬ ДУШИ ТВЕРДЫЕ, КАК КАМЕНЬ
Есть души твердые, как камень,
И есть холодные, как лед.
Им не познать влекущий пламень,
Сиянья утренних высот.
Чужих и сумрачных так много!
Темно и тяжко на пути.
Гранитом выстлана дорога,
И надо вечно в даль идти.
Но в тусклом сумраке неверий
Порой сверкнет вверху звезда,
Открыв сияющие двери
И прошептав: – Иди туда!..
То – души светлые, как зори,
Звеняще-нежные, как сон,
Устав страдать, роняют стон
И утопают в дальнем море.
---------------------------------------------
Юз Алешковский
Руският писател, поет и бард Юз Алешковски (Юз/ Иосиф Ефимович Алешковский) е роден на 21 септември 1929 г. в гр. Красноярск. През 1950 г. по време на службата му във военноморския флот е осъден за нарушение на дисциплината и до 1953 г. отбива наказанието си в лагер. От 1953 г. пише песни по свои стихове. Пише сценарии за киното и за телевизията като „Вот моя деревня” (1972 г.), „Происшествие” (1974 г.), „Кыш и Двапортфеля” (1974 г.), „Что с тобой происходит” (1975 г.) и др. След публикациите на негови „лагерни” песни в алманах „Метрополь”, през 1979 г. е принуден да емигрира в САЩ. През 1991 г. е съосновател на неформалното литературно обединение „БаГаЖъ”. Автор е на дискове с авторски песни и на книги с поезия, проза и литература за деца, сред които „Два билета на электричку” (1964 г.), „Чёрно-бурая лиса” (1967 г.), „Кыш, Двапортфеля и целая неделя” (1970 г.), „Кыш и я в Крыму” (1975 г.), „Карусель” (1979 г.), „Николай Николаевич” (1980 г.), „Маскировка” (1980 г.), „Рука” (1980 г.), „Кенгуру” (1981 г.), „Синенький скромный платочек” (1982 г.), „Смерть в Москве” (1985 г.), „Блошиное танго” (1986 г.), „Руру” (1989 г.), „Перстень в футляре” (1992 г.), „Предпоследняя жизнь. Записки везунчика” (2009 г.), „Маленький тюремный роман” (2011 г.) и др. Живее в гр. Хадам, щат Кънектикът.
ПЕСЕН ЗА СТАЛИН
Сред просторите родни чудесни
труд и битки калявахме с жар
и написахме радостна песен
за великия вожд и другар.
Алексей Сурков
Другарю Сталин, вий голям сте учен,
в езикознанието сте жътвар;
съветски аз затворник съм заключен,
сив брянски вълк на мен ми е другар.
Защо съм тук, наистина не зная,
но прокурорите са с честен глас;
заточен в Турухански край съм, в края,
където царят бе затворил вас.
Вървяхме под конвой съдба да жалим,
признавахме си чужд незнаен грях,
но вярвахме на вас, другарю Сталин,
на себе си да вярваме бе страх.
Седя си в туруханските Сибири
с пазачи с груба кучешка резба,
аз всичко туй, разбира се, разбирам
като всемирна класова борба.
Ту дъжд, ту сняг, ту облаци с комари,
така в тайгата ден след ден живей.
С вас тук искрата в пламък се разгаря –
благодаря ви, огънят ме грей.
Знам, свят голям редите, за бедите
се грижите в среднощни часове,
там, в кремълските кабинети бдите,
с лула димите, бъдно ви зове.
Нелекия си кръст безплатно траем,
сред студ и дъжд тъга ковем, лежим
по наровете нощем, без да знаем
на своя вожд безсънния режим.
С каскет партиен вий в съня ни бдите,
в кител излят откривате парад...
Сечем гора по ленински, треските –
треските шеметно край нас летят.
Погребахме двамина днес марксисти,
телата им покрихме с плат червен,
единият бил с разни десни мисли,
а другият невинен бил съвсем.
Преди завинаги да свърши, случи
молба да завещае в сетен вик,
та този случай пак да се проучи,
и тихо рече: „Сталин е умник!”
Бъдете жив и здрав, другарю Сталин!
Дори в тайгата стигнал вечен сън,
аз вярвам – за родината сме сбрали
достатъчно стомана и чугун.
ПЕСНЯ О СТАЛИНЕ
На просторах родины чудесной.
Закаляясь в битвах и труде,
Мы сложили радостную песню
О великом друге и вожде.
Алексей Сурков
Товарищ Сталин, вы большой ученый –
в языкознанье знаете вы толк,
а я простой советский заключенный,
и мне товарищ – серый брянский волк.
За что сижу, поистине не знаю,
но прокуроры, видимо, правы,
сижу я нынче в Туруханском крае,
где при царе бывали в ссылке вы.
В чужих грехах мы с ходу сознавались,
этапом шли навстречу злой судьбе,
но верили вам так, товарищ Сталин,
как, может быть, не верили себе.
И вот сижу я в Туруханском крае,
здесь конвоиры, словно псы, грубы,
я это все, конечно, понимаю
как обостренье классовой борьбы.
То дождь, то снег, то мошкара над нами,
а мы в тайге с утра и до утра,
вот здесь из искры разводили пламя –
спасибо вам, я греюсь у костра.
Вам тяжелей, вы обо всех на свете
заботитесь в ночной тоскливый час,
шагаете в кремлевском кабинете,
дымите трубкой, не смыкая глаз.
И мы нелегкий крест несем задаром
морозом дымным и в тоске дождей,
мы, как деревья, валимся на нары,
не ведая бессонницы вождей.
Вы снитесь нам, когда в партийной кепке
и в кителе идете на парад...
Мы рубим лес по-сталински, а щепки –
а щепки во все стороны летят.
Вчера мы хоронили двух марксистов,
тела одели ярким кумачом,
один из них был правым уклонистом,
другой, как оказалось, ни при чем.
Он перед тем, как навсегда скончаться,
вам завещал последние слова –
велел в евонном деле разобраться
и тихо вскрикнул: „Сталин – голова!”
Дымите тыщу лет, товарищ Сталин!
И пусть в тайге придется сдохнуть мне,
я верю: будет чугуна и стали
на душу населения вполне.
1959 г.
---------------------------------------------
Юрий Айхенвалд
Руският поет, театровед, мемоарист и преводач Юри Айхенвалд (Юрий Александрович Айхенвальд) е роден на 16 ноември 1928 г. в Москва. Пише стихове от 1944 г., когато става член на литературното обединение към изд. „Молодая гвардия”. През 1947 г. постъпва в Педагогическия институт, но през 1949 г. е арестуван „за антисъветски изказвания” и е интерниран в Караганда. През 1951 г. е арестуван повторно „за терористични изказвания” и до 1955 г. е в психиатричната болница към Ленинградския затвор. През 1955 г. е реабилитиран, през 1957 г. завършва Педагогическия институт и до 1968 г. преподава литература в училище. Изявява се в самиздатски издания и в официалната преса като литературен и театрален критик, културолог и преводач. Превежда от френски и испански. Автор е на две самиздатски брошури от 60-те и 70-те години и на книгите с поезия и проза „По грани острой” (1972 г.), „Остужев” (1977 г.), „Високосный год” (1979 г.), „Дон-Кихот на русской почве” (в два тома, 1982 и 1984 г.), „А. И. Сумбатов-Южин” (1987 г.) и „Стихи и поэмы разных лет” (1993 г.). Умира на 28 юни 1993 г. в Москва.
СТРАННИ ХОРА СА МЕЧТАТЕЛИТЕ
Странни хора са мечтателите, брат!
Преобръщат всичко в своя опък свят –
убеждават ги с добро и с недобро,
побеждават ги с тояга и с перо,
а мечтателите ден след ден твърдят,
че не вярват, и да вярват не държат...
Те мечтаят, но за нещо на ниво –
продуктивно, перспективно, делово!
Можеше да не мечтаят с тайна жал
и мечтите им райкомът би разбрал,
би ги поощрил другарят от ЦК
с туй, че правилно мечтаят засега...
Даже и пари заплащат, ако ти
имаш актуални, правилни мечти...
Странни хора са мечтателите, брат,
все наопъки мечтаят и отзад,
все мечтаят неуместно, не сред строй,
а у нас мечти такива са в застой
и не скитай из Русия с празен блян,
от добрата цензура необуздан.
УДИВИТЕЛЬНЫЙ МЕЧТАТЕЛИ НАРОД
Удивительный мечтатели народ!
Перевёртывают все наоборот, –
Убеждают их добром и не добром,
Побеждают их пером и топором,
А мечтатели упрямо говорят,
Что не верят и что верить не хотят...
Ну, мечтали бы о чем-нибудь таком, –
Продуктивном, перспективном, деловом!
Им мечтать не приходилось бы тайком,
Снисходительно бы понял их райком,
И сказал бы им товарищ из ЦК,
Что, мол, правильно мечтаете пока...
Ведь заплатят даже деньги, если ты
Актуально эти выразишь мечты...
Удивительный мечтатели народ, –
Все мечтают наугад, наоборот,
Все мечтают непременно невпопад,
А у нас мечта такая нарасхват,
Ведь у нас такой мечте не привыкать
Без цензуры по России кочевать.
---------------------------------------------
Юрий Галансков
Руският поет и дисидент Юри Галансков (Юрий Тимофеевич Галансков) е роден на 19 юни 1939 г. в Москва. Учи във факултета по история при Московския държавен университет и в Историко-архивния институт. Работи като лаборант, осветител в театър, общ работник в литературен музей и др. Активно се занимава с правозащитна дейност. Съставител е на литературния и обществено-политически самиздатски машинописен алманах „Феникс” (1961 и 1966 г.). Участва в неформалните поетични четения на пл. „Маяковски” (1959-1961 г.), замисля пацифистка организация в СССР, разработва проект за всеобщо разоръжаване, един от организаторите е на първите митинги за гласност и гражданска свобода в Москва (1965-1966 г.). През 1967 г. е арестуван и осъден на 7 години строг режим в Дубравлаг. Умира на 4 ноември 1972 г. в лагер № 17 на ГУЛАГ край с. Барашево, Мордовия. Книга с негови стихове, статии, писма и политически апели излиза във Франкфурт на Майн през 1980 г.
ИЗБЯГАХМЕ
Избягахме – ти знаеш, там
в клонак от цвъркаща идилия,
ребра на черен воден храм
са порцелановите лилии.
Аз на ръце те нося към
бреза сред слънчевата гонка.
И в тежка плитка в този сън
заплитам върбовата клонка.
БЕЖИМ ТУДА
Бежим туда – ты знаешь, где
в ветвях щебечущей идиллии
меж чёрных рёбер на воде
растут фарфоровые лилии.
Я на руках тебя несу
к берёзе в солнечную сетку.
Потом в тяжёлую косу
вплетаю ивовую ветку.
-----
И ТРЪГНА ПЛАМЪК
Към ствола пламъкът разстла
за младата върба беда.
И лебед метна две крила
в окървавената вода.
Успя да литне друга птица,
крило развяла над крило.
Но тялото й сгромоли се,
разби се в нечие стъкло...
Бе утро – рано, много рано.
Земя и слънце в топла сглоб.
И черен вир с кървяща рана
разсече негърския лоб.
РВАНУЛОСЬ ПЛАМЯ
Рванулось пламя из ствола
под кроной ивы молодой.
И лебедь вскинул два крыла
над окровавленной водой.
Другая птица вверх взлетела,
И, за крыло сложив крыло...
Её стремительное тело,
упав, разбрызгало стекло.
То было утром – рано, рано.
Лишь солнце землю припекло. –
И чёрный пруд кровавым шрамом,
как щёку негра рассекло.
---------------------------------------------
Юрий Грачевский
Руският поет и писател Юри Грачевски (Юрий Маркович Грачевский) е роден през 1919 г. Първото му публикувано стихотворение е в сп. „Смена” през 1936 г. През 1937 г. постъпва в литературния институт „Максим Горки”, но през 1939 г. е арестуван по донос и от 1940 г. прекарва 2 години в лагерите на ГУЛАГ в Северодвинск и Талаги. Някой от съвременниците му го обвиняват, че е сътрудничел на органите на ЧК, но не е доказано. След освобождението му работи като конструктор и като редактор в заводска многотиражка. През 1945 г. е възстановен в литературния институт и през 1946 г. го завършва задочно. Работи като театрален критик. Публикува поезия и проза в издания като „Нева”, „Дон”, „Наш современник” и „Литературная Россия”. Автор е на книгите „День без ночи”, „Простые истины” и „На видном месте”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1973 г.). Започва да пише книгата със спомени за лагерния живот „Я всё сказал”, но не успява да я завърши. Умира през 1987 г.
РОДИНА
Всичко било е и пак ще е в спомена.
С вятър ще вее, със свещ ще пламти.
Нещо до болка познато догонва ни.
Северът,
северът ще закънти.
Трижди животът, речта ми отминаха,
име дари ми съдбата така,
само остава каторга завинаги,
тясна килия и Каркул река.
Помни родината.
Ветрите пламенни.
Щик зад стената, челата блестят.
Изгреви нощни,
полярни сияния
сини проблясъци
ще разпрострат.
Време желано!
Дали е добавено?
Всичко затлачено в пролет една.
Всичко се губи, изчезва, забравя се...
Песен остава тук.
В тишина.
РОДИНА
Все это было, когда-нибудь вспомнится.
Ветром повеет, свечой догорит.
Чем-то до боли знакомым наполнится.
Севером,
Севером заговорит.
Трижды развеется жизнь моя, речь моя,
Имя, которым судьба нарекла,
Только останется каторга вечная,
Камера тесная, Каркуль-река.
Родина вспомнится.
Ветры восточные.
Штык за стеною да бритые лбы.
Зори полярные,
зори полночные
Светом раскинутся
голубым.
Время желанное!
Может быть, сбудется?
Все унесет за собой по весне.
Все растеряется, перезабудется...
Песня останется.
В тишине.
1941 г.
-----
ЯВНО БОГ ЗАТОВА НИ ДАРИ
Явно Бог затова ни дари
с тез години,
цял живот от зори до зори
гроб да ринем.
ВИДНО, БОГ ДЛЯ ТОГО, НАС ЛЮБЯ
Видно, Бог для того, нас любя,
Дал нам силы,
Чтоб всю жизнь мы могли для себя
Рыть могилы.
---------------------------------------------
Юрий Грунин
Руският поет и писател Юри Грунин (Юрий Васильевич Грунин) е роден на 26 май 1921 г. в гр. Симбирск. Учи в Художественото училище в Казан (1937-1941 г.). Пише стихове от 15-годишен, публикува поезия от края на 30-те години на ХХ в. По време на Втората световна война е воювал на Северозападния фронт; прекарва три години в немски плен (1942-1945 г.) и десет години в сталинските лагери в Усолаг и Степлаг. След освобождаването (1955 г.) работи като архитект и художник-оформител, публикува стихове в списания, алманаси и антологии като „Сибирские огни”, „Новый мир”, „Октябрь”, „Огонек”, „Советская женщина”, „Волга”, „Простор”, „Слово”, „Андрей”, „День поэзии”, „Средь других имен”, „Следопыт Средней Азии”, „Строфы века” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Съюза на писателите на Казахстан, член е на редакционните съвети на в. „Апта” и сп. „Нива”. Автор е на стихосбирките „Пелена плена” (1993 г.), „Моя планида” (1996 г.), „Спина земли” (1999 г.), „По стропам строк” (1999 г.), „Предсмертие” (1999 г.), „Фантасмагория бытия” (2002 г.), „Фантасмагория бытия (продолжение)” (2003 г.), „Предсмертие” (2008 г.). Живее със семейството си в гр. Жезказган в Казахстан, където пише своя автобиографичен роман „Живая собака”. Умира на 25 април 2014 г. в гр. Жезказган.
ВИЕ И НИЕ
Нас погребват без почести, без ритуали.
Некролози не пишат, ковчег липсва тук.
Над пленените няма души заридали!
Посинял разсъблечен безименен труп.
Вас погребват ви своите, живите наши.
На редици, под строй, изравнени с отвес.
Здрави кръстове с каски над гроба, да плашат
мисълта на Русия под каските днес.
Е, а ние? Какво ли от нас ще остане?
Зад верига зловеща от смърт и лица?
За семейни – деца и вдовици са памет.
Ние, младите, сме без жени и деца.
Нас – в траншеята, в ямата вкупом ни мятат.
Ни звезда, ни могила, ни кръст над пръстта.
Сякаш тук ни е нямало нас на земята.
То какъв ти живот, щом е лоша смъртта...
* Мисли на поета-фронтовак, живял във фашистки плен.
ВЫ И МЫ
Нас хоронят без почестей, без ритуала.
Похоронок не пишут и в гроб не кладут.
Хоть одна бы над пленным душа зарыдала!
Синий труп безымянный раздет и разут.
Вас хоронят свои же, живые пока что.
Вас – рядами, как в строй, под отвес-ватерпас.
И по струнке кресты, и на каждом по каске,
чтоб Россия боялась под касками вас.
Ну а мы? Что от нас уцелеет на свете?
Кто узнает о цепи зловещих смертей?
У женатых останутся вдовы и дети.
А у нас, молодых, нет ни жён, ни детей.
Нас – на свалку, в траншею, внавал, как попало.
Ни звезды, ни креста, ни кола, ни бугра.
Будто нас вообще никогда не бывало.
Что тут жизнь, если даже и смерть недобра…
---------------------------------------------
Юрий Домбровский
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Юри Домбровски (Юрий Осипович Домбровский) е роден на 29 април/12 май 1909 г. в Москва. Завършва Висшия литературно-художествен институт в Москва (1932 г.). Работи като журналист, аргеолог, изкуствовед и педагог. Първите му публикувани стихотворения са в сп. „Казахстанский современник” през 1939 г.; през целия си живот пише поезия, но публикува рядко, най-известен е поетичният му цикъл „Лагерные стихи”. Публикува предимно проза и литературоведчески статии в издания като „Литературный Казахстан”, „Казахстанская правде”, „Новый мир”, „Вопросы литературы” и др. Превежда творби на казахски писатели. През 1933 г. е арестуван по донос и е интерниран в Казахстан, през 1936 г. отново е арестуван и прекарва близо година в следствения изолатор, от 1939 до 1943 г. е затворен в колимските лагери, а от 1949 до 1955 г. е затворен в лагерите Север и Озерлаг; обвиненията неизменно са: за разпространение на антисъветски измислици. През 1956 г. е реабилитиран. Автор е на книгите „Державин” (1939 г.), „Обезьяна приходит за своим черепом” (1959 г.), „Хранитель древностей” (1964 г.), „Смуглая леди” (1969 г.), „Факел” (1974 г.), „Факультет ненужных вещей” (публикуван през 1978 г. във Франция). След нанесен му жесток побой от неизвестни извършители умира на 29 май 1978 г. в Москва. През 1992-1993 г. излизат негови събрани съчинения в 6 тома.
ЧЕКИСТЪТ
С един палач берлински бях познат,
владееше топор и гилотина.
Той бе висок, добряк, баща за пример,
с лице на кукумявка, но сърцат.
Познавах лекар, върл архиерей,
боксирахме се с езуит на ринга,
живях с моряк, неплавал сред море,
с физик духа на спиритист постигнах.
Бе влюбена преди години в мен
красавица – май само на плакати
моми такива има – в слънчев ден
любовника си удуши в кревата.
Но как тъй срещнах в дни на ням застой
над езерото мрачно и скалисто
чекист. За него аз не мога, ой,
да кажа нищо – просто бе чекист той.
ЧЕКИСТ
Я был знаком с берлинским палачом,
Владевшим топором и гильотиной.
Он был высокий, добродушный, длинный,
Любил детей, но выглядел сычом.
Я знал врача, он был архиерей;
Я боксом занимался с езуитом,
Жил с моряком, не видевшим морей,
А с физиком едва не стал спиритом.
Была в меня когда-то влюблена
Красавица – лишь на обертке мыла
Живут такие девушки, – она
Любовника в кровати задушила.
Но как-то в дни молчанья моего
Над озером угрюмым и скалистым
Я повстречал чекиста. Про него
Мне нечего сказать – он был чекистом.
---------------------------------------------
Юрий Казарновский
Руският поет Юри Казарновски (Юрий Алексеевич Казарновский) е роден през 1904 г. в гр. Ростов на Дон. Има средно образование. Членува в местния литературен кръжок. Първите му публикации са от 1923 г., публикува поезия в местни вестници и списания. През 1927 г. е арестуван със скалъпено обвинение, че е участник в контрареволюционна организация, и без следствие и съд до 1932 г. е затворен в трудовия лагер със специално предназначение на Соловецките острови. Някои от стиховете си, преминали през цензурата, публикува в затворническото списание „Соловецкие острова” и в затворническия бюлетин „СЛОН”. През 1929 г. по чудо се спасява от разстрел. Известен е с поетичните си подражания и с литературните си пародии на Маяковски, Блок, Северянин, Лермонтов, Есенин и др. Автор е на стихосбирката „Стихи” (1936 г.). През 1937 г. отново е репресиран. Реабилитиран е през 1955 г. Умира през 1956 г.
ШАХМАТ
Сапьори, щабове,
дружини,
обози, войни
взвод след взвод –
и всичко туй кроят
двамина
играчи кльощави
на ход.
Не стрелят пушки,
няма стон.
Бомбардировки
не надвисват,
но ето,
там сразен е кон,
убит
от вражеската мисъл.
Армади
не громят окоп,
не пеят мините
възмездно,
но в следващ ход
потъва топ
и, хоп,
на дъното изчезва.
Отива пешка
в лазарет
и офицерът
е пронизан,
убит,
но не с куршум проклет,
а с комбинации
и мисъл.
(Навярно тъй
видя Волтер
войната
в следващото време:
кавалеристи
в кариер
препускат,
мисъл да превземат.
И остроумец-
генерал
към враг недраг
склонява шия:
– Как този mat
не съм видял,
превзехте умно крепост
вие...)
Нов ход
реши конфликта стар.
Започвайки
предсмъртен танец,
на пешката
кълне се цар,
че вече е
републиканец
и е почти
социалист.
Гнева ви нека
не докосва:
стругова го
специалист
от фабрика
„Дърво московско”.
И няма
драма в боя, не...
Без смърт...
Без кръв да се пролее...
Отиват
царят и коне
в кутия обща
да живеят.
И всичко –
както при Волтер,
с една
съществена поправка:
война
велик СССР
заменя
за дъска шахматна.
На боя
ужасите бесни
светът ще преосмисли
с мир.
И новобранци
с бодри песни
ще бдят
в шахматния турнир.
ШАХМАТЫ
Саперы, штабы
и повозки,
И провианты
для полков –
Все это скрыто
под прической
Двух худощавых
игроков.
Неслышен
пушечный огонь.
И бомбовозы
не нависли,
Но падает
сраженный конь,
Убитый
вражескою мыслью.
С линкоров
не было огня,
Никто не слышал
мины пенья,
Но волей замысла
ладья
Идет
на дно исчезновенья.
Уходит
пешка в лазарет,
И офицеру
не подняться,
Но он убит
не пулей – нет, –
А тонким током
комбинаций.
(Так верно
представлял Вольтер
Войну
грядущих поколений:
Пойдут, как конница,
в карьер
Полки острот
и изречений.
И остроумец –
генерал
Шепнет врагу,
склоняя шею:
– Какое mot –
я проиграл,
Берите крепость:
вы умнее.)
Но новый ход
решил войну.
Король, начав
предсмертный танец,
Клянется
пешке и слону,
Что он
давно республиканец,
Что он
почти социалист.
И не заслуживает
гнева:
Его точил
специалист
Ударной фабрики
Мосдрева.
И примет все
свой прежний вид...
Все живы...
Нет кровопролитья...
Король с конями
побежит
В их общий
ящик-общежитье.
Все будет,
как мечтал Вольтер,
С одной
поправкой основною:
Войну
всемирный СССР
Заменит
шахматной доскою.
И боен
дикое убранство
Забудет
просветленный мир.
С веселой песней
новобранцы
Пойдут
на шахматный турнир.
1933 г.
-----
ТРАМВАЙ
Той извозва
единайсет срещи,
две раздели,
чантичка в ръка,
седем портофела,
осем грешки.
Бръмбарче
по нечии сака.
Той напредва, бърза.
Гръмко дрънка,
реже вечерта,
жесток и млад.
Той звъни –
пространства гълта вънка,
без да се обръща
с нас назад.
Вози той тъпак,
от някой хокан,
в смачкан панталон,
доклад ядящ.
Нос пиян
(в обратната посока),
женски поглед
в грозд лукав струящ.
Той извозва
пренавито време
от часовник –
в джоб и на ръка,
бърза той
в кънтяща теорема
да докаже правите
така.
Май летец в навалица настъпват,
тъй обидно
за летящ човек.
Пъшка мъжки
в равен път отъпкан,
сякаш танк кълби
снаряд нелек.
А трамваят
бързо вечер реже.
Ромолее
звънкият му знак –
улици насрещни
и копнежи
приближават,
да го видят пак.
Вози
към събрание рубашка,
двама влюбени –
в мъгла луна.
Тъпче ме
с внушителна опашка
същество
с триспална ширина.
Лятото се качва с нас
и, ето,
рони клони
в звездни градове...
– Дайте ми, кондуктор,
два билета
тук: за мен
и мойте стихове.
ТРАМВАЙ
Он везет
одиннадцать свиданий,
Две разлуки,
сумочку в руке,
Семь портфелей,
восемь опозданий.
И жука
на чьем-то пиджаке.
Он спешит.
И множит громыханье,
Режет вечер,
молод и жесток.
Он звонит –
и тотчас расстоянье
Без оглядки
мчится на звонок.
Он везет
закутанное пенье,
В серых брюках
едущий доклад.
Пьяный нос
(в обратном направлении),
Женских глаз
лукавый виноград.
Он везет
намотанное время
Всех часов –
карманных и ручных,
Он спешит
в гудящей теореме
Доказать
величие прямых.
Наступили летчику на ногу,
Как обидно
другу облаков.
Пролагая
торную дорогу,
Прется танком
шар семи пудов.
А трамвай
быстрее режет вечер.
Хорошо
и мчаться и звенеть, –
И углы,
и улицы навстречу
Подбегают
ближе посмотреть.
Он везет
толстовку на собранье,
Двух влюбленных –
в марево луны.
Мне влезает
на ноги, как зданье,
Существо
трехспальной ширины.
За подножку
уцепилось лето
И роняет
звезды от толчков...
– Дайте мне, кондуктор,
два билета:
Для меня
и для моих стихов.
1932 г.
---------------------------------------------
Ярослав Смеляков
Руският поет, литературен критик и преводач Ярослав Смеляков (Ярослав Васильевич Смеляков) е роден на 26 декември 1912/8 януари 1913 г. в гр. Луцк, Волинска губерния (сега на територията на Украйна). Участва в литературните кръжоци на в. „Комсомольская правда” и сп. „Огонёк”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). От 1934 до 1937 г. е репресиран. През 1937 г. е отговорен секретар на в. „Дзержинец”. Участник е във Великата отечествена война, като попада в плен. През 1945 г. след връщането му в СССР е затворен в лагер на Гулаг в Тулска област. След освобождаването му през 1948 г. работи като отговорен секретар на в. „Сталиногорская правда”, но през 1951 г. отново е арестуван и до 1955 г. е интерниран в заполярния гр. Инта. Реабилитиран е през 1956 г. Пише поезия в стила на социалистическия реализъм. Автор е на книгите „Работа и любовь” (1932 г.), „Кремлёвские ели” (1948 г.), „Лампа шахтёра” (1949 г.), „Строгая любовь” (1956 г.), „Разговор о главном” (1959 г.), „Работа и любовь” (1960 г.), „Золотой запас” (1962 г.), „День России” (1966 г.), „Связной Ленина” (1970 г.), „Декабрь” (1970 г.), „Служба времени” (1975 г.), „Стихотворения и поэмы” (1979 г.) и др. Носител е на Държавна награда на СССР (1967 г.). Участва в ръководствата на Съюза на писателите на СССР (от 1967 г.) и на Съюза на писателите на РСФСР (от 1970 г.). Умира на 28 ноември 1972 г. в Москва.
ОПИТ ЗА ЗАВЕЩАНИЕ
Умра ли, мойто тяло старо
с печална строгост, без сълзи
ти погреби край малка гара
под нежен навес на брези.
Това ми е необходимо –
да може в нощния сумрак
без спирка покрай мен да мине
с потракване забързан влак.
В дълбоката земя ще чакам
самотно, тъжно ден след ден,
но ще лети и святка в мрака
прозорче на вагон край мен.
А тоз проблясък без прокоба
ще е искрица в жизнен ред
и избледнявайки над гроба,
ще чезне някъде напред...
ПОПЫТКА ЗАВЕЩАНИЯ
Когда умру, мои останки,
с печалью сдержанной, без слез,
похорони на полустанке
под сенью слабою берез.
Мне это так необходимо,
чтоб поздним вечером, тогда,
не останавливаясь, мимо
шли с ровным стуком поезда.
Ведь там лежать в земле глубокой
и одиноко и темно.
Лети, светясь неподалеку,
вагона дальнего окно.
Пусть этот отблеск жизни милой,
пускай щемящий проблеск тот
пройдет, мерцая, над могилой
и где-то дальше пропадет...
1945 г.
-----
ГРОБИЩЕ ЗА ЛОКОМОТИВИ
Локомотивен пристан.
Гробище за ръжда.
Стари комини пискат
сякаш към нас с вражда.
Сякаш разпад на мисъл –
ленти и шайби в смърт.
Страшната пещ топи се,
лостове губят твърд.
Счупени термометри:
цифрички и стъкло –
мъртвите не измерват
има ли градус зло.
Зрение нямат, в сиво
маже очи боклук.
Времето подари ви
вечни спирачки тук.
Страдат вагони криви,
няма в купето вик,
няма жена красива,
няма да пей войник.
С нощния пясък вятър
сипе забравен зрак.
Юноша буталата
няма да чисти пак.
Няма да нажежава
релси и колеса
вашата стара слава
с трудови чудеса.
Тези метални шпори
плод са на труд плодил:
шлосери и миньори,
село и град сплотил.
Шапка свали, другарю!
Дни на война гърмят.
Тази ръжда изгаря
бузите с труден цвят.
Скръбно не ще запея,
думи не ще покров.
Тихо ненавист зрее,
тихо цъфти любов.
Всичко е тук желязо.
Нека ни учи пак.
Бавно, спокойно пада
първият зимен сняг.
КЛАДБИЩЕ ПАРОВОЗОВ
Кладбище паровозов.
Ржавые корпуса.
Трубы полны забвенья,
свинчены голоса.
Словно распад сознанья –
полосы и круги.
Грозные топки смерти.
Мертвые рычаги.
Градусники разбиты:
цифирки да стекло –
мертвым не нужно мерить,
есть ли у них тепло.
Мертвым не нужно зренья –
выкрошены глаза.
Время вам подарило
вечные тормоза.
В ваших вагонах длинных
двери не застучат,
женщина не засмеется,
не запоет солдат.
Вихрем песка ночного
будку не занесет.
Юноша мягкой тряпкой
поршни не оботрет.
Больше не раскалятся
ваши колосники.
Мамонты пятилеток
сбили свои клыки.
Эти дворцы металла
строил союз труда:
слесари и шахтеры,
села и города.
Шапку сними, товарищ.
Вот они, дни войны.
Ржавчина на железе,
щеки твои бледны.
Произносить не надо
ни одного из слов.
Ненависть молча зреет,
молча цветет любовь.
Тут ведь одно железо.
Пусть оно учит всех.
Медленно и спокойно
падает первый снег.
1946 г.
-----
ЕВРЕЙКАТА
Прокламация, масова стачка,
тук и там в таз огромна страна.
В деветнайста еврейката стана
комисарка в народна война.
Да пере не умее, не ражда,
не е майка, жена е едва;
революция дело е важно –
тя разбира и знае това.
Пръска капки чекистко мастило,
леден месец в прозореца виж;
и мълчи огнестрелната сила
на обтегнат на хълбок каиш.
Неугледна е, гений тревожен,
блед пророк в ярка бран прикован –
никой никаква милост не може
да очаква в делата й там.
Само мисли стоманени греят
и пронизват бунтовния свят.
Враговете треперят пред нея,
а и свойте дори се боят.
Но вървят си годините, тичат,
идват гари, пазари, разсвет,
а за теб в туй движение никак
няма път ни назад, ни напред.
Все пак времето внася поправки
и в познатия бурен Нарком
към негласна, но с почет оставка
ще те тласкат: върви в своя дом.
В кабинета си строг неподкупно,
в тази твоя килия за чест,
като малки деца простодушно
ще разпитваш последните днес.
И началници с нови позиции
свойски грубичко, с весел размах,
в безнадеждна забрава старице,
ще си спомнят, че строга бе с тях.
Всеки своята участ заплаща,
ще те съди светкавичен съд –
после теб под конвой ще те страшно
по съветска земя поведат.
Снизхождение няма да видиш,
пак е този железен режим:
проститутки, търговки, обиди –
нелюбима среда в свят любим.
Не отстъпваш от принципи, чакаш
(без писма и колети търпиш),
в полутъмните гнили бараки
четирнайсет години седиш.
Остролица старица бездомна,
съхранила безжалостен глас.
В подобреното столично лоно
да се върне, решиха тогаз.
Светят новите жилищни площи,
тук живея, работя, творя.
На опашка в кварталната поща
след чекистката аз се редя.
И с почуда следя я, с въздишка –
тях животът безброй ни е дал –
плахо как пенсионната книжка
към гишето побутва с печал.
ЖИДОВКА
Прокламация и забастовка,
Пересылки огромной страны.
В девятнадцатом стала жидовка
Комиссаркой гражданской войны.
Ни стирать, ни рожать не умела,
Никакая не мать, не жена –
Лишь одной революции дело
Понимала и знала она.
Брызжет кляксы чекистская ручка,
Светит месяц в морозном окне,
И молчит огнестрельная штучка
На оттянутом сбоку ремне.
Неопрятна, как истинный гений,
И бледна, как пророк взаперти, –
Никому никаких снисхождений
Никогда у нее не найти.
Только мысли, подобные стали,
Пронизали ее житие.
Все враги перед ней трепетали,
И свои опасались ее.
Но по-своему движутся годы,
Возникают базар и уют,
И тебе настоящего хода
Ни вверху, ни внизу не дают.
Время все-таки вносит поправки,
И тебя еще в тот наркомат
Из негласной почетной отставки
С уважением вдруг пригласят.
В неподкупном своем кабинете,
В неприкаянной келье своей,
Простодушно, как малые дети,
Ты допрашивать станешь людей.
И начальники нового духа,
Веселясь и по-свойски грубя,
Безнадежно отсталой старухой
Сообща посчитают тебя.
Все мы стоим того, что мы стоим,
Будет сделан по-скорому суд –
И тебя самое под конвоем
По советской земле повезут.
Не увидишь и малой поблажки,
Одинаков тот самый режим:
Проститутки, торговки, монашки
Окружением будут твоим.
Никому не сдаваясь, однако
(Ни письма, ни посылочки нет!),
В полутемных дощатых бараках
Проживешь ты четырнадцать лет.
И старухе, совсем остролицей,
Сохранившей безжалостный взгляд,
В подобревшее лоно столицы
Напоследок вернуться велят.
В том районе, просторном и новом,
Получив как писатель жилье,
В отделении нашем почтовом
Я стою за спиною ее.
И слежу, удивляясь не слишком –
Впечатленьями жизнь не бедна, –
Как свою пенсионную книжку
Сквозь окошко толкает она.
1963 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия
ПОЭЗИЯ УЗНИКОВ ГУЛАГА
В раздела са включени 187 превода от 112 руски поети от лагерите на ГУЛАГ
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев