Автор: Генка Богданова
Боже, за едно те моля,
дай ми Боже сила, воля,
тази напаст да изтрая!
Ще ме подлудят накрая,
ще ми падне и „пердето“,
ще избягам там, където,
ще живея сам самичка
като волна божа птичка,
без нахалните комшии,
без пиянските оргии,
без интриги, без игрички –
тъй омръзнаха ми всички!
Денонощно мира няма.
Нощите ми – просто драма!
Тъкмо очи да затворя –
гръмва „музика“ отгоре -
чалга, рап или кючеци.
В ляво писъци, „кютеци“,
в дясно – кикот истеричен,
долу – сякаш стадо тича
от разгонени тапири.
Някъде пиано свири,
някой глас извива смело
с ариите на Отело.
Бебе някакво ревливо,
пищи /май го колят живо?/
всяка вечер до сред нощ.
Лае и булдогът лош
на комшията отсреща.
Сякаш никой се не сеща,
че нощта е за почивка?
Че среднощната разпивка
и пиянските скандали
будят хората заспали,
че им пречат да поспят
в своя тих домашен кът.
Сутрин – спали –недоспали,
като в екшън сериали,
стресът в ада ни повлича.
Кой, кажете ми, обича,
да го будят във зори
боклукчийските коли
с шум и трясък безподобен,
във часа – за тях удобен?
Някой рано-рано тупа
стария килим и трупа
на терасите ни прах.
Друг хлапак яде пердах,
че се връща след запой,
и „квичи“ до бога той.
Пищят клаксони различни,
ечат псувни неприлични.
Тук двигатели форсират,
там пияни се припират
в ранно утро гръмогласно
в улично пространство тясно…
Иде ми да полудея!
Боже, как ще оцелея?
Туй е градската „идилия“
ми повтаря татко, милия.
Тъй е, дъще моя, тука.
Тука няма селска скука,
дето толкоз ти тежеше,
та петимна, дъще, беше,
в голям град да поживееш.
Търпи, щом се гражданееш!