Антология на руската поезия. Съветски поети, Л-Н
В раздела са включени 157 превода от 89 съветски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Съветски поети А-В 327 превода от 179 поети http://stihi.ru/2021/01/02/4
Съветски поети Г-К 196 превода от 98 поети http://stihi.ru/2021/01/06/84
Съветски поети Л-Н 157 творби от 89 поети
Съветски поети О-Я 186 творби от 102 поети http://stihi.ru/2021/01/11/95
СЪДЪРЖАНИЕ
Лазар Шерешевский
Не затова, че есен листи брули / Не потому, что листья облетели
Сибир / Сибирь
Лариса Василиева
Забрави? Тъй си знаех / Забыл? Я так и знала
Какво ще помним / О чем мы помним
Танковете / Танки
Лариса Милер
Сред шумната земя / Так шумно на земле
Лариса Фьодорова
На вселената гражданин стана / Ты теперь Гражданин Вселенной
Лев Гумильов
В словата чужди крие се пространство / В чужих словах скрывается пространство
Лев Друскин
Не ме лъжете / Не лгите мне
Лев Зилов
Черното езеро / Черное озеро
Лев Котюков
От люлчиния ден до сетните ни дни / От лона перводней – и до последних дней
Лев Озеров
Пред паметника / У памятника
Лев Ошанин
Нека винаги да има слънце / Пусть всегда будет солнце
Лев Сорокин
Пред буря / Перед грозой
Леонард Лавлинский
Когато свободата с кръв засяха / Когда свободу кровью замесили
До днес се нижат творчески дебати / До сей поры не кончились дебаты
Леонид Вилкомир
Нашият живот не се повтаря / Жизнь моя не повторится дважды
Леонид Дербеньов
Има само миг / Есть только миг
Леонид Мартинов
Капка кръв / Капля крови
Хората / Люди
Леонид Филатов
Балада за упорството / Баллада об упрямстве
Надгробен надпис / Записка на могилу
Смъртта на диригента / Смерть дирижера
О, не лети, живот / Не лети так, жизнь
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Леонид Фролов
Носталгия / Ностальгия
Лидия Аверянова
Върни обратно думите ми ти / Отдай обратно мне мои слова
Какво е слънце грейнало над мен / Какое солнце встало, озарив
Лидия Чуковская
О, заслушай се, друже / О прислушайся, друг мой
То винаги с теб е / Оно ведь всегда с тобой
Людмила Шчипахина
По тресавища блатни минавам и гълтам метан / Ухожу по болотным трясинам глотая метан
Максим Горки
Не ругайте моята муза / Не браните вы музу мою
Легенда за Марко / Легенда о Марко
Песен за буревестника / Песня о буревестнике
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Маргарита Агашина
Майка / Мать
Влакът идва / Вот и поезд
Маргарита Алигер
Двама / Двое
Да остана без право на ревност не ща / Не лишай меня права тебя ревновать
Първи път събудихме се редом / И впервые мы проснулись рядом
Мисли / Мысли
Мариета Шагинян
Със зрънцето / Путем зерна
Молитва / Молитва
Марина Ахмедова-Колюбакина
Аз градина видях изоставена / Вдруг увидела сад позаброшенный
Марина Цветаева
Декември и януари / Декабрь и январь
Знам, ще умра по зори / Знаю, умру на заре
На стиховете ми, дошли тъй рано / Моим стихам, написанным так рано
Окапват листата / Осыпались листья
Щом е душата родена крилата / Если душа родилась крылатой
Сребърен лъч / Луч серебристый
Гордост и плахост / Гордость и робость
Нашите царства / Наши царства
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Мария Петрових
Не се отчайвай никога / Не отчаивайся никогда
Марк Собол
Умира връстникът / Уходит ровесник
Марк Тарловский
Море / Море
Миклай Казаков
22 юни 1941 година / 22 июня 1941 года
Михаил Анишченко-Шелехметский
Бягство / Бегство
Пясъчният часовник / Песочные часы
Михаил Булгаков
На улица „Большая Садовая” / На Большой Садовой
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Михаил Вишняков
Река смени руслото си / Река сменила русло
Михаил Герасимов
На Север звънко пак се ронят / Березы севера все звонче
Михаил Голодний
Детство / Детство
Михаил Грувман
Загадка на науката / Загадка науки
Михаил Дидусенко
Несправедливо е – споделя крава / Где справедливость, думала корова
Спри това радио / Выключи радио
Михаил Дудин
Красиво утро / Красивое утро
Поредният другар от полка / Еще один однополчанин
Михаил Зайцев
Сред полето ме пътят заобиколи / В чистом поле дорога меня обошла
Михаил Зенкевич
Теорема / Теорема
Намереното / Найденыш
Предишното е сякаш само сън / Все прошлое нам кажется лишь сном
Години каня се да не забравя / Который год мечтаю втихомолку
Михаил Исаковский
Катюша / Катюша
Врагът подпали родна къща / Враги сожгли родную хату
Летят прелетните птици / Летят перелетные птицы
Михаил Кузмин
Кажат ли / Если мне скажут
Приспивна / Колыбельная
Сърце-стъкло и стъклени гърди / Стеклянно сердце и стеклянна грудь
Михаил Кулчицкий
Дъжд / Дождь
Отшумяла е бурята / Отшумела гроза
Михаил Лозинский
Петербург / Петербург
Михаил Луконин
Жажда / Жажда
Михаил Матусовский
Старият клен / Старый клен
Михаил Ножкин
Последният бой / Последний бой
Безсмъртен марш / Бессмертный марш
Михаил Светлов
Италианецът / Итальянец
Михаил Шолохов
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Муса Джалил
На любимата / Любимой
Младост, младост, в пламъка сърдечен / Юность, юность, сердце обжигая
Мухарбек Кочисов
Орел / Орел
Надежда Павлович
Враждебна нощта е / Недобрая ночь
Наталия Астафиева
Годишно веднъж на Девети май / Раз в год на Девятое Мая
Наталия Грудинина
Отговорност / Ответственность
Наталия Крандиевская-Толстая
Ах, свят огромен / Ах, мир огромен
Твойто мило лице не виждам / Черт лица твоего не вижу
Наталия Кугушева
Безумен валс / Безумный вальс
Натан Злотников
Свобода / Воля
Наум Гребнев
Музика / Музыка
Наум Коржавин
Ние често големи обиди разменяме / Мы мирились порой и с большими обидами
Не, просто тъй в мъгла не ще влетя / Нет! Так я просто не уйду во мглу
Николай Асеев
Върба / Ива
Как да живея без теб аз / Я не могу без тебя жить
Николай Беседин
Аз обичам великата, грешната / Я люблю ту великую, грешную
Николай Браун
Онази първа нощ / Той первой ночью
Николай Глазков
На недостъпна висина / На недоступной высоте
За незнайното въздишаме / За неведомым бредущие
Николай Глейзаров
Морска есен / Морская осень
Николай Грибачьов
Гореше огънят на любовта / Сперва горит костёр любви
Николай Дмитриев
Москва, 1999 г. / Москва. 1999 год
Пиши за главното / Пиши о главном
Към братската могила връщам / Когда на братскую могилу
Николай Добронравов
Хлябът / Хлеб
Николай Доризо
Твоят баща / Твой отец
О, колко често / О, как нам часто
Николай Дружининский
Как чудесно е да се срещнем пак / Хорошо бы нам снова встретиться
Николай Заболоцкий
Сбогуване с приятелите / Прощание с друзьями
Признание / Признание
Не давай на душа залудо / Не позволяй душе лениться
Николай Зарудин
Летя като влак пролетта край живота / Весна пронеслась мимо жизни, как поезд
Николай Карпов
Като за час животът прошумя / Как в одночасье прошумела жизнь
Николай Клюев
Гора / Лес
Николай Майоров
Да помнят / Пусть помнят
Пропит съм с лирика като с тютюн / Я лирикой пропах, как табаком
Забравихме лица и стаи / Ни наших лиц, ни наших комнат
Живея, за да виждам твойте вежди / Мне только б жить и видеть росчерк грубый
Николай Минаев
Неведнъж съм умирал / Я не раз умирал
Николай Олейников
Класификация на жените / Классификация жен
Дружба в резултат на изнудване / Дружба как результат вымогательства
Несходство на характерите / Несходство характеров
Николай Отрада
Във влака / В поезде
Николай Оьогир
Пролет / Весна
Живея сред елени / Живу среди оленей
Николай Полетаев
Червеният площад / Красная площадь
Николай Рубцов
Отлетяха листата / Улетели листья
Брезите / Березы
Ти си много добра – разбирам / Ты хорошая очень – знаю
Николай Риленков
Народът в Книгата на книгите записал е / Записал народ в свою книгу книг
Като помисля: „Разум твой съм аз, природа!” / Помыслить горько мне: „Я разум твой, природа”
Николай Старшинов
Дар ще сипят над мен небесата / И посыплются милости с неба
Зеленият ракетен дъжд / Ракет зеленые огни
Николай Таруский
Старицата / Бабушка
Николай Тихонов
Въртяхме воденичен камък див / Крутили мельниц диких жернова
Ще мине век / Наш век пройдёт
Николай Тряпкин
Земя, вода и въздух, огън / Земля, Вода, и Воздух, и Огонь
Как се хора убиват / Как людей убивают
Суетливо проскърцват върби / Суматошные скрипы ракит
Русия / Русь
Не съм бил запленен от слава / Я не был славой затуманен
Изчерви се калина, засмя се щастливо / Засмеялась калина, краснея счастливо
Майко, о, Русия моя / Мать, о Русь моя
Николай Ушаков
Вино / Вино
Гробище за локомотиви / Кладбище паровозов
Нина Гаген-Торн
Вятър с тънък кучи вой / Ветер тонким песьим воем
Новела Матвеева
Аз мисля, че стихиите / Мне кажется
Нона Слепакова
Есенен парк / Осенний парк
---------------
Лазар Шерешевский
Руският поет и преводач Лазар Шерешевски (Лазарь Вениаминович Шерешевский) е роден на 5 януари 1926 г. в Киев. Първите му поетични публикации са от 1941 г. През Великата отечествена война от 1943 г. е на фронта в гвардейски минометни части. През 1944 г. е осъден с обвинения за антисъветска агитация и до 1949 г. е в Бескудниковския лагер на Гулаг, след което до 1952 г. е на принудителна работа на строителни обекти и в служба за „концертно обслужване на затворници”. Завършва историко-филологическия факултет на Горкиевския държавен унишверситет (1958 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1966 г.). Работи като журналист в гр. Горки, а от 1971 г. в Москва. Преводач и съставител е на „Антология осетинской поэзии” (1984 г.). Автор е на книги с поезия и преводна поезия, сред които стихосбирките „Дороги дальние” (1958 г.), „Доверие” (1966 г.), „Созвездие весов” (1969 г.), „Преломление” (1993 г.), „Да, и я прошагал войной” (1995 г.), „Перемещенье сроков” (1996 г.), „Уходить налегке” (2003 г.) и др. Умира на 15 януари 2008 г. в Москва.
НЕ ЗАТОВА, ЧЕ ЕСЕН ЛИСТИ БРУЛИ
Не затова, че есен листи брули,
не затова, че приближават бури,
не затова, че кратък ден и вял,
стартирал в облачното утро, ето,
подобно на излитаща ракета
след степен нова степен е отвял,
а затова, че, без топлик родена,
душа прозрачна и опустошена
като река, покрита с лед и мрак,
не мие, не пои, не оросява,
въпроси само тягостно задава:
– А после как?
НЕ ПОТОМУ, ЧТО ЛИСТЬЯ ОБЛЕТЕЛИ
Не потому, что листья облетели,
Не потому, что близятся метели,
Не потому, что краткий хмурый день,
Отстартовав на пасмурном рассвете,
Подобно улетающей ракете
Теряет за ступенькою ступень, –
А потому, что, теплоты не зная,
Душа опустошённая, сквозная,
Как речка, затянувшаяся льдом,
Не моет, не поит, не орошает,
А лишь себя тревожно вопрошает:
– А что потом?
-----
СИБИР
Не ме преследва прилепът вампир
на още непризнати произволи –
аз този път отивам към Сибир
по собствената си свободна воля.
С паспорт редовен и билет с цена,
без люти бури и на вълци воя
и без да чука моята вина
чукът на вологодските конвои.
Ти помниш ли? Не прошка, търсим мир,
но как обидата да сдъвчем ние,
да пишем „Руска е земя Сибир!”
в стените на етапните килии.
Загивахме в дъжда и от студа
над Об, край Индигирка, сред Колима
и на гробовете ни – не звезда,
а трепетликов кол с дъска за име.
Аз сталинските статуи бих смлял
и в мартенови пещи от боклука
метален нов бих обелиск излял –
за слава на безславието тука!
СИБИРЬ
Меня не гонит чёрный нетопырь
В ещё не заклеймённом произволе, –
На этот раз отправлюсь я в Сибирь
По самой вольной, самой доброй воле.
В порядке паспорт и билет в цене,
И вьюга не лютует, волком воя,
И не стучат по крыше и спине
Кувалды вологодского конвоя.
Ты помнишь? О прощенье не моля,
Но справиться с обидою не в силах,
„Сибирь ведь тоже русская земля!” –
Писали мы на стенках пересылок.
Мы гибли и в дожди, и в холода
Над Обью, Колымою, Индигиркой,
И на могилах наших – не звезда,
А кол осиновый с фанерной биркой.
Я сталинские статуи бы вдрызг
Разбил, – и, лом в мартенах переплавя,
Из этого б металла обелиск
Воздвиг во славу нашего бесславья!
1959 г.
---------------------------------------------
Лариса Василиева
Руската поетеса, писателка, преводачка и драматург Лариса Николаевна Васильева е родена на 23 ноември 1935 г. в гр. Харьков, УССР, в семейството на инж. Николай Кучеренко – един от създателите на легендарния танк Т-34. Завършила е филологическия факултет при Московския държавен университет (1958 г.). Тя е основателка на музея „История на танк Т-34”. Автор е на над 20 стихосбирки, сред които „Льняная луна” (1966 г.), „Огневица” (1969 г.), „Лебеда” (1970 г.), „Синий сумрак” (1970 г.), „Одна земля – одна любовь” (1973 г.), „Радуга снега” (1974 г.), „Поляна” (1975 г.), „Огонь в окне” (1978 г.), „Русские имена” (1980 г.), „Василиса” (1981 г.), „Роща” (1984 г.), „Светильник” (1985 г.), „Странное свойство” (1991 г.), на книги с проза, публицистика и мемоаристика като „Альбион и тайна времени” (1978 г.), „Книга об отце” (1983 г.), „15 встреч в Останкине” (1989 г.), „Кремлевские жены” (1993 г.), „Дети Кремля” (1997 г.), „Жены русской короны”, „Жена и муза” и др. Творбите й са преведени на много езици. Активна общественичка, тя е президент на Международната лига на писателките, член е на Комисията за семейни и демографски въпроси при президента на Руската федерация, президент е на информационното съдружие „Атлантида”, член е на редакционните колегии на авторитетни литературни издания. Умира на 27 февруари 2018 г. в гр. Лобня, Московска област.
ЗАБРАВИ? ТЪЙ СИ ЗНАЕХ
Забрави?
Тъй си знаех,
студен е твоят глас.
Очаквам да признаеш:
забравил си за нас.
С излишни сълзи няма
лице да освежа,
назад лъжа остана,
за спомен не тъжа,
с проклятия незнайни
не те виня, поне
в обятия случайни
не ще се хвърля, не.
В тез радости страхотни,
които с теб живях,
аз вечно бях самотна
и никоя не бях,
не с тебе обич правих,
а твоя свят теших,
това, че не забравих,
съдбата ми реши,
тя щедро в мене свети:
ни ден, ни час дори
не мина край сърцето,
без с пулс да го дари;
свободно, обозримо
и леко ми е, знай.
Забрави? Не помни ме!
Не заслужавам май.
ЗАБЫЛ? Я ТАК И ЗНАЛА
Забыл?
Я так и знала,
Изверился, остыл.
Мне, впрочем, нужно мало:
Услышать, что забыл.
Напрасными слезами
Лица не орошу,
Что было между нами,
Припомнить не прошу,
И не пошлю проклятья
Забывшему вослед,
прохожему в объятья
С тоской не кинусь, нет.
В той радости высокой,
Что вместе нас свела,
Всегда я одинокой,
Всегда ничьей была,
И не тебя любила,
а мир в одном тебе,
за то, что не забыла,
Кладу поклон судьбе,
Щедра она со мною:
Ни день, ни час, ни год
Не ходит стороною,
Наотмашь в сердце бьет,
Свободно и легко мне,
Наверно оттого.
Забыл? Ты прав, не помни.
Не стою я того.
-----
КАКВО ЩЕ ПОМНИМ
Какво ще помним? Ще забравим?
Къде е тоз всевечен зов?
Кого обичахме без памет?
С кого ни плашеше любов?
Непредпазливо и тревожно
ни води пътят преголям,
там всяко чудо е възможно...
Защо възможност няма там!
Тъй малко и тъй много нежност
са щастие! В душа копнеж
ту ветровит е, ту е снежен,
ту оживен е, ту мъртвеж.
А времето клони към заник,
но виж – зора зори по път,
сърцето тупка – странен странник,
то тупка, сякаш няма смърт.
О ЧЕМ МЫ ПОМНИМ
О чем мы помним?
Что забыли?
Чего не в силах позабыть?
Кого без памяти любили?
Кого не смели полюбить?
Неосторожно и тревожно
вела великая стезя,
где невозможное возможно...
Зачем возможного нельзя?!
Так мало нам для счастья нужно,
так много нужно для него!
В душе то ветрено, то вьюжно,
то оживленно, то мертво.
А время катится к закату,
но кажется – грядет рассвет,
и сердце бьется – нет с ним сладу,
как будто вправду смерти нет.
-----
ТАНКОВЕТЕ
На баща ми Николай Алексеевич Кучеренко
При някакви тайни секретни
отведоха татко от мен,
а после по пътя просветна
кънтящият танков подем.
С ръце в памуклийка се вглеждах
след танковете, без да знам,
че сам оживял е чертежът
на татко в заводите там,
чертежът, съня му откраднал.
Край дългия людски шпалир
най-новите танкове радват
страната ни, искаща мир.
Момчешки привети се чуват,
ехтят от врати до врати,
жена без жакет се вълнува:
– Победата идва! –
крещи.
На входа ни свита и няма,
притиснала длани сега,
за нещо заплака пак мама,
очакваща татко с тъга.
Потъвам сред спомена стръмен –
вечерен безгрижен бе час,
обхождах навън калдъръма,
а татко ме викна у нас.
И днес този сън ме обгръща
със своя отдавнашен ход:
как пуснали татко до вкъщи
от оня военен завод;
аз тичам след него с надежда
и нашият дом ни влече,
там мама възглавки подрежда,
там питчици мама пече;
с усмивка ту гръмка, ту свита
говореше мама, не спря...
Изстиват в чинии чорбите,
на масата татко заспа.
Шал мама с усмивка наметна,
загърна се с него подир...
Вървяха с Т-34
танкисти в тревожната шир.
ТАНКИ
Моему отцу Николаю Алексеевичу Кучеренко
Какие-то строгие тайны
Из дому отца увели,
А вскоре по улицам танки
Гудящей волной поползли.
Я прятала руки за ватник
И следом за танками шла,
Не зная, что ожил тот ватман
С его заводского стола,
Что ожил тот ватман, который
Похитил отцовские сны.
По длинным людским коридорам
Шли новые танки страны.
Мальчишечьи крики привета
Неслись от ворот до ворот,
И женщина шла без жакета,
Кричала:
– Победа идет! –
И, стиснув руками упрямо
Тугие перила крыльца,
О чем-то заплакала мама,
Привыкшая жить без отца.
Я помню тот день потому лишь,
Что вечером этого дня
Средь старых, бревенчатых улиц
Отец мой окликнул меня.
Мне даже теперь это снится,
Как в тот незапамятный год
Отцу разрешил отлучиться
Домой оборонный завод,
Как следом за ним я бежала
И в комнату нашу вошла,
А мама подушки взбивала,
А мама лепешки пекла,
Смеялась то громко, то робко,
О том говорила, о сем...
Но стыла в тарелке похлебка
Отец мой уснул за столом.
А мать улыбалась все шире
И куталась в старую шаль...
Шли танки Т-34
В тревожную, трудную даль.
---------------------------------------------
Лариса Милер
Руската поетеса и писателка Лариса Милер (Лариса Емельяновна Миллер) е родена на 29 март 1940 г. в Москва. Завършва Института за чуждестранни езици (1962 г.). Работи като преподавател по английски език. Член е на Съюза на руските писатели (1979 г.) и на руския ПЕН център (1992 г.). Носителка е на много литературни награди. Авторка е на над 30 книги с поезия, проза и есеистика, сред които стихосбирките „Безымянный день” (1977 г.), „Дополнение к сборнику Безымянный день” (1977 г.), „Земля и дом” (1986 г.), „Поговорим о странностях любви” (1991 г.), „Стихи и проза” (1992 г.), „В ожидании Эдипа” (1993 г.), „Стихи и о стихах” (1996 г.), „Заметки, записи, штрихи” (1997 г.), „Сплошные праздники” (1998 г.), „Между облаком и ямой” (1999 г.), „Мотив. К себе, от себя” (2002 г.), „Где хорошо? Повсюду и нигде” (2004 г.), „Сто оттенков травы и воды” (2006 г.), „Золотая симфония” (2008 г.), „Guests of Eternity” (2008 г.), „Накануне не знаю чего” (2009 г.), „Потаённого смысла поимка” (2010 г.), „Упоение заразительно” (2010 г.), „Четверг пока необитаем” (2011 г.), „Zestig Gedichten / Шестьдесят стихотворений” (2011 г.), „Праздники по будням” (2013 г.), „Regarding the Next Big Occasion” (2015 г.), „Grani di felicitа” (2015 г.), „Намёк на благодать” (2015 г.) и др. Живее в Москва.
СРЕД ШУМНАТА ЗЕМЯ
Сред шумната земя слова прошепвам аз.
Шептя, за да ме чуят, с лекия си глас
шептя, защото в чудесията край мене
от листи и треви аз опит възприемам.
От листи и треви, обичащи тих свят,
макар че лесно могат да ги заглушат.
И в грохота ще свеждам към ухото устни,
на близкия по дух аз нещо да пошушна...
ТАК ШУМНО НА ЗЕМЛЕ
Так шумно на земле, поэтому шепчу.
Шепчу, поскольку быть услышанной хочу.
Шепчу, поскольку здесь в диковинку лишь шёпот.
У листьев и у трав переняла я опыт.
У листьев и у трав, что любят тихо жить,
Хотя их ничего не стоит заглушить.
И в грохоте сплошном приближу губы к уху,
Чтоб пошептаться с тем, кто близок мне по духу.
2011 г.
---------------------------------------------
Лариса Фьодорова
Руската поетеса и писателка Лариса Фьодорова (Лариса Фёдоровна Фёдорова) е родена на 20 януари 1915 г. в с. Заводоуспенское, Свердловска област. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1949 г.). Съпруга е на поета Василий Фьодоров. Авторка е на стихосбирките „Ветка шиповника” и „Танец стрижей”, на книгите с проза „Ветер в лицо”, „Во днях Марии”, „Анатольевна и сын”, „Катя Уржумова”, „Из чужого гнезда”, „На том стою”, „Виноватых прощаю”, „Золотая нитка”, „Не лги себе” и др. Умира на 10 януари 1994 г. в Москва.
НА ВСЕЛЕНАТА ГРАЖДАНИН СТАНА
На вселената гражданин стана.
Не чрез книгите, а по съдба.
Вече Млечният път до коляно е,
до коляно простора събра.
Ти докосна ли там висините?
Вега? Марс? Световете безчет?
Там навярно денят мразовит е,
там по-тъжно се гледа напред.
Ах, Земя! Туй притегляне земно
ще е вечно сред звездната прах.
Всеки пита изтеклото време:
„Кой съм аз?
Как да бъда успях?”
ТЫ ТЕПЕРЬ ГРАЖДАНИН ВСЕЛЕННОЙ
Ты теперь Гражданин Вселенной.
Не по книгам постиг – по судьбе.
Млечный путь тебе по колено,
Облака – по колено тебе.
Прикоснулся ли Ты к Гамалее?
К Веге? К Марсу? И прочим мирам?
Там, наверное, холоднее,
Там грустнее, чем кажется нам.
Ах, Земля! Тяготенье земное
Будет вечным, куда б ни взлетел.
Каждый спросит в разлуке с ней:
„Кто я?
Всё ли сделал, чего я хотел?”
---------------------------------------------
Лев Гумильов
Руският историк, географ, писател, поет, публицист и преводач Лев Гумильов (Лев Николаевич Гумилёв) е роден на 18 септември/1 октомври 1912 г. в Царско село до Санкт Петербург. Син е на поетите Анна Ахматова и Николай Гумильов. Многократно е арестуван и в различни периоди прекарва над 15 години в лагерите на ГУЛАГ в Норилск, Казахстан, Алтай и Сибир. Като доброволец в Червената армия участва в завземането на Берлин. Завършва историческия факултет на Ленинградския държавен университет (1946 г.). Работи в Етнографския музей на народите на СССР (1949 г.), а след реабилитирането му в Държавния ермитаж (1956-1962 г.) и Научноизследователския институт по география (1962-1987 г.). Доктор е на историческите науки (1961 г.) и доктор на географските науки (1974 г.). Изследва историографията на хуните, тюрките и степните народи. Превежда поезия от персийски език. Автор е на научни трудове в областта на етнологията, археологията и изтокознанието като „История народа Хунну” (1960 г.), „Открытие Хазарии” (1966 г.), „Древние тюрки” (1967 г.), „Поиски вымышленного царства” (1970 г.), „Хунну в Китае” (1974 г.), „Етногенез и биосфера Земли” (1979 г.), „Древняя Русь и Великая степь” (1989 г.), „Тысячелетие вокруг Каспия” (1990 г.), „От Руси к России” (1992 г.), „Конец и вновь начало” (1992 г.) и др. През живота си има публикувани само две поеми и няколко стихотворения в малотиражни издания. Поетическото му наследство е малко познато, голяма част от творбите му са изгубени. В края на живота си прави опит да възстанови стиховете си, но не успява да ги издаде. Умира на 15 юни 1992 г. в Санкт Петербург. Негово стихотворение е включено в антологията „Строфы века”. Някои от стиховете и есетата му са включени в книгата „Чтобы свеча не погасла” (2003 г.).
В СЛОВАТА ЧУЖДИ КРИЕ СЕ ПРОСТРАНСТВО
В словата чужди крие се пространство
на чужди грехове, геройства, страст,
измени и упорно постоянство
на упоритите предци, от нас
невиждано. Вековното махало
като сърце в сърцето удря мен.
Животи чужди, чужди смърти вяло
живеят в чужди думи на чужд ден.
Живеят те, но не при нас обратно,
там, гдето ги откри и взе смъртта,
макар че в книги вехти, непонятни
са гневните им, страшните лета.
Живеят те и древна кръв припомнят,
пролята и изтляла без предел,
в съня на доверчивите потомци.
С вретеното съдбата ни преде
в един десен, но разговор вековен
като сърце в сърцето ми звъни.
Аз с две сърца съм и смъртта е спомен,
живея в чужди думи в чужди дни.
В ЧУЖИХ СЛОВАХ СКРЫВАЕТСЯ ПРОСТРАНСТВО
В чужих словах скрывается пространство:
Чужих грехов и подвигов чреда,
Измены и глухое постоянство
Упрямых предков, нами никогда
Невиданное. Маятник столетий
Как сердце бьётся в сердце у меня.
Чужие жизни и чужие смерти
Живут в чужих словах чужого дня.
Они живут, не возвратясь обратно
Туда, где смерть нашла их и взяла,
Хоть в книгах полустёрты и невнятны
Их гневные, их страшные дела.
Они живут, туманя древней кровью
Пролитой и истлевшею давно
Доверчивых потомков изголовья.
Нас всех прядёт судьбы веретено
В один узор, но разговор столетий
Звучит как сердце, в сердце у меня.
Так я двусердый, я не встречу смерти
Живя в чужих словах, чужого дня.
1936 г.
---------------------------------------------
Лев Друскин
Руският поет и преводач Лев Друскин (Лев Савельевич Друскин) е роден на 8 февруари 1921 г. в Петроград. През детството си прекарва полиомелит и цял живот е на инвалидна количка. Пише стихове от ученическите години, когато посещава литературния кръжок при Двореца на пионерите в Ленинград с ръководител Самуил Маршак. Една година учи в университета, но прекъсва следването си. Превежда на руски поезия на народите на СССР. Член е на Съюза на писателите на СССР. През 1980 г. е изключен от Съюза на писателите и емигрира в Западна Германия. Публикува стихове в издания като „Континент”, „Грани”, „Стрелец”, „Русская мысль” и др. Автор е на стихосбирките „Ледоход” (1961 г.), „Стихи” (1964 г.), „Стихи” (1967 г.), „Стихотворения” (1970 г.), „Прикосновение” (1974 г.), „Стихотворения” (1976 г.), „Mein Garten ist zerst;rt” (1983 г.), „Am Abend ging ich fort / А вечером я уходил” (1984 г.), „У неба на виду” (1985 г.), „Ich werde weinen ;ber meinen Unglauben / Заплачу о неверии своем” (1987 г.), „Licht im Fenster / Свет в окне” (1990 г.), на книгата с мемоари „Спасенная книга” (1984 г.) и др. Умира на 26 ноември 1990 г. в гр. Тюбинген, Германия.
НЕ МЕ ЛЪЖЕТЕ
Не ме лъжи! Не аз Христос разпнах!
Тогава даже кръста не сковах,
дори един пирон не изковах,
край него минах и не се присмях.
Дори в прозореца не хвърлих взор...
Аз просто слушах шум на хорски хор...
Дори край огъня ми беше мраз
и странно слепвах пръстите си аз.
НЕ ЛГИТЕ МНЕ
Не лгите мне! Не я распял Христа!
Я даже не сколачивал креста,
Я даже не выковывал гвоздя,
И не смеялся мимо проходя.
Я даже и в окно не поглядел...
Я просто слышал, как народ гудел...
Мне было зябко даже у огня,
И странно слиплись пальцы у меня.
---------------------------------------------
Лев Зилов
Руският поет и писател Лев Зилов (Лев Николаевич Зилов) е роден на 15/27 октомври 1883 г. в с. Вербилки, Московска губерния. Завършва юридическия факултет на Московския университет (1913 г.). Първите му публикации са от 1904 г. във в. „Новое обозрение”. Публикува поезия в издания като „Образование”, „Русская мысль”, „Журнал для всех”, „Ежемесячный журнал”, „Вестник Европы”, „Кривое зеркало”, в списания за деца като „Проталинка”, „Семья и школа”, „Огонёк”, „Искорка”, „Светлячок” и др. Ползва литературните псевдоними Благушев, Гавриков, Гарский, Григориев, Дед Всевед, Мажоров, Маусоров и др. През 1934 г. кандидатства в Съюза на съветските писатели, но не е приет. Работи в системата на областното образование и като рецензент във в. „Рабочий край” и в. „Правда”. Автор е на над 50 книги с поезия, стихове за деца и проза, сред които стихосбирките „Стихи” (1908 г.), „Стихотворения” (1911 г.), „Дед” (1912 г.), „Ворона в трубе” (1924 г.), „Май и Октябрина” (1924 г.), „Что сделал трактор” (1925 г.), „Зверь-зверина, как твое имя” (1927 г.), „Подпольные жители” (1930 г.), сборниците „Рассказы на ходу” (1925 г.), „Новеллы о Толстом” (1934 г.), „Возвращенный Пушкин” (1938 г.) и др. Умира на 24 януари 1937 г. в Москва.
ЧЕРНОТО ЕЗЕРО
Над езерото черно прилепи летят,
в тревата блатна рибите застоя плискат...
Космати облаци в зората се тълпят,
прокрадват се от запад и гърмят на изток.
Стоманен хор по сушата набива чук,
еднообразен грохот, сякаш предсказание:
тревите не полягат мирно в росен кръг,
а с остър връх свистят – предтечи на въстание!
Пожар в дом господарски с огнена вълна,
проклятия гръмовни брадви ще забият
и тесни сърпове с блестяща кривина
обятия последни в жертвата ще впият.
ЧЕРНОЕ ОЗЕРО
Над Чёрным озером летят нетопыри
И рыбы плещутся и падают в осоке...
Толпа косматых туч на полосе зари
Крадётся с запада, чтоб вспыхнуть на востоке.
Стальных ударов хор – бьют в косы молотки,
Однообразный стук похож на предсказанье:
Не упадёт трава в росистые круги,
А вспыхнут лезвия предтечами восстанья!
Зальётся барский дом пожарною волной.
Сверкая, топоры вонзят свое проклятье.
И узкие серпы блестящей кривизной
Над жертвой очертят последнее объятье.
1908 г.
---------------------------------------------
Лев Котюков
Руският поет, писател и литературен критик Лев Котюков (Лев Константинович Котюков) е роден на 9 януари 1947 г. в гр. Орел. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1970 г.). Публикува стихове и есета в издания като „Правда”, „Комсомольская правда”, „Молодая гвардия”, „Литературная газета” и др. Работи като завеждащ отдел във в. „Орловский комсомолец”, главен редактор на изд. „Ниппур”, главен редактор на сп. „Поэзия” (от 1997 г.), ректор на Висшите литературни курсове „И. Бунин”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1982 г.). Председател на московската областна организация на Съюза на писателите на Русия (от 1999 г.), секретар на Съюза на писателите на Русия, член на Изпълнителния комитет на Международното общество на писателските съюзи, член на Бюрото на Президиума на Международния литературен фонд. Автор е на над 40 книги с поезия, проза, литературна критика и есеистика, сред които стихосбирките „Встречные поезда” (1987 г.), „В одинокой толпе” (1990 г.), „В змеиных зеркалах” (1993 г.), „Последние и первые” (1993 г.), „Страх любви” (1996 г.), „Огонь летящий” (1997 г.), „Невозможное” (2000 г.), „В сумерках небожителей” (2001 г.), „Твоё бессмертие” (2003 г.), „Крест и пламя” (2004 г.), „Ангелы любви” (2005 г.), „Тайна молчания” (2006 г.), „Не спасётся никто от последней любви” (2008 г.), „Победитель последних времён” (2009 г.), „Под небом любви” (2011 г.), „Тайна вечности” (2013 г.), „Пепел тьмы” (2015 г.), книгите с романи, повести и есета „Демоны и бесы Николая Рубцова” (1998 г.), „Собрание избранных сочинений. Книга прозы” (2000 г.), „Смерть двойника” (2000 г.), „Моя галерея” (2002 г.), „Песнь о Цейхановиче или По ту сторону России” (2004 г.), „Чёрная молния вечности” (2010 г.) и др. Носител е на над 30 литературни и международни награди, сред които и орден „Кирил и Методий” (1997 г.). Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Живее в селището Переделкино, близо до Москва.
ОТ ЛЮЛЧИНИЯ ДЕН ДО СЕТНИТЕ НИ ДНИ
От люлчиния ден до сетните ни дни
ти в моята любов бъди и пребъди!
След тих ефирен блян в горяща кръв със зов,
аз – пеещ лъч, спасен от твоята любов.
И не с небитие! С любов ще сме в безкрай!
Загубили живот, вовек ще бъдем в рай.
Над бездна да летим съдба ни утеши,
но повече от Бог любов не разреши...
И с Бога – ти и аз! В любов с мен пребъди!
Небитие без нас е, няма сетни дни...
ОТ ЛОНА ПЕРВОДНЕЙ – И ДО ПОСЛЕДНИХ ДНЕЙ
От лона перводней – и до последних дней –
Пребудь в моей любви, пребудь в любви моей!
И вне эфирных лет, в сгорающей крови,
Я – как поющий свет, спасусь в твоей любви.
Что нам небытиё?! В любви мы – вне времён!
Навек теряя всё, навеки жизнь найдём.
Нам бездну побороть Судьбою суждено,
Но больше, чем Господь, любить нам не дано…
И с Богом – ты и я! Пребудь в любви моей!
И нет небытия, и нет последних дней…
---------------------------------------------
Лев Озеров
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ПРЕД ПАМЕТНИКА
Старик тунгус днес на конгрес дойде
и е облян от празничното светло.
Геврек притоплен на студа яде
и крачи, без да бърза, пред поета,
прегънал шапка в каменен пестник.
Старикът гледа паметника топло
и на тунгуски роден мил език
прошепва тихо пушкинските строфи.
У ПАМЯТНИКА
Старик тунгус, приехавший на съезд,
Задет лучами праздничного света.
Он теплый бублик на морозе ест
И ходит не спеша вокруг поэта,
Который шляпу комкает в руке.
Старик глядит на памятник высокий
И на родном тунгусском языке
Тихонько шепчет пушкинские строки.
1936 г.
---------------------------------------------
Лев Ошанин
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
НЕКА ВИНАГИ ДА ИМА СЛЪНЦЕ
Слънцето в кръг
с много небе –
туй е момчешка рисунка.
Изгрев лъчист
грее на лист,
надпис под листа зове:
Нека пак бъде слънце,
нека свети небето,
нека пак бъде мама,
нека пак бъда аз!
Мило момче,
мили другар,
хората с мир са родени.
Мир ни влече,
млад или стар,
всеки повтаря това:
Нека пак бъде слънце...
Сваляй, войник,
острия щик –
хората битки не искат.
Наште очи
търсят лъчи,
в устните повик звучи:
Нека пак бъде слънце...
Пъдим беди,
стига войни,
крачим зад наште момчета.
Слънце – вовек!
Радост – вовек!
Тъй повелява човек:
Нека пак бъде слънце,
нека свети небето,
нека пак бъде мама,
нека пак бъда аз!
ПУСТЬ ВСЕГДА БУДЕТ СОЛНЦЕ
Солнечный круг,
Небо вокруг –
Это рисунок мальчишки.
Нарисовал
он на листке
И подписал в уголке:
Пусть всегда будет солнце,
Пусть всегда будет небо,
Пусть всегда будет мама,
Пусть всегда буду я.
Милый мой друг,
Добрый мой друг,
Людям так хочется мира.
И в тридцать пять
Сердце опять
Не устает повторять:
Пусть всегда будет солнце...
Тише, солдат,
Слышишь, солдат, –
Люди пугаются взрывов.
Тысячи глаз
В небо глядят,
Губы упрямо твердят:
Пусть всегда будет солнце...
Против беды,
Против войны
Встанем за наших мальчишек.
Солнце – навек!
Счастье – навек! –
Так повелел человек.
Пусть всегда будет солнце,
Пусть всегда будет небо,
Пусть всегда будет мама,
Пусть всегда буду я.
1962 г.
---------------------------------------------
Лев Сорокин
Руският поет, писател и преводач Лев Сорокин (Лев Леонидович Сорокин) е роден на 7 юни 1928 г. в гр. Миас, Челябинска област. Първите му публикувани стихове са от 1948 г. в сп. „Смена”. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1956 г.). Публикува поезия в издания като „Наш современник”, „Звезда”, „Не¬ва”, „Молодая гвардия”, „Урал”, „Ого¬нек”, „Уральский следопыт”, „Советский воин”, „Молодежная эстрада”, „Дон”, „Радуга”, „Молот”, „Правда”, „Советская Россия”, „Социа¬листическая индустрия”, „Клуб и художественная само¬деятельность”, „Комсомольская жизнь”, „Литературная Россия”, „Неделя” и др. Член е на редакционните колегии на изд. „Современник” и на Средноуралското издателство. Превежда поезия от башкирски, литовски, украински, туркменски, азерски и др. езици на народите на СССР. Отговорен секретар на секция млади писатели към свердловската писателска организация (1951 г.), член на Съюза на писателите на СССР (1958 г.), отговорен секретар на свердловската писателска организация (1958 г.), член на ръководството (1965 г.) и на Централната ревизионна комисия (1976 г.) на Съюза на писателите на РСФСР, секретар на Съюза на писателите на РСФСР (1975 г.). Съставител е на много поетични сборници и антологии като „Поэты Урала”, „Русская советская поэзия Урала”, „Писатели Среднего Урала” и др. Автор е на стихосбирките „В боль¬шую жизнь” (1952 г.), „Перекаты” (1956 г.), „Второе дыхание” (1965 г.), „Солнце и снег” (1969 г.), „Северное сияние” (1972 г.), „Рябиновые зори” (1978 г.), „Автограф” (1979 г.), „Пушица” (1979 г.), „Годы любви” (1981 г.), „Зарницы памяти” (1984 г.), „Зимняя молния” (1988 г.), на повестта „Маменькин сынок” (1975 г.) и др. Заслужил деятел на културата на РСФСР (1973 г.). Умира на 17 май 1991 г. в гр. Свердловск.
ПРЕД БУРЯ
Пред далечните гръмотевици
стихват дебри, поля и прах.
Как мъчително мракът стеле се,
как прилича това на страх.
Всеки храст
и стъбло
разстила се,
сякаш иска да се смали.
Не желая тъй да замираме
пред пороя от гръм-стрели.
Предусеща реката бурята,
изход само един е – бой!
Колко време напразно губиме
в туй затишие пред порой!
ПЕРЕД ГРОЗОЙ
Слыша дальнее громыхание,
Все стихает в полях, в лесах.
Как томительно ожидание,
Как похоже оно на страх.
Каждый кустик
И стебель
Стелется,
Словно спрятаться захотел.
Не хочу замирать, как деревце,
Перед ливнем гремящих стрел.
Мелкой дрожью река охвачена,
Ну а выход один лишь – бой!..*
Сколько времени зря потрачено
На затишье перед грозой!
1973 г.
* Вариант: „Но ударил ливень косой…”
---------------------------------------------
Леонард Лавлинский
Руският поет и литературен критик Леонард Лавлински (Леонард Илларионович Лавлинский) е роден на 9 януари 1930 г. в гр. Ростов на Дон. Първите му поетични публикации са от 1958 г. Завършва историко-филологическия факултет на Ростовския държавен университет (1952 г.), аспирант в катедрата по руски език и литература на Ростовския педагогически институт (1955 г.), кандидат на филологическите науки (1972 г.). Работи като литературен сътрудник на сп. „Дон” (1957-1959 г.), инструктор в сектор печат при ЦК на Комсомола (1959-1964 г.), специалист в Главна редакция за художествена литература при Комитета по печата на РСФСР (1964-1965 г.), инструктор в отдел култура при ЦК на КПСС (1965-1970 г.), първи зам.-главен редактор на сп. „Дружба народов” (1970-1977 г.) и главен редактор на сп. „Литературное обозрение” (1977-1997 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1971 г.), участва в ръководството на Съюза на писателите на СССР (1986-1991 г.). Автор е на стихосбирките „Ключ” (1979 г.), „Степной ночлег” (1980 г.), „Струги” (1982 г.), „Солнце красное” (1984 г.), „Знак Козерога” (1986 г.), „Домик над обрывом” (1989 г.), „Смертные боги” (2000 г.) и на книгите с литературна критика „Сердца взрывная сила” (1972 г.), „Не оставляя линии огня” (1975 г.), „Поэт и критик” (1979 г.) и „Мера времени, мера вечности” (1986 г.). Умира на 11 май 2005 г. в Москва.
КОГАТО СВОБОДАТА С КРЪВ ЗАСЯХА
Когато свободата с кръв засяха
търгаши, властващи над тез земи,
и ценностите руски вдън рушаха –
какво ли твоята душа сломи?
Защо да крия? Тягостна разруха
и вътре в мен ечеше с блатен глас.
Но Храмът на Светия дух бе тука,
с неповторимо тайнство пази нас.
КОГДА СВОБОДУ КРОВЬЮ ЗАМЕСИЛИ
Когда свободу кровью замесили
Стоящие у власти торгаши,
И дно крушило ценности России –
Что делалось внутри твоей души?
Зачем скрывать? Немалая разруха
Происходила и внутри меня.
Сиял однако Храм Святого Духа,
Незыблемое таинство храня.
-----
ДО ДНЕС СЕ НИЖАТ ТВОРЧЕСКИ ДЕБАТИ
До днес се нижат творчески дебати
творят ли клоуни и акробати
в поезията? Циркът не вреди.
Света с крака нагоре обходи!
Ръцете силни строфи ще разрохкват
и с майсторлък лиричен ще вървят.
Макар че, вярно, все пак е неловко
по път отгоре да стърчи срамът.
ДО СЕЙ ПОРЫ НЕ КОНЧИЛИСЬ ДЕБАТЫ
До сей поры не кончились дебаты,
Нужны ли циркачи и акробаты
В поэзии? Я думаю, нужны.
Ходите вверх ногами, шалуны!
Ведь сила рук, отвага и сноровка
Заставят говорить о мастерстве.
Хотя, по правде, всё-таки неловко
Торчать на месте срама голове.
---------------------------------------------
Леонид Вилкомир
Руският поет и журналист Леонид Вилкомир (Леонид Вульфович Вилкомир) е роден на 4 март 1912 г. в гр. Бухара в Узбекистан. Първите си стихове публикува в сборника на литературния кръг „Штурм”. През 1931 г. е сътрудник на в. „Тагильский рабочий” в Нижни Тагил, а от 1932 г. е отговорен секретар и зам.-главен редактор на в. „Уралвагонстрой”. Учи в литературния институт „Максим Горки” (1934-1937 г.). От 1938 г. като военен кореспондент на в. „Красная звезда” лети на бойни самолети и е член на танкови екипажи. Загива на 19 юли 1942 г. в с. Ермаковска, Ростовска област, когато самолетът, на който лети, е поразен и се врязва във вражеските танкове.
НАШИЯТ ЖИВОТ НЕ СЕ ПОВТАРЯ
Нашият живот не се повтаря.
Не е песен, да я пееш пак,
рано или късно, щом изгаря,
също ще даде смъртта ми знак.
Нищо, че съм изживял години,
аз живота моля: в този свят
вкус на бурни капки подари ми,
полет на зора и звезден цвят.
Нека щастието не изчезва,
светли чувства да браздят лета.
Ала, щом смъртта е неизбежна,
как ще се отуча от света?
ЖИЗНЬ МОЯ НЕ ПОВТОРИТСЯ ДВАЖДЫ
Жизнь моя не повторится дважды.
Жизнь не песня, чтобы снова спеть
Так или иначе, но однажды
Мне придется тоже умереть.
Как бы я ни прожил свои годы,
Я прошу у жизни: подари
Вкус воды и запах непогоды,
Цвет звезды и первый взлет зари.
Пусть и счастье не проходит мимо,
Не жалея самых светлых чувств.
Если смерть и впрямь неотвратима,
Как я жить и думать разучусь?
1935 г.
---------------------------------------------
Леонид Дербеньов
Руският поет и преводач Леонид Дербеньов (Леонид Петрович Дербенёв) е роден на 12 април 1931 г. в Москва. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Пионерская правда” от 1945 г. Завършва Московския юридически институт (1954 г.), след което работи като юрист в различни организации. Публикува стихове в издания като „Комсомольская правда”, „Известия”, „Московский комсомолец” и др. Превежда поезия от езици на народи на СССР. Има над 2000 стихотворения, голяма част от които стават основа за текстове на песни, изпълнявани от звезди на руската естрада като Муслим Магомаев, Лев Лешченко, Ала Пугачова, Михаил Боярски, Николай Караченцов, Филип Киркоров и др., има над 70 песни по негови стихове във филми като „Земля Санникова”, „Кавказская пленница, или Новые приключения Шурика”, „Бриллиантовая рука”, „Чародеи”, „Двенадцать стульев”, „Русское поле”, „Иван Васильевич меняет профессию” и др., на голяма част от които е и изпълнител. Умира на 22 юни 1995 г. в Москва. Приживе няма издадена стихосбирка, след смъртта му неговата поезия е събрана в книгите „А жизнь идёт. Песни родные и близкие” (2000 г.) и „Леонид Дербёнев: Между прошлым и будущим” (2003 г.).
ИМА САМО МИГ
Призрачно време, светът ни бушуващ е.
Само миг има – да бъде твой брод.
Само миг, сбиращ тук минало с бъдеще –
именно той се нарича живот.
Вечен покоят сърцата нерадващ е.
Вечен покой – пирамиден е лик.
А за звездата откъсната, падаща
всичко е миг – ослепителен миг.
Нека светът да лети през столетия,
пътьом невинаги с него вървим.
Как на света да рискувам да светя аз?
Миг е един, само миг е един.
Щастие, но и тегоби вълнуват те.
Само миг има – да бъде твой брод.
Само миг, свързващ тук минало с бъдеще –
именно той се нарича живот.
ЕСТЬ ТОЛЬКО МИГ
Призрачно всё в этом мире бушующем.
Есть только миг, – за него и держись.
Есть только миг между прошлым и будущим, –
Именно он называется жизнь.
Вечный покой сердце вряд ли обрадует.
Вечный покой – для седых пирамид.
А для звезды, что сорвалась и падает,
Есть только миг – ослепительный миг.
Пусть этот мир вдаль летит сквозь столетия,
Но не всегда по дороге мне с ним.
Чем дорожу, чем рискую на свете я?
Мигом одним, только мигом одним.
Счастье дано повстречать, иль беду ещё.
Есть только миг – за него и держись.
Есть только миг между прошлым и будущим, –
Именно он называется жизнь.
---------------------------------------------
Леонид Мартинов
Руският поет, преводач и публицист Леонид Мартинов (Леонид Николаевич Мартынов) е роден на 9/22 май 1905 г. в Омск. Някои от творбите си е подписвал с имената Александр Гинч, М. Леонидов, Леонидов и Мартын Леонидов. Превеждал е на руски език поезия от английски, чешки, чилийски, унгарски, полски, литовски, френски, татарски, италиански и сръбски поети. Автор е на книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Грубый корм, или Осеннее путешествие по Иртышу” (1930 г.), „Стихи и поэмы” (1939 г.), „Крепость на Оми” (1939 г.), „Поэмы” (1940 г.), „За Родину” (1941 г.), „Мы придём” (1942 г.), „Вперёд, за наше Лукоморье!” (1942 г.), „Жар-цвет” (1943 г.), „Повесть о Тобольском воеводстве” (1945 г.), „Лукоморье” (1945 г.), „Эрцинский лес” (1946 г.), „Стихи” (1955 г.), „Лирика” (1958 г.), „Стихотворения” (1961 г.), „Новая книга” (1962 г.), „Поэмы” (1964 г.), „Стихи” (1965 г.), „Стихотворения и поэмы в 2-х томах” (1965 г.), „Голос природы” (1966 г.), „Стихотворения” (1967 г.), „Людские имена” (1969 г.), „Во-первых, во-вторых и в-третьих” (1972 г.), „Гиперболы” (1972 г.), „Избранная лирика” (1973 г.), „Воздушные фрегаты” (1974 г.), „Пути поэзии” (1975 г.), „Земная ноша” (1976 г.), „Собрание сочинений” (в 3 тома, 1976-1977 г.), „Узел бурь” (1979 г.) и др. Умира на 21 юни 1980 г. в Москва.
КАПКА КРЪВ
Горещим се безпокойно
в спора, пеним се превзето
с възклицания безбройни –
сякаш капки са в морето.
Искам
думата ми тука
толкоз жарка жар да мята,
сякаш капчица блещука
кръв, по-тежка от Земята.
КАПЛЯ КРОВИ
Инфузорно мы пылаем
И выпениваем в споре
Восклицанья, несть числа им,
Будто это капли в море.
Я хочу,
Чтоб крылось в слове
Столько пламенного жара,
Будто блещет капля крови,
Тяжелей земного шара.
-----
ХОРАТА
Хората
май
малко молят,
но достатъчно раздават.
Хората
понасят много,
ако трябва – се сближават;
изморени, недояли,
взрив след взрив ако отекнат,
този ад ще ги разпали
и търпение ще секне.
Хората
май
малко знаят,
но добре усещат, чуват,
ако някъде ридаят,
ако някого линчуват.
И насилници безчестни
хората в прахта омесват
и от сметката отделят.
Не обичат лошо дело!
Хората
май
малко вярват
на магии, в пентаграми,
те измерват в своя мярка
фунтове и килограми,
ярдове и метри, крачки.
Още друг броеж не дават.
Хората са
май
невзрачни,
но пък много означават!
ЛЮДИ
Люди,
В общем,
Мало просят,
Но дают довольно много.
Люди
Многое выносят:
Если надо – ходят в ногу,
Устают, недоедают,
Но уж если взрыв за взрывом, –
Этот ад надоедает
Даже самым терпеливым.
Люди,
В общем,
Мало знают,
Но они прекрасно чуют,
Если где-то распинают
И кого-нибудь линчуют.
И тогда творцов насилья
Люди смешивают с пылью,
Сбрасывают их со счета.
Не по людям их работа!
Люди,
В общем,
Мало верят
В заклинанья, в пентограммы,
А своею меркой мерят
На фунты и килограммы,
И на ярды, и на метры.
Счет иной еще не начат.
Люди,
В общем,
Незаметны,
Но довольно много значат!
1958 г.
---------------------------------------------
Леонид Филатов
Руският актьор, режисьор, поет, писател, драматург и сценарист Леонид Филатов (Леонид Алексеевич Филатов) е роден на 24 декември 1946 г. в гр. Казан. Завършил е актьорския факултет при Шчукинското театрално училище (1969 г.) и през същата година става един от популярните актьори в московския театър „Таганка”. В периода 1985-1987 г. работи в театър „Современник”, след което отново се връща в „Таганка”. През 1993 г. е съучредител на творческото обединение „Содружество актёров Таганки”. Участва като актьор, режисьор и сценарист в десетки филми като „Город первой любви” (1970 г.), „Экипаж” (1979 г.), „Женщины шутят всерьёз” (1981 г.), „Голос” (1982 г.), „Из жизни начальника уголовного розыска” (1983 г.), „Про Федота-Стрельца, удалого молодца” (1988 г.), „Сукины дети” (1990 г.) и мн. др. Народен артист на Русия (1996 г.). От 1993 до 2003 г. води популярното телевизионно предаване „Чтобы помнили”. Автор е на книги с поезия, проза, публицистика и театрознание като „Советская литературная пародия” (1988 г.), „Про Федота-стрельца, удалого молодца” (1990 г.), „Сукины дети” (1992 г.), „Стихи. Песни. Пародии. Сказки. Пьесы. Киноповести” (1999 г.), „Любовь к трем апельсинам” (1999 г.), „Театр Леонида Филатова” (1999 г.), „Нет худа без добра” (1999 г.) и др., на много пиеси, сценарии и спектакли. Умира на 26 октомври 2003 г. в Москва. През 2006 г. творбите му са събрани в „Полное собрание сочинений в пяти книгах”.
БАЛАДА ЗА УПОРСТВОТО
От малък бях по дух моряк,
сънувах мачти и маяк.
Реши родата: „Маниак!
Животът ум ще му въздава!”
Благ дядо каза: „Тъй ще е!”
А аз отвърнах: „Тъй не става!”
Зловещо корабният флаг
разтресе бриг край бурен бряг
и кокът, пиандурник благ,
бе ужасен, че ще се давим.
Изрече кокът: „Тъй ще е!”
А аз отвърнах: „Тъй не става!”
Въртеше лекарският впряг
строшения ми драг гръбнак
и всеки лекар даде знак:
„Да плава вече ще забрави!”
Отсече доктор: „Тъй ще е!”
А аз отвърнах: „Тъй не става!”
Облякоха ме в тесен фрак,
положиха ме в душен мрак,
пей попът: „Не бъди глупак,
душата в рая продължава!”
Цял свят ми каза: „Тъй ще е!”
А аз отвърнах: „Тъй не става!”
Смути се Господ: „Ама как?
Какъв юнак! Да бъде пак...
Да е отново веселяк –
в живот и здраве да пребъде!”
И каза Господ: „Тъй ще е!”
Отвърнах му: „Така ще бъде!”
БАЛЛАДА ОБ УПРЯМСТВЕ
Я с детства был в душе моряк,
Мне снились мачта и маяк.
Родня решила: „Он маньяк,
Но жизнь мечты его остудит.”
Мне дед сказал: „Да будет так!”
А я ответил: „Так не будет!”
В одной из жутких передряг
Наш бриг вертело, как ветряк,
И кок, пропойца и остряк,
Решил, что качка нас погубит.
Мне кок сказал: „Да будет так!”
А я ответил: „Так не будет!”
Врачи вертели так и сяк
Мой переломанный костяк
И про себя подумал всяк:
„Отныне плавать он забудет.”
Мне врач сказал: „Да будет так!”
А я ответил: „Так не будет!”
Меня одели в тесный фрак
И погрузили в душный мрак,
И поп сказал: „Не будь дурак:
Одной душой в раю пребудет!”
Весь мир сказал: „Да будет так!”
А я ответил: „Так не будет!”
Господь смутился: „Как же так?
Но коль он так... Ну раз он так...
Да пусть он – так его растак –
Живет и в здравии пребудет!”
Господь сказал: „Да будет так!”
А я ответил: „Так и будет!”
-----
НАДГРОБЕН НАДПИС
Той замълча. Сега, потомци, тука
той ваш е, по-нататък – тишина.
От нея тъпанчетата си пука
светът – тъй оглушителна е тя.
ЗАПИСКА НА МОГИЛУ
Он замолчал. Теперь он ваш, потомки.
Как говорится, „дальше – тишина”.
...У века завтра лопнут перепонки –
Настолько оглушительна она.
1980 г.
-----
СМЪРТТА НА ДИРИГЕНТА
В лицата мрачно старецът се вглежда,
изчаква в залата да стихне глъч...
О, всяка нощ живот приключващ свежда
над бездната с оркестров черен лъч!
Минута с бодро старческо позьорство –
по-силен е от вино тоз рефрен...
Като снежец варшавски непокорен –
над черепа му побелял перчем.
И белите ръце диханно лазят,
в тъмата влизат, тайнствено блестят,
и няма мъка, тежка като тази,
с която музиката тук творят...
И омагьосан с думи или звуци
да не превърне трепетите в страх,
оркестърът като ловец на птици
следеше в дивните ръце размах.
В миг стана залата голяма, светла,
тя зад стените ширно се разля,
затуй веднага никой не усети
кога ли диригентът стар умря.
Замряха звуците и гласовете –
над диригента, вечен сън заспал,
в агония безумстваха ръцете
да дирижират сетния финал.
СМЕРТЬ ДИРИЖЕРА
Старик угрюмо вглядывался в лица
И выжидал, покуда стихнет гам...
О, еженощный тот самоубийца
Над чёрной бездной оркестровых ям!
Минута стариковского позёрства –
Она порой бодрит сильней вина...
Как жидкая варшавская позёмка
Над черепом взметнулась седина.
И белые взволнованные руки
Взошли во тьме, таинственно светясь,
И не было пронзительнее муки,
Чем та, что станет музыкой сейчас...
И опасаясь звуком или словом
Тот трепет обратить в немой испуг,
Оркестр заворожённым птицеловом
Следил за каждым взмахом дивных рук.
Концертный зал вдруг стал велик и светел
И собственные стены перешёл,
И потому не сразу кто заметил,
Когда и как скончался дирижёр.
И замерли смутившиеся звуки,
Когда над мёртвым телом, сползшим в зал,
В агонии безумствовали руки,
Пытаясь дирижировать финал.
1966 г.
-----
О, НЕ ЛЕТИ, ЖИВОТ
О, не лети, живот, ти крачка забави.
Спокойно другите навън деня повтарят.
А аз съм там – мостове, хиподруми, гари.
Грешейки тъй, в ушите ми пищи, уви.
О, не лети, живот, тежат ми много дни.
Цигара палнал, нека пийнал странник чакам.
Ти не на мен, поне съчувствай на бедняка.
Та той дори тютюнец няма, погледни.
О, не лети, живот, тих брод очаквам там.
Виж – град, театър. Дай афиша да прегледам.
Дори и нивга да не мога да го гледам,
че е такъв спектакъл имало ще знам.
О, не лети, живот, набръчкват ме лъчи.
Аз трябва да запомня този свят всемълвен.
Ако ми провърви, дори да го запълня
със себе си или пък с нечии очи.
О, не лети, живот, за миг поне спри ти.
Ти можеш да ме мачкаш, изтезаваш, мъчиш.
Да има там затвор, беда, нещастен случай.
Ще понеса това, живот, но не лети.
НЕ ЛЕТИ ТАК ЖИЗНЬ
О не лети так, жизнь, слегка замедли шаг.
Другие вон живут, неспешны и подробны.
А я живу – мосты, вокзалы, ипподромы.
Промахивая так, что только свист в ушах.
О не лети так жизнь, уже мне много лет.
Позволь перекурить, хотя б вон с тем пьянчужкой.
Не мне, так хоть ему, бедняге, посочуствуй.
Ведь у него, поди, и курева то нет.
О не лети так жизнь, мне важен и пустяк.
Вот город, вот театр. Дай прочитать афишу.
И пусть я никогда спектакля не увижу,
Зато я буду знать, что был такой спектакль.
О не лети так жизнь, я от ветров рябой.
Мне нужно этот мир как следует запомнить.
А если повезет, то даже и заполнить,
Хоть чьи-нибудь глаза хоть сколь-нибудь собой.
О не лети так жизнь, на миг хоть, задержись.
Уж лучше ты меня калечь, пытай, и мучай.
Пусть будет все – тюрьма, болезнь, несчастный случай.
Я все перенесу, но не лети так, жизнь.
1986 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
За да „изпъкне” човек в една или друга степен, е нужна драма, трагедия.
* * *
В света няма по-ужасна напаст от идиот, добрал се до властта.
* * *
Гълъбът, ако е в сос, не е по-лош от глухаря.
* * *
Ти се усмихна с приветливата усмивка на вампир.
* * *
Може Лермонтов да се познава лошо, може Фет да се прелиства накратко, може изобщо да не се чете Блок, но... всичко си има граница, братя!
* * *
Духът на разрушението има свое обяснение. Народът разпиля на тухли Бастилията. В символите на тоталитаризма е заключена голяма отрицателна енергия. Иска ти се да я изхвърлиш. Само че как да изхвърлиш това, което е твоята история. Наивна е вярата, че като разрушаваме идола, ние се освобождаваме от самото явление. То е било. То е. То се е просмукало в нашите пори. И ето, тълпа възрастни хора се нахвърля на паметника. Смъква от душата тежкия камък. Разбирам. Но искам да попитам: „Олекна ли ви?” И още. Ние умеем да чупим, правим го бързо. А да строим? При това за толкова кратък срок и нещо ценно.
* * *
Когато вървиш към края, някои неща ти стават особено скъпи. И от този момент започва истерията, че още не си успял, не си съумял да направиш и така нататък.
* * *
Повече от всичко в близките си ценя предсказуемостта и надеждността.
* * *
Аз няма да се усмихвам, не съм Джоконда.
* * *
Умира старият шейх и народът ликува: ето ще дойде нов, млад, честен. А старият негодник им говори: „Момчета, погледнете моето гърне, то е съвсем пълно, а новият шейх ще дойде с празно.”
* * *
Признавам вината си: мяра, степен, дълбочина. И моля да ме изпратят на най-близката война. Няма ли война, аз ще приема всичко: заточение, каторга, затвор! Но е желателно през юли и е желателно в Крим...
* * *
Трябва да са нещо като проститутки, а могат да мислят по-човешки.
* * *
В трудни моменти са ми помагали само жени, особено на младини. Именно те винаги са ме измъквали от сложни ситуации. Към тях можеше да се припълзи в последната секунда. Те са чувствителни, по-сантиментални и човечни от мъжете.
* * *
Още вчера, във времето отминало, сама на себе си изглеждах побъркана, а днес разбирам аз, ех! Че светът около мен е полудял!
* * *
Ти, миличък, си от онези мъже, които са по-безопасни от смоци. Суетят се, а не хапят, да не кажа още по-лошо!
* * *
Претърси целия бял свят – такива няма в природата! Това ти говоря на теб, гълъбе, като краевед.
* * *
Не лъжи. Не участвай в общия хор, ако знаеш, че хорът пее фалшиво. А ако си се хванал да пригласяш, поне не прави благородна физиономия.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Для того чтобы человек „обозначился” в той или иной мере, нужна драма, трагедия.
* * *
На свете нет ужаснее напасти, чем идиот, дорвавшийся до власти.
* * *
Голубь, ежели в подливке, не хужее глухаря.
* * *
Ты улыбнулась приветливой улыбкой вурдалака.
* * *
Можно Лермонтова знать плохо, можно Фета пролистать вкратце, можно вовсе не читать Блока, но... всему же есть предел, братцы!
* * *
Дух разрушительства имеет свое объяснение. Разобрал же народ по кирпичику Бастилию. В символах тоталитаризма заключена большая отрицательная энергия. Хочется ее сбросить. Только как сбросить то, что является твоей историей? Наивна вера, что, разрушая идола, мы освобождаемся от самого явления. Оно было. Оно есть. Оно впиталось в наши поры. И вот орава взрослых людей наваливается на памятник. Сбрасывает с души тяжкий камень. Понимаю. Но хочу спросить: „Полегчало?” И еще. Ломать мы умеем, делаем это быстро. А построить? Причем за столь же короткий срок и что-нибудь стоящее?
* * *
Когда ты проходишь по краю, некоторые вещи становятся тебе много дороже. И с этого момента начинается истерика, что еще не успел, не сумел сделать и так далее.
* * *
Больше всего я ценю в близких предсказуемость и надежность.
* * *
Улыбаться я не буду: я – не Джоконда.
* * *
Умирает старый шейх, и народ ликует: вот придет новый, молодой, честный. А старый прохвост им и говорит: „Ребята, посмотрите-ка на мою кубышку, она совсем полная, а новый шейх придет с пустой”.
* * *
Признаю свою вину: меру, степень, глубину. И прошу меня отправить на ближайшую войну. Нет войны, я все приму: ссылку, каторгу, тюрьму! Но желательно, в июле, и желательно, в Крыму…
* * *
Ну надо ж, вроде проститутки, а могут думать по-людски.
* * *
В трудные минуты мне помогали только женщины, особенно в юности.
Именно они меня всегда и вытаскивали из сложных ситуаций. К ним можно было приползти в последнюю секунду. Они чуткие, более сентиментальные и человечные, чем мужики.
* * *
Ещё вчера во времени ушедшем, сама себе казалась сумасшедшей, а нынче понимаю я, эх – ма! Что это мир вокруг сошёл с ума!
* * *
Ты милок из тех мужей, что безвреднее ужей. Егозят, а не кусают, не сказать еще хужей!
* * *
Обыщи весь белый свет – таковых в природе нет! Энто я тебе, голуба, говорю, как краевед.
* * *
Не лги. Не участвуй в общем хоре, если знаешь, что хор фальшивит. А если взялся подтягивать, хоть лица благородного не делай.
---------------------------------------------
Леонид Фролов
Руският поет, писател и драматург Леонид Фролов (Леонид Германович Фролов) е роден на 13 октомври 1953 г. в гр. Свободний, Хабаровския край. Завършва висшите литературни курсове към Литературния институт „Максим Горки”. Работил е като стругар в оръжеен завод, хамалин, портиер, горски пазач, сценичен работник в Малий театър, дърводелец, контрольор, възпитател в детска градина, секретар на Таруския районен комитет на комсомола и журналист в десетки вестници от Владикавказ до Гулистан и от Урал до Мурманск. Публикува поезия и проза в списания като „Звезда”, „Север”, „Простор”, „Русский переплёт”, „Октябрь” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирката „Я ранен печалью” (2008 г.), книгите с повести „Грузчики” (1982 г.), „Переходный возраст” (1987 г.), „Благодарность” и „Пиво от внука” (1989 г.), книгата с пиеси „Сюжеты” (2002 г.), комедията „В начале был грех” (2003 г.), драмата „Приговорённые к жизни” (2004 г.) и др. Умира на 10 юни 2019 г. в Москва.
НОСТАЛГИЯ
Планетата потръпва от заслужена агония.
Прогрес докара хората до умопомрачение.
Когато бях с природата в единство и хармония,
разбирах земното си тук предназначение.
В живота трепетен бях лекомислен и объркан,
но, осъзнал безсмислието на безпътно ложе,
повярвах, че родът човешки е безсмъртен,
ако почитаме светите заповеди Божи.
От Бога получавахме закрила топла, бащината,
той щедро ни даряваше с несвършващи сърдечности.
И в хората човешкото, живецът тъй разрастваше се,
че радост бе за нас животът, щом венчан е с вечното.
Душата ми витаеше, душата бе нетленна.
Четях аз книга звездна сред небесна тишина.
Разбирах, че частичка съм от вечната вселена,
поезия на изгрева бе мойта светлина.
Побратимен със слънцето, с реката и тревите,
на волните простори аз бях равновелик:
да бъда степ, вълна да бъда можех сред вълните,
разбирах зверовете, знаех птичия език.
Но... Хората и дяволът интриги са раздули.
И аз, уви, и аз... Пленен от горделивост зла.
Каква облага имаме от Вавилонска кула?
Ний тъпо се крепим ни на небе, ни на земя.
Изгубен е ориентирът ни в света огромен.
От ценности съмнителни мастит пиедестал...
Аз летен дъжд бях, пролетен бях гръм чутовен,
но някак си в компютър бързо бях се озовал.
Израждахме се, сякаш вече друга сме порода.
Съдбовно се подлагаме на див експеримент!
Забравени са благодат, хармония с природа,
и тровят се душите ни с бездушен интернет.
Понякога с носталгия внезапна стенем ние
и лъч живителен от Божа светлина просветва...
Но веднага над нас връхлита адската стихия
и пак в агония се гърчи нашата планета.
НОСТАЛЬГИЯ
Планета содрогается в заслуженной агонии.
Прогресс довёл людей до умопомрачения.
Когда я жил с природою в единстве и гармонии,
Я понимал своё земное назначение.
Жизнь принимая трепетно, бывал порою ветрен,
Но осознав бессмысленность шального бездорожья,
Поверил свято я, что род людской бессмертен,
Покуда человечество чтит заповеди божьи.
От Бога доставало всем тепла его отеческого,
Так щедро он одаривал безмерною сердечностью.
И было в людях столько простого, человеческого,
Что радость в нас вселяла жизнь, повенчанная с вечностью.
Душа парила весело, душа была нетленной.
Читал я книгу звёздную в небесной тишине.
Пока воспринимал себя частичкою Вселенной,
Поэзия рассвета была доступна мне.
Братался с солнцем я, рекою и травою,
Просторам неоглядным я был равновелик:
Мог степью быть, мог быть морской волною,
Зверей я понимал и птичий знал язык.
Но... Люди завели с коварным чёртом шашни.
И я, увы, и я... Пленён гордыней злой.
Какой нам будет прок от Вавилонской башни?
Мы тупо оказались между небом и землёй.
Ориентир утерян в мироздании огромном.
Из ценностей сомнительных воздвигли пьедестал...
Я летним был дождём, я был весенним громом,
Но как-то незаметно компьютером вдруг стал.
Мы вырождались, становясь иной породой.
Зачем нам уготован роковой эксперимент?
Забыты благодать, гармония с природой,
И отравляет души бездушный интернет.
Но иногда внезапная охватит ностальгия,
Согреет луч живительный божественного света...
И тут же адская обрушится стихия,
И снова задыхается в агонии планета.
---------------------------------------------
Лидия Аверянова
Руската поетеса, преводачка, музикант и полиглот Лидия Аверянова (Лидия Ивановна Аверьянова, по мъж Дидерихс) е родена през 1905 г. Пише стихове от 15-годишна, през 1921 г. става член на Петроградския съюз на поетите. Владее над 10 езика, превежда от и на немски, английски, френски, италиански, испански. За кратко е актриса, известно време превежда към „Интурист”, прехранва се с преподаването на частни уроци. Приживе няма издадена книга, въпреки че подготвя ръкописите на пет стихосбирки, сред които „Серебряная рака. Стихи о Петербурге”. Стиховете й се преписват тайно и добиват статут на емигрантска поезия. В края на 30-те години на ХХ в. е арестувана с обвинения за „западен уклон”, предполага се, че е загинала в лагер през 1942 г.
ВЪРНИ ОБРАТНО ДУМИТЕ МИ ТИ
Върни обратно думите ми ти.
Защо са ти хармония и нежност?
Тогава Нева нас ни прелъсти,
голяма бе, прославена и снежна.
Жестоки сметки дните с мен редят,
кръвта в челото тежки бръчки свежда.
Как чудно твойте устни пак горят,
как плахи са момчешките ти вежди.
Но някога, след мъки да деля
слова, когато станеш слаб, аз леко
от твойте морни устни ще сваля
тез думички, които не изрекох.
ОТДАЙ ОБРАТНО МНЕ МОИ СЛОВА
Отдай обратно мне мои слова.
Зачем Тебе высокий строй и нежность? –
Для нас двоих была тогда Нева
Такой большой, прославленной и снежной.
Со мною дни нещадно сводят счет,
Всё тяжелей в висках биенье крови.
Как дивно мне, что так очерчен рот
И так легки мальчишеские брови.
Когда-нибудь, измучившись сперва,
Когда в борьбе Твои ослабнут силы,
Я с губ Твоих сниму все те слова,
Которых я Тебе не говорила.
1932 г.
-----
КАКВО Е СЛЪНЦЕ ГРЕЙНАЛО НАД МЕН
Какво е слънце грейнало над мен,
огнище топло над града ти верен:
изглежда шрифтът кърваво-червен
сред книгите, макар че той е черен.
Виж, таз широка невска светлина
край зимна вада в миг да не засветка.
Добре ми е, нежива съм жена
като двуцветна в книгата винетка:
ще се покрие с прах домът ми лек
и дни ще са ни тихи, ни тревожни,
случайно някога в случаен век
художник тук да ме открие може –
от моя щрих ще бъде удивен,
от линията нежна неотмита,
че вечно с паметна печал са в мен
квадратите на невските гранити.
КАКОЕ СОЛНЦЕ ВСТАЛО, ОЗАРИВ
Какое солнце встало, озарив
Твой город, теплый, словно стенки горна:
Кроваво-красным кажется мне шрифт
В разлете книг, хотя он – просто черный.
Смотри, чтоб то, что начато Невой,
Не обернулось Зимнею Канавкой.
Мне лучше быть не женщиной живой,
А так, двухцветной книжною заставкой:
Чтоб покрывался пылью легкий дом,
Не стали дни ни лучше, ни тревожней,
Чтоб наугад, когда-нибудь, потом,
Меня открыл рассеянный художник –
И удивился тихо, про себя,
Что верен штрих и линия не смыта,
Что, вчерчена, стою навеки я
В больших квадратах невского гранита.
1932 г.
---------------------------------------------
Лидия Чуковская
Руската поетеса, писателка, публицист, литературен критик и мемоарист Лидия Чуковска (Лидия Николаевна Корнейчукова/ Корнеевна Чуковская) е родена на 11/24 март 1907 г. в Санкт Петербург. Някои от творбите си подписва с псевдонима Алексей Углов. През 1924 г. постъпва в Института по история на изкуствата, но през 1926 г. е арестувана по скалъпени обвинения, че е водила антисъветска пропаганда, и е заточена за една година в трудов лагер в гр. Саратов. Завършва Ленинградския университет (1928 г.). Работи като редактор в различни издания и издателства като „Госиздат”, „Детиздат”, „Новый Мир” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1947 г.). През 60-те години поддържа позициите на творци-дисиденти като Йосиф Бродски, Александър Солженицин, Андрей Синявски и др., през 1974 г. е изключена от писателския съюз и до 1989 г. над публикациите в родината й е наложена забрана. Авторка е на книги с поезия, проза, публицистика, спомени и творби за деца, сред които „Ленинград – Одесса” (1928 г.), „Повесть о Тарасе Шевченко” (1930 г.), „На Волге” (1931 г.), „История одного восстания” (1940 г.), „Н. Н. Миклухо-Маклай” (1948 г.), „Декабристы, исследователи Сибири” (1951 г.), „Борис Житков” (1957 г.), „В лаборатории редактора” (1960 г.), „Опустелый дом” (1965 г.), „Спуск под воду” (1972 г.), „По эту сторону смерти” (1978 г.), „Софья Петровна” (1988 г.), „Памяти детства” (1989 г.), „Процесс исключения” (1990 г.), „Открытое слово” (1991 г.), „Сверстнику” (1991 г.), „Стихотворения” (1992 г.) и др. Носителка е на много национални и международни литературни награди. Умира на 7 февруари 1996 г. в Москва.
О, ЗАСЛУШАЙ СЕ, ДРУЖЕ
На Герш Егудин
О, заслушай се, друже, и в тихото ще различиш
грохота на боботеща в нямата шир канонада.
Отдалеч се дочува, че немците влизат в Париж.
В нашта черна непреходна съвест избухват снаряди.
Виждаш – тази световна родина разпъват сред гръм.
Чуваш – юнкерси с вой небесата ни горди разравят.
На площади любими, с които сме често насън,
ние – робите, ние – лъжците, не ще сме наяве.
О ПРИСЛУШАЙСЯ, ДРУГ МОЙ
Гершу Егудину
О прислушайся, друг мой, и ты в тишине различишь
Отдаленное уханье, грохот немой канонады.
Это издали слышится – немцы вступают в Париж.
В черной совести нашей небывшие рвутся снаряды.
Видишь – родину родин они распинают в огне.
Слышишь – „юнкерсам” сдались небесные гордые дали,
Чтобы тех площадей, что любили мы видеть во сне,
Мы – рабы, мы – лжецы никогда наяву не видали.
1940 г.
-----
ТО ВИНАГИ С ТЕБ Е
То винаги с теб е, безизходно щастие броди.
Сред своето пладне и чужда среднощ се таи.
И бие се, диша, стои през беди и несгоди.
Все тъй непристъпно. То с Ленинград гордо стои.
ОНО ВЕДЬ ВСЕГДА С ТОБОЙ
Оно ведь всегда с тобой, твое безысходное счастье.
Его синевою и полночь чужая горит.
И бьется и дышит оно сквозь беду и ненастье.
Оно неприступно. Оно Ленинградом стоит.
1943 г.
---------------------------------------------
Людмила Шчипахина
Руската поетеса и преводачка Людмила Шчипахина (Людмила Васильевна Щипахина) е родена на 26 март 1933 г. в гр. Свердловск. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1958 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.). Член е на художествения съвет на московската градска организация на Съюза на писателите на Русия, секретар на Международната асоциация на писателите баталисти и маринисти, член на изпълнителния комитет на Международното общество на писателските съюзи, съпредседател на Комисията по тюркменска литература, почетен член на Асоциацията на писателите в Еквадор. Заслужил деятел на културата на Тюркменистан. Превежда поезия от арменски, казахски, аварски, чеченски и др. езици. Носител е на званието „Народен писател на Русия” (2016 г.) и на много национални и международни литературни награди. Автор е на над 40 книги с поезия и преводна поезия, сред които стихосбирките „Избранная лирика” (1967 г.), „Невзятые вершины” (1971 г.), „Постоянство” (1976 г.), „От мира сего ” (1977 г.), „Час вечерних огней” (1980 г.), „Праздник солнца” (1980 г.), „Избранное” (1981 г.), „Летние травы” (1981 г.), „Я – женщина” (1984 г.), „Мой двадцатый век” (1984 г.), „Дыхание века” (1985 г.), „Звезда удачи” (1986 г.), „Связующая нить” (1989 г.), „Осколки” (1994 г.), „Дар соборности” (2003 г.), „Планета Сталинград” (2004 г.) и др. Умира на 4 ноември 2021 г. в Москва.
ПО ТРЕСАВИЩА БЛАТНИ МИНАВАМ И ГЪЛТАМ МЕТАН
По тресавища блатни минавам и гълтам метан,
през достъпното само за смокове скално гребло,
по разпалени въглени тръгвам, по капки стъкло.
Зад гърба ми горещи искри е разхвърлял метал.
Нейде бухал крещи, нейде сова заплаква, див свят,
с коренища дърветата мрачната почва разриват,
размножени от ехото думи жестоки свистят
и надвисват лениво парчета от облаци сиви.
По висящи мостове през бурята тръгвам среднощ,
по бодливи стърнища и камъни в пътя избран
заминавам натам, помогни ми! Тъгувай за мен!
Като своите мисли разбърквам шумака напред,
сбогом, жерави, ще си почина сред горския кът.
Аз от теб заминавам, от теб заминавам, от теб...
Но от себе си никога няма да тръгна по път...
УХОЖУ ПО БОЛОТНЫМ ТРЯСИНОМ ГЛОТАЯ МЕТАН
Ухожу по болотным трясинам глотая метан,
Сквозь расщелины в скалах доступные только ужу,
По углям раскалённым, по брызгам стекла ухожу.
И швыряет мне в спину горящие искры металл.
Где то филин кричит, где то дикая плачет сова,
Корневища дерев раскололи угрюмую почву
И размножась как эхо жестокие свищут слова,
И висят облака – словно копоти серые клочья.
Ухожу среди ночи в пургу, по висячим мостам
По камням, по колючей стерне. Ухожу, не зови
Ухожу, помоги! Ухожу, истоскуйся по мне!
Я сухую листву, словно мысли свои ворошу
Провожу журавлей, посижу у лесного пруда.
Это я от тебя ухожу, ухожу, ухожу...
Это мне от себя не уйти никогда... никогда...
---------------------------------------------
Максим Горки
Руският писател, драматург и публицист Максим Горки (Алексей Максимович Пешков – Максим Горький) е роден на 16/28 март 1868 г. в гр. Канавино, Нижниновгородска област. От 1902 до 1921 г. оглавява издателствата „Знание”, „Парус” и „Всемирная литература”. След 1922 г. живее в чужбина, през 1932 г. се връща в СССР. В цялото си творчество писателят ратува за свободата и свободния морал на обикновения човек и оказва голямо влияние за формирането на идейно-естетическите принципи на съветската литература и социалистическия реализъм. Автор е на романите „Фома Гордеев” (1899 г.), „Трое” (1901 г.), „Мать” (1906 г.), „Жизнь Матвея Кожемякина” (1911 г.), „Детство” (1913), „В людях” (1916 г.), „Мои университеты” (1922 г.), „Дело Артамоновых” (1925 г.), „Жизнь Клима Самгина” (1936 г.), на повестите „Горемыка Павел” (1894 г.), „Жизнь ненужного человека” (1908 г.), „Исповедь” (1908 г.), „Лето” (1909 г.), „Городок Окуров” (1909 г.), „На краю Земли” (1929 г.), на пиесите „Мещане” (1901 г.), „На дне” (1902 г.), „Дачники” (1904 г.), „Дети солнца” (1905 г.), „Варвары” (1905 г.), „Враги” (1906 г.), „Последние” (1908 г.), „Чудаки” (1910 г.), „Дети” (1910 г.), „Васса Железнова” (1910 г.), „Зыковы” (1913 г.), „Фальшивая монета” (1913 г.), „Старик” (1915 г.), „Сомов и другие” (1930 г.), „Егор Булычов и другие” (1931 г.), „Достигаев и другие” (1932 г.), на десетки книги с разкази и публицистика. От 1928 до 1930 г. излизат негови събрани съчинения в 24 тома. След 1918 г. пет пъти е номиниран за Нобелова награда за литература. Умира на 18 юни 1936 г. в гр. Горки, Московска област.
НЕ РУГАЙТЕ МОЯТА МУЗА
Мойта муза, с която горя,
не ругайте, друг стих не лелея,
не за минало песни аз пея,
а за бъдното химни творя.
В тези простички песнички пях
и стремежи към светлото дишам.
Отнесете се дружески с тях
и към мен – самоукия пишещ.
Нявга в моята песен звучи
тиха болка и горест дълбока;
може вашият дух да смегчи
стон и ропот в душата самотна.
Мойта муза не срещайте вий
невнимателно и безучастно.
В тоз живот и болнав, и нещастен
пея химни за бъдните дни.
НЕ БРАНИТЕ ВЫ МУЗУ МОЮ
Не браните вы музу мою,
Я другой и не знал, и не знаю,
Не минувшему песнь я слагаю,
А грядущему гимны пою.
В незатейливой песне моей
Я пою о стремлении к свету,
Отнеситесь по-дружески к ней
И ко мне, самоучке-поэту.
Пусть порой моя песнь прозвучит
Тихой грустью, тоскою глубокой;
Может быть, вашу душу смягчит
Стон и ропот души одинокой.
Не встречайте же музу мою
Невнимательно и безучастно;
В этой жизни, больной и несчастной,
Я грядущему гимны пою.
-----
ЛЕГЕНДА ЗА МАРКО
В гората живееше фея,
в реката се къпеше славно;
но ето, веднъж се разсея,
в рибарските мрежи попадна.
Добрите рибари изплаши...
Но с тях бе и младият Марко:
красивата фея той сграбчи,
с целувки обсипа я жарко.
А феята – клонче ефирно,
в ръцете рибарски се вее,
в очите на Марко се взира
и тихо над нещо се смее.
Цял ден Марко с ласки облива,
но нощ щом дойде край реката,
изчезна таз фея щастлива...
Помръкна на Марко душата...
И своята обична фея
в гората край Дунав безкраен
той търси и стене: „Къде е?”
Вълните се смеят: „Не знаем!”
А той им крещи: „Не лъжете!
Сами се целувате с нея!”
И после младежът се метна
сред Дунав, при своята фея...
Пак феята в Дунава вечен
се къпе, към Марко засмяна;
а Марко го няма... Но вече
от Марко таз песен остана.
А вие живейте безславно,
тъй червеи слепи живеят:
ни приказка ще ви обхване,
ни песни за вас ще изпеят!
ЛЕГЕНДА О МАРКО
В лесу над рекой жила фея,
В реке она часто купалась;
Но раз, позабыв осторожность,
В рыбацкие сети попалась.
Ее рыбаки испугались...
Но был с ними юноша Марко:
Схватил он красавицу-фею
И стал целовать ее жарко.
А фея, как гибкая ветка,
В могучих руках извивалась,
Да в Марковы очи глядела
И тихо чему-то смеялась.
Весь день она Марко ласкала,
А как только ночь наступила –
Пропала веселая фея...
У Марко душа загрустила...
И дни ходит Марко, и ночи
В лесу над рекою Дунаем,
Все ищет, все стонет: „Где фея?”
Но волны смеются: „Не знаем”.
Но он закричал им: „Вы лжете!
Вы сами играете с нею!”
И бросился юноша глупый
В Дунай, чтоб найти свою фею...
Купается фея в Дунае,
Как раньше до Марко купалась;
А Марко уж нету... Но, все же,
О Марко хоть песня осталась.
А вы на земле проживете,
Как черви слепые живут:
Ни сказок про вас не расскажут,
Ни песен про вас не споют!
1902 г.
-----
ПЕСЕН ЗА БУРЕВЕСТНИКА
Над блестящата шир морска вятър облаци събира. Сред небето и морето горд се рее буревестник, черна мълния е сякаш.
Ту с крило вълна докосва, ту облита висините, облаците бурни чуват радост в буен птичи крясък.
Крясъкът – за буря жажда! Гневна сила, страстен пламък и увереност победна в него облаците чуват.
Чайките пред буря стенат, стенат, над морето хвъркат и на дъното му искат своя ужас да прикрият.
И гмурците също стенат, че за тях е недостъпна буреносната наслада – от небесен гръм се стряскат.
А пингвинът глупав крие тлъсто тяло сред скалите... Само буревестник гордо в смела свобода се рее над морето побеляло.
Все по-мрачно и по-ниско облаци море притискат, пеят устремно вълните нависоко към гърмежа.
Гръм гърми. Сред гневна пяна с вятъра вълните спорят. Ето, вятърът, вълните в здрава хватка запрегръщал, със замах и с дива злоба ги захвърля към скалите, стривайки на прах и пръски изумрудните грамади.
Буревестник с вик се рее, черна мълния е сякаш, облаците той пронизва и с крило вълните срива.
Ето, хвърка като демон – черен демон горд на буря, – и се смее, и ридае... Той над облака се смее и от щастие ридае!
В гняв гръмовен чувствен демон, той умора вече чува, той уверен е, че няма облак слънцето да скрие!
Вятър вие... Гръм раздира...
С пламък син пламтят ята от облаци над морска бездна. Мълнии-стрели морето в паяжината си стиска. Като огнени змиорки бляскат, вият се в морето мълниите и изчезват.
– Буря! Тук ще гръмне буря!
Буревестник горд се рее, смело мълнии прескача над морето гневно, кряска, сякаш е пророк победен:
– Нека бурята вилнее!
ПЕСНЯ О БУРЕВЕСТНИКЕ
Над седой равниной моря ветер тучи собирает. Между тучами и морем гордо реет Буревестник, черной молнии подобный.
То крылом волны касаясь, то стрелой взмывая к тучам, он кричит, и – тучи слышат радость в смелом крике птицы.
В этом крике – жажда бури! Силу гнева, пламя страсти и уверенность в победе слышат тучи в этом крике.
Чайки стонут перед бурей, – стонут, мечутся над морем и на дно его готовы спрятать ужас свой пред бурей.
И гагары тоже стонут, – им, гагарам, недоступно наслажденье битвой жизни: гром ударов их пугает.
Глупый пингвин робко прячет тело жирное в утесах... Только гордый Буревестник реет смело и свободно над седым от пены морем!
Всё мрачней и ниже тучи опускаются над морем, и поют, и рвутся волны к высоте навстречу грому.
Гром грохочет. В пене гнева стонут волны, с ветром споря. Вот охватывает ветер стаи волн объятьем крепким и бросает их с размаху в дикой злобе на утесы, разбивая в пыль и брызги изумрудные громады.
Буревестник с криком реет, черной молнии подобный, как стрела пронзает тучи, пену волн крылом срывает.
Вот он носится, как демон, – гордый, черный демон бури, – и смеется, и рыдает... Он над тучами смеется, он от радости рыдает!
В гневе грома, – чуткий демон, – он давно усталость слышит, он уверен, что не скроют тучи солнца, – нет, не скроют!
Ветер воет... Гром грохочет...
Синим пламенем пылают стаи туч над бездной моря. Море ловит стрелы молний и в своей пучине гасит. Точно огненные змеи, вьются в море, исчезая, отраженья этих молний.
– Буря! Скоро грянет буря!
Это смелый Буревестник гордо реет между молний над ревущим гневно морем; то кричит пророк победы:
– Пусть сильнее грянет буря!..
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Чети книги, обаче помни – книгата си е книга, но подбутвай своя мозък!
* * *
Предразсъдъците са отломки от стари истини.
* * *
Роденият да пълзи, не може да лети!
* * *
Сам, дори той да е велик, все пак е малък.
* * *
Висотата на културата се определя от отношението към жената.
* * *
Хората се объркват сред масата от излишни думи.
* * *
Да се караш не означава да не обичаш.
* * *
Имай макар и мъничък ум, но свой.
* * *
Подлеците са най-строгите съдии.
* * *
Мисленето с афоризми е характерно за народа.
* * *
Животът е нареден тъй дяволски изкусно, че ако не умееш да ненавиждаш, е невъзможно да обичаш искрено.
* * *
Историята на човешкия труд и човешкото творчество е много по-интересна и по-значителна от историята на човека – човекът умира, без да живее и сто години, а делото му живее векове.
* * *
Умът е скъпоценен камък, който свети по-красиво в рамката на скромността.
* * *
Смисъла на живота виждам в творчеството, а творчеството е независимо и безгранично!
* * *
Атеистичното ни време, присмивайки се над библейската легенда, смята, че Бог – това е псевдоним на човешката глупост.
* * *
Когато природата е лишила човека от способността да ходи на четири крака, му е дала за патерица идеала. И оттогава той несъзнателно се стреми към по-доброто – все по-високо!
* * *
Доброто винаги запалва желание за по-добро.
* * *
Човекът е вселена, нека живее навеки той, носещият в себе си целия свят.
* * *
Аз зная, че войната е пълно зверство и че на война хора, които в нищо не са виновни един пред друг, се унищожават един друг, защото насилствено са поставени в състояние на самоотбрана.
* * *
Никога не подхождай към човек, мислейки, че в него има повече лошо, отколкото добро.
* * *
Страшно добре е да си роден със слънце в кръвта!
* * *
Щастието започва от ненавистта към нещастието, от физиологичната гнусливост към всичко, което разваля, осакатява човека, от вътрешното органично отблъскване от всичко, което хленчи, стене, въздиша.
* * *
Ако врагът не се предава, унищожават го.
* * *
Добротата е най-висшето от всички блага.
* * *
В живота винаги има място за подвизи.
* * *
Решаваща роля в работата невинаги играе материалът, но винаги майсторът.
* * *
Да се приласкае човек – никога не е вредно.
* * *
Истината е необходима на човека така, както на слепия е необходим трезвен водач.
* * *
Каквото и да прави човек в Русия, все едно, горко му.
* * *
Талантът е като породист кон, трябва да се научим да го управляваме, а ако дърпаме поводите на всички страни, конят ще се превърне в кранта.
* * *
Без да се познава миналото, е невъзможно да се разбере истинският смисъл на настоящето и целта на бъдещето.
* * *
От любовта към жената се е родило всичко прекрасно на земята.
* * *
Когато на човека му е неудобно на един хълбок, той се обръща на другия, а когато му е неудобно да живее – само се оплаква. А ти направи усилие: обърни се!
* * *
Истинската любов удря сърцето като мълния и е няма като мълния.
* * *
Жената понякога може да се влюби в своя мъж.
* * *
Дяволите в ада мъчително завиждат на хората, наблюдавайки йезуитската ловкост, с която хората умеят да хулят един друг.
* * *
Дотогава, докато не се научим да се любуваме на човека като на най-красивото и чудесно явление на нашата планета, дотогава няма да се освободим от мерзостта и лъжата на нашия живот.
* * *
Има само две форми на живот: гниене и горене. Страхливите и алчните избират първата, смелите и щедрите – втората.
* * *
Ако непрекъснато на човек се говори, че е „свиня”, то той действително в края на краищата ще загрухти.
* * *
Обичайте книгага, тя улеснява живота ви, приятелски помага да се ориентирате в шарената и бурна бъркотия от мисли, чувства и събития, тя ви научава да уважавате човека и самите себе си, тя окриля ума и сърцето ви с чувството на любов към света, към човечеството.
* * *
Нарастването на човешките потребности няма граници. Човек никога няма да бъде доволен, никога – и това е неговото най-добро качество.
* * *
Но онова, което жената иска, даже самият Бог не знае.
* * *
Смисълът на живота е в красотата и силата на стремежа към целите, всеки момент от битието трябва да има своя висока цел.
* * *
Трябва да се четат и уважават само тези книги, които учат да се разбира смисъла на живота, да разбират желанията на хората и истинските мотиви на постъпките им.
* * *
Малкият човек, когато иска да работи, е непобедима сила.
* * *
Паметта, този бич на нещастните, оживява дори камъните на миналото и даже в отровата, изпита някога, влива капки мед.
* * *
От човека остават само неговите дела.
* * *
Няма хора чисто белички или съвършено чернички; всички хора са шарени.
* * *
Има любов, която пречи на човека да живее.
* * *
С каретата на миналото никъде няма да идеш.
* * *
Винаги съм презирал хората, които твърде много се грижат да бъдат сити.
* * *
Учете се от всички, не подражавайте на никого.
* * *
Без да умееш да държиш в ръка брадва – няма да отсечеш дърво, а без да знаеш добре езика – красиво и разбрано за всички – няма да напишеш нищо.
* * *
Смисълът на живота е в усъвършенстването на човека.
* * *
Личният егоизъм е роден баща на подлостта.
* * *
Талантът – това е вяра в себе си, в своята сила.
* * *
На деня трябва да се гледа като на мъничък живот.
* * *
Добрият смях е верен признак за духовно здраве.
* * *
Книгата е явление в живота, както човека, тя също е жив, говорещ факт и е по-малко „вещ” от всички останали вещи, създадени и създавани от човека.
* * *
Най-дейният съюзник на болестта е отчаянието на болния.
* * *
Как може да не се вярва на човек? Даже ако виждаш, че той лъже, вярвай му, т.е. слушай и се опитай да разбереш защо той лъже?
* * *
Литературата е дълбоко отговорно дело и не изисква кокетиране с талантите.
* * *
Загива онзи, който трябва да загине, чията гибел съжалението не предотвратява. Ако някой не може да живее за живота, не трябва, не си струва да се съжалява за неговата смърт.
* * *
Езикът – това е оръжието на литератора, както пушката – на войника. Колкото по-добро е оръжието – толкова по-силен е воинът.
* * *
Да се доказва на човека необходимостта от знание – това е все едно да го убеждаваш в полезността на зрението.
* * *
Хора, които разбираш веднага, са хора напълно безинтересни. Човек трябва да съдържа в себе си, по възможност, всичко, плюс още нещо.
* * *
Да прославим жената-майка, чиято любов не познава прегради, от чиято гръд е закърмен целият свят!
* * *
Не бъдете равнодушни, защото равнодушието е смъртоносно за душата на човека.
* * *
Всичко на този свят е относително и в него няма такова положение за човека, по-лошо от което нищо не може да бъде.
* * *
Аз някак особено обичам слънцето, харесва ми самото му име, сладките звуци на името, звънът, скрит в тях.
* * *
Във всеки човек е скрита мъдрата сила на строител и трябва да й се даде свобода да се развива и разцъфтява.
* * *
Любовта – това е желанието да живееш.
* * *
Учителят, ако е честен, трябва винаги да бъде внимателен ученик.
* * *
Времето е враг на хората, обичащи спокойния живот.
* * *
Скърбите са мъчителни за сърцето и често няма с какво да му се помогне – тогава ние успешно лекуваме болката на сърцето със забавна шега.
* * *
Трудът на учения е достояние на цялото човечество, а науката е областта на най-голямата безкористност.
* * *
Безумството на храбрите – това е мъдростта на живота!
* * *
Без любов човек не може да живее – затова му е и дадена душа, за да може да обича.
* * *
Разум, който не е организиран от идеи, още не е силата, която влиза в живота творчески.
* * *
И не мисли за това какво питат, а защо? Досетиш ли се – защо, тогава ще разбереш и как трябва да отговориш.
* * *
Трябва да живееш винаги влюбен в нещо недостъпно за теб. Човек става по-висок от това, че посяга нагоре.
* * *
Всяка работа е трудна, докато не я заобичаш, а след това тя вълнува и става по-лека.
* * *
За да се има право да се критикува, трябва да се вярва в някаква истина.
* * *
Животът винаги ще бъде достатъчно лош, та желанието за по-добро да не угасва в човека.
* * *
Талантът се развива от чувството на любов към работата, дори е възможно талантът по своята същност да е и любов към работата в процеса на работа.
* * *
Стремеж напред – това е целта на живота. Нека целият живот бъде стремеж и тогава в него ще има прекрасни часове.
* * *
Най-доброто наслаждение, най-голямата радост от живота е да се чувстваш нужен и близък на хората.
* * *
Когато трудът е удоволствие, животът е хубав! Когато трудът е задължение, животът е робство!
* * *
Да славим поетите, които имат един бог – красиво казаното, безстрашно слово на истината.
* * *
Без съвест и с голям ум няма да преживееш.
* * *
Животът върви: който не успява да върви след него, остава самотен.
* * *
Да помниш – това е все едно да разбираш, а колкото повече разбираш, толкова повече виждаш доброто.
* * *
Децата – това са нашите утрешни съдии.
* * *
Самолюбието е най-лошият вид зависимост.
* * *
За всичко, което човек взема, той плаща със себе си.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Книги читай, однако помни – книга книгой, а своим мозгом двигай!
* * *
Предрассудки – обломки старых истин.
* * *
Рожденный ползать – летать не может!
* * *
Один, если он и велик, все-таки мал.
* * *
Высота культуры определяется отношением к женщине.
* * *
Люди запутываются в массе лишних слов.
* * *
Ссориться – не значит не любить.
* * *
Ум имей хоть маленький, да свой.
* * *
Подлецы – самые строгие судьи.
* * *
Мышление афоризмами характерно для народа.
* * *
Жизнь устроена так дьявольски искусно, что, не умея ненавидеть, невозможно искренне любить.
* * *
История человеческого труда и творчества гораздо интереснее и значительнее истории человека, – человек умирает, не прожив и сотни лет, а дело его живет века.
* * *
Ум есть драгоценный камень, который более красиво играет в оправе скромности.
* * *
Смысл жизни вижу в творчестве, а творчество самодовлеет и безгранично!
* * *
Атеистическое наше время, усмехаясь над библейской легендой, считает, что Бог – это псевдоним человеческой глупости.
* * *
Когда природа лишила человека его способности ходить на четвереньках, она дала ему в виде посоха – идеал. И с той поры он бессознательно стремится к лучшему – все выше!
* * *
Хорошее всегда зажигает желание лучшего.
* * *
Человек есть вселенная, и да здравствует вовеки он, носящий в себе весь мир.
* * *
Я знаю, что война – сплошное зверство и что на войне люди, ни в чем не повинные друг перед другом, истребляют друг друга, будучи насильно поставлены в состояние самообороны.
* * *
Никогда не подходи к человеку, думая, что в нем больше дурного, чем хорошего.
* * *
Страшно хорошо – быть рожденным с солнцем в крови!
* * *
Счастье начинается с ненависти к несчастью, с физиологической брезгливости ко всему, что искажает, уродует человека, с внутреннего органического отталкивания от всего, что ноет, стонет, вздыхает.
* * *
Если враг не сдаётся, его уничтожают.
* * *
Доброта – она превыше всех благ.
* * *
В жизни всегда есть место подвигам.
* * *
Решающую роль в работе играет не всегда материал, но всегда мастер.
* * *
Человека приласкать – никогда не вредно.
* * *
Истина необходима человеку так же, как слепому трезвый поводырь.
* * *
Что человек на Руси ни делает, все равно его жалко.
* * *
Талант – как породистый конь, необходимо научиться управлять им, а если дергать повода во все стороны, конь превратится в клячу.
* * *
Не зная прошлого, невозможно понять подлинный смысл настоящего и цели будущего.
* * *
От любви к женщине родилось все прекрасное на земле.
* * *
Когда человеку лежать на одном боку неудобно – он перевертывается на другой, а когда ему жить неудобно – он только жалуется. А ты сделай усилие: перевернись!
* * *
Истинная любовь бьет сердце, как молния, и нема, как молния.
* * *
Женщина иногда может в своего мужа влюбиться.
* * *
Черти в аду мучительно завидуют, наблюдая иезуитскую ловкость, с которой люди умеют порочить друг друга.
* * *
До той поры, пока мы не научимся любоваться человеком, как самым красивым и чудесным явлением на нашей планете, до той поры мы не освободимся от мерзости и лжи нашей жизни.
* * *
Есть только две формы жизни: гниение и горение. Трусливые и жадные изберут первую, мужественные и щедрые – вторую.
* * *
Если все время человеку говорить, что он „свинья”, то он действительно в конце концов захрюкает.
* * *
Любите книгу, она облегчает вам жизнь, дружески поможет разобраться в пестрой и бурной путанице мыслей, чувств, событий, она научит вас уважать человека и самих себя, она окрыляет ум и сердце чувством любви к миру, к человечеству.
* * *
Росту человеческих потребностей нет предела. Человек никогда не будет доволен, никогда, и это его лучшее качество.
* * *
Но то, чего женщина хочет, – сам Бог не ведает даже!
* * *
Смысл жизни в красоте и силе стремления к целям, и нужно, чтобы каждый момент бытия имел свою высокую цель.
* * *
Нужно читать и уважать только те книги, которые учат понимать смысл жизни, понимать желания людей и истинные мотивы их поступков.
* * *
Маленький человек, когда он хочет работать, непобедимая сила.
* * *
Память, этот бич несчастных, оживляет даже камни прошлого и даже в яд, выпитый некогда, подливает капли меда.
* * *
От человека остаются только одни его дела.
* * *
Нет людей чисто беленьких или совершенно черненьких; люди все пестрые.
* * *
Есть любовь, которая мешает человеку жить.
* * *
В карете прошлого никуда не уедешь.
* * *
Я всегда презирал людей, которые слишком заботятся о том, чтобы быть сытыми.
* * *
Учитесь у всех, не подражайте никому.
* * *
Не умея держать в руке топор – дерева не отешешь, а не зная языка хорошо – красиво и всем понятно – не напишешь.
* * *
В совершенствовании человека – смысл жизни.
* * *
Личный эгоизм – это родный отец подлости.
* * *
Талант – это вера в себя, в свою силу.
* * *
На день надо смотреть как на маленькую жизнь.
* * *
Хороший смех – верный признак духовного здоровья.
* * *
Книга – такое же явление жизни, как человек, она – тоже факт живой, говорящий, и она менее „вещь”, чем все другие вещи, созданные и создаваемые человеком.
* * *
Наиболее деятельным союзником болезни является уныние больного.
* * *
Как можно не верить человеку? Даже если и видишь – врет он, верь ему, то есть слушай и старайся понять, почему он врет?
* * *
Литература – дело глубоко ответственное и не требует кокетства дарованиями.
* * *
Погибает тот, кто должен погибнуть, чью гибель жалость не предотвратит. Кто не может жить для жизни, не нужно, не стоит жалеть о его смерти.
* * *
Язык – это оружие литератора, как ружьё – солдата. Чем лучше оружие – тем сильнее воин.
* * *
Доказывать человеку необходимость знания – это все равно что убеждать его в полезности зрения.
* * *
Люди, которых понимаешь сразу, люди без остатка – неинтересны. Человек должен вмещать в себя, по возможности, все, плюс – еще нечто.
* * *
Восславим женщину – Мать, чья любовь не знает преград, чьей грудью вскормлен весь мир!
* * *
Не будьте равнодушны, ибо равнодушие смертоносно для души человека.
* * *
Все относительно на этом свете, и нет в нем для человека такого положения, хуже которого не могло бы ничего быть.
* * *
Я как-то особенно люблю солнце, мне нравится самое имя его, сладкие звуки имени, звон, скрытый в них.
* * *
В каждом человеке скрыта мудрая сила строителя, и нужно ей дать волю развиться и расцвести.
* * *
Любовь – это желание жить.
* * *
Учитель, если он честен, всегда должен быть внимательным учеником.
* * *
Время – враг людей, которые любят спокойную жизнь.
* * *
Мучительны сердца скорби, и часто помочь ему нечем, – тогда мы забавной шуткой боль сердца успешно лечим.
* * *
Труд ученого – достояние всего человечества, и наука является областью наибольшего бескорыстия.
* * *
Безумство храбрых – вот мудрость жизни!
* * *
Без любви жить человеку невозможно: затем ему и душа дана, чтобы он мог любить.
* * *
Разум, не организованный идеей, – еще не та сила, которая входит в жизнь творчески.
* * *
Да не о том думай, что спросили, а о том – для чего? Догадаешься – для чего, тогда и поймешь, как надо ответить.
* * *
Нужно жить всегда влюбленным во что-нибудь недоступное тебе. Человек становится выше ростом от того, что тянется вверх.
* * *
Всякая работа трудна до времени, пока ее не полюбишь, а потом – она возбуждает и становится легче.
* * *
Чтобы иметь право критиковать – надо верить в какую-то истину.
* * *
Жизнь всегда будет достаточно плоха для того, чтоб желание лучшего не угасало в человеке.
* * *
Талант развивается из чувства любви к делу, возможно даже, что талант – в сущности его – и есть любовь к делу, к процессу работы.
* * *
Стремление вперед – вот цель жизни. Пусть же вся жизнь будет стремлением, и тогда в ней будут высоко прекрасные часы.
* * *
Лучшее наслаждение, самая высокая радость в жизни – чувствовать себя нужным и близким людям.
* * *
Когда труд – удовольствие, жизнь – хороша! Когда труд – обязанность, жизнь – рабство!
* * *
Прославим поэтов, у которых один бог – красиво сказанное, бесстрашное слово правды.
* * *
Без совести и при большом уме не проживешь.
* * *
Жизнь идет: кто не поспевает за ней, тот остается одиноким.
* * *
Помнить – это все равно что понимать, а чем больше понимаешь, тем более видишь хорошего.
* * *
Дети – это завтрашние судьи наши.
* * *
Самолюбие – худший вид зависимости.
* * *
За все, что человек берет, он платит собой.
---------------------------------------------
Маргарита Агашина
Руската поетеса Маргарита Агашина (Маргарита Константиновна Агашина) е родена на 29 февруари 1924 г. в с. Бор, Ярославска губерния. Учила е в Московския институт за цветни метали и злато, завършила е Литературния институт „Максим Горки” (1950 г.). Публикува поезия от 1949 г. По много нейни стихове са направени популярни песни. Авторка е на 36 стихосбирки, сред които „Мечта. Бабье лето” (1952 г.), „Моё слово” (1953 г.), „Наша Аленушка” (1953 г.), „В новом доме” (1953 г.), „Стихи” (1954 г.), „Сад на улице Мира” (1954 г.), „Интересная игра” (1955 г.), „Варя” (1955 г.), „Бабье лето” (1956 г.), „Юрка” (1956 г.), „Пять-шестой” (1957 г.), „Сорок трав” (1959 г.), „У Аленушки дела” (1959 г.), „Я люблю тебя, Корея!” (1961 г.), „Стихи о моем солдате” (1963 г.), „Песня” (1966 г.), „Волжаночка” (1967 г.), „Не просто женщине живется” (1968 г.), „Избранная лирика” (1969 г.), „Девичник” (1972 г.), „Платок” (1975 г.), „Хлеб Поволжья” (1978 г.), „Детям Волгограда” (1980 г.), „Избранное” (1986 г.), „Стихотворения” (1993 г.) и др. От 1951 г. живее във Волгоград. Член е на Съюза на писателите на СССР (1952 г.). Умира на 4 август 1999 г. във Волгоград.
МАЙКА
Кого са грижи подмладили!
От болката кого щадят!
Краката колко път са били,
ръце работни как тежат!
И с колко плач и песни, ето,
изпраща, чака, пак и пак!
Не беше стара, бе на крак.
Да, май не издържа сърцето.
Сломи се мама.
Легна в мрак.
Очите не „прости” мълвят,
не жал и болка, а тревога:
– Да съм до тях. Поне немного.
Децата да се уредят.
МАТЬ
Кого заботы молодили!
Кого от боли упасли!
Вон сколько ноги исходили,
и сколько руки донесли.
Вон сколько плакала, и пела,
и провожала, и ждала!
И ведь не старая была.
Да, видно, сердце не стерпело.
И мать сдалась.
И мать слегла.
В глазах – не горькое „прости”,
не жаль, не боль – одна тревога:
– Ещё пожить бы. Хоть немного.
Ребят до дела довести.
-----
ВЛАКЪТ ИДВА
Влакът идва. Светлина разлива,
приближил познатия завой.
Зад спасителен букет прикривам
своя търпелив горчив покой.
Ти с букета също криеш нещо.
Погледа си криеш зад цветя,
давайки си вид, че не усещаш
в срещи как ме мъка сполетя.
Щастие е да посрещаш влюбен.
Но щастливи да сме, няма как:
щом те е изпращала теб друга,
що за щастие да срещам влак?
ВОТ И ПОЕЗД
Вот и поезд. Вспыхнул ярким светом,
обогнул знакомый поворот.
Заслоню спасительным букетом
горько улыбающийся рот.
Ты ведь тоже спрячешься в букете.
Ведь, глаза цветами заслоня,
легче сделать вид, что не заметил
ничего, что мучает меня.
Это счастье – встретить на вокзале.
Только счастья нет у нас опять:
раз тебя другие провожали,
что за счастье мне тебя встречать?
1970 г.
---------------------------------------------
Маргарита Алигер
Руската поетеса и преводачка Маргарита Алигер (Маргарита Иосифовна Зейлигер/ Алигер) е родена на 24 септември/7 октомври 1915 г. в Одеса. Дебютира в литературния печат през 1933 г. със стихотворенията „Будни” и „Дождь”, публикувани в сп. „Огонёк”. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1937 г.). Била е военен кореспондент в блокадния Ленинград. През 1955 г. участва в създаването на алманах „Литературная Москва”, член е на редколегията на сп. „Воскресенье литературное” (1992 г.). Превежда поезия от български, грузински, идиш, азерски, украински, латишки, узбекски, унгарски, литовски и корейски език. Авторка е на стихосбирките „Год рождения” (1938 г.), „Зоя” (1942 г.), „Памяти храбрых” (1942 г.), „Сказки о правде” (1945 г.), „Ленинские горы” (1953 г.), „Из записной книжки” (1957 г.), „Несколько шагов” (1962 г.), „Синий час” (1970 г.), „Зоя. Поэмы и стихи” (1971 г.), „Стихи и проза” (в два тома, 1975 г.), „Тропинка во ржи” (1980 г.), „Четверть века” (1981 г.), „Собр. соч.” (в три тома, 1984 г.), „Встречи и разлуки” (1989 г.) и др. Умира на 1 август 1992 г. след нещастен случай в селището Мичуринец, Московска област.
ДВАМА
Отново те се скараха в трамвая,
от пътниците там без срам и страх...
Не криейки неволната си завист,
с вълнение ги гледах и мечтах.
О, те не знаят колко са щастливи.
И слава Богу! В бури да летят!
Един до друг са – заедно са, живи,
и всичко ще простят и разберат.
ДВОЕ
Опять они поссорились в трамвае,
не сдерживаясь, не стыдясь чужих...
Но, зависти невольной не скрывая,
взволнованно глядела я на них.
Они не знают, как они счастливы.
И слава богу! Ни к чему им знать.
Подумать только! – рядом, оба живы,
и можно все исправить и понять...
1956 г.
-----
ДА ОСТАНА БЕЗ ПРАВО НА РЕВНОСТ НЕ ЩА
Да остана без право на ревност не ща,
задушена от каменна мъка.
Заповядай да тръгна, да търся в нощта
освежаваща хладна разлъка.
Или ти не разбираш любовната стръв,
от която къде да се скрием?
Туй е лекото тяло и тежката кръв,
и сърцата крилати, и ние.
Туй е ранното утро и остър кинжал,
раздробяващ душата на части.
Туй е храброст и страх, туй е пламък и жар,
униженост, величие, честност, лъжа,
от които е нашето щастие.
НЕ ЛИШАЙ МЕНЯ ПРАВА ТЕБЯ РЕВНОВАТЬ
Не лишай меня права тебя ревновать,
задыхаясь от каменной муки.
Прикажи мне уйти для того, чтоб узнать
освежающий холод разлуки.
Иль тебе непонятно, что значит любовь,
от которой нам некуда деться?
Это легкое тело, тяжелая кровь
и крылатое светлое сердце.
Это раннее утро и ранящий нож,
разрезающий душу на части.
Это храбрость и страх, это пламень и дрожь,
униженье, величье, и честность, и ложь,
из которых слагается счастье.
1954 г.
-----
ПЪРВИ ПЪТ СЪБУДИХМЕ СЕ РЕДОМ
...Първи път събудихме се редом
в смътно утро в делничния ден.
Синьо-синьо, тихо-тихо ведър,
ти безмълвно гледаше към мен.
Щастие и мъка в миг видяхме,
те не могат да се разделят...
Затова един до друг мълчахме
в утрото пред трудния ни път.
И ВПЕРВЫЕ МЫ ПРОСНУЛИСЬ РЯДОМ
...И впервые мы проснулись рядом
смутным утром будничного дня.
Синим-синим, тихим-тихим взглядом
ты глядел безмолвно на меня.
Есть минута счастья и печали,
и черты меж них не провести...
Именно об этом мы молчали
первым утром страдного пути.
1946 г.
-----
МИСЛИ
* * *
Няма малки чувства на света – малки биват само душите.
* * *
Успехът се усмихва на когото трябва, но невинаги, когато му се иска.
* * *
Колкото човек е по-силен и по-чист, толкова повече красота има на света!
МЫСЛИ
* * *
Мелких чувств на свете не бывает – мелкими бывают только души.
* * *
Удача улыбается тому, кому надо, но не всегда, когда хочется.
* * *
Чем человек сильней и чище – тем больше в мире красоты!
---------------------------------------------
Мариета Шагинян
Руската поетеса, писателка, публицист и изкуствовед Мариета Шагинян (Мариэтта Сергеевна Шагинян) е родена на 21 март/2 април 1888 г. в Москва. Публикува в московския печат от 1906 г. Завършва историко-филологическия факултет на Висшите женски курсове (1912 г.), от 1912 до 1914 г. изучава философия в Хайделбергския университет, след 1930 г. завършва Академията по планиране към Госплан. Кореспондент и специален кореспондент е на вестниците „Приазовский край”, „Черноморское побережье”, „Трудовая речь”, „Ремесленный голос”, „Кавказское слово”, „Баку”, „Известий Петроградского Совета”, „Правда” и „Известия”. Член е на Управителния съвет на Съюза на писателите на СССР (1934 г.), доктор на филологическите науки (1946 г.), член-кореспондент на Академията на науките на Арменска ССР (1950 г.), депутат към Моссъвет. Твори в направленията символизъм и социалистически реализъм. Една от първите съветски писателки на научна фантастика. Авторка е на стихосбирките „Первые встречи” (1909 г.), „Orientalia” (1913 г.) и др., на книгите с разкази и повести „Узкие врата” (1914 г.), „Семь разговоров” (1915 г.), „Перемена” (1922 г.), „Агитвагон” (1923 г.), на романите „Своя судьба” (1916 г.), „Гидроцентраль” (1928 г.), „Семья Ульяновых” (1938 г.), „Месс-Менд” (1956 г.), „Первая Всероссийская” (1965 г.), на над 70 книги с поезия, проза, публицистика и литературознание, сред които „О блаженстве имущего” (1912 г.), „Две морали” (1914 г.), „Приключения дамы из общества” (1923 г.), „Месс Менд, или Янки в Петрограде” (1924 г.), „К и к” (1928 г.), „Билет по истории” (1938 г.), „Урал в обороне” (1944 г.), „По Советской Армении” (1950 г.), „Дневник писателя” (1953 г.), „Зарубежные письма” (1964 г.), „Лениниана” (1937 г.), „Т. Шевченко” (1941 г.), „И. А. Крылов” (1944 г.), „Коротко об Уилки Коллинзе” (1947 г.), „Этюды о Низами” (1955 г.), „Воскрешение из мёртвых” (1964 г.), „Человек и Время” (1980 г.) и др. Умира на 20 март 1982 г. в Москва.
СЪС ЗРЪНЦЕТО
Мой дом построих край гористия склон,
на хората ведро дарих своя дом.
По пътя си с кон бързоног се сдобих,
но болен застигнах и коня дарих.
В зовящия обич предутринен час
пътувах, облечен в брокат и атлас.
По пътя си дрипави хора открих,
броката им дадох и гол продължих.
Дълбоко в душата си пазех искра,
но дълъг бе пътят в сумрачна гора –
и песен с искрата към нощния свят
запях, да помогна на морния брат.
Настъпи зората. В деня тъй желан
стоя си – без кон и без плащ, и без плам.
Към слънце и сянка раздадох се сам
и – всичко изгубил – намерих се там.
ПУТЕМ ЗЕРНА
Мой дом был построен в ущелье лесном, –
И людям с улыбкой я отдал свой дом.
Как вихрь, быстроногий был конь у меня,
Но, встретив больного, я отдал коня.
И той же дорогой, в предутренний час,
Пошел я, одетый в парчу и в атлас.
Но вот, по пути повстречавшись с другим,
Я отдал парчу и остался нагим.
Глубоко в душе я хранил огонек,
Но день не рождался и путь был далек, –
И песнь об огне, убивающем ночь,
Я спел, чтоб усталым в дороге помочь.
Настала заря долгожданного дня.
Стою – без коня, без плаща, без огня.
На солнце, на лес оглянулся, любя, –
И, все потеряв, – приобрел я себя.
1906 г.
-----
МОЛИТВА
Нощ идва. Хладен мрак се стеле,
от склона връщат се стада
и сред господните предели
намига първата звезда.
В изповедалня синя свещи
запали нощният монах...
За наште, друже, бъдни срещи
слова молитвени шептях.
Дърветата блажено вятър
с дантелен полъх облетя...
Душата чаша е налята,
догоре пълна с теб е тя.
МОЛИТВА
Уж ночь. Земля похолодела,
С горы торопятся стада
И у господнего предела
Моргнула первая звезда.
Там, в голубой исповедальне,
Ночной монах зажег свечу...
За нашу встречу, друг мой дальний,
Слова молитвы я шепчу.
Блаженный ветер, пролетая,
Колышет кружево дерев...
- Душа, как чаша налитая,
Полна тобою до краев.
1911 г.
---------------------------------------------
Марина Ахмедова-Колюбакина
Руската поетеса, преводач и публицист Марина Ахмедова (Марина Анатольевна Ахмедова-Колюбакина) е родена на 5 януари 1952 г. в гр. Челябинск. Пише стихове от детските си години. Завършва филологическия факултет към Челябинския държавен педагогически институт и Литературния институт „Максим Горки” в Москва (1977 г.). От 1980 г. работи в Съюза на писателите на Дагестан. Член е на Съюза на писателите на СССР (1987 г.) и на Съюза на журналистите на Русия (2000 г.). Отговорен редактор е на в. „Литературный Дагестан”, редактор на сп. „Соколёнок”, основател на изд. „Дагестанский писатель”, зам.-председател на Съюза на писателите на Дагестан. Заслужил деятел на културата на Република Дагестан, заслужил деятел на културата на Руската федерация. Превежда поезия от украински, български, турски, чеченски, латишски, италиански, румънски и др. езици, преводач и съставител е на антологии на дагестанската поезия. Народен поет на Дагестан. Автор е на стихосбирките „Отчий свет” (1982 г.), „Високосный век” (1984 г.), „Осень столетья” (1986 г.), „Твой образ” (1987 г.), „Равноденствие” (1992 г.), „Ностальгия” (1996 г.), „Кавказская тетрадь” (2004 г.), „Долгое эхо” (2005 г.), „Древо жизни” (2007 г.), „И здесь, в долине Дагестана” (2012 г.), „Для поэтов нет плохих времён” (2015 г.), „Русское поле” (2016 г.), „Волшебный сундучок” (2017 г.) и др.
АЗ ГРАДИНА ВИДЯХ ИЗОСТАВЕНА
Аз градина видях изоставена
и душата ми в сълзи се сви...
Где изчезна ти, време прославено?
Няма тук да се върнеш, уви.
Не е вече родина родината,
тържествува пияната сган...
Плодовете узрели в градината
лаком червей продупчил е там.
В отчаяние нямо безпомощен
е домът ни сред мрачния двор,
а калината в селското гробище
някой сякъл е с остър топор.
Трите гроба в пагода над почвата
тя не крие от летния ад
и без сладко-горчивите плодчета
червенушките зиме са в глад.
Всичко в нашта земя е окрадено,
лековерие пътя гризе...
Бяха лакоми китните краища
за миражи на чужди князе...
А сега – ни родина, ни гробище,
само парк изоставен един...
Да, това привидя ми се, може би,
сред чугунения лабиринт.
ВДРУГ УВИДЕЛА САД ПОЗАБРОШЕННЫЙ
Вдруг увидела сад позаброшенный,
и до слёз защемило в душе…
Где же скрылось ты, время хорошее?..
Не вернуть тебя боле уже.
Эта родина – больше не родина,
торжествует там пьяная чернь…
Все плоды во саду, в огороде ли
продырявил прожорливый червь.
И, как лик, от немого отчаянья
потемнел покосившийся дом,
на погосте рябину печальную
кто-то острым срубил топором.
Три могилки тенистою пагодой
не укроет она в летний зной
и своей сладко-горькою ягодой
снегирей не накормит зимой.
Всё до нитки последней украдено
на земле легковерной моей…
Как же всё-таки падка окраина
на посулы заморских князей…
А теперь – ни погоста, ни родины,
только этот заброшенный сад…
Да и то, он привиделся вроде бы
мне за вязью чугунных оград.
---------------------------------------------
Марина Цветаева
Руската поетеса, писателка и преводачка Марина Цветаева (Марина Ивановна Цветаева) е родена на 26 септември/9 октомври 1892 г. в Москва. През 1909-1910 г. посещава лекции по старофренска литература в Сорбоната в Париж. В творчеството й са застъпени романтичният максимализъм, мотивите за самотата, трагичната обреченост на любовта и неприятностите в битието. Авторка е на книги с поезия, проза, драматургия и есеистика, сред които стихосбирките „Вечерний альбом” (1910 г.), „Волшебный фонарь” (1912 г.), „Из двух книг” (1913 г.), „Чародей” (1914 г.), „Царь-девица” (1920 г.), „Вёрсты” (1921 г.), „На Красном Коне” (1921 г.), „Лебединый стан” (1921 г.), „Стихи к Блоку” (1922 г.), „Конец Казановы” (1922 г.), „Разлука” (1922 г.), „Переулочки” (1922 г.), „Молодец” (1922 г.), „Ремесло” (1923 г.), „Психея. Романтика” (1923 г.), „Молодец” (1924 г.), „Поэма Горы” (1924 г.), „Поэма Конца” (1924 г.), „Крысолов” (1925 г.), „С моря” (1926 г.), „Попытка комнаты” (1926 г.), „Поэма Лестницы” (1926 г.), „Новогоднее” (1927 г.), „Поэма Воздуха” (1927 г.), „Красный бычок” (1928 г.), „После России” (1928 г.), „Перекоп” (1929 г.), „Сибирь” (1930 г.), „Мой Пушкин” (1937 г.) и др. От 1922 г. живее в емиграция в Германия, Чехословакия и Франция. През 1939 г. се връща в СССР. След жестоки репресии на съветското правителство към семейството й на 31 август 1941 г. се самоубива в гр. Елабуга, Татарстан.
ДЕКЕМВРИ И ЯНУАРИ
През декември по изгрев бе радост,
беше миг.
Тази истинска, първата радост
с ясен лик!
В януари по изгрев бе мъка,
беше час.
Таз реална, горчивата мъка
първа в нас!
ДЕКАБРЬ И ЯНВАРЬ
В декабре на заре было счастье,
Длилось – миг.
Настоящее, первое счастье
Не из книг!
В январе на заре было горе,
Длилось – час.
Настоящее, горькое горе
В первый раз!
-----
ЗНАМ, ЩЕ УМРА ПО ЗОРИ
Знам, ще умра сред зора! Но дори по зори
краят не идва със заповед – тъй се полага!
Ех, ако два пъти факелът мой изгори!
С късния залез и с ведрия изгрев веднага!
С танцова стъпка преминах! В небесен разкош!
С рози препълних престилка – ни кълн не разсипах!
Знам, ще умра по зори! В смърт на ястреб сред нощ
моята лебед-душа няма Бог да изпита!
С нежна ръка отклонявам тоз кръст неласкан,
в щедро небе ще се гмурна с последни привети.
В прореза свеж на зората усмивка ще дам...
Аз и в предсмъртния дъх ще остана поетът!
ЗНАЮ, УМРУ НА ЗАРЕ
Знаю, умру на заре! На которой из двух,
Вместе с которой из двух – не решить по заказу!
Ах, если б можно, чтоб дважды мой факел потух!
Чтоб на вечерней заре и на утренней сразу!
Пляшущим шагом прошла по земле! – Неба дочь!
С полным передником роз! – Ни ростка не наруша!
Знаю, умру на заре! – Ястребиную ночь
Бог не пошлет по мою лебединую душу!
Нежной рукой отведя нецелованный крест,
В щедрое небо рванусь за последним приветом.
Прорезь зари – и ответной улыбки прорез...
– Я и в предсмертной икоте останусь поэтом!
-----
НА СТИХОВЕТЕ МИ, ДОШЛИ ТЪЙ РАНО
На стиховете ми, дошли тъй рано,
че и не знаех, че съм аз поет –
откъснали се пръски от фонтани,
ракетен разноцвет, –
нахлули като дяволчета млади
сред храм, където в сън тамян дими,
на мойте стихове за смърт и радост –
нечетени, сами,
разхвърляни в прахта по магазини
(без купувач за почерка им блед),
на тях като на отлежало вино,
аз знам – ще дойде ред.
МОИМ СТИХАМ, НАПИСАННЫМ ТАК РАНО
Моим стихам, написанным так рано,
Что и не знала я, что я – поэт,
Сорвавшимся, как брызги из фонтана,
Как искры из ракет,
Ворвавшимся, как маленькие черти,
В святилище, где сон и фимиам,
Моим стихам о юности и смерти,
– Нечитанным стихам! –
Разбросанным в пыли по магазинам
(Где их никто не брал и не берет!),
Моим стихам, как драгоценным винам,
Настанет свой черед.
1913 г.
-----
ОКАПВАТ ЛИСТАТА
Окапват листата над гробна могила
в предзимен покой.
Мъртвецо, послушайте, чуйте ме, мили:
та Вие сте мой.
Усмихнат! В тъкана от лъч пелерина!
Висока луна.
Вий мой сте – бленително, неоспоримо,
ръка за ръка.
Отново с вързопче към утрото кретам
след болнични дни.
Вий просто по път сте в големи морета
към топли страни.
Целувах ви! Нежни магии изплаках!
С насмешка към гробния час!
В смъртта Ви не вярвам! На гарата чакам –
за Вас!
Да капят листата, да гасне полека
на лентите траурни глас.
Щом мъртъв за целия свят сте, то нека
съм мъртва и аз.
Аз виждам Ви, чувствам, усещам! Не славя
венци и надгробен наслов!
Аз Вас не забравям, не ще Ви забравя
во веки веков!
Безцелни са тез обещания, зная,
безсилни в нощта.
Писмо в безпределност, писмо към безкрая –
писмо в пустошта.
ОСЫПАЛИСЬ ЛИСТЬЯ
Осыпались листья над Вашей могилой,
И пахнет зимой.
Послушайте, мертвый, послушайте, милый:
Вы всё-таки мой.
Смеетесь! – В блаженной крылатке дорожной!
Луна высока.
Мой – так несомненно и так непреложно,
Как эта рука.
Опять с узелком подойду утром рано
К больничным дверям.
Вы просто уехали в жаркие страны,
К великим морям.
Я Вас целовала! Я Вам колдовала!
Смеюсь над загробною тьмой!
Я смерти не верю! Я жду Вас с вокзала –
Домой!
Пусть листья осыпались, смыты и стерты
На траурных лентах слова.
И, если для целого мира Вы мертвы,
Я тоже мертва.
Я вижу, я чувствую, – чую Вас всюду!
– Что ленты от Ваших венков! –
Я Вас не забыла и Вас не забуду
Во веки веков!
Таких обещаний я знаю бесцельность,
Я знаю тщету.
– Письмо в бесконечность. – Письмо в беспредельность. –
Письмо в пустоту.
1914 г.
-----
ЩОМ Е ДУШАТА РОДЕНА КРИЛАТА
Щом е душата родена крилата,
дом не й трябва, нито палати!
Нито Чингис хан, що орда зове!
Двама са моите зли врагове,
двама са близки близнаци бедите:
глад за гладуващи, ситост за сити!
ЕСЛИ ДУША РОДИЛАСЬ КРЫЛАТОЙ
Если душа родилась крылатой –
Что ей хоромы и что ей хаты!
Что Чингисхан ей – и что – Орда!
Два на миру у меня врага,
Два близнеца, неразрывно-слитых:
Голод голодных – и сытость сытых!
1918 г.
-----
СРЕБЪРЕН ЛЪЧ
Стенеше ехо, шумеше река,
тежко пороят замря,
облакът сребърен лъч изтъка.
Дълго ни радваше, после така
слънчице, слънце изгря.
ЛУЧ СЕРЕБРИСТЫЙ
Эхо стонало, шумела река,
Ливень стучал тяжело,
Луч серебристый пронзил облака.
Им любовались мы долго, пока
Солнышко, солнце взошло!
1910 г.
-----
ГОРДОСТ И ПЛАХОСТ
Гордост и плахост – родни сестри са,
дружно орисват моята люлка.
„Челото вдигай!” – гордост нарежда.
„Поглед навеждай!” – плахост прошепва.
Тъй си вървя аз – поглед навела,
вдигнала чело – гордост и плахост.
ГОРДОСТЬ И РОБОСТЬ
Гордость и робость – родные сестры,
Над колыбелью, дружные, встали.
„Лоб запрокинув!” – гордость велела.
„Очи потупив!” – робость шепнула.
Так прохожу я – очи потупив –
Лоб запрокинув – Гордость и Робость.
1921 г.
-----
НАШИТЕ ЦАРСТВА
Земите ни са царствено богати,
от красота стихът изгубва дъх:
в тях ручеи, гори, поля са златни
и вишни миналогодишни в мъх.
Ний двете феи сме, добри съседки,
владенията ни са в горски мир.
Лежим в тревата, през клонака светка –
белее облаче в небесна шир.
Ний феи сме, но възрастните (странно!)
девойки диви само виждат в нас.
За тях лъчите са мъгла измамна:
на феи нямат те око и глас!
Добре ни е. Спят възрастните мълком
и въздух летен да ни освежи,
притичваме. Дърветата са люлки.
Танцувай, бягай, бий се, прът режи!
Преваля ден, пак феите деца сме,
тях чакат ги, пристъпват с порив тих...
Ах, този свят и щастието наше
ще отрази ли детският ми стих?
НАШИ ЦАРСТВА
Владенья наши царственно-богаты,
Их красоты не рассказать стиху:
В них ручейки, деревья, поле, скаты
И вишни прошлогодние во мху.
Мы обе – феи, добрые соседки,
Владенья наши делит темный лес.
Лежим в траве и смотрим, как сквозь ветки
Белеет облачко в выси небес.
Мы обе – феи, но большие (странно!)
Двух диких девочек лишь видят в нас.
Что ясно нам – для них совсем туманно:
Как и на всe – на фею нужен глаз!
Нам хорошо. Пока еще в постели
Все старшие, и воздух летний свеж,
Бежим к себе. Деревья нам качели.
Беги, танцуй, сражайся, палки режь!..
Но день прошел, и снова феи – дети,
Которых ждут и шаг которых тих…
Ах, этот мир и счастье быть на свете
Ещe невзрослый передаст ли стих?
1909 г.
* В стихотворении „Наши царства” Марина Цветаева рассказывает об их с сестрой Анастасией детских играх. Оно написано совсем юной поэтессой.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Грехът не е в тъмнината, а в нежеланието за светлина.
* * *
Не се срамувай, държаво Русия! Ангелите винаги са боси.
* * *
Жените говорят за любовта, но мълчат за любовниците, мъжете – обратно: говорят за любовниците, но мълчат за любовта.
* * *
В диалога с живота е важен не неговият въпрос, а нашият отговор.
* * *
Да мечтаем ли заедно, да спим ли заедно, но да плачем винаги сами.
* * *
Ти не ме правиш по-щастлива, ти ме правиш по-умна.
* * *
Днешното, нямащо Вчера, няма Утре.
* * *
Богините се бракосъчетавали с богове, раждали са герои, а са обичали пастири.
* * *
Писмо, останало без отговор – това е ръка, която не е срещнала ръка.
* * *
Любов – това е, когато всичко е в огън и всичко е даром.
* * *
Боже, недей да ме съдиш, ти не си бил жена на Земята.
* * *
Тук аз не съм нужна, там съм невъзможна.
* * *
Можеш да се шегуваш с човека, но не трябва да се шегуваш с името му.
* * *
Благодаря на тези, които ме обичаха, защото ми дадоха прелестта да обичам други, и благодаря на тези, които не ме обичаха, защото ми дадоха прелестта да обичам себе си.
* * *
Единственото, което хората не прощават, е, че ти в края на краищата си се справил без тях.
* * *
Какво правя аз в света? Слушам своята душа.
* * *
Успехът – това е да успееш.
* * *
Колко много в живота е такова, че не може да се изрази с думи. Твърде малко думи има на Земята.
* * *
Както в живота, така и в стиховете най-ценното е това, което се е провалило.
* * *
Трябва да се живее така, че Душата да се сбъдне.
* * *
Нали се влюбваш само в чуждото, родното го обичаш.
* * *
Има тела, удивително приличащи на душата.
* * *
Нещо боли: не е зъб, не е глава, не е корем, не е..., а боли. Това е душата.
* * *
Най-голямата ми болка в любовта – да не мога да дам толкова, колкото искам.
* * *
Тялото е вместилище на душата. Затова и само затова – не го пренебрегвайте напразно!
* * *
Дълго, дълго, от детството ми, от времето, откакто се помня – ми се струваше, че искам да ме обичат. Сега аз знам и казвам на всеки: не ми е нужна любов, нужно ми е разбиране. За мен това е любовта. А това, което вие наричате любов (жертви, вярност, ревност), запазете за останалите, за другата – на мен това не ми трябва.
* * *
В живота зная своето място и то не е последното, понеже никога не заставам в редицата.
* * *
Аз мълча, даже не те гледам, и чувствам, че за първи път ревнувам. Това е смес от гордост, оскърбено самолюбие, мъка, мнимо безразличие и най-дълбоко възмущение.
* * *
На четиридесет и седем години казвам, че всичко, което ми е било съдено да науча – съм научила до седем години, а през следващите четиридесет – съм осъзнавала.
* * *
Хората ревнуват само от едно: самотата. Не прощават само едно: самотата. Отмъщават само за едно: самотата. За това, че си позволяваш да бъдеш сам.
* * *
Аз дори не зная дали Ви има в моя живот. В просторите на моята душа не сте. Но там, на подстъпите към душата, в нещо между: небето и земята, душата и тялото, кучето и вълка, в пред-сън, в след-буря, там, където „аз не съм аз и кучето не е мое”, там Вас не само Ви има, но и сте единствен.
* * *
Всеки път, когато разбера, че човекът ме обича – се учудвам, ако не ме обича – учудвам се, но най-много се учудвам, когато човекът е равнодушен към мен.
* * *
Знаете ли, аз никога няма да си начервя устните. Не е красиво? Не, очарователно е. Просто всеки срещнат глупак на улицата може да си мисли, че го правя за него.
* * *
Нужно ми е да ме обичат. Нуждаеха се от мен като от хляб.
* * *
От човека аз искам: или очарование, или голям, в пълна бойна готовност безсънен ум. Ако липсват, с човека ми е празно и е по-добре да съм сама.
* * *
Мили деца, никога не хвърляйте хляб, а видите ли хляб на улицата, под краката си – вдигнете го и го сложете на близката ограда, защото има не само пустини, където умират без вода, но и затънтени места, където умират без хляб. Може би някой гладен ще забележи този хляб и ще му бъде по-малко съвестно да го вземе така, отколкото от земята.
* * *
Аз, когато не обичам – не съм аз. Толкова отдавна аз не съм аз...
* * *
Слушай и запомни: всеки, който се смее над бедата на друг, е глупак или негодник, най-често – и едното, и другото. Когато човек попадне в неудобно положение – това не е смешно. Когато заливат човека с помия –не е смешно. Когато на човека му подлагат крак, не е смешно. Когато бият човека по лицето – това е подло. Такъв смях е грях.
* * *
„Аз ще те обичам цяло лято!” – това звучи къде по-убедително, отколкото „Аз ще те обичам цял живот!”, и главното – къде по-дълго!
* * *
Изобщо не предполагам, че се ориентирам отлично в съвременността. Съвременността е нещо, което се установява само от бъдещето и е достоверно само в миналото.
* * *
О, Боже мой, а казват, че нямало душа! А какво ме боли сега? Не е зъб, не е глава, не е ръка, не е гръд – не, гръд е, в гърдите, там, където дишам – дишам дълбоко: уж не боли, но през цялото време боли, през цялото време стене, нетърпимо е!
* * *
А вие забелязвате ли как всички те, даже най-целуващите, даже като че ли най-обичащите, така се страхуват да кажат тази дума?
* * *
Да обичаш – да виждаш човека такъв, какъвто го е замислил Бог, но не са го осъществили родителите. Да не обичаш – да виждаш човека такъв, какъвто са го осъществили родителите. Да разлюбиш – да виждаш не него, а масата, стола.
* * *
Прощаване изобщо нямаше. Имаше изчезване.
* * *
Срещите са нужни за любовта, за останалото има книги.
* * *
Любовник: този, който обича, този, чрез когото се изявява любовта, проводник на стихията на Любовта. Можете да бъдете в едно легло, а може да бъде – на хиляда версти. Любовта не като „връзка”, а като стихия.
* * *
Чувството не се нуждае от опит, то предварително знае, че е обречено. Чувството няма какво да прави в периферията на зримото, то е в центъра, то самото е център. Чувството няма защо да се търси на пътя, то знае, че ще дойде и ще доведе – в себе си.
* * *
Глупаво е да се пита поета за времето. Без-дарно. Затова той полудя – от такива глупави въпроси. Намерете часовник. На него трябва да му говори времето, а не да го питат за времето.
* * *
„Възлюбен” – театрално, „Любовник” – откровено, „Приятел” – неопределено. Нелюбеща страна!
* * *
А вие някога забравяте ли, когато обичате, че обичате? Аз – никога. Това е като зъбобола, само че обратното – обратен зъбобол. Само там боли, а тук и думи няма.
* * *
Милвайте детето по главата – това го окриля. Колкото по-често прегръщате детето – толкова по-здраво то стои на краката си. Целувайте постоянно своето дете – и в сърцето му винаги ще има любов.
* * *
А може би аз толкова много се занимавам със себе си, защото никой от вас не се е занимавал с мен достатъчно?
* * *
Аз ви обичах със здрав ум и с твърда памет и все пак обичах – безумно.
* * *
Трябва да се мълчи, когато боли. Иначе ще те ударят именно там.
* * *
„Ще свикне – ще обикне!” Обичам тази фраза, само че наобратно.
* * *
И в мен понякога има тъга. От нея аз бягам към хората, към книгите, даже към пиенето, заради нея завързвам нови познанства. Но когато тъгата след смяната на местата не се променя – работата е спукана, излиза, че тъгата зависи от себе си, а не от обкръжението.
* * *
Нужно ми е да обичам съвършено необикновено, за да повярвам.
* * *
Човешки да обичаме ние можем понякога с десетки, любовно – много или двама. Нечовешки – винаги един.
* * *
Родството по кръв е грубо и здраво, родството по избор е тънко. Където е тънко, там се къса.
* * *
В света има ограничено количество души и неограничено количество тела.
* * *
Лошите стихове са като дребната шарка, най-добре е да се преболедуват в детството.
* * *
Какво можем да кажем за Бог? Нищо. Какво можем да кажем на Бог? Всичко.
* * *
Ти какво можеш да знаеш за мен, щом не си спал и не си пил с мен?
* * *
Целият живот се дели на три периода: предчувствие за любовта, действие на любовта и спомени за любовта.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Грех не в темноте, а в нежелании света.
* * *
Не стыдись, страна Россия! Ангелы – всегда босые.
* * *
Женщины говорят о любви и молчат о любовниках, мужчины – наоборот: говорят о любовницах, но молчат о любви.
* * *
В диалоге с жизнью важен не её вопрос, а наш ответ.
* * *
Мечтать ли вместе, спать ли вместе, но плакать всегда в одиночку.
* * *
Ты не делаешь меня счастливее, ты делаешь меня умнее.
* * *
Сегодня, не имеющее Вчера, не имеет Завтра.
* * *
Богини бракосочетались с богами, рождали героев, а любили пастухов.
* * *
Письмо, оставшееся без ответа, – это рука, не встретившая руки.
* * *
Любовь – это когда все в костер и все задаром.
* * *
Бог, нe суди, ты нe был жeнщиной нa Зeмлe!
* * *
Здесь я не нужна, там – невозможна.
* * *
Можно шутить с человеком, но нельзя шутить с его именем.
* * *
Спасибо тем, кто меня любил, ибо они дали мне прелесть любить других, и спасибо тем, кто меня не любил, ибо они дали мне прелесть любить себя.
* * *
Единственное, чего люди не прощают, это что ты без них, в конце концов – обошелся.
* * *
Что я делаю на свете? – Слушаю свою душу.
* * *
Успех – это успеть.
* * *
Как много в жизни такого, чего нельзя выразить словами. Слишком мало на Земле слов.
* * *
Как в жизни так и в стихах, самое ценное – то, что сорвалось.
* * *
Жить надо так, чтобы Душа сбылась.
* * *
Влюбляешься ведь только в чужое, родное – любишь.
* * *
Есть тела, удивительно похожие на душу.
* * *
Что-то болит: не зуб, не голова, не живот, не- не- не-… а болит. Это и есть душа.
* * *
Самое большое (мое) горе в любви – не мочь дать столько, сколько хочу.
* * *
Тело – вместилище души. Поэтому – и только поэтому – не швыряйтесь им зря!
* * *
Долго, долго, – с самого моего детства, с тех пор, как я себя помню – мне казалось, что я хочу, чтобы меня любили. Теперь я знаю и говорю каждому: мне не нужно любви, мне нужно понимание. Для меня это – любовь. А то, что Вы называете любовью (жертвы, верность, ревность), берегите для других, для другой, – мне этого не нужно.
* * *
В жизни свое место знаю, и оно не последнее, ибо никогда не становлюсь в ряд.
* * *
Я молчу, я даже не смотрю на тебя и чувствую, что в первый раз – ревную. Это – смесь гордости, оскорбленного самолюбия, горечи, мнимого безразличия и глубочайшего возмущения.
* * *
Сорока семи лет от роду скажу, что всё, что мне суждено было узнать, – узнала до семи лет, а все последующие сорок – осознавала.
* * *
Люди ревнуют только к одному: одиночеству. Не прощают только одного: одиночества. Мстят только за одно: одиночество. К тому – того – за то, что смеешь быть один.
* * *
Я даже не знаю: есть ли Вы в моей жизни? В просторах моей души – нет. Но там, на подступах к душе, в некоем между: небом и землёй, душой и телом, собакой и волком, в пред-сне, в после-грезье, там, где „я не я, и собака не моя”, там Вы не только есть, но только Вы один и есть.
* * *
Каждый раз, когда узнаю, что человек меня любит, – удивляюсь, не любит – удивляюсь, но больше всего удивляюсь, когда человек ко мне равнодушен.
* * *
Я бы никогда, знаете, не стала красить губ. Некрасиво? Нет, очаровательно. Просто каждый встречный дурак на улице может подумать, я это – для него.
* * *
Мне нужно, чтобы меня любили. Нуждались – как в хлебе.
* * *
Мне от человека надо, – необходимо: или очарование или большой, во всеоружии, бессонный ум. Вне этого мне с человеком пусто. Лучше одной.
* * *
Милые дети! Никогда не бросайте хлеба, а увидите на улице, под ногами – поднимите и положите на ближний забор, ибо есть не только пустыни, где умирают без воды, но и трущобы, где умирают без хлеба. Может быть, этот хлеб заметит голодный, и ему менее совестно будет взять его так, чем с земли.
* * *
Я, когда не люблю, – не я. Я так давно – не я…
* * *
Слушай и помни: всякий, кто смеется над бедой другого – дурак или негодяй; чаще всего – и то, и другое. Когда человек попадает впросак – это не смешно. Когда человека обливают помоями – это не смешно. Когда человеку подставляют подножку – это не смешно. Когда человека бьют по лицу – это подло. Такой смех – грех.
* * *
„Я буду любить тебя все лето”, – это звучит куда убедительней, чем „всю жизнь” и – главное – куда дольше!
* * *
Я вовсе не предполагаю, что отлично разбираюсь в современности. Современность – вещь устанавливаемая только будущим и достоверная только в прошлом.
* * *
О, Боже мой, а говорят, что нет души! А что у меня сейчас болит? – Не зуб, не голова, не рука, не грудь, – нет, грудь, в груди, там, где дышишь, – дышу глубоко: не болит, но всё время болит, всё время ноет, нестерпимо!
* * *
А Вы замечаете, как все они, даже самые целующие, даже самые, как будто любящие, так боятся сказать это слово?
* * *
Любить – видеть человека таким, каким его задумал Бог и не осуществили родители. Не любить – видеть человека таким, каким его осуществили родители. Разлюбить – видеть вместо него: стол, стул.
* * *
Прощания вовсе не было. Было – исчезновение.
* * *
Встречаться нужно для любви, для остального есть книги.
* * *
Любовник: тот, кто любит, тот, через кого явлена любовь, провод стихии Любви. Может быть в одной постели, а может быть – за тысячу верст. Любовь не как „связь”, а как стихия.
* * *
Чувство не нуждается в опыте, оно заранее знает, что обречено. Чувству нечего делать на периферии зримого, оно – в центре, оно само – центр. Чувству нечего искать на дорогах, оно знает – что придёт и приведёт – в себя.
* * *
Глупо у поэта спрашивать время. Без-дарно. Потому он и сошел с ума – от таких глупых вопросов. Нашли себе часы! ЕМУ нужно говорить время, а не у него – спрашивать.
* * *
„Возлюбленный” – театрально, „Любовник” – откровенно, „Друг” – неопределенно. Нелюбовная страна!
* * *
А Вы когда-нибудь забываете, когда любите, что любите? Я – никогда. Это как зубная боль, только наоборот – наоборотная зубная боль. Только там ноет, а здесь и слова нет.
* * *
Гладьте ребенка по голове – это его окрыляет. Чем чаще обнимаете ребенка – тем крепче он стоит на ногах. Целуйте постоянно дите своё – и в его сердце всегда будет любовь.
* * *
А может быть я так много занимаюсь собой, потому что никто из вас мною не занялся достаточно?
* * *
Вас же я любила в здравом уме и твердой памяти и все-таки любила – безумно.
* * *
Надо молчать, когда болит. Иначе ударят именно туда.
* * *
„Стерпится – слюбится”. Люблю эту фразу, только наоборот.
* * *
И у меня бывает тоска. От неё я бегу к людям, к книгам, даже к выпивке, из-за неё завожу новые знакомства. Но когда тоска „от перемены мест не меняется” – дело дрянь, так как выходит, что тоска зависит от себя, а не от окружающего.
* * *
Меня нужно любить совершенно необыкновенно, чтобы я поверила.
* * *
Человечески любить мы можем иногда десятерых, любовно – много – двух. Нечеловечески – всегда одного.
* * *
Родство по крови грубо и прочно, родство по избранию – тонко. Где тонко, там и рвется.
* * *
В мире ограниченное количество душ и неограниченное количество тел.
* * *
Плохие стихи как корь, ими лучше переболеть в детстве.
* * *
Что мы можем сказать о Боге? Ничего. Что мы можем сказать Богу? Все.
* * *
Что ты можешь знать обо мне, если ты со мной не спал и не пил?
* * *
Вся жизнь делится на три периода: предчувствие любви, действие любви и воспоминания о любви.
---------------------------------------------
Мария Петрових
Руската поетеса и преводачка Мария Петрових (Мария Сергеевна Петровых) е родена на 13/26 март 1908 г. в Норски посад, Ярославска губерния. Първото си стихотворение съчинява на 6-годишна възраст, а на 8-годишна възраст издава няколко броя от своето ръчно написано и илюстрирано списание „Весенняя звёздочка”. През 1923 г. става член на ярославския отдел на Съюза на поетите. Посещава Висшите държавни литературни курсове в Москва (1925 г.), завършва литературния факултет при Московския държавен университет (1930 г.). От 1934 г. до края на живота си работи като литературен сътрудник и преводач в няколко московски издателства. През 1942 г. подготвя поетична книга, която обаче се отхвърля от издателите. През следващите години рядко публикува своя поезия в литературния печат, въпреки че известни поети като Пастернак, Тарковски, Ахматова и др. ценят високо творчеството й. Автор е на единствената стихосбирка „Дальнее дерево” (1968 г.). Активно превежда поезия от арменски, български, грузински, сръбски, словенски, хърватски, чешки, полски, литовски и др. езици. Умира на 1 юни 1979 г. в Москва.
НЕ СЕ ОТЧАЙВАЙ НИКОГА
Никога не се отчайвай ти,
даже в лапите на страшна болест,
пред лика на преброени дни.
Спри да се оплакваш, отметни
безполезната и скучна горест,
че напразно времето лети.
Ти си жива. Почвай отначало.
Не е късно: ти си жива, пий.
Много пъти те изобличавах,
с ключове да звънкаш продължавай,
скритите вълшебства пак открий.
НЕ ОТЧАИВАЙСЯ НИКОГДА
Не отчаивайся никогда,
Даже в лапах роковой болезни,
Даже пред лицом сочтенных дней.
Ничего на свете нет скучней,
И бессмысленней, и бесполезней,
Чем стенать, что зря прошли года.
Ты еще жива. Начни с начала.
Нет, не поздно: ты еще жива.
Я не раз тебя изобличала,
И опять ключами ты бренчала
У дверей в тайницу волшебства.
1964 г.
---------------------------------------------
Марк Собол
Руският поет и писател Марк Собол (Марк Андреевич Соболь) е роден на 4 януари 1918 г. в Москва. През 1933 г. постъпва в режисьорския факултет на Държавния университет за театрални изкуства (ГИТИС). През 1934 г. е осъден по скалъпено обвинение за антисъветска пропаганда и до края на 1936 г. е затворен в лагерите на ГУЛАГ в Потма, след което е интерниран в Устюг, Мариупол, Самарканд и Кимри, където работи като хамалин, дървосекач, телефонист, бюфетчик, общ работник и провинциален актьор. През Великата отечествена война воюва като сапьор за западния, централния и белоруския фронт, участва в битката за Москва, в курската битка и в берлинската военна операция. Първите си стихове публикува във фронтовия печат през 1943 г., а първата му стихосбирка излиза през 1946 г. Член е на съюза на писателитке на СССР (1947 г.). Автор е на книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Короткие ночлеги” (1960 г.), „Песня о двух трубачах” (1967 г.), „Смешное, гневное, печальное” (1974 г.), „Товарищи волшебники” (1976 г.), „Высокие костры” (1980 г.), „Напоминание” (1983 г.), „От вашего собеседника” (1987 г.), „Избранное. Стихи и проза” (1989 г.) и др. Умира на 28 февруари 1999 г. в Москва.
УМИРА ВРЪСТНИКЪТ
Поспри, остани, отложи таз последна пробойна,
Земя, помогни – ти навеки си в дълг неплатим!
Умира връстникът, достойно си тръгва, спокойно,
умира връстникът, не можем да го удържим.
Там няма да има ни звуци, ни вести, ни тайни,
там просто е никъде, никога, ни в рай, ни в ад...
Повярвай ми, щеше да бъде добре да сме заедно,
тъй както равнявахме строя по земния свят.
Къде ще се върна таз загуба аз да оплаквам,
в каква Гетсимания ври предпоследен уют?
Децата и внуците користни хич не очаквам,
от скука глупеещи, там с децибели гърмят.
Ний бяхме под щикове, ала не бяхме смирени,
ний бяхме слепци, но видяхме зари след беди...
Умира връстникът. И цялото ми поколение,
кръстосало морни могъщи ръце на гърди.
Едни неизвестни са, други светци са по право,
пропи се тръбачът и бе претопена медта...
Умира връстникът. Кажете, защо да оставам,
през тъмни прозорци да гледам към цветна следа?
На кой да предам да опази тез спомени дръзки?
Вземи, минувачо, умирам, пази ми ги ти!
А там, в ранината кон розов звънливо препуска,
а синята кърпичка с вятъра волно трепти...
УХОДИТ РОВЕСНИК
Опомнись, останься, помедли хотя бы на кромке,
Земля, помоги, – ты навек в неоплатном долгу!..
Уходит ровесник, достойно уходит, негромко,
уходит ровесник, а я удержать не могу.
Оттуда не будет ни звука, ни строчки, ни вести,
там просто нигде, никогда, ни в аду, ни в раю...
И если по правде, то лучше бы все-таки вместе,
как шли по Земле, как равненье держали в строю.
Куда возвращусь я оплакивать эту потерю,
в какой Гефсимании мой предпоследний уют?
Корыстные дети и внуки, которым не верю,
дурея от скуки людей децибеллами бьют.
Мы шли под штыками, но не было в душах смиренья,
мы были слепые, мы видели свет впереди...
Уходит ровесник. Уходит мое поколенье,
могучие руки устало скрестив на груди.
Иные безвестны, другие записаны в святцы,
но спился трубач, и давно переплавлена медь...
Уходит ровесник. А мне для чего оставаться,
сквозь темные окна цветные мультяшки глядеть?
Кому передам на хранение воспоминанья –
возьмите, прохожий, поскольку я утром умру?
А розовый конь все проносится гулкою ранью,
а синий платочек трепещет флажком на ветру...
---------------------------------------------
Марк Тарловский
Руският поет, преводач и публицист Марк Тарловски (Марк Ариевич/Аркадьевич-Вольфович Тарловский) е роден на 20 юли/2 август 1902 г. в гр. Елисаветград (Кировоград). Пише стихове от детските си години. Член е на Южноруското общество на поетите и писателите в Одеса и на литературното обединение „Никитинские субботники”. Завършва историко-филологическия факултет на Московския държавен университет (1924 г.). Специализира древноруска литература. Работи като литературен сътрудник към Института за народно образование, библиотекар в Одеската публична библиотека, кореспондент на сп. „Огонек”, журналист към вестниците „Трудовая копейка”, „Пролетарская правда” и „Красная газета”, преводач в Държавното издателство за художествена литература и др. Превежда творби на Беранже, Юго, Хайне и др., източни класически епоси и поезия на народите на СССР. Автор е на стихосбирките „Иронический сад” (1928 г.), „Почтовый голубь” (1929 г., спряна от цензурата), „Бумеранг” (1931 г.), „Рождение Родины” (1935 г.) и „Борение иронии” (1936 г., спряна от цензурата), посмъртно излизат книгите с негови стихове „Веселый странник” (1999 г.) и „Молчаливый полёт” (2009 г.). Умира на 15 юли 1952 г. в Москва.
МОРЕ
Морето шета, вълнолом, блик сбрал,
зелена гръд притиска в пяна синя,
разчесва кичур песъчлива тиня
и пръска слюнка в бреговия вал;
и както мъж жена не е ласкал,
ласкае сушата – русалка фина,
върти се и разпенва на гърбина
вълните, сякаш сватбен е бокал.
Затуй, че люби тялото послушно
на навлажнена от целувки суша –
девойки от рибарските села
го търсят – по чакъла бий копита
магаре, недосетило дела, –
с последни ласки на сърца разбити.
МОРЕ
Хлопочет море у зеленых скал,
Теснит, как грудь, упругую плотину,
Как прядь волос, расчесывает тину
И бьет слюной в береговой оскал,
Как ни один мужчина не ласкал,
Ласкает сушу – томную ундину,
Крутясь, откидывается на спину
И пенит валом свадебный бокал.
За то, что рушит алчущую тушу
На мокрую от поцелуев сушу –
В нем ищут девки из рыбачьих сел –
Покуда бьет по гравию копытом
И ждет их недогадливый осел –
Последних ласк своим сердцам разбитым.
1926 г.
---------------------------------------------
Миклай Казаков
Руският поет, писател, публицист и преводач Миклай Казаков (Николай/ Миклай Иванович Казаков) е роден на 15 януари 1918 г. в с. Кутюк-Кинер, Казанска губерния. Пише поезия от ученическите си години, първото му публикувано стихотворение е в сп. „Пионер йyк” през 1933 г. Завършва Марийския учителски институт (1939 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1955 г.). Работи като редактор на в. „Будь готов” (1934-1936 г.), литературен консултант на Марийското държавно издателство (1939-1940 г.), редактор на марийския литературен алманах (1946-1948 г.), отговорник за секцията на Съюза на писателите при Марийска АССР (от 1948 г.) и др. Твори на марийски и на руски език. Превежда на марийски език поезия на руски и чуждестранни автори. Член е на Съюза на писателите на СССР (1939 г.). Лауреат на Държавна награда на СССР (1951 г.), народен поет на Марийска АССР (1960 г.). Автор е на близо 40 книги с поезия и с проза за деца, сред които стихосбирките „Почеламут сборник” (1938 г.), „Илаш весела” (1940 г.), „Отважный комсомол” (1940 г.), „В огне” (1943 г.), „На нашей улице праздник” (1945 г.), „Светлые дни” (1948 г.), „Me Москвашке мийышна” (1948 г.), „Поэзия – любимая подруга” (1950 г.), „Поэзии: ойырен налме почеламут ден” (1951 г.), „Избранные стихи” (1952 г.), „Чевер шошо” (1957 г.), „Детям”(1959 г.), „Избранное” (1960 г.), „Шyмбел мландем” (1962 г.), „Ший оyыр” (1964 г.), „Шинчаваш ончен” (1965 г.), „Шyм теyыз” (1968 г.), „В стране моей Марийской” (1968 г.), „Мyндыр мландыште” (1969 г.), „Так мы растем” (1970 г.), „Дорога зовет” (1972 г.), „Лирика” (1977 г.), „Наша судьба” (1988 г.) и др. Умира през 1989 г. в гр. Йошкар-Ола, Марийска република, Приволжието.
22 ЮНИ 1941 ГОДИНА
„Вече е война...” –
заби в сърцата
страшна вест отровната стрела.
Всичко промени се
на земята.
Над страната
натежа
мъгла.
Сякаш с черен облак
буря хвана
слънцето след тази грозна вест.
Нивите
се сбръчкаха,
камбани
плакаха
в разбудения лес.
Като бомба
тази вест отекна.
Гняв народен
извиси вълна.
В този ден
до края се заклехме
да громим
проклетата война.
В този ден
войник ти стана светъл;
към победата
преминал с чест
пътя
до четирдесет и трета,
от душа
благодарят ти днес.
22 ИЮНЯ 1941 ГОДА (перевод с марийского языка на русский язык: Анатолий Аквилев)
„Началась война…” –
В сердца вонзилось
Страшною отравленной стрелой.
И на свете
Всё переменилось.
И тревога
Встала
Над страной.
Эта весть
Собой закрыла солнце,
Словно туча чёрная в грозу.
Нивы
Вдруг пожухли,
Колокольцы
Вздрогнули
В разбуженном лесу.
Эта весть
Ударила, как бомба.
Гнев народа
Поднялся волной.
В этот день
Мы поклялись до гроба
Воевать
С проклятою войной.
В этот день
Ты верным стал солдатом,
И тебе,
Прошедший бой солдат,
Люди
За победу в сорок пятом
От души
Спасибо говорят.
1981 г.
---------------------------------------------
Михаил Анишченко-Шелехметский
Руският поет и писател Михаил Анищенко-Шелехметски (Михаил Всеволодович Анищенко-Шелехметский) е роден на 9 ноември 1950 г в гр. Куйбишев. Работил е като шлосер, фрезист, санитар, пазач, журналист и др. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1979 г.). Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Что за горами” (1979 г.), „Не ровен час” (1989 г.), „Ласточкино поле” (1990 г.), „Тебя ещё нет, меня уже нет” (2001 г.), „Оберег” (2008 г.), „Поющая половица” (2008 г.), „Квадрат тумана” (2008 г.), „Песни слепого дождя” (2011 г.) и др. Голяма популярност добива биографичното му изследване на живота на Уйлям Шекспир „Открылась бездна звезд полна” (2009 г.). Носител е на високи литературни награди. Умира на 24 ноември 2012 г. в гр. Самара.
БЯГСТВО
Аз към нощния Брест се промъквам през блатата на минал кошмар,
свойта мила изгубих по пътя в деветстотингодишна съдба.
Аз променям лице и походка, вдишвам волно предишен озон.
Виждам прехода, старата лодка, виждам дом до рекичката. Но...
Пламва спомен за детско братство, пада шапка на влажна пръст.
Аз убит бях при опит за бягство... От Русия – в Съветски съюз.
БЕГСТВО
Пробираюсь к ночному Бресту, по болотам в былое бреду,
Потерял я свою невесту в девятьсот роковом году.
Я меняю лицо и походку, давний воздух вдыхаю вольно.
Вижу речку и старую лодку, вижу дом на окраине. Но…
Полыхнуло огнем по детству, полетел с головы картуз.
Я убит при попытке к бегству… Из России – в Советский Союз.
-----
ПЯСЪЧНИЯТ ЧАСОВНИК
До ангел дявол в битка хвъркат. За извор устие не знай.
От колба жив към колба мъртъв прелива пясък моя край.
Любов, омраза, сълзи клети, прегръдки, чувства и слова,
и мойта жар, и студовете – преливат. Пясък е това.
Стоя на тъпа вечеринка, в обречен август виждам как
изтичат тези песъчинки към дъното на моя мрак!
Часовник болка не усеща – и всеки ден, през всяка нощ
летят към дъно мойте срещи, и стих, и проза... Чезне мощ.
И трудно ми е с мойта мъка да вярвам чифт че в тек блести,
че някой с властни длани тука часовника ще превърти.
И в анимизъм древен аз пак ще съм живот, любов и срив,
от колба смърт отново пясък ще се изсипва в колба жив.
Отново аз ще плувам в мама и моят пумпал ще расте...
И ангел дяволът ще стане, ще помни извор устие.
ПЕСОЧНЫЕ ЧАСЫ
Враждебны ангелы и черти. Не помнит устье про исток.
Из колбы жизни в колбу смерти перетекает мой песок.
Любовь и ненависть, и слезы, мои объятья, чувства, речь,
Моя жара, мои морозы – перетекают. Не сберечь.
Сижу на пошлой вечеринке, но вижу я, обречено,
Как больно, в этой вот песчинке, мой август падает на дно!
Часы не ведают страданья, и каждый день, в любую ночь –
Летят на дно мои свиданья, стихи и проза… Не помочь.
И трудно мне, с моей тоскою, поверить в нечет, словно в чёт, –
Что кто-то властною рукою часы, как мир, перевернет.
И в стародавнем анимизме, чтоб жить, любить и умирать,
Из колбы смерти в колбу жизни песок посыплется опять.
Опять я буду плавать в маме, крутить по комнате волчок…
И станут ангелы чертями, и устье вспомнит про исток.
---------------------------------------------
Михаил Булгаков
Руският писател, драматург и сценарист Михаил Булгаков (Михаил Афанасьевич Булгаков) е роден на 3/15 май 1891 г. в гр. Киев. Завършва медицинския факултет при Киевския университет (1916 г.). Първата му публикация е във в. „Грозный” през 1919 г. Доброволец е в Първата световна война, по време на Гражданската война служи в антикомунистически формирования. Работи като лекар в с. Николско, Смоленска губерния, и като чиновник в отдел за изкуство във Владикавказ. От 1921 г. живее в Москва и се занимава с литературна дейност. Член е на Съюза на писателите (1923 г.). Публикува разкази, фейлетони и статии в издания като „Гудок”, „Накануне”, „Россия”, „Москва” и др., но от 1929 г. цензурата спира повечето от творбите му. От 1930 до 1932 г. е асистент-режисьор в Московския художествен театър, от 1932 до 1936 г. е асистент-режисьор в МХАТ, като се представя и като актьор, след което е либретист и консултант в Държавния академичен Болшой театър. Автор е на романи, повести, белетристични цикли и пиеси като „Записки юного врача” (1917 г.), „Роковые яйца” (1924 г.), „Белая гвардия” (1924 г.), „Дьяволиада” (1925 г.), „Собачье сердце” (1925 г.), „Дни Турбиных” (1926 г.), „Зойкина квартира” (1926 г.), „Пурпурный остров” (1928 г.), „Бег” (1928 г.), „Кабала святош” (1929 г.), „Театральный роман” (1929 г.), „Иван Васильевич” (1934 г.), „Последние дни” (1935 г.), „Жизнь господина Де Мольера” (1937 г.). Световна слава му носи романът „Майстора и Маргарита” (1940 г., първо цялостно издание 1967 г.). Умира на 10 март 1940 г. в Москва.
НА УЛИЦА „БОЛЬШАЯ САДОВАЯ”
На улица „Большая Садовая”
има сграда, здрава тя е.
В дома живее бойкият наш брат –
организираният пролетариат.
И аз се шмугнах там при пролетариата
като блуждаещ сред тълпата, извинете, атом.
Но жалко, някои удобства няма, ето
например, развален е, ах, клозетът.
С умивалника също беда:
денем сух е, а нощем от него на пода се лее вода.
Похапваме малко, но ловко:
захарин и картофки.
А електричеството странна е марка:
ту гасне, ту пак безпричинно просветва ярко.
Сега, впрочем, вече няколко дни свети богато
и пролетариатът е радостен от светлината.
Зад лявата стена женски глас подхваща „Бедната чайка”,
а зад дясната свирят на балалайка.
* Авторът споменава дома на ул. „Большая Садовая” в романа „Майстора и Маргарита”, в повестта „Тайному другу”, в разказите „№ 13 – Дом Эльпит-Рабкоммуна”, „Самогонное озеро” и др.
НА БОЛЬШОЙ САДОВОЙ
На Большой Садовой
Стоит дом здоровый.
Живет в доме наш брат –
Организованный пролетариат.
И я затерялся между пролетариатом,
Как какой-нибудь, извините за выражение, атом.
Жаль, некоторых удобств нет,
Например, испорчен ватер-клозет.
С умывальником тоже беда:
Днем он сухой, а ночью из него на пол течет вода.
Питаемся понемножку:
Сахарин и картошка.
Свет электрический – странной марки:
То потухнет, а то опять ни с того, ни с сего разгорится ярко.
Теперь, впрочем, уже несколько дней горит подряд,
И пролетариат очень рад.
За левой стеной женский голос выводит „бедная чайка...”,
А за правой играют на балалайке.
1921 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Ръкописите не горят.
* * *
Най-страшният гняв – гневът от безсилие.
* * *
Няма зли хора в света, има само нещастни хора.
* * *
На опашката, кучи синове, на опашката!
* * *
Глупост! След триста години това ще мине.
* * *
Успява навсякъде този, който заникъде не бърза.
* * *
Не трябва да се допуска униние.
* * *
– Това водка ли е? – тихо попита Маргарита.
Котаракът подскочи на стола от обида.
– Извинете, кралице – изхриптя той, – нима бих си позволил да налея на дама водка? Това е чист спирт!
* * *
Цели двайсет години човек се занимава с някаква работа, например чете римско право, а на двайсет и първата изведнъж се оказва, че римското право не му трябва, че той даже не го разбира и не го обича, а в действителност е добър градинар и пламти от любов към цветята. Това става поради несъвършенството на нашия социален строй, при който постоянно попадат на своето място само към края на живота.
* * *
Кой ти каза, че на света няма истинска, вярна, вечна любов? Да отрежат на лъжеца гнусния му език!
* * *
Най-интересното от всичко в тези лъжи е това, че те са лъжи от първата до последната дума.
* * *
– Страхливостта е един от най-страшните човешки пороци.
– Осмелявам се да ви възразя. Страхливостта е най-страшният човешки порок.
* * *
Писателят винаги ще бъде в опозиция на политиката, докато самата политика е в опозиция на културата.
* * *
Айседора Дънкан може да обядва в гостната, а да действа в банята. Но аз не съм Айседора Дънкан.
* * *
– Достоевски е мъртъв.
– Протестирам, Достоевски е безсмъртен.
* * *
Обяснете ми, моля, защо трябва изкуствено да се изфабрикува Спиноза, когато всяка жена може да го роди, когато й е угодно. Нали в Холмогори мадам Ломоносова роди тази своя знаменитост. Човечеството само се грижи за това и в еволюционен порядък всяка година упорито, отделяйки от масата всякакви нищожества, създава десетки изключителни гении, които украсяват земното кълбо.
* * *
В Москва смятат само със стотици хиляди и милиони.
* * *
На широкото поле на руската словесност в СССР аз бях един-единствен литературен вълк. Съветваха ме да си боядисам козината. Нелеп съвет. Боядисан ли е вълкът, остриган ли е вълкът, той все едно не прилича на пудел. С мен и постъпиха като с вълк. И няколко години ме гониха по правилата на литературния развъдник в ограден двор. Злоба нямам, но съм много изморен.
* * *
Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да говоря с нея, и се тревожех, че не изрекох нито една дума, а тя ще си отиде и никога повече няма да я видя.
* * *
– Маргарита Николаевна не се нуждаеше от пари. Маргарита Николаевна можеше да купи всичко, което й харесва. Между познатите на мъжа й попадаха интересни хора. Маргарита Николаевна никога не се докосваше до примуса. Маргарита Николаевна не познаваше ужаса от живеене в обща квартира.
– С една дума... Тя беше ли щастлива?
– Нито за минута!
* * *
Ще ти разкажа приказка. Имало на света една леля. Тя нямала деца, а и щастие също нямала. И ето тя първо дълго плакала, а после станала зла.
* * *
Ще бъдеш ли така добър да помислиш над въпроса: какво би правило твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнат сенките?
* * *
Борбата с цензурата, каквато и да е тя и при каквато и да е власт да съществува – е мой писателски дълг, така както и призивите за свобода на печата. Аз съм горещ поклонник на тази свобода и смятам, че ако някой от писателите намисли да доказва, че тя не му е нужна, той би заприличал на риба, публично уверяваща, че не й нужна вода.
* * *
Нещо недобро се крие в мъжете, избягващи виното, игрите, компаниите на прелестни жени, разговорите на маса. Такива хора или са тежко болни, или тайно ненавиждат околните. Наистина, възможни са изключения.
* * *
Свежестта бива само една – първата, тя е и последна. А ако есетрата е втора свежест, то това означава, че тя е вмирисана.
* * *
Храната е хитро нещо. Трябва да се умее да се яде, а представете си – болшинството от хората изобщо не умеят да се хранят. Трябва не само да се знае какво да се яде, но кога и как. И какво да се говори при това. Да. Ако вие се грижите за своето храносмилане, моят добър съвет е – не говорете при обяда за болшевизъм и за медицина. И – бог да ви пази – не четете до обяд съветски вестници. Пациентите, които не четат вестници, се чувстват превъзходно. Онези, които аз специално карах да четат „Правда”, отслабваха.
* * *
Никога и за нищо не молете! Никога и нищо, особено тези, които са по-силни от вас. Сами ще предложат и сами всичко ще дадат!
* * *
Съзнанието за своето пълно, ослепително безсилие трябва да пазиш за себе си.
* * *
В света съществуват само две сили: долари и литература.
* * *
Няма документ, няма и човек.
* * *
Нали вие мислите, как може да сте мъртви.
* * *
Достатъчно е да се подгони човек под изстрели и той се превръща в мъдър вълк; вместо много слабия и ненужен ум в наистина трудни случаи израства мъдър животински инстинкт.
* * *
Аз предполагам, че в нито едно учебно заведение не може да се стане образован човек. Но във всяко добро учебно заведение може да се стане дисциплиниран човек и да се придобие навик, който ще му послужи в бъдеще, когато човек извън стените на учебното заведение ще започне да се образова сам.
* * *
Понякога най-добрият начин да погубиш човек е да му оставиш сам да си избере съдбата.
* * *
– Вие, Михаил Афанасиевич, да бяхте отишли в завода, да поогледате...
– Много шумно е в завода, а аз съм изморен, болен – отвърнал Булгаков. – По-добре ме изпратете в Ница!
* * *
Ласката... е единственият възможен начин за отнасяне с живите същества. С терор нищо не може да се постигне с животно, на каквато и степен на развитие то да се намира. Това аз твърдях, твърдя и ще твърдя. Напразно те си мислят, че терорът ще им помогне. Не, не, няма да помогне, какъвто и да е той: бял, червен и даже кафяв! Терорът напълно парализира нервната система.
* * *
Всичко отминава. Страдания, мъки, кръв, глад и мор. Мечът изчезва, а ето звездите ще останат, когато и сенките на нашите тела и дела няма да останат на земята. Няма нито един човек, който да не знае това. Тогава защо ние не искаме да отправим своя поглед към тях? Защо?
* * *
Срещу мен бе целият свят – и аз един. Сега сме двама и не ме е страх от нищо.
* * *
Аз обичам да седя ниско – от ниското не е така опасно да се пада.
* * *
Незнайно защо на котараците говорят на „ти”, макар че нито един котарак никога с никого не е пил на брудершафт.
* * *
Не вършете престъпление никога, срещу когото и да е насочено. Ще доживеете до старост с чисти ръце.
* * *
Каквото и да казват песимистите, все пак земята е съвършено прекрасна, а под луната е и просто неповторима.
* * *
Очите са голяма работа. Нещо като барометър. Всичко се вижда, кой има голяма суша в душата, кой за нищо и никакво може да блъсне с носа на ботуша в реброто, а и кой сам от всичко се бои.
* * *
Ние с теб говорим на различни езици, както винаги. Но нещата, за които говорим, не се променят от това.
* * *
Сега аз чувам в себе си как литва моята мисъл и вярвам, че съм неизмеримо по-силен като писател от всички, които познавам. Но при такива условия като сегашните е възможно да пропадна.
* * *
Моята драма е в това, че живея с този, когото не обичам, но смятам за недостойно дело да му съсипвам живота.
* * *
Да, човекът е смъртен, но това би било само половин беда. Лошото е, че понякога той е внезапно смъртен, ето в какво е фокусът.
* * *
Никаква сила не може да накара тълпата да замлъкне, докато тя не изкаже всичко, което се е натрупало вътре в нея, и не замълчи сама.
* * *
Може би парите пречат да сте симпатичен. Ето тук например никой няма пари и всички са симпатични.
* * *
Не е срамно, че искам да живея така, дори и да съм сляп.
* * *
Умните хора затова са и умни, за да се оправят в обърканите неща.
* * *
Вие съдите по костюма? Никога не го правете. Можете да сгрешите, при това твърде много.
* * *
Театърът за мен е наслаждение, покой, развлечение, с една дума, всичко, което е угодно, освен средство да си навлека нова добра неврастения.
* * *
Сломиха ме, скучно ми е и аз искам в мазето.
* * *
И представете си, при това непременно в душата ми прониква някой непредвиден, неочакван и приличащ външно на дявол го знае какво, и той ми харесва повече от всички.
* * *
Само през страданието идва истината. Това е вярно, бъдете спокойни! Но за знаенето на истината нито пари плащат, нито порции раздават. Тъжно, но факт.
* * *
Когато у нас, давайки отчет, говорят, ни една дума с истина няма да получиш.
* * *
Тухлата без видима причина никога и на никого няма да падне на главата.
* * *
Невъзможността да пиша за мен е равносилна на погребение приживе.
* * *
Любовта изскочи пред нас така, както изпод земята изскача убиец на кръстовището, и порази изведнъж и двама ни. Така поразява мълния, така поразява фински нож!
* * *
Никога и от нищо не се страхувайте. Това не е разумно.
* * *
Анушка вече купи слънчогледовото олио и не само го купи, но даже го разля. Така че заседанието няма да се проведе.
* * *
Вино от коя страна предпочитате по това време на деня?
* * *
Тенорът започва да пее така, че веднага мъчително ти се приисква да отидеш в бюфета.
* * *
Нещастният човек е жесток и коравосърдечен. А всичко е само поради това, че добрите хора са го обезобразили.
* * *
Сами знаете, на човек без документи строго се забранява да съществува.
* * *
Човек без изненада вътре, в своето чекмедже, не е интересен.
* * *
Всичко ще бъде правилно, върху това е изграден светът.
* * *
Хора като хора. Обичат парите, но нали така е било винаги.
* * *
Революционна езда: час яздиш – два стоиш.
* * *
Този, който обича, трябва да споделя съдбата на този, когото обича.
* * *
В Русия е възможно само едно: вяра православна, власт самодържавна!
* * *
Щастието е като здравето: когато е налице, не го забелязваш.
* * *
Помнете, че езикът може да скрие истината, а очите – никога!
* * *
Фактът е най-упоритото нещо на света.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Рукописи не горят.
* * *
Самый страшный гнев – гнев бессилия.
* * *
Злых людей нет на свете, есть только люди несчастливые.
* * *
В очередь, сукины дети, в очередь!
* * *
Вздор! Лет через триста это пройдет.
* * *
Успевает всюду тот, кто никуда не торопится.
* * *
Уныния допускать нельзя.
* * *
– Это водка? – слабо спросила Маргарита.
Кот подпрыгнул на стуле от обиды.
– Помилуйте, королева, – прохрипел он, – разве я позволил бы себе налить даме водки? Это чистый спирт!
* * *
Целых лет двадцать человек занимается каким-нибудь делом, например читает римское право, а на двадцать первом – вдруг оказывается, что римское право ни при чем, что он даже не понимает его и не любит, а на самом деле он тонкий садовод и горит любовью к цветам. Происходит это, надо полагать, от несовершенства нашего социального строя, при котором сплошь и рядом попадают на своё место только к концу жизни.
* * *
Кто сказал тебе, что нет на свете настоящей, верной, вечной любви? Да отрежут лгуну его гнусный язык!
* * *
Интереснее всего в этом вранье то, что оно – вранье от первого до последнего слова.
* * *
– Трусость – один из самых страшных человеческих пороков.
– Осмелюсь вам возразить. Трусость – самый страшный человеческий порок.
* * *
Писатель всегда будет в оппозиции к политике, пока сама политика будет в оппозиции к культуре.
* * *
Айседора Дункан может обедать в гостиной, а оперировать в ванной. Но я – не Айседора Дункан.
* * *
– Достоевский умер.
– Протестую, Достоевский бессмертен!
* * *
Объясните мне, пожалуйста, зачем нужно искусственно фабриковать Спиноз, когда любая баба может его родить когда угодно. Ведь родила же в Холмогорах мадам Ломоносова этого своего знаменитого. Человечество само заботится об этом и в эволюционном порядке каждый год упорно, выделяя из массы всякой мрази, создает десятками выдающихся гениев, украшающих земной шар.
* * *
В Москве считают только на сотни тысяч и миллионы.
* * *
На широком поле словесности российской в СССР я был один-единственный литературный волк. Мне советовали выкрасить шкуру. Нелепый совет. Крашеный ли волк, стриженый ли волк, он всё равно не похож на пуделя. Со мной и поступили как с волком. И несколько лет гнали меня по правилам литературной садки в огороженном дворе. Злобы я не имею, но я очень устал.
* * *
Я мучился, потому что мне показалось, что с нею необходимо говорить, и тревожился, что я не вымолвлю ни одного слова, а она уйдёт, и я никогда её более не увижу.
* * *
– Маргарита Николаевна не нуждалась в деньгах. Маргарита Николаевна могла купить всё, что ей понравится. Среди знакомых её мужа попадались интересные люди. Маргарита Николаевна никогда не прикасалась к примусу. Маргарита Николаевна не знала ужасов житья в совместной квартире.
– Словом.. Она была счастлива?
– Ни одной минуты!
* * *
Я тебе сказку расскажу. Была на свете одна тетя. И у неё не было детей и счастья вообще тоже не было. И вот она сперва долго плакала, а потом стала злая.
* * *
Не будешь ли ты так добр подумать над вопросом: что бы делало твое добро, если бы не существовало зла, и как бы выглядела земля, если бы с нее исчезли тени?
* * *
Борьба с цензурой, какая бы она ни была и при какой бы власти она ни существовала, – мой писательский долг, так же, как и призывы к свободе печати. Я горячий поклонник этой свободы и полагаю, что, если кто-нибудь из писателей задумал бы доказывать, что она ему не нужна, он уподобился бы рыбе, публично уверяющей, что ей не нужна вода.
* * *
Что-то недоброе таится в мужчинах, избегающих вина, игр, общества прелестных женщин, застольной беседы. Такие люди или тяжело больны, или втайне ненавидят окружающих. Правда, возможны исключения.
* * *
Свежесть бывает только одна – первая, она же и последняя. А если осетрина второй свежести, то это означает, что она тухлая.
* * *
Еда штука хитрая. Есть нужно уметь, а представьте себе – большинство людей вовсе есть не умеют. Нужно не только знать что съесть, но и когда и как. И что при этом говорить. Да-с. Если вы заботитесь о своем пищеварении, мой добрый совет – не говорите за обедом о большевизме и о медицине. И – боже вас сохрани – не читайте до обеда советских газет. Пациенты, не читающие газет, чувствуют себя превосходно. Те же, которых я специально заставлял читать „правду”, – теряли в весе.
* * *
Никогда и ничего не просите! Никогда и ничего, и в особенности у тех, кто сильнее вас. Сами предложат и сами все дадут!
* * *
Сознание своего полного, ослепительного бессилия нужно хранить про себя.
* * *
На свете существует только две силы: доллары и литература.
* * *
Нет документа, нет и человека.
* * *
Ведь вы мыслите, как же вы можете быть мертвы.
* * *
Достаточно погнать человека под выстрелами, и он превращается в мудрого волка; на смену очень слабому и в действительно трудных случаях ненужному уму вырастает мудрый звериный инстинкт.
* * *
Я полагаю, что ни в каком учебном заведении образованным человеком стать нельзя. Но во всяком хорошо поставленном учебном заведении можно стать дисциплинированным человеком и приобрести навык, который пригодится в будущем, когда человек вне стен учебного заведения станет образовывать сам себя.
* * *
Иногда лучший способ погубить человека – это предоставить ему самому выбрать судьбу.
* * *
– Вы бы, Михаил Афанасьевич, поехали на завод, посмотрели бы…
– Шумно очень на заводе, а я устал, болен, – ответил Булгаков. – Вы отправьте меня лучше в Ниццу!
* * *
Ласка… единственный способ, который возможен в обращении с живым существом. Террором ничего поделать нельзя с животным, на какой бы ступени развития оно ни стояло. Это я утверждал, утверждаю и буду утверждать. Они напрасно думают, что террор им поможет. Нет-с, нет-с, не поможет, какой бы он ни был: белый, красный и даже коричневый! Террор совершенно парализует нервную систему.
* * *
Все пройдет. Страдания, муки, кровь, голод и мор. Меч исчезнет, а вот звезды останутся, когда и тени наших тел и дел не останется на земле. Нет ни одного человека, который бы этого не знал. Так почему же мы не хотим обратить свой взгляд на них? Почему?
* * *
Против меня был целый мир – и я один. Теперь мы вдвоем, и мне ничего не страшно.
* * *
Я люблю сидеть низко, – с низкого не так опасно падать.
* * *
Котам обычно почему-то говорят „ты”, хотя ни один кот никогда ни с кем не пил на брудершафт.
* * *
На преступление не идите никогда, против кого бы оно ни было направлено. Доживите до старости с чистыми руками.
* * *
Что бы ни говорили пессимисты, земля все же совершенно прекрасна, а под луною и просто неповторима.
* * *
Глаза значительная вещь. Вроде барометра. Все видно у кого великая сушь в душе, кто ни за что, ни про что может ткнуть носком сапога в ребра, а кто сам всякого боится.
* * *
Мы говорим с тобой на разных языках, как всегда. Но вещи, о которых мы говорим, от этого не меняются.
* * *
Сейчас я слышу в себе, как взмывает моя мысль, и верю, что я неизмеримо сильнее как писатель всех, кого я ни знаю. Но в таких условиях, как сейчас, я, возможно, пропаду.
* * *
Моя драма в том, что я живу с тем, кого я не люблю, но портить ему жизнь считаю делом недостойным.
* * *
Да, человек смертен, но это было бы еще пол беды. Плохо то, что он иногда внезапно смертен, вот в чем фокус.
* * *
Никакою силой нельзя заставить умолкнуть толпу, пока она не выдохнет все, что накопилось у нее внутри, и не смолкнет сама.
* * *
Может быть, деньги мешают быть симпатичным. Вот здесь, например, ни у кого нет денег и все симпатичные.
* * *
Это не стыдно, что я так хочу жить, хотя бы слепым.
* * *
Умные люди на то и умны, чтобы разбираться в запутанных вещах.
* * *
Вы судите по костюму? Никогда не делайте этого. Вы можете ошибиться и притом весьма крупно.
* * *
Театр для меня – наслаждение, покой, развлечение, словом, все что угодно, кроме средства нажить новую хорошую неврастению.
* * *
Меня сломали, мне скучно, и я хочу в подвал.
* * *
И – представьте себе, при этом обязательно ко мне проникает в душу кто-нибудь непредвиденный, неожиданный и внешне-то черт его знает на что похожий, и он-то мне больше всех и понравится.
* * *
Только через страдание приходит истина. Это верно, будьте покойны! Но за знание истины ни денег не платят, ни пайка не дают. Печально, но факт.
* * *
Когда у нас отдавая отчет говорят, ни слова правды не добьешься.
* * *
Кирпич ни с того ни с сего никому и никогда на голову не свалится.
* * *
Невозможность писать для меня равносильна погребению заживо.
* * *
Любовь выскочила перед нами, как из-под земли выскакивает убийца в переулке, и поразила нас сразу обоих! Так поражает молния, так поражает финский нож!
* * *
Никогда и ничего не бойтесь. Это неразумно.
* * *
Аннушка уже купила подсолнечное масло, и не только купила, но даже разлила. Так что заседание не состоится.
* * *
Вино какой страны вы предпочитаете в это время дня?
* * *
Тенор начинает петь такое, что сразу мучительно хочется в буфет.
* * *
Несчастный человек жесток и черств. А все лишь из-за того, что добрые люди изуродовали его.
* * *
Сами знаете, человеку без документов строго воспрещается существовать.
* * *
Человек без сюрприза внутри, в своём ящике, неинтересен.
* * *
Все будет правильно, на этом построен мир.
* * *
Люди, как люди. Любят деньги, но ведь это всегда было.
* * *
Революционная езда: час едешь – два стоишь.
* * *
Тот, кто любит, должен разделять участь того, кого он любит.
* * *
На Руси возможно только одно: вера православная, власть самодержавная!
* * *
Счастье как здоровье: когда оно налицо, его не замечаешь.
* * *
Поймите, что язык может скрыть истину, а глаза – никогда.
* * *
Факт – самая упрямая в мире вещь.
---------------------------------------------
Михаил Вишняков
Руският поет и писател Михаил Вишняков (Михаил Евсеевич Вишняков) е роден на 2 септември 1945 г. в с. Сухайтуй, Читинска област. Пише стихове от детските си години. Завършва професионално училище, първите му поетични публикации са в многотиражката на Сретенския корабостроителен завод. След 1964 г. работи във вестниците „Советское Забайкалье”, „Шилкинская правда” и „Комсомолец Забайкалья”, а от 1970 г. е телевизионен журналист към Читинската телевизия. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1978 г.). Публикува стихове в издания като „Наш современник”, „Сибирские огни”, „Новый мир”, „Сибирь”, „Новая литература”, „Знамя”, „Октябрь”, „Байкал” и др. Един от добрите преводачи на съвременен литературен език е на епичното произведение „Слово о полку Игореве”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1979 г.). От 1980 г. ръководи младежкото литературно обединение „Надежда”, от 1991 до 2000 г. е прессекретар на администрацията в Читинска област, от 1995 г. е редактор на в. „Чита литературная”. Заслужил деятел на културата на Руската федерация (1995 г.). Автор е на 16 книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Славяне” (1975 г.), „Горький зной” (1977 г.), „Багульник на северном склоне” (1977 г.), „Грянул срок” (1980 г.), „Кедровый посох” (1983 г.), „Час багряного солнца” (1985 г.), „Обратная лодка” (1987 г.), „Огонь пролетающий” (1991 г.), „Стихи и поэмы” (в два тома, 2006 г.) и др. Умира на 5 юли 2008 г. в гр. Чита.
РЕКА СМЕНИ РУСЛОТО СИ
Река смени руслото си и вдясно
се втурна през тайгата без беда,
но бряг оголен величав израсна,
осеян с рани, страшен без вода.
Като човек ливадата се сгуши,
а лилиите търсят остров нов,
по други хълми пътят лъкатуши
край сушата на зейналия ров.
И нов век ще намери друго русло.
С друг ход на мислите и на труда.
За моя внук, момчето тъмнорусо,
ще бъда спомен – бряг, но без вода.
РЕКА СМЕНИЛА РУСЛО
Река сменила русло, и направо
ушла тайгой, не натворив беды,
но обнажился берег величавый,
израненный и страшный без воды.
Луг задичал, как человек от горя,
Покинули саранки острова,
да и дорога по иному взгорью
пылит в обход извилистого рва.
И новый век найдет иное русло.
Иными будут мысли и труды.
И вспомнит внук мой, мальчик темно-русый,
меня, как берег, страшный без воды.
---------------------------------------------
Михаил Герасимов
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
НА СЕВЕР ЗВЪНКО ПАК СЕ РОНЯТ
На Север звънко пак се ронят
брезичките – ридаят, хлипат,
а вятърът, оголил клони,
замеря ме с листата дрипи.
Въртят се, плачат с тъжна песен,
а между тях светът е чист,
и все по-нежен, безтелесен
рояк от шума с чезнещ лист.
Как рязко там върху брезите
примрели зеленее мъх.
Допяват птиците в лозите,
за полет дълъг сбират дъх.
Душата – прикована птица
на щръкналите върхове,
към полет есенен стреми се,
след жеравите я зове.
БЕРЕЗЫ СЕВЕРА ВСЕ ЗВОНЧЕ
Березы севера все звонче
Всхлипывают и рыдают.
Ветер обнаженье кончив
Лохмотья мне в лицо кидает.
Качаясь, плачут горькой песней,
Но просеки меж них чисты,
И все нежней и бестелесней
Рой отлетающей листвы.
На умирающих березах
Как остро зеленеет мох.
Как допевают птицы в лозах, –
От них бы отлететь не мог.
Моя душа подбитой птицей
На пиках вздыбленных ветвей.
В осенний перелет стремится
Под тихий посвист журавлей.
---------------------------------------------
Михаил Голодний
Руският поет, преводач и журналист Михаил Голодни (Михаил Семёнович Эпштейн/ Голодный) е роден на 11/24 декември 1903 г. в гр. Бахмут (сега Артьомовск), Екатеринославска губерния. Първите му поетични публикации са от 1920 г. в сп. „Юный коммунист”. Печата стихове в издания като „Юный пролетарий”, „Молодая кузница”, „К труду”, „Молот”, „Зори грядущего”, „Молодой рабочий”, „Наша неделя”, „Рабочая Украина”, „Грядущая смена” и др. Учи във Висшия литературно-художествен институт „В. Брюсов”, завършва Московския държавен университет. Член е на литературните обединения „Молодая гвардия”, „Перевал” (до 1927 г.) и на Всерусийската асоциация на пролетарските писатели. През Великата отечествена война е военен кореспондент на централни и фронтови вестници. Превежда на руски творби на Тарас Шевченко, Адам Мицкевич и др. Автор е на стихосбирките „Сваи” (1922 г.), „Земное” (1924 г.), „Васька с Александровской улицы” (1923 г.), „Стихи” (1924 г.), „Дороги” (1925 г.), „Избранные стихи” (1927 г.), „Новые стихотворения” (1928 г.), „Мой стих” (1930 г.), „Стихи и песни” (1930 г.), „Стихи о гражданской войне” (1932 г.), „Слово пристрастных” (1934 г.), „Избранные стихи” (1934 г.), „Лирика” (1936 г.), „Песни и баллады Отечественной войны” (1942 г.), „Стихи об Украине” (1942 г.), „Избранное” (1949 г.) и др. Загива при неизяснени обстоятелства на 20 януари 1949 г., блъснат от автомобил в Москва.
ДЕТСТВО
В памет на брат ми
Отлита всичко – злото време също,
по чудо степните виделини
край село мелница с едно крило ще връща
и мели митове за прежни дни.
Момче в степта хартиен змей извежда,
на мен прилича – ръст и поглед, и коси;
а братът чипонос, приятел по кроежи,
на змея дългата опашка нагласи.
„Пусни!” – хвърчилото в небето бяга,
едва видимо е под облака крилат.
И братята край кладенец полягат,
деня прекрасен отдалеч следят.
Степта оглеждат и небето синьо,
и мелницата в сянка и покой.
Разказва тя за миналите ни години,
под туй небе за порив твой и мой,
в степта как срещахме зората златна
да пускаме хартиените хвърчила.
На волна вечна младост символ са децата,
те наш са устрем към небесните била.
Отлита всичко, но светът нетленен
остава, труд и песни предстоят.
Пред него – над безкрайната вселена
момчетата хартиен змей стремят.
ДЕТСТВО
На память брату
Всё вдаль уйдёт – пройдёт пора лихая,
И, чудом сохранившись за селом,
Степная мельница, одним крылом махая,
Начнёт молоть легенды о былом.
Мальчишка выйдет в степь с бумажным змеем,
Похожий на меня – такой же взгляд и рост;
Его курносый брат, товарищ по затеям,
Расправит на земле у змея длинный хвост.
„Пускай! Пускай!” – И в небо змей взовьётся
И, еле видимый, уйдёт под облака.
И братья лягут рядом у колодца
На ясный день глядеть издалека.
Глядеть на степь, на небо голубое,
На мельницу, притихшую в тени.
Она расскажет им о том, как мы с тобою
Под этим небом коротали дни,
Как в степь мы выходили на рассвете
Томиться высотой, бумажный змей пускать.
О вечной юности напомнят людям дети,
И будут взрослые их к небу поднимать.
Весь вдаль уйдёт – не канет мир нетленный,
Он зло переживёт и встретит песней труд.
И перед ним – там, на краю вселенной,
С бумажным змеем мальчики пройдут.
1943 г.
---------------------------------------------
Михаил Грувман
Съветският поет и преводач Михаил Грувман (Мотл/Михаил Иосифович Грувман) е роден на 18 март 1918 г. в гр. Немиров, Виницка област. Завършва Харковския техникум по икономика (1937 г.). От 1937 до 1960 г. служи във въоръжените сили на СССР, участник е във Великата отечествена война. Първите му поетични публикации са от началото на 30-те години, публикува стихове в издания и сборници като „Зайгрейт”, „Молодая гвардия”, „Звезда”, „Пролетаринер Эмес”, „Биробиджан”, „Форпост” и др. Повечето от творбите си пише на идиш. Превежда на идиш стихове на руски поети. Член е на Съюза на писателите на СССР. Негови стихове са включени в поетични сборници като „Горизонты”, „Ошер Шварцман”, „У Ильмень-озера”, „Новолетие”, „Созвучие”, „У древних стен, у Ильмень-озера”, „Время и песня”, „Песни новгородских композиторов”, „Ильменские зори”, „Лениградский день поэзии”, „В наши дни”, „Биля Ильмень-озера”, „Голубая даль”, „Советская еврейская поэзия”, „Под красным знаменем”, „Сквозь метели”, „Огни над Волховом”, „Созвездие”, „Где Мста-река течет” и др. Автор е на стихосбирките „Метельные годы” (на идиш, 1983 г.) и „В жизнь влюблен” (на руски език, 1986 г.). Умира на 31 декември 1988 г. в гр. Новгород.
ЗАГАДКА НА НАУКАТА
Гъсеница една пълзи едва.
След туй момент особен се заплита
и пеперуда прелестна полита!
Метаморфоза ясна е това.
Невестите са ласкави, чудесни.
Каква е скромност! Кроткост! Маниери!
Кога ли те превръщат се в мегери?
Как? На науката е неизвестно.
* Мегера – една от ериниите в древногръцката митология, олицетворение на гнева и отмъстителността.
ЗАГАДКА НАУКИ (перевод с идиша на русский язык: Александр Галембо)
Вот гусеница мерзкая ползет.
Затем момент особый наступает,
И – бабочка прелестница летает!
Про тот момент известно наперёд.
Невесты наши ласковы, прелестны.
Какая скромность! Сдержанность! Манеры!
Когда из них выводятся мегеры?
В какой момент? Науке неизвестно.
---------------------------------------------
Михаил Дидусенко
Руският поет Михаил Дидусенко (Михаил Александрович Дидусенко) е роден през 1951 г. в гр. Вилнюс. Учи във Вилнюския педагогически институт. Работи като електротехник, пазач и журналист, редактор е на литовския в. „Комьяунимо тиеса”. Първите му поетични публикации в републиканския печат са от 1973 г. Изявява се на самодейната театрална сцена. Публикува стихове в списания и сборници като „Знамя” и „Молодой Ленинград”. Води конфликтен скитнически живот. Автор е на стихосбирките „Междуречье” (1988 г.), „Наш двор” (1989 г.) и „Полоса отчуждения” (2004 г.). Умира на 26 октомври 2003 г. в селището Расторгуево, Московска област. Най-пълно творчеството му е обхванато в посмъртното издание „Из нищенской руды” (2006 г.).
НЕСПРАВЕДЛИВО Е – СПОДЕЛЯ КРАВА
Несправедливо е – споделя крава
по пътя в жертвеното си поле. –
Ако живеех в Индия, тъй зле
не биха се отнесли с мен тогава.
Сега какво? Где пътят ни изви?
Петров! Ако се срещнем в столовата
и съм блюдо след твоята салата,
ще се смутиш ли? О, не се гневи.
Какво съм днес? Подметка ли съм тук,
крив гребен ли за твоята любима?
Аз не живея, всъщност съм продукт.
Шофьор, гони по общия ни път.
Къде сте вие, крави-херувими!
Да тръгваме, очите ми сълзят.
ГДЕ СПРАВЕДЛИВОСТЬ, ДУМАЛА КОРОВА
Где справедливость, думала корова,
кивая мне и отправляясь в путь.
Когда б жила я в Индии, мабуть
со мной не обошлись бы столь сурово.
Куда меня теперь? – куда-нибудь.
Петров! А если встретимся в столовой?
Я буду, так сказать, вполне готовой –
ты покраснеешь, нет? Не обессудь.
Что я теперь? Подмётка к башмаку,
корявый гребень для твоей любимой.
Я, в сущности, уже и не живу.
Давай, шофёр, гони по большаку.
Ну, где же вы, коровьи херувимы! –
поехали, а то я зареву.
-----
СПРИ ТОВА РАДИО
Спри това радио. Заради мен.
В тази родителска съботна леност
вести от ангел на Съдния ден
ще ни объркат до смъртно потене.
Всичко предсказа Йоан Богослов.
Ти се огледай. Разбираш, че в свят на
сринати вече основи, сред ров –
само от трън та на глог са нещата.
Тъй че да стигнем до свойто легло,
неразличаващи вечер и сутрин.
Що ни е вчера какво е било,
щом ни е ясно какво ще е утре.
ВЫКЛЮЧИ РАДИО
Выключи радио. Ради меня.
В эту родительскую субботу
новости ангела Судного дня
нас заморочат до смертного поту.
Всё предсказал Иоанн Богослов.
Ты оглядись. Понимаешь, отныне
в мире других не осталось основ –
только из пламени, только в полымя.
Так что давай коротать вечера,
не различая, где ужин, где завтрак.
Что нам с того, что случилось вчера,
если мы знаем, что сбудется завтра.
1999 г.
---------------------------------------------
Михаил Дудин
Руският поет, писател и преводач Михаил Дудин (Михаил Александрович Дудин) е роден на 7/20 ноември 1916 г. в с. Клевнево, Костромска губерния, сега Ивановска област. През Втората световна война е военен кореспондент, а след това работи в Ленинградския комитет за защита на мира. Секретар е на Съюза на писателите на СССР (1986-1991 г.), а от 1991 г. е съпредседател на Съюза на писателите на Русия. Има два мандата като депутат на ВС на РСФСР. За своята литературна и обществена дейност е носител на редица държавни награди. Автор е на книгите с поезия, проза и публицистика „Ливень” (1940 г.), „Волга” (1942 г.), „Фляга” (1943 г.), „Военная Нева” (1943 г.), „Дорога гвардии” (1944 г.), „Костёр на перекрёстке” (1944 г.), „Цветам – цвести” (1944 г.), „Переправа” (1945 г.), „Вчера была война” (1946 г.), „Считайте меня коммунистом” (1950 г.), „Родник” (1952 г.), „Мосты. Стихи из Европы” (1958 г.), „Четвёртая зона” (1959 г.), „До востребования” (1963 г.), „Татарник”, „Поэмы”, „Рубежи”, „Клубок” и „Дерево для аиста” (1980 г.), „Песни моего времени” (1986 г.), „Зёрна” (1987 г.), „Заканчивается двадцатый век” (1989 г.), „Земля обетованная” (1989 г.), „Судьба” (1991 г.), на сценария към филма „Жаворонок” (1964 г.) и др. Умира на 31 декември 1993 г. в Петербург.
КРАСИВО УТРО
Сън сънувам в нощта, че умираш,
но за помощ не ме призова.
Океанска вълна те намира...
В здрач беззвезден се случи това.
Ураганът фуния разтегна
и заля полуострова твърд.
„Ти почакай! – завиках към него. –
Ние клехме се в обич до смърт!”
И събуждам се. Плахичко, скришом
се оглеждам с тревожна тъга.
Ти спокойно и сладко си дишаш
върху мойта примряла ръка.
Плиска чар, с доверчивост обична
мие тялото буйна коса.
Зад прозорци запяла е птичка,
по стъклата се стича роса.
КРАСИВОЕ УТРО
Мне приснилось, что ты погибала,
Но на помощь меня не звала.
За хребтом океанского вала
Грохотала беззвездная мгла.
Ураган, разгоняя воронку,
Захлестнул полуостров на треть.
„Подожди, – закричал я вдогонку, –
Мы ведь вместе клялись умереть!”
И проснулся. И как бы украдкой
Оглянулся в тревожной тоске.
Ты дышала спокойно и сладко
На моей занемевшей руке.
И доверчивость легкого тела,
Как волна, омывала коса.
А за окнами пеночка пела,
И со стекол сходила роса.
-----
ПОРЕДНИЯТ ДРУГАР ОТ ПОЛКА
Поредният другар от полка
към вечността отплува мълком.
Отиде си войник, наш брат.
При тръгналото поколение
четирдесет лета назад.
С любов и чест в света отвъден
с другари заедно да бъде
в рубежите ни верен страж.
На времето бе свръзка с вяра,
за подвиг пример бе без мяра,
кураж за жив и мъртъв наш.
Той истински Поет бе. Нека
животът да тъжи вовеки.
И нека не грози беда
и делото му да остава
непотопено на забрава
от тъй горчивата вода.
ЕЩЕ ОДИН ОДНОПОЛЧАНИН
Еще один однополчанин
В дорогу вечности отчалил.
Ушел еще один Солдат.
К оставленному поколенью,
Туда, на сорок лет назад.
Ушел к друзьям любви и чести,
Чтоб навсегда остаться вместе
На рубежах сторожевых.
Ушел связным времен и веры,
Примером мужества без меры,
Надеждой мертвых и живых.
Он был воистину Поэтом.
Пусть жизнь печалится об этом.
И пусть не тронет никогда
Его судьбы и жизни дело,
Осуществленное умело,
Забвенья горькая вода.
---------------------------------------------
Михаил Зайцев
Руският поет Михаил Зайцев (Михаил Фёдорович Зайцев) е поден на 1 септември 1948 г. в селището Нови Восток, Алтайския край. Завършил е Томския политехнически институт и литературния институт „Максим Горки”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1980 г.). Автор е на над 20 стихосбирки, сред които „Светлынь” (1978 г.), „Обычный день” (1979 г.), „Зимнее утро” (1980 г.), „Времена” (1982 г.), „Солнечные знаки” (1982 г.), „Отчий дом” (1986 г.), „Братья” (1987 г.), „Путь” (2001 г.), „Дорогие сердцу лица” (2008 г.) и др., издадени в престижни издателства като „Молодая гвардия”, „Современник”, „Советский писатель” и „Советская Россия”. Носител е на много литературни награди. Умира на 1 юли 2014 г. във Волгоград.
СРЕД ПОЛЕТО МЕ ПЪТЯТ ЗАОБИКОЛИ
Сред полето ме пътят заобиколи.
Черен гарван над мен облетя ме усърдно.
Но докоснаха бузи крила, в жарък полет били –
и отвори се пътят и в моя съдба се превърна.
Няма вече трева – бях в гореща пустиня поел.
Край река спрях – водата сред пясъците се бе скрила.
Гледах вис – изкълва ми очите орел.
Паднах аз – и заби се в езика ми змийското жило.
Но без вик, без въздишка бях, болката скрих в този ден.
Призори се довлякох там до махалата.
И почуках – и мама излезе пред мен:
– Кой е?
– Аз!
– Ти с кого?
– Сам!
– С какво?
– С новината!
В ЧИСТОМ ПОЛЕ ДОРОГА МЕНЯ ОБОШЛА
В чистом поле дорога меня обошла.
Черный ворон меня облетел стороною.
Но коснулись щеки обожженные далью крыла –
И открылась дорога и стала моею судьбою.
Отшатнулась трава – по горячей пустыне пошел.
Над рекою склонился – вода сквозь песок убежала.
В небо глянул – мне выклевал очи орел.
Пал на землю – в язык мой вонзилось змеиное жало.
Но ни криком, ни вздохом не выдал я боли своей.
Дотащился под утро к родному предместью.
Постучался в окно – вышла мать из сеней.
– Кто там?
– Я!
– С кем ты, сын?
– Я один.
– С чем ты?
– С вестью!
1977 г.
---------------------------------------------
Михаил Зенкевич
Руският поет, пиксател и преводач Михаил Александрович Зенкевич е роден на 9/21 май 1886 г. в с. Николаевско градче, Саратовска губерния. Изучава философия в университетите в Йена и Берлин, завършва и Юридическия факултет на университета в Санкт Петербург. Привърженик е на литературното течение акмеизъм. Работи в литературните отдели на в. „Саратовские известия”, сп. „Работник просвещения”, издателство „Земля и фабрика”, сп. „Новый мир” и др. Превежда Шекспир, Уелс, американски поети. Автор е на поетичните книги „Дикая порфира” (1909 г.), „Четырнадцать стихотворений” (1918 г.), „Пашня танков” (1921 г.), „Под пароходным носом” (1926 г.), „Поздний пролёт” (1928 г.), „Машинная страда” (1931 г.), „Избранные стихи” (1932 г.), „Набор высоты” (1937 г.), „Сквозь грозы лет” (1962 г.), „Избранное” (1973 г.) и др. Умира на 14 септември 1973 г. в Москва.
ТЕОРЕМА
Изглежда прилича животът ни често
на ученичка пред черна дъска.
Тя с дясна ръка тебешира премества,
бърсалка приготвила с лява ръка.
С усърдие плахо неопитно иска
хей тъй да докаже житейския знак –
стремително пише, в зор кредата стиска,
забърсва с парцала и пише си пак.
Напише, изтрие, поправи... А ние
сме знаци, изписани там с тебешир –
в числата на таз теорема се крием
на шеметна плоскост сред черната шир.
И колко жестокости и издевателства,
безсмислено-плоски „защо” и „дали”
са нужни в нагледния път доказателствен
на тази най-проста задачка, нали?
Нали след мъчителните изчисления
един резултат се постига в пръстта:
че винаги знакът на нашто рождение
е равен на смъртта.
ТЕОРЕМА
Жизнь часто кажется мне ученицей,
Школьницей, вызванной грозно к доске.
В правой руке ее мел крошится,
Тряпка зажата в левой руке.
В усердье растерянном и неумелом
Пытается что-то она доказать,
Стремительно пишет крошащимся мелом,
И тряпкой стирает, и пишет опять.
Напишет, сотрет, исправит... И все мы –
Как мелом написанные значки –
Встаем в вычислениях теоремы
На плоскости черной огромной доски.
И столько жестокостей и издевательств
Бессмысленно-плоских кому и зачем
Нужны для наглядности доказательств
Самой простейшей из теорем?
Ведь после мучительных вычислений
В итоге всегда остается одно:
Всегда неизменно число рождений
Числу смертей равно.
1941 г.
-----
НАМЕРЕНОТО
Войникът вкъщи след война
пристигна: огънят гори,
застлана маса, супа ври,
в нощвите блини; тишина
го среща, няма я жена!
Свали войнишката торба,
припали с въглен от жарта.
Зад печката проблясват в мрак
очи... Чии? На котарак?
Чу миши шум... И там откри
момиче на годинки три.
„Защо се криеш? Не плачи!”
Примигват детските очи,
страхливото зверче мълчи,
къдели – светлите коси,
в зениците роса роси.
„Коя си ти?” „Альонушка!”
„Чия си щерка?” „Ничия.
Откри ме мама в ручея,
далеч било е всичко, знам,
под бялата брезичка там...”
„Къде е мама?” „В ръж стои,
че ще убиеш се бои...”
Войникът в хляба нож заби,
подпря на масата без звук
налят с олово зъл юмрук;
мълчи войникът, а река
в прозореца тече от жал.
С намереното са в тъга,
то гали над сърце медал.
Какво сега?
Мъгли мъгла в глава.
Минава час, а може два.
Войникът чака в тишината:
ще дойде или не жената?
Какво да сториш, път без път...
Детето на войнишка гръд
притиска бледо личице
в басмяна рокличка-млекце...
Видя: жена му там пред тях
стои приведена, със страх...
– Ти влизай, жено! Блин сложи.
Мъжът ти след война е жив.
Да хвърлим миналото в ров
като далечни спомени.
Живот да заживеем нов
ний с щерката – Альонушка!
НАЙДЕНЫШ
Пришел солдат домой с войны,
Глядит: в печи огонь горит,
Стол чистой скатертью накрыт,
Чрез край квашни текут блины,
Да нет хозяйки, нет жены!
Он скинул вещевой мешок,
Взял для прикурки уголек
Под печкой, там, где темнота,
Глаза блеснули... Чьи? Кота?
Мышиный шорох, тихий вздох...
Нагнулся девочка лет трех.
– Ты что сидишь тут? Вылезай. –
Молчит, глядит во все глаза,
Пугливее зверенышка,
Светлей кудели волоса,
На васильках – роса – слеза.
– Как звать тебя? – „Аленушка”.
– „А дочь ты чья?” – Молчит... – „Ничья.
Нашла маманька у ручья
За дальнею полосонькой,
Под белою березопькой”.
– „А мамка где?” – „Укрылась в рожь.
Боится, что ты нас убьешь...”
Солдат воткнул в хлеб острый нож,
Оперся кулаком о стол,
Кулак свинцом налит, тяжел
Молчит солдат, в окно глядит,
Туда, где тропка вьется вдаль.
Найденыш рядом с ним сидит,
Над сердцем теребит медаль.
Как быть?
В тумане голова.
Проходит час, а может, два.
Солдат глядит в окно и ждет:
Придет жена иль не придет?
Как тут поладишь, жди не жди...
А девочка к его груди
Прижалась бледным личиком,
Дешевым блеклым ситчиком...
Взглянул:
у притолоки жена
Стоит, потупившись, бледна...
– Входи, жена! Пеки блины.
Вернулся целым муж с войны.
Былое порастет быльем,
Как дальняя сторонушка.
По-новому мы заживем,
Вот наша дочь – Аленушка!
1945 г.
-----
ПРЕДИШНОТО Е СЯКАШ САМО СЪН
Предишното е сякаш само сън,
а бъдното единствено мечта е
и само в настоящето ни съм –
живот за миг и пълен, и реален.
На миговете мълнии градивно
наяве в настоящето са звън,
като звена, споени неразривно –
мечта за бъдно и за прежно сън.
ВСЕ ПРОШЛОЕ НАМ КАЖЕТСЯ ЛИШЬ СНОМ
Все прошлое нам кажется лишь сном,
Все будущее – лишь мечтою дальней,
И только в настоящем мы живем
Мгновенной жизнью, полной и реальной.
И непрерывной молнией мгновенья
В явь настоящего воплощены,
Как неразрывно спаянные звенья, –
Мечты о будущем, о прошлом сны.
1940 г.
-----
ГОДИНИ КАНЯ СЕ ДА НЕ ЗАБРАВЯ
Години каня се да не забравя
на шкафа с книги рафта да оправя
и да подвържа сборници със стих.
О, музо, дръзката мечта прости!
Пари се мяркат, отминават клето.
Безсилна е мечтата на поета.
КОТОРЫЙ ГОД МЕЧТАЮ ВТИХОМОЛКУ
Который год мечтаю втихомолку –
Сменить на книжный шкаф простую полку
И сборники стихов переплести.
О, Муза, дерзкую мечту прости!
Маячат деньги, пролетая мимо.
Мечта поэта неосуществима.
1941 г.
---------------------------------------------
Михаил Исаковский
Руският поет Михаил Исаковски (Михаил Васильевич Исаковский) е роден на 7/19 януари 1900 г. в с. Глотовка, Смоленска губерния, сега Угрански район, Смоленска област. Първото му стихотворение „Просьба солдата” е публикувано във в „Новь” през 1914 г. От 1921 до 1931 г. работи като редактор във смоленски вестници, а от 1931 г. живее в Москва. Много от стихотворенията му стават текстове на популярни песни като „Катюша”, „Враги сожгли родную хату”, „В лесу прифронтовом”, „Летят перелётные птицы”, „Одинокая гармонь”, „Каким ты был, таким ты и остался”, „Ой, цветёт калина” и др. Представител е на литературното направление социалистически реализъм. Първата му стихосбирка „Провода в соломе” излиза през 1927 г., след което излизат книгите му „Избранные стихотворения” (1947 г.), „Стихи и песни” (1949 г.), „На родных просторах” (1951 г.), „Стихотворения” (1965 г.), „О поэтах, о стихах, о песнях” (1968 г.), „На Ельнинской земле” (1973 г.) и др. Носител е на високи държавни отличия. Умира на 20 юли 1973 г. в Москва.
КАТЮША
Разцъфтяха ябълки и круши,
мараня увлече речен зрак.
На брега разхожда се Катюша,
на високия и стръмен бряг.
Ходи-броди, песен заредила:
за тоз степен тъмносив орел,
за тоз момък, за любовна сила,
за писма, летящи без предел.
Ей ти, песен, песничка девича,
ти лети след слънцето напред
към боец в застава погранична,
от Катюша му предай привет.
Нека за девойката си спомни,
нека чуе как припява тя,
нека пази далнините родни,
а Катюша пази любовта.
Разцъфтяха ябълки и круши,
мараня увлече речен зрак.
На брега разхожда се Катюша,
на високия и стръмен бряг.
КАТЮША
Расцветали яблони и груши,
Поплыли туманы над рекой.
Выходила на берег Катюша,
На высокий берег на крутой.
Выходила, песню заводила
Про степного сизого орла,
Про того, которого любила,
Про того, чьи письма берегла.
Ой ты, песня, песенка девичья,
Ты лети за ясным солнцем вслед:
И бойцу на дальнем пограничье
От Катюши передай привет.
Пусть он вспомнит девушку простую,
Пусть услышит, как она поет,
Пусть он землю бережет родную,
А любовь Катюша сбережет.
Расцветали яблони и груши,
Поплыли туманы над рекой.
Выходила на берег Катюша,
На высокий берег на крутой.
1938 г.
-----
ВРАГЪТ ПОДПАЛИ РОДНА КЪЩА
Врагът подпали родна къща,
семейството изби без жал.
Къде войникът днес се връща
със своята безкрай печал?
Върви войникът, мъка сбира
от кръстопът на кръстопът
и в ширното поле съзира
с трева покрит гробовен кът.
Стои войникът – с буца тежка
пред гърлото. Вилнее дъжд.
Той казва: „Ти, Прасковя, срещай
героя – своя чакан мъж.
Готви за гостите трапеза,
широка маса в ден красив –
ний празнично да отбележим,
че се завърнах здрав и жив...”
Не срещна радостни привети,
ни родни погледи добри;
и само топъл вятър летен
над гроба люшкаше треви.
Въздъхна, ремъка оправи,
разтвори походен мешок,
бутилка с люта скръб постави
на сивия надгробен блок.
„Прасковя, миличка, прощавай
и не съди запоя мой:
дойдох да пием там за здраве,
а пия тук за упокой.
Другари спомени ще викат,
над нас вовек ще тегне жал...”
От медно канче пи войникът
вино, допълнено с печал.
Той пи – войникът от народа
в сърцето с болка, морен, тих:
„Към теб години четри ходих
и три държави покорих...”
Опива се, сълзица рони,
надеждите неизживял,
а край войнишките пагони –
за Будапеща взет медал.
ВРАГИ СОЖГЛИ РОДНУЮ ХАТУ
Враги сожгли родную хату,
Сгубили всю его семью.
Куда ж теперь идти солдату,
Кому нести печаль свою?
Пошел солдат в глубоком горе
На перекресток двух дорог,
Нашел солдат в широком поле
Травой заросший бугорок.
Стоит солдат – и словно комья
Застряли в горле у него.
Сказал солдат: „Встречай, Прасковья,
Героя – мужа своего.
Готовь для гостя угощенье,
Накрой в избе широкий стол, –
Свой день, свой праздник возвращенья
К тебе я праздновать пришел...”
Никто солдату не ответил,
Никто его не повстречал,
И только теплый летний ветер
Траву могильную качал.
Вздохнул солдат, ремень поправил,
Раскрыл мешок походный свой,
Бутылку горькую поставил
На серый камень гробовой.
„Не осуждай меня, Прасковья,
Что я пришел к тебе такой:
Хотел я выпить за здоровье,
А должен пить за упокой.
Сойдутся вновь друзья, подружки,
Но не сойтись вовеки нам...”
И пил солдат из медной кружки
Вино с печалью пополам.
Он пил – солдат, слуга народа,
И с болью в сердце говорил:
„Я шел к тебе четыре года,
Я три державы покорил...”
Хмелел солдат, слеза катилась,
Слеза несбывшихся надежд,
И на груди его светилась
Медаль за город Будапешт.
1945 г.
-----
ЛЕТЯТ ПРЕЛЕТНИТЕ ПТИЦИ
Летят волни прелетни птици
над синята есенна степ,
към топли страни те отлитат,
а аз ще остана при теб.
А аз си оставам при тебе
завинаги, родна страна!
Бряг турски не ми е потребен,
не ща африканска луна.
Немалко страни всевъзможни
обходих с винтовка в ръка,
далече от тебе тревожно
изпитвах горчива тъга.
И мисли немалко премислих
с другари в далечния ден,
и нямаше воля по-чиста
от дълг към родина свещен.
Макар да потъвах в блатата,
макар да замръзвах сред скреж,
отново ще тръгна, когато
под знамето ме призовеш.
Надежди, желания, страсти
в мечтите ни общи разкрих
и твойта сурова и ясна
завидна съдба споделих.
Летят волни прелетни птици
след своята лятна мечта.
Към топли страни те отлитат,
а аз да отлитам не ща.
Аз тук ще остана при тебе,
мой роден край, тук съм щастлив!
Чужд изгрев не ми е потребен,
чужд залез не ми е красив.
ЛЕТЯТ ПЕРЕЛЕТНЫЕ ПТИЦЫ
Летят перелетные птицы
В осенней дали голубой, –
Летят они в жаркие страны,
А я остаюся с тобой.
А я остаюся с тобою,
Родная навеки страна!
Не нужен мне берег турецкий
И Африка мне не нужна.
Немало я стран перевидел,
Шагая с винтовкой в руке,
И не было горше печали,
Чем жить от тебя вдалеке.
Немало я дум передумал
С друзьями в далеком краю,
И не было большего долга,
Чем выполнить волю твою.
Пускай утопал я в болотах,
Пускай замерзал я на льду,
Но если ты скажешь мне снова, –
Я снова все это пройду.
Желанья свои и надежды
Связал я навеки с тобой –
С твоею суровой и ясной,
С твоею завидной судьбой.
Летят перелетные птицы
Ушедшее лето искать.
Летят они в жаркие страны,
А я не хочу улетать.
А я остаюся с тобою,
Родная моя сторона!
Не нужно мне солнце чужое,
Чужая земля не нужна.
1948 г.
---------------------------------------------
Михаил Кузмин
Руският поет, писател, композитор, музикален критик и преводач Михаил Кузмин (Михаил Алексеевич Кузмин) е роден на 6/18 октомври 1875 г. в гр. Ярославл. Завършва Петербургската консерватория като ученик на Римски-Корсаков. Първите му отпечатани стихотворения са в книгата „Зелёном сборнике стихов и прозы” през 1905 г. В творчеството си е застъпник на теченията символизъм и акмеизъм. Превежда произведения на Апулей, Петрарка, Шекспир, Мериме, Гьоте, Байрон и др. Пише оперети, вокални цикли и музика за театрални постановки, много от вокалните му творби са с негови текстове. Автор е на стихосбирките „Сети” (1908 г.), „Куранты любви” (1910 г.), „Осенние озёра” (1912 г.), „Глиняные голубки” (1914 г.), „Вожатый” (1918 г.), „Нездешние вечера” (1921 г.), „Александрийские песни” (1921 г.), „Эхо” (1921 г.), „Параболы” (1923 г.), „Форель разбивает лед” (1929 г.) и др., на повестите („Приключения Эме Лебёфа” (1907 г.), „Картонный домик” (1907 г.), „Чудесная жизнь Иосифа Бальзамо, графа Калиостро” (1919 г.), романите „Крылья” (1906 г.), „Тихий страж” (1916 г.), на книги с разкази, драматургия и литературна критика. Умира на 1 март 1936 г. в Ленинград.
КАЖАТ ЛИ
Кажат ли: „Трябва мъчение да изживееш!”,
радостна песен в последната клада бих пял –
послушно.
Кажат ли: „Никога повече няма да пееш!”,
тихо под ножа език и ръце бих прострял –
послушно.
Кажат ли: „Ти си навеки от срещи отлъчен!”,
тази разлъка с любовна тъга бих приел –
послушно.
Щом се наложи последна измяна да случа,
в плаване дълго тоз пролив скалист бих превзел –
послушно.
Щом със забрана рушат любовта между нас,
„Не! – ще прошепна, отхвърлил забраната аз.
ЕСЛИ МНЕ СКАЖУТ
Если мне скажут: „Ты должен идти на мученье”, –
С радостным пеньем взойду на последний костер, –
Послушный.
Если б пришлось навсегда отказаться от пенья,
Молча под нож свой язык я и руки б простер, –
Послушный.
Если б сказали: „Лишен ты навеки свиданья”, –
Вынес бы эту разлуку, любовь укрепив, –
Послушный.
Если б мне дали последней измены страданья,
Принял бы в плаваньи долгом и этот пролив, –
Послушный.
Если ж любви между нами поставят запрет,
Я не поверю запрету и вымолвлю: „Нет”.
-----
ПРИСПИВНА
Попитаха: „Кое е по-добро –
слънцето, луната или звездите?”
Не знаех какво да отговоря.
Слънцето дните ми топли,
луната по пътя ми свети,
звездите ме развеселяват.
КОЛЫБЕЛЬНАЯ
Спросили меня: „Что лучше:
Солнце, луна или звезды?” –
Не знал я, что ответить.
Солнце меня греет,
Луна освещает дорогу,
Звезды меня веселят.
1918 г.
-----
СЪРЦЕ-СТЪКЛО И СТЪКЛЕНИ ГЪРДИ
Сърце-стъкло и стъклени гърди –
от всеки допир те звънят изящно,
но, строг пазачо, бдителен бъди,
подземната мътилка от беди
грози туй заграждение блестящо.
Плетят се жили, вени в таен плен,
частици врят, любов и сила вричат,
на прилив-отлив тайнствен наш обмен –
всежалостив състав благословен:
от все сърце ласкае и обича.
За облаци, звезди, треви, за вас
гадая аз от кладенеца пеещ,
но в сладостно-непоправим нов час
нахлул в сърцето стъклено елмаз
сияние последно ще разлее.
СТЕКЛЯННО СЕРДЦЕ И СТЕКЛЯННА ГРУДЬ
Стеклянно сердце и стеклянна грудь –
Звенят от каждого прикосновенья,
Но, строгий сторож, осторожен будь,
Подземная да не проступит муть
За это блещущее огражденье.
Сплетенье жил, теченье тайных вен,
Движение частиц, любовь и сила,
Прилив, отлив, таинственный обмен, –
Весь жалостный состав – благословен:
В нем наша суть ласкала и любила.
О звездах, облаке, траве, о вас
Гадаю из поющего колодца,
Но в сладостно-непоправимый час
К стеклу прихлынет сердце, – и алмаз
Пронзительным сияньем разольется.
1922 г.
---------------------------------------------
Михаил Кулчицкий
Руският и украински поет Михаил Кулчицки (Михаил Валентинович Кульчицкий) е роден на 22 август 1919 г. в гр. Харков. Първото му публикувано стихотворение е през 1935 г. в сп. „Пионер”. Учи в Харковския университет и в литературния институт „Максим Горки”. През 1942 г. завършва минометна школа и като старши лейтенант става командир на минометен взвод. Автор е на стихосбирката „Молодість” (1939 г.); след смъртта му излизат книги с негови стихове като „Самое такое” (1966 г.), „Рубеж” (1974 г.), „Вместо счастья” (1991 г.) и др. Основни теми в поезията му са романтиката на революцията и предусещането за трагичната съдба на неговото поколение. Загива на 19 януари 1943 г. на фронта, близо до с. Трембачьово, Луганска област.
ДЪЖД
Дъжд. Със стълбовете си отвесни
воден смерч пробива земна плът.
Сякаш, тук преместили се, вечно
сините колони ще стоят.
Ние сме на дъно океанско.
И дори да няма дъжд светът,
жадно през мъгливото пространство
птици с черни плавници летят.
Спи земята като Атлантида,
с водорасли скрила тук гори.
Под могила дебне скитски идол,
може да изплаши пес дори.
Моят дъх от тази бяла чаша
отлетя с мехурчетата там,
гдето гледа към земята наша
неоткрита досега звезда,
ще изскочи тя и после ще прелита,
дъното с проблясък ще бразди
и сърцата ни ще бият в ритъм
с древната флотилия звезди.
ДОЖДЬ
Дождь. И вертикальными столбами
дно земли таранила вода.
И казалось, сдвинутся над нами
синие колонны навсегда.
Мы на дне глухого океана.
Даже если б не было дождя,
проплывают птицы сквозь туманы,
плавниками черными водя.
И земля лежит как Атлантида,
скрытая морской травой лесов,
и внутри кургана скифский идол
может испугать чутливых псов.
И мое дыханье белой чашей,
пузырьками взвилося туда,
где висит и видит землю нашу
не открытая еще звезда,
чтобы вынырнуть к поверхности, где мчится
к нам, на дно, забрасывая свет,
заставляя сердце в ритм с ней биться,
древняя флотилия планет.
-----
ОТШУМЯЛА Е БУРЯТА
Отшумяла е бурята,
млада трева
се надига
пред нова злина.
Кестенявата млада ли
моя глава
се надига пред черна
война?
ОТШУМЕЛА ГРОЗА
Отшумела гроза,
Поднималась трава
Молодая
Перед новой грозой.
Не моя ли каштановая
Голова
Поднялась перед чёрной
Войной?
1937 г.
---------------------------------------------
Михаил Лозинский
Руският поет и преводач Михаил Лозински (Михаил Леонидович Лозинский) е роден на 8/20 юли 1886 г. в гр. Гатчина, Петербургска губерния. Член е на поетичното обединение „Цех поэтов” (1911 г.). Слуша лекции в Берлинския университет, завършва право (1909 г.) и филология (1911 г.) в Петербургския университет. През 1912 г. е съорганизатор на издателство „Гиперборей” и редактор на едноименното списание , сътрудничи на издателство „Всемирная литература”, от 1913 до 1917 г. е редактор и секретар на сп. „Аполлон”, след това до 1937 г. работи в Руската публична библиотека. Един от създателите на съветската школа на поетичния превод. Издадени са десетки книги с негов превод, сред които „Божествена комедия” на Данте. Владее свободно няколко езика, превежда творби на Шекспир, Шеридан, Молиер, Вега, Сервантес, Мериме, Ролан, Гьоте, Бокачо и др. Автор е на една стихосбирка – „Горный ключ” (1916 г.). Умира на 31 януари 1955 г. в Ленинград. Поезията му не е преиздавана.
ПЕТЕРБУРГ
Мъгливи утрини, усойни,
и всичко в лед е и мълчи.
Но светлина парадна, бойна
в тревожен въздух пак хвърчи.
Сърцето знае: в участ знойна,
в далечно, ново битие
ще тачим, строен град, ще помним
пророческите гласове,
горящия в живота беден
като стар спомен на слепци
сред дим небесен факел бледен
над смутни брегове с дворци.
ПЕТЕРБУРГ
Здесь утра трудны и туманны,
И все во льду, и все молчит.
Но свет торжественный и бранный
В тревожном воздухе сквозит.
Но сердце знает: в доле знойной,
В далеком, новом бытии
Мы будем помнить, город стройный,
Виденья вещие твои
И нам светивший, в жизни бедной,
Как память ветхая слепцов,
В небесном дыме факел бледный
Над смутным берегом дворцов.
1912 г.
---------------------------------------------
Михаил Луконин
Руският поет и публицист Михаил Луконин (Михаил Кузьмич Луконин) е роден на 29 октомври 1918 г. в с. Килинчи, Астраханска област. Първите му поетични публикации са от 1935 г. Завършва Сталинградския учителски институт (1937 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1941 г.). През Великата отечествена война е военен кореспондент на в. „Сын Родины”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1946 г.), секретар на Съюза на писателите (1971 г.). Автор е на стихосбирките „Сердцебиение” (1947 г.), „Дни свиданий” (1947 г.), „Рабочий день” (1948 г.), „Лирика” (1950 г.), „Дорога к миру” (1951 г.), „Стихи дальнего следования” (1956 г.), „Годы” (1958 г.), „Стихотворения и поэмы” (1958 г.), „Клятва” (1962 г.), „Поэмы возвращения” (1962 г.), „Признание в любви” (1963 г.), „Преодоление” (1964 г.), „Корни гор” (1966 г.), „Обугленная граница” (1968 г.), „Необходимость” (1969 г.), „Передовая” (1973 г.), сборника със статии, очерци и есета „Товарищ поэзия” (1963 г.) и др. Носител е на Сталинска награда (1949 г.) и Държавна награда на СССР (1973 г.). Умира на 4 август 1976 г. в Москва.
ЖАЖДА
Пак дъжд е,
удря по стъклата,
по кленове, с ветрец обвени,
по кея,
в мостове заляти,
в лица,
от жажда обгорени.
Каква е жажда?
Тя с талази
в гърдите ни гори пожари,
тревожи,
през пресечки гази
и да побързаме ни кара.
Къде?
С молебен не е нужно
в далечините да останем,
да бягаме към сенки чужди
и водосточното коляно.
Защо?
В пороя да те зърна
и отведа,
с коси облеян.
Дали щастлив безкрай да търсиш,
или щастливо
да живееш.
ЖАЖДА
А дождь всё тот же
бьет по стеклам,
по наклоненным ветром кленам,
по мостовым,
мостам промоклым,
по лицам,
жаждой опаленным.
Какою жаждой?
Той, что гулом
в груди тревожно зародится,
тревожит,
гонит в переулок
и заставляет торопиться.
Куда?
Просить тебя: не надо
так запираться в отдаленье,
бежать, ловить деревья сада
и водосточных труб колени.
Зачем?
Найти тебя под ливнем,
и увести,
и косы выжать.
Чтобы навовсе стать счастливым,
сложнее,
чем счастливо выжить.
1955 г.
---------------------------------------------
Михаил Матусовский
Руският поет и литературовед Михаил Матусовски (Михаил Львович Матусовский) е роден на 10/23 юли 1915 г. в гр. Луганск, Екатеринославска губерния. Пише и публикува стихотворения от ученическите си години. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1939 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1939 г.). Кандидат е на филологическите науки с дисертация по древноруска литература (1941 г.). През годините на Втората световна война работи като военен кореспондент на фронтови вестници. Автор е на стихосбирките „Луганчане” (1939 г.), „Моя родословная” (1940 г.), „Фронт” (1942 г.), „Песня об Айдогды Тахирове и его друге Андрее Савушкине” (1943 г.), „Когда шумит Ильмень-озеро” (1944 г.), „Стихи” (1946 г.), „Слушая Москву” (1948 г.), „Улица мира” (1951 г.), „Всё, что мне дорого” (1957 г.), „Стихи остаются в строю” (1958 г.), „Подмосковные вечера” (1960 г.), „Как поживаешь, Земля” (1963 г.), „Не забывай” (1964 г.), „Тень человека: Книга стихотворений о Хиросиме, о её борьбе и её страданиях, о её людях и её камнях” (1968 г.), „Это было недавно, это было давно” (1970 г.), „Суть” (1979 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1982 г.), „Семейный альбом” (1983 г.) и др. и на текстовете на десетки популярни песни. Умира на 15 юли 1990 г. в Москва.
СТАРИЯТ КЛЕН
Кленът стар, кленът стар,
кленът стар, ах, как цъфти,
за разходка плаче въздухът прозрачен!
Но защо, но защо, но защо денят блести?
Щото ти към мен по улицата крачиш.
Снегопад, снегопад,
снегопад отдавна спря,
пролетта на гости пак се е отбила!
Но защо, но защо, но защо искри заря?
Щото грее твоята усмивка мила.
Погледни, погледни,
погледни – небето грей,
как сияе то безоблачно и чисто!
Но защо ли, защо ли хармониката пей?
Щото някой тук обича хармониста.
* Песен от филма „Момичета”. Музика: Александра Пахмутова.
СТАРЫЙ КЛЕН
Старый клен, старый клен,
Старый клен стучит в стекло,
Приглашая нас с друзьями на прогулку.
Отчего, отчего, отчего мне так светло?
Оттого, что ты идешь по переулку.
Снегопад, снегопад,
Снегопад давно прошел,
Словно в гости к нам весна опять вернулась.
Отчего, отчего, отчего так хорошо?
Оттого, что ты мне просто улыбнулась.
Погляди, погляди,
Погляди на небосвод,
Как сияет он безоблачно и чисто!
Отчего, отчего, отчего гармонь поет?
Оттого, что кто-то любит гармониста…
1961 г.
---------------------------------------------
Михаил Ножкин
Руският актьор, композитор, музикант и поет Михаил Ножкин (Михаил Иванович Ножкин) е роден на 19 януари 1937 г. в Москва. ЗавършваТеатралното студио за естрадни изкуства към Московския театър на естрадата (1961 г.) и е приет в трупата. В киното се снима от 1968 г. Има актьорски роли и е автор на текстовете на песните в десетки филми като „Ошибка резидента” (1968 г.), „Каждый вечер в одиннадцать” (1969 г.), „Земля, до востребования” (1972 г.), „Надежда” (1973 г.), „Хождение по мукам” (1977 г.), „Юность Петра” (1980 г.), „Одиночное плавание” (1985 г.) и др. Водещ е на 14-серийния документален филм „Стратегия Победы” (1985 г.). Член е на редакционните съвети на в. „Слово” и в. „Прогноз развития”. Член е на Професионалния комитет на московските драматурзи (1967 г.), на Съюза на кинематографистите на СССР (1973 г.), заслужил деятел на културата (1975 г.), народен артист на РСФСР (1980 г.), член на Съюза на писателите на Русия (1995 г.), носител е на редица високи отличия за култура, литература и съхраняване на духовните ценности, сред които Държавната награда на РСФСР (1982 г.). Автор е на няколко стихосбирки, последните от които са „Точка опоры” (2012 г.), „Будь Человеком” (2012 г.) и „Точка опоры. Избранное” (2014 г.). Живее в Москва.
ПОСЛЕДНИЯТ БОЙ
Не сме почивали отдавна, не можахме,
не беше време за почивка, друже мой,
пешачката полвин Европа изорахме...
Най-после утре е последният ни бой.
Съвсем накрая война е, знам,
последен бой – най-труден той е.
В Русия искам в дома ни там
да видя в мир теб, майко моя!
В живота ни години четри фриц погуби,
години четри, сляти в кървава река...
В добро момиче ми се иска да се влюбя
и да докосвам родната страна с ръка...
Съвсем накрая война е, знам,
последен бой – най-труден той е.
В Русия искам в дома ни там
да видя в мир теб, майко моя!
Последна люта схватка ръкопашна,
ще служим на Русия до последна бран.
Дори и да умрем за нея, не е страшно,
макар че всеки нов живот очаква там!
Съвсем накрая война е, знам,
последен бой – най-труден той е.
В Русия искам в дома ни там
да видя в мир теб, майко моя!
ПОСЛЕДНИЙ БОЙ
Мы так давно, мы так давно не отдыхали.
Нам было просто не до отдыха с тобой.
Мы пол-Европы по-пластунски пропахали...
И завтра, завтра, наконец, последний бой.
Ещё немного, ещё чуть-чуть,
Последний бой, он – трудный самый.
А я в Россию, домой хочу,
Я так давно не видел маму!
Четвёртый год нам нет житья от этих фрицев,
Четвёртый год солёный пот и кровь рекой...
А мне б в девчоночку в хорошую влюбиться,
А мне б до Родины дотронуться рукой...
Ещё немного, ещё чуть-чуть,
Последний бой, он – трудный самый,
А я в Россию, домой хочу,
Я так давно не видел маму!
В последний раз сойдёмся завтра в рукопашной,
В последний раз России сможем послужить.
А за неё и помереть совсем не страшно,
Хоть каждый всё-таки надеется дожить!
Ещё немного, ещё чуть-чуть,
Последний бой, он – трудный самый,
А я в Россию, домой хочу,
Я так давно не видел маму!
-----
БЕЗСМЪРТЕН МАРШ
Войната свърши. Гръм оръдията спряха,
изглажда спомен за бедата всеки час
и ний живеем. Нова пролет доживяхме
с Деня победен – най-добрият ден за нас.
И от Камчатка до прославения Брест чак,
от Севастопол до мурманския прибой
печал и радост по страната ни се срещат
и пак не ни оставя паметта в покой.
Припев:
И пак камбани святи зорко бият,
в единен строй страната ни сплоти
Безсмъртен полк, безсмъртната Русия
уверено към бъдното лети!
Войната свърши. Ала песен недопята
над всеки дом и досега разгаря глас.
Бащите и дедите награди войната
с безсмъртие, за да живеем ти и аз!
Изпълниха войнишкия си дълг сурово –
докрай защитник на родината сплотен,
а ний в историята гледаме отново
и ден сегашен мерим с войнствения ден.
Войната свърши. Но не е дошъл покоят
и враговете пак заплашват ни с война.
Не се боим от тях – страна сме на герои,
ще защитим родината като стена!
Войната свърши. Ала общата ни памет
е твърда, вечна като дружба фронтова.
На колене не ни е никой нас поставял
и никой никога не ще смени това!
* Стихове, музика и изпълнение на песента: Михаил Ножкин.
БЕССМЕРТНЫЙ МАРШ
Война закончилась. И пушки замолчали,
И годы сгладили великую беду,
И мы живём. И мы опять Весну встречаем,
Встречаем День Победы, лучший день в году.
И от Камчатки до прославленного Бреста,
От Севастополя до Мурманских широт,
Печаль и радость по стране шагают вместе,
И снова память нам покоя не даёт.
Припев:
И вновь зовут колокола святые,
И вновь страна в единый строй встаёт,
Бессмертный полк, Бессмертная Россия
Уверенно в грядущее идёт!
Война закончилась. Но песней опалённой
Над каждым домом до сих пор она кружит.
В войну отцов и дедов наших миллионы
Ушли в бессмертие, чтоб нам с тобою жить!
Они исполнили солдатский долг суровый,
И до конца остались Родине верны,
И мы в Историю заглядываем снова,
Чтоб день сегодняшний измерить днём войны.
Война закончилась. Но в мире нет покоя,
И снова недруги пугают нас войной,
Мы не боимся их – у нас страна Героев,
И все готовы встать за Родину стеной!
Война закончилась. Но память поколений,
Как фронтовая дружба, вечна и тверда.
Нас никогда никто не ставил на колени,
И не поставит ни за что и никогда!
---------------------------------------------
Михаил Светлов
Руският поет и драматург Михаил Светлов (Михаил Аркадьевич Шейнкман/ Светлов) е роден на 4/17 юни 1903 г. в гр. Екатеринослав, днес Днепропетровск. Публикува поезия от 1917 г. През 1920 г. е доброволец в Червената армия и взема активно участие в Гражданската война. От 1922 г. живее в Москва. Учи в Московския държавен университет (1927-1928 г.). През годините на Отечествената война е кореспондент на в. „Красная звезда” и работи във фронтовия печат. Твори в направлението социалистически реализъм, пише за грубия живот и за войната, но е и поет на романтиката и мечтите. Автор е на стихосбирките „Рельсы” (1922 г.), „Стихи” (1924 г.), „Корни” (1925 г.), „Горизонт” (1959 г.), „Охотничий домик” (1964 г.), „Стихи последних лет” (1967 г.) и др., на пиесите „Глубокая провинция” (1935 г.), „Сказка” (1939 г.), „Двадцать лет спустя” (1940 г.), „Мыс Желания” (1940 г.), „Бранденбургские ворота” (1946 г.), „Чужое счастье” (1953 г.), „С новым счастьем” (1956 г.) и др. Преподавал е в Литературния институт „Максим Горки”. Умира на 28 септември 1964 г. в Москва.
ИТАЛИАНЕЦЪТ
Черен кръст на гърди италиански –
прашен, чужд, без цветя и украси;
в небогато семейство отгледан
син единствен, наследник последен...
Ти какво, от Неапол красавецо,
на полята в Русия оставил си?
Свойта радост защо ли забрави
в знаменития, родния залив?
При Моздок аз, убил те накрая,
за вулкана далечен мечтаех!
Сред безкрайните волжски простори
аз мечтаех за южни гондоли!
Но не аз пистолети размятах
да бедя италианското лято
и не мои стрели са свистели
над родината на Рафаело!
Стрелях тук! Тук, където живея,
тук роден съм, с това се гордея,
тук народите в нашта родина
не превеждат мечти и билини.
Та нима наште донски излучини
са изучили чуждите учени?
И Русия, Расея – държава
наша – ти ли ора и засява?
Не! Пристигна със зли ешелони
да превземаш далечни колонии;
твоят кръст на фамилното щастие
до гробовни размери израснал е...
От родината гоня тираните
чуждоземни и вражия глум!
Стрелям аз към грабителя – няма по;
справедливо от моя куршум!
Вече с кръста си тук ще живееш!
Вятър в снежни простори ечи
и небе италианско синее
в остъклените мъртви очи...
* Дифтонг – гласните „иа” в думите „италианец” и „италиански” са съчетание, което може да се чете в един слог – като „я”.
* Моздо;к – град в Русия, административен център на Моздокския район на Северна Осетия.
* Излучина – рязък завой, кривулица на река.
ИТАЛЬЯНЕЦ
Черный крест на груди итальянца,
Ни резьбы, ни узора, ни глянца, –
Небогатым семейством хранимый
И единственным сыном носимый...
Молодой уроженец Неаполя!
Что оставил в России ты на поле?
Почему ты не мог быть счастливым
Над родным знаменитым заливом?
Я, убивший тебя под Моздоком,
Так мечтал о вулкане далеком!
Как я грезил на волжском приволье
Хоть разок прокатиться в гондоле!
Но ведь я не пришел с пистолетом
Отнимать итальянское лето,
Но ведь пули мои не свистели
Над священной землей Рафаэля!
Здесь я выстрелил! Здесь, где родился,
Где собой и друзьями гордился,
Где былины о наших народах
Никогда не звучат в переводах.
Разве среднего Дона излучина
Иностранным ученым изучена?
Нашу землю – Россию, Расею –
Разве ты распахал и засеял?
Нет! Тебя привезли в эшелоне
Для захвата далеких колоний,
Чтобы крест из ларца из фамильного
Вырастал до размеров могильного...
Я не дам свою родину вывезти
За простор чужеземных морей!
Я стреляю – и нет справедливости
Справедливее пули моей!
Никогда ты здесь не жил и не был!..
Но разбросано в снежных полях
Итальянское синее небо,
Застекленное в мертвых глазах...
1943 г.
---------------------------------------------
Михаил Шолохов
Руският писател Михаил Шолохов (Михаил Александрович Шолохов) е роден на 11/24 май 1905 г. в с. Кружилин, Донецки окръг, сега Шолоховски район на Ростовска област. Учи в гимназии в градовете Москва, Богучар и Вьошенская. Първите му отпечатани творби са от 1923 г. От 1941 до 1945 г. е военен кореспондент на в. „Правда” и в. „Красная звезда”. Публикува в издания като „Огонёк”, „Октябрь”, „Новый мир”, „Прожектор”, „Смена”, „Сельская молодежь”, „Молодой ленинец” „Молодость”, „Роман-газета” и др. Участва активно в литературната група на комсомолските писатели и поети „Молодая гвардия” (1923 г.), член е на Асоциацията на пролетарските писатели (1925 г.), член е на организационния комитет на Съюза на съветските писатели (1927 г.), член е на Постоянното бюро на Международната асоциация на писателите (1935 г.), член е на ръководството на Съюза на писателите на СССР (1959 г.). Депутат във Върховния съвет на СССР (от 1938 г.), действителен член на Академията на науките на СССР (1939 г.), депутат в Съвета на националностите във Върховния съвет на СССР (1962 г.). Доктор на филологическите науки в Ростовския държавен университет (1965 г.), почетен доктор на Лайпцигския университет (1965 г.). Носител е на Ленинска награда (1960 г.), герой на социалистическия труд (1967 г.). Носител е на българските ордени „Кирил и Методий” – I ст. (1973 г.) и „Георги Димитров” (1975 г.) и на международните литературни награди „София” (1975 г.) и „Лотос” (1980 г.). Автор е на десетки книги с разкази, повести и романи, сред които „Донские рассказы” (1926 г.), „Лазоревая степь” (1926 г.), „О Колчаке, крапиве и прочем” (1927 г.), „Тихий Дон” (в четири тома, 1928-1929, 1932 г.), „Поднятая целина” (в два тома, 1932 г., 1959 г.), „Те се сражаваха за Родината“ (1969 г.) и др. Носител е на Нобелова награда за литература (1965 г.). Умира на 21 февруари 1984 г. в гр. Вьошенская, Ростовска област.
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Най-голямото богатство на народа е неговият език.
* * *
Ако няма смисъл в смъртта, значи не го е имало и в живота.
* * *
Необятно е многообразието на човешките отношения, представени в ясните народни изрази и афоризми.
* * *
Миналото е като далечна степ в лека мъгла.
* * *
Биха те за това, че си руснак, за това, че още гледаш белия свят, за това, че работиш за тях, мръсниците. Биха те и за това, че не така поглеждаш, не така стъпваш, не така се обръщаш. Биха те просто за това да те пребият до смърт някога, да се задавиш в последната си кръв и да издъхнеш от побоите. Навярно пещите в Германия няма да стигнат за всички нас.
* * *
Ето, шалварите не се държат на задника, каква ти война?
* * *
Здравето е глава на всичко.
* * *
Не си мисли, че има хора от желязо. Ние всички от един материал сме отлети.
* * *
Не бива да се опошлява и принизява дейността на Сталин в онзи период. Първо, това не е честно, и второ, вредно е за страната, за съветските хора, и не затова, че победителите не ги съдят, а преди всичко защото „свалянето” не отговаря на истината.
* * *
Да, имаше култ! Но имаше и личност!
* * *
Не става тъй, цял живот в прохладата да се скатаваш.
* * *
Писателят трябва да умее да говори прямо на читателя истината, колкото и горчива да е тя.
* * *
Побеждава само този, който твърдо знае за какво се сражава и вярва в своето дело.
* * *
Ние пишем по нареждане на нашите сърца, а сърцата ни принадлежат на партията.
* * *
Нашият войник се показа като герой в дните на Отечествената война. Руският войник, неговата доблест, неговите суворовски качества са познати в цял свят.
* * *
Към оценката на всяко художествено произведение трябва на първо място да се подхожда от гледната точка на неговата правдивост и убедителност.
* * *
И какво, милички, той намери хубаво в нея? Поне жена да беше, а то така! Ни задница, ни шкембе, един срам. У нас девойки по-видни от нея се разхождат.
* * *
Моята майка от дете ме приучи на любов към украинския народ, към украинското изкуство, към украинската песен – една от най-милите в света.
* * *
Мила, светла родино! Цялата ни безгранична синовна любов е за теб, всички наши помисли са с теб.
* * *
Ако тези хаймани с черна съвест бяха попаднали в паметните двайсетте години, когато съдеха, без да се опират на строго определени членове от Наказателния кодекс, а се „ръководеха от революционно разбиране на правото”, ох, не днешните наказания биха получили тези таласъми.
* * *
С хилядолетия в думите се натрупват и вечно живеят несметни съкровища на човешката мисъл и опит.
* * *
В година на бунтове и разврат не осъждайте, братя, брат.
* * *
Какви рамене е трябвало да имат нашите жени и деца, за да не се прегънат пред такава тежест! А ето, че не се огънаха, удържаха.
* * *
Младостта е дадена, за да бъде кипяща, активна, жизнеутвърждаваща.
* * *
Питай който и да е възрастен човек, забелязал ли е как е изживял живота си? Нищичко не е забелязал.
* * *
Слаб ти стана, сякаш болест те гризе. Не ти хляб ядеш, а той тебе.
* * *
Това е свято задължение – да се обича страната, която ни е поила и хранила като родна майка.
* * *
Обичайте книгата с цялата си душа. Тя не е само вашият най-добър приятел, но и до края верен спътник.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Величайшее богатство народа – его язык.
* * *
Если нет смысла в смерти, значит, не было его и в жизни.
* * *
Необозримо многообразие человеческих отношений, которые запечатлелись в чеканных народных изречениях и афоризмах.
* * *
Прошлое – вот как та дальняя степь в дымке.
* * *
Били за то, что ты – русский, за то, что на белый свет еще смотришь, за то, что на них, сволочей, работаешь. Били и за то, что не так взглянешь, не так ступнешь, не так повернешься. Били запросто, для того, чтобы когда-нибудь да убить до смерти, чтобы захлебнулся своей последней кровью и подох от побоев. Печей-то, наверное, на всех нас не хватало в Германии.
* * *
Шаровары вон на жопе не держутся, какая война?
* * *
Здоровье – всему голова.
* * *
Ты не думай, что есть люди из железа. Все мы из одного материала литы.
* * *
Нельзя оглуплять и принижать деятельность Сталина в тот период. Во-первых, это нечестно, а во-вторых, вредно для страны, для советских людей, и не потому, что победителей не судят, а прежде всего потому, что „ниспровержение” не отвечает истине.
* * *
Да, был культ! Но была и личность!
* * *
Так не бывает, чтобы всю жизнь в холодке спасаться.
* * *
Писатель должен уметь прямо говорить читателю правду, как бы она горька ни была.
* * *
Побеждает только тот, кто твердо знает, за что он сражается, и верит в свое дело.
* * *
Мы пишем по указке наших сердец, а наши сердца принадлежат партии.
* * *
Солдат наш показал себя в дни Отечественной войны героем. О русском солдате, о его доблести, о его суворовских качествах известно всему миру.
* * *
К оценке каждого художественного произведения нужно, в первую очередь, подходить с точки зрения его правдивости и убедительности.
* * *
И что он, милушки, нашел в ней хорошего? Хоть бы баба была, а то так. Ни заду, ни пуза, одна страма. У нас девки глаже ее выгуливаются.
* * *
Моя мать с детства приучила меня к любви к украинскому народу, до украинского искусства, до украинской песни – одной из милейших в мире.
* * *
Милая, светлая Родина! Вся наша безграничная сыновья любовь – тебе, все наши помыслы – с тобой.
* * *
Попадись эти молодчики с чёрной совестью в памятные двадцатые годы, когда судили, не опираясь на строго разграниченные статьи Уголовного кодекса, а „руководствуясь революционным правосознанием”, ох, не ту меру получили бы эти оборотни.
* * *
Тысячелетиями накапливаются и вечно живут в слове несметные сокровища человеческой мысли и опыта.
* * *
В годину смуты и разврата не осудите, братья, брата.
* * *
Какие же это плечи нашим женщинам и детишкам надо было иметь, чтобы под такой тяжестью не согнуться? А вот не согнулись, выстояли.
* * *
На то молодость и дана, чтобы быть кипучей, активной, жизнеутверждающей.
* * *
Спроси у любого пожилого человека, приметил он, как жизнь прожил? Ни черта он не приметил.
* * *
Худой ты стал, будто хворость тебя точит. Не ты хлеб ешь, а он тебя.
* * *
Это святая обязанность – любить страну, которая вспоила и вскормила нас, как родная мать.
* * *
Любите книгу всей душой! Она не только ваш лучший друг, но и до конца верный спутник.
---------------------------------------------
Муса Джалил
Руският и татарски поет Муса Джалил (Муса Мустафович Залилов/ Джалиль) е роден на 2/15 февруари 1906 г. в татарското с. Мустафино, Оренбургска област. Завършва литературния факултет на Московския държавен университет (1931 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1919 г. във в. „Кызыл йолдыз” („Красная звезда”). Работи като редактор на списания за деца, редактор на в. „Коммунист” и драматург в Татарския оперен театър, от 1939 до 1941 г. е отговорен секретар на Съюза на писателите на Татарска АССР. От 1941 г. воюва на ленинградския и на волховския фронт. Внедрява се във вражески групировки, участва в нелегални групи в тила на врага, на няколко пъти организира бягства на съветски военнопленници. През 1942 г. е ранен тежко. През 1943 г. е пленен от Гестапо и е затворен в Моабит в Германия. Автор е на стихосбирките „Мы идём” (1925 г.), „Пройденные пути” (1928 г.), „Ударник-партизан” (1930 г.), „Орденоносные миллионы” (1934 г.), „Стихи и поэмы” (1934 г.), „Письмоносец” (1940 г.), на либретата за оперите „Алтын чеч” (1941 г.) и „Ильдар” (1941 г.) и др. На 25 август 1944 г. е гилотиниран в затвора Пльотцензее в Берлин. Посмъртно е удостоен със званието Герой на Съветския съюз (1956 г.), лауреат е на Ленинска награда (1957 г.).
НА ЛЮБИМАТА
Години ще отминат без писма,
без новини за мен.
Ще потопи следите ми земя,
с трева ще се покрие моят път.
Навярно в твоя сън ще идвам аз с печал,
в одежда черна, ням и плах.
Ще трие времето с безстрастен вал
мига прощален, в който с теб, любима, бях.
Очакването с бреме ще тежи,
ще мъчи с безпокойна дреб,
че „него няма го” ще те тъжи,
че съдено е да не бъда с теб.
Ще си отиде любовта ти. В мен
ще бъде все така всесилна тя.
Ще се наложи в неочакван ден
от спомена ти аз да отлетя.
Едва тогава, точно в този миг,
когато връзката се разруши,
смъртта навярно ще ме победи
и от обратен път ще ме лиши.
Аз силен бях, щом чакаше ме там,
смъртта не ме хареса в бой:
на любовта вълшебен талисман
бе в походите ни защитник мой.
И падах аз. Но болки бях надвил,
воювах с клетвата „Ще победя!”.
Ако се бях прибрал непобедил,
не би ми казала „Благодаря!”.
Войнишки път – далечен и жесток!
Но с любовта си ти над мене бди,
ще дойда, любовта ти е залог,
спасение от огън и води.
ЛЮБИМОЙ (перевод с татарского языка на русский язык: Илья Френкель)
Быть может, годы будут без письма,
Без вести обо мне.
Мои следы затянутся землей,
Мои дороги зарастут травой.
Быть может, в сны твои, печальный, я приду,
В одежде черной вдруг войду.
И смоет времени бесстрастный вал
Прощальный миг, когда тебя я целовал.
Так бремя ожиданья велико,
Так изнурит тебя оно,
Так убедит тебя, что „нет его”,
Как будто это было суждено.
Уйдет твоя любовь. А у меня,
Быть может, нету ничего сильней.
Придется мне в один нежданный день
Уйти совсем из памяти твоей.
И лишь тогда, вот в этот самый миг,
Когда придется от тебя уйти,
Быть может, смерть тогда и победит,
Лишит меня обратного пути.
Я был силен, покуда ты ждала –
Смерть не брала меня в бою:
Твоей любви волшебный талисман
Хранил в походах голову мою.
И падал я. Но клятвы: „Поборю!” –
Ничем не запятнал я на войне.
Ведь если б я пришел, не победив,
„Спасибо” ты бы не сказала мне.
Солдатский путь извилист и далек,
Но ты надейся и люби меня,
И я приду: твоя любовь – залог
Спасенья от воды и от огня.
1943 г.
-----
МЛАДОСТ, МЛАДОСТ, В ПЛАМЪКА СЪРДЕЧЕН
Младост, младост, в пламъка сърдечен
не привличай ме със своя зов:
Дъщеря ми е голяма вече.
Стар съм аз. Не ми е до любов.
ЮНОСТЬ, ЮНОСТЬ, СЕРДЦЕ ОБЖИГАЯ
Юность, юность, сердце обжигая,
За собой меня ты не зови:
Дочка у меня уже большая.
Сам старик я. Мне не до любви.
1943 г.
---------------------------------------------
Мухарбек Кочисов
Руският и осетински поет и преводач Мухарбек Кочисов (Мухарбек Григорьевич Кочисов) е роден на 1 май 1920 г. в с. Олгинско, Северна Осетия. Пише стихове от 1934 г., първите му поетични публикации са от 1937 г. Завършва педагогически техникум (1938 г.), след което учи в литературния факултет на Североосетинския педагогически институт. По време на следването работи като преводач, кореспондент и репортер на в. „Арыгон большевик”. През 1941 г. отива доброволец на фронта, завършва военно училище и като лейтенант се сражава в битките за освобождението на Осетия и Северен Кавказ. Носител е на орден „Червена звезда” и на медал „За храброст”. Продължава да пише поезия, публикува във фронтовия печат. Участва със 17 стихотворения в поетичния сборник „Мы любим” („Мах уарзэм”, 1940 г.). Много от стиховете му се превръщат в популярни песни. Загива на 17 април 1944 г. в боевете за освобождението на украинския гр. Ямпол.
ОРЕЛ
Твой жребий – черната скала,
в небе високо две крила.
Съдбата ти – небесен път,
под твоя взор блести светът.
И нека буря, ураган
и смерч, завъртащ смъртна бран,
крилата ти да не сломят –
прегърнал вятъра крилат.
Крепи сърцето ти кураж,
ти плуваш в облака кипящ.
О, в порив смел да бях си взел
сърце стоманено, орел!
ОРЕЛ (перевод с осетинского языка на русский язык: Таймураз Саламов)
Твой жребий – черная скала,
В высоком небе два крыла.
Небесный путь – судьба твоя,
Ты видел дальние края.
Пусть непогода, буря, смерч,
Пусть ураган, несущий смерть –
Твоих им крыльев не сломать, –
Привык ты ветер обнимать.
С отвагой в сердце ты живешь,
В кипящих тучах ты плывешь.
О, если б я, как ты, обрел
Стальное сердце, мой орел!
1939 г.
---------------------------------------------
Надежда Павлович
Руската поетеса, писателка, литературен критик и преводач Надежда Павлович (Надежда Александровна Павлович) е родена на 17/29 септември 1895 г. в селище близо до н. Лаудон, Лифляндска губерния, сега на територията на Латвия. Учи в историко-филологическия факултет на Висшите женски курсове в Москва. Първите й поетични публикации са от 1911 г. във в. „Псковская жизнь” и в списания и алманаси като „Сполохи”, „Альманах муз”, „Записки мечтателей” и „Первом сборнике молодых поэтов”. Член е на литературния кръг към сп. „Млечный путь” (1915-1916 г.), през годините на Гражданската война е секретар на комисариата по просвета и член на президиума на Съюза на поетите, основател е на петербургския отдел на Съюза на поетите (1920 г.). Превежда творчеството на румънски поети. Авторка е на стихосбирките „Берег” (1922 г.), „Золотые ворота” (1923 г.), „Шелка победы” (1943 г.), „Бранные кони” (1944 г.), „Думы и воспоминания” (1962 г.), „Сквозь долгие года” (1977 г.), „На пороге” (1981 г.), на сборниците с мемоарни очерци „За гранью прошлых дней” (1920 г.) и „Воспоминаний об Александре Блоке” (1964 г.) и на книгите за деца „Капризник Тики” (1925 г.), „Паровоз-гуляка” (1925 г.), „Веселая пчелка” (1930 г.), „Коза в огороде” (1930 г.) и др. Умира на 3 март 1980 г. в Москва.
ВРАЖДЕБНА НОЩТА Е
Враждебна нощта е с безмерна тъга,
космато небето над мътна река;
и скита, и стене студът, и свисти,
до кръста Исакий сред преспи стои.
Ти буца си черна, край църквата свит,
лежиш, от живота и Бога убит.
Ненужна на никого бдиш чистота,
нечута от никой таиш песента,
о, своята песен, дори да блести,
без таз чистота ще забравиш и ти.
НЕДОБРАЯ НОЧЬ
Недобрая ночь с недоброй тоской;
Косматое небо встает над рекой,
И бродит, и стонет, и свищет мороз;
По пояс Исакий в сугробы врос.
И черным комком у церковных плит
Лежишь ты, жизнью и Богом убит.
Твоя чистота никому не нужна,
И песня твоя никому не слышна,
Да, верно, и не было той чистоты,
А песни своей не запомнишь и ты.
---------------------------------------------
Наталия Астафиева
Руската поетеса и преводачка Наталия Астафиева (Наталья Георгиевна/ Григорьевна Романова-Астафьева) е родена на 19 септември 1922 г. във Варшава. От 1931 г. семейството й живее в Москва. През 1941 г. завършва педагогическото училище в гр. Павлодар в Казахстан и няколко години работи като учителка, През 1951 г. завършва Педагогическия институт в Москва и защитава аспирантура. Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.) и на Руския ПЕН-център (1997 г.). Пише и превежда поезия на руски и на полски език. Публикува поезия и преводна поезия в издания като „Знамя”, „Юность”, „Дружба народов”, „Огонек”, „Нева”, „Стрелец”, „Апрель”, „Иностранная литература”, „Звезда Востока”, „Польша”, „Новый мир”, „Литературное обозрение”, „Истина и жизнь”, „Даугава”, „Новая Польша” и др., нейни стихове са включени в антологиите „Лирика 50-х годов” (1978 г.), „Реквием” (1989 г.), „Антология русского верлибра” (1991 г.), „Московская Муза” (1998 г.) и „Русская поэзия. XX век” (2006 г.). Автор е на стихосбирките „Девчата” (1959 г.), „Гордость” (1961 г.), „Кумачовый платок” (1965 г.), „В ритме природы” (1977 г.), „Любовь” (1982 г.), „Заветы” (1989 г.), „Изнутри и вопреки” (1994 г.), „Двуглас” (2005 г.), „Сто стихотворений” (2013 г.) и др. Умира на 3 декември 2016 г. в Москва.
ГОДИШНО ВЕДНЪЖ НА ДЕВЕТИ МАЙ
Годишно веднъж на Девети май
носим цветя.
Поставя ги някой.
Виж, още са свежи цветята.
Но в днешния свят
на цинизъм и на суета
си спомняме рядко
за падналите във войната.
Увяхват цветята.
Размахват над живите прах.
В делата успяват, уви,
само люде корави.
...Не жертвите гинат,
а тези, които за тях
годишно веднъж на Девети
си спомнят по навик.
РАЗ В ГОД НА ДЕВЕТОЕ МАЯ
Раз в год на Девятое Мая
здесь ставят цветы.
Вот видишь, вновь кто-то поставил.
Пока они свежи.
В сегодняшнем мире
циничности и суеты
тех, павших в войну,
вспоминают всё реже и реже.
Увянут цветы. Не до мёртвых.
Дела у живых.
В делах же, увы, преуспеет
кто жёстче, кто прытче.
…Погибли не те, кто погибли,
а те, кто о них
теперь вспоминает раз в год,
да и то по привычке.
1994 г.
---------------------------------------------
Наталия Грудинина
Руската поетеса и преводачка Наталия Грудинина (Наталья Иосифовна Грудинина) е родена през 1918 г. в Петроград. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет. По време на блокадата на Ленинград служи в Балтийския флот и работи във флотския вестник. След войната ръководи литературен кръжок при завод „Светлана” и поетичен кръжок при Двореца на пионерите в Ленинград. Превежда поезия на народите на СССР. След 1964 г. е сред защитниците на Йосиф Бродски, заради което е изключена от Съюза на писателите, освободена е от работа и дълги години не печатат творбите й. Автор е на няколко книги, сред които стихосбирките „Дневник сердца” (1960 г.), „Сказка про девочку Аню, лунного мальчика, Мишку-игрушку и колдуна Одноглаза” (1964 г.), „Посвящается молодости” (1970 г.) и „Совесть” (1999 г.). Умира през 1999 г. в Петербург.
ОТГОВОРНОСТ
Тя, отговорността, е зла професия.
Гърба прекършва тежкият й чар.
Във всяка моя откровеност песенна
аз нося доброволния товар.
Той скъп е на ръцете и на разума.
Да спра? Да го захвърля? Бил беда!
Омразно жалка,
лекотата празна е,
без него не желая свобода.
ОТВЕТСТВЕННОСТЬ
Ответственность – жестокая профессия.
Ломает спину доброхотный груз.
Его я в каждом откровенье песенном
Несу всю жизнь и уронить боюсь.
Он стал необходим рукам и разуму.
Остановиться? Сбросить? Что с того?
И ненавистной станет
легкость праздная,
И не нужна свобода без него.
---------------------------------------------
Наталия Крандиевская-Толстая
Руската поетеса Наталия Крандиевска-Толстая (Наталья Васильевна Крандиевская-Толстая) е родена на 21 януари/2 февруари 1888 г. в Москва. Пише стихове от ученическите си години. Литературният й дебют е в сп. „Муравей” (1901 г.), след което сътрудничи на издания като „Курьер”, „Образование”, „Журнал для всех”, „Русская мысль”, „Правда”, „Маски”, „Альманах зрителя” и др. От 1915 до 1935 г. е съпруга на писателя Алексей Толстой. Няколко години живее в Париж и Берлин, но през 1923 г. се връща в Русия. Авторка е на стихосбирките „Стихотворения” (1913 г.), „Стихотворения. Кн. 2” (1919 г.), „От лукавого” (1922 г.), на поетични сборници и цикли за деца като „Колыбельная песня” (1921 г.), „Веселые пустяки” (1923 г.), „Гришкины путешествия” (1923 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1943 г.). През 1946 г. подготвя нова книга, която обаче е спряна и тиражът й е унищожен. Умира на 17 септември 1963 г. в Ленинград. Посмъртно излизат книгите й „Вечерний свет” (1972 г.) и „Дорога” (1985 г.).
АХ, СВЯТ ОГРОМЕН
Ах, свят огромен в пролетния здрач!
Живот томителен, по другояче ласкав...
Сърце не чака ли сполука сластна,
желана среща, палав друг играч?
Лицата срещнати бледнеят в мътен ден!
Не се познавам в огледалната витрина...
А може би минаваш ти сега край мен,
за мен предназначен, сред хората единствен!
АХ, МИР ОГРОМЕН
Ах, мир огромен в сумерках весной!
И жизнь в томлении к нам ласкова иначе...
Не ждать ли сердцу сладостной удачи,
Желанной встречи, прихоти шальной?
Как лица встречные бледнит и красит газ!
Не узнаю свое за зеркалом витрины...
Быть может, рядом, тут, проходишь ты сейчас,
Мне предназначенный, среди людей – единый!
1915 г.
-----
ТВОЙТО МИЛО ЛИЦЕ НЕ ВИЖДАМ
На внучката Шурочка
Твойто мило лице не виждам,
чувам твоя прекрасен глас.
Приближи се към мен, по-близко,
нека с длан те докосна аз.
От косите ти – лъх ароматен.
Твоят лик за да се освети,
трия на очилата стъклата...
Таз мътилка очите гнети!
Казваш: „Няма да скитам навън.”
Към гръдта ми се скланяш неволно.
Как с това да не бъда доволна
и щастлива все пак да съм?
ЧЕРТ ЛИЦА ТВОЕГО НЕ ВИЖУ
Внучке Шурочке
Черт лица твоего не вижу,
Слышу голос любимый твой.
Подойди ко мне, стань поближе,
Дай коснуться тебя рукой.
От волос твоих – запах теплый.
Чтоб тебя разглядеть как-нибудь,
Протираю очков своих стекла…
Надоела в глазах эта муть!
Говоришь: „Не хочу уходить”.
И к плечу прислонилась невольно.
Разве этого мне не довольно,
Чтобы всё же счастливой быть?
1958 г.
---------------------------------------------
Наталия Кугушева
Руската поетеса Наталия Кугушева (Наталья Петровна Кугушева) е родена на 24 септември 1899 г. в Москва. Първите си стихотворения пише в детските си години. Завършва гимназия (1917 г.), учи в Литературния институт на Брюсов (1921-1922 г.) и се включва в бурния литературен московски живот, като членува във Всерусийския съюз на поетите (1918 г.), група „Желтый дом” (1919 г.), сдружение „Зеленой мастерской” (1920 г.), „Литературный особняк” (1920 г.) и др. Няма издадена стихосбирка, подготвя две книги, които обаче не излизат. До 1930 г. публикува в издания само няколко стихотворения, а след това нито едно. Придружава мъжа си, който е репресиран и интерниран в Казахстан, живее в мизерия. До края на живота си продължава да пише стихове, които по чудо достигат до наши дни и са публикувани чак през 2011 г. Умира на 5 декември 1964 г. в гр. Кучино, Московска област.
БЕЗУМЕН ВАЛС
Кой чакал е развой на тази партитура
под диригентска палка на безумния маестро?
Лети светът. Бучат в турнета туби,
зашеметява „па”-та гръмкият оркестър.
Непоносими валсове парчета
издигат в грохотна изпепелена лента,
лети светът. Звезди избухват редом,
лети под диви писъци на инструменти.
Кой чакал е развой на тази партитура
и кой ли преработи валс безумен в ноти?
Лети светът. Необуздани туби,
но най-неистови – железните фаготи.
БЕЗУМНЫЙ ВАЛЬС
Кому предугадать развитье партитуры
Под дирижерской палочкой безумного маэстро?
Несется мир. Всё бешенее туры
И па сбиваются, оглушены оркестром.
И только клочья вальсов нестерпимых,
Дрожа, взвиваются испепеленной лентой,
А мир несется. Рвутся звезды мимо,
Неистовый летит под вскрики инструментов.
Кому предугадать развитье партитуры,
И кто переложил безумный вальс на ноты?
Несется мир. Неистовее туры,
Но всех неистовей железные фаготы.
---------------------------------------------
Натан Злотников
Руският поет и преводач Натан Злотников (Натан Маркович Злотников) е роден на 26 октомври 1934 г. в Киев. Завършва Киевския политехнически институт (1956 г.). Първите си стихотворения публикува през 1957 г. Публикува стихове в списания като „НМ”, „Юность”, „Огонек” и др. Работи като зав.-отдел поезия на сп. „Юность”, а след това е зам.-главен редактор на списанието (1963-1997 г.). Превежда от удмуртски език, поезия на народите на СССР, а също от български, унгарски, полски, румънски и др. езици. Член е на Съюза на писателите на СССР (1969 г.) и на Съюза на писателите на Москва. Член е на редколегиите на сп. „Витрина” (от 1997 г.) и сп. „Читающая Россия” (от 1997 г.). Заслужил работник на културата на РСФСР. Автор е на 15 стихосбирки, сред които „Мосты” (1964 г.), „Единственный дом” (1968 г.), „Ночные стрельбы” (1973 г.), „Забытая музыка” (1974 г.), „Морозное облако” (1977 г.), „Запоздалая благодарность” (1979 г.), „Судьба” (1981 г.), „Наивный охотник” (1981 г.), „Весы справедливости” (1984 г.), „Лживое зеркало” (1987 г.), „Лицо друга” (1988 г.), „Вольные странствия” (1989 г.), „БИС” (1991 г.), „Не разомкнуть объятий милых” (1999 г.), на книгата с мемоари „Слепой поводырь” (2003 г.) и др. Умира на 26 декември 2006 г. в Москва.
СВОБОДА
Ако не отклоняваш поглед
и в хлад полята гледаш пак,
защитник си им и опора
дори и в дъжд, дори и в сняг.
Все някой там ще е свидетел
как ти си грешен, как си свят,
щом твоята съдба е светла
или тъмите я гнетят.
ВОЛЯ
Покуда не отводишь взора
От остывающих полей –
Ты им защита и опора,
Хоть снег пойди, хоть дождь полей.
Ведь кто-то должен быть свидетель
Того, как грешен ты, как свят,
Когда земной удел твой светел
Или когда он тьмой объят.
---------------------------------------------
Наум Гребнев
Руският поет и преводач Наум Гребнев (Наум Исаевич Рамбах/ Гребнев) е роден на 20 октомври 1921 г. в гр. Харбин, Китай. Участва във Великата отечествена война, където три пъти е раняван. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1949 г.). Автор е на стихосбирката „Правое дело” (1948 г.), на мемоарите „Воспоминания о войне” и на над 150 книги с преводна поезия на библейски текстове, народни творби и класически поети в превод от арменски, узбекски, тюркменски, персийски, таджикски, абхазски, български, унгарски, грузински, дагестански, кабардински, казахски, калмицки, киргизки, осетински, татарски, монголски, чеченски и др. езици. Заслужил деятел на изкуствата на Кабардино-Балкарска АССР (1966 г.), заслужил деятел на културата на Дагестанска АССР (1970 г.), носител на Държавна награда на Дагестанска АССР (1972 г.). Умира на 2 януари 1988 г. в Москва.
МУЗИКА
В печал и радост си на хората любима,
като живота сложна и непостижима,
музика.
Летиш от устни и клавиши величаво.
Дори и съскаща змия ти усмиряваш,
музика.
Ти пролетен си гръм, хляб в нощи дъжделиви,
ти си езика на нещастни и щастливи.
Мелодиите ти отекват благородно
с безкрайна власт над тез, които са свободни,
музика! Музика!
Светът към твоите мелодии стреми се.
Ти – сладостен език на ручей, дъжд и птица,
музика.
Ти – неми светила, покой в мъглата, рана
за живите и за умиращите рано,
музика.
Ти пролетен си гръм, хляб в нощи дъжделиви,
ти си езика на нещастни и щастливи.
Мелодиите ти отекват благородно
с безкрайна власт над тез, които са свободни,
музика! Музика!
МУЗЫКА
Печальна и чиста, как жизнь людьми любима,
Как жизнь ты не проста, как жизнь непостижима,
Музыка.
Везде, в любом краю летишь ты с губ и клавиш.
Свистящую змею – и ту застыть заставишь,
Музыка.
Ты и весенний гром, и хлябь ночей ненастных,
Ты стала языком счастливых и несчастных.
Пусть в мире прижилась лишь часть твоих мелодий,
Твоя безмерна власть над теми, кто свободен,
Музыка! Музыка!
На свете каждый миг мелодия родится.
Ты сладостный язык дождя, ручья и птицы,
Музыка.
Ты – немота светил, молчание тумана,
Боль тех, кто долго жил и тех, кто умер рано,
Музыка.
Ты и весенний гром, и хлябь ночей ненастных,
Ты стала языком счастливых и несчастных.
Пусть в мире прижилась лишь часть твоих мелодий,
Твоя безмерна власть над теми, кто свободен,
Музыка! Музыка!
1946 г.
---------------------------------------------
Наум Коржавин
Руският поет, писател, драматург и преводач Наум Коржавин (Наум Моисеевич Мандель/Коржавин) е роден на 14 октомври 1925 г. в Киев. Приет е в Литературния институт „Максим Горки” в Москва, но през 1947 г. е арестуван за противодържавни изказвания, осъден е и е интерниран за три години в Сибир. През 1956 г. е реабилитиран и през 1959 г. завършва следването си в литературния институт. Автор е на книги с поезия, проза и публицистика, сред които „16 стихотворений” (1961 г.), „Рож¬дение века” (1962 г.), „Годы” (1963 г.), „Поэма греха” (1974 г.), „Времена” (1976 г.), „Сплетения” (1981 г.), „Письмо в Москву” (1991 г.), „Время дано” (1992 г.), „На скосе века” (2008 г.), на пиесата „Однажды в двадцатом” (1967 г.) и др. От 1974 г. живее в гр. Бостън, САЩ. Умира на 22 юни 2018 г. в гр. Дарем, Северна Каролина, САЩ.
НИЕ ЧЕСТО ГОЛЕМИ ОБИДИ РАЗМЕНЯМЕ
Ние често големи обиди разменяме
и взаимно прощаваме своя позор.
Но настъпва внезапно при нас отчуждение
и прераства дребнавото в тягостен спор.
Тази вечер
отново по навик
се скарахме.
Аз си тръгнах...
И още
на стълбите
стари
се досетих, че всъщност от себе си страдаме
и че повече няма какво да направим.
Топлина ще ти липсва
в житейски превратности...
Нека! Време ще мине
и ти по-решителен
ще усетиш
безкрай свобода в самотата си,
ще почувстваш града
с тези хиляди жители.
МЫ МИРИЛИСЬ ПОРОЙ И С БОЛЬШИМИ ОБИДАМИ
Мы мирились порой и с большими обидами,
И прощали друг другу, взаимно забыв.
Отчужденье приходит всегда неожиданно,
И тогда пустяки вырастают в разрыв.
Как обычно
поссорились мы этим
вечером.
Я ушел...
Но внезапно
средь затхлости
лестниц
Догадался, что, собственно, делать нам нечего
И что сделано все, что положено вместе.
Лишь с привычкой к теплу
расставаться не хочется...
Пусть. Но время пройдет,
и ты станешь решительней.
И тогда –
как свободу приняв одиночество,
Вдруг почувствуешь город,
где тысячи жителей.
1945 г.
-----
НЕ, ПРОСТО ТЪЙ В МЪГЛА НЕ ЩЕ ВЛЕТЯ
Не! Просто тъй в мъгла не ще влетя,
утехи вяли няма да ме спрат.
Любимата – ще търси топло тя,
другарите – досада ще сберат.
Албумът ми ще им омръзне, знам,
безкраен ред картини все едно.
И аз навярно ще остана сам –
сърце сред тяло.
Също там само!
НЕТ! ТАК Я ПРОСТО НЕ УЙДУ ВО МГЛУ
Нет! Так я просто не уйду во мглу,
И мне себя не надо утешать.
Любимая потянется к теплу,
Друзья устанут в лад со мной дышать.
Им надоест мой бой, как ряд картин,
Который бесконечен все равно.
И я останусь будто бы один –
Как сердце в теле.
Тоже ведь – одно!
1947 г.
---------------------------------------------
Николай Асеев
Руският поет и преводач Николай Николаевич Асеев (истинска фамилия Штальбаум) е роден на 28 юни/10 юли 1889 г. в Лгов, Курска губерния. Завършил е Московския търговски институт и филологическите факултети при Московския и Харковския университет. Близък приятел е на Маяковски и на Пастернак. Следва литературните направления социалистически реализъм и футуризъм. Автор е на над 70 стихосбирки, между които „Ночная флейта” (1914 г.), „Зор” (1914 г.), „Николай Асеев, Григорий Петников” (1915 г.), „Ой конин дан окейн!” (1916 г.), „Оксана” (1916 г.), „Бомба” (1921 г.), „Сибирская бась” (1922 г.), „Софрон на фронте” (1922 г.), „Аржаной декрет” (1922 г.), „Стальной соловей” (1922 г.), „Совет ветров” (1923 г.), „Необычайные приключения мистера Веста в стране большевиков” (1924 г.), „Октябрьские песни” (1925 г.), „За рядом ряд” (1925 г.) и др.; на книги с проза като „Расстрелянная земля” (1925 г.) и др. По негови сценарии са заснети филмите „Броненосецът Потьомкин” (1925 г.) и „Федкината правда” (1925 г.). Умира на 16 юли 1963 г. в Москва.
ВЪРБА
Аз на седми етаж на балкона си имам зеленичка ива.
Вятър духне ли, нейната сянка в стената клони.
Как тревожна е, колко е волна и жизнелюбива
тази трепетна дан на природата в моите дни!
Вятър брули я, нейните клони накланя ревниво,
сякаш иска върбата да върне към земен покой;
с мен е моята ива, зелената гъвкава ива,
с мен е в студ вледеняващ и в хапещ безжалостен зной.
Под балкона ще мине критик и презрително-криво
ще рече: „Що за чудо! Върби зеленят всеки ден!”
Да, но не и на седмия! Ива е чудо красиво,
че с гората сбогува се и се засели при мен.
ИВА
У меня на седьмом этаже, на балконе, – зеленая ива.
Если ветер, то тень от ветвей ее ходит стеной;
это очень тревожно и очень вольнолюбиво –
беспокойство природы, живущее рядом со мной!
Ветер гнет ее ветви и клонит их книзу ретиво,
словно хочет вернуть ее к жизни обычной, земной;
но – со мной моя ива, зеленая гибкая ива,
в леденящую стужу и в неутоляемый зной.
Критик мимо пройдет, ухмыльнувшись презрительно-криво:
– Эко диво! Все ивы везде зеленеют весной! –
Да, но не на седьмом же! И это действительно диво,
что, расставшись с лесами, она поселилась со мной!
-----
КАК ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ АЗ
Как да живея без теб аз!
В дъжд съм без теб като сух цвят,
пек ли е, зъзна без теб в мраз.
Пустош без теб е Москва – ад.
Дълга година е всеки миг;
времето как да се натроши!
Даже в небето лазурен блик
с каменна тягост без теб тежи.
Нищо не искам да знам – как
беден е брат, враг е сразен,
нищо не чакам, освен пак
твоите стъпки да чуя до мен.
Я НЕ МОГУ БЕЗ ТЕБЯ ЖИТЬ
Я не могу без тебя жить!
Мне и в дожди без тебя – сушь,
Мне и в жару без тебя – стыть.
Мне без тебя и Москва – глушь.
Мне без тебя каждый час – с год;
Если бы время мельчить, дробя!
Мне даже синий небесный свод
Кажется каменным без тебя.
Я ничего не хочу знать –
Бедность друзей, верность врагов,
Я ничего не хочу ждать,
Кроме твоих драгоценных шагов.
---------------------------------------------
Николай Беседин
Руският поет и писател Николай Беседин (Николай Васильевич Беседин) е роден на 16 януари 1934 г. в гр. Тисул, Кемеровска област. Първите му публикувани стихотворения са в сп. „Север”. Завършва Ломоносовското морско училище в Ленинград (1956 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1963 г.). Работил е в руския флот, в института по ядрена физика „Курчатов” и в „Госплан” на СССР. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на над 20 книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Цветы на скале” (1981 г.), „Слово о флоте” (1989 г.), „Языческая любовь” (1995 г.), „Третья чаша” (1999 г.), „Знаки Зодиака” (2002 г.), „Русский Псалтырь” (2004 г.), „Избранное” (в 3 тома, 2008 г.), „Земные знамения” (2013 г.), „Избранное” (2017 г.) и др. Живее в Москва.
АЗ ОБИЧАМ ВЕЛИКАТА, ГРЕШНАТА
Аз обичам великата, грешната,
тази влязла в безкрая страна
и за нейната вяра с лудешки плам,
и за праведната й вина.
Без молби е, не се е прекланяла
и честта си вовек не преви.
Да прости Бог, че се е разкайвала
не пред тези икони, уви.
Беше всичко – възторг от победите,
бяха разни години и дни,
но над всичките смърт и безредие
нещо сродно с небето кълни.
И безделникът-гост щом попита:
„В тоз свят нови светци ли видях?
Над гробовете светят звездите!”,
ще дочуе: „Моли се за тях!”
Я ЛЮБЛЮ ТУ ВЕЛИКУЮ, ГРЕШНУЮ
Я люблю ту великую, грешную,
Ту, ушедшую в вечность страну,
И за веру её сумасшедшую,
И за праведную вину.
Не просила у мира, не кланялась,
Берегла свою честь испокон.
И прости её, Боже, что каялась
Не у тех, к сожаленью, икон.
Было всё – упоенье победами,
Были всякие годы и дни,
Но над всеми смертями и бедами
Было что-то, что небу сродни.
И когда-нибудь праздные гости
Спросят новых вселенских святых:
„Что за звёзды горят на погосте?”
И услышат:
„Молитесь за них”.
---------------------------------------------
Николай Браун
Руският поет, писател и преводач Николай Браун (Николай Леопольдович Браун) е роден на 2/15 януари 1902 г. (по други сведения на 16/28 ноември 1900 г.) в с. Парахино, Тулска област. Учи в Института по история на изкуствата, завършва литературния факултет на Педагогическия институт в Ленинград (1929 г.). Първите му поетични публикации са в сп. „Красный студент” през 1923 г. Влиза в творческите обединения на ленинградските писатели „Цех поэтов”, „Содружество”, „Мастерская слова” и „Ленинград”. По време на Великата отечествена война е военен кореспондент в обсадения Ленинград. Работи като актьор, учител, редактор в различни списания, завеждащ отдел поезия в сп. „Звезда” и ръководител на литературно сдружение към списанието. Член е на Съюза на съветските писатели (1934 г.). Автор е на стихосбирките „Мир и мастер” (1926 г.), „Новый круг” (1928 г.), „Вылазка в будущее” (1931 г.), „Действие словом” (1932 г.), „Стихотворения” (1933 г.), „Поединок” (1935 г.), „Верность” (1936 г.), „Звенья” (1937 г.), „Открытые песни” (1940 г.), „Новые стихи” (1940 г.), „Военная весна” (1943 г.), „Мой светлый край” (1945 г.), „Морская слава” (1945 г.), „Долины родины моей” (1947 г.), „Земля в цвету” (1955 г.), „Стихотворения” (1958 г.), „Новая лирика” (1958 г.), „Я слушаю время” (1960 г.), „Живопись” (1963 г.), „Я жгу костер” (1966 г.), „Гимн одержимым” (1967 г.), „Вехи времени” (1971 г.), „Только о жизни” (1972 г.), „К вершине века” (1975 г.), на либретото на операта „Севастопольцы” и др. Умира на 12 февруари 1975 г. в Ленинград.
ОНАЗИ ПЪРВА НОЩ
В таз нощ игри сънуваха децата,
но грохотният рев игра не бе,
на изток самолети със зората
се впиха стройно в нощното небе.
Началото на нова нота те са,
на диригент коварна цел една,
в зловещата на полета им песен
напев започва с името война.
Но диригентът в нотите не знае,
че гръмналият уж победен химн
неволи на народа му вещае,
хрипти Берлин и се изпълва с дим.
В таз първа нощ преди зора заветна
земята спеше в класове и цвят
и беше толкоз светло, толкоз цветно,
че сякаш в детски сънища бе свят.
В таз нощ зовяха птиците зората,
през дрямка флейтите им сяха реч,
не знаейки, че клюн на хищно ято
за кръвна сеч е вече недалеч.
Там нейде стене стъпкана Европа,
а тук застави ден и нощ не спят.
В мъгла лазурна стихна Севастопол.
Притихна в бели нощи Ленинград.
Опазват щикове на Буг водите.
И руска шир е още в мирен сън...
Но първа бомба с вражи вой полита
и рухва първи дом след първи гръм.
От детска люлка първи вопли бяха
и беше първи страшен майчин вик,
сърцата изведнъж закоравяха,
на гибел тръгнаха към огнен блик.
И с щит велик напред народът мина,
с гърди тоз първи ураган подпрял,
а после цели четири години
не стихна дивият девети вал...
...Отмина всичко. Зад мъгли остана.
Победата развя крила добри.
Но тази нощ от щик бе сякаш рана,
завинаги сърцето обгори.
ТОЙ ПЕРВОЙ НОЧЬЮ
Ещё той ночью игры снились детям,
Но грозным рёвом, не пустой игрой,
Ночное небо взрезав на рассвете,
Шли самолёты на восток. Их строй
Нёс, притаясь, начало новой ноты,
Что, дирижёрским замыслам верна,
Зловещим визгом первого полёта
Начнёт запев по имени – война.
Но дирижер не знал, что в этом звуке,
Где песнь Победы чудилась ему,
Звучат народа собственного муки,
Хрипит Берлин, поверженный в дыму.
Той первой ночью, в ранний час рассвета,
Спала земля в колосьях и цветах,
И столько было света, столько цвета,
Что снились разве только в детских снах.
Той ночью птицы еле начинали
Сквозь дрёму трогать флейты и смычки,
Не ведая, что клювы хищной стаи
Идут, уже совсем недалеки.
Там где-то стон растоптанной Европы,
А здесь заставы день и ночь не спят.
Притих в лазурной дымке Севастополь.
Притих под белой ночью Ленинград.
Штыки постов глядятся в воды Буга.
Ещё России даль объята сном…
Но первой бомбы вой коснулся слуха,
И первый гром – и первый рухнул дом.
И первый вопль из детской колыбели,
И материнский, первый, страшный крик,
И стук сердец, что сразу очерствели
И шли в огонь, на гибель, напрямик.
И встал в ту ночь великий щит народа
И принял в грудь ударов первый шквал,
Чтоб год за годом, все четыре года,
Не утихал сплошной девятый вал…
…Всё отошло. Заволоклось туманом.
И подняла Победа два крыла.
Но эта ночь, как штыковая рана,
Навек мне сердце болью обожгла.
1968 г.
---------------------------------------------
Николай Глазков
Руският поет и преводач Николай Глазков (Николай Иванович Глазков) е роден на 30 януари 1919 г. в с. Лисково, Нижегородска област. Учил е в Московския държавен педагогически институт и в Литературния институт в Москва. Основател е на литературното течение „небивализъм”. Автор е на много самиздатски издания и на десетки книги с поезия и поетични преводи, между които „Моя эстрада” (1957 г.), „Зелёный простор” (1960 г.), „Поэтоград” (1962 г.), „Дороги и звезды” (1966 г.), „Пятая книга” (1966 г.), „Большая Москва” (1969 г.), „Творческие командировки” (1970 г.), „Незнамые реки” (1975 г.), „С января до января” (1976 г.), „Вокзал” (1976 г.), „Неповторимость” (1979 г.), „Избранные стихи” (1979 г.) и др. Посмъртно излизат книгите му „Голоса друзей” (1982 г.), „Автопортрет” (1984 г.), „Арбат, 44” (1986 г.), „Избранное” (1989 г.), „Тутанхамона видел я в гробу” (1990 г.), „Самые мои стихи” (1995 г.), „Краткостишья” (1999 г.), „Хихимора” (2007 г.). Умира на 1 октомври 1979 г. в Москва.
НА НЕДОСТЪПНА ВИСИНА
На недостъпна висина
базалтовата кула сбира
всецветен подпис с имена,
безстрашно подвиг покорили.
На стълб отдавнашен и нов
съглеждам формулата: „Ема
плюс Глеб е равно на любов!” –
и нова, и всевечна тема.
И на таймирски древен лед,
неразтопявал се столетия,
съглеждам надпис с нежен ред:
„На тоз лед бяха Светла, Петя!”
Не могат там да бранят мир
ни пехотинци, ни танкисти;
дори към тези вис и шир
вървят другарите туристи!
НА НЕДОСТУПНОЙ ВЫСОТЕ
На недоступной высоте
Хранит базальтовая башня
Цветные подписи всех тех,
Кто на нее влезал бесстрашно.
У экзотических Столбов
Такая формула есть: Эмма
Плюс Глеб равняется любовь –
Нова, как вечность, эта тема.
На вековом таймырском льду,
Который тает раз в столетье,
Я надпись милую найду:
Здесь побывали Света, Петя.
Там, где пехота не пройдет,
Не проберутся и танкисты,
До тех высот, до тех широт
Дойдут товарищи туристы!
-----
ЗА НЕЗНАЙНОТО ВЪЗДИШАМЕ
За незнайното въздишаме
ний, поетите побъркани,
и готови сме предишното
в недошло да преобърнеме.
Не тъжи за нас. Ний весело
в сутерен мизерен бдим;
изненадваща инверсия
вдигнахме на щит незрим.
ЗА НЕВЕДОМЫМ БРЕДУЩИЕ
За неведомым бредущие,
Как поэты, сумасшедшие,
Мы готовы предыдущее
Променять на непришедшее.
Не тужи о нас. Нам весело
И в подвале нищеты;
Неожиданность инверсии
Мы подняли на щиты.
1943 г.
---------------------------------------------
Николай Глейзаров
Руският поет Николай Глейзаров (Николай Валентинович Глейзаров) е роден на 6/19 декември 1909 г. в гр. Рославл, Смоленска губерния. Завършил е едногодишен курс на Института по труда. Първите му публикувани стихотворения са от 1927 г. От 1929 до 1941 г. е автор и изпълнител в редица естрадни колективи. Пише текстовете на много естрадни песни и песни към радиопиеси и кинофилми. Автор е на стихосбирките „На празднике” (1951 г.), „Наши праздники” (1952 г.), „Северный олень” (1952 г.) и „Всегда ты хороша” (1962 г.). Умира на 23 юни 1970 г. в Ленинград.
МОРСКА ЕСЕН
Есен бурна, в мачтите завила корен,
цяла нощ вълна студена злобно бие в борд...
Ех, в морето, да, в морето, сред простора
пак на вахта си припомням твоя весел взор.
Нека в моя далечен път ветри северни да плющят,
пак ще стопля сърцата Одеса, вечно огънче, светъл свят.
Нека грохот вълните носят, злата есен не ще ни гнети!
На усмихнати смели матроси вечна пролет в сърцата цъфти!
Не тъгувай, скъпа, тази есен бурна
нейде зад кърмата като дим ще отлети...
Ех, в морето, да, в морето, сред простора
смелият моряк преборва вятър и вълни.
И след пътя ни тъй далечен в този есенен север суров
ще се върнем от рейса в Одеса, родно пламъче в изгрев нов.
Пролет дойде ли, с волни другари първи тост да издигнем дай
за любов и за нашата младост, за любимия роден край!
МОРСКАЯ ОСЕНЬ
Осень штормовая, в мачтах завывая,
Бьёт в борта всю ночь холодной, злобною волной…
Эх, да в море, да эх, да на просторе
Десять раз на вахте вспомнишь взгляд весёлый твой.
Ничего, что путь мой далёк и осенний норд так жесток,
Согревает сердца нам Одесса, этот вечный огонёк.
Пусть грохочет всю ночь волна – злая осень нам не страшна!
У весёлых и смелых матросов на душе всегда весна!
Не грусти, родная, осень штормовая,
Отгремев, как дым, расстает где-то за кормой…
Эх, да в море, да эх, да на просторе
Справится моряк отважный с ветром и волной.
Ничего, что путь мой далёк и осенний норд так жесток,
Мы вернёмся из рейса в Одессу на родимый огонёк.
Соберём мы друзей весной, будет первый тост наш с тобой
За любовь и за молодость нашу и за милый край родной!
---------------------------------------------
Николай Грибачьов
Руският поет, писател и преводач Николай Грибачьов (Николай Матвеевич Грибачёв) е роден на 6/19 декември 1910 г. в с. Лопуш, Орловска губерния, днес Брянска област. Първите му отпечатани стихотворения са във в. „Наша деревня” през 1926 г. Завършва техникум по хидромелиорация в с. Брасово (1932 г.) и военно инженерно училище (1941 г.). Работи като журналист в Петрозаводск и в Смоленск. Делегат е на Първия конгрес на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). През Великата отечествена война е командир на сапьорен батальон, участва в боевете на Дон и под Сталинград. През 1943 г. е военен кореспондент на в. „Боевой товарищ”. Главен редактор е на сп. „Советский Союз” (1950-1954, 1956-1991 г.), секретар на Съюза на писателите на СССР (1959-1991 г.), председател на ВС на РСФСР (1980-1990 г.). Превежда от езици на народи на СССР. Автор е на над 50 книги с поезия, проза и публицистика, сред които стихосбирките „Конец рода” (1934 г.), „Северо-Запад” (1935 г.), „Стихи и поэмы” (1939 г.), „По дорогам войны” (1946 г.), „Колхоз „Большевик” (1947 г.), „Весна в „Победе” (1948 г.), „В походе” (1948 г.), „Две поэмы” (1949 г.), „Непокорённая Корея” (1951 г.), „Стихотворения и поэмы” (1951 г.), „Америка, Америка” (1961 г.), „Иду” (1962 г.), „Иди, сержант” (1963 г.), „Лирика” (1973 г.), „О жизни, о дороге, о любви” (1980 г.), „Да не умрёт” (1985 г.) и др. Издадени са негови събрани съчинения в 3 тома (1960 г.), в 5 тома (1971-1973 г.) и в 6 тома (1985-1987 г.). Умира на 10 март 1992 г. в Москва.
ГОРЕШЕ ОГЪНЯТ НА ЛЮБОВТА
Гореше огънят на любовта с ветрец развян
и пламък рееше широк език в простора там.
А после всичко мина – огън жив се разгоря
и дим, заплел големи сини възли, се разля.
Огньовете на любовта ни вече не горят...
Днес няма аз да те посрещна както онзи път...
След огъня студена сива пепел се реди
и спомени – от любовта отминала следи.
Не ще се върнат моята и твоята любов.
Не ще пламти сред пепелта студена огън нов.
А щастието с теб ако за някой е следа,
то нека не е огън то, а бляскава звезда.
Звезда, която през годините над мен ще грей...
И нека моята любов те преживей!
Огньовете на любовта ни вече не горят.
Днес няма аз да те посрещна както онзи път...
СПЕРВА ГОРИТ КОСТЁР ЛЮБВИ
Сперва горит костёр любви под лёгким ветерком,
И пламя льётся на простор широким языком.
А после всё пройдёт – горит костёр огнём живым,
Большие синие узлы плетёт и вяжет дым.
Вот ушла любовь моя, её огонь погас…
Сегодня я встречать тебя не выйду, как в тот раз…
Холодный серый пепел вслед с угасшего костра,
Воспоминанья – след любви, которая ушла.
И ими не вернуть мою любовь, твою любовь.
Тепла горячего не даст холодный пепел вновь.
А если счастье предстоит кому-нибудь с тобой,
Пусть будет не костром оно, а яркою звездой.
Звездой, что светит мне и вновь горит из года в год…
И пусть моя любовь тебя переживёт!
Вот… ушла любовь моя… её огонь погас.
Сегодня я встречать тебя не выйду, как в тот раз…
---------------------------------------------
Николай Дмитриев
Руският поет Николай Фьодорович Дмитриев е роден на 25 януари 1953 г. в с. Архангелско, Московска област. Завършва Орехово-Зуевския педагогически институт (1973 г.). Член е на Съюза на писателите на Русия от 1977 г., като през 70-те години е най-младият член на писателския съюз. Автор е на стихосбирките „От този свят съм” (1975 г.), „За себе си” (1978 г.), „С теб” (1982 г.), „Жива тъмнина” (1983 г.), „Вик: наяве и насън ” (1999 г.), „Три милиарда секунди” (2004 г.), „Нощни славеи” (2004 г.) и др. Работи като учител по руски език и литература в средно училище в гр. Балашиха, Московска област. Лауреат е на много национални награди за поезия. Умира на 13 юни 2005 г.
МОСКВА, 1999 Г.
Свободно слово ли, мълвиш,
и всякаква приватизация?
Москва прилича на Париж
под хитлеристка окупация.
Дори цветя да има там,
да има музика, движение –
цари усещане за срам
и за безмерно унижение.
На руско „маки” призрак пак!
Към поглед поглед не обръщаме.
Подлецът само и глупак
не знае как това ще свърши.
МОСКВА. 1999 ГОД
Свобода слова, говоришь,
И всяческой приватизации?
Москва похожа на Париж
Времен фашисткой оккупации.
Пусть продают кругом цветы,
Пусть музыка и пусть движение –
Есть ощущенье срамоты
И длящегося унижения.
Есть призрак русского маки!
Ни в чьи глаза смотреть не хочется.
Лишь подлецы и дураки
Не знают, чем всё это кончится.
-----
ПИШИ ЗА ГЛАВНОТО
„Пиши за главното!” – тръбят.
За главно пиша.
Години е от мен възпят
снегът възвишен.
Селца описвам, слънчев струй
и люде снажни,
и смятам, пишейки, че туй
е важно-важно.
За близки пиша, как делим
тъма вълшебна,
не считам техните съдби
за дребнотемни.
Обхождам моя друм и знам
как стон се ражда.
Където болно е, то там
е най-най-важно.
ПИШИ О ГЛАВНОМ
„Пиши о главном”, – говорят.
Пишу о главном.
Пишу который год подряд
О снеге плавном.
О жёлтых окнах наших сёл,
О следе санном,
Cчитая так, что это всё –
О самом-самом.
Пишу о близких, дорогих
Вечерней темью,
Не почитая судьбы их
За мелкотемье.
Иду тропинкою своей
По всей планете.
И где больней, там и главней
Всего на свете.
-----
КЪМ БРАТСКАТА МОГИЛА ВРЪЩАМ
Към братската могила връщам
аз често своята тъга
и мисля: Можеме ли също
тъй да загинем за Москва?
Да ни погълне мрак, зловещо
да ни зарови снежен шал?
За тоз четирсетлетен грешен
суров животец – ни е жал.
Навярно можем. Но сред боя
ще ни гнети въпрос нелек:
Известно ли е на героя,
че с къса памет е човек?
И че Москва след бой ще сложи
не пред юнак – пред хитреци,
бандити, мутри и велможи,
и гешефтари, и крадци.
И тези ванки самозвани,
и тези, цицащи с ламтеж,
пред статуите ще застанат
със своя кучешки кортеж.
Ще гледат криво, ще се стряскат
душите с чуждоземна стръв,
с могила „братска” – остров Пасха,
с култура странна, с чужда кръв.
КОГДА НА БРАТСКУЮ МОГИЛУ
Когда на братскую могилу
Я приношу свою тоску,
Я думаю: а мы смогли бы
Вот так погибнуть за Москву?
Уже навек во тьме кромешной
Уткнуться в снеговую шаль?
Сорокалетней, многогрешной,
Угрюмой жизни – тоже жаль.
Смогли б, наверно. Но не скрою,
Что в бой ушли б с большой тоской:
Известно ль было тем героям
О куцей памяти людской?
И что Москву к ногам положат
Не трёхнедельным удальцам –
Бандитам, стриженным под ёжик,
Своим ворюгам и дельцам.
И всем самоновейшим ваням,
И тем, кто кормится при них,
Кто подплывает к изваяньям
С собачьих свадебок своих.
Стоят, косясь не без опаски,
С иноплемённою душой.
Им те высоты – остров Пасхи
С культурой странной и чужой.
---------------------------------------------
Николай Добронравов
Руският поет, писател, драматург, актьор и поет-песенник Николай Добронравов (Николай Николаевич Добронравов) е роден на 22 ноември 1928 г. в Ленинград. Завършва школата-студио „Немирович-Данченко” при Московския художествен академичен театър (1950 г.) и Московския педагогически институт (1952 г.). През 50-те години на ХХ в. работи като актьор в Московския младежки театър, след което се отдава на литературна дейност. Член е на Съюза на писателите на СССР (1970 г.). Лауреат е на Държавна награда на СССР (1982 г.). Автор е на стихосбирките „Созвездие Гагарина”, „Стихи и песни”, „Таежные костры”, „Вечная тревога”, „Стихотворения” (написани в периода 1970-1990 г.), „Вера моя” (2001 г.), „Светит незнакомая звезда” (2005 г.) и др., на разкази, повести, либрета и пиеси за деца и възрастни, сред които „Колосок-волшебные усики” (1955 г.), „Тайна старшего брата” (1958 г.), „Загорается маяк” (1960 г.), „Иван Шадрин” (1961 г.), „В Сибирь за песнями” (1964 г.), на текстовете на десетки популярни песни. Много от песните си подготвя заедно със своята съпруга, композиторката Александра Пахмутова. Живее и работи в Москва.
ХЛЯБЪТ
Хляб от старо брашно с трици наполовина
помним ясно от прежни горчиви години.
Хляб с каруци докаран. Стине студ зад тезгяха.
Хляб за утре, с купони доставките бяха.
Ах, какъв беше мек, ах, какъв беше славен!
Аз не помня дори и троха да остане...
И защо бе по-вкусен от днешните млини
хляб от старо брашно с трици наполовина?
Може би затова, че войници за сбогом
на децата раздаваха хляб от вагона.
Бяхме равни тогава пред хляба изцяло
пред небето, от „Юнкерси” зли почерняло,
пред възпятата, рухнала мигом отбрана.
Пред беда – жълтеница в семейната драма,
пред вика ни „Ура!” и блокадната болка,
и пред смърт, и пред плен, кръв и сол сред осколки.
Хляб от старо брашно с трици наполовина,
за войска и маршали бе хлябът петимен.
Бе молитва за всички, желан до трохичка.
Аз не помня изсъхнала хлебна коричка.
...Зад витрината хлябът е пресен и много.
„Ний сме същите! – кряскам. – Пак тежи ни тревога!”
Късче кифла лежи под краката на всички.
През войната не помня суха хлебна коричка...
Оцеляхме! По-лесен е пътят, за Бога!
Но защо ли днес съхнем, щом хлябът е много!
ХЛЕБ
Хлеб из затхлой муки, пополам с отрубями,
Помним в горькие годы ясней, чем себя мы.
Хлеб везли на подводе. Стыл мороз за прилавком.
Мы по карточкам хлеб забирали на завтра.
Ах какой он был мягкий, какой был хороший!
Я ни разу не помню, чтоб хлеб был засохший…
Отчего ж он вкусней, чем сегодняшний пряник,
Хлеб из затхлой муки, пополам с отрубями?
Может быть, оттого, что, прощаясь, солдаты
Хлеб из двери теплушки раздавали ребятам.
Были равными все мы тогда перед хлебом,
Перед злым, почерневшим от „Юнкерсов” небом,
Пред воспетой и рухнувшей вдруг обороной.
Перед жёлтенькой, первой в семье похоронной,
Перед криком „ура”, и блокадною болью,
Перед пленом и смертью, перед кровью и солью.
Хлеб из затхлой муки, пополам с отрубями,
И солдаты, и маршалы вместе рубали.
Ели, будто молясь, доедали до крошки.
Всю войну я не помню даже корки засохшей.
…За витриною хлеб вызывающе свежий.
Что ж так хочется крикнуть: „Мы все те же! Все те же!”?
Белой булки кусок кем-то под ноги брошен.
Всю войну я не помню даже крошки засохшей…
Мы остались в живых! Стала легче дорога.
Мы черствеем, как хлеб, которого много!
---------------------------------------------
Николай Доризо
Руският поет Николай Доризо (Николай Константинович Доризо) е роден на 22 октомври 1923 г. в гр. Краснодар, Кубано-Черноморска област. Първите му публикувани стихотворения са от 1938 г. През Великата отечествена война е военен кореспондент. След войната учи в Ростовския университет, през 1957 г. завършва висшите курсове при литературния институт „Максим Горки”. От 1959 г. до 90-те години е секретар на Съюза на писателите на РСФСР. Почетен гражданин е на гр. Краснодар. Негови са пиесите „Утром после самоубийства” (1959 г.), „Красивой быть опасно” (1967 г.), „Конкурс красоты” (1967 г.) и „Две женщины и зависть” (1975 г.). По негови текстове се изпълняват десетки песни, негови стихове звучат във филмите „Разные судьбы”, „Дело было в Пенькове”, „Простая история” и др. Автор е на стихосбирките „На родных берегах” (1948), „Мы – мирные люди” (1950 г.), „Стихи” (1952 г.), „Встреча с тобой” (1955 г.), „Стихи и песни” (1956 г.), „Лирика” (1958 г.), „Верю, люблю, пою” (1959 г.), „Имя моё – человек” (1961 г.), „Избранное” (1963 г.), „Стихи. Поэмы. Песни” (1964 г.), „Люблю писать в дороге” (1965 г.), „Седьмое чувство” (1966 г.), „Избранная лирика” (1967 г.), „Ровесникам нашей Победы” (1967 г.), „Место действия” (1971 г.), „Разные судьбы” (1972 г.), „Сорок семь новогодних ночей” (1972 г.), „Военные поезда” (1972 г.), „Земля моей первой любви” (1973 г.), „Меч Победы” (1975 г.), „Нас водила молодость” (1976 г.), „Пока деревья есть на свете” (1978 г.), „Звенья” (1982 г.), „Я прохожу по строчечному фронту” (1984 г.), „Вдохновенье завтрашнего дня” (1986 г.), „Внукам нашей Победы” (1986 г.), „Сердцебиение мысли” (1993 г.), „Книга о любви” (2004 г.) и др. Умира на 31 януари 2011 г. в селището Переделкино, Московска област.
ТВОЯТ БАЩА
На дванайсет станах аз,
имах ден рожден,
вълнено жакетче в нас
виждам – дар за мен.
„– Дава ти го татко ти,
праща го в колет... –
каза мама кратко и
сведе поглед блед. –
Не мисли с лоши мисли
за него,
ще пораснеш
и спомен ще връщаш...
И макар че живее отделно,
твоят татко
обича те, дъще!”
До вратата някъде
срещна ме съсед:
„– Как не си облякла ти
новия жакет?
Майка ти старателно
цяла нощ го ши...”
И разбрах тъгата на
майчини очи!
Аз запазих тайната
с милия жакет,
не разкрих пред майка ми
нейния секрет.
Само в родна майчица
с искрена душа
толкоз всеотдайна е
святата лъжа:
„Не мисли с лоши мисли
за него,
ще пораснеш
и спомен ще връщаш...
И макар че живее отделно,
твоят татко
обича те, дъще!”
ТВОЙ ОТЕЦ
В день, когда исполнилось
Мне двенадцать лет,
Подарила мама мне
Шерстяной жакет.
И куда-то в сторону
Отвела глаза:
– Принесли посылку нам –
Это от отца.
Ты о нём
Не подумай плохого,
Подрастёшь
И поймёшь всё с годами.
Твой отец тебя любит и помнит,
Хоть теперь не живёт
Вместе с нами.
В тот же день мне встретился
У ворот сосед:
– Что же не надела ты
Новый свой жакет?
Мать всю ночь работала,
Чтоб его связать… –
И тогда я поняла,
Что такое мать!
Я рукою гладила
Тёплый мой жакет.
Не сказала матери
Про её секрет.
Лишь душа безгрешная
Лишь родная мать
Может так заботливо
И так свято лгать:
Ты о нём
Не подумай плохого,
Подрастёшь
И поймёшь всё с годами.
Твой отец тебя любит и помнит,
Хоть давно не живёт
Вместе с нами.
-----
О, КОЛКО ЧЕСТО
О, колко чест е тоз душевен глас,
че властваме мъжете над съдбите.
Не! Винаги избираме жените,
които вече са избрали нас.
О, КАК НАМ ЧАСТО
О, как нам часто кажется в душе,
Что мы, мужчины, властвуем, решаем.
Нет! Только тех мы женщин выбираем,
Которые нас выбрали уже.
1969 г.
---------------------------------------------
Николай Дружининский
Руският поет, писател и журналист Николай Дружинински (Николай Васильевич Дружининский) е роден на 1 май 1948 г. в с. Неклюдово, Вологодска област. Завършва Харковския юридически институт. Работи като учител, строител, следовател в прокуратура, юрисконсулт, литературен сътрудник на в. „Сельская правда”, кореспондент на районни и областни вестници и редактор в изд. „Наше поколение”. Ръководи литературното студио „Вологда молодая”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1990 г.), активен член е на Вологодската писателска организация. Автор е на стихосбирките „Вокзальные берёзы” (1980 г.), „Пастушьи напевки” (1980 г.), „Сказ об Одёхе-печекладе” (1981 г.), „Каёмка времени” (1989 г.) и „Чибис в поле кричит” (1993 г.). Умира на 31 юли 1993 г. в гр. Вологда. През 1998 г. излиза поетичният му сборник „Нитка счастья” (1998 г.). Негови стихове са включени в „Антология русской поэзии. XX век” (1999 г.).
КАК ЧУДЕСНО Е ДА СЕ СРЕЩНЕМ ПАК
Как чудесно е да се срещнем пак
в нашто село. След много дни.
Там Голямата мечка лее в мрак
от черпака си светлини.
Там акация мами с блузката
бяла-беличка край река.
Там по празник танцуват „руската”
и жени, и мъже така.
Има още копнеж за нежност,
към надежда горчат сълзи!
Срещи радостни – неизбежно
чак до белите ни коси.
И изчезват лета и зими
сред проблясъци и сумрак.
С тази нежност сме ний раними.
С тази нежност сме живи пак.
ХОРОШО БЫ НАМ СНОВА ВСТРЕТИТЬСЯ
Хорошо бы нам снова встретиться
В том селе. Через много лет.
Где Большая – в ночи – Медведица
Льёт из ковшика белый свет.
Где чёремуха манит блузкою
Белой-белою у реки.
Где по праздникам пляшут „русскую”,
Пляшут бабы и мужики.
Есть надежда ещё на нежность,
Есть надежда на горечь слёз!
Встречи радостной неизбежность
В нас живёт до седых волос.
Исчезают лета и зимы
Среди света и среди тьмы.
Этой нежностью мы ранимы.
Этой нежностью живы мы.
---------------------------------------------
Николай Заболоцкий
Руският поет и преводач Николай Заболоцки (Николай Алексеевич Заболоцкий/Заболотский) е роден на 24 април/7 май 1903 г. в гр. Казан. Първата му стихосбирка „Столбцы”, излязла през 1926 г., има шумен, скандален успех. През 1938 г. е репресиран и интерниран в Далечния Изток. До 1940 г. пише и издава книгите си „Метаморфозы”, „Лесное озеро”, „Утро” и др. През 1946 г. му позволяват да се върне в Москва, през 50-те години излизат стихосбирките му „Некрасивая девочка”, „Старая актриса”, преводи на поезия на грузински и френски поети и др. Умира на 14 октомври 1958 г. в Москва.
СБОГУВАНЕ С ПРИЯТЕЛИТЕ
В сака широки, с шапки за размах,
с тетрадки, пълни с мисли стихотворни,
отдавна се разпаднахте на прах
като изсъхнал люляк в сухи клони.
Отидохте в страна без цвят и кълн,
разядено, объркано, разбито
е всичко, без небе – в гробовен хълм
без орбита е лунната обител.
Бърборят там на непознат език,
конклав от неми насекоми дрънва,
приветства знайните с беззвучен вик
в ръка с фенерче сив човекобръмбар.
Приятели, открихте ли покой?
Добре ли сте? Забравихте ли всичко?
Днес братя са ви мравешкият рой,
обвити в прах въздишки и тревички.
Сестрички са цветчета с нежен лик
на карамфил и люляк непокорен...
Не знае вече вашия език
напуснатият брат, живеещ горе.
На него му е рано да е с тях
и с вас, заспали като сенки морни,
в сака широки, с шапки за размах,
с тетрадки, пълни с мисли стихотворни.
ПРОЩАНИЕ С ДРУЗЬЯМИ
В широких шляпах, длинных пиджаках,
С тетрадями своих стихотворений,
Давным-давно рассыпались вы в прах,
Как ветки облетевшие сирени.
Вы в той стране, где нет готовых форм,
Где всё разъято, смешано, разбито,
Где вместо неба – лишь могильный холм
И неподвижна лунная орбита.
Там на ином, невнятном языке
Поёт синклит беззвучных насекомых,
Там с маленьким фонариком в руке
Жук-человек приветствует знакомых.
Спокойно ль вам, товарищи мои?
Легко ли вам? И всё ли вы забыли?
Теперь вам братья – корни, муравьи,
Травинки, вздохи, столбики из пыли.
Теперь вам сестры – цветики гвоздик,
Соски сирени, щепочки, цыплята...
И уж не в силах вспомнить ваш язык
Там наверху оставленного брата.
Ему ещё не место в тех краях,
Где вы исчезли, лёгкие, как тени,
В широких шляпах, длинных пиджаках,
С тетрадями своих стихотворений.
-----
ПРИЗНАНИЕ
Нацелувана, омагьосана,
сред полята венчала се с вятъра,
ти си сякаш с окови дамгосана,
моя обич си, мое злато си!
Нито весела, нито страдаща,
от небето си сякаш донесена,
ти си моята песен сватбена
и безумие звездопадащо.
В коленете ти търся спасение,
ще ги галя със сила неистова
и със сълзи и стихотворения
ще те сгрея теб – милата, чистата.
Отвори ми лице – полунощното,
дай да вляза в очите ти горестни,
в тези източни вежди-надмощия,
в тези твои ръце – полуголите.
Всичко станало е добавяне,
неживяното е в забравата...
Но защо ли ти плачеш, красавице?
Или, може би, заблуждавам се?
ПРИЗНАНИЕ
Зацелована, околдована,
С ветром в поле когда-то обвенчана,
Вся ты словно в оковы закована,
Драгоценная моя женщина!
Не веселая, не печальная,
Словно с темного неба сошедшая,
Ты и песнь моя обручальная,
И звезда моя сумашедшая.
Я склонюсь над твоими коленями,
Обниму их с неистовой силою,
И слезами и стихотвореньями
Обожгу тебя, горькую, милую.
Отвори мне лицо полуночное,
Дай войти в эти очи тяжелые,
В эти черные брови восточные,
В эти руки твои полуголые.
Что прибавится – не убавится,
Что не сбудется – позабудется...
Отчего же ты плачешь, красавица?
Или это мне только чудится?
-----
НЕ ДАВАЙ НА ДУША ЗАЛУДО
Не давай на душа залудо
за глупости да харчи мощ!
Душата трябва да се труди
и ден и нощ, и ден и нощ!
Преследвай я от къща в къща,
влачи я от етап в етап,
към пущинаците я връщай,
сред преспи и сред ями слаб!
Не я оставяй да почива,
щом светнат утринни звезди,
впрегни душата си ленива,
не я оставяй без юзди!
Ако я гледаш без интрига,
ако пасивен си стоял,
последната ти риза мигом
от теб ще смъкне тя без жал.
А ти за рамото я стискай,
до тъмно я учи-мъчи,
та по човешки с теб да иска
отново честно да ечи.
Тя е робиня и царица,
слугиня, дъщеря и вожд,
тя трябва с труд да те увлича
и ден и нощ, и ден и нощ!
НЕ ПОЗВОЛЯЙ ДУШЕ ЛЕНИТЬСЯ
Не позволяй душе лениться!
Чтоб в ступе воду не толочь,
Душа обязана трудиться
И день и ночь, и день и ночь!
Гони ее от дома к дому,
Тащи с этапа на этап,
По пустырю, по бурелому,
Через сугроб, через ухаб!
Не разрешай ей спать в постели
При свете утренней звезды,
Держи лентяйку в черном теле
И не снимай с нее узды!
Коль дать ей вздумаешь поблажку,
Освобождая от работ,
Она последнюю рубашку
С тебя без жалости сорвет.
А ты хватай ее за плечи,
Учи и мучай дотемна,
Чтоб жить с тобой по-человечьи
Училась заново она.
Она рабыня и царица,
Она работница и дочь,
Она обязана трудиться
И день и ночь, и день и ночь!
1958 г.
---------------------------------------------
Николай Зарудин
Руският поет, писател и публицист Николай Зарудин (Николай Николаевич Эйхельман/ Зарудин) е роден на 1/13 октомври 1899 г. в гр. Пятигорск. В Нижегородската гимназия, която завършва през 1917 г., издава ръкописно списание, в което публикува първите си стихове. През Гражданската война е доброволец в Червената армия, но след няколко години приема идеите на троцкистите. Публикува стихове и статии в издания като в. „Рабочий путь”, алм. „Красная вязь” и сп. „Наши достижения”. Членува в литературната група „Арена” (1922-1923 г.), председател е на литературната група „Перевал” (1924-1932 г.). Автор е на стихосбирките „Снег вишнёвый” (1923 г.) и „Полем юностью” (1928 г.), на романа „Тридцать ночей на винограднике” (1933 г.) и на сборниците с разкази „Страна смысла” (1934 г.) и „Наш друг Оваким Петросян” (1935 г.). Посмъртно излизат книгите му със стихове и разкази „Закон яблока” (1966 г.), „В народном лесу” (1970 г.), „Путь в страну смысла” (1983 г.) и др. На 21 юни 1937 г. е арестуван с обвинение за участие в антисъветска терористична организация, на 13 август 1937 г. е осъден на смърт и същия ден е разстрелян в Москва. През 1956 г. е реабилитиран.
ЛЕТЯ КАТО ВЛАК ПРОЛЕТТА КРАЙ ЖИВОТА
Летя като влак пролетта край живота,
стъкла, колесари и грохот, и слава...
В съня ни канавки, глухарчета в поход
зад насипа димната повест оставя.
Смолисти шишарки покриха елхите,
кантонът се срути. Пред склонове звездни
покой затаили, ухаят тревите
на пясък и нафта по пътя железен.
Заминаха облаци-пътници с влака.
Къде – кантонерът с фенера се пита –
с билети въздушни и сини към мрака
по релсите нечия младост отлита.
ВЕСНА ПРОНЕСЛАСЬ МИМО ЖИЗНИ, КАК ПОЕЗД
Весна пронеслась мимо жизни, как поезд,
Как стёкла и цепи, и грохот и слава...
Осталась за насыпью дымная повесть,
Во сне одучанчик, столбы и канава.
Обтаяли ёлки смолою на лапах,
Рассохлась сторожка. Со скатов пологих
Трава затаила волненье и запах
Песка и мазута железной дороги.
Ушли облака с пассажирским. У линий
Лишь сторож с рожком, довольствуясь малым,
Глазел, как с билетом воздушным и синим:
Какая-то юность уходит по шпалам.
1928 г.
---------------------------------------------
Николай Карпов
Руският поет, писател, преводач и бард Николай Карпов (Николай Николаевич Карпов) е роден на 26 април 1932 г. в гр. Рославл, Смоленска област. Пище стихове от ученическите години, първите му публикувани стихотворения са от 1952 г. Завършва факултета по география при Московския държавен университет. Над 10 години участва в експедиции на Колския полуостров и в Забайкалието, а от 1968 до 1980 г. е преподавател в Московския държавен педагогически институт. Член е на Съюза на писателите на СССР (1979 г.). Публикува поезия и проза в издания и алманаси като „Юность”, „Грани”, „Рославльская Правда”, „Московский железнодорожник”, „Литературная Россия”, „Очаг”, „Согласие”, „Отчий дом”, „Истоки”, „Литрос” и др. Превежда поезия от езици на народи на СССР, съставител е на поетични сборници и антологии. Автор е на стихосбирките „Северный базар” (1978 г.), „Черничная поляна” (1982 г.), „Как умеют любить сердца” (1986 г.), „Растения заговорили” (1988 г.), „Жизнь хороша, как скумбрия в томате” (1993 г.), „Тропинка через бежин луг” (2000 г.), „Возвращаются ветры на круги своя...” (2002 г.), „Муза в реанимации” (2002 г.), „Мой Рославль” (2007 г.) и др. Умира на 17 декември 2018 г. в Москва.
КАТО ЗА ЧАС ЖИВОТЪТ ПРОШУМЯ
Като за час животът прошумя –
премина сякаш бурен юлски порив.
Но ти се дръж – вкопчи се в таз земя
като бреза, старееща на склона.
Разбираш, че ще дойдат ясни дни
и че за теб все още не е късно
с достойнство труд нелек да съхраниш –
гнездата, скрити в клоните, да люшкаш.
КАК В ОДНОЧАСЬЕ ПРОШУМЕЛА ЖИЗНЬ
Как в одночасье прошумела жизнь –
Как будто бы прошёл июльский ливень.
Но ты держись – цепляйся, но держись,
Как старая берёза на обрыве.
Глядишь, и дни погожие придут,
И выйдет, что тебе ещё не поздно
Вершить достойно свой нелёгкий труд –
Качать в ветвях укрывшиеся гнёзда.
---------------------------------------------
Николай Клюев
Руският поет Николай Алексеевич Клюев е роден през 1887 г. В поезията си застъпва теми, свързани със селската патриархалност на Русия като противовес на индустриалните стремления на Запада, древната духовна култура на страната, мистико-романтична интерпретация на руския национален характер, народната митологична символика и др. Автор е на стихосбирките „Сосен перезвон” (1912 г.), „Песнослов” (1919 г.), „Изба и поле” (1928 г.), поемата „Погорельщина” (публикувана през 1987 г.), „Песнь о Великой Матери” (публикувана през 1991 г.) и др. Репресиран от съветската власт, Клюев е реабилитиран посмъртно. Умира през 1937 г.
ГОРА
В божествен благослов с десницата небесна
ти горе призован си бурите да спреш,
на живите покой, на тези в гроба тесен
несбъднати мечти да сбъдваш с дъх горещ.
Зелените вълни в прибой хилядоустен
под свода на душата раждат смутен стон
и сякаш до моряка носталгично тъжен
от бреговете родни идва свеж поклон.
Сред боровете сякаш плачат серафими,
въздишки тежки, шум на горестни крила,
затуй, че Саваот с дъга неуязвима
от хорска хищност да те пази не успя.
ЛЕС
Как сладостный орган, десницею небесной
Ты вызван из земли, чтоб бури утишать,
Живым дарить покой, жильцам могилы тесной
Несбыточные сны дыханьем навевать.
Твоих зеленых волн прибой тысячеустный,
Под сводами души рождает смутный звон,
Как будто моряку, тоскующий и грустный,
С родимых берегов доносится поклон.
Как будто в зыбях хвой рыдают серафимы,
И тяжки вздохи их и гул скорбящих крыл,
О том, что Саваоф броней неуязвимой
От хищности людской тебя не оградил.
---------------------------------------------
Николай Майоров
Николай Майоров (Николай Петрович Майоров) е роден на 20 май 1919 г. в с. Дуровка, Симбирска губерния. Пише стихове от детските си години, посещава младежки литературен кръжок, публикува в ученическия вестник. През 1937 г. постъпва в историческия факултет на Московския университет, а от 1939 г. едновременно учи и в литературния институт „Максим Горки”. Публикува няколко стихотворения във в. „Московский университет”. През 1941 г. отива доброволец на фронта, политкомисар е на картечна рота към 331-ва дивизия. Част от творчеството му е изгубена, съхранените стихотворения са публикувани след смъртта му. Загива в битка на 8 февруари 1942 г. край с. Баранцево, Смоленска област.
ДА ПОМНЯТ
Да помнят тез, които не познахме:
Страхът и подлостта
не са за нас.
Живота пиехме до дъно,
мряхме
за тоз живот,
куршумът бе без власт.
ПУСТЬ ПОМНЯТ
Пусть помнят те, которых мы не знаем:
нам страх и подлость
были не к лицу.
Мы пили жизнь до дна
и умирали
за эту жизнь,
не кланяясь свинцу.
1941 г.
-----
ПРОПИТ СЪМ С ЛИРИКА КАТО С ТЮТЮН
Пропит съм с лирика като с тютюн
и зная – до последното дихание
ще моля под прозорците ви вън
тъй, както просяк, подаяние.
Едно ми трябва: здрач да капе
и при разсъмване в слова
нощта, огромен звяр, под лапи
да скрие своята глава.
Я ЛИРИКОЙ ПРОПАХ, КАК ТАБАКОМ
Я лирикой пропах, как табаком,
И знаю – до последнего дыханья
Просить ее я буду под окном,
Как нищий просит подаянья.
Мне надо б только: сумрак капал,
И у рассвета на краю
Ночь, словно зверь большой, на лапы
Бросала голову свою...
1938 г.
-----
ЗАБРАВИХМЕ ЛИЦА И СТАИ
Забравихме лица и стаи...
Но те това да не забравят:
Около Кремъл и Москва
кръжеше цялата Земя.
НИ НАШИХ ЛИЦ, НИ НАШИХ КОМНАТ
Ни наших лиц, ни наших комнат...
Но пусть одно они запомнят:
Вокруг московского Кремля
Вращалась в эти дни Земля.
1941 г.
-----
ЖИВЕЯ, ЗА ДА ВИЖДАМ ТВОЙТЕ ВЕЖДИ
Живея, за да виждам твойте вежди
и за да преживея онзи съд –
лъжа в очите устните да свеждат
и чуждо име да произнесат.
Иди си, но безследно, без да чакаш,
върви, без близките да се косят,
и да живея по-нататък, сякаш
не те е имало на този свят.
МНЕ Б ТОЛЬКО ЖИТЬ И ВИДЕТЬ РОСЧЕРК ГРУБЫЙ
Мне только б жить и видеть росчерк грубый
Твоих бровей. И пережить тот суд,
Когда глаза солгут твои, а губы
Чужое имя вслух произнесут.
Уйди. Но так, чтоб я тебя не слышал,
Не видел... Чтобы, близким не грубя,
Я дальше жил и подымался выше,
Как будто вовсе не было тебя.
1939 г.
---------------------------------------------
Николай Минаев
Руският поет и сатирик Николай Минаев (Николай Николаевич Минаев) е роден през 1893 г. Първите му публикувани стихотворения са от 1913 г. Завършва Императорското театрално училище в Москва (1912 г.). Работи като професионален танцьор в балетната трупа на Болшой театър (до 1922 г.). Движи се в творческите кръгове на неокласиците, акмеистите и имаджинистите. Член е на творческото обединение „Литературное звено”, на литературната група „Дворец искусств”, на литературните общества „Неоклассики” и „Никитинские субботники” и на Всерусийския съюз на поетите. Публикува поезия в издания и сборници като „Поэты наших дней”, „Плетень”, „Стык” и др. През 1923 г. е арестуван и затворен за няколко месеца с политически обвинения. През 1944-1945 г. и 1953-1955 г. отново е в затвора „за четене на антисъветски стихове и за обида на съветската власт”. Реабилитиран е посмъртно през 1990 г. Автор е на стихосбирката „Прохлада” (1926 г.). Умира през 1967 г. в Москва. Голяма част от стиховете му са включени в книгата „Нежнее неба” (2014 г.).
НЕВЕДНЪЖ СЪМ УМИРАЛ
Неведнъж съм умирал от болест, от мъки, от жажда,
и кълнял, и приветствал по път преждевременна смърт;
аз обичах и дишах на тази земя, и се раждах,
да разцъфна ще идвам отново тук не един път.
Помня как през далечната нощ в небесата възбели
по зенита изтичаше мляко от силни гърди,
към ръката могъща на Херкулес бяхме летели
и Близнаци към нас се стремяха по звездни следи.
Но тогава Антарес не в щипците на Скорпион бе,
Алтаир не следеше Орел със брилянтна следа
и Плеяди страхливи не Пес Орион бе подгонил,
и не тази Полярна бе нашта полярна звезда.
И когато отново погледна небето след див ден,
недочакал от никого помощ, с последна немощ,
на крилото на Лебед, уви, щом Денеб аз не видя,
ще въздъхна, припомнил си ето таз есенна нощ...
* Херкулес, Близнаци, Антарес, Скорпион, Алтаир, Орел, Плеяди, Куче, Орион, Полярна, Лебед, Денеб – имена на звезди и съзвездия.
Я НЕ РАЗ УМИРАЛ
Я не раз умирал от болезней, от пыток, от жажды,
И кляня, и приветствуя свой преждевременный час;
Здесь, на милой земле, я дышал и любил не однажды
И сюда расцветать возвращусь не один еще раз.
Помню давнюю ночь: как сегодня, мерцая белесо,
По зениту текло молоко из упругих сосцов,
И мы так же летели к могучей руке Геркулеса,
За собой оставляя стремившихся к нам Близнецов.
Но тогда Антарес не пылал на клешне Скорпиона,
Альтаир не сиял бриллиантовым глазом Орла,
И пугливых Плеяд не преследовал Пес Ориона,
И не эта Полярная нашей полярной была.
И когда-нибудь снова взглянув в незабвенное небо, –
В те минуты, когда мне никто не сумеет помочь, –
В Лебедином крыле я – увы! – не увижу Денеба
И вздохну, вспоминая вот эту осеннюю ночь…
1922 г.
---------------------------------------------
Николай Олейников
Руският поет, писател, журналист и сценарист Николай Олейников (Николай Макарович Олейников) е роден на 5/17 август 1898 г. в селището Каменска, днес гр. Каменск-Шахтински, Ростовска област. Учи в Каменската учителска семинария (1916-1917 г.). Ползва литературните псевдоними Макар Свирепый, Николай Макаров, Сергей Кравцов, Н. Техноруков, Мавзолеев-Каменский и Пётр Близорукий. Бил е редактор и водещ редактор на вестниците „Красный казак”, „Всероссийская кочегарка” и „Ленинградская правда” и на списанията „Еж”, „Чиж”, „Забой”, „Новый Робинзон” и „Сверчок”. Пише стихове и разкази за деца, които издава в детския алманах „Советские ребята” и в книгите „Первый совет” (1926 г.), „Боевые дни” (1927 г.), „Танки и санки” (1928 г.) и „Стихи” (1934 г.). Автор е на либретото за операта „Карась” и на сценариите на филмите „Разбудите Леночку” (1934 г.), „Леночка и виноград” (1935 г.) и „На отдыхе” (1936 г.). Приживе има само три публикувани стихотворения, които не са за деца – в сп. „Тридцать дней” (1934 г.). Поезията му е украсена с ирония и трагично светоусещане. Повечето от стихосбирките му са издадени десетилетия след смъртта му – „Стихотворения” (1975 г.), „Иронические стихи” (1982 г.), „Перемена фамилии” (1988 г.), „Пучина страстей” (1990 г.) и др. На 3 юли 1937 г. е арестуван с обвинения за контрареволюционна дейност, осъден е на смърт и на 24 ноември 1937 г. е разстрелян в Ленинград. Реабилитиран е посмъртно през 1957 г.
КЛАСИФИКАЦИЯ НА ЖЕНИТЕ
Жена – кобила –
страсти задоволила.
Жена – крава –
за тиха семейна изява.
Жена – курва –
нерви да катурва.
Жена – трошичка –
по малко от всичко.
КЛАССИФИКАЦИЯ ЖЕН
Жена – кобыла –
Для удовлетворенья пыла.
Жена – корова –
Для тихого семейного крова.
Жена – стерва –
Для раздраженья нерва.
Жена – крошка –
Всего понемножку.
-----
ДРУЖБА В РЕЗУЛТАТ НА ИЗНУДВАНЕ
Щом Интригантът мръсен
в Извора изплю се
да му мъсти...
...Сега са с Извора на „ти”.
ДРУЖБА КАК РЕЗУЛЬТАТ ВЫМОГАТЕЛЬСТВА
Однажды Склочник
В Источник
Плюнул с высоты.
...С тех пор Источник с ним на „ты”.
1932 г.
-----
НЕСХОДСТВО НА ХАРАКТЕРИТЕ
Намина Витаминът
при Кимиона:
– Хей, с теб дружина сме, играй си с мен,
да се целуваме свободно!
„Кретен!” –
помисли Кимионът.
НЕСХОДСТВО ХАРАКТЕРОВ
Однажды Витамин,
Попавши в Тмин,
Давай плясать и кувыркаться
И сам с собою целоваться.
„Кретин!” –
Подумал Тмин.
1932 г.
---------------------------------------------
Николай Отрада
Руският поет Николай Отрада (Николай Карпович Турочкин) е роден на 26 декември 1918 г. в с. Николаевка, Воронежска област. Пише стихове от детските си години, член е на литературния кръг към Сталинградските тракторни заводи. Първите си стихове печата във вестниците „Даёшь трактор”, „Молодой ленинец” и „Сталинградская правда”. След училище постъпва в литературния факултет на Сталинградския педагогически институт и едновременно в Литературния институт „Максим Горки” (1939 г.)., но няколко месеца по-късно отива доброволец на финския фронт. Автор е на стихосбирката „Счастье” (1939 г.). На 4 март 1840 г. е убит в боевете край гр. Суоярви, Финландия. Посмъртно е приет в Съюза на писателите на СССР.
ВЪВ ВЛАКА
Вагонът тих е.
Всички спят.
Лек звън.
Те имат право
на спокоен сън.
Но аз не спя,
вън гледам:
нощна птица
прелита хей така
над нощната
река.
Гора шуми и ми се иска
да я погаля
ласкаво с ръка.
Горите свършват.
Влак лети нататък
през степ.
В степта – сумрачни езера.
Трева до пояс е край езерата.
Тъй някога
с другар в игра
в сребристо утро
слагахме капани
от тънки жици.
В детския ни свят
ловяхме птиците
и с топли длани
ги пускахме отново да летят.
Вагонът тих е,
всички спят.
Лек звън.
Те имат право
на спокоен сън.
И само аз
седя си сам, не спя...
В прозореца –
среднощната земя.
Туй, що не видя в мрачната тъма,
като трънчар
в мечтите си лепя.
В ПОЕЗДЕ
В вагоне тихо.
Люди спят давно.
Им право всем
На лучший сон дано.
Лишь я не сплю,
Гляжу в окно:
Вот птица
Ночная пролетает
Над рекой
Ночной.
Вот лес далекий шевелится.
Как девушку,
Я б гладил лес рукой.
Но нет лесов.
Уходит дальше поезд.
Мелькает степь.
В степи озер до тьмы.
Вокруг озер трава растет по пояс.
В такой траве когда-то мы
С веселым другом
На седом рассвете
Волосяные ставили силки –
И птиц ловили.
И, как часто дети,
Мы птиц пускали радостно с руки.
В вагоне тихо,
Люди спят давно.
Им право всем
На лучший сон дано.
Но только я
Сижу один, не сплю...
Смотрю на мир ночной –
Кругом темно.
И что я ни увижу за окном,
Я, как гончар, в мечтах
Сижу леплю.
1939 г.
---------------------------------------------
Николай Оьогир
Руският и евенкски поет, писател и фолклорист Николай Оьогир (Николай Константинович Оёгир) е роден на 15 март 1926 г. в катун до езерото Еромо на територията на Чириндинския родов съвет, Якутия. Работи като еленовъд, счетоводител в склад за риба и в колхоза. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Советская Эвенкия” от 1955 г., от 1960 г. публикува в периодичния печат стихове, разкази и приказки в издания като „Красноярский рабочий”, „Москва”, „Дальний Восток”, „Енисей” и др. Пише на руски и на евенкски език. Автор е на стихосбирките „Танец куликов / Лорбовкил икэллинтын” (1987 г.), „Тропа к роднику / Удяран юктэтки” (1989 г.), книгата за деца „На семи ветрах” (1987 г.) и сборника с евенкски приказки „Человек сильнее всех” (1986 г.). Умира на 11 март 1988 г.
ПРОЛЕТ
Закъсня ти по пътя в тайгата,
позабави те буйният вятър!
Погледни красоти,
от снега там водата шурти,
шапки свалят за почит билата,
зима дълга далеч да изпратят,
черни нощи проблясъци мятат,
звънват ручеи с пролетен глас...
Всички сенки, виж ти, са сломени.
Там до шатрите шетат елени.
Аз тъгувам, о, пролет, пристигай при нас!
ВЕСНА (перевод с эвенкийского языка на русский язык: Вячеслав Пушкин)
Что-то к нам в тайгу ты запоздала,
На пути тебе вьюга мешала?
Посмотри вон туда,
Где от снега струится вода,
Горы шапки в почтенье снимают,
В путь-дорогу зиму провожают,
Ночи черные медленно тают,
И ручьи зазвенели сильней…
Посмотри, здесь совсем нету тени.
Возле чумов пасутся олени.
Я скучаю, весна, приходи поскорей!
-----
ЖИВЕЯ СРЕД ЕЛЕНИ
Живея сред елени. Преспи. Мраз.
През бъркотията не е до песен.
Но упорит човек съм, пея аз,
навярно затова съм интересен.
Към стадото вълк мършав впи очи.
Жадува кръв – природата си знае.
Той иска моят глас да не звучи.
Но пея аз! Безкрайна песента е.
От песента вълкът е побеснял.
За звяра тя стабилна е преграда.
Живея сред елени. Жизнен дял –
пастир съм на еленовото стадо.
Живея сред елени с ясен глас...
Далечен ли е пътят, или лесен –
не зная. Но в изповедален час
ще бъде с мен евенкската ми песен.
ЖИВУ СРЕДИ ОЛЕНЕЙ (перевод с эвенкийского языка на русский язык: Вячеслав Пушкин)
Живу среди оленей. Стужа. Снег.
Такая кутерьма, что не до песен.
Но я пою, упрямый человек,
И потому, наверно, интересен.
Крадётся к стаду исхудалый волк.
Он жаждет крови – такова природа.
Он хочет, чтобы голос мой умолк.
Но я пою! И песне нет исхода.
От песни зверь совсем осатанел.
Она для волка – крепкая преграда.
Живу среди оленей. Мой удел –
Быть пастухом, хранить оленье стадо.
Живу среди оленей без прикрас…
Далёким будет путь мой или близким –
Не знаю. Но в исповедальный час
Я не расстанусь с песней эвенкийской.
---------------------------------------------
Николай Полетаев
Руският поет и писател Николай Полетаев (Николай Гаврилович Полетаев) е роден на 24 юли/5 август 1889 г. в гр. Одоев, Тулска губерния. Завършва търговска гимназия в Москва. Първото му публикувано стихотворение е от 1918 г. във в. „Известия”. Работи като чиновник в железниците (от 1905 г.) и като редактор и член на редколегиите на сп. „Октябрь” (1927-1928 г.) и сп. „Рост” (1930 г.). Членува в литературното студио на културно-просветната организация „Пролеткульт” (1918 г.), един от основателите е на литературното обединение „Кузница” (1920 г.). Публикува стихове в списания като „Горн”, „Гудки”, „Творчество”, „Кузница” и др. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1919 г.), „Песня о соловьях” (1921 г.), „Сломанные заборы” (1923 г.), „Резкий свет” (1926 г.), „Стихи о подвальной жизни” (1929 г.),„Стихи. Книга первая” (1930 г.), „О соловьях, которых не слыхал” (1932 г.), „Избранные стихи” (1935 г.) и на книгата с разкази „Железнодорожники” (1925 г.). Умира на 16 март 1935 г. в Москва.
ЧЕРВЕНИЯТ ПЛОЩАД
Размах на знамена червени.
От бледосини небеса
на думи сребърни блестене
излъчва хладната роса.
Редици стройни в крачка вярна
и строг бледосивеещ свят.
Във висина неимоверна
железни птици громолят.
Не с тържество, с отрада жадна,
не с бликащ нов възторг вървим.
Във всичко има мисъл хладна,
железен дълг ненарушим.
КРАСНАЯ ПЛОЩАДЬ
Знамен кровавых колыханье.
На бледно-синих небесах,
Их слов серебряных блистанье
В холодных и косых лучах.
Рядов сплоченных шаг размерный,
И строгость бледно-серых лиц,
И в высоте неимоверной
Гудение железных птиц.
Не торжество, не ликованье,
Не смехом брызжущий восторг.
Во всем холодное сознанье,
Железный, непреложный долг.
7 ноября 1918 г.
---------------------------------------------
Николай Рубцов
Руският поет Николай Рубцов (Николай Михайлович Рубцов) е роден на 3 януари 1936 г. в с. Емецк, Архангелска област. Първото му публикувано стихотворение е от 1957 г. във в. „На страже Заполярья”. Работи като шлосер, пожарникар, общ работник и литературен сътрудник. През 1962 г. издава самиздатската си машинописна стихосбирка „Волны и скалы”. През 1969 г. завършва Литературния институт „Максим Горки” и започва работа като консултант във в. „Вологодский комсомолец”. Публикува стихове в сп. „Октябрь”. Автор е на стихосбирките „Лирика” (1965 г.), „Звезда полей” (1967 г.), „Душа хранит” (1969 г.) и „Сосен шум” (1970 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1967 г.). Умира след битова свада, убит от младата поетеса Людмила Дербина на 19 януари 1971 г. в гр. Вологда.
ОТЛЕТЯХА ЛИСТАТА
Ронят лист тополите – нали
е това житейска неизбежност...
Не жали листата, не жали,
а жали за мойта обич нежна!
Нека голи дървесата спят,
не кълни виелици и вятър!
Нямаме вина на този свят,
че отлитат от дърво листата!
УЛЕТЕЛИ ЛИСТЬЯ
Улетели листья с тополей –
Повторилась в мире неизбежность...
Не жалей ты листья, не жалей,
А жалей любовь мою и нежность!
Пусть деревья голые стоят,
Не кляни ты шумные метели!
Разве в этом кто-то виноват,
Что с деревьев листья улетели?
-----
БРЕЗИТЕ
Аз обичам ромона в брезите,
ронещите лист златист брези.
Слушам – и сълзите ми връхлитат
към очи, забравили сълзи.
Паметта кръвта ми ще излъже,
ще отекне сред сърцето зов.
И ми става радостно и тъжно,
сякаш някой шепне за любов.
Но се вкопчва прозата във всичко,
сякаш мрачен вятър ни боли.
Върху майчиния гроб брезичка,
нейната брезичка шумоли.
Татко го уби с куршум войната,
а на село до стобора пак,
сякаш в пчелен кошер, вятър мята,
рони листопад със златен знак.
Моя Рус, брезите ти обичам!
Детството ми мина с тез брези.
Затова сълзите ми се стичат
от очи, забравили сълзи.
БЕРЕЗЫ
Я люблю, когда шумят березы,
Когда листья падают с берез.
Слушаю – и набегают слезы
На глаза, отвыкшие от слез.
Все очнется в памяти невольно,
Отзовется в сердце и в крови.
Станет как-то радостно и больно,
Будто кто-то шепчет о любви.
Только чаще побеждает проза,
Словно дунет ветер хмурых дней.
Ведь шумит такая же береза
Над могилой матери моей.
На войне отца убила пуля,
А у нас в деревне у оград
С ветром и дождем шумел, как улей,
Вот такой же желтый листопад...
Русь моя, люблю твои березы!
С первых лет я с ними жил и рос.
Потому и набегают слезы
На глаза, отвыкшие от слез...
-----
ТИ СИ МНОГО ДОБРА – РАЗБИРАМ
Ти си много добра – разбирам.
Да те лъжа не искам, знай.
Но защо ли отново скривам,
любовта ми че липсва май.
Твърде силно обичах друга,
твърде вярвах й ден след ден.
И когато аз теб целувам,
тя е винаги там пред мен...
ТЫ ХОРОШАЯ ОЧЕНЬ – ЗНАЮ
Ты хорошая очень – знаю.
Я тебе никогда не лгу.
Почему-то только скрываю,
Что любить тебя не могу.
Слишком сильно любил другую,
Слишком верил ей много дней.
И когда я тебя целую,
Вспоминаю всегда о ней...
1957 г.
---------------------------------------------
Николай Риленков
Руският поет, писател и публицист Николай Риленков (Николай Иванович Рыленков) е роден на 2/15 февруари 1909 г. в с. Алексеевка, Смоленска губерния. Първите му стихове са публикувани през 1926 г. Работил е като селски учител, след това е завършил факултета по език и литература на Смоленския педагогически институт (1933 г.). Член е на управителния съвет на Съюза на писателите на РСФСР (от 1958 г.) и на секретариата на СП на РСФСР (от 1965 г.). Пише стихове, песни, разкази, очерци, исторически и автобиографични повести. Автор е на книгите „Мои герои” (1933 г.), „Дыхание” (1938 г.), „Берёзовый перелесок” (1940 г.), „Синее вино” (1943 г.), „Зеленый цех” (1949 г.), „Книга полей” (1950 г.), „Стихотворения и поэмы” (1956 г.), „Корни и листья” (1960 г.), „Рябиновый свет” (1962 г.), „Традиции и новаторство” (1962 г.), „На озере Сапшо” (1966 г.), „Снежница” (1968 г.), „Книга времени” (1969 г.) и др. Умира на 23 юни 1969 г. в гр. Смоленск.
НАРОДЪТ В КНИГАТА НА КНИГИТЕ ЗАПИСАЛ Е
Народът в Книгата на книгите записал е,
към справедливост гледайки:
– Глупецът все от другите изисква,
а мъдрият – от себе си.
ЗАПИСАЛ НАРОД В СВОЮ КНИГУ КНИГ
Записал народ в свою книгу книг,
Справедливость во всём любя:
– Глупый больше требует от других,
Мудрый – от самого себя.
1969 г.
-----
КАТО ПОМИСЛЯ: „РАЗУМ ТВОЙ СЪМ АЗ, ПРИРОДА”
Като помисля: „Разум твой съм аз, природа!”,
притихналият дол пред мен тъга боли,
в свещения уханен мед отрова броди,
изби любимите на музата пчели.
„Настана век на химията!” – гръмка мода.
О, химио, ти ореола не черни!
Пак аромат свещен на мед въздай, природо,
пази любимите на музата пчели!
ПОМЫСЛИТЬ ГОРЬКО МНЕ: „Я РАЗУМ ТВОЙ, ПРИРОДА”
Помыслить горько мне: „Я разум твой, природа”,
Когда передо мной лежит притихший дол,
Где ядовитым стал священный запах мёда
И губит злая пыль любимиц музы – пчёл.
„Век химии настал”, – трещит мне в уши мода.
О химия, не дай темнить твой ореол.
Оставь моей земле священный запах мёда,
Не убивай на ней любимиц музы – пчёл!
1967 г.
---------------------------------------------
Николай Старшинов
Руският поет, писател и преводач Николай Константинович Старшинов е роден на 6 декември 1924 г. в Москва. Представител е на фронтовото поколение съветски поети, темите в голяма част от творчеството му са свързани с Великата отечествена война. След войната е работил в отделите поезия на сп. „Юность” (1955-1962 г.) и алманах „Поэзия” (1972-1991 г.). Автор е на книги с поезия, проза, хумор и публицистика, сред които „Друзьям” (1951 г.), „Песня света” (1959 г.), „Лирика” (1962 г.), „Весёлый пессимист” (1963 г.), „Протока” (1966 г.), „Улыбнись, пожалуйста” (1967 г.), „Белый камень” (1968 г.), „Зелёный вечер” (1972 г.), „Моя любовь и страсть – рыбалка” (1973 г.), „Осинник” (1973 г.), „Река любви” (1976 г.), „Ранний час” (1977 г.), „Милая мельница” (1978 г.), „Памятный урок” (1980 г.), „Первый утренник” (1980 г.), „Твоё имя” (1980 г.), „Милости земли” (1981 г.), „Моё время” (1984 г.), „Дорога к читателю” (1985 г.), „Любить и жить” (1986 г.), „Город моей любви” (1987 г.), „Я с тобой говорю” (1987 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1989 г.), „Глагол” (1993 г.), „Планета Юлия Друнина, или Исповедь одного самоубийства” (1994 г.), „Лица, лики и личины” (1994 г.), „Мимо тёщиного дола: Русская частушка” (1995 г.), „Мои товарищи – солдаты” (1995 г.), „Этим дышу и живу” (1995 г.), „Птицы мои” (1995 г.), „Я с тобой говорю” (1997 г.), „Что было – то было” (1998 г.) и др. Умира на 6 февруари 1998 г. в Москва.
ДАР ЩЕ СИПЯТ НАД МЕН НЕБЕСАТА
Дар ще сипят над мен небесата,
ще облива деня синева,
от снега ще оглежда земята
избледнялата стара трева.
Буци пръст сред блатата ще бляснат,
мъх ще рей кадифена леха,
с обички накачена, прекрасна
ще ни вика невяста-елха.
И по склонове подбел ще пламне
с милион светила в кръгозор...
Ще лудуват в зеленото пладне
млади сили, открили простор...
И отново в успех ще повярвам,
да го браня докрай ще реша
и последната нежност ще вкарам
в януарската твоя душа.
И ПОСЫПЛЮТСЯ МИЛОСТИ С НЕБА
...И посыплются милости с неба,
И окатит меня синевой,
И проглянет земля из-под снега
Прошлогодней пожухлой травой.
И засветятся кочки болота
Бархатистою зеленью мха,
И поманит рукою кого-то,
Вся в сережках, невеста-ольха.
Мать-и-мачеха вспыхнет на склонах
Миллионами малых светил...
И откроется буйство зеленых
Молодых и раскованных сил...
И опять я поверю в удачу,
И опять за нее постою,
И последнюю нежность растрачу
На январскую душу твою.
-----
ЗЕЛЕНИЯТ РАКЕТЕН ДЪЖД
Зеленият ракетен дъжд
по бледите лица се стича.
По-ниско ти главата дръж,
залудо през куршум не тичай.
„Напред!”
След заповед „Стани!”
до мен другаря аз събуждам.
За родна майчица шептим,
а някой споменава чужда.
Когато дрямка секна в гърч,
оръдието огласи я,
не викна никой: „За Русия!”,
но я обичаха
до смърт.
РАКЕТ ЗЕЛЕНЫЕ ОГНИ
Ракет зеленые огни
По бледным лицам полоснули.
Пониже голову пригни
И как шальной не лезь под пули.
Приказ: „Вперед!”
Команда: „Встать!”
Опять товарища бужу я.
А кто-то звал родную мать,
А кто-то вспоминал – чужую.
Когда, нарушив забытье,
Орудия заголосили,
Никто не крикнул: „За Россию!..”
А шли и гибли
За нее.
1944 г.
---------------------------------------------
Николай Таруский
Руският поет Николай Таруски (Николай Алексеевич Боголюбов/ Тарусский) е роден през 1903 г. в гр. Таруса, Калужска губерния. Участва в Гражданската война. Завършва медицинския факултет на Московския държавен университет (1925 г.). Лекар, пътешественик и ловец, той е активен участник в литературния живот на Русия през 30-те години, членува в литературната група „Перевал” (1924 г.) и в литературното общество „Северный перевал” (1926-1927 г.). Автор е на стихосбирките „Рябиновые бусы” (1927 г.), „Я плыву вверх по Вас-Югану” (1935 г.) и „Ночи в лесу” (1940 г.). Загива на фронта на 15 август 1943 г. Стиховете му са събрани в книгата „Знак земли” (2012 г.).
СТАРИЦАТА
Старост, сякаш Рубльовска икона,
сняг и ябълки нови пристигат,
край старици и ниски балкони,
топли къщички и пощальони,
обикалящи в стари талиги.
Там, в простора на селската къща –
няма друг. Само бабата броди.
Също тъй слама стеле се в пруста,
липов мирис я щедро обгръща,
все тъй сутрин старицата ходи.
Тя с чадъра си черен остава.
Шалът вечен. Бонето с мъниста.
Старост – но поколение здраво:
само тъмна, по-сухичка става,
само пръсти иглата не стискат.
Свят на старци! Ний с гордо презрение
не питаем старинните вещи.
Днес са други сред нас поколения,
днес се вихрят борби и съмнения
в бурна жажда за ласки човешки.
БАБУШКА
Ты стареешь Рублевской иконой,
Край серебряных яблонь и снега,
Край старушек и низких балконов,
Теплых домиков и почтальонов,
Разъезжающих в тряских телегах.
Там, в просторе уездного дома –
Никого. Только бабушка бродит.
Так же выстланы сени соломой,
Тот же липовый запах знакомый,
Так же бабушка к утрене ходит.
С черным зонтиком – даже в погоду.
Зонтик. Тальма. Стеклярус наколки.
Хоть за семьдесят, – крепкого роду:
Только суше, темней год от году,
Только пальцы не держат иголки.
Мир – старушкам! Мы с гордым презреньем
Не глядим на старинные вещи.
В наши годы других поколений,
В наши годы борьбы и сомнений
Жадны мы до любви человечьей.
1929 г.
---------------------------------------------
Николай Тихонов
Руският поет, писател и обществен деец Николай Тихонов (Николай Семьонович Тихонов) е роден на 22 ноември/4 декември 1896 г. в Санкт Петербург. Автор е на десетки книги с поезия и проза, между които стихосбирките „Орда” (1922 г.), „Брага” (1922 г.), „Двенадцать баллад” (1925 г.), „Красные на Араксе” (1927 г.), „Поиски героя” (1927 г.), „Тень друга” (1935 г.), „Огненный год” (1942 г.), „Грузинская весна” (1949 г.), „Два потока” (1951 г.), „На втором Всемирном конгрессе мира” (1951 г.) и др., книгите с поеми „Сами” (1921 г.), „Лицом к лицу” (1924 г.), „Дорога” (1925 г.), „Выра” (1927 г.), „Нашествие леса”, „Сегодня рождение”, „Шахматы”, „Киров с нами” (1941 г.), „Ночь в Смольном” (1949 г.), „Слово о 28 гвардейцах” (1942 г.) и др., повестите и романите „Кочевники” (1931 г.), „Война” (1931 г.), „Клинки и тачанки” (1932 г.), „Ленинградские рассказы” (1942 г.), „Белое чудо” (1956 г.), „Шесть колонн” (1968 г.), книгите с публицистика „Двойная радуга. Рассказы-воспоминания” (1964 г.), „Писатель и эпоха” (1972 г.) и др. Председател е на Съюза на писателите на СССР (1944-1946 г.). През 1966 г. пръв от съветските писатели е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд”. Носител е на десетки национални и международни награди и отличия, между които най-високите ордени и награди на съветската държава. Председател е на Съветския комитет за защита на мира (от 1949 г.), член е на Бюрото на Световния съвет за мир (1950 г.). Умира на 8 февруари 1979 г. в Москва.
ВЪРТЯХМЕ ВОДЕНИЧЕН КАМЪК ДИВ
Въртяхме воденичен камък див,
в блатата вихме път, стада множахме,
крака косеше треволяк ръждив
и буря в мъртва хватка ни размахва.
Но пръстени не врекохме в обет
и песните над пустош разпиляхме,
над младостта – над медния просвет,
над старостта... До старост не живяхме.
КРУТИЛИ МЕЛЬНИЦ ДИКИХ ЖЕРНОВА
Крутили мельниц диких жернова,
Мостили гать, гоняли гурт овечий,
Кусала ноги ржавая трава,
Ломала вьюга мёртвой хваткой плечи.
Мы кольца растеряли, не даря,
И песни раскидали по безлюдью,
Над молодостью – медная заря,
Над старостью... Но старости не будет.
1920 г.
-----
ЩЕ МИНЕ ВЕК
Ще мине век. Ще огласят архиви,
към всичко скрито ще отправим взор,
в историята с тайните й криви
светът ще види слава и позор.
Ще гаснат боговете многолики,
ще се разголят всякакви беди,
но туй, което е било велико,
с величие вовеки ще блести.
НАШ ВЕК ПРОЙДЁТ
Наш век пройдёт. Откроются архивы,
И всё, что было скрыто до сих пор,
Все тайные истории извивы
Покажут миру славу и позор.
Богов иных тогда померкнут лики,
И обнажится всякая беда,
Но то, что было истинно великим,
Останется великим навсегда.
1967 г.
---------------------------------------------
Николай Тряпкин
Руският поет Николай Тряпкин (Николай Иванович Тряпкин) е роден на 19 декември 1918 г. в с. Саблино, Тверска губерния. Учил е в Московския историко-архивен институт (1939-1941 г.), завършил е Висши литературни курсове (1958 г.). Първите си стихове публикува през 1946 г. в сп. „Октябрь”. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1955 г. Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Первая борозда” (1953 г.), „Белая ночь” (1956 г.), „Распевы” (1958 г.), „Перекрёстки” (1962 г.), „Краснополье” (1962 г.), „Песни великих дождей” (1965 г.), „Серебряные пруды” (1966 г.), „Гнездо моих отцов” (1967 г.), „Летела гагара” (1967 г.), „Избранная лирика” (1970 г.), „Гуси-лебеди” (1971 г.), „Златоуст” (1971 г.), „Жнива” (1974 г.), „Вечерний звон” (1975 г.), „Заповедь” (1976 г.), „Стихотворения” (1977 г.), „Скрип моей колыбели” (1978 г.), „Избранное (1940-1979)” (1980 г.), „Стихотворения” (1983 г.), „Избранное” (1984 г.), „Огненные ясли” (1985 г.), „Излуки” (1987 г.), „Разговор по душам” (1989 г.), „Подражание Экклезиасту” (1989 г.), „Стихотворения” (1989 г.), „В гулкой лесной глубине” (1996 г.) и др. Умира на 20 февруари 1999 г. в Москва.
ЗЕМЯ, ВОДА И ВЪЗДУХ, ОГЪН
Земя, вода и въздух, огън! В стон
и днеска, и вовек свещени тук сте...
Лети, мой Кон!
Лети, мой вечен Кон,
над морски и вселенски свят препускай!
Камшик да не докосва в теб сумрак.
И шпори рани в теб да не подклаждат.
Жадувам да живея. Да умра,
да тлея –
и отново да се раждам.
ЗЕМЛЯ, ВОДА, И ВОЗДУХ, И ОГОНЬ
Земля, Вода, и Воздух, и Огонь!
Святитесь все – и ныне и вовеки...
Лети, мой Конь!
Лети, мой вечный Конь,
Через моря вселенские и реки!
Боков твоих да не коснётся плеть.
И гвозди шпор в тебя да не вонзятся.
Я жить хочу. И жажду умереть.
Чтоб снова тлеть –
И заново рождаться.
1971 г.
-----
КАК СЕ ХОРА УБИВАТ
Как се хора убиват?
Как се хора убиват?
Не видях, не усетих как се хора убиват,
нямам набези в банди, не взеха ме в битка
и палач сред тъмница не ме е разпитвал,
от орле пред смъртта си не потърсих надежда
и с очи на дете аз земята оглеждам.
Нежно шепнат тревите, клас пшеничен ме спира,
сякаш мойте другари сами си умират.
Сякаш някъде някога някой към ближен
зарад мен осквернено тази грижа обгрижва
и желязната воля в боеца остава,
сам гръдта си открива, автомат призовава,
или влажна канавка на смърт е свидетел...
Но нима туй се случва на нашта планета...
Чучулига в ливадите трели нарежда
и с очи на дете пак земята оглеждам...
О, страна на предците! Земя скъпа, здрава!
Що е туй? За какво ми е милост такава?
И защо ли да търся тук отговор светъл –
на суровата наша жестока планета!
Нежно шепнат тревите, клас пшеничен ме спира,
сякаш мойте другари сами си умират.
Под ленивия глъч на пчели се унасям,
пея своите песни, на пищялка пригласям.
И цветята ми кимат съчувствено, с ласка...
Що е туй –
съществува ли истинско щастие?
КАК ЛЮДЕЙ УБИВАЮТ
Как людей убивают?
Как людей убивают?
Никогда я не видел, как людей убивают,
Не крутился я в бандах, и на войны не брали,
И в застенки меня палачи не бросали,
И пред смертью не звал я молодого Орлёнка,
И на землю гляжу я глазами ребёнка.
Только травы мне шепчут да колосья кивают,
Точно сами собой все друзья умирают.
А ведь где-то, когда-то, и с кем-то, и кто-то
За меня выполняет эту злую заботу,
И с железною властью бойца и солдата
Сам он грудь открывает под прицел автомата
Или душит кого-то в промозглом кювете...
Это всё ведь бывает у нас на планете...
А в полях мне всё слышится звон жаворонка,
И гляжу я на землю глазами ребёнка...
О, страна моих предков! Земля дорогая!
Это что же? За что же мне милость такая?
И в каком же стоять пред тобой мне ответе –
На такой вот сырой и жестокой планете?
Только травы мне шепчут да колосья кивают,
Точно сами собой все друзья умирают.
И хожу я под говор ленивого шмеля,
И пою свои песни вот на этой свирели.
И цветы отвечают кивками участья...
Это что же –
И есть настоящее счастье?
1965 г.
-----
СУЕТЛИВО ПРОСКЪРЦВАТ ВЪРБИ
Суетливо проскърцват върби,
страховита виелица хвърка.
На кокоши крака ли върви
твойта малка вдовишка къщурка?
Нито вход, нито двор, нито град.
Скреж завеса в прозореца свежда.
Ред висулки под покрив стърчат –
сякаш в дявол рогца са над вежди.
Шаяк груб е вратата обвил,
в тъмна доба виелица шляпа...
Ти ли скачаш сред мрака унил
на летяща гримирана тапа?
Само врани – крещят в прах и страх,
да ме, вещице, стреснеш, не можеш.
Върху печката цяла нощ бях
с теб под шуба от порови кожи.
Нека бурята плаче от яд
като сова, гори да събаря,
в нас такива дървета горят,
че луксозни гнезда ще изгарят.
Само нощ, снежна буря, щурец,
вълча свада наблизо, но воя
заглушава вратата с резец,
грей над мене сияние твое.
Цяла нощ в смахнат унес лети
буреносна възглавница наша,
недопита отвара стои
във вълшебната вещерска чаша.
СУМАТОШНЫЕ СКРИПЫ РАКИТ
Суматошные скрипы ракит,
Снеговая метель-хлопотушка.
Не на курьих ли ножках стоит
У тебя твоя вдовья избушка?
Ни двора, ни крыльца, ни сеней.
Только снег, что бельмо, на окошке.
Да на крыше концы от жердей –
Как у ведьмы надбровные рожки.
Да сермягой обитая дверь,
Да за вьюгой – ни зги в переулке...
Уж не ты ли тут скачешь теперь
На какой-то подмазанной втулке?
Только ворон – кричи не кричи,
Да и ты не страшна мне, колдунья.
И всю ночь мы с тобой на печи
Да под шубкой твоей да под куньей.
Пусть рыдает метель, как сова,
Пусть грохочут в лесах буреломы,
В нас такие пылают дрова,
Что сгорят все другие хоромы.
Только ночь, да крутель, да сверчок,
Только волчья грызня за избою,
Да заглохшая дверь – на крючок,
Да сиянье твоё надо мною.
И всю ночь, как шальная, летит
Грозовая под нами подушка,
И с питьём недопитым стоит
За трубою волшебная кружка.
1970 г.
-----
РУСИЯ
„С една необяснима мисъл
оглеждам кроткия ти лик.”
А. Блок
В колко сънища бях! Колко шум край звездите!
Колко зими и пролети пак!
А сред мен непонятната мисъл е скрита
и видения в нощния мрак.
Пак свещта над безсънните страници тлее
в мойта скромна колибка... Но виж:
и с ливадни светкавици в мене ти зрееш,
и с цветчето на двора цъфтиш.
Към върбите далечни отново аз скитам,
към дъгите на полския брод,
като жерав самотен отново ще викам
над простора ти ширен и горд.
Ще крещя – ала отговор няма да лумне
и ще клюмна печално крила.
И ще чуя в нощта под завесата лунна,
че в гората е брадва била.
Ще те чувствам. И няма обиден да страдам.
С подвиг личен подкрепям те, Рус.
Нека с тази върба в мойта есенна старост
да тъгувам в ливадната пуст.
Тежестта на високата ръж ще ме тръпне,
като сврака ще скоча в поток.
Ти – единствен светлик в мойта дълга безпътност
и единствен мой пристан жесток.
Ще се върна към свойта самотна обител
по незнайна пътечка с добро...
Мойта мисъл – среднощната птица – прелита
и отронва над тебе перо.
РУСЬ
„С одною думой непостижной
Смотрю на твой спокойный лик.”
А. Блок
Сколько прожитых снов! Сколько звёздного шума!
Сколько вёсен и зим на плечах!
А со мною всё та ж непостижная дума
И всё те же виденья в ночах.
И всё так же свеча над бессонной страницей
Догорает в моей конуре...
И цветёшь ты во мне луговою зарницей
И цветком, что весной на дворе.
И опять ухожу я к ракитам далёким
И к далёким мостам полевым,
Чтобы вновь прокричать журавлём одиноким
Над великим простором твоим.
Прокурлычу – и вновь не услышу ответа,
И поникну печальным крылом.
Только снова под пологом лунного света
Застучишь ты в лесу топором.
Узнаю тебя, Русь. И не буду в обиде.
И свой подвиг свершу, как смогу.
И пускай той ракитой в осенней хламиде
Загрущу я в пустынном лугу.
И склонюсь под железом высокою рожью,
И сорокой скакну у ручья.
Ты – единый мой свет на моём раздорожье.
И единая пристань моя.
И вернусь я к своей одинокой светлице
Никому не известной тропой...
И летит моя дума – полночная птица
И роняет перо над тобой.
1973 г.
-----
НЕ СЪМ БИЛ ЗАПЛЕНЕН ОТ СЛАВА
Не съм бил запленен от слава,
не търсех в лаври да съм пръв.
Бях селянин и си оставам –
до края си ще съм такъв.
И ето, пак стиха си вричам
пред внуци и пред синове:
обичайте земята, всички
пазете я от врагове.
Не с птича мисъл – с орлов поглед
в земята си гранит бъди.
На всичко тук тя дава облик,
съдбите ни ще утвърди:
и нашта същност, нашта слава,
ухание на цвят и плод –
ще пази руската държава
вовек за руския народ.
И затова земята трябва
да мерим с мярка по-добра:
тя не е само хляб и стадо,
тя майка ни е и сестра.
И затова в полето светло
ботушите си, брат, свали;
когато газиш я небрежно
с лъжи, земята я боли.
И затова, че я обичам,
на глас висок редя куплет:
– Земята не граби – изричам, –
не ставай сто пъти проклет!
Не само радост е и ситост,
тя в клетка дните ни краси
и словото ни знаменито
в свободна вис ще възвиси.
И нашта същност, нашта слава,
към бъдното градили брод,
ще пазят руската държава
вовек за руския народ.
Я НЕ БЫЛ СЛАВОЙ ЗАТУМАНЕН
Я не был славой затуманен
И не искал себе венца.
Я был всегда и есть крестьянин –
И не исправлюсь до конца.
И вот опять свой стих подъемлю
Пред ликом внуков и сынов:
Любите землю, знайте землю,
Храните землю до основ.
Не будьте легче мысли птичьей –
Врастайте в землю, как в гранит.
Она всему даёт обличье
И всё навеки утвердит:
И нашу суть, и нашу славу,
И запах лучшего плода, –
И нашу русскую державу
Оставит русской навсегда.
И потому-то землю надо
Особой меркой измерять:
Она не только хлеб и стадо,
Она ещё – сестра и мать.
И потому-то в поле вешнем
Сними-ка, братец, сапоги,
И постарайся быть безгрешным,
И никогда земле не лги.
И я не с тем ли, не затем ли
Даю стихам высокий лад
И вот кричу: не грабьте землю,
Не будьте прокляты стократ!
Она не только хмель и сыта,
Она еще – сундук и клеть,
И нашей речи знаменитой
При ней вовек не оскудеть.
И нашу суть, и нашу славу
Она не спустит без следа
И нашу русскую державу
Оставит русской навсегда.
1969 г.
-----
ИЗЧЕРВИ СЕ КАЛИНА, ЗАСМЯ СЕ ЩАСТЛИВО
Изчерви се калина, засмя се щастливо,
потопи ме в зелени коси.
И надяна ми пръстен калина, красиво
с блясък бисерен ме ороси.
Като сови с премрежени погледи остро
впи в полето светкавици вис.
Ето, нещо правдиво, широко и просто
на площада мълви хармонист.
Но изглежда – край нас откровение плува,
езерца и могилки влече.
Но изглежда – моминска сълза се вълнува,
в синя капка по листче тече.
И зашепна калина: „Да дам без остатък
зрели гроздчета аз ще реша!”
И се смяхме ний с нея, и вярвахме сладко
в неразделната земна душа.
ЗАСМЕЯЛАСЬ КАЛИНА, КРАСНЕЯ СЧАСТЛИВО
Засмеялась калина, краснея счастливо,
Заплела меня в зелень косы.
И надела калина мне перстень красивый
В заревых самоцветах росы.
Точно совы, кругом, с голубой поволокой,
Трепыхались зарницы в лугу.
Вот о чём-то правдивом, простом и широком
Заиграл гармонист на кругу.
Но казалось – по скатам самим откровеньем
Замерцали пруды и стога.
Но казалось – девичья слеза от волненья
Синей каплей сбегает с листка.
И шептала калина: „Возьми без остатка
Все созревшие гроздья мои!”
И смеялись мы с нею, и верили сладко
В нераздельную душу земли.
1947 г.
-----
МАЙКО, О, РУСИЯ МОЯ
Когато Той разпънат и низгвернат бе,
издигнат там
над кръста, и гореше набразденият
след залез плам,
народът сви след своите занятия,
оставил блян,
а Той върху високото разпятие
крещеше сам.
Не знаехме, че в онова подножие
сред кална гмеж
бе Майката, Родителката Божия –
най-земна свещ.
Как този тайнствен полустон раздаваше
чутовен глас?
„Единствен Сине Мой, на всички страдащи
прощавам аз.”
Той с вик небето звездно призоваваше –
разпнат Исус.
За Майката желязна кръв оставаше
с пиронен вкус...
Прелитат дни, летят хилядолетия
сред кал и гмеж...
Русия, о, нетленно ти съцветие!
Най-земна свещ!
И този кръст – руган, оплюван, с времето
все по-велик!
Гори безспир над кръста набразденият
от залез блик.
Все този кръст... А ветрове прелитащи
тук шепнат пак:
„Прости на всички, Сине Мой, обичай ги,
че те са в мрак!”
Към кръста гледам... Мри, тъма прокълната!
Мри, змийска лъст!
Русийо! О, не си ли ти разпъната?
О, моя Рус!
А тя мълчи и към небето взира се
в тегобен път.
Желязна кръв, с пироните й сбирана,
пламти Синът.
МАТЬ, О РУСЬ МОЯ
Когда Он был, распятый и оплёванный,
Уже воздет
И над крестом горел исполосованный
Закатный свет –
Народ притих и шёл к своим привалищам –
За клином клин,
А Он кричал с высокого распялища –
Почти один.
Никто не знал, что у того Подножия,
В грязи, в пыли,
Склонилась Мать, Родительница Божия, –
Свеча земли.
Кому повем тот полустон таинственный,
Кому повем?
„Прощаю всем, о Сыне Мой единственный,
Прощаю всем”.
А Он кричал, взывая к небу звездному –
К судьбе Своей,
И только Мать глотала кровь железную
С Его гвоздей...
Промчались дни, прошли тысячелетия,
В грязи, в пыли...
О Русь моя! Нетленное соцветие!
Свеча земли!
И тот же крест – поруганный, оплёванный.
И столько лет!
А над крестом горит исполосованный
Закатный свет.
Всё тот же крест... А ветерок порхающий –
Сюда, ко мне:
„Прости же всем, о Сыне Мой страдающий:
Они во тьме!”
Гляжу на крест... Да сгинь ты, тьма проклятая!
Умри, змея!..
О Русь моя! Не ты ли там – распятая?
О Русь моя!..
Она молчит, воззревши к небу звездному
В страде своей.
И только сын глотает кровь железную
С её гвоздей.
1993 г.
---------------------------------------------
Николай Ушаков
Руският поет, писател и преводач Николай Николаевич Ушаков е роден на 25 май/6 юни 1899 г. в гр. Ростов, Ярославска губерния. Завършил е (1924 г.) юридическия факултет при Киевския институт за народно стопанство. Публикува поезия от 1923 г. Автор е на стихосбирките „Весна Республики” (1927 г.), „Сказанье старых времён” (1931 г.), „Горячий цех” (1933 г.), „Календарь” (1933 г.), „Мир для нас” (1935 г.), „Путешествия” (1940 г.), „Новые путешествия” (1948 г.), „Свежий вечер” (1955 г.), „Веснодворец” (1962 г.), „Теодолит” (1967 г.), „Я рифмы не боюсь глагольной” (1970 г.), „75” (1971 г.), „Мои глаза” (1972 г.), „Мой век” (1973 г.), „Якоря Земли” (1974 г.), „В пути” (1981 г.), „Мастерская” (1983 г.); на книгите с проза и публицистика „Узнаю тебя, жизнь!” (1958 г.), „Повесть быстротекущих лет” (1960 г.), „Вдоль горячего асфальта” (1965 г.), „Состязание в поэзии” (1969 г.) и др. Носител е на високи държавни отличия. Умира на 17 ноември 1973 г. в гр. Киев.
ВИНО
Аз знам,
това е трудна радост,
не лекомислена игра,
от лозе гроздовете сладост
да стиснеш с чакаща ръка.
Мълчи виното.
Дните стинат
сред мрачни изби лозов дар,
плодът горещ, в сироп преминал,
избухва
със златиста жар.
Винотърговците – бъбривци,
досадно чакат вино вън.
Но аз писател търпелив съм,
за думите ще търся звън.
С безмълвни прелести ги пълня,
в мазето ми да са мечта.
Мълчанието щом е дълго,
по-качествена е речта.
ВИНО
Г. В. Шелейховскому
Я знаю,
трудная отрада,
не легкомысленный покой,
густые грозди винограда
давить упорною рукой.
Вино молчит.
А годы лягут
в угрюмом погребе, как дым,
пока сироп горячих ягод
не вспыхнет
жаром золотым.
Виноторговцы – те болтливы,
от них кружится голова.
Но я, писатель терпеливый,
храню, как музыку, слова.
Я научился их звучанье
копить в подвале и беречь.
Чем продолжительней молчанье,
тем удивительнее речь.
1926 г.
-----
ГРОБИЩЕ ЗА ЛОКОМОТИВИ
Не за любима мавзолей строя,
тържествен дивен залез щом пристигне –
за мен най-тъжна гледка
е това
самотно
гробище локомотивно.
Железните платна едва трептят –
прояжда ги ръжда,
лудешки вятър,
трева израснала е там сред тях,
където пламък е пламтял в душата.
Ще те запомнят –
писа и живя,
но огън и желязо се забравят.
Благодари,
че в жилите се вля
сурова кръв
и медна вклад
остави.
Неистово ликувайки и с гръм,
под светлосива пара в път поели,
тез силни
„С” и „Щ”
летяха към
незабравимите дебаркадери.
В тях златен пламък бяха стремена,
но спря сърцето.
Идвай, минувачо!
Без скръб и плач
благослови сред здрача
стоманените
силни имена.
* „С” и „Щ” („се” и „шча”) – локомотивите за пътнически превоз от серия „С” и локомотивите за товарен превоз от серия „Щ” са функционирали в Русия от 1906 до 1918 г.
* Дебаркадери – плаващи пристани, понтони, речни гари, навесни платформи, гари с навеси.
КЛАДБИЩЕ ПАРОВОЗОВ
Не в честь любимой строю мавзолей,
когда закат торжественен и розов, –
мне всех кладбищ
печальней и милей
забытое
кладбище паровозов.
Железные листы дрожат едва –
их точит ржа
и ветер зыблет шалый,
и поросла зеленая трава,
где прежде сердце пламенем дышало.
Тебя запомнят –
ты писал и жил,
но жизнь железа и огня забылась.
Благодари,
что в этой меди жил
крутая кровь
гремела
и дымилась.
Неистово ликуя и свища,
окутываясь паром светло-серым,
они летели,
эти „С”
и „Щ”
к незабываемым дебаркадерам.
В них золотые бились пламена,
но сердце стало.
Подойди, прохожий!
Такой погост
людских погостов строже,
благослови
стальные имена.
1934 г.
---------------------------------------------
Нина Гаген-Торн
Руската поетеса и писателка Нина Гаген-Торн (Нина Ивановна Гаген-Торн) е родена на 2/15 декември 1900 г. в Санкт Петербург. Завършва факултета по обществени науки при Петроградския университет (1924 г.). Защитава аспирантура по фолклор при Научноизследователския институт по сравнителна история на литературата и езиците на Запада и Изтока. Участва в етнографски експедиции, работи като лектор по политическа просвета, секретар на Обществото за изучаване на производителните сили на Източен Сибир, преподавател по география, руски и хантийски език в Института на народите на Севера, научен сътрудник в Института по изучаване на народите на СССР, секретар на справочника „Народы СССР” и др. През 1926 г. издава сборник с разкази и литературна публицистика и книга със стихове за деца. През 1936 г. е осъдена „за контрареволюционни настроения” и до 1942 г. е в лагерите на Гулаг в Колима. През 1946 г. защитава кандидатска дисертация в Института по етнография при Академията на науките на СССР, кандидат на историческите науки. През 1947 г. отново е затворена за 5 години в темниковските лагери в Мордовия. През 1954 г. е амнистирана, а през 1956 г. реабилитирана. Работи в Музея на Пушкин и в Института по етнография в Ленинград. Пише поезия, мемоарна проза и монографии по етнография, фолклористика, филологически и исторически анализи. Умира на 4 юни 1986 г. в гр. Пушкин.
ВЯТЪР С ТЪНЪК КУЧИ ВОЙ
Вятър от върха навява,
вие с тънък кучи вой.
Взвод стрелци под строй минава.
Нощ... Бараки... Часовой...
Тъй е с мен, с теб гръм ли див е?
Каменен чувал, сив друм?
Или ти с ръка прикриваш
в слепоочие куршум?
ВЕТЕР ТОНКИМ ПЕСЬИМ ВОЕМ
Ветер тонким песьим воем
Завывает за горой.
Взвод стрелков проходит строем,
Ночь… Бараки... Часовой…
Это – мне, а что с тобою?
Серый каменный мешок?
Или ты прикрыл рукою
Пулей раненный висок?
Колыма, Магадан, 1937 г.
---------------------------------------------
Новела Матвеева
Руската поетеса, писателка, бард, драматург и литературовед Новела Матвеева (Новелла Николаевна Матвеева) е родена на 7 октомври 1934 г. в Детское село, сега гр. Пушкин. Завършва Литературния институт „Максим Горки”. Съчинява стихове и пее песни под собствения акомпанимент на седемструнна китара. Авторка е на книгите „Лирика” (1961 г.), „Кораблик” (1963 г.), „Душа вещей” (1966 г.), „Солнечный зайчик” (1966 г.), „Ласточкина школа” (1973 г.), „Река” (1978 г.), „Закон песен” (1983 г.), „Страна прибоя” (1983 г.), „Кроличья деревня” (1984 г.), „Избранное” (1986 г.), „Хвала работе” (1987 г.), „Нерасторжимый круг” (1991 г.), „Мелодия для гитары” (1998 г.), „Кассета снов” (1998 г.), „Сонеты” (1999 г.), „Караван” (2000 г.), „Жасмин” (2011 г.) и др., на дискове, CD и плочи с нейни изпълнения „Стихи и песни” (1966 г.), „Песни” (1967 г.), „Дорога — мой дом” (1982 г.), „Музыка света” (1984 г.), „Баллады” (1985 г.), „Мой воронёнок” (1986 г.), „Рыжая девочка” (1986 г.), „Какой большой ветер” (1997 г.), „Девушка из харчевни” (1997 г.), „Новелла Матвеева” (1999 г.), „Лучшие песни” (2000 г.) и др. Интерес в творческия й натюрел представляват поставената през 1984 г. нейна пиеса „Предсказание Эгля” – фантазия по мотиви на произведения на Александър Грин, съдържаща 33 песни на Матвеева, и мемоарната й книга „Мяч, оставшийся в небе” (1996 г.). През 1998 г. Новелла Матвеева става лауреат на Пушкинската награда за поезия, а през 2002 г. получава държавна награда на Руската федерация за литература и изкуство. Живее в Москва, през последните години работи над своите преводи на сонетите на Шекспир.
АЗ МИСЛЯ, ЧЕ СТИХИИТЕ
Аз мисля, че стихиите са днес без сили –
Земята, Огънят и Въздухът, Водата.
Тях с други някакви стихии са сменили,
на незаконни сбъркани звезди засяти;
и че тревата, наш другар многовековен,
напразно е сияла пред добрите хора
и новият изобретен закон природен
я кара да израства с корена нагоре!
Латернаджия в джунглите маймунка пуска,
но джунгли вече няма, пищните им дрехи
накъсаха и с крясък яростно ги тръскат!
И ще тъгувам горко аз за тях навеки,
ще плача аз (и ще развличам свят забързан)
за истинския смях и истинските сълзи.
МНЕ КАЖЕТСЯ
Мне кажется порой, что умерли стихии –
Такие, как Земля, Огонь, Вода и Воздух.
А заменили их... какие-то другие –
Из приготовленных на беззаконных звёздах;
Что до сих пор трава, наш друг многовековый,
Напрасной зеленью сияла перед нами;
Что кто-то изобрёл закон природы новый,
Повелевающий расти ей – вверх корнями!
Что в джунгли отпустил шарманщик обезьянку,
Но джунглей больше нет; их царственное платье
Сорвали, вывернули, с криком, наизнанку!
Мне кажется, о них – век буду горевать я,
И плакать буду я – счастливцам на потеху
По истинным слезам и подлинному смеху.
1961 г.
---------------------------------------------
Нона Слепакова
Руската поетеса, писателка, драматург и преводач Нона Слепакова (Нонна Менделевна Слепакова) е родена на 31 октомври 1936 г. в Ленинград. Пише стихове от детските си години. Завършва Ленинградския държавен библиотечен институт (1958 г.). Работи в печатница „Печатный Двор”. Първите й публикувани стихотворения са от 1961 г. Превежда творчеството на английски и американски поети. Член е на Съюза на писателите на СССР (1968 г.). Авторка е на стихосбирките „Кабутта” (1962 г.), „Первый день” (1967 г.), „Зверюга” (1973 г.), „Освобождение снегиря” (1978 г.), „Петроградская сторона” (1985 г.), „Лампа” (1992 г.), „Очередь” (1996 г.), „Полоса отчуждения” (1998 г.), на книги и пиеси за деца, сред които „Кошка, которая гуляла сама по себе” (1969 г.), „Как образуется улица” (1969 г.); „Весеннее воскресенье” (1982 г.), „Тридцатое апреля” (1986 г.), на романа „Лиловые люпины, или дым без огня” (1997 г.) и др. Умира на 12 август 1998 г. в Санкт Петербург.
ЕСЕНЕН ПАРК
Алеите наши са пусти, пеша
ни говор ни стряска, ни здрачът ни плаши.
На гръб отмалели душици ний влачим
и тайно гордеем се: тежка душа!
И всеки е есен в ума си събрал,
но заедно щом сме, усещаме двойно
четирсетгодишно природно достойнство,
втвърдило към зимата идваща жал.
Виж, скелет на дъб, обгоряла така
с чугунена структура сила вековна,
ръждата натрупана – спомен за огън –
сега шумолее под наште крака.
Наясно сме с края на нашия път.
Ний мръзнем, но още е топло в душата,
в тъмата наричаме злато ръждата,
по бузите младост припалва студът.
ОСЕННИЙ ПАРК
С тобой на пустынном просторе аллей
Болтать не боюсь и молчанья не трушу.
Мы оба, таща на горбу свою душу,
Гордимся тайком: а моя тяжелей!
По осени каждый себе на уме.
Но коли мы вместе, нам вдвое заметней
Природы достоинство сорокалетней,
Уже отвердевшей навстречу зиме.
Взгляни, обнаженного дуба каркас
Чернеет чугунною силой строенья,
А пышная ржавчина – память горенья –
Тихонько шуршит под ногами у нас.
Нам тоже известно, что нам предстоит.
Мы зябнем, но все-таки не прозябаем,
И ржавчину золотом мы называем,
И холод нам юностью щеки палит.
1976 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Съветски поети, Л-Н
В раздела са включени 157 превода от 89 съветски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Съветски поети А-В 327 превода от 179 поети http://stihi.ru/2021/01/02/4
Съветски поети Г-К 196 превода от 98 поети http://stihi.ru/2021/01/06/84
Съветски поети Л-Н 157 творби от 89 поети http://stihi.ru/2021/01/09/19
Съветски поети О-Я 186 творби от 102 поети
Общо за съветски поети 866 творби от 468 поети