Антология на руската поезия. Съветски поети, Г-К
В раздела са включени 196 превода от 98 съветски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Съветски поети А-В 327 превода от 179 поети http://stihi.ru/2021/01/02/4
Съветски поети Г-К 196 превода от 98 поети http://stihi.ru/2021/01/06/84
Съветски поети Л-Н 157 творби от 89 поети http://stihi.ru/2021/01/09/19
Съветски поети О-Я 186 творби от 102 поети http://stihi.ru/2021/01/11/95
Общо за съветски поети 866 творби от 468 поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Галина Гампер
Ще минат и вражда, и страст / Пройдут и ненависть и страсть
По пътя дарове ни чакат много / Уж сколько нам даров дано в дорогу
Галина Нерпина
За любовта / О любви
Генадий Алексеев
Бессовестные / Безсъвестните
По-доброто стихотворение / Лучшее стихотворение
Генадий Буравкин
Все още не е вечер, мила, не е вечер / Ещё не вечер, милая, ещё не вечер
Генадий Гайда
Преминавания / Перепутья, перелески, переправы
Тръбят: Свобода / Свободу трубят
Генадий Иванов
Диви се дядо ми: „А где е днес Русия?” / Встаёт мой дед и говорит: „А где Россия?”
Глухарчета / Одуванчики
Вечност / Вечность
Генадий Касминин
Народа спряха, словеса развяли / Словцом отгородились от народа
Генадий Красников
Пушкин, 1999 г. / Пушкин, 1999 год
Генадий Шпаликов
Априлска вечер / Апрельский вечер
Генрих Сапгир
Гласове / Голоса
Парад на идиотите / Парад идиотов
Георгий Рубльов
Севастополски валс / Севастопольский вальс
Паметник / Памятник
Георгий Суворов
Пред атаката / Перед атакой
Сега сонетите не са на мода / Хотя теперь сонеты и не в моде
Георгий Чулков
Кристал / Хрусталь
Ти следваше ме – сомнамбул без воля / Ты шла за мной, сомнамбулой, без воли
Георгий Шенгели
В назъбената остро дупка сред леда / В граненой проруби, в крутых отрезах льда
Герман Плисецкий
Кое е зло, кое добро е? – питам / Известно ли, что хорошо, что плохо
В памет на Пастернак / Памяти Пастернака
Глан Онанян
Зимна вечер в Гагри / Зимний вечер в Гаграх
Глеб Горбовский
Бесове / Бесы
Есенин, 80 години / Есенин, 80 лет
Глеб Семьонов
В родината / На Родине
Григорий Калюжний
Синът ми спи / Мой син уснул
Григорий Корин
По твоите пътища тъй аз тръбих / Я столько твоим дорогам трубил
Григорий Петников
Песен / Песня
Не говори, приятелю / Не говори, мой друг
Григорий Поженян
Светът забравя те, ако се провалиш / Мир забывает тех, кому не повезло
Роман / Роман
Григорий Ширман
Съдете ме / Судите меня
Давид Каневский
Февруари / Февраль
Давид Самойлов
Думата не е за мъст предмет / А слово – не орудье мести
Вечност – дали я има / Вечность – предположенье
Страстта да съм руски поет ми се падна / Мне выпало счастье быть русским поэтом
Памет / Память
Даниил Андреев
Не помним ние страсти, мъки и обиди / Не помним ни страстей, ни горя, ни обид мы
Даниил Долинский
Снежен мирис / Пахнет снегом
Даниил Хармс
Старик със сръчна длан / Старик умелою рукою
На неизвестната Наташа / Неизвестной Наташе
Демян Бедний
За бедния Демян, мужика вреден / О Демьяне бедном, мужике вредном
Снежинки / Снежинки
У господарите на елха / У господ на ёлке
Джек Алтаузен
Майка / Мать
Дмитрий Блинский
Дъбът / Дуб
Кукувица над огън гората гласи / Над костром куковала кукушка в лесу
Дмитрий Вакаров
Не чакай! / Не жди!
Дмитрий Кедрин
Вечер на живота / Вот и вечер жизни
Жилището / Жильё
Глухота / Глухота
Аз / Я
Бог / Бог
Кафенето / Кофейня
Не тъгувай / Не печалься
Распутин / Распутин
Мяркам в поляните, с елда накичени / Все мне мерещится поле с гречихою
Красота / Красота
Дмитрий Ковальов
От небесата / С небес
Дмитрий Максимов
Из цикъла „Съседи” / Из цикла „Соседи”
Дмитрий Попов
22 юни / 22 июня
Дмитрий Пригов
Вълкът с какъв характер е непостоянен / Какой характер переменчивый у волка
Народът е понятен, от една страна / Народ с одной понятен стороны
Дмитрий Семьоновский
Ярило / Ярило
Дмитрий Сухарев
Трябва да ни чака рай / Должен где-то быть и рай
Евгений Антошкин
Езикът, подарен ми от небето / И небом мне дарованный язык
Евгений Артюхов
От детството мечтател бях прилежен / Я с детства был мечтателем неважным
Евгений Блажеевский
Коледна нощ / Рождественская ночь
Евгений Винокуров
Съвети даваше ми кой ли не / Кто только мне советов не давал
Лъжата / Ложь
Век двадесети / Двадцатый век
Пристигам в този град / Я посетил тот город
Переше моята любима / Моя любимая стирала
Евгений Груданов
22 юни / 22 июня
Евгений Долматовский
Любимият град / Любимый город
Гробът на Гьоте / Могила Гете
Евгений Евтушенко
Балада за петия бийтълс / Баллада о пятом битле
Отиват си майките / Уходят матери
Валят бели снегове / Идут белые снеги
Такава случка ме застигна / Со мною вот что происходит
Дай бог! / Дай бог!
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Евгений Забелин
Адмирал Колчак / Адмирал Колчак
Евгений Кропивницкий
Харесвам времето, когато / Мне очень нравится, когда
Обръсни се акуратно / Надо бриться аккуратно
Евгений Нежинцев
И нека съм убит / Пусть буду я убит
Евгений Нефьодов
Евгений за някой си / Евгений о неких
Евгений Храмов
Родина / Родина
Егор Исаев
Още един път за славея / Еще раз про соловья
Среднощ. Покой. Тържествен лунен свят / Луна торжествовала. Полночь. Тишь
Много тъжно, приятели / Очень грустно, друзья
Едуард Асадов
Моите сънища / Мои сны
Чудачка / Чудачка
Стихове за рижавото дворно куче / Стихи о рыжей дворняге
Грохоти тринайстият ден с война / Грохочет тринадцатый день войны
Денят на победата / День победы
Брезичка, река / Берёзка, река
Била ли е нявга неправа жената / Бывает ли женщина в жизни хоть раз неправа
Аргументите на любовта / Аргументы любви
Има ли на света по-силна любов / Бывает ли в мире любовь сильней
Има армейска шегичка / В армии ходит шутка
Бъди добросъвестен, имай търпение / Будь добрым, не злись, обладай терпеньем
По-скромно, не очаквай вечното / Будь скромен и не жди от вечности
Няма сили смъртта да разделя вовек / Смерть не в силах людей разлучить навек
Мъжът и жената с какво различават се / Чем муж и жена меж собой различаются
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Едуард Багрицкий
Славяни / Славяне
Елдар Рязанов
Автопортрет / Автопортрет
Монолог на кинорежисьора / Монолог кинорежиссёра
Елена Тагер
Мъка кълби, несполука витае / Горя клубок и несчастия свиток
Все едно, ще умра в Ленинград / Все равно, умру в Ленинграде
Елена Ширман
Да живея! / Жить!
Елисавета Полонская
Година трудна и жестока бе / Весь этот год был труден и жесток
Елмира Котляр
Нима си великан / Разве ты великан
Захар Городиский
Тук всичко е постарому / Здесь всё по-прежнему
Щом ме пресрещна смъртта ми / Если мне смерть повстречается близко
Захар Дорофеев
Песни на далнините / Песни дали
Иван Аксьонов
Айфеловата кула / La tour Eifel
Иван Бауков
Говори ми за Русия / Говори мне о России
Война / Война
Иван Варава
Кубан / Кубань
Иван Ерошин
Ах, не, не ме обича той / Ах, нет, не любит он меня
Иван Киуру
Где е, жабо, твоят дом? / Эй, лягушка, где твой дом
Иван Костин
За живота минал и сегашен / О жизни прошлой и настоящей
Иван Морозов
Секат гората / Рубят лес
Иван Савелиев
Анти-Газманов / Анти-Газманов
Игор Бахтерев
Каква картина страховита / Какая грозная картина
Тревога стаята облита / Тревога в комнате летает
Игор Жданов
Всичко се продава и предава / Продаётся всё и предаётся
Ще разбереш, щом старостта те хване / Ты сам поймёшь, когда нагрянет старость
Поети / Поэты
Не, поети чело не откриват / Нет, поэты лоб не подставляют
Хайде да погребем Русия / Давай похороним Россию
Игор Кобзев
Вярвам / Верю
Обикновена любов / Простая любовь
Игор Крохин
На мама / Матери
Угарка от свещица тлее там / Тонюсенький огарок на столе
Игор Кудрявцев
Дуелът / Дуэль
За никъде / В никуда
Игор Ляпин
Към сина ми / Сыну
Игор Тюленев
Боен запас на страната / Боевой запас страны
Игор Чернухин
Ах, родино, родино / Ах, Родина, Родина
Игор Шкляревский
Музика / Музыка
Щом там в града старинен Могильов / Когда старинный город Могилёв
Ронят се нощем в града листопади / В городе ночью шумят листопады
Плува сайрата / Сайра шла
По улиците тъмно. Мраз! / Мороз! На улицах темно
Два облака бели в лазура отплават / Два облака белых плывут по лазури
Игор Юрков
Почакай, ден тръпчив / Помедли, терпкий день
Иля Селвинский
Дуел / Дуэль
Какво е любов? / Что такое любовь
Иля Фаликов
Нещо мина, пламна, близко профуча / Что-то там горело, мимо пронеслось
Иля Фоняков
Четете само детски книги / Только детские книги читать
Иля Френкел
Дай да запалим / Давай закурим
Иля Еренбург
Събираш камъните първо / Есть время камни собирать
Щом свърши боят / Когда закончен бой
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Ина Лиснянская
Най-накрая в думата проникнах / Наконец-то я проникла в слово
Колко волна и просеща сила / Сколько вольной и нищенской силы
Йон Деген
Мой другарю, сред смъртна агония / Мой товарищ, в смертельной агонии
Началото / Начало
Йосиф Бродский
Краят на прекрасната епоха / Конец прекрасной эпохи
След две години / Через два года
Прости ми и сбогом / Прощай, позабудь
Не излизай от стаята / Не выходи из комнаты
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Йосиф Ливертовский
Папироси / Папиросы
Йосиф Сталин
Той ходи от къща в къща / Ходил он от дома к дому
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Йосиф Уткин
Вятър / Ветер
Гостоприемство / Гостеприимство
Кирил Ковалджи
Двадесети век / Двадцатый век
Победа / Победа
Константин Вагинов
Психея / Психея
Как хубаво е под кипарисното чудо / Как хорошо под кипарисами любови
Константин Ваншенкин
Спи жена / Спит женщина
Обичам те, живот / Я люблю тебя, жизнь
Альоша / Алёша
Константин Герасименко
Песен / Песня
Константин Симонов
Чакай ме и ще се върна / Жди меня, и я вернусь
Онзи най-дълъг ден / Тот самый длинный день в году
Сякаш гледаш обратно в бинокъла / Словно смотришь в бинокль перевернутый
Той цял живот рисуваше война / Всю жизнь любил он рисовать войну
Родина / Родина
На Алексей Сурков / А. Суркову
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Корней Чуковский
Телефон / Телефон
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Кронид Обойшчиков
Само море и небе, само небе и море / Лишь море и небо, лишь небо и море
С войнствено опиянение / Были мы пьяны отвагою
Ксения Некрасова
Извор / Исток
Да пиша стихове, но как / Как мне писать мои стихи
---------------
Галина Гампер
Руската поетеса и преводачка Галина Гампер (Галина Сергеевна Гампер) е родена на 6 ноември 1938 г. в гр. Павловск, Ленинградска област. Завършила е английска филология в Ленинградския държавен университет (1969 г.). Първите й поетични публикации са във в. „Ленинские искры” през 1952 г. Член е на Съюза на писателите на Санкт Петербург (1972 г.). Превежда поезия от английски, български, чешки, японски, латвийски, узбекски, киргизки, грузински, арменски и др. езици. Авторка е на книги с преводи на Шели, Йейтс, Бърнс, Кийтс и съвременни английски и американски поети и на стихосбирките „Крыши” (1965 г.), „Точка касания” (1968 г.), „Крыло” (1971 г.), „Заклинание” (1983 г.), „На исходе лета” (1987 г.), „Созвучие” (1991 г.), „И в новом свете дождь, и в старом свете” (1998 г.), „Что из того, что лестница крута” (2003 г.) и др. Живее в Санкт Петербург.
ЩЕ МИНАТ И ВРАЖДА, И СТРАСТ
Ще минат и вражда, и страст.
Ще минат сладост и нерадост.
Ще минат нищета и власт,
ще минат младост, зрелост, старост.
И няма нощ, и няма ден
с по-яростна утеха в мен.
ПРОЙДУТ И НЕНАВИСТЬ И СТРАСТЬ
Пройдут и ненависть и страсть.
Пройдут веселье и усталость.
Пройдут и нищенство и власть,
Пройдут и молодость и старость.
Ни в тьме ночей, ни в свете дней
Нет утешения страшней.
-----
ПО ПЪТЯ ДАРОВЕ НИ ЧАКАТ МНОГО
По пътя дарове ни чакат много,
без дар за провидението, слава Богу,
и викам: „Мигновение прекрасно!”,
когато и да шепнеш е опасно,
дори в това да гледаш риск се крие,
шега живота може да затрие,
възможно е. За вечността в замяна –
съдбовен дар – безгрижната измама.
УЖ СКОЛЬКО НАМ ДАРОВ ДАНО В ДОРОГУ
Уж сколько нам даров дано в дорогу,
Лишь дар провиденья не дан нам, слава богу
И я кричу: „Мгновенье, ты прекрасно!” –
Когда, быть может, и шептать опасно,
Когда, быть может, оглянуться жутко,
Когда мне жизни может стоить шутка
Все может быть. Но, отнимая вечность,
Судьба взамен нам жалует беспечность.
1965 г.
---------------------------------------------
Галина Нерпина
Руската поетеса Галина Нерпина (Галина Николаевна Нерпина) е родена на 28 юли 1965 г. в Москва. Завършва философския факултет на Московския държавен университет. Кандидат е на философските науки. Член е на Съюза на писателите на Москва и на руския ПЕН център. Публикува поезия в списания и алманаси като „Новый мир”, „Октябрь”, „Дружба народов”, „Юность”, „Арион”, „Студия”, „Кольцо А”, „VIP-Premier”, „День поэзии” и др. Автор е на стихосбирките „Все под рукой” (1992 г.), „Сотворение мира” (1998 г.), „Посвящение” (2002 г.) и „Вместо разлуки” (2009 г.). Живее в Москва.
ЗА ЛЮБОВТА
От страната на зло не търси доброта.
Да се видим с надежда отчаяна можем
и в забрава унесени до сутринта,
в осветения кръг любовта си да сложим.
Сякаш в детско събуждане, мигом открий,
че животът е дребна програма за двама.
Напиши „всичко сбъдна се” и го изтрий...
Все едно, ти не знаеш, че „сбъдна се” няма.
О ЛЮБВИ
По ту сторону зла не бывает добра.
Но поможет отчаянье видеть друг друга,
Чтоб вдвоём до забвенья, то бишь до утра,
Удержаться внутри освещенного круга.
Просыпаясь детьми, так легко рассмотреть
Эту жизнь, как мельчайший узор на обоях.
Напиши „всё сбылось”, чтобы тут же стереть…
Всё равно ты не знаешь, что это такое.
---------------------------------------------
Генадий Алексеев
Руският поет, писател и художник Генади Алексеев (Геннадий Иванович Алексеев) е роден на 18 юни 1932 г. в Ленинград. Завършва специалност архитектура при Ленинградския инженерно-строителен институт (1956 г.). Първите изложби, в които участва като живописец и график, са от 1952 г., пише стихове от 1953 г., а първите му публикувани стихотворения са от 1962 г. Един от основоположниците е на руския свободен стих. Кандидат на техническите науки (1965 г.), преподава история на изкуствата и архитектурно проектиране, доцент в катедрата по теория и история на архитектурата в ЛИСИ (1975 г.). Автор е на стихосбирките „На мосту” (представена в издателство през 1969 г., издадена през 1976 г.), „Высокие деревья” (1980 г.), „Пригородный пейзаж” (1986 г.) и „Обычный час” (1986 г.), романа „Зеленые берега” (публикуван през 1990 г.) и издадените посмъртно книги „Я и город” (1991 г.), „Чудо обыденной речи” (2002 г.), „Избранные стихотворения” (2006 г.) и „Ангел загадочный” (2007 г.). Умира на 9 март 1987 г. в Ленинград.
БЕЗСЪВЕСТНИТЕ
Весели хора са те – безсъвестните.
Питаш ги: – И не ви ли е съвестно?
– Не – отговарят, – не ни е съвестно! – И се усмихват.
Учудваш се: – Нима наистина нямате никаква съвест?
– Да – казват, – нито капка! – И се смеят.
Любопитстваш: – Къде сте я дянали тази своя съвест?
– Че ние никога не сме я имали – казват, – никога не сме я имали! – И се хилят.
Отместваш се и се замисляш.
БЕССОВЕСТНЫЕ
Веселые они люди – бессовестные.
Спросишь: – И не совестно вам?
– Нет, – отвечают, – не совестно! – И улыбаются.
Удивишься: – Неужели и впрямь совсем у вас совести нет?
– Да, – говорят, – ни капельки нет! – И смеются.
Полюбопытствуешь: – Куда же вы ее дели, совесть-то свою?
– Да у нас и не было ее, – говорят, – никогда не было! – И хохочут.
Отойдешь в сторонку и задумаешься.
-----
ПО-ДОБРОТО СТИХОТВОРЕНИЕ
Да го усетиш.
Да чуеш скърцането на вратата
и да се досетиш, че това е то.
Да се объркаш.
Но да се овладееш
и бледнеещ от решителност, да си го прочетеш.
Да се учудиш.
И дъх поемайки,
отново да го прочетеш – на глас, но шепнешком.
Да се окуражиш.
Прозореца широко да отвориш,
да го изкрещиш към улицата гръмко.
Да се успокоиш накрая.
И да зачакаш новото,
да чакаш най-доброто.
ЛУЧШЕЕ СТИХОТВОРЕНИЕ
Предвкушать его.
Услышать скрип двери
и догадаться, что это оно.
Растеряться.
Но взять себя в руки
и, побледнев от решимости, прочесть его про себя.
Поразиться.
И, переведя дух,
прочесть его вслух, но шепотом.
Расхрабриться.
И, открыв окно,
прокричать его громко, на всю улицу.
Наконец успокоиться.
И ждать новое,
самое лучшее.
---------------------------------------------
Генадий Буравкин
Руският и белоруски поет, писател, сценарист и преводач Генади Буравкин (Геннадий Николаевич Буравкин) е роден на 28 август 1936 г. в с. Шулятино, Витебска област. Първите му публикувани стихове са от 1952 г. Завършва факултета по журналистика при Белоруския държавен университет „В. И. Ленин” (1959 г.). Работи във в. „Коммунист Белоруссии” и сп. „Еж”, в Белоруското национално радио, като зам.-главен редактор на в. „Літаратура і мастацтва”, като кореспондент на в. „Правда” и гл. редактор на сп. „Молодость”. Член е на Съюза на белоруските писатели и на Съюза на писателите на СССР (1961 г.). Представител на БССР в работата на Генералната асамблея на ООН (1976 г.), председател на Държавния комитет по телевизия и радио на Белоруска ССР (1978 г.), член на белоруския ПЕН-център (1989 г.), депутат към Върховния съвет (1990 г.), постоянен представител на Белорусия при ООН (1990 г.), зам.-министър по културата и печата (1994-1995 г.), председател на Обществото за белоруски език (1997-1999 г.). Превежда поезия от руски, украински, молдовски и български език. Пише поезия, проза, книги за деца, сценарии за игрални и документални филми. Автор е на над 20 стихосбирки, сред които „Майская просінь” (1960 г.), „З любоўю і нянавісцю зямною» («С любовью и ненавистью земной” (1963 г.), „Дыхание” (1966 г.), „Выбраныя вершы” (1969 г.), „Жатва” (1971 г.), „Выток” (1974 г.), „Стихи пяти книг” (1976 г.), „Варта вернасці” (1978 г.), „Тебе, Беларусь” (1984 г.), „Нежность” (1985 г.), „Гняздо для птушкі радасці” (1986 г.), „Узмах крыла” (1995 г.), „Выбранае” (1998 г.), „Между звездой и свечой” (2000 г.), „Чытаю тайнапіс вачэй” (2001 г.), „Жураўліная пара” (2004 г.) и др. По много от стиховете му се пеят популярни песни. Носител е на редица държавни и литературни награди. Умира на 30 май 2014 г. в гр. Минск.
ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ВЕЧЕР, МИЛА, НЕ Е ВЕЧЕР
О, не е вечер, мила, не е вечер.
Знам, наште срещи още предстоят.
Там люлякът през май ще разцъфтява вече
и славееви трели ще гласят.
Звездите ранни ще горят над брястове,
на мойто рамо сън ще повериш
и тези думи три на нашто щастие
ще ти прошепвам, докато заспиш.
Усмивки месечко ще ни остави,
ветрец завърнал се ще заблести.
И ако все пак нещо пролетта забрави,
това ти милостиво й прости.
Макар че люлякът не радва вечно
и брястът рони своите листа,
все още не е вечер, мила, не е вечер,
не ни е разделила пролетта.
ЕЩЁ НЕ ВЕЧЕР, МИЛАЯ, ЕЩЁ НЕ ВЕЧЕР
Ещё не вечер, милая, не вечер.
Ещё все наши встречи впереди.
Сиренью будет каждый новый май расцвечен,
И вновь оглушат напрочь соловьи.
И вспыхнут звёзды ранние над вязами,
Ты сон доверишь моему плечу,
И те три слова, что ещё не сказаны,
Тебе я, между прочим, прошепчу.
И засмеётся полумесяц в фортке,
И ветер наш вернётся с полпути.
А если что-то нам весна и не повторит,
Ты милостиво это пропусти.
И пусть, и пусть сирень цветёт не вечно,
И листья осыпает вяз не раз.
Ещё не вечер, милая, ещё не вечер,
Весна ещё не разлучила нас.
ЯШЧЭ НЕ ВЕЧАР, МIЛАЯ... (оригинал на белорусском языке: Генадзь Бураўкін)
Яшчэ не вечар, мілая.
Яшчэ не вечар.
Наперадзе ў нас тысяча сустрэч.
І будзе бэзам новы май расквечаны.
І салаўі аглушаць насамрэч.
І ўзыйдуць зоркі раннія над вязамі.
І ты даверыш
Сон майму плячу,
І тыя словы,
Што яшчэ не сказаны,
Табе я нечакана прашапчу.
І засмяецца маладзік у фортцы.
І вернецца блакітны вецер наш...
А калі раптам нешта не паўторыцца,
Ты літасціва тое не заўваж.
І не бяда,
Што бэз цвіце не вечна
І лісце асыпае вяз не раз...
Яшчэ не вечар, мілая.
Яшчэ не вечар.
Вясна яшчэ не разлучыла нас...
---------------------------------------------
Генадий Гайда
Руският поет и литературовед Генади Гайда (Геннадий Михайлович Гайда) е роден на 21 ноември 1947 г. в гр. Иркутск. Работи като литературен сътрудник и редактор към Бюрото за пропаганда на художествената литература при иркутската писателска организация, като специалист по връзки с обществеността в компанията „Сибатом”, като преподавател в Института за усъвършенстване на учителите в Иркутск и като водещ на рубрика за култура по Иркутската телевизия. Редактор е на сп. „Первоцвет”, член е на редколегията на сп. „Сибирь”, член е на Съвета на ветераните при Военноморския флот. Публикува поезия в списания и литературни сборници като „Сибирь”, „Москва”, „Наш современник”, „День и ночь”, „Начало”, „Уходил на войну сибиряк”, „Антология иркутской поэзии. XX век”, „На троне из туч”, „Роман¬журнал XXI век”, „Собор”, „Иркутский кремль”, „Иркутские вечера” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1997 г.). Автор е на стихосбирките „На склоне сентября” (1997 г.), „Свет предвечерний” (2001 г.) и „Посмертное” (2009 г.). Умира на 16 август 2008 г. в Иркутск.
ПРЕМИНАВАНИЯ
Преминаване, прекачване, преправен,
претъркулване, пресечки, пре¬било...
Победителят по правило неправ е
и блаженият е победен от зло.
Прекатурване, преместване, пролуки,
преустройства, пренагласи... Скъпи мой,
в късогледство страдат всичките науки
без онази, подарил ни свише Той.
Предписания, прекъсване, преломи,
препирни, предъвкване, пре¬край...
Вероломният в решето радост рони,
в чисти шепи честният събира рай.
В зрелост преминава се след мъки трайни;
в битка с мрака се прегърна Пересвет.
За изпът на кръстопътя труден дай ми
блага дума и благословен съвет.
* Пересвет – руски епически герой.
ПЕРЕПУТЬЯ, ПЕРЕЛЕСКИ, ПЕРЕПРАВЫ
Перепутья, перелески, переправы,
перекаты, переклики, перезвон...
Победители, как правило, неправы,
и блаженны побеждаемые злом.
Перегоны, переезды, переулки,
перестройки, переделы... Мой родной,
близорукостью страдают все науки,
кроме, свыше нам дарованной, одной.
Перемены, перерывы, переломы,
пересуды, перепевы, пере¬всё.
Решетом черпнёт блаженства – вероломный,
чистой пригоршней – кто зло в себе пресёк.
В зрелость в муках переходят переростки;
с тьмой обнялся в рукопашной Пересвет.
Дай в дорогу мне на людном перекрёстке
слово доброе да ласковый совет.
1997 г.
-----
ТРЪБЯТ: СВОБОДА
Тръбят: Свобода! Ей сега ще завия
от тез свободи с казионен възход.
Душата не можеш за час да разкриеш,
душата за лихви върти оборот.
Всуе суета и безсмислени димки,
не дават да дишаш – не песен, а вик.
Преплетена хитро финансова примка,
сменила марксистки жандармски камшик.
Палячо изнудва, овации лее –
живота си в жертвена пошлост сложи.
Върви към коритото, да оцелееш,
поклони стори му и вярно служи.
СВОБОДУ ТРУБЯТ
Свободу трубят!.. И вот-вот я завою
от этих хваленых, казённых свобод.
Души и на час не отпустишь на волю,
душа за проценты пошла в оборот.
Пуста суета и бессмысленна давка,
дышать не под силу – не то чтобы петь.
И хитросплетённых финансов удавка
сменила марксистской опричнины плеть.
И нудит фигляр, повелитель оваций,
на жертвенник пошлости жизни сложить.
Чтоб выжить, ты должен к корыту прорваться,
ему поклоняться и верой служить.
1993 г.
---------------------------------------------
Генадий Иванов
Руският поет и публицист Генади Иванов (Геннадий Викторович Иванов) е роден на 14 март 1950 г. в гр. Бежецк, Тверска област. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1977 г.). Бил е редактор, завеждащ отдел и зам.-главен редактор в издателства „Современник”, „Художественная литература” и „Вече”. Първи секретар е на Съюза на писателите на Русия (2004 г.). Автор е на книги с очерци като „Знаменитые и известные бежечане. От Алексея Аракчеева до Алексея Смирнова” (2003 г.) и на десетки стихосбирки, сред които „На высоком холме” (1981 г.), „Любовью живы” (1986 г.), „Утро памяти” (1988 г.), „Красный вечер” (1991 г.), „Берега” (1991 г.) , „Долгий день” (1999 г.), „Кресты и ласточки” (2000 г.), „Новые стихи” (2006 г.), „Избранное” (2006 г.), „Стихотворения” (2007 г.), „Ветер счастья” (2009 г.) и др. Живее в Москва.
ДИВИ СЕ ДЯДО МИ: „А ГДЕ Е ДНЕС РУСИЯ?”
Диви се дядо ми: „А где е днес Русия?”
Прадядо се надига: „Где е тук Русия?”
И прапрадядовци: „Русия где е?”
„Русия где е?” – питат ме предци.
Аз отговарям: „Няма я Русия.”
Аз отговарям: „Тя при вас остана.”
Аз отговарям: „Няма да я има.
За нея няма място в този свят.”
И дядо, и прадядо, и предците
оглеждат се. „Това не е възможно!
Все нещичко от славата остава.
Търсете, ще помогнем...” – ни зоват.
ВСТАЁТ МОЙ ДЕД И ГОВОРИТ: „А ГДЕ РОССИЯ?”
Встаёт мой дед и говорит: „А где Россия?”
Встаёт мой прадед и опять: „А где Россия?”
И третий, и четвёртый: „Где Россия?”
„Россия где?” – мне предки говорят.
А я в ответ: „России больше нету”.
А я в ответ: „Она осталась с вами”.
А я в ответ „Её уже не будет.
России нету места на земле”.
И дед, и прадед, третий и четвёртый
Глядят в глаза мне. „Быть того не может!
Не может быть! Хоть что-нибудь осталось.
Ищите, мы поможем”, – говорят.
-----
ГЛУХАРЧЕТА
Боже, колко цъфтящи глухарчета,
милиони цветчета навън!
Колко много цъфтящи глухарчета
греят – сякаш сънувам жълт сън.
Толкоз много цъфтящи глухарчета
за какво ли искреят следа!
Толкоз много искрящи глухарчета –
за усмивка или за беда?
Казват: ни е едното, ни другото –
просто паднал е повече дъжд.
Просто тази поляна е луднала
и е весела земната длъж.
Боже, колко цъфтящи глухарчета!
Те са твои добри чудеса –
литват, Боже, към тебе глухарчета,
бял пух в сините ти небеса.
ОДУВАНЧИКИ
Боже, сколько цветёт одуванчиков,
Этих жёлтых цветов – миллион!
Сколько много цветёт одуванчиков –
Словно жёлтый мне видится сон.
Чтоб так много цвело одуванчиков –
Никогда я не видел, нигде.
Что ж так много цветёт одуванчиков?
Это к радости или к беде?
Говорят: ни к тому, ни к другому –
Просто выпало много дождей…
Всё же это к чему-то такому,
Отчего на земле веселей.
Боже, сколько цветёт одуванчиков!
Боже, это Твои чудеса –
И к тебе полетят одуванчики
Белым пухом потом в небеса.
-----
ВЕЧНОСТ
Все някога ще свършат тез мъглявости
и ще се върнем към първоначалото.
А после в ясната първосъздаденост
ще търсим пак мъглявата си даденост.
Но път обратен към мъглата липсва ни
от обетованите първобитности!
ВЕЧНОСТЬ
Когда-нибудь все кончатся туманности,
И мы вернёмся к ясной первозданности.
Но после этой ясной первозданности
Ведь нам опять захочется туманности.
Но есть ли путь обратный – до туманности
Из той, обетованной, первозданности?
---------------------------------------------
Генадий Касминин
Руският поет Генади Касминин (Геннадий Григорьевич Касмынин) е роден на 22 април 1948 г. в с. Казачка, Саратовска област. Първото му публикувано стихотворение е от 1962 г. във в. „Коммунист”, а първото му поетично представяне е във в. „Сельская жизнь” през 1966 г., когато става щатен литературен сътрудник на изданието. Учи в Саратовския педагогически институт, завършва литературния институт „Максим Горки”. Работи като редактор в изд. „Современник” и като завеждащ отдел поезия в сп. „Наш современник”. Публикува стихове в издания като „Литературная Россия”, „День” и др. Автор е на стихосбирките „Горький клевер” (1975 г.), „Грибница” (1979 г.), „Вещий камень” (1981 г.), „Не говорю Прощай” (1985 г.), „Однажды и навсегда” (1987 г.) и „Гнездо перепёлки” (1996 г.). Умира на 22 септември 1997 г.
НАРОДА СПРЯХА, СЛОВЕСА РАЗВЯЛИ
Народа спряха, словеса развяли,
„Елит сме!” – произнасяха без срам,
край Пушкин се разголиха изцяло,
за гении се обявиха там.
Хранилки на „Нарпит” тълпите сбраха
и на трибуната се пърчи гмеж!
Рога почукват и копита тракат,
и джавка срещу старите младеж.
До бой си изясняват първи кой е
и кой е втори в сбъркания брой,
държат с изкуствената сперма своя
да подобрят нестройния ни строй.
Те искат стадото ни да оправят,
не сме против тоз замисъл велик...
Щом е потребно, ще намерим крави
за всеки напорист елитен бик.
* Нарпит – държавна организация за обществено хранене в СССР до 1930 г.
СЛОВЦОМ ОТГОРОДИЛИСЬ ОТ НАРОДА
Словцом отгородились от народа,
Элита! – не стыдясь, произнесли,
При Пушкине разделись до испода
И в гении себя произвели.
Сошлися во владениях нарпита,
Залезли на трибуну – и галдёж!
Рога стучат, и цокают копыта,
И тявкает на старших молодёжь.
До драки выясняют, кто же первый,
И кто второй, и есть ли кто второй,
Хотят своей искусственною спермой
Преобразить некачественный строй.
Они хотят улучшить наше стадо,
И мы не против, если не слегка…
Найдём коров, то самое, что надо
Для каждого элитного быка.
---------------------------------------------
Генадий Красников
Руският поет, публицист, културолог и литературен критик Генадий Красников (Геннадий Николаевич Красников) е роден на 30 август 1951 г. в гр. Новотроицк, Оренбургска област в Южен Урал. Завършил е факултета по журналистика при Московския университет (1974 г.). Работил е като кореспондент в Московска област и като редактор на на алманах „Поэзия”, съсъставител е на антологиите „Русская поэзия. ХХ век” (1999 г.) и „Русская поэзия. ХХI век” (2009 г.). Работи (от 2006 г.) в Литературния институт „Максим Горки”. Лауреат е на редица национални литературни награди. Автор е на книгите „Птичьи светофоры” (1981 г.), „Пока вы любите” (1985 г.), „Крик” (1988 г.), „Не убий!” (1990 г.), „Роковая зацепка за жизнь, или В поисках утраченного Неба” (2002 г.), „Голые глаза” (2002 г.), „Кто с любовью придёт” (2005 г.) и др. Живее в гр. Лобня, Московска област.
ПУШКИН, 1999 Г.
Звезда над бягаща вълна,
през бурята той вижда всичко –
и непознатата страна,
и тъй познатите брезички.
И вижда – времето тече,
животът в груба е задруга;
не тук сърцето го влече,
очаквал е родина друга.
Уви, пред слънцето – тъма,
а признаците на прогреса
са пир сред чума, в зла земя
долитат новите Дантеси.
При мъките на смъртен кръст
те (зад враждата ни житейска)
целуват род и родна пръст
с целувка юдинска библейска.
Заменят в тягостен залог
светините за финтифлюшки...
Но ние помним: с нас е Пушкин!
Но ние знаем: с нас е Бог!
ПУШКИН, 1999 ГОД
Как на бегущую волну –
звезда, так он глядит сквозь грозы
на незнакомую страну
и на знакомые березы.
И видит – сколько утекло
здесь, без него, воды и жизни,
нет, сердце некогда влекло
его совсем к иной Отчизне.
Увы, не скрыло солнце – тьмы,
но есть и признаки прогресса:
на новый пир среди чумы
слетелись новые Дантесы.
На муку смертного креста
они – (покуда мы враждуем) –
целуют Родину в уста
библейским страшным поцелуем…
Меняют в худшей из эпох
небесный свет на побрякушки!..
Но мы-то помним: с нами Пушкин!
Но мы-то знаем: с нами Бог!
---------------------------------------------
Генадий Шпаликов
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
АПРИЛСКА ВЕЧЕР
Позеленели в остроумие
и изнемогващи от радост,
те крачат.
Помежду им – мумия,
красива мумия и млада.
АПРЕЛЬСКИЙ ВЕЧЕР
Зеленые от остроумия,
Веселостью изнемогая,
Шли двое.
Между ними – мумия,
Красивая и молодая.
1957 г.
---------------------------------------------
Генрих Сапгир
Руският поет, писател, сценарист и преводач Генрих Сапгир (Генрих Вениаминович Сапгир) е роден на 20 ноември 1928 г. в гр. Бийск, Алтайския край. След 1944 г. е участник на сбирките на литературното студио на Евгени Кропивницки и в т.нар. лианозовска школа на Оскар Рабин. През съветските години публикува само като детски писател (от 1960 до 1984 г. отпечатва 40 стихосбирки за деца и е сценарист на 51 мултипликационни филми), а поезията му за възрастни се печата в самиздатски списания и алманаси като „Метрополь”, „Синтаксис”, „Аполлон-77”, „Стрелец”, „Континент”, „Новый мир”, „Часть речи” и западни издания като „Грани”, „Третья волна”, „Время и мы”, „Neue Russische Literatur”, „Эхо”, „Мулета” и др. След 1989 г. публикува поезия и проза в „Огонек”, „Родник”, „Радуга”, „Знамя”, „Вопросы литературы”, „Дружба народов”, „Иностранная литература” и др. Превежда поезия на американски, немски, английски и еврейски поети. Съставител е на поетичния раздел на антологията „Самиздат века” (1998 г.). Член е на редколегиите на сп. „Стрелец” и сп. „Воум”. Член е на Съюза на писателите на Москва (1988 г.), на Съюза на писателите на СССР (1991 г.), на руския ПЕН център (1995 г.) и на поетичната група ДООС (1999 г.). Автор е на стихосбирките за деца и възрастни „Сказка звёздной карты” (1962 г.), „Звёздная карусель” (1964 г.), „Зверятки на зарядке” (1970 г.), „Летящий и спящий” (1977 г.), „Черновики Пушкина” (1992 г.), „Сонеты на рубашках” (1993 г.), „Избранное” (1993 г.), „Смеянцы” (1995 г.), „Принцесса и людоед” (1996 г.), „Летящий и спящий” (1997 г.), „Собрание сочинений” (в два тома, 1999 г.), „Армагеддон” (1999 г.), „Лошарик” (2000 г.), „Лето с ангелами” (2000 г.), „Неоконченный сонет” (2000 г.), на книгата с разкази „Летящий и спящий” (1997 г.) и др. Умира на 7 октомври 1999 г. в Москва.
ГЛАСОВЕ
А ето там човек убиха.
А ето там човек убиха.
А ето там човек убиха.
Там някъде – човек убиха.
Да идем да го видим ний.
Да идем да го видим ний.
Да идем да го видим ний.
Да идем да го видим ний.
Лежи – видът му е мъртвешки.
Той само спи, пиян е мъртво!
Не е мъртвец, но с вид мъртвешки.
Какъв мъртвец? Пиян е мъртво.
В повръщано търкаля се...
В повръщано търкаля се...
В повръщано търкаля се...
В повръщано търкаля се...
Хвани ръцете и краката,
хвани ръцете и краката,
хвани ръцете и краката,
хвани ръцете и краката,
на двора ти го изнеси,
на двора ти го извлечи.
На двора ти го изтърси!
На двора ти го изхвърли!
И захлопни вратата входна.
По-плътно затвори вратата!
По-живо заключи вратата!
С ключалки заклещи вратата!
А той – крещи или мълчи?
А той? Крещи или мълчи?
А той? Крещи или мълчи?
А той? Крещи или мълчи?
ГОЛОСА
Вон там убили человека.
Вон там убили человека.
Вон там убили человека.
Внизу – убили человека.
Пойдем, посмотрим на него.
Пойдем, посмотрим на него.
Пойдем, посмотрим на него.
Пойдем, посмотрим на него.
Лежит – и вид как есть мертвецкий.
Да он же спит, он пьян мертвецки!
Да, не мертвец, а вид мертвецкий.
Какой мертвец? Он пьян мертвецки.
В блевотине валяется...
В блевотине валяется...
В блевотине валяется...
В блевотине валяется...
Берись за руки и за ноги,
Берись за руки и за ноги,
Берись за руки и за ноги,
Берись за руки и за ноги
И выноси его на двор,
Вытаскивай его на двор.
Вытряхивай его на двор!
Вышвыривай его на двор!
И затворяй входные двери.
Плотнее закрывайте двери!
Живее замыкайте двери!
На все замки закройте двери!
Что он – кричит или молчит?
Что он? Кричит или молчит?
Что он? Кричит или молчит?
Что он? Кричит или молчит?
-----
ПАРАД НА ИДИОТИТЕ
Вървя. А насреща
вървят идиоти:
идиот брадат,
идиот голобрад,
идиот ноздреват,
идиот бърнеустат,
идиот тъпоглав,
идиот голямоглав,
идиот в ушите с памук обилен.
Върви идиот ухилен,
върви идиот унилен,
върви идиот симпатичен,
върви идиот апатичен,
върви идиот нормален,
върви идиот нахален,
върви идиот гениален,
върви идиот епохален.
Едни идиоти – прилично облечени,
а други по-зле – необръснати, смачкани,
едни са по римски загърнати с вестници,
а други в чертежи и сметки се лашкат,
а други прикриват срама си зад кръпки,
а други са учени – с трудова тръпка.
Големи задачи
идиотите влачат,
коли и имоти
въртят идиоти.
Върви идиот, почти плаче:
„Преследват ме тук неудачи!
Жена – истеричка,
началник – дебил,
а аз страдам
неврастеник че съм бил!”
Вървят идиоти – държат комбинати,
заводи, научни звена, институти
и някакви колби, крака на ракети,
и някакви книги, скулптури, етюди,
нарамили снимки на мъртва планета
и някакви странни незнайни предмети.
Вървят идиоти, по пътя се вият,
там двама от тях с радост някого бият,
а други двамина красят някой, ето,
обменя венци идиотът с джуджето.
Идиотите честни са
като лопати,
идиотите ясни са
като плакати,
идиотите общо добри са момчета,
но страшничко е подир тях да се крета.
Идиотски песньовки мучат идиотите,
идиотски идеи твърдят идиотите,
а не знаят, да знаят не щат идиотите,
че са нявга измислени от идиоти.
Вървят работяги, вървят дипломати,
вървят колективи, активи и роти,
край дълга кирпична ограда се клатят,
вървят идиоти, вървят идиоти,
„Марш на идиоти” оркестърът свири,
парадът на уроди волно се шири
и ти идиот да си там си обречен,
сред общите им кръговрати повлечен.
А може би туй е нормално? Природа?
Движение, цел, свобода за народа?
Че лазеха с цел по картечните цеви,
че гинеха купом към своите цели...
И нека умра за мечтата на идиота
блажено с усмивката на идиота.
ПАРАД ИДИОТОВ
Иду. А навстречу
Идут идиоты
Идиот бородатый
Идиот безбородый
Идиот ноздреватый
Идиот большеротый
Идиот угловатый
Идиот головатый
Идиот – из ушей пучки ваты
Идет идиот веселый
Идет идиот тяжелый
Идет идиот симпатичный
Идет идиот апатичный
Идет идиот нормальный
Идет идиот нахальный
Идет идиот гениальный
Идет идиот эпохальный
Одни идиоты прилично одеты
Другие похуже – небриты помяты
Одни завернулись по-римски в газеты
Другие – в свои чертежи и расчеты
Иные свой стыд прикрывают зарплатой
Иные ученостью эти – работой
Большие задачи
Несут идиоты
Машины и дачи
Несут идиоты
Идет идиот чуть не плача
„Несу я одни неудачи
Жена – истеричка
Начальник – дебил
И я – неврастеник
Себя загубил”
Идут идиоты – несут комбинаты
Заводы научные институты
Какие-то колбы колеса ракеты
Какие-то книги скульптуры этюды
Несут фотографии мертвой планеты
И вовсе невиданные предметы
Идут идиоты идут идиоты
Вот двое из них избивают кого-то
А двое других украшают кого-то
Какого-то карлика и идиота
Идиоты честные
как лопаты
Идиоты ясные
Как плакаты
Идиоты хорошие в общем ребята
Да только идти среди них жутковато
Идиотские песни поют идиоты
Идиотские мысли твердят идиоты
И не знают и знать не хотят идиоты
Что однажды придумали их идиоты
Идут работяги идут дипломаты
Идут коллективы активы и роты
И вдоль бесконечной кирпичной ограды
Идут идиоты идут идиоты
Играет оркестр „Марш идиотов”
Идут – и конца нет параду уродов
И кажешься сам среди них идиотом
Затянутым общим круговоротом
А может быть это нормально? Природа?
И есть и движенье и цель и свобода?
Недаром же лезли на ствол пулемета
Как листья осенние гибли без счета...
Так пусть же умру за мечту идиота
С блаженной улыбкою идиота
1970 г.
---------------------------------------------
Георгий Рубльов
Руският поет и драматург Георги Рубльов (Георгий Львович Рублёв) е роден на 4 март 1916 г. в Баку. Поезията му рядко се включва в антологии и сборници, познат е предимно като поет-песенник. По стиховете му са правили песни композитори като А. Хачатурян, А. Островски, А. Лепин, К. Листов и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1954 г.). Автор е на стихосбирките „Снова в строю” (1950 г.) и „Песня мира” (1950 г.), на пиесите „В дни мира” (1948 г.), „Пропал без вести” (1942 г.), „Строгая любовь” (1950 г.), на сценария на филма „Как в сказке” (1954 г.) и на издадения след смъртта му поетичен сборник „Баллада о жизни” (1957 г.). Умира на 30 юни 1955 г. в Москва.
СЕВАСТОПОЛСКИ ВАЛС
Тихо плиска вълна,
ярко свети луна,
край брега на морето вървим,
пеем, с песен летим.
В този наш чудесен свят
Листопадите шумят.
Севастополски валс,
златни есенни дни,
бе за нас пътеводен знак
роден светъл маяк.
Севастополски валс
ти, моряко, помни.
Не забравяме ний за вас,
златни есенни дни!
Над крайградски била
се разстила мъгла.
В тази нощ, ах, на пристана как
чакаш своя моряк.
Сред житейски разлом
аз си спомнях за моя дом.
Севастополски валс,
златни есенни дни,
в пътя светят с добри лъчи
ваште мили очи.
Севастополски валс
ти, моряко, помни.
Не забравяме ний за вас,
златни есенни дни!
Ний на родния бряг
в Севастопол сме пак,
в цвят обсипан е кестенът нов
и ви чакам с любов.
Булевардът е пред нас,
пак са младост и захлас.
Севастополски валс,
златни есенни дни,
в пътя светят с добри лъчи
ваште мили очи.
Севастополски валс
ти, моряко, помни.
Не забравяме ний за вас,
златни есенни дни!
СЕВАСТОПОЛЬСКИЙ ВАЛЬС
Тихо плещет волна,
Ярко светит луна,
Мы вдоль берега моря идём
И поём, и поём.
И шумит над головой
Сад осеннею листвой.
Севастопольский вальс,
Золотые деньки,
Нам светили в пути не раз
Вдалеке маяки.
Севастопольский вальс
Помнят все моряки,
Разве можно забыть мне вас,
Золотые деньки!
На Малахов курган
Опустился туман.
В эту ночь вы на пристань пришли
Проводить корабли.
И с тех пор в краю любом
Вспоминал я милый дом.
Севастопольский вальс,
Золотые деньки,
Мне светили в пути не раз
Ваших глаз огоньки.
Севастопольский вальс
Помнят все моряки.
Разве можно забыть мне вас,
Золотые деньки!
Мы вернулись домой
В Севастополь родной,
Вновь, как прежде, каштаны в цвету,
И опять я вас жду.
Вдоль бульваров мы идём
И, как в юности, поём.
Севастопольский вальс,
Золотые деньки,
Мне светили в пути не раз
Ваших глаз огоньки.
Севастопольский вальс
Помнят все моряки.
Разве можно забыть мне вас,
Золотые деньки!
-----
ПАМЕТНИК
Бе през май, при изгрев сред омраза.
Край Райхстага водеше се бой.
Там момиче немско забеляза
наш войник на прашния завой.
Тя до стълб стаила бе уплаха,
в сините очи бе страх и лед.
Късове свистящ метал летяха,
смърт и мъка сееха навред.
Той си спомни как в предишно лято
бе до дъщеря си, любещ, мил.
Може би на туй дете бащата
дъщеря му родна е убил.
Но в Берлин сред битката вилняла
над детето тяло извиси
и момиченцето с рокля бяла
от метала редникът спаси.
Ласкави слова край гръм проронил
и в заслон момичето прибрал.
Казват: сутринта маршалът Конев
за това на Сталин рапорт дал.
На безчет деца спасиха детство,
подариха радост, светлина
редовите ни бойци съветски,
победили страшната война!
И в Берлин с победата велика,
паметта вовек за да расте,
паметник бе вдигнат на войника
наш съветски с немското дете.
Символ на победната ни слава
и маяк в мъгливия всемир,
той – войник на моята държава,
охранява земния ни мир.
ПАМЯТНИК
Это было в мае, на рассвете.
Настал у стен рейхстага бой.
Девочку немецкую заметил
Наш солдат на пыльной мостовой.
У столба, дрожа, она стояла,
В голубых глазах застыл испуг.
И куски свистящего металла
Смерть и муки сеяли вокруг.
Тут он вспомнил, как прощаясь летом
Он свою дочурку целовал.
Может быть отец девчонки этой
Дочь его родную расстрелял.
Но тогда, в Берлине, под обстрелом
Полз боец, и телом заслоня
Девочку в коротком платье белом
Осторожно вынес из огня.
И, погладив ласковой ладонью,
Он её на землю опустил.
Говорят, что утром маршал Конев
Сталину об этом доложил.
Скольким детям возвратили детство,
Подарили радость и весну
Рядовые Армии Советской
Люди, победившие войну!
И в Берлине, в праздничную дату,
Был воздвигнут, чтоб стоять века,
Памятник Советскому солдату
С девочкой спасенной на руках.
Он стоит, как символ нашей славы,
Как маяк, светящийся во мгле.
Это он, солдат моей державы,
Охраняет мир на всей земле.
---------------------------------------------
Георгий Суворов
Руският поет и писател Георги Суворов (Георгий Кузьмич Суворов) е роден на 19 април 1919 г. в с. Краснотуранско, Красноярския край. Завършва Абаканския педагогически техникум (1937 г.) и едновременно работи като селски учител. През 1939 г. постъпва във факултета по руски език и литература при Красноярския педагогически институт, членува в литературното обединение към в. „Красноярский рабочий”. През 1941 г. отива на фронта, с чин лейтенант командва взвод. Публикува стихове във вестници и списания като „За Родину”, „Звезда” и „Ленинград”. Приживе няма издадена стихосбирка. Загива на 14 февруари 1944 г. в боевете край р. Нарва. През 1944 г. излиза книгата с негови стихове „Слово солдата”. Посмъртно е приет за член на Съюза на писателите на СССР.
ПРЕД АТАКАТА
Сърца пред полет – огнени са птици.
Сега гневът им вдига ален смерч.
Сега врага ще го застигне смърт,
сега ще млъкне звяр хилядолицен.
Сърца пред полет. Взор пронизва зрака.
В ръка гранатата. Не смее враг
главата с лишеи да вдигне пак.
Смъртта в окопи черни фрицът чака.
Сърца пред полет. Пръсти на цевта.
Свещено кръвно дело пред света
през мрак и дим бойците ще постигнат.
Сърца пред полет. Ще сломим врага!
Четиристенни щикове сега
над нощ зора златиста ще издигнат.
ПЕРЕД АТАКОЙ
Сердца на взлете – огненные птицы.
Сейчас взметет их гнева алый смерч.
Сейчас падет врагу на шею смерть,
Сейчас умолкнет зверь тысячелицый.
Сердца на взлете. Взор не замутится.
Рука – к гранате. И врагу не сметь
Поднять голов позеленевших медь.
В окопах черных ждут кончины фрицы.
Сердца на взлете. Пальцы на цевье.
Сейчас за дело кровное свое
Пойдут бойцы сквозь мрак и сгустки дыма.
Сердца на взлете. Смолкните, враги!
Сейчас четырехгранные штыки
Над ночью золотой рассвет подымут.
1942 г.
-----
СЕГА СОНЕТИТЕ НЕ СА НА МОДА
Сега сонетите не са на мода –
ограничени, с тесен колорит,
сантиментални в своята природа –
поетът в четирнайсет реда свит...
Така да бъде. Нека глуми кретат.
На кедър стар ти с обновен просвет
сонет за похода твори, поете,
и с нов светлик ще заблести сонет.
Ти в четирнайсет светли реда с блик
на жива епопея дай картинка...
И всяка дума, всеки ред е вик.
Сонетът зъл снаряд е по врага,
на шията на враг коварен примка,
кръв алена, пламтяща на снега.
ХОТЯ ТЕПЕРЬ СОНЕТЫ И НЕ В МОДЕ
Хотя теперь сонеты и не в моде –
Узки, тесны, простора мысли нет,
Сентиментальны по своей природе,
В четырнадцати строчках сжат поэт…
Пусть будет так. Пусть небылицы бродят.
На старый кедр пролей ты новый свет, –
Поэт, скажи сонетом о походе,
И по-иному заблестит сонет.
В четырнадцать чеканных светлых строк
Вложи времен живую эпопею…
И что ни слово, ни строка – рывок.
Сонет – снаряд смертельный по врагу,
Петля врагу кровавому на шею,
Кровь, пламенеющая на снегу.
1942 г.
---------------------------------------------
Георгий Чулков
Руският поет, писател, литературен критик, драматург, публицист и преводач Георгий Чулков (Георгий Иванович Чулков) е роден на 9/22 януари 1879 г. в Москва. От 1898 г. учи в медицинския факултет на Московския университет, но през 1901 г. е осъден за революционната си дейност и излежава затвор в Якутия. След освобождаването му през 1904 г. работи като секретар на сп. „Новый путь”, а от 1905 г. издава сп. „Вопросы жизни”. Организатор на литературния живот по време на сребърния век на руската култура, той е създател на теорията на т.нар. мистичен литературен анархизъм в символизма. От 1909 до 1915 г. живее в Италия, Франция и Швейцария, след което отново се връща в Русия. Автор е на стихосбирките „Кремнистый путь” (1904 г.), „Весною на север” (1908 г.), „Стихотворения Георгия Чулкова” (1922 г.), „Мария Гамильтон: Поэма” (1922 г.); на книгите с разкази, повести и романи „Рассказы” (1909 г.), „Невеста” (1910 г.), „Сатана” (1915 г.), „Люди в тумане” (1916 г.), „Осенние туманы” (1916 г.), „Серёжа Нестроев” (1916 г.), „Метель” (1917 г.), „Посрамлённые бесы” (1921 г.), „Вечерние зори” (1924 г.), „Salto mortale или Повесть о молодом вольнодумце Пьере Волховском” (1930 г.); на драматургичните творби „Тайга” (1907 г.), „Невеста” (1916 г.), „Конец директора Паскалэ” (1931 г.), „Дон Кихот” (1935 г.); на публицистични и литературоведчески разработки като „О мистическом анархизме” (1906 г.), „Анархические идеи в драмах Ибсена” (1907 г.), „Покрывало Изиды” (1909 г.), „В далёких краях” (1910 г.), „Вчера и сегодня” (1916 г.), „Судьба России” (1916 г.), „Михаил Бакунин и бунтари 1917 года” (1917 г.), „Наши спутники” (1922 г.), „Арион. Статьи о Пушкине” (1922 г.), „Мятежники 1825 года” (1925 г.), „Императоры: Психологические портреты” (1928 г.), „Последняя любовь Тютчева” (1928 г.), „Братья Борисовы” (1929 г.), „Годы странствий” (1930 г.), „Летопись жизни и творчества Ф. И. Тютчева” (1933 г.), „Жизнь Пушкина” (1938 г.), „Как работал Достоевский” (1939 г.) и др. Умира на 1 януари 1939 г. в Москва.
КРИСТАЛ
Любовният кристал разби се и се ронят
в душата ми отломките му с песен-звън,
но очарован там от тайнствени закони,
възпявам любовта си в омагьосан сън.
Ломят сърцето ми кристалните парчета,
но с крехка нежност пак и пак обичам аз;
от болка вехне на мечтите мойто цвете,
но славя алената кръв на свойта страст.
ХРУСТАЛЬ
Хрусталь моей любви разбился с тонким звоном,
Осколки милые звенят-поют во мне;
Но снова я пленён таинственным законом:
Пою любовь мою в заворожённом сне.
Осколок хрусталя мне больно сердце ранит,
Но хрупкость нежную люблю я вновь и вновь;
Цветок мечты моей от боли томно вянет,
Но славлю алую струящуюся кровь.
-----
ТИ СЛЕДВАШЕ МЕ – СОМНАМБУЛ БЕЗ ВОЛЯ
Ти следваше ме – сомнамбул без воля,
над нас бълнуваше безумната луна.
И странната царкиня тишина
опивахме сред дремещи магнолии.
Аз пиех с теб вълшебното вино
във влажното сребро на камък объл.
И тялото ми в страстна изнемога
реши, че ти и аз сме май едно.
ТЫ ШЛА ЗА МНОЙ, СОМНАМБУЛОЙ, БЕЗ ВОЛИ
Ты шла за мной, сомнамбулой, без воли,
Над нами бредила безумная луна.
И странная царевна – тишина
Дышала хмелем дремлющих магнолий.
Я пил с тобой волшебное вино
Во влажном серебре на камне белом.
И жертвенно изнемогало тело:
Казалось мне, что ты и я – одно.
1925 г.
---------------------------------------------
Георгий Шенгели
Руският поет, литературовед, филолог и преводач Георгий Шенгели (Георгий Аркадьевич Шенгели) е роден на 20 април/2 май 1894 г. в гр. Темрюк, Кубанска област. Първите му публикации на фейлетони, статии и хроники са от 1909 г. във вестниците „Керчь-Феодосийский курьер” и „Керченское слово”, а първите си стихове публикува през 1913 г. Учи в юридическия факултет на Московския университет, завършва университета в Харков (1918 г.). Член е на Държавната академия на художествените науки, преподава във Висшия литературно-художествен институт в Москва, в периода 1925-1927 г. е председател на Всерусийския съюз на поетите. През 30-те години на ХХ в. завежда секция за литературни преводи в авторитетното издателство „Госиздат”. Известен е с поредица от теоретични разработки в областта на стихознанието в книгите си „Два «Памятника». Сравнительный разбор озаглавленных этим именем стихотворений Пушкина и Брюсова” (1918 г.), „Трактат о русском стихе” (1921 г.), „Практическое стиховедение” (1923 г.), „Как писать статьи, стихи и рассказы” (1926 г.), „Маяковский во весь рост” (1927 г.), „Школа писателя. Основы литературной техники” (1929 г.), „Техника стиха” (1940 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Розы с кладбища” (1914 г.), „Зеркала потускневшие” (1915 г.), „Лебеди закатные” (1915 г.), „Гонг” (1916 г.), „Апрель над обсерваторией” (1917 г.), „Раковина” (1918 г.), „Еврейские поэмы” (1919 г.), „Нечаев: Драм. Поэма” (1920 г.), „Изразец” (1921 г.), „Броненосец Потемкин: Драм. Поэма” (1923 г.), „Норд” (1927 г.), „Планер” (1935 г.), „Избранные стихи: 1914-1939” (1939 г.) и др., на книгите с преводи „Эредиа Ж. М. Избранные сонеты” (1920 г.), „Верхарн Э. Полное собрание поэм в переводах Георгия Шенгели” (в 6 тома, 1922-1923 г.), „Гейне Г.” (1924 г.), „Гюго В. Революция” (1925 г.), „Гюго В. Избранные стихи” (1935 г.), „Гюго В. Избранные стихотворения” (1936 г.), „Байрон Д. Г. Собрание поэм” (в два тома, 1940 г.), „Сейтлиев К.” (1944 г.), „Махтум-Кули” (1945 г.), „Байрон Д. Г. Дон-Жуан” (1947 г.), „Барбарус И.” (1947 г.), „Избранное” (1948 г.), „Лахути А. Пери счастья” (1948 г.), „Гюго В. Возмездие” (1953 г.) и др. Умира на 15 ноември 1956 г. в Москва.
В НАЗЪБЕНАТА ОСТРО ДУПКА СРЕД ЛЕДА
В назъбената остро дупка сред леда
като сапфир искрее тежката вода.
И розовее пара, от зора обвита,
издига облаче, и чиста Афродита
се въплътява там в полярни широти.
От бялата й риза бял прашец лети.
В пух лебедов замира сякаш взорът нежно,
девойките се мият с тази свежест снежна.
В ГРАНЕНОЙ ПРОРУБИ, В КРУТЫХ ОТРЕЗАХ ЛЬДА
В граненой проруби, в крутых отрезах льда
Сапфиром залегла тяжелая вода.
И пар, чуть розовый, слегка зарей облитый,
Восходит облачком и чистой Афродитой
Оплотневает там, в полярных небесах.
От белых риз ее летит к нам белый прах.
И замирает взор, лебяжьим пухом нежим,
И любят девушки умыться снегом свежим.
1918 г.
---------------------------------------------
Герман Плисецкий
Руският поет и преводач Герман Плисецки (Герман Борисович Плисецкий) е роден на 17 май 1931 г. в Москва. Първите му поетични публикации са от 1950 г. във в. „Московский университет”. Завършва филологическия факултет при Московския държавен университет (1959 г.), след което прави аспирантура в Института за театър, музика и кино в Ленинград. Работи в литературното обединение на Глеб Семьонов, като организатор на екскурзии, коректор в сп. „Семья и школа” и преводач в изд. „Наука”. Негови стихове са печатани в издания като „Грани”, „Континент” и „Антология послевоенной русской поэзии”. Превежда творби на източни поети. Автор е на стихосбирката „Пригород” (1990 г.) и на книгите с поетични преводи „Робаят: Персидские народные четверостишия” (1969 г.), „Хайам О. Рубайат” (1972 г.), „Бештоко Хабас, Красный всадник” (1977 г.), „Хафиз. Сто семнадцать газелей” (1981 г.), „Файзи А.Ф. Наль и Даман” (1982 г.) и „Чантуриа Т. Медовый век” (1983 г.). Умира на 2 декември 1992 г. в Москва. През 2001 г. излиза сборникът „От Хайама до Экклезиаста” с негови стихове и избрани преводи.
КОЕ Е ЗЛО, КОЕ ДОБРО Е? – ПИТАМ
Кое е зло, кое добро е? – питам.
Граби заграбено, експроприирай!
Пали дворци, тъпчи на Блок творбите
и се гордей с бунтовната му лира.
Ний можем да простим на болшевичката.
Не с ръкавици революции се правят.
Но в новите привички тегне всичко –
грабителство, превърнало се в навик.
Разграбиха великата държава:
окраха всичко – бързаха и биха,
взривиха храмове, треви и нрави,
гори разбиха, риба оглушиха.
Стопани! На войната драги роби,
на спортен марш и ларж на рокендрола.
На вас се кланят Херострат от гроба
и болшевикът пръв Савонарола.
* Джироламо Савонарола (1452-1498 г.) – италиански свещеник фанатик от Ордена на доминиканците с разрушителна роля за Флоренция като център на ренесансовото изкуство.
ИЗВЕСТНО ЛИ, ЧТО ХОРОШО, ЧТО ПЛОХО
Известно ли, что хорошо, что плохо?
Награбленное грабь, экспроприируй!
Жги барский дом, библиотеку Блока,
потом гордись его мятежной лирой.
Известно, революцию в перчатках
не делают. Простимте большевичку.
Я лишь о поощряемых начатках
грабительства, вошедшего в привычку.
Разграбили великую державу:
тащили всё – как на пожар спешили,
взорвали храмы, вытоптали траву,
леса срубили, рыбу оглушили.
Хозяева! Любезны сердцу войны,
спортивный марш и тупость рок-н-ролла.
Вам кланяется Герострат покойный
и первый большевик – Саванарола!
1988 г.
-----
В ПАМЕТ НА ПАСТЕРНАК
Поети, вий руски деца извънбрачни!
През черния вход ви изнасят палачи.
На старото гробище с кръстните знаци
се кръстят пред вас неграмотни селяци.
Купчинка нищожна с роднини заседна
в музей, в Святогорск сякаш в трийсет и седма.
А аз – бях страничен, разплакал се юнкер,
бях в края на гроба застинала струнка.
Аз плача, сълзите си жални не крия,
макар че от срам за родината вия.
Потомците нека човека пресмятат!
Стиха подлеците зариха в земята.
Ний славата своя отстъпваме даром:
видя се, тя не е за наште хамбари.
Видя се, обилна е слава в страната –
поезия истинска – но не печатай!
А борът с поезия честно постъпва:
обхваща я с корени и не отстъпва.
* През 1937 г. Пастернак отказва да подпише писмото с одобрение на разстрела на Михаил Тухачевски и демонстративно посещава дома на репресирания Борис Пилняк. През 1937 г. е осъден и разстрелян един от светите представители на Святогорската обител – йеромонах Паисий Григоревич.
ПАМЯТИ ПАСТЕРНАКА
Поэты, побочные дети России!
Вас с чёрного хода всегда выносили.
На кладбище старом с косыми крестами
крестились неграмотные крестьяне.
Теснились родные жалкою горсткой
в Тарханах, как в тридцать седьмом в Святогорском.
А я – посторонний, заплаканный юнкер,
у края могилы застывший по струнке.
Я плачу, я слёз не стыжусь и не прячу,
хотя от стыда за страну свою плачу.
Какое нам дело, что скажут потомки?
Поэзию в землю зарыли подонки.
Мы славу свою уступаем задаром:
как видно, она не по нашим амбарам.
Как видно, у нас её край непочатый –
поэзии истинной – хоть не печатай!
Лишь сосны с поэзией честно поступят:
корнями схватив, никому не уступят.
1960 г.
---------------------------------------------
Глан Онанян
Руският поет, публицист, литературен критик и преводач Глан Онанян (Глан Арменакович Онанян) е роден на 15 март 1933 г. в Тбилиси. Завършва факултета по физика на Тбилиския университет (1956 г.) и ядрена физика при Московския технически университет (1961 г.), прави аспирантура в Института по философия при Академията на науките на СССР (1965 г.). Кандидат на техническите науки, доктор на философските науки. Действителе член е на академиите по руска словесност, информатика и естествени науки. Публикува стихове на руски език от началото на 60-те години. Член е на Съюза на писателите на СССР (1969 г.) и на творчески съюзи на Русия, Грузия и Армения, секретар е на Изпълкома на Международното съобщество на писателските съюзи. Отговорен секретар и главен редактор на различни вестници и списания. Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Автор е на над 70 книги с поезия и преводна поезия, издадени в Москва, Тбилиси, Ереван, Йерусалим, Буенос Айрес, Копенхаген и др., сред които стихосбирките „Преодоление” (1981 г.), „Истоки сияния” (1987 г.), „Ваш друг и брат” (1989 г.), „Над нами” (1993 г.), „Истоки и стоки” (2012 г.) и мн.др. Живее в Москва.
ЗИМНА ВЕЧЕР В ГАГРИ
По-често с мъртвите край масата будувам,
макар да нямат срам и съвест, те
мълчат до мен и сякаш се срамуват,
че в погледа им пустота расте,
стесняват се, че всички ги забравят
и че изтлелият нерад наряд
след прах и пепел вечно ще остава
зад прътите на гробищния свят –
край груба маса. На забрава с вино,
възпоменателен остатък свил,
през мигове и векове преминал,
над ярък восък гърчи се фитил...
Все повече незрящи и безгласни
земляци мили влизат в мрака клет –
незнайни, безобразни и прекрасни,
на земните окови знали гнет;
любов не ще възкръсне в сетни кадри,
героя гордостта не ще спаси...
О, степ житейска, зимна вечер в Гагри –
за плагиатството, Карен, прости!
Стремително в живота мъдро бързай:
гори мостове, танци трополи,
но с никого душата не привързвай,
че тази връзка гине и боли!
По-често с мъртвите край масата будувам...
ЗИМНИЙ ВЕЧЕР В ГАГРАХ
Все чаще мертвые за стол со мной садятся,
И хоть не имут срама и стыда,
Они молчат и вроде бы стыдятся,
Что в их глазницах стынет пустота,
Стесняются, что их давно забыли,
Что никогда истлевший свой наряд
Не отряхнут от праха и от пыли
За прутьями кладбищенских оград –
Шершав мой стол. На нем вино забвенья
И поминальной мишуры утиль,
Века неотличимы от мгновенья,
И в яром воске корчится фитиль…
Все больше их, незрячих и безгласных,
Ушедших в сумрак милых земляков,
Безвестных, безобразных и прекрасных,
Сполна познавших гнет земных оков,
Не воскресить любовь в последних кадрах,
Герою гордость не поднять с колен…
О, жизни степ, о, зимний вечер в Гаграх –
За плагиат прости меня, Карен!
Вся мудрость жизни – в визге перепляса:
Сжигай мосты, чечетку бей, резвясь,
Но ни к кому душой не прилепляйся –
Больнее боли рвется эта связь!
Все чаще мертвые за стол со мной садятся…
2007 г.
---------------------------------------------
Глеб Горбовский
Руският поет, писател и драматург Глеб Горбовски (Глеб Яковлевич Горбовский) е роден на 4 октомври 1931 г. в гр. Ленинград. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1963 г., член е на Руския ПЕН-клуб от 1996 г., академик е в Академията по руска словесност от 1996 г. Член е на редколегиите на сп. „Аврора” (от 1977 г.) и в. „Литератор” (от 1991 г.). Носител е на много литературни награди и национални отличия. Автор е на стихосбирките „Поиски тепла” (1960 г.), „Спасибо, земля” (1964 г.), „Кто на чём едет” (1965 г.), „Косые сучья” (1966 г.), „Тишина” (1968 г.), „Новое лето” (1971 г.), „Разные истории” (1972 г.), „Возвращение в дом” (1974 г.), „Долина” (1975 г.), „Монолог” (1977 г.), „Видения на холмах” (1977 г.), „Крепость” (1979 г.), „Явь” (1981 г.), „Черты лица” (1982 г.), „Заветное слово” (1985 г.), „Отражение” (1986 г.), „Плач за окном” (1989 г.), „Сорокоуст” (1991 г.), „Сижу на нарах…” (1992 г.), „Грешные песни” (1995 г.), „Флейта в бурьяне” (1996 г.), „Сгоревшие крылья” (1996 г.), „Окаяннная головушка” (1999 г.), „Распутица” (2000 г.); на книгите с проза „Ветка шиповника” (1974 г.), „Вокзал” (1980 г.), „Первые проталины” (1984 г.), „Под музыку дождя” (1984 г.), „Звонок на рассвете” (1985 г.), „Свирель на ветру” (1987 г.), „Шествие” (1989 г.), „Остывшие следы. Записки литератора” (1991 г.), „Апостолы трезвости. Исповедь алкоголика” (1994 г.) и др.
БЕСОВЕ
Земята ровеха с живот несретен.
В пиянска дрямка зиме бяха там.
...Закупен бе домът от ингушети,
а може би пък кюрди са били, не знам.
Бе този дом като плашило в къра!
За селяните плод бе непознат,
като врабци страняха: наши хора,
но все пак чужди – от незнаен свят...
Пристигаха по съботите разни –
на мерцедеси, с плюскане-ламя –
огньове палеха. С шашлици мазни
опушваха горката ни земя!
Те смееха се пламенно, дивашки –
тресяха се съседни домове.
И разпечатваха пари от пачки
с нечели книги плоски умове!
Верижки златни хвърляха в реката
с командата: По дъното пълзи!
И лазят, сякаш търсят непроляти
младежите и старците сълзи!
Със снегорини сред гората бяха,
завърнаха се – сякаш от война!
Еленови глави сред тях висяха –
с очи, препълнени със смъртна тишина...
След туй ги мерцедесите отнасят,
че златният телец ги пак зове!
И като под венчило баба Глаша
изправя гръб и шепне: „Бесове!”
БЕСЫ
Копали землю, хлопали ушами…
Зимой дремали праздно и хмельно.
…Порожний дом откуплен ингушами,
а может, курдами. Не всё ль теперь равно?..
Был этот дом как пугало на пашне!
Крестьяне этот дом, как воробьи,
сторонкой облетали: хоть и наши,
но всё ж-таки – чужие, не свои…
Они всегда являлись по субботам –
на „мерседесах”, со своей жратвой –
и жгли костры. И шашлыки – до рвоты –
коптили на земле полуживой!..
Они смеялись пламенно и смачно –
от них тряслись соседние дома.
И денег распечатывали пачки,
как будто книг нечитаных тома!
Они с себя цепочки золотые
срывали и бросали в воду: лезь!
И лезли старики и молодые,
холодный Волхов истоптавши весь!..
…На снегоходах в тёмный лес влезали,
а возвращались гордо – как с войны!
И головы лосиные свисали –
с глазами, полными смертельной тишины…
Потом их уносили „мерседесы” –
туда, где им светил златой телец!
И причитала бабка Глаша: „Бесы!..”
И распрямившись, шла, как под венец.
-----
ЕСЕНИН, 80 ГОДИНИ
Привиждам – Блок живее,
прегърбен, стар и тих.
Женица там белее.
С бастунче – пише стих.
Чепат и непослушен,
с брадати къдроти,
вилнее в старост Пушкин
и с нея е на „ти”.
Безстрашен и безбожен,
стаил гръмовен вик,
да си представим можем
и Лермонтов – старик...
Но там един... с китара
пиян в тълпа влетя –
не се помества в старост,
не е за него тя.
Ту с поглед, с топла фраза,
ту с песен запленен,
дори в Рязан нарязан,
не е за бял перчем.
Сред възрастите всички
изправен цял живот,
под руската брезичка
на младостта е плод.
Той тук е – кръст над храма,
дихание едно...
В душата белег няма
от примка... ни петно.
ЕСЕНИН, 80 ЛЕТ
Могу представить Блока
согбенным старичком.
Жена белеет сбоку,
и тросточка – торчком.
Взрывной и непослушный,
в зигзагах бороды,
вбегает в старость Пушкин!
И сразу с ней – „на ты”.
Бесстрашен и безбожен,
весь – затаённый крик! –
но всё ж представить можно,
что Лермонтов – старик...
И лишь один... с гитарой,
с оравой прихлебал,
не умещался в старость,
как я ни представлял.
То чубом, то глазами,
то песней завитой,
то всей резной Рязанью
не лез в парик седой.
Вот он стоит сквозь возраст,
и стать его пряма! –
под русскою берёзой,
как молодость сама.
Стоит, как крест над храмом,
как музыка земли...
И на душе – ни шрамов,
ни пятен... от петли.
1974 г.
---------------------------------------------
Глеб Семьонов
Руският поет и преводач Глеб Семьонов (Глеб Борисович Деген/ Сергеевич Семёнов) е роден на 18 април 1918 г. в Петроград. Първите му публикувани стихове са от 1935 г. във в. „Пролетарская правда”. Завършва химическия факултет на Ленинградския държавен университет (1941 г.). Публикува поезия в списания и алманаси като „Резец”, „Литературный современник”, „Звезда” и др. Като отговорен секретар на Комисията по работата с младите литератори при ленинградското отделение на писателския съюз много години ръководи литературни кръжоци и обединения на младите поети (1947-1981 г.). Ръководи писателското обединение при Дома на учените (до 1981 г.). Превежда поезия от български, чешки, словашки, белоруски и от народи на Севера и Изтока. Член е на Съюза на писателите на СССР. Автор е на стихосбирките „Свет в окнах” (1947 г.), „Плечом к плечу” (1952 г.), „Отпуск в сентябре” (1964 г.), „Встречи с Италией” (1971 г.), „Сосны” (1972 г.) и „Стихотворения” (1979 г.). Умира на 23 януари 1982 г. в Ленинград.
В РОДИНАТА
Пак на пътя ме извежда строго
вечната пътечка в буйна ръж.
Укроти, родино, таз тревога –
как душата трогваш изведнъж?
С тежък камион, лудешки тичащ?
С пътна тенекиена звезда?
С нежен неспокоен глас девичи
над бързотечащата вода?
С всяко блатно цветенце, разтворено
сред небето, в здрач покой блести.
А наоколо цветуща оран е –
гарвани не виждаш ти!
Притъмнява пред очите.
Все по-бавно движи се светът.
Хоризонт една до друга сплитат,
стоешком тополите да спят.
Сякаш аз не съм в града ни роден,
сякаш съм навсякъде сега!
С погледи небе прободено
и от поглед – по звезда.
Бях жесток аз и нетърпелив бях,
късах маргаритки с порив див.
А нали щастлив да се усмихвам –
лесно е това: та аз съм жив!
НА РОДИНЕ
Вновь меня выводит на дорогу
вечная тропинка через рожь.
Родина, умерь свою тревогу –
чем, скажи, так за душу берёшь?
Залихватской скоростью трёхтонки?
Жестяной на столбике звездой?
Беспокойным голосом девчонки
над быстротекущею водой?
Каждой болотинкою распахнута
в небо, в вечереющую тишь.
А вокруг такого цвета пахота –
и грачей не разглядишь!
Меркнет на глазах округа.
Медленнее кружится земля.
Отстранясь неслышно друг от друга,
стоя засыпают тополя.
Будто я совсем и не из города,
будто я живу теперь везде!
Небо взглядами исколото,
и от взгляда – по звезде.
Был жестоким я, нетерпеливым,
обрывал ромашки, мял траву.
А ведь если надо быть счастливым,
так нетрудно это: я живу!
1953 г.
---------------------------------------------
Григорий Калюжний
Руският поет, писател и публицист Григори Калюжни (Григорий Петрович Калюжный) е роден на 17 януари 1947 г. в гр. Макеевка, Донецка област. Завършва Кировградската авиационна школа. Работил е като щурман в гражданската авиация. Основател, издател и редактор е на поредицата „Энциклопедии сёл и деревень”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1985 г.), секретар е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Разбег” (1982 г.), „Грозы” (1982 г.), „На встречных курсах” (1986 г.), „Зона ожидания” (1989 г.), „Открой поэта” (1991 г.), „Слово не дается без любви” (2013 г.) и на книгата „Жизнь Григория Фёдоровича Морозова”. Живее в Москва.
СИНЪТ МИ СПИ
Синът ми спи, заспа над него мама,
ливада цветна да заспи успя,
потъна в сън световната ни драма.
Защо ли аз не мога да заспя?
Родил съм се с характер неспокоен
и нямам сили да го променя.
Понякога като камбана той е,
оглася и за мъртвите деня.
Хлапащина без брод ми е позната.
Всеобщ е счетоводният разчет,
прелива всичко в данъци, заплати,
изглежда при пазарните захвати
дори и Волга в нечий джоб тече.
МОЙ СИН УСНУЛ
Мой сын уснул, над ним уснула мама,
Цветы закрыли глазки на лугу,
В сон погрузилась мировая драма.
Зачем же я забыться не могу?
Достался мне характер беспокойный,
И я его не в силах изменить.
Он мнит себя порою колокольней,
Что может и усопших разбудить.
Мальчишество мне свойственно некстати.
Кругом царит бухгалтерский расчет,
Все сводится к налогам и зарплате,
И чудится, что в рыночном захвате
И Волга в чей-то кошелек течет.
2001 г.
---------------------------------------------
Григорий Корин
Руският поет и преводач Григорий Корин (Годель Шабеевич Коренберг/ Григорий Александрович Корин) е роден на 15 март 1926 г. в гр. Радомисл, Житомирска област на Украйна. По време на Великата отечествена война участва в боевете за освобождението на Одеса и Кьонигсберг, а след войната работи във в. „Мингечаурский строитель” и в. „Бакинский рабочий”. Завършва Бакинския педагогически институт (1952 г.). Първите му публикации са от 1956 г. След 1961 г. работи като литератор и преводач в Москва. Превежда поезия от езици на народите на СССР. Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г.). Автор е на стихосбирките „Люди мои, люди” (1962 г.), „Противостояние” (1966 г.), „Смена ритма” (1970 г.), „Прямой переулок” (1974 г.), „Автопортреты” (1976 г.), „Брат” (1981 г.), „Повесть о моей Музе” (1981 г.), „Соль” (1986 г.), „Последняя треть” (1990 г.), „Город Бога” (в два тома, 1992 г.), „Я связан с ветром” (1995 г.), „Так и бывает это” (2000 г.), „Муза и автопортрет” (2005 г.), на книгите с преводна поезия „Джусуев С. Горные зори” (1972 г.), „Салимов Б. Лейся, солнце” (1976 г.), „Котамадзе Д. Объятие” (1978 г.) и др. Умира на 5 юни 2010 г. в гр. Химки, Московска област.
ПО ТВОИТЕ ПЪТИЩА ТЪЙ АЗ ТРЪБИХ
По твоите пътища тъй аз тръбих
и тъй словословия ти съчиних,
тъй много мастило и сълзи смених
и себе си тъй сред годината скрих,
че нямам местенце в гробовния здрач
и няма за книжните върхи илач,
и нямам сълзи, да изплача тоз плач,
и няма тръба, да съм твоя тръбач.
Я СТОЛЬКО ТВОИМ ДОРОГАМ ТРУБИЛ
Я столько твоим дорогам трубил,
И столько тебе славословий сложил,
И столько потратил слез и чернил,
И столько себя в этот год хоронил, –
Что больше мне негде себя схоронить
И негде бумажные горы хранить,
И слез больше нету, чтоб слезы пролить,
И нету трубы, чтоб тебе протрубить.
---------------------------------------------
Григорий Петников
Руският поет, преводач и издател Григори Петников (Григорий Николаевич Петников) е роден на 25 януари/6 февруари 1894 г. в Санкт Петербург. Учи в историко-филологическия факултет на Московския университет (1913 г.) и в юридическия факултет на Харковския университет (1914-1918 г.), завършва литературния отдел към Академията за теоретични знания в Харков (1919-1922 г.). Като поет дебютира през 1914 г. с превода на книгата на Новалис „Фрагменти”, а първите си стихове публикува през 1915 г. в сборника „Леторей”. Печата стихове в списания като „Звезда”, „Новый мир”, „Огонек” и др. Съосновател е на издателството за футуристична литература „Лирень” (1914-1922 г.), работи като редактор в различни издания, литературен сътрудник е на изд. „Academia” (1925-1931 г.). Превежда от немски, украински, белоруски и гръцки, голяма част от преводите му влизат в книгата „Запад и Восток” (1935 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1955 г.). Автор е на стихосбирките „Быт побегов” (1918 г.), „Поросль солнца” (1918 г.), „Книга Марии-Зажги-Снега” (1920 г.), „Ночные молнии” (1928 г.), „Книга избранных стихотворений” (1930 г.), „Молодость мира” (1934 г.), „Заветная книга” (1961 г.), „Открытые страницы” (1963 г.), „Утренний свет” (1967 г.), „Лирика” (1969 г.), „Пусть трудятся стихи” (1972 г.) и др. Умира на 10 май 1971 г. в гр. Стари Крим.
ПЕСЕН
Минават ден, година, век, минава и човек,
допряни плътно, дават знак
две ябълки на мускулест чепат клонак,
талиги трополят по път нелек,
през облака поклащат в такт коне муцуни,
по полегатите бедра на хълма
народ от врани вдига пир,
на водни кончета от днес
войска облита звънкия овес.
Сред дебрите минава и реве
неузнаваем скитник, брат на ветрове.
Обзет от тези волнокрили чувства
на есенния пир да съм се случил,
аз – птица и дърво, и полъх лек,
от този свят не съм изключен.
Минават ден, година и човек.
ПЕСНЯ
Проходит день, проходит год, проходит человек,
И прижимаются плотней
Два яблока на мускулах кривых ветвей,
Из переулка слышен ход телег,
Сквозь облако покачивают кони морды,
Кружится по холма покатым бёдрам
Народ пирующих ворон,
И войско тайное стрекоз,
Как звон струны, летит через овёс.
Тяжёлый гул проходит по лесам,
Неузнанный никем бродяга, брат ветрам.
Я заодно охвачен этим чувством,
Что я, осеннего свидетель пира,
Как птица, дерево, как ход телег,
Дыша, не исключён из мира.
Проходит день, и год, и человек.
1922 г.
-----
НЕ ГОВОРИ, ПРИЯТЕЛЮ
Не говори, приятел,
че в беда
са скъсани листата,
чезнат редовете...
Какво!
Те в нощи нови пак ще светят,
ще гаснат с утринна звезда
и истината пълноцветна
ще блесне
с тъмната черта.
НЕ ГОВОРИ, МОЙ ДРУГ
Не говори, мой друг,
Ты ж знаешь сам:
Тут вырваны листы,
Там не хватает строчек...
Ну что ж!
Они вернутся светлой ночью,
А утром гаснут – как звезда –
Потом, заполнив тёмный прочерк,
Всю правду
Скажут им в глаза.
---------------------------------------------
Григорий Поженян
Руският поет, писател и сценарист Григори Поженян (Григорий Михайлович Поженян) е роден на 20 септември 1922 г. в Харков. Участва във Великата отечествена война в разузнавателно-диверсионни отряди от първия до последния й ден; няколко пъти е раняван тежко. През 1943 г. е военен журналист във в. „Боевая вахта” и кореспондент на в. „Красный Черноморец”. Носител е на много ордени и медали. През 1952 г. завършва литературния институт „Максим Горки”. Близо 7 години обикаля света като моряк, след което се отдава на литературна дейност. Автор е на стихосбирките „Ветер с моря” (1955 г.), „Штормовые ночи” (1956 г.), „Степкино море” (1963 г.), „Великий или Тихий” (1969 г.), „Тридцать лет спустя” (1971 г.), „Мачты” (1973 г.), „Зимний дом” (1975 г.), „Тендровская коса” (1977 г.), „Избранное” (1978 г.), „Федюнинские высоты” (1978 г.), „Маки” (1981 г.), „Избранное” (1982 г.), „Погоня” (1983 г.), „Хлеб морей” (1989 г.), „Прощание с морями” (1990 г.), „Сорок утренников” (1990 г.), „Защищая свою крутизну” (1995 г.), „Астры” (2001 г.), „Вот так улетают птицы” (2005 г.), на книгата с очерци и статии „Погружение” (1985 г.), на текстовете на над 60 популярни песни, на сценариите на филмите „Жажда” (1959 г.), „Никогда” (1962 г.), „Прощай” (1966 г.), „Поезд в далёкий август” (1971 г.) и др. Умира на 20 септември 2005 г. в Москва.
СВЕТЪТ ЗАБРАВЯ ТЕ, АКО СЕ ПРОВАЛИШ
Светът забравя те, ако се провалиш.
Целта щом не улучиш на дуела,
забравиш кортик в чуждата постеля,
от коня паднеш и весло сломиш –
загубен си, отритнат от света,
без плач, въздишки, жалби и утеха.
Кумирът е опроверган в беда.
Такъв закон е. Да живей успехът!
МИР ЗАБЫВАЕТ ТЕХ, КОМУ НЕ ПОВЕЗЛО
Мир забывает тех, кому не повезло.
И если ты промазал на дуэли,
забыл свой кортик на чужой постели,
упал с коня или сломал весло, –
спасенья нет, тебя забудет мир
без вздоха, сожаления и плача.
Свою удачу опроверг кумир.
Таков закон. Да здравствует удача!
-----
РОМАН
– Какво мълвите?
– Имам аз роман...
– Роман?!
– Какво...
– Роман на гръм подобен?!
– А може би с летище той е сроден
и там към враг излитат за таран.
А може би по пладне към пожар
сред борова гора, звънтяща в зноя?
Не знае никой този дъх какво е.
Кълбо неземно, на ефира дар,
то леко, плавно рее се над тия
гърмежи, облаци, камбанарии,
над завист, суета и сал нечист,
пронизано от тягостната вис...
Да, имам с моята жена роман.
Изглеждат все по-тайнствени вратите
и все по-смешни, дребнички бедите,
че диша някъде до мен щом знам.
РОМАН
– Что вы сказали?
– У меня роман...
– Роман?!
– А что ж...
– Роман, подобный грому?!
– А может, он сродни аэродрому,
с которого уходят на таран.
А может, в полдень вспыхнувший пожар
в бору, звенящем от сухого зноя?
Никто не знает, что это такое.
Но неземной плывёт воздушный шар,
плывёт легко и плавно над паромом,
над колокольней, облаком и громом,
над завистью, неверием, тщетой,
пронизанный щемящей высотой...
Да, у меня роман с моей женой.
И кажутся таинственнее двери,
смешнее и нелепее потери,
когда её дыханье за спиной.
---------------------------------------------
Григорий Ширман
Руският поет Григорий Ширман (Григорий Яковлевич Ширман) е роден на 4 май 1898 г. в с. Кричево, Могильовска губерния. Първите си стихотворения публикува в сп. „Жизни и творчестве русской молодежи” през 1918 г. Завършва едновременно медицинския и историко-филологическия факултет на Московския университет (1921 г.). Работи като лекар. Арестуван е 4 пъти за бунтарски изказвания (през 1927, 1937, 1941 и 1949 г.), но обвиненията отпадат. Пише много, но публикува рядко. Автор е на стихосбирките „Машина тишины” (1924 г.), „Клинопись молний” (1925 г.), „Запретная поэма” (1926 г.), „Карусель зодиака” (1926 г.), „Созвездие Змеи” (1926 г.) и „Череп” (1926 г.). Подготвя за печат и книгите „Апокрифы” (1933 г.), „Галина” (1934 г.) и „Кисть Рембрандта” (1935 г.), но не успява да ги издаде. Умира на 4 юни 1956 г. в Москва.
СЪДЕТЕ МЕ
Съдете ме вий, буквояди-всеведи,
в кипящото слово търсете греха.
Аз майстор съм, знаещ горчиви победи
над кучешки силно месо на стиха.
Завинтени строфи, със зъби крепени
в студения мрамор на белия лист,
и въздухът, строг като вятър напевен,
жестоко закотвен в скалистата вис.
Той диво ридае в природни прегръдки,
със зли епитети е нявга добре...
Но не, на иглите през тесни пролуки
суровият хаос не ще се провре.
И алчно гризе той стените гранитни,
зелената мед на безкрая ломи;
през пяна пламтяща виелица литва...
А майсторът е срамежлив, не шуми.
СУДИТЕ МЕНЯ
Судите меня, знатоки-буквоеды,
В клокочущем слове ищите греха.
Я мастер, узнавший всю горечь победы,
Объевшийся мясом собачьим стиха.
Привинчены строфы зубами созвучий
К морозному мрамору белых страниц,
И воздух суровый, как ветер, певучий
Жестоко закован в утесах границ.
Он дико рыдает в объятьях ущелий,
В эпитетах темных задумчив порой…
Но нет, сквозь игольное ухо и щели
Не высунет голову хаос сырой.
И жадно грызет он гранитные стены,
Царапает бездны зеленую медь,
И пляшет метель полыхающей пены…
А мастер стыдлив и не хочет шуметь.
---------------------------------------------
Давид Каневский
Руският поет Давид Каневски (Давид Исаакович Каневский) е роден през 1916 г. в гр. Лохвица, Полтавска област. Завършва школа за фабрично-заводско обучение. Работи в Харковския електромеханичен завод. Публикува поезия и журналистически материали в местните вестници. През 1937 г. постъпва в историческия факултет на Харковския университет. Доброволец е във Великата отечествена война, воюва като капитан. Кореспондент е на армейските вестници „Мужество” и „Советский пилот”. Автор е на стихосбирките „Родная улица” (1939 г.) и „Летчики” (1940 г.). Носител е на орден „Червена звезда”. Загива на 26 декември 1944 г. във въздушен бой над Будапеща.
ФЕВРУАРИ
Сняг, снегове... В полята буря вие –
законът февруарски там тежи.
Но виж: земята се окуражи,
от Севера до Юга слънце пие.
Преодолели лед и огнен пламък,
през черна немска злоба, в строен ред
железни полкове вървят напред,
към Днепър плува сталинградско знаме.
ФЕВРАЛЬ
Снег, снега… В полях бушует вьюга –
Еще сильны законы февраля.
Но погляди: воспрянула земля
От Севера до солнечного Юга.
Огня и льда преодолев преграды,
Немецкой черной злобе вопреки,
Идут вперед железные полки,
Плывут к Днепру знамена Сталинграда.
1943 г.
---------------------------------------------
Давид Самойлов
Руският поет, преводач и литературовед Давид Самойлов (Давид Самуилович Кауфман) е роден на 1 юни 1920 г. в Москва. Учи в Московския институт по философия, литература и история (1938-1941 г.) и във военно пехотно училище, след което от 1942 г. е мобилизиран на фронта. Публикува стихове от 1941 г. Превежда поезия от унгарски, литовски, полски, чешки, френски, грузински и др. езици. Автор е на стихосбирките „Ближние страны” (1958 г.), „Светофор” (1962 г.), „Второй перевал” (1963 г.), „Слонёнок пошёл учиться” (1967 г.), „Дни” (1970 г.), „Равноденствие” (1972 г.), „Волна и камень” (1974 г.), „Весть” (1978 г.), „Избранное” (1980 г.), „Залив” (1981 г.), „Линии руки” (1981 г.), „Улица Тооминга” (1981 г.), „Времена” (1983 г.), „Голоса за холмами ” (1985 г.), „Стихотворения” (1985 г.), „Горсть” (1989 г.), „Снегопад: Московские стихи” (1990 г.), „Избранное. Избранные произведения в двух томах” (1990 г.) и др., на книги с проза и публицистика, сред които „Книга о русской рифме” (1973 г.), „Люди одного варианта” (1990 г.), „Подённые записи” (2002 г.) и др. Умира на 23 февруари 1990 г. в Талин, Естония.
ДУМАТА НЕ Е ЗА МЪСТ ПРЕДМЕТ
Не! Думата не е за мъст предмет!
И може би не е балсам за рани.
На драмата тя корените храни,
разобличава скрития сюжет.
Не тоз сюжет, загатнат в монолога,
вълнуващ знойно залите. Таиш
там думата, която значи много –
суфльор забрави я и ти мълчиш.
А СЛОВО – НЕ ОРУДЬЕ МЕСТИ
А слово – не орудье мести! Нет!
И, может, даже не бальзам на раны.
Оно подтачивает корень драмы,
Разоблачает скрытый в ней сюжет.
Сюжет не тот, чьи нити в монологе,
Который знойно сотрясает зал.
А слово то, которое в итоге
Суфлер забыл и ты не подсказал.
-----
ВЕЧНОСТ – ДАЛИ Я ИМА
Вечност – дали я има –
няма ли там да спрат
сили необозрими
звездния кръговрат.
Времето – само отсрочка,
пространството – праг висок.
Цел на вселената – точка.
И тази точка е Бог.
ВЕЧНОСТЬ – ПРЕДПОЛОЖЕНЬЕ
Вечность – предположенье –
Есть набиранье сил
Для остановки движенья
В круговращенье светил.
Время – только отсрочка,
Пространство – только порог.
А цель Вселенной – точка.
И эта точка – Бог.
-----
СТРАСТТА ДА СЪМ РУСКИ ПОЕТ МИ СЕ ПАДНА
Страстта да съм руски поет ми се падна.
Честта да докосвам победата славна.
Тъга ми се падна, роден в двайсто лето,
в проклетия век таз година проклета.
Живот ми се падна. Но паднах в галопа,
пиян от фургона, в големия поход.
В канавка съм валенка в снежната зима.
Добро за Русия май няма да има.
МНЕ ВЫПАЛО СЧАСТЬЕ БЫТЬ РУССКИМ ПОЭТОМ
Мне выпало счастье быть русским поэтом.
Мне выпала честь прикасаться к победам.
Мне выпало горе родиться в двадцатом,
В проклятом году и в столетье проклятом.
Мне выпало все. И при этом я выпал,
Как пьяный из фуры, в походе великом.
Как валенок мерзлый, валяюсь в кювете.
Добро на Руси ничего не имети.
-----
ПАМЕТ
На Е. Л.
Обраствам с памет,
както там гората пущинакът бори.
И птици-памет пеят сутринта,
и вятър-памет свири през нощта,
дървета-памет ден и нощ бърборят.
В пернатата ми памет миг расте
и всички приказки с „веднъж” се раждат.
И в еднократното ни битие,
и с еднократно утолена жажда.
Но в паметта ни има скрита мощ,
тя връща образите и ги страда...
Шуми, пролива ромон памет-дъжд
и памет-сняг лети, лети, не пада.
ПАМЯТЬ
Е. Л.
Я зарастаю памятью,
Как лесом зарастает пустошь.
И птицы-память по утрам поют,
И ветер-память по ночам гудит,
Деревья-память целый день лепечут.
И там, в пернатой памяти моей,
Все сказки начинаются с „однажды”.
И в этом однократность бытия
И однократность утоленья жажды.
Но в памяти такая скрыта мощь,
Что возвращает образы и множит...
Шумит, не умолкая, память-дождь,
И память-снег летит и пасть не может.
1964 г.
---------------------------------------------
Даниил Андреев
Руският поет, писател, литературовед и религиозен философ Даниил Андреев (Даниил Леонидович Андреев) е роден на 20 октомври/2 ноември 1906 г. в Берлин, Германия. Син е на писателя Леонид Андреев. Първото му публикувано стихотворение е от 1915 г. Учи във Висшия литературно-художествен институт „Валерий Брюсов” в Москва (до 1927 г.). Член е на Съюза на поетите (1928 г.) и на Комитета на московските художници-оформители (1935 г.). Работи като оформител на реклами, секретар на в. „Динамо”, уредник-оформител в московски музей и др. През 1947 г. е осъден на 25 години затвор с обвинения за антисъветска агитация и терористични намерения. Основно доказателство на обвинението е ръкописът на романа му „Странники ночи”. През 1957 г. е освободен предсрочно и реабилитиран. Нито едно негово художествено произведение не е публикувано, докато е жив, но оставя поразително по своя обем и многообразие литературно творчество: стихотворения, поеми, епопеи, религиозно-философски трудове и романи, сред които (уточнени са годините на привършване на творбата) трудовете с философски трактати и новели „Русские боги” (1953 г.) и „Новейший Плутарх” (1953 г.), поемите „Песнь о Монсальвате” (1938 г.), „Янтари” (1942 г.), „Немереча” (1950 г.), „Симфония городского дня” (1950 г.), „Гибель Грозного” (1951 г.) и „У демонов возмездия” (1955 г.), поетичната драма „Железная мистерия” (1958 г., публикувана през 1990 г.), поетичните цикли „Предгорья”, „Катакомбы” (1941 г.) и „Сказание о Яросвете” (1958 г.), метаисторическият трактат „Роза Мира” (1958 г., публикуван през 1991 г.) и др. Много от творбите му са изгубени или унищожени. Умира на 30 март 1959 г. в Москва.
НЕ ПОМНИМ НИЕ СТРАСТИ, МЪКИ И ОБИДИ
Не помним ние страсти, мъки и обиди,
щом в светъл вал въздушен взорът е събран
и образите са облякли звук и ритми
като душа на пътник, стъпил в ураган.
Очите заслепени са. Кипеж люлян е,
приижда, разширява се – ломи врата –
и някакво огромно, чуждо нам дихание
нахлува и разкъсва в бурята гръдта.
Замлъква всичко. Чист простор. И мъдри длани
ни носят като лодка в кроткото русло
на слънчевата шир с хармонии подбрани –
на земните напеви славен благослов.
НЕ ПОМНИМ НИ СТРАСТЕЙ, НИ ГОРЯ, НИ ОБИД МЫ
Не помним ни страстей, ни горя, ни обид мы,
Воздушный светлый вал принять в лицо спеша,
Когда от образов, одетых в звук и ритмы,
Как странник в ураган, замедлит путь душа.
Глаза ослеплены. Кипенье, колыханье
Всё ширится, растёт – лица не отвернуть –
И чьё-то чуждое, огромное дыханье
Внедряется и рвёт, как ветром встречным, грудь.
Всё смолкнет. Даль чиста. И мудрые ладони
Несут нас как ладья в стихающем русле
На солнечную гладь ликующих гармоний,
Чьей славы не вместят напевы на земле.
1932 г.
---------------------------------------------
Даниил Долинский
Руският поет, преводач и журналист Даниил Долински (Даниил Маркович Долинский) е роден на 15 юли 1925 г. в гр. Кременчуг, Полтавска област. На младини работи в Днепродзержинския театър на руската драма. През 1943 г. се обучава в Серпуховското авиотехническо училище и воюва на Трети украински фронт като механик, автоматчик, радист и военен кореспондент. Първите му публикувани стихотворения са от 1944 г. в армейския печат. След войната членува в неформалния литературен кръг „Соломенная лампа”. Работи като редактор във в. „Ростсельмашевец” и в. „Комсомолец”, като завършва задочно литературния институт „Максим Горки”. Превежда поезия от езиците на народите на Северен Кавказ и Калмикия, а също българска, сръбска, полска и унгарска поезия. Заслужил деятел на културата на Калмикия и Ингушетия (1976 г.). Член е на Съюза на журналистите на СССР (1959 г.), на Съюза на писателите на СССР (1960 г.) и на Съюза на руските писатели (1991 г.). Двадесет години завежда отдел поезия на сп. „Дон”. Автор е на над 35 стихосбирки, сред които „Первая любовь” (1956 г.), „Рукопожатие” (1960 г.) и „Ради этого дня” (1962 г.), на книги-поеми като „Говорите с Россией!” и „Золотой повод”, книги за деца като „Птички-странички”, „Незнакомый насекомым” и др. Умира на 29 октомври 2009 г. в гр. Ростов на Дон.
СНЕЖЕН МИРИС
Снежен мирис, лъха студ наблизо...
Сняг в града ни с влаковете влиза,
спящ е гратисчия върху влака
в дни военни. Не е за бедняка,
щото малко е и само мокри
тези на пътуващия покрив.
По-далече – към Кавказ, стреми се,
сякаш снежна е в око сълзица,
към кънтящи оси полъх мята,
давайки живот на колелата.
По-далече – в графика изчезва:
вече няма мокър сняг на релси,
гдето композиции се нижат...
Снежен мирис, лъха студ наблизо.
ПАХНЕТ СНЕГОМ
Пахнет снегом, пахнет холодами...
Снег въезжает в город с поездами,
спя, как безбилетники на крышах
в дни войны. Он даже не для нищих,
как сказали б, сравнивая малость,
что на крыше едущей осталась.
Дальше, дальше в сторону Кавказа –
снег стекает, как слеза из глаза,
вниз, к натруженно гудящим осям,
отдавая жизнь свою колесам.
Дальше-дальше – пропадает в рейсах:
нет и снега мокрого на рельсах,
где составы движутся рядами...
Пахнет снегом, пахнет холодами.
---------------------------------------------
Даниил Хармс
Руският поет, писател, драматург и преводач Даниил Хармс (Даниил Иванович Ювачёв/ Хармс) е роден на 17/30 декември 1905 г. в Санкт Петербург. Завършва гимназия по немски език, от 1924 до 1926 г. учи в Ленинградския електротехникум. Той е един от основателите на авангардната поетическа група Обединение за реално изкуство. Член е на Всерусийския съюз на поетите (1926 г., изключен 1929 г.). Ползва близо 40 литературни псевдоними като Ххармс, Хаармсъ, Дандан, Чармс, Карл Иванович Шустерлинг и др. Печата в издания като „Ёж”, „Чиж”, „Сверчок” и „Октябрята”, но през живота му са публикувани само две от стихотворенията му за възрастни. Автор е на десетина илюстровани книжки със стихове и разкази за деца. В пиесата си „Елизавета Бам” (постановка през 1927 г.), в повестта „Старуха” (1939 г., публикувана през 1991 г.), в гротескните си разкази, например в цикъла „Случаи” (1933-1939 г., публикуван след смъртта му) авторът показва абсурдността на битието, обезличаването на човека и усещането за идващ кошмар. Въвежда стила на космическите парадокси и игровия принцип в стиховете за деца („Иван Иваныч Самовар”, „Игра” и др.). През 1931 г. е арестуван с обвинение „за участие в антисъветска писателска група” и е интерниран в Курск. През 1941 г., отново репресиран от властите, той симулира психически отклонения и е затворен в лудница, където умира на 2 февруари 1942 г. в Ленинград. Реабилитиран е през 1956 г., но дълго време произведенията му не се публикуват в СССР.
СТАРИК СЪС СРЪЧНА ДЛАН
Старик със сръчна длан допълва
лулата си с тютюн докрай.
Рекичка, кукувица бълва,
от село идва кучи лай.
По хълма бавничко се свлича
каруца, скърца колесник,
коларят въздуха разсича
със счупения си камшик.
Зад облаци блести Аврора,
разгонва нощен мрак в джендем.
И трябва много-много скоро
да дойде нов прекрасен ден.
СТАРИК УМЕЛОЮ РУКОЮ
Старик умелою рукою
Пихает в трубочку табак.
рычит кукушка над рекою
В деревне слышен лай собак.
И в гору медленно вползая
Скрипит телега колесом
Возница воздукх рассекая
Махает сломанным кнутом.
И в тучах светлая Аврора
Сгоняет в дол ночную тень.
Должно быть, очень-очень скоро
Наступит новый, светлый день.
-----
НА НЕИЗВЕСТНАТА НАТАША
Крепейки очила с връвчица, прочита книга грохнал старец.
Свещта гори, ветрец забулен по страниците шумоли.
Въздиша старецът, поти се, от твърд самун парче изкарал,
гризе с остатъци от зъби и гръмко с челюсти хрущи.
Зора над нас звездите сваля, гаси фенерите на „Невски”,
кондукторката сред трамвая пиян за пети път гълчи,
пак невска кашлица се спуска, за гърло стареца притиска;
възпявам в стихове Наташа със светли бдителни очи.
НЕИЗВЕСТНОЙ НАТАШЕ
Скрепив очки простой веревкой, седой старик читает книгу.
Горит свеча, и мглистый воздух в страницах ветром шелестит.
Старик, вздыхая, гладит волос и хлеба черствую ковригу
Грызет зубов былых остатком, и громко челюстью хрустит.
Уже заря снимает звезды и фонари на Невском тушит,
Уже кондукторша в трамвае бранится с пьяным в пятый раз,
Уже проснулся невский кашель и старика за горло душит,
А я пишу стихи Наташе и не смыкаю светлых глаз.
1935 г.
---------------------------------------------
Демян Бедний
Руският поет, писател и публицист Демян Бедни (Демьян Бедный, рождено име Ефим Алексеевич Придворов) е роден на 1/13 април 1883 г. в селището Губовка, Херсонска губерния, сега Кировградска област в Украйна. Първите си стихове публикува в литературния печат през 1899 г., а първата му стихосбирка „Басни” излиза през 1913 г. Скандален обществен отзвук има сатиричната му антирелигиозна поема „Новый завет без изъяна евангелиста Демьяна” (1925 г.). Голям библиофил, той притежава частна библиотека с над 30 000 тома. Критикува недостатъците в бита и живота на руския човек, което дразни Сталин, който изпраща на поета гневно писмо. През 1936 г. Бедний пише либрето за комичната опера „Богатыри”, след което е изключен от партията и от писателския съюз. Престават да го печатат и бедстващият поет е принуден да разпродава своята библиотека, за да оцелее. Умира на 25 май 1945 г. в Москва. През 1956 г. е реабилитиран. Голяма част от творчеството му е събрана в книжната поредица „Демьян Бедный. Собрание сочинений” (в 8 тома, 1963-1964 г.).
ЗА БЕДНИЯ ДАМЯН, МУЖИКА ВРЕДЕН
Погълна посева копривата,
от бурени е завладян
поминък! Като нощ над нивата
стои Дамян.
В дома му всичко е окаяно:
недостиг – тук, провали – там...
Реват дечица, майка вайка се...
Ох, брат Дамян!
Стражарът пише донесение:
„В неделя, в срамен гняв разпран,
към бунт неьоловските селяни
зове Дамян.
Крах – казва, – но не се предавайте,
че всички ще погинем в зян.
Не жали селяните дяволът...”
Тъй, тъй, Дамян!
Началник долетя в Неьолово:
„Кой е размирникът презрян?
Ще го затрия... За затвора е!”
Ох, брат Дамян!
„Серсем! Вържете подстрекателя!
Да бъде в лагер той заврян!
Ще го обучат в почит щателно!”
Що, брат Дамян?
Властта се перчи, безобразничи:
„Мужик! Простак! Побойник! Сган!”
Побойник! Търси си го важният?
Бий, брат Дамян!
О ДЕМЬЯНЕ БЕДНОМ, МУЖИКЕ ВРЕДНОМ
Поемный низ порос крапивою;
Где выше, суше – сплошь бурьян.
Пропало всё! Как ночь, над нивою
Стоит Демьян.
В хозяйстве тож из рук всё валится:
Здесь – недохватка, там – изъян...
Ревут детишки, мать печалится...
Ох, брат Демьян!
Строчит урядник донесение:
„Так што нееловских селян,
Ваш-бродь, на сходе в воскресение
Мутил Демьян:
Мол, не возьмем – само не свалится, –
Один конец, мол, для крестьян.
Над мужиками черт ли сжалится...”
Так, так, Демьян!
Сам становой примчал в Неелово,
Рвал и метал: „Где? Кто смутьян?
Сгною... Сведу со света белого!”
Ох, брат Демьян!
„Мутить народ? Вперед закается!..
Связать его! Отправить в стан!..
Узнаешь там, что полагается!”
Ась, брат Демьян?
Стал барин чваниться, куражиться:
„Мужик! Хамье! Злодей! Буян!”
Буян!.. Аль не стерпеть, отважиться?
Ну ж, брат Демьян!..
1909 г.
-----
СНЕЖИНКИ
Засипа вчера горските пътеки
с разгулни вихри буря придошла,
снежинки падат, падат снежнолеки
на тихата замислена ела.
Тъгата ледени окови внася
в безмълвните села с убога власт.
Отново той изправя се, пред нас е
в пронизаните с мъка ден и час.
Изглежда, че земята скитник става.
Изглежда, че в тъма лежи светът.
Студено отчаяние сковава
изплашено-суровият всестуд.
При хълмовете плач народен броди,
зад вожда в скръб и страхове вървят
цървули хиляди и снегоходи,
утъпкващи след Ленин дълъг път!
По пътя – върволици в здрача синкав
от пряспа в пряспа, от човек към век.
И падаха, и падаха снежинки
на ленинския – бял от сняг – ковчег.
* Според легендите Москва е построена на седем хълма. С „у Горок” авторът вероятно има предвид района на Ленинските възвишения, където до смъртта си е живял Ленин.
СНЕЖИНКИ
Засыпала звериные тропинки
Вчерашняя разгульная метель,
И падают и падают снежинки
На тихую задумчивую ель.
Заковано тоскою ледяною
Безмолвие убогих деревень.
И снова он встает передо мною –
Смертельною тоской пронзённый день.
Казалося: земля с пути свернула.
Казалося: весь мир покрыла тьма.
И холодом отчаянья дохнула
Испуганно-суровая зима.
Забуду ли народный плач у Горок,
И проводы вождя, и скорбь, и жуть,
И тысячи лаптишек и опорок,
За Лениным утаптывавших путь!
Шли лентою с пригорка до ложбинки,
Со снежного сугроба на сугроб.
И падали и падали снежинки
На ленинский – от снега белый – гроб.
1925 г.
-----
У ГОСПОДАРИТЕ НА ЕЛХА
Помня, боже, как растях!
Беше тъй отдавна!
Бях момче на пет-шест, в страх
под сапун попаднах.
Мама стърга ме така,
че ме с плач прегърна;
господарската елха
тръгнахме да зърнем.
По снега до вход отзад
стигнахме накрая.
В кухня господарска слад
вкусничко ухае.
Леля Фьокла сред дома
шета и проклина:
„Вчера дадоха басма
само три аршина!
Овехтях като чувал,
как да вляза в храма!
А на Груня – тоз парцал
за престилка само!”
Груня чу я, прихна в длан
и престилка тръкна.
„Ама че момиче: плам! –
леличка въздъхна. –
Само веселби в ума –
на гуляи свикна!
Ой, пристига тя сама...”
В кухнята утихна.
Мама ме приглади, тя
за ръка ме хвана.
Господарката влетя
в кухнята към мама:
„Здрасти, Катя! Със сина?
Как живота вързваш?”
Мама ми мълви с вина:
„Поклони се бързо!”
Шум се чува. Тропот, вик:
„В кухнята – селяче!”
Господарчета след миг
покрай мен подскачат!
„Хей, момче, при нас ела!”
„К,ви ги дрънкаш, Пепка!”
Аз за майчина пола
вкопчих длани крепко.
Исках вкъщи да съм пак,
ревнах тънкогласен.
„Дем, млъкни! Какъв глупак,
май е урочасан!”
Някой носеше сладкиш
и играчка малка:
„Ето курабийка! Виж!
На, вземи дрънкалка...”
„Възпитавате дивак:
дума не подхвана!
Марш, деца, оттатък!” Пак
тишина настана.
Фьокла се ядосва: „Ах!
Няма дар за него!
Гледат малкия със смях,
сякаш е говедо!”
Груня шепне: „Дем, ей, Дем!
Сълзи не повтаряй,
утре ще ти опечем
сладичък подарък!”
Връщаме се през нощта
вкъщи – водка лъха.
Татко сладко – с чужд баща –
пие с комшулука.
Цяла нощ край мен бумти
пийващо съседство...
О, незабравимо ти,
златно мое детство!
У ГОСПОД НА ЁЛКЕ
Помню – господи прости!
Как давно все было! –
Парень лет пяти-шести,
Я попал под мыло.
Мать с утра меня скребла,
Плача втихомолку,
А под вечер повела
„К господам на елку”.
По снежку на черный ход
Пробрались искусно.
В теплой кухне у господ
Пахнет очень вкусно.
Тетка Фекла у плиты
На хозяев злится:
„Дали к празднику, скоты,
Три аршина ситца!
Обносилась, что мешок:
Ни к гостям, ни к храму,
Груне дали фартушок –
Не прикроешь сраму!”
Груня фыркнула в ладонь,
Фартушком тряхнула.
„Ну, и девка же: огонь! –
Тетушка вздохнула.
Все гульба нейдет с ума,
Нагуляет лихо!
Ой, никак, идет «сама»!”
В кухне стало тихо.
Мать рукою провела
У меня под носом.
В кухню барыня вошла, –
К матери с вопросом:
„Здравствуй, Катя! Ты – с сынком?
Муж, чай, рад получке?”
В спину мать меня пинком:
„Приложися к ручке!”
Сзади шум. Бегут, кричат:
„В кухне – мужичонок!”
Эвон сколько их, барчат:
Мальчиков, девчонок!
„Позовем его за стол!”
„Что ты, что ты, Пепка!”
Я за материн подол
Уцепился крепко.
Запросившися домой,
Задал реву сразу.
„Дем, нишкни! Дурак прямой,
То ль попорчен сглазу”.
Кто-то тут успел принесть
Пряник и игрушку:
„Это пряник. Можно есть”.
„На, бери хлопушку”.
„Вот – растите дикарей:
Не проронит слова!..
Дети, в залу! Марш скорей!”
В кухне тихо снова.
Фекла злится: „Каково?
Дали тож... гостинца!..
На мальца глядят как: во!
Словно из зверинца!”
Груня шепчет: „Дем, а Дем!
Напечем-наварим.
Завтра с Феклой – жди – придем.
То-то уж задарим!”
Попрощались и – домой.
Дома – пахнет водкой.
Два отца – чужой и мой –
Пьют за загородкой.
Спать мешает до утра
Пьяное соседство...
Незабвенная пора,
Золотое детство!
1918 г.
---------------------------------------------
Джек Алтаузен
Руският поет Джек Алтаузен (Яков/Джек Моисеевич Алтаузен) е роден на 14/26 декември 1907 г. в селището Федосиевски мини, Иркутска губерния. Първите си стихотворения публикува в сп. „Красные зори” и в. „Власть труда” (1922 г.). Учи в Московския държавен университет. Член е на Иркутското литературно-художествено обединение (1923 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). Работи в редакцията на в. „Комсомольская правда” (1928 г.). Доброволец е във Великата отечествена война, военен кореспондент е на вестниците „Боевая красноармейская” и „Звезда Советов”; първият руски поет, награден с орден „Червено знаме”. Участва в съавторски книги като „Повесть об отпускнике Артёме, кулаке Бурьянове и Вихревском кооперативе” (1925 г.), „Отпускник Артём” (1925 г.), „Отпускник красноармеец Артём” (1926 г.), „Повесть о капитане и китайчонке Лане” (1926 г.) и „Повесть о негритёнке” (1928 г.), автор е на стихосбирките „Ленинский наказ” (1925 г.), „Олеська” (1928 г.), „Безусый энтузиаст” (1929 г.), „Ровесникам” (1930 г.), „Стихотворения” (1930 г.), „Первое поколение” (1932 г.), „Комсомольские поэмы” (1934 г.), „Ода молодости” (1935 г.), „Стихи для декламации” (1936 г.), „Избранные стихи” (1936 г.), „Политбоец Порфирий Бабий” (1941 г.) и др. Загива на 25 май 1942 г. в боевете край с. Надеждовка, Харковска област.
МАЙКА
Тя не спи, сърцето й боли я,
блъска гръд; среднощна тъмнина,
без звезди е, зимен вятър вие
и тече навсякъде война.
Зад стъклото явор стене в двора,
котка мърка в сънна тишина.
Празен дом. Мъжа погреба скоро.
Синовете? Те са на война.
Двамата големи пращат вести
и в живота й самотен, сив,
те душицата й галят често,
но най-малкият – дали е жив?
Ни писмо, ни картичка пристига.
Где е? Как е? Нощ. Селото спи.
Кашлица дочува и се вдига:
„Кой ли в късна доба се отби?
Ех ти, мъка, от съня отвикнах...”
Тя отваря, вятър я влече,
свива се на прага и възкликва:
Малкият е, скъпото синче!
С майчина прегръдка го притиска.
Той стои, обраснал е с брада,
тоз, когото в детството му близко
къпала бе с топличка вода.
Слаби са нозете – от живота.
Печка пална, маса сложи там.
– Как си, мили, откъде, от фронта?
В отпуска ли?
– Не, дойдох си сам.
Сам дойдох! – повтори и замлъкна.
Не пожали белите коси.
Погледът й се изпълни с мъка,
тя сина си с поглед покоси.
Майчиният поглед не потрепна –
страшен дълъг майчин поглед клет,
след това беззвучно му прошепна:
– Връщай се назад, бъди проклет!
В нашия живот закони има:
Бием в боеве фашистка гад,
който изменил е на родина,
той от майка ще е прокълнат.
МАТЬ
Ей не спится, что-то сердце ноет,
Ломит грудь, а ночь темным-темна,
Звезд не видно, зимний ветер воет,
И, куда ни глянь, везде война.
Стонет явор за окном уныло,
Кот мурлычет в сонной тишине.
Пусто в хате. Мужа схоронила,
А сыны? Где ж быть им – на войне.
Двое шлют ей радостные вести.
Хоть и горько дома жить одной,
Но за старших двух душа на месте,
Только младший – жив ли он, родной?
От него ни писем, ни открытки.
Где он? Что с ним? Полночь. Спит село.
Услыхала кашель у калитки,
Встала: „Ну, кого там принесло?
Эх ты горе, так и не уснула...”
Дверь раскрыла, ветер валит с ног,
Вышла и руками вдруг всплеснула:
Младшенький, родименький сынок!
Обняла, к лицу его припала.
И стоял, обросший бородой,
Тот, кого в тазу она купала,
Мыла чистой тепленькой водой.
Дрожь в ногах – все старость и простуда.
Затопила печь, накрыла стол.
– С фронта, милый, как же ты, откуда?
Отпустили?
– Нет, я сам ушел.
Сам ушел! – Он повторил и замер.
Повторил, не пощадил седин.
Как чужие, встретились глазами,
И отвел лицо в сторонку сын.
Долгим взгдядом мать его пытала, –
Страшен долгий материнский взгляд, –
А потом беззвучно прошептала:
– Будь ты проклят, уходи назад!
Есть у нас свои законы жизни:
Мы в боях фашистких бъем зверей,
Кто изменит в этот час Отчизне, –
Того ждет проклятье матерей.
---------------------------------------------
Дмитрий Блинский
Руският поет, художник, журналист и преводач Дмитрий Блински (Дмитрий Иванович Блынский) е роден на 23 февруари 1932 г. в с. Васютино, Орловска област. Още като ученик публикува стихове в районния печат. Учи живопис във Федоскинската художествена школа, завършва литературния институт „Максим Горки” (1959 г.). Работи като кореспондент на в. „Комсомольская правда” и в. „Орловская правда”. Публикува поезия във вестници, списания и литературни сборници като „Правда”, „Известия”, „Советская Литва”, „Молодой целинник”, „Огонёк”, „Молодая гвардия”, „Смена”, „Октябрь”, „Сельская молодёжь”, „Подъём”, „День поэзии” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1958 г.). Автор е на стихосбирките „Сердцу милый край” (1957 г.), „Иду с полей” (1959 г.), „Сенокос в разливе” (1961 г.), „Стихи. Поэмы” (1963 г.), „Моя точка зрения” (1964 г.), „Мать” (1965 г.) и „Лада” (1966 г.). Умира на 20 октомври 1965 г. в Мурманск.
ДЪБЪТ
Край Непрядва в пясъка над пътя
дъб стои висок, могъщ и смутен,
богатир, пазител на леса,
сякаш,
ако рухне,
ще се срутят
с него на земята
небеса.
Колко бури над дъба вилняха,
без да го сломят. Легенди бяха:
векове дъбът да е живял,
щом садил е
жълъда
руснакът,
сила богатирска
му е дал.
* Непрядва – река в Русия на територията на Тулска област.
ДУБ
У Непрядвы над песчаной кручей
Дуб стоит высокий и могучий,
Словно богатырь, храня леса.
Кажется,
Свали его –
И рухнут
Вместе с ним на землю
Небеса.
Сколько бурь прошло над дубом старым,
Не сумев свалить его. Недаром
Сказ гласил: чтоб дуб столетья жил,
Русский пахарь
В желудь
При посадке
Силу богатырскую
Вложил.
-----
КУКУВИЦА НАД ОГЪН ГОРАТА ГЛАСИ
Кукувица над огън гората гласи,
от дъжда ли задави се огънят, спря.
Цепеници и пепел росата роси
и на залез крила вечерта разпростря.
И на залез крила вечерта разпростря
по вълшебната шир и безкрай небеса,
но се вижда, не дъжд и съвсем не роса,
от сълзи кукувичи там огънят спря.
НАД КОСТРОМ КУКОВАЛА КУКУШКА В ЛЕСУ
Над костром куковала кукушка в лесу,
Но давно от дождя захлебнулся костер.
И, с поленьев в золу отряхая росу,
Вечер крылья заката над ним распростер.
Вечер крылья заката над ним распростер
Во всю ширь колдовскую, во все небеса,
Только, видно, не дождь и совсем не роса,
А кукушкины слезы залили костер.
---------------------------------------------
Дмитрий Вакаров
Руският поет, писател, фолклорист и етнограф Дмитрий Вакаров (Дмитрий Онуфриевич Вакаров) е роден на 3 ноември 1920 г. в с. Иза в Закарпатието. Пише революционни стихове от руската гимназия в Прага. Ползва псевдонимите Явор и Дима. През 1941 г. постъпва във философския факултет на Будапещенския университет и едновременно преподава руски език в училище за чуждестранни езици. Включва се в акциите на нелегалното антифашистко движение. През 1944 г. е осъден от фашисткото разузнаване на доживотна каторга и е затворен в лагера на смъртта Дахау и в концлагерите Нацвейлер и Даутморген. Голяма част от творчеството му е изгубена. На 7 март 1945 г. поетът е убит от хитлеристите в концлагер Нацвейлер-Штрутгоф, Германия. Посмъртно е приет в Съюза на писателите на СССР и е удостоен с медал „За боевые заслуги”. Книги с литературни творби на Дмитрий Вакаров: „Избранные стихи” (1955 г.), „Избранное” (1963 г.), „Избранное” (1970 г.), „Удар за ударом” (1980 г.), „Сочинения” (1986 г.).
НЕ ЧАКАЙ!
Няма болница, ни доктор,
жълта гостенка коси;.
Детските лица измокрят
жарките сълзи.
Няма хляб и радост – ето
мъка яростна в гърди.
Ни от татко, ни в небето
милост се роди!
Всичко има край, ще има
край и подлият разгул...
Брод не чакай, теб проклинам,
окупатор зъл!
Не зови от нас пощада,
няма прошка да дадем.
Смело ще сломим прегради,
сган ще пометем!
НЕ ЖДИ!
Ни врача нет, ни больницы,
Косит жизнь туберкулез.
У детей тускнеют лица
От горячих слез.
Нет ни радости, ни хлеба, –
Горечь горькая в груди.
Ни от папы, ни от неба
Милости не жди!
Раз всему конец бывает,
И обидам есть конец…
И тебя я проклинаю,
Оккупант-подлец!
Ты не жди от нас пощады,
Мы пощады не даем.
Мы сломаем все преграды,
Нечисть всю сметем!
1930-е годы
---------------------------------------------
Дмитрий Кедрин
Руският поет и преводач Дмитрий Кедрин (Дмитрий Борисович Кедрин) е роден на 4/17 февруари 1907 г. в с. Берестово-Богодуховски рудник (сега с. Шчегловка), Донбас, близо до Донецк. Пише стихотворения от 9-годишна възраст. Учи в Днепропетровския железопътен техникум (1922-1924 г.), през 1923 г. работи във в. „Грядущая смена” и ръководи литературното обединение „Молодая кузница”, издаващо едноименно месечно списание. През 1929 г. е арестуван и изкарва близо две години в затвора. След освобождаването му от 1931 г. живее в гр. Митищи, в Подмосковието, работи в многотиражката „Кузница” на Митищинския вагонен завод и като литературен консултант при московското изд. „Молодая гвардия”. Превежда поезия от украински, белоруски, литовски, грузински и др. езици. Публикува поезия в издания и литературни сборници като „Красная новь”, „Октябрь”, „Новый мир”, „День советской поэзии”, „Победители” и др. В началото на Великата отечествена война Кедрин е освободен от военна служба заради слабото му зрение, но заминава като доброволец на Северозападния фронт, където е кореспондент на авиационния в. „Сокол Родины” (1942-1944 г.). Лирик, майстор на историческата поема и баладата, той е автор на творчество с широка поетична гама, свързана с руската природа, историята на Русия, великите руски личности и др. Единствената издадена приживе стихосбирка на Кедрин е „Свидетели” (1940 г.), най-известни сред творбите му са баладата „Зодчие” (1938 г.), поемите „Строители” (1938 г.) и „Конь” (1940 г.) и стихотворната драма „Рембрандт” (1940 г.). На 18 септември 1945 г. загива под колелата на влак около с. Тарасовка, Московска област. Предполага се, че е убит.
ВЕЧЕР НА ЖИВОТА
Вечер на живота. Късна вечер.
Няма огън вкъщи, студ е пак.
Лампата догаря. Няма вече
да прогонва идващия мрак.
Утро, в моето прозорче падай!
Ангел на нощта! Смирен мълвя:
Искам пак да видя слънце младо –
в първата полвина на Деня!
ВОТ И ВЕЧЕР ЖИЗНИ
Вот и вечер жизни. Поздний вечер.
Холодно и нет огня в дому.
Лампа догорела. Больше нечем
Разогнать сгустившуюся тьму.
Луч рассвета, глянь в мое оконце!
Ангел ночи! Пощади меня:
Я хочу еще раз видеть солнце –
Солнце первой половины Дня!
-----
ЖИЛИЩЕТО
Тъгуваш по дома си? Как тъй стана?
Довчера бе гуляй сред твойте дни,
оплюваше тапетите продрани
и тез разбити с музика стени!
Тук чува се животът на съседи:
стотинка пада, скърца стар диван.
Тук с някой даже искрени беседи
ще водиш, само ако си пиян!
Отдавна ли залъгваш се, че минал,
дотегнал ти е този мрачен дом?
Отдавна ли покоя му проклинаш
и гръм зовеш? Кажи ми, братко, щом
се смесиш с голотията, доколко
забравяш чин и звание по път,
нима не чуваш как с бездомна болка
си спомняш за бедняшкия си кът.
ЖИЛЬЁ
Ты заскучал по дому? Что с тобою?
Еще вчера, гуляка из гуляк,
Ты проклинал дырявые обои
И эти стены с музыкой в щелях!
Здесь слышно всё, что делают соседи:
Вот – грош упал, а вот скрипит диван.
Здесь даже в самой искренней беседе
Словца не скажешь – разве если пьян!
Давно ль ты врал, что угол этот нищий
Осточертел тебе до тошноты?
Давно ль на это мрачное жилище
Ты громы звал?.. А что, брат, скажешь ты,
Когда, смешавшись с беженскою голью,
Забыв и чин и звание свое,
Ты вдруг с холодной бесприютной болью
Припомнишь это бедное жилье.
1941 г.
-----
ГЛУХОТА
Война с бетовенско перо
жестоки ноти тук рисува.
Дори мъртвецът в своя гроб
октави с гръм железен чува!
Но шум слуха ми отстрани,
от гръм на битки глух съм, зная,
в симфонията от войни
войници чувам как ридаят.
ГЛУХОТА
Война бетховенским пером
Чудовищные ноты пишет.
Ее октав железный гром
Мертвец в гробу – и тот услышит!
Но что за уши мне даны?
Оглохший в громе этих схваток,
Из сей симфонии войны
Я слышу только плач солдаток.
1941 г.
-----
АЗ
Много-много видял и чудил,
на ненавист и обич драг,
всичко имал, всичко изгубил
и намерил си всичко пак.
Вкус на земни неща обичал,
жадно бродил сред таз земя,
всичко имам, но всичко лично
да загубя се пак стремя.
Я
Много видевший, много знавший,
Знавший ненависть и любовь,
Всё имевший, всё потерявший
И опять всё нашедший вновь.
Вкус узнавший всего земного
И до жизни жадный опять,
Обладающий всем и снова
Всё стремящийся потерять.
1945 г.
-----
БОГ
Бързо-бързо в час на залез морен,
щом изтлей небесен тюркоаз,
ще затворя жадните доскоро,
а сега очи уморни аз.
И когато се явя пред Бога,
ще му кажа, без да търся рай:
„Аз злини направих, Боже, много,
никому добро не сторих май.
Но е смешно с дявола да страдам
и да ме вари в казана там:
мъки непосилни няма в ада,
дето на земята да не знам!”
БОГ
Скоро-скоро, в желтый час заката,
Лишь погаснет неба бирюза,
Я закрою жадные когда-то,
А теперь – усталые глаза.
И когда я стану перед богом,
Я скажу без трепета ему:
„Знаешь, боже, зла я делал много,
А добра, должно быть, никому.
Но смешно попасть мне к черту в руки,
Чтобы он сварил меня в котле:
Нет в аду такой кромешной муки,
Что б не знал я горше – на земле!”
1942 г.
-----
КАФЕНЕТО
„...Който има в джоба си мускус,
не крещи за това на улиците.
Ароматът на мускуса говори за него.”
Саади
Обичай поетите ни помнят –
сбират се и се оплюват диво.
Мохамед, Омар побутващ злобно,
водопади с ругатни излива.
Той му къса ризата ядосан
и крещи към него недоволен:
„Моя ред петнайсти ти плячкоса
от стиха «Диван», крадецо долен!
Над следите твои подлост има,
не чете те никой, мислещ здраво!”
Старците брадати мъдро кимат,
младите творци подкрепят: „Браво!”
И Омар оплюва го, жестоко
съска: „О, презряна ти бездарност!
Да не видиш обич от пророка,
ни от падишаха благодарност!
Ти безплоден си! Мълчиш с години!
И да си певец ти нямаш право!”
Старците брадати мъдро кимат,
младите творци подкрепят: „Браво!”
Млад поет кафето мълчаливо
пие, после казва: „Престанете!
За какво се толкоз жлъч пролива?”
Той блестящ бе – Саади поетът.
Мина време. Първите двамина
ги затрупа снежната забрава.
Вдигнал златната тръба, с години
в кафенето Саади остава.
Като ароматни билки става
словото – на мед и плод ухае;
младите не викат вече: „Браво!”,
старците с брадите мъдро траят.
Той ги очарова с песен волна –
чучулига в росна шир красива...
Обичай поетите ни помнят –
сбират се и се оплюват диво.
* Абу Абдуллах Мушрифаддин Саади Ширази – велик ирански поет.
КОФЕЙНЯ
„...Имеющий в кармане мускус
не кричит об этом на улицах.
Запах мускуса говорит за него.”
Саади
У поэтов есть такой обычай –
В круг сойдясь, оплевывать друг друга.
Магомет, в Омара пальцем тыча,
Лил ушатом на беднягу ругань.
Он в сердцах порвал на нем сорочку
И визжал в лицо, от злобы пьяный:
„Ты украл пятнадцатую строчку,
Низкий вор, из моего «Дивана»!
За твоими подлыми следами
Кто пойдет из думающих здраво?”
Старики кивали бородами,
Молодые говорили: „Браво!”
А Омар плевал в него с порога
И шипел: „Презренная бездарность!
Да минет тебя любовь пророка
Или падишаха благодарность!
Ты бесплоден! Ты молчишь годами!
Быть певцом ты не имеешь права!”
Старики кивали бородами,
Молодые говорили: „Браво!”
Только некто пил свой кофе молча,
А потом сказал: „Аллаха ради!
Для чего пролито столько желчи?”
Это был блистательный Саади.
И минуло время. Их обоих
Завалил холодный снег забвенья.
Стал Саади золотой трубою,
И Саади слушала кофейня.
Как ароматические травы,
Слово пахло медом и плодами,
Юноши не говорили: „Браво!”
Старцы не кивали бородами.
Он заворожил их песней птичьей,
Песней жаворонка в росах луга...
У поэтов есть такой обычай –
В круг сойдясь, оплевывать друг друга.
1936 г.
-----
НЕ ТЪГУВАЙ
Не тъгувай!
Скоро, много скоро
пак ще грейне мирният ни лик:
върналите се от Уфа хора
ще забравят паниката в миг.
Ще се върнат блясъци и сладост,
ще ни радват старите права –
пълнота, солидност, жизнерадост
пак ще има в живата Москва.
Всеки дом животът ще прегърне,
грамофон ще свири в тих покой...
Не тъгувай: всичко ще се върне –
без войниците в тоз смъртен бой.
НЕ ПЕЧАЛЬСЯ
Не печалься!
Скоро, очень скоро
Возвратится мирное житье:
Из Уфы вернутся паникеры
И тотчас забудут про нее.
Наводя на жизнь привычный глянец,
Возвратят им старые права,
Полноту, солидность и румянец
Им вернет ожившая Москва.
Засияют окна в каждом доме,
Патефон послышится вдали...
Не печалься: всё вернется – кроме
Тех солдат, что в смертный бой пошли.
1942 г.
-----
РАСПУТИН
Лющен в бързеи, чукан от камъни,
труп изстинал изхвърли вода.
От Григорий Ефимич останало
много малко – едната брада!
Мъртъв. Раци в брадата ти вкопчени,
заледени галоши в леда.
Крачат двама жандарми, насочващи
коня с твоята тленна следа.
След шейната бълнуват вдовиците,
три княгини с царица в харем...
Помниш: твойта жена, белоликата,
те кореше: „Не ритай ръжен!”
Не! Под арка Разстрелна засели се
след мечтата горяща с кривак!
Слушай, тровен и давен, и стрелян ти,
кой те скри, за какво ли и как?
Затова ли, че страстно повличаше
таз, към графове горда била?
Че със селско доволство царицата
като кон от обор възседла?
Слез от хленча за святост на нравите!
Пред тълпата нахално излез!
Ти си пръв рушветчия в държавата,
пръв пияница, първият пес!
Помниш своите мисли как питаше:
„Май не мойто место съм заел!”
Гришка-Гришка! Високо прелиташ ти,
но къде ли ще кацнеш, орел?
По-добре да косиш сред просторите.
Да пощипваш слугини с разврат.
Пуришкевичи точат ножовете,
не подлагай си бичия врат!
Ех, ливадите с песен кръстосваше,
бе в коситбата силен и слаб!
Но в палатите княжески с лостове
доубиваха божия раб!
* Григорий Ефимович Распутин (1869-1916 г.) – монах и мистик, живял по времето на руския цар Николай ІІ, съпругата му царица Александра и сина им Алексей. Боготворен и ненавиждан, придобил огромно политическо и религиозно влияние в имперския двор, той е сред най-скандалните личности в историята на руската монархия. За да го убият, го тровят с цианкалий, стрелят в него, колят го, отново стрелят в главата му, след което го давят в ледените води на Нева.
РАСПУТИН
В камнях вылуща, в омутах вымоча,
Стылый труп отрыгнула вода.
Осталась от Григорий Ефимыча
Много-много – одна борода!
Дух пошел. Раки вклещились в бороду.
Примерзает калоша ко льду.
Два жандарма проводят по городу
Лошадь с прахом твоим в поводу.
И бредут за санями вдовицами
Мать-царица и трое княжон...
Помнишь: баба твоя белолицая
Говорила: „Не лезь на рожон!”
Нет! Поплелся под арки Растрельины
С посошком за горючей мечтой!..
Слушай, травленный, топленный, стрелянный,
Это кто ж тебя так и за что?
Не за то ли, что кликал ты милкою
Ту, что даже графьям неровня?
Что царицу с мужицкой ухмылкою
Ты увел, как из стойла коня?..
Слизни с харями ряженых святочных!
С их толпою равняться тебе ль?
Всей Империи ты первый взяточник,
Первый пьяница, первый кобель!..
Помнишь, думал ты зорькою тающей:
„Не в свою я округу забрел!”
Гришка-Гришка! Высоко летаешь ты,
Да куда-то ты сядешь, орел?
Лучше б травы косить. Лучше б в девичьей
Щупать баб да петрушку валять,
Чем под нож дураков Пуришкевичей
Бычье горло свое подставлять!
Эх, пройтиться б теперь с песней громкою
В заливные луга, где косьба!..
Хоть и в княжьих палатах – да фомкою
Укокошили божья раба!
1935 г.
-----
МЯРКАМ В ПОЛЯНИТЕ, С ЕЛДА НАКИЧЕНИ
Мяркам в поляната, с елда накичена,
къщичка с люляк до малкия вход,
слънчево-слънчево, тихичко-тихичко
в лятното утро блести небосвод.
Кранта петниста си спомням, подкарвам я,
щъркел на покрива, снопи в харман,
тъмничка-тъмничка, старичка-старичка
нашата църквица мярка се там.
Плахо привиждам печални обятия,
мама припява над мен в полусън,
тесничък-тесничък някъде-някъде
пътят изчезва в полето отвън.
Где ли е къщата, сладост предлагаща,
стаята, пъстър килим украсил...
Радостно-радостно, бягащо-бягащо,
детство далечно сред спомена мил.
ВСЕ МНЕ МЕРЕЩИТСЯ ПОЛЕ С ГРЕЧИХОЮ
Все мне мерещится поле с гречихою,
В маленьком доме сирень на окне,
Ясное-ясное, тихое-тихое
Летнее утро мерещится мне.
Мне вспоминается кляча чубарая,
Аист на крыше, скирды на гумне,
Темная-темная, старая-старая
Церковка наша мерещится мне.
Чудится мне, будто песню печальную
Мать надо мною поет в полусне,
Узкая-узкая, дальняя-дальняя
В поле дорога мерещится мне.
Где ж этот дом с оторвавшейся ставнею,
Комната с пестрым ковром на стене...
Милое-милое, давнее-давнее
Детство мое вспоминается мне.
1945 г.
-----
КРАСОТА
На да Винчи мадони – тез горди чела
аз при руските селянки с поглед обхванах,
у рязанските млади зад орни рала
и вършеещи снопи в зори на хармана.
Гарван рошав хлапак хванал в светлата прах,
с преподгъната бащина шуба премина,
в тези сини звезди на очите видях
вдъхновени от тях Васенцови картини.
И от главния път към парче от платно
при бурлаците Репински боси ще свием...
Аз разбирам сега в красотата едно –
само лъч е от слънцето с име Русия!
КРАСОТА
Эти гордые лбы винчианских мадонн
Я встречал не однажды у русских крестьянок,
У рязанских молодок, согбенных трудом,
На току молотящих снопы спозаранок.
У вихрастых мальчишек, что ловят грачей
И несут в рукаве полушубка отцова,
Я видал эти синие звезды очей,
Что глядят с вдохновенных картин Васнецова.
С большака перешли на отрезок холста
Бурлаков этих репинских ноги босые...
Я теперь понимаю, что вся красота –
Только луч того солнца, чье имя – Россия!
1942 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Ковальов
Руският поет, литературен критик и преводач Дмитрий Ковальов (Дмитрий Михайлович Ковалёв) е роден на 17 юни 1915 г. в с. Ветка, Могильовска губерния. Завършва филологическия факултет на Ленинградския университет, след което учителства на село. Участва във Великата отечествена война. През 1957 г. завършва Висшите литературни курсове. Работи като завеждащ редакция руска поезия и проза в изд. „Молодая гвардия”, близо две десетилетия води творчески семинари в литературния институт „Максим Горки”. Превежда белоруска поезия и проза. Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Далёкие берега” (1947 г.), „Мы не расстаёмся” (1953 г.), „Рябиновые ночи” (1958 г.), „Тишина” (1958 г.), „Студёное солнце” (1961 г.), „Солнечная ночь” (1963 г.), „Зелёный дым” (1968 г.), „Зябь” (1971 г.), „Море, море!” (1976 г.) и др. Умира на 5 март 1977 г. в Москва.
ОТ НЕБЕСАТА
Обичам... Пълни са и болка, и живот,
от небесата всичко земно гледам.
Обичам... Дирята ти – лунен брод,
и сенките ми тук не ме преследват,
в забавен реактивен свят са те!
Как дълго бликове крилото стеле!
Как дребно е, което ни разделя!
Което ни сродява, как расте!
Морето дълбините си реди.
Прашец са планините под небето.
И през деня откриваме звезди.
А слънцето в света и нощем свети.
С НЕБЕС
Люблю… И боль моя и жизнь моя полна,
и я смотрю с небес на всё земное.
Люблю… И след твой – чистый, как луна,
и тень моя не гонится за мною,
как медлит реактивный, накренясь!
Как долго блики на крыле меняет!..
Как мелко всё – что нас разъединяет!
Как крупно всё – что породнило нас!…
А море из глубин мерцает дном.
А горы с неба – не крупнее кочек.
А звёзды открываются и днём.
А солнце светит на земле и ночью.
---------------------------------------------
Дмитрий Максимов
Руският поет и литературовед Дмитрий Максимов (Дмитрий Евгеньевич Максимов) е роден на 15/28 декември 1904 в гр. Царско село. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1926 г.). Работи в ленинградското издателство на Академията на науките на СССР, от 1938 г. преподава в различни висши учебни заведения. Литературен консултант е на сп. „Современник” и сп. „Весы”. Изследовател е на Сребърния век на руската поезия. Автор е на книгите „Современник Пушкина” (1934 г.), „Поэзия Валерия Брюсова” (1940 г.), „Поэзия Лермонтова” (1964 г.), „Брюсов. Поэзия и позиция” (1969 г.), „Поэзия и проза Ал. Блока” (1975 г.), „Русские поэты начала века” (1986 г.) и др. Доктор на филологическите науки (1965 г.), професор в ленинградския университет. Цял живот пише стихове, но не прави опити да ги публикува, приживе има само няколко стихотворения в сп. „Грани”, самиздатски сборници и емигрантски издания в чужбина. Умира на 13 март 1987 г. в Ленинград. Негови стихове са включени в сборници и антологии като „Незамеченная земля”, „Поэзия второй половины XX века”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Самиздат Ленинграда” и др. Единствената му стихосбирка „Стихи” е издадена посмъртно през 1994 г.
ИЗ ЦИКЪЛА „СЪСЕДИ”
Звезди се реят
по небеса
и котки пеят,
те гладни са.
Тъмнеещ свят и ден жесток,
а сводът все по-чер е.
Свали забрадка тя, дай бог,
за да вечеря.
Светът тъмнееше, щом тя
седеше чинно,
скована в своя малък свят
невинно.
Изправи се към полунощ
сред този свят измамен.
Бе за минута по-нелош
и котката нахрани.
Отново в глуха самота
задряма безтегловно,
над нея някаква звезда
сияеше безплодна.
Котаци ритат,
те сити са,
кръжат звездите
по небеса.
ИЗ ЦИКЛА „СОСЕДИ”
Светил движенье
На небесах
И кошек пенье
На чердаках.
Был темен свет и день жесток,
А небо розовело,
Когда она сняла платок
И ужин ела.
Да, мир темнел, пока она
Сидела чинно,
К самой себе пригвождена
Безвинно.
И полночь встала в полный рост,
И мир смотрел постыло.
Он был лишь на минуту прост,
Когда кота кормила.
И мир был глух, вздохнув когда
Под шубкой задремала,
Когда, склонясь над ней, звезда
Бесплодная сияла.
Котов движенье
На чердаках
И звезд круженье
На небесах.
---------------------------------------------
Дмитрий Попов
Руският поет и музикант Дмитрий Попов (Дмитрий Владимирович Попов) е роден на 8 декември 1970 г. в гр. Северодвинск, Архангелска област. Завършва Московския задочен университет по изкуствата. Работи като агроном, като учител по история, като директор на училище и като таксиметров шофьор в с. Хаврогори, Холмогорски район. Членува в местни литературни обединения, публикува поезия в районните вестници и алманаси. Автор е на стихосбирката „Лёгкий след скользящей тени”, излязла след смъртта му. Умира на 9 януари 2012 г.
22 ЮНИ
Русия. Юни е. Неделя.
Разсъмване сред тишина.
И крехък миг мира разделя
от изстрелите на война.
Светът ще пламне след секунда,
парад ще поведе смъртта,
ще гасне слънцето безумно
за милиони по света.
Ще лумнат огън и стомана,
не ще се устремят назад.
Два „супербога”: Хитлер – Сталин,
а между тях е страшен ад.
Русия. Юни е. Неделя.
Да бъдем или не в света...
Това зловещо мигновение
ще тегне вечно в паметта...
22 ИЮНЯ
Июнь. Россия. Воскресенье.
Рассвет в объятьях тишины.
Осталось хрупкое мгновенье
До первых выстрелов войны.
Через секунду мир взорвётся,
Смерть поведёт парад-алле,
И навсегда погаснет солнце
Для миллионов на земле.
Безумный шквал огня и стали
Не повернётся сам назад.
Два „супербога”: Гитлер – Сталин,
А между ними страшный ад.
Июнь. Россия. Воскресенье.
Страна на грани: быть не быть…
И это жуткое мгновенье
Нам никогда не позабыть…
---------------------------------------------
Дмитрий Пригов
Руският поет, писател, художник, скулптор и актьор Дмитрий Пригов (Дмитрий Александрович Пригов) е роден на 5 ноември 1940 г. в Москва. Завършва скулптура в Московското висше художествено-промишлено училище (1966 г.). Пише стихове от 1956 г., но до 1986 г. няма публикации в родината, а само в чужбина, където сътрудничи на издания като „Русская мысль”, „А-Я”, „Каталог” и др. Работи по архитектурното поддържане на Москва (1966-1974 г.). Един от основоположниците на руския концептуализъм в литературата и изкуството. Като представител на алтернативната руска поезия и руския футуризъм има няколко хиляди стихотворения; стипендиант е на Академията на изкуствата на Германия. Член е на редколегията на алманах „Вестник новой литературы”. Член е на Съюза на художниците на СССР (1975 г.), на Московския клуб на авангардистите (1989 г.), на Съюза на руските писатели (1991 г.) и на русия ПЕН център (1992 г.). След 1987 г. има самостоятелни художествени изложби в Русия, Италия и САЩ. Публикува поезия в издания като „Контрапункт”, „Третья модернизация”, „Черновик”, „Юность”, „Театральная жизнь”, „Огонек”, „Новый мир”, „Дружба народов”, „Театр”, „Московский вестник”, „Вестник новой литературы”, „Новое литературное обозрение” и др. Участва като актьор във филмите „Такси-блюз” (1990 г.), „Хрусталёв, машину” (1998 г.) и „Шоссе энтузиастов” (2002 г.). Автор е на стихосбирките „Стихограммы” (1985 г.), „Слезы геральдической души” (1990 г.), „Пятьдесят капелек крови” (1993 г.), „Явление стиха после его смерти” (1995 г.), „Запредельные любовники” (1995 г.), „Собрание стихов” (в 4 тома, 1996-2003 г.), „Милицанер и другие” (1996 г.), „Советские тексты” (1997 г.), „Подобранный Пригов” (1997 г.), „Дитя и смерть” (2002 г.), „Книга книг. Избранные” (2002 г.), „Три грамматики” (2003 г.); на книгата-интервю „Говорит Д. А. Пригов” (2001 г.); на книгите с проза „Живите в Москве” (2000 г.), „Только моя Япония” (2001 г.), „Ренат и Дракон” (2005 г.) и др. Умира на 16 юли 2007 г. в Москва.
ВЪЛКЪТ С КАКЪВ ХАРАКТЕР Е НЕПОСТОЯНЕН
Вълкът с какъв характер е непостоянен –
аз помня, отначало бе вредител,
закратко санитар в гората стана
и ето, пак е същият вредител.
Така човекът – бе предател и вредител,
след туй бе скитник, временен приятел,
след туй бе пак предател и вредител,
след туй бе пак вредител и предател.
КАКОЙ ХАРАКТЕР ПЕРЕМЕНЧИВЫЙ У ВОЛКА
Какой характер переменчивый у волка –
Сначала он, я помню, был вредитель
Стал санитаром леса ненадолго
И вот опять – тот самый же вредитель
Так человек – предатель и вредитель
Потом попутчик, временный приятель
Потом опять – предатель и вредитель
Потом опять – вредитель и предатель
-----
НАРОДЪТ Е ПОНЯТЕН, ОТ ЕДНА СТРАНА
Народът е понятен, от една страна,
ала от друга, той е непонятен.
Зависи откъде ти ще пристъпиш, от коя страна –
от тази на понятен или непонятен.
А ти си му понятен с всяка си страна
или от всяка си му непонятен.
Изцяло обкръжен си, нямаш си страна
да бъдеш ти понятен или непонятен.
НАРОД С ОДНОЙ ПОНЯТЕН СТОРОНЫ
Народ с одной понятен стороны
С другой же стороны он непонятен
И все зависит оттого, с какой зайдешь ты стороны –
С той, что понятен он, иль с той, что непонятен
А ты ему с любой понятен стороны
Или с любой ему ты непонятен
Ты окружен, и у тебя нет стороны
Чтоб ты понятен был, с другой же – непонятен
1976 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Семьоновский
Руският поет, писател, публицист и преводач Дмитрий Семьоновски (Дмитрий Николаевич Семёновский) е роден на 7/19 януари 1894 г. в с. Меховица, Владимирска губерния. Пише поезия от ученическите години, първите си стихове печата във в. „Старый Владимирец”. Учи в семинарията, но е изключен за участие в стачка. Посещава Московския народен университет „А. Шанявский” (1913-1915 г.). Смята се за част от групата на пролетарските поети, членува в литературната група „Перевал”. Превежда „Слова о полку Игореве”. Сътрудничи на московските списания „Путь” и „Живое слово”, петербургския седмичник „За 7 дней”, издания като „Летопись”, „Завтра” и др. Работи като писар в държавна банка и като редактор във в. „Рабочий край”. Автор е на над 60 книги с поезия, проза и публицистика, от които 40 стихосбирки, сред които „Красный узор” (1921 г.), „Благовещение” (1922 г.), „Мир хорош” (1927 г.), „Земля в цветах” (1930 г.), „Путь” (1933 г.), „Радуга” (1948 г.), „Огни мира” (1952 г.) и др. Умира на 10 март 1960 г. в гр. Иваново в Централна Русия.
ЯРИЛО
Какво е душата ми в плам озарило,
чий поглед през здрача искрее лъчи?
Тъй весело крачи сред мрака Ярило.
О, боже красив, мен са ме озарили
блестящите ти искрометни очи!
Кръвта ферментира, страстта закипява,
сърцата уморно и в сладост туптят.
Ах, трудно ще спреш гласовитото тяло!
Затуй песекинята е закипяла
ронливите багри край блатния път.
Ярило, при хората идваш през мрака,
сърцата запалваш към пролетен връх.
В къдриците пищни червените макове,
звезди, зверове и човеци сред мрака –
пияни от твоя томителен дъх.
Как чудно блестят на Ярило очите!
В душата ми мечове те са, нали!
О, боже прекрасен, сумрака разплитай,
тъй сини кипящи стрели са очите,
в душата ми идвай, излъчвай, цели!
* Ярило – славянски бог на пролетта, младостта, плодородието, страстта и плътската любов.
ЯРИЛО
Что душу мою как пожар озарило,
Чей взор в полумраке заискрился, чей?
То ходит во мраке веселый Ярило.
О боже прекрасный, меня озарило
Мерцанье твоих искрометных очей!
И кровь забродила, и страсть закипела,
И сердце истомно и сладостно мрет.
Ах, трудно противиться голосу тела!
Недаром рассыпчатым цветом вскипела
Черемуха возле дорог и болот.
Ярило, ты к людям приходишь во мраке,
Сердца, как костры, зажигаешь ты им.
В кудрях твоих – пышные красные маки,
И звезды, и звери, и люди во мраке –
Все пьяны душистым дыханьем твоим.
Как чудно сверкают Ярилины очи!
Мне в душу проходят они, как мечи!
О боже прекрасный, из сумрака ночи,
Как синие стрелы, кипучие очи
Мне в душу стреми, излучай и мечи!
---------------------------------------------
Дмитрий Сухарев
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ТРЯБВА ДА НИ ЧАКА РАЙ
Трябва да ни чака рай,
щом ни дебне ад.
Бързо там загар узнай
и ела назад.
Ще сплетем тела в зори,
бузи – с допир свеж.
Топлинка ми подари,
ще ти дам копнеж.
В чужда участ свой бъди,
с мен се слей сега,
нека тъй поне за миг
не теша тъга.
После – в южен парк богат
безметежен край.
Щом светът ни дебне с ад,
значи има рай.
ДОЛЖЕН ГДЕ-ТО БЫТЬ И РАЙ
Должен где-то быть и рай,
Если где-то ад.
Поскорее загорай,
Приезжай назад.
Совместим свои тела –
Чтоб к щеке щекой.
Подари чуть-чуть тепла –
Поделюсь тоской.
Ведь чужое не свое,
Поноси ее,
Пусть меня хоть полденька
Не грызет тоска.
Привези мне южный сад,
Безмятежный край.
Если есть на свете ад,
Значит, есть и рай.
---------------------------------------------
Евгений Антошкин
Руският поет и писател Евгений Антошкин (Евгений Александрович Антошкин) е роден на 1 февруари 1937 г. в гр. Раменское, Московска област. Участва в занятия на литературните обединения към Двореца на културата и районния в. „Авангард”, където са първите му публикации на стихове и разкази. Завършва Литературния институт „Максим Горки”. Дълги години работи в сп. „Огонёк”. Член е на Съюза на писателите на Русия. Съосновател е на литературното обединение „Раменские зори”. Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Огниво” (1965 г.), „Голубая береста” (1969 г.), „Утренний колокол” (1972 г.), „Свет зарницы” (1973 г.), „Солнцестояние” (1976 г.), „Земная красота” (1976 г.), „Пригород” (1977 г.), „Моя земля” (1978 г.), „Возвращаются подснежники” (1979 г.), „Родник” (1980 г.), „Небо августа” (1981 г.), „Избранное” (1984 г.), „Руки матери” (1985 г.), „Доброта” (1985 г.), „Вечерние звезды” (1986 г.), „Жемчужина” (1986 г.), „Зимние птицы” (1987 г.), „Золотая ладья” (1998 г.), „Свиток” (2006 г.) и др. Умира на 1 август 2011 г. в Москва.
ЕЗИКЪТ, ПОДАРЕН МИ ОТ НЕБЕТО
Не слънцето, изгряващо от изток,
не баене на дневна суета,
откриваше ми Блок и Пушкин ниска
къщурка руска зими и лета.
Не столичните гласове безлици,
а в ранен час на паметна роса
денят се озвучава пак от птици,
на моята земя са те гласа.
Живеят в свода на небесен сборник.
Било е тъй, ще бъде тъй това –
словесна сплав на Кирил и Методий,
сред необятен Млечен път слова.
Реч жива – на приятели и близки.
От небесата подарен език,
във всичко живо въплътен и искан:
в молитви майчини и в птичи вик.
Когато аз живота си прелиствам,
да търся там заветен ред красив,
синовно коленопреклонно ниско
прекланям се към извора му жив.
Той земна същност е. Привет към мене,
в съдбовно откровение излят,
от руска къщичка благословен е
на таз земя, сред белия ни свят.
И НЕБОМ МНЕ ДАРОВАННЫЙ ЯЗЫК
Не солнце, появлялось что с востока,
Не суеты дневная ворожба,
Мне открывала Пушкина и Блока
Приземистая русская изба.
Не голоса пустые из столицы,
А в ранний час, когда лежит роса,
Начало дня озвучивали птицы,
Моей земли живые голоса.
Они живут во всём словесном своде.
И это было, это будет так,
Как сплав единых слов – Кирилл, Мефодий,
Как Млечный Путь, похожий на большак.
Живая речь, – друзей и близких лица.
И, небом мне дарованный язык,
Во всё живое чтобы воплотиться:
В молитву матери и в птичий крик.
Когда я жизнь свою по дням листаю,
Заветную когда ищу строку,
Коленопреклонённо припадаю
К нему, словно к живому роднику.
Он – суть земли. Он и меня приветил
Случайным откровением судьбы,
На этой на земле, на белом свете,
У русской у приземистой избы.
---------------------------------------------
Евгений Артюхов
Руският поет Евгени Артюхов (Евгений Анатольевич Артюхов) е роден на 28 февруари 1950 г. в гр. Реутово, Московска област. Пише стихове от училищните години. Завършва Саратовското висше военно училище, Московския институт за химическо машиностроене и Литературния институт „Максим Горки”. Работи в сп. „На боевом посту”. Член е на Съюза на писателите на СССР, на Съюза на журналистите на СССР и на Съюза на писателите на Русия. Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Автор е на над 15 стихосбирки, сред които „Жавороночий ключ” (1982 г.), „Дыхание строя” (1985 г.), „Доля” (1997 г.), „Все как есть” (2000 г.), „В неопознанной шкуре” (2012 г.) и др. Живее в Москва.
ОТ ДЕТСТВОТО МЕЧТАТЕЛ БЯХ ПРИЛЕЖЕН
От детството мечтател бях прилежен,
подбирах под нозете си била.
Бих искал да съм смел, самоотвержен,
да не отбягвам трудните дела.
Не по-горчив, не по-щастлив пореден
тече живот... В предсмъртния си път
звездите вече все по-често гледам:
дали е по-човешки там светът?
Я С ДЕТСТВА БЫЛ МЕЧТАТЕЛЕМ НЕВАЖНЫМ
Я с детства был мечтателем неважным,
под ноги чаще нужного глядел.
Я быть хотел надежным и отважным,
не сторониться самых трудных дел.
А жизнь меж тем – не горше и не слаще
других – текла...
У гробовой доски
на звезды стал поглядывать все чаще:
а вдруг хоть там живется по-людски?
---------------------------------------------
Евгений Блажеевский
Руският поет Евгени Блажеевски (Евгений Иванович Блажеевский) е роден на 5 октомври 1947 г. в гр. Кировабад (сега Гянджа), Азербайджанска ССР. На младини е професионален футболист в кировабадското „Динамо”. Завършва Московския полиграфичен институт. Публикува поезия от началото на 70-те години на ХХ в. в издания като „Юность”, „Литературная учеба ”, „Новый мир”, „Литературная газета”, „Континент” и др., активен участник е във всесъюзните съвещания на младите писатели. Някои от сонетите му се превръщат в популярни романси. Автор е на стихосбирките „Тетрадь” (1984 г.), „Лицом к погоне” (1995 г.) и „Черта” (2001 г.). Умира на 8 май 1999 г. в Москва.
КОЛЕДНА НОЩ
Как хубаво е в коледната нощ
да си в прегръдка нежна с мил човек
и да отложите в живота лош
тегобите по пътя ви нелек.
Как хубаво е там поне за миг
да сте далеч от градския добитък,
да спрете времето – тоз зъл умник –
и да запалите край вас свещица.
Каквото и да ви очаква вас,
през ситото на времето пресято,
житейска сгур ще спре пред светъл час,
сред който са единствено и слято:
жената спяща, топлият уют,
елха ухаеща, щастливи вие...
А зад стената дебнат мрак и студ
и някъде май гладни вълци вият.
РОЖДЕСТВЕНСКАЯ НОЧЬ
Как хорошо в рождественскую ночь
Лежать в обнимку с милым существом,
Которое смогло тебе помочь,
Все беды отодвинув „на потом”.
Как хорошо не числиться, хоть миг,
В составе городского поголовья,
Захлопнуть время – худшую из книг –
И нежный воск зажечь у изголовья.
И что бы там ни ожидало вас,
Но не пройдет сквозь временное сито
Со шлаком жизни просветленный час,
В котором и единственно, и слитно:
Жены уснувшей тихое тепло,
Шажки минут и беглый запах елки...
А за стеной морозно и темно,
И кажется, что где-то воют волки.
1978 г.
---------------------------------------------
Евгений Винокуров
Руският поет Евгени Винокуров (Евгений Михайлович Винокуров) е роден на 22 октомври 1925 г. в Брянск. Първите си стиховме е печатал през 1948 г. в сп. „Смена”. Голям негов труд е излязлата под негова редакция през 1974 г. антология „Русская поэзия XIX века”. Носител е на високи литературни и държавни награди. Автор е на стихосбирките „Стихи о долге” (1951 г.), „Синева” (1956 г.), „Военная лирика” (1956 г.), „Признанья” (1958 г.), „Лицо человеческое” (1960 г.), „Слово” (1962 г.), „Музыка” (1964 г.), „Земные пределы” (1965 г.), „Поэзия и мысль. Статьи” (1966 г.), „Ритм” (1967 г.), „Голос” (1967 г.), „Москвичи” или „В полях за Вислой сонной” (1968, 1974 г.), „Зрелища” (1968 г.), „Избранное. Из девяти книг” (1968 г.), „Жест” (1969 г.), „Метафоры” (1972 г.), „В силу вещей” (1973 г.), „Контрасты” (1975 г.), „Пространство” (1976 г.), „Остается в силе” (публицистика, 1979 г.), „Бытие” (1982 г.), „Аргументы” (1984 г.), „Ипостась” (1984 г.), „Самая суть” (1987 г.) и др. Умира на 23 януари 1993 г. в Москва.
СЪВЕТИ ДАВАШЕ МИ КОЙ ЛИ НЕ
Съвети даваше ми кой ли не!
В живота с много учене пораснах.
Аз чинно кимах, ронейки поне:
– О, да, разбира се! Така е! Ясно!
С мастити пръсти кой ли не държа
ревера ми!
– Аха, разбрах, чудесно!
Благодаря! – наставници множа:
какво ми струва, щом така харесват...
– Да, да, съгласен съм! Нима? О, да!
Тъй правилна е вашата присъда!
Учителите слушах, за беда
горещо исках себе си да бъда.
КТО ТОЛЬКО МНЕ СОВЕТОВ НЕ ДАВАЛ
Кто только мне советов не давал!
Мне много в жизни выдалось учебы.
А я все только головой кивал:
– Да, да, конечно! Ясно. Ну, еще бы!..
Поднявши перст, кто только не держал
Меня за лацкан!
– Да, ага, понятно!
Спасибо! Ладно! – я не возражал:
Ну что мне стоит, а ведь им приятно...
– Да, да, согласен! Ой ли! Ей-же-ей!
Пожалуй! Как вы правы, что ж, не скрою.
Чем больше слушал я учителей,
Тем больше я хотел быть сам собою.
1960 г.
-----
ЛЪЖАТА
За истина и не мечтая,
на близки хора аз държа,
но цял живот край мен витае
всепоразяваща лъжа.
С наслада лъжат, лъжат сладко.
Кой просто мами, кой с апломб...
Но сякаш в смътен сън догадка
разсича някъде разлом.
Бях плах и слаб, и млад и често
в мъглата нощна бродех сам –
градът с тръби и кули беше
чудовищна измама там.
С обувки тромави се влача,
говоря си за своя плен...
Лъжливо в локвите подскача
фалшивата зора до мен.
ЛОЖЬ
Об истине и не мечтая,
я жил среди родни, и сплошь
вокруг меня была простая,
но разъедающая ложь.
Со смаком врали, врали сладко.
Кто просто лгал, а кто втройне...
Но словно смутный сон, догадка
тоскливо брезжила во мне.
Я робок был, и слаб, и молод,
я брел ночами сквозь туман, –
весь в башнях, шпилях, трубах город
был как чудовищный обман.
Я брел в ботинках неуклюжих,
брел, сам с собою говоря...
И лживо отражалась в лужах
насквозь фальшивая заря.
1972 г.
-----
ВЕК ДВАДЕСЕТИ
Век двадесети... Жар в очи немити.
Ревяща паст. И кичур изпотен.
Отрови се... Във влакове слепците
ще го проклинат всеки божи ден.
Век двадесети... Просят с шепи прости
сираци, с люта слюнка са в уста.
Там – дрипи жалки. Черепи и кости
до двайсет километра под пръстта.
Век двайсти... Скитащият в свят нечестен
подрежда мисъл в своята глава:
Да бъдеш звяр, да бъдеш бог е лесно,
човек да бъдеш – трудно е това.
ДВАДЦАТЫЙ ВЕК
Двадцатый век... Горят глаза тупые.
Орущий рот. И вымокшая прядь.
Он отравился. В поездах слепые
Его не скоро кончат проклинать.
Двадцатый век... Протянутые горсти
Сирот, глотавших горькую слюну.
Вон – рвы и рвы. Там черепа и кости
На двадцать километров в глубину.
Двадцатый век... Бродивших по дорогам
Среди пожаров к мысли привело:
Легко быть зверем и легко быть богом,
Быть человеком – это тяжело.
1957 г.
-----
ПРИСТИГАМ В ТОЗИ ГРАД
Пристигам в този град с далечен спомен,
в една жена бях влюбен с порив див.
Тя любовта предаде, бе виновна,
отиде си. Но споменът е жив.
Домът й, ето го. Разбрах подробно
как е умряла, мрачен случай бил...
Тя беше с мен и ласкава, и злобна,
лъжлива беше, беше с поглед мил.
...Аз не решавам сложна тук задача,
за ребуси житейски нямам глас.
Аз нищичко не зная. Просто плача.
И не разбирам!
Просто плача аз.
Я ПОСЕТИЛ ТОТ ГОРОД
Я посетил тот город, где когда-то
Я женщину всем сердцем полюбил.
Она была безмерно виновата
Передо мной. Её я не забыл.
Вот дом её. Мне говорят подробно,
Как осенью минувшей умерла...
Она была и ласкова и злобна,
Она была и лжива и мила.
...Я не решаю сложную задачу,
Глубинные загадки бытия.
Я ничего не знаю. Просто плачу.
Где всё понять мне?
Просто плачу я.
1961 г.
-----
ПЕРЕШЕ МОЯТА ЛЮБИМА
Переше моята любима...
Потрепват нежни рамене.
В ръцете слаби сила има,
простира мокрото пране.
Парченце от сапун тя дири,
а то в ръцете й стои.
Вратът й жалък воля сбира,
поток къдрици там струи!
Бельо любимата изпира.
Да хвръкне пяна би могло,
неловко с лакът тя прибира
немирен кичур от чело.
Ту рамене отпуска мило,
в прозореца тъжи захлас,
ту пее тихо, не открила,
че гледам я отдавна аз.
Безбрежен древен залез лумна,
с дълбочина към нас влетя.
От лугата и от сапуна
примигваше с досада тя.
И няма по-прекрасно нещо
в света, в човешкия простор
от слабите ръце горещи,
от този тъжен, тъжен взор.
МОЯ ЛЮБИМАЯ СТИРАЛА
Моя любимая стирала.
Ходили плечи у нее.
Худые руки простирала,
Сырое вешая белье.
Искала крохотный обмылок,
А он был у нее в руках.
Как жалок был ее затылок
В смешных и нежных завитках!
Моя любимая стирала.
Чтоб пеной лба не замарать,
Неловко, локтем, убирала
На лоб спустившуюся прядь.
То плечи опустив, родная,
Смотрела в забытьи в окно,
То пела тоненько, не зная,
Что я слежу за ней давно.
Заката древние красоты
Стояли в глубине окна.
От мыла, щелока и соды
В досаде щурилась она.
Прекрасней нет на целом свете, –
Все города пройди подряд! –
Чем руки худенькие эти,
Чем грустный, грустный этот взгляд.
1957 г.
---------------------------------------------
Евгений Груданов
Руският поет и педагог Евгени Груданов (Евгений Валерьевич Груданов) е роден през 1937 г. в гр. Царско село, преименуван през същата година на гр. Пушкин. Завършва историко-филологическия факултет при Ленинградския педагогически институт (1962 г.). Над 20 години преподава педагогически дисциплини в Ленинградския селскостопански институт, лектор в образователното общество „Знание”, научен сътрудник в НИИ по образованието, през 90-те години създава школа за интелектуално развитие на децата, пее в ансамбъла на ветераните „Пушкинская лира”. Кандидат на педагогическите науки, доцент, преподавател с над 45 години педагогически стаж в училища и висши учебни заведения. Автор е на стихосбирките „Избранное” (2000 г.), „Спой мне песню о любви” (2002 г.), „Струны души” (2002 г.), „Всё движется любовью” (2006 г.), „Наши знакомые” (2007 г.), „Здесь дорого всё” (2008 г.), на книги с поетични приказки и дидактични материали като „Узнавайка. Самым умным детям обо всём на свете” (2001 г.) и „Сказочный ларец” (2007 г.). Живее и работи в гр. Пушкин. Умира в началото на 2014 г.
22 ЮНИ
Ликува утро... Ведрина,
прозрачна слънчева омая.
Днес първи ден е от война.
Все още ний това не знаем.
Но скоро тоз вълшебен свят
ще се превърне в мътен спомен.
Заслони тайни се градят
над бездна с мъки и разломи.
През смърт ще тръгнем, през злини,
през огън и погром ще минем...
И много-много дълги дни
до нашата победа има.
22 ИЮНЯ
Ликует утро… И ясны,
Прозрачны солнечные дали.
Сегодня – первый день войны...
Хоть мы о том ещё не знали.
Но скоро мир волшебных снов
Уйдёт в туман воспоминаний.
Уже приподнят тайный кров
Над бездной горя и страданий.
И мы пошли сквозь вихрь смертей
Через огонь, разор и беды…
И много-много долгих дней
Нас отделяло от победы.
---------------------------------------------
Евгений Долматовский
Руският поет и публицист Евгени Долматовски (Евгений Аронович Долматовский) е роден на 22 април/5 май 1915 г. в Москва. Автор е на стихосбирките „Лирика” (1934 г.), „День” (1935 г.), „Феликс Дзержинский” (1938 г.), „Дальневосточные стихи” (1939 г.), „Московские рассветы” (1941 г.), „Степная тетрадь” (1943 г.), „Вера в победу” (1944 г.), „Стихи издалека” (1945 г.), „Одна судьба” (поетична трилогия, 1942-1946 г.), „Слово о завтрашнем дне” (1949 г.), „Песнь о лесах” (1949 г.), „Сталинградские стихи” (1952 г.), „Добровольцы” (роман в стихове, 1956 г.), „Последний поцелуй” (1967 г.), „Верность” (1970 г.), „Руки Гевары” (1972 г.), „Чили в сердце” (1973 г.), „Побег” (1974 г.), „Хождение в Рязань” (1975 г.), „Письма сына” (1977 г.), „У деревни Богатырь” (1981 г.) и др. Автор е на текстовете на десетки от най-популярните песни, пяти по времето на съветската власт, като „А годы летят”, „А любовь всегда бывает первою”, „А может быть”, „В добрый час”, „Венок Дуная”, „Весна 45-го года”, „Взрослая пора”, „Возвращение”, „Воспоминание об эскадрилье Нормандия-Неман”, „Всегда и снова”, „Всё стало вокруг голубым и зелёным”, „Где ты раньше был”, „Добрые приметы”, „Если бы парни всей земли”, „За фабричной заставой”, „И на Марсе будут яблони цвести”, „Комсомольская площадь”, „Комсомольцы-добровольцы”, „Ласковая песня” и мн. др. Умира на 10 септември 1994 г. в Москва.
ЛЮБИМИЯТ ГРАД
В далечен край приятелят отива,
след него родни ветрове летят.
Градът любим под синкав дим се скрива:
градина цветна, нежен поглед, дом познат.
През фронтове и битки ще премине
без сън и тишина сред зли войни.
Градът любим спокойно ще почине,
ще види сън и пролет ще раззелени.
Приятелят когато се завърне,
след него родни ветри ще летят.
Градът любим с привет ще го прегърне:
градина цветна, весел поглед, дом познат.
ЛЮБИМЫЙ ГОРОД
В далекий край товарищ улетает,
Родные ветры вслед за ним летят.
Любимый город в синей дымке тает:
Знакомый дом, зеленый сад и нежный взгляд.
Пройдет товарищ все фронты и войны,
Не зная сна, не зная тишины.
Любимый город можешь спать спокойно
И видеть сны, и зеленеть среди весны.
Когда ж домой товарищ мой вернется,
За ним родные ветры полетят.
Любимый город другу улыбнется:
Знакомый дом, зеленый сад, веселый взгляд.
-----
ГРОБЪТ НА ГЬОТЕ
Аз знам, че тъй ще стане: рано сутрин
ще влезем в немския старинен град,
покрит със стари керемиди, смутен
и с ко;си щрихи от дъжда залят.
Ще минем с минометите си стражи,
по улиците пусти ще бумтим.
„В тоз град на Гьоте гробът е!” – ще каже
полковникът на своите бойци.
Гвардейците от Пушкинска бригада
излизат от машини боеви
край упокойна гробищна ограда
и никой нито дума не мълви.
Те помнят Пушкинските хълми святи,
свещения Тригорски лобен храм,
голямата могила, на която
с приклади е строшена плоча там.
Сред мощен танков глъч градът остава...
Разсъмване. Дъждът безспир кипи.
На караул гвардейците застават
до камъка, под който Гьоте спи.
МОГИЛА ГЕТЕ
Я знаю, так случится: на рассвете
В немецкий дряхлый город мы войдем,
Покрытый черепицею столетней
И косо заштрихованный дождем.
Проедем на гвардейском миномете,
Как под крылом, по улицам пустым.
„Здесь, в этом городе, могила Гете”, –
Полковник скажет мальчикам своим.
Сойдут гвардейцы Пушкинской бригады
С овеянных легендою машин
И встанут у кладбищенской ограды,
И слова не проронит ни один.
И только вспомнят Пушкинские горы,
Тригорского священные места,
Великую могилу, на которой
Прикладами расколота плита.
Весь город в танковом могучем гуле...
Плывет рассвет. На лужах дождь кипит.
Стоят гвардейцы молча в карауле
У камня, под которым Гете спит.
1945 г.
---------------------------------------------
Евгений Евтушенко
Руският поет, писател, режисьор, сценарист, публицист и актьор Евгени Евтушенко (Евгений Александрович Евтушенко) е роден на 18 юли 1932 г. в гр. Нижнеудинск, Иркутска област. Лауреат е на Държавната награда на СССР (1984 г.) и на десетки национални и международни награди. Почетен член е на Испанската академия на изкуствата, на Американската академия на изкуствата и словесността, действителен член е на Европейската академия на изкуството и науката. Професор е в Питсбургския университет и в Университета на Санто-Доминго. Автор е на стихосбирките „Разведчики грядущего“ (1952 г.), „Третий снег“ (1955 г.), „Шоссе Энтузиастов“ (1956 г.), „Обещание“ (1957 г.), „Взмах руки“ (1962 г.), „Нежност“ (1962 г.), „Катер связи“ (1966 г.), „Идут белые снеги“ (1969 г.), „Поющая дамба“ (1972 г.), „Интимная лирика“ (1973 г.), „Утренний народ“ (1978 г.), „Отцовский слух“ (1978 г.), „Стихотворения“ (1987 г.), „Я прорвусь в двадцать первый век“ (2001 г.), „Окно выходит в белые деревья“ (2007 г.), „Счастья и расплаты“ (2012 г.); книгите-поеми „Станция Зима“ (1956 г.), „Бабий яр“ (1961 г.), „Братская ГЭС“ (1965 г.), „Пушкинский перевал“ (1965 г.), „Коррида“ (1967 г.), „Под кожей статуи Свободы“ (1968 г.), „Казанский университет“ (1970 г.), „Снег в Токио“ (1974 г.), „Ивановские ситцы“ (1976 г.), „Северная надбавка“ (1977 г.), „Голубь в Сантьяго“ (1978 г.), „Непрядва“ (1980 г.), „Мама и нейтронная бомба“ (1982 г.), „Дальняя родственница“ (1984 г.), „Фуку!“ (1985 г.), „Тринадцать“ (1996 г.), „В полный рост“ (2000 г.), „Просека“ (2000 г.); романите „Ягодные места“ (1982 г.), „Не умирай прежде смерти“ (1993 г.); повестите „Пирл-Харбор“ (1967 г.), „Ардабиола“ (1981 г.); книгите с публицистика и литературна критика „Примечания к автобиографии“ (1970 г.), „Талант есть чудо неслучайное“ (1980 г.), „Завтрашний ветер“. (1987 г.), „Политика – привилегия всех“ (1990 г.); мемоарите „Волчий паспорт“ (1998 г.), „Шести-десантник“ (2006 г.) и др. Творчеството му е преведено на над 70 езика. През 2004 г. получава високия държавен орден „За заслуги пред отечеството”. Умира на 1 април 2017 г. в гр. Талса, щат Оклахома, САЩ.
БАЛАДА ЗА ПЕТИЯ БИЙТЪЛС
Във второ действие на рок-операта „Валят бели снегове” в мое изпълнение ще се състои премиерата на произведението с неочаквано заглавие „Балада за петия бийтълс”.
В спомените на Пол Маккартни се разказва как при първото пътуване на бийтълсите в континентална Европа негова приятелка му е подарила моята първа книжка на английски език „Гара Зима” („Станция Зима”) и как бийтълсите четяли на глас моите стихове за добро настроение преди вдигането на завесата.
През 1964 г. аз ги видях на концерт в Рим и не знаех, че при тяхното пътуване съм бил нещо като пети бийтълс.
В жълт подводен кораб,
в жълт подводен кораб
четири момчета-англичани
флотски борш варяха,
див ехтеж творяха,
в супника преляха океана.
Общо-взето умно
супата набъбна
от кипящи музикални ноти
и летяха с чайките
бодро и отчаяно
сутиени, пликчета, кюлоти.
С рев ракетен тропат
бийтълси в Европа,
вярващи, че рокът е пророк.
С куки и дрънкулки
майки-ливерпулки
дрешки им плетят и слушат рок.
Ринго Стар, Джон Ленън
плахо, на колене
молят залата: „Be kind to us!
Не дивейте с толкоз
вопли и възторзи!
Искат майките да чуят нас!”
Ливерпулска чета
с думи неприети
хората не смеят да корят.
Щом си станал идол,
си приел туй иго –
обо-жа-те-ли-те се търпят!
А една девица –
бийтълсова птица,
луднала от моя стиховзлом,
чете до насита,
после Пол дари тя
с „Гара Зима” – на английски том.
След това Маккартни
на световна карта
в мойта гара молив бе забол;
детство там размятах –
репичка в тайгата,
и в рекичката се къпех гол.
Скитах в дни заклети
като бийтълс пети –
по гастроли с тях пътувах аз,
жалко, не успяхме –
заедно не пяхме!
Но сега е ред за моя час!
Аз на тъжен помен
гушнах Йоко Оно,
сред Ню Йорк огромен
гробът бе на Джон.
А подводен кораб
ров дотам изрови
и към гроба сля се с тежък стон.
Ангели небесни
пеят звънки песни,
дрешки майките плетат в захлас.
Славата е вятър,
важни са децата...
Искат майките да чуят нас!
Майките споделят:
Всеки гроб е белег,
върху майката-земя е знак.
В жълт подводен кораб,
в жълт подводен кораб,
в жълт подводен кораб
с бийтълсите се открихме пак!
БАЛЛАДА О ПЯТОМ БИТЛЕ
Во втором действии рок-оперы „Идут белые снеги” в моем исполнении состоится премьера сочинения с неожиданным названием „Баллада о пятом битле”.
В воспоминаниях Пола Маккартни рассказано о том, как во время первой поездки битлов в континентальную Европу его подружка подарила мою первую книжку по-английски „Станция Зима” и как битлы читали вслух друг другу мои стихи для хорошего настроения перед открытием занавеса.
Я видел их на концерте в Риме в 1964 г. и не знал, что, оказывается, был в их поездке кем-то вроде пятого битла.
В желтой субмарине,
В желтой субмарине
четверо мальчишек-англичан
флотский суп варили,
черт-те что творили,
подливая в миски океан.
В общем, шло неглупо
сотворенье супа
из кипящих музыкальных нот,
и летели чайками
лифчики отчаянно,
и бросались трусики в полет.
Рык ракет был в роке.
Битлы всей Европе
доказали то, что рок – пророк.
Спицы взяв и шпульки,
мамы-ливерпульки
свитера вязали им под рок.
Ринго Старр, Джон Леннон
чуть не на коленях,
умоляли зал: „Be kind to us!
Нам не надо столько
воплей и восторга.
Мамы так хотят послушать нас!”
Но ливерпульчата
словом непечатным
не посмели обижать людей.
Если уж ты идол,
то терпи под игом
обо-жа-те-лей!
А одна девчонка –
битловская челка,
от стихов моих сходя с ума,
начитавшись вволю,
подарила Полю
по-английски „Станцию Зима”.
Стал искать Маккартни
на всемирной карте
станцию мою карандашом,
где я уродился,
как в тайге редиска,
и купался в речке нагишом.
Вот мне что обидно –
вроде пятым битлом
по гастролям с ними ездил я,
да вот не успели –
вместе мы не спели!
Но сегодня очередь моя!
Я во время оно
обнял Йоко Оно
над могилой Джона
в городе Нью-Йорк.
Носом субмарина
к Джону ход прорыла
и прижалась к гробу, где он лег.
Ангелы не скажут,
где сегодня вяжут
мамы, вновь над спицами склонясь.
Им важнее, право,
дети, а не слава.
Мамы так хотят послушать нас!
Знают наши мамы:
все могилы-шрамы
нашей общей матери-земли.
В желтой субмарине,
в желтой субмарине,
в желтой субмарине
с битлами друг друга мы нашли!
-----
ОТИВАТ СИ МАЙКИТЕ
Изчезват наште майчици от нас,
тъй тихичко,
на пръсти си отлитат те;
спокойно ние спим,
с храна заситени,
неосъзнали този страшен час.
Отиват си от нас, но ще заминат те
не, както ни се струва, мимолетно.
Те бавничко си тръгват, неусетно
ситнят по стъпалата на годините.
Причастност някой път ще огласим,
рождения им ден да отбележим,
но закъснялата грижовна нежност
душите наши няма да спаси.
Отдалечават се от нас,
отдалечават се.
Но щом,
опомнили се от съня,
ръце във въздуха към тях протягаме,
ни спира здрава стъклена стена!
Пак закъсняхме.
Удря страшен час.
И виждаме накрая през сълзите си
колони строги, тихичко отлитащи –
изчезват наште майчици от нас...
УХОДЯТ МАТЕРИ
Р. Поспелову
Уходят наши матери от нас,
уходят потихонечку,
на цыпочках,
а мы спокойно спим,
едой насытившись,
не замечая этот страшный час.
Уходят матери от нас не сразу,
нет –
нам это только кажется, что сразу.
Они уходят медленно и странно
шагами маленькими по ступеням лет.
Вдруг спохватившись нервно в кой-то год,
им отмечаем шумно дни рожденья,
но это запоздалое раденье
ни их,
ни наши души не спасет.
Все удаляются они,
все удаляются.
К ним тянемся,
очнувшись ото сна,
но руки вдруг о воздух ударяются –
в нем выросла стеклянная стена!
Мы опоздали.
Пробил страшный час.
Глядим мы со слезами потаенными,
как тихими суровыми колоннами
уходят наши матери от нас...
-----
ВАЛЯТ БЕЛИ СНЕГОВЕ
Идват белите преспи,
пада дългият сняг...
Да си жив, е чудесно,
но безкрай – няма как.
И безследно душите
снежна орис плете,
сякаш бели отлитат
от земя към небе.
Идват преспите наши...
Ще си тръгна аз, знам,
мен смъртта ме не плаши,
не очаквам рай там.
Не очаквам аз чудо
под звезда и под сняг,
няма вечно да бъда
в този свят, няма как.
Мисля, бях ли привързан,
или грешен и лих,
от живота забързан
колко обич отпих?
Аз обичах Русия,
в нея бях, тя бе в мен,
бях в реките й сила
и в леда вледенен,
дух на кули петстенни,
дъх на бор и гори,
слушах Пушкин и Стенка,
старци мъдри добри.
Ако беше горчиво,
дълго тъжен не бях.
И дори да се свивах,
за Русия живях.
И с надежда гореща
(пълна с тайна печал),
че съм мъничко нещо
на Русия додал.
Чезне моето име,
сняг е всеки човек;
нека Рус да я има,
да я има вовек!
Идват снежни вихрушки
всеки век, всеки ден,
бе при Стенка, при Пушкин
и ще бъде след мен;
идват снежни покои,
чак до болка блести,
те и чужди, и мои
пак замитат следи.
Вечността да открия,
от надежда крепен:
щом я има Русия,
ще ме има и мен.
ИДУТ БЕЛЫЕ СНЕГИ
Идут белые снеги,
как по нитке скользя...
Жить и жить бы на свете,
но, наверно, нельзя.
Чьи-то души бесследно,
растворяясь вдали,
словно белые снеги,
идут в небо с земли.
Идут белые снеги...
И я тоже уйду.
Не печалюсь о смерти
и бессмертья не жду.
Я не верую в чудо,
я не снег, не звезда,
и я больше не буду
никогда, никогда.
И я думаю, грешный,
ну, а кем же я был,
что я в жизни поспешной
больше жизни любил?
А любил я Россию
всею кровью, хребтом –
ее реки в разливе
и когда подо льдом,
дух ее пятистенок,
дух ее сосняков,
ее Пушкина, Стеньку
и ее стариков.
Если было несладко,
я не шибко тужил.
Пусть я прожил нескладно,
для России я жил.
И надеждою маюсь,
(полный тайных тревог)
что хоть малую малость
я России помог.
Пусть она позабудет,
про меня без труда,
только пусть она будет,
навсегда, навсегда.
Идут белые снеги,
как во все времена,
как при Пушкине, Стеньке
и как после меня,
идут снеги большие,
аж до боли светлы,
и мои, и чужие
заметая следы.
Быть бессмертным не в силе,
но надежда моя:
если будет Россия,
значит, буду и я.
-----
ТАКАВА СЛУЧКА МЕ ЗАСТИГНА
Такава случка се разбридва:
приятелят ми стар не идва,
а хващат ни в суетен плен
не тези, чакани от мен.
С „не тези” нейде той се сбира,
че са му чужди май разбира;
раздорът е необясним,
измъчва ни, че се делим.
Такава случка ме застигна:
„Съвсем не таз” при мен пристигна,
с една ръка любов преде,
а с другата си ме краде.
Кажете, значи, ради бога,
кому да дам коя ръка?
Дали крадящата ме много,
или мъстящата така?
Не изведнъж ще отговори
в борба със свойта същност тук,
ще изпълзи случайно взорът
далече нейде в някой друг.
О, колко
нервни
и ненужни
враждебни връзки,
псевдодружби!
Къде от туй аз да се дяна?
Ела,
о, някой,
разруши
на чуждите жарта незвана,
студа
на близките души!
СО МНОЮ ВОТ ЧТО ПРОИСХОДИТ
Со мною вот что происходит:
ко мне мой старый друг не ходит,
а ходят в мелкой суете
разнообразные не те.
И он
не с теми ходит где-то
и тоже понимает это,
и наш раздор необъясним,
и оба мучимся мы с ним.
Со мною вот что происходит:
совсем не та ко мне приходит,
мне руки на плечи кладёт
и у другой меня крадёт.
А той –
скажите, бога ради,
кому на плечи руки класть?
Та,
у которой я украден,
в отместку тоже станет красть.
Не сразу этим же ответит,
а будет жить с собой в борьбе
и неосознанно наметит
кого-то дальнего себе.
О, сколько
нервных
и недужных,
ненужных связей,
дружб ненужных!
Куда от этого я денусь?!
О, кто-нибудь,
приди,
нарушь
чужих людей соединённость
и разобщённость
близких душ!
-----
ДАЙ БОГ!
Дай бог на слепия светлик,
на гърбавия гръб опънат.
Да бъда бог поне за миг,
но да не съм за миг разпънат.
Дай бог, неблазнен от властта,
да не геройствам с фалш безбожно,
с богатство – но да не крада,
ако все пак е туй възможно.
Дай бог да съм човек играч,
но да не съм от шайка носен,
ни жертва да съм, ни палач,
ни господар да съм, ни просяк.
Дай бог по-малко рани в дни,
когато битка се провлачи.
Дай бог все повече страни,
вовек плюс родната обаче.
Дай бог на твоята страна
ботушът да не те повлича.
Дай бог любимата жена
дори бедняк да те обича.
Дай бог лъжецът да е ням,
дочул вик детски в божи проглас.
Дай бог Христос да видим там,
дори и да е в женски образ.
Не с кръст – с безверие вървим,
безсрамието ни тревожи.
За да не се обезверим,
дай бог поне частица Божа!
Дай всичко, всичко, всичко ти,
на всички дай блага поравно...
Дай всичко, ала ни спести
туй, от което ще е срамно.
ДАЙ БОГ!
Дай бог слепцам глаза вернуть
и спины выпрямить горбатым.
Дай бог быть богом хоть чуть-чуть,
но быть нельзя чуть-чуть распятым.
Дай бог не вляпаться во власть
и не геройствовать подложно,
и быть богатым – но не красть,
конечно, если так возможно.
Дай бог быть тертым калачом,
не сожранным ничьею шайкой,
ни жертвой быть, ни палачом,
ни барином, ни попрошайкой.
Дай бог поменьше рваных ран,
когда идет большая драка.
Дай бог побольше разных стран,
не потеряв своей, однако.
Дай бог, чтобы твоя страна
тебя не пнула сапожищем.
Дай бог, чтобы твоя жена
тебя любила даже нищим.
Дай бог лжецам замкнуть уста,
глас божий слыша в детском крике.
Дай бог живым узреть Христа,
пусть не в мужском, так в женском лике.
Не крест – бескрестье мы несем,
а как сгибаемся убого.
Чтоб не извериться во всем,
Дай бог ну хоть немного Бога!
Дай бог всего, всего, всего
и сразу всем – чтоб не обидно…
Дай бог всего, но лишь того,
за что потом не станет стыдно.
1990 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
От собственото сърце не ще избягаш.
* * *
Срамът учи да се мисли, а страхът отучва.
* * *
Този, който не е познал мъката, нека да не съди за любовта.
* * *
Това, че рибата се вмирисва от главата, е оправдание за опашката.
* * *
Може би смисълът на съществуването е в това да се търси неговият смисъл?
* * *
Световната култура – това е стена пред войната, изградена от велики книги.
* * *
Всички, които обичах, бяха по-добри от мен.
* * *
Някога на земята е имало съвсем малко хора, от които всички ние сме заченати, навярно ние всички сме неоткрити един от друг роднини. И всяка война е война гражданска, братоубийствена.
* * *
Как така, че сега има с кого да спиш, а няма с кого да се събуждаш?
* * *
Времето – това е зъболекар, изтръгващ ни от нас без анестезия.
* * *
Сега не ми харесва нарасналата озлобеност на хората един към друг и силно растящото чувство на завист. Само отчасти това може да се обясни със социалното неравенство. Такава прекалена злоба, особено когато четеш интернет, аз никога не съм виждал. Трябва да се избавим от това. Трябва да се научим да обичаме не само другите, но и себе си. Ние много лесно се оскърбяваме един друг.
* * *
Не е страшно да бъда измамен, по-страшното е да мамиш.
* * *
Дай Бог, по-малко разкъсани рани, когато има голяма битка. Дай Бог, повече различни страни, обаче не губи своята. Дай Бог, твоята страна да не те рита с ботуш... Дай Бог!
* * *
В света върви необявена трета световна война – на човешката изтънченост с човешката простащина.
* * *
Родихме се в страна, която вече не съществува. Но в онази Атлантида ние бяхме, ние обичахме. Лежи нашето червено знаме, в Измайлово проснато. За долари го блъскат на слука. Аз не съм превземал Зимния. Не съм щурмувал Райхстага. Аз не съм от комунягите. Но гледам знамето и плача.
* * *
Няма нищо по-развратно от това да спиш със законния си мъж, когато не го обичаш.
* * *
Бъди свободен, когато имаш пари, сякаш си беден, а когато нямаш пари, не бъди беден никога!
* * *
Бива тъжно, бива трудно, но по дяволите всичко това. Който не знае цената на щастието, той никога няма да бъде щастлив.
* * *
Умората на най-измъченото тяло е лека в сравнение с умората на душата, но ако двете умори се слеят в една, то и да заплачеш нямаш сили, а особено ти се иска да плачеш – когато толкова си изморен, че не можеш да плачеш.
* * *
Не вярвайте на тези, които хленчат и пискат, пресметливо прокрадвайки се към вашето доверие. Съмнителна е скриваната радост и е подозрителна бъбривата печал.
* * *
Не се домогвай към щастието да бъдеш обичан – умей да обичаш, когато не си обичан.
* * *
Не е страшно отблизо това, което често ни плаши отдалеч.
* * *
Благодаря на всички, които чувстват всяка болка на земята като своя.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Из сердца собственного не сбежишь.
* * *
Стыд учит мыслить, а страх отучивает.
* * *
Тот, кто горя не знал, о любви пусть не судит.
* * *
То, что рыба гниёт с головы – оправдание хвоста.
* * *
Может смысл существования в том, чтобы смысл его искать?
* * *
Мировая культура – это стена перед войной, сложенная из великих книг.
* * *
Все, кого я любил, были лучше меня.
* * *
Когда-то на земле было совсем мало людей, с которых мы все начались, и, наверно, мы все – не найденные друг другом родственники. И любая война – это война гражданская, братоубийственная.
* * *
Как же это, что тебе сейчас есть с кем спать, а просыпаться не с кем?
* * *
Время – это дантист, вырывающий нас из нас без анестезии.
* * *
Сегодня мне не нравится повышенная озлобленность людей друг к другу и сильно возросшее чувство зависти. Только отчасти это можно объяснить социальным неравенством. Такой переозлобленности, особенно когда читаешь интернет, я не видел никогда. Нужно избавляться от этого. Надо не только других научиться любить, но и самих себя. Мы очень легко оскорбляем друг друга.
* * *
Мне быть обманутой не страшно, страшнее – это обмануть.
* * *
Дай, Бог, поменьше рваных ран, когда идет большая драка. Дай, Бог, побольше разных стран, не потеряв своей, однако. Дай, Бог, чтобы твоя страна тебя не пнула сапожищем… Дай, Бог!
* * *
В мире идёт третья необъявленная мировая война человеческой тонкости с человеческой пошлостью.
* * *
Мы родились в стране, которой больше нет. Но в Атлантиде той мы были, мы любили. Лежит наш красный флаг в Измайлове врастяг. За доллары его толкают наудачу. Я Зимнего не брал. Не штурмовал рейхстаг. Я не из коммуняк. Но глажу флаг и плачу.
* * *
Развратнее нет ничего спать с мужем законным, когда ты не любишь его.
* * *
Будь при деньгах свободен, словно нищий, не будь без денег нищим никогда!
* * *
Бывает печально, бывает трудно, ну и чёрт с ним. Кто не знает цену счастью, тот никогда не будет счастлив.
* * *
Усталость самого измученного тела легка в сравнении с усталостью души, но если две усталости сольются в одну, – то и заплакать нету сил, а плакать хочется особенно – когда устал настолько, что не можешь плакать.
* * *
Не верьте всем кто хныкал и пищал, расчётливо в доверье ваше вкрадываясь. Сомнительна скрываемая радость и подозрительна болтливая печаль.
* * *
Не добивайся счастья быть любимым, – умей любить, когда ты нелюбим.
* * *
Не страшно вблизи то, что часто пугает нас издали.
* * *
Спасибо всем, кто чувствует любую боль на земле, как свою.
---------------------------------------------
Евгений Забелин
Руският поет Евгени Забелин (Леонид Николаевич Савкин/ Евгений Забелин) е роден на 5 август 1908 г. (по други данни 1905 г.) в гр. Тюкалинск, Омска област. Има домашно образование. На младини се прехранва с писане на стихотворни текстове за циркови програми. Първите си стихове печата през 1921 г. От 1921 г. участва активно в литературния живот на Омск и членува в „Омская артель писателей и поэтов” и в Омската асоциация на пролетарските писатели. Пътешества из неизследвани земи на Севера и Изтока. През 1926 г. публикува поезия във в. „Рабочий путь”, а от 1929 г. е член на писателското сдружение „Сибирская бригада” и е постоянен автор на много московски издания като „Новый мир”, „Сибирские огни”, „Тридцать дней”, „Красная новь”, „Красная нива”, „Пролетарский авангард”, „Известия”, „Земля советская”, „Журнал для всех”, „Охотник и рыбак Сиби¬ри” и др. Ползва литературните псевдоними Михаил Волков, Виктор Волков, Игорь Преображенский и Евгений Забелин. През 1932 г., когато работи близо до Архангелск, след нелепи обвинения за участие в контрареволюционна групировка е осъден и изпратен в лагерите на ГУЛАГ в Сиктивкар. През 1934 г. е освободен предсрочно, а през 1937 г. след нова присъда е затворен в Магадан. Умира на 3 януари 1943 г. в Североизточен лагер на ГУЛАГ в Магаданска област. Реабилитиран е през 1989 г. През 1990 г. в гр. Омск излиза книгата с негови стихове „Полынь”.
АДМИРАЛ КОЛЧАК
Начало в неизследвани земи,
след туй разкъсан в тежки рани спусък
и синкавият леден скреж иркутски
в окопите, раззинати лами.
Полковниците чаши вдигат пак,
не чуват твоя зов, запой ги гони,
съзвездия от смачкани пагони
заменят със звездите на коняк.
Като осколки план бе разпилян
на улици задънени в пустиня
край жалко смъркане на кокаина,
на сифилиса в обрива басмян.
Кашмирски полк, за песни в строя пръв,
кашмирски полк, британска нишка тежка,
навуща на краката, мешка върху плешка,
на копчетата – лъскав кралски лъв.
Военен сблъсък в бурята ечи
и като сгърчени деца са дните.
От тях, от болните, в портрета свити,
стареят адмиралските очи.
Какво от туй, че ще преминем рът
с предишни граници. В сълзи замаян,
се бързо сгърбеният Пепеляев
разкая пред съветския ни съд.
Удари, свлече, раздроби дела
отсеченият круп на курс прекъснат.
Кърви на червеноармеец с устни
животът в неизбежните дула;
душата не издържа. Тлеят в жар вини,
наляво – марш към гробната морава.
За теб... – помачкана цигара дава
на червеноармееца встрани.
На някакъв случаен там войник.
И казва: „Сред вонящите отломки
от мъртвия си адмирал за спомен,
чуй ти, цигара си вземи, мръсник!”
АДМИРАЛ КОЛЧАК
Сначала путь непройденных земель,
Потом обрыв израненного спуска,
И голубая изморозь Иркутска,
И проруби разинутая щель.
Полковники не слушали твой зов,
Бокальный всплеск укачивал их сонно,
Созвездия отгнившего погона
Им заменяли звезды коньяков.
Свои слова осколками рассыпь
Меж тупиков, сереющих пустынно,
Плюгавое похмелье кокаина
И сифилиса ситцевая сыпь.
Кашмирский полк, поющий нараспев,
Кашмирский полк, породистый британец,
Обмотки на ногах, у плеч – тигровый ранец,
На пуговицах – королевский лев.
Приблизилась военная гроза,
Рождались дни, как скорченные дети.
От них, больных, в витринах на портрете
Старели адмиральские глаза.
Что ж из того, упрямо перейду
Былую грань. Истерикой растаяв,
Дрожа слезой, сутулый Пепеляев
Покаялся советскому суду.
Перехлестнул, стянул, перехлестнул
Чеканный круп неконченого рейса.
Жизнь сволочнулась ртом красногвардейца,
Вся в грохоте неотвратимых дул,
Душа не вынесла. В душе озноб и жар,
Налево – марш к могильному откосу.
Ты, говорят, опеплив папиросу,
Красногвардейцу отдал портсигар.
Дал одному солдату из семи.
Сказал: „Один средь провонявшей швали,
На память об убитом адмирале,
Послушай, ты, размызганный, возьми!”
1925 г.
---------------------------------------------
Евгений Кропивницкий
Руският поет, художник, композитор и писател Евгени Кропивницки (Евгений Леонидович Кропивницкий) е роден на 13/25 юли 1893 г. в Москва. Пише стихове от 1909 г. Завършва Строгановското императорско художествено училище (1911 г.) и факултета по история при народния университет „А. Шанявский” в Москва (1918 г.). Работи като театрален оформител, гримьор, преподавател по рисуване и музика и ръководител на творчески кръжоци. Композира оперна музика. Участва в художествени изложби в Русия, Франция, Англия, ФРГ, САЩ и Япония, единствената му самостоятелна изложба е през 1962 г. в Москва. Член е на Съюза на художниците на СССР (1939 г.). През 50-те години оглавява Лианозовския творчески кръг. Рядко публикува поезия в официалния печат, стиховете му се разпространяват в самиздатски преписи. Автор е на книгата със стихове и проза „Печально улыбнуться” (Париж, 1976 г.) и на излезлите след смъртта му стихосбирки „Земной уют” (1989 г.) и „Избранное. 736 стихотворений” (2004 г.). Умира на 19 януари 1979 г. в Москва.
ХАРЕСВАМ ВРЕМЕТО, КОГАТО
Харесвам времето, когато
е топло, влажно. И когато
листата гният. И когато
мъглица зрее. И когато
е тъжно, тихо. И когато
светът е бавен. И когато
мъглата слива се с водата.
МНЕ ОЧЕНЬ НРАВИТСЯ, КОГДА
Мне очень нравится, когда
Тепло и сыро. И когда
Лист прело пахнет. И когда
Даль в сизой дымке. И когда
Так грустно, тихо. И когда
Все словно медлит. И когда
Везде туман, везде вода.
1940 г.
-----
ОБРЪСНИ СЕ АКУРАТНО
Обръсни се акуратно –
за началство благосклон:
гладко бръснат и с опрятни
вратовръзка, панталон.
С поглед весел и с приятни
думи след вежлив поклон.
НАДО БРИТЬСЯ АККУРАТНО
Надо бриться аккуратно:
Пусть начальство поглядит:
Чисто выбрит, все опрятно –
Галстук, брюки. И глядит
Бодро, весело. И внятно,
И приятно говорит.
1938 г.
---------------------------------------------
Евгений Нежинцев
Руският поет и преводач Евгени Нежинцев (Евгений Саввич Нежинцев) е роден на 17 март 1904 г. в Киев. Първите му публикувани стихотворения са във в. „Пролетарская правда” през 1922 г., след което става кореспондент на вестника. Завършва електротехническия факултет на Киевския политехнически институт (1927 г.). От 1927 г. работи като инженер на различни обекти. От началото на Великата отечествена война е доброволец в народното опълчение. Превежда поезия и проза от английски, френски и украински език. Автор е на стихосбирките „Яблочная пристань” (1930 г.) и „Рождение песни” (1931 г.). Член е на Всерусийския съюз на писателите (1931 г.). Умира от глад в обсадения Ленинград на 9 април 1942 г.
И НЕКА СЪМ УБИТ
И нека съм в проклетата война убит,
и нека в разговор оловен пръв затихна,
и нека... Само мъката да не надниква
в дома, в очите ти, в моминския ти бит...
В ръка жестока нивга да не е било
писмото с бедната на чувства фраза,
че ти лежиш с потънал в кръв противогаз, а
къдрица удря посинялото чело.
ПУСТЬ БУДУ Я УБИТ
Пусть буду я убит в проклятый день войны,
Пусть первым замолчу в свинцовом разговоре,
Пусть... Лишь бы никогда не заглянуло горе
В твой дом, в твои глаза, в твои девичьи сны...
Пусть не осмелится жестокая рука
Черкнуть в письме, в скупой на чувства фразе,
Что ты в разорванном лежишь противогазе
И бьется локон твой у синего виска...
1941 г.
---------------------------------------------
Евгений Нефьодов
Руският поет и публицист и преводач Евгени Нефьодов (Евгений Андреевич Нефёдов) е роден на 7 септември 1946 г. в гр. Красний Лиман, Донецка област. Завършва факултета по журналистика при Московския държавен университет (1971 г.). Публикува стихове в издания като „Литературная Россия”, „Литературная газета”, „День литературы”, „Российский писатель”, „Московский литератор”, „Москва”, „Наш современник”, „Октябрь”, „Юность”, „Гражданин” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1978 г.). Работи като редактор на в. „Комсомолец Донбасса”, издател на в. „Русский смех”, кореспондент и коментатор на в. „Комсомольская правда”, създател и отговорен секретар на в. „День”, зам.-главен редактор на в. „Завтра”, секретар на Съюза на писателите на Русия. Автор е на над 20 книги с поезия, публицистика, литературни пародии и поетични преводи, сред които стихосбирките „Взлётная полоса” (1978 г.), „Цель” (1979 г.), „Радар” (1982 г.), „Ничейный сад” (1995 г.), „Но Кто-то незримый” (1996 г.), „Рубеж” (1998 г.), „С кем поведешься” (2000 г.), „Свет впереди” (2001 г.), „Говорилиада” (2003 г.), „Соль земли славянской” (2004 г.), „Вашими устами” (2005 г.), „Вечный круг” (2006 г.), „Красный Лиман” (2007 г.), „Птенцы гнезда Бориса. Евгений о неких” (2008 г.), „Миг абсолютного счастья” (2008 г.), „К поэтам военной поры” (2010 г.) и др. Умира на 18 октомври 2010 г. в Москва.
ЕВГЕНИЙ ЗА НЯКОИ СИ
Облаци прелетни, вечни вий странници,
ах, под безгрижно летящите извори
как ни омръзнаха тези избраници,
тези до дъно неистински избори,
всичките рейтинги, имиджи; връщат се
с бол уверения и обещания...
Ясно е: новите пак ще са същите,
сякаш предишните. Знайна компания...
Що ли ги гони без сянка съмнение
страстно към власт със стремителни бонуси?
Може над тях да тежи престъпление,
може с фалшиво да са самомнение
или със странни подобни наклонности?
Хора през болка и ужас преминаха,
нещо се чупи и нещо взривява се,
призраци смъртни кръжат над родината,
но лудостта там е неукротяема:
избори, избори, изборомания –
предизвестен, резултатът измамен е;
другото не заслужава внимание –
чужди за тях са копнежи, страдания...
Облаци прелетни, в нищото водят ни!
Нямаме сили за рой сътресения,
няма какво да очаква народът ни,
няма носители днес на спасение.
Плещят, бърборят с муцуни умнеещи,
за постижения лъжат неспиращо,
нищо не вършат така, както редно е,
всичко избира се, всичко избира се...
Ето, отново очакват победите,
пълни с презрително високомерие.
А към Русия с безличие гледат те!
Нямат родина, ни вашто доверие!
ЕВГЕНИЙ О НЕКИХ
Тучки небесные, вечные странники,
Знали бы вы, беззаботно летящие,
Как надоели все эти избранники,
Все эти выборы ненастоящие,
Все эти рейтинги, все эти имиджи,
Все заверения и обещания...
Ясно ведь: новые будут такими же,
Как предыдущие. Та же компания...
Что же их гонит без тени сомнения
В органы властные, в кресла желанные?
Или на них тяготит преступление,
Или завышено их самомнение,
Или иные наклонности странные?..
Люди устали от боли и ужаса,
Что-то взрывается, что-то ломается,
Призраки смерти над Родиной кружаться –
Но сумашествие не унимается:
Выборы, выборы, выборомания –
Хоть результаты известны заранее;
Всё остальное не стоит внимания –
Чужды им страсти и чужды страдания...
Тучки небесные, что ж это деется?
Нет уже силы сносить потрясения,
Не на что больше народу надеяться,
Нету таких, кто принёс бы спасение.
Треплются, треплются с умными рожами,
О достижениях врут завираются,
Дела не делают так, как положено,
Всё избираются, всё избираются...
Вот и опять – в ожиданьи побед они,
Полного сытого высокомерия.
Что им Россия с великими бедами?
Нет у них Родины, нет им доверия!
---------------------------------------------
Евгений Храмов
Руският поет и преводач Евгени Храмов (Евгений Львович Храмов) е роден на 21 март 1932 г. в Москва. Завършва юридическия факултет на Московския държавен университет (1957 г.). Работи като криминалист, редактор във Всесъюзното радио и в изд. „Советский писатель”, завеждащ отдел поезия в сп. „Новый мир” и др. Ръководи литературни семинари, води телевизионни поредици. Превежда поезия и проза от английски, немски, френски, полски и от езици на народите на СССР. Автор е на стихосбирките „Проспекты и просёлки” (1963 г.), „Ощущение цвета” (1963 г.), „Любимые люди” (1968 г.), „Осеннее равноденствие” (1973 г.), „Городская жизнь” (1983 г.), „Стихотворения” (1987 г.) и др. Умира на 4 ноември 2001 г. в Москва. През 2007 г. излиза книгата „Куда вы уходите, люди” с негови стихове и мемоари.
РОДИНА
На Н. Старшинов
Вървят жени,
нарамили лопати –
окопи да копаят пред Москва.
Страната
гледаше ме от плаката,
бе побеляла, с мръзнеща глава.
Тя с поглед строг ме викаше, привличаше,
мълвяха устните й свят обет.
Повярвайте, родината приличаше
на леля Даша от квартира 5.
На леля Даша,
редом с нас живееща,
на запад с двама сина, кърви леещи,
вдовица червеноармейска – диреща,
уморна,
упорита
и разбираща.
В десанти исках да участвам, в мрака
да гоня враг: «„Лале”! Тук „Резеда”!»
Тогава почвах втората десятка,
на фронта не успях да се вредя.
Следях със сериозност аз недетска
лицето й с рой бръчици в дъга;
бях слабичък в уроците по немски,
презрение натрупвах към врага.
Тя търпеливо с поглед строг ме викаше,
мълвяха устните й свят обет.
И как за мен родината приличаше
на леля Даша от квартира 5!
РОДИНА
Н. Старшинову
Шли женщины,
и на плечах – лопаты:
окопы рыть под городом Москвой.
Страна
смотрела на меня с плаката,
седая, с непокрытой головой.
Она звала меня глазами строгими,
сжав крепко губы, чтоб не закричать.
И мне казалось, что похожа Родина
на тётю Дашу из квартиры пять.
На тётю Дашу,
рядом с нами жившую,
двух сыновей на запад проводившую,
да, на неё, вдову красноармейскую,
усталую,
упрямую
и резкую.
А я хотел участвовать в десантах,
кричать в эфир: «„Тюльпан”! Я „Резеда”!..»
Мне шёл тогда едва второй десяток,
меня на фронт не брали поезда.
И я смотрел с серьёзностью недетской
в её лицо с морщинками у губ
и лишь на двойки отвечал немецкий,
чтоб выразить презрение к врагу.
Она звала меня глазами строгими,
сжав губы крепко, чтоб не закричать.
И мне казалось, что похожа Родина
на тётю Дашу из квартиры пять.
1956 г.
---------------------------------------------
Егор Исаев
Руският поет, публицист и преводач Егор Исаев (Егор/Георгий Александрович Исаев) е роден на 2 май 1926 г. в селището Коршево, Воронежска губерния. През Втората световна война е участвал в Берлинската настъпателна операция, в боевете при Котбус, освобождението на Прага. Завършил е литературния институт „Максим Горки” (1955 г.). Работил е в издателство „Советский писатель”, а от 1981 г. е секретар на Съюза на писателите на СССР. Има десетки книги с поезия и с публицистика, сред които „Двадцать пятый час”, „Мои осенние поля”, „Убил охотник журавля”, „Жизнь прожить”, „Колокол света”, „В начале было слово”. Широка известност му носят поемите „Над волнами Дуная” (1951-1953 г.), „Суд памяти” (1962 г.), „Даль памяти” (1976 г.), „Жалоба креста”, „Буцен” и др. Лауреат е на Ленинска награда (1980 г.), Герой на социалистическия труд (1986 г.). Умира на 8 юли 2013 г. в Москва, погребан е на гробището в Переделкино.
ОЩЕ ЕДИН ПЪТ ЗА СЛАВЕЯ
Не изпълнява, пее той.
Да, пее! Още как – пленява.
Тъй нявга пееше народ,
сега естрада... изпълнява.
ЕЩЁ РАЗ ПРО СОЛОВЬЯ
Не исполняет, а поёт.
Поёт! Да как ещё – пленяет.
Вот так когда-то пел народ,
Теперь эстрада... исполняет.
1986 г.
-----
СРЕДНОЩ. ПОКОЙ. ТЪРЖЕСТВЕН ЛУНЕН СВЯТ
Среднощ. Покой. Тържествен лунен свят.
Тревата спи, брегът, тръстики спят,
вълната спи в тръстикови нозе...
Безсъние душата ми гризе.
Какво? Защо? Затуй, затуй, че в стон
там нейде чака старият ми дом.
Стои си сам. Стои като сирак.
И пусто е наоколо, и мрак.
ЛУНА ТОРЖЕСТВОВАЛА. ПОЛНОЧЬ. ТИШЬ
Луна торжествовала. Полночь. Тишь.
Трава спала, спал берег, спал камыш,
Волна спала в ногах у камыша...
И лишь бессонно маялась душа.
О чём? О ком? А всё о том, о том,
Что где-то там стоит мой старый дом.
Стоит один. Стоит, как сирота.
И вся земля вокруг него пуста.
1989 г.
-----
МНОГО ТЪЖНО, ПРИЯТЕЛИ
Много тъжно, приятели, беше това.
Мойта майка от село отведох в Москва.
От врати я отведох, от порти и двор,
от позната пътечка, сайвант и простор,
от тополи – високи до слънцето – пет,
от реки, от ливади, от полски разсвет
и от гроба на татко, от родни цветя...
Много тежко, приятели. Как ли е тя?
ОЧЕНЬ ГРУСТНО, ДРУЗЬЯ
Очень грустно, друзья, вот что вам я скажу.
Мать свою из деревни в Москву увожу.
Увожу от дверей, от крыльца, от ворот,
От знакомой тропинки в сарай, в огород,
От высоких – до неба – пяти тополей,
Увожу от реки, от лугов, от полей,
От могилы отца, от родного всего...
Очень тяжко, друзья. Ну а ей каково?
1988 г.
---------------------------------------------
Едуард Асадов
Руският поет и писател Едуард Асадов (Эдуард Аркадьевич Асадов) е роден на 7 септември 1923 г. в гр. Мерв, Туркестанска АССР. Първите си стихове пише на 8-годишна възраст, а първите му поетични публикации са от 1948 г. в сп. „Огонек”. През 1943 г. завършва военно училище и се сражава във Великата отечествена война, където е ранен тежко и ослепява (до края на живота си носи черна полумаска на лицето). След войната завършва литературния институт „Максим Горки” (1951 г.). Превежда поезия от башкирски, грузински, калмикски, казахски и узбекски език. Член е на Съюза на писателите на СССР (1951 г.). Работи като литературен консултант във в. „Литературная газета”, сп. „Огонёк”, сп. „Молодая гвардия”, изд. „Молодая гвардия” и др. Автор е на много книги с поезия и проза, сред които 50 стихосбирки като „Светлая дорога” (1951 г.), „Снежный вечер” (1956 г.), „Солдаты вернулись с войны” (1957 г.), „Во имя большой любви” (1962 г.), „Лирические страницы” (1962 г.), „Я люблю навсегда” (1965 г.), „Будьте счастливы, мечтатели” (1966 г.), „Остров романтики” (1969 г.), „Доброта” (1972 г.), „Песня о бессловесных друзьях” (1974 г.), „Ветра беспокойных лет” (1975 г.), „Созвездие Гончих Псов” (1976 г.), „Годы мужества и любви” (1978 г.), „Компас счастья” (1979 г.), „Именем совести” (1980 г.), „Избранное” (в 2 тома, 1981 г.), „Дым Отечества” (1983 г.), „Сражаюсь, верую, люблю!” (1983 г.), „Высокий долг” (1986 г.), „Собрание сочинений” (в 3 тома, 1987 г.), „Судьбы и сердца” (1990 г.), „Зарницы войны” (1995 г.), „Не надо сдаваться, люди” (1997 г.), „Не надо отдавать любимых” (2000 г.), „Не проходите мимо любви” (2000 г.), „Смеяться лучше, чем терзаться” (2001 г.), „Собрание сочинений” (в 6 тома, 2003 г.), „Когда стихи улыбаются” (2004 г.), „Дорога в крылатое завтра” (2004 г.) и др. Герой на Съветския съюз (1998 г.). Умира на 21 април 2004 г. в гр. Одинцово, Московска област.
МОИТЕ СЪНИЩА
Казах, след като се бях наспал:
„Аз сега видях забавен сън,
сякаш съм кълвач, поканен вън
на невероятен птичи бал.
Пееха петли петелски химн,
кимаше гора зелен листак,
а пингвин, тъй мъничък и благ,
на Есенин чете стих един.”
Ти с усмивка книгата загърна,
сладко се протегна, сви глава
и прозявайки се, ми отвърна:
„Лес... Пингвинче... Глупост е това!”
Смешна си – прости, че те обиждам.
Моят сън е в пустотата звън.
Денем в тъмнина съм, а насън,
о, насън аз, разбери ме, виждам.
МОИ СНЫ
Я проснулся утром и сказал:
„Видел я сейчас забавный сон,
Будто был я нынче приглашен
Дятлом на какой-то птичий бал.
Хором песни пели петухи,
Лес кивал зеленою листвой.
А пингвин, малюсенький такой,
Вдруг прочел Есенина стихи”.
Ты журнал с улыбкою закрыла,
Сладко потянулась, как всегда,
И, зевнув, спокойно перебила:
„Лес... пингвин... какая ерунда!..”
Ты смешна – прости, коли обижу.
Сон совсем не безразличен мне.
Днем живу во тьме я, а во сне,
Я во сне я, понимаешь, вижу.
-----
ЧУДАЧКА
Наричат я някои хора чудачка
и сочат я с пръст, че е вечно сама.
А други – надменна, принцеса, дивачка,
за трети тя просто е стара мома.
И птиците също по двойки се хващат,
душата стреми се към жива душа.
Момците след кино девойки изпращат,
а тя се прибира самичка пеша.
Пак зими и пролети във върволица
тичат, облитат ни с устрем присъщ...
Приятелки, често невзрачни девици,
отдавна намериха мъж.
Край нея твърдят: – Време е да пристанеш.
Мъжете не чакат, влюбчиви са те!
Страниш ли така, ти мома ще останеш!
Нещата отиват към трийсетте...
Нима не харесваш ти никого там?
Мечтателно гледат очите красиви:
– Харесвам, но близост без обич не знам! –
учудено тя раменете си свива.
Каква ли любов тя очаква? Май
ще викне: „Любов звездопадна! Да грабва!
Красива-красива! Безкрай-безкрай!
А щом не намеря любовния рай,
то никаква друга любов ми не трябва!”
ЧУДАЧКА
Одни называют ее чудачкой
И пальцем на лоб – за спиной, тайком.
Другие – принцессою и гордячкой,
А третьи просто синим чулком.
Птицы и те попарно летают,
Душа стремится к душе живой.
Ребята подруг из кино провожают,
А эта одна убегает домой.
Зимы и весны цепочкой пестрой
Мчатся, бегут за звеном звено...
Подруги, порой невзрачные просто,
Смотришь – замуж вышли давно.
Вокруг твердят ей: – Пора решаться.
Мужчины не будут ведь ждать, учти!
Недолго и в девах вот так остаться!
Дело-то катится к тридцати...
Неужто не нравился даже никто? –
Посмотрит мечтательными глазами:
– Нравиться нравились. Ну и что? –
И удивленно пожмет плечами.
Какой же любви она ждёт, какой?
Ей хочется крикнуть: „Любви-звездопада!
Красивой-красивой! Большой-большой!
А если я в жизни не встречу такой,
Тогда мне совсем никакой не надо!”
1969 г.
-----
СТИХОВЕ ЗА РИЖАВОТО ДВОРНО КУЧЕ
Погали стопанинът вяло
косматата рижа гърбина:
– Прощавай, брат! Трудна раздяла,
но трябва от теб да замина.
Под пейка нашийника пусна
и навеса шумен подгони,
където мравунякът людски
се влива в експресни вагони.
След него се песът отправи.
В тълпата на свойта разлъка
следяха очите кафяви
стопанина с кучешка мъка.
На гарата старец, до входа,
реши: – Изоставен си, братче!
Да беше отбрана порода...
А то – помиярче невзрачно!
Коминът на влака запуши,
жар локомотивът запърли,
напред като бик се промуши,
към нощната буря се хвърли.
Вагоните тракаха, хора
се смееха, пушеха, спяха...
И никой за кучето дворно
не мислеше, чужди му бяха.
Стопанинът няма представа,
че там, по траверси безлични,
решено да не изостава,
задъхано кучето тича!
Препъва се, скача отново,
кръв в лапите камъни бунят,
сърцето за скок е готово
от кучешката му муцуна!
Стопанинът няма понятие,
че сили изтичат от тяло;
че, блъснало се в перилата,
под моста е то полетяло...
Вълните трупа му прокудиха...
О, старче! Знай, може в природата
на дворното куче да бъде
сърцето – най-чиста порода!
СТИХИ О РЫЖЕЙ ДВОРНЯГЕ
Хозяин погладил рукою
Лохматую рыжую спину:
– Прощай, брат! Хоть жаль мне, не скрою,
Но все же тебя я покину.
Швырнул под скамейку ошейник
И скрылся под гулким навесом,
Где пестрый людской муравейник
Вливался в вагоны экспресса.
Собака не взвыла ни разу.
И лишь за знакомой спиною
Следили два карие глаза
С почти человечьей тоскою.
Старик у вокзального входа
Сказал: – Что? Оставлен, бедняга?
Эх, будь ты хорошей породы...
А то ведь простая дворняга!
Огонь над трубой заметался,
Взревел паровоз что есть мочи,
На месте, как бык, потоптался
И ринулся в непогодь ночи.
В вагонах, забыв передряги,
Курили, смеялись, дремали...
Тут, видно, о рыжей дворняге
Не думали, не вспоминали.
Не ведал хозяин, что где-то
По шпалам, из сил выбиваясь,
За красным мелькающим светом
Собака бежит задыхаясь!
Споткнувшись, кидается снова,
В кровь лапы о камни разбиты,
Что выпрыгнуть сердце готово
Наружу из пасти раскрытой!
Не ведал хозяин, что силы
Вдруг разом оставили тело,
И, стукнувшись лбом о перила,
Собака под мост полетела...
Труп волны снесли под коряги...
Старик! Ты не знаешь природы:
Ведь может быть тело дворняги,
А сердце – чистейшей породы!
1948 г.
-----
ГРОХОТИ ТРИНАЙСТИЯТ ДЕН С ВОЙНА
Грохоти тринайстият ден с война.
Ни денем, ни нощем почивка свети.
Издига се взрив, хвърлят жар ракети
и няма секунда за тишина.
Момчетата бият се – как е страшно!
Те втурват се в двайсти, в трийсти бой
за всяка къщурка, пътечка, пасище,
за всеки баир тук, до болка свой...
Войната и фронта, и тил разрови,
с дула нажежени напред вървим!
Окопи – гробове... Отново гробове...
Воюваме, нямаме сили нови,
но нашият устрем е несломим.
За предни победи сме пели, постигнати,
дори и сред Кремъл възхвала ръми
за туй, че когато войната пристигне,
то нашата мощ в монолит ще се вдигне
и страшно ще тръгне по чужди земи.
А как ли действително всичко ще става?
Туй никъде никой не знае. Мълчат!
Но могат ли воините да се съмняват?
Те могат безстрашно да се сражават
за всяко парченце от родния свят!
Душата и тялото пълни са с вяра,
че главните сили към нас вървят!
И утре войските на наште другари
фашистката измет ще пометат.
Грохоти войната тринайсти ден
и все по-далеч и далеч обхваща...
Без милост е нейният страшен плен,
не чужди земи задушава, а нашта.
В безбройни атаки смъртта ни гори,
умората тежко краката сковава...
Изглежда, направиш ли крачка дори,
тогава безжизнен край пътя оставаш...
Оглежда ни взводният, вдига глас:
– Сухари раздай! Спокойно, хора!
До седмица помощ ще има за нас,
основните сили ще дойдат скоро.
Мъгла над гората прекъсва бой...
Разплатата где е, победната птица?!
Край храсти и дънери в миг на покой
заспаха измъчените войници...
Ех, вие чада на безстрашна страна,
войници от взвода ни, смъртно раними,
не чакайте помощи, ни тишина.
Не дни са до края на тази война,
а четири дълги, огромни години.
ГРОХОЧЕТ ТРИНАДЦАТЫЙ ДЕНЬ ВОЙНЫ
Грохочет тринадцатый день войны.
Ни ночью, ни днем передышки нету.
Вздымаются взрывы, слепят ракеты,
И нет ни секунды для тишины.
Как бьются ребята – представить страшно!
Кидаясь в двадцатый, тридцатый бой
За каждую хату, тропинку, пашню,
За каждый бугор, что до боли свой...
И нету ни фронта уже, ни тыла,
Стволов раскаленных не остудить!
Окопы – могилы... и вновь могилы...
Измучились вдрызг, на исходе силы,
И все-таки мужества не сломить.
О битвах мы пели не раз заранее,
Звучали слова и в самом Кремле
О том, что коль завтра война нагрянет,
То вся наша мощь монолитом встанет
И грозно пойдет по чужой земле.
А как же действительно все случится?
Об это – никто и нигде. Молчок!
Но хлопцы в том могут ли усомнится?
Они могут только бесстрашно биться,
Сражаясь за каждый родной клочок!
А вера звенит и в душе, и в теле,
Что главные силы уже идут!
И завтра, ну может, через неделю
Всю сволочь фашистскую разметут.
Грохочет тринадцатый день война
И, лязгая, рвется все дальше, дальше...
И тем она больше всего страшна,
Что прет не чужой землей, а нашей.
Не счесть ни смертей, ни числа атак,
Усталость пудами сковала ноги...
И, кажется, сделай еще хоть шаг,
И замертво свалишся у дороги...
Комвзвода пилоткою вытер лоб:
– Дели сухари! Не дрейфить, люди!
Неделя, не больше еще пройдет,
И главная сила сюда прибудет.
На лес, будто сажа, свалилась мгла...
Ну где же победа и час расплаты?!
У каждого кустика и ствола
Уснули измученые солдаты...
Эх, знать бы бесстрашным бойцам страны,
Смертельно усталым солдатам взвода,
Что ждать ни подмоги, ни тишины
Не нужно. И что до конца войны
Не дни, а четыре огромных года.
-----
ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА
Ден победен! Громоли в салюта
паметното: – Запомни, човек,
че в сраженията за минута,
да, буквално всяка зла минута,
гинат десет души! Знай вовек!
Тази памет как да се осмисли:
десет здрави, бодри, млади там,
пълни с вяра, с радост, с чувства чисти,
живи до отчаяната бран!
Всеки има нейде дом, градина,
майка мила, ручей, смях познат
и жена... Неженен ли е, има
либе – най-доброто в този свят.
Взимаше война на осем фронта
във водовъртежа си от нас
на минута десет в брой живота,
значи шестстотин на всеки час!
И така бе четири години,
ден след ден – невероятен ход!
Брод за чест и свобода премина,
вражи ад преодоля народ.
Мир пристигна, сякаш дъжд жадуван,
с ярка синева души заля...
В пролетната вечер птици чувам,
до небе платна развяла, плува
като кораб моята Земя.
И сега ще се обърна почетно
към горещия и млад живец,
към човека: лекар и летец,
педагог, студент или работничка...
Да, съдбата ще ни озари –
много ярка, честна и красива.
Но дали сме винаги добри,
откровено строги, справедливи?
Та нали сред плановете ние
много често, честно ще речем,
губим времето си, без да спрем,
за десетки сложни дреболии.
За парцалки и за книжки празни,
за скандали без добро и чест,
за разпивки, вечеринки разни,
Боже, за какво ли още днес!
И добре е с новата дъга
всяка личност, щом с душа се ражда,
да си спомни нещо много важно –
най-необходимото сега.
Празно и дребнаво да не знае,
с мързел и бездушност разделен,
да си спомни на каква цена е
купен всеки днешен мирен ден!
Да, съдбата ни размеси круто
време, обич, битки и мечти
и с какво платена бе минута,
всяка-всяка паметна минута,
смееш ли да не запомниш ти!
Крачейки към висоти далечни,
запомнете – всеки-всеки час
с вяра и любов ви гледат вечно
те – живелите заради вас!
ДЕНЬ ПОБЕДЫ
День Победы. И в огнях салюта
Будто гром: – Запомните навек,
Что в сраженьях каждую минуту,
Да, буквально каждую минуту
Погибало десять человек!
Как понять и как осмыслить это:
Десять крепких, бодрых, молодых,
Полных веры, радости и света
И живых, отчаянно живых!
У любого где-то дом иль хата,
Где-то сад, река, знакомый смех,
Мать, жена... А если неженатый,
То девчонка – лучшая из всех.
На восьми фронтах моей отчизны
Уносил войны водоворот
Каждую минуту десять жизней,
Значит, каждый час уже шестьсот!..
И вот так четыре горьких года,
День за днем – невероятный счет!
Ради нашей чести и свободы
Все сумел и одолел народ.
Мир пришел как дождь, как чудеса,
Яркой синью душу опаля...
В вешний вечер, в птичьи голоса,
Облаков вздымая паруса,
Как корабль плывет моя Земля.
И сейчас мне обратиться хочется
К каждому, кто молод и горяч,
Кто б ты ни был: летчик или врач.
Педагог, студент или сверловщица...
Да, прекрасно думать о судьбе
Очень яркой, честной и красивой.
Но всегда ли мы к самим себе
Подлинно строги и справедливы?
Ведь, кружась меж планов и идей,
Мы нередко, честно говоря,
Тратим время попросту зазря
На десятки всяких мелочей.
На тряпье, на пустенькие книжки,
На раздоры, где не прав никто,
На танцульки, выпивки, страстишки,
Господи, да мало ли на что!
И неплохо б каждому из нас,
А ведь есть душа, наверно, в каждом,
Вспомнить вдруг о чем-то очень важном,
Самом нужном, может быть, сейчас.
И, сметя все мелкое, пустое,
Скинув скуку, черствость или лень,
Вспомнить вдруг о том, какой ценою
Куплен был наш каждый мирный день!
И, судьбу замешивая круто,
Чтоб любить, сражаться и мечтать,
Чем была оплачена минута,
Каждая-прекаждая минута,
Смеем ли мы это забывать?!
И, шагая за высокой новью,
Помните о том, что всякий час
Вечно смотрят с верой и любовью
Вслед вам те, кто жил во имя вас!
-----
БРЕЗИЧКА, РЕКА
Брезичка, река, пред дома градината,
другарите – сякаш звезди блестят...
Когато те знае и помни родината,
е щастие висше на този свят!
БЕРЁЗКА, РЕКА
Берёзка, река, под окном смородина,
Друзей – будто звезд бесконечный свет...
Когда тебя знает и помнит Родина,
То большего счастья на свете нет!
1995 г.
-----
БИЛА ЛИ Е НЯВГА НЕПРАВА ЖЕНАТА
Била ли е нявга неправа жената? Това
безумен въпрос е, от него сме смаяни ние.
Тоз, който попита, не просто е проста глава,
а още по-лошо: на практика самоубиец!
БЫВАЕТ ЛИ ЖЕНЩИНА В ЖИЗНИ ХОТЬ РАЗ НЕПРАВА
Бывает ли женщина в жизни хоть раз неправа?
Безумству вопроса нам следует лишь подивиться.
Спросивший такое не просто болван-голова,
Но хуже гораздо: практически самоубийца!
1992 г.
-----
АРГУМЕНТИТЕ НА ЛЮБОВТА
От зов за любов вилнее глава.
Красиви и крехки са думи нежни.
Но е любовта не само слова,
любов са постъпките ни надеждни.
Пролуки с любов да търсиш недей ти.
Секретът е – с чувства и чест ела.
Зад думите щом не стоят дела,
цената любовна е три копейки!
АРГУМЕНТЫ ЛЮБВИ
От слов о любви звенит голова.
Они и красивы, и очень хрупки.
Однако любовь – не только слова,
Любовь – это, прежде всего, поступки.
И тут никому не нужны лазейки.
Доказывай чувства и – весь секрет.
А вот если дел за словами нет,
Любви вашей стоимость три копейки!
1995 г.
-----
ИМА ЛИ НА СВЕТА ПО-СИЛНА ЛЮБОВ
По-силна от тази любовна страст
дали на света ни има?
Тя с цяла душа се привързва към нас,
единствено с нея щастлив съм аз,
с бутилката си любима...
БЫВАЕТ ЛИ В МИРЕ ЛЮБОВЬ СИЛЬНЕЙ
Бывает ли в мире любовь сильней
Вот этой вот страсти пылкой?
Он всею душой был привязан к ней
И счастлив был с нею, и только с ней,
С любимой своей бутылкой...
1995 г.
-----
ИМА АРМЕЙСКА ШЕГИЧКА
Има армейска шегичка: „Да се живее е сложно,
а радости търси сърцето в годините по-бадева.
Всички жени на света да се съблазнят е невъзможно,
обаче мъжът е длъжен все да се стреми към това.
В АРМИИ ХОДИТ ШУТКА
В армии ходит шутка: „Жить на планете сложно,
А сердце стремится к радостям, отсчитывая года”.
Женщин на свете много, и всех соблазнить невозможно,
Однако стремиться к этому мужчина должен всегда.
1993 г.
-----
БЪДИ ДОБРОСЪВЕСТЕН, ИМАЙ ТЪРПЕНИЕ
Бъди добросъвестен, имай търпение.
Знай: твоите светли усмивки градят
не само доброто ти тук настроение,
а хиляди радости в целия свят.
БУДЬ ДОБРЫМ, НЕ ЗЛИСЬ, ОБЛАДАЙ ТЕРПЕНЬЕМ
Будь добрым, не злись, обладай терпеньем.
Запомни: от светлых улыбок твоих
Зависит не только твоё настроенье,
Но тысячу раз настроенье других.
1986 г.
-----
ПО-СКРОМНО, НЕ ОЧАКВАЙ ВЕЧНОТО
По-скромно, не очаквай вечното,
не е човечно и сърдечно то.
Дори най-силните възпира –
към слава с ярост се стремят,
издигайки ги до кумири,
след туй захвърля пак назад.
БУДЬ СКРОМЕН И НЕ ЖДИ ОТ ВЕЧНОСТИ
Будь скромен и не жди от вечности
Ни постоянства, ни сердечности.
Ведь даже самых сильных мира,
Что к славе яростно рвались,
На время возведя в кумиры,
Она затем швыряла вниз.
1991 г.
-----
НЯМА СИЛИ СМЪРТТА ДА РАЗДЕЛЯ ВОВЕК
Няма сили смъртта да разделя вовек
и да хлопва след нас вратата.
Няма как да си тръгне обичан човек,
ако той е останал в сърцата!
СМЕРТЬ НЕ В СИЛАХ ЛЮДЕЙ РАЗЛУЧИТЬ НАВЕК
Смерть не в силах людей разлучить навек
И захлопнуть за ними дверцу.
Разве может уйти дорогой человек,
Если он остается в сердце?!
1991 г.
-----
МЪЖЪТ И ЖЕНАТА С КАКВО РАЗЛИЧАВАТ СЕ
Мъжът и жената с какво различават се?
Жената – о, винаги тя подчинява се,
мъжът – като слон е, петимен за бой.
Каквото поиска тя, прави го той.
ЧЕМ МУЖ И ЖЕНА МЕЖ СОБОЙ РАЗЛИЧАЮТСЯ
Чем муж и жена меж собой различаются?
Жена – это та, что всегда подчиняется,
А муж – это тот, кто сильнее слона
И делает всё, что захочет она.
1979 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Желанието – това е множество от възможности, а нежеланието е множество от причини.
* * *
Предател-мъж – вече не е мъж. Баща-предател – изобщо не е баща.
* * *
Който умее да е щастлив в делниците, той наистина е щастлив човек.
* * *
У сърцето и мъката не се случва реми. Човек е така лесно раним!
И ако той не се справи с мъката, то мъката ще се справи с него.
* * *
– Кажете, има ли днес у вас нежност?
– Да, с добавка от най-нежни думи.
* * *
– Какво да правя, за да живея добре с жената?
–Трябва да я ухажваш, приятелю мой. Обаче, за да не изпаднеш изведнъж в небрано лозе, запомни: Трябва да я ухажваш така, както би ухажвал чужда.
* * *
Командва армии генералът, но на жената това й е малко, лукавият, който я е създал, по-хитър път й показал, да командва генерала.
* * *
Фриволна шега: О, колко кратък е мигът на земните превръщания: в късен час на хармана селски от храстите се разнася девичи вик... ставащ скоро женски...
* * *
Колко смешно ние се опитваме да слепим щастието! В разговорите избягваме критичните теми, при неприятности изразяваме един на друг измислено съчувствие и съвсем не споделяме от сърце. И плашейки се от по-пълно отчуждение, все по-често си спомняме миналите дни, сякаш наистина се надяваме, че те могат да хвърлят от миналото котвата на спасението. Ние сме като хора на студа без палто, които от мързел решават да се стоплят един друг само с едните думи за горещия юг: – А помниш ли това? А помниш ли онова? Как е възможно на света да отклониш грозящата беда с лекомислени мерки? Нали е минало... Какво то може да спаси, ако отсъства настоящето?
* * *
Думата може да стопли, да окрили и да спаси, да ощастливи и да разбие ледове. Думата може да донесе хиляди беди, да оскърби и безжалостно да рани. А затова ще си кажем сурово: „За да няма в живота излишни беди, трябва да се мисли, момчета, над всяка дума, защото в света няма безтегловни думи!”
* * *
Обичайки робски децата си, понякога ние ги превръщаме в свои мъчители. Когато родителите обичат себе си, то децата се молят на родителите.
* * *
Мъже, не се сърдете, че женският живот е по-дълъг от мъжкия! Как не разбирате? Опитайте да работите ден след ден, лете и зиме, не по-малко от жените. И може би ще доживеете до сто години.
* * *
Дали сърцата ни изстиват, дали главата е задръстена с проза... Само че ние все по-рядко си припомняме светлите и нежни думи. Казват, че любовта не е многословна, помълчи, помъчи се, разсъди... По моему всичко това е условно, ние сме хора, а не каракуди! Какво е за нас лимон без аромат? Витамин, нищо повече. Какво е небе без залез? Какво е птица без песен? Нищо! Нека думите да блещукат като позлатени и не година, не две, а цял век! Човек не може да живее с инстинкти, човек затова е и Човек. И ако искате действително главата да звъни от щастие, говорете, хора, говорете най-добрите думи!
* * *
Какво представлява щастието? Едни казват, че това е страст. Карти, вино, увлечение, все силни усещания. Други вярват, че щастието е в голямата заплата и властта, в очите на запленените секретарки и трепета на подчинените. Трети смятат, че щастието е голямо участие, грижа, топлина, внимание и общност на преживяванията. По мнението на четвърти, това е да стоиш с любимата до разсъмване, веднъж да признаеш любовта си и повече да не се разделяте. Има още и такова мнение, че любовта е горене. Търсене, мечта, работа и дръзки криле за полет! А по моему щастието просто бива различно на ръст, от котка та чак до Казбек, в зависимост от човека!
* * *
По отношение на обидите ние трябва да бъдем всепоглъщащи кладенци, а не всеизпръскващи локви.
* * *
Може да се търси и открива всичко, буквално всичко, което ни сближава. И обратното: ако не се доверява, може като пъпчица да се човърка именно онова, което ни разделя.
* * *
Без теб аз не мога да живея, не! Защо често така говорят и лъжат? Нали, чувайки убийствения отговор, никой не умира. Всички живеят.
* * *
От памтивека, примижавайки щастливо, в различни краища на отечеството родителите с гордост казват, че децата са цветята на живота. Но радостта бързо изчезва, когато цветчетата изведнъж се разпукнат.
* * *
Ние можем смело да признаем, че щастието би цъфтяло като огън жив, когато всички онези, които са ни верни с душата, ни бъдат верни и с тялото.
* * *
Запомни и на другите кажи: Хитростта и лъжата все едно ще се разкрият, щастието не може да се гради върху лъжи, нали светлите етажи на щастието само върху истината се изграждат!
* * *
Дали се ражда лоша или добра птицата, на нея все едно й е съдено да лети. С човека не се случва така. Трябва още и да стане човек...
* * *
Обикновено в живота винаги ми е топло от това, че има цветя и деца. Обикновено да се върши добро в света е сто пъти по-приятно, отколкото да се върши зло!
* * *
Макар и майката природа да не стои без работа, но идеалите скъпернически съблюдава и красотата на душата с красотата на тялото при хората твърде рядко съвпадат.
* * *
Дете да отглеждаш – сякаш в планината вървиш. Вървиш и все по-често се задъхваш: колкото повече душа му отдаваш, толкова по-малко получаваш в отговор.
* * *
– Напускам мъжа си! Омръзна ми!
– Но кажи, скъпа, защо?
– Той е тиранин! Иска да ям това, което съм сготвила за него!
* * *
Ако любовта си отива – дори да виеш, но остани горд, живей и бъди човек, а не пълзи като смок.
* * *
Мъже, разтревожете се! Кой не знае, че жената, с нежната си душа, понякога ни прощава сто хиляди грехове, но ето, невниманието не прощава.
* * *
Старецът, молещ златната рибка, е направил основна грешка: не е трябвало да служи на алчната жена и да моли за корито и дворянство, болярски дом и приказно царство. А да помоли за нова старица!
* * *
Случайностите не съществуват: хората са ни дадени или като пример за правилен живот, или като предупреждение.
* * *
И така, воювайте и решавайте: нека бъде радост, нека е беда. Борете се, спорете, настъпвайте... И само любовта не давайте, не давайте никога!
* * *
Всичко се получава у нас един без друг, само щастие не се получава.
* * *
У нас са ту усмивки, ту терзания, ту леден душ от упреци, ту сливане на устни и ръце, и души, ту вражда почти до обожание. Кой може да разгадае тайната – обичаме ли се един друг, или не?
* * *
Казват на хората, че когато човек направи нещо добро, то удължава най-малко с година своя земен човешки живот. А за да не ви подведе животът и да живеете повече от столетие, вървете, хора, избягвайки злото, и помнете, че добрите дела са най-верният път към дълголетието.
* * *
Да, на света има различни сърца. Но щастлив е онзи, това аз няма да крия, на когото се е паднало именно такова: по всяко време, добро и зло, надеждно навеки и до края.
* * *
С цялата си душа до края на живота един човек аз обичам на земята. Той е прекрасен! И ще кажа честно, без да крия... Този най-добър от най-добрите съм Аз, разбира се!
* * *
И за да не се упрекваш после, че си причинил някому болка, по-добре е да бъдеш добър, и така злото по света е достатъчно.
* * *
О, колко се иска в младостта и колко в юношеството се мечтае! И само старостта се превива от смях, че нищо не се сбъдва.
* * *
Каквито и страсти да кипят наоколо, запомни, за да не извършиш глупост: щастлив е не онзи, който е видял щастието, а онзи, който е съумял да го оцени.
* * *
Колко важно е в живота, помнейки желанията, да не забравяме своите възможности.
* * *
Ту блаженство ни опиянява, ту сърцето ние безпощадно глождем. Обсипвайки с ревност фразите. Но защо нито за ден, нито за час не можем да се разделим. Кой ще помогне да разгадаем тайната – обичаме ли се един друг, или не?
* * *
Хора, бъдете по-меки към близките си, отнасяйте се с нежност, с добро, и не обиждайте, а иначе... може горчиво да съжалявате след това.
* * *
Да, аз обичам истината. Но само тази, която честно ме хвали. А истината, която честно ме критикува, аз честно и искрено отхвърлям.
* * *
Нали може да има тяло на улично псе, а сърце – от най-чиста порода.
* * *
Колко много са тези, с които можеш да си легнеш, колко малко са тези, с които искаш да се събудиш.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Желание это множество возможностей, а не желание это множество причин.
* * *
Предатель муж – уже не муж. Отец-предатель – вовсе не отец.
* * *
Кто умеет в буднях быть счастливым, тот, и впрямь, счастливый человек.
* * *
У сердца и горя ничья не случается. Человек так легко раним! И если с горем он не расправится, то горе расправится с ним.
* * *
– Скажите, есть у вас сегодня нежность?
– Да, с добавленьем самых теплых слов.
* * *
– Что делать, чтоб жить хорошо с женой?
– Ухаживать надо за ней, друг, мой. Однако, чтоб вдруг не попасть впросак, запомни: ухаживать надо так, как ты бы ухаживал за чужой.
* * *
Командует армией генерал, но женщине этого мало, лукавый что женщину создавал, ей более хитрый путь указал, командовать генералом.
* * *
Фривольная шутка: О, как краток земных превращений миг: в поздний час за гумном деревенским из кустов раздаётся девичий крик… становящийся вскоре женским…
* * *
Как смешно мы пытаемся склеить счастье! В разговорах уходим от острых тем, при невзгодах друг другу по большей части выражаем придуманное участье и не делимся сердцем почти совсем. И страшась полнейшего отчуждения, вспоминаем все чаще былые дни, будто вправду надеемся, что они могут бросить из прошлого якорь спасенья! Мы как люди на холоде без пальто, что от лени решают согреть друг друга лишь одними словами о жарком юге: – Вспоминаешь ли это? А помнишь то? Как возможно на свете беду грозящую легкомысленными мерами отвести? Ведь былое… Ну что оно может спасти, если отсутствует настоящее?
* * *
Слово может согреть, окрылить и спасти, осчастливить и льды протаранить. Слово может нам тысячи бед принести, оскорбить и безжалостно ранить. А поэтому скажем себе сурово: „Чтобы не было в жизни ненужных бед надо думать, ребята, над каждым словом, ибо слов невесомых на свете нет!”
* * *
Детей своих рабски порой любя – мы их превращаем в своих мучителей. Когда же родители любят себя, то дети молятся на родителей.
* * *
Что женский век длиннее, чем мужской, мужья не злитесь! Как вы не поймете? Попробуйте работать день-деньской не меньше женщин летом и зимой. И до ста лет, быть может, доживете.
* * *
Толи мы сердцами остываем, толь забита прозой голова… Только мы все реже вспоминаем светлые и нежные слова. Говорят, любовь немногословна: помолчи, помучься, раскуси… Это все, по-моему, условно, мы же люди, а не караси! Что для нас лимон без аромата? Витамин, не более того. Что такое него без заката? Что без песен птица? Ничего! Пусть слова сверкают золотинками, и не год, не два, а целый век! Человек не может жить инстинктами, человек на то и Человек! И уж коль действительно хотите, чтоб звенела счастьем голова, говорите, люди, говорите самые хорошие слова!
* * *
Что же такое счастье? Одни говорят это страсти. Карты, вино, увлечения, все острые ощущения. Другие верят что, счастье – в окладе большом и власти, в глазах секретарш пленненых, и трепете подчиненных. Третьи считают, что счастье это большое участье, забота, тепло, внимание, и общность переживания. По мнению четвертых, это с милой сидеть до рассвета, однажды в любви признаться, и больше не расставаться. Ещё есть такое мнение, что счастье это горение. Поиск, мечта, работа, и дерские крылья взлёта! А счастье по мойму просто, бывает разного роста, от кочки и до Казбека, в зависимости от человека!
* * *
В отношении обид, нам нужно быть всепоглощающим колодцем,
а не всезабрызгивающей лужей.
* * *
Можно находить и открывать все, буквально все, что нас сближает. И напротив: коль не доверять, можно, как болячки, ковырять именно все то, что разделяет.
* * *
Жить без тебя я не сумею, нет! – зачем так часто говорят и лгут? Ведь услыхав убийственный ответ, никто не умирает. Все живут.
* * *
Издревле, щуря счастливый взгляд, в различных краях отчизны родители с гордостью говорят, что дети – цветы жизни. Но радости быстренько прекращаются, когда цветочки вдруг распускаются.
* * *
Мы можем признаться смело, что счастье б цвело, как огонь живой, когда бы все те, кто верны душой, верны бы нам были ещё и телом.
* * *
Запомни навек и другим скажи: Хитрость и ложь всё равно откроются, счастье нельзя построить на лжи, ведь счастья светлые этажи только на правде строятся!
* * *
Плохой ли, хорошей рождается птица, ей всё равно суждено летать. С человеком же так не случится. Человеком еще надо стать…
* * *
Просто в жизни мне всегда тепло оттого, что есть цветы и дети. Просто делать доброе на свете во сто крат приятнее, чем зло!
* * *
Хоть мать-природа не сидит без дела, но идеалы скупо соблюдает и красота души с красивым телом довольно редко в людях совпадают.
* * *
Ребенка растишь – словно в гору идешь. Идёшь и всё чаще вздыхаешь: чем больше души ты ему отдаёшь, тем меньше в ответ получаешь.
* * *
– Ухожу от мужа! Надоело!
– Но скажи, родная, отчего?
– Он – тиран! Он хочет, чтоб я ела то, что я готовлю для него!
* * *
Если любовь уходит – хоть вой, но останься гордым, живи и будь человеком, а не ползи ужом.
* * *
Мужчины, встревожтесь! Ну кто же не знает, что женщина, с нежной своею душой, сто тысяч грехов нам простит порой, но вот невнимания не прощает.
* * *
Старик, моливший золотую рыбку, свершил, пожалуй, главную ошибку: Ему бы жадной бабке не служить и не просить корыто и дворянство, боярский дом и сказочное царство. А новую старуху попросить!
* * *
Случайностей не существует: люди даны нам или как пример правильной жизни, либо как предупреждение.
* * *
Итак, воюйте и решайте: пусть будет радость, пусть беда. Боритесь, спорьте, наступайте… И лишь любви не отдавайте, не отдавайте никогда!
* * *
Друг без друга у нас получается всё, только счастья не получается.
* * *
То у нас улыбки, то терзанья, то укоров леденящий душ, то слиянье губ, и рук, и душ, то вражда почти до обожания. Кто ж поможет разгадать секрет – любим мы друг друга или нет?
* * *
Народе говорят, что человек, когда он что-то доброе свершает, то свой земной, свой человечий век не менее чем на год продлевает. А потому, чтоб жизнь не подвела и чтоб прожить вам более столетия, шагайте, люди, избегая зла, и помните, что добрые дела вернейшая дорога в долголетие.
* * *
Да, в мире есть различные сердца. Но счастлив тот, я этого не скрою – кому досталось именно такое: в любое время, доброе и злое, надёжное навек и до конца.
* * *
Всей душой до сканчания века, одного на земле я люблю человека. Он прекрасен! И честно скажу не тая… Это лучший из лучших конечно же – Я!
* * *
И чтоб после себя не корить в том, что сделал кому-то больно, лучше добрым на свете быть, злого в мире и так довольно.
* * *
О, сколько в молодости хочется и сколько в юности мечтается! И только в старости хохочется, что ничего-то не сбывается.
* * *
Какие б вокруг ни кипели страсти, запомни: чтоб глупости не свершить, счастлив не тот, кто увидел счастье, а тот, кто сумел его оценить.
* * *
Как важно в жизни, помня о желаньях, возможностей своих не забывать.
* * *
То блаженство опьяняет нас, то сердца мы беспощадно гложем. Осыпая ревностями фраз. Но причем ни на день, ни на час разлучиться, все-таки не можем. Кто ж поможет разгадать секрет – любим мы друг друга или нет?
* * *
Люди, будьте к ближним своим мягче, относитесь с нежностью, добром… и не обижайте, а иначе… можно горько каяться потом.
* * *
Да, правду люблю я. Но только такую, которая честно меня восхваляет. А правду, что честно меня критикует, я честно и искренне отвергаю.
* * *
Ведь может быть тело дворняги, а сердце – чистейшей породы.
* * *
Как много тех, с кем можно лечь в постель, как мало тех, с кем хочется проснуться.
---------------------------------------------
Едуард Багрицкий
Руският поет, драматург, художник и преводач Едуард Багрицки (Эдуард Георгиевич Дзюбин/ Багрицкий) е роден 22 октомври/3 ноември 1895 г. в Одеса. Завършва земеделско училище (1915 г.). Първите му публикувани стихотворения са от1913 г. в алм. „Аккорды”. Публикува поезия в издания, алманаси и сборници като „Серебряные трубы”, „Авто в облаках”, „Южная мысль”, „Чудо в пустыне” и др. Работи като редактор в одеския отдел на Петербургската телеграфна агенция, служител в милицията, деловодител в лечебно заведение, агитационен инструктор, художник в регионално бюро на Руската телеграфна агенция, секретар на в. „Красный Николаев” и др. През Гражданската война е доброволец в Червената армия. Член е на московската литературна група „Перевал” (1925 г.) и на Руската асоциация на пролетарските писатели (1930 г.).Поезията му е проникната от романтически патос към героиката на Гражданската война и драматизма на родените от революцията социални и нравствени конфликти. Автор е на стихосбирките „Юго-запад” (1928 г.), „Победители” (1932 г.), „Последняя ночь” (1932 г.), „Избранные стихи” (1932 г.), „Смерть пионерки” (1932 г.), „Дума про Опанаса” (1933 г.) и др. Умира на 16 февруари 1934 г. в Москва.
СЛАВЯНИ
Живеем в зелени простори
сред въздух, на кърви богат,
под волни, но сведени взори,
чергарски огньове пламтят...
Облечени в рунтави кожи,
ний жертвени клади кладем,
за теб, о, безумен, тревожен
Перун наш, на стълб възвисен.
Стада по деретата ширим
до извори с бисерна теч,
но скоро тук кървава бира
ще пият секира и меч.
По залез прииждат тевтонци,
орел див до кръста върви,
и лебеди горди прогонват –
с крила жънат блатни треви.
Ярило зад облак остава,
Стрибог е сред вятъра зъл,
кикотят се в гъста дъбрава
петниста хиена и вълк...
Трепери Перун на пилона,
пак с жертвена злъч упоен.
Принасям сърце на тевтонец,
гръмовнико, жертва от мен...
Пламтят върху хълмове кули
и бойници ронят зъбци,
а флагове златни потулят
под плащове бели жреци.
Тръби побеснели допълват
на струни плачевния звън,
озъбвайки кървави зъби,
се хили безумно Перун!
* Перун – върховен бог в славянската митология, закрилник и предводител на бойците по време на битка.
* Ярило – митологически персонаж, почитан от източните славяни.
* Стрибог – бог на въздуха, времето и климата в славянската митология.
СЛАВЯНЕ
Мы жили в зеленых просторах,
Где воздух веной напоен,
Мерцали в потупленных взорах
Костры кочевавших племен...
Одеты в косматые шкуры,
Мы жертвы сжигали тебе,
Тебе, о безумный и хмурый
Перун на высоком столбе.
Мы гнали стада по оврагу,
Где бисером плещут ключи,
Но скоро кровавую брагу
Испьют топоры и мечи.
Приходят с заката тевтоны
С крестом и безумным орлом,
И лебеди, бросив затоны,
Ломают осоку крылом.
Ярила скрывается в тучах,
Стрибог подымается ввысь,
Хохочут в чащобах колючих
Лишь волк да пятнистая рысь...
И желчью сырой опоенный,
Трепещет Перун на столбе.
Безумное сердце тевтона,
Громовник, бросаю тебе...
Пылают холмы и овраги,
Зарделись на башнях зубцы,
Проносят червонные стяги
В плащах белоснежных жрецы.
Рычат исступленные трубы,
Рокочут рыдания струн,
Оскалив кровавые зубы,
Хохочет безумный Перун!..
---------------------------------------------
Елдар Рязанов
Руският кинорежисьор, сценарист, актьор, поет, писател, драматург, педагог и продуцент Елдар Рязанов (Эльдар Александрович Рязанов) е роден на 18 ноември 1927 г. в гр. Самара. Завършил е Всерусийския държавен университет по кинематография в Москва (1950 г.). През 1955 г. става режисьор в киностудия „Мосфильм” и скоро е признат за един от най-прославените съветски кинорежисьори, майстор на лирическите трагикомедии. Сътворява шедьоври на руското кино като „Зигзаг удачи” (1968 г.), „Старики-разбойники” (1972 г.), „Невероятные приключения итальянцев в России” (1973 г.), „Ирония судьбы, или С лёгким паром” (1975 г.), „Служебный роман” (1977 г.), „Гараж” (1979 г.), „О бедном гусаре замолвите слово” (1980 г.), „Вокзал для двоих” (1982 г), „Жестокий романс” (1984 г.), „Забытая мелодия для флейты” (1987 г.), „Дорогая Елена Сергеевна” (1988 г.) и мн. др. Заслужил деятел на изкуствата на РСФСР (1965 г.), народен артист на РСФСР (1974 г.), народен артист на СССР (1984 г.), член на Съюза на писателите на СССР, президент на Руската академия на кинематографичните изкуства (2002 г.), учредител на Съюза на кинематографистите и професионалните кинематографически организации (2010 г.), автор на десетки документални и игрални филми, телевизионен водещ, кинопедагог. Стихове пише от ученическите години, първите му публикации на поезия са от 1943 г., първата му стихосбирка „Внутренний монолог” излиза през1988 г. Някои от книгите му като „Первая встреча – последняя встреча”, „Разноцветное кино” и „Поговорим о странностях любви” ни срещат с творческите лаборатории на много от творците на ХХ в. Автор е на десетки книги с поезия, проза, публицистика и кинознание, сред които „Эльдар Рязанов: Сборник” (1974 г.), „Грустное лицо комедии” (1977 г.), „Предсказание” (1994 г.), „Четыре встречи с Владимиром Высоцким” (2004 г.), „Неподведённые итоги” (2005 г.), „Любовь – весенняя страна” (2005 г.), „Жизнь без любви” (2006 г.), „Служебный роман” (2007 г.), „Чем живу и жив” (2007 г.), „Мчатся годы-непогоды” (2007 г.), „Старики-разбойники” (2008 г.), „Грустное лицо комедии, или Наконец подведённые итоги” (2010 г.) и др. Умира на 30 ноември 2015 г. в Москва.
АВТОПОРТРЕТ
В главата мрак. Отпуснат, вял.
Аз съществувам затъпяло.
Свистящ провал ме е залял,
като тесто е мойто тяло.
Автопортрета крив държа,
прилича на карикатура.
Надрасках го без ум в натура,
сега ще го унищожа:
ще зачертая всеки знак
и в мене ще се гмурна пак.
АВТОПОРТРЕТ
В мозгах туман. И сам раскис.
Я существую отупело.
И непрерывен свист тоски,
и расползлось, как тесто, тело.
Ужасен мой автопортрет,
похож он на карикатуру.
Нарисовал его я сдуру,
теперь сведу его на нет:
что написалось, зачеркну
и снова внутрь себя нырну.
-----
МОНОЛОГ НА КИНОРЕЖИСЬОРА
В своите герои се разтворих,
не един живот отъпках в мен.
И макар че за простор се борех,
бях у тях като заложник в плен.
Към героите си сили мятах,
странности, характери, любов...
Всеки път жестоки са децата
и кръвта ми пият с порив нов.
С тях в живота устремно пропадам,
всеки битки срещу мен плете.
С техните печални рани страдам,
сякаш мои горести са те.
Охладняха мойте персонажи,
плюват на тегобния ми ден.
Те не ми благодариха даже,
някъде заскитаха без мен.
Моите създания нетрайни
без илюзии за брой засей.
Персонажи или автор знаен –
кой от тях кого ще надживей?
С пръст и кръст гробовната могила
върху автора им ще виси
и ще кажат: „Ти прости ни, мили!
Че си ни създавал, гран мерси!”
Но възможна е и случка друга:
грохналият дядо да ситни,
а фантазията му недъга
да я няма много-много дни.
МОНОЛОГ КИНОРЕЖИССЁРА
Я в своих героях растворялся,
вроде, жизнь я протопал не одну.
И, хоть сам собою оставался,
был у них заложником в плену.
Вкладывал в героев силы, соки,
странности, характеры, любовь...
Да ведь дети всякий раз жестоки,
с лёгким сердцем пили мою кровь.
Жизнь мою не длили – сокращали,
с каждым шли упрямые бои.
Мне близки их раны и печали,
словно это горести мои.
Чужаками стали персонажи,
на мои невзгоды им плевать.
Не сказали мне „спасибо” даже
и ушли куда-то кочевать.
Только и созданья мои бренны,
не было иллюзий на их счёт.
Вымысел иль созидатель бедный –
кто из них кого переживёт?
Персонажи, встретясь у могилы
автора, который их творил,
может, скажут: „Ты прости нас, милый!
Гран мерси за то, что нас родил!”
Но возможна версия иная:
всё живёт убогий, дряхлый дед,
а его фантазия смешная
померла тому уж много лет.
---------------------------------------------
Елена Тагер
Руската поетеса, писателка, мемоарист и преводач Елена Тагер (Елена Михайловна Тагер) е родена на 3 ноември 1895 г. в Петербург. Учи в историко-филологическия факултет при Висшите женски курсове. Първите й публикувани стихове са от 1915 г. в сп. „Ежемесячний журнал” и сп. „Арион”. Работи в сп. „Красная новь”, сп. „Литературный современник”, сътрудничи на издания като „Наши достижения”, „Колхозник”, „Резец” и др. Превежда творби от фолклора на съветските народи. Член е на литературната група „Перевал” (1929-1932 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). Авторка е на повестите „Желанная страна” (1934 г.) и „Праздник жизни” (1937 г.), на книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Зимний берег” (1929 г.), „Поясок” (1929 г.), „Венчики-бубенчики” (1930 г.), „Сквозь ветер” (1930 г.), „Ревизоры” (1935 г.), „Повесть об Афанасии Никитине” (1966 г.) и др. През 1922 г. е обвинена в шпионаж и е интернирана за две години в Архангелск. През 1938 г. отново е арестувана, осъдена по изфабрикувано дело и до 1948 г. прекарва в лагери на ГУЛАГ в Колима и Магадан. През 1951 г. е осъдена за трети път и до 1954 г. е в лагер в Казахстан. През 1956 г. е реабилитирана и възстановена в Съюза на писателите. Умира на 14 юли 1964 г. в Ленинград.
МЪКА КЪЛБИ, НЕСПОЛУКА ВИТАЕ
Мъка кълби, несполука витае,
где ли е краят? Разплитай немощ!
Колко минути мъчителни знаем –
всички събрани в нещастната нощ.
Стонове, хрипове, думи безумни,
страшни за изговор, срамни за взор;
бавно старици душат таласъми;
майка се буди от луд детски хор.
Съвест ли мъчи? Обида ли погна?
Рани ли стари отново горят?
Дай да се молим. Дано да помогне.
Май зад решетките грейва денят...
ГОРЯ КЛУБОК И НЕСЧАСТИЯ СВИТОК
Горя клубок и несчастия свиток,
Где же конец? Развяжи, облегчи!
Сколько мы знаем мучительных пыток –
Все они собраны в этой ночи.
Стоны и храп, и слова бредовые;
Страшно их вымолвить, стыдно внимать;
Медленно душат старух домовые;
Клича детей, просыпается мать.
Совесть ли мучит? Обида ли гложет?
Раны ли старые снова горят?
Надо молиться. Быть может, поможет.
Может быть, там, за решеткой, – заря...
Барнаул, январь 1952 г., пересыльная тюрьма.
-----
ВСЕ ЕДНО, ЩЕ УМРА В ЛЕНИНГРАД
Все едно, ще умра в Ленинград аз,
след бълнуване смъртно така
с Воронихинската колонада
до Исакий ще се довлека.
Нека бъде музей, катедрала,
мавзолей ли, мечта ли пред мен –
все едно, с поглед лих различавам
твоя златен спасителен шлем.
Вятър в Балтика, вятър от детство
чак до смъртното ложе горя
и прахосаното наследство
връща блудната дъщеря.
И разбрал мойто сетно желание
сред неземно житейско море,
Меден конник, докоснал с длани,
мойто смело сърце ще спре.
* Воронихински колонади – дворцово-парков комплекс близо до Санкт Петербург.
* Св. Исакий Далматински; Исакиевският събор е най-голямата православна църква в Санкт Петербург.
* Медният конник – паметник на Петър Първи на Сенатския площад в Санкт Петербург.
ВСЁ РАВНО, УМРУ В ЛЕНИНГРАДЕ
Все равно, умру в Ленинграде
И в предсмертном моем бреду
К Воронихинской колоннаде
И к Исакию прибреду.
Будь музеем или собором,
Мавзолеем или мечтой –
Все равно, коснеющим взором
Различу твой шлем золотой.
Ветер Балтики, ветер детства
К ложу смертному прилетит
И растраченное наследство
Блудной дочери возвратит.
И, последнему вняв желанью,
В неземное летя бытие,
Всадник Медный, коснувшись дланью,
Остановит сердце мое.
1952 г.
---------------------------------------------
Елена Ширман
Руската поетеса и писателка Елена Ширман (Елена Михайловна Ширман) е родена на 21 януари/3 февруари 1908 г. в гр. Ростов на Дон. Пише стихове от детските си години, първите й публикации са от 1928 г. в ростовски периодични издания. Ползва псевдонимите Ирина Горина и Алёна Краснощёкова. Завършва литературния факултет на Ростовския педагогически институт (1933 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1941 г.). Работи като библиотекар и културпросветник, ръководи детската литературна група към в. „Ленинские внучата”, литературен консултант е на в. „Пионерская правда”, отговорен редактор на в. „Прямая наводка”, пътуващ кореспондент на в. „Большевистский Дон” и в. „Молот”. Публикува поезия в списания като „Октябрь”, „Смена” и др. Съавтор е на книгата с приказки „Изумрудное кольцо” (1937 г.), автор е на стихосбирката „Бойцу Н-ской части” (1942 г.). През август 1942 г. по време на командировката й в с. Ремонтное, Ростовска област, е заловена от хитлеристите и е разстреляна.
ДА ЖИВЕЯ!
(Из поемата „Невъзможно”)
А нима има край моят рошав свят,
мойто тяло неспиращо в труп да изтлее?
Ако двайсет години с живот чепат
като гъсти дървета кънтят – живей!
Ако с кичури буйни улавям така
слънчеви протуберанси,
ако жилките тичат по мойта ръка
с неповторими танци!
Как да живея! Парче по парче
като листа на земята да съхна,
тласък във вените да ме влече,
сгъната в болка, от ярост настръхнала.
ЖИТЬ!
(Из поэмы „Невозможно”)
Разве можно, взъерошенной, мне истлеть,
Неуёмное тело бревном уложить?
Если все мои двадцать корявых лет,
Как густые деревья, гудят – жить!
Если каждая прядь на моей башке
К солнцу по-своему тянется,
Если каждая жилка бежит по руке
Неповторимым танцем!
Жить! Изорваться ветрами в клочки,
Жаркими листьями наземь сыпаться,
Только бы чуять артерий толчки,
Гнуться от боли, от ярости дыбиться.
1930 г.
---------------------------------------------
Елисавета Полонская
Руската поетеса, писателка и преводачка Елисавета Полонска (Елизавета Григорьевна Мовшензон/ Полонская) е родена на 14/26 юни 1890 г. във Варшава, Полша. От 1906 г. живее в Петербург. Участва в работнически групи, разпространява нелегална литература, заплашена от арест, през 1908 г. заминава за Франция. Завършва медицинския факултет към парижкия университет Сорбоната (1914 г.). Заедно с Иля Еренбург издава хумористичните списания „Тихое семейство” и „Бывшие люди”. През 1915 г. се връща в Русия и получава диплом в Юревския университет. По време на Първата световна война работи като военен лекар и завеждащ отряда на Червения кръст по епидемиология на Югозападния фронт. Член е на Съюза на поетите (1920 г.). Участва в заседанията и изявите на групите за световна литература, Свободната философска асоциация, Дома на изкуствата и литературната група „Серапионовы братья”. През 30-те години е кореспондент на в. „Ленинградская правда”. Превежда стихове на Шекспир, Юго, Киплинг, Тувим, арменския епос „Давид Сасунский” и др. По време на Втората световна война е фронтови военен лекар. Авторка е на над 35 книги с поезия, проза, произведения за деца и публицистика, сред които стихосбирките „Знамения” (1921 г.), „Под каменным дождём” (1923 г.), „Зайчата” (1923 г.), „Гости (1924 г.), „Город и деревня” (1927 г.), „Про очаг да ясли и пирог на масле” (1927 г.), „Часы” (1927 г.), „Жак и Жанна. Парижская коммуна” (1929 г.), „Упрямый календарь” (1929 г.), „Немного спорта разного сорта” (1930 г.), „Года” (1935 г.), „Новые стихи: 1932-1936” (1937 г.), „Времена мужества” (1940 г.), „Камская тетрадь” (1945 г.), „Стихотворения и поэма” (1960 г.), „Избранное” (1966 г.) и др. Умира на 11 януари 1969 г. в Ленинград.
ГОДИНА ТРУДНА И ЖЕСТОКА БЕ
Година трудна и жестока бе:
в града ни, до кръга полярен раснал,
безумстваше виелица ужасна
без огънче под черното небе.
Присънваха ни се беди и глад,
и черен хляб, и в домове полуда,
и кой ли, ако в мрака се събуди,
би станал пак сред скърцащия ад.
Поискай милостиня в този свят –
ръмжи бърлогата, предупреждава:
тук на децата си храна делят...
Не приближавай, страннико, не давам!
ВЕСЬ ЭТОТ ГОД БЫЛ ТРУДЕН И ЖЕСТОК
Весь этот год был труден и жесток:
Здесь в городе, близ северного круга,
В пустых домах безумствовала вьюга
И в сумерки никто огня не жег.
Нам снились сны про голод и беду,
Про черный хлеб, про смрадное жилище,
И не было того, кто пробудившись
Не встал бы вновь в скрежещущем аду.
Попробуй, постучись в чужую дверь –
Рычаньем ощетинится берлога:
Детенышам здесь делят корм теперь…
Не подходи, чужой, не дам, не трогай!
1919 г.
---------------------------------------------
Елмира Котляр
Руската поетеса и преводачка Елмира Котляр (Эльмира Пейсаховна/ Петровна Котляр) е родена на 15 март 1925 г. в гр. Казан, Татарска АССР. Завършва Московския държавен педагогически институт „Ленин” (1953 г.). Публикува поезия в самиздатския алманах „Синтаксис”. Първите й публикувани стихотворения в официалния печат са от 1955 г. във в. „Литературная газета”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.) и на Съюза на писателите на Москва. Автор е на стихосбирките „Ветка” (1958 г.), „Свет-город” (1965 г.), „Акварели” (1973 г.), „Свет-город: Избранное” (1989 г.), „В руки Твои” (1999 г.), „Роскошное местечко” (2001 г.), „Господи, Ты Свидетель” (2006 г.); на книгите за деца „Пряничный домик” (1971 г.), „Морские камешки” (1972 г.), „Остров зверей” (1972 г.), „Весна в Аскании” (1974 г.), „У Кота Котофеича” (1975 г.), „Андрюша с Кирюшей” (1976 г.), „Гори, гори, янтарик” (1978 г.), „Сундук с орехами” (1978 г.), „А как бежал олень” (1979 г.), „Добрая хозяюшка” (1981 г.), „Как на нашей улочке” (1981 г.), „Две гармошки – два Тимошки” (1985 г.), „Часы-часики” (1986 г.), „Дарума и Ванька-Встанька” (1991 г.), „Добрая хозяюшка” (2002 г.), „В моём саду” (2005 г.), „Звериная карусель” (2005 г.), „Оранжевый нос в землю врос” (2005 г.), „Рыба-меч” (2005 г.); на книгата с проза „Роскошное местечко” (2006 г.); на много книги с преводна поезия от немски, унгарски, български и др. езици. Умира на 18 октомври 2006 г. в Москва.
НИМА СИ ВЕЛИКАН
Нима си великан?
Но защо
закри просторите ми?
Зад твоите рамене
едва се виждат
малките гори и планини.
Ако си великан,
защо редом до теб
съм с вързани ръце и крака?
От въздуха ми оставяш
оскъдна глътка.
Къде са твоите дарове?
Ти си жесток.
Нима си великан?
Великаните са добри.
РАЗВЕ ТЫ ВЕЛИКАН
Разве ты великан?
Почему же ты мне
Заслонил просторы?
За твоими плечами
Еле видны
Маленькие леса и горы.
Если ты великан,
Почему я рядом с тобой
Связана по рукам и ногам?
Воздуха мне оставляешь
Скупой глоток.
Где же твои дары?
Ты жесток.
Разве ты великан?
Великаны добры.
---------------------------------------------
Захар Городиский
Руският поет Захар Городиски (Захар Матвеевич Городисский) е роден на 12 декември 1923 г. в гр. Самара. Пише стихове от 1938 г. Завършва гимназия и е доброволец във Великата отечествена война. Воюва като разузнавач, артилерист и командир на взвод. Няколко пъти е раняван. Автор е на над 300 стихотворения, по-голямата част от които са написани на фронта. Публикува поезия във фронтовите вестници, приживе няма издадена стихосбирка. Умира след тежко раняване на 12 август 1943 г. в болницата в гр. Зеленодолск, Татария.
ТУК ВСИЧКО Е ПОСТАРОМУ
Тук всичко е постарому:
Блестят лицата...
Сред пек и прах тополите цъфтят...
На границата
нейде там на запад
земята и небето лоб ломят...
ЗДЕСЬ ВСЁ ПО-ПРЕЖНЕМУ
Здесь всё по-прежнему:
Смеющиеся лица…
Жара и пыль… Красавцы тополя,
А где-то там,
На западной границе,
Перемешались небо и земля…
1941 г.
-----
ЩОМ МЕ ПРЕСРЕЩНА СМЪРТТА МИ
Щом ме пресрещна смъртта ми тъй близко
и ме сложи на своя креват,
кажи на света, че Захар Городиски
сред бой не отстъпва назад.
Че той, обладал смъртоносните ветри
и паднал напред, не назад,
е дал допълнителните сантиметри
в победния ни резултат.
* Стихотворението е написано 3 дни преди смъртта на поета.
ЕСЛИ МНЕ СМЕРТЬ ПОВСТРЕЧАЕТСЯ БЛИЗКО
Если мне смерть повстречается близко
И уложит с собою спать
Ты скажешь друзьям, что Захар Городисский
В боях не привык отступать.
Что он, нахлебавшись смертельного ветра,
Упал не назад, а вперёд
Чтоб лишние сто семьдесят два сантиметра
Вошли в завоёванный счёт.
9 августа 1943 года
---------------------------------------------
Захар Дорофеев
Руският поет, писател, етнограф, фолклорист, историк и преводач Захар Дорофеев (Захар Фёдорович Дорофеев) е роден на 24 март/ 5 април 1890 г. в с. Сапазгор, Тамбовска губерния, днес Република Мордовия. Завършва Казанската учителска семинария (1909 г.). Работи като учител, като завеждащ Пензенския губернски просветен отдел, секретар на Мордовската секция на ЦК на РКП (б). Пише на мокшански и на русски език. Един от основоположниците е на съвременната мокшанска литература. Превежда на мокшански език руска поезия. По негова инициатива в Мордовия и Пензенска област са разкрити десетки национални школи, училища и библиотеки. Автор е на стихосбирките „Песни и думы народного учителя” (1912 г.), „Эсь мороньке / Свои песни” (1925 г.), „Песни” (1934 г.) и на над 15 буквара и учебника като „Валда ян / Светлый путь” (1925 г.), „Мокшень валке / Мокшанский букварь” (1925 г.), „Пиже пакся / Зелёное поле” (1928 г.), „Учебник по истории СССР” (1929 г.), „Эрямопингонь тонафтома китап” (1929 г.), „Якстере теште / Красная звезда” (1930 г.) и др. Умира на 18 юли 1952 г. в Москва.
ПЕСНИ НА ДАЛНИНИТЕ
На воля, на воля, на воля лъчисто
звънтящата вис ни примамва, зове;
и волната песен с ливадите чисти
лазурно сияние в свода кове.
В таз тайнствена песен вълшебна, свободна
възпята е слава на бъдния свят:
там няма коварство, ни злоба злокобна,
лъжи враждотворни, ни мъки тежат.
И лее се песен без край, без предели,
прелива в гърдите, сърцата реди.
Лети, наша песен, беззлобно и смело
и спящите в спящ свят безспирно буди.
ПЕСНИ ДАЛИ
На волю, на волю, на буйную волю
Звенящая даль так и манит, зовет;
И песню раздолья по чистому полю
В сиянье лазурном навстречу мне льет.
В той песне таинственной, чудной, свободной
Грядущий весь мир во всей славе воспет:
В нем нет ни коварства, ни злобы холодной,
Ни лжи враждотворной, ни горечи нет.
И льется она без конца, без предела,
Звучит переливом на сердце в груди.
О, мчись же ты, песня, незлобливо, смело
И спящих в сем мире немолчно буди.
---------------------------------------------
Иван Аксьонов
Руският поет, литературен критик, литературовед и преводач Иван Аксьонов (Иван Александрович Аксёнов) е роден на 18/30 ноември 1884 г. в гр. Путивл, Курска губерния. Завършва Николаевския военно-инженерен институт в Москва (1905 г.). През 1915 г. е идеолог на прозападната ориентация на московската литературна група „Центрифуга” . По време на Първата световна война служи в армията. След Октомврийската революция заема високи постове в Червената армия, член е на Съвета към литературния отдел на Народния комисариат по просвета (1918 г.), организатор и участник е в диспутите за новото изкуство, член е на литературната група на конструктивистите, председател е на Съюза на поетите (1922 г.). Превежда поезия и драматургия от английски. Автор е на книги с поезия, проза, литературни монографии и преводи, сред които „Неуважительные отношения” (1916 г.), „Елисаветинцы” (1916 г.), „Пикассо и окрестности” (1917 г.), „Коринфяне” (1918 г.), „Елизаветинцы” (1918 г.), „Серенада” (1920 г.), „Эйфелия. Тридцать од” (1922 г., книгата остава на коректура), „Театр в дороге” (1922 г.), „Шекспир” (1930 г.) и др. Умира на 3 септември 1935 г. в Москва.
АЙФЕЛОВАТА КУЛА
Не ще забравя тази висота,
жестокия триъгълник железен,
покрил с тръби поклонник звезден.
И как да не прославям връх крилат
на бледата корица на романа,
щом копие на копие кървят,
на циферблата тих белее рана,
а времето сред непрощаващ път
с дихание неотклонимо диша
към прежда, що предачки три плетат,
и разказ неопровержим се пише
от святата далечина за зло,
което някога ще си представим.
Немей сега, че ни едно весло
не плиска в този воденичен залив,
където тайно белите цветя
цъфтят под пурпурните гладки листи,
душата разбинтована летя,
не се разнасят там ни стон, ни изстрел.
LA TOUR EIFEL
Я не забуду этой высоты
Жестокого железа треугольник,
Покрывший труб ея поклонник.
И как же мне не прославлять ее
Над корешком разбитого романа,
Когда находит на копье копье,
А циферблата чуть белеет рана
И время в непрощающих путях
Неуклоняемым дыханьем дует
На пряжу трех присноблаженных прях
И неопровержимо повествует
Вся эта даль еще святей о злом,
Какое мог когда-нибудь представить.
Еще немей, чем ни одним веслом
Не взмыленная мельничная заводь,
Где тайно тают белые цветы
Над пурпурной изнанкой ровных листьев,
Где распускаются души бинты
И ни один не раздается выстрел.
---------------------------------------------
Иван Бауков
Руският поет и писател Иван Бауков (Иван Петрович Бауков) е роден на 23 юли/5 август 1909 г. в с. Стариково, Рязанска област. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1942 г.). Участник е като танкист във Великата отечествена война. Член е на Съюза на писателите на СССР (1958 г.). Автор е на над 20 книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Вторая весна: Стихи, 1941-1945” (1946 г.), „Юность моя” (1951 г.), „В родном краю” (1955 г.), „Во имя нас” (1958 г.), „Говори мне о России” (1959 г.), „Добрый день” (1961 г.), „Лед идет ” (1961 г.), „Родные просторы” (1962 г.), „Избранная лирика” (1968 г.), „Люблю тебя, Анна” (1971 г.), „Сегодня вновь стихами говорю” (1976 г.), автобиографичната повест „Юность моего друга” (1962 г.) и др. Негови стихове са включени в антологиите „Антология русского лиризма. ХХ век”, „Венок славы”, „Строфы века”, „Антология военной поэзии” и др. Умира на 26 юни 1977 г. в Москва.
ГОВОРИ МИ ЗА РУСИЯ
Говори за звездни нощи,
за брези и чудесии,
за каквото искаш още,
но да бъде за Русия.
Само с нашата беседа
си отдъхвам от чужбина.
Говори ми за съседи,
за цъфтящата рябина.
Говори за орни ниви,
за вършините на бора,
за реките ни красиви,
там играещи в простора.
Говори за стряха родна,
за пътеки горски дръзки
и за пролет пълноводна,
за живота волен руски.
Говори за звездни нощи,
за небе рязанско синьо,
за каквото искаш още,
но да бъде за Русия!
ГОВОРИ МНЕ О РОССИИ
Говори о звёздной ночи,
О берёзах, об осинах –
Говори, о чём захочешь,
Лишь бы только о России.
Лишь бы только за беседой
Отдохнул я от чужбины.
Говори мне о соседях,
Говори мне о рябине.
Говори о чёрных пашнях,
О высоком тёмном боре,
Говори о реках наших,
Что играют на просторе.
Говори мне об угодьях,
О лесных тропинках узких,
О весеннем половодье,
О раздолье нашем русском.
Говори о звёздной ночи,
О рязанском небе синем –
Говори, о чём захочешь,
Лишь бы только о России!
1945 г.
-----
ВОЙНА
Война. И птиците мълчат,
и листи от ветрец не капят,
и само каменният път
войнишките подметки хапе.
И само нейде с гръм и дим
оръдията наши стенат.
И стъпка в стъпка ний вървим
напред, към къщи разрушени.
Война. В ръцете с автомат;
не къщи, а комини само.
Самонадеяно скриптят
на пътя зъбите от камък.
ВОЙНА
Война. И смолкли птицы все,
И ветер листья не тревожит,
И только слышно, как шоссе
Солдатские подошвы гложет.
И только слышно, как гремят
Орудья наши в отдаленье.
И мы идём за пядью пядь
Вперёд, к разрушенным селеньям.
Война. Сжимая автомат,
Мы вместо сёл встречаем трубы.
И только слышно, как скрипят
Дороги каменные зубы.
1942 г.
---------------------------------------------
Иван Варава
Руският поет, драматург и сценарист Иван Варава (Иван Фёдорович Варавва) е роден на 5 февруари 1925 г. в с.Новобатайск, Северен Кавказ, сега Ростовска област. От 1942 до 1945 г. воюва във Великата отечествена война, участва в битката за Кавказ, освобождаването на Варшава и завземането на Берлин. Първите му публикувани стихотворения са от 1944 г. в армейския печат. Завършва Киевския държавен университет (1950 г.), литературния институт „Максим Горки” (1953 г.) и Висшите сценарни курсове (1957 г.). Работи във в. „Советская Кубань” и като референт към Главното управление по производство на филми към Министерството на културата на СССР, няколко мандата е депутат в Краснодарския краеви съвет. Пише творбите си на руски и на кубански диалект. Публикува поезия в издания като „Новый мир”, „Родная Кубань”, „Советский воин”, „Литературная газета” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1954 г.). От 1971 до 1974 г. е отговорен секретар на Краснодарската писателска организация, член е на Висшия художествен съвет към Съюза на писателите на Русия. Съосновател е на алманах „Кубань”, през 2000-2001 г. е зам.-главен редактор на изданието. Автор е на стихосбирките „Ветер с Кубани” (1954 г.), „Кубанское лето” (1959 г.), „Золотая бандура” (1964 г.), „Песни казаков Кубани” (1966 г.), „Песня гайды” (1973 г.), „Молодость сабли” (1974 г.), „Казачий шлях” (1979 г.), „Соколиная степь” (1979 г.), „Ехали казаченьки” (1983 г.), „Песня любви” (1984 г.), „Орлиные стаи” (1985 г.), „Отцовская хата” (1989 г.), „Казачья бандура” (1992 г.), „Всадники вьюги” (1994 г.), „Казачий кобзарь” (1997 г.), „Гомон дикого поля” (2000 г.), „Пожары Отечества” (2001 г.), „Кольчуга Святослава” (2006 г.) и др., на книги за деца, драматургични творби, сценарии за филми и др. Заслужил деятел на изкуствата на Кубан, герой на труда на Кубан (2005 г.). Умира на 13 април 2005 г. в гр. Краснодар.
КУБАН
Обичам ведрите ти висини,
неповторимо слънчево сказание:
тез снажни наши сини планини,
жълтеещите далнини кубански.
Израснах под тръстиков покрив аз
край пътя на предишни поколения.
Незабравим е този ярък глас
на твойте мисли, песни и вълнения.
КУБАНЬ
Люблю тебя, мой солнечный простор,
Мое неповторимое сказанье:
Размашистые станы синих гор,
Седая даль желтеющей Кубани.
Под камышовой крышей вырос я,
Собрав пути ушедших поколений.
И нет мне в жизни этой забытья
От дум твоих, от песен и волнений.
---------------------------------------------
Иван Ерошин
Руският поет и журналист Иван Ерошин (Иван Евдокимович Ерошин) е роден на 10/22 май 1894 г. в с. Ново Александрово, Рязанска губерния. През 1912 г. влиза в революционните кръгове и става кореспондент и разпространител на в. „Правда”, където през 1913 г. е първата му поетична публикация. През Гражданската война работи в политотдела на Пета армия и сътрудничи на вестниците „Красный стрелок”, „Советская Сибирь” и „Социал-демократ”, след войната живее в различни селища на Сибир, публикува в издания като „Советская Хакасия”, „Вечерняя Москва”, „Смена” и др., съосновател е на сп. „Сибирские огни” и е редактор на Красноярското книгоиздателство. Първи член е на Съюза на писателите на СССР в Красноярския край. От 1943 г. живее и работи в Москва. Автор е на стихосбирките „Переклик” (1922 г.), „Синяя юрта” (1929 г.), „Песни Алтая” (1935 г.), „Иван Черноус” (1942 г.), „Утренний привет” (1956 г.), „Горное озеро” (1966 г.) и др. Умира на 12 юни 1965 г. в Москва.
АХ, НЕ, НЕ МЕ ОБИЧА ТОЙ
– Ах, не, не ме обича той.
Защо обърна коня свой?
Защо побягна бърз и лош?
Защо ти, ден мой, стана нощ?
С объркан, смутен вид е там.
В лицето му – момински срам,
защо ли се е зачервил?
В смущението си е мил,
как тихичко е свел очи...
Защо гласът му не звучи?
Къде е? Що ли става с мен?
На алена вълна съм в плен,
Златее моята снага
и пламва в погледа мъгла.
Далечен облак чух и пак
задряма вятърът в клонак.
О, ветре северен, стани,
жарта в лицето целуни!
АХ, НЕТ, НЕ ЛЮБИТ ОН МЕНЯ
– Ах, нет, не любит он меня.
Зачем он повернул коня?
Зачем так быстро ускакал?
Зачем ты, день мой, ночью стал?
Растерянный, смущенный вид.
К лицу ль ему девичий стыд,
Что так румянцем проступил?
Но как в смущении он мил,
Как тихо опустил глаза...
Что ж ничего он не сказал?
Где он теперь? Но что со мной?
Как будто алою волной
Обвили золотой мой стан,
И жаркий на глазах туман.
В ушах, как в дальней туче, гул,
И ветер на ветвях уснул.
О, ветер севера, подуй,
Лица ты пламень поцелуй!
1935 г.
---------------------------------------------
Иван Киуру
Руският поет и преводач Иван Киуру (Иван Семёнович Киуру/ Хейно Юхана Симонпойка Киуру) е роден на 1 февруари 1934 г. в с. Пугарево, Ленинградска област. От 1937 до 1953 г. семейството му е репресирано. След получаването на средното си образование участва в строителството на Волго-Балтийския канал, работи като миньор, геолог, зидар, пожарникар и др. В края на 50-те години учи в литературния институт „Максим Горки”. През 1963 г. се жени за поетесата Новела Матвеева. Превежда поезия от езици на народи на Средна Азия. Голяма част от творчеството му е предназначена за деца. Автор е на стихосбирките „Ершок-с-вершок” (1971 г.), „Стихи” (1983 г.), „Неунывающий клевер” (1985 г.), „Каштановые тропы” (1987 г.), „Голос твой” (1990 г.), „Баркарола” (1994 г.) и др. Има съветско и финландско гражданство. Умира на 17 февруари 1992 г. в Москва.
ГДЕ Е, ЖАБО, ТВОЯТ ДОМ
– Где е, жабо,
твоят дом?
– В Марин езерен подслон,
там под храстче до елата,
под на репея листата,
над зелената вълна,
под високата луна!
ЭЙ, ЛЯГУШКА, ГДЕ ТВОЙ ДОМ
– Эй, лягушка,
Где твой дом?
– Там, за Марьиным прудом,
Под кусточком под ольховым,
По листом под лопуховым,
Над зелёною волной,
Под высокою луной!
---------------------------------------------
Иван Костин
Руският поет и писател Иван Костин (Иван Алексеевич Костин) е роден на 4 ноември 1931 г. в с. Хашезеро, Република Карелия. Първите му поетични публикации са от 1950 г. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1965 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1971 г.) и на Съюза на журналистите на СССР (1973 г.). Работи като консултант, ръководител на литературно студио „Живое слово” и отговорен секретар на Съюза на писателите на Карелска АССР, редактор във в. „Коммунист Прионежья” и завеждащ отдел поезия на сп. „Север”, от 1996 г. оглавява обществената организация „Земля Заонежья”. Заслужил деятел на културата на Карелия и на РСФСР. Народен писател на Република Карелия (2015 г.). Автор е на над 30 книги с поезия, проза и очерци, сред които стихосбирките „Полёт” (1962 г.), „Золотец” (1968 г.), „У Онего, среди перелесиц” (1971 г.), „До первого заснежья” (1975 г.), „Светлое число” (1978 г.), „Озёрные песни” (1981 г.), „Свет озёр: Стихи” (1982 г.), „Осенние листья” (1984 г.), „Озеро” (1986 г.), „Откровение” (1991 г.), „Меж добром и злом” (2000 г.), „Запах росы” (2002 г.), „Заонежье моё” (2005 г.), „Скошенная роса” (2012 г.) и др. Умира на 28 октомври 2015 г. в гр. Петрозаводск, Република Карелия.
ЗА ЖИВОТА МИНАЛ И СЕГАШЕН
Животът нов тревожни знаци стеле
на стария след ясните следи
и няма никой без печален белег
от поколенията ни преди.
Не бягам аз от битие известно,
ала душата яростно боли,
че в пътя ни се срещат все по-често
убит, затворник или инвалид...
В одежди празнични не ще застанат
и да се перчат с драмите не би.
От непрестанни битки ветерани,
те – хора със загубени съдби.
Живяхме ли? Сред битки и лишения
горчиво унизен бе в нас човек,
но внуците ни имат утешение,
че техен ще е бъдещият век.
О ЖИЗНИ ПРОШЛОЙ И НАСТОЯЩЕЙ
У новой жизни смутные приметы.
У старой – все становятся ясней:
Нет человека без печальной меты
Из поколенья старшего людей.
Я не бегу от жизни настоящей.
Но от того душа сильней болит,
Что на пути встречаются всё чаще
Блокадник, узник или инвалид…
Я вижу их не в праздничных обновах, -
Им красоваться незачем собой.
То ветераны войн былых и новых,
То люди с неприкаянной судьбой.
Что знали мы? – лишь войны да лишенья,
Где горько был унижен человек,
Но мы оставим внукам утешенье,
Что им принадлежит грядущий век.
---------------------------------------------
Иван Морозов
Руският поет Иван Морозов (Иван Игнатьевич Морозов) е роден на 13/26 ноември 1883 г. в с. Луховица, Рязанска губерния. Учи в селско училище, където пише първите си стихове. Първите му отпечатани стихотворения са от 1902 г. От 1903 г. живее в Москва. Член е на Сдружението на народните писатели и на Суриковския литературно-музикален кръг. Публикува поезия в централни вестници, списания и алманаси като „Земляки”, „Северное утро”, „Сборник пролетарских писателей” и др. Работи по поддържането на Рязано-Уралската и Николаевската железопътна линия, като съдебен писар и др. Автор е на стихосбирките „Разрыв-трава” (годината на издаване не е обозначена, вероятно 1915 г.), „Красный звон” (1916 г.), „Подсолнечник” (сборникът е подготвен през 1925 г., но е отпечатан чак през 2013 г.), „Поля цветущие” (1926 г.) и „Зрей, ячмень” (1926 г.). Умира през 1942 г. в Москва.
СЕКАТ ГОРАТА
Клонеста гора изсичат, гине сенчестият свят:
цял ден брадвите безмилостно дърветата ломят.
Глухо стенат стройните ели, дъб мощен е сломен,
сякаш са послушни роби пред деспота разгневен.
Пеят песен погребална натъжени ветрове
и плачът им дървесата да се извисят зове:
„– Вдигайте се, белостволи вий брези и дъб могъщ,
сили за борба сплотете, пробудете прежна мощ,
гъсти клонища заплитайте, стена да изградят,
с горди стволи защитете смело своя горски свят,
непристъпно затворете всички пътища с шумак,
да не може да премине в гъсталака никой враг!”
Но лежат и не помръдват срутените дървеса,
шумоли трева зелена и оплаква ги с роса,
спомняйки си дните горски до погубения сън...
А сега са неподвижни, без корони, пън до пън...
РУБЯТ ЛЕС
Вырубают лес развесистый без времени-поры:
Целый день в лесу безжалостно сверкают топоры.
Глухо стонут ели стройные и падают дубы,
Как деспотом разгневанным послушные рабы.
Ветер песню похоронную-прощальную поет,
Тихо плачет над деревьями, подняться их зовет:
– „Подымайтесь, белоствольные березы и дубы,
Пробудите мощь бывалую и силы для борьбы,
Заплетайте ветви частые колючею стеной,
Выступайте грудью смелою в глуши своей родной
И стеною неприступною закройте все пути,
Чтобы в чащу непроходную никто не мог пройти!..”
Но лежат и не шелохнутся гиганты-дерева,
Лишь шуршит над ними, плачется зеленая трава,
Вспоминая их минувшие, загубленные дни...
А вокруг торчат недвижные, бесформенные пни...
1916 г.
---------------------------------------------
Иван Савелиев
Руският поет, писател и преводач Иван Савелиев (Иван Кузьмич Савельев) е роден на 9 октомври 1937 г. в гр. Холм-Жирковскии;, Смоленска област. Първите му поетични публикации са от 1953 г. във в. „Орловский комсомолец”. Завършва Воронежкия кинотехникум (1959 г.), факултета по журналистика при Московския държавен университет (1967 г.) и Академията за народно стопанство на Руската федерация (1994 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1972 г.). Работи като преподавател, репортер във в. „Комсомольская правда”, редактор в няколко московски издателства, главен редактор на редакцията за художествена литература при изд. „Радуга” и др. От 1990 до 1993 г. ръководи Комисията по културно наследство към Върховния съвет на РСФСР. Автор е на над 40 книги с поезия, проза и публицистика, сред които стихосбирките „Ржаная ночь” (1969 г.), „Граница Чувства” (1971 г.), „Гармония” (1979 г.), „Четвертая Дорога” (1980 г.), „Требуется Поэт” (1981 г.), „Привязанность” (1982 г.), „Избранное” (1986 г.), „Знак Судьбы” (1987 г.), „Красное смещение” (2003 г.), „Золотое сечение” (2005 г.), „Стражник времени” (2009 г.), „Аристократы Духа” (2014 г.) и др. Живее в Москва.
АНТИ-ГАЗМАНОВ
Господа офицери, без пагони са наште мундири.
Нямат стойност парите, остават ви малко от тях.
На оркестъра дайте, „Амурски вълни” нека свири.
Господа, пред нещастна Русия парите са грях.
Нас ни пращат в запас и очакват ни пенсии малки,
без сенаторски пост и чужбински разкош да делим.
Но макар да е тъй и приличието да е жалко,
към отечество липсващо клетвата ще удържим.
По различни причини надянахме войнски шинели.
И ги носихме там в градове, по блата и гори.
Но във водката няма да давим съдби неуспели.
Наша цел ще е всичко несбъднато в цели добри.
Господа с войнска чест, да не бъдем безпомощно стадо!
Няма болка, по-силна от този обиден безброд.
Към другарите с призив да вземем велика отрада –
на плещите частица от своя изстрадал народ!
АНТИ-ГАЗМАНОВ
Господа офицеры, час пришел, с нас срывают погоны.
Обесценились деньги, но нам есть, на что тратить года.
Заплатите оркестру, пусть сыграет „Амурские волны”.
На несчастье России грешно богатеть, господа.
Нас уволят в запас и не выдадут пенсий приличных,
И домов заграничных, и злачных сенаторских мест.
Но пускай будет так, соблюдем же хотя бы приличье,
Не изменим присяге Отечеству, коего нет.
Мы по разным причинам надели стальные шинели.
И носили мы их по болотам, лесам, городам.
Не утопим же в водке все то, чего мы не имели.
И поставим же целью все то, что не выпало нам.
Господа офицеры, не будем беспомощным стадом!
За державу обидно, и нет этой боли сильней.
Позовем же друзей, ведь остался хоть кто-нибудь рядом
И возьмем на плечо хоть частицу Отчизны своей!
1993 г.
---------------------------------------------
Игор Бахтерев
Руският поет, писател и драматург Игор Бахтерев (Игорь Владимирович Ба;хтерев) е роден на 27 август/9 септември 1908 г. в Санкт Петербург. Завършва театралното отделение на Института по история на изкуствата (1930 г.). Съорганизатор е на театралния колектив „Радикс” (1925 г.), член е на литературната група „Левый фланг” (1926 г.), съосновател е на творческото обединение на младите поети ОБЕРИУ (1927 г.). През 1930 г. има няколко публикации в ленинградски издания за деца. През 1932 г. е осъден с обвинение за участие в антисъветска група и за три години е интерниран. Съавтор е на пиесите „Полководец Суворов” (1938 г.), „Двойная игра” (1951 г.), „Откровение в бурю” (1962 г.) и др. Литературните издания отказват да публикуват негови творби, първите му отпечатани стихотворения са в емигрантски издания в чужбина през 1978 г. От 1980 г. публикува в самиздатския печат, предимно в сп. „Транспонанс”. Първите му поетични публикации в официалния печат са от 1987 г. в сп. „Родник”. Умира на 20 февруари 1996 г. в Санкт Петербург. Цялостно негови творби са представени в Русия с двутомника „Обэриутские сочинения” през 2013 г.
КАКВА КАРТИНА СТРАХОВИТА
Каква картина страховита
Каква стремителна лъжа
Пред мен когато бяга свита
На буйната маймунска сган
С очи са гълъбовосини
Боботят към небето там
И фелдшери след тях ще минат
Лекуват дъщеря и син
И маниера нелечим
КАКАЯ ГРОЗНАЯ КАРТИНА
Какая грозная картина
Какой стремительный обман
Когда бежит передо мною
Ватага буйных обезьян
Они глазами голубыми
Грохочут небу напоказ
И бродят фельдшеры за ними
Лечить сынов и дочерей
Лечить курчавых сыновей
1950 г.
-----
ТРЕВОГА СТАЯТА ОБЛИТА
Тревога стаята облита
Над масата кръжи
Нестроен шум изпълва дните
Дома ти сив
Горещия ти слух
Самотна като струна мисъл там
Руши незнанието и звъни
Зенитът на неясния таван
Главата ти ще вцепени
Превърта се главата под самия покрив
Напомняйки на куб
И пак се спуска бдително
На сгърбените плещи
ТРЕВОГА В КОМНАТЕ ЛЕТАЕТ
Тревога в комнате летает
Кружится над столом
Нестройным гулом наполняет
Твой душный дом
Твой неспокойный слух
Лишь одинокая как струнка мысль
Незнанья побеждает и звенит
И голову заносит ввысь
Где потолка неясного зенит
А голова вращается под самой крышей
Напоминая куб
И снова опускается
На выгнутые плечи
1937 г.
---------------------------------------------
Игор Жданов
Руският поет, писател, публицист и преводач Игор Жданов (Игорь Николаевич Жданов) е роден на 14 август 1937 г. в с. Мало Ситково, Московска област. Учи в Нахимовското училище в Ленинград, завършва литературния институт „Максим Горки” в Москва. Пише стихове от 10-годишна възраст. Работи като редактор във в. „Северная звезда” и в изд. „Советский писатель”, след 1983 г. е на свободна практика. Член е на Съюза на писателите на СССР (1965 г.). Превежда поезия от английски, гръцки, арменски, грузински, азербайджански, чеченски, лакски и абхазки език. Живее в Москва. Автор е на стихосбирките „Напутствие” (1965 г.), „Граница света” (1967 г.), „Голубиная почта” (1971 г.), „Двойной обгон” (1978 г.), „Разомкнутый круг” (1984 г.), „Застава” (1987 г.), „Всё живое” (2008 г.), на книгите с повести и разкази „Взморье” (1963 г.), „Ночь караула” (1966 г.), на аналитичната поетика „Вторая жизнь” и автобиографичните повести „Тетради нахимовца Жданова” и „Такая судьба”. Умира на 15 декември 2005 г. в с. Загорянка, Подмосковието.
ВСИЧКО СЕ ПРОДАВА И ПРЕДАВА
Всичко се продава и предава,
ерата на кражбите е днес.
Разни изроди и тъпоглави
дефилират своята безчест.
Не е лесно да се оцелее,
похот и цинизъм са край мен.
Изморих се, празен съм, не пея,
от капитализъм обкръжен.
ПРОДАЁТСЯ ВСЁ И ПРЕДАЁТСЯ
Продаётся всё и предаётся,
Наступила эра воровства.
Всякие уроды и уродцы
Больше не скрывают торжества.
Выживать – занятье непростое,
Миром правят похоть и цинизм.
Я устал и ничего не стою,
А вокруг один капитализм.
2002 г.
-----
ЩЕ РАЗБЕРЕШ, ЩОМ СТАРОСТТА ТЕ ХВАНЕ
Ще разбереш, щом старостта те хване
и миналото се завърне, знам,
че в младостта животът е останал,
душата вечна е вселена там.
Там са коне, деца, мотоциклети,
метличини в полвин свят се роят...
Затуй в най-мъничкото земно цвете
след туй ще дойдат мъртвите на съд.
ТЫ САМ ПОЙМЁШЬ, КОГДА НАГРЯНЕТ СТАРОСТЬ
Ты сам поймёшь, когда нагрянет старость,
И в прошлом разберёшься не спеша,
Что в молодости жизнь твоя осталась,
Там поселилась вечная душа.
Там мотоциклы, лошади и дети,
Там васильки полмира замели…
Вот потому-то в самом юном цвете
На суд придут все мёртвые Земли.
1994 г.
-----
ПОЕТИ
Ни в дявола вярват, ни в бога,
ни в мама пред прага й строг.
Завиждат на мъртвите много:
„О, вижте какъв некролог!”
По вестници пишат, проклето
напират с могъщата гръд.
Ах, вие мерзавци-поети,
молете да ви издадат!
ПОЭТЫ
Не верят ни в бога, ни в чёрта,
Ни в маму, шагнув за порог.
Умеют завидовать мёртвым:
„Смотрите, какой некролог!”
Хлопочут и пишут в газеты,
И грудью могучею прут, –
Ах, сукины дети – поэты!
Надейтесь. Авось, издадут.
1984 г.
-----
НЕ, ПОЕТИ ЧЕЛО НЕ ОТКРИВАТ
Не, поети чело не откриват,
не клонят към страшен край лице,
просто тях не ги оставят живи
хората, изгубили сърце.
Всеки знае, че е отговорен,
щом изстреля своя пистолет:
свършва се поезията, хора,
стане ли убиец жив поет.
НЕТ, ПОЭТЫ ЛОБ НЕ ПОДСТАВЛЯЮТ
Нет, поэты лоб не подставляют,
Не торопят страшного конца, –
Просто, их в живых не оставляют
Люди, потерявшие сердца.
Каждый знал, что он один в ответе,
Разряжая в воздух пистолет:
Кончится поэзия на свете,
Если стал убийцею поэт.
1984 г.
-----
ХАЙДЕ ДА ПОГРЕБЕМ РУСИЯ
Русия в гробовна обител!
Защо ни е нужна без брод?
Делиха я – без да ни питат,
до голо събличат народ.
Над гроба й химн ще отроним,
не зная: какъв ще е той?
С китайски спирт сторили помен,
сами ще потънем в покой.
ДАВАЙ ПОХОРОНИМ РОССИЮ
Давай похороним Россию,
Зачем нам такая нужна?
Разделали – нас не спросили,
Раздели почти догола.
И гимн над могилою грянем,
Да только не знаю: какой?
И спиртом китайским помянем,
И сами уйдём на покой.
1994 г.
---------------------------------------------
Игор Кобзев
Руският поет, литературен критик, художник и публицист Игор Кобзев (Игорь Иванович Кобзев) е роден на 19 август 1924 г. в гр. Ростов на Дон. Участник е във Великата отечествена война. Първите му поетични публикации са от 1943 г. в армейския печат. Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва (1950 г.). През 60-те години членува в литературната група „Радонежци”. Организатор (1977 г.) и ръководител е на обществения музей „Слово о полку Игореве” в Москва. Автор е на стихосбирките „Прямые пути” (1952 г.), „Мои знакомые” (1956 г.), „В борьбе за это” (1957 г.), „Да здравствует романтика” (1959 г.), „Первая встреча” (1959 г.), „Московский май” (1960 г.), „Такой характер” (1960 г.), „Лицом к солнцу” (1962 г.), „Шпага чести” (1963 г.), „Лебеди в Москве” (1964 г.), „Встреча с песней” (1965 г.), „Радонежье” (1968 г.), „Золотая Москва” (1968 г.), „Гусляры” (1971 г.), „Витязи” (1971 г.), „Город цветов” (1974 г.), „Дума о России” (1976 г.), „Мгновения” (1977 г.), „Красное с золотым” (1982 г.), „Весенние заботы” (1985 г.), „Избранное. Стихотворения и поэмы” (1985 г.) и др. Умира на 10 май 1986 г. в Москва.
ВЯРВАМ
Всъщност животът е весело дело!
Вярвам от детство в щастливия край.
Вярвам, че в миговете до разстрела
носи спасителна вест глашатай!
Вярвам, че тези, при злото оставащи,
всички, петимни за мъст и за власт,
просто от свойто добро притесняват се
и добротата си крият от нас.
И че бедите в голямо количество
са хаотичен предутринен сън:
включим ли сутрешното електричество,
те моментално разсейват се вън...
ВЕРЮ
Жизнь – это, в общем, весёлое дело!
С детства я верю в счастливый конец.
Верю, что за пять секунд до расстрела
Весть о спасенье привозит гонец!
Верю, что все, кто быть злыми стараются,
Все, кто кому-то расчётливо мстят,
Просто хороших поступков стесняются
И доброту показать не хотят.
А огорчений большое количество –
Это сумбурный, предутренний сон:
Стоит вот только включить электричество –
И моментально рассеется он!..
1958 г.
-----
ОБИКНОВЕНА ЛЮБОВ
За любов вседневна нехаем:
всичко простичко малко цениме.
Трябва в друсащите трамваи
прави с топли души да стоиме.
Да ценим булеварди и гари,
гдето друми ефирно просветват,
да обичаме стари пазари,
оживени със стоки цветни.
Да простим с лекота обиди.
От доброто да имаме нужда,
приветливо в света да видим
постижения свои и чужди.
Не е нужно в покой да се крием:
в нас вопие за подвиг стръв!
Но живота обичайте вие
просто
ето такъв.
ПРОСТАЯ ЛЮБОВЬ
Нам простой любви не хватает:
Мало ценим мы всё простое.
Надо больше любить трамваи,
Те, в которых трясёмся стоя.
Надо больше ценить бульвары,
Где ограды, как дым, сквозные,
Надо крепче любить базары,
Где товары все – расписные!
Надо легче прощать обиды.
Доброты от людей не пряча,
Улыбаясь с приветным видом –
И своим, и чужим удачам…
Нет, не нужно искать покоя:
Жажде подвига – всюду честь!
Но любите жизнь и такою,
Вот такою,
какая есть.
1960 г.
---------------------------------------------
Игор Крохин
Руският поет Игор Крохин (Игорь Дмитриевич Крохин) е роден на 1 май 1940 г. в селище в Калининска област. Завършва Ленинградския икономически институт (1963 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1979 г.). Първите му поетични публикации са от 1965 г. във в. „Орловский комсомолец”. Работи като юрист в заводи и в колхоз. Публикува стихове в списания, антологии и христоматии като „Москва”, „Молодая гвардия”, „Октябрь”, „Наш современник”, „Юность”, „Орловская правда”, „Поэзия”, „Орловские голоса”, „Русская поэзия XX века”, „Писатели Орловского края. ХХ век” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1978 г.). Автор е на стихосбирките „Просёлки” (1976 г.), „Родоначальная сторона” (1980 г.), „В мире полей и берёз” (1983 г.), „Гнездовье” (1988 г.) и „Сельский космос” (1989 г.). Умира на 28 февруари 1992 г. в гр. Орел.
НА МАМА
На смяна – шие в нощ сама,
след туй заводът – дневна смяна.
И денонощна – у дома,
където хляб и топло няма.
Сега се взирам отстрана
и жал душата ми оглася:
Как на вълната на война
ти, слабичката, задържа се?
МАТЕРИ
Ночная смена – за шитьем,
Потом завод – дневная смена.
И круглосуточная – дом,
Где нет ни хлеба, ни полена.
Теперь гляжу со стороны
И душу сдавливает жалость:
Как на поверхности войны
Ты, худенькая, удержалась?
-----
УГАРКА ОТ СВЕЩИЦА ТЛЕЕ ТАМ
Угарка от свещица тлее там,
лей восък – сякаш ледена висулка.
Пей печката с новогодишен плам.
Бродира мама нещо по рисунка.
Наведена е ниско към плата
и сякаш спи.
Свещта топи се в мрака...
Днес мама избродира пролетта,
която всички хора будно чакат.
ТОНЮСЕНЬКИЙ ОГАРОК НА СТОЛЕ
Тонюсенький огарок на столе,
Воск капает – похоже на сосульку.
Трещит печурка – новый год в тепле.
Мать вышивает что-то по рисунку.
Склоняется все ниже к полотну –
Похоже, спит.
Огарок тает, тает...
Мать все же за ночь вышила весну,
Которую все люди ожидают.
---------------------------------------------
Игор Кудрявцев
Руският поет Игор Кудрявцев (Игорь Николаевич Кудрявцев) е роден на 23 декември 1944 г. в гр. Сокол, Вологодска област. Първите му поетични публикации са от 1959 г. във в. „Ростсельмашевец”. Завършва Ростовския техникум по селскостопанско машиностроене (1962 г.) и висшите курсове към Литературния институт „Максим Горки” (1985 г.). Работи като специалист в лаборатория по стандарти и измерителна техника, завеждащ прес-служба при Министерство на народното стопанство и ръководител на литературното обединение на младите поети „Дон” в Ростовска област. Публикува стихове в издания като „Москва”, „Молодая гвардия”, „Огонёк”, „Смена”, „Дон”, в областни и централни списания, алманаси и сборници. Член е на Съюза на писателите на СССР (1979 г.). Автор е на стихосбирките „Ранняя тропа” (1978 г.), „Слышу поступь дня” (1981 г.), „На стыках земных” (1985 г.), „Уклад” (1989 г.), „Слово из песни” (1991 г.), „Мгновенье сладкого ожога” (1992 г.), „Я люблю тебя тысячу лет” (2004 г.), „От зимы до осени” (2005 г.), „Барбос и кот-наоборот” (2005 г.), „Жил на свете Неслушайка” (2005 г.), „Поэзия прозы” (2006 г.), „Четвёртое время” (2012 г.), „Выйду к облаку из дома” (2014 г.) и др. Живее в гр. Ростов на Дон.
ДУЕЛЪТ
Все тъй мълчи в ръка метежна
тоз жаден пистолет до днес,
но вече сред Русия снежна
оставил е следа Дантес.
Светът все още е прекрасен,
но руски сняг е с кръв залял –
и рухва край реката страшно
не просто тяло – век е цял...
Завихря изстрел зла вихрушка
и тръпне тъжно черен лес...
За кратък миг умира Пушкин
и само миг живя Дантес.
ДУЭЛЬ
Ещё молчит в руке мятежной
Неутолённый пистолет,
Но на земле России снежной
Дантес уже оставил след.
И что с того, что мир прекрасен, –
Окрасив кровью русский снег,
У русской речки рухнет наземь
Не просто тело – целый век…
Раздался выстрел на опушке,
Заставив вздрогнуть чёрный лес…
Лишь на мгновенье умер Пушкин,
И лишь мгновенье жил Дантес.
1962 г.
-----
ЗА НИКЪДЕ
Литургия е животът къса:
постои – и чезне без следи...
Нощното бълнуване прекъсва
с плуващи за Никъде звезди...
В НИКУДА
Жизнь, увы, короткая обедня:
Отстоял – и канул навсегда…
Из ночного порванного бредня
Уплывают звёзды в Никуда…
---------------------------------------------
Игор Ляпин
Руският поет и преводач Игор Ляпин (Игорь Иванович Ляпин) е роден на 10 октомври 1941 г. в гр. Каменск-Уралски, Свердловска област. Завършва Литературния институт „Максим Горки” и Академията за обществени науки. Член е на Съюза на писателите на СССР (1974 г.). Превежда кавказки поети. Работи като завеждащ редакция поезия в изд. „Современник”, зам.-главен редактор на изд. „Советская Россия”, главен редактор на изд. „Детская литература” и главен координатор на Всерусийската асоциация на любителите на отечествената словесност и култура „Единение”. Член-кореспондент на Международната славянска академия за наука, култура, изкуства и образование, първи секретар на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Междуречья” (1973 г.), „Стороны света” (1975 г.), „Живу тобой” (1976 г.), „Не вешние воды” (1978 г.), „Не в чистом поле” (1979 г.), „Линия судьбы” (1981 г.), „Линия судьбы” (1983 г.), „Стихотворения” (1983 г.), „А вечности в запасе нет” (1985 г.), „Наедине с тобою, жизнь” (1985 г.), „Окно, распахнутое ветром” (1986 г.), „Ветры дорог” (1988 г.), „Избранное” (1989 г.), „На правом берегу” (1989 г.), „Дай Бог памяти” (1992 г.), „Крик души” (1993 г.), „Москва–Назрань” (1994 г.), „Гармоника” (1995 г.), „Её зовут Россией” (1997 г.), „Автограф” (1998 г.), „Чаша Сия” (2000 г.) и „Чаша” (2004 г.). Умира на 2 юни 2005 г. в Москва.
КЪМ СИНА МИ
Ти нямаш в детството рекичка нежна,
която свети, пей, звъни, шурти.
В какви добри води ще се оглеждаш,
къде кристална мисъл ще отвеждаш,
обида щом душата угнети?
Когато мъката дъха ти трие,
беда безсилен да предотвратиш,
покой в какви миражи ще откриеш,
с каква вълна лицето ще измиеш,
с каква вода душа ще освежиш?
Щом думи зли и клевети потропат,
къде за бягство ще потърсиш път?
Когато под краката зине пропаст,
повярвай, не е стълбата за входа,
което за реката е брегът.
Рекичка, през годините струила,
играла с разлива на изгрев свеж,
неспирните ти грижи би отмила,
тревоги и несгоди би смекчила,
залъгвайки и болка, и копнеж.
Душата ти от слънцето ще блесне.
Ще бъдеш прям, висок и твърд, и с чест,
такъв, че хората ще те харесват.
Но без рекичка ще е твойто детство,
това сърцето ми разкъсва днес.
СЫНУ
А у тебя не будет речки детства,
Что светится, журчит, звенит, поёт.
В какие воды будешь ты глядеться,
Хоть мысленно куда ты сможешь деться,
Когда обида душу захлестнёт?
Когда дышать от горечи не сможешь,
Когда беды уже не отвратишь,
Каким себя виденьем успокоишь,
Какой волной лицо своё умоешь,
Какой водою душу окропишь?
От горьких дум, от грубого навета
Куда, в какие бросишься бега?
Когда земля у ног твоих разверста,
Ты мне поверь, что лестницы подъезда
Совсем не то, что речки берега.
А речка б та струилась через годы,
Играла бы разливом светлых зорь.
И, омывая все твои заботы,
Все тяготы смягчая и невзгоды,
Журчала б, заговаривая боль.
Твоей душе от солнца возгореться.
Ты в жизни будешь прям, высок и твёрд,
Такой, что на тебя не наглядеться.
Но у тебя не будет речки детства,
И это мне на части сердце рвёт.
---------------------------------------------
Игор Тюленев
Руският поет Игор Тюленов (Игорь Николаевич Тюленов) е роден на 31 май 1953 г. в с. Новоилинск, Пермска област. Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва (1991 г.). Публикува поезия в литературни издания, алманаси, сборници и христоматии като „Наш современник”, „Знамя”, „Урал”, „Литературная газета”, „Молодая гвардия”, „Урал”, „Молодёжная эстрада”, „Багульник”, „Турнир”, „Истоки”, „Поэзия”, „Слово”, „Le Journal des Poetes”, „Дружба”, „Весенние голоса”, „Академия поэзии”, „День поэзии”, „Современная русская литература. 90-е годы XX века”, „Современная русская литература 1991-2004 гг.”, „Родное Прикамье” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1989 г.), председател е на секцията на младите поети при пермското литературно обединение към Съюза на писателите на РСФСР (1984 г.), секретар е на Съюза на писателите на Русия (от 2004 г.). Носител е на много литературни награди. Негови стихове са включени в антологиите „Российские дали”, „Душа России. Пятнадцать веков русской поэзии”, „Русская поэзия XX век” и „Русская поэзия. XXI век”. Автор е на стихосбирките „Братина” (1983 г.), „В родительском доме” (1988 г.), „Кольчуга” (1988 г.), „Огненная птица” (1989 г.), „В честь дней высоких” (1992 г.), „Небесная Россия” (1993 г.), „Лирика” (1994 г.), „Люби нас, мать сыра Земля” (1996 г.), „На русской стороне” (1998 г.), „Карта неба” (2000 г.), „На троих. Созвездие отца” (2000 г.), „Аргунское ущелье” (2001 г.), „Предгрозовые ласточки” (2002 г.), „Засекреченный рай” (2002 г.), „Русский бумеранг” (2005 г.), „В живом строю” (2006 г.), „Альфа и Омега на цепи” (2008 г.), „И только Слово выше Света” (2012 г.) и др. Живее в гр. Перм.
БОЕН ЗАПАС НА СТРАНАТА
Преди 50 години тялото на Сталин бе изнесено от Мавзолея.
Мавзолея му тревожат
под неясен шепот плах
тез, които, ако може,
тутакси би стрил на прах!
През нощта кумир всемирен
край Стената бе вкопан!
Там сега е, сякаш мина,
боен е запас голям.
БОЕВОЙ ЗАПАС СТРАНЫ
50 лет назад тело Сталина было вынесено из Мавзолея.
Вынесли из мавзолея
Под картавый шепоток…
Те, кого б, он жизнь имея,
Тут же стёр бы в порошок!
В ночь – всемирного кумира
Закопали у Стены!
Он теперь лежит, как мина,
Боевой запас страны.
---------------------------------------------
Игор Чернухин
Руският поет и писател Игор Чернухин (Игорь Андреевич Чернухин) е роден на 8 февруари 1930 г. в с. Томаровка, Белгородска област. Първите си стихотворения пише през 1941 г. През 1948 г. става студент в Харковския юридически институт, но през 1950 г. е осъден по политически мотиви и е затворен в джезказганските лагери на Гулаг в Казахстан. През 1956 г. е освободен и реабилитиран. Първите му публикувани стихове са във в. „Белгородская правда” през 1957 г. Публикува поезия във вестници, списания, алманаси и сборници като „Новый мир”, „Наш современник”, „Юность”, „Молодая гвардия”, „Светоч”, „Москва”, „Славянин”, „Роман-журнал XXI век”, „Подъём”, „Звонница”, „Литературная Россия”, „Литературная газета” и др. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1967 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1964 г.), основател (1964 г.) и отговорен секретар (1970-1972 г., 1980-1987 г.) на белгородския областен отдел на Съюза на писателите на РСФСР. От 1975 до 1990 г. ръководи литературното студио „Современник”. Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Автор е на над 20 стихосбирки, сред които „Лицом к свету” (1960 г.), „Верность” (1963 г.), „Горизонт” (1965 г.), „Признание” (1968 г.), „Берег памяти” (1976 г.), „Дни” (1978 г.), „Тёплый снег” (1982 г.), „Поющая ветка” (1987 г.), „Трава под снегом” (1990 г.), „Бел-город” (1992 г.), „Полнолуние” (1994 г.), „Поздний дождь” (1994 г.), „Земное время” (1999 г.), „Третье поле” (2003 г.), „Мозаика века” (2003 г.), „Стихотворения, баллады, поэмы” (2003 г.), „Проверка. Застыли курсантские роты” (2005 г.), „Город надежды” (2006 г.), „Долина” (2009 г.), „Запах огня” (2014 г.), книгата с мемоарна проза „Между прошлым и будущим” (1912 г.) и др. Умира на 28 април 2017 г. в Белгород.
АХ, РОДИНО, РОДИНО
Родино, родино! Ах, степи и чуки...
Ти цяла си в болка, търпение, мъка.
Ти цяла си в мрачен селяшки покров,
ти цяла в печал си и в първа любов.
А щастие, радост – нима са ни чужди?
Нима саможертвата ни е ненужна?
Не е ли тях руската кръв приласкала –
кръвта на момчета червени и бяли?
За руското щастие в Сталинград ля се
войнишка кръв, флаг за родина прекрасна,
за Боже добро и спасена любов
причастие взехме по пътя суров.
Но щастие, радост... – къде са и колко,
пред нас са, мираж са, сърдечна са болка.
...Родино, родино – ах, храм и покров,
без щастие можеш, но не без любов.
АХ, РОДИНА, РОДИНА
Ах, Родина, Родина! – Степи да горы...
Ты вся из страданий, терпенья и горя.
Ты вся из угрюмой крестьянской крови,
Ты вся из печали, из первой любви.
А счастье, а радость нам что же – чужие?
Неужто зря жизни за них положили?
Неужто их русская кровь не пригрела –
Кровь мальчиков красных, кровь мальчиков белых?
За русское счастье лилась в Сталинграде
Солдатская кровь ради Родины, ради
Спасенной любви и Господня добра,
К которым мы все причастились вчера.
Но счастье, но радость... пока что не боле,
Чем даль да мираж, да сердечные боли,
... Ах, Родина, Родина – храм на крови,
Где можно без счастья, нельзя без любви.
2008 г.
---------------------------------------------
Игор Шкляревский
Руският поет и преводач Игор Шкляровски (Игорь Иванович Шкляревский) е роден на 25 юни 1938 г. в гр. Белиничи, Могильовска област, Белоруска ССР. Учил е в Могильовския педагогически институт, а през 1965 г. завършва Литературния институт „Максим Горки”. Автор е на книгите „Я иду” (1962 г.), „Лодка” (1964 г.), „Фортуна” (1968 г.), „Воля” (1972 г.), „Тень птицы” (1976 г.), „Три повести” (1976 г.), „Тайник” (1981 г.), „Избранное: Стихотворения и поэмы” (1984 г.), „Слушаю небо и землю” (1985 г.) и др. Превежда поезия от белоруски, български, словашки и др. езици; неговият поетически превод от древноруски на „Слова о полку Игореве” е признат за най-добрия превод на ХХ в. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1964 г., член е на ръководството на Съюза на писателите на РСФСР (1985-1991 г.), на Союза на писателите на СССР (1986-1991 г.), на изпълкома на Руския ПЕН-център (от 1989 г.), съпредседател е на Союза на руските писатели (от 1991 г.). Живее в Москва.
МУЗИКА
Не от коняка с благослов,
а от тъгата избуяла
наш боцман Юрий Каралков
реши да свири на рояла.
Роялът –
черна дупка
в лед!
Там бяла ивица се сбира,
объркан, боцманът се взира
като перачка пред жакет.
И все пак той не се предава
и там заудря нещо, виж,
но все пак май се престарава,
засяда пръстът му в клавиш...
Заяде, боцман, заден ход!
Подпухнала от студ, ръката
като парче сапун се мята,
несръчно търсейки акорд.
Откри един,
но бе без борд!
О, трудни творчески изяви!
Разсмя ме, боцман, как твориш.
Ръцете му видях тогава
над все по-тъжния клавиш.
Тъй боцман Юрий Каралков
до маси плува в дрейф суров
край тоз Курилски остров нов,
да ни посвири на рояла,
че радостите ни зоват,
но пръстите му, в риф задрали,
отказаха за първи път.
МУЗЫКА
Не от обилья коньяков,
А от нахлынувшей печали
Мой боцман Юрий Корольков
Сыграть задумал на рояле.
Рояль
чернел
как полынья!
Лишь кромка узкая белела,
И боцман, глянув обалдело,
Застыл, как прачка у белья.
И всё-таки не растерялся
И что-то там заполоскал,
Но всё-таки перестарался
И палец в клавишах застрял…
Заело, боцман, задний ход!
Рукой, опухшею от стужи,
Как тот обмылок, неуклюже
Старался выловить аккорд.
Один попался,
да не тот!
О, эти творческие муки.
Сначала я захохотал,
Потом увидел эти руки
И вдруг ещё печальней стал.
Так боцман Юрий Корольков,
Дрейфуя около столов,
Как средь Курильских островов,
Хотел сыграть нам на рояле
О светлых радостях земли,
Но пальцы в клавишах застряли,
Впервые в жизни подвели.
-----
ЩОМ ТАМ В ГРАДА СТАРИНЕН МОГИЛЬОВ
Щом там в града старинен Могильов
смел вик на гарвани над памет пада,
смъртта на баба с първата любов
се сливат за момчето – без пощада...
Преплита дива ябълка листа
и мокър кръст, от ветровете гонен,
изскубнат е от хищните й клони
натам, където зрее вечността.
Оркестър траурен над светла пръст.
Нахлува грак! И в ябълкова пяна
потъва като мачта тъмен кръст
и тъна аз в терзания, че няма
как да разтворя радостта в печал,
и след ковчега нося мойта жал
с молба към баба за последна прошка;
до полутраурната песен още
тоз весел грак и първата любов...
През пролетта ще дойда в Могильов,
с каскада от тополи ще шумя!
Над улиците дим зелен ще пада.
И черната размекната земя
ще ми шепти за мойта ранна младост.
Затуй, че бе животът щедър с мен,
макар че буйни дъждове ме ляха,
затуй, че в мъки, песни и подем
любов и черен хляб ми сладки бяха.
КОГДА СТАРИННЫЙ ГОРОД МОГИЛЕВ
Когда старинный город Могилёв
Грачи отважным криком оглушали,
Смерть бабушки и первая любовь
Не пощадили мальчика – совпали…
Переплелись, как яблоня-дичок
И мокрый крест, расшатанный ветрами,
И вознесённый, вырванный ветвями
Туда, где вечность синяя течёт.
Сверкал под солнцем траурный оркестр.
Взвивался грай! И в яблоневой пене
Тонул, как мачта, потемневший крест,
А я казнил себя за неуменье
В своей печали радость утопить,
И шёл за гробом, словно шёл просить
В последний раз у бабушки прощенье
За это полутраурное пенье,
Весёлый грай и первую любовь…
Весной приеду в город Могилев,
И зашумят на круче тополя!
Зелёным дымом улочки заполнит.
И чёрная размокшая земля
О самой ранней юности напомнит.
О том, что жизнь была ко мне щедра,
В лицо и в спину ливнями хлестала,
О том, что горя, песен и добра,
Любви и хлеба чёрного хватало.
-----
РОНЯТ СЕ НОЩЕМ В ГРАДА ЛИСТОПАДИ
Ронят се нощем в града листопади.
Въздухът свирещ в стъклата повя.
Бързо заспивам, летя и пропадам,
после се будя и тръскам глава.
Буден треньорът е – лошо ни смляха.
Нашта „муха” като с вятър отвяха.
Трудно е удар такъв да те спре.
Страда той. Аз пък се чувствам добре.
С радост животът не ме е изпълнил.
Тъй си е, губил съм разни игри!
Славата вчера бе доста оскъдна,
но сутринта любовта ме откри!
Юноши духат на спорта в тръбите.
Хвърка боклукът на ведрия ден.
Капят листата. По устни разбити
рижата Мая целува се с мен.
В ГОРОДЕ НОЧЬЮ ШУМЯТ ЛИСТОПАДЫ
В городе ночью шумят листопады.
Воздух трещит за стеклянной стеной.
Я засыпаю, лечу под канаты
И, просыпаясь, трясу головой.
Тренер не спит – финалисты продули.
Лучшую муху как ветром смахнули.
Тяж разучился удары держать.
Очень страдает. А мне наплевать.
Радостей жизнь для меня не избыла.
Что мне какой-то проигранный бой?
Вечером слава меня обделила,
Утром уже окрылила любовь!
Юноши дуют в спортивные трубы.
Кружится мусор весёлого дня.
Листья летят. И в разбитые губы
Рыжая Майя целует меня.
-----
ПЛУВА САЙРАТА
Плува сайрата! Пасаж познат.
Плавници над пяната израстват.
Дните мои на трохи дробят.
Чупят сънищата ми на части.
После, водка за да не подирим
и за вахта сили да крепим,
на палубата бе прожектиран
за любов трагична страшен филм.
И море си имаше във филма,
и, разбира се, вълни с цвят син!
Имаше във филма мъка силна,
доизстрадана в любовен дим!
И едно ми беше непонятно:
че с очи, наляти с горест, тоз
морски филм в морето необятно
гледа загрубелият матрос.
САЙРА ШЛА
Сайра шла! Играли косяки.
Плавники из пены вылетали.
Дни мои дробили на куски.
Сны мои на части разбивали.
А потом, чтоб водку мы не пили,
Для работы силы берегли,
На вонючей палубе крутили
Жуткую „кинуху” о любви.
В этом фильме тоже было море,
И, конечно, было голубым!
В этом фильме тоже было горе,
А потом развеялось как дым!
И одно мне было непонятно,
Что глазами, грустными от слёз,
Фильм о море в море необъятном
Смотрит виды видевший матрос.
-----
ПО УЛИЦИТЕ ТЪМНО. МРАЗ!
По улиците тъмно. Мраз!
Като подрастващ скука влачиш,
фъшкия конска риташ, час
звъни и се търкаля в здрача!
Команда изведнъж: „Стани!” –
там комендантството работи.
Протяжен свист в пукнатини,
на гарата се нижат роти!
Жена приплаква и реди:
От пиене ще се откажат,
тъпакът твой, любим бандит
с професия ще дойдат даже.
„Тъпакът” мръзне, кучи студ.
Под виадукта – угар вяла.
От край до край по път мълвят:
Маруся! Майчице! Раздяла!
МОРОЗ! НА УЛИЦАХ ТЕМНО
Мороз! На улицах темно.
Себя почувствуешь подростком,
Ударишь в конское дерьмо –
Звенит и катится по доскам!
И вдруг команда: – Становись! –
Военкомат открыл ворота.
Из всех щелей протяжный свист,
И на вокзал – за ротой рота!
А баба плачет и кричит:
И слава богу, не сопьются,
И твой болван и мой бандит
Домой с профессией вернутся.
А у „болвана” стынет кость.
Шурует пар у виадука.
И чувства разные насквозь –
Маруся! Матушка! Разлука!
-----
ДВА ОБЛАКА БЕЛИ В ЛАЗУРА ОТПЛАВАТ
Два облака бели в лазура отплават.
Тежи ослепителен зной.
Отново ни среща след земна раздяла
следземният вечен покой...
Над минал живот към забрава и вечност,
над Днепър студеещо син,
над гробните наши могили далечни
сега ние редом летим.
Два облака бели... Един розовее,
приветства световния храм.
Друг обич да лее без него не смее,
но сянка се стеле натам.
Сред парата среща! За младост и сила
далечният спомен блести.
Порой ще пролея над твойта могила,
ни капка над моя гроб ти...
Ти първа в небето пламтящо избяга,
към теб моят порив кръжи!
В пелин, в детелината, в глината, в хляба
нима ще ме чакаш, кажи?
Два облака бели, в лазура изгрели.
Тежи ослепителен зной.
А може би няма всевечни раздели
сред вечния земен покой?
ДВА ОБЛАКА БЕЛЫХ ПЛЫВУТ ПО ЛАЗУРИ
Два облака белых плывут по лазури.
стоит ослепительный зной.
Ну вот мы и встретились после разлуки,
Не вечной разлуки земной...
Над жизнью, в которой мы прочно забыты,
над синим холодным Днепром,
над кладбищем, где мы не рядом зарыты,
сегодня мы рядом плывем.
Два облака белых... Одно розовеет,
в лазури приветствуя день.
Другое опять отдалиться не смеет,
лежит на нем первого тень.
Нам встретится дым. И о юности милой
ты вспомнишь и нежно взгрустнешь.
Я ливень пролью над твоею могилой...
А ты над моей не прольешь.
Ты первой иссякнешь в пылающем небе,
рванусь за тобою, звеня!
Но в клевере, в глине, в полыни и в хлебе
ты разве дождешься меня?
Два облака белых плывут по лазури.
Стоит ослепительный зной.
А может, и не было вовсе разлуки,
не вечной разлуки земной?
---------------------------------------------
Игор Юрков
Руският поет-авангардист Игор Юрков (Игорь Владимирович Юрков) е роден на 3/16 юли 1902 г. в гр. Ярославл. Завършва класическа гимназия в гр. Чернигов. Пише стихове от ранно детство, участва в ученически литературен кръжок. Подготвя два ръкописни поетични алманаха. През 1919 г. воюва на страната на ген. Деникин и доброволно се присъединява към Червената армия. Първите му публикувани стихотворения са от 1919 г. във в. „Ашхабадская правда” и сп. „Образование”. От 1922 г. се включва в дейността на литературното обединение „Имущество” и Асоциацията на революционните писатели. Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1929 г.), излязла три седмици преди смъртта му. Умира на 30 август 1929 г. в гр. Боярка, Киевска област. Сред по-пълните издания с негови творби е „Юрков И. Стихотворения и поэмы” (2012 г.).
ПОЧАКАЙ, ДЕН ТРЪПЧИВ
Почакай, ден тръпчив, на небосклон бездънен,
над благосклонна земна шир ниво,
там вятър бесен в огненото зарево
ще погребе припадащото слънце.
Сега ще кажа: кретай след жестока жар,
ти, кървав месец, и излей промени.
Не там ли вечерта събира в дар
сломените криле тъмночервени?
Миг дръзновен е. В ден успокоен,
уморно плуващ, залезът смолист е.
Тържествената сянка с морна лен
над долини жалеещи увисва.
ПОМЕДЛИ, ТЕРПКИЙ ДЕНЬ
Помедли, терпкий день, на тусклом небосклоне,
Над благосклонным заревом полей,
Там ветер бешеными всплесками огней
Припадочное солнце похоронит.
Теперь скажу: влекись, опустошённый жар,
Кровавый месяц, источи бессилье.
Не там ли вечер собирает в дар
Червлёные поломанные крылья?
Вот дерзновенье. Успокоен день,
Тяжёлые плывут с заката смолы.
А ввечеру торжественная тень
На сумрачные поникает долы.
1923 г.
---------------------------------------------
Иля Селвинский
Руският поет, писател и драматург Иля Селвински (Илья Львович Сельвинский) е роден на 11/24 октомври 1899 г. в гр. Симферопол. Завършил е Московския държавен университет през 1923 г. През двадесетте години публикува своите творби под псевдонима Эллий-Карл Сельвинский. Представител е на литературното течение конструктивизъм. Автор е на стихосбирките „Рекорды” (1926 г.), „Декларация прав поэта” (1930 г.), „Электрозаводская газета” (1931 г.), „Тихоокеанские стихи”, „Зарубежное”, „Военные стихи” (1941 г.), „Крым, Кавказ, Кубань” (1947 г.), на поемите и романите в стихове „Юность” (1920 г.), „Улялаевщина” (1927 г.), „Записки поэта” (1927 г.), „Пушторг” (1929 г.), „Челюскиниана” (1938 г.), „Арктика” (1960 г.), „Три богатыря” и др., на пиесите „Командарм 2” (1928 г.), „Пао-Пао” (1932 г.), „Умка – Белый Медведь” (1933 г.), „Рыцарь Иоанн” (1937 г.), „Бабек” (1941 г.), „Генерал Брусилов” (1943 г.), „Ливонская война” (1944 г.), „Читая Фауста” (1947 г.), „От Полтавы до Гангута” (1949 г.), „Большой Кирилл” (1957 г.), „Человек выше своей судьбы” (1962 г.), „Царевна-Лебедь” (1968 г.) и др. Сред книгите му с проза най-популярни са „Кодекс конструктивиста” (1928 г.), автобиографичната повест „Черты моей жизни” (1959 г.), разработката по теория на стиха „Студия стиха” (1962 г.), автобиографичният роман „О, юность моя!” (1966 г.). Умира на 22 март 1968 г. в Москва.
ДУЕЛ
Дуел... По дяволите, как дуел?
Та в крайна сметка бих видял в двубоя
пред себе си омразна грозна цел
и следвайки презрението свое,
до Лермонтов бих стрелял над човек
или сред ризницата като Пушкин.
Но що за глупост в битка да се мушкаш
и да рискуваш в наш просветен век!
По-просто е врага да впримчиш в ласо,
желателно е тайно, зад стена,
от името на трудовата класа,
зовейки православни времена.
Доволни сме – към дъното се носи
прославеният ваш поет и в смут
с осанката на тежък броненосец
се дави в залеза на своя път.
Отива корпусът му в дълбина,
до него плуват плъхове и бъчви.
Но и взривен, не спира той война,
последното оръдие насочва.
Наоколо – тълпа. Дивее тя:
Могъщ е старецът. Не се прегъва.
И затова към дъното летя,
под грохот на овации потъвам.
Дуел? По дяволите тоз дуел!
ДУЭЛЬ
Дуэль... Какая к черту здесь дуэль?
На поединке я по крайней мере
Увидел бы перед собою цель
И, глубину презрения измерив,
Как Лермонтов бы мог ударить вверх
Или пальнуть в кольчужницу, как Пушкин...
Но что за вздор сходиться на опушке
И рисковать в наш просвещенный век!
Врагу сподручней просто кинуть лассо,
Желательно тайком, из-за стены,
От имени рабочего-де класса,
А то и православной старины.
Отрадно видеть, как он захлебнется,
Вот этот ваш прославленный поэт,
И как с лихой осанкой броненосца
Красиво тонет на закате лет.
Бушприт его уходит под волну,
Вокруг всплывают крысы и бочонки.
Но, подорвавшись, он ведет войну,
С кормы гремя последнею пушчонкой.
Кругом толпа. И видят все одно:
Старик могуч. Не думает сдаваться.
И потому-то я иду на дно
При грохоте восторженных оваций.
Дуэль? Какая к черту здесь дуэль!
1960 г.
-----
КАКВО Е ЛЮБОВ?
В ранното детство,
когато слагах куклата си да спи
и я завивах с одеялцето,
на мен също ми ставаше топло...
Не разбирах тогава,
че това е любовта.
ЧТО ТАКОЕ ЛЮБОВЬ?
В раннем детстве,
Когда я укладывал куклу спать
И накрывал ее одеяльцем,
Мне самому становилось тепло...
Не понимал я тогда,
Что это и есть любовь.
---------------------------------------------
Иля Фаликов
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Иля Фаликов (Илья Зиновьевич Фаликов) е роден на 24 юни 1942 г. в гр. Владивосток. Първите му поетични публикации са от 1960 г. Завършва Далекоизточния университет. Публикува поезия, проза и литературоведчески статии в издания като „Новый мир”, „Октябрь”, „Дружба народов”, „Арион”, „Знамя”, „Комсомольская правда”, „Вопросы литературы”, „Зарубежные записки” и др. Превежда поезия на народите на СССР. Автор е на стихосбирките „Олень” (1969 г.), „Голубиная падь” (1980 г.), „Ель” (1982 г.), „Клады” (1983 г.), „Месяц гнёзд” (1986 г.), „Ласточкино лето” (1990 г.), „Книга лирики” (2003 г.), „Ком” (2007 г.), „Сговор слов” (2008 г.), „100 стихотворений” (2012 г.), романите „Белое на белом” (1995 г.), „Трилистник жёсткой воды” (1997 г.), „Ливерпуль” (2000 г.), „Полоса отчуждения” (2003 г.), книгите с есета „Проза про стихи” (2000), „Фактор фонаря” (2013), „Евтушенко. Love story” (2017 г.), „Марина Цветаева. Твоя неласковая ласточка” (2017 г.) и др. Живее в Москва.
НЕЩО МИНА, ПЛАМНА, БЛИЗКО ПРОФУЧА
Нещо мина, пламна, близко профуча,
в езерото падна, с огнен блик хвърча.
Не бомбардировка, нито звездопад.
Собствени руини, малък Сталинград.
Странно, оцеляха старите къщя,
хора не умряха, ум не изтрещя.
Вярно, че дъбрава ниско окоси
и прибави блясък в камънака сив.
Ето, че се върна – вече не гори –
на Урал син блуден, тоз метеорит.
ЧТО-ТО ТАМ ГОРЕЛО, МИМО ПРОНЕСЛОСЬ
Что-то там горело, мимо пронеслось,
в озеро упало, озеро зажглось.
Это не бомбежка и не звездопад.
Частные руины, мелкий Сталинград.
Странно, уцелели старые дома,
и никто не умер, не сошёл с ума.
Правда, лес окрестный выкошен до пней
и прибавил в блеске местный сад камней.
Это возвратился – больше не горит –
блудный сын Урала, тот метеорит.
---------------------------------------------
Иля Фоняков
Руският поет, писател, литературен критик, публицист и преводач Иля Фоняков (Илья Олегович Фоняков) е роден на 17 октомври 1935 г. в гр. Бодайбо, Иркутска област. Първите му поетични публикации са от 1950 г. във в. „Большевистское слово”. Завършва журналистика във филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1957 г.). Публикува стихове в издания като „Новый мир”, „Октябрь”, „Огонек”, „Звезда”, „Нева”, „Сибирские огни” и др. Работи като ръководител на литературното обединение към в. „Молодость Сибири”, литературен сътрудник на в. „Советская Сибирь” (1957-1962 г.) и кореспондент на в. „Литературная газета” (1962-1997 г.). Превежда поезия от английски, шведски, латишки и от езиците на народите на Сибир. Автор е на над 40 книги с поезия, проза и публицистика, сред които стихосбирките „Именем любви” (1957 г.), „Товарищи люди” (1961 г.), „Начало тревоги” (1965 г.), „Застенчивый репортер” (1968 г.), „Надежда” (1969 г.), „И не могу иначе” (1973 г.), „Горсть” (1974 г.), „Долгие мгновения” (1984 г.), „На своей единственной земле” (1986 г.), „Своими словами” (1999 г.), „Островитяне” (2005 г.), „Откровение” (2005 г.) и др. Умира на 23 декември 2011 г. в Санкт Петербург.
ЧЕТЕТЕ САМО ДЕТСКИ КНИГИ
Отворих детска книжка с цветни люлки,
зачетох и си спомних, че и аз
дете съм бил, и светлина завчас
избликна и засвириха цигулки.
Тук пъстър свят е, има златни рибки
и рицар смел, и мъдър котарак.
Тук с добротата се гордееш пак
и не прикриваш своята усмивка.
Тук чиста реч и ясен слог струят.
Тук е прекрасен кът от резерват.
В тревоги, смут, покруса спомен връща
и инстинктивно пазим го, че с чест
той слънчева е стая в тази днес
студена, влажна, неуютна къща.
ТОЛЬКО ДЕТСКИЕ КНИГИ ЧИТАТЬ
Открыл цветную книжку по ошибке –
И зачитался, вспомнил: ведь и ты
Ребенком был, и свет из темноты
Ударил вдруг, и заиграли скрипки.
Здесь пестрый мир, где золотые рыбки,
И рыцари, и мудрые коты.
Здесь можно не стыдиться доброты
И не пугаться собственной улыбки.
Здесь чистые слова и ясный слог.
Здесь некий заповедный уголок.
Среди тревог, при смуте и надломе
Его мы инстинктивно бережем:
Он – солнечная комната в большом
Сыром, холодном, неуютном доме.
1970 г.
---------------------------------------------
Иля Френкел
Руският поет, публицист и преводач Иля Френкел (Илья Львович Френкель) е роден на 9/21 октомври 1903 г. в гр Меджибож, Подолска губерния. Завършва художествения факултет при Висшия художествено-технически институт в Москва и Висши институт за подготовка на идеологически кадри (1933 г.). Първите му публикации в печата са от 1920 г. Член е на Съюза на писателите на СССР (1935 г.). Работи като кореспондент на в. „За честь Родины”, в. „Рабочая Москва” и в. „Рабочая правда”, като редактор в изд. „Молодая гвардия”, завеждащ отдел в сп. „Новый мир”, в Централния институт на профсъюзите, в Съюза на писателите, като областен началник на политически отдел и др. Автор е на стихосбирките „Песня и стих” (1935 г.), „Моряки” (1938 г.), „Друзья-товарищи” (1943 г.), „Стихи и поэмы” (1948 г.), „Лист зелёный” (1954 г.), „Небо, море, земля” (1961 г.), „Я найду тебя” (1967 г.), „Жизнь моя” (1973 г.), „Причал” (1976 г.), „Избранное” (1983 г.), на автобиографичната повест „Река времён” (1984 г.) и др. Умира на 2 март 1994 г. в Москва.
ДАЙ ДА ЗАПАЛИМ
Топъл вятър духа, пътят става кишав
и към Фронта южен слънцето клони.
Сняг в Ростов топи се, в Таганрог топи се...
Някога отново ще си спомним тези дни.
Жарките пожарища,
ярка чест в другарите
някъде ний някога
ще си припомним, знам.
Родната пехота,
смелата ни рота,
батальонът ни голям – войнска дружба там!
Дай да запалим, приятелю, след бой,
дай да запалим, другарю мой!
Походи и битки с вражески лавини
ще възпяват хора в братските страни.
И с другари вечер в мирната родина
някога отново ще си спомним тези дни.
Пак Одеса среща своите стопани,
с черноморските звезди ще ни плени.
Славната Каховка, Николаев славен... –
някога отново ще си спомним тези дни.
А когато в спомен мъката отмине,
при любимите ни в светли бъднини,
пътя през Украйна, фронтови години... –
някога отново ще си спомним тези дни.
ДАВАЙ ЗАКУРИМ
Теплый ветер дует, развезло дороги,
И на Южном фронте оттепель опять.
Тает снег в Ростове, тает в Таганроге...
Эти дни когда-нибудь мы будем вспоминать.
Об огнях-пожарищах,
О друзьях-товарищах
Где-нибудь, когда-нибудь
Мы будем говорить.
Вспомню я пехоту,
И родную роту,
И тебя за то, что ты дал мне закурить.
Давай закурим, товарищ, по одной,
Давай закурим, товарищ мой!
О походах наших, о боях с врагами
Долго будут люди петь и распевать.
И в кругу с друзьями часто вечерами
Эти дни когда-нибудь мы будем вспоминать.
Нас опять Одесса встретит как хозяев,
Звезды Черноморья будут нам сиять.
Славную Каховку, город Николаев –
Эти дни когда-нибудь мы будем вспоминать.
А когда не будет немцев и в помине
И к своим любимым мы придем опять,
Вспомним, как на Запад шли по Украине, –
Эти дни когда-нибудь мы будем вспоминать.
1941 г.
---------------------------------------------
Иля Еренбург
Руският писател, поет, преводач, публицист, фотограф и общественик Иля Еренбург (Илья Григорьевич Эренбург, рождено име Элиягу Гершевич Эренбург) е роден на 14/26 януари 1891 г. в Киев. През 1908 г. е арестуван за революционна дейност и е изпратен в затвор, а след освобождаването му емигрира във Франция. Първите си книги пише и издава в чужбина – стихосбирките „Стихи” (1910 г.), „Я живу” (1911 г.), „Будни” (1913 г.), книга с преводи на Франсоа Вийон (1913 г.) и др. В периода 1914-1917 г. е кореспондент на в. „Утро России” и в „Биржевые ведомости”, а след 1917 г. се връща в Русия. Отнася се критично към болшевиките и след стихосбирката си „Молитва о России” (1918 г.) през 1921 г. отново напуска страната, като до 1924 г. живее в Германия. През 1940 г. се връща в СССР. Автор е на над 70 книги, сред които стихосбирките „Верность” (1941 г.), „Свобода” (1943 г.), „Стихи о войне” (1943 г.), „Дерево” (1946 г.), „Стихи: 1938-1958” (1959 г.), философско-сатиричния роман „Необычайные похождения Хулио Хуренито и его учеников” (1922 г.), романите „Что человеку надо” (1937 г.), „Падение Парижа” (1941 г.), „Буря” (1946 г.), „Девятый вал” (1950 г.), повестта „Оттепель” (1954 г.), книги с разкази, публицистика, мемоари и др. Превежда от френски и испански език. Депутат е във Върховния съвет на СССР (от 1950 г.). Носител е на Сталинска награда за литература (1942 и 1948 г.), на Международна сталинска награда за укрепване на мира между народите (1952 г.), на два ордена Ленин (1944 и 1961 г.) и др.Умира на 31 август 1967 г. в Москва.
СЪБИРАШ КАМЪНИТЕ ПЪРВО
Събираш камъните първо,
ще дойде време да ги хвърляш.
Изучил всички времена
и казал: „Туй е на война!”,
аз тежки камъни събрах,
в сърцето си ги разпилях
и придойде по-тъмен мрак
с разхвърляния камънак.
Защо ми кимаш с жест познат
над тази яма от снаряд?
Не си пророк, не буйствай, че
си просто смахнато цветче!
ЕСТЬ ВРЕМЯ КАМНИ СОБИРАТЬ
Есть время камни собирать,
И время есть, чтоб их кидать.
Я изучил все времена,
Я говорил: „на то война”,
Я камни на себе таскал,
Я их от сердца отрывал,
И стали дни еще темней
От всех раскиданных камней.
Зачем же ты киваешь мне
Над той воронкой в стороне,
Не резонер и не пророк,
Простой дурашливый цветок?
1943 г.
-----
ЩОМ СВЪРШИ БОЯТ
Щом свърши боят, върху камък сяда
измъчен войн, потънал в пот и прах,
в очите му все още огън пада
и думи не на място пъдят страх.
Навярно да запуши ще поиска,
но не запалва, а се сеща той
как тежки житни класове е стискал,
къде открил е своя нов покой!
Недоверчиво ще огледа после
в познато село къщичка една,
неволно свойта буза ще докосне,
потръпнал от внезапна топлина.
КОГДА ЗАКОНЧЕН БОЙ
Когда закончен бой, присев на камень,
В грязи, в поту, измученный солдат
Глядит еще незрячими глазами
И другу отвечает невпопад.
Он, может быть, и закурить попросит,
Но не закурит, а махнет рукой.
Какие жал он трудные колосья,
И где ему почудился покой!
Он с недоверьем оглядит избушки
Давно ему знакомого села,
И, невзначай рукой щеки коснувшись,
Он вздрогнет от внезапного тепла.
1942 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Вие ме питате, какво искам? Много просто – да живея.
* * *
Човекът е по-слаб от муха и по-силен от желязо.
* * *
Трябва да умееш да си отиваш – това е най-важното.
* * *
Когато очевидците мълчат, се раждат легендите.
* * *
Не само гората расте неравно, а и хората.
* * *
Не се предавай жив, бягай, не плачи, не моли за милост.
* * *
Когато лъвът разговаря с тигъра, за заека е най-добре да мълчи.
* * *
Аз написах на един позив: „Господ е дал на немците три качества – ум, порядъчност и националсоциализам, но никой не притежава повече от две достойнства. Ако немецът е умен и националсоциалист, то той е непорядъчен, но ако той е умен и порядъчен, то той не е националсоциалист.”
* * *
Умолявам ви, не украсявайте тоягите с теменужки!
* * *
А кралството тук не присъства и Хамлет страда от себе си, не от епохата.
* * *
Да се движиш – това означава да живееш, а да седиш на едно място – това означава да умреш.
* * *
В продължение на много векове религията е изпълнявала ролята си да отслабва човешките емоции. За това тя създаде изкуството и сега умира от конкуренцията на собственото си дете.
* * *
Стига сте измервали града с крачки. Градът е тесен, но дълъг. Изобщо като живота.
* * *
– Какво ви е? Може би имате грип с усложнения?
– Имам любов с усложнения.
* * *
Да, вие няма да ме разберете. Може ли птицата да разбере, че рибата се задушава на свеж въздух, а рибата, че птицата загива във водата? Това са два свята. А аз? Аз, мой сърдити приятелю, имам и хриле, и бели дробове.
* * *
– Когато ни убият, хайде да легнем един до друг.
– Но ние ще паднем в ямата, както дойде. Как могат мъртвите да легнат един до друг?
– Могат. Ще застанем в края на гроба, ще се прегърнем и заедно ще паднем. Това е всичко.
* * *
Книгата трябва да възпитава, а не да обърква.
* * *
Ние сме листенца, а наоколо – урагани.
* * *
Слава богу, при съветската власт всичко е възможно.
* * *
Коротеев е умен човек, защо му е да казва това, което мисли?
* * *
Що се отнася до Русия, то аз вече чух за вашия странен обичай да излизате срещу картечниците с икони, и го отнасям към лошото развитие на мрежата от училища и железници.
* * *
– Кажи ми, в твоята велика страна свети ли слънце?
– Разбира се! Когато на небето има слънце, то свети.
– А вали ли дъжд в твоята велика страна?
– Що за въпроси? Когато вали дъжд, тогава той вали.
– А има ли в твоята велика страна дребен добитък?
– Да даде бог и на тебе толкова дребен добитък, колкото има в моята страна.
Замислил се царят на диваците, а след това казал:
– Знаеш ли какво, Александър Македонски, ако в твоята страна още свети слънцето и още вали дъжд, то това е само заради дребния добитък.
* * *
Той обичаше парите, обичаше ги предано, нежно, може даже да се каже, безкористно.
* * *
Това, което Гестапо наричаше работа, на всички други езици означаваше смърт.
* * *
Най-лошото от всичко – да се окажеш в дома си чужд човек.
* * *
Ако не може да се прескочи, трябва да се пропълзи.
* * *
Лесно се пости на двадесет години, но не и на шейсет.
* * *
Казах му вежливо, но в същото време развълнувано: „Вие напразно чакате. Готов съм. На вашите услуги съм. Ето моя паспорт, книжката ми със стихове, две фотографии, ето тялото и душата ми.”
* * *
Живеейки достатъчно години в Америка, от разказите на пристигащи и от вестникарски статии мистър Кул научи, че Европа е лишена от нравственост и организация. Двата могъщи лоста ва цивилизацията – библията и доларът – не вървели в Европа ръка за ръка.
* * *
Коне, опомнете се!
* * *
Човек се учи до смъртта си.
* * *
Свобода, която не е закърмена с кръв, а е получена даром, като бакшиш, издъхва.
* * *
Далеч преди нашето време, през 1870 г., Флобер написа: „Ние ще навлезем в ерата на глупостта. В ерата на утилитаризма, милитаризма и американизма.”
* * *
Той едновременно четеше Библията, диктуваше на стенографката писмо до министъра на изящните изкуство на Чили, слушаше по телефона цената на добитъка в Чикаго, беседваше с нас, пушеше дебела пура, ядеше рохко яйце и разглеждаше фотографията на някаква гърдеста актриса.
* * *
Алексей Спиридонович обичаше да изказва своето преклонение пред „шаячната Русия”, да противопоставя на тъпата и сита Европа нейната „смирена голота”. Той с нищо не се занимаваше и в анкетите на хотелите в графата „професия” гордо поставяше „интелигент”, с което доста смущаваше портиерите.
* * *
Четях и мислех: защо не съм се родил двайсет години по-рано? А работата не е в това. Всяка епоха проверява сърцето по своему, важно е не каква е епохата, а какво е сърцето.
* * *
Запомних още един разговор. Хеминтуей каза, че иначе критиците не са глупаци, а само се преструват на глупаци: „Аз прочетох, че всички мои герои са неврастеници. А че на земята има мръснишки живот – това не се брои. Най-общо те наричат «неврастения», когато на човек му е зле. Бикът на арената също е неврастеник, а на ливадата той е здрав младеж, ето в какво е работата...”
* * *
Вие десет пъти се разхождахте с мен в парка и нито веднъж не се сетихте, че можете нахално да ме целунете. Вие трябва да се ожените не за жена, а за някаква божа кравичка.
* * *
Всички министри, даже бъдещите, се разкайваха и обещаваха, бъдейки министри, да не бъдат министри.
* * *
Нима ще трогнеш тези изверги със сълзи. Ще мълчим! Ще бъдем горди!
* * *
Защо всички се ругаят?
* * *
Вече си създадох свои навици: даже обядвайки, аз презирам лошата материя.
* * *
Само в мъката се познават истинските отношения.
* * *
Аз съвсем случайно не умрях. Значи, длъжен съм да живея.
* * *
Ние останахме сами в този измислен и, според съвършено точните показания на всички руски писатели, несъществуващ в действителност град.
* * *
Къде, в кой бардак толкова мислят за похот, както в килията на аскета или в стаичката на старата мома?
* * *
Нима може да се чете Ницше или Шопенхауер, ако редом пищи бебе?
* * *
Когато четеш на глас стиховете на Ахматова, и то не в огромна зала, даже в тясна спалня – това е почти оскръбление, те трябва не да се говорят, а да се шепнат. А „камерен Маяковски” – това е явна безсмислица. Неговите стихове трябва да се крещят, тръбят, да изригват на площадите.
* * *
Нима е мислима свобода извън пълната хармония? Тя бързо се превръща в скрито робство. Аз ставам свободен, като потискам други. Много бързо можеш да се научиш да не ограничаваш себе си, но са нужни железни векове на ново нечувано изпитание, за да се изгуби волята да се притискат другите. Не вярвайте на прекрасните басни и въздишки за Елада. Историята е наложила своята преобразяваща завеса на свободния мъдър философ, чието отходно място е изкопал най-обикновен роб.
* * *
Измисленият бог все пак е нещо по-добро от обикновените хора.
* * *
Действието започва там, където свършва високоумното „но”.
* * *
Всички, които бяха в Звенигородския лагер, ги убиха през април 1942 г. Убиха осемдесетгодишната Хана Лернер, защото е твърде стара, и бебето Мани Финенберг – само на един месец, защото е твърде младо.
* * *
Париж миришеше на пудра, а след това на алкохол.
* * *
Случва се и храчката да заслужава уважение.
* * *
Аз свикнах със загубите, но все още не мога да се примиря: боли ме.
* * *
Човешките ценности – радостта от труда, борбата, любовта, изкуството – осъзнаваш не от училищните уроци и не от книгите, а от житейския опит. Но има и такива ценности, които започваш да разбираш в недоимък и в изолация.
* * *
Твърде много и дрипи, и поети, и жени, и цветя, и бутилки, и хора! Твърде много от всичко!
* * *
Мравунякът в гората няма да направи особено впечатление на случайния минувач – куп мравки и толкова. Ето и нашето гето – външно всичко е сиво, суетливо, наплашено, полугладно. А в действителност и в гетото животът е пълен с напрежения и трагедии.
* * *
Човекът не е добър и не е зъл: той може да бъде по-добър, може да бъде и много зъл.
* * *
Понякога човек по-добре разбира какво му трябва, отколкото всички лекари.
* * *
Щастието се вижда от сто версти, а мъката трябва да може да се подуши.
* * *
Видимо човекът е устроен така, че постоянно приема своите желания за действителност и често като лунатик прави крачка в празното, разбива се или се събужда с почупени кости.
* * *
Ако нямаш часовник, можеш да слушаш как шуми дъждът, защото никакви книги не могат да ти отнемат дъжда, а и усмивката те няма да ти отнемат, и греха няма да ти отнемат, и няма да ти отнемат любовта.
* * *
Напускането на живота никога не е съблазнявало французите: тях не ги притеглят нито небесата, нито манастирите, нито „кулите”. На французина му е скучно и празно без хора.
* * *
Човекът е сложно същество: не е птица и не е риба, живее в различни стихии, живее различен и различно. Но видимо почти на всеки му се случва поне веднъж в живота да се окаже отделен от самия себе си, от привичните си размисли и съмнения, от приятелския кръг, от своята вътрешна тема.
* * *
Особено мноброен бе митингът на министрите, тъй като на него бяха поканени бивши, настоящи и бъдещи министри.
* * *
И още имате писател... О, колкоте са трудни тези славянски имена! Спомних си! „Толстой” – това е нещо като нашия Дюма.
* * *
Тихо, гледайки ме в очите, той промълви: „Аз знам за кого ме вземате. Но него го няма.” Тези думи, които не се различават много от обичайните наставления на лекуващия ме лекар по нервни болести, ми се сториха като откровение – чудно и гнусно.
* * *
– У вас гадаят ли на маргаритки?
– Разбира се. „Обича – не обича, към сърцето притиска – праща по дяволите.”
– Това е по-добре, отколкото у нас. Френските девойки опитват да потъргуват със сърцето: „Немного, силно, безумно”. Немного... Според мен по-добре е „праща по дяволите”. Кажете ми тези думи на руски.
* * *
Ние имаме прекрасни поети и можем да се гордеем с много имена. На пищен бал ще идем с Балмонт, на научен диспут – с Вячеслав Иванов, на вещерско сборище – със Сологуб. С Блок ние никъде няма да идем.
* * *
Сърцето често е в несъгласие с разума: те са съпружеска двойка, която нито може мирно да съжителства, нито да се разведе.
* * *
Тоягата във всяка ръка е тояга – утешаваше ме той, – да стане мандолина или японско ветрило й е доста трудно.
* * *
Човекът в пустинята, който няма сили да вдигне клепачи (а Блок би трябвало да има много тежки клепачи) и който се е изморил да брои сипещите се между пръстите дни и години, малките изстинали песъчинки. Но някакви чудесни лъчи излизат от неговите пустеещи неживи очи. А ръцете притежават тайнствената сила докосвайки, ранявайки, убивайки – да милват.
* * *
Комплексът за малоценност често е свързан с комплекса за превъзходство и човек, който не е уверен в себе си, много често се държи надменно.
* * *
Да видиш истината, преди другите да я видят, е похвално, даже ако за това те ругаят. А да се греши е къде-къде по-лесно от всичко.
* * *
Ще кажа направо – да се влюбвам и да навивам часовника преди лягане, за мен е едно и също – в това се проявява навикът, уважението към нагласения не от мен механизъм.
* * *
Над тази книга умните ще се смеят, глупавите ще негодуват. Впрочем, и едните, и другите малко неща ще разберат.
* * *
Правителство без затвори е понятие извратено и неприятно, нещо като котарак с изрязани нокти.
* * *
Птиците летят, рептилиите пълзят. А човекът е не само всеядно същество, той наистина е вездесъщ – и лети високо, и умее да лази, това се знае от всички, ала не бива да се привиква, това всеки път изненадва не само детето, но и стария човек, отдавна изгубил дара на удивлението.
* * *
В живота често става така – научаваш цената на човек в труден час.
* * *
Ако човек за един живот мени кожата си безброй много пъти, почти като костюмите, то сърцето си той не може – то е едно.
* * *
Никого не ще унижи уважението към културата на други страни, вкл. и на тези, където още царуват доизживяващи своето време порядки.
* * *
На шестнадесет години той се влюби, започна да гледа към звездите и да мисли за вечността. Но след като изпита някакви временни наслади, забрави за звездите и вечността, отдалечи се от девиците и веднъж завинаги загуби вкус към това, което хората наричат „любов”.
* * *
Когато човек е щастлив, той може нищо да не прави. А в нещастието е нужна активност, колкото и илюзорна да е тя.
* * *
Не е истина, че не искам да живея, искам, само че е много, много трудно.
* * *
Той е напълно декласиран тип и потръпва на кръстопът.
* * *
Революцията – това е престъпление, комунизмът – това е детска измислица. Само невежите хора могат да вярват в утопия.
* * *
Аз чух как един персиец, седящ на последния ред, изслушвайки доклада за последствията от икономичсаката криза, любезно каза на млад индиец: „Много ли е приятно да се колят англичаните?”, на което онзи, с ръка на устата, прошепна: „Много!”
* * *
Защо да виждаш тридесет и три истини, ако не можеш да хванаш и да стиснеш в юмрук една, дори куца, но своя, кръвна, родна?
* * *
Аз биех немците и крещях, когато тръгвах в атака: „Съдът идва!”
* * *
Той не е подлец, а някакъв недовършен полуфабрикат на човек.
* * *
Аз често си мисля: какво ще бъде, когато тишината се върне на земята.
* * *
Погледнете, моите деца имат същите ръчички и крачка като вашите, те също искат да живеят!
* * *
Паметта съхранява едно, а пропуска друго.
* * *
О, какъв ужас! Ни природа, ни красота, ни любов, ни апетит – разписание ! Но попитайте, попитайте го – тогава защо да живее?
* * *
Съветкият човек се научи да управлява природата, но той трябва да се научи да управлява и своите чувства.
* * *
Диващината, ако е свързана с невежество, е обяснима; по-трудно е да се разбере в хора образовани, понякога надарени.
* * *
Само шизофреник може да работи и да трупа платната в шкафа.
* * *
Много по-добре е да се занимаваш с добра китайска главоблъсканица, отколкото цял живот да повтаряш едни и същи прискръбни фрази, които са известни на всички градски котки, да не говорим за кучетата.
* * *
А животът не е писател, той не се грижи за единството на стила; една глава той пише с усмивка, в друга преобръща душата на героя.
* * *
Не трябва да се пие толкова, след виното ти става тъжно.
* * *
Отмъщението – това е разплата със същата монета, разговор на същия език.
* * *
Може ли да се отговори на въпроса: какво е това човек и на какво той е способен? Да, на всичко, решително на всичко.
* * *
Сега всички крещят за изкуството и никой не го обича – такава е епохата.
* * *
Вижда се, че това е постоянна болест: бащите не могат да разберат децата.
* * *
За писателя е трудно да работи във вестник: той мисли, че е играч, а там той е само карта.
* * *
Никога не е съществувало, не съществува и едва ли ще съществува общество, лишено от пороци.
* * *
Не, аз просто се страхувах от хора, които могат да направят нещо не само със себе си, но и с другите.
* * *
Зад сложността на техниката понякога се крие душевна простота, а зад тази простота – истинска човешка сложност.
* * *
Изглежда, вие имате много време – цели двайсет и четири часа в денонощието.
* * *
Между другото, интересно е дали ти си бил там, когато маймуната е родила човека?
* * *
Понякога статуята се стопля, оживява от очите на посетителите в музея.
* * *
Светът трябва да се вижда такъв, какъвто той е, и да не се приема желаното за действително съществуващо.
* * *
Не опасността угнетява човека, а вътрешните обиди, обезверяването, усещането за собственото безсилие.
* * *
Но загиват светлите хора, а идеите са живи.
* * *
Да се преустрои човек е къде по-трудно, отколкото да се преустрои системата за управление на държавата.
* * *
Нима може да се съчувства на подвига на народа, на неговите жертви, на неговия труд? Може или ти самият да редиш тухли, или да мълчиш.
* * *
Вероятно, колкото повече обичаш човека, толкова по-трудно е да го разбереш.
* * *
Миналото се забравя; нещо може да се припомни, а останалото си е отишло завинаги.
* * *
Във време на големи изпитания всичко се проверява: и душевната чистота, и смелостта, и любовта.
* * *
Мемоаристите, убеждавайки ни, че описват безпристрастно епохата, почти винаги описват самите себе си.
* * *
Колко дребнаво е всичко това, за което плачем и на което се радваме! Колко беден и прозаичен е нашият живот!
* * *
Не трябва да се губи надеждата. Това е все едно да вземеш и да умреш двайсет години преди своята собствена смърт.
* * *
Има епохи, когато човек трябва да се снабди с два чифта очи – за другите и за себе си...
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Вы спрашиваете меня, что я хочу? Очень просто – жить.
* * *
Человек слабее мухи, и он сильнее железа.
* * *
Нужно уметь уходить – это самое важное.
* * *
Когда очевидцы молчат, рождаются легенды.
* * *
Не только лес растет неровно, но и люди.
* * *
Живым в руки не сдаваться, бежать, не плакать, не просить пощады.
* * *
Когда лев разговаривает с тигром, кажется, зайцу лучше всего молчать.
* * *
В одной листовке я писал: „Господь бог дал немцам три качества – ум, порядочность и национал-социализм, но никто не обладает больше, чем двумя достоинствами. Если немец умный и национал-социалист, то он непорядочный, но если он умный и порядочный, то он не национал-социалист”.
* * *
Умоляю вас, не украшайте палки фиалочками!
* * *
А королевство ни при чем, и Гамлет страдает от себя, не от эпохи.
* * *
Двигаться – это значит жить, а сидеть на одном месте – это значит умереть.
* * *
В течение многих веков религия честно исполняла свою роль разрядителя человеческих эмоций. Для этого она вырастила искусство и теперь умирает от конкуренции собственного детеныша.
* * *
Довольно мерить город шагами! Город узкий, но длинный. В общем как жизнь.
* * *
– Что с вами?.. Или у вас грипп с осложнением?
– У меня любовь с осложнением.
* * *
Да, вы меня не поймёте. Может ли птица понять, что рыба задыхается на свежем воздухе, а рыба, что птица гибнет в воде? Это два мира. А я? А у меня, мой сердитый друг, и жабры и лёгкие.
* * *
– Когда нас убьют, давай ляжем рядом.
– Мы упадем в яму, как попало. Как же мертвые могут лечь рядом?
– Могут. Мы встанем на краю могилы, обнимемся и вместе упадем. Вот и все.
* * *
Книга должна воспитывать, а не сбивать с толку.
* * *
Мы – листики, а кругом ураганы.
* * *
Слава богу, при советской власти все может быть.
* * *
Коротеев – умный человек, зачем ему говорить то, что он думает?
* * *
Что касается России, то я уже слыхал о вашем странном обычае выходить против пулеметов с иконами, и отношу его к плохому развитию сети школ и железных дорог.
* * *
– Скажи, а в твоей великой стране солнце светит?
– Еще бы! Когда на небе солнце, то оно светит.
– А дождь в твоей великой стране идет?
– Что за вопросы? Когда идет дождь, тогда он идет.
– А есть в твоей великой стране мелкий скот?
– Дай бог тебе столько мелкого скота, сколько в моей стране.
Задумался дикарский царь, а потом говорит:
– Знаешь что, Александр Македонский, если в твоей великой стране еще светит солнце и еще идет дождь, то это только ради мелкого скота.
* * *
Он любил деньги, любил преданно, нежно, можно даже сказать, бескорыстно.
* * *
То, что гестапо называло „работой”, на всех других языках означало смерть.
* * *
Хуже всего – оказаться у себя дома чужим человеком.
* * *
Если нельзя перепрыгнуть, надо перелезть.
* * *
Легко поститься в двадцать лет, но не в шестьдесят.
* * *
Вежливо, но в то же время взволнованно, сказал ему: „Вы напрасно ждете. Я готов. К вашим услугам. Вот мой паспорт, книжка со стихами, две фотографии, тело и душа”.
* * *
Прожив достаточное число лет в Америке, из рассказов приезжавших и газетных статей мистер Куль узнал, что Европа лишена нравственности и организации. Два могучих рычага цивилизации – библия и доллар не идут в ней рука об руку.
* * *
Лошадь, опомнитесь!
* * *
Человек учится до самой смерти.
* * *
Свобода, не вскормленная кровью, а подобранная даром, полученная на чаек, издыхает.
* * *
Задолго до нашего времени, в 1870 году, Флобер писал: „Мы вступим в эру глупости. В эру утилитаризма, милитаризма и американизма”.
* * *
Он одновременно читал библию, диктовал стенографистке письмо министру изящных искусств Чили, слушал по телефону цены на скот в Чикаго, беседовал с нами, курил толстую сигару, ел яйцо всмятку и разглядывал фотографию какой-то полногрудой актрисы.
* * *
Алексей Спиридонович любил высказывать свое преклонение перед „сермяжной Русью”, противопоставлять тупой и сытой Европе ее „смиренную наготу”. Ничем он не занимался и в анкетах гостиниц в рубрике „профессия” гордо ставил – „интеллигент”, чем немало смущал швейцаров.
* * *
Читал и думал: почему я не родился на двадцать лет раньше? А дело не в этом. Каждая эпоха проверяет сердце по-своему, важно не то, какая эпоха, а какое сердце.
* * *
Запомнился еще один разговор. Хемингуэй сказал, что критики не то дураки, не то прикидываются дураками: „Я прочитал, что все мои герои неврастеники. А что на земле сволочная жизнь – это снимается со счета. В общем, они называют «неврастенией», когда человеку плохо. Бык на арене тоже неврастеник, на лугу он здоровый парень, вот в чем дело…”
* * *
Вы десять раз со мной гуляли в парке, и ни разу вам не пришло в голову, что меня можно нахально поцеловать. Вы должны жениться не на женщине, а на какой-нибудь божьей коровке.
* * *
Все министры, даже будущие, каялись и обещали, будучи министрами, министрами не быть.
* * *
Разве этих извергов тронешь слезами. Будем молчать! Будем горды!
* * *
Почему все ругаются?
* * *
У меня уже сложились свои привычки: даже за обедом я презирал низкую материю.
* * *
Только в горе познаются настоящие отношения.
* * *
Я вполне случайно не умер. Значит, я должен жить.
* * *
Мы остались одни в этом вымышленном и, по совершенно точным показаниям всех русских писателей, не существующем на самом деле городе.
* * *
Где, в каком блудилище столько думают о похоти, как в келье аскета или в каморке старой девы?
* * *
Разве можно читать Ницше или Шопенгауэра, когда рядом пищит младенец?
* * *
Когда стихи Ахматовой читаешь вслух, не то, что в огромном зале, даже в тесной спаленке, – это почти оскорбление, их надобно не говорить, но шептать. А „камерный Маяковский” – это явная бессмыслица. Его стихи надо реветь, трубить, изрыгать на площадях.
* * *
Разве мыслима свобода вне полной гармонии? Она быстро превращается в cкрытое рабство. Я становлюсь свободным, угнетая другого. Очень быстро можно научитьcя не стеснять себя, но нужны железные века нового, неслыханного искуса, чтобы потерять волю теснить других. Не верьте прекрасным басням и вздохам об Элладе. История наложила свой преображающий флер на свободного мудрого философа, отхожее место которого выгребал самый обыкновенный раб.
* * *
Выдуманный бог все-таки хоть чем-нибудь да лучше обыкновенных людей.
* * *
Действие начинается там, где кончаются высокомудрые „но”.
* * *
Всех, кто был в Звенигородском лагере, убили в апреле 1942 года. Убили восьмидесятилетнюю Хану Лернер за то, что она слишком стара, и младенца Мани Финенберг – ему был месяц от роду – за то, что он слишком молод.
* * *
Париж пах пудрой, спиртом, потом.
* * *
Бывает, что и плевок заслуживает уважения.
* * *
Я привык к потерям и все же не могу примириться: больно.
* * *
Человеческие ценности – радость труда, борьбы, любовь, искусство – осознаешь не по школьным урокам и не по книгам, а по житейскому опыту. Но есть и такие ценности, которые начинаешь понимать в недостатке, в отлучении.
* * *
Слишком много и тряпок, и поэтов, и женщин, и цветов, и бутылок, и людей! Слишком много всего!
* * *
Муравейник в лесу на случайного прохожего не произведет особого впечатления – кучи муравьев, да и только. Вот и наше гетто – внешне все серо, суетливо, напугано, полуголодно. А на деле и в гетто жизнь полна напряжений и трагедий.
* * *
Человек не добр и не зол: он может быть добрым, может быть и очень злым.
* * *
Иногда человек лучше понимает, что ему нужно, чем все медики.
* * *
Счастье видно за сто вёрст, а горе нужно уметь разнюхать.
* * *
Видимо, человек устроен так, что неизменно принимает свои желания за действительность и часто, как лунатик, делает шаг в пустоту, разбивается или просыпается с переломанными костями.
* * *
Если у тебя нет часов, ты можешь слушать, как шумит дождь, потому что дождя у тебя не отнимут никакие книги, и улыбки они не отнимут, и греха не отнимут, и не отнимут они любви.
* * *
Отход от жизни никогда не соблазнял французов: их не тянуло ни на небеса, ни в скиты, ни в „башни”. Французу скучно, пусто без людей.
* * *
Человек – сложное существо: не птица и не рыба, он живет в различных стихиях, живет разным и по-разному. Но, видимо, почти каждому приходится хотя бы раз в жизни оказаться отлученным от самого себя, от привычных раздумий и сомнений, от круга друзей, от своей внутренней темы.
* * *
Особенным многолюдством отличался митинг министров, так как на него приглашались бывшие, настоящие и будущие министры.
* * *
И еще у вас писатель… О, как они трудны, эти славянские имена! Вспомнил! „Тольстой” – это вроде нашего Дюма.
* * *
Тихо, глядя мне в глаза, он промолвил: „Я знаю, за кого вы меня принимаете. Но его нет”. Слова эти, не слишком отличавшиеся от обычных наставлений лечившего меня доктора по нервным болезням, тем не менее показались мне откровением – дивным и гнусным.
* * *
– У вас гадают по ромашкам?
– Конечно. „Любит – не любит, к сердцу прижмет – к черту пошлет”.
– Это лучше, чем у нас. Французские девушки пробуют поторговаться с сердцем: „Немного, сильно, безумно”. Немного… По-моему, лучше „к черту пошлет”. Скажите мне эти слова по-русски.
* * *
У нас есть прекрасные поэты, и гордиться можем мы многими именами. На пышный бал мы пойдем с Бальмонтом, на ученый диспут – с Вячеславом Ивановым, на ведьмовский шабаш – с Сологубом. С Блоком мы никуда не пойдем.
* * *
Сердце часто в размолвке с рассудком: это супружеская пара, которая не может ни мирно сосуществовать, ни развестись.
* * *
Палка в любых руках палка, – утешал он меня, – сделаться мандолиной или японским веером ей весьма трудно.
* * *
Человек в пустыне, который не в силах поднять веки (а у Блока должны быть очень тяжелые веки) и который устал считать сыплющиеся между пальцами дни и года, мелкие остывшие песчинки, Но какие-то чудесные лучи исходят из его пустующих нежилых глаз. Руки обладают таинственной силой прикасаясь, раня, убивая – ласкать.
* * *
Комплекс неполноценности часто связан с комплексом превосходства, и человек, не уверенный в себе, сплошь да рядом держится надменно.
* * *
Увидеть истину прежде, чем ее видят другие, лестно, даже если за это ругают. А вот ошибаться куда легче со всеми.
* * *
Скажу прямо – влюбляться и заводить, ложась спать, часы, для меня одно и то же – в этом сказывается привычка, уважение к не мной налаженному механизму.
* * *
Над этой книгой умные будут смеяться, глупые негодовать. Впрочем, и те и другие мало что поймут.
* * *
Правительство без тюрьмы – понятие извращенное и неприятное, что-то вроде кота с остриженными когтями.
* * *
Птицы летают, рептилии ползают. А человек не только всеядное существо, он воистину всесущ – он и парит высоко, и умеет пресмыкаться; это известно всем, а привыкнуть к этому нельзя, это всякий раз поражает не только ребенка, но и старого человека, казалось бы давно потерявшего дар удивления.
* * *
Так в жизни бывает часто – цену человеку узнаешь в трудный час.
* * *
Если человек за одну жизнь бесконечное количество раз меняет свою кожу, почти как костюмы, то сердца он все же не меняет – оно одно.
* * *
Никого не принизит уважение к культуре других стран, в том числе и тех, где еще царят доживающие свой век порядки.
* * *
В шестнадцать лет он влюбился, стал глядеть на звезды и думать о вечности. Но, испытав кой-какие временные услады, о звездах и вечности забыл, от девицы спешно удалился и раз навсегда потерял вкус к тому, что люди зовут „любовью”.
* * *
Когда человек счастлив, он может ничего не делать. А в беде необходима активность, какой бы иллюзорной она ни была.
* * *
Неправда, что не хочется жить, хочется, только очень, очень трудно.
* * *
Он вполне деклассированный тип и содрогается на перепутье.
* * *
Революция – это преступление, коммунизм – это ребяческая затея. Только невежественные люди могут верить в утопии.
* * *
Я слыхал, как, один перс, сидевший в заднем ряду, выслушав доклад о последствиях экономического кризиса, любезно сказал молодому индийцу: „Очень приятно англичан резать”, – на что тот, приложив руку к губам, шепнул: „Очень”.
* * *
Зачем видеть тридцать три правды, если от этого не можешь схватить, зажать в кулак одну, пусть куцую, но свою, кровную, родную?
* * *
Я бил немцев и кричал, когда шел в атаку: „Суд идет!”
* * *
Он не подлец, а какой-то недоделанный, полуфабрикат человека.
* * *
Я часто думаю, что будет, когда вернётся на землю тишина?
* * *
Смотрите, у моих детей такие же ручки и ножки, как у ваших, они также хотят жить!
* * *
Память сохраняет одно, а пускает другое.
* * *
О, какой ужас! Ни природы, ни красоты, ни любви, ни аппетита – расписание! Но спросите, спросите его, – зачем тогда жить?
* * *
Советский человек научился управлять природой, но он должен научиться управлять и своими чувствами.
* * *
Дикость, если она связана с невежеством, объяснима; труднее её понять в людях образованных, порой одаренных.
* * *
Только шизофреник может работать и класть холсты в шкаф.
* * *
Гораздо лучше заниматься хорошенькой китайской головоломкой, нежели повторять всю жизнь одни и те же прискорбные фразы, которые известны всем гомельским кошкам, не говоря уже о собаках.
* * *
А жизнь не писатель, она не заботится о единстве стиля; одну главу она пишет с улыбкой, в другой выворачивает душу героя.
* * *
Нельзя столько пить, после вина становится грустно.
* * *
Месть – это расплата той же монетой, разговор на том же языке.
* * *
Можно ли ответить на вопрос: что такое человек, на что он способен? Да на все, решительно на все.
* * *
Теперь все кричат об искусстве и никто его не любит – такая эпоха.
* * *
Видно, это постоянная болезнь: отцы не могут понять детей.
* * *
Писателю трудно работать в газете: он думает, что он – игрок, а он только карта.
* * *
Никогда не существовало, не существует, да и вряд ли будет существовать общество, лишенное пороков.
* * *
Нет, я просто боялся людей, которые что-то могут сделать не только с собой, но и с другими.
* * *
За сложностью техники порой скрывается душевная простота, а за этой простотой – настоящая человеческая сложность.
* * *
У вас времени, кажется, много – двадцать четыре часа в сутки.
* * *
Кстати, интересно, был ли ты при том, как обезьяна родила человека?
* * *
Порой статуя теплеет, оживает от глаз посетителей музея.
* * *
Необходимо видеть мир таким, каков он есть, и не принимать желаемое за действительно существующее.
* * *
Не опасность пригнетает человека, а внутренние обиды, разуверения, ощущение собственного бессилия.
* * *
Но гибнут светлые личности, живы идеи.
* * *
Перестроить человека куда труднее, чем систему управления государством.
* * *
Разве можно сочувствовать подвигу народа, его жертвам, его труду? Можно либо самому класть кирпичи, либо молчать.
* * *
Должно быть, чем больше любишь человека, тем труднее его понять.
* * *
Прошлое забывается; кое-что можно припомнить, другое ушло навсегда.
* * *
В часы больших испытаний – все проверяется: и душевная чистота, и смелость, и любовь.
* * *
Мемуаристы, утверждая, что они беспристрастно описывают эпоху, почти всегда описывают самих себя.
* * *
Как мелко все то, о нем мы плачем, чему радуемся! Как бедна и прозаична наша жизнь!
* * *
Нельзя потерять надежду. Это все равно что взять и умереть за двадцать лет до своей собственной смерти.
* * *
Бывают эпохи, когда человеку необходимо обзавестись двумя парами глаз – для других и для себя…
---------------------------------------------
Ина Лиснянская
Руската поетеса Инна Лиснянская (Инна Львовна Лиснянская) е родена на 24 юни 1928 г. в Баку. Публикува поезия от 1948 г., превежда стихове от азербайджански език. Авторка е на стихосбирките „Это было со мною” (1957 г.), „Верность” (1958 г.), „Не просто – любовь” (1963 г.), „Из первых уст” (1966 г.), „Виноградный свет” (1978 г.), „Дожди и зеркала” (1983 г.), „На опушке сна” (1985 г.), „Воздушный пласт” (1990 г.), „Стихотворения” (1991 г.), „После всего” (1994 г.), „Одинокий дар” (1995 г.), „Из первых уст” (1996 г.), „Ветер покоя” (1998 г.), „Избранное” (1999 г.), „Музыка и берег” (2000 г.), „Вместе” (2000 г.), „В пригороде Содома” (2002 г.), „Одинокий дар” (2003 г.), „Иерусалимская тетрадь” (2004 г.), „Без тебя” (2004 г.), „Эхо” (2005 г.) и „Сны старой Евы” (2007 г.). Умира на 12 март 2014 г. в гр. Хайфа, Израел.
НАЙ-НАКРАЯ В ДУМАТА ПРОНИКНАХ
Най-накрая в думата проникнах,
в същността – в плътта, в духа й, аз
най-накрая съм готова тихо
да изричам думата на глас.
Но без милост пакостни години
своето направиха и с мен –
в същността природна щом преминем,
страшно е да я произнесем.
НАКОНЕЦ-ТО Я ПРОНИКЛА В СЛОВО
Наконец-то я проникла в слово,
В суть его – и в плоть его и в дух,
Наконец-то я уже готова
Это слово выговорить вслух.
Но, однако ж, каверзные годы
И со мною сделали свое, –
Чем мы глубже входим в суть природы,
Тем страшнее выразить её.
1966 г.
-----
КОЛКО ВОЛНА И ПРОСЕЩА СИЛА
Колко волна и просеща сила
август в гробния парк е събрал!
Преминавам край чужди могили,
но до свойте не стигам за жал.
Не намирам алеята скрита,
гдето татко и син ми лежат
и в бутилки, в земята зарити,
поувяхнали астри трептят.
Уморена сред кишата крача...
Но до гробове родни не спрях,
не останаха сили да плача,
нито сили да мисля за тях.
СКОЛЬКО ВОЛЬНОЙ И НИЩЕНСКОЙ СИЛЫ
Сколько вольной и нищенской силы
В августовском надгробном саду.
Навещаю чужие могилы,
До своих всё никак не дойду.
Всё никак не найду я развилки,
Где отец мой и сын мой лежат,
И в поросшей землею бутылке
Позапрошлые астры дрожат.
А сегодня сошлюсь и на слякоть...
Не бываю у кровных могил,
Потому что ни думать, ни плакать
Мне они не оставили сил.
1975 г.
---------------------------------------------
Йон Деген
Руският и израелски поет, писател и публицист Йон Деген (Ион Лазаревич Деген) е роден на 4 юни 1925 г. в гр. Могильов Подолски, Украйна. През юли 1941 г. отива доброволец на фронта. Сражава се като пехотинец, командир на танк, командир на танков взвод и командир на танкова рота. Четири пъти е раняван, носител е на много ордени и медали, два пъти е представян за званието Герой на Съветския съюз. През 1951 г. завършва Черновския медицински институт, а през 1965 г. защитава кандидатска дисертация. Работи като травматолог в Киев. Има над 90 научни статии, родоначалник е на научната магнитотерапия. Доктор на медицинските науки (1973 г.). През 1977 г. емигрира в Израел, където работи като лекар-ортопед. Публикува стихове, разкази и очерци в списания в Русия, Украйна, САЩ, Австралия, Израел и др. страни. Автор е на книги с поезия и проза като „Из дома рабства”, „Стихи из планшета”, „Иммануил Великовский”, „Портреты учителей”, „Война никогда не кончается”, „Голограммы”, „Невыдуманные рассказы о невероятном”, „Четыре года”, „Стихи”, „Наследники Асклепия” и др. Член е на редколегията на сп. „Голос инвалида войны”. Умира на 28 април 2017 г. в гр. Гиватаим, Израел.
МОЙ ДРУГАРЮ, СРЕД СМЪРТНА АГОНИЯ
Мой другарю, сред смъртна агония
да вопиеш за помощ недей.
По-добре е кръвта ти отронена
мойте мръзнещи длани да сгрей.
Не плачи като мъничък, в този час
не ранен – ти си само убит.
Твойте валенки взимам за спомен аз.
Нова битка с врага предстои.
* Написано през декември 1944 г., стихотворението се е преписвало и предавало устно в различни варианти като творба на неизвестен поет-фронтовак. Авторството на Деген става известно чак в края на 80-те години.
МОЙ ТОВАРИЩ, В СМЕРТЕЛЬНОЙ АГОНИИ (вариант 1)
Мой товарищ, в смертельной агонии
Не зови понапрасну друзей.
Дай-ка лучше согрею ладони я
Над дымящейся кровью твоей.
Ты не плачь, не стони, ты не маленький,
Ты не ранен, ты просто убит.
Дай на память сниму с тебя валенки.
Нам ещё наступать предстоит.
МОЙ ТОВАРИЩ, В ПРЕДСМЕРТНОЙ АГОНИИ (вариант 2)
Мой товарищ, в предсмертной агонии
Не зови ты на помощь людей.
Дай-ка лучше согрею ладони я
Над дымящейся кровью твоей.
И не плачь ты от страха, как маленький,
Ты не ранен – ты только убит.
Я на память сниму с тебя валенки,
Мне еще воевать предстоит.
-----
НАЧАЛОТО
Завърших вчера аз девети клас.
Дали десети поздрав ще ми прати?
Ваканцията радост е за нас.
И изведнъж – траншеи, щик, гранати,
и над реката диря огнева,
съученик сред пламъци трепери.
Обърквам се безпомощно в това,
не може с школна мярка да се мери.
Ще помня до смъртта си този миг:
над тебешира бъден страх се рее,
като в училищна тетрадка блик
над бойното поле небе синее,
окопът ми под бъз цъфтящ бе слят,
пискливи птици ято бяха вили
и облакът блестеше с онзи мат
съвсем като попило цвят мастило.
Но с пръста с виолетови петна,
в контролни и диктовки умножени,
натиснал спусък, рекох: ето на,
започва неучилищно броене.
НАЧАЛО
Девятый класс окончен лишь вчера.
Окончу ли когда-нибудь десятый?
Каникулы – счастливая пора.
И вдруг – траншея, карабин, гранаты,
И над рекой до тла сгоревший дом,
Сосед по парте навсегда потерян.
Я путаюсь беспомощно во всем,
Что невозможно школьной меркой мерить.
До самой смерти буду вспоминать:
Лежали блики на изломах мела,
Как новенькая школьная тетрадь,
Над полем боя небо голубело,
Окоп мой под цветущей бузиной,
Стрижей пискливых пролетела стайка,
И облако сверкало белизной,
Совсем как без чернил „невыливайка”.
Но пальцем с фиолетовым пятном,
Следом диктантов и работ контрольных,
Нажав крючок, подумал я о том,
Что начинаю счет уже не школьный.
1941 г.
---------------------------------------------
Йосиф Бродский
Руският поет, есеист, драматург и преводач Йосиф Бродски (Иосиф Александрович Бродский) е роден на 24 май 1940 г. в Ленинград. Първите му стихотворения са от 1956 г., първата му публична изява като поет е през 1960 г., когато чете свои стихове в Двореца на културата в Ленинград; първото му публикувано стихотворение е в сп. „Костёр” (1962 г.). През 1964 г. е арестуван и осъден на 5 години принудителен труд по странното обвинение „за тунеядство”. Присъдата му предизвиква широк отзвук сред световната общественост. През 1965 г. е назначен за преводач към ленинградското отделение на Съюза на писателите в СССР, с което присъдата му е „замразена”, но ръкописите му не се издават в Русия, въпреки че в чужбина името му вече е известно. През 1971 г. е избран за член на Баварската академия на изящните изсуства. През 1972 г. е лишен от съветско гражданство и заминава на Запад – първо в Австрия, след това в Англия и в САЩ. Продължава живота си като университетски преподавател по история на руската литература, руска и световна поезия, теория на стиха и др. в 6 американски и британски университета. Автор е на стихосбирките „Стихотворения и поэмы” (1965 г.), „Остановка в пустыне” (1970 г.), „Selected poems” (1973 г.), „Конец прекрасной эпохи: Стихотворения 1964-1971” (1977 г.), „Часть речи: Стихотворения 1972-1976” (1977 г.), „A Part of Speech” (1980 г.), „Римские элегии” (1982 г.), „Новые стансы к Августе” (1983 г.), „Мрамор” (1984 г.), „Less Than One: Selected Essays” (1986 г.), „Урания” (1987 г.), „To Urania” (1988 г.), „Marbles” (1989 г.), „Примечания папоротника” (1990 г.), „Осенний крик ястреба: стихотворения 1962-1989 годов” (1990 г.), „Watermark” (1992 г.), „Стихотворения” (1991 г.), „Каппадокия” (1993 г.), „В окрестностях Атлантиды” (1995 г.), „So Forth: Poems” (1996 г.), „Пейзаж с наводнением” (1996 г.) и др., на книги с драматургия, есеистика, публицистика, проза и преводи. Лауреат е на Нобелова награда за литература (1987 г.). Гражданин е на СССР и на САЩ. Умира на 28 януари 1996 г. в Ню Йорк.
КРАЯТ НА ПРЕКРАСНАТА ЕПОХА
Поетичното творчество думи изисква и аз –
сред плешивите глухи и мрачни посланици в таз
второсортна държава, да бъде по-лесно,
своя мозък не яхвам слова да творя,
а облякъл се сам, към кварталната будка вървя
за вечерния вестник.
Вятър гони листа. Лампи улични мътно струят
в наште тъжни земи с епиграф – в огледалния свят
тези локви ефект на обилен възход отразяват.
И крадците крадат портокали, кора щом блести.
Впрочем, чувството да се оглеждам в мечти
аз отдавна забравих.
В тези тъжни земи всичко води към зима – и сън,
и стени на затвор, и палто, и годежен такъм
снежнобял; питиета, стрелки секундарни.
Блузи мъхести, калища в ново и старо лице;
пуританските нрави. Бельото. И грейки в ръце
на добри цигулари.
Този край неподвижен е. Грижи щом видиш в това –
от чугун и олово, ще тръснеш глупашки глава,
ще си спомниш за предната власт на казашки нагайки.
Ала кацат орлите магнитно в желязната смес.
Даже плетени столове сплитат се днес
на бурмички и гайки.
Само рибите морски ценят свободата, но те
с немотата си карат човешкия свят да плете
етикети и каси. Стърчи в тоз простор ценоразпис.
До смъртта е животът. Телата и вещите взел,
търси брод в неузрелия плод. Онемява петел
пред часовника градски.
Да живееш в епоха приключила с порив голям,
не върви. На девойка под рокля надникнеш ли, знам,
виждаш своята търсена гледка, а не чудо диво.
Лобачевски го пазят, отива в безкрая ням звук,
но, разтворен, светът нейде все се стеснява и тук
свършва таз перспектива.
И дали европейската карта открадна властта,
или другите пет от шестицата части в света
са далече от нас. Фея приказна може би беше
заврачувала с мен, но не мога да бягам сега.
Сам наливам си вино каюр – да не викам слуга –
котарака да чеша...
Май с куршум в слепоочие, спусъкът пръст да дере,
или с новия Господ да дръпна оттук по море.
Да, и как ли, когато пияни очи студ облива,
да не сбъркаш ти кораба с влак – не изгаряш от срам:
като лодка в море не остава на релсите там
знак след локомотива.
Пишат вестници в кът „Из съдебните зали”, че днес
е присъда изпълнена. Взряли се с гражданска чест
в очилата с калаена рамка, ще видят очите,
че човекът лежи по очи до стената-подслон,
но не спи, щото в темето впит е закон
и сънят му пробит е.
Зоркостта на епохата днешна се вплита в места
и години, безсилни сред общата си слепота
и объркващи падащ от люлка и падаща люлка.
Белоокото чудо не гледа следсмъртния ден.
Жалко, пълни чинии, но няма с кого да крадем
отговорност от Рюрик.
Зоркостта ни прехвалена – зоркост в задънен провал.
Не в дървото житейско умът ни е пяна разлял,
а е плюмка в стена. Не будете князе-динозаври.
За последния ред, ех, пера ще хвърчат в моя взор.
Непослушна глава чака своя законен топор
и зелените лаври.
* Рюрик (~830-879 г.) – легендарен княз на Новгород.
КОНЕЦ ПРЕКРАСНОЙ ЭПОХИ
Потому что искусство поэзии требует слов,
я – один из глухих, облысевших, угрюмых послов
второсортной державы, связавшейся с этой, –
не желая насиловать собственный мозг,
сам себе подавая одежду, спускаюсь в киоск
за вечерней газетой.
Ветер гонит листву. Старых лампочек тусклый накал
в этих грустных краях, чей эпиграф – победа зеркал,
при содействии луж порождает эффект изобилья.
Даже воры крадут апельсин, амальгаму скребя.
Впрочем, чувство, с которым глядишь на себя, –
это чувство забыл я.
В этих грустных краях все рассчитано на зиму: сны,
стены тюрем, пальто; туалеты невест – белизны
новогодней, напитки, секундные стрелки.
Воробьиные кофты и грязь по числу щелочей;
пуританские нравы. Белье. И в руках скрипачей –
деревянные грелки.
Этот край недвижим. Представляя объем валовой
чугуна и свинца, обалделой тряхнешь головой,
вспомнишь прежнюю власть на штыках и казачьих нагайках.
Но садятся орлы, как магнит, на железную смесь.
Даже стулья плетеные держатся здесь
на болтах и на гайках.
Только рыбы в морях знают цену свободе; но их
немота вынуждает нас как бы к созданью своих
этикеток и касс. И пространство торчит прейскурантом.
Время создано смертью. Нуждаясь в телах и вещах,
свойства тех и других оно ищет в сырых овощах.
Кочет внемлет курантам.
Жить в эпоху свершений, имея возвышенный нрав,
к сожалению, трудно. Красавице платье задрав,
видишь то, что искал, а не новые дивные дивы.
И не то чтобы здесь Лобачевского твердо блюдут,
но раздвинутый мир должен где-то сужаться, и тут –
тут конец перспективы.
То ли карту Европы украли агенты властей,
то ль пятерка шестых остающихся в мире частей
чересчур далека. То ли некая добрая фея
надо мной ворожит, но отсюда бежать не могу.
Сам себе наливаю кагор – не кричать же слугу –
да чешу котофея...
То ли пулю в висок, словно в место ошибки перстом,
то ли дернуть отсюдова по морю новым Христом.
Да и как не смешать с пьяных глаз, обалдев от мороза,
паровоз с кораблем – все равно не сгоришь от стыда:
как и челн на воде, не оставит на рельсах следа
колесо паровоза.
Что же пишут в газетах в разделе „Из зала суда”?
Приговор приведен в исполненье. Взглянувши сюда,
обыватель узрит сквозь очки в оловянной оправе,
как лежит человек вниз лицом у кирпичной стены;
но не спит. Ибо брезговать кумполом сны
продырявленным вправе.
Зоркость этой эпохи корнями вплетается в те
времена, неспособные в общей своей слепоте
отличать выпадавших из люлек от выпавших люлек.
Белоглазая чудь дальше смерти не хочет взглянуть.
Жалко, блюдец полно, только не с кем стола вертануть,
чтоб спросить с тебя, Рюрик.
Зоркость этих времен – это зоркость к вещам тупика.
Не по древу умом растекаться пристало пока,
но плевком по стене. И не князя будить – динозавра.
Для последней строки, эх, не вырвать у птицы пера.
Неповинной главе всех и дел-то, что ждать топора
да зеленого лавра.
1969 г.
-----
СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ
Не, ний не сме по-глухи и по-стари,
говорим своите слова предишни,
саката ни са все тъй тъмни, вярваме
и същите жени не ни обичат.
И пак понякога играем щедри
в амфитеатрите на самотата,
над нас просветват същите фенери
и нощни удивителни премятат.
Живеем с прежно, сякаш с настояще,
а бъдещото време ни е чуждо,
и пак не спим, забравяме за спящите,
отново вършим работата нужна.
Пази, о, хумор, юношите здрави
на блясък и тъма сред кръговрата,
велики те са за позор и слава,
добри – за този век на суетата.
ЧЕРЕЗ ДВА ГОДА
Нет, мы не стали глуше или старше.
Мы говорим слова свои, как прежде.
И наши пиджаки темны; всё так же.
И нас не любят женщины всё те же.
И мы опять играем временами
В больших амфитеатрах одиночеств.
И те же фонари горят над нами,
Как восклицательные знаки ночи.
Живём прошедшим, словно настоящим,
На будущее время непохожим,
Опять не спим и забываем спящих,
А также дело делаем всё то же.
Храни, о юмор, юношей весёлых
В ночных круговоротах тьмы и света
Великими для славы и позора
И добрыми для суетности века.
1960 г.
-----
ПРОСТИ МИ И СБОГОМ
Прости ми
и сбогом,
аз търся покой.
Писма изгори
като мост.
Да бъде мъжествен
пътят твой,
да бъде той прям и прост.
И нека в мъглата
за теб да блести
сърмата на звездни игри,
с надежди сред дланите
нека си ти,
огънят ти да гори.
Да има виелици,
бури и лед,
и рев на пожар разярен,
да имаш неспирно късмет занапред,
повече вяра от мен.
Да бъде могъщ
и победен денят,
гърмящ в твойта силна гръд.
Щастлив съм за тези,
които вървят,
може би,
в твоя път.
ПРОЩАЙ, ПОЗАБУДЬ
Прощай,
Позабудь
И не обессудь.
А письма сожги,
Как мост.
Да будет мужественным
твой путь,
да будет он прям и прост.
Да будет во мгле
для тебя гореть
звездная мишура,
да будет надежда
ладони греть
у твоего костра.
Да будут метели,
снега, дожди
и бешеный рев огня,
да будет удач у тебя впереди
больше, чем у меня.
Да будет могуч и прекрасен
бой,
гремящий в твоей груди.
Я счастлив за тех,
которым с тобой,
может быть,
по пути.
1957 г.
-----
НЕ ИЗЛИЗАЙ ОТ СТАЯТА
Не излизай от стаята, не прави грешна стъпка.
Защо ти е на теб „Слънце”, щом пушиш само „Шипка”?
Навън е безсмислено, възторженото е неприсъщо.
Само клозета посети и веднага се връщай.
О, не излизай от стаята и не викай мотора.
Нали пространството е създадено от коридора
и с брояча свършва. А ако все пак жива дотича,
милата, зяпнала, изгони я, без да се съблича.
Не излизай от стаята; май настинка те е пробола.
Какво по-интересно на света от стената и стола?
Защо да излизаш оттук, щом ще се върнеш привечер,
хем какъвто си бил преди, хем осакатен вече?
О, не излизай от стаята. Танцувай, нека боса нова те носи
в палто на голо тяло, в чехли, обути на босо.
В антрето мирише на зеле и на смазка за ски предишни.
Много букви написа ти, още една ще ти бъде излишна.
Не излизай от стаята! О, нека само стаята те пита
и се досеща как изглеждаш. Изобщо бъди инкогнито –
ergo sum, както се формира в сърцата тази субстанция.
Не излизай от стаята! На улицата, знай, не е Франция.
Не бъди глупак! Дори другите да не са като тебе.
Не излизай от стаята! Тоест освободи се с мебелите,
слей лице с тапетите. Затвори се и барикадирай се
с шкафа, космоса, ероса, расата и вируса.
НЕ ВЫХОДИ ИЗ КОМНАТЫ
Не выходи из комнаты, не совершай ошибку.
Зачем тебе Солнце, если ты куришь Шипку?
За дверью бессмысленно все, особенно – возглас счастья.
Только в уборную – и сразу же возвращайся.
О, не выходи из комнаты, не вызывай мотора.
Потому что пространство сделано из коридора
и кончается счетчиком. А если войдет живая
милка, пасть разевая, выгони не раздевая.
Не выходи из комнаты; считай, что тебя продуло.
Что интересней на свете стены и стула?
Зачем выходить оттуда, куда вернешься вечером
таким же, каким ты был, тем более – изувеченным?
О, не выходи из комнаты. Танцуй, поймав, боссанову
в пальто на голое тело, в туфлях на босу ногу.
В прихожей пахнет капустой и мазью лыжной.
Ты написал много букв; еще одна будет лишней.
Не выходи из комнаты! О, пускай только комната
догадывается, как ты выглядишь. И вообще инкогнито
эрго сум, как заметила форме в сердцах субстанция.
Не выходи из комнаты! На улице, чай, не Франция.
Не будь дураком! Будь тем, чем другие не были.
Не выходи из комнаты! То есть дай волю мебели,
слейся лицом с обоями. Запрись и забаррикадируйся
шкафом от хроноса, космоса, эроса, расы, вируса.
1970 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Самотата е човек на квадрат.
* * *
Аз нямам принципи, аз имам само нерви.
* * *
Всяко творчество по своята същност е молитва.
* * *
Човекът е това, което той чете.
* * *
Има престъпления много по-тежки, отколкото да се горят книги. Едно от тях е – книгите да не се четат.
* * *
Трагедия – това е, когато аз си порежа пръста. Комедия – когато вие пропаднете в отворена канализационна шахта и си счупите врата.
* * *
Старайте се да не обръщате внимание на тези, които се опитват да направят живота ви нещастен. Такива ще има много – както на официална длъжност, така и самоназначени. Търпете ги, ако не можете да ги избегнете, но щом се избавите от тях, незабавно забравете за тях.
* * *
Не бъди глупак! Бъди такъв, какъвто другите не са били.
* * *
Грубо казано, нас ни променя това, че ние обичаме, но понякога до загуба на собствената индивидуалност.
* * *
Любовта, най-общо, пристига със скоростта на светлината; разривът – със скоростта на звука.
* * *
Любовта е безкористно чувство, улица с еднопосочно движение.
* * *
Да се изгуби независимостта е много по-лошо, отколкото да се изгуби невинността.
* * *
Всички ще бъдат еднакви в гроба. Нека поне в живота бъдем различни!
* * *
Нашите изделия казват за нас повече, отколкото нашите изповеди.
* * *
Има само две наистина завладяващи теми, достойни за сериозни разсъждения: клюките и метафизиката.
* * *
Вижда се, земята наистина е кръгла, щом ти идваш тук, където няма нищо освен спомени.
* * *
Същността на живота не е в това, което има в него, а във вярата в това, което трябва да бъде в него.
* * *
И не мога да кажа, че не мога да живея без тебе – тъй като аз живея.
* * *
Ако президентите не могат да правят това със своите жени, те правят това със своите страни.
* * *
Ако много мъже се събират заедно, това най-вероятно е война.
* * *
Обектът на любовта не иска да бъде обект на любопитство.
* * *
Ти – това съм аз; защото кого ние обичаме, ако не себе си?
* * *
Векът скоро ще свърши, но по-рано ще свърша аз.
* * *
Вероятно вече не е възможно да се спаси света, но отделния човек винаги може.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Одиночество есть человек в квадрате.
* * *
У меня нет принципов, у меня есть только нервы.
* * *
Всякое творчество есть по сути своей молитва.
* * *
Человек есть то, что он читает.
* * *
Есть преступления более тяжкие, чем сжигать книги. Одно из них – не читать их.
* * *
Трагедия – это когда я порезал себе палец. Комедия – когда вы провалились в открытый канализационный люк и сломали себе шею.
* * *
Старайтесь не обращать внимания на тех, кто попытается сделать вашу жизнь несчастной. Таких будет много – как в официальной должности, так и самоназначенных. Терпите их, если вы не можете их избежать, но как только вы избавитесь от них, забудьте о них немедленно.
* * *
Не будь дураком! Будь тем, чем другие не были.
* * *
Грубо говоря, нас меняет то, что мы любим, иногда до потери собственной индивидуальности.
* * *
Любовь, в общем, приходит со скоростью света; разрыв – со скоростью звука.
* * *
Любовь есть бескорыстное чувство, улица с односторонним движением.
* * *
Потерять независимость много хуже, чем потерять невинность.
* * *
Все будут одинаковы в гробу. Так будем хоть при жизни разнолики!
* * *
Наши изделия говорят о нас больше, чем наши исповеди.
* * *
Есть только две поистине захватывающие темы, достойные серьезных рассуждений: сплетни и метафизика.
* * *
Видимо, земля воистину кругла, раз ты приходишь туда, где нету ничего, помимо воспоминаний.
* * *
Не в том суть жизни, что в ней есть, но в вере в то, что в ней должно быть.
* * *
И не могу сказать, что не могу жить без тебя – поскольку я живу.
* * *
Если президенты не могут делать этого со своими женами, они делают это со своими странами.
* * *
Если много мужчин собираются вместе, это, скорее всего, война.
* * *
Объект любви не хочет быть объектом любопытства.
* * *
Ты это – я; потому что кого же мы любим, как не себя?
* * *
Век скоро кончится, но раньше кончусь я.
* * *
Мир, вероятно, спасти уже не удастся, но отдельного человека всегда можно.
---------------------------------------------
Йосиф Ливертовский
Руският поет и преводач Йосиф Ливертовски (Иосиф Моисеевич Ливертовский) е роден на 20 май 1918 г. в гр. Днепропетровск. Пише стихове от 16-годишна възраст. Учи в Ленинградския институт по воден транспорт (1935 г.), завършва факултета по руски език и литература при Омския педагогически институт (1940 г.). Работи във в. „Ленинские внучата”. Публикува стихове във в. „Молодой сибиряк”, в. „Патриот Родины” и в „Омский альманах”. Превежда поезия на Хайне, Мицкевич, Бехер и др. От 1940 г. е в армията, командва артилерийско стрелково отделение. Загива на 10 август 1943 г. в Орловско-Курските сражения.
ПАПИРОСИ
Аз седя с поредна папироса,
пуша, над хартията склонен,
гледа ме баща ми строго, косо –
моят татко се бои за мен.
Побелял и с нисък ръст е, редно
в строгата любов към своя син
тез досадни папироси вредни
би прикрил от всеки магазин.
Там, на двора ни, баща ми мил
в буйна клада би ги изгорил.
Но да ме обиди татко няма,
не вгради съвета си в закон...
Бе дошла война, война голяма.
Тръгвах аз към западния фронт.
Татко стисна ми ръката яко.
При раздялата ни не заплака.
Бащини тревоги скоротечно
влакът тръгващ грохотно прикри.
Плачеше ли? За изпът пакетче
с папироси той ми подари.
ПАПИРОСЫ
Я сижу с извечной папиросой,
Над бумагой голову склоня,
А отец вздохнет, посмотрит косо –
Мой отец боится за меня.
Седенький и невысокий ростом,
Он ко мне любовью был таков,
Что убрал бы, спрятал папиросы
Магазинов всех и всех ларьков.
Тут же рядом, прямо во дворе,
Он бы сжег их на большом костре.
Но, меня обидеть не желая,
Он не прятал их, не убирал...
Ворвалась война, война большая.
Я на фронт, на запад уезжал.
Мне отец пожал впервые руку.
Он не плакал в длинный миг разлуки.
Может быть, отцовскую тревогу
Заглушил свистками паровоз.
Этого не знаю. Он в дорогу
Подарил мне пачку папирос.
1942 г.
---------------------------------------------
Йосиф Сталин
Съветският държавник Йосиф Висарионович Джугашвили – Сталин (на руски: Иосиф Виссарионович Сталин; на грузински: Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили) е роден на 6/18 декември 1878 г. (по други данни: 21 декември 1879 г.) в гр. Гори, Тифлиска губерния на Руската империя. По произход е грузинец. Дълги години е генерален секретар на Болшевишката партия и на ЦК на КПСС (от 1922 г.) и ръководител на СССР и председател на Съвета на министрите на СССР (от 1924 г.). Управлява СССР като диктатор. В младините си (1893-1896 г.) Сталин пише и печата поезия, според много негови съвременници е бил добър поет. Повечето от стиховете му не са запазени. През 1949 г. Берия подема инициатива за издаване на руски език на негови стихове, преведени на руски от Б. Пастернак и А. Тарковский, но Сталин му забранява. Умира на 5 март 1953 г. в Москва.
ТОЙ ХОДИ ОТ КЪЩА В КЪЩА
Той ходи от къща в къща,
пред чужди врати седи,
с пандура си струни прегръща
и песничка проста реди.
В таз песен, души да радва
със слънчева топлина,
звучи най-голямата правда,
възвишената мечта.
Сърцата, превърнати в камък,
заставя да бият пак,
в мнозина събужда разум,
задрямал сред черен мрак.
Но хора, забравили Бога,
посрещат го с тъмен тост,
препълнена чаша с отрова
поднасят на своя гост.
И казват: „Проклет да бъдеш,
до дъно това изпий...
За нас твойта песен е чужда,
не щем твойта истина ний!”
* Стихотворението е написано на грузински език, преводачът на руски е неизвестен. Стихотворението е публикувано на 25.12.1895 г. във вестник „Иверия”, редактиран от поета Иля Чавчавадзе.
* Пандур – триструнен кавказки музикален инструмент.
ХОДИЛ ОН ОТ ДОМА К ДОМУ
Ходил он от дома к дому,
Стучась у чужих дверей,
Со старым дубовым пандури,
С нехитрою песней своей.
А в песне его, а в песне –
Как солнечный блеск чиста,
Звучала великая правда,
Возвышенная мечта.
Сердца, превращенные в камень,
Заставить биться сумел,
У многих будил он разум,
Дремавший в глубокой тьме.
Но люди, забывшие Бога,
Хранящие в сердце тьму,
Полную чашу отравы
Преподнесли ему.*
Сказали ему: „Проклятый,
Пей, осуши до дна...
И песня твоя чужда нам,
И правда твоя не нужна!”
1895 г.
* Вариант: // Но вместо величья славы / Люди его земли / Отверженному отраву / В чаше преподнесли.
Звучание на грузинском:
Ам квекнад иги, вит ланди,
Карис-кар дацриалебда
Хелт эпкра мухис пандури
Хматкволад ацкриалебда.
Мис саоцнево хангебши
Витарца схиви мзиури
Исмода твитон симартле
Да сакварули циури.
Беврс аудзгера има хмам
Гули квад гадакцеули,
Беврс гаунатла гонеба
Бнел-укунетад кцеули.
Маграм дидебис магиер
Сад чангма гаицкриала
Гандевнилс брбом ик даудга
Шхамит агвсили пиала!
Да ктхрес-шесви цкеуло
Эг арис шени хведрио,
Шени ар гвинда симартле
Арц эг циури хмебио!
КАК ТЕНЬ ХОДИЛ ОН ПО СВЕТУ (подстрочный перевод: Заза Самсонидзе)
Как тень ходил он по свету,
Заглядывая в каждый дом.
В руках он держал дубовый пандури,
А голос был сладче-сладкого!
В его сказочном пении
Как солнечный луч –
Звучала сама правда
И небесная любовь!
Многие он заставил биться
Окаменевшие сердца!
Многим он просветил разум,
Но, везде, где пролилась его песня,
Вместо лаврового венка толпа ему вручала
Чашу полную ядом!
И говорили ему:
„Пей, проклятый! Это твоя доля!
Не хотим ни твою правду,
Ни небесные звуки!”
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Победата никога не идва сама – обикновено я довличат.
* * *
Една смърт е трагедия, милиони смърти – статистика.
* * *
Не е важно как гласуват. Важно е как броят.
* * *
Те оцениха нашето великодушие като слабост.
* * *
Хубавият живот не се дава даром.
* * *
Всеки проблем си има фамилно и бащино име.
* * *
Идеята е по-силна от оръжието!
* * *
Моят живот е безжалостен – като звяр.
* * *
Както сочи историята, няма непобедими армии.
* * *
Отмъщението – това е блюдо, което трябва да се сервира студено.
* * *
Историческите паралели винаги са рисковани.
* * *
Което се харесва на врагове ни, за нас е вредно.
* * *
Провокацията – изпитано средство на контрареволюцията.
* * *
Кадрите решават всичко.
* * *
Ние, болшевиките, не вярваме в чудеса.
* * *
Правилното в една историческа обстановка може да се окаже неправилно в друга историческа обстановка.
* * *
Сега нашата политика е постепенно да намаляваме производството на водка. Аз мисля, че в бъдеще ние ще успеем да отменим напълно монопола на водката, да намалим производството на спирт до минимума, необходим за технически цели, и след това да ликвидираме съвсем продажбата на водка.
* * *
Аз винаги съм мислил, че демокрацията – това е власт на народа, но ето, другарят Рузвелт ясно ми обясни, че демокрацията – това е власт на американския народ.
* * *
Не ние, изпиталите позора на Бресткия мир, трябва да възпяваме Версайския договор.
* * *
Благодарността – това е такава кучешка болест.
* * *
Автономията не предполага независимост.
* * *
Само на гробището е осъществимо пълно съвпадение на мненията.
* * *
Трябва да си много храбър човек, за да бъдеш страхливец в Съветската армия.
* * *
Възможно ли е това? Разбира се, възможно е, ако не е изключено.
* * *
Животът стана по-добър, другари. Да се живее стана по-весело. А когато се живее весело, работата спори.
* * *
Разбира се, критиката е необходима и задължителна, но при едно условие: ако не е безплодна.
* * *
Отмирането на държавата ще настъпи не чрез отслабване на държавната власт, а чрез нейното максимално усилване.
* * *
Работниците не могат да вярват във вождовете си там, където вождовете са прогнили в дипломатическата игра, където думите не са подкрепени с дела, където вождовете говорят едно, а правят друго.
* * *
Не властта разваля хората, а обратното – най-покварените хора повече от всичко се протягат към властта.
* * *
Да се воюва без нефт не може, а който има предимство в нефтеното дело, той има шанс за победа в бъдещата война.
* * *
Образованието е оръжие, ефектът на което зависи от това кой го държи в ръцете си и кого иска да удари с това оръжие.
* * *
Интервенция с чужди ръце – сега в това е коренът на империалистическата интервенция.
* * *
Киното е най-великото средство за масова агитация. Задачата е да вземем това дело в свои ръце.
* * *
От най-последния пролетарий, другари, до великия вожд има само една крачка. И това е крачката към комунизма.
* * *
Не може да се провеждат две дисциплини: една за работниците, а друга – за велможите. Дисциплината трябва да бъде една.
* * *
По време на обсъждане на доставките на зърно, в отговор на репликата на един областен секретар, че неговата област не може да достави повече зърно.
– Както казват французите, даже най-прекрасната жена не може да даде повече от това, което има.
Сталин го поправя:
– Но тя може да даде два пъти.
* * *
Време е да се каже решително и без заобиколки, че с враговете трябва да се борим, а не да се съгласяваме.
* * *
Има логика на намеренията и има логика на обстоятелствата. И логиката на обстоятелствата е по-силна от логиката на намеренията.
* * *
Удържането на властта на другия ден при революцията е не по-малко важно от вземането на властта.
* * *
Колониите се ахилесовата пета на империализма.
* * *
Всички са велики! Всички са гениални! А няма с кого чай да пиеш.
* * *
Организирани батальони, политика на настъпление, организация на въстание, обединяване на отделните въстания – ето какво, според Енгелс, е необходимо за победата на въстанието.
* * *
Капиталистите не са празни дърдорковци. Те са хора на делото. Те знаят, че коренният въпрос за революцията и контрареволюцията – това е въпросът за властта.
* * *
Да се вика за земята и за селяните е по-лесно, отколкото в действителност да се предаде земята на селяните.
* * *
Няма на света такива крепости, които не биха могли да превземат трудещите се и болшевиките.
* * *
Икономическата наука трябва да казва истината.
* * *
Ленинизмът е обобщение на опита на революционното движение на работниците от всички страни.
* * *
Всичко има своето място и време и това, което утре ще стане реакционно, днес може да е революционно.
* * *
Антисемитизмът, като крайна форма на расовия шовинизъм, се явява най-опасната отживелица на канибализма.
* * *
Не бива да се смесва правото със задължението.
* * *
Умението средствата да се харчат разумно и пресметливо – това е най-важното изкуство, което не се отдава веднага.
* * *
В наше време не е прието да се съобразяват със слабите, съобразяват се само със силните.
* * *
Империализмът е всесилие на монополните тръстове и синдикати, банки и финансова олигархия в промишлените страни.
* * *
Може би тъй и трябва – старите другари така лесно и така просто да се спускат в гроба.
* * *
Опортюнизмът – това е безпринципност, политическа безхарактерност.
* * *
Изгубиш ли време – не ще го върнеш, както разлятата вода не ще събереш. Който не умее да пази малкото, той ще загуби и голямото.
* * *
Западът с неговите империалистически човекоядци се превърна в огнище на тъмнина и робство.
* * *
Няма съмнение, че може да се организира това, което имаш, не може да се организира власт, която притежават други.
* * *
Не високомерието, а скромността украсява болшевика.
* * *
Империализмът не може да живее без насилия и грабежи, без кръв и изстрели. Затова той е империализъм.
* * *
Само със страх не може да се задържи властта. Лъжата се оказва не по-малко необходима.
* * *
Здравото недоверие – добра основа за съвместна работа.
* * *
Никога на никого не се обиждай. Ти прости на човека или го убий.
* * *
Аз знам, че след моята смърт върху моя гроб ще струпат купчина боклук, но вятърът на историята безжалостно ще я разпилее.
* * *
Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Победа никогда не приходит сама, – её обычно притаскивают.
* * *
Одна смерть – трагедия, миллион смертей – статистика.
* * *
Не важно, как голосуют. Важно, как считают.
* * *
Они расценили наше великодушие как слабость.
* * *
Хорошая жизнь даром не даётся.
* * *
У каждой проблемы есть фамилия имя отчество.
* * *
Идея сильнее оружия!
* * *
Моя жизнь – безжалостная, как зверь.
* * *
Как показывает история, нет непобедимых армий.
* * *
Месть – это блюдо, которое нужно подавать холодным.
* * *
Исторические параллели всегда рискованны.
* * *
Что нашим врагам нравится, то нам вредно.
* * *
Провокация – испытанное средство контрреволюции.
* * *
Кадры решают всё.
* * *
Мы, большевики, в чудеса не верим.
* * *
Правильное в одной исторической обстановке может оказаться неправильным в другой исторической обстановке.
* * *
Сейчас наша политика состоит в том, чтобы постепенно свертывать производство водки. Я думаю, что в будущем нам удастся отменить вовсе водочную монополию, сократить производство спирта до минимума, необходимого для технических целей, и затем ликвидировать вовсе продажу водки.
* * *
Я всегда думал что демократия – это власть народа, но вот товарищ Рузвельт мне доходчиво объяснил, что демократия – это власть американского народа.
* * *
Не нам, испытавшим позор Брестского мира, воспевать Версальский договор.
* * *
Благодарность – это такая собачья болезнь.
* * *
Автономия – не предполагает независимости.
* * *
Только на кладбище осуществимо полное тождество взглядов.
* * *
Нужно быть очень храбрым человеком, чтобы быть трусом в Советской армии.
* * *
Возможно ли это? Конечно, возможно, если не исключено.
* * *
Жить стало лучше, товарищи. Жить стало веселее. А когда весело живется, работа спорится.
* * *
Конечно, критика нужна и обязательна, но при одном условии: если она не бесплодна.
* * *
Отмирание государства придет не через ослабление государственной власти, а через ее максимальное усиление.
* * *
Не может быть у рабочих веры в вождей там, где вожди прогнили в дипломатической игре, где слово не подкрепляется делом, где вожди говорят одно, а делают другое.
* * *
Не власть портит людей, а наоборот – самые испорченные люди больше всего тянуться к власти.
* * *
Воевать без нефти нельзя, а кто имеет преимущество в деле нефти, тот имеет шансы на победу в грядущей войне.
* * *
Образование – это оружие, эффект которого зависит от того, кто его держит в своих руках, кого этим оружием хотят ударить.
* * *
Интервенция чужими руками – в этом теперь корень империалистической интервенции.
* * *
Кино есть величайшее средство массовой агитации. Задача – взять это дело в свои руки.
* * *
От самого последнего пролетария, товарищи, до великого вождя всего лишь один шаг. И это есть шаг к коммунизму.
* * *
Нельзя проводить две дисциплины: одну для рабочих, а другую – для вельмож. Дисциплина должна быть одна.
* * *
Во время обсуждения хлебопоставок, в ответ на реплику секретаря одной из областей, что его область не может поставить больше зерна.
– Как говорят французы, даже самая прекрасная женщина не может дать больше того, что у нее есть.
Сталин поправил:
– Но она может дать дважды.
* * *
Пора сказать решительно и бесповоротно, что с врагами нужно биться, а не соглашаться.
* * *
Есть логика намерений, и есть логика обстоятельств. И логика обстоятельств сильнее логики намерений.
* * *
Удержание власти на другой день революции не менее важно, чем взятие власти.
* * *
Колонии – это ахиллесова пята империализма.
* * *
Все великие! Все гениальные! А чаю выпить не с кем.
* * *
Организованные батальоны, политика наступления, организация восстания, объединение отдельных восстаний – вот что, по мнению Энгельса, необходимо для победы восстания.
* * *
Капиталисты – не пустые болтуны. Они люди дела. Они знают, что коренной вопрос революции и контрреволюции – это вопрос о власти.
* * *
Кричать о земле и о крестьянах легче, чем на деле передать землю крестьянам.
* * *
Нет в мире таких крепостей, которых не могли бы взять трудящиеся, большевики.
* * *
Экономическая наука должна говорить правду.
* * *
Ленинизм есть обобщение опыта революционного движения рабочих всех стран.
* * *
Всему свое время и место, и то, что завтра становится реакционным, сегодня может быть революционным.
* * *
Антисемитизм, как крайняя форма расового шовинизма, является наиболее опасным пережитком каннибализма.
* * *
Нельзя смешивать право с обязанностью.
* * *
Уметь расходовать средства разумно, расчётливо, – это важнейшее искусство, которое не даётся сразу.
* * *
В наше время со слабыми не принято считаться, – считаются только с сильными.
* * *
Империализм есть всесилие монополистических трестов и синдикатов, банков и финансовой олигархии в промышленных странах.
* * *
Может быть, так и нужно, чтобы старые товарищи так легко и так просто опускались в могилу.
* * *
Оппортунизм – это беспринципность, политическая бесхарактерность.
* * *
Потеряешь время – не вернёшь, как пролитую воду не соберёшь. Кто не умеет беречь малое, тот потеряет и большое.
* * *
Запад с его империалистическими людоедами превратился в очаг тьмы и рабства.
* * *
Нет сомнения, что организовать можно то, что имеешь, нельзя организовывать власть, которой владеют другие.
* * *
Не кичливость, а скромность украшает большевика.
* * *
Империализм не может жить без насилий и грабежей, без крови и выстрелов. На то он и империализм.
* * *
Одним страхом нельзя удержать власть. Ложь оказалась не менее необходимой.
* * *
Здоровое недоверие – хорошая основа для совместной работы.
* * *
Никогда ни на кого не обижайся. Ты человека прости или убей.
* * *
Я знаю, что после моей смерти на мою могилу нанесут кучу мусора, но ветер истории безжалостно развеет её!
* * *
Есть человек – есть проблема, нет человека – нет проблемы.
---------------------------------------------
Йосиф Уткин
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ВЯТЪР
Звяр самотен е той с плашещ глас –
като мене навярно небръснат, –
умолява да влезе при нас:
„Отворе-е-те...” – прозорците блъска.
Всички тук са потънали в сън,
само аз, в глас прозявка потискащ,
при другаря излизам навън
и го питам: „Какво, ветре, искаш?”
Що да сториш... Ветрецът поспря,
а бедят го, че изрод е гладен.
Разберете, не мога да спя,
щом наблизо природата страда!
ВЕТЕР
Одинокий, затравленный зверь, –
Как и я, вероятно, небритый, –
Он стучится то в окна, то в дверь.
Умоляя людей: „Отвори-и-те...”
Но семейные наглухо спят.
Только я, не скрывая зевоты,
Вылезаю к товарищу в сад,
Открываю окно: „Ну, чего ты?..”
Что поделаешь... Ветру под стать,
У семейных считаясь уродом,
Не могу, понимаете, спать,
Если рядом страдает природа!..
1939 г.
-----
ГОСТОПРИЕМСТВО
В тоз дом
сме с обич аз и ти.
Дори да е бедняшки, душен.
Гостоприемството радушно
в прозорци и очи цъфти.
На всяка мъдра карта с обич
огряват този дом слънца –
там с топъл чаец,
без тревоги
в декември, в март – сред дни убоги
ни срещат
слънчеви лица!
ГОСТЕПРИИМСТВО
Мы любим дом,
Где любят нас.
Пускай он сыр, пускай он душен.
Но лишь бы теплое радушье
Цвело в окне хозяйских глаз.
И по любой мудреной карте
Мы этот странный дом найдем –
Где длинный чай,
Где робкий фартук,
Где равно – в декабре и в марте –
Встречают
Солнечным лицом!
---------------------------------------------
Кирил Ковалджи
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Кирил Ковалджи (Кирилл Владимирович Ковальджи) е роден на 14 март 1930 г. в бесарабското с. Ташлик, Одеска област в Украйна. Произхожда от българско семейство. Завършва Учителския институт в гр. Белгород-Днестровски (1949 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1954 г.). Първите му отпечатани стихотворения са от 1947 г. Публикува поезия в издания като „Новый мир”, „Дружба народов”, „Континент”, „Октябрь”, „Юность”, „Огонёк”, „Вопросы литературы”, „Арион”, „Нева” и др. Превежда творчеството на поети от Молдова и Румъния. Работи като журналист, консултант в ръководството на Съюза на писателите на СССР (1959-1970 г.), отговорен редактор на сп. „Произведения и мнения” (1971 г.), зам.-главен редактор на сп. „Советская литература” на чужди езици (1970-1972 г.), завеждащ отдел в сп. „Литературное обозрение” и сп. „Юность” (1972-1990 г.), главен редактор на изд. „Московский рабочий” (1992-2001 г.), ръководител на програма в сп. „Пролог” (2001-2013 г.) и главен редактор на сп. „Кольцо А” (от 2013 г.); член е на редколегиите на алм. „Муза” и сп. „Юность”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1956 г.), секретар на Съюза на писателите на Москва (от 1992 г.), председател на Московския поетичен клуб, член на руския ПЕН център. Заслужил деятел на културата на Руската федерация (2006 г.). Автор е на книги с поезия, проза, литературна критика и мемоари, сред които стихосбирките „Испытание” (1955 г.), „Лирика” (1956 г.), „На рассвете” (1958 г.), „Разговор с любимой” (1959 г.), „Человек моего поколения” (1961 г.), „Стихи” (1963 г.), „Голоса” (1972 г.), „Испытание любви” (1975 г.), „После полудня” (1981 г.), „Кольца годовые” (1982 г.), „Высокий диалог” (1988 г.), „Звенья и зерна” (1989 г.), „Книга лирики” (1993 г.), „Невидимый порог” (1999 г.), „Тебе. До востребования” (2002 г.), „Обратный отсчёт” (2003 г.), „Зёрна” (2005 г.), „Избранная лирика” (2007 г.), „Дополнительный взнос” (2012 г.), „Сонеты” (2014 г.), книгите с романи, разкази и мемоарна публицистика „Пять точек на карте” (1965 г.), „Лиманские истории” (1970 г.), „Истории от Аристида” (1990 г.), „Свеча на сквозняке” (1996 г.), „Литературное досье. Кирилл Ковальджи” (2010 г.), „Моя мозаика или По следам кентавра” (2013 г.) и др. Умира на 10 април 2017 г. в Москва.
ДВАДЕСЕТИ ВЕК
О, Двайсти век. Русия. Тъп рефрен!
Сюжет е за роман невероятен,
на графоман луд разказ неприятен,
където всеки ход е разрешен.
От океан до океан се шири
империя на мирен блян свещен,
разпада се, упойки я раздират
и се въздига с дух преобразен.
Русия не двуглава, но двулика,
разноезична, стъпкана, велика,
съдба белязала в световна рат,
от звездни бездни до подпийнал брат,
над хаймана последен в извор бликащ
блещука бъдното на гений свят.
ДВАДЦАТЫЙ ВЕК
Двадцатый век. Россия. Что за бред?
Сюжет невероятного романа,
Шальное сочиненье графомана,
Где не наложен ни на что запрет.
От океана и до океана
Империя, которой равной нет,
Вдруг распадется и из мглы дурмана
Преображенной явится на свет.
Россия не двуглавой, но двуликой,
Растоптанной, великой, безъязыкой,
Отмеченной судьбою мировой
Встает до звезд и валится хмельной,
И над ее последним забулдыгой
Какой-то гений теплится святой.
-----
ПОБЕДА
„Войниците... се сляха с бели жерави...”
Расул Гамзатов
В очите здрач –
ни свод, ни твърдина,
а само жерави,
а само жерави!
ПОБЕДА
„Солдаты… превратились в белых журавлей...”
Расул Гамзатов
Темно в глазах –
ни неба, ни земли,
а только журавли,
а только журавли!
---------------------------------------------
Константин Вагинов
Руският поет и писател Константин Вагинов (Константин Константинович Вагенгейм/ Вагинов) е роден на 21 септември/3 октомври 1899 г. в Санкт Петербург. Пише стихове от гимназията. Учи в юридическия факултет на Петербургския университет (1917-1919 г.) и изучава антична история, антична литература и археология, след което е мобилизиран в Червената армия и воюва на полския фронт. Член е на литературните общества и съюзи „Цех поэтов”, „Островитяне”, „Кольца поэтов им. К. Фофанова” и др. От 1923 до 1927 г. изкарва Висшите държавни курсове по изкуствознание при Института по история на изкуствата. Автор е на стихосбирките „Путешествие в Хаос” (1921 г.), „Стихотворения” (1926 г.) и „Опыты соединения слов посредством ритма” (1931 г.) и на романите „Козлиная песнь” (1927 г.), „Труды и дни Свистонова” (1929 г.), „Бамбочада” (1931 г.) и „Гарпагониана” (1933 г.). Умира на 26 април 1934 г. в Ленинград.
ПСИХЕЯ
Спи брачен пир сред мъртъв град, целува
лицето тясно на Психея Филострат.
Зад нея пролетни цветя лудуват,
зора зад него, грееща зора.
Сънуват те, че плуват-плуват двамка,
макар на сал, през бури и погром,
към ложето си брачно там под гъста сянка
на невски брегове в спокоен дом.
* Психея – в древногръцката митология красива земна девойка, дарена от Зевс с безсмъртие.
* Филострат – името се носи от четирима древногръцки писатели, творили в периода II-III в. – Филострат I, Филострат Стари, Филострат Лемноски и Флавий Филострат Млади. В стихотворението авторът вероятно свързва името със символиката на превода му от гръцки – обичащ войската. Филострат е персонификация на античния свят и в други творби на Вагинов – романа му „Козлиная песнь” и поемата му „1925”.
ПСИХЕЯ
Спит брачный пир в просторном мёртвом граде,
И узкое лицо целует Филострат.
За ней весна свои цветы колышет,
За ним заря, растущая заря.
И снится им обоим, что приплыли
Хоть на плотах сквозь бурю и войну,
На ложе брачное под сению густою,
В спокойный дом на берегах Невы.
1924 г.
-----
КАК ХУБАВО Е ПОД КИПАРИСНОТО ЧУДО
Как хубаво е под кипарисното чудо
в миражен остров, в дремещ идващ ден
да гледаш как любимата се буди
край хълма, от зари обиколен.
Забравата расте, седя си мирен,
по-ясен от луна, на камък бял.
Зад мен жена косите си простира
и под кипарис спомен е изгрял.
КАК ХОРОШО ПОД КИПАРИСАМИ ЛЮБОВИ
Как хорошо под кипарисами любови
На мнимом острове, в дремотной тишине
Стоять и ждать подруги пробужденье,
Пока зарей холмы окружены.
Так возросло забвенье. Без тревоги,
Ясней луны, сижу на камне я.
За мной жена, свои простерши косы,
Под кипарисы память повела.
1924 г.
---------------------------------------------
Константин Ваншенкин
Руският поет Константин Яковлевич Ваншенкин е роден на 17 декември 1925 г. в Москва. Завършил е Литературния институт в Москва. Автор е на стихосбирките „Песня о часовых” (1951 г.), „Надпись на книге” (1960 г.), „Окна” (1962 г.), „Армейская юность” (1964 г.), „Другу” (1965 г.), „Соловьиный коридор” (1967 г.), „Избранное” (1969 г.), „Прикосновение” (1972 г.), „Характер” (1973 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1975 г.), „Дорожный знак” (1977 г.), Лица и голоса” (1978 г.), „Десятилетье” (1980 г.), „Поздние яблоки” (1980 г.), „Ветка” (1981 г.), „Рассказ о потерянном фотоальбоме” (1982 г.), „Жизнь человека” (1983 г.), „Собрание сочинений” (в три тома, 1983-1984 г.), „Его опасные пасы” (1984 г.), „Графин с петухом” (1985 г.), „Далёкий свет” (1985 г.), „Поиски себя: Воспоминания, заметки, записи” (1985 г.), „Зимняя дорога” (1986 г.), „Жизнь человека” (1988 г.), „Любовь по переписке” (1988 г.), „Еще одно десятилетье. Лирика” (1990 г.), „Писательский клуб” (1998 г.), „Женщина за стеной” (2003 г.), „Поступок” (2005 г.), „Шёпот. Интимная лирика” (2008 г.), „Фронтовая лирика” (2010 г.), „Вернувшийся” (2010 г.) и др. От книгите му с проза най-известни са „Армейская юность” (1960 г.), „Авдюшин и Егорычев” (1962 г.), „Большие пожары” (1964 г.), „Графин с петухом” (1968 г.). Автор е на текстовете на редица популярни песни като „Я люблю тебя, жизнь”, „Алёша”, „Вальс расставания” и мн. др. Умира на 15 декември 2012 г. в Москва.
СПИ ЖЕНА
Присънваш й се нощем до леглото –
наоколо покой е и мъгла –
и вижда онзи юноша, когото
да види всъщност тя не би могла.
В далечината хладно бляска пладне,
десантен взвод към небеса лети.
Жената спи и помни твойте рани –
по-зли, отколкото ги помниш ти.
Пътека дълга трудно изминава,
след твоята съдба се движи там.
И знае истина за теб такава,
каквато още ти не знаеш сам.
СПИТ ЖЕНЩИНА
Спит женщина, и ты ей снишься ночью, –
Когда кругом безмолвие и мгла, –
Тем юношей, которого воочью
Она конечно, видеть не могла.
Там вдалеке, в холодном блеске полдня,
Десантный взвод взмывает к небесам.
Спит женщина, твои невзгоды помня
Больнее, чем ты помнишь это сам.
Она проходит длинною тропою,
Как будто по твоей идет судьбе.
И даже знает о тебе такое,
Чего ты сам не знаешь о себе.
1965 г.
-----
ОБИЧАМ ТЕ, ЖИВОТ
Теб обичам, живот,
любовта ми към теб не е нова,
теб обичам, живот,
теб обичам отново-отново.
В здрач под звездния свод
уморено след работа крача;
теб обичам, живот,
с мен бъди по-добър и удачен.
Много свят ще сберем –
земна твърд, морска шир ни обслужва;
аз познавам добре
тази мъжка безкористна дружба.
В звънка глъч всеки ден
съм щастлив, че ми бяга покоят;
обич трупа се в мен,
ти, живот, знаеш обич какво е.
Славей, пролетен лъх,
здрач, разсъмване с ласки облято.
И любовният връх –
туй велико всетайнство – децата!
Ще преминем без страх
детство, младост и пристани здрави;
идват внуци с мил смях,
после котва и ново начало.
Ах, години летят
и се трупа снегът сред косите;
тук войници лежат,
те загинаха в твоя защита!
Радвай, раждай възход
сред фанфари на пролетни химни!
Теб обичам, живот,
вярвам, тази любов е взаимна!
Я ЛЮБЛЮ ТЕБЯ, ЖИЗНЬ
Я люблю тебя, жизнь,
Что само по себе и не ново,
Я люблю тебя, жизнь,
Я люблю тебя снова и снова.
Вот уж окна зажглись,
Я шагаю с работы устало,
Я люблю тебя, жизнь,
И хочу чтобы лучше ты стала.
Мне немало дано –
Ширь земли и равнина морская,
Мне известна давно
Бескорыстная дружба мужская.
В звоне каждого дня,
Как я счастлив, что нет мне покоя,
Есть любовь у меня,
Жизнь, ты знаешь, что это такое.
Как поют соловьи,
Полумрак, поцелуй на рассвете,
И вершина любви –
Это чудо великое – дети!
Вновь мы с ними пройдем,
Детство, юность, вокзалы, причалы,
Будут внуки потом,
Всё опять повторится сначала.
Ах, как годы летят,
Мы грустим, седину замечая,
Жизнь, ты помнишь солдат,
Что погибли тебя защищая?
Так ликуй и вершись
В трубных звуках весеннего гимна!
Я люблю тебя, жизнь,
И надеюсь, что это взаимно!
-----
АЛЬОША
В полето белее ли още,
белее ли още,
в полето белее ли още
снежец, или лее порой,
стои над тепето Альоша,
Альоша, Альоша,
стои над тепето Альоша –
в България руски герой.
В сърцето за мъка обречен,
за мъка обречен,
в сърцето за мъка обречен
на битка в оловния смут,
бе с каменна куртка облечен,
бе с камък облечен,
бе с каменна куртка облечен,
с гранитни ботуши обут.
Под бремето страшно и лошо,
под бремето лошо,
под бремето страшно и лошо –
младежи безименни с чест;
и ето, че този Альоша,
Альоша, Альоша,
и ето, че този Альоша
познава България днес.
С покой долините го мамят,
с покоя го мамят,
с покой долините го мамят,
но няма да тръгне на път.
Цветя за момичета няма,
момичета само,
цветя за момичета няма –
те него с цветя ще дарят.
Войникът е слънце и вятър –
и слънце, и вятър,
войникът е слънце и вятър,
звезда над града е изгрял,
вовек часови в свободата,
звезда в свободата,
вовек часови в свободата,
той винаги там е стоял.
В полето белее ли още,
белее ли още,
в полето белее ли още
снежец, или лее порой,
стои над тепето Альоша,
Альоша, Альоша,
стои над тепето Альоша –
в България руски герой.
АЛЁША
Белеет ли в поле пороша,
Пороша, пороша,
Белеет ли в поле пороша
Иль гулкие ливни шумят,
Стоит над горою Алёша,
Алёша, Алёша,
Стоит над горою Алёша –
Болгарии русский солдат.
А сердцу по-прежнему горько,
По-прежнему горько,
А сердцу по-прежнему горько,
Что после свинцовой пурги
Из камня его гимнастёрка,
Его гимнастёрка,
Из камня его гимнастёрка,
Из камня его сапоги.
Немало под страшною ношей,
Под страшною ношей,
Немало под страшною ношей
Легло безымянных парней.
Но то, что вот этот – Алёша,
Алёша, Алёша,
Но то, что вот этот – Алёша,
Известно Болгарии всей.
К долинам, покоем объятым,
Покоем объятым,
К долинам, покоем объятым
Ему не сойти с высоты.
Цветов он не дарит девчатам,
Девчатам, девчатам,
Цветов он не дарит девчатам –
Они ему дарят цветы.
Привычный, как солнце, как ветер,
Как солнце, как ветер,
Привычный, как солнце как ветер,
Как в небе вечернем звезда,
Стоит он над городом этим,
Над городом этим,
Как будто над городом этим
Вот так и стоял он всегда.
Белеет ли в поле пороша,
Пороша, пороша,
Белеет ли в поле пороша
Иль гулкие ливни шумят,
Стоит над горою Алёша,
Алёша, Алёша,
Стоит над горою Алёша –
Болгарии русский солдат.
---------------------------------------------
Константин Герасименко
Руският и украински поет, драматург и публицист Константин Герасименко (Константин Михайлович Герасименко) е роден на 28 април/11 май 1907 г. в с. Приходки, сега Полтавска област. Завършва педагогическо училище. Работи като учител в Донбас, в кинофабрика в Киев и др. Първите му поетични публикации са от 1932 г. Публикува стихове, фейлетони, очерци и статии в литературни издания и алманаси, сътрудничи на в. „Знамя Родины”, „Звезда Советов” и др. Пише на руски и на украински език. Автор е на стихосбирките „Рост” (1933 г.), „Сентябрь” (1935 г.), „Память” (1938 г.), „Дорога” (1939 г.), „Портрет” (1941 г.), „На Южном фронте” (1942 г.) и на поставяните на сцена пиеси „У столбовой дороги” (1939 г.) и „Легенда” (1941 г.). Участник е във Великата отечествена война от първите й дни. Загива през септември 1942 г. в боевете на Южния фронт.
ПЕСЕН
Нас атака ни чака нощна,
в тъмнината ще стане то,
дотогава запяхме мощно
песен мирна – не знам защо.
В песента кривуличи Ятран,
плува нейде в мъглата тя.
Момък гледаше към реката,
а в сърцето тъга влетя.
В песента се куршуми вляха.
С бомбен грохот димеше нощта.
През потоп и през огън вървяхме,
челно срещахме се със смъртта.
Под краката трева се мята
от изтичаща вража кръв.
А когато дойде зората,
песента пак запяхме със стръв.
Аз врага по следите преследвах
много версти и в студ, и в зной,
с вяра в идващата победа
песента ме крепеше в бой.
Тъй крачи; сред села спасени,
нежна песен на славеи днес,
гневна, ласкава, вдъхновена
бойна радост на моята чест.
Е, щом падна от рани люти
и сърцето в гърди заври,
под мъглата в полето срутен,
на стърнището ме намери.
Не води ме към жива водица,
само весело зазвъни,
само с прости слова, сестрице,
с повей-песен към мен лъхни.
Разкажи ми как Ятран се вие
в края киевски роден мой.
И отново сърце ще забие,
ще се вдигна, ще вляза в бой.
Ще се вдигна, от битка в битка
ще развявам крилатия флаг.
Песен моя, приятелко мирна,
с мен бъди в боевете пак!
ПЕСНЯ
Нас атака ждала ночная,
А пока, дожидаясь тьмы,
Затянули, с чего – не знаю,
Невоенную песню мы.
В песне Ятрань-река петляла
И куда-то во мгле плыла.
Загляделся на реку малый –
Видно, в сердце тоска была.
Пули тихую песню скосили.
Ночь дымилась в разрывах бомб.
Мы в огонь и воду ходили,
Мы со смертью сходились в лоб.
И трава под ногами билась
Там, где вражья точилась кровь.
Песня нам на рассвете снилась,
Мы потом ее пели вновь.
Я прошел за врагом по следу
Много верст и в метель, и в зной,
И всегда, как вера в победу,
Ходит песня со мною в бой.
Так иди по спасенным селам
Нежной песнею соловья,
Гневной, ласковой и веселой,
Боевая отрада моя.
Ну, а если паду от раны,
Если сердце замрет в груди,
Ты на поле среди тумана,
Ты меня на жнивье найди.
Не веди ты меня к кринице,
Только весело зазвени,
Только словом простым, сестрица,
Ты тогда на меня дохни.
Расскажи мне, как Ятрань вьется
Там, на Киевщине родной.
Птицей сердце мое забьется,
Встану я и пойду на бой.
Встану я и от боя к бою
Понесу свой крылатый стяг.
Песня, будь же всегда со мною,
Будь подругой моей в боях!
1941 г.
---------------------------------------------
Константин Симонов
Руският писател, поет, драматург, публицист и обществен деец Константин Симонов (Константин/Кирилл Михайлович Симонов) е роден на 15/28 ноември 1915 г. в Санкт Петербург. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1938 г). Член е на Съюза на съветските писатели (1938 г.). Автор е на десетки стихосбирки, сред които „Победитель” (1937 г.), „Павел Чёрный” (1938 г.), „Ледовое побоище” (1938 г.), „Настоящие люди” (1938 г.), „Дорожные стихи” (1939 г.), „Стихи тридцать девятого года” (1940 г.), „Суворов. Поэма” (1940 г.), „Сын артиллериста” (1941 г.), „Стихи 41-го года” (1942 г.), „Фронтовые стихи” (1942 г.), „С тобой и без тебя” (1942 г.), „Война. Стихи 1937-1943” (1944 г.), „Друзья и враги” (1952 г.), „Стихи 1954 года” (1955 г.), „Иван да Марья” (1958 г.), „25 стихотворений и одна поэма” (1968 г.), „Вьетнам, зима 70-го” (1971 г.), на книги с повести, романи и пиеси като „Дни и ночи“ (1944 г.), „Русские люди“ (1942 г.), „Гордый человек“ (1945 г.), „Товарищи по оружию“ (1952 г.), „Живые и мёртвые“ (1959 г.), „Четвёртый“ (1961 г.), „Солдатами не рождаются“ (1964 г.), „Последнее лето“ (1971 г.) и мн. др. Много от произведенията му са екранизирани. Носител е на десетки награди и отличия, сред които Държавната награда на СССР през 1942, 1943, 1946, 1947, 1949 и 1950 г. Умира на 28 август 1979 г. в Москва.
ЧАКАЙ МЕ И ЩЕ СЕ ВЪРНА
Чакай, ще се върна пак.
Чакай своя мъж,
чакай ме в тъга и в мрак
с жълт проливен дъжд,
чакай в бурни снегове,
чакай в пек и зной,
друг дори да не зове
спомен твой и мой.
Чакай без писма и вест,
чакай всеки ден
и дори да свършат днес
чакащите мен.
Чакай ме, ще дойда пак,
не желай късмет
на забравилите как
бе светът ни в ред.
Нека вярват майка, син
в туй, че съм умрял,
и другари до един
да приседнат в жал,
люто вино мойта прах
помен щом обвий...
Чакай ме. Не бързай, с тях
глътчица не пий.
Чакай, ще се върне тук
образът ми блед.
Щом съм на смъртта напук,
ще решат: „Късмет!”
Кой ще разбере това –
клада как гаси,
чакайки, ме призова,
с вяра ме спаси.
Само с теб ще знаем как
оживял съм тук –
чакаше ме пак и пак
както никой друг.
* Симонов посвещава стихотворението на актрисата Валентина Серова, която става негова съпруга.
ЖДИ МЕНЯ, И Я ВЕРНУСЬ
Жди меня, и я вернусь.
Только очень жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
Жди, когда из дальних мест
Писем не придет,
Жди, когда уж надоест
Всем, кто вместе ждет.
Жди меня, и я вернусь,
Не желай добра
Всем, кто знает наизусть,
Что забыть пора.
Пусть поверят сын и мать
В то, что нет меня,
Пусть друзья устанут ждать,
Сядут у огня,
Выпьют горькое вино
На помин души...
Жди. И с ними заодно
Выпить не спеши.
Жди меня, и я вернусь,
Всем смертям назло.
Кто не ждал меня, тот пусть
Скажет: – Повезло. –
Не понять не ждавшим им,
Как среди огня
Ожиданием своим
Ты спасла меня.
Как я выжил, будем знать
Только мы с тобой, –
Просто ты умела ждать,
Как никто другой.
-----
ОНЗИ НАЙ-ДЪЛЪГ ДЕН
Денят с най-дългата следа
в безоблачни простори сини
стовари общата беда
за цели четири години.
Така разрови угарта,
народ зари в земята сива,
че вече тридесет лета
не ни се вярва, че сме живи.
Към мъртвите с билет, без глас
пътуват често техни близки
и времето допълва списък
с пореден, който не е с нас...
И вдига,
вдига
обелиски.
ТОТ САМЫЙ ДЛИННЫЙ ДЕНЬ В ГОДУ
Тот самый длинный день в году
С его безоблачной погодой
Нам выдал общую беду
На всех, на все четыре года.
Она такой вдавила след
И стольких наземь положила,
Что двадцать лет и тридцать лет
Живым не верится, что живы.
А к мертвым, выправив билет,
Все едет кто-нибудь из близких,
И время добавляет в списки
Еще кого-то, кого нет…
И ставит,
ставит
обелиски.
1971 г.
-----
СЯКАШ ГЛЕДАШ ОБРАТНО В БИНОКЪЛА
Сякаш гледаш обратно в бинокъла –
всичко в кривия взор умалено е,
в буря властна, над гара захлопала,
нейде плаче жена сред студеното.
Снежна буца е в грахче превърната –
и скръбта й оттук е невидима;
от войната, на всички прехвърлено,
вече яростно зрение имаме.
Нещо много голямо, невиждано
е донесено с щика на времето
и ни пречи да видим предишното
със сегашното, гневното зрение.
Устояли през кръв и страдания,
ще погледнем към нашето минало,
но на тези далечни литания
няма прежния поглед да имаме.
Твърде много другари изгубени
на видяло смъртта поколение
и обратно не всичко ще върнеме
в нашто с мъка изпитано зрение.
СЛОВНО СМОТРИШЬ В БИНОКЛЬ ПЕРЕВЕРНУТЫЙ
Словно смотришь в бинокль перевернутый –
Все, что сзади осталось, уменьшено,
На вокзале, метелью подернутом,
Где-то плачет далекая женщина.
Снежный ком, обращенный в горошину, –
Ее горе отсюда невидимо;
Как и всем нам, войною непрошено
Мне жестокое зрение выдано.
Что-то очень большое и страшное,
На штыках принесённое временем,
Не даёт нам увидеть вчерашнего
Нашим гневным сегодняшним зрением.
Мы, пройдя через кровь и страдания,
Снова к прошлому взглядом приблизимся,
Но на этом далеком свидании
До былой слепоты не унизимся.
Слишком много друзей не докличется
Повидавшее смерть поколение,
И обратно не все увеличится
В нашем горем испытанном зрении.
1941 г.
-----
ТОЙ ЦЯЛ ЖИВОТ РИСУВАШЕ ВОЙНА
Той цял живот рисуваше война.
В беззвездна нощ попаднаха на мина,
потъна с кораба той в дълбина,
не дорисувал сетната картина.
Той цял живот лекува, бе човек,
преследващ цял живот смъртта жестоко,
умря, за чумата изпитващ лек,
приключи сетен опит, но пред срока.
В простора цял живот сърце играй.
От младини на „нюпор” да се рее,
разби се на четирдесет, докрай
без сетния мотор да овладее.
С това не можем да се примирим,
че не умират хората в постеля,
че в миг загиват, секват стих любим,
недолекували, недолетели.
Не може ли, дела щом изгради
човек, трудът му кротко да заглъхва,
сред кръг семеен да се настани
и там на старини да си отдъхва...
* Нюпор – френски военен самолет от времето на Първата световна война.
ВСЮ ЖИЗНЬ ЛЮБИЛ ОН РИСОВАТЬ ВОЙНУ
Всю жизнь любил он рисовать войну.
Беззвездной ночью наскочив на мину,
Он вместе с кораблем пошел ко дну,
Не дописав последнюю картину.
Всю жизнь лечиться люди шли к нему,
Всю жизнь он смерть преследовал жестоко
И умер, сам привив себе чуму,
Последний опыт кончив раньше срока.
Всю жизнь привык он пробовать сердца.
Начав еще мальчишкою с „ньюпора”,
Он в сорок лет разбился, до конца
Не испытав последнего мотора.
Никак не можем помириться с тем,
Что люди умирают не в постели,
Что гибнут вдруг, не дописав поэм,
Не долечив, не долетев до цели.
Как будто есть последние дела,
Как будто можно, кончив все заботы,
В кругу семьи усесться у стола
И отдыхать под старость от работы...
1939 г.
-----
РОДИНА
Подпряна в три големи океана,
тя градовете разпростира с мир,
покрита с мрежа от меридиани,
непобедима, горда, с волна шир.
В мига, когато сетната граната
е вдигната от твоята ръка,
да си припомниш трябва за нещата,
останали далеч назад, така
си спомняш не страната величава,
която си обходил и познал,
ти спомняш си родината – такава,
каквато в детството си я видял.
Земята, сгушена сред три брезички,
пътеката през горския овраг,
поскърцващото мостче над рекичка
с бряг пясъчен край нисък върбалак.
Хей там да се родиме провървя ни,
където цял живот не отшумя
онази шепа пръст, която брани
единството на цялата земя.
Да, можеш в зной и в мраз да минеш всичко,
да, можеш да гладуваш, да не спреш
и да умреш... Но тези три брезички
на никого не бива да дадеш.
РОДИНА
Касаясь трех великих океанов,
Она лежит, раскинув города,
Покрыта сеткою меридианов,
Непобедима, широка, горда.
Но в час, когда последняя граната
Уже занесена в твоей руке
И в краткий миг припомнить разом надо
Все, что у нас осталось вдалеке,
Ты вспоминаешь не страну большую,
Какую ты изъездил и узнал,
Ты вспоминаешь родину – такую,
Какой ее ты в детстве увидал.
Клочок земли, припавший к трем березам,
Далекую дорогу за леском,
Речонку со скрипучим перевозом,
Песчаный берег с низким ивняком.
Вот где нам посчастливилось родиться,
Где на всю жизнь, до смерти, мы нашли
Ту горсть земли, которая годится,
Чтоб видеть в ней приметы всей земли.
Да, можно выжить в зной, в грозу, в морозы,
Да, можно голодать и холодать,
Идти на смерть... Но эти три березы
При жизни никому нельзя отдать.
1941 г.
-----
НА АЛЕКСЕЙ СУРКОВ
Альоша, тоз път край Смоленшчина помниш ли,
безкрайни и зли дъждове как валят,
жени уморени как носят ни стомните,
притиснати нежно към майчина гръд,
как своите сълзи те скришом изтриваха,
как шепнеха: – Господ вас да ви спаси!
Войнички наричаха себе си, милите,
великата Рус ги така огласи.
Със сълзи, не с версти земите пребродихме
и пътят вървеше през хълми и прах:
селата, селата със селските гробища,
там сякаш е цяла Русия сред тях,
и сякаш тез кръстове там зад оградите
ограждат с ръцете си живите в слог,
от цял свят събрали се, нашите прадеди
се молят за внуци, невярващи в бог.
Ти знаеш, Альоша, че все пак родината
не е само пътят на градския сноб,
а друми безчет, от дедите преминати,
и простият кръст върху руския гроб.
Не зная как теб, а мен в плен завладява ме
от село до село крайпътна тъга,
с вдовишка сълза, с женско жално опяване
войната при селския път е сега.
Спомни си, Альоша, в Борисов къщурката,
моминския плачещ за мъртвия вик,
старицата бяла с наметка изтъркана,
одетия в смъртното бяло старик.
Какво да им кажем с утеха окриляща?
Разбирайки мъката в страшния кръг,
спомни си, старицата каза ни: – Милички,
вървете, а ний ще ви чакаме тук.
„Ний вас ще ви чакаме!” – шепнат ливадите.
„Ний вас ще ви чакаме!” – шепнат гори.
Альоша, ти знаеш ли, в нощите страдащи
след мен гласовете им търсят зори.
По руски традиции, само пожарища
земята разхвърляха в нашия път,
наоколо гинеха смело другарите,
по руски разкъсвайки риза на гръд.
Нас все още само куршумите милват ни.
Но, трижди повярвал в житейския край,
аз все тъй безкрайно бях горд за най-милия,
горчивия, горкия роден омай,
че горд да загина съм аз за родината,
от майчица руска роден, че летя
към боя; за сбогом, преди да заминеме,
по руски прегърна ме три пъти тя.
А. СУРКОВУ
Ты помнишь, Алеша, дороги Смоленщины,
Как шли бесконечные, злые дожди,
Как кринки несли нам усталые женщины,
Прижав, как детей, от дождя их к груди,
Как слезы они вытирали украдкою,
Как вслед нам шептали: – Господь вас спаси! –
И снова себя называли солдатками,
Как встарь повелось на великой Руси.
Слезами измеренный чаще, чем верстами,
Шел тракт, на пригорках скрываясь из глаз:
Деревни, деревни, деревни с погостами,
Как будто на них вся Россия сошлась,
Как будто за каждою русской околицей,
Крестом своих рук ограждая живых,
Всем миром сойдясь, наши прадеды молятся
За в бога не верящих внуков своих.
Ты знаешь, наверное, все-таки Родина –
Не дом городской, где я празднично жил,
А эти проселки, что дедами пройдены,
С простыми крестами их русских могил.
Не знаю, как ты, а меня с деревенскою
Дорожной тоской от села до села,
Со вдовьей слезою и с песнею женскою
Впервые война на проселках свела.
Ты помнишь, Алеша: изба под Борисовом,
По мертвому плачущий девичий крик,
Седая старуха в салопчике плисовом,
Весь в белом, как на смерть одетый, старик.
Ну что им сказать, чем утешить могли мы их?
Но, горе поняв своим бабьим чутьем,
Ты помнишь, старуха сказала: – Родимые,
Покуда идите, мы вас подождем.
„Мы вас подождем!” – говорили нам пажити.
„Мы вас подождем!” – говорили леса.
Ты знаешь, Алеша, ночами мне кажется,
Что следом за мной их идут голоса.
По русским обычаям, только пожарища
На русской земле раскидав позади,
На наших глазах умирали товарищи,
По-русски рубаху рванув на груди.
Нас пули с тобою пока еще милуют.
Но, трижды поверив, что жизнь уже вся,
Я все-таки горд был за самую милую,
За горькую землю, где я родился,
За то, что на ней умереть мне завещано,
Что русская мать нас на свет родила,
Что, в бой провожая нас, русская женщина
По-русски три раза меня обняла.
1941 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Образованият човек се различава от необразования по това, че продължава да смята образованието си за незавършено.
* * *
Няма незаменими. Наистина няма – така е. Но нали и заменими също няма. На света няма нито един заменим човек.
* * *
Усмивката на жената – колко много е и колко малко...
* * *
Очите на момчето бяха уморени и възрастни. Така става с децата – животът, без да се съобразява с нищо, изведнъж изисква от тях за няколко часа да станат възрастни. И те стават.
* * *
– Ти защо го напусна и защо се върна при него?
– Напуснах го, защото не исках да живея с него, а се върнах, защото не можех да живея без него.
* * *
Душата му търсеше спокойствие, но се съпротивляваше на съблазънта твърде лесно да приема с доверие това, което можеше да я успокои.
* * *
И земята, и войната тогава й се струваха невъобразимо огромни и в тази война се изгуби един никому неизвестен, никому ненужен, освен на нея, малък човек – нейният мъж.
* * *
Руснаците са упорит народ и ако веднъж им е хрумнала добра идея, те рано или късно ще я осъществят с наистина руски размах.
* * *
Обичаха го по различен начин: беззаветно и с уговорки, и любувайки се, и страхувайки се; понякога не го обичаха. Но в неговото мъжество и желязна воля не се съмняваше никой. А точно тези две качества сега бяха повече от необходими за човека, стоящ начело на воюващата страна.
* * *
Днес денят отново беше изживян така, както той бе привикнал да живее: за общото дело, заедно с други хора.
* * *
Спомените никога не са толкова далечни, за да не означават нищо. Дори онези от тях, на които е изглеждало, че вече е поставен кръст, изведнъж отново се връщат и започват да означават нещо.
* * *
Той мислеше за своята бригада и за нищо друго, защото нямаше нищо друго.
* * *
Храбрец е не този, който е способен да убива, а този, който не се страхува да бъде убит. По-вярно, макар и да се страхува, не се спира пред възможността да бъде убит и изпълнява това, което е длъжен.
* * *
Искаха да бъде по-добре, а стана, както войната заповяда! Случва се така, че и бог не отгатва!
* * *
Нито една работа на света не поглъща човека така цялостно, както работата на войната.
* * *
Нито един път не обвини съветската власт за това, което беше извършено с него...
* * *
Колкото по-кратък е предговорът към смъртта, толкова по-страшен е послесловът към нея.
* * *
Където има истински приятели, там приятелството не е на показ.
* * *
Това, че войната непременно ще има последен ден, е планирано от двете страни от първия й ден.
* * *
Чакай ме и аз ще се върна...
* * *
На война смъртта на човек, облечен в чужда военна униформа, не може да се възприема като нещастие.
* * *
Ти можеш да се смяташ за безкрайно малка величина. Но да се чувстваш така не можеш, защото, колкото и да си малък и колкото и да е голям светът, все едно всичко, което те свързва със света, започва и свършва в теб самия.
* * *
Човек не е кибритена клечка, не му е все едно в каква кутия ще лежи.
* * *
Най-висшата от всички достъпни за човека радости е радостта на хората, които са спасили други хора.
* * *
– Защо се чувстваме виновни пред мъртвите?
– Вероятно, защото вече нищо не можем да направим за тях...
* * *
По-добре e да се обещава по-малко, а да се прави повече, отколкото обратното.
* * *
Когато се губят твърде много сили за обещания – твърде малко остават за изпълнение.
* * *
Има мисли, които като някакъв секретен документ ти се иска по-скоро да изгориш. За да не остане и следа от тях.
* * *
Тук, на война, няма репетиции, когато можеш първо до опиташ – не така, а после така, както трябва. Тук, на война, няма чернови, които могат да се късат и преписват на белова. Тук всичко се пише с кръв, всичко, от началото до края, от а-то до последната точка...
* * *
Човек, който цял живот винаги и за всичко смята за виновни останалите, а не себе си, също е нещастен по своему.
* * *
Даже при пълна физическа невъзможност да помогне на друг човек, само случайно спасилият се при катастрофа все едно се чувства виновен пред неспасилите се. Особено ако това са жени и деца.
* * *
Силата на спомените се изостря, когато има малко време за тях.
* * *
На света няма нито един заменим човек. Защото как да го замениш? Ако го бъде заменен с друг – това вече ще бъде друг човек, не той.
* * *
За славата трябва да се съди, когато се знае как е получена.
* * *
Мислещият човек трябва да умее да извлича голямо удоволствие от дребните житейски радости.
* * *
Ние тук сме свикнали, че да бъде убит, влиза в задълженията на врага.
* * *
На война не бягат от място на място, търсейки къде е по-горещо; на война чакат своя час.
* * *
За какъв човешки живот може да се обърне езикът да каже, че той би бил твърде малка загуба?
* * *
Човек много изисква от себе си. Но не на всичко от това е способен.
* * *
Бедата не избира дните, когато идва, тогава и идва.
* * *
Който се огъва пред теб, той и пред бедата ще се огъне.
* * *
От мъртвия не можеш да направиш жив, колкото и да ти се иска.
* * *
Може да се научи да се воюва, но да се привикне към войната е невъзможно.
* * *
Ние изобщо не живеем по собствено желание, а по необходимост.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Образованный человек тем и отличается от необразованного, что продолжает считать своё образование незаконченным..
* * *
Незаменимых нет. Верно, нет – всё так. Но ведь и заменимых тоже нет. Нет на свете ни одного заменимого человека.
* * *
Улыбка женщины – как много и как мало…
* * *
Глаза у мальчика были усталые и взрослые. Так бывает с детьми – жизнь, ни с чем не считаясь, вдруг требует от них, чтобы они за несколько часов взяли и стали взрослыми, и они становятся.
* * *
– Почему ты ушла от него и почему вернулась к нему?
– Ушла, потому что не хотела жить с ним, а вернулась, потому что не могла жить без него.
* * *
Его душа искала успокоения, но противилась соблазну слишком легко принимать на веру то, что могло ее успокоить.
* * *
И земля и война казались ей тогда невообразимо огромными, и на этой войне затерялся один, никому не известный, никому не нужный, кроме нее, маленький человек – ее муж.
* * *
Русские – упрямый народ, и, если им однажды пришла в голову хорошая идея, они рано или поздно осуществят её с поистине русским размахом.
* * *
Его любили по-разному: беззаветно и с оговорками, и любуясь и побаиваясь; иногда не любили. Но в его мужестве и железной воле не сомневался никто. А как раз эти два качества и казались сейчас необходимей всего в человеке, стоявшем во главе воевавшей страны.
* * *
Сегодня день снова был прожит так, как он привык жить: за общим делом, вместе с другими людьми.
* * *
Воспоминания никогда не бывают настолько далёкими, чтобы ничего не значить. Даже те из них, на которых уже, казалось, стоит крест, вдруг снова приходят и начинают что-то значить.
* * *
Он думал о своей бригаде и ни о чем другом, потому что ничего другого у него не было.
* * *
Храбрый – это не тот, кто убить способен, а тот, кто убитым быть не боится. Верней, хотя и боится, но не остановится перед тем, чтобы быть убитым, выполняя то, что должен.
* * *
Хотели сделать как лучше, а вышло, как война приказала! Бывает так, что и бог не угадает!
* * *
Ни одна работа на свете не поглощает человека так целиком, как работа войны.
* * *
Ни разу не обвинил Советскую власть в том, что с ним было сделано...
* * *
Чем короче предисловие к смерти, тем страшней послесловие к ней.
* * *
Где настоящие друзья – там дружба не видна.
* * *
То, что у войны непременно будет последний день, запланировано обеими сторонами с её первого дня.
* * *
Жди меня, и я вернусь...
* * *
Смерть человека, одетого в чужую военную форму, не может восприниматься на войне как несчастье.
* * *
Ты можешь считать себя бесконечно малой величиной. Но чувствовать себя ею ты не можешь, потому что, как ни будь ты мал и как ни будь мир велик, всё равно всё, что связывает тебя с миром, начинается и кончается в тебе самом.
* * *
Человек не спичка, ему не всё равно в какой коробок лечь.
* * *
Самая высшая из всех доступных человеку радостей – радость людей, которые спасли других людей.
* * *
– Почему мы перед мёртвыми чувствуем себя виноватыми?
– Наверно, потому, что уже ничего для них сделать не можем...
* * *
Лучше обещать меньше, а сделать больше,чем наоборот.
* * *
Когда слишком много сил тратится на обещания – слишком мало остается на исполнение.
* * *
Бывают мысли, которые, как какой-нибудь секретный документ, хочется поскорей сжечь. Чтобы от них и следов не осталось.
* * *
Здесь, на войне, не бывает репетиций, когда можно сыграть сперва для пробы – не так, а потом так, как надо. Здесь, на войне, нет черновиков, которые можно изорвать и переписать набело. Здесь все пишут кровью, все, от начала до конца, от аза и до последней точки...
* * *
Человек, который всю жизнь всегда и во всем считает виновным не себя, а других, по-своему тоже несчастлив.
* * *
Даже при полной физической невозможности помочь другим человек, сам только случайно спасшийся при катастрофе, все равно чувствует себя виноватым перед неспасшимися. Особенно если это женщины и дети.
* * *
Сила воспоминаний обостряется, когда на них мало времени.
* * *
Нет на свете ни одного заменимого человека. Потому что как его заменишь? Если его заменить другим – это будет уже другой человек, не он.
* * *
Надо о славе судить, только зная, как она достается.
* * *
Мыслящий человек должен уметь извлекать большое удовольствие из мелких радостей жизни.
* * *
Мы здесь привыкали, что быть убитым – входит в обязанности врага.
* * *
На войне не бегают с места на место, ища, где пожарче: на войне ждут своего часа.
* * *
Про какую людскую жизнь язык повернётся сказать, что она слишком малая потеря?
* * *
Человек многого хочет от себя. Но не на все из этого он способен.
* * *
Беда дней не выбирает, когда приходит, тогда и приходит.
* * *
Кто перед тобой гнется, тот и перед бедой согнется.
* * *
Из мёртвого живого не сделаешь, как бы не хотел.
* * *
Можно научиться воевать, но привыкнуть к войне невозможно.
* * *
Мы вообще живём не по личному желанию, а по необходимости.
---------------------------------------------
Корней Чуковский
Руският поет, писател, литературовед, публицист и преводач Корней Чуковски (Корней Иванович Чуковский, истинско име Николай Васильевич Корнейчуков) е роден на 19/31 март 1882 г. в Санкт Петербург. От 1901 г. публикува статии във в. „Одесские новости”, а през 1903-1904 г. е кореспондент на вестника в Англия. През 1905 г. издава в Петербург сатиричното списание „Сигнал”, а от 1906 г. до края на живота си издава авторския хумористичен алманах „Чукоккала”. Публикува преводи на Уолт Уитмън (1907 г.), занимава се с литературна критика и творчески портрети на творци – „Книга об Александре Блоке”, „Ахматова и Маяковский”, „Мастерство Некрасова” (1952 г.), „Люди и книги шестидесятых годов”, анализира творчеството на Чехов, Достоевски и Слепцов; занимава се с теория на превода – „Принципы художественного перевода” (1919 г.), „Искусство перевода” (1930 г.), „Высокое искусство” (1941 г.) и др. Започва да пише за деца сравнително късно, през 1916 г. публикува в сборника „Ёлка” първата си приказка „Крокодил” и творбите му за младите читатели бързо добиват изключителна популярност. През 1923 г. излизат знаменитите му приказки „Мойдодыр” и „Тараканище”, през 1933 г. записва своите наблюдения за творческите интереси на децата в книгата „От двух до пяти”, подготвя преразказ на „Библия для детей” (1960 г.), издава „Вавилонская башня и другие древние легенды” (1968 г.). Литературните му герои д-р Ох Боли, Бармалей, Бибигон, крокодилът и мн. др. стават любими на децата от няколко поколения, над 20 от приказните му творби са филмирани. Доктор е на филологическите науки (1957 г.), почетен доктор по литература на Оксфордския университет (1962 г.). Умира на 28 октомври 1969 г. във вилата си в Переделкино край Москва.
ТЕЛЕФОН
В моя дом зазвъня телефон.
Вдигам бързо:
– Кой ме търси?
– Слон.
– Откъде сте позвънили?
– От милите камили.
– Какво да ви извадим?
– Шоколади.
– И кой ще ги яде?
– За сина са те.
– А много ли да пратя?
– Пет-шест да са килата,
до седем да ги сложим:
той повече не може,
че мъничък е още!
А снощи
бе позвънил
крокодил,
със сълзи споделил:
– Мой мили, любими,
галоши прати ми –
на мен, на жена ми и на Тотоша.
– Почакай, зъбати,
наскоро ти пратих
два чифта нелоши,
чудесни галоши.
– Ах, тези, приятел,
които ни прати
наскоро, за кратко
изядохме сладко;
очакваме пратка
за крокозахапка
на нашта дружина –
дузина
нови и сладки галоши!
А след туй звънкат зайчета клети:
– Ръкавички ни трябват, пратете!
А след туй звънкат разни макаци:
– Книжки дай за маймуноюнаци!
Позвъни ми мечок след това,
заръмжа като звяр, зарева.
– Спрете воя, мечок, не ревете,
вашто искане с мир обяснете!
Но той само „ох” и „ах”,
а защо и за какво,
не разбрах!
Жалко!
– Окачете, моля слушалката!
А след туй позвъниха чаплите:
– Изпратете ни, молим ви, капките.
Ние с жаби преядохме, значи,
и стомасите чакат илачи!
Такива глупости заливат мен
ден след ден:
дрън-ди-лен,
дрън-ди-лен,
дрън-ди-лен!
Ту тюлен позвъни, ту елен.
А наскоро две газели
позвъниха и запяха:
– Таз неделя
много тежко
изгоряха
въртележки!
– Ах, вий в грешка сте, газели,
въртележките са цели,
а и люлките ви, ето,
цели там са. Не крещете,
а елате вий в неделя
и седнете бодро-свежко
върху люлки-въртележки!
Но газелите не чуват,
продължават да хортуват:
– Сто бели
дали не бяха?
Всички люлки
изгоряха!
Що за глупави газели!
А вчера се разсърдих люто
на кенгуруто.
– Това ли е квартирата
на Мойдодир? –
попита и зарита.
Аз кряснах тогава:
– Не! Туй е чужда квартира!
Но кенгуруто не спира:
– А Мойдодир къде остава?
– Нямам представа.
Следвайте ред –
позвънете на номер
сто и двадесет и пет.
Три денонощия не спах,
гроги бях.
Стига звън,
повече не мога –
нужен ми е сън...
Щом легнах по тъмно –
звънна!
– Кой звъни по тревога?
– Носорогът.
– Какъв е проблемът ви в тоз късен час?
– Беда! Беда!
Тичайте по-бързо при нас!
– Какво стана?
– Спасете!
– Кого?
– Хипопотама!
Ето, пропадна... Блатото го хвана...
– В блато ли?
– Да, тъй голям,
ни насам, ни натам!
О, елате бързо вие,
блатото ще го покрие,
ще умре геройски там
нашият хипопотам!
– Тичам! Тичам аз, за бога!
Ще помогна, ако мога!
Тази работа трудна е, знам –
дърпам в блатото хипопотам!
* Тотоша и Мойдодир – персонажи от приказни произведения на Корней Чуковски.
ТЕЛЕФОН
У меня зазвонил телефон.
– Кто говорит?
– Слон.
– Откуда?
– От верблюда.
– Что вам надо?
– Шоколада.
– Для кого?
– Для сына моего.
– А много ли прислать?
– Да пудов этак пять
Или шесть:
Больше ему не съесть,
Он у меня еще маленький!
А потом позвонил
Крокодил
И со слезами просил:
– Мой милый, хороший,
Пришли мне калоши,
И мне, и жене, и Тотоше.
– Постой, не тебе ли
На прошлой неделе
Я выслал две пары
Отличных калош?
– Ах, те, что ты выслал
На прошлой неделе,
Мы давно уже съели
И ждем, не дождемся,
Когда же ты снова пришлешь
К нашему ужину
Дюжину
Новых и сладких калош!
А потом позвонили зайчатки:
– Нельзя ли прислать перчатки?
А потом позвонили мартышки:
– Пришлите, пожалуйста, книжки!
А потом позвонил медведь
Да как начал, как начал реветь.
– Погодите, медведь, не ревите,
Объясните, чего вы хотите?
Но он только „му” да „му”,
А к чему, почему –
Не пойму!
– Повесьте, пожалуйста, трубку!
А потом позвонили цапли:
– Пришлите, пожалуйста, капли:
Мы лягушками нынче объелись,
И у нас животы разболелись!
И такая дребедень
Целый день:
Динь-ди-лень,
Динь-ди-лень,
Динь-ди-лень!
То тюлень позвонит, то олень.
А недавно две газели
Позвонили и запели:
– Неужели
В самом деле
Все сгорели
Карусели?
– Ах, в уме ли вы, газели?
Не сгорели карусели,
И качели уцелели!
Вы б, газели, не галдели,
А на будущей неделе
Прискакали бы и сели
На качели-карусели!
Но не слушали газели
И по-прежнему галдели:
– Неужели
В самом деле
Все качели
Погорели?
Что за глупые газели!
А вчера поутру
Кенгуру:
– Не это ли квартира
Мойдодыра? –
Я рассердился, да как заору:
– Нет! Это чужая квартира!!!
– А где Мойдодыр?
– Не могу вам сказать...
Позвоните по номеру
Сто двадцать пять.
Я три ночи не спал,
Я устал.
Мне бы заснуть,
Отдохнуть...
Но только я лег –
Звонок!
– Кто говорит?
– Носорог.
– Что такое?
– Беда! Беда!
Бегите скорее сюда!
– В чем дело?
– Спасите!
– Кого?
– Бегемота!
Наш бегемот провалился в болото...
– Провалился в болото?
– Да!
И ни туда, ни сюда!
О, если вы не придете –
Он утонет, утонет в болоте,
Умрет, пропадет
Бегемот!!!
– Ладно! Бегу! Бегу!
Если могу, помогу!
Ох, нелегкая это работа –
Из болота тащить бегемота!
1924 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Детският писател е длъжен да бъде щастлив.
* * *
Преводът – това е автопортрет на преводача.
* * *
Колкото по-стара е жената, толкова по-голяма е чантата в ръцете й.
* * *
В Русия трябва да се живее дълго, тогава нещо ще се получи.
* * *
Писателският талант е в умението да избереш вярната дума и да я поставиш на вярното място.
* * *
Прочетете какво пишат американците за Толстой или французите за Чехов, или англичаните за Мопасан – и ще разберете, че духовното сближаване на нациите – това е беседа на глухонеми.
* * *
На когото е заповядано да чурулика, не трябва да мрънка, на когото е заповядано да мрънка – да не чурулика!
* * *
Видях Борис Лавреньов. Той роптае, че преименуваха Нижний на Горки. Беда е с руските писатели: един се нарича Михаил Голодни, друг Демян Бедни, трети Приблудни. Върви и назовавай градове.
* * *
Защо се организира пленум за детската литература? Аз няма да се изказвам. Ако се изказвах, бих се обърнал към младите поети с единствен въпрос: защо сте тъй бездарни? Тази реч би била много кратка – но повече нямам какво да кажа.
* * *
Човек, който не е изпитал горещо увлечение по литературата, поезията, музиката и живописта, който не е преминал през тази емоционална школовка, завинаги ще остане душевен урод, както и да преуспява в науката и техниката. При първото запознанство с такива хора аз винаги забелязвам техния страшен дефект – осакатеността на психиката им, „тъпосърдието” им (по израза на Херцен). Не може да се стане наистина културен човек, без да се преживее естетичното възхищение от изкуството.
* * *
Когато те пуснат от затвора и пътуваш за дома си, за тези минути си струва да живееш!
* * *
Да вземем например глагола умирам. Едно нещо е умря, друго – отиде във вечността, свърши, още по-друго – почина или заспа навеки, или заспа непробуден сън, или отправи се към праотците, представи се, а съвсем друго – издъхна, пукна, гътна се, подви се, сдаде багажа, вкочани се, ритна камбаната и т.н. Академик Щерба разделя езика на четири стилистични слоя: Тържествен – образ, вкусвам. Неутрален – лице, ям. Фамилиарен – муцуна, излапвам. Вулгарен – мутра, плюскам.
* * *
А сега ми се иска да се харесвам само на себе си.
* * *
Нашата баба закла гъските през зимата, за да не се простудят.
* * *
Да бъдеш неоригинален писател – това е да бъдеш мошеник. Талантът ще погледне която и да е вещ – и във всяка ще намери нова черта, нова страна, старото чувство той ще почувства поновому. Затова неталантливият писател, който се явява на света, само за да изложи в стихотворна форма краснописа си, може да си седи и не трябва да се меси. Господа читателите си знаеха това и преди него. За писането може и трябва да се захваща само талантът. Пошлостта и скуката са скверни неща, това ние ще чуем от Чехов, а ако Митницки се заеме да пропагандира същите тези неща, то ще ни се стори, че той ни се присмива и издевателства. Нали цялата работа на художника е да надвие навика. Цялата работа на художника e така да ми съобщи за известна, позната ми вещ, че да ми се стори, че за пръв път се срещам с нея, че всички мои предишни, обикновени представи за вещта не заслоняват нейния действителен смисъл и значение. Човек привиква към всичко, приспособява се към всичко – отхвърлете следствията от тези навици и приспособявания и ще накарате да затрептят нашите сърца
от истинското познаване на нещата, от така нареченото художествено чувство. Само художникът може да отхвърли тези обикновени, привични представи или, по-добре казано, той не умее да не ги отхвърли.
* * *
Единственото, което е здраво в моя организъм – това са изкуствените ми зъби.
* * *
Говори дете: „Татко се върна от работа, изморен е и гледа телевизора. А мама каква е госпожа, започна да пере!”
* * *
Мерзавците преди всичко са глупаци. Да бъдеш добър е къде по-весело, по-забавно и в края на краищата по-практично.
* * *
Преди човешкото детенце да научи, че на света има ден и нощ, огън и вода, бяло и черно, долу и горе, смърт и живот, то с очите си вижда, че светът е разделен на две части – на татко и мама.
* * *
Странно нещо – репортер! Всеки ден, ставайки от леглото, той се хвърля към вмирисаната повърхност на живота, измъква от нея всичко необичайно, всичко уродливо, всичко крещящо, всичко, което така или иначе нарушава комфортния живот на околните, измъква, влачи със себе си във вестника – и след това самият този вестник – това събиране на чудесата и необичайностите на деня, с всички войни, пожари и убийства,
става необходима принадлежност за комфорта на нашия жител – като опитомен вълк в желязна клетка, като бурно море, заобиколено с изящни пръти.
* * *
Поезията съществува не за да я изучаваме и критикуваме, а за да живеем с нея.
* * *
Миналото винаги е прекрасно и никога не е трагично. Трагично е само настоящето. Изживяната трагедия е легенда.
* * *
Свободата на словото е много необходима на ограничен кръг от хора, а бошинството, даже и от интелигентите, си върши работата без нея.
* * *
Човек се ражда, за да износи четири детски палта и от шест до седем за възрастни. Десет костюма – ето го и целият човек.
* * *
Децата живеят в четвъртото измерение, те в известно отношение са луди, защото за тях твърди и устойчиви явления са колебанията, люлките и непостоянството.
* * *
Ако ви се прииска да застреляте музиканта, поставете заредената пушка в пианото, на което той ще свири.
* * *
Да се задържат в литературата се удава на малцина, но да останат – почти на никого.
* * *
Жорж разрязал с лопатка дъждовния червей наполовина.
– Защо направи това?
– На червейчето му беше скучно само. Сега те са два. Стана им по-весело!
* * *
На момиченце на четири и половина години прочели „Приказка за рибаря и рибката”.
– Ама че глупав старец – възмутило се то, – искал е от рибката ту нова къща, ту ново корито. Да си беше поискал веднага нова старица.
* * *
Ще стана толкова рано, че все още ще е късно.
* * *
За да се постигне чистота на езика, трябва да се воюва за чистотата на човешките мисли и чувства.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Детский писатель должен быть счастлив.
* * *
Перевод – это автопортрет переводчика.
* * *
Чем старше женщина, тем больше в ее руках сумка.
* * *
В России надо жить долго, тогда что-нибудь получится.
* * *
Писательский талант состоит в умении выбрать верное слово и поставить его на верное место.
* * *
Прочтите, что пишут американцы о Толстом, или французы о Чехове, или англичане о Мопассане – и вы поймете, что духовное сближение наций – это беседа глухонемых.
* * *
Кому велено чирикать – не мурлыкайте, кому велено мурлыкать – не чирикайте!
* * *
Видел Бориса Лавренёва. Он сетует по поводу того, что Нижний переименовали в Горький. Беда с русскими писателями: одного зовут Михаил Голодный, другой Демьян Бедный, третьего Приблудный – вот и называй города.
* * *
Зачем-то устраивается пленум по детской литературе. Выступать я не буду. Если бы я выступил, я обратился к юным поэтам с единственным вопросом: отчего вы так бездарны? Эта речь была бы очень короткая – но больше мне нечего сказать.
* * *
Человек, не испытавший горячего увлечения литературой, поэзией, музыкой, живописью, не прошедший через эту эмоциональную выучку, навсегда останется душевным уродом, как бы ни преуспевал он в науке и технике. При первом же знакомстве с такими людьми я всегда замечаю их страшный изъян – убожество их психики, их „тупосердие” (по выражению Герцена). Невозможно стать истинно культурным человеком, не пережив эстетического восхищения искусством.
* * *
Когда тебя выпускают из тюрьмы и ты едешь домой, ради этих минут стоит жить!
* * *
Возьмём хотя бы глагол умереть. Одно дело – умер, другое – отошел в вечность, скончался, ещё иное – опочил, или заснул навеки, или заснул непробудным сном, или отправился к праотцам, преставился, а совсем иное дело – издох, околел, скапутился, загнулся, отдал концы, окочурился, дал дуба, сыграл в ящик и т. д. Академик Щерба делил язык на четыре стилистических слоя: Торжественный – лик, вкушать. Нейтральный – лицо, есть. Фамильярный – рожа, уплетать. Вульгарный – морда, жрать.
* * *
А теперь мне хочется понравиться только себе.
* * *
Наша бабуля зарезала зимою гусей, чтоб они не простудились.
* * *
Быть неоригинальным писателем – это быть мошенником. Талант посмотрит на любую вещь – и в каждой он найдет новую черту, новую сторону, старое чувство он перечувствует по-новому. Поэтому неталантливый писатель, который является в мир только для того, чтоб изложить в стихотворной форме прописи, – может сидеть и не рипаться. Гг. читатели знали это и до него. За прописи может и должен браться только талант. Пошлость и скука – скверные вещи – это мы станем выслушивать от Чехова, а если Митницкий возьмется пропагандировать те же вещи, то нам покажется, что он над нами смеётся, издевается. Ведь всё дело художника – побороть привычку... Всё дело художника – заявить мне про известную знакомую вещь так, чтобы мне показалось, что я только первый раз встречаюсь с ней, чтобы все мои прежние, обычные представления о вещи не заслонили бы её истинного смысла и значения. Ко всему привыкает человек, ко всему приспособляется – откиньте следствия этих привычек и приспособлений, и вы заставите трепетать наши сердца от истинного познания вещей, от так называемого художественного чувства. Только художник умеет откинуть эти обычные, привычные представления или, лучше сказать, – он не умеет не откидывать их.
* * *
Единственное, что прочно в моем организме – это вставные зубы.
* * *
Говорит ребёнок: „Папа пришёл с работы, устал, смотрит телевизор. А мама барыня какая, стирать начала!”
* * *
Мерзавцы прежде всего дураки. Быть добрым куда веселее, занятнее и в конце концов практичнее.
* * *
Прежде, чем человеческий детеныш узнает, что в мире есть день и ночь, огонь и вода, белое и черное, низ и верх, смерть и жизнь, он воочию видит, что мир разделен на две части – на папу и маму.
* * *
Странная штука – репортёр! Каждый день, встав с постели, бросается он в тухлую гладь жизни, выхватывает из неё всё необычное, всё уродливое, всё кричащее, всё, что так или иначе нарушило комфортабельную жизнь окружающих, выхватывает, тащит с собою в газету – и потом эта самая газета – это собрание всех чудес и необычайностей дня, со всеми войнами, пожарами, убийствами делается необходимой принадлежностью комфорта нашего обывателя – как приручённый волк в железной клетке, как бурное море, оцепленное изящными сваями.
* * *
Поэзия существует не для того, чтобы мы изучали её или критиковали её, а для того, чтобы мы ею жили.
* * *
Прошлое всегда прекрасно и никогда не бывает трагично. Трагично одно настоящее. Отжитая трагедия и есть легенда.
* * *
Свобода слова нужна очень ограниченному кругу людей, а большинство, даже из интеллигентов, делает свое дело без нее.
* * *
Человек рождается, чтобы износить четыре детских пальто и от шести до семи взрослых. Десять костюмов – вот и весь человек.
* * *
Дети живут в четвертом измерении, они в своем роде сумасшедшие, ибо твердые и устойчивые явления для них шатки, и зыбки, и текучи.
* * *
Если вам захочется пристрелить музыканта, вставьте заряженное ружье в пианино, на котором он будет играть.
* * *
Задержаться в литературе удается немногим, но остаться – почти никому.
* * *
Жорж разрезал лопаткой дождевого червя пополам.
– Зачем ты это сделал?
– Червячку было скучно одному. Теперь их два. Им стало веселее!
* * *
Девочке четырех с половиною лет прочли „Сказку о рыбаке и рыбке”.
– Вот глупый старик, – возмутилась она, – просил у рыбки то новый дом, то новое корыто. Попросил бы сразу новую старуху.
* * *
Я встану так рано, что еще поздно будет.
* * *
Чтобы добиться чистоты языка, надо биться за чистоту человеческих чувств и мыслей.
---------------------------------------------
Кронид Обойшчиков
Руският поет, публицист и преводач Кронид Обойшчиков (Кронид Александрович Обойщиков) е роден на 10 април 1920 г. в с. Тацинска, Донска област, сега Ростовска област. Първото му отпечатано стихотворение е във в. „Армавирская коммуна” през 1936 г. Завършва Краснодарското военно-авиационно училище (1940 г.). Воюва от първите дни на Великата отечествена война – на Югозападния фронт в състава на бомбардировъчен авиополк и като щурман на авиоескадрила. Публикува поезия и есеистика в издания като „Армавир”, „Дальний восток”, „Знамя”, „Советский воин”, „Эстония” и др. Превежда поезия на творци от Северен Кавказ и други съветски народи. Член е на Съюза на писателите на СССР (1968 г.), Съюза на журналистите на СССР (1968 г.), Съюза на писателите на Русия (1992 г.) и Съюза на журналистите на Русия (1992 г.). По много от стиховете му се изпълняват песни. Автор и съставител е на тритомната поетична поредица за героите на Кубан „Герои военных лет”, „Высоты мужества” и „Шагнувшие в бессмертие” и на многотомните биографични сборници „Книга памяти”. Автор е на над 35 стихосбирки, сред които „Тревожное счастье” (1963 г.), „Теплое течение” (1969 г.), „Именное оружие” (1970 г.), „Благодарность” (1973 г.), „Четвертый разворот” (1976 г.), „Бесоннное небо” (1979 г.), „Твои и небо, и земля” (1983 г.), „Линия судьбы” (1988 г.), „Путешествие по Родине” (1993 г.), „Кубань – земля такая” (1996 г.), „Награда” (1997 г.), „Звезд волшебное сиянье” (2001 г.), „Мы были” (2001 г.), „Имя твое в небесах пронесу” (2003 г.), „Негаснущие звезды” (2003 г.), „Эхо” (2006 г.), „Служба спасения” (2007 г.), книги за деца като „Как слоненок учился летать” (1978 г.), „Светофорик” (1981 г.), „Зайка-пешеход” (1986 г.), либрета за оперетите „Невеста по заказу” и „Лебединая верность” и др. Заслужил деятел на културата на Русия, заслужил деятел на изкуствата на Кубан, почетен член на Асоциацията на героите на Съветския съюз, почетен гражданин на Краснодар. Умира на 14 септември 2011 г. в гр. Краснодар, Южна Русия.
САМО МОРЕ И НЕБЕ, САМО НЕБЕ И МОРЕ
Море и небе, ах, небе и море е
и наш самолет е от мъка обвеян.
В отлети заряди маршрутът трепери,
горивото в корпуса вече е малко.
Живота червената лампичка мери,
какъв ти живот, то бе само начало.
Ний двамата общо четирдесет гоним,
а сводът се спусна почти до водата,
крилата се чупят от зли ветрогони,
лудее пред нас на компаса стрелката.
ЛИШЬ МОРЕ И НЕБО, ЛИШЬ НЕБО И МОРЕ
Лишь море и небо, лишь небо и море.
Да наш самолет, поседевший от горя.
В метельных зарядах машина ныряет,
И в баках бензина совсем уже мало.
Нам красная лампочка жизнь отмеряет,
А жизни и не было, только начало.
Двоим нам с тобой сорока еще нету.
А небо до самой воды опустилось,
И крылья ломают тяжелые ветры,
И стрелка компаса – как будто взбесилась.
-----
С ВОЙНСТВЕНО ОПИЯНЕНИЕ
С войнствено опиянение
бяхме влюбени в родината.
Флагове си днес разменяме,
а под знамена преминахме.
Гинехме, но оживявахме,
с грешки, но топяхме грешките.
С щурм безбожно продължавахме –
Богу също се харесвахме.
БЫЛИ МЫ ПЬЯНЫ ОТВАГОЮ
Были мы пьяны отвагою,
Были в Родину влюбленными.
Все теперь живут под флагами,
А мы жили под знаменами.
Погибали мы, но ожили,
Ошибались, но исправились.
Мы победно шли, безбожники, –
Видно, Богу тоже нравились.
---------------------------------------------
Ксения Некрасова
Руската поетеса Ксения Некрасова (Ксения Александровна Некрасова) е родена на 18 януари 1912 г. в с. Ирбитски върхове, Пермска губерния, сега Свердловска област. След Ирбитския педагогически техникум е учила в Литературния институт „Максим Горки” (1937-1941 г.). Първите и поетични публикации са в сп. „Октябрь” (1937 г.). Авторка е на стихосбирките „Ночь на баштане” (1955 г.) и „А земля наша прекрасна” (1958 г.), голяма част от творчеството й е публикувана след смъртта й: „Стихи” (1973 г.), „Мои стихи” (1976 г.), „Судьба” (1981 г.), „Стихотворения” (1995 г.), „В деревянной сказке” (1999 г.) и др. Умира на 17 февруари 1958 г. в Москва.
ИЗВОР
Неверие при мен когато дойде
и мойте стихове
не ми харесват,
щом в погледа изчезне острота,
от коленете
махам аз дъската,
заместваща работното бюро,
и тръгвам да събирам стих
по улиците шумни.
Не търся допир с минувачи,
които крачат в обтекаеми палта,
с наперена походка
и с лица надменни –
те в устните си имат остриета,
в очите им безчувственост лежи.
По-интересно ми е там
с метачката да поговоря...
ИСТОК
Когда неверие ко мне приходит,
стихи мои
мне кажутся плохими,
тускнеет зоркость глаза моего, –
тогда с колен
я сбрасываю доску,
что заменяет письменный мне стол,
и собирать поэзию иду
вдоль улиц громких.
Я не касаюсь проходящих,
что ходят в обтекаемых пальто
походкой чванной, –
лица у них надменны,
разрезы рта на лезвие похожи
и в глазах бесчувственность лежит.
Не интересней ли
с метельщицей заговорить?...
-----
ДА ПИША СТИХОВЕ, НО КАК
Да пиша стихове, но как?
На този малък лист.
Съдбите търсят вис
в небесни широти.
На четвъртинка как небето да поместя?
КАК МНЕ ПИСАТЬ МОИ СТИХИ
Как мне писать мои стихи?
Бумаги лист так мал.
А судьбы разрослись
в надширие небес.
Как уместить на четвертушке небо?
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Съветски поети, Г-К
В раздела са включени 196 превода от 98 съветски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев