Руски поети от 11-16 век. Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски поети от ХІ-ХVІ век
В раздела са включени 12 превода от 8 руски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
СЪДЪРЖАНИЕ
Руската поетика през XI-XVI век / Русская поэтика XI-XVI века
Иларион Киевский
Молитва на преподобния наш отец Иларион, митрополит руски (фрагмент 4) / Молитва преподобнаго отца нашего Илариона, митрополита российскаго (фрагмент 4)
Из „Слово за закона и благодатта от митрополит Иларион” / Из „Слово о законе и благодати митрополита Илариона”
Феодосий Печьорский
Молитва на светия Феодосий Печьорски за всички християни (фрагмент 1) / Молитва святого Феодосия Печёрскаго за всех христиан (фрагмент 1)
Владимир Мономах
Молитва на Владимир Мономах (фрагменти 10-11) / Молитва Владимира Мономаха (фрагменты 10-11)
Кирил Туровский
Канон молебен (песен 1, фрагмент 2) / Канон молебен (песнь 1, фрагмент 2)
Неизвестен автор
Слово за полка на Игор / Слово о полку Игореве
Даниил Заточник
Слово на Даниил Заточник, написано до неговия княз Ярослав Владимирович / Слово Даниила Заточеника, еже написа своему князю Ярославу Володимеровичю
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Максим Грек
Слово 49, написано от съставителя на тази книга за собствено утешение и за укрепване на търпението, когато бе хвърлен в затвора и скърбеше (фрагмент 1) / Слово 49, исписанное составителем этой книги на утешение себе и утверждение в терпении, когда был заключен в темницу и находился в скорби (фрагмент 1)
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Иван Грозний
Канон към ангела страшен на войводата Парфений Уродливия (фрагменти 3-6) / Канон ангелу грозному воеводе Парфения Уродливого (фрагменты 3-6)
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
---------------
http://stihi.ru/2020/02/27/53
---------------------------------------------
Иларион Киевский
Църковно-политическият деец Иларион Киевски (Иларион/Ларион Киевский/ Русин) е роден около 995 г. в Нижегород. Шести киевски митрополит и митрополит на цяла Русия (1051-1055 г.), първи митрополит руснак в древноруската държава, той е един от най-ранните руски духовни писатели, поети и оратори. Автор е на религиозни, нравоучителни и литературно-философски съчинения, сред които „Слово о Законе и Благодати”, „Молитва преподобнаго отца нашего Илариона, митрополита Российскаго”, „Похвала князю (кагану) Владимиру, просветившему Русь св. крещением”, „Молитва к Богу от лица всей новопросвещенной Руси”, „Поучение о пользе душевной” и „Изложение или исповедание веры”. Умира на 28 август 1067 г. Обявен е от Руската православна църква за светец.
МОЛИТВА НА ПРЕПОДОБНИЯ НАШ ОТЕЦ ИЛАРИОН, МИТРОПОЛИТ РУСКИ (фрагмент 4)
От Тебе питаем пречистване,
милостта Ти избавление ни носи,
душите ни са в ръцете Ти,
диханието ни с волята Ти продължава.
Ако Си благоразположен към нас, благоденстваме,
а ако с гняв ни погледнеш, ще изчезнем
като утринна роса, защото не устоява
прахът пред лицето на вятъра,
и който остане, милост ще проси.
Първата половина на XI век
МОЛИТВА ПРЕПОДОБНАГО ОТЦА НАШЕГО ИЛАРИОНА, МИТРОПОЛИТА РОССИЙСКАГО (фрагмент 4, вариант 1)
Яко от Тебе оцещение
ест, от Тебе милость, избавление,
и душа наша в руку Твоею,
и дыхание наше в воли Твоей.
Донеле ж бо благое призирание Твое на нас беаше, благо деньствовахом;
а егда с яростию призре на ны, ищезохом,
аки утреняя роса, не постояхом,
акы прах пред лицем ветру,
и уж мали оставшеся милости просим.
Первая половина XI века
МОЛИТВА ПРЕПОДОБНАГО ОТЦА НАШЕГО ИЛАРИОНА, МИТРОПОЛИТА РОССИЙСКАГО (фрагмент 4, вариант 2)
Каково же от Тебя очищение!
Какова же твоя милость и многоизбавление!
И души наши в руках Твоих,
и дыхание наше в воле Твоей!
С тех пор же, как благопризрение Твое на нас, благоденствуем мы.
А если в ярости глянешь, то исчезнем,
как утренняя роса,
ибо не устоит прах против бури,
и мы – против гнева Твоего.
* Вариант 1 е преводна адаптация от първата половина на XIX в., вариант 2 е съвременен прочит на творбата.
-----
ИЗ „СЛОВО ЗА ЗАКОНА И БЛАГОДАТТА ОТ МИТРОПОЛИТ ИЛАРИОН”
Съвършен е човек след очовечаване, а не е призрак, и е съвършен Бог по божество, а не е обикновен човек, предявил на земята божественото и човешкото.
Защото човек майчината утроба обременява, а Бог е излязал, без да навреди на девствеността.
Както човек майчиното мляко е приел – и както Бог е заповядал на ангелите да пеят с пастирите: „Слава на всевишния Бог!”
Както човекът е бил повит с пелени – и както Бог като звезда влъхвите е водил.
Както човекът е лежал в яслите – и както Бог е приел от влъхвите дарове и поклонение.
Както човекът е бягал в Египет – и както ръкотворните египетски богове се поклонили Богу.
Както човекът е дошъл да се кръсти – и както, плашейки се от Бога, Йордан се обърнал назад.
Както човекът се разсъблякъл и влязъл във водата – и както Бог е приел от Отца свидетелство: „Този е Синът Мой възлюбен!”
Както човекът е постил и гладувал четиридесет дни – и както Бог е победил изкусителя.
Както човекът е отишъл на сватба в Кана Галилейска – и както Бог водата във вино превърнал.
Както човекът на кораба е спал – и както Бог е успокоил ветровете и морето и те го послушали.
Както човекът оплакал Лазар – и както Бог го възкресил от мъртвите.
Както човекът възседнал магаре – и както на Бога възгласявали: „Благословен идващ в името Гсподне!”
Както човекът е бил разпънат – и както Бог със своята власт разпънатия пуснал в рая.
Както човекът, вкусил оцет, е умрял – и както Бог слънцето затъмни и земята разтресе.
Както човекът в гроб бе положен – и както Бог ада разруши и душата освободи.
Както запечатаха човека в гроба – и както Бог излезе, запазвайки печатите цели.
Както юдеите се мъчиха да затаят Възкресението на човека, подкупвайки стражата – но както Бог е познат и призван по всички краища на земята.
Наистина, кой Бог е така велик като нашия Бог. Той е Богът, творящ чудеса! На лобно място сътвори спасение посред земята с кръст и брашно, вкусвайки оцет и жлъч, за да се отсекат вкусването на горчилката, престъплението и грехът на сладостното Адамово вкусване от дървото! Прегрешилите се препънаха в Него като в камък и се сломиха, както е казал Господ: „Падналият на този камък ще се опечали и на него да падне – него ще опечали.” Защото е дошъл при тях за изпълнение на пророчествата си, както е казал: „Аз съм изпратен само при загиналите овце от дома Израилев.” И още: „Не да нарушавам закона дойдох Аз, а да го изпълня.” А на чужденката Хананеянка, молеща за изцелението на своята дъщеря, казал: „Не е добре да се взема хлябът от децата и да се хвърля на кучетата.” Наричали Го лъжец и от блудство роден, и със силата на дявола бесове прогонващ. Христос слепите от тях направил зрящи, прокажените пречистил, бесните изцерил, сгърбените изправил, слабите укрепил, мъртвите възкресил. А те същите като злодей Го мъчили, приковавайки Го към Кръста. И след това върху тях пристигнал гневът Божий, смъртоносен...
~1037-1050 г.
ИЗ „СЛОВО О ЗАКОНЕ И БЛАГОДАТИ МИТРОПОЛИТА ИЛАРИОНА”
Совершенный человек по вочеловечению, а не призрак, но и совершенный Бог по Божеству, а не простой человек, явивший на земле Божественное и человеческое.
Ибо как человек утробу материнскую тяготил и как Бог изшел, девства не повредив.
Как человек материнское млеко принял – и как Бог повелел ангелам с пастухами петь: Слава в вышних Богу!
Как человек повит был пеленами – и как Бог волхвов звездою вел.
Как человек возлежал в яслях – и как Бог от волхвов дары и поклонение принял.
Как человек бежал в Египет – и как Богу рукотворные египетские боги поклонились Ему.
Как человек пришел креститься – и как Бога устрашившись, Иордан обратился вспять.
Как человек, обнажившись, вошел в воду – и как Бог от Отца свидетельство принял: Сей есть Сын Мой возлюбленный.
Как человек постился сорок дней и взалкал – и как Бог победил искусителя.
Как человек пошел на брак в Кану Галилейскую – и как Бог воду в вино претворил.
Как человек в корабле спал – и как Бог запретил ветрам и морю, и послушали Его.
Как человек Лазаря оплакал – и как Бог воскресил его из мертвых.
Как человек на осла воссел – и как Богу возглашали: Благословен Грядый во Имя Господне!
Как человек распят был – и как Бог Своею властью сораспятого с Ним впустил в рай.
Как человек, уксуса вкусив, испустил дух – и как Бог солнце помрачил и землю потряс.
Как человек во гроб положен был – и как Бог ад разрушил и души освободил.
Как человека запечатали во гробе – и как Бог исшел, печати целыми сохранив.
Как человека тщились иудеи утаить Воскресение Его, подкупая стражей, – но как Бог узнан и призван во всех концах земли.
Поистине, Кто Бог так великий как Бог [наш]. Он есть Бог, творящий чудеса! Содеял спасение посреди земли крестом и мукою на месте Лобном, вкусив уксуса и желчи, – да отсечется вкушением горечи преступление и грех сладостного вкушения Адамова от древа! Сотворившие же с Ним сие преткнулись о Него, как о камень, и сокрушились, как и говорил Господь: Упавший на камень сей сокрушится, а на него упадет – его сокрушит. Ибо пришел к ним, во исполнение пророчеств, изреченных о Нем, как и говорил: Я послан только к погибшим овцам дома Израилева. И еще: не нарушить пришел Я [Закон], но исполнить. И Хананеянке, иноплеменнице, просящей об исцелении дочери своей, говорил: Нехорошо взять хлеб у детей и бросить псам. Они же называли Его лжецом, и от блуда рожденным, и силою веельзевула бесов изгоняющим. Христос слепых у них сделал зрячими, прокаженных очистил, согбенных выпрямил, бесноватых исцелил, расслабленных укрепил, мертвых воскресил. Они же, как злодея, мучили Его, пригвоздив ко Кресту. И потому пришел на них гнев Божий, смертельный...
~1037-1050 гг.
---------------------------------------------
Феодосий Печьорский
Феодоси Печьорски (преподобен Феодосий Печерский) е роден ~1008 г. в селището Васильово, близо до Киев. През 1032 г. е подстриган за монах, през целия си живот живее като аскет, живял е в килии и пещери. През 1054 г. е ръкоположен за йеромонах, а от 1057 г. е игумен на Киево-Печорската лавра, на която е един от основателите. По време на неговото игуменство е построен манастирският комплекс и е приет първият устав на манастира. Основател е на една от първите църковни библиотеки в Русия – библиотеката на Киево-Печорската лавра. Приписват му се над 20 произведения, но със сигурност е автор на две послания, една молитва и шест поучения, сред които „Въпрошание Изяславле князя, сына Ярославля, внука Володимеря, игумена Феодосья Печеръскаго монастыря”, „Слово святаго Феодосья игумена Печеръскаго монастыря о вере крестьянской и о латыньской” и „Молитва святого Феодосия Печерского за всех христиан”. Умира на 3/16 май 1074 г. в Киев. Руската църква го обявява за светец през 1108 г.
МОЛИТВА НА СВЕТИЯ ФЕОДОСИЙ ПЕЧЬОРСКИ ЗА ВСИЧКИ ХРИСТИЯНИ (фрагмент 1)
Владико Господи човеколюбецо!
Тоз, който вярва, подкрепи го, Господи, та по-вярващ да бъде,
тоз, който неразумен е, ти вразуми го, наш Владико.
Езичниците, Господи, превръщай в християни, нека да ни бъдат братя.
В тъмниците същински и в оковите, в бедата
окриляй, Господи, чадата свои и от всякаква печал ги избави,
на братята ни по затворите и на аскетите, на бродещите в пещерите и пустините
дай сили, Господи, за подвига им...
МОЛИТВА СВЯТОГО ФЕОДОСИЯ ПЕЧЁРСКОГО ЗА ВСЕХ ХРИСТИАН (фрагмент 1)
Владыко Господи человеколюбче!
Того, кто верен, укрепи, Господи, да будут вернейшими;
того, кто неразумен, вразуми, Владыко.
Язычников, Господи, обрати в христианство, и будут нам братьями.
В темницах сущих, в оковах и беде –
избави, Господи, от всякия печали.
И братьям нашим в затворах и столпах, пещерах и пустынях
дай силы, Господи, на подвиг их…
1074 г.
---------------------------------------------
Владимир Мономах
Руският писател, мислител, военачалник и държавен деец Владимир Мономах (Владимир II/Василий-Володимир Всеволодович Мономах) е роден на 26 май 1053 г. Той е смоленски княз (1073-1078 г.), черниговски княз (1078-1094 г.), переяславски княз (1094-1113 г.) и велик киевски княз (1113-1125 г.). Участва в битки и примирия, потушава метежи, прави законодателни реформи, сключва няколко „държавнически” брака. По време на византийското робство в България отначало поддържа добри дипломатически отношения с Византия, но след това с помощта на печенегите завладява няколко крайдунавски градове, сред които Доростол (1114-1116 г.). Според изследователите на епохата е автор на много творби, но до нас са достигнали само няколко негови произведения: „Поучение Владимира Мономаха”, „Устав Владимира Мономаха”, автобиографичният разказ „Путях и ловах” и писмо до братовчеда му Олег Святославович. Умира на 19 май 1125 г.
МОЛИТВА НА ВЛАДИМИР МОНОМАХ (фрагменти 10-11)
„Помилуй ме, Господи, помилуй!
Когато започнеш да съдиш,
не ме осъждай на вечен огън,
не ме наказвай с гнева Си –
молят Те чистата Дева,
родила Тебе, Христе,
и множество ангели,
и събор от мъченици.”
В името на нашия Господ
Исуса Христа
комуто подобават чест и слава,
слава на Отца и Сина, и на Светия Дух
и сега, и винаги, и во веки веков!
* Молитвата е заключителна част от творбата „Поучение Владимира Мономаха”. Текстът е близък до други молитвословия от ХI-ХII в.
МОЛИТВА ВЛАДИМИРА МОНОМАХА (фрагменты 10-11)
„Помилуй меня, Господи, помилуй!
Когда станешь судить,
не осуждай меня на вечный огонь,
но обличай меня яростью Твоею –
молит Тебя Дева Чистая,
родившая тебя, Христе,
и множество ангелов,
и мучеников сонм.”
Во имя Христа Иисуса,
Господа нашего,
которому подобает честь и слава,
отцу и сыну и святому духу,
всегда и ныне и присно во веки!
~1117 г.
---------------------------------------------
Кирил Туровский
Руският писател, църковен деятел и проповедник Кирил Туровски (епископ Кирилл/ Кирилла Туровский) е роден през 1130 г. в гр. Туров, Туровско княжество, днес на територията на Беларус. Учил е висши науки и изкуства от гръцки учители. Владеел е перфектно няколко езика, сред които старославянски и гръцки, познавал е византийската култура, поетиката и красноречието. Приел е монашество в Борисоглебския манастир през 1161 г., води аскетичен живот. През 1169 г. е ръкоположен за епископ на гр. Туров. Един от първите руски просветители, той е автор на много поучения, канони, тържествени слова, похвали, поетични писания, послания и молитви; до нас са достигнали около 70 негови произведения, сред които „Молитва Святому Крестителю и Пророку Иоанну”, „Воскресная молитва на заутрени ко Господу Богу нашему Иисусу Христу”, „Канон молебен”, „Сказание о черноризском чине от Ветхого Закона и Нового”, „Слово в новую Неделю по Пасхе (на антипасху), о поновлении Воскресения и о артосе и о Фомине испытании ребр Господних”, „Слово о снятии тела Христова со креста и о мироносицах, от сказания евангельского, и похвала Иосифу и Никодиму”, „Слово о расслабленном, от Бытия и от сказания евангельского”, „Слово о самаряныне”, „Слово о слепце и зависти жидоской, от сказания евангельского”, „Притча о слепом и хромом”, „Молитва в понедельник на заутрени ко Ангелам о душе” и др. Умира на 28 април/11 май 1182 г. Канонизиран е за светец от Руската православна църква.
КАНОН МОЛЕБЕН (песен 1, фрагмент 2)
Творение на грешния Кирил, глас 5
Аз съм изобличител
на своите зли деяния,
с които разгневих Христа,
като наруших заповедите Му,
и сега писанията предават
моите мисли, думи и дела,
всичко скверно и незаконно
да се чуе по целия свят.
КАНОН МОЛЕБЕН (песнь 1, фрагмент 2)
Творение Кюрила грешнаго, глас 5
Аз есмь обличитель
сущих во мне зол деяний,
имиже прогневах Христа,
вся Того преступив заповеди,
и вся ныне писанью предах
помыслы моя, словеса же и делеса,
скверны вся и беззаконья
на слышанье всему миру.
---------------------------------------------
Неизвестен автор
Създадено от неизвестен автор, „Слово о полку Игореве” е най-значимото произведение на руската езическа култура и най-известният паметник на древната руска литература. Епосът разказва за похода от 1185 г. на новгород-северския и черниговски княз Игор Святославич срещу половецките набези. Творбата е написана към 1187-1188 г.
ТУК ДРЕВНОРУСКИЯТ ТЕКСТ ИЛИ ФАКСИМИЛЕ
СЛОВО ЗА ПОЛКА НА ИГОР (СЛОВО ЗА ПОХОДА НА ИГОР – ИГОР, СИН НА СВЯТОСЛАВ, ВНУК НА ОЛЕГ)
Не е ли време, братя, със старовремски думи таз повест да разкажем – за похода на Игор, Игор Святославич? Таз песен да започнем за станали събития, за истински неща, а не с измислиците на Боян! Боян е вещ в словата, но щом засъчинява, в дървета се оплита и като вълк се скита, като орел под облаци облита. За прежни времена на битки щом си спомни, соколи десет пуска срещу ято лебеди и първият догонен лебед пее за грохналия Ярослав, за храбрия Мстислав, заклал Редед пред полкове касожски, за аления Роман Святославич. Но не соколи десет срещу ято лебедово е Боян изпратил, братя, а своите пророчески умели пръсти върху живи струни е полагал и те за княжеската слава са гърмели.
Да почнем, братя, тази повест от стария ни Владимир до днешния ни Игор, който, със смелост закален, заострил мъжество и боен дух в сърцето, поведе храбрите си полкове към половецката земя, за да гради земята руска.
Погледна Игор слънцето и зърна, че тъмнината на светилото войската е покрила, и каза Игор на дружината си: „Братя и дружина! Ний по-добре е в битката да паднем, ала в плен да не попаднем, да оседлаем, братя, бързите коне и синия простор на Дон да видим!” И запечатаха се думите на княза от небесното видение за Дон велики: „Аз искам – каза – копие да счупя в степи половецки с вас, руснаци! Аз да загина искам или да отпия с шлем вода от Дон.”
О, ти, Бояне, славей на предишно време! Ако възпееш тези полкове със славееви трели и мисълта ти скача по дърветата, умът ти облаци облита, изплитайки сред славата и старо, и сегашно време, и като вълк обхождайки Троянова пътека от поля към планини, така тогава ще се носи славата на Игор, внук на Олег: „Не буря е соколите отнесла през полетата широки, а към великия ни Дон летят ятата птици.” Или така започвала би тя, пророк Бояне, внук на Велес: „Конете цвилят след реката Сула, прозвънва славата на Киев! Тръбят тръбите в Новгород и знамена в Путивл се веят!”
Дочака Игор своя мил брат Всеволод. И буй-тур Всеволод му каза: „Ти светла светлина си, брате Игор! Двамата сме Святославичи. Ти оседлавай, брате, бързите коне, а моите коне при Курск отдавна чакат. Куряните ми са дружина опитна – те под тръбите са повивани, под шлемовете са отгледани, с върха на копието са отхранени; обходени от тях са пътищата, рововете са познати, лъковете са опънати, колчаните отворени, а сабите наострени; те като сиви вълци скачат из полето и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.”
Тогава се качи на златното си стреме Игор, по полето чисто тръгна князът. Помръкна слънцето и мракът пътя прегради; тъмата, предвещала буря, с гръм птиците пробуди, зверовете сепна. Прикри се дивото и от върха на дървесата крясна и заповяда да се подчини земята непозната. И Волга, и Поморие, Сурожа и Корсуня, а и ти, тмутаракански идол! Половците по пътищата неотъпкани към Дон велики вече тичат, каруците им скърцат в полунощ и като лебеди подплашени пищят и съскат.
Повежда войните си Игор и към Дон ги води. А бедата дебне, по дъбовете птиците злокобят, по оврази вълци буря викат, а орлите с грак приканват костите на зверовете и лисици джавкат срещу щитове червени. О, руска ширнала земя, ти вече скриваш се зад хълма!
Загасва дълга нощ. Но ето, зората светлина припалва, мъгла поляните покрива; заспиват дрязгите на славеите, говор на гарджета се пробужда. Руснаците с червени щитове широките поля преграждат и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.
И в петък сутринта те половецките войски нечисти стъпкаха, обсипвайки полето със стрели, повлякоха красивите девойки половецки, а с тях и злато, и коприни, скъпи украшения. В кожуси, плащове и чулове прекарваха по мостовете през блата и мочурливи местности червени знамена от половецки всякакви бродерии, хоругви бели, ярки конски пряпорци със сребърни захватки – на храбрия княз Святославич!
В степта почива храброто гнездо на Олег. Тъй далеч е долетяло! Не е родено за обиди то ни от сокол, ни от хвъркато, ни от тебе, черен гарване, неверник половчанин! Гзак бяга като сив вълк, а Кончак следите му утъпква в път към Дон велики.
И кървави зари на следващия ден разсъмването възвестяват; морето праща черни облаци, които искат да затулят четирте слънца, а в тях боботят мълнии. Приижда страшен гръм! Вали, дъжд от стрели изпраща Дон. Ту копие се чупи в гръд, ту сабя чука върху половецки шлем в района на река Каяла там до Дон велики. О, руска ширнала земя, зад хълма вече скри се!
И ето, ветровете, внуци на Стрибог, обвяват от морето със стрели към храбро крачещите полкове на Игор. Земята тътне, мътни са реките, прах степта засипва; тревожно знамената известяват, че половците от Дон и от морето идват и от всичките посоки полковете руски обкръжават. Децата бесови крещят и със стена степта разделят, а храбрите руснаци степ с червените си щитове преграждат.
Яр-туре Всеволод! Сражаваш се отпред пред всички, стрели в поганците изпращаш, с дамаски меч разсичаш ризниците вражи. След теб, където да препускаш, присвяткайки със своя златен шлем, лежат главите половецки нечестиви и шлемове аварски, от теб посечени със закалена сабя, смел яр-туре Всеволод. Какво са раните за този, който забравил е живота и честта си, град Чернигов и бащината златна маска, привичките и обичаите на своята прекрасна мила Глебовна.
Били са времена Троянови, години Ярославови отминаха и бяха походи на Олег, Олег Святославович. Нали с меч Олег изкова скандала, стрели пося в земята и златното му стреме в град Тмутаракан навлезе, тоз звън дочува Всеволод, великият потомък Ярославов, а Владимир пък всяка сутрин ушите свои в Чернигов залага. А самохвалството до съд докара жадния за слава Борис Вячеславич и смъртен зеленящ покров застла в тревата от коило заради обида на храбрия и млад княз Олег. Между угорски коне-раванлии по същата река Каяла баща си Святополк прекара към святата София в Киев. По времето, когато при Олег Гориславич се засяваше и никнеше враждата, загиваше родината на внука на Даждбог и в крамолите княжески човешките животи се скъсяваха. По руските земи тогава рядко си подвикваха орачи, но често грачеха зловещо гарвани, поделяйки си труповете, а гарджетата от грака се опиваха и литваха за плячка. Било е тъй в онези походи и битки, но за битка като днешната не се е чувало.
От ранно утро та до късна вечер и от късна вечер до разсъмване летят стрелите закалени, тряскат сабите по шлемове, пронизват копия дамаски в непознати степи сред земите половецки. Под конските копита черната земя със сиви кости е засята и с кръв полята е; те с мъка се изкачваха по руската земя.
Какво шуми, какво звъни преди зората някъде в далечината? Там Игор полковете връща, жал му е за Всеволод, при брата мил на помощ. И ден се бият, втори ден се бият, но на третия по пладне знамената Игорови падат покосени. Тук, на брега на бързата Каяла, братята разделят се, тук кървавото вино бе изпито и свършиха пируването храбрите руснаци: те сватовете щедро напоиха, но паднаха убити за земята руска. Тревата жалостива ги покрива и дърветата планински към земята им се скланят.
И времена невесели настъпили са вече, братя, степта изсмука руските ни сили. Обида заклини се във войските на Даждбожия потомък, като мома върху земя Троянова пристъпи и замаха с лебедов размах над сините вълни на Дон: с това прогони времена щастливи. Така войната на князете срещу нечестивците приключи, защото казал беше брат на брата: „И това е мое, и това е също мое!” Докато си говореха князете за малкото „това голямо”, ковяха разправии свои. А поганците от вси страни прииждаха с победите си сред земята руска.
О, как далече прелетя соколът, убиващ птици, към морето! А храбрата войска на Игор вече няма да възкръсне! И плач се занарежда, и стенание понесе се по руската земя, от пламналия рог посята с огън. Изплакаха очите си жените руски, нареждайки: „До наште мили вече няма да сме в сговор, ни с мислите, ни с думите им, ний с очите си не ще ги запленяваме и злато и сребро в ръцете си не ще държим!”
Застена, братя, Киев в тежка мъка, а Чернигов от зли беди застена. Тъга разля се по земята руска, като река нахлу печал безмерна по земята руска. Князете докато си крамоли прехвърлят, то нечестивците победно руската земя нападат и с дан от катерича кожа всеки двор облагат.
Нали тез двама храбри Святославичи – Игор и Всеволод, събудили са злото, което с буря бе приспал баща им Святослав велики Киевски: докарал свойте силни полкове и закалени мечове, навлязал сред земята половецка, потъпкал хълмове и низини, реки и езера размътил, потоци спрял и пресушил блата; от полкове погански половецки той лукомореца Кобяк като виелица изтръгна – и бе Кобяк съборен в Киев, в твърдината Святославова. Тогава немци и венецианци, тогава гърци и моравци, пяли за славата на Святослав, сега упрекват Игор, че князът плячката е потопил на дъното на половецката река Каяла и златото си разпилял е. А след това княз Игор се премести от седлото златно на седлото робско. И помрачняха градските стени, веселието секна.
А Святослав тревожен сън видял на хълмовете в Киев: „През тази нощ покриваха ме на легло от тис с покров от черно – казва, – със светло вино черпеха ме, но примесено бе с мъка, изсипваха големи бисери от празните колчани половецки на гърдите ми и величаеха ме. И покривът на моята обител златовръха вече бе без княз, а на ливади там до Плеснеск в нощта безкрайна сиви врани грачеха.”
И казали болярите на княза: „Скръбта е разума ти покорила, княже. Нали, когато два сокола отлетяха от трона златен на баща ти, те искаха Тмутаракан да завладеят и с шлемове вода от Дон да пият. Ала поганците посякоха крилата им със сабите си и соколите с вериги оковаха.
Бе тъмно в този трети ден, когато помръкнаха слънцата: двата стълба пурпурни угаснаха, а с тях и двата млади месеца на Олег и на Святослав се с мрак покриха и потъна сред морето дързостта им към поганците. Тъмата на река Каяла надделя над светлината и като котило от гепарди се разпръснаха по руската земя половци. Позор натисна славата, насилието надделя над свободата и птица Див се просна на земята. И готските красавици, запяли на брега на синьото море, звънтейки с руско злато, възпяха времето на Бус и мъст за ханския провал на Шарокан таяха. Загубихме, дружина, своето веселие.”
Великият ни Святослав тогава, отронил златно слово, със сълзи примесено, изрече: „Вие, синове, о, Игоре и Всеволоде, избързахте земята половецка с мечове да кървавите в търсене на слава; нечестно ги надвихте и без чест кръвта поганска ляхте. Сърцата ви са храбри, от стомана здрава изковани са и в смелост закалени. Какво ли на главата моя бяла натворихте!
Не виждам вече аз властта на силния, богатия и водещия много войни мой брат Ярослав, делил победи с черниговските боляри и с войводите, с татраните, с шелбирите, с топчаките, с ревугите, с олберите. Нали без щитове, с кинджалите си само с буйни възгласи те полковете побеждаваха и на предците славата разнасяха.
Но вие рекохте: „Ще се окуражаваме сами, за себе си ще грабнем прежна слава и предстоящата сами ще поделим!” Възможно ли е, братя, старец да се подмлади! Соколът, щом перата си смени, разбива птици и гнездото си предпазва от обиди. Но е беда, че князът не помага – лоши времена ни връхлетяха. Край Римов жънат вопли саби половецки, а Владимир е в руини. Тъга и мъка са затиснали син Глебов!”
Велики княже Всеволод! Не мислиш ли да долетиш тук отдалеч, престола златен бащин да опазиш? Нали с греблата си ти можеш Волга да разплискаш, а Дон със шлем да изгребеш! Ако бе тук, робинята би струвала стотинка, а робът струвал би петаче. Нали ти можеш сушата със живи катапулти да обстрелваш – с Глебовите храбри синове.
Ти, буйни Рюрик, а и ти, Давид! Къде са шлемовете позлатени на бойците ви – не плаваха ли те сред кръв? И не ревяха ли дружините ви храбри като диви бикове, ранявани от саби закалени на поле незнайно? Стъпете, почитаеми, на златно стреме и отмъстете за обидата на времето, за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!
Галицки Осмомисли Ярославе! Седиш високо ти на своя изкован от злато трон, със своите железни полкове подпираш планини унгарски, спираш пътища пред краля и вратите дунавски затваряш; хвърляйки съкровища през облаците, кораби редиш до Дунав. Щом бурите ти обтекат земите, отваряш портите на Киев и от престола златен бащин по султаните в страни далечни стреляш. Ти стреляй, господарю, и в Кончак, мъсти на роба нечестив за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!
Ти, славни Роман, а и ти, Мстислав! Зове към подвизи ума ви мисъл смела. Към подвизи безстрашни излетиш ли, като сокол си, реещ се сред вятъра, и се стремиш да изпревариш птицата по смелост. Нали под своите латински шлемове железни мрежи имат ваште войни? Трепереше от тях земята и народи от страни далечни – фини, литовци и латиши, и черкези, и половци – свалиха копията свои и главите си склониха под стоманените мечове. Ала помръкна, княже, блясъкът на слънцето за Игор и дърветата с беди листа отронват; по Русия и край Сула градовете поделиха си. А храбрата войска на Игор няма да възкръсне! Дон, княже, вика те, зове князете към победа, за бран жестока вече бързат храбрите князе Олеговичи.
Ингваре, Всеволоде, а и вие тримата Мстиславичи – соколи шестокрили от добро гнездо сте! Не чрез победи своите владения получихте! Къде са златните ви шлемове и щитовете ви, и копията бойни? Вий затворете портите на ширното поле и в бран посейте своите стрели изострени – за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич.
А Сула вече не обтича струи сребърни към град Переяславл, под крясъците на неверниците Двина влачи мътните води към тези страшни полочани. Единствен само Изяслав, синът Василков, прозвъни по шлемове литовски с острите си мечове, надминал славата на дядо си Всеслав, ала под алените щитове щом от литовски мечове бе повален върху окървавената трева, така изрече той: „Дружината ти, княже, от крила на птици бе наконтена, а зверовете кърви близаха от нея!” И нямаше го братът Брячислав, ни другият помогна – Всеволод. Тъй, в самота, през злобната огърлица напусна храброто му тяло бисерната му душа. Униват гласове, изчезват веселби, тръбят тръбите градски.
Ти, Ярослав, и вие, внуци на Всеслав! Сведете вече знамена, сложете в ножниците мечове нащърбени, защото на дедите славата загубихте. Със свойте крамоли насочвате неверниците към земята руска, към достоянието на Всеслав. Нали с междуособиците тръгна насилието от земята половецка!
На седмия Троянов век Всеслав изтегли жребий за любимата девица. Улучил сгодния момент, на коня седна и към Киевград препусна, и там докосна с копие престола златен киевски. А в полунощ като опасен звяр, покрит със синкави мъгли, из Белгород препусна и до сутринта успех постигна: отвори портите на Новгород, оспори славата на Ярослав и като вълк се втурна от Дудутка до Немига. А край Немига стелят снопи от глави, вършеят със стоманени вериги, душата на хармана на живота слагат и от тялото отвяват. Поляти с кръв са бреговете на Немига, засяти са били със зло, засяти с костите на синовете руски. А княз Всеслав е съдел людете, управниците градски уговарял и по вълчи нощем бродел: по първите петли от Киев до Тмуторокан кръстосвал и като вълк на Хорс великия пресичал пътя. В Полоцк щом прозвънявала за утринна молитва медната камбана на Света София, той в Киев този звън дочувал. Душа всемъдра в храбро тяло имал той, но често го връхлитали беди. Отдавна прозорливият Боян разумна приказка му бе изрекъл: „Нито на хитрия, нито на сръчния, нито на птицата изкусна Божи съд ще се размине!”
О, нека стене руската земя, припомняйки си прежни времена и предните князе. За онзи, стария владетел Владимир, не е било възможно да се прикове към киевските планини, но знамената му сега са Рюрикови, както и Давидови, и вече поотделно знамената се развяват, вече копията в несъгласие припяват.
Край Дунава гласът на Ярославна се дочува като кукувица неочаквана, която рано кука: „Над Дунава аз като кукувица ще летя – изрича тя, – ръкав копринен ще намокря там, в река Каяла, и ще изтрия кървавите рани княжески от силното му тяло.”
А сутринта край градската стена в Путивл нарежда плачещата Ярославна: „О, ветре-ветрище! Защо насреща духаш, господарю? Защо тъй бързо на крилата си въздушни носиш вражески стрели към войните на моя мил? Не ти ли е достатъчно високо облаците да раздухваш и по синьото море да люшкаш кораби? Защо в тревите моето веселие разпръсна, господарю?”
Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „О, Днепър славен! Ти каменните планини през половецката земя проби. Опази Святославовите лодки до Кобяковия лагер. Докарай, господарю, моя мил при мен, за да не му изпращам сутрин сълзи по морето.”
Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „Светло трижди пресветло слънце! За всички ти си топло и прекрасно. Защо, владетелю, простря лъчи изгарящи над войните на моя мил? В поле безводно с жажда лъковете им усука и колчаните затъкна с мъка.”
Разпени се морето в полунощ, докараха мъглите урагани. А Бог показа на княз Игор пътя от земята половецка към земята руска, към престола златен бащин. Изгасват вечерта зарите. Игор спи, будува Игор, мислено измерва Игор дължината на полята от великия Дон чак до малкия Донец. А в полунощ Оврул препусна с коня зад реката; нека князът се усети може ли да бъде Игор в плен. И закрещя, затрополи земята, зашумя тревата, половецки шатри се раздвижиха. И се затича като хермелин княз Игор към тръстиките, тъй както бяла патица стреми се към вода. На бързия си кон се метна, а от коня после като сив вълк скочи. На Донец към кривулиците затича, полетял като сокол под облаците, трепещ лебеди и гъски за закуска, обед и вечеря. А когато Игор полетя като сокол, тогава като вълк Оврул го погна, пръскайки след себе си роса студена; скоро двамата конете бързи умориха.
И промълви Донец: „О, княже Игоре! Не бяха ли достатъчно за теб величията, за Кончак омразата, а за земята руска веселбите!” И рече Игор: „О, Донец! Не беше ли достатъчно за теб величието да люлееш княза на вълните си, на своите сребристи брегове за него ти треви зелени да разстилаш, под сенки на разлистени дървета с топлите мъгли да го обличаш и да го пазиш, както пазиш птица над водите, чайка над вълните, патица сред ветровете. Не е такава – каза той – реката Стугна: с малката си струя тя погълна чужди вади и потоци и във вир до мрачните си брегове удави юношата Ростислав.” Край тъмни брегове на Днепър майката на Ростислав оплаква младия княз Ростислав. Повяхнаха от скръб цветята, а дърветата с тъга корони към земята сведоха.
Не свраки са заграчили, а по следите Игорови яздеха Гзак и Кончак. Тогава враните не гъгнеха, а гаргите замлъкнаха и свраките не грачеха, само змии пълзяха. С почукване кълвачи пътя към реката сочеха, а славеите изгрева вестяха с песните си весели. Гзаг на Кончак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, то да простреляме соколчето му със стрелите позлатени.” Кончак на Гзак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, соколчето да оплетеме като прелестна девица.” И Гзак отвърна на Кончак: „Ако го оплетеме като прелестна девица, няма да имаме нито соколче, нито прелестна девица и ще започнат да ни бият птиците в полето половецко.”
Тъй песнотворецът Боян разказваше за времената стари и пееше за походите Святославови, за Ярослав и Олеговото потомство: „Тежко й на главата, ако е без плещи, и в беда е тялото, щом без глава е...” – така в беда е руската земя без Игор. Щом на небето свети слънцето, княз Игор е на руската земя. Край Дунава девици пеят, гласовете им се вият през морето чак до Киев. А Игор язди по Боричев към светата Пирогошча богородица. Селата радостни са, градовете – весели.
Нека възпеем славата на старите князе, а след това и младите ще величаем. Слава на Игор Святославович, на буй-тур Всеволод и на Владимир Игорович! Нека бъдат здрави и князете, и дружината, воювали за християните против нашествията на неверниците! Да бъде слава за князете и дружината! Амин.
1187-1188 г.
СЛОВО О ПЛЪКУ ИГОРЕВЪ, ИГОРЯ, СЫНА СВЯТЪСЛАВЛЯ, ВНУКА ОЛЬГОВА (адаптация на древноруския текст по първото издание на „Слова о полку Игореве”, 1800 г.)
Не лЪпо ли ны бяшетъ, братие, начяти старыми словесы трудныхъ повЪстий о полку ИгоревЪ, Игоря Святъславлича! Начати же ся той песни по былинамь сего времени, а не по замышлению Бояню! Боян бо вЪщий, аще кому хотяше пЪснь творити, то растЪкашется мыслию по древу, сЪрым вълком по земли, шизымъ орломъ под облакы, помняшеть бо рече първыхъ временъ усобицЪ. Тогда пущашеть 10 соколовь на стадо лебедЪй; которыи дотечаше, та преди пЪснь пояше старому Ярославу, храброму Мстиславу, иже зарЪза Редедю предъ пълкы касожьскыми, красному Романови Святославличю. Боянъ же, братие, не 10 соколовь на стадо лебедЪй пущаше, нъ своя вЪщиа пръсты на живая струны въскладаше; они же сами княземъ славу рокотаху.
Почнем же, братие, повЪсть сию отъ стараго Владимера до нынЪшнего Игоря, иже истягну умь крЪпостию своею и поостри сердца своего мужествомъ, наплънився ратнаго духа, наведе своя храбрыя плъкы на землю ПоловЪцькую за землю Руськую.
О Бояне, соловию стараго времени! А бы ты сиа плъкы ущекоталъ, скача, славию, по мыслену древу, летая умомъ под облакы, свивая славы оба полы сего времени, рища въ тропу Трояню чресъ поля на горы! Пети было пЪснь Игореви, того внуку: „Не буря соколы занесе чресъ поля широкая – галици стады бЪжать к Дону Великому”. Чи ли въспЪти было, вЪщей Бояне, Велесовь внуче: „Комони ржуть за Сулою – звенить слава въ КыевЪ!” Трубы трубять в НовЪградЪ, стоять стязи в ПутивлЪ.
Игорь ждет мила брата Всеволода. И рече ему Буй-Туръ Всеволодъ: „Одинъ братъ, одинъ свЪтъ свЪтлый – ты, Игорю! Оба есвЪ Святъславличя! СЪдлай, брате, свои бързыи комони, а мои ти готови, осЪдлани у Курьска напереди. А мои ти куряни – свЪдоми къмети: подъ трубами повити, подъ шеломы възлелЪяны, конець копия въскръмлени; пути имь вЪдоми, яругы имъ знаеми, луци у нихъ напряжени, тули отворени, сабли изъострени. Сами скачють, акы сЪрыи влъци въ полЪ, ищучи себе чти, а князю славЪ”.
Тогда Игорь възрЪ на свЪтлое солнце и видЪ от него тьмою вся своя воя прикрыты. И рече Игорь къ дружинЪ своей: „Братие и дружино! Луце жъ бы потяту быти, неже полонену быти, а всядемъ, братие, на свои бръзыя комони, да позримъ синего Дону!” Спала князю умь похоти, и жалость ему знамение заступи искусити Дону Великаго. „Хощу бо, – рече, – копие приломити конець поля Половецкаго съ вами, русици, хощу главу свою приложити, а любо испити шеломомь Дону”.
Тогда въступи Игорь князь въ златъ стремень и поЪха по чистому полю. Солнце ему тъмою путь заступаше, нощь, стонущи ему грозою, птичь убуди; свистъ звЪрин въста, збися Дивъ, кличетъ връху древа, велитъ послушати земли незнаемЪ, ВлЪзе, и Поморию, и Посулию, и Сурожу, и Корсуню, и тебЪ, Тьмутороканьскый блъванъ! А половци неготовами дорогами побЪгоша къ Дону Великому: крычатъ телЪгы полунощы, рци лебеди роспужени.
Игорь къ Дону вои ведетъ. Уже бо бЪды его пасетъ птиць по дубию, влъци грозу въсрожатъ по яругамъ; орли клектомъ на кости звЪри зовутъ, лисици брешутъ на чръленыя щиты. О Руская земле! Уже за шеломянемъ еси!
Длъго ночь мръкнетъ. Заря свЪтъ запала, мъгла поля покрыла; щекот славий успе, говоръ галичь убудиси. Русичи великая поля чрьлеными щиты прегородиша, ищучи себЪ чти, а князю – славы.
Съ зарания въ пятъкъ потопташа поганыя плъкы половецкыя и, рассушясь стрЪлами по полю, помчаша красныя дЪвкы половецкыя, а съ ними злато, и паволокы, и драгыя оксамиты. Орьтъмами, и япончицами, и кожухы начашя мосты мостити по болотомъ и грязивымъ мЪстомъ, и всякыми узорочьи половЪцкыми. Чръленъ стягъ, бела хорюговь, чрълена чолка, сребрено стружие – храброму Святьславличю!
Дремлетъ въ полЪ Ольгово хороброе гнЪздо. Далече залетЪло! Не было онЪ обидЪ порождено ни соколу, ни кречету, ни тебЪ, чръный воронъ, поганый половчине! Гзакъ бЪжитъ сЪрымъ влъкомъ, Кончакъ ему слЪдъ править къ Дону Великому.
Другаго дни велми рано кровавыя зори свЪтъ повЪдаютъ, чръныя тучя съ моря идутъ, хотятъ прикрыти 4 солнца, а в них трепещуть синии млънии. Быти грому великому, итти дождю стрЪлами съ Дону Великаго! Ту ся копиемъ приламати, ту ся саблямъ потручяти о шеломы половецкыя, на рЪцЪ на КаялЪ, у Дону Великаго. О Руская землЪ! Уже за шеломянемъ еси!
СЪ ветри, Стрибожи внуци, вЪют съ моря стрЪлами на храбрыя плъкы Игоревы. Земля тутнетъ, рЪкы мутно текуть, пороси поля прикрываютЪ, стязи глаголютъ: „Половци идуть”; отъ Дона, и отъ моря, и отъ всЪхъ странъ рускыя плъкы оступиша. ДЪти бЪсови кликомъ поля прегородиша, а храбрии Русици преградиша чрълеными щиты.
Яръ Туре ВсеволодЪ! Стоиши на борони, прыщеши на вои стрЪлами, гремлеши о шеломы мечи харалужными. Камо, Туръ, поскочяше, своимъ златымъ шеломомъ посвЪчивая, – тамо лежатъ поганыя головы половецкыя, поскепаны саблями калеными шеломы оварьскыя отъ тебе, Яръ Туре Всеволоде! Кая рана дорога, братие, забывъ чти, и живота, и града Чрънигова, отня злата стола и своя милыя хоти красныя ГлЪбовны, свычая и обычая!
Были вЪчи Трояни, минула лЪта Ярославля, были плъци Олговы, Ольга Святьславличя. Тъй бо Олегъ мечемъ крамолу коваше и стрЪлы по земли сЪяше. Ступает въ златъ стремень въ градЪ ТьмутороканЪ, той же звонъ слыша давный великый Ярославь сын Всеволодъ, а Владимиръ по вся утра уши закладаше въ ЧерниговЪ. Бориса же Вячеславлича слава на судъ приведе, и на Канину зелену паполому постла за обиду Олгову, храбра и млада князя. Съ тоя же Каялы Святоплъкь полелЪя отца своего междю угорьскими иноходьцы ко святЪй Софии къ Киеву. Тогда при ОлзЪ Гориславличи сЪяшется и растяшеть усобицами, погибашеть жизнь Даждь-Божа внука, в княжихъ крамолахъ вЪци человЪкомь скратишась. Тогда по Руской земли рЪтко ратаевЪ кикахуть, нъ часто врани граяхуть, трупиа себЪ дЪляче, а галици свою рЪчь гозоряхуть, хотять полетети на уедие.
То было въ ты рати, и въ ты плъкы, а сицей рати не слышано! Съ зараниа до вечера, съ вечера до свЪта летятъ стрЪлы каленыя, гримлютъ сабли о шеломы, трещатъ копиа харалужныя в полЪ незнаемЪ, среди земли Половецкыи. Чръна земля подъ копыты костьми была посЪяна, а кровию польяна; тугою взыдоша по Руской земли!
Что ми шумить, что ми звонить давечя рано предъ зорями? Игорь плъкы заворочаетъ: жаль бо ему мила брата Всеволода. Бишася день, бишася другый; третьяго дни къ полуднию падоша стязи Игоревы. Ту ся брата разлучиста на брезЪ быстрой Каялы; ту кроваваго вина не доста; ту пиръ докончаша храбрии русичи: сваты попоиша, а сами полегоша за землю Рускую. Ничить трава жалощами, а древо с тугою къ земли преклонилось.
Уже бо, братие, не веселая година въстала, уже пустыни силу прикрыла. Въстала Обида в силахъ Даждь-Божа внука, вступила дЪвою на землю Трояню, въсплескала лебедиными крылы на синЪм море у Дону: плещучи, убуди жирня времена. Усобица княземъ на поганыя погыбе, рекоста бо братъ брату: „Се мое, а то мое же”. И начяша князи про малое „се великое” млъвити, а сами на себЪ крамолу ковати, а погании съ всЪхъ странъ прихождаху съ побЪдами на землю Рускую.
О, далече зайде соколъ, птиць бья, – к морю. А Игорева храбраго плъку не крЪсити! За ним кликну Карна, и Жля поскочи по Руской земли, смагу людемъ мычючи въ пламянЪ розЪ. Жены руския въсплакашась, аркучи: „Уже намъ своихъ милыхъ ладъ ни мыслию смыслити, ни думою сдумати, ни очима съглядати, а злата и сребра ни мало того потрепати!” А въстона бо, братие, Киевъ тугою, а Черниговъ напастьми. Тоска разлияся по Руской земли, печаль жирна тече средь земли Рускыи. А князи сами на себе крамолу коваху, а погании сами, побЪдами нарищуще на Рускую землю, емляху дань по бЪлЪ от двора.
Тии бо два храбрая Святьславлича, Игорь и Всеволодъ, уже лжу убудиста, которую ту бяше успилъ отецъ ихъ Святъславь грозный великый Киевскый грозою: бяшеть притрепалъ своими сильными плъкы и харалужными мечи; наступи на землю Половецкую; притопта хлъми и яругы; взмути рЪки и озеры; иссуши потоки и болота. А поганаго Кобяка изъ луку моря отъ желЪзныхъ великихъ плъковъ половецкихъ, яко вихръ, выторже. И падеся Кобякъ въ градЪ КиевЪ, въ гридницЪ Святъславли. Ту НЪмци и Венедици, ту Греци и Морава поютъ славу Святъславлю, кають князя Игоря, иже погрузи жиръ во днЪ Каялы, рЪкы половецкия, рускаго злата насыпаша. Ту Игорь князь высЪдЪ изъ сЪдла злата, а въ сЪдло кощиево. Уныша бо градомъ забралы, а веселие пониче.
А Святъславь мутенъ сонъ видЪ в КиевЪ на горахъ. „Синочи, съ вечера, одЪвахуть мя, – рече – чръною паполомою на кроваты тисовЪ; чръпахуть ми синее вино, съ трудомь смЪшено; сыпахуть ми тъщими тулы поганыхъ тлъковинъ великый женчюгь на лоно и нЪгують мя. Уже дсъкы без кнЪса в моемъ теремЪ златовръсЪм. Всю нощь съ вечера бусови врани възграяху у ПлЪснеска на болони, бЪша дебрь Кисаню и не сошлю къ синему морю”.
И ркоша бояре князю: „Уже, княже, туга умь полонила. Се бо два сокола слЪтЪста с отня стола злата поискати града Тьмутороканя, а любо испити шеломомь Дону. Уже соколома крильца припЪшали поганыхъ саблями, а самою опуташа въ путины железны.
Темно бо бЪ въ 3 день: два солнца помЪркоста, оба багряная стлъпа погасоста, и в морЪ погрузиста, и съ нима молодая мЪсяца, Олегъ и Святъславъ, тъмою ся поволокоста. На рЪцЪ на КаялЪ тьма свЪт покрыла: по Руской земли прострошася половци, аки пардуже гнЪздо, и великое буйство подасть Хинови. Уже снесеся хула на хвалу; уже тресну нужда на волю; уже връжеса Дивь на землю. Се бо готския красныя дЪвы воспЪша на брезЪ синему морю, звоня рускымъ златомъ, поютъ время Бусово, лелЪютъ месть Шароканю. А мы уже, дружина, жадни веселия”.
Тогда великий Святъслав изрони злато слово, с слезами смЪшено, и рече: „О, моя сыновчя, Игорю и Всеволоде! Рано еста начала Половецкую землю мечи цвЪлити, а себе славы искати. Нъ нечестно одолЪсте, нечестно бо кровь поганую пролиясте. Ваю храбрая сердца в жестоцемъ харалузЪ скована, а въ буести закалена. Се ли створисте моей сребреней сЪдине!
А уже не вижду власти сильнаго и богатаго и многовоя брата моего Ярослава съ черниговьскими былями, съ могуты, и съ татраны, и съ шельбиры, и съ топчакы, и съ ревугы, и съ ольберы. Тии бо бес щитовь съ засапожникы кликомъ плъкы побЪждают, звонячи въ прадЪднюю славу.
Нъ рекосте: „МужаимЪся сами: преднюю славу сами похитимъ, а заднюю си сами подЪлимъ!” А чи диво ся, братие, стару помолодити! Коли соколъ въ мытехъ бываетъ, высоко птиц възбиваетъ, не дастъ гнЪзда своего въ обиду. Нъ се зло – княже ми непособие: наниче ся годины обратиша. Се у Римъ кричатъ подъ саблями половецкыми, а Володимиръ под ранами. Туга и тоска сыну Глебову!
Великый княже Всеволоде! Не мыслию ти прелетЪти издалеча, отня злата стола поблюсти? Ты бо можеши Волгу веслы раскропити, а Донъ шеломы выльяти. Аже бы ты былъ, то была бы чага по ногатЪ, а кощей по резанЪ. Ты бо можеши посуху живыми шереширы стрЪляти – удалыми сыны ГлЪбовы.
Ты, буй Рюриче и Давыде! Не ваю ли вои злачеными шеломы по крови плаваша? Не ваю ли храбрая дружина рыкаютъ, акы тури, ранены саблями калеными, на полЪ незнаемЪ? Вступита, господина, въ злата стремена за обиду сего времени, за землю Русскую, за раны Игоревы, буего Святъславлича!
Галичкы ОсмомыслЪ Ярославе! Высоко сЪдиши на своемъ златокованнЪмъ столЪ, подперъ горы Угорскыи своими желЪзными плъки, заступивъ королеви путь, затворивъ Дунаю ворота, меча бремены чрезъ облаки, суды рядя до Дуная. Грозы твоя по землямъ текутъ, отворяеши Киеву врата, стрЪляеши съ отня злата стола салтани за землями. СтрЪляй, господине, Кончака, поганого кощея, за землю Рускую, за раны Игоревы, буего Святъславлича!
А ты, буй Романе, и Мстиславе! Храбрая мысль носит ваю ум на дЪло. Высоко плаваеши на дЪло въ буести, яко соколъ, на вЪтрех ширяяся, хотя птицю въ буйствЪ одолЪти. Суть бо у ваю железный паворзи подъ шеломы латинскими. ТЪм тресну земля, и многи страны – Хинова, Литва, Ятвязи, Деремела и Половци – сулици своя поврЪгоша а главы своя подклониша под тыи мечи харалужныи. Нъ уже, княже, Игорю утръпЪ солнцю свЪт, а древо не бологомъ листвие срони: по Роси и по Сули гради подЪлиша. А Игорева храбраго плъку не крЪсити! Донъ ти, княже, кличетъ и зоветь князи на побЪду. Олговичи, храбрыи князи, доспЪли на брань.
Инъгварь и Всеволодъ и вси три Мстиславичи, не худа гнЪзда шестокрилци! Не побЪдными жребии собЪ власти расхытисте! Кое ваши златыи шеломы и сулицы ляцкии и щиты! Загородите полю ворота своими острыми стрЪлами за землю Рускую, за раны Игоревы, буего Святъславлича!
Уже бо Сула не течетъ сребреными струями къ граду Переяславлю, и Двина болотомъ течетъ онымъ грознымъ полочаномъ под кликомъ поганыхъ. Единъ же Изяславъ, сынъ Васильковъ, позвони своими острыми мечи о шеломы литовския, притрепа славу дЪду своему Всеславу, а самъ подъ чрълеными щиты на кровавЪ травЪ притрепанъ литовскыми мечи. Исхыти юна кровать, а тьи рекъ: „Дружину твою, княже, птиць крилы приодЪ, а звери кровь полизаша”. Не бысть ту брата Брячяслава, ни другаго – Всеволода, единъ же изрони жемчюжну душу изъ храбра тЪла чресъ злато ожерелие. Унылы голоси, пониче веселие. Трубы трубятъ городеньскии.
Ярославе и вси внуце Всеславли! Уже понизите стязи свои, вонзите свои мечи вережени – уже бо выскочисте изъ дЪдней славЪ. Вы бо своими крамолами начясте наводити поганыя на землю Рускую, на жизнь Всеславлю: которою бо бЪше насилие отъ земли Половецкыи!
На седьмомъ вЪцЪ Трояни връже Всеславъ жребий о дЪвицю себЪ любу. Тъй клюками подпръся, о кони, и скочи къ граду Кыеву, и дотчеся стружиемъ злата стола Киевскаго. Скочи отъ нихъ лютымъ звЪремъ въ плъночи из БЪла-града, обЪсися синЪ мьглЪ; утръже вазни с три кусы: отвори врата Нову-граду, разшибе славу Ярославу, скочи волком до Немиги съ Дудутокъ. На НемизЪ снопы стелютъ головами, молотятъ чепи харалужными, на тоцЪ животъ кладутъ, вЪютъ душу от тЪла. Немизе кровави брезЪ не бологомъ бяхуть посЪяни, посЪяни костьми рускихъ сыновъ. Всеславъ князь людемъ судяше, княземъ грады рядяше, а самъ въ ночь влъкомъ рыскаше; из Кыева дорискаше до куръ Тмутороканя, великому Хръсови влъкомъ путь прерыскаше. Тому въ ПолотскЪ позвониша заутренюю рано у святыя Софеи в колоколы, а онъ въ КыевЪ звонъ слыша. Аще и вЪща душа в дръзЪ тЪлЪ, но часто бЪды страдаше. Тому вЪщей Боян и пръвое припЪвку, смысленый, рече: „Ни хытру, ни горазду, ни птицю горазду суда божиа не минути”.
О, стонати Руской земли, помянувше пръвую годину и пръвых князей! Того старого Владимира нельзЪ бЪ пригвоздити къ горам Киевскимъ; сего бо нынЪ сташа стязи Рюриковы, а друзии – Давидовы, нъ розно ся им хоботы пашут. Копиа поютъ.
На Дунаи Ярославнынъ гласъ слышитъ, зегзицею незнаема рано кычеть. „Полечю, – рече – зегзицею по Дунаеви, омочю бебрянЪ рукавъ въ КаялЪ рЪцЪ; утру князю кровавыя его раны на жестоцЪмъ его тЪлЪ”.
Ярославна рано плачетъ въ ПутивлЪ на забралЪ, аркучи: „О, вЪтре, вЪтрило! Чему, господине, насильно вЪеши! Чему мычеши хиновьскыя стрЪлкы на своею нетрудною крилцю на моея лады вои? Мало ли ти бяшетъ горЪ под облакы вЪяти, лелЪючи корабли на синЪ морЪ! Чему, господине, мое веселие по ковылию развЪя?”
Ярославна рано плачеть Путивлю городу на заборолЪ, аркучи: „О, Днепре Словутицю! Ты пробилъ еси каменныя горы сквозЪ землю Половецкую. Ты лЪлЪялъ еси на себе Святославли носады до плъку Кобякова. ВъзлелЪй, господине, мою ладу къ мнЪ, а быхъ не слала къ нему слезъ на море рано!”
Ярославна рано плачет въ ПутивлЪ на забралЪ, аркучи: „СвЪтлое и тресвЪтлое слънце! ВсЪмъ тепло и красно еси! Чему, господине, простре горячюю свою лучю на ладЪ вои? Въ полЪ безводнЪ жаждею имь лучи съпряже, тугою имъ тули затче?”
Прысну море полунощи; идутъ сморци мьглами. Игореви князю богъ путь кажетъ изъ земли Половецкой на землю Рускую, къ отню злату столу. Погасоша вечеру зари. Игорь спитъ, Игорь бдитъ, Игорь мыслию поля мЪритъ отъ Великаго Дону до Малаго Донца. Комонь въ полуночи Овлур свисну за рЪкою – велить князю разумЪти: князю Игорю не быть! Кликну, стукну земля, въшумЪ трава, вежи ся половецкии подвизаша. А Игорь князь поскочи горнастаемъ къ тростию и бЪлым гоголемъ на воду, възвръжеся на бръзъ комонь и скочи съ него босымъ влъкомъ, и потече къ лугу Донца и полетЪ соколомъ подъ мьглами, избивая гуси и лебеди завтроку и обЪду и ужинЪ. Коли Игорь соколомъ полетЪ, тогда Влуръ влъкомъ потече, труся собою студеную росу; претръгоста бо своя бръзая комоня.
Донец рече: „Княже Игорю! Не мало ти величия, а Кончаку нелюбия, а Руской земли веселиа!” Игорь рече: „О, Донче! Не мало ти величия, лелЪявшу князя на влънахъ, стлавшу ему зелЪну траву на своихъ сребреныхъ брезЪхъ, одЪвавшу его теплыми мъглами подъ сЪнию зелену древу. Стрежаше его гоголемъ на воде, чайцами на струяхъ, чрьнядьми на ветрЪх”. Не тако ли, рече, рЪка Стугна; худу струю имЪя, пожръши чужи ручьи и стругы рострена к усту, уношу князю Ростислава завори днЪ при темне березЪ. Плачется мати Ростиславля по уноши князи РостиславЪ. Уныша цвЪты жалобою, и древо с тугою къ земли прЪклонилося.
А не сорокы втроскоташа – на слЪду ИгоревЪ Ъздитъ Гзакъ съ Кончакомъ. Тогда врани не граахуть, галици помлъкоша, сорокы не троскоташа, полозие ползоша только. Дятлове тектомъ путь к рЪцЪ кажутъ, соловии веселыми пЪсньми свЪтъ повЪдаютъ. Млъвитъ Гзакъ Кончакови: „Аже соколъ къ гнЪзду летитъ, – соколича рострЪляевЪ своими злачеными стрЪлами”. Рече Кончак ко ГзЪ: „Аже соколъ къ гнЪзду летитъ, а вЪ соколца опутаевЪ красною дивицею”. И рече Гзакъ къ Кончакови: „Аще его опутаевЪ красною дЪвицею, ни нама будет сокольца, ни нама красны дЪвице, то почнут наю птици бити въ полЪ Половецкомъ”.
Рекъ Боянъ и Ходына Святъславля, пЪснотворца стараго времени Ярославля: „Ольгова коганя хоти! Тяжко ти головы кромЪ плечю, зло ти тЪлу кромЪ головы”, – Руской земли без Игоря! Солнце свЪтится на небесЪ – Игорь князь въ Руской земли. Дъвици поют на Дунаи – вьются голоси чрезъ море до Киева. Игорь Ъдетъ по Боричеву къ святЪй Богородици Пирогощей. Страны ради, гради весели.
ПЪвше пЪснь старымъ княземъ, а потомъ молодымъ пЪти! Слава Игорю Святъславличю, Буй Туру Всеволоду, Владимиру Игоревичу! Здрави князи и дружина, побарая за христьяны на поганыя плъки! Княземъ слава а дружинЪ! Аминь.
СЛОВО О ПЛЪКУ ИГОРЕВЪ, ИГОРЯ, СЫНА СВЯТЪСЛАВЛЯ, ВНУКА ОЛЬГОВА (адаптация по превода на „Слова о полку Игореве” на Дмитрий Лихачов)
Не начать ли нам, братья, по-стародавнему скорбную повесть о походе Игоревом, Игоря Святославича! Или да начнется песнь ему по былям нашего времени – не по замышлению Боянову! Ведь Боян вещий когда песнь кому сложить хотел, то белкою скакал по дереву, серым волком по земле, сизым орлом кружил под облаками. Поминал он давних времен рати – тогда пускал десять соколов на стаю лебедей; какую догонял сокол, та первая песнь пела старому Ярославу, храброму Мстиславу, что зарезал Редедю пред полками касожскими, красному Роману Святославичу. Боян же, братья, не десять соколов на стаю лебедей пускал, но свои вещие персты на живые струны возлагал; они же сами князьям славу рокотали.
Начнем же, братья, повесть эту от старого Владимира до нынешнего Игоря что отвагою закалил себя, заострил сердца своего мужеством и, исполнившись ратного духа, навел свои храбрые полки на землю Половецкую за землю Русскую.
О Боян, соловей старого времени! Вот когда бы ты, соловей, эти полки щекотом своим воспел, мыслию скача по дереву, умом летая под облаками, свивая славу давнего и нынешнего времени, волком рыща по тропе Трояновой через поля на горы! Так бы тогда пелась слава Игорю, Олегову внуку: „Не буря соколов занесла через поля широкие, галок стаи летят к Дону великому”. Или так зачалась бы она, вещий Боян, внук Велесов: „Кони ржут за Сулою, звенит слава в Киеве. Трубы трубят в Новегороде, стоят стяги в Путивле”.
Игорь ждет милого брата Всеволода. И. сказал ему буй-тур Всеволод: „Один брат, один свет светлый ты, Игорь! Оба мы Святославичи. Седлай, брат, своих борзых коней, – мои давно у Курска стоят наготове. А мои куряне – дружина бывалая: под трубами повиты, под шлемами взлелеяны, с конца копья вскормлены; пути ими исхожены, овраги ведомы, луки у них натянуты, колчаны отворены, сабли наострены; сами скачут, как серые волки в поле, себе ища чести, а князю славы”.
Тогда посмотрел Игорь на светлое солнце и увидел, что тьма от него все войско покрыла. И сказал Игорь дружине своей: „Братья и дружина! Лучше в битве пасть, чем в полон сдаться. А сядем, братья, на своих борзых коней, поглядим на синий Дон!” Запала князю дума Дона великого отведать и знамение небесное ему заслонила. „Хочу, – сказал, – копье преломить у степи половецкой с вами, русичи! Хочу голову свою сложить либо испить шеломом из Дону”.
Тогда вступил Игорь князь в золотое стремя и поехал по чистому полю. Солнце мраком путь ему загородило; тьма, грозу суля, громом птиц пробудила; свист звериный поднялся; Див забился, на вершине дерева кличет – велит послушать земле незнаемой. Волге, и Поморью, и Сурожу, и Корсуню, и тебе, тмутараканский идолище! А половцы дорогами непроторенными побежали к Дону великому; скрипят телеги их в полуночи, словно лебеди кричат распуганные.
Игорь к Дону воинов ведет. Уже беду его стерегут птицы по дубам; волки грозу накликают по оврагам; орлы клектом на кости зверей сзывают; лисицы брешут на червленые щиты О Русская земля, а ты уже скрылась за холмом!
Долго ночь меркнет. Но вот заря свет запалила, туман поля покрыл; уснул щекот соловьиный, говор галок пробудился. Русичи широкие поля червлеными щитами перегородили, себе ища чести, а князю славы.
Утром в пятницу потоптали они поганые полки половецкие и, рассыпавшись стрелами по полю, помчали красных девок половецких, а с ними золото, и паволоки, и дорогие оксамиты. Ортмами, япончицами и кожухами стали мосты мостить по болотам и топким местам – и всяким узорочьем половецким Червленый стяг, белая хоругвь, червленый бунчук, серебряное древко – храброму Святославичу!
Дремлет в степи Олегово храброе гнездо. Далеко залетело! Не было оно рождено на обиду ни соколу, ни кречету, ни тебе, черный ворон, поганый половчанин! Гзак бежит серым волком, Кончак ему след прокладывает к Дону великому.
На другой день рано утром кровавые зори рассвет возвещают; черные тучи с моря идут, хотят прикрыть четыре солнца, а в них трепещут синие молнии. Быть грому великому! Идти дождю стрелами с Дону великого! Тут копьям поломаться, тут саблям постучать о шлемы половецкие, на реке на Каяле у Дона великого. О Русская земля, а ты уже скрылась за холмом!
Вот ветры, Стрибожьи внуки веют с моря стрелами на храбрые полки Игоревы. Земля гудит, реки мутно текут; пыль степь заносит; стяги весть подают – половцы идут от Дона и от моря; со всех сторон они русские полки обступили. Дети бесовы кликом степь перегородили, а храбрые русичи преградили степь червлеными щитами.
Яр-тур Всеволод! Стоишь ты всех впереди, мечешь стрелы на поганых, стучишь о шлемы мечами харалужными. Куда, тур, поскачешь, своим золотым шеломом посвечивая, там лежат поганые головы половецкие. Порублены саблями калеными шлемы аварские тобою, яр-тур Всеволод! Что тому раны, братья, кто забыл и жизнь, и почести, и город Чернигов, отчий золотой стол, и милой своей красной Глебовны свычаи и обычаи!
Были века Трояновы, прошли лета Ярославовы; были походы Олеговы, Олега Святославича Тот ведь Олег мечом крамолу ковал и стрелы по земле сеял; ступит в золотое стремя в городе Тмутаракани – звон тот слышит старый великий Ярославов сын Всеволод, а Владимир каждое утро уши себе закладывает в Чернигове. Бориса же Вячеславича похвальба на суд привела и на ковыль-траве покров смертный зеленый постлала за обиду Олегову – храброго и юного князя. С той же Каялы Святополк прилелеял отца своего между угорскими иноходцами ко святой Софии к Киеву. Тогда при Олеге Гориславиче засевалась и росла усобицами, погибала отчина Даждьбожьего внука в крамолах княжих век человечий сокращался. Тогда по Русской земле редко пахари покрикивали, но часто вороны граяли, трупы себе деля, а галки свою речь говорили, лететь собираясь на поживу. То было в те рати и в те походы, а такой рати не слыхано.
С утра раннего до вечера, с вечера до света летят стрелы каленые, стучат сабли о шеломы, трещат копья харалужные в степи незнаемой, посреди земли Половецкой. Черная земля под копытами костьми была засеяна, а кровью полита; горем взошли они по Русской земле.
Что шумит, что звенит на рассвете рано перед зорями? Игорь полки поворачивает: жаль ему милого брата Всеволода. Бились день, бились другой; на третий день к полудню пали стяги Игоревы. Тут разлучились братья на берегу быстрой Каялы; тут кровавого вина недостало; тут пир окончили храбрые русичи: сватов напоили, а сами полегли за землю Русскую. Никнет трава от жалости, деревья в горе к земле склонились.
Уже, братья, невеселое время настало, уже степь силу русскую одолела. Обида встала в силах Даждьбожьего внука, вступила девою на землю Троянову, взмахнула лебедиными крылами на синем море у Дона: прогнала времена счастливые. Война князей против поганых пришла к концу, ибо сказал брат брату: „Это мое, и то мое же”. И стали князья про малое „это великое” говорить, а сами на себя крамолу ковать. А поганые со всех сторон приходят с победами на землю Русскую.
О, далеко залетел сокол, птиц избивая, к морю! А Игорева храброго полку уже не воскресить! Запричитало по нем горе, и стенанье пронеслось по Русской земле, огонь сея из пламенного рога. Жены русские восплакались, говоря: „Уже нам своих милых лад ни мыслию смыслить, ни думою сдумать, ни очами приворожить, а золота и серебра и в руках не подержать!”
И застонал, братья, Киев от горя, а Чернигов от напастей. Тоска разлилась по Русской земле, печаль многая рекою протекла среди земли Русской. А князья сами на себя крамолу куют, а поганые с победами набегают на Русскую землю, дань беря по белке от двора.
Ведь те два храбрых Святославича, Игорь и Всеволод, зло пробудили, которое усыпил было грозою отец их Святослав грозный великий Киевский: прибил своими сильными полками и харалужными мечами, наступил на землю Половецкую; притоптал холмы и овраги; замутил реки и озера, иссушил потоки и болота: а поганого Кобяка из лукоморья от железных великих полков половецких, как вихрь, вырвал, – и пал Кобяк в городе Киеве, в гриднице Святославовой. Тут немцы и венециане, тут греки и морава поют славу Святославу, корят князя Игоря, что добычу утопил на дне Каялы, реки половецкой, золото свое рассыпал. Тут Игорь князь пересел с седла золотого, а в седло невольничье. Приуныли у городов стены, а веселье поникло.
А Святослав темный сон видел в Киеве на горах „Ночью этой с вечера накрывали меня, – сказал, – покровом черным на кровати тисовой; черпали мне светлое вино, с горечью смешанное; сыпали мне из пустых колчанов половецких крупный жемчуг на грудь и величали меня. И кровля уже без князька в моем тереме златоверхом, и всю ночь с вечера серые вороны у Плеснеска на лугу граяли”.
И сказали бояре князю: „Кручина, князь, разум твой полонила: ведь два сокола слетели с отчего стола золотого – добыть хотели города Тмутараканя либо испить шеломом из Дону. Но уже соколам крылья подсекли поганых саблями, а самих опутали путами железными.
Темно было в третий день: два солнца померкли, оба багряные столпа погасли, и с ними оба молодых месяца, Олег и Святослав, тьмою заволоклись, и в море утонули, и великую дерзость подали поганым. На реке на Каяле тьма свет покрыла: по Русской земле разбрелись половцы, как пардусов выводок. Уже насела хула на хвалу; уже перемогло насилие волю; уже кинулся Див на землю. Вот готские красные девы запели на берегу синего моря, звеня русским золотом; поют они время Бусово, лелеют месть за Шарокана. А мы, дружина, уже живем без веселья”.
Тогда великий Святослав изронил золотое слово, со слезами смешанное, и сказал: „О сыны мои, Игорь и Всеволод! Рано начали вы Половецкую землю мечами кровавить, а себе славы искать: без чести для себя ведь вы одолели, без чести для себя кровь поганую пролили. Храбрые сердца ваши из харалуга крепкого скованы, в отваге закалены. Что же сотворили вы моей серебряной седине!
Уже не вижу я силы могучего и богатого и воинами обильного брата моего Ярослава с черниговскими былями, с могутами и с татранами, с шельбирами, топчаками, ревугами и ольберами: те ведь без щитов, с одними ножами засапожными, кликом полки побеждают, звеня прадедовской славой.
Вы сказали: „Помужаемся сами, и прошлую славу себе возьмем, и нынешнюю поделим!” Но не диво, братья, и старому помолодеть! Когда сокол перья роняет, высоко птиц взбивает, не даст гнезда своего в обиду. Одна беда: князья мне не в помощь – худая пора настала. Вот у Римова кричат под саблями половецкими, а Владимир – под ранами. Горе и тоска сыну Глебову!
Великий князь Всеволод! Разве и мысли нет у тебя прилететь издалёка отчий золотой стол посторожить? Ты ведь можешь Волгу веслами расплескать, а Дон шеломами вычерпать. Здесь был бы ты, невольница была бы по ногате, а раб по резане. Ты ведь можешь и посуху живыми копьями метать – удалыми сынами Глебовыми.
Ты, храбрый Рюрик, и ты, Давыд! Ваши воины в золоченых шлемах – не они ли по крови плавали? Не ваша ли храбрая дружина рык издает, словно туры, раненные саблями калеными, в поле незнаемом! Вступите, князья, в золотое стремя за обиду нашего времени, за землю Русскую, за раны Игоря, храброго Святославича!
Галицкий Осмомысл Ярослав! Высоко сидишь ты на своем златокованом столе, подпираешь горы угорские своими железными полками, королю загораживаешь путь, затворяешь Дунаю ворота, клади бросая через облака, суды рядя до Дуная. Грозы твоей земли страшатся; Киеву отворяешь ворота, за дальними странами в салтанов стреляешь с отчего золотого стола. Стреляй же, господине, и в Кончака, поганого раба, за землю Русскую, за раны Игоря, храброго Святославича!
А ты, славный Роман, и ты, Мстислав! Храбрая дума на подвиг вас зовет. Высоко взлетаешь ты на подвиг ратный в отваге, словно сокол, на ветрах парящий, что птицу в ярости хочет одолеть. У вас железные кольчуги под шлемами латинскими: от них дрогнула земля, и многие страны – Хинова, Литва, Ятвяги, Деремела и Половцы – сулицы свои побросали и головы свои склонили под те мечи харалужные. Но уже, князь, потемнел для Игоря солнца свет, а деревья не к добру листья обронили – по Руси и Суле города поделили. А Игорева храброго полку уже не воскресить. Дон тебя, князь, кличет, зовет князей на победу. Олеговичи, храбрые князья, уже ведь приспели на брань.
Ингварь и Всеволод и вы, три Мстиславича не худого гнезда соколы-шестокрыльцы! Не по жребию побед вы себе волости расхватали! Где же ваши золотые шеломы, и сулицы лядские, и щиты! Загородите степи ворота своими острыми стрелами за землю Русскую, за раны Игоря, храброго Святославича!
Уже ведь Сула не течет серебряными струями для города Переяславля, и Двина у тех грозных полочан мутно течет под кликом поганых. Один Изяслав, сын Васильков, позвенел своими острыми мечами о шлемы литовские, побил славу деда своего Всеслава, а сам под червлеными щитами на кровавой траве побит был мечами литовскими и так сказал: „Дружину твою, князь, птицы крыльями приодели, звери кровь полизали”. И не было тут брата Брячислава, ни другого – Всеволода. Одиноко изронил он жемчужную душу из храброго тела сквозь золотое ожерелье. Приуныли голоса, веселье поникло, трубы трубят городенские.
Ярослав и все внуки Всеславовы! Уже склоните стяги свои, вложите в ножны мечи свои зазубренные – уже выпали вы из дедовской славы. Вы своими крамолами начали наводить поганых на землю Русскую, на достояние Всеславово. Из-за усобицы ведь стало насилие от земли Половецкой.
На седьмом веке Трояновом бросил Всеслав жребий о девице, ему любой. Изловчился, сел на коня, поскакал к городу Киеву, коснулся копьем золотого стола Киевского. Из Белгорода в полночь поскакал лютым зверем, завесившись синей мглой, утром отворил ворота Новугороду, расшиб славу Ярославову, поскакал волком от Дудуток до Немиги. На Немиге снопы стелют из голов, молотят цепами харалужными, на току жизнь кладут, веют душу от тела. У Немиги кровавые берега не добром были засеяны – засеяны костьми русских сынов. Всеслав князь людям суд правил, князьям города рядил, а сам ночью волком рыскал; из Киева до петухов, великому Хорсу волком путь перебегая, в Тмутаракань добирался. Ему в Полоцке звонили заутреню рано у святой Софии в колокола, а он звон тот в Киеве слышал. Хоть и вещая душа была в отважном теле, но часто он беды терпел. Ему вещий Боян такую припевку, мудрый, сложил: „Ни хитрому, ни умному, ни ведуну разумному суда божьего не миновать”.
О, стонать Русской земле, поминая прежнее время и прежних князей! Того старого Владимира нельзя было пригвоздить к горам киевским. Стали стяги его ныне Рюриковы, а другие Давыдовы, но врозь они веют, несогласно копья поют.
На Дунае Ярославны голос слышится чайкою неведомой утром рано стонет: „Полечу я чайкою по Дунаю, омочу рукав я белый во Каяле-реке, утру князю кровавые раны на могучем его теле”.
Ярославна утром плачет в Путивле на стене, причитая: „О ветр, ветрило! Зачем, господине, так сильно веешь! Зачем мчишь вражьи стрелы на своих легких крыльях на воинов моей лады? Или мало тебе высоко под облаками веять, лелея корабли на синем море! Зачем, господине, мое веселье по ковылю развеял?”
Ярославна рано утром плачет на стене Путивля-города, причитая: „О Днепр Словутич! Ты пробил каменные горы сквозь землю Половецкую. Ты лелеял на себе Святославовы челны до полку Кобякова. Прилелей же, господине, мою ладу ко мне, чтобы не слала я к нему слез на море рано!”
Ярославна рано плачет на стене в Путивле, причитая: „Светлое и тресветлое солнце! Всем ты красно и тепло. Зачем, господине, простерло ты горячие лучи свои на воинов лады? В степи безводной жаждою согнуло им луки, тоскою замкнуло колчаны?”
Вспенилось море в полуночи; смерчи идут туманами. Игорю князю бог путь кажет из земли Половецкой на землю Русскую, к отчему столу золотому. Погасли вечером зори. Игорь спит, Игорь не спит, Игорь мыслию степь мерит от великого Дону до малого Донца. В полночь Овлур свистнул коня за рекою; Велит князю не дремать. Кликнул; стукнула земля, зашумела трава, ежи половецкие задвигались. А Игорь князь поскакал горностаем к камышу, пал белым гоголем на воду. Кинулся на борзого коня и соскочил с него серым волком. И побежал к лугу Донца, и полетел соколом под туманами, избивая гусей и лебедей к обеду, и полднику, и ужину. Когда Игорь соколом полетел, тогда Овлур волком побежал, труся собою студеную росу; надорвали они своих борзых коней.
Донец сказал: „Князь Игорь! Не мало тебе славы, а Кончаку нелюбия, а Русской земле веселия!” Игорь сказал: „О Донец! Не мало тебе славы, что лелеял князя на волнах, стлал ему зеленую траву на своих серебряных берегах, одевал его теплыми туманами под сенью зеленого дерева, стерег его гоголем на воде, чайками на волнах, утками на ветрах”. Не такова, сказал, река Стугна; мелкую струю имея, поглотила она чужие ручьи и потоки, потопила в омуте у темного берега юношу князя Ростислава. Плачет мать Ростиславова по юном князе Ростиславе. Приуныли цветы от жалости, и деревья в горе к земле склонились.
То не сороки застрекотали – по следу Игореву едут Гзак с Кончаком. Тогда вороны не граяли, галки примолкли, сороки не стрекотали, ползали змеи-полозы только. Дятлы стуком путь к реке кажут, соловьи веселыми песнями рассвет вещают. Молвит Гзак Кончаку: „Коли сокол к гнезду летит, соколенка расстреляем своими золочеными стрелами”. Сказал Кончак Гзе: „Коли сокол к гнезду летит, а мы соколенка опутаем красною девицею”. И сказал Гзак Кончаку: „Коли опутаем его красною девицею, не будет у нас ни соколенка, ни красной девицы, а начнут нас птицы бить в степи Половецкой”.
Сказал Боян, песнотворец старого времени, Ярославова и Олегова: „Тяжко голове без плеч, беда и телу без головы”. Так и Русской земле без Игоря. Солнце светит на небе – Игорь князь в Русской земле. Девицы поют на Дунае, вьются голоса через море до Киева. Игорь едет по Боричеву ко святой богородице Пирогощей. Страны рады, города веселы.
Воспев славу старым князьям, а потом молодых величать будем. Слава Игорю Святославичу, буй-туру Всеволоду, Владимиру Игоревичу! Да здравы будут князья и дружина, поборая за христиан против поганых полков. Князьям слава и дружине! Аминь.
---------------------------------------------
Даниил Заточник
Руският писател и просветител Даниил Заточник живее и твори в края на XII и началото на XIII век. Загадъчна фигура в староруската литература и руската религиозно-философска мисъл, за него има много малко сведения, които си противоречат. Вероятно е роден в района на гр. Переяславл, Ярославска област. По тълкувания от различни източници се твърди, че е бил свещеник, болярски пратеник, крепостен лакей, наемен писар, син на княжеска робиня, съветник на княза, дворянин или заточеник. Автор е на писание, стигнало до нас с преписите на пет редакции при две заглавия: „Слово Даниила Заточника” и „Моление Даниила Заточника” – една от най-ярките творби на руската литература от домоголския период. Предполага се, че е автор и на писанията „Слова о погибели Русской земли” и „Сказания о подвигах и жизни Александра Невского”. Ползващ широко прийомите на метафората, иронията, афористичните съждения, народните сказания и библейските алегории, той се счита за един от основоположниците на руската публицистика и на руската поезия в проза.
СЛОВО НА ДАНИИЛ ЗАТОЧНИК, НАПИСАНО ДО НЕГОВИЯ КНЯЗ ЯРОСЛАВ ВЛАДИМИРОВИЧ
Да протръбим като в тръби, ковани от злато, със силата огромна на ума си и да засвирим на сребърните органи на гордостта със свойта мъдрост. Вдигни се, моя слава, вдигни се ти в псалтири звучни, в гусли! Ще стана рано и ще ти се изповядам. Ще ти разкрия в притчи моите загадки и пред народите ще възвестя за славата си. Сърцето в тялото на умния укрепва с неговите красота и мъдрост.
Като перото на книжовник-бързописец бе езикът ми и като речен бързей приветлива бе устата ми. Затуй направих опит да напиша за оковите на моето сърце и ги разбих с ожесточение, тъй както древните разбивали са младенците в камък.
Но се страхувам, господарю, от присъдата ти.
И тъй като съм аз като проклетата смокиня – нямам плод на покаяние, понеже е сърцето ми като лице без поглед, а като нощен гарван е умът ми, бодърстващ сред върховете, затуй животът ми с безчестие приключи, както при царете ханаански, и покри ме нищетата като Червеното море, покрило фараона.
И всичко туй написах аз, страхувайки се от лицето на съдбата като робинята Агар от господарката си Сара.
Ала видях, че добродушен си към мене, господарю, и към твоята любов посегнах. Защото, както е в Писанието речено: „На просещия дай, на чукащия отвори, за да не си извергнат ти от царството небесно!”; защото писано е: „Мъката си с Господ сподели и той вовек ще те нахрани!”
Защото, княже-господарю, съм като трева повехнала, растяща под стена, върху която нито слънце грее, нито дъжд вали; така от всички съм обиждан, щом неограден съм със страха от твоя гняв като с най-твърда крепост.
Към мен не гледай, господарю, като вълк към агне, а както майка рожбата си гледа. Виж птиците небесни – не орат те и не сеят, но на милост Божия се уповават; тъй и ние, господарю, твойта милост търсим.
Защо на някой, господарю, Боголюбово се пада, а за мен е люта мъка; на някой Бяло езеро се пада, а за мен е езерото от смола по-черно; за някого просветва Лаче езеро, а мен с горчив плач ме облива; за някого – Нов град, защо ли щастието ми не разцъфтя и в моя дом се срутиха ъглите?
Приятели и близки се отказаха от мен, защото не наредих пред тях трапези с ястия разнообразни. Мнозина другаруваха си с мен на маса и ръце протягахме към общата солница, но след бедите ми във врагове превърнаха се с помисли да ме препънат, очите им за мен тъжат, а със сърцето си ми се присмиват. Затуй не вярвай на приятел и на брат не се надявай.
Княз Ростислав не ме излъга, като каза: „По-добре е смърт да ме застигне, отколкото князуването Курско!”, а мъжете тъй говорят: „По-добре е смърт, отколкото живот в мизерия!” „Не ми въздавай, Господи, нито богатство, нито бедност – Соломон изрече, – ако богат съм, ще се възгордея, ако пък съм беден, за кражба или за разбойничество ще помисля...”, като жена в разврата.
Та затова, обзет от нищета, те призовавам, сине на великия цар Владимир, и за да не ридая аз като Адам за рая, разпръскай облак върху почвата на моите тегоби.
Защото, господарю наш, мъжът богат навсякъде познат е – и в чужбина дружба вижда, а бедният дори в родината е ненавиждан. Богатият когато заговори – всички млъкват и след това до облаците думите му вдигат, а бедният опита ли се да говори – срещу него викат. Богати ли са дрехите, то думите са уважавани.
Мой княже, господарю, избави ме от таз мизерия като сърна от мрежа, като врабче от примка, като патица от ноктите на ястреб и като овца от лъвска паст спаси ме.
Нали съм аз като дърво край пътя! И както клоните секат и в огън хвърлят, така от всички съм обиждан, княже, защото твоят гняв със страх не ме обгражда.
Както калаят чезне при топене, така е и с човека, който бедства. Нали не може никой нито с шепи сол да гълта, нито пък в мъката си да запази разум; човек хитрува и мъдрува, но за чужда сметка, за своята беда не може да разсъди. Топи се с огън златото, човекът – с напаст; пшеницата, ако добре е смляна, чист хляб ще дава, а при бедствие умът узрява. Молецът, княже, дрехите яде, човека го яде тъгата; тя, тъгата, костите човешки изсушава.
Ако помогнеш на човек тъгуващ да не се предава, то все едно е, че вода студена в зноен ден му даваш.
На пролетта се радва птицата, на майка си се радва младенецът; земята пролетта ще украси с цветя, а ти ще оживяваш с милостта си хората – сираци и вдовици, от велможите обиждани.
Мой княже, господарю! Покажи лицето си, защото твоят глас е сладък, твоят образ е прекрасен, мед тече от твоята уста и твоят дар е като райски плод!
Когато си услаждаш с много ястия, си припомни за мен, за дъвчещия хлебец сух; когато пиеш сладко питие, си припомни за мен, за пиещия застояла влага; когато под самурени завивки си лежиш в леглото меко, си спомни за мен, лежащия под дрипа, вцепенен от студ под капки дъжд, като стрели пронизващи сърцето.
За подаяния към бедните ръката ти да се разтвори, княже, господарю мой, защото нито с чаша може да се изгребе морето, нито с молбите наши ще се изтощи домът ти. Както серкмето не задържа в себе си водата, а задържа само риби, така и ти събрано злато и сребро на хората раздавай, княже.
Платното, избродирано с коприна разноцветна, свойта красота показва; така ти, княже, с хората си честен и прославян си във всичките страни. Нали, когато някога цар Йезекил се е похвалил пред посланиците вавилонски с многото си злато и сребро, те казали: „А царят ни е по-богат от теб – не с многото си злато, а със свойте войни многобройни! Бойците злато ще намерят, но със златото добри бойци не ще намериш!” Както е казал князът Светослав, синът на Олег, нападнал Цариград със своята дружина малка: „Братя, или от този град ний ще загинем, или пък този град ний ще плениме!” Както е рекъл Бог, така ще бъде: един ще гони сто, а сто ще разгромят хиляда. Надяващият се на Господ няма като канарите на Сион да трепне.
Тъй както е добре конете ни зад хълмовете да пасат, така войската на добрия княз добре воюва. В безредиците полкове загиват. Аз виждал съм огромен змей, ала безглав; така е с полковете многобройни, но без княз добър.
Нали се с пръсти гуслите настройват, а тялото крепи се с жили, а дъбът е силен с многото си корени – както градът ни с твойто управление.
Защото князът щедър е баща на много люде, нали мнозина са оставили баща и майка и при него са отишли. При господар добър до свободата ще дослужиш, а служейки на злия господар, ти още по-голямо робство ще заслужиш. Защото князът щедър е като река, течаща през дъбравата, която напоява хората и зверовете, а князът алчен е като река под брегове скалисти: не можеш там да пиеш, нито коня си да напоиш. Боляринът щом щедър е, е като кладенец с водица чиста посред пътя, а алчен ли е, кладенец солен е.
Не си прави дворец до царския дворец и не заселвай село до княжеското село, защото господарският боил е като огън, разпален върху трепетлика, а ратаите му са като искри. Ако от огъня се скриеш, от искрите няма как да се предпазиш, скоро дрехите ти те ще прогорят.
Ти, господарю, не лишавай мъдрия бедняк от хляб, богатия глупак до облаците не възнасяй! Защото мъдрият бедняк е като злато в мръсен съд, а глупавият и нагизден богаташ възглавница копринена е, но натъпкана със слама.
Ти, господарю мой, не гледай мойта външност, вътре погледни! Макар да съм облечен бедно, господарю, с разум съм богат; на възраст млад съм, ала стар е смисълът ми. Като орел във въздуха със свойта мисъл бих се реял.
Ако поставиш съд грънчарски под капчука на езика ми, то нека от устата моя сладки като мед слова накапят. Така Давид е казал: „Думите ти сладки са, те по-добри от мед за моите уста са!” А Соломон е казал: „Думите добри в душата сладост напояват и на безумното сърце тъгата заглушават.”
Когато мъдър мъж изпратиш, му обясняваш малко, ала глупавия щом изпратиш, следи го, че ще се обърка. Блага на мъдрия очите търсят, а на глупавия – пир в дома ти. По-умно е да слушаш спор между умници, а не съвети от глупаци. Когато мъдрия съветваш, той по-мъдър става.
Недей да сееш жито върху синор, нито мъдрост към сърцето на глупака. Защото глупавите нито сеят, нито жънат, нито житото в хамбар събират, но от глупостта си пак се раждат. Да учиш глупавия, все едно е, че от мех пробит вода ще пиеш; както не искат кучетата и свинете злато и сребро, така за глупавия са излишни мъдрите слова; мъртвеца няма да разсмееш, глупавия няма да научиш. Ако синигерът орел погълне, ако камъкът заплува по водата, ако свинята срещу катерицата залае, чак тогава глупавият ум ще придобие.
Нима ще кажеш: „Ти от глупост всичко туй ми наговори!” Ала не си видял небето да е празно, нито звезди в поляните, нито глупак, говорещ умно. Нима ще кажеш: „Лъжеш като пес!” Ала доброто свое куче князът и болярите обичат. Нима ще кажеш: „Думи на крадец!” Ако умеех да крада, не бих ти се оплаквал. Нали девицата погубва красотата си с прелюбодейство, а мъжът погубва мъжеството свое с кражба.
Мой господарю! Нали не е само морето, като потопява корабите, а помагат му и ветровете; не само огънят желязото калява, а и духането с мехове към него. И князът грешките си сам не прави, а съветниците му го водят. С добър съветник съвещава ли се, ще се възвиси, а с лош съветник и от малкото ще се лиши.
Нали в пословиците се говори: не е добитък сред добитъка козата и не е звяр сред зверовете таралежът, и не е риба като други риби ракът, и не е птица като други птици прилепът; тъй не е мъж мъжът, ако жена му го командва, не е жена жената, ако някъде прелюбодейства, и не е редно за жените данъци да внасяш.
Чудо за чудене ли е, когато някой заради зестрата й вземе си женица-изрод?
Като видях жената грозновата пред огледалото с червило да се маже, й рекох: „В огледалото не се оглеждай – ще видиш грозотата на лицето си и ще се натъжиш и озлобиш.”
Нима ще ме съветваш: „Ожени се при тъст богат за чест и полза волно да пиеш и да хапваш там край него!” Не, по-добре за мен ще бъде кафяв див вол в дома си да докарам, а не с жена злоблива да се свържа – защото волът не говори, зло не мисли, пък зла жена, щом биеш я, вбесява се, а щом си кротък с нея, се надува, с богатството си се гордее, а за бедността на другите злослови.
Какво е зла жена? Търговка грубовата, кощунствен бесен женски дявол. Какво е зла жена? Тя хорски смут е, заслепяване на мисълта ни е, към всичко злобна е и в църквата за дявола събира почит, защитница е на греха, преграда за спасението.
Щом някой мъж е заслепен от красотата на жена си и от ласкавите й лъстиви думи, а делата й не проверява, то изпрати му, Боже, треска и проклет да бъде.
А как да разпознаете жената зла, събратя? Ще каже тя на своя мъж: „Ти светлина си за очите ми, стопанино. Дори да те погледна аз не мога, говориш ли, от твоя взор примирам, слабеят частите на тялото ми, ничком падам...”
Жени, спомнете си словата на апостол Павел: кръстът е на църквата главата, а мъжът – на своята жена. Коленичете в църквата, жени, на Бог и на светата Богородица молете се, а ако искате да се научите на нещо, учете се от своите мъже в дома си. А вий, мъже, според законите жените си пазете, защото не е лесно да откриете добра жена.
Добра жена – венец на своя мъж и негово спокойствие, а зла жена – най-люта мъка, разорение за къщата. Както дървото червеят разяжда, жената зла дома на своя мъж отслабва. В пробита лодка по-добре да плуваш, отколкото със зла жена да си споделяш; при лодката пробита дрехите се мокрят, а лошата жена живота на мъжа си ще погуби. Ти по-добре е камъка да удряш, а не жената зла да учиш; желязото ще разтопиш, но зла жена не ще научиш.
Защото зла ли е жената, тя нито учения слуша, нито свещеника почита, нито страхува се от Бога, от хората не се срамува, упреква всички и осъжда всичко.
Кой по-свиреп е от лъва сред четриногите и кой е по-коварен от змията сред пълзящите? От всички тях най-зла жената зла е. И на земята няма нищо по-жестоко от лютата коварна женска злоба. В предишно време заради жена от рая прародителят Адам е бил изгонен; с коварството на своята жена в тъмница бил затворен Йосиф; пророкът Даниил е хвърлен заради жена сред ров дълбок, където лъвове са лижели краката му. О, остро зло оръжие на дявола, стрела отровна литнала!
На някакъв човек починала жена му, а след смъртта й той децата си започнал да продава. Когато хората попитали: „Защо децата си продаваш?”, отвърнал той: „Ако на майка си приличат, като пораснат, мен ще продадат...”
Но да се върнем към предишните ни думи. Не съм пътувал зад морето, княже, при философите не съм се учил, но бях като пчела – прелитаща от цвят на цвят, събираща меда си в пита; така и аз от книгите събрах и сладостта на думите, и смисъла им, и ги смесих, както мех водата морска смесва.
И ще допълня още малко. Не забранявай на глупака глупостта му, та ти на него да не заприличаш. Аз с него няма да говоря. За да не бъда като мех пробит, ронещ богатство в липсващи ръце, и да не заприличам аз на камъните воденични, които хранят много хора, но себе си не могат да наситят с жито; за да не досадя на людете с премногословието на беседата си, подобно птица, каканижеща си песни, които скоро ще възненавидят. Нали и поговорките твърдят: не е добра речта, щом дълга е, добра е дългата и скъпа тъкан.
О, Господи! Окриляй княза ни и дай му силата безкрайна на Самсон и храбростта на Александър, разумността на Йосиф, мъдростта на Соломон, умелата изкусност на Давид; и умножавай людете в краката му. Слава на Бога наш – и нине, и присно, и во веки веков.
* „Слово на Даниил Заточник...” е паметник на руската литература от началото на ХIII в., послание към переяславския княз Ярослав Всеволодович.
СЛОВО ДАНИИЛА ЗАТОЧЕНИКА, ЕЖЕ НАПИСА СВОЕМУ КНЯЗЮ ЯРОСЛАВУ ВОЛОДИМЕРОВИЧЮ
Въструбим, яко во златокованыя трубы, в разум ума своего и начнем бити в сребреныя арганы возвитие мудрости своеа. Въстани слава моя, въстани въ псалтыри и в гуслех. Востану рано, исповем ти ся. Да разверзу въ притчах гаданиа моя и провещаю въ языцех славу мою. Сердце бо смысленаго укрепляется въ телеси его красотою и мудростию.
Бысть язык мой трость книжника скорописца, и уветлива уста, аки речная быстрость. Сего ради покушахся написати всяк съуз сердца моего и разбих зле, аки древняя – младенца о камень.
Но боюся, господине, похулениа твоего на мя.
Аз бо есмь, аки она смоковница проклятая: не имею плода покаянию; имею бо сердце, аки лице без очию; и бысть ум мой, аки нощный вран, на нырищи забдех; и расыпася живот мой, аки ханаонскый царь буестию; и покрыи мя нищета, аки Чермное море фараона.
Се же бе написах, бежа от лица художества моего, аки Агарь рабыни от Сарры, госпожа своея.
Но видих, господине, твое добросердие к собе и притекох къ обычней твоей любви. Глаголеть бо въ Писании: просящему у тебе дай, толкущему отверзи, да не лишен будеши царствия небеснаго; писано бо есть: возверзи на Господа печаль свою, и той тя препитаеть въ веки.
Аз бо есмь, княже господине, аки трава блещена, растяще на застении, на ню же ни солнце сиаеть, ни дождь идет; тако и аз всем обидим есмь, зане огражен есмь страхом грозы твоеа, яко плодом твердым.
Но не възри на мя, господине, аки волк на ягня, но зри на мя, аки мати на младенец. Возри на птица небесныа, яко тии ни орють, ни сеють, но уповають на милость Божию; тако и мы, господине, желаем милости твоея.
Зане, господине, кому Боголюбиво, а мне горе лютое; кому Бело озеро, а мне черней смолы; кому Лаче озеро, а мне на нем седя плачь горкий; и кому ти есть Новъгород, а мне и углы опадали, зане не процвите часть моя.
Друзи же мои и ближний мои и тии отвръгошася мене, зане не поставих пред ними трепезы многоразличных брашен. Мнози бо дружатся со мною, погнетающе руку со мною в солило, а при напасти аки врази обретаются и паки помагающе подразити нози мои; очима бо плачются со мною, а сердцем смеют мя ся. Тем же не ими другу веры, не надейся на брата.
Не лгал бо ми Ростислав князь: „Лепше бы ми смерть, ниже Курское княжение”; тако же и мужеви: „Лепше смерть, ниже продолжен живот в нищети”. Яко же бо Соломон рече: „Ни богатества ми, ни убожества, Господи, не дай же ми: аще ли буду богат – гордость восприиму, аще ли буду убог – помышляю на татбу и на разбой”, а жены на ****ню.
Тем же вопию к тобе, одержим нищетою: помилуй мя, сыне великаго царя Владимера, да не восплачюся рыдая, аки Адам рая; пусти тучю на землю художества моего.
Зане, господине, богат мужь везде знаем есть и на чюжей стране друзи держить; а убог во своей ненавидим ходить. Богат возглаголеть – вси молчат и вознесут слово его до облак; а убогий возглаголеть – вси на нь кликнуть. Их же ризы светлы, тех речь честна.
Княже мой, господине! Избави мя от нищеты сея, яко серну от тенета, аки птенца от кляпци, яко утя от ногти носимаго ястреба, яко овца от уст лвов.
Аз бо есмь, княже, аки древо при пути: мнозии бо посекають его и на огнь мечють; тако и аз всеми обидим есмь, зане огражен есмь страхом грозы твоеа.
Яко же бо олово гинеть часто разливаемо, тако и человек, приемля многия беды. Никто же может соли зобати, ни у печали смыслити; всяк бо человек хитрить и мудрить о чюжей беди, а о своей не можеть смыслити. Злато съкрушается огнем, а человек напастьми; пшеница бо много мучима чист хлеб являеть, а в печали обретаеть человек ум свръшен. Молеве, княжи, ризы едять, а печаль – человека; печалну бо мужу засышють кости.
Аще кто в печали человека призрит, как студеною водою напоить во знойный день.
Птица бо радуется весни, а младенець матери; весна украшаеть цветы землю, а ты оживляеши вся человекы милостию своею, сироты и вдовици, от велможь погружаемы.
Княже мой, господине! Яви ми зрак лица своего, яко глас твой сладок и образ твой красен; мед истачають устне твои, и послание твое аки рай с плодом.
Но егда веселишися многими брашны, а мене помяни, сух хлеб ядуща; или пиеши сладкое питие, а мене помяни, теплу воду пиюща от места незаветрена; егда лежиши на мяккых постелях под собольими одеялы, а мене помяни, под единым платом лежаща и зимою умирающа, и каплями дождевыми аки стрелами сердце пронизающе.
Да не будет, княже мой, господине, рука твоа согбена на подание убогих: ни чашею бо моря расчерпати, ни нашим иманием твоего дому истощити. Яко же бо невод не удержит воды, точию едины рыбы, тако и ты, княже, не въздержи злата, ни сребра, но раздавай людем.
Паволока бо испестрена многими шолкы и красно лице являеть; тако и ты, княже, многими людми честен и славен по всем странам. Яко же бо похвалися Езекий царь послом царя Вавилонскаго и показа им множество злата и сребра; они же реша: „Нашь царь богатей тебе не множеством злата, но множеством воя; зане мужи злата добудуть, а златом мужей не добыти”. Яко же рече Святослав князь, сын Олъжин, ида на Царырад с малою дружиною, и рече: „Братиа! нам ли от града погинути, или граду от нас пленену быти?” Яко же Бог повелить, тако будеть: поженет бо един сто, а от ста двигнется тма. Надеяся на Господа, яко гора Сион не подвижится въ веки.
Дивиа за буяном кони паствити, тако и за добрым князем воевати. Многажды безнарядием полци погибають. Видих: велик зверь, а главы не имееть, тако и многи полки без добра князя.
Гусли бо страяются персты, а тело основается жилами; дуб крепок множеством корениа; тако и град нашь – твоею дръжавою.
Зане князь щедр – отець есть слугам многиим: мнозии бо оставляють отца и матерь, к нему прибегают. Доброму бо господину служа, дослужится слободы, а злу господину служа, дослужится болшей роботы. Зане князь щедр, аки река, текуща без брегов сквози дубравы, напаяюще не токмо человеки, но и звери; а князь скуп, аки река въ брезех, а брези камены: нелзи пити, ни коня напоити. А боярин щедр, аки кладяз сладок при пути напаяеть мимоходящих; а боярин скуп, аки кладязь слан.
Не имей собе двора близ царева двора и не дръжи села близ княжа села: тивун бо его аки огнь трепетицею накладен, и рядовичи его, аки искры. Аще от огня устережешися, но от искор не можеши устречися и сождениа порт.
Господине мой! Не лиши хлеба нища мудра, ни вознесе до облак богата несмыслена. Нищь бо мудр, аки злато в кални судни; а богат красен и не смыслить, то аки паволочито изголовие соломы наткано.
Господине мой! Не зри внешняя моя, но возри внутреняя моа. Аз бо, господине, одением оскуден есмь, но разумом обилен; ун възраст имею, а стар смысл во мне. Бых мыслию паря, аки орел по воздуху.
Но постави сосуд скуделничь под лепок капля языка моего, да накаплють ти слажше меду словеса уст моих. Яко же Давид рече: „Сладка сут словеса твоя, паче меда устом моим”. Ибо Соломон рече: „Словеса добра сладостью напаяють душу, покрываеть же печаль сердце безумному”.
Мужа бо мудра посылай и мало ему кажи, а безумнаго посылай, и сам не ленися по нем ити. Очи бо мудрых желают благых, а безумнаго дому пира. Лепше слышати прение умных, нижели наказаниа безумных. Дай бо премудрому вину, премудрие будеть.
Не сей бо на бразнах жита, ни мудрости на сердци безумных. Безумных бо ни сеють, ни орють, ни в житницю сбирают, но сами ся родят. Как в утел мех лити, так безумнаго учити; псом бо и свиниам не надобе злато, ни сребро, ни безумному драгии словеса; ни мертвеца росмешити, ни безумнаго наказати. Коли пожреть синиця орла, коли камение въсплавлет по воде, и коли иметь свиниа на белку лаяти, тогды безумный уму научится.
Или ми речеши: от безумна ми еси молвил? То не видал есмь неба полъстяна, ни звизд лутовяных, ни безумнаго, мудрость глаголющь. Или ми речеши: сългал еси аки пес? Добра бо пса князи и бояре любят. Или ми речеши: сългал еси аки тать? Аще бых украсти умел, то толко бых к тобе не скорбил. Девиця бо погубляеть красу свою ****нею, а мужь свое мужество татбою.
Господине мой! То не море топить корабли, но ветри; не огнь творить ражежение железу, но надымание мешное; тако же и князь не сам впадаеть въ вещь, но думци вводять. З добрым бо думцею думая, князь высока стола добудеть, а с лихим думцею думая, меншего лишен будеть.
Глаголеть бо в мирскых притчах: не скот въ скотех коза; ни зверь въ зверех ожь, ни рыба въ рыбах рак, ни потка въ потках нетопырь, не мужь в мужех, иже ким своя жена владееть, не жена в женах, иже от своего мужа ****еть, не робота в роботах – под жонками повоз возити.
Дивней дива, иже кто жену поимаеть злобразну прибытка деля.
Видех жену злообразну, приничюще к зерцалу и мажущися румянцем, и рех ей: „Не зри в зерцало, видевше бо нелепоту лица своего, зане болшую печаль приимеши”.
Или ми речеши: „Женися у богата тьстя чти великиа ради; ту пий и яж?” Ту лепше ми вол бур вести в дом свой, неже зла жена поняти: вол бо ни молвить, ни зла мыслить; а зла жена бьема бесеться, а кротима высится, въ богатестве гордость приемлеть, а в убожестве иных осужаеть.
Что есть жена зла? Гостинница неуповаема, кощунница бесовская. Что есть жена зла? Мирский мятежь, ослепление уму, началница всякой злобе, въ церкви бесовская мытница, поборница греху, засада от спасениа.
Аще который муж смотрить на красоту жены своеа и на я и ласковая словеса и льстива, а дел ея не испытаеть, то дай Бог ему трясцею болети, да будеть проклят.
Но по сему, братиа, расмотрите злу жену. И рече мужу своему: „Господине мой и свете очию моею! Аз на тя не могу зрети: егда глаголеши ко мне, тогда взираю и обумираю, и въздеръжат ми вся уды тела моего, и поничю на землю”.
Послушь, жены, слова Павла апостола, глаголюща: крест есть глава церкви, а мужь – жене своей. Жены же у церкви стойте молящеся Богу и святей Богородици; а чему ся хотите учити, да учитеся дома у своих мужей. А вы, мужи, по закону водите жены свои, понеже не борзо обрести добры жены.
Добра жена – венець мужу своему и безпечалие; а зла жена – лютая печаль, истощение дому. Червь древо тлить, а зла жена дом мужа своего теряеть. Лутче есть утли лодии ездети, нежели зле жене тайны поведати: утла лодиа порты помочит, а злая жена всю жизнь мужа своего погубить. Лепше есть камень долоти, нижели зла жена учити; железо уваришь, а злы жены не научишь.
Зла бо жена ни учениа слушаеть, ни церковника чтить, ни Бога ся боить, ни людей ся стыдить, но всех укоряет и всех осужаеть.
Что лва злей в четвероногих, и что змии лютей в ползущих по земли? Всего того злей зла жена. Несть на земли лютей женской злобы. Женою сперва прадед нашь Адам из рая изгнан бысть; жены ради Иосиф Прекрасный в темници затворен бысть; жены ради Данила пророка в ров ввергоша, и лви ему нози лизаху. О злое, острое оружие диаволе и стрела, летящей с чемерем!
Не у кого же умре жена; он же по матерных днех нача дети продавати. И люди реша ему: „Чему дети продаешь?” Он же рече: „Аще будуть родилися в матерь, то, возрошьши, мене продадут”.
Еще возвратимся на предняя словеса. Аз бо, княже, ни за море ходил, ни от философ научихся, но бых аки пчела, падая по розным цветом, совокупляя медвеный сот; тако и аз, по многим книгам исъбирая сладость словесную и разум, и съвокупих аки в мех воды морскиа.
Да уже не много глаголю. Не отметай безумному прямо безумию его, да не подобен ему будеши. Ужо бо престану с ним много глаголати. Да не буду аки мех утел, роня богатство в руци неимущим; да не уподоблюся жорновом, яко тии многи люди насыщают, а сами себе не могут насытитися жита; да не възненавидим буду миру со многою беседою, яко же бо птиця, частяще песни сдоя, скоро възненавидима бываеть. Глаголеть бо в мирскых притчах: речь продолжена не добро, добро продолжена паволока.
Господи! Дай же князю нашему Самсонову силу, храбрость Александрову, Иосифль разум, мудрость Соломоню и хитрость Давидову и умножи, Господи, вся человекы под нози его. Богу нашему слава и ныне, и присно, и в век.
~1210-1220 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Както пчелата, навеждайки се към различни цветя, събира мед в пити, така и аз от много книги събирах сладостта на думите и събрах техния смисъл като морска вода в мях.
* * *
Ако синигер изяде орел, ако камък изплува над водата, ако свиня започне да лае срещу катерица, тогава безумният ще поумнее.
* * *
По-добре се надявай на Бог, отколкото на княза.
* * *
По-добре да се слуша спор между умни, отколкото наставления на глупаци.
* * *
Мъртвия няма да разсмееш, а глупавия няма да научиш.
* * *
Поучи премъдрия и той ще стане още по-мъдър.
* * *
Добрата жена е венец и безгрижие за своя мъж, а злата жена е мъка люта. Червеят дървото прояжда, а злата жена дома на своя мъж изхарчва. Злата жена живота на мъжа си погубва.
* * *
Златото се изпитва с огън, а човекът – с напасти.
* * *
Да наливаш вода в ненадежден мях е като да учиш безумец.
* * *
Както на кучетата и свинете не им трябва злато и сребро, така и на глупака – мъдри думи.
* * *
Всеки човек е хитър и мъдър за чуждата беда, но своята не може да осмисли.
* * *
Девицата погубва красотата си с блудство, а мъжът мъжеството си с кражба.
* * *
Богатият мъж навсякъде е познат и по чужбина приятели има, а бедният и в своята страна ненавиждан ходи.
* * *
Лудите нито орат, нито сеят, но сами се раждат.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Как пчела, припадая к разным цветам, собирает мед в соты, так и я по многим книгам собирал сладость слов и смысл их собрал, как в мех воды морские.
* * *
Коли пожрет синица орла, коли камение восплывет по воде, коли свиния почнет на белку лаяти, тогда безумный уму научится.
* * *
Лучше надеяться на Бога, нежели на князя.
* * *
Лучше слушать спор умных, нежели наставления глупых.
* * *
Мертвеца не рассмешишь, а глупого не научишь.
* * *
Наставь премудрого, и он еще мудрее станет.
* * *
Хорошая жена – венец мужу своему и беспечалие, а злая жена – горе лютое. Червь дерево точит, а злая жена дом своего мужа истощает. Злая жена всю жизнь своего мужа погубит.
* * *
Злато искушается огнем, а человек – напастьми.
* * *
Как в утлый мех воду лить, так безумного учить.
* * *
Как псам и свиньям не надо злата и серебра, так глупому – мудрых слов.
* * *
Всякий человек хитр и мудр о чужой беде, а о своей не может смыслить.
* * *
Девица губит красоту свою блудом, а мужчина мужество – воровством.
* * *
Богатый муж везде знаем и на чужой стороне друзей имеет, а бедный и в своей стороне ненавидим ходит.
* * *
Безумных ни орют, ни сеют, но сами рождаются.
~1210-1220 г.
---------------------------------------------
Максим Грек
Руският писател, религиозен публицист и преводач Максим Грек (светско име Михаил Триволис) е роден през 1470 г. в гр. Арта, Гърция. Завършил е училище на йонийския о. Корфу и изучава философия, древни езици и свещенослужение в Италия. Запознава се с видни фигури от епохата на Възраждането като Мануций, Савонарола и Ласкарис. Става монах в Света гора, известно време служи във Ватопедския манастир (1507 г.), след което следва призванието си да бъде изповедник на вярата в Русия и просветител на руснаците. През 1518 г. отива на мисия в Москва, където е посрещнат с почести от Великия княз Василий III, като се заема с превода на духовни книги и създава княжеска библиотека. Свидетел на социалната несправедливост в руския живот, той започва да критикува властта и на църковните събори от 1525 и 1531 г. е обявен за еретик и заточен първо в Йосифо-Волоцкия манастир, а след това в Тверския манастир. През 1551 г. е опростен и се прихвърля в Троицко-Сергиевската епархия. Автор е на богословски слова и светски текстове като „Разговор на ума с душата”, „Разговор на душата с ума под формата на въпроси и отговори за произхода на страстите вътре в нея. Също и слово за Божия промисъл и срещу астролозите”, „Слово за тези, които живеят неизправни в греха, но изпълняват ежедневно каноните и молитвите, установени от светите Отци, надявайки се по този начин да се спасят” и мн. др. Оставя огромно писмено наследство на няколко езика. Умира на 21 януари/3 февруари 1556 г. в Троицкия манастир, Сергиев Посад. Канонизиран е от Православната църква за светец през 1988 г.
СЛОВО 49, НАПИСАНО ОТ СЪСТАВИТЕЛЯ НА ТАЗИ КНИГА ЗА СОБСТВЕНО УТЕШЕНИЕ И ЗА УКРЕПВАНЕ НА ТЪРПЕНИЕТО, КОГАТО БЕ ХВЪРЛЕН В ЗАТВОРА И СКЪРБЕШЕ (фрагмент 1)
Не тъгувай, не скърби, не жалвай, любезна моя душа,
за това, че страдаш без вина от тези,
от които трябваше да имаш всичките блага,
тъй като ги хранеше с духовната трапеза,
пълна с даровете на Светия Дух,
тоест пълна с бащински завети святи
в боговдъхновени песнопения Давидови, от теб преведени
от езика гръцки на езика славен руски!
СЛОВО 49, ИСПИСАННОЕ СОСТАВИТЕЛЕМ ЭТОЙ КНИГИ НА УТЕШЕНИЕ СЕБЕ И УТВЕРЖДЕНИЕ В ТЕРПЕНИИ, КОГДА БЫЛ ЗАКЛЮЧЕН В ТЕМНИЦУ И НАХОДИЛСЯ В СКОРБИ (фрагмент 1)
Не тужи, не скорби, не тоскуй, любезная душа моя,
о том, что страдаешь без вины от тех,
от которых следовало бы тебе принять все блага,
так как ты питала их духовною трапезою,
исполненною дарований Святого Духа,
то есть святоотеческими толкованиями
боговдохновенных песнопений Давида, переведенными
тобою с греческого на славный русский язык!
1525 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Макар да съм по-грешен от всички грешници, но истината на евангелските законни положения съм длъжен да проповядвам на всички с цялата си душа – и със сърцето, и с устата си.
* * *
Ние сме създадени на земята, за да бъдем радетели на безсмъртната красота и участници в тайните Божии беседи.
* * *
Целият закон с всичките десет заповеди Божии и всичко това, което пророците ви завещават с много и различни изречения – всичко това се съдържа в тези две заповеди, тоест обичай Господа Бога твой с цялата си душа и с всичката си сила, и ближния си като себе си. Който тези две заповеди изпълнява, той целия закон и всички пророчества е изпълнил.
* * *
Ако тази порочност не бе тъй омразна на Бог, Той не би изгорил с небивал гняв градовете Содомски и не би превърнал тяхната земя в смрадливо езеро за свидетелство и изобличение на мръсните им пороци.
* * *
Родилите и възпиталите ни нерядко ни отблъскват от себе си, отвращават се от нас и повече не искат да ни познават, ако ние в нещо с грубост или с безчестие постъпим спрямо тях, а нашият Създател, макар че сме го оскърбили безкрайно с престъпване на спасителните Му заповеди, макар и да се отвръщаме от Него Самия и от неговите благодеяния към нас, но Той и тогава не ни отблъсва и не престава да проявява благоволение, като по всички начини продължава да отстоява нашето обръщане към Него и нашето поправяне.
* * *
Защото не е толкова осъдително да се съгрешава – това е присъщо на човешката немощ, колкото осъдително е това, ако, съгрешавайки, не осъзнаваш своето прегрешение и не се изповядаш за него.
* * *
И добре е казано: ненаситно е сърцето на горделивото око. Защото събирането на сребро и злато никога не може да се засити. Ужасна, наистина ужасна работа е желанието за злато, според апостола то става причина за всяко зло. То никога не престава и колкото повече се задоволява, толкова повече се разгаря у лихваря. Страстта към
сребролюбието и лихварството е подобна на огън: колкото повече вещества намира огънят, толкова по-силно се разгаря, така и желанието за злато все повече и повече се разгаря в ненаситното сърце на любителя на богатство.
* * *
Повече от всичко три добродетели правят православното земно царство славно и продължително: истината, тоест справедливостта на съда, който не гледа в лицето на съдещите се и не взема подкупи; втората е целомъдрието, тоест чистотата на живота и обуздаването на естествените движения с богоугодно въздържание, и третата е кроткостта и подчинението, отворени към царската заплаха за людските поправяния, а не за погубвания. Царят, направляващ живота си от тези три добродетели, е наистина православен цар – одушевен образ на самия небесен цар.
* * *
Струва ми се, че безсрамно дръзналите на такъв богоомразен грях ще бъдат предадени на по-тежки мъчения от древните жители на Содом, защото древните още преди Закона и преди да е наложена заповедта, забраняваща това гнусно дело, са безчествали пред Бог поради незнание. А които сега подобно на тях вършат това гнусно дело, грешат не поради незнание, а поради огромното им равнодушие и безумие при осъзнаването на бъдещия Страшен съд Божи.
* * *
Защото който Му поднася само продължителни молитви, а не се грижи да Му поднесе плода от заповедите Божии, който плод е любов, правда и милост, той ще чуе от него: „Какво говорите „Господи, Господи”, заповядвам ви, не вършете това!”
* * *
И така, ако действително искаме да получим подобна неизказана Божествена радост от нашия Господ Иисус Христос, то нека придобием облекло, съответстващо на такава радост, изтъкано от дела правдиви и милосърдни, за да можем да се наслаждаваме на тази Божествена радост безкрайно.
* * *
Заповедта Божия ни повелява да проповядваме на всички питащи ни евангелската истина, въпреки злобата на невежеството.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Хотя я и грешнее всех грешников, но истину евангельского законоположения я обязан всем проповедовать всею душою – и сердцем и устами.
* * *
Мы созданы на земле, чтобы быть радетелями бессмертной красоты и участниками тайных Божиих бесед.
* * *
Ибо весь закон и пророцы, то есть все десять заповедей Божиих и все то, что пророки завещают вам многими и различными изречениями, – все это заключается в этих двух заповедях, то есть возлюбиши Господа Бога твоего всею душею твоею и всею силою твоею, и ближняго своего яко сам себе. Кто эти две заповеди исполняет делом, тот весь закон и все пророчества исполнил.
* * *
Если бы эта скверна не была весьма ненавистна Богу, то Он не сжег бы с нестерпимым гневом города Содомские и не превратил бы землю их в смрадное озеро в показание и обличение мерзкой их скверны.
* * *
Родившие и воспитавшие нас нередко отталкивают нас от себя, отвращаются от нас и больше не хотят нас знать, если мы в чем-либо с грубостью или бесчестием поступим по отношению к ним, а Создавший нас, хотя бы мы без числа Его оскорбили преступлением спасительных Его заповедей, хотя и отвергаемся Его Самого и Его к нам благодеяний, но Он и тогда не отревает нас и не перестает благоволить нам, но всеми способами продолжает устоять наше обращение к Нему и исправление.
* * *
Ибо не столько предосудительно то, чтобы погрешать, – это свойственно человеческой немощи, – сколько то, чтобы, согрешая, не осознавать свое согрешение и не исповедывать его.
* * *
И хорошо сказано: несытное сердце прегордого ока. Ибо собирание серебра и золота никогда не может насытиться. Ужасное, воистину, ужасное дело – желание золота, и оно, по апостолу, служит причиной всех зол. Оно никогда не перестает, но чем более удовлетворяется, тем более разжигается у лихоимца. Страсть сребролюбия и лихоимства подобна огню: как огонь чем более найдет вещества, тем сильнее разгорается, так и желание золота всегда более и более разгорается в ненасытном сердце любителя богатства.
* * *
Более всего делают славным и долговременным православное земное царство три добродетели: правда, то есть справедливость суда, который не смотрит на лицо судящихся и не берет подкупа; второе – целомудрие, то есть чистота жизни и обуздывание естественных движений богоугодным воздержанием; и третье – кротость к подчиненным, растворенная царской грозностью, для их исправления, а не для погубления. Царь, направляющий жизнь свою по этим трем добродетелям, есть воистину православный царь – одушевленный образ Самого Небесного Царя.
* * *
Мне кажется, что бесстыдно дерзающие на такую богомерзкую скверну будут преданы на более тяжкие мучения, нежели древние содомляне, ибо те еще прежде Закона и прежде, чем была положена заповедь, запрещающая это гнусное дело, нечествовали пред Богом по неведению. А которые ныне подобно им совершают это гнусное дело, те грешат не по неведению, но по причине величайшего их нечувствия и безумия, при сознании будущего Страшного Суда Божия.
* * *
Ибо кто приносит Ему только продолжительные молитвы, а о том, чтобы принести Ему плод заповедей Божиих, который есть любовь, правда и милость, не заботится, тот услышит от него: „Что Мя глаголете "Господи, Господи", а яже Аз повелеваю вам, не творите”.
* * *
Итак, если действительно желаем получить такую неизглаголанную Божественную радость Господа нашего Иисуса Христа, то приобретем одежду, соответствующую такой радости, сотканную от дел правды и милосердия, чтобы возмогли мы наслаждаться этой Божественной радостью в нескончаемые веки.
* * *
Заповедь Божия повелевает нам, проповедовать всем вопрошающим нас о евангельской истине, несмотря на злобу невежества.
---------------------------------------------
Иван Грозний
Иван Грозни (Иван IV Васильевич Грозный) е роден на 25 август 1530 г. в с. Коломенское, днес в пределите на Москва. Велик княз на Великото московско княжество (1533-1547 г.) и първи цар на Русия (1547-1584 г.), той е най-дълго управлявалият руски владетел. Запомнен е с ексцентричното му поведение и с политиката на масов вътрешен терор; прозвището „Грозни“ е транскрипция на руското Грозный – Страшни. По време на управлението му е завладяно Поволжието, започва колонизирането на Сибир, държавното управление е модернизирано, Руската православна църква затвърждава позициите си, основана е първата руска печатница. Умира на 18 март 1584 г. в Москва.
КАНОН КЪМ АНГЕЛА СТРАШЕН НА ВОЙВОДАТА ПАРФЕНИЙ УРОДЛИВИЯ (фрагменти 3-6)
Преди пришествието на твоя
страшен и жесток ангел
помоли се за мен, грешния,
за роба твой безименен.
Възвести ме за моя край,
за да се покая за злите си дела,
та да отхвърля греховното бреме.
Надалеч ние с теб да пътешестваме.
Страшен и жесток ангеле,
не плаши мен, маломощния.
Дай ми смирено, ангеле,
с идното си пришествие
яркото си явяване
и ще ти се възрадвам.
Напои ме, ангеле,
с чашата на спасението.
Напои ме, свети ангеле,
с чашата на спасението
да следвам весело стъпките ти;
моля се – не ме изоставяй!
Ти, родила царя с висши сили
пресвета царице, бъди милостива
и облегчи моето бреме
греховно и тежко.
Свети ангеле Христов, страшен войводо,
помилуй мен, грешния свой нищожен роб.
Щом е настало времето на идването ти,
свети ангеле,
за мен, безименния грешник,
за да разделиш душата ми от убогото ми тяло,
влез тихичко,
а аз с радост честно ще те посрещна.
* Парфений Уродливи – псевдоним на Иван Грозни.
* Имрек (от църковно-славянското „имя рекъ” – назоваващ име) – в църковни и държавнически текстове думата се е използвала като абстрактно производно за приносител на „изречение” и „реч”; конкретно понятие или име, трансформирано в обозначение на несъществено място или личност; неназовано лице, някой безименен, някой си, онзи.
КАНОН АНГЕЛУ ГРОЗНОМУ ВОЕВОДЕ ПАРФЕНИЯ УРОДИВОГО (фрагменты 3-6)
Прежде страшнаго и грознаго
твоего ангеле, пришествия
умоли о мне грешнем
о рабе твоем имрек.
Возвести ми конец мой,
да покаюся дел своих злых,
да отрину от себе бремя греховное.
Далече ми с тобою путешествати.
Страшный и грозный ангеле,
не устраши мене маломощнаго.
Дай ми, ангеле,
смиренное свое пришествие
и красное хождение,
и велми ся тебе возрадую.
Напой мя, ангеле,
чашею спасения.
Святый ангеле, да мя напоиши
чашею спасения
и весело теку во след твоему; хождению
и молюся – не остави мене сира.
Рождьшия ти царя вышним силам,
пресвятая царица, ты бо еси милостива,
може ши бо облехчити мое бремя
греховное, тяшкое.
Святый ангеле Христов, грозный воевода,
помилуй мя грешного раба своего имрек.
Егда приидет время твоего прихода,
святый ангеле,
по мене грешнаго имрек
разлучить мою душу от убогаго ми телеси,
вниди с тихостию,
да с радостию усрящу тя честно.
1573 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Не подхожда на благородните мъже да ругаят като простолюдието.
* * *
Срещал ли е някой честен човек, който е със сини очи?
* * *
Нима подхожда на цар, ако го ударят по едната буза, да подлага другата? Как ще може царят да управлява царството, ако допуска над себе си безчестие?
* * *
Бог по-скоро ще прости на удавилия се, отколкото на загиналия от славолюбие.
* * *
Ако вие сте лоши, защо умеете да правите добро за своите деца, а ако вие се смятате за добри, то защо не правите добро за нашите деца както на своите.
* * *
За да се ловуват зайци, са нужни много кучета, за да се побеждават враговете – много воини; кой, имайки разум, без причина ще наказва със смърт своите поданици?
* * *
Как може да цъфти дърво, ако корените му са изсъхнали? Така и тук: докато в царството няма нужният ред, откъде да се вземе воинската храброст? Ако предводителят не укрепва постоянно войската, то по-скоро той ще бъде победен, а не победител. Ти, презирайки всичко това, само едната храброст хвалиш, а върху какво се основава храбростта – за теб не е важно.
* * *
Всичко лошо, което ни се случва, става заради германците!
* * *
Ние никога не сме желали и не искаме да има кръвопролитие в християнството; и с божието милосърдие от нашето детство през много години кръвопролитие в християнството не е ставало.
* * *
А вашите гости по пътя трябва сами да се пазят, защото, сам добре знаеш, в полето винаги има всякакви хора от различни държави.
* * *
Ако искаш да се караш, намери си такъв слуга, какъвто си ти самият, и с него си се карайте. Отсега, колкото и ругатни да ни напишеш, ние никакъв отговор няма да ти даваме. (Към шведския крал Юхан III)
* * *
В това е вашата воля: чрез бунт човешки някого да изберете, макар и да е от недобър род – той ще ви е господар, а ние, с когото ни потрябва да сме в братство, той ще ни бъде брат, а който не ни е необходим, той няма да ни е брат.
* * *
А ако ти искаш да присвоиш титлите и печатите на нашето царско величие, то така, обезумявайки, можеш и господар на вселената да се наречеш! Да, но кой ще те послуша?
* * *
Ако от гордост застанеш против християнството, значи противник ти е Христос.
* * *
А на войската управник е Бог, а не човек: както даде Бог, така и ще бъде.
* * *
Искаш ли лесно да победиш една държава, започни да я храниш със своята храна.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Не подобает мужам благородным браниться, как простолюдинам.
* * *
Встречал ли кто-нибудь честного человека, у которого голубые глаза?
* * *
Разве подобает царю, если его бьют по щеке, подставлять другую? Как же царь сможет управлять царством, если допустит над собой бесчестье?
* * *
Бог скорее простит удавившегося, чем погибшего ради тщеславия.
* * *
Если вы злы, то почему умеете творить добро своим детям, а если вы считаетесь добрыми и сердечными, то почему же вы не творите так же добра нашим детям, как и своим?
* * *
Чтобы охотиться на зайцев, нужно множество псов, чтобы побеждать врагов – множество воинов; кто же, имея разум, будет без причины казнить своих подданных!
* * *
Как может цвести дерево, если у него высохли корни? Так и здесь: пока в царстве не будет должного порядка, откуда возьмется военная храброст? Если предводитель не укрепляет постоянно войско, то скорее он будет побежденным, чем победителем. Ты же, все это презрев, одну храбрость хвалишь; а на чем храбрость основывается – это для тебя не важно.
* * *
Все что ни случалось с нами плохого, все это происходило из-за германцев!
* * *
Мы никогда не желали и не хотим, чтоб кровопролитие в христианстве было; и божиим милосердием от младенчества нашего чрез много лет кровопролитие в христианстве не велось.
* * *
А гости ваши дорогою береглись бы сами, потому что сам знаешь хорошо: на поле всегда всяких людей много из разных государств.
* * *
А если хочешь перелаиваться, так ты найди себе такого же холопа, какой ты сам холоп, да с ним и перелаивайся. Отныне, сколько ты не напишешь лая, мы тебе никакого ответа давать не будем. (Шведскому королю Юхану III)
* * *
В том ваша воля: мятежом человеческим хотя бы кого и хуже родом выбрали – то вам государь; а нам с кем пригоже быть в братстве, тот нам и брат, а с кем непригоже, тот нам и не брат.
* * *
А если ты хочешь присвоить титулы и печати нашего царского величества, так ты, обезумев, можешь, пожалуй, и государем вселенной назваться, – да кто тебя послушает?
* * *
Если же из гордости ты станешь против христианства, то Христос тебе противник!
* * *
А войску нашему правитель – Бог, а не человек: как Бог даст, так и будет.
* * *
Хочешь легко победить страну – начни кормить её своей пищей.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски поети от ХІ-ХVІ век
В раздела са включени 12 превода от 8 руски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев