Руски самиздат, А-Й. Електронна брошура

Антология на руската поезия. Руски самиздат, А-Й
В раздела са включени 238 превода от 160 поети от неофициалната руска поезия, А-Й
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев

                Самиздат А-Й - 238 творби от 160 поети     http://stihi.ru/2021/01/14/42
                Самиздат К-Я - 115 творби от 82 поети     http://stihi.ru/2021/01/17/11

                Общо за самиздат - 353 творби от 242 поети


СЪДЪРЖАНИЕ

Адолф Аврусин
               Път / Дорога
Александра Петрова
               Ако вляво и вдясно е тъмно / Если слева и справа темно
Александър Алтшулер
               Човек без фамилия и без адрес / Один человек без фамилии и адреса
Александър Анашевич
               Рождество / Рождество
Александър Аронов
               Редовете не помагат много / Строчки помогают нам не часто
Александър Бараш
               В любов бог твой не млад е купидон / Твой бог любви – не школьник-купидон
Александър Величанский
               Хората страх понасят / Люди не ведают страха
Александър Волпин
               В зоопарка / В зоопарке
Александър Галич
               Преселение на душите / Переселение душ
Александър Гашек
               Светлите ангели / Светлые ангелы
               Помен / Поминок
Александър Глезер
               Дъжд, не дъжд  / Дождь – не дождь
Александър Денисенко
               Песен / Песня
Александър Егоров
               Езици / Языки
Александър Еременко
               Откъс от поема / Отрывок из поэмы
Александър Казаков
               След края на спектакъла / По окончании спектакля
Александър Карамазов
               Все някога на пътя ще изляза / Когда-нибудь я выйду на дорогу
               Напия ли се / Когда напьюсь
Александър Кондратов
               Форум на формите. Синтез на октавата / Форум форм. Синтез октавы
               Акростих / Акростих
               Сонет / Сонет
               За100пореност (100 х 100) / За100вка (100 х 100)
Александър Кушнер
               Ваза / Ваза
               Калмичка си, татарка си, монголка / Калмычка ты, татарка ты, монголка
               Когато ме тъга потисне / Когда я очень затоскую
               Телефонен и входен звънец / Телефонный звонок и дверной
Александър Левин
               Музиката на тревата / Музыка травы
Александър Миронов
               Корабът на глупците / Корабль дураков
Александър Морев
               С пари не съм купувал любовта / Я денег на любовь не занимал
               Живовляк / Подорожник
Александър Ожиганов
               Ни на земя, ни под пръстта / Ни на земле, ни под землей
Александър Очеретянский
               В гората / В лесу
Александър Ривин
               Туй под черен платан случка беше / Это было под черным платаном
Александър Рихтер
               А подаръкът ти, куклата със синьото лице / А подарок, твоя кукла с голубым лицом
Александър Сопровский
               Детство самолюбиво / Юность самолюбива
Александър Тимофеевский
               Горе, долу, ход след ход / Взад-вперёд, взад-вперёд
Александър Ханжов
               Официалното изкуство / Официальное искусство
               Успехът състав е от дребни неща / Успех составляется из мелочей
Александър Ярошенко
               Свалете щорите / Снимите шторы
Алексей Давыденков
               Един за род и народ живее / Кому-то в честь – послужить Отчизне
               Тоест – пак е у мен – тази болка да раждаш слова / То есть – мне же, опять – эта боль при рождении слов
Алексей Паршчиков
               Лиман / Лиман
Алексей Прокопиев
               Нощен пазач / Ночной сторож
Алексей Хвостенко
               Слепецът / Слепой
Алексей Цветков
               Ситуация А / Ситуация А
Алексей Шелвах
               Приспивна / Колыбельная
Анатолий Маковский
               Сивосинкав блик в живота / Жизнь моя в каком-то сизом свете
Анатолий Субботин
               Бъдещето / Что же будет
               Щом върху кръста наметнат палто и шапка / Если на крест накинуть пальто и шляпу
               Сякаш шантав тролей е запоят / Как троллейбус, катится запой
Андрей Вознесенский
               Без да си поет / Можно и не быть поэтом
               Война / Война
Андрей Воркунов
               То ходи из къщи / Он ходит по дому
Андрей Дмитриев
               Да, мойте рибки имат златен нрав / У рыб моих характер золотой
Андрей Егунов
               Къщичката ни мъничка / Наш домик маленький
               В деня, когато няма да ме има / В тот день, когда меня не станет
Андрей Звенигородский
               Сън се разгърна / Сны развернулись
Андрей Корф
               Живеем в страшен свят / Мы живем в страшном мире
Андрей Монастирский
               Не трепери така, рекичке / Не дрожи так, речка
Андрей Сергеев
               Песен на улицата / Песня на улице
Андрей Товмасян
               Аз кръгла куха топка съм / Я круглый полый шар
Андрей Туркин
               Погледнеш небето / Посмотришь на небо
               Слабичка, сякаш е болно растение / Слабая, словно больное растение
Анна Баркова
               На теб, последна моя ти зора / Тебя, мою последнюю зарю
               Изпитание с ласка / Испытание лаской
Анри Волохонский
               Степ / Степь
Аркадий Драгомошченко
               Хайде да изучаваме историята / Давай изучать историю
Аркадий Пахомов
               Пътят / Дорога
Аркадий Ровнер
               Страната, простряла над себе си небе / Страна, раскинувшая над собой небо
Арсений Алвинг
               Чук-чук! / Тук-тук!
Бахит Кенжеев
               Сън ли сънувам / Снятся ли сны
Белла Ахмадулина
               Другото / Другое
Борис Куприянов
               О, тъй високо е / О, высоко
Борис Слуцкий
               Съвестта / Совесть
Борис Чичибабин
               Свали от мен умора, майко Смърт / Сними с меня усталость, матерь Смерть
               Плач за изгубената родина / Плач по утраченной родине
Булат Окуджава
               Ваше благородие / Ваше благородие
               Молитва / Молитва
               Довиждане, момчета / До свидания, мальчики
Вагрич Бахчанян
               Сън / Сон
               Заповед № 5 / Приказ № 5
               Бременност / Беременность
Вадим Делоне
               В погранични пилони душата събрах / Вся душа в пограничных ребристых столбах
               Има воля, има съдба / Есть воля, есть судьба
Вадим Калинин
               Временце с ножче / Времечко с ножичком
Вадим Сидур
               Мъртви кукли / Мертвые куклы
               Стари ръждиви железни лопати / Старые ржавые железные лопаты
Валентин Хромов
               Присъни ми се паметник / Я памятник себе пригрезил
Валерий Дунаевский
               Край зоната / У запретки
Валерий Дяченко
               Отрицание / Отрицание
Валерий Попов
               Нощ / Ночь
Василий Бетаки
               Жалете мокрите стобори / Жалейте мокрые заборы
Василий Филипов
               Онези, които намерихме / Те, кого мы нашли
Вениамин Блаженний
               Не съм уверен / Я не совсем уверен
Вера Маркова
               Разказче / Присказка
               Приспивна / Колыбельная
Вероника Боде
               Заблуди се в небето / Заблудился ты в небе
Виктория Андреева
               И с нежност / И с нежностью
               Събуди се в мен таз печал / Проснулась во мне эта грусть
Виктор Голявкин
               Вратата / Дверь
Виктор Коркия
               Станси / Стансы
               Племето на бездомните / Племя бездомных
Виктор Кривулин
               Клио / Клио
Виктор Некипелов
               Балада за първия обиск / Баллада о первом обыске
Виктор Соснора
               Циклопи / Циклопы
Виктор Урин
               Лидка / Лидка
Виктор Ширали
               Да започнем настъплението / Начнем наступление
               Тъй бяла нощ / Как ночь бела
Вилен Барский
               Смях / Смех
               Упражнение по заекване / Упражнение для заикания
Виталий Калпиди
               Последни загиват есенните оси / Последними гибнут осенние осы
Виталий Шестаков
               Есен – крещящата птица / Осень – кричащая птица
Виталина Тхоржевская
               Живеем не заради слава / Мы здесь живём не ради славы
               В географията начертано, кълбото кръжи / Разлинованный как география катится шар
Владимир Алейников
               Сграда на книгите / Здание книги
               Години чезнат в пропастта на свършващ век / Столь много кануло в немую бездну лет
Владимир Аристов
               По-умни ний не ще да бъдем / Умнее мы уже не будем
Владимир Беликов
               Заради канарчетата се срамувам / За канареек стыдно мне
               Ти как попадна там / Как ты попал туда
Владимир Британишский
               Смъртта на поета / Смерть поэта
Владимир Бурич
               Разпит / Допрос
               Стиховете ми / Стихи мои
Владимир Герцик
               Ний бесен сме пясък / Мы – бешеный песок
Владимир Гершуни
               В зоопарка. Раждане на зебричка / В зоопарке. Рождание зебрёнка
               Златна рибка / Золотая рыбка
               Заек и боа / Кролик и удав
               Хиена / Гиена
Владимир Глозман
               Да чета се отучих, да пиша съвсем не умея / Разучившись читать, а писать никогда не умевши
Владимир Друк
               Роденият да пълзи защо лети / Рожденный ползать зачем летает
               Заявление / Заявление
Владимир Ивелев
               Този, който в беда бе мой гръб / Тот, кто руку мне подал в беде
Владимир Казаков
               Вий помните ли вий / Вы помните ли вы
Владимир Ковенацкий
               Неуютно е / Неуютно
               Бездна / Бездна
Владимир Кривошеев
               Ах, тез идилии на стари времена / Люблю идиллию старинных тех времён
Владимир Кузнецов
               Краят ще дойде после / Конец будет потом
Владимир Кучерявкин
               Ето залата с колони четриръка / Вот и зал с колоннами четверорукий
Владимир Мас
               Времена / Времена
Владимир Микушевич
               Паметник / Памятник
Владимир Строчков
               Даже малкият камък във времето по е голям / Даже маленький камень во времени много длинней
Владимир Тучков
               Като в аквариум / Как в аквариуме
Владимир Уфлянд
               Какво да правиш, щом си слаб художник / Что делать, если ты – художник слабый
Владимир Фролов
               Благословена повелителка любима / Что выше милости владычицы-любимой
Владимир Ханан
               Неотдавна прочетох писмата / Читал я недавно письма
               Запомни тази нощ / Запомни эту ночь
Владимир Шчировский
               Вселената не ще прегърна / Вселенную я не облаплю
               Нищото / Ничто
Владимир Эрл
               А срещу мен – добър и дружелюбен / Навстречу мне, – хороший, дружелюбный
               Какъв е облак зловреден / Экая туча зловредная
Владислав Дрожашчих
               Животът / Век
Владлен Гаврилчик
               Куцукам след работа / Прихряю с работы
Всеволод Некрасов
               И аз съм за космическото / И я про космическое
Вячеслав Куприянов
               Призив 1 / Призыв 1
               Метафора / Метафора
               Жажда / Жажда
               Призив 2 / Призыв 2
Генадий Айги
               Заминаване / Отъезд
Генадий Алексеев
               Безсъвестните / Бессовестные
               По-доброто стихотворение / Лучшее стихотворение
Генадий Беззубов
               Бедняшка пролет е в града / Во граде нищенском весна
Генадий Лукомников
               Марш на гротеските / Марш гротесков
Генрих Сапгир
               Гласове / Голоса
               Парад на идиотите / Парад идиотов
Георгий Оболдуев
               Град, стоварван в дълги вечери / Город взвален долгим вечером
Герман Лукомников
               Комбинаторна поезия. Ако не е читател / Комбинаторная поэзия. Что ни читатель
               Грозят ме вечни мерзлоти / Боюсь я вечной мерзлоты
               Това ли ще ни сполети / Вот ещё не хватало
               Поет в Русия / Поэт в России
               Щом до хлебарката съм / Рядом с тараканом
               Еклога, разведчик / Эклога, разведчик
Герман Плисецкий
               Кое е зло, кое добро е? – питам / Известно ли, что хорошо, что плохо
               В памет на Пастернак / Памяти Пастернака
Глеб Горбовский
               Бесове / Бесы
               Есенин, 80 години / Есенин, 80 лет
Глеб Цвел
               Когато ме в сън лош дариш / Когда ты в сне дурном даришь
Григорий Дашевский
               Карантина / Карантин
Гюнтер Тюрк
               На събратята по перо / Собратьям по перу
Денис Новиков
               Идва проза / Начинается проза
Дмитрий Авалиани
               Прости ми, друже / Прости мне друг
Дмитрий Бобишев
               Троица / Троица
Дмитрий Веденяпин
               Приятелите ми приличат на войници / Мои друзья похожи на солдат
Дмитрий Максимов
               Из цикъла „Съседи” / Из цикла „Соседи”
Дмитрий Пригов
               Вълкът с какъв характер е непостоянен / Какой характер переменчивый у волка
               Народът е понятен, от една страна / Народ с одной понятен стороны
Дмитрий Соколов
               Море / Море
Евгений Бунимович
               Слязох от конвейра на Москва / Я сошел с конвейера Москвы
Евгений Вензел
               Сутрин, щом млади жени към пазара претъпкан се стичат / В час, когда юные жены сбегаются к шумному рынку
Евгений Герф
               Бяла, бяла / Белая, белая
               Тези добри хора / Эти добрые люди
Евгений Евтушенко
               Балада за петия бийтълс / Баллада о пятом битле
               Отиват си майките / Уходят матери
               Валят бели снегове / Идут белые снеги
               Такава случка ме застигна / Со мною вот что происходит
Евгений Кропивницкий
               Харесвам времето, когато / Мне очень нравится, когда
               Обръсни се акуратно / Надо бриться аккуратно
Евгений Сабуров
               Що ли пее и тряска горе по снежни върхари / Что поет и грохочет вверху на снежных вершинах
Евгений Феоктистов
               Повярва на надеждата душата / Душа опять поверила надежде
               Седя, не паля светлините / Сижу, не зажигая света
               На небесния гост на света / Гостю света, посреднику зорь
Евгений Харитонов
               Двайсти път не цъфтят / Двадцать раз не цветут
               Хора / Люди
Евгений Хорват
               Неделно / Воскресное
Егор Летов
               Нашето дело е почетно / Наше дело почётное
               Слепецът колекционира / Слепой коллекционирует
               Вече няма за мен опомняне / Я уже не смогу опомниться
               Преобразен / Преображённый
Елена Кацюба
               Лунна история / Лунная история
               Логоматика / Логоматика
Елена Шварц
               Подражание на Буало / Подражание Буало
Жана Зирянова
               Не ме повдигай като птица / Не подними меня, как птицу
Иван Ахметиев
               Миниатюри / Миниатюры
               От какво произлиза тъгата / Отчего происходит тоска
Иван Кръйшев
               Вода, зелена като мрамор / Вода зеленая как мрамор
Иван Овчинников
               Идва вечер / Делается вечер
Иван Харабаров
               На приятеля / Другу
Игор Бахтерев
               Каква картина страховита / Какая грозная картина
               Тревога стаята облита / Тревога в комнате летает
Игор Боличев
               Епохата свърши / Эпоха кончилась
Игор Бурихин
               Тъй вие вятърът / Так ветер воет
Игор Вишневецкий
               Ако въздушното цвърчене не стопи / Если воздушным щебетом не растопить
Игор Губерман
               Аз в живота срамувам се често / Я живу, постоянно краснея
               Достигнах до печално мнение / Пришел я к горестному мнению
               Грешката на Диоген / Ошибка Диогена
               Кръговрат / Круговорот
Игор Иртенев
               В живота мигове ни стигат / Бывают в этой жизни миги
Игор Сид
               Нещо дамоклево, вляво поело / Что-то дамоклово в воздухе слева
Игор Холин
               Акт изследване на Венера / Акт обследования Венеры
               Аз в милиция конна / Я в милиции конной
               Красотата в света съществува / Красота на свете существует
               Марсианките са изумителни / Марсианки изумительны
Иля Бокщейн
               А може би животът ми е грешка / А может быть, и жизнь моя ошибка
Иля Иослович
               Дори човек, необичайно ниско / Даже человек, необычайно низко
Ирина Добрушина
               Самотна хризантема / Одинокая хризантема
Йосиф Бродский
               Краят на прекрасната епоха / Конец прекрасной эпохи
               След две години / Через два года
               Прости ми и сбогом / Прощай, позабудь
               Не излизай от стаята / Не выходи из комнаты
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы


---------------


Адолф Аврусин

Руският поет Адолф Аврусин (Адольф Михайлович Аврусин) е роден на 11 януари 1936 г. в Челябинск. Завършва Московския институт за химическо машиностроене. Живее в гр. Орехово-Зуево. Има самиздатски поетични изяви. Умира на 19 февруари 2002 г. в гр. Балашиха, Московска област.


ПЪТ

С леки ветри
звънък сън отлита.
Алено утро.

Нижат ройни километри
далнините
пред краката неспокойни.
Вятър попътен.

Кротък камък
маха
след прахта –
на щастие!

Под небесна шапка
ръкохватка
лес разраства.

Празна раница мърмори,
късче хляб
зове на гости.

Панталоните скучаят
за игла,
една подметка е случайно
цяла още.

Крача вън.

С нощта като ветрец
ще долети сън звънък.

Утре обаче
пак ще крача.


ДОРОГА

Легким ветром
пролетел сон звонкий.
Алое утро.

Распахивают километры
дали
ногам беспокойным.
Ветер попутный.

Смирный булыжник
машет
пылью вдогонку –
на счастье!

Из-под небесной шапки
руку навстречу
лес тянет.

Рюкзак бормочет тощий,
зовет в гости
кусок хлеба.

Штаны по иголке
скучают,
одна подметка случайно
цела.

Шагаю.

Ночью легким ветром
прилетит сон звонкий.

Назавтра опять
шагать.

---------------------------------------------

Александра Петрова

Руската поетеса, писателка, литературовед и преводач Александра Петрова (Александра Геннадиевна Петрова) е родена на 30 април 1964 г. в Ленинград. Завършва филологическия факултет на Тартуския университет. Публикува поезия и проза в списания и антологии като „Звезда”, „Континент”, „Митин журнал”, „Новое литературное обозрение”, „Знамя”, „Зеркало”, „Максимка”, „Строфы века”, „Освобожденный Улисс”, „НЛО”, „Критическая масса” и др. През 1990 г. емигрира в Израел, от 1993 г. учи във факултета по история на изкуствата при Еврейския университет в Йерусалим, от 1998 г. е в Италия. Превежда поезия от италиански и иврит. Авторка е на стихосбирките „Линия отрыва” (1994 г.), „Вид на жительство” (2000 г.), „Altri Fuochi” (2005 г.), „Только деревья” (2008 г.) и на романа „Аппендикс” (2016 г.). Нейни стихове са включени в антологията „Современная литература народов России”. Живее в Рим, Италия.


АКО ВЛЯВО И ВДЯСНО Е ТЪМНО

Ако вляво и вдясно е тъмно,
принудително кацане е –
просто скачайте през прозореца.

Откажете предпазни жилетки в салона –
затрудняват придвижването към свобода.
И за упреци вий не мислете,
докато не отворите парашута.
По страхливия взор на съседите
става ясно: надвисва минутата.

За успешната царственост на филиза
от дланта на Евфал
под снежната пряспа.

               * Евфал – герой от древногръцките легенди, аргонавт.


ЕСЛИ СЛЕВА И СПРАВА ТЕМНО

Если слева и справа темно,
вынужденная посадка –
просто вывалиться в окно.

Не надувайте защитных жилетов в салоне, –
они затрудняют продвиженье к свободе.
И про укоры не думайте,
пока не раскроете парашюта.
По опущенным взглядам соседей
станет ясно: надвинулась эта минута.

Для растущего царства побега,
из ладони Евфала,
под сугробом снега.

---------------------------------------------

Александър Алтшулер

Руският поет Александър Алтшулер (Александр Борисович Альтшулер) е роден на 29 септември 1938 г. в Ленинград. Завършва факултета по физика при Ленинградския педагогически институт. Участва в занятията на литературния кръжок към Двореца на пионерите и на университетското литературно студио. Работи като учител и инженер. Публикува стихове в самиздатски списания и алманаси като „Транспонанс”, „Fioretti”, „Митин журнал”, в антологии, сборници и издания като „У Голубой лагуны”, „Освобождённый Улисс”, „Новая литературная карта России”, „Новый журнал”, „24 поэта и 2 комиссара”, „Двоеточие” и др. През 1993 г. емигрира в Израел. Автор е на стихосбирките „Неужели всегда ряд за рядом” (1998 г.) и „Я не знаю себе имени” (2008 г.). Умира на 2 октомври 2014 г. в Йерусалим.


ЧОВЕК БЕЗ ФАМИЛИЯ И БЕЗ АДРЕС

Човек без фамилия и без адрес се скрил в друг човек.
Отишъл си вкъщи, картина видял: битът не е бит и не е нравът нрав.
Противно му станало и се обесил.
Не го забелязали и той възкръснал, но полудял.
Отново не го забелязали, той станал тих. И нали е незабележим,
естествено, пак не го чули.

И той закрещял, но тъй тихичко, че от досада си включили телевизора.
Слаб звън го повикал от онзи свят; казал той: Идват! Но никъде
не тръгнал: измели го, някъде си го изкихали. Ето това е.
Нарича се: повест за нечий живот или как търсим щастие, или пък как
да се превърна и как да мириша, или да бъда.


ОДИН ЧЕЛОВЕК БЕЗ ФАМИЛИИ И АДРЕСА

Один человек без фамилии и адреса спрятался в другого.
Пришёл в дом, увидел картину: быт не быт, нрав не нрав.
Стало тошно и повесился.
Никто этого не заметил и человек воскрес, но стал сумасшедшим.
Этого опять не заметили, и он стал тихим. Тем лучше, незаметней.
Естественно, что этого опять не услышали.

Тогда он стал кричать, но так тихо, что со скуки включили телевизор.
Слабый звонок с того мира позвал его и он сказал: идут. Но никуда
не ушёл: его вымели, в другом месте – счихнули. Вот и всё.
Называется: повесть одной жизни или как стать счастливым или как
превратиться или как па;хнуть или быть.

               1996 г.

---------------------------------------------

Александър Анашевич

Руският поет, писател и драматург Александър Анашевич (Александр Николаевич/ Яковлев Анашевич) е роден на 31 май 1971 г. в гр. Воронеж. Завършва физико-технологичния факултет на Воронежския технологичен институт (1994 г.) и факултета по журналистика при Воронежския държавен университет (1996 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1988 г. Работи като санитар, продавач на книги, барман, сътрудник на регионалния отдел на в. „Комсомольская правда” (от 1994 г.), главен редактор на регионалния тираж на в. „Аргументы и факты – Нечерноземье” (от 1997 г.), журналист във в. „Воронежское кольцо” (2006-2007 г.) и представител на московската фирма „Экслибрис” (от 2007 г.). Публикува поезия в самиздатски, чуждестранни и официални издания, сборници и антологии като „Самиздат века”, „Пересекая границу столетий”, „La nuova poesia russa”, „Вавилон”, „Гуманитарный фонд”, „Новая литературная газета”, „Митин журнал”, „Черновик”, „Арион”, „Зеркало”, „Современная литература народов России”, „Нестоличная литература”, „Девять измерений”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. През 1999 г. е куратор на фестивала „Культурные герои XXI века”. Член е на Съюза на русийските писатели (2004 г.). Автор е на книгите с поезия, проза и драматургия „Столько ловушек” (1997 г.), „Сигналы сирены” (1999 г.), „Театральный роман” (1999 г.), „Неприятное кино” (2001 г.), „Фрагменты королевства” (2002 г.) и „Птички бабочки мертвячки” (2012 г.). Живее в гр. Воронеж.


РОЖДЕСТВО

До крана на камъка точица, на гърба видна.
Това е такава игра.
Ти с мен май не би могла.
Би се мятала от ъгъл в ъгъл.
Това е такава зима.
Има капчица черна, смола неизличима.
С мен никога не би могла.
Украшения за елхата, изкуствена зеленина.
Рождество ще посрещна, но трябва да купя вино.
Това е такава страна.


РОЖДЕСТВО

У крана и валуна точечка на спине видна.
Это такая игра.
Ты бы со мной не смогла.
Металась бы в угол из угла.
Это такая зима.
Черная капелька, несмываемая смола.
Ты бы со мной никогда.
Елочные украшения, искусственная слюда.
Мне бы Рождество встретить, мне бы купить вина.
Это такая страна.

---------------------------------------------

Александър Аронов

Руският поет и журналист Александър Аронов (Александр Яковлевич Аронов) е роден на 30 август 1934 г. в Москва. Завършил е московския педагогически институт „В. П. Потьомкин” (1956 г.) и прави аспирантура към Института за художествено възпитание при Академията на педагогическите науки. Работил е като учител в Подмосковието и в Москва, занимавал се е с математическа лингвистика към Централния математико-икономически институт при Академията на науките на СССР, близо 30 години е наблюдател във в. „Московский комсомолец”. Публикува поезия в издания като „Огонёк”, „Знамя”, „Московский комсомолец” и др. Играе във филма „Похороны Сталина” (1991 г.).  Автор е на стихосбирките „Островок безопасности” (1987 г.), „Тексты” (1989 г.) и „Первая жизнь” (1989 г.). Умира на 19 октомври 2001 г. в Москва.


РЕДОВЕТЕ НЕ ПОМАГАТ МНОГО
                На А. Межиров

Редовете не помагат много.
Те не са способни да спестят
грубостта, житейските тегоби:
глад, развод, беда на близък, смърт.

Щом несгоди много се наслагат,
редовете са безсилен глас.
Тук изкуството не ни помага
и излишна тягост е за нас.

В думи липсват страх и удар мощен.
Думите са букви, шум, немощ.
В думи: „Пиша, че животът лош е!”,
главното е „пиша”, а не „лош”.

Но до сипей пропаст щом рисувам,
дебнеща като прокобник сив,
значи там, където аз рискувам,
още има място за статив.

Време има. Има настроение.
Четка и бои. Покой в дома.
Нека всяко следващо творение
възхвалява майката Земя.


СТРОЧКИ ПОМОГАЮТ НАМ НЕ ЧАСТО
                А. Межирову

Строчки помогают нам не часто.
Так они ослабить не вольны
Грубые житейские несчастья:
Голод, смерть отца, уход жены.

Если нам такого слишком много,
Строчкам не поделать ничего.
Тут уже искусство не подмога.
Даже и совсем не до него.

Слово не удар, не страх, не похоть.
Слово – это буквы или шум.
В предложенье: „Я пишу, что плохо”,
Главное не „плохо”, а „пишу”.

Если над обрывом я рисую
Пропасть, подступившую, как весть,
Это значит, там, где я рискую,
Место для мольберта все же есть.

Время есть. Годится настроенье.
Холст и краски. Тишина в семье.
Потому-то каждое творенье
Есть хвала порядку на Земле.

               1979 г.

---------------------------------------------

Александър Бараш

Руският поет, писател, литературен критик, журналист и преводач Александър Бараш (Александр Максович Бараш) е роден на 10 септември 1960 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския педагогически институт. Работи като учител, от 1985 до 1989 г. е съредактор на самиздатския алманах „Эпсилон-салон”. Публикува поезия в антологии като „Строфы века”, „Самиздат века”, „Crossing Centuries”, „Зеркало современной русской литературы” и „Освобождённый Улисс” и в списания като „Новое литературное обозрение”, „Воздух”, „Иностранная литература”, „Знамя”, „Text only”, „Интерпоэзия” и др. През 1989 г. емигрира в Израел. Автор е на стихосбирките „Оптический фокус” (1992 г.), „Панический полдень” (1996 г.), „Средиземноморская нота” (2002 г.), „Итинерарий” (2009 г.), на романите „Счастливое детство” (2006 г.) и „Своё время – Москва” (2014 г.) и на книгата с избрани преводи на съвременна израелска поезия „Экология Иерусалима” (2011 г.). Работи в руския отдел на Радио „Голос Израиля”, член е на редколегията на сп. „Зеркало”, член е на Съюза на рускоезичните писатели в Израел. Живее в Йерусалим.


В ЛЮБОВ БОГ ТВОЙ НЕ МЛАД Е КУПИДОН

В любов бог твой не млад е купидон,
а ветеран с насмешка в гъсти бръчки.
Той не забравя хладния кондом
и чак след туй доказва ти, че мъж е.

Не е съвсем добър и „но” не слагай, как
в таз антистрофа стискаш антитеза.
Той иска в стаята да бъде мрак
и не пришпорва вялите синтези...


ТВОЙ БОГ ЛЮБВИ – НЕ ШКОЛЬНИК-КУПИДОН

Твой бог любви – не школьник-купидон,
а ветеран с ухмылкою в морщинах.
Он не забудет рассмотреть кондом –
и лишь затем докажет, что мужчина.

Ничем он не хорош, и не поставишь „но”
в антистрофу, чтоб антитезис тиснуть.
Он любит, когда в комнате темно,
и не торопит вяловатый синтез...

---------------------------------------------

Александър Величанский

Руският поет и преводач Александър Величански (Александр Леонидович Величанский) е роден на 8 август 1940 г. в Москва. Учи в историческия факултет на Московския университет (1962-1965 г.). Работи като асистент-режисьор на студия „Центрнаучфильм” и като нещатен преводач на ТАСС. Пише стихове от началото на 60-те години, от 1965 до 1967 г. е член на неформалната поетична група СМОГ („Самое молодое общество гениев”); първата му официална поетична публикация е в сп. „Новый мир” през 1969 г., след което до края на 80-те години има само самиздатски изяви. Превежда от английски, гръцки и грузински. Автор е на стихосбирките „Удел: избранные стихотворения 1966-1973” (1989 г.), „Баста” (1989 г.), „Времени невидимая твердь” (1990 г.), „Подземная нимфа” (1990 г.), „Помолвка” (1990 г.), „Бездонный челн” (1990 г.),„Кахетинские стихи” (1991 г.) и „Вплоть” (1991 г.). Умира на 10 август 1990 г. в Москва.


ХОРАТА СТРАХ ПОНАСЯТ
 
Хората страх понасят –
привикват към страх и към зор:
не пън им е обедна маса,
не смятат дома за затвор.
 
Безстрашни са – камъни стари,
и вечни са, сякаш са прах,
потраквайки с катинари,
самите внушават страх.


ЛЮДИ НЕ ВЕДАЮТ СТРАХА
 
Люди не ведают страха –
они привыкают к нему:
обеденный стол их – не плаха,
и дом не похож на тюрьму.
 
Бесстрашные, словно камни,
и вечные, словно прах,
пощелкивают замками
и сами внушают страх.

               1968 г.

---------------------------------------------

Александър Волпин

Руският поет, философ и математик Александър Волпин (Александр/Алик Сергеевич Есенин-Вольпин) е роден на 12 май 1924 г. в Ленинград. Син е на поета Сергей Есенин. Завършва механико-математическия факултет на Московския държавен университет (1946 г.) и защитава кандидатска дисертация по математическа логика (1949 г.). Пише стихове, които разпространява самиздатски и публикува на Запад, през 1949 г. „за антисъветска поезия” е затворен принудително в ленинградска психиатрия, а през 1950 г. е интерниран в Карагандинска област. Един от лидерите на дисидентските и правозащитните движения в СССР, прекарва близо 10 години в затвори и психиатрични клиники. През 1961 г. в Ню Йорк излиза стихосбирката му „Весенний лист”. Самиздатски се разпространява пособието му за дисиденти „Памятка для тех, кому предстоят допросы”, член е на Комитета за правата на човека (1970 г.). През 1972 г. емигрира в САЩ, работи в Университета в Бъфало и в Бостънския университет. Автор е на книги с поезия, на фундаментални трудове в областта на математическата логика и диадическите пространства, на монографии за законодателното обезпечаване на правата на човека. Умира на 16 март 2016 г. в гр. Бостън, щата Масачузетс, САЩ.


В ЗООПАРКА

В зоопарка ни, с лъвове страшни прославен,
плака в нисичка клетка един крокодил,
пак припомнил си в своята мъничка яма
пирамидите, сфинкса, Египет и Нил.

Щом видя, че при рамката плътно се мъдря,
устремен запълзя към стъклото до мен,
ала падна и дълго очите си удря,
от неравните хлъзгави ъгли пленен.

Той се стресна, безпомощно бузи намръщи,
заскимтя, под водата изчезна със страх...
Побледнял в зоопарка, завърнах се вкъщи,
притеснен и непомнейки как се прибрах.

...Слънце весело пееше, мятайки букли,
и ме канеше вънка с игриви очи.
И реших да зазидам прозореца с тухли,
но се срутиха тухлите в живи лъчи;

и Земя и Небе не допусках до мене,
но не търсех аз мъст, а спокойно заспах.
И видях: бе сломен и с очи възпалени,
заскимтя, под водата изчезна със страх...

...Заиграха вечерните слънчеви къдри,
а когато накрая мъгла ги плени,
се събудих и дълго очите си удрях
по студените хлъзгави твърди стени...


В ЗООПАРКЕ

В зоопарке, прославленном грозными львами,
Плакал в низенькой клетке живой крокодил.
Надоело ему в его маленькой яме
Вспоминать пирамиды, Египет и Нил.

И увидев меня, пригвожденного к раме,
Он ко мне захотел и дополз до стекла, –
Но сорвался и долго ушибся глазами
О неровные, скользкие стены угла.

Испугался, беспомощно дрогнул щеками,
Задрожал, заскулил и исчез под водой...
Я ж слегка побледнел и закрылся руками
И, не помня дороги, вернулся домой.

...Солнце радужно пело, играя лучами,
И меня увлекало игрою своей.
И решил я заделать окно кирпичами,
Но распался кирпич от оживших лучей,

И, как прежде с Землей, я порвал с Небесами,
Но решил уж не мстить, а спокойно заснул.
И увидел: разбитый, с больными глазами,
Задрожал, заскулил и в воде утонул...

...Над домами взыграло вечернее пламя,
А когда, наконец, поглотила их мгла,
Я проснулся и долго стучался глазами
О холодные, жесткие стены угла...

               1941 г.

---------------------------------------------

Александър Галич

Руският поет, писател, драматург, композитор и певец Александър Галич (Александр Аронович Гинзбург/ Аркадьевич Галич) е роден на 19 октомври 1918 г. в гр. Екатеринослав, днес Днепропетровск. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Пионерская правда” през 1932 г. След гимназия учи едновременно в литературния институт „Максим Горки” и в Оперно-драматичното студио на Станиславски (до 1939 г.), а от 1940 г. се отдава на активна театрална дейност. Пише пиеси, играе на сцената, става един от най-популярните руски бардове. Изявява се в театралното студио на А. Арбузов и В. Плучек, в драматични театри в Грозни, Ташкент и Москва. Член е на Народния трудов съюз на руските солидаристи, член-кореспондент е на дисидентския Комитет за правата на човека в СССР (1970-1973 г.). Заради политическия характер на авторските му песни му е забранено да изнася концерти и да издава грамофонни плочи. Член е на Съюза на писателите на СССР (1955 г.) и на Съюза на кинематографистите на СССР (1958 г.), но през 1971 и 1972 г. е изключен от творческите организации. През 1974 г. е принуден да емигрира и е лишен от съветско гражданство. Живее в Норвегия, ФРГ и Франция, работи в Радио Свобода и чете университетски лекции по история на руския театър. Автор е на стихосбирките „Мальчики и девочки” (1942 г.), „Песни” (1969 г.), „Поэмы России” (1971 г.), „Поколение обречённых” (1972 г.), „Когда я вернусь” (1975 г.), „Когда я вернусь. Полное собрание стихов” (1977 г.), на пиесите „Город на заре” (1939 г.), „Дуэль” (1939 г.), „Рассвет (1945 г.), „Матросская тишина (1945 г.), „Улица мальчиков” (1946 г.), „Походный марш” (1947 г.), „Пути, которые мы выбираем” (1954 г.), „Пароход зовут „Орлёнок” (1958 г.), „Много ли человеку надо” (1959 г.), на сценариите за филмите „Верные друзья” (1954 г.), „На семи ветрах” (1962 г.), „Дайте жалобную книгу” (1964 г.), „Государственный преступник” (1964 г.), „Третья молодость” (1965 г.), „Бегущая по волнам” (1967 г.), на автобиографичната книга „Генеральная Репетиция” (1974 г.) и др. Умира след трагичен инцидент на 15 декември 1977 г. в Париж, Франция. През 1988 г. е реабилитиран, а през 1993 г. посмъртно му е върнато руското гражданство.


ПРЕСЕЛЕНИЕ НА ДУШИТЕ

След смъртта не искам да руша
пътя с разни хубави фалшивости.
Нека там нетленната душа
да се падне на подлец безмилостен!

Нека той, мръсникът, лъже пак,
нека гарван е с пера соколови.
Да не го грози куршум на враг,
да не го опропастят неволите!

Щом край баница е, то сега
ползва благосклонност и приятелства –
и номенклатурните блага,
и номенклатурните предателства!

Да е ден след ден все по-добре,
но в минута най-внезапна – случва се –
нека моят стон да издере
с черна лапа гърлото му кучешко!


ПЕРЕСЕЛЕНИЕ ДУШ

Не хочу посмертных антраша,
Никаких красивостей не выберу.
Пусть моя нетленная душа
Подлецу достанется и шиберу!

Пусть он, сволочь, врет и предает,
Пусть он ходит, ворон, в перьях сокола.
Все на свете пули – в недолет,
Все невзгоды – не к нему, а около!

Хорошо ему у пирога,
Все полно приязни и приятельства –
И номенклатурные блага,
И номенклатурные предательства!

С каждым днем любезнее житье,
Но в минуту самую внезапную
Пусть ему – отчаянье мое
Сдавит сучье горло черной лапою!

---------------------------------------------

Александър Гашек

Руският поет, актьор и режисьор Александър Гашек (Александр Владимирович Гашек) е роден на 29 октомври 1946 г. в с. Александровка, Ростовска област. Пише стихове от 16-годишен. Завършва специалността театрална режисура в Челябинския държавен институт по култура (1976 г.). През 1976 г. режисира спектакъла „Антигона” на френския драматург Жан Ануи. През 1982 г. работи като актьор в естрадния театър „Люди и куклы”, след което се прехранва като общ работник, пазач, огняр, пчелар и др. През цялото време пише стихове, но единствените му поетични публикации приживе са през 1992 г. в сп. „Урал”. Умира на 13 септември 1993 г. в гр. Челябинск. След смъртта му излиза подготвената от него стихосбирка „Донник” (1994 г.) и негови стихотворения се печатат в издания и антологии като „Челябинский глобус”, „Урал”, „Золотой векъ”, „Уральская новь”, „Современная литература народов России”, „Антология современной уральской поэзии” и „Русские стихи 1950-2000 годов”.


СВЕТЛИТЕ АНГЕЛИ

светлите ангели
на небесата приспаха

детския страх –
бесовете кривят лица

сълзи не крийте
нашите майки мълвяха
когато бяхме деца


СВЕТЛЫЕ АНГЕЛЫ

светлые ангелы
на небесах опочили

детские страхи –
бесы восстали из тьмы

слёз не таить
матери нас научили
в бытность нашу детьми

               1970-е

-----

ПОМЕН

знахарят с милост плаха
на спирта сладост дава
животът не е захар
какво е той тогава

не споменавай сине
а някой щом напомни
със захарче да мине
над гроба майчин помен


ПОМИНОК

из милосердья знахарь
подслащивал спиртное
о если жизнь не сахар
то что она такое

не поминай сыночек
а если кто напомнит
пилёного комочек
снеси на мамин холмик

               1980 г.

---------------------------------------------

Александър Глезер

Руският поет, писател, публицист, изкуствовед и преводач Александър Глезер (Александр Давидович Глезер) е роден на 10 март 1934 г. в гр. Баку. Завършва инженерния факултет на Московския нефтен институт. Колекционира съвременно руско изкуство, публикува поезия в самиздатския печат. През 1974 г. участва в организирането на дисидентската Булдозерна изложба. Превежда 7 книги на грузински поети. През 1975 г. емигрира на Запад, живее във Франция и в САЩ. Организира изложби, провежда издателска дейност. Основател е на Музея на съвременното руско изкуство в изгнание (1976 г.), основател е на изд. „Третья волна” и на алманах „Третья волна” (1976-1986 г.), главен редактор е на сп. „Стрелец” (от 1984 г.), съсъставител е на антологията „Русские поэты на Западе” (1986 г.). От 1994 г. публикува и в Русия. Автор е на стихосбирките „Добрые снега” (1965 г.), „Ностальгия” (1977 г.), „Неверный март” (1980 г.), „Миражи” (1989 г.), „Полдень в полночь” (1991 г.), „Вернуться в Россию” (1994 г.), на книги с документална проза, мемоари и изкуствознание като „Искусство под бульдозером” (1977 г.), „Неофициальное искусство в СССР” (1977 г.), „Soviet Art in Exile” (1978 г.), „Человек с двойным дном” (1979 г.), „Русские художники на Западе” (1986 г.) и др. Умира на 4 юни 2016 г. в Париж, Франция.


ДЪЖД, НЕ ДЪЖД
 
Дъжд, не дъжд – от небето капчуци пълзят,
влакът, сякаш дъждец, неохотно се тътри.
Изнемога, умора и задух тежат,
а зад тъмните облаци – слънцето мъртво.
 
Полуспи, полубди, полумисли светът,
тез строители млади на стара Европа.
За пътеките руски без никакъв опит
и без спомен за нашите здрави окопи...
Колко пъти опитвах – не ще разберат.
 
Непокой за душите, сърцата, ума –
оцелей, преживей, плод след теб да оставиш.
Нека тънат руснаците в бедност, в тюрма!
Но червената прелест към тях приближава...
 
Ще запушват ушите! Душевен комфорт
съхраняват. Ненужните чужди обрати
с европейска усмивка зад сития борд
хвърлят милосемейните умокастрати.
 
А пък влакът ни, сякаш пиян е мужик,
все се влачи, люлее, мъчително муден.
Ще прехапя май аз своя руски език.
Извини, Франсоа, мойте дързостни думи.


ДОЖДЬ – НЕ ДОЖДЬ
 
Дождь - не дождь, он как будто плетется с небес
Поезд наш неохотно, как дождик, плетется.
Утомленность, угарность, усталость окрест
А за темными тучами – мертвое солнце.
 
Полуспит, полубдит, полудумает люд,
Молодые строители старой Европы.
Им узнать бы про наши российские тропы,
Несмышленышам этим, про наши окопы...
Сколько раз уж пытался – никак не поймут.
 
Обездоленность душ, и сердец, и ума –
Лишь бы выжить теперь, и пожить, и плодиться.
Пусть для русских сума, пусть для русских тюрьма...
Но и к ним наша красная прелесть стучится.
 
Затыкаются уши! Душевный комфорт
Сохранить бы и только. А все, что не надо,
С европейской улыбкой бросают за борт
Эти милосемейные умокастраты.
 
А наш поезд, как будто бы пьяный мужик
Все плетется неспешно, качаясь и маясь.
Мне б давно прикусить бы свой русский язык.
Виноват, Франсуа, за несдержанность каюсь.
 
               1985 г.

---------------------------------------------

Александър Денисенко

Руският поет и писател Александър Денисенко (Александр Иванович Денисенко) е роден на 10 август 1947 г. в с. Мотково, Новосибирска област. Учи във филологическия факултет на Новосибирския държавен педагогически институт. Първите му поетични публикации са от 1960 г. Работи като оператор в Новосибирското телевизионно студио (1967-1974 г.), журналист във вестниците „Вечерний Новосибирск”, „Советская Сибирь” и „Досуг” (1974-1989 г.) и редактор в сибирския отдел на изд. „Детская литература” (от 1989 г.). Публикува поезия и проза в издания като „Сибирские огни”, „Сибирская горница”, „Сибириан-ревю”, „Новая Россия. Воскресение”, „Литературная учеба”, „Русский дом”, „Горница”, „Играй, гармонь”, „Земля Сибирь”, „Мангазея”, „Литературная газета”, „Литературная Россия”, „Молодость Сибири” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1995 г.). Негови стихове са включени в антологии и христоматии като „Итоги века”, „Русская сибирская поэзия”, „Современная русская поэзия”, „Русская поэзия ХХ века”, „Антология русской поэзии ХХ века” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирката „Аминь” (1990 г.) и на книгата със стихове и разкази „Пепел” (2000 г.). Живее в Новосибирск.


ПЕСЕН
 
Полуздрач, полусянка в лице и въобще,
ни лукаво, ни гордо, не жалващо,
в парка сняг е и нека е до колене,
по снега старец нечий пързаля се.
 
Най-далечен, завеян е той и боли
или както у нас там нарича се.
И кронщадска жена проговаря: Нали
вий загивате, Ваше величество...
 
Пак повтарям, че в парка сред студ до пети
червенушката вехне окаяно.
Казват, чужд войник милвал е наште ели
и в нозете им крепки търкаля се.
 
Аз обичам таз синя без брод висота
и вечерното димно отечество.
Към войника се свеждам и кротко шептя:
Да вървим, ще измия лицето ти.


ПЕСНЯ
 
Полусвет полутень на лице и вообще,
Ни горда ни лукава не плачется,
В парке снег до колен ну и пусть до колен
И по снегу старик чей-то катится.
 
Самый дальний и тот занесен и болит
Или как там у нас еще кличется?
И кронштадская женщина проговорит:
Погибаете, ваше величество...
 
Повторяю, что в парке, озябшем до пят
Отцветает снегирь, обрывается.
Говорят, что какой-то нездешний солдат
Гладит ели и в ноги им валится.
 
Выхожу и люблю эту синь-высоту
И вечернюю родину дымную.
Наклоняюсь к солдату и говорю:
Ну, пойдем, я лицо тебе вымою.

---------------------------------------------

Александър Егоров

Руският поет, журналист и преводач Александър Егоров (Александр Петрович Егоров) е роден на 28 май 1956 г. в гр. Лобня, Московска област. Завършва Педагогическия институт в Москва. Пише стихове от 1981 г., публикува поезия в самиздатски списания и алманаси като „Корабль дураков”, „Корабль”, „Морская черепаха” и „Индекс”. Превежда от английски и немски език поезия на Дикинсън, Джойс, Рилке, Кафка и др. Работи като преводач, а след 1989 г. като журналист във в. „Гуманитарный фонд”. Умира във влак в Примосковието през декември 1993 г. След смъртта му негови стихове се печатат в сп. „Соло” и в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и „Самиздат века”, през 1998 г. излиза единствената му стихосбирка „Ностальгия”.


ЕЗИЦИ

Аз дълго учих чуждия английски,
на немски аз свободно разговарям,
добре разбирам и езика френски.
Задълго родна реч аз изоставих,
внимателно се вслушвах в странни фрази
подобно на хитреещия Улис.
Бях изумен от мъдростта британска
и възхитен от френската изящност,
харесвах немското сурово слово.
Но винаги мечтал съм да се върна
към теб от край до край, градче любимо,
където люде знаят само руски
и някой помни може би татарски.
Където в езерото плува залез,
край бряг самотен чака празна църква,
а край гората гробище се стеле.
И ето, върнах се, сред дървесата
си спомням тези думи от романса:
„Ти пролет си за мен, обична моя!”

               * Улис или Одисей – цaр на остров Итaка, един от героите на Троянската война.


ЯЗЫКИ

Я много лет учил чужой английский,
Я говорю свободно по-немецки,
Я понимаю также по-французски.
Надолго я покинул речь родную,
Внимая чутко странным оборотам
Подобно хитроумному Улиссу.
Был поражен премудростью британцев
И восхищен изящностью французов,
Мне нравился язык суровый немцев.
Однако я всегда мечтал вернуться
К тебе опять, от края и до края,
Мой городок, где знают лишь по-русски,
Да кое-кто не позабыл татарский.
Где озеро охвачено закатом,
На берегу стоит пустая церковь,
А подле леса тянется кладбище.
Вот я вернулся и среди деревьев
Припоминаю из романса фразу –
Ты, как весна, любовь моя, прекрасна!

               1987 г.

---------------------------------------------

Александър Еременко

Руският поет Александър Ерьоменко (Александр Викторович Ерёменко) е роден на 25 октомври 1950 г. в с. Гоношиха, Алтайския край. Пише стихове от 18-годишен. Работи като зидар, огняр, литературен сътрудник на в. „Сельская новь” и др. Учи в литературния институт „Максим Горки” (1977-1978 г.). Член е на московския клуб „Поэзия ”, съосновател е на неформалната литературна група на метаметафористите. Публикува стихове в самиздатски издания, първите му поетични публикации в периодичния печат са от 1986 г. в сп. „Юность”, след което печата в издания като „Знамя”, „Дети Ра”, „Урал”, „Сельская молодежь”, „Огонек”, „Наша улица”, „Литературная газета” и др. Автор е на стихосбирките „Добавление к сопромату” (1990 г.), „Стихи” (1991 г.), „На небеса взобравшийся старатель” (1993 г.), „Горизонтальная страна” (1994 г.), „Инварианты” (1997 г.), „Горизонтальная страна. Избранные сочинения” (1999 г.), „Opus Magnum” (2001 г.) и „Поэты-метареалисты: А. Еременко, И. Жданов, А. Парщиков” (2002 г.). Живее в Москва.


ОТКЪС ОТ ПОЕМА

Срива облик сред сложна гора тази куха прозираща схема,
непригодната шума, натрупана там, шумоли.
Покрай пустия път се огъва безшумната лема
с телеграфни черти, от които главата боли.

Разрушава се въздух. Нарушават се връзки-талази
в елверигата и провалената цветна леха.
Напосоки под себе си е запълзяла река,
през контурите лази, а после съвпадат по фаза.

Електрически вятър, завързан с изпразнени възли
на земята червена, под видимата й съдба,
върху кораби борове болтове сплели са в пъзел
с изкривени главички и задръстена с глина резба.

Щом край мен в две редици елхи неизбежно самотни
прелетят, аз ще видя: рекичка, на десния бряг
сред дълбоката кал мърда селище с люде работни
и заводче за тухли с премерени процепи в тях.

И какво, че не бях единайсет години подред?
Пак в горичката есенна облик е чист и подробен.
Там стои си и дупката, гдето бе Колка Жадобин
от олово край нощния огън отлял пистолет.

Там жена ми бродира на дълги и скучни кревати.
Там невястата моя на столчето пусто седи.
Мойта майка се тътри почти до гърдите в мъглата,
през прозорчето внукът ми въздуха скапан следи.

Аз там вчера умрях. И дочувах с ужасния вятър
как по твърдия път отминава работният кон,
чувах как там, когато отиваше към планината,
конски сили задвижваха сякаш бензинов трион.


ОТРЫВОК ИЗ ПОЭМЫ

Осыпается сложного леса пустая прозрачная схема.
Шелестит по краям и приходит в негодность листва.
Вдоль дороги прямой провисает неслышная лемма
телеграфных прямых, от которых болит голова.

Разрушается воздух. Нарушаются длинные связи
между контуром и неудавшимся смыслом цветка.
И сама под себя наугад заползает река,
и потом шелестит, и они совпадают по фазе.

Электрический ветер завязан пустыми узлами,
и на красной земле, если срезать поверхностный слой,
корабельные сосны привинчены снизу болтами
с покосившейся шляпкой и забившейся глиной резьбой.

И как только в окне два ряда отштампованных елок
пролетят, я увижу: у речки на правом боку
в непролазной грязи шевелится рабочий поселок
и кирпичный заводик с малюсенькой дыркой в боку.

Что с того, что я не был здесь целых одиннадцать лет?
У дороги осенний лесок так же чист и подробен.
В нем осталась дыра на том месте, где Колька Жадобин
у ночного костра мне отлил из свинца пистолет.

Там жена моя вяжет на длинном и скучном диване.
Там невеста моя на пустом табурете сидит.
Там бредет моя мать то по грудь, то по пояс в тумане,
и в окошко мой внук сквозь разрушенный воздух глядит.

Я там умер вчера. И до ужаса слышно мне было,
как по твердой дороге рабочая лошадь прошла,
и я слышал, как в ней, когда в гору она заходила,
лошадиная сила вращалась, как бензопила.

---------------------------------------------

Александър Казаков

НЯМА ДАННИ


СЛЕД КРАЯ НА СПЕКТАКЪЛА

От сцената завесите щом бяха снети
(не са на мода театралите твърдят),
спечели зрителят – за същите билети
по два катарзиса подред го громолят.

Да посети театъра – прости – Бог сам,
не може белобрадият да не заплаче –
убиецът убития повдига там,
по рампата с мерак към хората го влачи

за заключителни поклони... Там стоят
един до друг, ръка в ръка антагонисти...
Убиец на мъртвеца шепне: „Поклони се!”
А той – поизтощен и с поглед глуповат

блуждае още в смъртен сън (а що за сън е,
какви са страхове – не искам да тръбя)...
И пак – палачът жертвата си мъртва гъне,
потупва покровителствено по гърба

и съска: „Кланяй се!” Овации събрал...
И той се сгъва! Раз... И два... Марионетка!
Да, брат покойник, да те възкресят – нередко
е срамно, по-добре вовек да си умрял.

...А аз, завесата откакто се прокуди,
признавам, не следя театъра ни прост.
Да гледам как Пилати, Ироди и Юди
се кланят в залата, придържайки Христос...


ПО ОКОНЧАНИИ СПЕКТАКЛЯ

С тех пор, как занавес покинул наши сцены,
(Из моды вышел, театралы говорят)
Частенько зрителям везет – за ту же цену
По два катарсиса испытывать подряд.

Да посети театр и сам – простите! – Бог, –
И он бы слез не смог сдержать, седобородый –
Гляди: убитому убийца встать помог
И вывел к рампе, вышел к свету и народу

Для заключительных поклонов... Вон – стоят
Плечом к плечу, рука в руке... антагонисты...
Убийца шепчет мертвецу: – Да поклонись ты!
А тот – немножко заторможенный... и взгляд

Еще блуждает в смертных снах (а что за сны там,
Какие страхи – сочинять я не хочу)...
И вновь – палач, аж нависая над убитым,
И покровительственно хлопнув по плечу,

Шипит: – Ну!.. Кланяйся!.. – Да так, что слышно всем...
И тот – согнулся!.. Раз... Другой... Марионетка!
Да, брат покойник, воскресать – оно нередко
Стыдней, чем просто так подохнуть, насовсем.

...А я с тех пор, как занавески наши сняты,
Ходить в театр, признаться, – вовсе завязал.
Глядеть, как Ироды, Иуды и Пилаты –
Христа поддерживая, кланяются в зал?..

---------------------------------------------

Александър Карамазов

Руският поет и художник Александър Карамазов (Александр Анатольевич Карамазов) е роден през 1962 г. в гр. Лобня, Московска област. Стихове пише от детските си години. Завършва професионален техникум в Москва (1980 г.). Работи като шлосер, хамалин, строител, художник-оформител и др. В началото на 80-те години участва в подготовката на самиздатските издания „Корабль”, „Альманах ЛИА” и „Морская черепаха”, публикува стихове и илюстрации в ръкописни списания, самиздатски алманаси и многотиражки като „Малаховский вестник”, „Малаховка”, „Гуманитарный фонд” и „Индекс”. Член е на литературния клуб „Корабль”. Умира през 2001 г. в гр. Малаховка. Негови стихове са включени в антологията „Самиздат века”. През 2003 г. излиза стихосбирката му „Неназначенные встречи”.


ВСЕ НЯКОГА НА ПЪТЯ ЩЕ ИЗЛЯЗА

Все някога на пътя ще изляза,
ще има сняг... Тъй гъст ще е снегът,
че ще го вдишвам и докосвам с разум –
между стените си човек умрял на път.

Снегът тъй близко ще е, но не ще топи се,
със скреж по клепки (ще заостря нос);
синът, склонен, едва ли ще се слиса,
добре, че малък е за тоз въпрос.


КОГДА-НИБУДЬ Я ВЫЙДУ НА ДОРОГУ

Когда-нибудь я выйду на дорогу,
и будет снег... Так близко будет снег,
что я смогу его вдыхать и трогать, –
в четырёх стенах умерший человек.

Так близко будет снег, но он не станет таять,
залепит веки (заострится нос);
сын, наклонившись, вряд ли и узнает,
и слава Богу – видно не дорос.

-----

НАПИЯ ЛИ СЕ

Напия ли се – кученце радушно съм,
щом трезвен съм – живот нормален, кучешки,
при златната среда на махмурлука
живот човешки – ни момче, ни мъж съм тука.


КОГДА НАПЬЮСЬ

Когда напьюсь – восторг щенячий,
Как трезвый – жизнь нормальная, собачья,
С похмелья – золотая середина,
По-человечески – ни мальчик, ни мужчина.

---------------------------------------------

Александър Кондратов

Руският поет, писател, журналист и лингвист Александър Кондратов (Александр Михайлович Кондратов) е роден на 3 октомври 1937 г. в Смоленск. От младежките си години пише поезия, проза, литературоведчески разработки в областта на стихознанието и научнопопулярни статии. Участва в археологически, океаноложки и подводни археологически експедиции. През 1969 г. защитава дисертация в Института по ориенталистика при АН на СССР, кандидат на филологическите науки. Член е на научния съвет на Академията на науките на СССР, изнася доклади на международни съвещания по проблемите на математическата лингвистика, кибернетиката и изкуствения интелект. Публикува над 80 научни разработки в областта на математическия анализ на стиха, дешифрирането на древни писмени източници с помощта на математически структурно-статистически методи, математическата поетика, подводната археология, палеонтологията, геологията, загадките на древни цивилизации и др. и над 200 научнопопулярни статии в издания като „Вопросы языкознания”, „Новый мир”, „Вокруг света”, „Знание-Сила”, „Наука и жизнь”, „Звезда”, „Байкал”, „Нева”, „Наука и религия”, „Аврора”, „Известия”, „Советская Россия”, „Советский спорт”, „Ленинградская правда” и др. Автор е на над 30 книги, сред които „Математика и поэзия” (1962 г.), „Число и мысль” (1963 г.), „Звуки и знаки”  (1966 г.), „Погибшие цивилизации” (1968 г.), „Земля людей – земля языков” (1974 г.), „Книга о букве” (1975 г.), „Великий потоп. Мифы и реальность” (1982 г.), „Формулы чуда” (1987 г.), „Электронный разум” (1987 г.) и др. Общият тираж на книгите му надхвърля 5 млн. екз. Негови поетични творби са включени в антологиите „Антология самиздата, том 1”, „Антология русского палиндрома XX века”, „Антология русского палиндрома, комбинаторной и рукописной поэзии”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.1”, „Русская поэзия 1960-х годов”, „Русская литература XX века в зеркале пародии” и др. Умира на 16 април 1993 г. в Санкт Петербург. След смъртта му излиза книгата му с проза „Здравствуй, ад!” (1996 г.) и книгите с негови стихове „Стихи тех лет” (2001 г.) и „Александр Третий” (2002 г.).


ИЗ „ФОРУМ НА ФОРМИТЕ”

СИНТЕЗ НА ОКТАВАТА

А,  б,  в,  г,
д,  е,  ж,  з,
и,  й,  к,  л,
м,  н,  о,  п,
р,  с,  т,  у,
ф,  х,  ц,  ч,
ш,  щ,  ъ,  ы,
ь,  э,  ю,  я!


АКРОСТИХ

А
К
Р
О
С
Т
И
Х


СОНЕТ

Сонет
сонет
сонет
– сонет!

Сонет,
сонет,
сонет:
сонет.

Сонет?
Сонет!
Сонет – сонет.

Сонет,
сонет,
сонет – сонет!


ИЗ „ФОРУМ ФОРМ”

СИНТЕЗ ОКТАВЫ

А,  б,  в,  г
д,  е,  ж,  з
и,  й,  к,  л
м,  н,  о,  п
р,  с,  т,  у
ф,  х,  ц,  ч
ш,  щ,  ъ,  ы
ь,  э,  ю,  я!


АКРОСТИХ

А
К
Р
О
С
Т
И
Х


СОНЕТ

Сонет
сонет
сонет
– сонет!

Сонет,
сонет,
сонет:
сонет.

Сонет?
Сонет!
Сонет – сонет.

Сонет,
сонет,
сонет – сонет!

-----

ЗА100ПОРЕНОСТ (100 х 100)

Твоето 100летие, Велимире,
               100кратно славим!
За 100 години светна ли светът?
               100 пъти по-кървав!
               100 беди,
               100 виелици,
               100 ядовитости,
               100 зими,
               100 стени,
               100 стенания...
Но ще у100ят на и100рията
твоите у100и!
Про100ри 100,
въ100рзи 100,
у100и 100,
               100 пъти 100п,
               100 песнопения.
      Лъчи100,
           чи100,
             и100,
               100 –
               100 цифри,
               100 реда,
               100 стъпки.

100кратно думата ще у100и,
когато просторите на Лобачевски
и денят на Пушкин у100ят
на пророческите облаци на До100евски.
„Кали100” – батискафът на Ку100?
Дали кали100 ти е автослово...
Като велик 100ронник ти
ще у100яваш през за100я.

100иш като 100ик не 100 –
в 100летията сбрал у100и.
И До100евски, и Тол100й –
100листи! Стоп са на за100я.

Какво ли пред100и пред теб?
Ку100диев 100блик кръ100вски?
Физик 100летен, пу100ш, дреб,
в мрак Пау100вски (Фау100вски)?

Ти на словата си 100ковски диригент,
100кратен историк си Ко100маров.
Велик апо100лски въ100рг 100пен
с об100йния възторжен извор и покров.

Ти Не100р, па100р си в тоз бъден хор,
на слово руско си пре100л покръстен.
100варил е 100бор над теб позор,
охулват те неща 100пръсти.

Със знаци на тол100вски „Хол100мер”
отмерваше – но не и по тол100вски –
100 истини,
100 новости,
100 вери,
100 мери
в усърдия, по-силни от хли100вските.
В 100летието ти да 100йностят
с какво внимание ще те удо100ят
викът на 100 гърла,
                100 мутри,
                100 писма:
„До100ен ли си, или недо100ен?”
 
За100порен е, но преодолим.
Упорства мало100йният неи100в,
ала за 100тен път ще у100им
във времето ни кубофутури100.
Аз твоя драг 100летен юбилей
100кратно и до100йно ще прославя
не в текст за100порен, а ще се реят
100 реда, в твоя чест представени!


ЗА100ВКА (100 х 100)

Твое 100летье, Велимир,
                100-кратно славим!
           За 100 лет полевел ли мир?
            В 100 крат кровавей!
                100 бед,
                100 вьюг,
                100 зол,
                100 зим,
                100 стен,
                100 стонов…
Но вы100ят – на том 100им!
  твои у100и.
  Про100ры 100,
    во100рги 100,
...у100и 100,
                100 100п,
                100 пений.
             Лучи100,
                чи100,
                и100
                100 –
                100 цифр,
                100 строчек,
                100 ступеней.
100кратно СЛОВО у100ит,
когда про100ром – Лобачевский
и пушкинотах день 100ит,
„мо” туч вещая до100евски.

Калли100 – батискаф Ку100?
Твоим калли100 – САМОСЛОВО…
Великим мастером-у100
ты от100ял его основы.

100ять как 100ику не 100 –
100летия! – не сдав у100и.
И До100евский, и Тол100й –
капу100й! 100п твоих не 100ят.

И что – Во100ков пред тобой?
Ку100диев? ни100н-Кре100вский?
100летов-физик и пу100й
хмырь Пау100вский (Фау100вский)?

Ты слов 100ковский, дирижер.
100крат – и100рик Ко100маров.
Во100к – великий вольтижер –
был твой и100к и мо100вая.

Ты – Не100р, па100р будетлян
и слова русского пре100л.
И100к и 100лп… И буде тлям
охальничать в тебе пер100м.

Ты как тол100вский Хол100мер
отмерял – по не по-тол100вски –
100 правд,
100 вех,
100 вер,
100 мер
радений, посильней хлы100вских.
В 100летие твое совпись
каким вниманьем удо100ит?
Галдеж в 100 горл,
                100 рыл,
                100 пись:
„До100ин, де, – аль недо100ин?”

И 100поренья мало им.
Губирь упырствует, неи100в.
Но вы100ят – на том 100им! –
у100и кубофутури100в.
Я твой 100летнний юбилей
100кратным 100!
до100йно славлю.
Не 100поря – паря! – белеть
100 строчек в честь твою заставлю!

---------------------------------------------

Александър Кушнер

Руският поет, публицист и литературен критик Александър Кушнер (Александр Семёнович Кушнер) е роден на 14 септември 1936 г. в Ленинград. Завършил е филологическия факултет при педагогическия институт „А. Херцен”. Автор е на около 50 стихосбирки, сред които  „Первое впечатление” (1962 г.), „Ночной дозор” (1966 г.), „Приметы” (1969 г.), „Голос” (1978 г.), „Таврический сад” (1984 г.), „Дневные сны” (1986 г.), „Стихотворения” (1986 г.), „Живая изгородь” (1988 г.), „Память” (1989 г.), „Флейтист” (1990 г.), „Аполлон в снегу: Заметки на полях” (1991 г.), „Ночная музыка” (1991 г.), „На сумрачной звезде” (1994 г.), „Избранное” (1997 г.), „Летучая гряда” (2000 г.), „Пятая стихия” (2000 г.), „Кустарник” (2002 г.), „Волна и камень” (2003 г.), „Холодный май” (2005 г.), „Избранное” (2005 г.), „Аполлон в траве” (2005 г.), „В новом веке” (2006 г.), „Времена не выбирают” (2007 г.), „Облака выбирают анапест” (2008 г.), „Мелом и углём” (2010 г.), „Вечерний свет” (2013 г.) и др., на книгите за деца „Заветное желание” (1973 г.), „Большая новость” (1975 г.), „Город в подарок” (1976 г.), „Велосипед” (1979 г.), „Веселая прогулка” (1984 г.), „Что я узнал” (1988 г.), „Как живете?” (1988 г.), „Чтобы всех напугать” (1992 г.), „Что лежит в кармане?” (2003), „Что я узнал!” (2003 г.), „Весёлая прогулка” (2011 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (от 1965 г.), на руския ПЕН-център (от 1987 г.), главен редактор е на „Библиотеки поэта” (от 1992 г.) и „Новой библиотеки поэта” (от 1995 г.), член е на редколегиите на списанията „Звезда”, „Контрапункт” и „Арт-Петербург”. Живее и работи в Петербург.


ВАЗА

Чуден хоровод от малки хора
на антична ваза се върти.
Не е ясно кой с кого говори,
не е ясно кой след кой върви.

Откроява се старинна шарка.
В буен танц се вихрят стар и млад.
Там човече бързащо се мярка,
но с глава, обърната назад.

То с крака високо свити тича,
то напред стремително лети,
нещо спомня си, назад занича,
в миналото търсещо следи.

Вижда нещо? Жал е неуместна.
Маха май на милата с ръка,
май приятел вика – неизвестно!
Затова е тъжно то така.

Стар гравьоре, майстор на метала,
вкарай ме в рисунката и там
до припадък с тях ще обикалям,
ще танцувам не по-лошо, знам.

В чужди думи ще се вслушвам вечно,
с барабанен слад ще съм богат
като този тъжен мил човечец
тъй, с глава, обърната назад.


ВАЗА

На античной вазе выступает
Человечков дивный хоровод.
Непонятно, кто кому внимает,
Непонятно, кто за кем идет.

Глубока старинная насечка.
Каждый пляшет и чему-то рад.
Среди них найду я человечка
С головой, повернутой назад.

Он высоко ноги поднимает
И вперед стремительно летит,
Но как будто что-то вспоминает
И назад, как в прошлое, глядит.

Что он видит? Горе неуместно.
То ли машет милая рукой,
То ли друг взывает – неизвестно!
Оттого и грустный он такой.

Старый мастер, резчик по металлу
Жизнь мою в рисунок разверни,
Я пойду кружиться до отвала
И плясать не хуже, чем они.

И в чужие вслушиваться речи,
И под бубен прыгать невпопад,
Как печальный этот человечек
С головой, повернутой назад.

               1962 г.

-----

КАЛМИЧКА СИ, ТАТАРКА СИ, МОНГОЛКА

Калмичка си, татарка си, монголка!
Блестят на челото ти къдри волни!
Видение прекрасно и нелепо!
Горещи далнини си в ярки степи.

Наметката ти лека твоя не е,
чадър, обувки! Шатрата къде е
от плъст? Къде е кожената куртка?
Башкирка си, бурятка си, удмуртка.

Красавице! С виелиците зиме
в Баймак, в Белебей, в Бузулук води ме!
Красавице! Сред маковете мак си,
в Уфа, в Сарапул и в Стерлитамак си!

Ти пудриш ли се? Но защо си бледна?
Красавице! В града защо заседна!
Къде е конят? Мъхестата шапка?
Да яздиш като своята прабабка!


КАЛМЫЧКА ТЫ, ТАТАРКА ТЫ, МОНГОЛКА

Калмычка ты, татарка ты, монголка!
О, как блестит твоя прямая челка!
Что может быть прекрасней и нелепей?
Горячая и красная, как степи.

Кого обманет легкая накидка,
И зонт, и туфли? Где твоя кибитка
Из войлока? Где кожаная куртка?
Башкирка ты, бурятка ты, удмуртка.

Красавица! Зимой какие вьюги
В Баймаке, Белебее, Бузулуке!
Красавица! Весной какие маки
В Сарапуле, Уфе, Стерлитамаке!

Ты пудришься? К лицу ли эта бледность?
Красавица! Далась тебе оседлость!
Где лошади? Мохнатая где шапка?
Зачем ты не гарцуешь, как прабабка?

-----

КОГАТО МЕ ТЪГА ПОТИСНЕ

Когато ме тъга потисне,
бележника си ще разлистя
и без съдбата да виня,
на някого ще позвъня.
О, гласове познати, аз ви
благодаря, благодаря
за туй, че бяхте у дома си
и непробудна вечер спря;
за туй, че в нощите убоги
на трудна обич и беди
пестяхте своите тревоги
и ме съветвахте: „Бъди!”
Човечност простичка, блестеше
такава доброта в това,
че сякаш Бог зад вас стоеше
и ви подсказваше слова.


КОГДА Я ОЧЕНЬ ЗАТОСКУЮ

Когда я очень затоскую,
Достану книжку записную,
И вот ни крикнуть, ни вздохнуть –
Я позвоню кому-нибудь.
О голоса моих знакомых!
Спасибо вам, спасибо вам
За то, что вы бывали дома
По непробудным вечерам,
За то, что в трудном переплете
Любви и горя своего
Вы забывали, как живете,
Вы говорили: „Ничего”.
И за обычными словами
Была такая доброта,
Как будто Бог стоял за вами
И вам подсказывал тогда.

               1962 г.

-----

ТЕЛЕФОНЕН И ВХОДЕН ЗВЪНЕЦ

Телефонен и входен звънец –
сякаш ангели в моя живец.
Ето, първият литва, лети,
по пластинка с чукчето звънти.
А веднага от друга стена
гръмва другата звънка страна.
И звънтейки със сребърен звън,
ме разкъсват навътре-навън.
И се бият – какво да реша –
за безсмъртната моя душа.
Крак – насам, а нататък – ръка,
но замлъкват звънците така.
Телефонен и входен звънец –
сякаш ангели в моя живец.
За душата ми грижат се, бдят.
Всичко в ред е, щом още звънят.


ТЕЛЕФОННЫЙ ЗВОНОК И ДВЕРНОЙ

Телефонный звонок и дверной –
Словно ангела два надо мной.
Вот сорвался один и летит,
Молоточек в железку стучит.
В это время другой со стены
Грянул вниз – и с другой стороны.
И, серебряным звоном звеня,
Разрывают на части меня.
И дерутся, пока я стою,
За бессмертную душу мою.
Ноги – к двери, а к трубке – рука,
Вот и замерли оба звонка.
Телефонный звонок и дверной –
Словно ангела два надо мной.
Опекают меня и хранят.
Все в порядке, покуда звонят.

               1962 г.

---------------------------------------------

Александър Левин

Руският поет, писател и композитор Александър Левин (Александр Шлёмович Левин) е роден на 14 март 1957 г. в Москва. Учи в музикално училище, свири на китара и фортепиано. Завършва Московския транспортен институт със специалността инженер по изчислителна техника (1979 г.). През 80-те години е активен член на московския клуб „Поэзия”. Ръководи изпълнителска група, с която участва на музикални фестивали. Публикува стихове в самиздатски издания, а от 1989 г. печата поезия и литературна критика в списания и сборници като „Даугава”, „Дружба народов”, „Молодая поэзия 89”, „Знамя”, „Октябрь”, „Индекс”, „Лабиринт-Эксцентр”, „Арена”, „Гуманитарный фонд”, „ВОУМ”, „Цирк Олимп”, „МОЛ”, „НЛО”, „Арион”, „Кольцо А”, „Химия и жизнь”, „Авторник” и др. Работи като инженер в изчислителен център към Московските железопътни линии (1981-1990 г.), редактор в изд. „Исида” (1991-1993 г.) и редактор на отдел култура към агенция „Консорциум прессы/Глобус” (1993-1999 г.), от 2000 г. е свободен литератор. От 1977 г. пише текстовете и музиката на близо 200 популярни песни, издава компактдисковете „Французский кролик” (1997 г.), „Заводной зверинец” (1999 г.), „Untergrund” (2004 г.), „О птицах и рыбах” (2006 г.), „Лёгок, но не легковесен” (2010 г.), „Мы живём у ржавой речки” (2015 г.) и „Одинокий пловец” (2016 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „По непрочному воздуху”, „Лучшие стихи 2013 года” и др. Автор е на самиздатските поетични сборници „Стихотворения” (1985 г.), „Лингвопластика” (1987 г.) и „Биомеханика” (1990 г.), на стихосбирките „Биомеханика” (1995 г.), „Орфей необязательный” (2001 г.), „Перекличка. Стихи и тексты” (2004 г.), „Песни неба и земли” (2007 г.) и „Переверни взгляд” (2010 г.), на книгите „Самоучитель работы на компьютере” (1995 г.), „Самоучитель полезных программ” (1999 г.), „Самоучитель компьютерной графики и звука” (2003 г.), „Самоучитель компьютерной музыки” (2005 г.), „Самоучитель работы на ноутбуке” (2007 г.) и др. Живее в Москва.


МУЗИКАТА НА ТРЕВАТА

Заблудих се в цигулков шубрак
със сияйна триъгла омая;
зорък взор бе попътният знак
в остъклената паст на трамвая;
през завои към вси широти
попремигвах в стъклата немити;
и си спомних, припомнил почти,
тази музика там на тревите.

От шестнадесет ноти солфеж
късах ягода в нотните листи
и стремителен тръбен растеж,
върху мицела меден увиснал,
наблюдавах. В трамвай празен бях,
по света необятен се скитах,
с неподготвени устни шептях
тази музика там на тревите.

В пуст трамваен вагон се люлях,
по света необятен се скитах,
с неподготвени устни шептях
тази музика там на тревите.


МУЗЫКА ТРАВЫ

Заблудился в скрипичном лесу,
Треугольной улыбкой сияя;
Зоркий взор поправлял на носу
В застекленной утробе трамвая;
Накренялся на сгибах пути,
В стекла пыльные щурясь от света;
Вспоминал или вспомнил почти
Травянистую музыку эту.

Землянику шестнадцатых нот
Рвал с невидимой нотной страницы
И стремительный трубчатый рост,
Восходящий из медной грибницы,
Наблюдал. И в вагоне пустом
Проезжая по белому свету,
Все шептал неподатливым ртом
Травянистую музыку эту.

И в трамвайном вагоне пустом
Проезжая по белому свету,
Все шептал неподатливым ртом
Травянистую музыку эту.

               1985 г.

---------------------------------------------

Александър Миронов

Руският поет, писател и преводач Александър Миронов (Александр Николаевич Миронов) е роден на 28 февруари 1948 г. в Ленинград. Има средно образование, работи като библиотекар, продавач на книги, пазач, електромеханик, парнаджия и др. Представител е на ленинградския поетичен ъндърграунд от 60-те до 80-те години. От 1965 г. публикува поезия в чужбина, предимно в сп. „Грани”. Активен участник е в самиздатските списания „37”, „Часы”, „Обводный канал”, „Эхо”, „Гнозис”, „Северная почта”, „Беседа” и др. Първата му публикация в съветския печат е в сборника „Круг” от 1985 г. След перестройката публикува поезия и проза в издания като „Октябрь”, „Человек и природа”, „Цирк Олимп”, „Звезда”, „НЛО”, „Новый Мир” и др. Превежда полски поети. Автор е на няколко ръкописни сборника и на стихосбирките „Метафизические радости” (1994 г.), „Избранное: Стихотворения и поэмы 1964-2000” (2002 г.) и „Без огня” (2009 г.). Умира на 19 септември 2010 г. в Санкт Петербург. Негови стихове са включени в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Стихи в Петербурге. 21 век”, „Лица петербургской поэзии” и др.


КОРАБЪТ НА ГЛУПЦИТЕ

Стига напрягане, сам да се слагам на съд,
плуваме славно, не търси умът ни клеймо
в свят на Протей! И да свързва ли нишка по път
тънкия смисъл с вълната на Лета в писмо?

С музика само ний, с музика ще прелъстим
мъка-сестрица надута, свадливата лъст...
Скучно във валса с русалка бедняга кръжи,
в нейните сиви зеници спи жълтата мъст.

Вика Асклепий, флаконче с лъжи разпилял,
черно кюспе с вестникарския хлебец поел,
а зад кърмата – ту бряг, ту жена, ту змия,
в шопениада бъбрива мътилка без цел.

О, вий глупци, как се случи, че липсва ни знак
где сме, кои сме, настъпващи в таз пустота?
Странни депеши донесе ни гълъбът пак
с вечнозелена маслинена грешка в уста.

               * Протей – морски старец, приемащ всякакви образи, син на Посейдон.
               * Асклепий – бог лечител в древногръцката митология, син на Аполон.
               * Шопениада (Шопениана) – безсюжетна балетна сюита по произведения на Шопен.


КОРАБЛЬ ДУРАКОВ

Полно мне тужиться, тяжбу с собой заводить.
Славно плывем мы, и много ли нужно ума
В царстве Протея, и надо ли связывать нить
Тонкого смысла с летейской волною письма?

Только бы музыкой, музыкой заворожить
Муку-сестрицу, сварливую древнюю спесь.
В вальсе русалочьем скучно бедняжке кружить,
В серых зрачках ее желтая кроется месть.

Кличет Асклепия, просит флакончик вранья:
Черного хлебца, газетной дуранды чуть-чуть.
А за кормою то жизнь, то жена, то змея –
Шопенианы бесцельной болтливая муть.

О дурачье! Как случилось, что нам невдомек?
Кто мы, откуда, зачем мы грядем в пустоту?
Странные вести принес нам опять голубок
С вечно-зеленой масличной неправдой во рту.

               1975 г.

---------------------------------------------

Александър Морев

Руският поет, писател и художник Александър Морев (Александр Сергеевич Пономарёв/ Морев) е роден на 3 януари 1934 г. в Ленинград. Пише стихове от детските си години. Учи в средното училище към Института по живопис, скулптура и архитектура „И. Репин”, но е изключен. Работи като художник-оформител в различни ленинградски списания и издателства, най-дълго в сп. „Нева”. През 60-те години членува в литературното обединение „Нарвская застава”. Първата му поетична изява е на турнира на поетите в Двореца на културата „М. Горки” през 1960 г., първите му публикувани стихове са в алманах „День поэзии” през 1967 г. Публикува поезия и проза в самиздатски брошури и в списания и сборници като „Часы”, „Время и мы”, „Аврора”, „Молодой Ленинград” и „Лепта”. В състояние на афект изгаря много от своите стихове и рисунки. Самоубива се на 8 юли 1979 г. в Ленинград. Посмъртно се организира единствената му авторска изложба (1980 г.) и излизат стихосбирките му „Листы с пепелища” (1990 г.) и „Рыбий глаз” (1994 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Поэзия второй половины XX века”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „АКТ Литературный самиздат”, „Самиздат Ленинграда” и „Русские стихи 1950-2000 годов”.


С ПАРИ НЕ СЪМ КУПУВАЛ ЛЮБОВТА

С пари не съм купувал любовта.
Сред джоба – само дребни за трамвай.
Не плащам на любимата цветя,
от мен парфюм купешки няма тя.
Ръце преплитахме – в дома бе рай.
С пари не съм купувал любовта.

Тя вярна бе като тютюна благ,
бе майка, въздух, под небе поляна.
Тя казваше ми: „Странен си! Чудак!”
Тя просто тъй обичаше ме пак
за туй, че бях чудак и че чудак останах.
Тя вярна бе като тютюна благ.

Тъй, както тя обича, друг не може.
От покрива струеше с нотка дива,
нахлуваше като тръба звънлива,
с поток планински вън и вкъщи се разлива
към мен. Но няма вас да разтревожи –
тъй, както тя обича, друг не може.

За да се знае, види, чуе, стори,
към хората и кучетата съпричастен,
приех аз всичко: покрив, блясък горе
и лястовички, облаци, простори...
Ще бъда вечно млад, пиян от щастието,
ще бъда мъдър, побелял от щастието.


Я ДЕНЕГ НА ЛЮБОВЬ НЕ ЗАНИМАЛ

Я денег на любовь не занимал.
В кармане только мелочь на трамвай.
Любимой я цветов не покупал,
любимой я духов не покупал.
Сплетались руки – в шалаше был рай.
Я денег на любовь не занимал.

Она была верна мне, как табак,
как мать, как воздух, как земля под небом.
Она мне говорила: „Ты чудак!”
Она меня любила просто так
за то, что я чудак, и что другим я не был.
Она была верна мне, как табак.

Так, как она, любить никто не может.
Она срывалась с крыши легким звоном,
она врывалась в окна звонким горном,
и в улицы, и в дом текла потоком горным
ко мне. Но вас она не потревожит, –
так, как она, любить никто не может.

Чтоб все узнать, увидеть и услышать,
чтоб у людей, как у собак, найти участье,
я принял все: и свет в окне, и крыши,
и ласточек, и облака, и выше...
Я буду вечно молодым, хмельным от счастья,
Я буду мудрым, молодым, седым от счастья.

               1959 г.

-----

ЖИВОВЛЯК

Той сякаш от стомана е зелена.
Как тъй издържа, аз не проумях.
Не ще го смачка стадото край мене,
натрупващо в поля и друми прах.

Търпи на границата на цъфтежа.
О, жертвени листа под множество следи!
Докрай зелен, самоотвержен е стремежът
коило-плевели да победи!
Победа в битката да отбележи

с тревите там. Но той стои, уви,
издигайки решителните пики,
от смърт ще пази всичките треви
в светия лик като трева велика.

Но може от тревите да се крий,
дар за човека да остави?
Порежете ли се случайно вий,
при вас е – бързо той ще спре кръвта ви.

Обича стъпки, колела, подковен стон,
край кладенеца слуша песни на жените.
Поляни прекосил, към къщите ни скита
и обикаля всеки селски дом.

Не зная как ли без човека би живял!
Той там е, гдето нявга е човек стоял,
расте до нас, в живота ни остава.
Понякога към гробището наминава,
край стари гробове да рони жал.


ПОДОРОЖНИК

Он словно создан из зеленой стали.
Выносливость его вам не понять.
Не раздавить его ни вам, ни стаду,
пылящему дорогами в полях.

Он на границе праха и цветенья.
О, жертвенность листа, затоптанного в пыль!
Стремленье с краю быть – не самоотрешенье,
он мог бы в поле победить ковыль!
Бой выиграть за самоутвержденье

с любой травой. Но он стоит, увы,
подняв свои решительные пики,
он сторожит от смерти край травы,
причисленный травой к святому лику.

Но, может быть, бежит он от травы
и людям в дар себя готовит?
Когда порежетесь случайно вы,
он тут как тут – он кровь вам остановит.

Он любит музыку шагов, колес, подков,
он любит слушать баб у сельского колодца.
Проселком по полям, тропинкой к дому рвется,
и окружает каждый сельский кров.

Не знаю, как бы он без человека жил!
Он там, где человек когда-то проходил,
он там растет, где наша жизнь проходит.
Вот и на кладбище он иногда заходит,
чтоб постоять у стареньких могил.

---------------------------------------------

Александър Ожиганов

Руският поет, есеист и преводач Александър Ожиганов (Александр Фёдорович Ожиганов) е роден на 2 октомври 1944 г. в Одеса. Учи във филологическия факултет на Кишиневския университет и във философския факултет на Ленинградския университет. През студентските си години посещава литературния кръжок към редакцията на в. „Молодёжь Молдавии”. От 70-те години участва в неформалния литературен живот в Кишинев, Ленинград, Самара и Москва. Публикува стихове в самиздатски издания като „Часы”, „37”, „Цирк Олимп”, „Эхо”, „Майя”, а след перестройката в списания като „Волга”, „Дружба народов”, „Комментарии”, „АКТ Литературный самиздат”, „Улов”, „Авторник” и др. Негови стихове са включени в антологиите „У голубой лагуны”, „Самиздат века”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирките „Трещотка: Избранные стихотворения 1960-70-х гг.” (2002 г.), „Ящеро-речь” (2005 г.) и „Утро в полях” (2012 г.). Умира на 5 март 2019 г. в Москва.


НИ НА ЗЕМЯ, НИ ПОД ПРЪСТТА

ни на земя ни под пръстта
ни сред небесен храм
спри! – няма знам за нас места
не си за тук и там
ала в демократичен ад
с позор в притвор безчест
там всички ще ни привлекат
– ей как си? – идвам днес!


НИ НА ЗЕМЛЕ, НИ ПОД ЗЕМЛЕЙ

ни на земле ни под землей
ни на небе друзья
нам не хватает места – стой!
туда (сюда) нельзя
демократичен только ад
и к вящему стыду
там привечают, всех подряд
– эй как тебя? – иду!..

---------------------------------------------

Александър Очеретянский

Руският поет, писател и литературовед Александър Очеретянски (Александр Иосифович Очеретянский) е роден на 24 септември 1946 г. в Киев. Завършва Киевския институт по културата (1971 г.). Работи като библиотекар и като инженер по техническата информация във Всерусийския научноизследователски институт по нефт и газ. През 1979 г. емигрира в САЩ. Основател и главен редактор е на сп. „Черновик” (от 1989 г.), работи като оператор във фармацевтично предприятие (от 1998 г.). Публикува стихове в издания и антологии като „Ковчег”, „Эхо”, „Грани”, „Время и мы”, „Мулета”, „Новый американец”, „НЛО”, „Улов”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Поэтика русского авангарда”, „Поэзия русского авангарда” и др. Съавтор е на теоретичните библиографски сборници и антологии „Россия. Литературный авангард. 1890-1930”, „Глаголь”, „Забытый авангард России. Первая треть XX столетия” и „Антология авангардной поэзии. Россия. Первая треть XX столетия”. Автор е на стихосбирките „Листья” (1982 г.), „Графика” (1984 г.), „Очень избранное” (1985 г.), „Из восьмидесятых” (поезия и проза, 1986 г.), „Не влезающий в раму портрет” (1993 г.), „Опять избранное” (1999 г.) и „Letters” (2001 г.). Живее в гр. Феър-Лоун, щата Ню Джърси, и в Ню Йорк, САЩ. Умира на 16 ноември 2019 г.


В ГОРАТА

В гората
когато ти се иска да се здрависаш
но няма с кого
едни и само
наоколо покрай теб
мухоморки бели
красавици
доволни от себе си и от съдбата –
неволно започваш да се здрависваш
разбира се не с всяка и дори не с всяка втора (те наистина днес са в повече)
в движение съчинявайки оправдание за тях и за себе си –
в края на краищата не е тяхна вината
да се родят
съдено им е било да се народят
мухоморки*

С хората не е така
с хората всичко е значително по-просто
по-просто и по-сложно
по-сложно и по-просто
едновременно

               * Още повече, че от мухоморки може да се получи потресаващо вкусно вариво (вж. Иван Бунин, „В ночном”).


В ЛЕСУ

В лесу
Когда хочется поздороваться
Но не с кем
Одни и только
Вокруг да около
Мухоморы белые
Красавцы
Довольные собой и судьбой –
Поневоле начнешь здороваться
Пусть не с каждым и даже не с каждым вторым (их действительно сегодня перебор)
На ходу сочиняя оправдание им и себе –
Не их вина в конце-концов
Что родиться
Уродиться им суждено было
Мухоморами*

С людьми не так
С людьми все значительно проще
Проще и сложнее
Сложнее и проще
Одновременно

               * Тем более, что из мухоморов совершенно потрясающее по вкусу варево получиться может (см. Ив. Бунин, „В ночном”).

               2008 г.

---------------------------------------------

Александър Ривин

Руският поет и преводач Алексаднър Ривин (Александр Иосифович Ривин) е роден през 1914 г. в гр. Минск. Ползва псевдонимите Алик Ривин и Аля Ривин. Превежда от френски и идиш творби на Пол Верлен, Алфред дьо Мюсе, Мойсей Кулбак и др., превод на стихотворение на Пол Кутюр е единствената му пожизнена публикация. През 1932 г. учи в литературния факултет на Ленинградския институт по философия, литература и история, но след първия курс е хоспитализиран с диагноза шизофрения. Води екстравагантен скитнически живот, прехранва се, като хваща улични котки и ги продава на лаборатории, често проси. Пише и превежда поезия, но не прави никакви опитки да публикува творбите си. Стиховете му се преписват ръчно, част от поезията му излиза посмъртно в списания като „Звезда”, „Новый мир”, „Современник” и др. чак през 70-те години в чужбина, а в Русия след 1989 г. Легендарна личност, известен е сред любителите на изящната словесност като „прокълнатия поет”. Умира през 1941 г. вероятно в блокадния Ленинград.


ТУЙ ПОД ЧЕРЕН ПЛАТАН СЛУЧКА БЕШЕ
 
Туй под черен платан случка беше,
на блатистия жабешки път
купидон великански стоеше,
там зелен е и черен уют.
 
Там лежеше разчорлена личност,
със златиста муцуна била,
в кривогледа почуда очите
сбиха черните две колела,
 
след това те се треснаха дружно,
в катеричи клепачи ги впих,
нищо друго не бе вече нужно,
ни любов край реката, ни стих.
 
Равнодушно писалката хванах
и сред уроки поглед забих,
на листа заврънкулка остана
и в съдбата съдба промених,
 
и ме сложиха в ъгъла стар
с локва мръсна лице в лице,
черен хляб с костенурчи загар
и хартия под снежно яйце.
 
Туй под черен платан с нас се случи,
вече ням съм в пространството, там,
гдето удря луната юмруци
с великански мъстителен плам,
 
гдето хвъркат блестящи мушици,
гдето камъни бледи лежат,
гдето яхат сатири старици,
в черно езеро жълти звезди се топят.
 
Само нощем в крайречни катуни
гръм от пушка покой ще топи
и луната ще зъби муцуна,
ще се хили от кладенец тъмен
и, след синя прозявка, ще спи.
 
От устата й тясна ще бликне
остър нож, слюнка зла ще преде
и под черната нощна усмивка
през стъклото ще ме прободе.
 
Туй под черен платан ще се случи,
гдето кървави жаби пищят,
а луната с гигантски юмруци
доразсича на блато уют.
 
Отнесете ме вий, отнесете
към златистия нежен просвет
и луната жестока молете
светлина да жълти като мед.
 
След смъртта им убийците диви
на луната ги пращат и, знам,
там безделничат и не убиват,
ала нямат любов в здрача там.
 
Жълт е адът – скалист, безпощаден –
бездни, пропасти в морни нозе,
крачи мъртвият – сляп е и гладен,
и изсъхнали пръсти гризе.
 
Няма повече сън да изпита,
спи в зениците слепи вина,
той е рижава тясна лисица
по широката гола луна.
 
Като вечен евреин облита
таз безплодна, безсънна луна,
с мъртви звуци го драскат скалите,
къпе болно лице в тишина.
 

ЭТО БЫЛО ПОД ЧЕРНЫМ ПЛАТАНОМ

Это было под черным платаном,
на аллее, где жабы поют,
там застыл купидон великаном,
там зеленый и черный уют.

Там лежала в растрепанных косах
золотистая харя лица,
а в глазах удивленно-раскосых
колотились два черных кольца,

а потом они стукнулись дружно
и скатились под веков белки,
ничего им на свете не нужно,
ни любви, ни стихов у реки.

Я поднял равнодушную ручку,
нехорошие очи поднял,
подмахнул на листе закорючку
и судьбу на судьбу променял,

и меня положили в угол
с лужицей лицом к лицу,
черный хлеб черепахой смуглой
и бумаги снегунью мацу.

Это было под черным платаном,
там уже меня больше нема,
где луна кулаком-великаном
за нее отомстила сама,

где летают блестящие мухи,
где безлицые камни лежат,
где с козлами в соитьи старухи,
в черном озере желтые звезды дрожат.

Только ночью в заречном колхозе
прогрохочет винтовка как гром,
и луна вся оскалится в морде,
ухмыльнется, как черный колодезь,
и раздвинется синим зевком.

Изо рта ее узкого очень
Тихо вытечет нож, как слюна,
И под черной улыбкою ночи
Он уколет меня из окна.

Это будет под черным платаном,
где кровавые жабы поют,
где луна кулаком-великаном
разрубает зеленый уют.

Отнесите меня, отнесите,
где дрожит золотистая нить,
у жестокой луны попросите
желтым светом, что медом, облить.

После смерти земные убийцы
отправляются жить на луну,
там не надо работать и биться
И влюбляться там не в кого... Ну?

Желтый ад каменистый, бесплодный,
звезды, пропасти, скалы, мосты,
ходит мертвый слепой и голодный
и грызет костяные персты.

Никогда ему больше не спится,
но слепые зеницы в огне,
шел он узкой и рыжей лисицей
по широкой и голой луне.

Вечный жид никогда не усталый
на бесплодной бессонной луне
голосами царапает скалы
и купает лицо в тишине.

---------------------------------------------

Александър Рихтер

Руският художник, поет и писател Александър Рихтер (Александр Рихтер) е роден на 18 април 1939 г. в Одеса. Завършва Ленинградския държавен университет. През 1975 г. емигрира в САЩ. Картините му са изложени в много американски галерии. Публикува поезия и проза и илюстрации в списанията „Крещатик”, „Стороны света”, „Воздух”, „Время и мы”, в антологиите „Освобожденный Улисс”, „Самиздат века”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Умира на 24 февруари 2015 г. в Ню Йорк.


А ПОДАРЪКЪТ ТИ, КУКЛАТА СЪС СИНЬОТО ЛИЦЕ

А подаръкът ти, куклата със синьото лице,
се отдалечи от мен.
Горделиво вие тънки вежди към тавана
и капризно устнички криви.
Откъде ли знае, че не съм изпратил днес бележка
в твойта пощенска кутия?


А ПОДАРОК, ТВОЯ КУКЛА С ГОЛУБЫМ ЛИЦОМ

Твой подарок, твоя кукла с голубым лицом
отвернулась от меня.
Брови тонкие надменно тянет к потолку
и брезгливо кривит губки.
Ну, откуда она знает, что записки нет сегодня
в твоем ящике почтовом?

---------------------------------------------

Александър Сопровский

Руският поет и есеист Александър Сопровски (Александр Александрович Магергут/ Сопровский) е роден на 21 октомври 1953 г. в Москва. Пише стихове от 1969 г. Съосновател е на литературната група „Московское время” (1974 г.), участва в създаването на самиздатски антологии. Първата му поетична публикация е в сборника „Ленинские горы” през 1977 г. През 70-те и 80-те години учи с прекъсвания в историческия и филологическия факултет на Московския държавен университет, за публикациите му в сп. „Континент” и в други западни издания през 1982 г. е „отчислен” от университета, предявени са му прокурорски предупреждения „за антисъветска агитация и тунеядство”. Работи като пазач, участник в експедиции, домашен учител по руски език и литература. Умира под колелата на автомобил на 23 декемри 1990 г. в Москва. Посмъртно през 1991 г. излиза стихосбирката му „Начало прощания”.


ДЕТСТВО САМОЛЮБИВО

Детство самолюбиво.
Младост волнолюбива.
Зрелост жизнелюбива.
Още какво до сто?
А любовта – дотука.
Чака ме май разлъка.
Бурно сърцето чука,
птица е в клетка то.

Пак обясняват: глад е
Божият бич изпратил.
Стене светът превратен
и срещу брата брат.
Тази измама знам я.
Страх от погроми нямам.
Аз съм си у дома ми.
Нека мълвят.

Дъжд сутринта запрати.
Къщата сред блатата.
Кладенец-жерав мята
странна ръчица тук.
Мойте години сбира.
Щерката – да моделира.
Вятърът – да се простира.
Птиците – в полет на юг.


ЮНОСТЬ САМОЛЮБИВА

Юность самолюбива.
Молодость вольнолюбива.
Зрелость жизнелюбива.
Что еще впереди?
Только любви по горло.
Вот оно как подперло.
Сердце стучит упорно
Птицею взаперти.

Мне говорят: голод,
Холод и Божий молот.
Мир, говорят, расколот,
И на брата – брат.
Все это мне знакомо.
Я не боюсь погрома.
Я у себя дома.
Пусть говорят.

Снова с утра лило здесь.
Дом посреди болотец.
Рядом журавль-колодец
Поднял подобья рук.
Мне – мои годовщины.
Дочке – лепить из глины.
Ветру – простор равнины.
Птицам – лететь на юг.

               1989 г.

---------------------------------------------

Александър Тимофеевский

Руският поет, писател и сценарист Александър Тимофеевски (Александр Павлович Тимофеевский) е роден на 13 ноември 1933 г. в Москва. Пише стихове от началото на 50-те години, първата му „публикация” е в ръкописния сборник на Александър Гинзбург „Синтаксис”. Завършва сценарния факултет на Държавния институт по кинематография „С. Герасимов” (1958 г.). Дълги години работи като редактор и сценарист в различни киностудии, в телевизията и радиото, но до 90-те години има предимно самиздатски поетични изяви. Негова е популярната „Песенка крокодила Гены”, прозвучала в мултипликационния филм „Чебурашка”. През последните десетилетия публикува поезия в издания като „Новый мир”, „Дружба народов”, „Знамя”, „Стрелец”, „Континент”, „Время и мы”, „Встречи”, в антологията „Самиздат века” и др. Член е на Съюза на писателите на Москва и на академията за кинематографични изкуства „Ника”. По негови сценарии са заснети над 30 мултфилма. Автор е на стихосбирките „Зимующим птицам” (1992 г.), „Песня скорбных душой” (1998 г.), „Опоздавший стрелок” (2003 г.), „Сто восьмистиший и наивный Гамлет” (2004 г.), „Письма в Париж о сущности любви” (2005 г.), „Чудеса в зоопарке” (2006 г.), „Размышления на берегу Моря” (2008 г.), „Краш-тест” (2009 г.), „Ответ римского друга” (2011 г.), на книгите със стихове за деца „Маэстро мыльных пузырей” (1992 г.), „Новые песенки крокодила Гены”(1999 г.), „Песни крокодила Гены и другие стихи” (1999 г.), „Азбука” (1999 г.), „Геометрия малышам” (1999 г.), „Пусть бегут неуклюже” (2008 г.), „Лучший повар – это я” (2011 г.) и др. Живее в Москва.


ГОРЕ, ДОЛУ, ХОД СЛЕД ХОД

Горе, долу, ход след ход
тук и там по ескалатора
чинно движи се народ,
справил се с експлоататора.


ВЗАД-ВПЕРЁД, ВЗАД-ВПЕРЁД

Взад-вперёд, взад- вперёд,
Вверх и вниз по эскалатору
Чинно движется народ,
Свергнувший эксплуататоров.

               1959 г.

---------------------------------------------

Александър Ханжов

Руският поет Александър Ханжов (Александр Дмитриевич Ханьжов) е роден на 1 февруари 1947 г. в гр. Саратов. Пише стихове от 13-годишен, но през живота си няма официални публикации. Учи две години във филологическия факултет на Саратовския университет, откъдето е изключен за бохемския си живот. Известно време лежи в психиатрична клиника, след пиянско сбиване, от 1993 до 2000 г. лежи в затвора. През 1997 г. излиза стихосбирката му „Круги надежды”, подготвена от него през 1988 г. Негови стихове са включени в антологията „Русские стихи 1950-2000 годов”. Умира на 26 декември 2002 г. в Саратов.


ОФИЦИАЛНОТО ИЗКУСТВО

Официалното изкуство
закони свои утвърдило е,
но не със силата на чувството,
а с чувството на силата.

Беда е страшна за народа
да е сразен поет бунтовен:
народу ще глупят породата,
от нас поета щом изгонят.

Тъй в пасторалната обител
две наказания са сложни:
на Мидас да растат ушите,
на Марсий да одират кожата.


ОФИЦИАЛЬНОЕ ИСКУССТВО

Официальное искусство
свои законы утвердило,
увы, не столько силой чувства,
а чувством силы.

Беда наивному народу,
хана крамольному поэту:
народу выглупят породу,
поэта выживут со света.

Недаром в древности пастушьей
две казни были непохожи:
Мидасу вытянули уши,
а с Марсия содрали кожу.

               1970 г.

-----

УСПЕХЪТ СЪСТАВ Е ОТ ДРЕБНИ НЕЩА

Успехът състав е от дребни неща,
но, спомнил си тез дреболии,
срамът всичко преиначава.


УСПЕХ СОСТАВЛЯЕТСЯ ИЗ МЕЛОЧЕЙ

Успех составляется из мелочей,
но вспомнишь отдельную мелочь –
стыдом передернет всего.

---------------------------------------------

Александър Ярошенко

Руският и украински поет и художник Александър Ярошенко (Александр Гаврилович Ярошенко) е роден през 1938 г. в с. Буча, Киевска област. През 1957 г. е осъден по скалъпени обвинения и е затворен в лагера на ГУЛАГ в Мордовия. През 1959 г. е освободен, през 1994 г. е реабилитиран. Представител е на т.нар. самиздатска поезия. Съсъставител е на ръкописните поетични алманаси „Троя” (1958 г.) и „Пятиречие” (1959 г.), в които представя свои стихове и рисунки. Работи като електротехник и като художник-дизайнер. Живее в Киев.


СВАЛЕТЕ ЩОРИТЕ

                От мен, обиколил земното кълбо 20 пъти
                и видял повече от вас,
                обитаващи го 6 хилядолетия, на вас

Свалете щорите от очния канал,
слуха не тревожете с прекомерно его.
Над Слънце 20 пъти бях летял
и 20 пъти с вас фучах под него,
но зърнахте ли туй, което зърнах аз?

Разравяйки боклук от гнилоч и миазми,
в бельо, попило слуз от бурна страст,
да съхне хвърлено на прашен храст.
А зърнахте ли туй, което зърнах аз?

Край перила обхождах шестия етаж,
в стените сянката на миг завързвах,
говорех устремно, бях пример ваш,
над мраморните стълби с кости скърцах.

С куршум не проверихте своя лоб,
към подвизи крещяхте:
                Слава!
                Златно!
По стъпалата за стабилен ход
вървяхте с помощта на перилата.

Възмездие щом Бог разпръсква,
кой ще обърне жизнения кръг?
Отчаяно кой ще изтръгне: „Тук съм!
Разложен и раздран съм тук!”

Не! Морен поглед бе зад щори вял.
Платна сред дрейфа на живота вяхнах,
над Слънце 20 пъти бях летял –
с угасналите си очи видях ви.


СНИМИТЕ ШТОРЫ

                От Меня, обошедшего земной шар 20 раз
                и увидевшего больше Вас,
                6 тысячелетий обитающих его, Вам

Снимите шторы век с канализации глаз,
Но не тревожьте слух ненужными словами.
Я пролетел над Солнцем 20 раз
И 20 раз под ним пронёсся с вами,
Но видели ль Вы то, что видел я?

Копаясь в мусоре и запахах гнилья,
В белье, залитом слизью бурных чувств,
И выброшенном высохнуть на куст.
А видели ль Вы то, что видел я?

С 6-го этажа мелькнул мимо перил,
Впечатав в стены тени на мгновенье,
Показывал пример и говорил,
Хрустя в костях на мраморе ступеней.

Свинцом проверить череп не решась,
Вы подвигам кричали:
                Слава!
                Добре!
И по ступеням, чтобы не упасть,
Шли, опираясь на перильи ребра.

Вы, Богова боясь возмездья
Кто вывернется наизнанку весь?
Кто среди Вас из горла вырвет: „Здесь я!
Разложен расчастённый здесь!”

Нет, не сорвать Вам штор с уставших глаз.
Дрейфуя в жизнь обвиснув парусами,
Я пролетел над Солнцем 20 раз
И видел Вас с потухшими глазами.

               1958 г.

---------------------------------------------

Алексей Давыденков

Руският поет и писател Алексей Давиденков (Алексей Иванович Давыденков) е роден на 14 юни 1952 г. в Ленинград. След гимназия учи две години и половина във факултета по руски език и литература при Държавния педагогически институт „А. Херцен” и постъпва в Северния флот. Първата му поетична публикация е в сп. „Аврора” през 1987 г. След казармата работи като товарач и монтьор на декорации, а от 1979 г. е газов оператор в котелната на родния ВУЗ. Подготвя самиздатския алманах „ТОПКА”, публикува поезия, проза и литературна критика в списания като „Нева”, „Крещатик”, „АКТ”, „Зинзивер”, „7+7”, „Футурум АРТ”, „НЛО”, „Дети Ра”, „Дикое поле”, в сборниците „Поэтическая орбита-95”, „Петербургский литератор”, антологиите „Город-текст”, „Стихи в Петербурге. 21 век” и др. Съсъставител е на машинописните литературни сборници „Перед грядущим парадом” (1990 г.) и „НЗ-антология” (1992 г.). Член е на Руския съюз на професионалните литератори (2000 г.). Автор е на стихосбирката „Нить” (1997 г.). Умира на 12 юни 2011 г. в Санкт Петербург.


ЕДИН ЗА РОД И НАРОД ЖИВЕЕ
 
Един за род и народ живее,
друг за кесията търси възход...
А аз – над този живот се смея:
обидно смешен живот!
 
Би казал „грешен”, ала не каза!
Не с блага спътница в дните си бях...
Дори теле не е. Жива зараза!
И пак възкликвам: „Живот за смях!”
 
А онзи смята ме за диване:
аз казвам „Да!”, а той ми казва „Не!”...


КОМУ-ТО В ЧЕСТЬ – ПОСЛУЖИТЬ ОТЧИЗНЕ
 
Кому-то в честь – послужить Отчизне.
Другому стала тесна мошна…
А я – смеюсь я над этой жизнью:
Уж больно, вправду, смешна!..

„Грешна”, сказал бы… Но – не сказал же?!
И то: не спутница… не жена…
Даже не телка. Зарытый заживо –
И то воскликну: „Ты мне смешна!”

Та – знай, отхмыкивается в ответ:
Ведь я ей: „Да!”, а она мне – „Нет…”

-----

ТОЕСТ – ПАК Е У МЕН – ТАЗИ БОЛКА ДА РАЖДАШ СЛОВА
 
Тоест – пак е у мен – тази болка да раждаш слова!
Твърде стар този свят е, болях в занаята съдбовен...
Ще е всичко напразно, когато последвам зова,
ще съм сам и напразно не ще произнасям ни слово.
 
Аз отсъствах за миг, но загубих следите в глада,
усвоени са чувства на родственост, срам и тревоги.
„Музо, викаш ли ме?” – питам. Тя отговаря: „О, да!”
„Аз съм зле!” – казвам. Тя отговаря ми: „Радвам се много!”


ТО ЕСТЬ – МНЕ ЖЕ, ОПЯТЬ – ЭТА БОЛЬ ПРИ РОЖДЕНИИ СЛОВ
 
То есть – мне же, опять – эта боль при рождении слов?
Слишком стар этот мир, слишком – я, в данном промысле судеб...
Всё окажется всуе, когда поспешу я на зов,
И останусь один, и ничто не измолвится всуе.

Я отсутствовал – миг, но утеряно чувство стола,
И освоены чувства стыда, и родства, и разлада.
„Ты звала меня, Муза?” – Она отвечает: „Звала”.
„Я не в форме, ты видишь...” – Она отвечает: „Я рада”.

               1996 г.

---------------------------------------------

Алексей Паршчиков

Руският поет и преводач Алексей Паршчиков (Алексей Максимович Рейдерман/ Парщиков) е роден на 24 май 1954 г. в гр. Олга, Приморския край в Далечния изток. Учи две години в Селскостопанската академия в Киев, завършва литературния институт „Максим Горки” в Москва (1981 г.). Един от основните представители на неофициалния литературен живот и на литературното течение метареализъм от 80-те години. Първата му поетична публикация е в сп. „Литературная учёба” през 1984 г. През 1986 г. членува в литературния клуб „Поэзия”. Работи в списанията „Дружба народов”, „Сельская молодежь”, „Эстет”, „Зеркало” и „Вестник Европы”, основател и редактор е на сп. „Комментарии”. Публикува поезия и преводна поезия в издания като „Волга”, „Знамя”, „Золотой векъ”, „Критическая масса”, „Литературная газета”, „Матадор”, „Москва”, „Независимая газета”, „Новое время”, „Новое Литературное обозрение”, „Родник”, „Русская мысль”, „Русский Телеграф”, „Урал”, „Уральская новь”, „Фигуры речи” и др. През 1990 г. заминава в САЩ. Получава магистърска степен във факултета по славистика при Станфордския университет в Калифорния. От 1995 г. живее в Германия. Сътрудничи на амстердамския културен център ARTTRA. Превежда поезия от идиш, узбекски, английски, немски, украински, белоруски и др. езици. Автор е на стихосбирките „Intuitionsfigurer” (1988 г.), „Фигуры интуиции” (1989 г.), „Blue Vitriol” (1994 г.), „Медный купорос” (1995 г.), „Выбранное” (1996 г.), „Соприкосновение пауз” (2004 г.), „Ангары” (2006 г.) и „Землетрясение в бухте Цэ” (2008 г.), на книгата с есета и преводи „Рай медленного огня” (2006 г.) и др. Умира на 3 април 2009 г. в гр. Кьолн, Германия.


ЛИМАН

До коляно в калта векове безогледно се влачим,
с мъртви хватки ни смуче житейската бездна към здрача.

Няма ясни пространства и смешните гонки с чували,
сякаш Божи тръби, към фунията течност са сбрали.

И отново, мой ангеле, с шепот интимен закриляш,
както винаги пак ще ти нося аз кожи и биле,

ала всичко това е каприз и лиман намотан е,
сутрин – златен, а нощем е дървена свирка, измамен.

Водни кончета, клонки чупливи разгарят потока,
на земята, в небето – без път, кръстопът без посока,

в тази мъртва вода, на носилка която люлее,
няма кръст, няма мост, ни звезди, ни възможности в нея.

Само камък, приличащ на облаче, заедно в стъпка
сред безбройните точки вселенски, познати до тръпка,

само тежко изкълчване, топка без цел, панорама,
само яма в земята или просто липса на яма.


ЛИМАН

По колено в грязи мы веками бредем без оглядки,
и сосет эта хлябь, и живут ее мертвые хватки.

Здесь черты не провесть, и потешны мешочные гонки,
словно трубы Господни, размножены жижей воронки.

Как и прежде, мой ангел, интимен твой сумрачный шелест,
как и прежде я буду носить тебе шкуры и вереск,

только все это – блажь, и накручено долгим лиманом,
по утрам – золотым, по ночам – как свирель, деревянным.

Пышут бархатным током стрекозы и хрупкие прутья,
на земле и на небе не путь, а одно перепутье,

в этой дохлой воде, что колышется, словно носилки,
не найти ни креста, ни моста, ни звезды, ни развилки.

Только камень, похожий на тучку, и оба похожи
на любую из точек вселенной, известной до дрожи,

только вывих тяжелый, как спущенный мяч, панорамы,
только яма в земле или просто – отсутствие ямы.

---------------------------------------------

Алексей Прокопиев

Руският поет, преводач и изследовател на фолклора Алексей Прокопиев (Алексей Петрович Прокопьев) е роден на 15 август 1957 г. в гр. Чебоксари, Чувашка АССР. Завършва историческия факултет на Московския държавен университет. Дълго време работи като нощен пазач. През 1985 г. участва в самиздатския алманах „Встреча”, след перестройката печата поезия в издания като „Октябрь”, „Новый журнал”, „Иностранная литература” и др. Негови стихове са публикувани в антологиите „Строфы века. Антология русской поэзии”, „Современная литература народов России, т.3”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2”, „Строфы века 2. Антология мировой поэзии в русских переводах” и „Самиздат века”. От 1996 г. е преподавател по художествен превод в литературния институт „Максим Горки”. Превежда поезия от немски, английски, италиански, шведски и чувашки език. Носител е на наградата „Андрей Белый” за 2010 г. Автор е на стихосбирките „Ночной сторож” (1991 г.), „День един” (1995 г.) и „Снежная Троя” (2003 г.). Живее в Москва.


НОЩЕН ПАЗАЧ
 
                „Да не дава Бог да полудея...”
                Александър Пушкин
 
                „Нощният пазач е луд,
                защото бодърства...”
                Райнер Мария Рилке
 
Боже, закрила прати да не губя ума.
Кукла, играчка, не спя, вяла брънка съм в цялото.
Знам, на земята живея и пазя дома.
Тяло незряло не чувствам – Луната открадна ми тялото.
 
Музика звучна се в синьо и в сън огласи,
лунните струни звънят сред пустинните площи.
Два са клавишите врабчови – сол и си –
утро. Трепти светлина. Тя разлива се още.
 
Нещо ще сторя, ще стана, над сянка била.
Дума ще дам, че съм жив, че съм жив да научите.
Боже, дари ме с гласа на самотни села
в доба, когато прелитат над покриви кучета.


НОЧНОЙ СТОРОЖ
 
                „Не дай мне бог сойти с ума...”
                Александр Пушкин
 
                „Ночной сторож – сумасшедший,
                потому что бодрствует...”
                Райнер Мария Рильке
 
Боже, о дай же совсем не сойти с ума.
Кукла, игрушка, не сплю, ничего не делаю.
Знаю, живу на земле, сторожу дома.
Тела не знаю – Луна похитила тело неспелое.
 
В лад этой музыке спрятались сонь и синь,
Лунные струны звенят на пустынной равнине.
Две воробьиные клавиши – соль и си –
Утро. Надтреснутый свет. Он горит и поныне.
 
Сделаю что-нибудь, встану, огромная тень.
Слово скажу, чтоб услышали, жив еще, жив еще,
Боже, о дай же мне голос глухих деревень.
В час, когда только собаки летают над крышами.

---------------------------------------------

Алексей Хвостенко

Руският поет-авангардист, художник, музикант и бард Алексей Хвостенко (Алексей Львович Хвостенко) е роден на 14 ноември 1940 г. в гр. Свердловск. Завършва Ленинградския институт за театър, музика и кино. Създател е на литературната група „Верпа” (1963 г.), член е на експерименталната арт-група „Хеленукти” (1966 г.). През 1965 г. издава самиздатската си стихосбирка „Подозритель”. От 1968 г. е активен участник в дейността на московския художестве ъндърграунд. Рисува картини, пише стихове, твори и изпълнява песни. Ползва творческия псевдоним Хвост. През 1977 г. емигрира във Франция. Съиздател е на сп. „Эхо”, публикува поезия в емигрантския печат, снима се във филма „Митьки в Париже”. Има над 100 авторски песни и над 20 плочи, музикални албуми и дискове. Заедно с още трима поети участва в литературния сборник „Чёрный квадрат” (1991 г.). От 1992 г. записва няколко албума с музикалната група „Аукцыон”. През 2004 г. се връща да живее в Русия. Умира на 30 ноември 2004 г. в Москва.


СЛЕПЕЦЪТ

Слепецът не зърна море над шубраци
как в чаша гори върху водка-река,
а в лодката двама пияни тъпаци
край лес по небето гребяха така.
Гребяха така...
Гребяха така...

Не чува глухарят как сриват се в парка
угарките мечи над кораб-рибар,
а в клетките, ето, тече зоопаркът,
растят самолети сред земния чар.
Сред земния чар...
Сред земния чар...

Глупакът не знае за умното средство –
глупак е до края на своите дни.
А умният, мисъл получил в наследство,
в съседство с глупаците често блести.
Там често блести...
Там често блести...

Поетът не пее, че другите клети
поети не знаят ни песен, ни стих.
Изпя той това, че и тези куплети
са в дрипи одети и пушек са лих.
Те пушек са лих...
Те пушек са лих...


СЛЕПОЙ

Слепой не увидел, как море над лесом
В стакане пылало у водки-реки,
А в лодке сидели два пьяных балбеса
И в сторону леса по небу гребли.
По небу гребли...
По небу гребли...

Глухой не услышал, как падали в парке
Огарки медведей на рыб корабле,
А в клетках колес по следам зоопарка
Росли самолеты росли по земле.
Росли по земле...
Росли по земле...

Глупец не узнал, что есть умное средство –
Быть глупым до дней своей жизни конца.
А умный, ту мысль получивши в наследство,
В соседстве с глупцом лишь блистал иногда.
Блистал иногда...
Блистал иногда...

Поэт не пропел, что другие поэты
Ни песен не знают, не знают стихов.
И спел он про то, что и эти куплеты
Одеты в лохмотья и тень этих слов.
Лишь тень этих слов...
Лишь тень этих слов...

---------------------------------------------

Алексей Цветков

Руският поет, писател, литературен критик и преводач Алексей Цветков (Алексей Петрович Цветков) е роден на 2 февруари 1947 г. в гр. Станислав, днес Ивано-Франковск, Украйна. Учи в химическия факултет на Одеския университет и във факултета по журналистика на Московския държавен университет. Член е на неформалната поетична група „Московское время”. През 1975 г. е арестуван и депортиран от Москва, след което емигрира в САЩ. Завършва Мичиганския университет, доктор е по философия (1983 г.). Преподава руска литература в колеж в щата Пенсилвания, редактира в. „Русская жизнь”, от 1989 г. работи в Радио „Свобода” и радио „Голос Америки”. Превежда поезия от английски и от полски. Автор е на книгите с поезия, проза и публицистика „Сборник пьес для жизни соло” (1978 г.), „Состояние сна” (1981 г.), „Эдем” (1985 г.), „Стихотворения” (1996 г.), „Дивно молвить” (2001 г.), „Просто голос” (2002 г.), „Бестиарий” (2004 г.), „Шекспир отдыхает: Книга новых стихотворений 2004-2005 гг.” (2006 г.), „Имена любви” (2007 г.), „Атлантический дневник” (2007 г.), „Эдем и другое” (2007 г.), „Ровный ветер” (2007 г.), „Сказка на ночь” (2009 г.), „Детектор смысла” (2010 г.), „Онтологические напевы” (2012 г.), „Последний континент” (2012 г.), „Записки аэронавта” (2013 г.) и „Salva veritate” (2013 г.). Живее в Ню Йорк.


СИТУАЦИЯ А

Ситуация А. От гуляи човек се завръща,
с незастлано легло го очаква самотната къща,
сякаш в смяна миньорска се спуска в задушен забой.
Той прилича на крава, преляла пред дойка чевръста,
но какво да направи, доячката щом е в запой?
Ще притвори прозореца, гдето звездите увисват,
ще запали цигара, въжето ще насапуниса
и ще висне под скоба таванска проскърцваща той.

Ситуация В. Следва бащина ясна повеля,
по пътечката ордени трупа, успехи споделя,
умножава в семейството почит, заможност, светлик.
Но душата се буди, тя есенна птича е челяд,
на градинската пейка изстива плътта му за миг.
Той поляга вовек под замръзваща паша зелена,
в погребално сако е, то с ордени е украсено.
И какво ли спечели човекът, спокойно лице?
Ситуация А. Ситуация В. Ситуация С...


СИТУАЦИЯ А

Ситуация А. Человек возвратился с попойки
В свой покинутый дом, на простор незастеленной койки,
Как шахтерская смена спускается в душный забой.
Он подобен корове в канун обязательной дойки,
Но доярка в запое, и что ему делать с собой?
Он прикроет окно, где свинцовые звезды навылет,
Сигарету зажжет, бельевую веревку намылит
И неловко повиснет, скрипя потолочной скобой.

Ситуация В. Соблюдая отцовский обычай
Он пройдет до конца по тропе орденов и отличий,
Приумножит почет и пристойный достаток в семье.
Но проснется душа, словно осенью выводок птичий,
И останется плоть остывать на садовой скамье.
Он ложится навек под ковер замерзающих пашен,
Погребальный пиджак орденами богато украшен.
Что он выиграл, бедный, с нетронутой болью в лице?
Ситуация А. Ситуация В. Ситуация С...

---------------------------------------------

Алексей Шелвах

Руският поет, писател и преводач Алексей Шелвах (Алексей Максимович Шельвах) е роден на 14 януари 1948 г. в Ленинград. Близо 30 години работи като стругар. Публикува поезия и проза в самиздатските списания „Часы”, „Обводный канал”, „Митин журнал”, в издания като „Новый журнал”, „Вестник новой литературы”, „Родник”, „Нева”, „Звезда”, „Знамя”, антологии и алманаси като „У Голубой лагуны”, „Самиздат века”, „Ключ” и др. Превежда от английски и полски език. От втората половина на 90-те години е редактор и преводач в петербургските издателства „Азбука” и „Амфора”. Автор е на стихосбирките „Черновик отваги” (1988 г.), „Новые стихотворения” (2000 г.) и „Стихотворения” (2009 г.), на повестта „Случай из жизни сэра Эдгара Слабоумного” (1995 г.) и романа „Приключения англичанина” (2007 г.). Живее в Санкт Петербург.


ПРИСПИВНА
 
Мъжделят прозорците и гаснат.
Значи вече тъмно е и късно.
Панталоните захвърлят страстно.
Към жената попоглеждат мръсно.
 
На постелята по гръб са дружно,
в Древния Египет войни зимни.
Спи, приятел, и не я събуждай
до зори, до радиото с химна.


КОЛЫБЕЛЬНАЯ
 
Окна и погасли, и потухли.
Значит, стало и темно, и поздно.
Все отринули штаны и туфли.
На жену поглядывают грозно.
 
Вот легли в затылок на подушку,
как солдаты Древнего Египта.
Спи, дружок, и не буди подружку
до утра, до радио, до гимна.
 
               1972 г.

---------------------------------------------

Анатолий Маковский

Руският поет Анатолий Маковски (Анатолий Владимирович Маковский) е роден на 30 май 1933 г. в с. Болшево, Московска област. Учи във военно радиотехническо училище (до 1954 г.), завършва физико-математическия факултет при Московския държавен университет (1963 г.). Движи се в литературния кръг на Леонид Иоффе и Евгений Сабуров. Смята се за несистемен поет със собствени абсурдистки поетични рецепти. Сътрудничи на самиздатския печат, публикува стихове в издания като „Мангазея”, „Гуманитарный фонд”, „Знамя”, „Открытая земля: стихи поэтов МГУ” и др. От 1966 до 1978 г. работи като инженер-програмист в Новосибирск. Автор е на стихосбирката „Заблуждения” (1992 г.). През последните години от живота си работи неквалифициран труд и мизерства. Изчезва безследно през лятото на 1995 г. в Киев. Негови стихове са включени в антологиите „Русская поэзия. XX век” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Посмъртно излизат книгите с негови творби „Исторические сцены” (1998 г.) и „Чемодан (Стихи из утраченного чемодана)” (2006 г.).


СИВОСИНКАВ БЛИК В ЖИВОТА

Сивосинкав блик в живота вече
гълъби летят през синя вечер
някому девойките милеят
а пред другите бедра люлеят

възвести камбана несполука
аз реших задачите си тука
всичко е в света неразрешимо
не е електронна Бог машина

нека текст евангелски будува
пак свинете кочина сънуват
дай пари за Ница да замина
бих разгледал аз с лорнет чужбина

мене никой там не ме разбира
а и тук от никой нямам мира
нямам аз вина че идиота
не търпи вкуса на идиома...


ЖИЗНЬ МОЯ В КАКОМ-ТО СИЗОМ СВЕТЕ

Жизнь моя в каком-то сизом свете
голуби летят на синий вечер
девушки кому-то обещают
остальным лишь бедрами качают

колокол звонит на неудачу
я уже решил свою задачу
только в мире все неразрешимо
Бог не электронная машина

пусть желты Евангелья страницы
свиньям все корыто будет сниться
были б деньги я б уехал в Ниццу
пролорнировал бы заграницу

там меня никто не понимает
пусть уж лучше здесь не принимают
чем я виноват что идиоты
чужды аромата идиомы

---------------------------------------------

Анатолий Субботин

Руският поет, писател и журналист Анатоли Суботин (Анатолий Павлович Субботин) е роден на 18 юни 1957 г. в гр. Нироб, Пермска област. Завършва филологическия факултет на Пермския държавен университет (1980 г.). Членува в поетичните групи „Времери” (1977 г.), „Политбюро” (1989-1991 г.) и „Монарх” (1990-те г.). Работи като преподавател по руски език и литература, полиграфист в печатница, редактор в областни творчески центрове и др., от 1998 г. е редактор в изд. „Вся Пермь”. Публикува поезия и проза в сборници, списания и алманаси като „Монарх”, „Антология тишины”, „Лабиринт”, „День и ночь”, „Юность”, „Урал”, „Дети стронция”, „Дети Ра”, „Самиздат века” и др. Член е на Съюза на руските писатели (1999 г.). Автор е на стихосбирката „Беспризорное небо” (2014 г.). Живее в гр. Перм.


БЪДЕЩЕТО

Бъдещето? Все същото, боже:
въглеродна объркана смес,
намалена шагренова кожа
(разпознайте ме в нея днес!).

Не овцете, а вълците сити.
Ще пиянства овчар едноок.
И за празник ще режат елхите.
И за делник духът пак в облог.

И ще мамят, ще дразнят лъжите,
ще възникват ту тук, ту там.
С ветровете в небето открито
ще изчезнат звездите ни, знам.


ЧТО ЖЕ БУДЕТ

Что же будет? А будет все то же:
углекислая бестолочь дня,
сокращение шагреневой кожи
(опознайте теперь меня!).

Будут сыты не овцы, так волки.
Будет пьян одноглазый пастух.
И на праздник порублены елки.
И на будни разменян дух.

И манить и дразнить будет небыль,
возникая то там, то тут.
Ветер звезды в открытое небо
унесет, и они пропадут.

               1999 г.

-----

ЩОМ ВЪРХУ КРЪСТА НАМЕТНАТ ПАЛТО И ШАПКА

Щом върху кръста наметнат палто и шапка,
кръстът е вече плашило
и ангели никога няма да кацнат
в градината.
Добър християнин е голият християнин.


ЕСЛИ НА КРЕСТ НАКИНУТЬ ПАЛЬТО И ШЛЯПУ

Если на крест накинуть пальто и шляпу,
крест превратится в пугало,
и ангелы никогда не слетятся
на твой огород.
Хороший христианин – голый христианин.

               2003 г.

-----

СЯКАШ ШАНТАВ ТРОЛЕЙ Е ЗАПОЯТ
 
Сякаш шантав тролей е запоят,
примамливо рогата му в мрака блестят.
Тези в него деня си не помнят.
„Накъде сме?” – щастливо крещят.
Ала няма кондуктор и няма шофьор.
Зад стъклата – сокаци затънтени с плесен покрити,
изпарения блатни на канализации.
Вътре в спор – термоядрената война,
за да храни звездите.
„Къде сме? Кои сме?
Где е спирката?” – стеле се людският вой.
 
Тролейбусът, очи ококорил, е слисан
и лети, с развалени спирачки е той.


КАК ТРОЛЛЕЙБУС, КАТИТСЯ ЗАПОЙ
 
Как троллейбус, катится запой,
и концы рогов его сверкают во мраке.
Те, кто в нем, себя не помнят.
„Где мы едем”? – они кричат.
Но кондуктора нет и водителя нет.
За окном – каменные трущобы, покрытые плесенью,
испарения болот и канализаций.
А внутри – термоядерная война,
что питает звезды.
„Кто мы? Где мы?
Когда остановка”? – бормочут они.

У троллейбуса растерянные глаза,
у него отказали тормоза.

---------------------------------------------

Андрей Вознесенский

Руският поет Андрей Вознесенски (Андрей Андреевич Вознесенский) е роден на 12 май 1933 г. в Москва. Завършил е Московския архитектурен институт (1957 г.). Автор е на стихосбирките „Мозаика” (1960 г.), „Парабола” (1960 г.), „Треугольная груша” (1962 г.), „Антимиры” (1964 г.), „Мой любовный дневник” (1965 г.), „Ахиллесово сердце” (1966 г.), „Тень звука” (1970 г.), „Взгляд” (1972 г.), „Выпусти птицу” (1974 г.), „Дубовый лист виолончельный” (1975 г.), „Витражных дел мастер” (1976 г.), „Соблазн” (1978 г.), „Избранная лирика” (1979 г.), „Безотчётное” (1981 г.), „Иверский свет” (1984 г.), „Прорабы духа. Прозаические и поэтические произведения” (1984 г.), „Ров. Стихи и проза” (1987 г.), „10, 9, 8, 7…” (198 г.), „Аксиома самоиска” (1990 г.), „Россія, Poesia” (1991 г.), „Видеомы” (1992 г.), „Гадание по книге” (1994 г.), „Не отрекусь” (1996 г.), „Casino Россия” (1997 г.), „На виртуальном ветру” (1998 г.), „Страдивари сострадания” (1999 г.), „Стихи. Поэмы. Переводы. Эссе” (1999 г.), „Жуткий кризис Суперстар” (1999 г.), „Стихотворения. Поэмы. Проза” (2000 г.), „Девочка с пирсингом” (2000 г.), „Лирика” (2000 г.), „Моя Россия” (2001 г.), „Лирика” (2003 г.), Избранное” (2003 г.), „Возвратитесь в цветы!” (2004 г.), „Избранное” (2006 г.), „Стихотворения” (2006 г.), „Собрание сочинений в 3 томах” (1983-1984), „Собрание сочинений в 7 томах” (2000-2006), „СтиXXI” (2006 г.), „Тьмать” (2009 г.), „Ямбы и блямбы” (2010 г.), на поемите „Мастера” (1959 г.), „Лонжюмо” (1963 г.), „Оза” (1964 г.), „Авось” (1972 г.), „Вечное мясо” (1977 г.), „Андрей Полисадов” (1979 г.), „Ров” (1986 г.), „Россия воскресе” (1993 г.), на книги с мемоарна проза и публицистика и на десетки текстове за песни, пяти от големите звезди на руската и съветската естрада. Във филма „Москва не вярва на сълзи” Андрей Вознесенски играе себе си. Почетен член е на десетки световни академии на литературата и изкуствата. Умира на 1 юни 2010 г. в Москва.


БЕЗ ДА СИ ПОЕТ

Без да си поет, приятел,
не търпи и виждай ти
как, притисната с вратата,
светлината пак крещи.


МОЖНО И НЕ БЫТЬ ПОЭТОМ

Можно и не быть поэтом
Но нельзя терпеть, пойми,
Как кричит полоска света,
Прищемленная дверьми!

-----

ВОЙНА

От други светове и посоки
с очите на свойте бащи
гледат децата –
                широкооки
перископи на мъртъвци.


ВОЙНА

С иными мирами связывая,
глядят глазами отцов
дети –
            широкоглазые
перископы мертвецов.

---------------------------------------------

Андрей Воркунов

Руският поет и писател Андрей Воркунов (Андрей Борисович Воркунов) е роден на 13 март 1957 г. в Москва. Публикува стихове в издания като „Магазин”, „Московский вестник”, „Гуманитарный фонд”, „Юность”, „Арион”, „Заповедник” и др. Участва в антологиите „Самиздат века”, „Современная литература народов России, т.1” и „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2”. Автор е на стихосбирката „Троянский кот” (1995 г.). Живее в Москва.


ТО ХОДИ ИЗ КЪЩИ

То ходи из къщи, прозрачно, невзрачно,
в ъглите реве,
дете извънбрачно на сива шивачка
и бабички две.

То ходи из къщи, дъските прощално
под него шептят;
безгласна неведома птица погалва.
От болест печат

на детско лице светлолико изпъква,
а в поглед див, ах,
се мярка все още доверие тъпо
и стеле се страх.

Край него истерия, викове, буря
сред чаша вода,
там спорят и пушат, надребно враждуват
и виждаш в беда,

че пукат стените, безспир се излива
на стария под
обилен пърхот от тавани, плешиви
от тежък живот.

Обстрелваща кашлица с дъх на лекарства
и плесен клони,
на есен безпаметна сънното царство
с вериги звъни,

безвременна смърт като сянка надвисва
уста
и в голо и остро коляно притиска
Христа...


ОН ХОДИТ ПО ДОМУ

Он ходит по дому, прозрачный и тихий,
он плачет в углах,
внебрачный ребенок невзрачной портнихи
и двух старых прях.

Он ходит по дому, скрипит половицей,
и, что-то шепча,
ласкает безгласую бледную птицу.
Недуга печать

на детском лице проступает прозрачно,
а в диких глазах
какая-то вера тупая маячит
и ахает страх.

А в зале истерика, крики и буря
в стакане воды,
там мелко враждуют, там спорят и курят,
и видно сквозь дым,

что треснули стены, что сыплется сверху
на ветхий паркет
лысеющих сводов обильная перхоть
под тяжестью лет.

Стреляющий кашель и запах лекарства,
и плесени нить,
безудержной осени сонное царство
цепями звенит,

безвременной смерти нависшие тенью
уста –
и голое, острое, словно колени
Христа...

---------------------------------------------

Андрей Дмитриев

Руският поет Андрей Дмитриев (Андрей Михайлович Дмитриев) е роден на 21 април 1958 г. в Москва. Завършва Московския минен институт и литературния институт „Максим Горки”(1991 г.). Един от създателите е на Виртуалния музей за съвременно руско изкуство.Публикува стихове в списания и сборници като „Сельская молодежь”, „НЛО”, „Список действующих лиц”, „Молодая поэзия 89”, „Тверской бульвар”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и др. Живее в Москва.


ДА, МОЙТЕ РИБКИ ИМАТ ЗЛАТЕН НРАВ
 
Да, мойте рибки имат златен нрав,
живеят те безгрижно и богато,
все плуват в кръг, раирано са ято
и не оставят никаква следа.
 
Те имат своя бистър воден пласт,
бдят охлюви за чистотата на водата,
на водорасли крехки стъбълцата;
понякога я сменям аз...
 
А Бог – е, да, безспорно Бог е с тях...


У РЫБ МОИХ ХАРАКТЕР ЗОЛОТОЙ
 
У рыб моих характер золотой,
Они живут себе, забот не зная,
Плывут по кругу полосатой стаей,
Следа не оставляя за собой.
 
У них всегда прозрачная вода,
О чистоте ее заботятся улитки
И стебелечки водорослей хлипких,
И я ее меняю иногда...
 
А Бог – ну да, конечно, с ними Бог...

---------------------------------------------

Андрей Егунов

Руският поет, писател, литературовед и преводач Андрей Егунов (Андрей Николаевич Николев/ Егунов) е роден на 14/26 септември 1895 г. в Ашхабад. Завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет (1918 г.). Първата му литературоведческа публикация е от 1923 г. Още през студентските си години превежда от древногръцки диалози на Платон и творби на Татий и Хелиодор. След 1919 г. е научен сътрудник в Академията по история на материалната култура, преподава английски във Военно-морското инженерно училище „Ф. Дзержински” (1931-1932 г.), чужди езици в университета в Томск (1934-1938 г.) и латински и гръцки в Ленинградския университет (1940 г.). По време на фашистката окупация завежда отдела за образование в Новгород (1942 г.), а в края на войната преподава немски на съветските танкови части в Нойщадт и Берлин (1945-1946 г.). През 1933 г. е арестуван и интерниран в Томска област, а през 1946 г. е осъден от съветските власти на 10 години, които прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Западен Сибир и Казахстан. През 1956 г. е реабилитиран, след което работи в музеите на Ломоносов и Пушкин в Ленинград и продължава да превежда творби от древногръцкия епос. Автор е на романа „По ту сторону Тулы” (1931 г.), на монографията „Гомер в русских переводах XVIII-XIX веков” (1964 г.) и на десетки обзорни статии и монографии като „Методы атрибуции в классической филологии”, „Греческий роман в русских переводах XVIII в.” и др. Поемата му „Беспредметная юность” (1933 г.) и негови стихове и поеми, които пише в периода 1929-1932 г., са публикувани за първи път в сборник „Советская потаенная муза” (Мюнхен, 1961 г.) и в алманах „Часть речи” (Нью-Йорк, 1980 г.). Голяма част от поезията му е изгубена. Умира на 3 октомври 1968 г. в Ленинград.


КЪЩИЧКАТА НИ МЪНИЧКА

Къщичката ни мъничка
накрай света е.
Тя е мъничко
дете на светлината
и на въпроса, и на отговора.


НАШ ДОМИК МАЛЕНЬКИЙ

Наш домик маленький
на краю света.
Домик – маленький
детеныш света,
вопроса и ответа.

-----

В ДЕНЯ, КОГАТО НЯМА ДА МЕ ИМА

В тез дни след моя тъжен помен
ще ставаш рано и ще продължаваш,
в прозрачна стая ще се удвояваш
в пространството от въздух и стени:
душата ми сред сградата се рони,
покой и свежест има, няма спомен.


В ТОТ ДЕНЬ, КОГДА МЕНЯ НЕ СТАНЕТ

В тот день, когда меня не станет,
ты утром встанешь и умоешься,
в прозрачной комнате удвоишься
среди пейзажа воздуха и стен:
моей души здесь завалилось зданье,
есть лень и свежесть, нет воспоминанья.

               1934 г.

---------------------------------------------

Андрей Звенигородский

Руският поет и литературен критик Андрей Звенигородски (Андрей Владимирович Звенигородский) е роден на 26 юни 1878 г. в гр. Ардатов, Нижгородска губерния. Произхожда от стар дворянски род. Завършил е юридическия факултет на Московския университет (1901-1906 г.). Бил е земски началник, член на Нижгородската земска управа (1910 г.), редактор на литературния отдел на „Нижегородская Земская газета” (1912 г.), литературен консултант и рецензент. Печатал е стихове в провинциални издания като „Нижегородские Губернские Ведомости”, „Казбек” „Терек” и др. Работил е в издателствата „Московский Рабочий” и „Гослитиздат”, взима участие в подготовката на пълните събрани съчинения на Лев Толстой. Член е на Съюза на писателите на СССР (1944 г.). Автор е на стихосбирките „Белая горячка” (1906 г.), „Под холодным небом” (1909 г.) и „Чуть на крылах” (1926 г.). Умира на 1 януари 1961 г. в Москва.


СЪН СЕ РАЗГЪРНА

Сън се разгърна. Ти, нежна, си с мен.
Цялата молиш ме ден подир ден.
Свършват разделите, тръгват си те.
Щастие бурно – див бурен – расте.

Буйният мъх се разрасна така,
че се заплетоха хмел и елха.
Дебри безкрайни с омайни лица.
В златни находища – наште сърца.


СНЫ РАЗВЕРНУЛИСЬ

Сны развернулись. Ты, нежная, здесь.
Вся ко мне просишься. Жду тебя весь.
Всё отошло, что держало нас врозь.
Счастье, как дикий бурьян, разрослось.

В зарослях буйных ползучего мха
Всё перепуталось: хмель и ольха.
Роща за рощей, и нет им конца.
В россыпях золота наши сердца.

               1908 г.

---------------------------------------------

Андрей Корф

Руският поет, писател, композитор и бард Андрей Корф (Андрей Олегович Найманов/ Корф) е роден на 29 февруари 1964 г.) в Харков. Завършва педиатрия в Националния медицински университет „Н. Пирогов” в Москва. Публикува стихове в алманаси и антологии като „Этап”, „Мулета”, „Тритон”, „Самиздат века”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и др. От 1988 г. пише и изпълнява песни, има 15 албума и аудиокниги. През 1995 г. издава в. „Московские окна”. Автор е на книгата с разкази „Сто осколков одного чувства” (1999 г.). Живее в Москва.


ЖИВЕЕМ В СТРАШЕН СВЯТ
 
Живеем в страшен свят,
където тролейбусите вървят до дванайсет,
а хората обичат до трийсет.
 
Разбира се,
има тролей и в два часа през нощта,
но къде са силите ни да го дочакаме?


МЫ ЖИВЕМ В СТРАШНОМ МИРЕ
 
Мы живем в страшном мире,
Где троллейбусы ходят до двенадцати,
А люди любят до тридцати.
 
Конечно,
Бывает троллейбус и в два часа ночи,
Но где взять силы его дождаться?..
 
               1987 г.

---------------------------------------------

Андрей Монастирский

Руският художник, поет, писател и изкуствовед Андрей Монастирски (Андрей Викторович Сумнин/ Монастырский) е роден на 28 октомври 1949 г. в с. Печенга, Мурманска област. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1980 г). Работи като редактор в Московския литературен музей. Публикува поезия, проза и теоретични разработки в самиздатски и авангардни издания като „Эхо”, „Ковчег”, „Мулета А”, „Akzente”, „Черновик”, „Место печати”, „Пастор”, „Воздух”, „Носорог” и др. Лидер и идеолог е на перформанс-групата „Коллективные действия” (1976 г.), основател е на московския архив за независимо изкуство МАНИ (1980 г.), теоретик на концептуалното изкуство, един от родоначалниците на московския концептуализъм. Член е на Клуба на авангардистите КЛАВА в Москва и на творческите групи „Капитон” и „Корбюзье”. Има десетки авторски изложби, арт композиции и акционни обекти, представени в Русия, Италия, Австрия, Англия, САЩ, Испания и др. Обнародва теоретични статии по въпросите на съвременното изкуство, автор и съставител е на десетина книги от документалната поредица „Поездки за город” (от 1980 г.), съставител е на „Словарь терминов московской концептуальной школы” (1999 г.). Автор е на стихосбирките „Небесному носатому домику по пути в Паган” (2001 г.), „Поэтический мир” (2007 г.) и „Поэтический сборник” (2010 г.). Живее в Москва.


НЕ ТРЕПЕРИ ТАКА, РЕКИЧКЕ

Не трепери така, рекичке,
ще заобиколим
в раирани мундири,
в ръцете със стомана,
докосвайки града ни потопен
и сякаш родни рамене...


НЕ ДРОЖИ ТАК, РЕЧКА

Не дрожи так, речка
мы тебя обойдем
в полосатых мундирах
со сталью в руках
задевая затопленный город
родными плечами.

---------------------------------------------

Андрей Сергеев

Руският поет, писател и преводач Андрей Сергеев (Андрей Яковлевич Сергеев) е роден на 3 юни 1933 г. в Москва. Завършва Московския педагогически институт за чуждестранни езици (1958 г.). Превежда англоезична поезия, от 1959 г. публикува преводи от Робърт Фрост, Карл Сендберг, Джеймс Джойс, Уйлям Йейтс, Томас Елиот и др. През 50-те години членува в неформалното творческо сдружение – групата на Чертков. Негови творби се появяват в самиздатския печат. Първата му публикация на проза в официалния печат е от 1990 г., а първите му публикации на стихове са от 1993 г. в списанията „Новый мир”, „Родник” и „Новое литературное обозрение”. Печата в издания като „Юность”, „НЛО”, „Дружба народов”, „Знамя”, „Вопросы литературы”, „Литературное обозрение” и др. Автор е на книгите с поезия и проза „Розы” (1996 г.), „Рассказики” (1997 г.), „Альбом для марок” (1997 г.) и „Изгнание бесов: Рассказики вперемежку со стихами” (2000 г.). Загива под колелата на автомобил на 27 ноември 1998 г. в Москва.


ПЕСЕН НА УЛИЦАТА
 
По пресечките, по редутите
ний по двама с другари се лутахме.
 
За какво ли не бъбрехме здравата,
светогледите преиначавахме.
 
За живот правоверен тъгувахме
и за Блок и за Нарбут хортувахме.
 
Потвърждавахме вечните истини,
тъмнината подкрепяше мислите ни.
 
След това по различните пътища
се разминахме, пръснахме, сбутахме
 
и сами се разбихме на атоми;
а тогава, тогава, тогава ний
 
бяхме умни, щастливи, увлечени,
бе животът ни там по пресечките.


ПЕСНЯ НА УЛИЦЕ
 
Переулками, переходами
Мы бродили с друзьями по-двое.
 
Говорили о всякой всячине,
Все на свете переиначивали.
 
Тосковали о жизни праведной,
Толковали о Блоке, Нарбуте.
 
Рассуждали вокруг да около,
Темнота размышленьям способствовала.
 
А потом дорогами разными
Разошлись, разбрелись, растолкались мы,
 
Разошлись, расщепились на атомы,
А тогда-то, тогда-то, тогда-то мы –
 
Мы счастливыми были, умными,
Наша жизнь прошла переулками.

---------------------------------------------

Андрей Товмасян

Руският композитор, тромпетист, поет и писател Андрей Товмасян (Андрей Егиазарович Товмасян) е роден на 1 декември 1942 г. в гр. Киров. Основна фигура в съветския джаз от 60-те години на ХХ в. Член на музикалните колективи на Алексей Козлов, Борис Ричков, Виталий Клейнот, Вадим Сакун, Борис Фрумкин, Олег Лундстрем и др. Заема призови места като композитор и импровизатор на много национални и международни джазови фестивали. Публикува поезия, проза и мемоари в списания като „Арион”, „Jazz”, „Огонек”, „Джаз-квадрат”, „Джаз”, „Полный джаз” и в сборници и антологии като „Страницы. Маленький сборник к десятилетнему юбилею Российского союза профессиональных литераторов”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „САМ”, „Антология джазовой поэзии”. Автор е на книгата „Воспоминания” (2002 г.). Умира на 31 декември 2014 г. в Москва.


АЗ КРЪГЛА КУХА ТОПКА СЪМ
 
Аз кръгла куха топка съм. Сред мен е мрак.
В мен външни звуци не проникват, не привалят.
Но радост от живота имам пак –
мен ме търкалят.
 
Търкалят. Радвам се. Щастливо.
Но кой съм? Откъде? Не знам!
И как така не се разбивам
аз нивга там?
 
С усещане за страшно нещо
плътта ми извисява глас,
че топките, които срещам,
са също кухи, както аз.


Я КРУГЛЫЙ ПОЛЫЙ ШАР
 
Я круглый полый шар. Внутри меня темно.
И звуки внутрь меня извне не проникают.
Но в жизни радости и мне дано –
Меня катают.
 
Вот катят. Рад я. Усмехаюсь.
Но кто я? Где я все года?
И почему не разбиваюсь
Я никогда?
 
Со страшным чувством омерзенья
Мне сообщает плоть моя
Шаров иных прикосновенья,
Таких же полых, как и я.
 
               1973 г.

---------------------------------------------

Андрей Туркин

Руският поет Андрей Туркин (Андрей Валерьевич Туркин) е роден на 26 февруари 1962 г. в Москва. Учи във филологическия факултет на Московския държавен университет (1982-1985 г.). Участва в дейността на клуб „Поэзия”. Публикува стихове в списания и алманаси като „Латинский квартал”, „Студенческий меридиан”, „Черновик”, „Эпсилон-салон” и в издадената в САЩ антология на съвременната руска поезия. Автор е на стихосбирката „Общее дело” (1992 г.) и на публикуваната посмъртно книга с поезия и проза „Точка сингулярности” (2002 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России”, „Самиздат века” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Умира при нещастен случай на 22 декември 1997 г. в Москва.


ПОГЛЕДНЕШ НЕБЕТО
 
Погледнеш небето – там само звезди.
Напомнят ми слънце; небето реди
за друг да прилича тоз звезден прашец
на перлен гердан с разпокъсан конец,
 
за някой парчета са вкусен салам,
часовникът пясъчен рони се там
и чаша звездите оформят дори,
но взреш се в небето – там само звезди!


ПОСМОТРИШЬ НА НЕБО
 
Посмотришь на небо – там звезды одне.
Мне солнце на небе напомнят оне,
Кому-то напомнят оне, может быть,
С разорванной ниткой жемчужную нить,

Кому-нибудь срез дорогой колбасы,
Песочные кто-нибудь вспомнит часы,
И даже стакан представляется мне,
Но взглянешь на небо – там звезды одне!

-----

СЛАБИЧКА, СЯКАШ Е БОЛНО РАСТЕНИЕ
 
Слабичка, сякаш е болно растение,
между дърветата, клони разлиствайки,
в пролетен ден комсомолка поемаше,
за да се срещне в гора с комунистите.
 
Време отмина, на същото място
извор целебен извира сега.
Той за дошло съвършенство прекрасно е
знак чудотворен в съветска земя!


СЛАБАЯ, СЛОВНО БОЛЬНОЕ РАСТЕНИЕ
 
Слабая, словно больное растение,
Меж деревами тугими, ветвистыми
Шла комсомолка по лесу весеннему
И повстречалась в лесу с коммунистами.
 
Время прошло, а на месте их встречи
Бьет чудотворный, целебный родник.
В знак чистоты, совершенства сердечного
Здесь, на советской земле, он возник!

---------------------------------------------

Анна Баркова

Руската поетеса, писателка, есеист и драматург Ана Баркова (Анна Александровна Баркова) е родена на 16/29 юли 1901 г. в гр. Иваново-Вознесенск, Владимирска губерния. Завършва гимназия в родния си град (1919 г.). Първите й поетични публикации са от 1918 г., когато сътрудничи на в. „Рабочий край”. През 1922 г. е секретар на А. Луначарски, през следващите години работи в различни вестници и издателства, най-дълго във в. „Правда” (1924-1929 г.). Публикува в списания и сборници като „Красная новь”, „Новый мир”, „Красная нива”, „Печать и революция”, „Русская поэзия XX века. Антология русской лирики” и др. Осъждана е няколко пъти с политически обвинения за антисъветска агитация и е репресирана в продължение на 30 години, от които 23 години прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Карлаг, Воркута, Инту, Абез, Мордовия и др. в периодите 1934-1939 г., 1947-1956 г. и 1957-1965 г. През 1965 г. е реабилитирана. Стиховете й през тези години могат да бъдат срещнати само в някои от лагерните издания и в лагерните архиви. Авторка е на стихосбирката „Женщина” (1922 г.) и на пиесата „Настасья Костер” (1923 г.). Нейна поезия, проза и публицистика започва да се издава едва след 1990 г., най-пълно издание с нейни творби е книгата „Вечно не та” (2002 г.). Голяма част от литературното й наследство още не е публикувана, а много от творбите й са изгубени. Умира на 29 април 1976 г. в Москва.


НА ТЕБ, ПОСЛЕДНА МОЯ ТИ ЗОРА
                „И не защото тя е светлина,
                та за мечтите не е нужно светло...”
                И. Аненски

На теб, последна моя ти зора,
през мрачен облак впила светлината,
за неугасващ лъч благодаря.
Разпръсна сън бездънен на душата.

Към теб насреща плахо идвам там
и вярвам, че безсмъртен знак ни чака.
Ако по пътя сетен падна, знам:
при светлина ще падна, не сред мрака.


ТЕБЯ, МОЮ ПОСЛЕДНЮЮ ЗАРЮ
                „Не потому что от неё светло,
                А потомучто с ней не надо света...”
                Ин. Анненский

Тебя, мою последнюю зарю,
Проникшую сквозь тягостные тучи,
За свет немеркнущий благодарю.
Рассеяла ты сон души дремучий.

К тебе навстречу с робостью иду
И верую, что есть бессмертья знаки.
И если по дороге упаду,
То упаду под светом, не во мраке.

               1971 г.

-----

ИЗПИТАНИЕ С ЛАСКА

Твърде гъвкава аз родих се.
Жарко жареха ме лъчите.
Пантера не съм, грешите,
тигрица съм – рижи очите ми.

Така ме наричат – тигрица,
лицемерка съм укротена.
О, тъй сладко е – разяриш се
и поглед помръква смирено!

Този край изстива зиме,
храната е с вкус блудкав.
Изоставено в пустинята
е леговището смутно.

В грубостта си простодушна
бях послушната дивачка,
бяха нощите задушни,
а виденията зрачни.

Край пустинята се свивах
в срам от моята измяна
и замествах горделивост
с плен спокоен в сладост странна.

О, докосвайки звяра игриво,
ти ми каза весело: „Здрасти!”
И обля сърцето ми тигрово
с нежност и лукавство.

Всяка ласка отрова оставя
сред пустинната жар за звяра.
Укротителю, дай ми право
на мъничко ярост.


ИСПЫТАНИЕ ЛАСКОЙ

Я родилась слишком гибкой.
Глаза мои солнцем выжжены.
Пантерой назвать – ошибка;
Но тигрицы – с глазами рыжими.
 
Так, имя мое – тигрица,
Укрощенная лицемерка.
О, как сладко разъяриться
И золотом глаз померкнуть!
 
Этот край зимой так стынет,
И вкус у пищи пресный.
Покинуто там, в пустыне,
Логово неизвестное.
 
В грубости простодушной
Цвела голова дикарки,
Только ночи были душны,
И виденьями ярки.
 
И, крадучись, из пустыни
Я скрылась, стыдясь измены,
И познала моя гордыня
Сладость странного плена.
 
Прикоснувшись к шерсти звериной,
Ты сказала весело: „Здравствуй!”
И скользнуло сердце тигриное
В нежность и в лукавство.
 
Испытание лаской – отрава
Для зверя пустынного жара.
Укротитель, дай мне право
На маленькую ярость.

               1924 г.

---------------------------------------------

Анри Волохонский

Руският поет, писател и преводач Анри Волохонски (Анри Гиршевич Волохонский) е роден на 19 март 1936 г. в Ленинград. Завършва Ленинградския химико-фармацевтичен институт, защитава аспирантура в Института за езерно рибно стопанство. Над 20 години работи в различни области на химията и екологията, участва в научни експедиции. Пише стихове от 50-те години, публикува поезия в самиздатски издания като „Новый журнал”, „Континент”, „Время и мы”, „Эхо”, „Гнозис”, „Ковчег”, „Черновик” и др. През годините на СССР има само едно публикувано в официалния печат стихотворение – през 1972 г. в сп. „Аврора”. През 1973 г. емигрира в Израел, а от 1985 г. е във ФРГ. Работи като редактор и преводач в Радио „Свобода”. Член е на Съюза на немските писатели. По негови текстове се изпълняват над 100 песни. Автор е на романа „Роман Покойничек” (1982 г.) и на стихосбирки, издадени в Израел, Франция, САЩ, Германия и Русия, сред които „Девятый Ренессанс” (1977 г.), „Стихи для Ксении” (1978 г.), „Четыре поэмы об одном” (1981 г.), „Стихотворения” (1983 г.), „Тетрадь Игрейны” (1984 г.), „Басни А.Х.В.” (1984 г.), „Шкура бубна” (1986 г.), „Стихи о причинах” (1989 г.), „Анютины грядки” (1994 г.), „Тивериадские поэмы” (2001 г.), „Берлога пчёл” (2004 г.), „Воспоминания о давно позабытом” (2007 г.), на „Собрание произведений” (в 3 тома, 2012 г.) и др. Живее в гр. Тюбинген, Германия. Негови стихове са включени в антологиите „Освобожденный Улисс”, „Антология поэзии”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Умира на 8 април 2017 г. в гр. Хорб-ам-Некар, Германия.


СТЕП
 
Шумоли далечната трева,
тишината думи родни губи:
сиромашка, страдаща страна,
где са твойте кътници и зъби?
 
Гледам към сиротната уста:
твоите венци са изранени!
Твърде много вехнещи листа,
боровете блатни са сломени.
 
В дистрофична си захапка ти.
По имперските ливади гнили
от фонтаните оцет шурти,
стълбове в степта са ноздри впили.


СТЕПЬ
 
Шелестит далекая трава
Слышатся в тиши слова родные:
Беспредельно нищая страна,
Где твои резцы и коренные?
 
Я смотрю в осиротелый рот:
Где концы твоих голодных десен?
Чахлой шелухи невпроворот
Выпало с плотин болотных сосен.
 
Сладок дистрофический укус.
На лугах империй гниловатых
Бьют фонтаны уксуса на вкус
Из ноздрей столпов продолговатых.

---------------------------------------------

Аркадий Драгомошченко

Руският поет, писател и преводач Аркадий Драгомошченко (Аркадий Трофимович Драгомощенко) е роден на 3 февруари 1946 г. в гр. Потсдам, ГДР. Учи във филологическия факултет на Педагогическия институт в гр. Виница, завършва театралния факултет на Ленинградския институт за театър, музика и кино (1973 г.). Работи като драматург на театри в Смоленск и на младежкия театър „Игуана” в Ленинград, член на редколегията на самиздатското сп. „Часы” и на сп. „Комментарии”, редактор на сп. „Петербург на Невском”. От 1974 г. публикува поезия в самиздатски издания, първата му публикация в официалния печат е от 1985 г. Води семинара „Иные логики письма” към факултета за свободни изкуства и науки при Петербургския държавен университет, преподава в университети в Ню Йорк, Сан Диего и Петербург. Превежда американска поезия. Автор е на книгите с поезия, проза и публицистика „Небо соответствий” (1990 г.), „Description” (1990 г.), „Xenia” (1993 г.), „Ксении” (1993 г.), „Под подозрением” (1994 г.), „Фосфор” (1994 г.), „Китайское солнце” (1997 г.), „Описание” (2000 г.), „Chinese Sun” (2005 г.), „На берегах исключенной реки” (2005 г.), „Безразличия” (2007 г.), „DUST” (2008 г.), „POP 3” (2009 г.), „Тавтология” (2011 г.) и „Устранение неизвестного” (2013 г.). Умира на 12 септември 2012 г. в Санкт Петербург.


ХАЙДЕ ДА ИЗУЧАВАМЕ ИСТОРИЯТА

Хайде да изучаваме историята.
Да разглеждаме лицата на младите генерали и на обикновените войници
и да мислим: Какви птици се реят над бойните полета
и се заплитат в диплите на знамената.
Да се вглеждаме в мъгливите гравюри, в очертанията на галеоните,
да движим пръсти по остатъците от злато на обрезите
и тихо да ненавиждаме Томас де Торквемада.
Или да погледнем избледнелите рисунки на старинен бестиарий,
в чиито древни страници е благословена всяка твар,
или да се заемем с химията,
следвайки неотстъпно указанията на Трисмегист.
Да пишем фантастични разкази за срещи с извънземни цивилизации
и да мислим, че сме потомци на пулсиращи пространства.
В по-лошия случай да пеем, да пушим и да търсим съкровища,
в най-лошия случай да легнем в леглото и да не мислим за утре!
Нали и така всичко е известно.
По-добре е прилежно да изучаваме историята на страни, народи и лица,
зад чиято тънка преградка
реве ураганът на нашата памет.      

               * Томас де Торквемада (1420-1498 г.) – първи велик инквизитор на испанската инквизиция.
               * Бестиарий – поучителен сборник с алегорични разкази за животни.
               * Хермес Трисмегист Триждивеликият – обединен образ на гръцкия бог Хермес и египетския бог Тот.


ДАВАЙ ИЗУЧАТЬ ИСТОРИЮ

Давай изучать историю.
Рассматривать лица молодых генералов
и простых солдат и думать: какие птицы
парили над полями сражений,
путались в складках знамен.
Давай вглядываться в туманные гравюры,
в очертания галеонов,
водить пальцами по остаткам золота на обрезах
и тихо ненавидеть Томаса Торквемаду.
Или взглянем на рисунки поблекшие
старинного бестиария, на ветхих страницах
которого благословенна любая тварь,
или займемся химией, следуя неотступно
указаниям Трисмегиста.
Будем писать фантастические рассказы
о встречах с инопланетными цивилизациями
и думать, что мы потомки
пульсирующих пространств.
На худой конец давай петь, курить,
искать клад,
на худой конец давай ляжем в постель,
и только не думать о завтра!
Ведь и так все известно.
Лучше прилежно изучать историю стран,
народов и лиц,
за тонкой перегородкой которых
ревет ураган нашей памяти.

               1975 г.

---------------------------------------------

Аркадий Пахомов

Руският поет Аркадий Пахомов (Аркадий Дмитриевич Пахомов) е роден на 17 август 1944 г. в Москва. Учи във филологическия факултет на Московския държавен университет. През 60-те години е съосновател на неформалната поетична група СМОГ (Самое Молодое Общество Гениев). Има само няколко изяви в съветския литературен печат, печата в самиздатски издания. След перестройката публикува поезия в списания, вестници и алманаси като „Знамя”, „Континент”, „День и ночь”, „Новое литературное обозрение”, „НЛО”, „Огонек”, „Советский цирк”, „МОЛ”, „Поэзия”, „Вектор творчества – в поисках времени” и др. Работи в геологични експедиции, като инструктор по обществената пропаганда на книги, литературен сътрудник на заводска многотиражка и главен редактор на литературен отдел към Централната руска телевизия. Член е на Съюза на литераторите на Руската федерация (1989 г.). Негови стихове влизат в антологиите „Самиздат века”, „ Другое искусство ” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирката „В такие времена” (1989 г.). Умира на 29 май 2011 г. в Москва.


ПЪТЯТ

Отдалечи се пътят, угнетен
в трева изсъхнала, в чакъл проскърцващ
и в корени, разринати съвсем
от груби колела с релеф изтъркан.

Замина пътят – на далечен път,
от неизвестен порив запокитен,
едва огънал твърдата си гръд,
на хълбок легнал до самия сипей.

А после нишка стройна в хоризонта влял
и гладко продължил, и полегато,
и над реката смело прелетял,
превърнал тяло в мостче гърбовато.

След туй веднага, в следващия миг
покой горите в устрема му вляха
и под разгънатата горска стряха
забравя свойте скитнически дни.

Затвори се, осмислящ всеки свой
завой преодолян, простор обходен –
един от жизнените пътища безброй,
които днес наникъде не водят.


ДОРОГА

Ушла в себя дорога, залегла
в пучки травы сухой, в шипучий гравий
и в корни, разоренные дотла
колесами в изношенной оправе.
 
Ушла в себя дорога – в дальний путь,
ведомая неведомым порывом,
успевшая чуть выгнуться, свернуть
и набок лечь у самого обрыва.

А после выпрямиться, вытянуться в нить
и продолжаться гладко и покато,
не упуская вдруг над речкой взмыть
и обернуться мостиком горбатым.

Затем, чтоб тут же, в следующий миг,
расположиться на опушке леса
и под его развернутым навесом
забыться и не помнить дней своих.

Ушла в себя, осмыслив каждый сдвиг
и поворот найдя и пересилив, –
одна из множества живучих и кривых,
которые куда не выводили.

---------------------------------------------

Аркадий Ровнер

Руският поет, писател и преводач Аркадий Ровнер (Аркадий Борисович Ровнер) е роден на 28 януари 1940 г. в Одеса. Средно образование получава в Тбилиси, след което завършва философския факултет на Московския държавен университет и защитава доктурантура в Колумбийския университет в Ню Йорк. През 60-те години е част от литературния ъндърграунд в СССР. През 1973 г. емигрира в САЩ. До 1994 г. преподава източни религии, християнско богословие и съвременен мистицизъм в университети във Вашингтон, Ню Йорк и Москва. Основател е на изд. „Gnosis Press” в Ню Йорк, издател е на двуезичното сп. „Гнозис”, издавано в Ню Йорк и в Москва (1978-2006 г), съставител е на англо-руската „Антология Гнозиса” (1982-1983, 1994 г.). Въпреки че някои литературоведи го смятат за самиздатски творец, той е автор на 24 книги с поезия, проза и есеистика, сред които „Гости из области” (1975 г.), „Калалацы” (1980 г.), „Ход королём” (1989 г.), „Этажи Гадеса” (1990 г.), „Третья культура” (1996 г.), „Веселые сумасшедшие” (1998 г.), „Рим и лев” (2002 г.), „Новый Гильгамеш, или Наука бессмертия” (2013 г.) и др. Умира на 25 декември 2019 г. в Ню Йорк.


СТРАНАТА, ПРОСТРЯЛА НАД СЕБЕ СИ НЕБЕ

Страната, простряла над себе си небе с висока ясност,
не може лесно да забрави своето предназначение.
Страна, въодушевена от идеите за равенство, губи разум.
Страна, забравяща великите, изпада в нищожество.
Страната, отдаваща дължимото на великите, достига небето.
Страна, раздаваща почести на подлеци, изпада в диващина.
Страна, убиваща великото в децата, губи надежда.
Страна, губеща езика си, губи своята памет.
Страната, изгубила памет, е загубила срам.
Страна, която няма какво да губи, нищо не губи.
Страна, която нищо не губи, нищо не намира,
не можеш да загубиш това, което имаш.
Не можеш да имаш това, което си загубил.
Нищо не можеш да имаш.
Това е.


СТРАНА, РАСКИНУВШАЯ НАД СОБОЙ НЕБО

Страна, раскинувшая над собой небо высокой ясности,
не может легко забыть свое назначение.
Страна, воодушевленная идеей равенства, теряет разум.
Страна, забывающая великих, впадает в ничтожество.
Страна, отдающая должное великим, достигает неба.
Страна, воздающая почести подонкам, впадает в дикость.
Страна, убивающая великое в детях, теряет надежду.
Страна, теряющая язык, теряет память.
Страна, потерявшая память, утратила стыд.
Страна, которой нечего терять, ничего не теряет.
Страна, которая ничего не теряет, ничего не находит,
нельзя потерять то, что имеешь.
Нельзя иметь то, что потерял.
Ничего нельзя иметь.
Всё.

               1992 г.

---------------------------------------------

Арсений Алвинг

Руският поет, писател и преводач Арсений Алвинг (Арсений Алексеевич Смирнов/Альвинг) е роден на 5/17 юни 1885 г. в с. Перово, Московска губерния. Учил е в историко-филологическия факултет при Московския университет (1907-1913 г.) и в Лазаревския институт за източни езици. Като поет дебютира в печата през 1905 г. През 1908 г. издава книга „Цветы зла” с превод на стихосбирката на Бодлер „Цветя на злото” („Les fleurs du mal”). През 1910 г. е съосновател на московското издателство „Жатва” и на алманах „Жатва”, просъществували до 1916 г. Член е на Обществото за свободна естетика и от 1913 до 1915 г. изнася лекции в Москва и в Киев. От 1922 до 1924 г. е ръководител на литературното обединение „Кифара”. Публикува повестта „Наденька Артенева” (1928 г.) и литературоведческото изследване „Введение в стиховедение” (1931 г.). През 1934 г. е репресиран и до 1940 г. прекарва по лагери. След 1936 г. организира литературни кръжоци за деца и юноши. Стиховете му не са публикувани в отделно издание. Умира на 20 февруари 1942 г. в Москва.


ЧУК-ЧУК!

Не търсиш ли душата, знам –
това е тежък грях...
Души добри са, твойта там
е най-добра сред тях!

И чукам аз към теб: Чук-чук!
Чук-чук! Чук-чук! Чук-чук!
Ти отзови се, друже, тук
на тоз пулсиращ звук!


ТУК-ТУК!

Не достучаться до души –
Большой и тяжкий грех...
Все души в мире хороши,
Твоя же лучше всех!

И я к тебе стучусь: тук-тук!
Тук-тук! Тук-тук! Тук-тук!
Так отзовись же, милый друг,
На мой упорный стук!..

               1940 г.

---------------------------------------------

Бахит Кенжеев

Руският и казахски поет и писател Бахит Кенжеев (Бахыт Шкуруллаевич Кенжеев) е роден на 2 август 1950 г. в гр. Чикмент, Казахска ССР. Завършва химическия факултет на Московския държавен университет. Първите му поетични публикации са от 1972 г., участва в литературния сборник „Ленинские горы: Стихи поэтов МГУ” през 1977 г. Печата стихове в самиздатски списания като „Московское время”, „Часы”, „Обводный канал”, „37”, в издания като „Комсомольская правда”, „Юность”, „Московский комсомолец”, „Простор”, „Октябрь”, „Новый мир” и в емигрантски издания като „Континент”, „Глагол”, „Эхо”, „Третья волна”, „Стрелец”, „Синтаксис” и др. Член е на руския ПЕН клуб. През 1982 г. емигрира в Канада, живее в Монреал. Работи в руската редакция на „Радио Канада” (1982-1988 г.) и като преводач в Международния валутен фонд (от 1991 г.). Първата му книга излиза в САЩ през 1984 г. Носител е на редица литературни награди. Съучредител е на поетичното обединение „Московское время” (1973 г.), съсъставител е на антологията за нова руска поезия „Девять измерений” (2004 г.). Автор е на стихосбирките „Избранная лирика 1970-1981” (1984 г.), „Осень в Америке” (1988 г.), „Стихотворения последних лет” (1992 г.), „Из книги AMO ERGO SUM” (1993 г.), „Стихотворения” (1995 г.), „Возвращение” (1996 г.), „Сочинитель звезд” (1997 г.), „Снящаяся под утро” (2000 г.), „Из семи книг” (2000 г.), „Невидимые” (2004 г.), „Названия нет” (2005 г.), „Вдали мерцает город Галич” (2006 г.), „Крепостной остывающих мест” (2008 г.), „Послания” (2011 г.), „Сообщение” (2012 г.), „Странствия и 87 стихотворений” (2013 г.), „Ремонт Приборов” (2014 г.), „Довоенное” (2014 г.), на романите „Плато” (1992 г.), „Иван Безуглов” (1993 г.), „Золото гоблинов” (2000 г.), „Обрезание пасынков” (2009 г.) и др. От 2008 г. живее в Ню Йорк, САЩ.


СЪН ЛИ СЪНУВАМ

Сън ли сънувам? В пресечката влага се сбира,
вятър на „Пушкински”, вятър на „Звезден” лудува.
Блъскам с юмруци вратата на мойта квартира,
искам да вляза, но там не отварят, не чуват.

Сънища мои – те шепите с улични соли
сипват на раната. Господи, кой ли неволно
с трезвен разсъдък и с памет по собствена воля
би се стремил към предели, където е болно

и безнадеждно обиди нанасят му рани?
В здрави врати, с казионно желязо ковани,
нов квартирант, правилата човешки забравил,
вълчи капани е вместо ключалки поставил.

Крача навън – атмосферата слоеста, хладка,
сякаш сандък на стъклар е – блещука и дразни.
Моят дом... – пиша внимателно в кратка тетрадка,
мойта роди... – по-нататък е страница празна,

после – чертичка накриво, квадратче протрито,
цифрички; но да повярвам в раздяла не искам,
до сутринта като моя маймун-прародител
блъскам вратата ненужна, неистово блъскам...


СНЯТСЯ ЛИ СНЫ

Снятся ли сны?.. В переулках оставленных сыро,
ветер на Пушкинском, ветер на Звездном бульваре.
В дверь колочу кулаками, в свою же квартиру
силюсь пробраться – не слышат, не открывают.

Сны мои, сны, – словно пригоршню уличной соли
сыплют на рану. Ах, Господи, в здравом уме и
памяти трезвой, ну кто бы по собственной воле
рвался туда, где бывало гораздо больнее,

злей, беспросветней, где виделись только обиды?
Крепкие двери казенным железом обиты,
новый жилец, против всех человеческих правил,
волчьи капканы там вместо запоров поставил.

Выйду на улицу – воздух слоистый прохладен,
как у стекольщика в ящике – блещет, двоится.
Это мой дом, – вывожу аккуратно в тетради,
это моя ро... а дальше – пустая страница,

Дальше – косая линейка, лиловая клетка,
столбики цифр, и опять я в разлуку не верю,
и до утра, на манер обезьяньего предка,
все колочу, колочу в бесполезные двери...

---------------------------------------------

Белла Ахмадулина

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се


ДРУГОТО

Какво ли стана? И защо ли аз
година цяла вече не умея
да пиша стихове – отсъства глас
и устните ми час след час немеят?

Ще кажете – туй вече е куплет,
тез четри реда строфа са готова.
Аз не за туй. Владея този ред,
редя по навик словото след слово.

Ръката знае този път добре.
Аз не за туй. Но как преди го правих,
когато ставаха не редове,
а нещо друго? Но какво? Забравих!

Туй, другото, познаваше ли страх,
лудувайки с гласа си смел препускащ?
Само бе смях, бе в устни чувствен смях,
и плачеше, когато плач почувства!


ДРУГОЕ

Что сделалось? Зачем я не могу,
уж целый год не знаю, не умею
слагать стихи и только немоту
тяжелую в моих губах имею?

Вы скажете – но вот уже строфа,
четыре строчки в ней, она готова.
Я не о том. Во мне уже стара
привычка ставить слово после слова.

Порядок этот ведает рука.
Я не о том. Как это прежде было?
Когда происходило – не строка –
другое что-то. Только что? – забыла.

Да, то, другое, разве знало страх,
когда шалило голосом так смело,
само, как смех, смеялось на устах
и плакало, как плач, если хотело?

               1966 г.

---------------------------------------------

Борис Куприянов

Руският поет Борис Куприянов (Борис Леонидович Куприянов) е роден на 20 октомври 1949 г. в гр. Остров, Псковска област. Работи като зидар, библиотекар и лесничей. Учи в режисьорския факултет на Института за култура в Санкт Петербург. През 1990 г. приема сан дякон, през 1991 г. е ръкоположен за свещеник от Руската православна църква, от 1997 г. е настоятел на Казанската църква в гр. Александровская, Пушкински район, протойерей. Представител е на ленинградския поетичен ъндърграунд, член е на литературното обединение на Т. Гнедич. От 70-те години публикува активно в самиздатски списания като „Часы”, „Майя”, „37”, „Время и мы”, „Третья волна”, „Стрелец”, „Царскосельская газета”, „Neue Russische Literatur” и др. Негови стихове са включени в антологиите „Горячий смех обугленного слова”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и „Самиздат Ленинграда”. Автор е на романа в стихове „Время встречи” (1989 г.).


О, ТЪЙ ВИСОКО Е

О, тъй високо е, как е студено, безспирно
ангел, наблизо прострян, е облян от вини.
Пърха душата и злобно мотивче немирно
вечния негов покой с клевета ледени!

Вярата в изповедални безбройни видяхме,
има сърдечна горичка за птичи език,
стига преструвки, признайте. И вий над Нева прелетяхте,
без да познаете кроткия ангелски лик.

Птица и ангел – два знака за сбъдваща вяра
и въплътена световна позната душа.
Сбъдва се всичко. Пророка в каторга ще вкарат,
само за туй, че дочува лъчи в пустошта.


О, ВЫСОКО

О, высоко, о, как холодно, как неизбывно
Ангел простертый поблизости где-то висит.
Кружит душа, и какой-то мотивчик надрывный
Вечную душу его клеветой леденит!
 
Вера, при всей бесконечности исповедален,
Есть подсердечная роща для ветреных птиц,
Не притворяйтесь, смутитесь. И вы над Невой пролетали,
Не узнавая уступчивых ангельских лиц.
 
Птица и ангел – два знака сбывавшейся веры
И воплощенье всемирно известной души.
Сбудется все. И авгура сошлют на галеры
Только за то, что он слушать умеет в глуши.

               1973 г.

---------------------------------------------

Борис Слуцкий

Руският поет, писател и преводач Борис Слуцки (Борис Абрамович Слуцкий) е роден на 7 май 1919 г. в гр. Славянск, Донецка област. Завършва едновременно Московския юридически институт и Литературния институт „Максим Горки” (1941 г.). Първите му отпечатани стихове са от 1941 г. в сп. „Октябрь”. Участник е във Великата отечествена война, където е раняван. Публикува поезия, мемоарна проза и радиопиеси в издания и сборници като „Литературная газета”, „Знамя”, „Акцент”, „Советская потаенная муза” и др. Превежда поезия от езика идиш, издава сборника „Поэты Израиля” (1963 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1957 г.). Автор е на стихосбирките „Память” (1956 г.), „Время” (1959 г.), „Сегодня и вчера” (1963 г.), „Работа” (1964 г.), „Память. Избранное” (1965 г.), „Современные истории” (1969 г.), „Годовая стрелка” (1971 г.), „Доброта дня” (1973 г.), „Продленный полдень” (1975 г.), „Неоконченные споры” (1978 г.), „Избранное” (1980 г.), „Сроки” (1984 г.) и др. Умира на 23 февруари 1986 г. в гр. Тула.


СЪВЕСТТА

Повест стара за съвест започва.
Вечна тема е нейната власт.
Но понякога с морна отсрочка
съвестта глухо скрита е в нас.
В глъбините душевни невинна,
в битието ни съдник е твърд.
Тя е двойник на хемоглобина –
трудно с нея, без нея е смърт.
Давим нейния глас с алкохоли,
славим, мъмрим, разсичаме, колим,
но издържа на бой и товар,
на разчупване, късане, ръчкане,
и остригвана, бита, измъчвана,
тя не губи от своята жар.


СОВЕСТЬ

Начинается повесть про совесть.
Это очень старый рассказ.
Временами, едва высовываясь,
совесть глухо упрятана в нас.
Погруженная в наши глубины,
контролирует все бытие.
Что-то вроде гемоглобина.
Трудно с ней, нельзя без нее.
Заглушаем ее алкоголем,
тешем, пилим, рубим и колем,
но она на распил, на распыл,
на разлом, на разрыв испытана,
брита, стрижена, бита, пытана,
все равно не утратила пыл.

---------------------------------------------

Борис Чичибабин

Руският поет Борис Чичибабин (Борис Алексеевич Полушин/ Чичибабин) е роден на 9 януари 1923 г. в гр. Кременчуг, Полтавска област. Публикува стихове от ученическите си години. През 1940 г. постъпва в историческия факултет на Харковския държавен университет, по време на войната служи в Закавказието, а през 1945 г. продължава образованието си във филологическия факултет на ХДУ, но през 1946 г. е арестуван с обвинение за антидържавни прояви и до 1951 г. е затворен в лагерите на ГУЛАГ в Кировска област. След освобождаването му работи като счетоводител, от 1964 до 1966 г. ръководи литературна студия, която обаче е закрита по идеологически съображения. Член е на Съюза на писателите на СССР (1966 г.), но през 1973 г., след като издава смел самиздатски поетичен сборник, е изключен от творческия съюз и 15 години над името му тегне мълчание. До перестройката стиховете му се преписват на ръка и се издават само на Запад. Автор е на стихосбирките „Мороз и солнце” (1963 г.), „Молодость” (1963 г.), „Гармония” (1965 г.), „Плывет Аврора” (1968 г.), „Колокол” (1989 г.), „Мои шестидесятые” (1990 г.), „82 сонета + 28 стихотворений о любви” (1994 г.), „Цветение картошки” (1994 г.), „В стихах и прозе” (1995 г.) и др. Умира на 15 декември 1994 г. в гр. Харков, Украйна.


СВАЛИ ОТ МЕН УМОРА, МАЙКО СМЪРТ

Свали от мен умора, майко Смърт.
Не моля за награда за труда си,
но хлад и дрямка изпрати некъси
на мойто тяло, дълго като прът.

Тъй уморен съм! Плача за покой.
Едва три часа нощем за утеха
пристига сън, томителен и крехък,
желание за смърт ми носи той.

Аз книгата на злото не чета,
а книгата на благото прелистих.
О, майко Смърт, умората изчиствай,
завий в премяна слаба голота.

Обледени челото и гръдта,
да си отдъхна светло, непробудно.
Тъй уморен съм! Бе ми много трудно
от раждането ми до вечерта.

Аз вярвах на духа с безумна стръв,
аз Бога виках – и се срещах с ада,
а тялото в конвулсии изпада
и от носа ми нощем руйва кръв.

И само в стиховете търся твърд,
обаче колко бъдеще ще случат?
Тъй уморен съм! Като роб и куче.
Свали от мен умора, майко Смърт!


СНИМИ С МЕНЯ УСТАЛОСТЬ, МАТЕРЬ СМЕРТЬ

Сними с меня усталость, матерь Смерть.
Я не прошу награды за работу,
Но ниспошли осту;ду и дремо;ту
На моё тело, длинное как жердь.

Я так устал. Мне стало всё равно.
Ко мне всего на три часа из суток
Приходит сон, томителен и чу;ток,
И в сон желанье смерти вселено.

Мне книгу зла читать невмоготу,
А книга блага вся перелисталась.
О, матерь Смерть, сними с меня усталость,
Покрой рядно;м худую наготу.

На лоб и грудь дохни своим ледком,
Дай отдохнуть светло и безпробудно.
Я так устал. Мне сроду было трудно,
Что все;м другим привычно и легко.

Я верил в дух, безумен и упрям,
Я Бога звал и видел ад воочью –
И рвётся тело в судорогах ночью,
И кровь из носу хлещет по утрам.

Одним стихам вовек не потускнеть,
Да сколько их останется, однако.
Я так устал, как раб или собака,
Сними с меня усталость, матерь Смерть.
 
               1966 г.

-----

ПЛАЧ ЗА ИЗГУБЕНАТА РОДИНА

Съдбата не виниш, сломен:
„Къде са дълг и чест!”
Което бе родина с мен,
това го няма днес.

Аз плача не за нея, там
в безхрамово било
наречена от съдник ням
империя на зло,

а за вековен отглас наш,
снежил в душите свод,
за чийто хоризонт градящ
отдавахме живот.

От студ към адска жар бе то
душата гола в плен:
живях с родината – защо
от нея бях лишен?

Кой дявол дните ни върти
и съблазни страна?
Пространства родни съкрати
и горди времена.

Тя тайно мигом в мрачен ден
изчезна като дим
и не можахме с нея в плен
дори да се простим.

Че вече няма я, влетя
съмнението, но
родината е майка – тя
и ние сме едно...

В снега й смееше се смърт,
с коса на рамо пак,
ломила нефт и руда в твърд,
поила ни с първак.

Осъждаха я млад и стар,
и бард, и княз, и враг,
проклинаха, но сяха жар:
без нея няма как.

Кълнящият не беше сляп,
в душа вината впи
и яде украински хляб,
молдовско вино пи.

Тя ме осмиваше сама,
но – любовта си знай –
аз се завръщах у дома
след всеки неин край.

И с близки мисли бяха в сглоб
Баку и Ереван,
където поверявах лоб
сред дебри и тамян.

Просторния и топъл бряг
заля пиян погром...
Сега съм кръгъл аз сирак –
без майка и без дом.

От век на век, от род на род
венци и племена
събрал бе Бог в един народ,
но божи враг вилня.

Деца на чужда сме вина
в гръмовен век безлик
и тоз народ, и таз страна
изчезнаха за миг.

Космическият огън в нас
умря. Без взор и слух
ний пропиляхме свойта власт
и поругахме дух.

Потъват в бездна висоти
и Божата дъга...
Родил си се в родина ти,
изчезнала сега.


ПЛАЧ ПО УТРАЧЕННОЙ РОДИНЕ

Судьбе не крикнешь: „Чур-чура,
не мне держать ответ!”
Что было родиной вчера,
того сегодня нет.

Я плачу в мире не о той,
которую не зря
назвали, споря с немотой,
империею зла,

но о другой, стовековой,
чей звон в душе снежист,
всегда грядущей, за кого
мы отдавали жизнь.

С мороза душу в адский жар
впихнули голышом:
я с родины не уезжал –
за что ж ее лишен?

Какой нас дьявол ввел в соблазн
и мы-то кто при нем?
Но в мире нет ее пространств
и нет ее времен.

Исчезла вдруг с лица земли
тайком в один из дней,
а мы, как надо, не смогли
и попрощаться с ней.

Что больше нет ее, понять
живому не дано:
ведь родина – она как мать,
она и мы – одно...

В ее снегах смеялась смерть
с косою за плечом
и, отобрав руду и нефть,
поила первачом.

Ее судили стар и мал,
и барды, и князья,
но, проклиная, каждый знал,
что без нее нельзя.

И тот, кто клял, душою креп
и прозревал вину,
и рад был украинский хлеб
молдавскому вину.

Она глумилась надо мной,
но, как вела любовь,
я приезжал к себе домой
в ее конец любой.

В ней были думами близки
Баку и Ереван,
где я вверял свои виски
пахучим деревам.

Ее просторов широта
была спиртов пьяней...
Теперь я круглый сирота –
по маме и по ней.

Из века в век, из рода в род
венцы ее племен
Бог собирал в один народ,
но божий враг силен.

И, чьи мы дочки и сыны
во тьме глухих годин,
того народа, той страны
не стало в миг один.

При нас космический костер
беспомощно потух.
Мы просвистали свой простор,
проматерили дух.

К нам обернулась бездной высь,
и меркнет Божий свет...
Мы в той отчизне родились,
которой больше нет.

               1992 г.

---------------------------------------------

Булат Окуджава

Булат Окуджава (Булат Шалвович Окуджава) е руски поет, писател и бард. Има грузински произход. Роден е на 9 май 1924 г. в Москва. По време на сталинските репресии през 1937 г. баща му е обвинен в шпионаж и е екзекутиран, а майка му е интернирана за 18 години в ГУЛАГ. През 1941 г. Окуджава се записва доброволец в Червената армия и участва в сраженията. След войната завършва филология в Тбилиския университет. Работи в издателство „Млада гвардия” и в сп. „Литературная газета”. Автор е на сборниците с песни и стихове „Март великодушный” (1967 г.), „Арбат, мой Арбат” (1976 г.), „Стихотворения” (1984 г.), „Избранное” (1989 г.), „Посвящается вам” (1988 г.), „Милости судьбы” (1993 г.), „Зал ожидания” (1996 г.), „Чаепитие на Арбате” (1996 г.) и др. и на историческите романи „Бедный Авросимов” (1969 г.), „Похождения Шипова, или Старинный водевиль” (1970 г.), „Путешествие дилетантов” (1976-1978 г.), „Свидание с Бонапартом” (1983 г.), „Упразднённый театр” (1993 г.). Умира на 12 юни 1997 г. във френския град Кламар.


ВАШЕ БЛАГОРОДИЕ
                Из филма „Бялото слънце на пустинята”

Ваше благородие,
госпожа Раздяла,
ние с теб роднини сме* –
пак си флаг развяла.
Писъмцето в плика
бързо прочети;
щом смъртта ме вика,
любовта блести.

Ваше благородие,
госпожа Чужбина,
ти прегръдки горестни
без любов отмина.
В ласкавите мрежи
ти не ме зови;
смърт не ме заглежда,
но любов върви.

Ваше благородие,
госпожа Сполука,
ти към някой волна си,
а за друг си мъка.
В изстрел с девет грама
не отправяй зов,
щом смъртта я няма,
чака ме любов.

Ваше благородие,
госпожа Победа,
мойта песен може би
към живота гледа.
Престанете, дяволи,
страшния рефрен!
Щом смъртта я няма,
любовта е с мен...


ВАШЕ БЛАГОРОДИЕ

Ваше благородие, госпожа разлука,
Мы с тобой родня давно*, вот какая штука,
Письмецо в конверте погоди не рви.
Не везет мне в смерти, повезет в любви.

Ваше благородие, госпожа чужбина.
Жарко обнимала ты, да только не любила.
В ласковые сети, постой, не лови.
Не везет мне в смерти, повезет в любви.

Ваше благородие, госпожа удача.
Для кого ты добрая, а кому иначе.
Девять граммов в сердце, постой, не зови.
Не везет мне в смерти, повезет в любви.

Ваше благородие, госпожа победа.
Значит моя песенка до конца не спета.
Перестаньте черти клясться на крови!
Не везет мне в смерти, повезет в любви.

               * Вариант: „...мне с тобою холодно...” – „...в стУд нечУт ме гОниш ти...”.

-----

МОЛИТВА

Щом още земята ни светла е, щом още е ярък ден,
Господи мой, дай ти всекиму да не е от нищо лишен:
ум дай в главата на мъдрия, на плахия кон да дадем,
дай пари на щастливия... И не забравяй за мен.

Щом още земята ни ведра е, Господи, в твоя е власт –
на властника дай влияние, да се навластва в сласт,
дай почивка на щедрия до края на този ден.
Каин дари с разкаяние... И не забравяй за мен.

Аз зная: ти всичко можеш, че мъдър си вярвам докрай,
тъй вярва убитият воин, че с подвига чака го рай,
тъй всяко ухо почита Божия плам незрим,
тъй вярваме ние самите, незнаейки що творим!

Господи, мой Боже, зеленооки мой,
щом може Земята тревожно да търси размах и покой,
щом още в гръдта й са жарки време и огън свещен,
дай ти на всички по-малко... И не забравай за мен.
Дай ти на всички по-малко... И не забравай за мен!


МОЛИТВА

Пока Земля еще вертится, пока еще ярок свет,
Господи, дай же Ты каждому, чего у него нет:
Мудрому дай голову, трусливому дай коня,
Дай счастливому денег... И не забудь про меня.

Пока Земля еще вертится, Господи, – Твоя власть! –
Дай рвущемуся к власти навластвоваться всласть,
Дай передышку щедрому хоть до исхода дня.
Каину дай раскаянье... И не забудь про меня.

Я знаю: Ты все умеешь, Я верую в мудрость Твою,
Как верит солдат убитый, что он проживает в раю,
Как верит каждое ухо тихим речам Твоим,
Как веруем и мы сами, не ведая, что творим!

Господи, мой Боже, зеленоглазый мой,
Пока Земля еще вертится, И это ей странно самой,
Пока еще хватает времени и огня,
Дай же Ты всем понемногу... И не забудь про меня.
Дай же Ты всем понемногу... И не забудь про меня!

               1963 г.

-----

ДОВИЖДАНЕ, МОМЧЕТА

Ах, война, ти какво си направила:
стихна в двора ни шум многолик,
там игрите момчета оставиха
и пораснаха само за миг,

те за малко на прага се мярнаха
и войник след войник се тълпят...
Хей, момчета, довиждане! Малчики,
живи вий се върнете назад!

Не страхливо, бъдете изправени,
не жалете гранати за гад,
не щадете и себе си, само че
живи вий се върнете назад!

Ах, война, ти какво си направила:
вместо сватби – раздели и прах.
Бели рокли девойките дадоха
на сестричките – дар срещу страх.

Вий с ботуши ще трябва да тичате!
Под пагон със зелено крило...
На клюкарите плюйте, момичета,
ще разчистим невежото зло.

Нека дрънкат за пътя ви, милички,
че войната за вас е парад...
Хей, девойки, довиждане! Девочки,
живи вий се върнете назад!


ДО СВИДАНИЯ, МАЛЬЧИКИ

Ах, война, что ж ты сделала, подлая:
стали тихими наши дворы,
наши мальчики головы подняли –
повзрослели они до поры,

на пороге едва помаячили
и ушли, за солдатом – солдат...
До свидания, мальчики! Мальчики,
постарайтесь вернуться назад.

Нет, не прячьтесь вы, будьте высокими,
не жалейте ни пуль, ни гранат
и себя не щадите, и все-таки
постарайтесь вернуться назад.

Ах, война, что ж ты, подлая, сделала:
вместо свадеб – разлуки и дым,
наши девочки платьица белые
раздарили сестренкам своим.

Сапоги – ну куда от них денешься?
Да зеленые крылья погон...
Вы наплюйте на сплетников, девочки.
Мы сведем с ними счеты потом.

Пусть болтают, что верить вам не во что,
что идете войной наугад...
До свидания, девочки! Девочки,
постарайтесь вернуться назад.

               1958 г.

---------------------------------------------

Вагрич Бахчанян

Руският поет, художник и литератор концептуалист Вагрич Бахчанян (Вагрич Акопович Бахчанян) е роден на 23 май 1938 г. в гр. Харков. Завършва Харковското студио за декоративни изкуства (1961 г.). Работи в отдел хумор на в. „Литературная газета” (1967-1974 г.). Публикува поезия, графики, афоризми и каламбури в самиздатски издания и в списания като „Знание-сила”, „Юность”, „Перекрестки”, „Эхо”, „А-Я”, „Магазинник” и др. През 1974 г. емигрира в САЩ. Автор е на книгите с експериментална поезия, литературоведчество и мемоаристика „Автобиография сорокалетнего автора” (1981 г.), „Visual diary” (1981 г.), „Демарш энтузиастов” (1985 г.), „Синьяк под глазом: пуантель-авивская поэма” (1986 г.), „Ни дня без строчки” (1986 г.), „Стихи разных лет” (1986 г.), „Мух уйма” (1998 г.), „Мух уйма: художества” (2003 г.), „Вишневый ад и другие пьесы” (2005 г.) и „Мух уйма. Не хлебом единым” (2006 г.). Участва в много изложби в Европа и в САЩ. Умира на 12 ноември 2009 г. в Ню Йорк.


СЪН

Руска съветска федеративна социалистическа република,
Украинска съветска социалистическа република,
Белоруска съветска социалистическа република,
Казахска съветска социалистическа република,
Грузинска съветска социалистическа република,
Узбекска съветска социалистическа република,
Латвийска съветска социалистическа република,
Киргизка съветска социалистическа република,
Азербайджанска съветска социалистическа република,
Тюркменска съветска социалистическа република,
Литовска съветска социалистическа република,
Молдовска съветска социалистическа република,
Таджикска съветска социалистическа република,
Арменска съветска социалистическа република,
Естонска съветска социалистическа република,
Чехословашка съветска социалистическа република,
Полска съветска социалистическа република,
Българска съветска социалистическа република,
Румънска съветска социалистическа република,
Унгарска съветска социалистическа република,
Германска съветска социалистическа република,
Монголска съветска социалистическа република,
Виетнамска съветска социалистическа република,
Китайска съветска социалистическа република,
Албанска съветска социалистическа република,
Корейска съветска социалистическа република,
Югославска съветска социалистическа република,
Кубинска съветска социалистическа република,
Финландска съветска социалистическа република,
Шведска съветска социалистическа република,
Норвежска съветска социалистическа република,
Датска съветска социалистическа република,
Великобританска съветска социалистическа република,
Ирландска съветска социалистическа република,
Исландска съветска социалистическа република,
Холандска съветска социалистическа република,
Белгийска съветска социалистическа република,
Френска съветска социалистическа република,
Австрийска съветска социалистическа република,
Швейцарска съветска социалистическа република,
Италианска съветска социалистическа република,
Испанска съветска социалистическа република,
Португалска съветска социалистическа република,
Гръцка съветска социалистическа република,
Турска съветска социалистическа република,
Сирийска съветска социалистическа република,
Иракска съветска социалистическа република,
Израелска съветска социалистическа република,
Йорданска съветска социалистическа република,
Йеменска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Саудитска арабия,
Съветска социалистическа република Южна арабия,
Оманска съветска социалистическа република,
Иранска съветска социалистическа република,
Ливанска съветска социалистическа република,
Афганистанска съветска социалистическа република,
Пакистанска съветска социалистическа република,
Индийска съветска социалистическа република,
Непалска съветска социалистическа република,
Тибетска съветска социалистическа република,
Бирманска съветска социалистическа република,
Тайландска съветска социалистическа република,
Камбоджанска съветска социалистическа република,
Бангладешска съветска социалистическа република,
Японска съветска социалистическа република,
Филипинска съветска социалистическа република,
Австралийска съветска социалистическа република,
Цейлонска съветска социалистическа република,
Индонезийска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Нова Зеландия,
Гренландска съветска социалистическа република,
Канадска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Съединени американски щати,
Мексиканска съветска социалистическа република,
Венецуелска съветска социалистическа република,
Колумбийска съветска социалистическа република,
Еквадорска съветска социалистическа република,
Перуанска съветска социалистическа република,
Бразилска съветска социалистическа република,
Боливийска съветска социалистическа република,
Парагвайска съветска социалистическа република,
Чилийска съветска социалистическа република,
Аржентинска съветска социалистическа република,
Уругвайска съветска социалистическа република,
Хондураска съветска социалистическа република,
Никарагуанска съветска социалистическа република,
Костариканска съветска социалистическа република,
Панамска съветска социалистическа република,
Салвадорска съветска социалистическа република,
Гватемалска съветска социалистическа република,
Ямайска съветска социалистическа република,
Хаитянска съветска социалистическа република,
Доминиканска съветска социалистическа република,
Гвианска (фр.) съветска социалистическа република,
Гвианска (англ.) съветска социалистическа република,
Суринамска съветска социалистическа република,
Лаоска съветска социалистическа република,
Малайзийска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Нова Гвинея,
Мадагаскарска съветска социалистическа република,
Южноафриканска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Лесото,
Свазилендска съветска социалистическа република,
Ботсванска съветска социалистическа република,
Мозамбикска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Южна Родезия,
Замбийска съветска социалистическа република,
Анголска съветска социалистическа република,
Малдивска съветска социалистическа република,
Танзанийска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Конго,
Угандийска съветска социалистическа република,
Кенийска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Сомалия,
Етиопска съветска социалистическа република,
Египетска съветска социалистическа република,
Нигерийска съветска социалистическа република,
Ганайска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Горна Волта,
Либерийска съветска социалистическа република,
Сиералеонска съветска социалистическа република,
Гвинейска съветска социалистическа република,
Мавританска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Мали,
Алжирска съветска социалистическа република,
Мароканска съветска социалистическа република,
Туниска съветска социалистическа република,
Либийска съветска социалистическа република,
Съветска социалистическа република Чад
и други.


СОН

РОССИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ ФЕДЕРАТИВНАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
УКРАИНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БЕЛОРУССКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КАЗАХСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГРУЗИНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
УЗБЕКСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЛАТВИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КИРГИЗСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АЗЕРБАЙДЖАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТУРКМЕНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЛИТОВСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МОЛДАВСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТАДЖИКСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АРМЯНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЭСТОНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЧЕХОСЛОВАЦКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПОЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БОЛГАРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
РУМЫНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ВЕНГЕРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГЕРМАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МОНГОЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ВЬЕТНАМСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КИТАЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АЛБАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КОРЕЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЮГОСЛАВСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КУБИНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ФИНЛЯНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ШВЕДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
НОРВЕЖСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ДАТСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ВЕЛИКОБРИТАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИРЛАНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИСЛАНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
НИДЕРЛАНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БЕЛЬГИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ФРАНЦУЗСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АВСТРИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ШВЕЙЦАРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИТАЛЬЯНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИСПАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПОРТУГАЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГРЕЧЕСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТУРЕЦКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СИРИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИРАКСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИЗРАИЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИОРДАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЙЕМЕНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА САУДОВСКАЯ АРАВИЯ
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА ЮЖНАЯ АРАВИЯ
ОМАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИРАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЛИВАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АФГАНИСТАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПАКИСТАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИНДИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
НЕПАЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТИБЕТСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БИРМАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТАИЛАНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КАМБОДЖИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БАНГЛАДЕШСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЯПОНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ФИЛИППИНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АВСТРАЛИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЦЕЙЛОНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ИНДОНЕЗИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА НОВАЯ ЗЕЛАНДИЯ
ГРЕНЛАНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КАНАДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА СОЕДИНЕННЫЕ ШТАТЫ АМЕРИКИ
МЕКСИКАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ВЕНЕСУЭЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КОЛУМБИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЭКВАДОРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПЕРУАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БРАЗИЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БОЛИВИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПАРАГВАЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЧИЛИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АРГЕНТИНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
УРУГВАЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГОНДУРАССКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
НИКАРАГУАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КОСТАРИКСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ПАНАМСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
САЛЬВАДОРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГВАТЕМАЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЯМАЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГАИТЯНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ДОМИНИКАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГВИАНСКАЯ (фр.) СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГВИАНСКАЯ (англ.) СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СУРИНАМСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЛАОССКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МАЛАЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА НОВАЯ ГВИНЕЯ
МАДАГАСКАРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЮЖНО-АФРИКАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БАЗУТОЛЕНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СВАЗИЛЕНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
БЕЧУАНАЛЕНДСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МОЗАМБИКСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА ЮЖНАЯ РОДЕЗИЯ
ЗАМБИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
АНГОЛЬСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МАЛАВИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТАНЗАНИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА КОНГО
УГАНДИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
КЕНИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА СОМАЛИ
ЭФИОПСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЕГИПЕТСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
НИГЕРИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА ВЕРХНЯЯ ВОЛЬТА
ЛИБЕРИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СЬЕРРА-ЛЕОНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ГВИНЕЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МАВРИТАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА МАЛИ
АЛЖИРСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
МАРОККАНСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ТУНИССКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
ЛИВИЙСКАЯ СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА
СОВЕТСКАЯ СОЦИАЛИСТИЧЕСКАЯ РЕСПУБЛИКА ЧАД
И ДРУГИЕ.

-----

ЗАПОВЕД № 5

Забранява се:
да се гледа в бъдещето,
да се готви стъкло,
да се пребивава в пълен състав,
да се ражда,
да се попада в категория,
случайно да се срещаш,
да се нахвърляш на храната,
да се бяга по-бързо от сърна,
да се разказва на цял свят,
да се тактува с крак,
да се дава сигнал,
да се отгатват гатанки,
да се подава оставка,
да се възстановява след работа,
да се вземат обратно думите,
да се протяга след сън,
да се издава рязък режещ звук,
да се преселва от място на място.


ПРИКАЗ № 5

Запретить:
смотреть в будущее,
варить стекло,
пребывать в полном составе,
рождаться,
попадать под категорию,
случайно встречаться,
набрасываться на еду,
бежать быстрее лани,
рассказывать всему свету,
отбивать такт ногой,
давать сигнал,
разгадывать загадки,
уходить в отставку,
освежаться после работы,
брать обратно слова,
потягиваться после сна,
издавать резкий скрежещущий звук,
переезжать с места на место.

-----

БРЕМЕННОСТ

Необмислена бременност,
встъпителна бременност,
неподвижна бременност,
стремителна бременност,
отвесна бременност,
формална бременност,
предварителна бременност,
необоснована бременност,
маниерна бременност,
безнадеждна бременност,
осъществима бременност,
привична бременност,
учебна бременност,
досадна бременност,
производителна бременност,
богата бременност,
гарнизонна бременност,
международна бременност,
странична бременност,
следвоенна бременност,
халтурна бременност,
западноафриканска бременност,
скучна бременност,
кучешка бременност,
свадлива бременност,
наконтена бременност,
пореста бременност,
портативна бременност,
високомерна бременност,
живописна бременност,
положителна бременност,
ненормирана бременност,
неостроумна бременност,
лъскава бременност,
многообразна бременност,
заразна бременност,
награбена бременност,
външна бременност...


БЕРЕМЕННОСТЬ

непродуманная беременность
вступительная беременность
недвижимая беременность
стремительная беременность
отвесная беременность
формальная беременность
предварительная беременность
необоснованная беременность
манерная беременность
безнадежная беременность
осуществимая беременность
привычная беременность
учебная беременность
назойливая беременность
производительная беременность
денежная беременность
гарнизонная беременность
международная беременность
боковая беременность
послевоенная беременность
халтурная беременность
западно-африканская беременность
нудная беременность
собачья беременность
вздорная беременность
нарядная беременность
пористая беременность
портативная беременность
важная беременность
живописная беременность
позитивная беременность
ненормированная беременность
неостроумная беременность
глянцевая беременность
многообразная беременность
заразная беременность
награбленная беременность
внешняя беременность

---------------------------------------------

Вадим Делоне

Руският поет и писател Вадим Делоне (Вадим Николаевич Делоне) е роден на 22 декември 1947 г. в Москва. Пише стихове от 13-годишен. Учи в Московския държавен педагогически институт „В. Ленин”, през 1966 г. е изключен за участие в правозащитни дисидентски движения. Работи като извънщатен кореспондент на в. „Литературная газета”. Публикува поезия в самиздатски брошури, първата му задгранична публикация е в сп. „Грани” през 1967 г. През 1967 г. е осъден условно и е интерниран за една година в района на Новосибирск, където учи един семестър в Новосибирския университет. През 1968 г. за участие в протестни демонстрации е осъден и прекарва 3 години в лагери на ГУЛАГ в Тюменска област. През 1975 г. емигрира във Франция. Умира на 13 юни 1983 г. в Париж. След смъртта му във Франция, Англия и Русия излизат книгите му с поезия и проза „Портреты в колючей раме” (1984 г.), „Стихи. 1965-1983” (1984 г.), „Pour cinq minutes de liberte” (1985 г.) и „Роман. Стихи” (1993 г.).


В ПОГРАНИЧНИ ПИЛОНИ ДУШАТА СЪБРАХ
                На В. Максимов

В погранични пилони душата събрах,
няма страх в нея, аз за страха си тъгувам,
тъй тъгува отхвърлен от Бога монах,
тъй разбойник опасен дръвника сънува.

Чернова е душата, задраскана в стръв,
чернова, при която е сбъркан подборът –
дом над пясък ли е, или храм върху кръв,
или ехо от крачки в тунел на затвора...


ВСЯ ДУША В ПОГРАНИЧНЫХ РЕБРИСТЫХ СТОЛБАХ
                В. Максимову

Вся душа в пограничных ребристых столбах,
Даже страха в ней нет, я тоскую о страхе,
Как тоскует отверженный Богом монах,
Как отпетый разбойник тоскует о плахе.

Вся душа перечеркнута, как черновик,
Да такой черновик, что нельзя разобраться –
То ли дом на песке, то ли храм на крови,
То ли эхо шагов по тюремному плацу…

               Париж, 1978 г.

-----

ИМА ВОЛЯ, ИМА СЪДБА
                На А. Хвостенко

Там воля, там съдба, там случай бедствен,
там съвпадение на листи в пътя наш
и съвпадение на джобните ни средства
със стойността на стъклен амбалаж.

Поетът власт на женски чар излъчва
променлива, не се разбира там
кое е по-голямо – фалш ли, жлъч ли,
кое е висше – смелост или блян.


ЕСТЬ ВОЛЯ, ЕСТЬ СУДЬБА
                А. Хвостенко

Есть воля, есть судьба, есть случай странный,
Есть совпаденье листьев на земле,
И совпаденье мелочи карманной
С ценою на бутылочном стекле.

А власть поэтов, словно прелесть женщин,
Изменчива, и сразу не поймешь,
Чего в ней больше – фальши или желчи,
И что в ней выше – смелость или дрожь.

               Москва, 1975 г.

---------------------------------------------

Вадим Калинин

Руският поет, писател, художник и музикант Вадим Калинин (Вадим Андреевич Калинин) е роден на 20 септември 1973 г. в гр. Митишчи, Московска област. Първите си стихове публикува през 1992 г. във в. „Гуманитарный фонд”. Завършва ландшафтна архитектура в Московския държавен лесотехнически университет. Работи като дизайнер в областта на рекламата. Съосновател е на Съюза на младите литератори „Вавилон” (1989 г.). Публикува поезия и проза в списания и алманаси като „Соло”, „РИСК”, „Митин журнал”, „Вавилон”,„Авторник”, „Золотой век”, „День и ночь” и др. Негови стихове са включени в антологиите „Девять измерений” и „Русские стихи 1950-2000 годов, т. 2”. Художествен оформител е към изд. „Агро-Риск”, лидер е на рок проекта „Радио Электронное Подавление”. Автор е на стихосбирката „Пока” (2004 г.), на книгата с проза „Килограмм взрывчатки и вагон кокаина” (2002 г.) и на книгата със сценарии „Маленькие вестерны” (2010 г.). Живее в гр. Митишчи.


ВРЕМЕНЦЕ С НОЖЧЕ
 
Временце с ножче в алеите броди,
весели семки-дечица ще погне.
Как ли по-смел и по-зъл да подходя,
някой едва ли тук ще ми помогне.
 
Време-момиченце, временце-пропаст,
викнеш към нея и тя отговаря,
мръзнат дърветата, мръзнат циклопи,
тихо е, утро след нощ се повтаря,
 
кучета тъй от стените се вмъкват,
явно е, има пробойни в стените,
пълните баки на времето мъртво
в мокри световни разломи се вплитат.
 
Аз си почивам, но там не престават
с гръм по вратата юмрук да стоварват.
Аз си почивам – и тъп, и успяващ.
Не пожелах, не умея, не вярвам.
 
Параноик съм, дрънкало и лаком
да се наям, наругая, налюбя.
Време пенливо с боржом ме причаква,
щом изморя се, отключвам и губя.
 
               * Боржом – минерална вода от гр. Боржоми в Грузия.


ВРЕМЕЧКО С НОЖИЧКОМ
 
Времечко с ножичком бродит в аллеях,
Семечки-дети, смеясь у подножий.
Вряд ли я стану смелее и злее,
Вряд ли мне кто-нибудь с этим поможет.

Времечко-девочка, времечко-пропасть,
Крикнешь в неё, и она отвечает,
Зябнут деревья и мерзнут циклопы,
Тихо, так утро приходит ночами,

Так из стены выплывают собаки,
Видимо, в стенах имеются дыры,
Полные дохлого времени баки
Вписаны в мокрые впадины мира.

Я отдыхаю, и кто-то колючий
Тщетно стучится в тусклые двери.
Я отдыхаю, тупой и везучий.
Я не хочу, не умею, не верю.

Я параноик, трепло и обжора,
Вряд ли нажрусь, налюблюсь и налаюсь.
Время шипучее, хуже боржома,
Я отключаю, когда утомляюсь.

---------------------------------------------

Вадим Сидур

Руският поет, художник и скулптор Вадим Сидур (Вадим Абрамович Сидур) е роден на 28 юни 1924 г. в гр. Екатеринослав, днес Днепропетровск. От 1942 до 1944 г. воюва във Великата отечествена война като командир на картечен взвод. През 1953 г. завършва факултета по монументална скулптура при Московския държавен художествено-промишлен университет. Творец-авангардист, през живота си не е участвал със свои творби в изложби в родината, но след 1970 г. има в чужбина над 30 самостоятелни художествени изложби. Член е на Съюза на художниците на СССР, но избягва обществени прояви и отказва участие в общи художествени изложби. Негови скулптури са разположени в много градове на света. Работи като илюстратор на книги и декоратор на филми. Пише поезия и проза, публикува стихове в самиздатски издания и в списания и алманаси на Запад. Умира на 26 юни 1986 г. в Москва. През 1990 г. в излиза книгата с негова поезия „Самая счастливая осень”.


МЪРТВИ КУКЛИ

Мъртви кукли,
изхвърлени в помийната яма,
сплескани,
разкъсани,
разчленени,
с избодени очи,
с разпрани коремчета;
отново убити
деца на Европа.


МЕРТВЫЕ КУКЛЫ

Мертвые куклы
Выброшенные на помойки
Расплющенные
Растерзанные
Расчлененные
С выколотыми глазами
Распоротыми животами
Снова убитые
Дети Европы

-----

СТАРИ РЪЖДИВИ ЖЕЛЕЗНИ ЛОПАТИ

Стари ръждиви железни лопати,
събрани от мен на сметището,
напомнят големи есенни листа,
приличащи на човешки лица,
нещастни в своята ненужност.


СТАРЫЕ РЖАВЫЕ ЖЕЛЕЗНЫЕ ЛОПАТЫ

Старые ржавые железные лопаты
Собранные мною на свалках мусора
Напоминают большие осенние листья
Похожие на человеческие лица
Несчастные в своей ненужности

---------------------------------------------

Валентин Хромов

Руският поет и литературовед Валентин Хромов (Валентин Константинович Хромов) е роден на 2 декември 1933 г. в Москва. Завършва Института за чуждестранни езици. През 50-те години е член на групата на Чертков – едно от първите неформални литературни обединения в СССР. Публикува стихове в самиздатски и емигрантски списания като „Грани”, „Синтаксис” и „Левиафан”, статии по теория на поезията в сп. „Наука и жизнь”, стихове, стиховедчески разработки и мемоарни есета за художници и поети в издания като „Новый мир”, „НЛО”, „Цирк Олимп”, „Зеркало”, „Арион”, „Гуманитарный фонд” и др. Автор е на самиздатската стихосбирка „Пирушка с Хромовым” (2002 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Антология русского палиндрома”, „Антология русского палиндрома XX века”, „Антология русского палиндрома, комбинаторной и рукописной поэзии”, „Поэзия второй половины XX века”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Умира на 11 ноември 2020 г. в Москва.


ПРИСЪНИ МИ СЕ ПАМЕТНИК

Присъни ми се паметникът – кръст край Беломорие.
За корабите волни ярък бе маяк.
Самин в арктичните покои,
далеч от жеравния грак.

Към кръста няма друми през вълни и вълноломи.
Не акостира лодка в този камънак.
А сянката – рострална е колона –
зове в простора без съмнения и мрак.

               * Беломорие – авторът има предвид залив на Баренцово море, разположен на Северозападното крайбрежие на Русия.
               * Рострална колона – монументален паметник, символизиращ морските победи и морското могъщество на страната.


Я ПАМЕТНИК СЕБЕ ПРИГРЕЗИЛ

Я памятник себе пригрезил – крест у Беломорья.
Стоит он маяком для вольных кораблей.
Один в арктическом безмолвии,
В далеких скрипах журавлей.

И нет к нему путей через валуны и волны.
И не причалит челн к скоплению камней.
Но тень креста – ростральная колонна –
Зовет в простор без страха и сомнений.

---------------------------------------------

Валерий Дунаевский

Руският поет Валери Дунаевски (Валерий Абрамович Дунаевский) е роден през 1938 г. в Тбилиси. Завършва Тбилиския политехнически институт. За стиховете му, посветени на Маяковски, прочетени от него в библиотеката на Тбилиси и определени от властите като антикомунистическа пропаганда, е осъден и от 1958 до 1962 г. е затворен в лагер на ГУЛАГ в Мордовия. През 1972 г. емигрира в Израел. Негови стихове са публикувани в издания като „Сион”, „Гнозис” и „Антология Гнозиса современной русской и американской литературы и искусства”. Живее в Йерусалим.


КРАЙ ЗОНАТА

И вече пролетни гримаси
усмивка бъдеща загатват
и огънят на мъки сладки
подготвя своята украса.

Гората брезов е предвестник
на свежи скули на Мордовия,
да се измие в кръв на нови
за пролет песни.

Над поглед търпелив и тих
тежи умората провлачена,
слова, съсирени в клепачи,
ще потекат отново в стих.

И хиромантът проследи
по пътищата на ръцете,
че идва ден.
Предупреди,
че неизбежни ще са редовете.

Да търся вести с неизказан глас,
откъсващ нощем вопъл „Боже!”,
„унищожен” не, но „нищожен”;
а всички думи исках аз.

Ценя безсилни откровения,
следата търся след беда,
да чувам кротко
как във вена
тече заслужена ръжда.


У ЗАПРЕТКИ
 
Уже весенние гримасы
таят подобие улыбки
уже костер зелёной пытки
готов в хочу тебя окрасить.
 
Берёзовая оспа леса
лицо скуластого Мордовии
омоется зелёной кровью
весенних песен.
 
Он на терпенье твоих глаз
уронит голову усталости
кровь слов, что в веках запеклась,
вновь потечёт по строкам в стих.
 
И что прочёл мне хиромант,
ведя дорогами руки,
начнётся быть.
Предупрежденьем дат
мне явят неизбежность строки.
 
И мне любить несказанную весть,
срываясь по ночам на „Боже!”
Из „уничтожен” лишь „ничтожен”,
А всё хотелось произнесть.
 
Ценя бессилье откровений
и пораженьем дорожа,
спокойно слушать –
тихо в вене
течёт заслуженная ржа.
 
               Мордовия, лагерь №11, весна 1959 г.

---------------------------------------------

Валерий Дяченко

Руският поет и художник Валерий Дяченко (Валерий Федорович Дьяченко) е роден на 4 юни 1939 г. в гр. Каменск-Уралски, Свердловска област. Завършва Уралския политехнически институт. Защитава аспирантура във философския факултет при Московския държавен университет, специализира в Московската експериментална школа при Съюза на художниците. Представител е на творческата група „Уктусская школа”. Участва в художествени изложби, негови творби се пазят в изложбени експозиции в много страни. Публикува стихове в самиздатския печат и в издания като „Урал”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и др. Работи като дизайнер и художник-оформител. Автор е на теоретични монографии и разработки по естетика. Живее в Екатеринбург.


ОТРИЦАНИЕ

Не надеждата угасва –
гасне към смъртта човек.
Не от изстрел, не от сабя,
не на бавен огън, не,
не на онзи огън,
а на този огън,
гдето огън в огън
огънят е в мен.


ОТРИЦАНИЕ

Не надежда угасает –
Умирает человек.
Не от пули, не от сабли,
Не на медленном огне,
Не на том огне,
А на том огне,
Где огонь в огне,
Где огонь во мне.

               1970 г.

---------------------------------------------

Валерий Попов

Руският писател, сценарист и поет Валери Попов (Валерий Георгиевич Попов) е роден на 8 декември 1939 г. в гр. Казан. Завършва Ленинградския електротехнически институт (1963 г.) и сценарния факултет на Държавния университет по кинематография (1970 г.). Първата му публикация е в литературния сборник „Испытание” през 1963 г. На младини пише стихове, но става популярен като писател. Публикува стихотворения в издания като „Соло”, „День поэзии 1988”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и др. Използва някой от стиховете си в свои повести и романи. Член е на Съюза на писателите на СССР (1969 г.), председател е на секцията на Съюза на писателите в Санкт Петербург, президент е на петербургското отделение на Руския ПЕН клуб (до 1999 г.). Член е на редколегиите на сп. „Звезда”, сп. „Аврора” и алм. „Петрополь”, главен редактор е на сп. „Мансарда” (1996 г.). Автор е на над 30 книги с разкази, повести и романи, сред които „Поиски корня” (1968 г.), „Южнее, чем прежде” (1969 г.), „Это именно я” (1969 г.), „Нормальный ход” (1976 г.), „Жизнь удалась” (1981 г.), „Нас ждут” (1984 г.), „Две поездки в Москву” (1985 г.), „Новая Шахерезада” (1988 г.), „Праздник Ахинеи” (1991 г.), „Любовь тигра” (1992 г.), „Будни гарема” (1994 г.), „Разбойница” (1996 г.), „В городе Ю.” (1997 г.), „Грибники ходят с ножами” (1998 г.), „Чернильный ангел” (2000 г.), „Евангелие от Магдалины” (2003 г.), „Третье дыхание” (2004 г.), „Комар живет, пока поет” (2006 г.), „Культовый Питер” (2007 г.), „Довлатов” (2010 г.), „Все мы не красавцы” (2012 г.), „Плясать до смерти” (2012 г.). Живее в Петербург.


НОЩ

Колко тъмно е! Движим се в мрака.
Придружавам те, тихичка, слабичка.
Може би наемател ни чака,
откачил позлатената сабя.

Два зелени квадрата – прозорецът.
Сред зеленото сенките крият се.
Лунатиците, в парка затворени,
ще извадят шахмат от кутията.

Бързо нощните сенки разкарват се,
тъмнината на струя отмина,
на косматите лапи овчарките
вертикално стоят в магазина.

Ти цигарите вземаш и вънка
по пресечките ранни прибираш се –
там съседът ми, финият, тънкият,
в този утринен час пак тренира.


НОЧЬ

Как темно! Мы проходим наощупь.
Я веду тебя тихую, слабую.
Может, ждет нас ответственный съемщик,
Сняв с ковра золоченую саблю.

Вот окно. Два зеленых квадратика.
Станут тени зелеными, шаткими.
В сквер напротив придут два лунатика
И из ящика выпустят шахматы.

Тени ночи вдруг сделались слабыми,
Темнота струйкой в люки стекает,
И овчарки с мохнатыми лапами
В магазинах стоят вертикально.

Ты берешь сигареты на столике,
Ты уходишь по утренней улице –
Там, где тоненький, тоненький, тоненький
Мой сосед в этот час тренируется.

---------------------------------------------

Василий Бетаки

Руският поет, литературен критик и преводач Василий Бетаки (Василий Павлович Бетаки) е роден на 29 септември 1930 г. в гр. Ростов на Дон. Преживява блокадата на Ленинград. Две години учи във факултета по източни езици на Ленинградския университет, но през 1950 г. напуска, за да избегне арест. Завършва задочно Литературния институт „Максим Горки” (1960 г.). Работи като учител, режисьор на самодейни театрални групи, инструктор по езда, главен методист в музей, ръководител на литературно обединение и др. Първите му публикувани стихотворения са от 1956 г. Превежда поезия от английски и немски език. Член е на Съюза на съветските писатели (от 1965 до 1972 г.). През 1973 г. емигрира във Франция. Близо 40 години работи в парижката секция на Радио „Свобода” и в сп. „Континент”. От 1989 г. отново публикува в Русия. Автор е на около 40 книги с поезия, преводна поезия и литературна критика, сред които стихосбирките „Земное пламя” (1965 г.), „Замыкание времени” (1974 г.), „Европа – остров” (1981 г.), „Пятый всадник” (1985 г.), „В граде Китеже” (1991 г.), „Жизнь в полстраницы” (1992 г.), „Стихи 1990-1993 годов” (1993 г.), „Итог романтизма” (1996 г.), „Избранное. Стихи и переводы” (1998 г.), „Стихи разных лет” (2001 г.), „После нашей эры” (2004 г.), „Тень Времени” (2010 г.), „32 полосы” (2010 г.), „Стихи и переводы” (2010 г.), „Снова Казанова (Мее-муу-А? Ррры!)” (2010 г.), „Из разных книг” (в два тома, 2011 г. г.), „Тень времени” (2011 г.), „В ритме хлопающих крыльев” (2012 г.), „Только сад” (2013 г.) и др. Умира на 23 март 2013 г. в гр. Оксер, Франция.


ЖАЛЕТЕ МОКРИТЕ СТОБОРИ

Жалете мокрите стобори,
чернеещи над снеговете,
с априлска врява ветровете
с боклук подпрат ли ги догоре...
Жалете мокрите стобори –
в нозете с локви те се борят!

Разкаляната влага пият,
в небето сякаш, две-три къщи
и две върби – ах, дреболия –
пред хоризонта сив се мръщят,
чернеят, за простор вопият
край пътя в кишавия слог.
Жалете мократа Русия –
стобора – неин роб и бог.


ЖАЛЕЙТЕ МОКРЫЕ ЗАБОРЫ

Жалейте мокрые заборы,
Чернеющие над снегами,
Когда ветра в апрельском гаме
Их мелким осыпают сором…
Жалейте мокрые заборы –
У них ведь лужи под ногами!

В распутицу, в сырую талость
Вдали, как в небе, два-три дома,
Да две ветлы – такая малость! –
Торчат над сизым окоёмом,
Чернеют, позабыв о сини,
Над серым месивом дорог.
Жалейте мокрую Россию –
Забор – и раб её, и бог!

               1964 г.

---------------------------------------------

Василий Филипов

Руският поет Василий Филипов (Василий Анатольевич Филиппов) е роден на 23 април 1955 г. в с. Лосинка, Свердловска област. Учи в биологическия факултет на Ленинградския университет и във филологическия факултет на Горкиевския държавен университет. Работи като библиотекар. През 80-те години е активен участник в дейността на ленинградските неформални литературни групи. Публикува поезия в самиздатски издания като „Обводный канал”, „Третья модернизация”, „ВНЛ”, „Волга”, „Арион”, „Воздух” и др. След тежко заболяване от 1979 г. прекарва много години в психиатричната болница в Петербург. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1998 г.), „Стихотворения Василия Филиппова” (2000 г.), „Избранные стихотворения 1984-1990” (2002 г.) и „Стихотворения 1984-1986” (2011 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России”, „Стихи в Петербурге. 21 век”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т. 2” и „Самиздат Ленинграда”. Умира на 21 август 2013 г. в Санкт Петербург.


ОНЕЗИ, КОИТО НАМЕРИХМЕ
 
А някога, когато няма да ни има,
навярно ще се появи подобно нещо,
ала познаващите ни ще бъдат твърде малко.
 
Ще израсте в безплодната земя
на нарцис ледената дума,
обърната към себе си
и нетърпяща себе си.
 
О, ако всички знаеха как те убиваха,
как мостовете разглобяваха, да не преминат
онези, които намерихме.


ТЕ, КОГО МЫ НАШЛИ
 
Когда-нибудь, когда не станет нас,
Возникнет, наверное, нечто такое,
Но знавших нас не будет слишком много.
 
Из земли бесплодной
Растет нарцисс – холодное слово,
Обращенное на себя,
Себя не терпя.
 
Если бы все знали, как они убивали,
Как мосты разводили, чтобы не прошли
Те, кого мы нашли.

---------------------------------------------

Вениамин Блаженний

Руският и белоруски поет Вениамин Блажени (Вениамин Михайлович Айзенштадт/ Блаженный) е роден на 15 октомври 1921 г. в гр. Копис, Витебска област, Северна Белорусия. Първите си стихове пише през 1943 г., първата му публикация е от 1982 г. в сборника „День поэзии 1982”. Учи във Витебския учителски институт (1941 г.), работи като учител по история, подвързвач на книги, фабричен художник и фотограф-лаборант. Рядко публикува в периодичния печат, след перестройката има няколко отпечатани стихотворения в списанията „Новый мир”, „Неман”, „Знамя”, „НМ”, „НЛО”, „Звезда”, „Арион”, „ДН”, „Дружба народов” и „Немига литературная”. Член е на Съюза на писателите на Белорусия (1992 г.), член е на редколегията на сп. „Немига литературная” (1999 г.). Автор е на стихосбирките „Возвращение к душе” (1990 г.), „Слух сердца” (1990 г.), „Сораспятье” (1995 г.), „Стихотворения. 1943-1997” (1998 г.) и „Скитальцы духа” (2000 г.). Живее в Минск. Умира на 31 юли 1999 г. в гр. Витебск.


НЕ СЪМ УВЕРЕН

Не съм уверен,
че са ти трябвали прекрасни рамене,
гръдта, повдигаща се от въздишки,
и гъстата корона на косите.

Когато всичко туй се поизноси и пристигна при гробаря,
на гробището вече е щастливата девойка,
о, ето я, от гроб на гроб прескача;
в ръцете си развяла леко сакче,
тя хваща пеперуди, лято, смърт.


Я НЕ СОВСЕМ УВЕРЕН

Я не совсем уверен,
Что тебе нужны были твои пышные плечи,
Грудь, поднимавшаяся от вздохов,
Густая корона волос.

Когда все это изрядно поизносилось и досталось могильщикам,
На кладбище осталась счастливая девочка,
Вот она перескакивает с одного могильного холмика на другой;
В руке ее легкий сачок,
Она ловит бабочек, лето, смерть.

               1990 г.

---------------------------------------------

Вера Маркова

Руската поетеса и преводачка Вера Маркова (Вера Николаевна Маркова) е родена на 19 февруари/4 март 1907 г. в Минск. Завършва специалността източна литература във филологическия факултет на Ленинградския университет (1931 г.). Преводаческата й дейност започва от началото на 50-те години. Публикува поезия и преводи в самиздатския печат и в официалните издания. Изследовател е на японската класическа литература, превежда и издава книги с японска средновековна и съвременна поезия и проза като „Исикава Такубоку” (1957 г.), „Лирика, Басё/Маркова” (1964 г.), „Басё” (1977 г.), „Зимняя луна” (1987 г.), „Басё. Буссон. Исса. Летние травы. Японские трехстишия” (1995 г.) и др. През 1981 г. издава книга с преводи на творчеството на американската поетеса Емили Дикинсън. Автор е на стихосбирката „Луна восходит дважды” (1992 г.). Умира на 8 март 1995 г. в Санкт Петербург.


РАЗКАЗЧЕ
 
Живеела Маша,
варила каша,
а солена или прясна,
само Маша била наясно.
Двамина мъже с нея кашата делили,
единия своите го отвели, другия немците го убили.


ПРИСКАЗКА
 
Жила-была Маша,
Варила кашу,
А пресна или солона,
Знала Маша одна.
Двое мужей с ней кашу делили.
Одного свои увели, другого немцы убили.

-----

ПРИСПИВНА
 
Така си беше, беше, беше...
Такава нагласа остава в душата.
Аз него по разпореждане го обичах спешно,
аз учех да го обичат децата.
 
„Слава на вълка!
Забрави; баща си!” –
блееше на агънцето овцата.


КОЛЫБЕЛЬНАЯ
 
Все это было, было, было...
Этого теплой водой не запить.
Я его по указке любила,
Я сына учила его любить.
 
„Волку слава!
Забудь отца!” –
Блеяла ягненку овца.

---------------------------------------------

Вероника Боде

Руската поетеса, писателка, журналистка и преводачка Вероника Боде (Вероника Николаевна Боде) е родена на 28 юли 1961 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет. Била е редактор на в. „Гуманитарный фонд” (1990-1993 г.), главен редактор на в. „Новая литературная газета” (1994 г.), кореспондент на телевизия НТВ. Член е на Съюза на писателите на Москва. От 1994 г. е редактор и водещ в Радио „Свобода”. Публикува поезия и проза в издания като „Волга”, „Новая юность”, „Литературное обозрение”, „Синтаксис”, „Неприкосновенный запас”, „Огонек”, „Столица”, „The Moscow Tribune”, „Вечерний клуб” и др. Автор е на стихосбирките „Для света и снега” (1995 г.), „Музыка и бумага” (1996 г.) и на книгата „Берега те и эти: Стихотворения и рассказы” (2009 г.). Живее в Москва.


ЗАБЛУДИ СЕ В НЕБЕТО

Заблуди се в небето, не викай за помощ, не виждаш врата,
чезнат покриви, в огън лица се разтварят и сенки,
само бели безумни светлици избухват в кръвта,
само ледени сънни стъпенки,

и вървиш и поглъщаш зелената-синята жар,
постепенно загубвайки зрение, слух, тяло бледо,
и не виждаш над теб как сред огъня стар
се зараждат вселени от блясък и креда,

след това тази бяла и скъпа безсмислена жар
се топи като ехо,
вдишваш огън и после издишваш пожар,
а градът не е пречка за теб, заблуден си в небето,

този град е залят със зелен и със син огнен блик,
заблудил си се в призрачен град, само чуваш, боботи
с нежност снежна нарастваща буца, разнася се вик
и желание силно, досущ острие е на покрив.


ЗАБЛУДИЛСЯ ТЫ В НЕБЕ

Заблудился ты в небе что делать никого не зови
крыши тают в огне растворяются лица и тени
только вспышки безумного белого света в крови
только сна ледяные ступени

и идешь и глотаешь зеленый и синий огонь
постепенно лишаясь и зренья и слуха и тела
и не видишь как в синем огне над тобой
возникают созвездья из света и мела

а потом этот белый бессмысленный свет дорогой
затихает как эхо
и вдыхая огонь выдыхаешь огонь
заблудился ты в небе и город тебе не помеха

этот город затоплен зеленым и синим огнем
заблудился ты в призрачном городе – только и слышишь
как внутри нарастает снежной нежности ком
и желание острое как лезвие крыши

               1996 г.

---------------------------------------------

Виктория Андреева

Руската поетеса, писателка, литературовед и преводач Виктория Андреева (Виктория Алексеевна Андреева/ Ровнер) е родена на 21 януари 1942 г. в гр. Омск. Пише стихове от началото на 60-те години, включва се в неофициалния литературен живот на страната. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1965 г.). През 1974 г. емигрира в САЩ. Защитава магистратура в катедрата по сравнителна литература при Колумбийския университет в Ню Йорк. Преподава руска литература и изкуства в New School for Social Research в Ню Йорк. Превежда поезия от английски и немски на руски език. Съосновател е на изд. „Гнозис пресс”, на сп. „Гнозис” и сп. „И то и сё”, съсъставител е на двутомната „Антология Гнозиса современной русской и американской литературы и искусства”. Публикува поезия и литературна критика в емигрантски издания като „Новое русское слово”, а след 1989 г. и в много руски периодични издания. През 1994 г. се връща в Русия. Участва в подготовката на „Энциклопедии символов, знаков и эмблем” и „Антология современной русской поэзии” (на компакт дискове). Автор е на стихосбирките „Сон тверди” (1987 г.), „Сон тверди” (разширен вариант, 2002 г.), „Весеннее стяженье сил” (посмъртно издание, 2012 г.), на романа „Телефонный роман” (1997 г.) и пиесата „П. Я. Чаадаев” (1989 г.). Умира на 11 февруари 2002 г. в Москва.


И С НЕЖНОСТ
 
и с нежност към това що беше
и с нежност към това след мен
печално ехото струеше
над болната ми памет лен
таеше болката сърцето
в тоз студ където под леда
запази плахото наследство
но скри самотната следа


И С НЕЖНОСТЬЮ
 
и с нежностью к тому что было
и с нежностью к тому за мной
и эхо мне благовестило
печалью памяти больной
и боль таилась там за сердцем
в том холоде где синий свет
покоит робкое наследство
теряя одинокий след

-----

СЪБУДИ СЕ В МЕН ТАЗ ПЕЧАЛ
 
събуди се в мен таз печал
далечната леката нежната
май пътят духа ми избрал
не води към нови надежди
от сън съм застигната аз
покорно се ниже
покрита от весел талаз
прозрачно-подвижен
съня щом наяве развиеш
и зад гърба е поток
и няма къде да се скриеш
преследва ме някой сега
и само сърцето ми чука
къде да се скриеш тука
от болната чужда тъга
отново съм нейде встрани
животът за нещо шуми
желая в съня да се справя
живота си как да забравя


ПРОСНУЛАСЬ ВО МНЕ ЭТА ГРУСТЬ

проснулась во мне эта грусть
далекая легкая нежная
как будто узнала что путь
не тот что ведет к надеждам
как будто застигнута сном
безвольно покорным
накрыта веселой волной
прозрачно-проворной
во сне так когда не спится
и за спиной поток
и никуда не скрыться
гонится кто-то за мной
и только сердце стучится
не скрыться, не скрыться
больной нездешней тоской
опять я стою в стороне
а жизнь мне о чем-то шумит
и хочется сон превозмочь
и хочется жизнь позабыть

---------------------------------------------

Виктор Голявкин

Руският писател, поет и художник Виктор Голявкин (Виктор Владимирович Голявкин) е роден на 31 август 1929 г. в гр. Баку, Азербайджанска ССР. Завършва художествено училище в Самарканд (1953 г.) и Института по живопис, скулптура и архитектура „И. Репин” в Ленинград (1957 г.). Със свои картини участва в художествени изложби. Първата му литературна публикация е от 1958 г. в сп. „Костёр”. Публикува в издания като „Синтаксис”, „Мурзилка”, „Аврора”, „Октябрь” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.), на Съюза на художниците на СССР (1973 г.) и на руския ПЕН-клуб (1996 г.). Автор е на книгите с романи, повести, разкази и стихове „Тетрадки под дождём” (1959 г.), „Мой добрый папа” (1964 г.), „Повести и рассказы” (1964 г.), „Города и дети” (1967 г.), „Ты приходи к нам, приходи” (1968 г.), „Привет вам, птицы” (1969 г.), „Надоедливый Миша” (1969 г.), „Короткие повести” (1970 г.), „Полосы на окнах” (1972 г.), „Удивительные дети” (1972 г.), „Арфа и бокс” (1969 г.), „Повести” (1974 г.), „Этот мальчик” (1980 г.), „Обыкновенные дела” (1981 г.), „Я жду Вас всегда с интересом” (1980 г.), „Один, два, три…” (1983 г.), „Что на лице написано” (1984 г.), „Калейдоскоп” (1985 г.), „Большие скорости” (1988 г.), „Избранное” (1989 г.), „Любовь и зеркало” (1991 г.), „Разрешите пройти” (1992 г.), „Болтуны” (1999 г.), „Всё будет неплохо” (2000 г.), „Знакомое лицо” (2000 г.) и др. Умира на 24 юли 2001 г. в Санкт Петербург.


ВРАТАТА

Вятър свистеше из стаята сякаш в комин.
Тази врата си нямаше панти.
И дръжка си нямаше тя.
И нямаше ключ и ключалка.
Изобщо това не беше врата.
Изобщо съвсем не беше врата.
Тя се крепеше на двата стола
и на нея лежеше мъртвият татко.


ДВЕРЬ

Ветер свистел по комнате, как в трубе.
Эта дверь была без петель.
И она была без дверной ручки.
И в ней не было замочной скважины.
И это была не совсем дверь.
И вообще это была не дверь.
Она покоилась на двух стульях,
И на ней лежал мертвый отец.

---------------------------------------------

Виктор Коркия

Руският поет, драматург и преводач Виктор Коркия (Виктор Платонович Коркия) е роден на 12 юни 1948 г. в Москва. Завършва Московския авиационен институт (1973 г.). Публикува поезия от 1973 г. От 1976 до 1990 г. работи в отдел поезия на сп. „Юность”. Един от участниците, а от 1989 г. председател на московския клуб „Поэзия”. Член е на Съюза на писателите на СССР. Публикува поезия в издания като „Горизонт”, „Истоки”, „Весть”, „Зеркала”, „Молодая поэзия 89”, „Порыв”, „Кардиограмма”, „Солнечное подполье”, „Современная драматургия” и др. Автор е на стихосбирката „Свободное время” (1988 г.), на романа в стихове „Дон Кихот и Санчо Панса на острове Таганрог” (1997 г.), на пиесите „Черный человек, или Я бедный Сосо Джугашвили” (1988 г.), „Ночь святого Лаврентия” (1991 г.), „Непобедимая Армада” (1995 г.), „Уроки любви” (1996 г.), „Гамлет.ru” (2001 г.), „Аристон” (2004 г.) и др. Живее в Москва.


СТАНСИ
 
В безпаметство младо, в държава без глас
към лаври посмъртни насочих се аз.
 
В шума им сладникав и в смутни слани
прахосвах с шегички ненужните дни.
 
Бях бяс, имитирайки дяволска страст,
аз спях с дъщерите на имащи власт.
 
В безвремие крехко със зъби скриптях,
с любов нелегална на тях си мъстях.


СТАНСЫ
 
В беспамятстве юном, в безгласной стране
посмертные лавры мерещились мне.
 
В их сладостном шуме, в их смутной тени
шутя прожигал я ненужные дни.
 
Как бес, имитируя зверскую страсть,
я спал с дочерями имеющих власть.
 
В безвременье зыбком, зубами скрипя,
подпольной любовью я мстил за себя.
 
               1986 г.

-----

ПЛЕМЕТО НА БЕЗДОМНИТЕ
 
Скита бездомното племе по улици, крета,
без да признава в душа ни деца, ни бащи.
Властители наши, изгубили власт в умовете,
за вечен мотор на идеи лелеят мечти.
 
Но вечен двигател остава сред таз свръхдържава,
ръждясва на двор за добитък при калния ров.
Децата, от Бога забравени, всъщност са прави,
невярващи в страшните думи за бъдно добро.


ПЛЕМЯ БЕЗДОМНЫХ
 
Племя бездомных слоняется между домами,
не признавая в себе ни отцов, ни детей.
Властители дум, потерявшие власть над умами,
лелеют мечту запустить генератор идей.
 
Но двигатель вечный лежит посреди сверхдержавы,
под небом открытым ржавеет на скотном дворе.
И дети, забытые Богом, по-своему правы,
когда равнодушны к зловещим словам о добре.
 
               1987 г.

---------------------------------------------

Виктор Кривулин

Руският поет и писател Виктор Кривулин (Виктор Борисович Кривулин) е роден на 9 юли 1944 г. в с. Кадиевка, Ворошиловградска област. Завършва филологическия факултет на Ленинградския университет. Един от основните представители на руския неформален литературен живот от 70-те години. Публикува поезия и проза в чуждестранни и самиздатски списания като „37”, „Северная почта”, „Грани”, „Континент”, „Часы”, „Эхо”, „Третья волна”, „Беседа”, „Эпсилон-салон”, „Радуга”, „Нева”, а след перестройката в „НЛО”, „Волга”, „Неприкосновенный запас”, „Арион”, „Октябрь”, „Звезда”, „Крещатик”, „Огонек”, „Дружба народов”, „АКТ Литературный самиздат” и др. През 90-те години води активна литературна и обществена дейност, член е на редколегията на сп. „Вестник новой литературы”. Автор е на книги с поезия и проза, сред които „Стихи” (1981 г.), „Стихи” (1988 г.), „Обращение” (1990 г.), „Концерт по заявкам” (в три тома, 1990-1993 г.), „Последняя книга” (1993 г.), „Предграничье” (1994 г.), „Requiem” (1998 г.), „Купание в Иордани” (1998 г.), „Охота на мамонта” (1998 г.), „Стихи юбилейного года” (2001 г.), „Стихи после стихов” (2001 г.) и др. Умира на 17 март 2001 г. в Санкт Петербург.


КЛИО

Падаха ничком и лижеха жарката прах.
Там победените – блеещо страдащо стадо.
Там победители – крупна градушка напада.
Вият планински потоци. Реве ладът на водопада.
Вещерски спомен. Бастун. Потна шия и страх.

Клио, към теб, побеляла от соли проклети,
Клио с тояга вълни в колесата плете –
там победители – мазни обози са те,
там победената хилядоножка, расте
цвете самотно под ветри горчиви в полето.

Клио с цветче. В долините старица без цел.
Клио със свирка в мъгли разпокъсани броди,
Клио и Клио, и Клио с пиянска природа,
всички предходни целува – войски и страни, и народи
в серните пропасти очни и в сляпо от глина сърце.

               * Клио – муза на историята и на епичната поезия в древногръцката митология.


КЛИО

Падали ниц и лизали горячую пыль.
Шло побежденных – мычало дерюжное стадо.
Шли победители крупными каплями града.
Горные выли потоки. Ревела душа водопада.
Ведьма история. Потная шея. Костыль.

Клио, к тебе, побелевшей от пыли и соли,
Клио, с клюкой над грохочущим морем колес, –
шли победители – жирного быта обоз,
шла побежденная тысяченожка, и рос
горьких ветров одинокий цветок среди поля.

Клио с цветком. Голубая старуха долин.
Клио с цевницей и Клио в лохмотьях тумана,
Клио, и Клио, и Клио, бессвязно и пьяно,
всех отходящих целуя – войска, и народы, и страны
в серные пропасти глаз или в сердце ослепшее глин.

               1972 г.

---------------------------------------------

Виктор Некипелов

Руският поет и публицист Виктор Некипелов (Виктор Александрович Некипелов) е роден на 29 септември 1928 г. в гр. Харбин, Китай. Завършва военно-медицинското училище в Омск (1950 г.), фармацевтичния факултет на Харковския медицински институт (1960 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1969 г.). Работи като фармацевт и завеждащ аптека в различни градове на Украйна, Московска област и Владимирска област. Публикува стихове в самиздатския печат. Участник е в дисидентското движение, съосновател е на Групата за защита на правата на инвалидите в СССР, член е на Московската хелзинкска група (от 1977 г.). През 1974 г. е осъден за разпространение на антисъветски материали, вкл. за „политически мотиви” в собствените му стихове, и е затворен за две години. През 1979 г. отново е осъден и е затворен за 7 години в лагер ВС 389/35 на ГУЛАГ със строг режим. През 1987 г. е помилван и емигрира във Франция. Автор е на стихосбирката „Между Марсом и Венерой” (1966 г.) и на книгите с правозащитни статии „Из жёлтого безмолвия” (1975 г.) и „Институт дураков” (1977 г.), посмъртно излизат книгите му „Стихи” (1991 г.) и „Стихи: Избранное” (1992 г.). Умира на 1 юли 1989 г. в Париж, Франция.


БАЛАДА ЗА ПЪРВИЯ ОБИСК

                „Какво да правим с изгреви безброй,
                над вис студена тежест щом забравим
                сред тишина и паметен покой?
                С безсмъртни стихове какво да правим?”
                Н. Гумильов

Аз ги очаквах дълго, но
щом обиск ме плени,
ми беше вече все едно,
бях лодка в плитчини.

Огледах ги от мъх до връх –
човешки сенки не:
на кози крак телца на плъх
и зурли на свине.

Тълпят като мухи на мед
към моя дневник стар...
И стелят гаден лайномет
на книги твар до твар...

В албума ми гризяха зоб
и загрухтяха зло...
А аз стоях, притиснал лоб
към хладното стъкло.

Видях живителния бор,
елите три отвън,
бе всичко друго безразбор
и неочакван сън.

Отрекла бдителната сган,
там с ласкава заря
градеше ширния си храм
червената зора.

В лика на пенест облак там,
и прелестен, и тих,
изтичаше неокован
безсмъртен волен стих.

Без страх и загуби вървиш
към нов зенит свещен...
Аз знаех, този сговор висш
не ще е осквернен.

Огледал зверския конвой,
излъчващ произвол,
аз казах: „Дневникът е мой.
Пишете протокол.”


БАЛЛАДА О ПЕРВОМ ОБЫСКЕ

                „Но что нам делать с розовой зарей   
                Над холодеющими небесами,            
                Где тишина и неземной покой?         
                Что делать нам с бессмертными стихами?”
                Н. Гумилев

Я ожидал их так давно,
Что в час, когда пришли,
Мне стало так же все равно,
Как лодке на мели.

Я оглядел их сверху вниз –
Процессию теней:
На козьих ножках – тельца крыс
И хоботки свиней.

Они рванулись, как на мед,
На давний мой дневник...
Они оставили помет
На переплетах книг...

Какой-то выхватив альбом,
Захрюкали в углу...
А я стоял, прижавшись лбом
К прохладному стеклу.

А я глядел на дальний бор,
На три моих сосны,
Я знал, что всё иное вздор,
Непрошенные сны.

Там, отрицая этот сброд,
Лаская и даря, –
Вставала из раздольных вод
Пурпурная заря.

И в лике пенных облаков,
Прекрасны и тихи,
Текли, не ведая оков,
Бессмертные стихи.

Не зная страха и утрат,
Был легок путь в зенит...
Я знал, что этот высший лад
Никто не осквернит.

И оглянувшись на зверье,
На разоренный стол,
Я, как во сне, сказал:
„Мое. Давайте протокол”.

               1972 г.

---------------------------------------------

Виктор Соснора

Руският поет, писател и драматург Виктор Соснора (Виктор Александрович Соснора) е роден на 28 април 1936 г. в гр. Алупка, Крим. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1963 г.). Пише поезия от 1952 г., първото му публикувано стихотворение е от 1958 г. във в. „Литература и жизнь”. Първата му стихосбирка излиза през 1962 г., печата в официални съветски издания, но публикува и в самиздатски издания и издания в чужбина като „Аврора”, „Эхо”, „Грани”, „Стрелец”, „Поэзия”, „Знамя”, „Петрополь”, „Вечер поэзии”, „День поэзии” и др. Работи като театрален драматург и в студия за научно-популярни филми. Един от лидерите е на ленинградската поетична школа, над 30 години ръководи различни литературни обединения в Ленинград. Чете лекции по древноруска поетика и руска литература в университети във Франция, САЩ и Полша. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Руския ПЕН център. Президент е на Международната академия на руския стих. Автор е на стихосбирките „Январский ливень” (1962 г.), „Триптих” (1965 г.), „Всадники” (1969 г.), „Аист” (1972 г.), „Кристалл” (1977 г.), „Стихотворения” (1977 г.), „Песнь лунная” (1982 г.), „Избранное” (1987 г.), „Возвращение к морю” (1989 г.), „37” (1993 г.), „Верховный час” (1998 г.), „Куда пошел? И где окно?” (1999 г.), „Флейта и прозаизмы” (2000 г.), „Девять книг” (2001 г.), „Двери закрываются” (2001 г.),  „Поэмы и ритмические рассказы” (2005 г.), „Стихотворения” (2006 г.), „Больше стихов не будет” (2007 г.), „Последняя пуля” (2010 г.), „Жизнь моя: Избранные стихотворения” (2013 г.), „Книжка для мышек и для детишек любого возраста” (2014 г.), на книгите с проза „Летучий голландец” (1979 г.), „Властители и судьбы” (1986 г.), „Апология самоубийства” (1992 г.), „Николай” (1992 г.), „Башня” (1993 г.), „День зверя” (1996 г.), „Дом дней” (1997 г.), „Книга пустот” (1998 г.), „Камни NEGEREP” (1999 г.), „Проза” (2001 г.), „15” (2004 г.), „Дом дней” (2014 г.), на книги с драматургични творби като „Ремонт моря” (1996 г.) и др. Умира на 13 юли 2019 г. в Санкт Петербург.


ЦИКЛОПИ

Конгрес на циклопите,
в бурен дебат
позиция търсят задружно;
засяга оратор въпрос важноват,
че второ око е ненужно!

Въпроса обсъждат. Подробен доклад,
достоен
за новото време.
Окото гласуваха
да избодат,
понеже за лукс се приема.

Но после, обмисляйки вот своего,
циклопите почват да спорят:
дали злополучно око да не го
изваждат, а да го затворят?

След сто и четирстата чаша пелин
конгресът бе с извод команден:
В едно око двете да обединим!
Компактно ще е.
По-хуманно.

Защо ли светът се лекува, яде,
прозява,
строи
и се взира?
Това, че протича циклопски конгрес,
защо ли не подозира?


ЦИКЛОПЫ

На съезде циклопов
цикл прений возрос
в связи с окончаньем доклада,
в котором оратор затронул вопрос:
зачем человеку два глаза?
 
Затронут вопрос. Досконален доклад.
Ответственность
перед роком.
Итак, резолюция:
Выколоть глаз,
поскольку он понят, как роскошь.

В дальнейшем, донельзя продумав доклад,
заколебались циклопы:
Не лучше ли тот злополучный глаз
не выколоть, а – захлопнуть?

На сто сорок третьем стакане воды
съезд выдавил вывод командный:
Не объединить ли два глаза в один?
Компактнее будет.
Гуманней.

Зачем человечество лечится, ест,
эстетствует,
строит,
зевает?
О том, что идет циклопический съезд,
зачем не подозревает?

               1963 г.

---------------------------------------------

Виктор Урин

Руският поет Виктор Урин (Виктор Аркадьевич Урин) е роден на 30 юни 1924 г. в гр. Харков. През Великата отечествена война е танкист. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1948 г.). През 50-те и 60-те години обикаля СССР с автомобил. Опитва се да организира Световен съюз на поетите. Литературната критика го обвинява във формализъм, през 1974 г. е изключен от Съюза на писателите на СССР и издава самиздатското сп. „Мост”. През 1977 г. емигрира в САЩ, където продължава литературната си дейност. Член е на ПЕН-клуба на САЩ и на Американската академия за поезия. Автор е на стихосбирките „Весна победителей” (1946 г.), „Говори, Мамаев курган!” (1968 г.), „Избранная лирика” (1970 г.), „Пароль” (1972 г.), „Гвоздики под ливнями” (1972 г.), „Книга жизни” (1974 г.), „Разведка боем” (1995 г.), на книгите с пътеписи, репортажи и стихове „179 дней в автомобиле. Москва – Владивосток” (1958 г.), „По колымской трассе – к полюсу холода” (1959 г.) и др. Умира на 30 август 2004 г. в Ню Йорк, САЩ.


ЛИДКА

Нишката се скъса – как да я слепим.
Сбогом, Лидка, късно е , да поседим!
Нявга нейде в златни зимни широти
обично и свято вричахме мечти:

бяхме млади-луди, бяхме с теб едно,
искахме да бъде любовта до гроб.
Помниш ли, далеч към школния ни дом,
стръмната пътечка, хлъзгавия склон?

Сини буци снежни, мрачен градски час,
там ли тайно нежно те целувах аз?
Край рекичка зимна с ласки сгуши ти
раменца любими на моите мечти.

Беше, Лидка, беше, но не е сега.
Нова зима срещна днешната тъга.
Времето не пита! Литна младостта ни,
ти на фронта, Лидка, в битката застана...

Дни окопни, стичат се в зли престрелки всички...
Пъргави момичета – бойните медички,
ни превръзват раните и ни с вода поят.
Фронтоваци пламенно ще ги благословят.

Страх и смелост, дим е, щикове и каски.
Ах, как се стремиме към човешки ласки,
към гальовни думи, сплели гръд към гръд...
А куршум куршуми с нас ще споделят.

Но какво увъртаме! Стон в сърцето ври,
от тъга е кърваво – как да се смири.
...Ти стоиш, надянала болнични одежди,
много си отслабнала, с непривична тежест.

Ти ли си, ти, с дъщеричка на ръце?
Где ли са искриците в твоето лице?
Бузите защо са без огнения тен?
И защо на танци ти не каниш мен?
И защо не чака? Друга ли сега,
чужда ли си в мрака с моята тъга?

Аз стоя разсеяно, мъка ме плете,
Лидия Сергеевна, майка на дете.
Аз стоя, не зная думите си там...
– Аз не обвинявам, ти си права, знам.

Може би отново обич ще лети?
Лидка рони слово: – Глупавичък ти!
Любовта ни школна времето зави,
друго време погна ни, тъй че забрави.

Споменът ти блед е за пътечка зимна,
как вървяхме редом с обичта взаимна,
край рекичка снежна как притисна ти
раменцата нежни на своите мечти...

Беше, Лидка, беше, но не е сега...
Нова зима срещна днешната тъга.
Нишката се скъса – как да върнем страст...
Сбогом, Лидка, късно, мила, е за нас.


ЛИДКА

Оборвалась нитка – не связать края.
До свиданья, Лидка, девочка моя!
Где-то и когда-то посреди зимы
Горячо и свято обещали мы:

Мол, любовь до гроба будет все равно,
Потому что оба мы с тобой одно.
Помнишь Техноложку, школьный перерыв,
Зимнюю дорожку и крутой обрыв?

Голубые комья, сумрачный квартал,
Где тебя тайком я в губы целовал?
Там у снежной речки я обнял сильней
Худенькие плечики девочки своей.

Было, Лидка, было, а теперь – нема…
Все позаносила новая зима.
Ах, какое дело! Юность пролетела,
Лидка, ты на фронте, там, где ты хотела…

Дни идут окопные, перестрелка, стычки…
Ходят расторопные девушки-медички.
Тащат, перевязывают, поят нас водой.
Что-то им рассказывает парень фронтовой.

Всюду страх и смелость, дым, штыки и каски.
Ах, как захотелось хоть немножко ласки,
Чтоб к груди прильнули, чтоб обняться тут…
Пули – это пули, где-нибудь найдут.

Что ж тут церемониться! Сердце на бегу
Гонится и гонится – больше не могу.
…Ты стоишь, надевшая свой халат больничный,
Очень ослабевшая с ношей непривычной.

Ты ли это, ты ли с дочкой на руках?
Почему застыли искорки в глазах?
Почему останутся щеки без огня?
Почему на танцы не зовешь меня?
Почему не ждала? Почему другой?
Неужели стала для меня чужой?

Я стою растерянно, не могу понять,
Лидия Сергеевна, девочкина мать.
Я стою, не знаю, как найти слова…
– Я ж не обвиняю, ты во всем права.

Может быть, сначала все начнем с тобой?..
Лида отвечала: – Глупый ты какой…
То, что было в школе, вряд ли нам вернуть,
А сейчас – тем более, так что позабудь.

Вспоминать не надо зимнюю дорожку,
Как с тобою рядом шли мы в Техноложку
И у снежной речки ты прижал сильней
Худенькие плечики девочки своей…

Было, Лидка, было, а теперь – нема…
Все позаносила новая зима.
Оборвалась нитка, не связать края…
До свиданья, Лидка, девочка моя.

               1943 г.

---------------------------------------------

Виктор Ширали

Руският поет и писател Виктор Ширали (Виктор Гейдарович Ширали) е роден на 9 май 1945 г. в Ленинград. Учи в сценарния факултет на Държавния институт по кинематография „С. Герасимов”. Работи като електромонтажник, радиомонтажист, снабдител, завеждащ резерват, администратор, библиотекар, пазач, техник и др. Пише стихове от 1962 г., първите му публикации са от 1968 г. във в. „Светлый путь”. Публикува поезия и проза в издания като „Аврора”, „Дружба”, „Студенческий меридиан”, „Часы”, „Митин журнал”, „Стрелец”, „Звезда”, „Нева”, „Петрополь”, „День поэзии”. Негови стихове са включени в антологията „Русские стихи 1950-2000 годов”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1989 г.). Автор е на книги с поезия и проза, сред които „Фарсы” (1971 г.), „Он горевал” (1973 г.), „Сад” (1979 г.), „Любитель” (1989 г.), „Сопротивление” (в два тома, 1992 г.), „Всякая жизнь” (1999 г.), „Долгий плач Виктора Гейдаровича Ширали по Ларисе Олеговне Кузнецовой и прочие имперские страсти” (1999 г.), „Флейтисточка” (2001 г.), „Поэзии глухое торжество” (2004 г.), „Избранные стихотворения” (2013 г.) и др. Умира на 19 февруари 2018 г. в Санкт Петербург.


ДА ЗАПОЧНЕМ НАСТЪПЛЕНИЕТО

Да започнем настъплението постепенно.
В тихата мед
Равел да си спомним,
да свалим патината,
да пометем паяжините
и да седнем пред огледалото,
гледайки ретроспективата.
Изкуството е
система от огледала,
където следствието
търси причината.


НАЧНЕМ НАСТУПЛЕНИЕ

Начнем наступление исподволь
В тихую медь
Равеля припомним
Патину снимем
Сметем паутину
И сядем пред зеркалом
Ретроспективу глядеть
Искусство –
Система зеркал
Где следствие
Ищет причину.

               1984 г.

-----

ТЪЙ БЯЛА НОЩ

Тъй бяла нощ,
лице белее в мрак,
не виждаш устните, в които се разпуква смях,
и само розово ушенце свети,
от руското бароко по-заплетено.
Над Петропавловски събор, неясно дивен,
звъни зората,
а нощта в морето се излива
и пак от куполите ангел позлатен
поднася слънцето към влажното лице.


КАК НОЧЬ БЕЛА

Как ночь бела,
Белей лица во тьме,
Не видно губ, где распустился смех,
Лишь розовое ушко светит сбоку,
Затейливей, чем русское барокко.
В неясном Петропавловском соборе
Куранты бьют зарю,
Ночь вытекает в море,
И золоченый ангел на шпицу
Подносит солнце к влажному лицу.

               1968 г.

---------------------------------------------

Вилен Барский

Руският поет, художник и преводач Вилен Барски (Вилен Исаакович Барский) е роден на 27 октомври 1930 г. в Киев. Завършва факултета по живопис и графика при Киевския държавен художествен институт (1957 г.). Член на Съюза на художниците на СССР (1967 г.). Един от пионерите е на киевската неофициална култура. През 1981 г. емигрира във ФРГ. Работи като оформител на книги и списания. Участва със свои картини в изложби в Германия, Франция, САЩ и Италия. Поетичното му творчество е свързано с т. нар. виртуална поезия. Превежда поезия от полски език. Публикува в самиздатски и емигрантски издания като „Ковчег”, „Время и мы”, „Мулета”, „Эхо”, „Декоративное искусство”, „НЛО”, „Черновик”, „Крещатик” и др. Негови стихове са включени в антологиите „Самиздат века”, „Moderne russische Poesie”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Освобождённый Улисс” и др. Автор е на две пиеси, на едно либрето за балет и на стихосбирката „Слова являются, мыслят, звучат” (1983 г.). Умира на 24 декември 2012 г. в Дортмунд, Германия.


СМЯХ

СмяхАхАхАхАхАхАхАхАхА,
смеАхАхАхАхАхАхАхАхАх;
смяхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕ,
смеЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕх;
смяхИхИхИхИхИхИхИхИхИ,
смеИхИхИхИхИхИхИхИхИх;
смяхОхОхОхОхОхОхОхОхО,
смеОхОхОхОхОхОхОхОхОх;
смяхУхУхУхУхУхУхУхУхУ,
смеУхУхУхУхУхУхУхУхУх;
смяхЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪ,
смеЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪхЪх;
смяхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮ,
смеЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮх;
смяхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯ,
смеЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯх;
смяхАхЕхИхОхУхЪхЮхЯ;
смеАхЕхИхОхУхЪхЮхЯх.


СМЕХ

смехАхАхАхАхАхАхАхАхА
смеАхАхАхАхАхАхАхАхАх
смехЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕ
смеЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕхЕх
смехИхИхИхИхИхИхИхИхИ
смеИхИхИхИхИхИхИхИхИх
смехОхОхОхОхОхОхОхОхО
смеОхОхОхОхОхОхОхОхОх
смехУхУхУхУхУхУхУхУхУ
смеУхУхУхУхУхУхУхУхУх
смехЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫ
смеЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫхЫх
смехЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭ
смеЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭхЭх
смехЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮ
смеЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮхЮх
смехЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯ
смеЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯхЯх
смехАхЕхИхОхУхЫхЭхЮхЯ
смеАхЕхИхОхУхЫхЭхЮхЯх

-----

УПРАЖНЕНИЕ ПО ЗАЕКВАНЕ

бъдете внимателни
бъдете уупорити
бъдете бббдителни
бъдете пппредпазливи
бъдете шшштастливи
бъдете ппппроклети
бъдете сссспокойни
бъдете пппппознати
бъдете ууууучтиви
бъдете уууууверени
бъдете ззззздрави
бъдете лллллюбезни
бъдете дддддддобри


УПРАЖНЕНИЕ ДЛЯ ЗАИКАНИЯ

будьте внимательны
будьте ннастойчивы
будьте бббдительны
будьте ооосторожны
будьте сссчастливы
будьте ппппрокляты
будьте сссспокойны
будьте зззззнакомы
будьте вввввежливы
будьте уууууверены
будьте ззззздоровы
будьте лллллюбезны
будьте дддддддобры

               1974 г.

---------------------------------------------

Виталий Калпиди

Руският поет и преводач Виталий Калпиди (Виталий Олегович Кальпиди) е роден на 18 май 1957 г. в гр. Челябинск. Учи във филологическия факултет на Пермския университет, но е изключен с мотивировката „идеологически незрял”. Лидер е на уралския литературен ъндърграунд. Публикува поезия в списания като „Юность”, „Знамя”, „Урал”, „Литературная учёба”, „Родник”, „Лабиринт-Эксцентр” и др. Съставител е на антологиите „Современная уральская поэзия (1978-1996)”, „Антология современной уральской поэзии (1997-2003)” и „Антология современной уральской поэзии (2003-2011)” и на енциклопедията „Уральская поэтическая школа”, съавтор е на проекта „Галерея уральской литературы”. Зам.-главен редактор е на сп. „Уральская новь”. Превежда съвременна американска поезия. Организатор е на пермския градски клуб на поезията (от 1987 г.), редактор е на близо 70 книги на уралски нетрадиционни поети. Автор е на стихосбирките „Пласты” (1990 г.), „Аутсайдеры-2” (1990 г.), „Стихотворения” (1993 г.), „Мерцание” (1995 г.), „Ресницы” (1997 г.), „Запахи стыда” (1999 г.), „Хакер” (2001 г.), „Контрафакт” (2007 г.), „В раю отдыхают от бога” (2014 г.), „IZBRANNOE = Избранное” (2015 г.) и др. Живее в Челябинск.


ПОСЛЕДНИ ЗАГИВАТ ЕСЕННИТЕ ОСИ

Последни загиват осите ни есенни. Сипят се
листата в горичката – тяхно убежище. Боже мой,
с нектар разноцветен, от цветния дар не наситени,
опиват живота си мъничък те, разтревожени

от полет в задгробен насекомен рай; пити восъчни
със сладки гледжосани плочки нареждат загрижени,
а после отлитат – не в клин, а на диви рой-облаци,
пили мустакати – и жалки, и сладки, и рижави.

Отронва се с шум вехтория от скрежното синичко
(чети: синкав скреж) – и тревите съвсем са остъргани,
а в този саван невъзможен игла на невинните
се чупи, понеже сред скрежа неопитно гмурват се.

Замислят осите сега любовта си – последната,
побързайте, музи на Осип, любете се пъргаво,
надрънкайте бързо в жужулката свои наследници,
че скоро към вас есента снегове ще е хвърлила –

мълчат; и се ронят крилата, крачката и възлите
с халки на осите в моряшки фланелки накитени.
Докосвам парчета насекоми с пръсти замръзнали
и в прах ги превръщам почти без усилие никакво.


ПОСЛЕДНИМИ ГИБНУТ ОСЕННИЕ ОСЫ

Последними гибнут осенние осы. Осыпанный
наполовину лесок – их прибежище. Божемой,
они, разноцветным нектаром не будучи сытые
почти никогда в этой маленькой жизни, встревожены

полетом в посмертье: в свой рай насекомый, что сотами,
как кафелем сладким, наверное, все-таки выложен;
они улетают не клином, а дикими сотнями,
усатые вжикалки – жалкие, сладкие, рыжие.

Шуршит, осыпаясь, труха иневатого синего
(читай: синеватого инея) – травы истроганы
иголкой невинности савана этого мнимого:
ведь он осыпается, ибо зеленые – вздрогнули.

Вот ос и осыня любовь замышляют последнюю,
а ну, торопитесь, о музы щербатого Осипа,
а ну, накалякайте быстро жужжалку-наследника,
пока еще осень в вас снегом с размаху не бросила –

молчат, осыпаются крыльями, ножками, кольцами,
что к жопкам осиным под видом тельняшки пришпилены.
Беру насекомые дольки замерзшими пальцами
и в пыль превращаю почти что уже без усилия.

               1992 г.

---------------------------------------------

Виталий Шестаков

Руският поет и писател Виталий Шестаков (Виталий Иванович Шестаков) е роден на 2 октомври 1937 г. Публикува поезия и проза в самиздатския печат, в издания като „Синтаксис”, „Грани”, „Вокруг света” и „Дружба народов”. Автор е на книгите „Грузинские дневники” (2010 г.), „Деревни под Псковом” (2010 г.) и „Закан” (2011 г.). Живее в Москва.


ЕСЕН – КРЕЩЯЩАТА ПТИЦА

Есен – крещящата птица.
Есен с гласежа на птиците,
с вятъра с пустош в зениците.
Банално сивееща.
Синкава.
Портокалова есен.
Есен с лимони.
Есен ли?
Есен.
Отново последната жертва
си тръгва
с изкълчени жестове,
без изход след роя,
в безкрай на пороя,
в пиеса-живот
безсюжетна.
Есен – безумната птица,
в клетка се мъчи и моли се.
Харесва ми тази есен.


ОСЕНЬ – КРИЧАЩАЯ ПТИЦА

Осень – кричащая птица.
Осень с кричащими птицами,
ветра пустыми глазницами.
Банальная серая.
Синяя.
Апельсинная осень.
Осень с лимонами.
Осень ли?
Осень.
И снова последняя жертва
уходит
в изломанность жестов,
безвыходность линий,
безвыездность ливня
и пьесу,
как жизнь, –
без сюжета.
Осень – безумная птица
в клетке томится и просится.
Мне по сердцу эта осень.

---------------------------------------------

Виталина Тхоржевская

Руската поетеса и преводачка Виталина Тхоржевска (Виталина Витальевна Тхоржевская/ Вита Тэ) е родена на 7 октомври 1971 г. в Свердловск. Учи във филологическия факултет на Уралския държавен университет и в Литературния институт „Максим Горки”. Първите й поетични публикации са от 1987 г. Публикува поезия в списания и алманаси като „Урал”, „Алконостъ”, „Союз Писателей”, „Октябрь”, „Ариергард”, „Окрестности”, „Черновик”, „Кольцо А”, „Цирк Олимп” и „Междуречье”, участва в поетични сборници и антологии като „Ариергард”, „Антология уральской поэзии” и др. Превежда поезия от английски и украински. Пише песни, изявява се като рок музикант. Автор е на стихосбирките „Птичья память” (1991 г.), „Путешествие в обратную сторону” (1994 г.), „Третье путешествие” (1997 г.) и „Смиренный гнев” (1997 г.). Живее в гр. Екатеринбург.


ЖИВЕЕМ НЕ ЗАРАДИ СЛАВА

Живеем не заради слава,
а за живот сред небеса;
глави линеят, облак дави
и плитка става вечността –

очи дъждът поройно ръси
блестящо в алени ведра,
чадърите ни се разкъсват –
в небитието чернова...


МЫ ЗДЕСЬ ЖИВЁМ НЕ РАДИ СЛАВЫ

Мы здесь живём не ради славы,
А ради жизни в небесах,
Где вьются тучи, сохнут главы,
Мелеет вечность на глазах –

И дождь уже кипит воочью,
Сверкает красная бадья –
А зонтик рвёт – из рук и в клочья –
Как черновик небытия…

               1997 г.

-----

В ГЕОГРАФИЯТА НАЧЕРТАНО, КЪЛБОТО КРЪЖИ

В географията начертано, кълбото кръжи
С умозрителната математика влачи се ден
В безсловесния негов калъф ти човека сложи
На цигулката счупена в леност печална пленен

Леност да озвучава скрибуцащ там лък-хоризонт
Мързел да придружава щурец в колеблива трева
Леност топла в тъгата си както Овидий Назон
Мързел в спомена кой го е викал в предишна глава

В безсловесния негов калъф ти човека сложи
В белова без следи забрави го между редове
Нека горест покоя на сини тополи множи
Дългогриви върби да мълчат пред безброй светове

Без клепачи да гледат през пръсти върлинести с век
Над главата му как вечността ще приключи мотив
В безсловесния купел да спи и да диша човек
Като мъртъв спокоен да бъде
Но нека е жив

               * Публий Овидий Назон –древноримски поет.


РАЗЛИНОВАННЫЙ КАК ГЕОГРАФИЯ КАТИТСЯ ШАР

Разлинованный как география катится шар
Умозрительный как математика тянется день
Положи человека в его бессловесный футляр
Словно сломанной скрипке печали звучать ему лень

Ему лень отвечать на скрипучий смычок-горизонт
Ему лень откликаться кузнечику в шаткой траве
Ему лень горевать о себе как Овидий Назон
Ему лень вспоминать кто кричал в предыдущей главе

Положи человека в его бессловесный футляр
На нейтральных полях белизны позабудь между строк
Пусть толпится над ним тишина в голубых тополях
Пусть молчат долгогривые ивы на грани миров

Долговязые вязы пусть смотрят меж пальцев без век
Как закончится вечность над самой его головой
В бессловесной купели пусть дышит и спит человек
Пусть он будет спокоен как мертвый
Но только – живой

               1995 г.

---------------------------------------------

Владимир Алейников

Руският поет, писател, художник, литературен критик и преводач Владимир Алейников (Владимир Дмитриевич Алейников) е роден на 28 януари 1946 г. в гр. Перм. Първите му публикувани стихотворения са във в. „Червоний гірник” в Кривой Рог през 1962 г. Съосновател и лидер е на литературното сдружение СМОГ (1965 г.). Завършва факултета по история и теория на изкуствата при Московския държавен университет (1973 г.). По време на съветската власт публикува поезия само в самиздатски издания и в чуждестранния печат. Негови стихове излизат в списания, алманаси и сборници като „Грани”, „Вестник РХД”, „Neue Russische Literatur”, „Часы”, „Континент”, „Шо”, „Дети Ра”, „Знамя”, „Новый мир”, „Октябрь”, „НЛО”, „Огонёк”, „Молодая гвардия”, „Смена”, „Новый журнал”, „Волга”, „Клуб”, „Советский цирк”, „Человек и природа”, „День и ночь”, „Север”, „Зинзивер”, „Футурум арт”, „Звезда”, „Сибирские огни”, „День поэзии”, „Саксагань”, „Литросс”, „Истоки”, „Другое искусство”, „Дикое поле”, „Ветка былой Эллады” и др. Работи като фигурант в археологически експедиции, носач, пазач и редактор в издателство. Превежда поезия на народите на СССР. Член е на редколегиите на сп. „Стрелец” и сп. „Крещатик”. Член е на Съюза на писателите на Москва, на Съюза на писателите от ХХI в. и на ПЕН-клуба на Русия. Носител е на много литературни награди. Негови стихове са включени в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Лучшие стихи 2013 года”, „Поэзия ХХI века”, „Самиздат века” и др. Автор е на над 60 книги с поезия, проза, публицистика, мемоари и преводна поезия, сред които стихосбирките „Предвечерье” (1987 г.), „Выбор слова” (1987 г.), „Родина речи” (1989 г.), „Путешествия памяти Рембо (книга 1)” (1990 г.), „Звезда островитян” (1990 г.), „Возвращения” (1990 г.), „Отзвуки праздников” (1990 г.), „Путешествия памяти Рембо (книга 2)” (1992 г.), „Скифские хроники” (1993 г.), „Ночное окно в окне” (1994 г.), „Здесь и повсюду (книга 1)” (1994 г.), „Здесь и повсюду (книга 2)” (1998 г.), „Вызванное из боли” (2009 г.), „Поднимись на крыльцо” (2010 г.), „Избранное” (в два тома, 2012 г.), „Избранное. Стихи 1964-2011” (2012 г.), „Быть музыке” (2012 г.), „При свече и звезде” (2013 г.), „Навстречу знакам” (2013 г.), „Собрание стихов” (в три тома, 2013 г.), „Собрание сочинений” (в осем тома, 2017 г.) и др. Живее в Москва и в с. Коктебел в Крим.


СГРАДА НА КНИГИТЕ

Сграда на книгите. Дом. Рой пчели. Гласовити
птичи гнезда. С труд в небето сияят звездите!

Книги и музика. Лад. Полифония. Воля.
Радва ме всичко. Вълни. Бързини. Шир волна.

Свят. Изправи се, влез! Всичко за теб е. Взаимно.
Свири сърцето в гърдите – вселенските химни.

Блик. Погледни – светлина. Светлина. И сияние.
Поглед – от прежното. Мисли и думи събрани.

Книга. Вечерен звън. Зов на разсъмване. Орис.
Книга. Блажен сън. Съсирек от обич и горест.

Книга. За загуби. Опис какво е открито.
Книга. Вълшебна градина. Прегради връхлитат.

Книга. Ключ. Може – лъч. Плач. Може – в здрач жарка буза!
Бреме. Надежда. Реч кратка. Пей, пламенна музо!

Книга. Отрада. Лъч слънчев. Дух. Ярко горене.
Вяра. С глас силен съм. Земният свят подарен е.


ЗДАНИЕ КНИГИ

Здание книги. Дом. Соты пчелиные. Гнёзда
Птичьи. С каким трудом в небе сияют звёзды!

Музыка книги. Лад. Полифония. Воля.
Всё, чему нынче рад. Волны. Частоты. Поле.

Мир. Не ленись, войди! Всё – для тебя. Живи в нём.
То-то звучит в груди сердце – вселенским гимном.

Свет. Посмотри же – свет. Свет. А за ним – сиянье.
Взгляд – из минувших лет. Мыслей и слов слиянье.

Книга. Вечерний звон. Зов на рассвете. Доля.
Книга. Блаженный сон. Сгустки любви и боли.

Книга. Список утрат. Перечень обретений.
Книга. Волшебный сад. Сборище средостений.

Книга. Ключ. Или – клич. Плач. Или с плеч – обуза?
Ноша. Надежда. Спич. Пой вдохновенно, муза!

Книга. Отрада. Луч солнечный. Дух. Горенье.
Вера. Мой голос – жгуч. Всем на земле – даренье.

               2012 г.

-----

ГОДИНИ ЧЕЗНАТ В ПРОПАСТТА НА СВЪРШВАЩ ВЕК

Години чезнат в пропастта на свършващ век,
тъй много дни сред бездната политат,
че търся ги – опипвам длъбините,
зова – напразно – няма даже ек.

Тъй много радости и сълзи в пустота!
В тъмнеещи води безследно се разтвори,
на туй, което страстно се говори,
отнесе леден вихър същността.

В среднощен час не си припомняш, не крепиш
невидимо проточващи се нишки,
от възел на събитията нищо
отвъд не можеш с поглед мил да удържиш.

С такова бреме пред света широк живял,
стоя и се ослушвам – вцепенен, бездеен,
знам, да се върна аз не ще успея,
отминалите речи неразбрал.

Светлик мъждукащ, който там ще ме е сгрял,
в сумрак отминал продължава –
готов съм с мъничкото да се утешавам,
в прозореца безмълвно с поглед примижал.

А там бездънна се измъчва тишина
след оживлението диво –
щом на света сърцето не заспива,
то само болка е една.


СТОЛЬ МНОГО КАНУЛО В НЕМУЮ БЕЗДНУ ЛЕТ

Столь много кануло в немую бездну лет,
Столь много дней в пучине запропало,
Что их ищу – на ощупь, как попало,
Зову – вотще! – в ответ и эха нет.

Столь много минуло и радостей, и слёз!
В воде тускнеющей бесследно растворилось
Всё то, что встарь так страстно говорилось,
А сущность слов холодный вихрь унёс.

Так в час полуночи ни вспомнить, ни связать
Незримо продлевающихся нитей,
Не удержать в руках узлов событий,
С собой в неведомое милый взгляд не взять.

С такою ношею, как путник на юру,
Стою и вслушиваюсь, странно цепенея, –
И знаю, что вернуться не сумею,
Речей своих былых не разберу.

И свет мерцающий один меня согреть
Способен в сумраке бывалом, –
Уже утешиться готов я самым малым,
В окно безмолвное, сощурившись, смотреть.

А там бездонная томится тишина
По оживлению и гулу, –
И если сердце в мире не уснуло,
То рядом с ним лишь боль одна.

               1987 г.

---------------------------------------------

Владимир Аристов

Руският поет, писател и есеист Владимир Аристов (Владимир Владимирович Аристов) е роден на 6 юли 1950 г. в Москва. Завършва Московския физико-технически институт (1974 г.). Първото му публикувано стихотворения е от 1987 г. в сп. „Юность”. Публикува поезия, литературоведчески статии и есета в издания като „Родник”, „Арион”, „Вавилон”, „Уральская новь”, „Авторник”, „Крещатик” и др. Работи в Изчислителния център при Руската академия на науките (от 1977 г.), завежда сектор кинетична теория на газовете към научноизследователски институт при Руската академия на науките, професор е в катедра висша математика във факултета по кибернетика при Московския държавен технически университет. Доктор на математическите науки (1995 г.). Автор е на стихосбирките „Отдаляясь от этой зимы” (1992 г.), „Реализации” (1998 г.), „Иная река” (2002 г.), „Реставрация скатерти” (2004 г.), „Месторождение” (2008 г.), „Избранные стихи и поэмы” (2008 г.), „Имена и лица в метро” (2011 г.), „По нашему миру с тетрадью” (2015 г.) и на романа „Предсказания очевидца” (2004 г.). Живее в Москва.


ПО-УМНИ НИЙ НЕ ЩЕ ДА БЪДЕМ
 
По-умни ний не ще да бъдем
и по-добри не ще да станем.
Фенерът на лицето нощно,
завяхнал в парка, спусна се след влака.
 
Аз помня тоз китайски парк.
Бордюри каменни, ленивост хорска
и облаци от криви блокове над домовете.
Цимент ридаещ и бензин безсилен.
 
Под вишните и ябълките зимни в парка днес
израства само тел стоманена.


УМНЕЕ МЫ УЖЕ НЕ БУДЕМ
 
Умнее мы уже не будем,
И лучше мы уже не станем.
Фонарный свет лица ночного
Отцвел и в сад сошел за поездом вослед.
 
Я помню тот китайский парк.
Бордюры из камней, людская лень,
Из кособлоков облака над хижинами века.
Цемент плакучий и бензин бессильный.
 
Под вишнями и яблонями зимними в саду
Лишь проволока растет стальная.
 
               1978 г.

---------------------------------------------

Владимир Беликов

Руският поет и писател Владимир Беликов (Владимир Александрович Беликов) е роден на 31 август 1940  г. в Москва. Учи във философския факултет на Московския университет и в литературния институт „Максим Горки”, но и от двете места е „отчислен” по политически причини. Пише поезия и проза, но го публикуват само самиздатски издания. В една от творбите си разказва за несъществуващо пътешествие на Сталин из Тибет. Членува в неофициалните литературни обединения на Симон Бернщейн и Едмунд Йодковски. След перестройката започва да публикува в издания като „Литературные новости”, „Сельская молодежь”, „Арион”, „Истина и жизнь” и др. Издава книгите с поезия и проза „Грустные рассказы” (1994 г.), „Змеиные корни земной культуры” (2012 г.), „Рассказы о самом-самом и Записки Рейнгартена” (2014 г.), „Дневник из будущего и cтихи” (2014 г.), „Небесное и Земное” (2014 г.), „На крышах поездов по Руси” (2015 г.), „Боги, Люди, Звери, Травы” (2015 г.) и др. Умира на 26 април 2015 г. в Москва.


ЗАРАДИ КАНАРЧЕТАТА СЕ СРАМУВАМ

Аз заради канарчетата се срамувам:
разпели са се,
сякаш нямат клетка.


ЗА КАНАРЕЕК СТЫДНО МНЕ

За канареек стыдно мне:
Распелись,
Будто бы не в клетке.

-----

ТИ КАК ПОПАДНА ТАМ

Ти как попадна там,
в будилник червей?
Дали разбираш колко е часът?


КАК ТЫ ПОПАЛ ТУДА

Как ты попал туда,
Червяк в будильник?
Который час, ты понимаешь?

---------------------------------------------

Владимир Британишский

Руският поет, писател, литературовед и преводач Владимир Британишски (Владимир Львович Британишский) е роден на 16 юли 1933 г. в Ленинград. Завършва Ленинградския минногеоложки институт (1956 г.) и до 1973 г. работи като инженер-геофизик. Посещава сбирките на литературното студио на Глеб Семьонов (1946-1948 г.). Първото му публикувано стихотворение е от 1946 г. в сп. „Костёр”, през 1947 г. участва в литературния сборник„Первые стихи”, от 1955 г. сътрудничи активно на сп. „Звезда”. Публикува поезия, проза, публицистика и преводи в издания като „Иностранная литература”, „Аврора”, „Новый мир”, „Согласие”, „Вопросы литературы”, „Нева” и др. Превежда английска и полска поезия. Участва в антологиите „То время – эти голоса”, „Верлибр: Антология русского верлибра”, „Поздние петербуржцы”, „Самиздат века”, „Строфы века”, съставител е на антологиите„Польские поэты” (1978 г.), „Из современной польской поэзии” (1979 г.), „Избранные стихотворения в переводах Владимира Британишского” (2004 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.) и на Руския Пен-център (1997 г.). Автор е на стихосбирките „Поиски” (1958 г.), „Наташа” (1961 г.),  „Пути сообщения” (1966 г.), „Открытое пространство” (1980 г.), „Движение времени” (1985 г.), „Старые фотографии” (1993 г.), „Петербург – Ленинград” (2003 г.), „Двуглас” (2005 г.), „Сто стихотворений” (2013 г.), на книги с разкази, повести, есета и мемоари като „Местность прошлого лета” (1969 г.), „Речь Посполитая поэтов” (2005 г.), „Поэзия и Польша. Путешествие длиной полжизни” (2007 г.), „Выход в пространство” (2008 г.) и др. Умира на 24 декември 2015 г. в Москва.


СМЪРТТА НА ПОЕТА

В позор страната щом се потопи,
тъй във води топим се – постепенно
(до глезените, до колене,
мигът вопи...,
до пояс, до гърди, до поглед строг...),
ти крачеше до нас, но беше по-висок.
От ръст висок ли с нас изгубил сходство
(или пък от високо благородство?),
за локва смяташе
                морето от лъжи.
Рубежи прежни блато днес
                да удържи
със знамена –
                тъй свежи!
Но нещо дъх на гнилост
                в ноздрите ти свежда.
Усетил миризмата,
                зрението питаш!
В очите, ето,
                шлюзове
                разкриха паст
към бъдеще,
                където кръв
                и кал,
                и власт –
като посестрими са тези трите!
Твой изстрел –
                сякаш са захлопнати врати!
Макар на прага, но за миг поспри се,
да, не живей
                с прокобата на ясновидец!
Ти затвори очи, поет!
                Склопи ги ти!
Живот и гибел сложни ти заслужил си.
Измамен си от времето, нечут,
лъжата те прокуди –
умри като мамут!
Мамут огромен, но обречен, честен.
Непоправимо честен. Неуместен.


СМЕРТЬ ПОЭТА

Когда страна вступала в свой позор,
как люди входят в воду, – постепенно
(по щиколотку, по колено,
по этих пор...
по пояс, до груди, до самых глаз...),
ты вместе с нами шел,
                но ты был выше нас.
Обманутый
своим высоким ростом
(или – своим высоким благородством?),
ты лужицей считал
                гнилое море лжи.
Казались так близки
                былые рубежи,
знамена –
                так свежи!..
Но запах гнилости
                в твои ударил ноздри.
Ты ощутил чутьем –
                так зрение обостри!
И вот в глаза твои,
                как в шлюзы,
                ворвалась
вся наша будущность,
                где кровь
                и грязь
                и власть –
все эти три – как названные сестры!
Твой выстрел –
                словно звук захлопнутых дверей!
Хоть на пороге, но – остановиться,
не жить,
              не мучаться проклятьем ясновидца!
Закрой глаза, поэт!
                Захлопни их скорей!
Ты заслужил и жизнь и гибель сложную.
Собой ли, временем ли был обманут,
не сжился с ложью –
вымирай как мамонт!
Огромный, обреченный, честный мамонт.
Непоправимо честный.
Неуместный.

               1956 г.

---------------------------------------------

Владимир Бурич

Руският поет, литературен теоретик и преводач Владимир Бурич (Владимир Петрович Бурич) е роден на 6 август 1932 г. в гр. Александровск-Грушевски, Луганска област. Израства в Харков. Първите си стихове публикува през 1955 г. Завършва факултета по журналистика при Московския държавен университет (1955 г.). Работи като редактор в изд. „Молодая гвардия”. От 1972 г. публикува в сп. „Вопросы литературы” статии с оригиналната стиховедческа концепция „От чего свободен свободный стих”. Превежда поезия от полски, чешки и сръбски език. По съветско време стиховете му рядко се печатат на руски, но се превеждат, публикуват и получават литературни награди в много европейски страни. Теоретик на поетиката на свободния стих. Автор е на стихосбирките „Белый квадрат” (1988 г.), „Время Икс” (1988 г.), „Тексты: Стихи. Удетероны. Проза” (1989 г.), „Стихи” (1994 г.) и „Тексты. Книга вторая: Стихи. Парафразы. Из записных книжек” (1995 г.). Умира на 26 август 1994 г. в гр. Струга, Македония.


РАЗПИТ

– Откъде взехте вашите тела?
– Намерихме ги във водата.
– С какво се занимавате тук?
– Минираме семената.
– Какво криете в устата си?
– В устата си крием думи.
– Кога ще си вървите?
– Очаква ни подземният флот.


ДОПРОС

– Где вы взяли ваши тела?
– Мы их нашли в воде.
– Чем вы занимаетесь здесь?
– Мы ставим мины семян.
– Что вы прячете во рту?
– Мы прячем во рту слова.
– Когда вы собираетесь уходить?
– Нас ожидает подземный флот.

-----

СТИХОВЕТЕ МИ

Стиховете ми
са профилактични ваксини
срещу страха
отчаянието
ужаса от смъртта
Това е безболезнено
през спуканите очни капиляри


СТИХИ МОИ

Стихи мои
профилактические прививки
от страха
отчаяния
ужаса смерти
Это безбольно
через лопнувшие сосуды глаза

---------------------------------------------

Владимир Герцик

Руският поет Владимир Герцик (Владимир Маркович Герцик) е роден на 10 февруари 1946 г. в Москва. Завършва факултета по физика при Московския държавен университет (1969 г.) и Московската висша школа по хуманитарна психотерапия. Създател е на концепцията и манифеста на поетичното общество на пресемантиците, основател е на неформални поетични групи, виден представител на неофициалната самиздатска поезия в СССР. Първите му обнародвани стихотворения са в студентския стенвестник „Эврика” през 1968 г. Публикува поезия в списанията „Арион”, „Ной”, „Гуманитарный фонд”, „Вопросы литературы”, „Крещатик”, „Черновик” и в антологиите „Самиздат века”, „Новая стихия” и „Тритон”. Физик теоретик и психолог, кандидат е на физико-математическите науки, работи в Института по физика на Земята, старши научен сътрудник е в Международния институт по земетръсна прогностика и математическа геофизика при Руската академия на науките. Автор е на стихосбирката „Лиловая колба” (1992 г.). Умира на 17 април 2019 г. в Москва.


НИЙ БЕСЕН СМЕ ПЯСЪК

Ний пясък с беснота
сме в очите на света.
Нас
ни мами бяла стръв
към ъгъл, пълен с кръв,
за бягство стяга връв,
ала първо по дробовете ни чука тя,
под лъжичката, хитрушата, посмуква.


МЫ – БЕШЕНЫЙ ПЕСОК

Мы – бешеный песок,
Миру брошенный в глазок.
Нас
Белая блесна
Заманит в уголок,
Затянет наутек,
Но сперва поударяет под дыхалочку,
Да под ложечкой, шалунья, пососет.

---------------------------------------------

Владимир Гершуни

Руският поет и публицист Владимир Гершуни (Владимир Львович Гершуни) е роден на 18 март 1930 г. в Москва. Голяма част от детството му минава в детски дом. Завършва вечерен техникум по химия. През 1949 г. е осъден на 10 години с обвинение за антисъветска агитация и до 1955 г. е затворен в лагер на Гулаг в Северен Казахстан. Публикува стихове в самиздатския печат. През 60-те години е активен участник в правозащитните движения, член е на Инициативния комитет по защита на правата на човека в СССР. През 1969 г. е осъден отново и лежи в Бутирския затвор, където прави 55-дневна гладна стачка. От 1970 до 1974 г. е затворен в психиатрична клиника. След освобождаването му работи като шлосер, строител, пазач и химик-технолог. Участва в дейността на литературния клуб „Воскресенье”. От 1976 до 1982 г. печата под псевдонима В. Львов в московската преса над 200 статии, литературни рецензии, епиграми и каламбури. От 1978 г. е редактор и съставител на самиздатското сп. „Поиски” и член на Свободното междупрофесионално обединение на трудещите се. Член е на съветската секция на организация „Международная амнистия” (от 1981 г.). Публикува поезия и статии в областта на етнографията, фолклористиката, топонимията, етимологията и лексикографията в издания като „Известия”, „Комсомольская правда”, „Советская Россия”, „Московская правда”, „Московский комсомолец”, „Вечерняя Москва”, „Литературная газета”, „Неделя”, „Красная Звезда”, „Гудок”, „Воздушный транспорт”, „Строительная газета”, „Архитектура”, „Советская Эстония”, „Смена”, „Волга”, „Огонек”, „Юность”, „Работница”, „Театральная жизнь”, „Морской флот” и др. През 1982 г. за трети път е арестуван с обвинение за издаването на информационния бюлетин „СМОТ” и е затворен в психиатрия в Благовещенск, а след това в лудница в гр. Талгар, Алмаатинска област. След освобождаването му през 1987 г. е литературен сътрудник на в. „Экспресс-Хроника”. Умира на 17 септември 1994 г. в Москва. Негови стихове са включени в антологиите „Русская поэзия от маньеризма до постмодернизма”, „Антология русского палиндрома XX века” и др.


В ЗООПАРКА

РАЖДАНЕ НА ЗЕБРИЧКА

За цял живот в позорна рамка,
от раждането арестантка!
С късмет се раждат разни хора,
а тя – с одежди от затвора.

ЗЛАТНА РИБКА

Мълчанието злато е, стръв идеална,
надежден образец за власт лоялна.

ЗАЕК И БОА

Цял зоопарк до смях зарадва
днес Заекът – борец за правда,
разкритикувал с прямота
поглъщащата го Боа.

ХИЕНА

Хиената – в род женски гений
съм аз – реши една Хиена.
В илюзията си печална
е вече твар х и е н и а л н а.


В ЗООПАРКЕ

РОЖДЕНИЕ ЗЕБРЁНКА

Весь век в позорной оболочке,
с рожденья в арестантском званьи!
Иной рождается в сорочке,
а он – в тюремном одеяньи.

ЗОЛОТАЯ РЫБКА

Молчанье – золото, залог надежной власти,
и вот он – образец лояльной масти!

КРОЛИК И УДАВ

Весь зоопарк смешил до колик
борец за правду – смелый Кролик,
сказавший прямо, что неправ
его глотающий Удав.

ГИЕНА

Гиена – в женском роде гений –
взбреднулось некогда Гиене.
В своей иллюзии печальной
доныне зверь г и е н и а л ь н ы й.

---------------------------------------------

Владимир Глозман

Руският поет и преводач Владимир Глозман (Владимир Иосифович Глозман) е роден на 10 юни 1951 г. в Киев. Публикува стихове в списания като „22”, „Время и мы”, „Континент”, „Новый мир”, „Иерусалимский журнал”, „Менора” и в антологиите „Самиздат века”, „Скопус”, „Освобожденный Улисс”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и „Век перевода”. През 1973 г. емигрира в Израел. Завършва факултета по ивритска литература в Ерусалимския университет. Превежда от английски и от иврит средновековна и съвременна поезия. Автор е на стихосбирките „Милостивый государь” (1978 г.) и „In Folio” (1995 г.) и на сборника с поетични преводи „Моей земле” (1988 г.). Живее в Ерусалим.


ДА ЧЕТА СЕ ОТУЧИХ, ДА ПИША СЪВСЕМ НЕ УМЕЯ

Да чета се отучих, да пиша съвсем не умея,
край небето, широко разкрито, стоя;
виждам, ангел добър, твърде озадачен, прелетя над главата ми;
ще помоля – той може на връщане да донесе:
„Книга с букви големи, красиви дари ми ти, ангеле...”

Тиха песен в прозорче,
прозорче оттатък морето е,
а морето е десет на десет
четворно
затворено в клетката...

Как отдавна вървя
по жадувани местности –
няма свършване
този урок по словесност.


РАЗУЧИВШИСЬ ЧИТАТЬ, А ПИСАТЬ НИКОГДА НЕ УМЕВШИ

Разучившись читать, а писать никогда не умевши,
Возле неба, раскрытого настежь, стою;
Вижу, добрый мой ангел промчался куда-то весьма озабоченный;
Попрошу – может вспомнит еще на обратном пути:
„Подари-ка мне книгу с большими, красивыми буквами...”

Очень тихая песня за форточкой,
Форточка за морем,
Море заперто в клеточки
Десять на десять,
Четверка потоплена...

Как давно я иду
По обещанной местности, –
Ни конца и ни края
Урокам словесности.

               1976 г.

---------------------------------------------

Владимир Друк

Руският поет и литератор Владимир Друк (Владимир Яковлевич Друк) е роден през 1957 г. в Москва. Завършва факултета по психология при Московския държавен педагогически институт (1980 г.), защитава аспирантура във факултета по интерактивни комуникации при Нюйоркския университет (2001 г.). Съосновател е на Московския клуб за поезия (1986 г.), основател е на Института за съновидения и виртуални реалности в Москва (1990 г.). Член е на Съюза на руските писатели. Публикува стихове в самиздатския печат и в издания като „Юность”, „Пионер”, „Пионер Востока”, „Третья модернизация”, „Знамя”, „Огонек”, „Иерусалимский журнал”, „Интерпоэзия”, „Вестник Европы”, участва в антологии на съвременната руска поезия като „The new Generation of Russian Poetry”, „20th Century of Russian Poetry”, „Third Wave”, „The Poetry of Perestroika” и др. През 1994 г. емигрира в САЩ. Специалист е по информационна архитектура, работи над интернет проекти като „Moscow Channel”, „Dizzy Logic”, „Time Pilot”, „Liquid Architecture” и др. Автор е на стихосбирките „Нарисованное яблоко” (1991 г.), „Коммутатор” (1992 г.), „Второе яблоко” (2002 г.) и „Одноразовые Птицы” (2009 г.). Живее в Ню Йорк.


РОДЕНИЯТ ДА ПЪЛЗИ ЗАЩО ЛЕТИ
 
Роденият да пълзи защо лети?
Роденият да пълзи да лети не може!
Роденият да пълзи да лети не е длъжен,
защо да лети?
 
Роденият да пълзи не може да пълзи,
роденият да пълзи не иска да пълзи,
не може повече, не иска повече
и ето – лети!


РОЖДЕННЫЙ ПОЛЗАТЬ ЗАЧЕМ ЛЕТАЕТ
 
Рожденный ползать зачем летает?
рожденный ползать летать не может!
рожденный ползать летать не должен
зачем летает?
 
Рожденный ползать не может ползать
рожденный ползать не хочет ползать
не может больше не хочет больше
вот и летает!

-----

ЗАЯВЛЕНИЕ
 
Обявявам Маруся
                за безядрена зона!
Обявявам Маруся
                за ерогенна зона!
Обявявам себе си
                за свръхдържава!
Обявявам на това закрито
                събрание!


ЗАЯВЛЕНИЕ
 
Объявляю Марусю
                безъядерной зоной!
Объявляю ее
                эрогенной зоной!
Объявляю себя
                сверхдержавой!
Объявляю на этом собранье
                закрытым!

---------------------------------------------

Владимир Ивелев

Руският поет и автор на песни Владимир Ивелев (Владимир Григорьев Ивелев) е роден на 24 март 1942 г. в гр. Казан. Пише стихове от 16-годишен. Над 25 години работи като библиограф в Института за научна информация към Русийската академия на науките. Негови стихове са публикувани в самиздатски и официални издания като „Новый мир”, „Советский цирк”, „Еврейская газета”, „Ной”, „Крещатик”, „Арион” и в антологии като „Русские стихи 1950-2000 годов” и „Самиздат века”. Автор е на стихосбирката „Звуки и мечты” (1991 г.). Умира на 30 януари 1994 г. в Москва.


ТОЗИ, КОЙТО В БЕДА БЕ МОЙ ГРЪБ

Този, който в беда бе мой гръб,
който бе съпричастен към мен,
този мой другар, важен за мен,
ми е близък и скъп.

Аз не ще го забравя вовек –
мой приятел и брат;
да помогне когато откаже човек,
той е лош и пред мен виноват.

Ще умра с благодарна душа
за приятелската добрина,
към тъмата аз ще префуча
благодарен на тез имена.


ТОТ, КТО РУКУ МНЕ ПОДАЛ В БЕДЕ

Тот, кто руку мне подал в беде,
Кто полезным бывал для меня,
Тот значителен был для меня
И он дорог мне.

Я его не забуду вовек,
И он друг мой и брат,
Кто же мне не помог, тот плохой человек,
И он передо мной виноват.

И я умру с благодарностью к тем,
Кто в жизни мне помогал,
Я один пронесусь в темноте
С благодарностью к их именам.

               1974 г.

---------------------------------------------

Владимир Казаков

Руският поет, писател и драматург Владимир Казаков (Владимир Васильевич Казаков) е роден на 29 август 1938 г. в Москва. Пише стихове от детските си години. Учи във военно училище, но през 1956 г. е изключен за неподчинение; постъпва в педагогически институт, откъдето също е изключен през 1958 г. От 1959 до 1962 г. работи като дървосекач и златотърсач в Колима. Продължител е на традициите на руския авангард, поддръжник е на направлението литература на абсурда. От 1965 г. творбите му се разпространяват в самиздатски издания като „Русская мысль”, „Грани”, „Современник” и „Ковчег”, а от 1971 г. се публикуват на Запад в сборници като „Neue Russische Literatur”. Приживе единствените му публикации в пресата в родината са няколко прозаични миниатюри, излезли през 1966 г. в сп. „Радио-Телевидение” и сп. „Сельская молодёжь”. Автор е на издадените в чужбина книги с поезия, проза и драматургия „Мои встречи с Владимиром Казаковым” (1972 г.), „Ошибка живых” (1976 г.), „Случайный воин” (1978 г.), „Жизнь прозы” (1982 г.), „От головы до звезд” (1982 г.) и др. Живее в Подмосковието. Умира на 23 юни 1988 г. в Москва. Негови творби участват в антологиите „Поэзия русского авангарда” и „Русские стихи 1950-2000 годов, т.1”.


ВИЙ ПОМНИТЕ ЛИ ВИЙ
 
вий помните ли вий
какъв бях като млад какъв бях
в ковачницата на главата
чукът на размисъл ковеше
сега различно е
аз заловен съм както когато щиглеци ловях


ВЫ ПОМНИТЕ ЛИ ВЫ
 
вы помните ли вы
как я как был как молод
и в кузне головы
стучал раздумья молот
теперь же все иначе же –
я пойман как когда ловил чижей
 
               1968 г.

---------------------------------------------

Владимир Ковенацкий

Руският поет, писател и художник Владимир Ковенацки (Владимир Абрамович Ковенацкий) е роден на 30 март 1938 г. в Харков. Завършва Московското художествено училище към академичния институт „В. Суриков” и Московския институт по полиграфия (1962 г.). Пише стихове, поеми, разкази, пиеси и песни. През 1959 г. публикува две стихотворения в сп. „Юность”, след което поезията и песните му се разпространяват само в самиздатски издания и в т.нар. магнетофониздат. Членува в неформалната творческа група на метафизичните реалисти и сексуалните мистици на Юрий Мамлеев. Работи в студия „Диафильм”, в различни списания и издателства е художник и оформител на над 40 книги. През 1973 г. няколко негови стихотворения излизат в печата във ФРГ, което води до уволнението му от работа. През 1978 г. в Ню Йорк е представена изложба с негови графики, след 1985 г. негови стихове и графики се представят на изложби в Ню Йорк и в Москва. Книги с негови творби: „Бредоград: Стихи и гравюры” (1992 г.) и „Альбом стихов, рисунков и гравюр” (2007 г.). Умира на 25 май 1986 г. в Москва.


НЕУЮТНО Е

Неуютно е, гадно е, адско,
зад пролуки вампири стоят.
Рони похот нощта-психопатка,
от зората сме много назад.

Тесен месец в сияние мътно –
сякаш вест е за бъдни беди.
На асфалта, оплют мръсноплътно,
аз целувам любими следи.


НЕУЮТНО

Неуютно, тоскливо и гадко.
В подворотнях стоят упыри.
Бредит похотью ночь-психопатка,
Далеко, далеко до зари.
 
Узкий месяц в сиянии тусклом –
Как предвестник грядущей беды.
На асфальте заплеванно-гнусном
Я целую Ее следы.

-----

БЕЗДНА

Ето я бездната. Дантева пустош.
Щом там потънете – смрад ще ви дави.
Как тъй в душата човешка се пъхаш?
Не психолог ни е нужен. Не трябва.


БЕЗДНА

Вот она, бездна. Дантовой глуше.
Суньтесь туда – задохнетесь от смрада.
Зачем же лезть человеку в душу?
Не будьте психологами. Не надо.

---------------------------------------------

Владимир Кривошеев

Руският поет Владимир Кривошеев (Владимир Степанович Кривошеев) е роден на 8 април 1946 г. в гр. Махачкала, Дагестан. Завършва музикалната школа при Ленинградската консерватория и философския факултет на Ленинградския държавен университет. Работил е като библиотекар, музикант в ресторанти и преводавател в музикалната школа. Сътрудничи на самиздатски издания, първите му отпечатани стихове са в сп. „Знамя” от 1996 г. Участва в литературни антологии като „АКТ Литературный самиздат” и „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2”. Автор е на стихосбирката „Дом культуры” (1999 г.).


АХ, ТЕЗ ИДИЛИИ НА СТАРИ ВРЕМЕНА

Ах, тез идилии на стари времена,
в градината когато святкат свещи
и минует на плюшена трева
танцуват хора – в своя въздух свеж.

Лудуване сред въздух чист и светъл!
И пудра в песните, и порив пуст...
Тъй кученце в обърната карета
от „Реквием” пасажи вие наизуст.


ЛЮБЛЮ ИДИЛЛИЮ СТАРИННЫХ ТЕХ ВРЕМЁН

Люблю идиллию старинных тех времён,
Когда горят в саду тупые свечи
И менуэт на плюшевой траве
Танцуют люди в воздухе своём.

Простое баловство и воздух свежий!
И запах пудры в музыке и грусть...
Так собачонка в брошенной карете
Отрывки „Реквиема” воет наизусть.

               1969 г.

---------------------------------------------

Владимир Кузнецов

Руският поет и публицист Владимир Кузнецов (Владимир Петрович Кузнецов) е роден на 15 май 1936 г. в Москва. От 1954 г. учи във филологическия факултет на Московския държавен университет, където е основател на групата на младите поети „Сенсус”. Като дисидент през 1957 г. е осъден за разпространение на противодържавни листовки и до 1960 г. е затворен в лагера на ГУЛАГ Дубравлаг в Мордовия. Участва в ръкописния самиздатски лагерен алманах „Пятиречие”. След освобождаването му работи като журналист и научен сътрудник. През 1994 г. е реабилитиран. Публикува поезия и мемоари в издания като „Тыняновский сборник”, „30 октября” и „Новое литературное обозрение”. Автор е на книгата със спомени „История одной компании” (1995 г.). Умира на 11 декември 2014 г. в Москва.


КРАЯТ ЩЕ ДОЙДЕ ПОСЛЕ

Нещо се случи, нещо стана, сполетя ни.
Влязох в полуразрушената църква. Беше много студено. Криех слабите си ръце в ръкавите на сюртука. Беше много студено и беше януари.
Свещеникът отслужваше литургия, вероятно само за себе си, тъй като в църквата нямаше никого. Нещо тъжно и безприютно покриваше стените и прозорците.
– Какво обичате? – каза свещеникът, прекъсвайки литургията.
– Дойдох при светлината – отговорих аз и учтиво се поклоних.
Той ме погледна. Видях, че расото му е овехтяло, а в очите му имаше нещо неясно и ненужно.
– Тук няма светлина – каза свещеникът. – И изобщо няма нищо, заслужаващо внимание... освен това... – и той включи радиото. Предаваха модерна мелодия – пияният органист я подхвана и започна да извлича от органа невъзможни звуци.
– Кога ще настъпи краят?! – в ужас закрещях аз.
– Краят ще дойде после – прошепна свещеникът с жест на отчаяние и надежда.


КОНЕЦ БУДЕТ ПОТОМ

Что-то случилось или произошло, или стряслось.
Я зашёл в полуразрушенную церковь. Было очень холодно. Я прятал мои худые руки в рукава сюртука. Было очень холодно и был январь.
Священник служил обедню, вероятно для себя самого, т.к. в церкви больше никого не было. Что-то тоскливое и бесприютное покрывало стены и окна.
– Что вам угодно? – сказал священник, прекращая обедню.
– Я зашёл на свет, – ответил я и учтиво поклонился.
Он посмотрел на меня, и я увидел, что ряса его ветха, а в глазах что-то невыясненное и ненужное.
– Здесь нет света, – сказал священник. – И вообще, ничего нет, заслуживающего внимания... разве что... – и он включил приёмник. Передавали модную мелодию, и пьяный органист подхватил её и начал извлекать из органа немыслимые звуки.
– Когда же будет конец?! – в ужасе закричал я.
– Конец будет потом, – прошептал священник и сделал жест отчаяния и надежды.

               1958 г., Мордовия

---------------------------------------------

Владимир Кучерявкин

Руският поет и преводач Владимир Кучерявкин (Владимир Иванович Кучерявкин) е  роден на 4 август 1948 г. в Калининград. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1977 г.). Работи като шлосер, охранител, инструктор по пожарна охрана и преподавател по английски в Института за чуждестранни езици. Публикува стихове в списания като „Звезда Востока”, „Митин журнал”, „Родник”, „Звезда”, „Часы”, „Комментарий”, „Арион”, „Дети Ра”, „Крещатик”, „Волга”, „Знамя” и др. Превежда поезия от английски и полски език. Автор е на стихосбирките „Танец мертвой ноги” (1994 г.), „Вдалеке от кордона” (1994 г.), „Треножник” (2001 г.), „Избранное” (2002 г.), „В открытое окно” (2011 г.) и „Созерцание” (2014 г.). Живее в Санкт Петербург и в селището Уст-Волма, Новгородска област.


ЕТО ЗАЛАТА С КОЛОНИ ЧЕТРИРЪКА
 
Ето залата с колони четриръка,
с морковчета и цвекло, посяти по стените,
и където в клюн беззъб на щъркел стар незнайно бебе гука,
плуващо в стъклата на старинни двери там, на изток от Египет.
 
С нервновата походка, миришещ на гола раздърпана жега,
влиза маститият лекар със строго присвяткащи пръсти.
Пак стената оправя краката им болни. Въздъхват стариците
и побягва тълпата им тъмна, развяла полите.


ВОТ И ЗАЛ С КОЛОННАМИ ЧЕТВЕРОРУКИЙ
 
Вот и зал с колоннами четверорукий,
Где по стенам то свекла, то маленький морковка,
Где шевелится в клюве беззубом старенькой птички ребенок,
Уплывающий в стеклах старинных дверей на востоке Египта.
 
Раздраженной походкой и пахнущий голым растрепанным зноем,
Входит накрашенный врач и сверкает пальцами строго.
И снова стенка расправила ноги больные. Вздохнули старухи
И темной толпой побежали, подол подымая.

---------------------------------------------

Владимир Мас

Руският драматург, сценарист и поет Владимир Мас (Владимир Захарович Масс) е роден на 6/18 февруари 1896 г. в Москва. Обучава се за художник, учи във Витебск при Марк Шагал. Работи като драматург при Театъра на маските към Дома на печата в Москва, съосновател е на Московския театър на сатирата. През 1933 г. по време на снимките за филма „Веселые ребята”, на който е съсценарист, е арестуван и за няколко години е интерниран в Тюмен, Тоболск и Горки. През 1943 г. е реабилитиран и ръководи Театрална фронтова бригада, публикува стихове, стихотворни фейлетони, басни, пародии и интермедии, поставя комедии и сатирични буфонади, пише рецензии, рисува, съчинява текстове и музика за песни. Автор е на стихосбирките „Песни” (1942 г.) и „Так держать” (1979 г.), на пиеси, сценарии и сценарни проекти, сред които „Хорошее отношение к лошадям” (1919 г.), „Белая акация” (1957 г.), „Только ты” (1972 г.), и на десетки сценарии, пиеси и либрета за оперети, написани в съавторство с Г. Александров, Н. Эрдман, М. Червинский, Н. Куличенко и др., като „Одиссея”, „Сады цветут”, „Где-то в Москве”, „О друзьях-товарищах”, „Я люблю, Архимед”, „Самое заветное”, „Трембита”, „Белая акация”, „Москва, Черемушки” и др. Умира на 30 ноември 1979 г. в Москва.


ВРЕМЕНА

Един поет, решил да се развихри,
макар далеч от Пушкин да седи,
попита: „Вий къде се скрихте,
на мойта пролет златни дни?”

Отвърнаха му дните златни: „Знай,
избягахме далече ние,
че бе при вас бардак без край
и дявол знае що за бъркотия!”

Тъй дните златни в морни висини
не оценяват наште дни.


ВРЕМЕНА

Один поэт, свой путь осмыслить силясь,
Хоть он и не был Пушкину сродни,
Спросил: „Куда вы удалились,
Весны моей златые дни?”

Златые дни ответствовали так:
– Мы не могли не удалиться,
Раз здесь у вас такой бардак
И вообще, черт знает что творится!

Златые дни в отсталости своей
Не понимали наших дней.

---------------------------------------------

Владимир Микушевич

Руският поет, писател, религиозен философ и преводач Владимир Микушевич (Владимир Борисович Микушевич) е роден на 5 юли 1936 г. в Москва. Завършва Московския институт за чуждестранни езици (1960 г.). Превежда от немски, френски, английски, италиански и испански език творчеството на Шекспир, Петрарка, Вийон, Суифт, Гьоте, Новалис, Бодлер, Рембо, Рилке и др. Преподава в Литературния институт „Максим Горки” и в Института по журналистика и литературно творчество, чете лекции в Националния изследователски ядрен институт, Московския архитектурен институт и др. Води студио за поетичен превод. До перестройката публикува предимно в самиздатския печат, след което печата поезия в издания като „Арион”, „Новая юность”, „Новый журнал”, „Знамя” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Крестница Зари” (1989 г.), „Сонеты к Пречистой Деве” (1997 г.), „Бусенец” (2003 г.), „Сонеты к Татьяне” (2008 г.), романите „Будущий год” (2002 г.), „Воскресение в Третьем Риме” (2005 г.), „Таков ад. Новые расследования старца Аверьяна” (2012 г.), книгите с есеистика „Проблески” (1997 г.), „Власть и право: Соблазн и угроза тоталитарной демократии” (1998 г.), „Пазори” (в два тома,  2007 г.) и др. Живее в Москва и в селището Малаховка, Московска област.


ПАМЕТНИК

Забравена в музейни вехтории лира
и Библия сред изгорена книжнина,
а аз в живота си не сътворих кумира
и паметник затуй си вдигнах, ето на.

Готов да бъда запокитен сам в изгнание,
избягвайки гонения, триумф и страх,
уединение и самоотрицание
аз въпреки съблазните от млад избрах.

И не участвах в разни търгове, подбори,
за тях в безвремието пазех своя глас;
Петрарка, Кретиен, Суифт, Бодлер, Верлен, Георге,
Новалис, Хьолдерлин през мен допуснах аз.

В готическата страст и в яснота романска,
в смирението рицарско, в дерзаещ тих
размах световен на култура християнска
са същността ми, кръстът, моят руски стих.

И ще зори зора над мокрите ливади,
с рекичка гълъбова и невидим скит,
далечна църква, над копите звездопади,
ракити няколко и множество брези.

Животът ми в Русия не е сън и бреме,
в Русия красотата е без сенки в нас;
лечителко неуловима Муза, в мене
воскрес, за да възкръсна в сетния си час!


ПАМЯТНИК

В музейной рухляди была забыта лира,
Забыта Библия среди сожженных книг,
А я себе в мой век не сотворил кумира
И памятник себе поэтому воздвиг.

Готовый предпочесть изгнанью заточенье,
Гонений избежав и не снискав похвал,
Уединение и самоотреченье
Соблазнам вопреки я смолоду избрал.

И не участвовал я в повседневном торге,
Свой голос для других в безвременье храня;
Кретьен, Петрарка, Свифт, Бодлер, Верлен, Георге,
Новалис, Гельдерлин прошли через меня.

В готических страстях и в ясности романской
В смиренье рыцарском, в дерзанье малых сих
Всемирные крыла культуры христианской –
Призвание мое, мой крест, мой русский стих.

Останется заря над мокрыми лугами,
Где речка сизая, где мой незримый скит,
И церковь дальняя, как звезды над стогами,
И множество берез и несколько ракит.

В России жизнь моя – не сон и не обуза,
В России красота целее без прикрас;
Неуловимая целительница Муза,
Воскресни, воскресив меня в последний час!

---------------------------------------------

Владимир Строчков

Руският поет Владимир Строчков (Владимир Яковлевич Строчков) е роден на 3 април 1946 г. в Москва. Завършва Московския институт по стомана и сплави (1969 г.). През 80-те години е един от лидерите на московския клуб „Поэзия”. Работи в областта на полупроводниковите технологии и черната металургия, от 90-те години се занимава с издателска дейност. До перестройката публикува поезия в самиздатския печат, след 1989 г. сътрудничи на десетки официални литературни издания и публикува стихове в сборници и алманаси като „Молодая поэзия 89”, „Время Ч: Стихи о Чечне и не только”; „Героям былого и грядущего. 1945-2010”, „Глагол”, „Под знаком Морфея”, „Рим совпал с представленьем о Риме”, „Абзац”, „Авторник”, „Завтра”, „Индекс”, „Книги России”, „Лабиринт-Эксцентр”, „Лира”, „Майские чтения”, „Орфей”, „Стрелец”, „Улов”, „Черновик”, „Эпсилон-салон” и др. Негови стихове са включени в антологиите „Самиздат века”, „Современная литература народов России”, „Антология По”, „Московский счёт. 2003-2011”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Лучшие стихи”, „T;rspalt an der Kette: russische Lyrik des Arion-Kreises”, „Crossing Centuries. The New Generation in Russian Poetry”, „Anthologie de la po;sie russe contemporaine 1989-2009” и др. Не членува в творчески съюзи. Автор е на стихосбирките „Глаголы несовершенного времени” (1994 г.), „The Deeepth of Speeeeeeeech” (2000 г.), „Перекличка” (2003 г.), „Наречия и обстоятельства” (2006 г.), „Пушкин пашет” (2010 г.), „Буколики плюс” (2010 г.), „Zeitgeist” (2012 г.), „Предела нет” (2012 г.). Живее в Москва.


ДАЖЕ МАЛКИЯТ КАМЪК ВЪВ ВРЕМЕТО ПО; Е ГОЛЯМ
 
Даже малкият камък във времето по; е голям
от дървото голямо. Какво да говорим за нас,
тоест общо за теб и за мен, и за нея, не знам,
щом в недълга пролука разместен е нашият час;
 
и макар да битува в пространството клонест, извит,
ний изглеждаме в него по-малки от мъничък храст.
Дребновати със срока си биологичен сме вид,
приобщават ни крехки филизи в изкуството нас.
 
С поетичен калем доприсаждат културата тез,
неоткрили в пространството свойта голяма цена.
Но понякога даже и някакъв мъничък текст
придобива във времето корен с безмер дължина
 
и когато в задънен сокак твоят изкоп е спрян,
може би ще избягаш сред книги от времето там.


ДАЖЕ МАЛЕНЬКИЙ КАМЕНЬ ВО ВРЕМЕНИ МНОГО ДЛИННЕЙ
 
Даже маленький камень во времени много длинней,
чем большое дерево. Что ж говорить о нас,
то есть что говорить о тебе, обо мне, о ней,
если нам отпущен даже на глаз недолгий лаз;
 
и хотя он в пространстве извилист и даже ветвист,
мы из времени выглядим меньше, чем маленький куст.
Малорослые сроком как биологический вид,
мы к дичку своему прививаем отростки искусств.
 
Как привой поэзия – это культура из тех,
что в пространстве обычно большой не имеют цены.
Но порой один, даже очень маленький текст
может дать со временем стебель большой длины,
 
и когда твой извилистый ров упрется в тупик,
из него возможны побеги в виде маленьких книг.
 
               1989 г., Уютное

---------------------------------------------

Владимир Тучков

Руският поет, писател и есеист Владимир Тучков (Владимир Яковлевич Тучков) е роден на 26 април 1949 г. в гр. Митишчи, Московска област. Завършва факултета по електроника при Московския лесотехнически институт (1972 г.). Работи като програмист, като журналист във в. „Вечерняя Москва” и като международен наблюдател на интернет изданието „Вести.ру”. Публикува поезия, проза, есета и рецензии в списания като „Новое литературное обозрение”, „Стрелец”, „Магазин Жванецкого”, „Новый мир”, „Знамя”, „Юность”, „Дружба народов”, „Черновик”, „НЛО” и в колективни сборници и алманаси в страната и в чужбина като „Молодая поэзия 89”, „Мансарда”, „Диалог без посредников” и др. Член е на Съюза на руските писатели. Автор е на стихосбирката „Заблудившиеся в зеркалах” (1995 г.), на книгите с проза „Записки из клинической палаты” (1992 г.) и „Русская книга для чтения” (1999 г.) и на електронните книги „Ставка больше, чем жизнь”, „Дважды не живут” и „И на погосте бывают гости”. Живее в Москва.


КАТО В АКВАРИУМ

Май аквариум е – в звездна тишина
на гора, поляна, дремещи води.
Нека е в спокоен сън виделина
вчера, преди време, никога преди.

Хленчат с времето мотори все така
и татарска орда или датски принц.
Ето моята измръзнала ръка...
Вчера, преди време, никога преди.

Зад огромния прозорец прежно „но”
хора, песни, градове, писма реди...
Страшна сила е пресовала в едно
вчера, преди време, никога преди.


КАК В АКВАРИУМЕ

Как в аквариуме – в звездной тишине
лес, поляна и дремучая вода.
Пусть пребудет это всё в спокойном сне
и вчера, и год назад, и никогда.

И нытьё мотора, словно сквозь века
датский принц или татарская орда.
Вот рука, моя озябшая рука...
И вчера, и год назад, и никогда.

И уходят сквозь огромное окно
молча письма, песни, люди, города...
Страшной силою спрессованы в одно
и вчера, и год назад, и никогда.

---------------------------------------------

Владимир Уфлянд

Руският поет, писател и художник Владимир Уфлянд (Владимир Иосифович Уфлянд) е роден на 22 януари 1937 г. в Ленинград. Пише стихове от ученическите години, първата му публикация е през 1956 г. в литературния сборник „Первая встреча”. Учи две години в историческия факултет на Ленинградския университет, но е изключен заради отсъствия от семинарите по марксизъм. Работи като фрезист, общ работник, такелажник в Ермитажа, сценичен служител, текстописец и куплетист за детски телевизионни предавания и за „Ленфилм”. До годините на перестройката печата само в самиздатски издания като „Синтаксис”, „Часы”, „Обводный канал”, „Митин журнал”, „Транспонанс”, „УВЕК”; от 1964 г. публикува поезия в западни издания като „Грани”, „Студент”, „Аполлон 77”, „Эхо”, „Континент”, „Часть речи”, „Третья волна”. Първата му стихосбирка „Тексты 1955-1977” излиза през 1978 г. в САЩ, а втората „Подробная антиципация потерянной перчатки” излиза през 1990 г. във Франция. Популярност има книгата му „Прогулки по Петербургу. Пособие для изучения русского языка студентами Дартмутского университета” (1994 г.). В Русия излизат стихосбирките му „Стихотворные тексты 1955-1980” (1993 г.), „Отборные тексты 1956-1993” (1995 г.), „Рифмованные упорядоченные тексты” (1997 г.) и книгата с проза и есета „Если Бог пошлёт мне читателей” (2000 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1991 г.) и на Руския ПЕН център. Негови стихове са включени в антологиите „Стихи в Петербурге. 21 век”, „Филологическая школа”, „Антология самиздата, т.1”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10” и „Русские стихи 1950-2000 годов, т.1”. Умира на 14 април 2007 г. в Санкт Петербург.


КАКВО ДА ПРАВИШ, ЩОМ СИ СЛАБ ХУДОЖНИК
 
Какво да правиш, щом си слаб художник?
Да учиш нейде в Лондон, в Рим или в Берлин ли?
Какво твориш, щом слава не дохожда?
Женитба за известна балерина?
 
Какво да правиш, за да си за пример?
Рисуваш на началници портрети?
Какво твориш, щом нямаш стил и име?
Използваш чужди?
Чужди стил и метод?
 
Какво да правиш, сто пъти щом знаеш,
че друг от теб
по-талантливо може?
Какво?
Защо да се стараеш?
Какво да правиш, щом си лош художник?


ЧТО ДЕЛАТЬ, ЕСЛИ ТЫ – ХУДОЖНИК СЛАБЫЙ
 
Что делать, если ты – художник слабый?
Учиться в Лондоне, Берлине или Риме?
Что делать, если не хватает славы?
Жениться на известной балерине?
 
Что делать, если хочешь быть примером?
Писать руководителей портреты?
Что делать, если нет своей манеры?
Писать в чужой?
Чужой присвоить метод?
 
Что делать, если до тебя сто раз
писали так же
и писали то же?
Что делать?
Стоит ли стараться?
Что делать, если ты – плохой художник?
 
               1957 г.

---------------------------------------------

Владимир Фролов

Руският поет Владимир Фролов (Владимир Юрьевич Фролов) е роден на 25 април 1957 г. в гр. Сарапул, Удмуртска република. След средното си образование учи една година в Удмуртския държавен университет в Ижевск. Работи като пазач, портиер, хамалин, куриер и фотограф. Публикува стихове и сатирична проза в издания като „Луч”, „Русская виза”, „Знамя”, „Октябрь”, „Дружба народов”, „Мы” и „Смена”. Автор е на стихосбирката „Дыханье” (1997 г.). Живее в хижа край р. Кама, а през зимата в гр. Сарапул.


БЛАГОСЛОВЕНА ПОВЕЛИТЕЛКА ЛЮБИМА
 
Благословена повелителка любима!
Как всеки миг е по-щастлив от щедростта
на звездна бездна, твърда и необорима –
обувчица, букет, усмихната уста.
 
Тя винаги е неочаквана, до нас е
в прозрачна блузка; бръчици ще се стопят,
щом над градина многогласна се разнася –
сърце замира – звън, от славей луд изпят.
 
И сладката въздишка не изчезва, ето,
ти с нея си – залог безсмъртен мярнал там...
Не е ли все едно към свода на небето
къде изчезва трепкащият ни таван.


ЧТО ВЫШЕ МИЛОСТИ ВЛАДЫЧИЦИ-ЛЮБИМОЙ
 
Что выше милости владычицы-любимой?
И малость каждая блаженнее щедрот
Небесной бездны, стойкой и необоримой, –
Запястье, туфелька, нетерпеливый рот.
 
Она одна, всегда нечаянная, рядом
В прозрачной кофточке, и складка меж бровей
Разгладится, когда над гулким садом
Зайдется сердце – сумасшедший соловей.

И сладким вздохом – не единым только хлебом,
Ты с ней – мелькнувшего бессмертия залог...
Не все ль равно, куда спешит под узким небом
И убегает задрожавший потолок.

---------------------------------------------

Владимир Ханан

Руският и израелски поет и писател Владимир Ханан (Ханан Иосифович Бабинский/ Владимир Ханан) е роден на 9 май 1945 г. в Ереван, Армения. Завършва историческия факултет на Ленинградския университет. Работи като шлосер, пазач, майстор по ремонт на домашни уреди, пожарникар и др. До перестройката няма публикации в официалния литературен печат, публикува поезия в емигрантски издания и в самиздатски списания като „Часы”, „Аврора”, „Митин журнал” и др. От 1996 г. живее в Израел. Член е на Международната федерация на руските писатели и на Съюза на писателите на Израел, в ръководството е на Сдружението на рускоезичните писатели „Столица”. Публикува стихове и разкази в израелски, руски и американски списания, алманаси и сборници като „У голубой лагуны”, „Алеф”, „22”, „Мы”, „Двоеточие”, „Время и мы”, „Гостиная”, „Северная Аврора”, „Волга”, „Город-текст”, „Связь времен”, „Огни столицы”, „Лица петербургской поэзии 1950-1990 гг.”, „Знамя” и др. Автор е на стихосбирките „Однодневный гость” (2001 г.), „Осенние мотивы столицы и провинций” (2006 г.), „Возвращение” (2010 г.), „И возвращается ветер” (2014 г.) и на книгите с проза „Аура факта” (2002 г.), „Неопределенный артикль” (2002 г.) и „Вверх по лестнице, ведущей на подоконник” (2006 г.). Живее в Йерусалим.


НЕОТДАВНА ПРОЧЕТОХ ПИСМАТА
 
Неотдавна прочетох писмата
до Тристан, от Изолда редени.
Колко обич е несподелена!
Колко страсти и нежности колко!
Аз по чудо сълзи не отроних,
дъх стаил пред писмата прекрасни.
(Всъщност горко заплаках, защото
тези нежни писма бе редила
не Изолда до своя Тристан,
а любимата моя до мене.
Колко дълги години в раздяла,
а тъгата по нея не стихва.
По-добре да сънувам Изолда,
не да насапунисвам въжето.)


ЧИТАЛ Я НЕДАВНО ПИСЬМА

Прочитал я недавно письма,
Что писала Изольда Тристану.
Сколько там любви неподдельной!
Сколько страсти и нежности сколько!
Только чудом я не прослезился,
Эти письма прекрасные читая.
(А на самом-то деле заплакал,
Потому что эти нежные письма
Не Изольда писала Тристану,
А моя мне любимая подруга.
Столько лет прошло с ней в разлуке,
А тоска по ней не остывает.
Лучше думать я буду про Изольду,
Чем петлю намыливать мылом.)

-----

ЗАПОМНИ ТАЗИ НОЩ
 
Таз нощ ти запомни! Сред парка царскоселски
с любима, но не любеща. Искри
пътечка лунна върху гладкия простор
на езерото. (Боже, как е тихо!)
 
Таз нощ ти запомни, нали са там – вовеки –
до болката безмълвната любов,
на черна плоскост лунната пътечка,
измамилата твоите надежди младост.


ЗАПОМНИ ЭТУ НОЧЬ!
 
Запомни эту ночь! Ты в царскосельском парке
С любимой, но не любящей. Искрясь,
Дорожка лунная пересекает гладь
Большого Пруда (Боже мой, как тихо!)
 
Запомни эту ночь, ведь в ней – уже навеки –
Твоя любовь безмолвная и боль,
Дорожка лунная на чёрной глади,
И юность, обманувшая твои надежды
 
               2005 г.

---------------------------------------------

Владимир Шчировский

Руският поет Владимир Шчировски (Владимир Евгеньевич Щировский) е роден през юли 1909 г. в Москва в семейството на царски съветник в оставка. Завършва музикално училище в Харков. Пише стихове от ученическите си години, посещава кръжока „Прорыв”. През 1926 г. става студент в Ленинградския университет, но през 1927 г. е изключен заради дворянския му произход. Работи като писар, оксиженист, редактор на радиопрограми и ръководител на самодейни кръжоци. Приживе не е отпечатано нито едно негово стихотворение. Загива като армеец през юли 1941 г. от пряко попадение на немски снаряд близо до гр. Геническ в Украйна. Много от творбите му са изгубени. Името му става известно след публикация на Евгени Евтушенко в сп. „Огонек” от 1989 г. Първата книга с негови стихотворения „Танец души” излиза през 2007 г.


ВСЕЛЕНАТА НЕ ЩЕ ПРЕГЪРНА

В захлас вселената превратна
не ще обгърна с волна гръд,
затворен съм сред глуха капка,
към друга капка няма път.


ВСЕЛЕННУЮ Я НЕ ОБЛАПЛЮ

Вселенную я не облаплю –
Как ни грусти, как ни шути,
Я заключен в глухую каплю –
В другую каплю – нет пути.

               1938 г.

-----

НИЩОТО
 
То, нищото... Ще разпростре
пред любопитство страшна граница...
Макар и с тъмно битие,
със заповядано съзнание.
Изтля герой – бодил цъфти.
Смъртта заражда плод в живота.
Пороят, съживил зърното,
върви по сушави следи.
 

НИЧТО
 
Ничто… Пусть пролегло оно
Для любопытства грозной гранью…
Пусть бытие его темно
И заповедано сознанью.
Истлел герой – возрос лопух.
Смерть каждой плоти плодотворна.
И ливни, оживляя зерна,
Проходят по следам засух.
 
               1941 г.

---------------------------------------------

Владимир Эрл

Руският поет, писател и литературовед Владимир Ерл (Владимир Иванович Горбунов/ Ибрагимович Эрль) е роден на 14 май 1947 г. в Ленинград. Работи като библиотекар, инструктор по пожарна охрана, редактор и др. В края на 60-те години влиза в групата на поетите от ул. „Малая Садовая” и е един от лидерите на творческите експериментатори на ленинградския ъндърграунд, т. нар. абсурдисти хеленукти. Публикува поезия в самиздатски списания като „Часы”, „Обводный канал”, „37”, „Северная почта”, „Черновик”, „Транспонанс”, „Митин журнал” и др. Издава алманаха „Фьоретти” (1966 г.) и над сто самиздатски сборника под емблемата на неформалните издателства „Палата мер и весов” и „Польза”. Участва в антологията „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирките „Хеленуктизм” (1993 г.), „Трава, Трава” (1995 г.), „Кнега Кинга” (2009 г.), „Собрание стихотворений” (2015 г.), на книгите с проза „В поисках за утраченным Хейфом” (1999 г.), „С кем вы, мастера той культуры” (2011 г.), „Вчера, послезавтра и послезавтра” (2012 г.) и др. Умира на 25 септември 2020 г. в Санкт Петербург.


А СРЕЩУ МЕН – ДОБЪР И ДРУЖЕЛЮБЕН
 
А срещу мен – добър и дружелюбен –
изпод вратата през цепнатината гледа ме човек.


НАВСТРЕЧУ МНЕ, – ХОРОШИЙ, ДРУЖЕЛЮЮБНЫЙ
 
Навстречу мне, – хороший, дружелюбный –
из подворотни смотрит человек.
 
               1968 г.

-----

КАКЪВ Е ОБЛАК ЗЛОВРЕДЕН
 
Гледай-гледай какво облаче зловредно опърничаво черноцветно черноземно
на небето изхвръкна,
ето как лети между високите облаци,
на небето изхвръкна, с уста изсвири
облаче пакостно, яма смрадлива,
с пръсти прищрака, с токчета потропа
облаче високосно с добавки, облак отровен бременен,
облак язвен и туберкулозен
на небето изхвръкна
като птица волна,
като птица волна млад орел.


ЭКАЯ ТУЧА ЗЛОВРЕДНАЯ
 
Экая туча зловредная злонравная черноцветная черноземная
на небо выпорхнула
эка как она летает меж высоких облаков
на небо выпорхнула губами присвистнула
туча зловредная яма зловонная
пальцами прищелкнула каблуками притопнула
туча високосная с добавлениями туча ядовитая беременная
туча язвенная туберкулезная
на небо выпорхнула
словно птица юная
словно птица юная молодой орел.
 
               1970 г.

---------------------------------------------

Владислав Дрожашчих

Руският поет и публицист Владислав Дрожашчих (Владислав Яковлевич Дрожащих) е роден на 31 март 1952 г. в гр. Перм. Завършва филологическия факултет на Пермския държавен университет (1977 г.). През 70-те години е член на неформалната група на младите поети „Политбюро”, издаваща в. „Дети стронция”. Публикува стихове в списания, алманаси и самиздатски издания като „Урал”, „Несвоевременные записки”, „Пастор Шлаг”, „Уральская новь”, „Крест”, „Лабиринт”, „Антология тишины”, „Юность”, „Октябрь”, „Золотой век”, „Арион”, „Дети Ра” и др. Член е на Съюза на руските писатели (1991 г.). Участник е в антологиите „Самиздат века”, „Современная литература народов России” и „Антология современной уральской поэзии”. Автор е на стихосбирките „Небовоскресенье” (1992 г.), „Блупон” (1999 г.), „Твердь” (2000 г.) и „Рифейские строфы” (2004 г.), съавтор е на сценария на филма „Человек, который запряг Идею” (1993 г.). Работи във в. „Молодая гвардия”, от 1999 г. е журналист във в. „Профсоюзный курьер”. Живее в гр. Перм.


ЖИВОТЪТ

Кривейки стълб от сенки към небесна вис,
от жерави прощални плътен клинопис
с живот задгробен мами – сред поле ранени –
до бруствера, където свят от болка стене
в архангелски зеници, шут без шапка с тик,
а оцелялото след божия ритник
остава на земята и в земята, в спални
с летаргия гробовна и слова прощални,
без гнилите лица, привикнали да викат
на слепи камъни и птици. Сянка лиха
с теб продължава връзката.
Тя само миг е.


ВЕК

Кривляясь в небесах колоннами теней,
густая клинопись прощальных журавлей
к посмертью тащит нас, как раненого с поля –
до бруствера, где свет сгибается от боли
в зрачках архангела, шута без колпака, –
а то, что, уцелев от божьего пинка,
осталось на земле, в земле, в слиянье спален
со спячкою могил, с надгробьями читален,
без прохиндейских лиц, привыкших к наставленью
слепых камней и птиц. Смеясь прогнившей тенью,
с тобою длится связь.
Связь, равная мгновенью.

               1998 г.

---------------------------------------------

Владлен Гаврилчик

Руският поет, писател и художник Владлен Гаврилчик (Владлен Васильевич Гаврильчик) е роден на 27 ноември 1929 г. в гр. Термез, Узбекска ССР. Учи в Ашхабадското художествено училище, през 1947 г. завършва Суворовското училище в Ташкент, а през 1951 г. завършва Висшето военно-морско училище в Ленинград. До 1970 г. работи като инженер в конструкторско бюро по електронавигационни прибори. Чете свои стихове в тесен приятелски кръг, участва в няколко импровизирани еднодневни изложби, публикува стихове в алманах „Аполлон-77”, издава в тиражи по 10 екз. самиздатските стихосбирки „Опус любви” (1977 г.) и „Случайные стихи” (1983 г.). Считан е за един от най-ярките представители на първото поколение на ленинградския ъндърграунд от 60-те и 70-те години. Сменя много професии, като продължава да развива своето нетрадиционно творчество. Счита се за последовател на руските футуристи. Автор е на стихосбирките „Японский Бог” (1994 г.), „Изделия духа” (1995 г.), „Упражнения в ужасной словесности” (2004 г.), „Геройское” (2005 г.) и „Комедийный анбаръ” (2008 г.), както и на няколко творби в проза. Умира на 5 декември 2017 г. в Санкт Петербург.


КУЦУКАМ СЛЕД РАБОТА

Куцукам след работа весел, очукан.
Изтъркана кирка прибрал нейде там,
жената по задника с обич потупвам.
Промивам си гърлото, както си знам.

Въртя туй-онуй. Телевизора включвам.
Хлапето подърпвайки с морна ръка,
внимателно, с гордост и почит започвам
за себе си филма да гледам сега.

В почивния ден в зоопарка ще идем
семейно, така да се каже, в захлас
в културната сфера ще се приобщиме,
та звяра да видим и той също нас.


ПРИХРЯЮ С РАБОТЫ

Прихряю с работы счастливый, усталый.
Потертое в угол поставлю кайло.
С любовью похлопаю бабу по крупу.
В гавану пройду и умою хайло.

Затем порубаю. Воткну телевизор.
Пацанку усталой рукой теребя,
Внимательно, с гордостью и уваженьем,
Я стану смотреть телефильм про себя.

А в день выходной соберемся семейством,
Пойдем в зоопарк, чтобы там, так сказать,
Железной рукой приобщиться к культуре,
Зверей посмотреть и себя показать.

               1985 г.

---------------------------------------------

Всеволод Некрасов

Руският поет, литературен критик и литературовед Всеволод Некрасов (Всеволод Николаевич Некрасов) е роден на 24 март 1934 г. в Москва. Учи във филологическия факултет на Московския градски педагогически институт. От края на 50-те до средата на 70-те години е представител на Лианозовската неформална творческа група на поставангардистите и на групата на концептуалистите „Коллективные действия” . Един от ръководителите е на т.нар. втори руски авангард, основател на литературното направление московски концептуализъм и на съвременната руска визуална поезия. До перестройката публикува стихове предимно в самиздатски издания като „Синтаксис” и „37”, както и в чуждестранни списания и сборници като „Tvar”, „Ковчег”, „Freiheit ist Freiheit”, „Аполлон-77”, „Kulturpalast” и др. През 70-те години сътрудничи на изд. „Детская литература”, изд. „Малыш” и сп. „Пионер”. Автор е на стихосбирките „Стихи из журнала” (1989 г.), „Справка” (1991 г.), „Пакет” (1996 г.), „По-честному или по другому” (1996 г.), „Дойче Бух” (1998 г.), „Лианозово” (1999 г.), „Стихотворения” (2000 г.), „Живу вижу” (2002 г.) и „Детский случай” (2008 г.). Умира на 15 май 2009 г. в Москва.


И АЗ СЪМ ЗА КОСМИЧЕСКОТО

Ще летя ли, няма ли, не зная,
до луната или до звездите,
но луната аз с език опитвах –
там, в Казан, в четирдесет и първа...

               Затъмнение.
               Война.
               Въпреки това –
               луна.
               Бяла
               светлина,
               бял
               сняг,
               бял
               хляб,
               как го няма пак,
               никакъв го няма.

Аз отдавна върнах се в Москва
и сега почти редовно храня се.
А на вид луната беше вкусничка,
а на вкус луната беше беличка.


И Я ПРО КОСМИЧЕСКОЕ

Полечу или нет не знаю
До луны или до звезды
Но луну я пробовал на язык
В сорок первом году в Казани

               затемнение
               война
               тем не менее
               луна
               белый
               свет
               белый
               снег
               белый
               хлеб
               которого нет
               никакого нет

Я давным давно вернулся в Москву
Я почти каждый день обедаю
А на вид луна была вкусная
А на вкус луна была белая

               1959 г.

---------------------------------------------

Вячеслав Куприянов

Вячеслав Глебович Куприянов (р. 1939 г.)
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се


ПРИЗИВ 1

жълти
черни
бели

кръвта ни
е еднакво
червена

стига сме
проверявали


ПРИЗЫВ 1

желтые
черные
белые

кровь у нас у всех
одинаково
красная

хватит
проверять

-----

МЕТАФОРА

Дните летят.
Нощите –
складове,
където са подредени
крилата им.


МЕТАФОРА

Дни летят
Ночи –
кладовые
где сложены
их крылья.

-----

ЖАЖДА

Детството
е кладенец на вечното.

Младостта
е кладенец на бъдното.

Зрелостта
е кладенец на детството.

Старостта
е глътчица вода.


ЖАЖДА

Детство
колодец вечности.

Юность
колодец грядущего.

Зрелость
колодец детства.

Старость
глоток воды.

-----

ПРИЗИВ 2

Граждани! Братчета тия-ония!
Някъде зрее вселенски метеж,
аз призовавам – любете Русия,
Англия, Индия и Бангладеш,

Гърция, Грузия, Дания, Чили,
Куба, Китай, Уругвай и Непал!
Ние в училище сме ги открили,
всеки да иде до тях е желал.

Съединените щати и също
всеки отделно формирал се щат
трябва да любим, защото обгръща
някога щатите страх глуповат.

Трябва да любим без блъф и немирства
Латвия, Либия, Конго и Чад,
Гана, Арабските общи емирства;
люби ли брат, е стократно възпят!

Само в любов ще намерим опора.
И с Израел да сме в обич една.
Обич с Монако, Ирак и Андора,
Литва, Кореите две и Луна!


ПРИЗИВ 2

Граждане! Братья мои дорогие!
В мире, где зреет вселенский мятеж,
Я призываю – любите Россию,
Англию, Индию и Бангладеш,

Грецию, Грузию, Данию, Чили,
Кубу, Китай, Уругвай и Непал!
Мы эти страны в школе учили,
Счастлив, кто в эти страны попал.

Да и Соединенные Штаты,
Каждый, взятый в отдельности штат
Надо любить, ибо штаты чреваты
Страхом, что всюду грозит супостат.

Надо любить, несмотря на утраты,
Латвию, Ливию, Конго и Чад,
Гану, Арабские эмираты,
Нам за любовь да воздастся стократ!

Мир лишь в любви обретает опору.
Даже Израиль я не кляну.
Славьте Монако, Ирак и Андорру,
Обе Кореи, Литву и Луну!

---------------------------------------------

Генадий Айги

Руският поет и преводач Генади Айги (Геннадий Николаевич Лисин/ Айги) е роден на 21 август 1934 г. в с. Шаймурзино, Батиревски район в Чувашка АССР. Завършва Батиревското педагогическо училище (1953 г.), от 1953 до 1958 г. учи в Литературния институт „Максим Горки”, но е изключен „за враждебни стихове, подронващи основите на социалистическия реализъм”. Първата му поетична книга (на чувашки език) излиза през 1958 г. Един от лидерите е на съветското авангардно изкуство от 60-те и 70-те години на ХХ в., поет на абстрактната метафора, създател на руския поетичен сюрреализъм. Публикува поезия в издания като „Дружба народов”, „Грани”, „Континент”, „Третья волна”, „Ковчег”, „Вестник РХД”, „Гнозис”, „Волга”, „Литературная Россия”, „Черновик”, „Огонек”, „Человек и природа”, „Арион”, „Весть” и др. До 1987 г. в СССР негови стихове на руски език не се печатат, публикува в самиздатския печат и в западни емигрантски издания, в Германия и във Франция излизат книгите му „Стихи 1954-1971” (1975 г.), „Отмеченная зима” (1982 г.) и „Дитя и роза” (1990 г.). Превежда на руски и на чувашки стихове на западни поети, съставител е на антологии като „Поэты Франции”, „Поэты Венгрии”, „Поэты Польши” и др. Автор е на стихосбирките „Здесь” (1991 г.), „Теперь всегда снега” (1992 г.), „Свечи во мгле и несколько песенок” (1992 г.), „Тетрадь Вероники” (1997 г.), „Слово-ворона: Стихи разных лет” (1998 г.), „Памяти музыки” (1998 г.), „Поклон – пению” (2001 г.), „Продолжение отъезда: Стихотворения и поэмы” (2001 г.), „Мир Сильвии” (2001 г.), „Разговор на расстоянии” (2001 г.), „Все дальше в снега” (2004 г.), „Поля-двойники” (2006 г.) и др. Почетен доктор е на Чувашкия университет (1994 г.), народен поет на Чувашка република (1994 г.). Умира на 21 февруари 2006 г. в Москва. Негови стихове са включени в антологии и сборници като „Поэзия русского авангарда”, „Поэзия второй половины XX века”, „Современная литература народов России”, „Антология самиздата”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др.


ЗАМИНАВАНЕ

Забравят се свади,
раздели, писма.
Ще умрем, ще остане
тъгата на хората
в едва осезаемата следа
на вълната, утихваща бавно
от сънищата им, от слуха им,
от умората им.
По следите на туй,
наричано някога
ние.

И защо все пак да се обиждаме
на живота, на людете, на теб и на себе си,
когато си тръгнем
от хората заедно
като една вълна,
щом не сняг и не релси, а музика
ще измерва пространството
между нашите
гробове.


ОТЪЕЗД

Забудутся ссоры,
отъезды, письма.
Мы умрём, и останется
тоска людей
по еле чувствуемому следу
какой-то волны, ушедшей
из их снов, из их слуха,
из их усталости.
По следу того,
что когда-то называлось
нами.
 
И зачем обижаться
на жизнь, на людей, на тебя, на себя,
когда уйдём
от людей мы вместе,
одной волной,
когда не снега и не рельсы, а музыка
будет мерить пространство
между нашими
могилами.
 
               1958 г.

---------------------------------------------

Генадий Алексеев

Руският поет, писател и художник Генади Алексеев (Геннадий Иванович Алексеев) е роден на 18 юни 1932 г. в Ленинград. Завършва специалност архитектура при Ленинградския инженерно-строителен институт (1956 г.). Първите изложби, в които участва като живописец и график, са от 1952 г., пише стихове от 1953 г., а първите му публикувани стихотворения са от 1962 г. Един от основоположниците е на руския свободен стих. Кандидат на техническите науки (1965 г.), преподава история на изкуствата и архитектурно проектиране, доцент в катедрата по теория и история на архитектурата в ЛИСИ (1975 г.). Автор е на стихосбирките „На мосту” (представена в издателство през 1969 г., издадена през 1976 г.), „Высокие деревья” (1980 г.), „Пригородный пейзаж” (1986 г.) и „Обычный час” (1986 г.), романа „Зеленые берега” (публикуван през 1990 г.) и издадените посмъртно книги „Я и город” (1991 г.), „Чудо обыденной речи” (2002 г.), „Избранные стихотворения” (2006 г.) и „Ангел загадочный” (2007 г.). Умира на 9 март 1987 г. в Ленинград.


БЕЗСЪВЕСТНИТЕ

Весели хора са те – безсъвестните.
Питаш ги: – И не ви ли е съвестно?
– Не – отговарят, – не ни е съвестно! – И се усмихват.
Учудваш се: – Нима наистина нямате никаква съвест?
– Да – казват, – нито капка! – И се смеят.
Любопитстваш: – Къде сте я дянали тази своя съвест?
– Че ние никога не сме я имали – казват, – никога не сме я имали! – И се хилят.
Отместваш се и се замисляш.


БЕССОВЕСТНЫЕ

Веселые они люди – бессовестные.
Спросишь: – И не совестно вам?
– Нет, – отвечают, – не совестно! – И улыбаются.
Удивишься: – Неужели и впрямь совсем у вас совести нет?
– Да, – говорят, – ни капельки нет! – И смеются.
Полюбопытствуешь: – Куда же вы ее дели, совесть-то свою?
– Да у нас и не было ее, – говорят, – никогда не было! – И хохочут.
Отойдешь в сторонку и задумаешься.

-----

ПО-ДОБРОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

Да го усетиш.
Да чуеш скърцането на вратата
и да се досетиш, че това е то.

Да се объркаш.
Но да се овладееш
и бледнеещ от решителност, да си го прочетеш.

Да се учудиш.
И дъх поемайки,
отново да го прочетеш – на глас, но шепнешком.

Да се окуражиш.
Прозореца широко да отвориш,
да го изкрещиш към улицата гръмко.

Да се успокоиш накрая.
И да зачакаш новото,
да чакаш най-доброто.


ЛУЧШЕЕ СТИХОТВОРЕНИЕ

Предвкушать его.
Услышать скрип двери
и догадаться, что это оно.

Растеряться.
Но взять себя в руки
и, побледнев от решимости, прочесть его про себя.

Поразиться.
И, переведя дух,
прочесть его вслух, но шепотом.

Расхрабриться.
И, открыв окно,
прокричать его громко, на всю улицу.

Наконец успокоиться.
И ждать новое,
самое лучшее.

---------------------------------------------

Генадий Беззубов

Руският и израелски поет и журналист Генади Беззубов (Геннадий Петрович Беззубов/ Гедалья бен Песах) е роден през 1946 г. в Москва. Завършва Киевския институт по култура. Работи в киевски и ленинградски вестници. Публикува поезия в ленинградски самиздатски списания и в антологията „У голубой лагуны”, а след 1987 г. в списанията „Новый мир”, „22”, „Ариэль”, „Иерусалимский журнал”, „Новый век”, алманасите „День поэзии”, „Молодой Ленинград”, „Скопус-2”, „Иерусалимский поэтический альманах”, „Егупец”,  антологиите „Строфы века”, „Самиздат века”, „Свет двуединый”, „Возвращенный Улисс”, „Сто русских поэтов о Киеве”, „Антология поэзии Израиль 2005”, „Ориентация на местности” и др. Превежда поезия от иврит. През 1990 г. емигрира в Израел. Автор е на стихосбирките „Амнистия слова” (1992 г.), „Случайный свидетель” (1997 г.), „Полдень” (1997 г.), „Вместо дружеских писем” (2001 г.) и „Позднее среднегорье” (2006 г.). Работи в радио „Рэка”, живее в Ерусалим.


БЕДНЯШКА ПРОЛЕТ Е В ГРАДА

Бедняшка пролет е в града,
в стъклата птиците се хвърлят,
на пътя тайната сестра,
безпътица, затваря гърло.
 
Води тъмнеят своя ход,
фенери тракат регулярно,
душа говори за живот
и за съдба неблагодарна.
 
В града ни е лъжа дошла,
измъчва с тъпа дълга болка,
в града ни е дошла мъгла,
мъгла е чужда, с лед и сол е.


ВО ГРАДЕ НИЩЕНСКОМ ВЕСНА

Во граде нищенском весна
И птицы в стеклах суетятся,
Покоя тайная сестра,
Смыкает горло непричастность.
 
Пока воды темнеет вид,
Все чаще перестук фонарный, –
Душа о жизни говорит,
И все судьбе неблагодарной.
 
А в нашем городе обман
Томит тупой привычной болью,
А в нашем городе туман,
Чужой туман со льдом и солью.

               1969 г.

---------------------------------------------

Генадий Лукомников

Руският поет и художник Генади Локумников (Геннадий Ильич Локумников) е роден на 8 юли 1939 г. в гр. Баку. Работи като чертожник, фотограф, сценичен работник и художник на декори в Театъра за опера и балет в Баку. Публикува стихове в самиздатски издания, редовно издава свои ръкописни и машинописни поетични сборници в тираж до 6 екз. Умира при неизяснени обстоятелства на 24 август 1977 г. в Баку. Негови стихове са включени в антологиите „Самиздат века” и „Русские стихи 1950-2000 годов”.


МАРШ НА ГРОТЕСКИТЕ

Слама, сено и тръба, барабан,
под тежките песни асфалта разбивай,
превръщаме гробния град в океан
от радости, щастия, пролети живи.

Срина се гнил старовремският бит,
шестваме буйно пияни, опушени, сити,
с алено знаме ще бъде обвито
земно кълбо, с революции мито.

Нови вселени сечем до разгром,
летим през години и през разстояния
с икрата, шашлика, кубинския ром,
сърпа и чука, и наште мечтания.


МАРШ ГРОТЕСКОВ

Сено, солома, труба, барабан,
Бей асфальт под тяжестью песен,
Гробы городов превратим в океан
Радостей, счастий, ликующих весен.

Треснул затхлый старинный быт
Грядем пьяные прокуренные и сытые
Будет красным флагом обвит
Шар земной, революциями умытый

Новые вселенные рубя топором
Мчим сквозь века и расстояния,
Икра, шашлык и кубинский ром,
Серп, и молот и мечтания.

---------------------------------------------

Генрих Сапгир

Руският поет, писател, сценарист и преводач Генрих Сапгир (Генрих Вениаминович Сапгир) е роден на 20 ноември 1928 г. в гр. Бийск, Алтайския край. След 1944 г. е участник на сбирките на литературното студио на Евгени Кропивницки и в т.нар. лианозовска школа на Оскар Рабин. През съветските години публикува само като детски писател (от 1960 до 1984 г. отпечатва 40 стихосбирки за деца и е сценарист на 51 мултипликационни филми), а поезията му за възрастни се печата в самиздатски списания и алманаси като „Метрополь”, „Синтаксис”, „Аполлон-77”, „Стрелец”, „Континент”, „Новый мир”, „Часть речи” и западни издания като „Грани”, „Третья волна”, „Время и мы”, „Neue Russische Literatur”, „Эхо”, „Мулета” и др. След 1989 г. публикува поезия и проза в „Огонек”, „Родник”, „Радуга”, „Знамя”, „Вопросы литературы”, „Дружба народов”, „Иностранная литература” и др. Превежда поезия на американски, немски, английски и еврейски поети. Съставител е на поетичния раздел на антологията „Самиздат века” (1998 г.). Член е на редколегиите на сп. „Стрелец” и сп. „Воум”. Член е на Съюза на писателите на Москва (1988 г.), на Съюза на писателите на СССР (1991 г.), на руския ПЕН център (1995 г.) и на поетичната група ДООС (1999 г.). Автор е на стихосбирките за деца и възрастни „Сказка звёздной карты” (1962 г.), „Звёздная карусель” (1964 г.), „Зверятки на зарядке” (1970 г.), „Летящий и спящий” (1977 г.), „Черновики Пушкина” (1992 г.), „Сонеты на рубашках” (1993 г.), „Избранное” (1993 г.), „Смеянцы” (1995 г.), „Принцесса и людоед” (1996 г.), „Летящий и спящий” (1997 г.), „Собрание сочинений” (в два тома, 1999 г.), „Армагеддон” (1999 г.), „Лошарик” (2000 г.), „Лето с ангелами” (2000 г.), „Неоконченный сонет” (2000 г.), на книгата с разкази „Летящий и спящий” (1997 г.) и др. Умира на 7 октомври 1999 г. в Москва.


ГЛАСОВЕ
 
А ето там човек убиха.
А ето там човек убиха.
А ето там човек убиха.
Там някъде – човек убиха.
 
Да идем да го видим ний.
Да идем да го видим ний.
Да идем да го видим ний.
Да идем да го видим ний.
 
Лежи – видът му е мъртвешки.
Той само спи, пиян е мъртво!
Не е мъртвец, но с вид мъртвешки.
Какъв мъртвец? Пиян е мъртво.
 
В повръщано търкаля се...
В повръщано търкаля се...
В повръщано търкаля се...
В повръщано търкаля се...
 
Хвани ръцете и краката,
хвани ръцете и краката,
хвани ръцете и краката,
хвани ръцете и краката,
 
на двора ти го изнеси,
на двора ти го извлечи.
На двора ти го изтърси!
На двора ти го изхвърли!
 
И захлопни вратата входна.
По-плътно затвори вратата!
По-живо заключи вратата!
С ключалки заклещи вратата!
 
А той – крещи или мълчи?
А той? Крещи или мълчи?
А той? Крещи или мълчи?
А той? Крещи или мълчи?


ГОЛОСА
 
Вон там убили человека.
Вон там убили человека.
Вон там убили человека.
Внизу – убили человека.

Пойдем, посмотрим на него.
Пойдем, посмотрим на него.
Пойдем, посмотрим на него.
Пойдем, посмотрим на него.

Лежит – и вид как есть мертвецкий.
Да он же спит, он пьян мертвецки!
Да, не мертвец, а вид мертвецкий.
Какой мертвец? Он пьян мертвецки.

В блевотине валяется...
В блевотине валяется...
В блевотине валяется...
В блевотине валяется...

Берись за руки и за ноги,
Берись за руки и за ноги,
Берись за руки и за ноги,
Берись за руки и за ноги

И выноси его на двор,
Вытаскивай его на двор.
Вытряхивай его на двор!
Вышвыривай его на двор!

И затворяй входные двери.
Плотнее закрывайте двери!
Живее замыкайте двери!
На все замки закройте двери!

Что он – кричит или молчит?
Что он? Кричит или молчит?
Что он? Кричит или молчит?
Что он? Кричит или молчит?

-----

ПАРАД НА ИДИОТИТЕ
 
Вървя. А насреща
вървят идиоти:
идиот брадат,
идиот голобрад,
идиот ноздреват,
идиот бърнеустат,
идиот тъпоглав,
идиот голямоглав,
идиот в ушите с памук обилен.
 
Върви идиот ухилен,
върви идиот унилен,
върви идиот симпатичен,
върви идиот апатичен,
върви идиот нормален,
върви идиот нахален,
върви идиот гениален,
върви идиот епохален.
 
Едни идиоти – прилично облечени,
а други по-зле – необръснати, смачкани,
едни са по римски загърнати с вестници,
а други в чертежи и сметки се лашкат,
а други прикриват срама си зад кръпки,
а други са учени – с трудова тръпка.
 
Големи задачи
идиотите влачат,
коли и имоти
въртят идиоти.
Върви идиот, почти плаче:
„Преследват ме тук неудачи!
Жена – истеричка,
началник – дебил,
а аз страдам
неврастеник че съм бил!”
 
Вървят идиоти – държат комбинати,
заводи, научни звена, институти
и някакви колби, крака на ракети,
и някакви книги, скулптури, етюди,
нарамили снимки на мъртва планета
и някакви странни незнайни предмети.
 
Вървят идиоти, по пътя се вият,
там двама от тях с радост някого бият,
а други двамина красят някой, ето,
обменя венци идиотът с джуджето.
 
Идиотите честни са
като лопати,
идиотите ясни са
като плакати,
идиотите общо добри са момчета,
но страшничко е подир тях да се крета.
Идиотски песньовки мучат идиотите,
идиотски идеи твърдят идиотите,
а не знаят, да знаят не щат идиотите,
че са нявга измислени от идиоти.
 
Вървят работяги, вървят дипломати,
вървят колективи, активи и роти,
край дълга кирпична ограда се клатят,
вървят идиоти, вървят идиоти,
„Марш на идиоти” оркестърът свири,
парадът на уроди волно се шири
и ти идиот да си там си обречен,
сред общите им кръговрати повлечен.
 
А може би туй е нормално? Природа?
Движение, цел, свобода за народа?
Че лазеха с цел по картечните цеви,
че гинеха купом към своите цели...
 
И нека умра за мечтата на идиота
блажено с усмивката на идиота.
 

ПАРАД ИДИОТОВ

Иду. А навстречу
Идут идиоты
Идиот бородатый
Идиот безбородый
Идиот ноздреватый
Идиот большеротый
Идиот угловатый
Идиот головатый
Идиот – из ушей пучки ваты

Идет идиот веселый
Идет идиот тяжелый
Идет идиот симпатичный
Идет идиот апатичный
Идет идиот нормальный
Идет идиот нахальный
Идет идиот гениальный
Идет идиот эпохальный

Одни идиоты прилично одеты
Другие похуже – небриты помяты
Одни завернулись по-римски в газеты
Другие – в свои чертежи и расчеты
Иные свой стыд прикрывают зарплатой
Иные ученостью эти – работой

Большие задачи
Несут идиоты
Машины и дачи
Несут идиоты
Идет идиот чуть не плача
„Несу я одни неудачи
Жена – истеричка
Начальник – дебил
И я – неврастеник
Себя загубил”

Идут идиоты – несут комбинаты
Заводы научные институты
Какие-то колбы колеса ракеты
Какие-то книги скульптуры этюды
Несут фотографии мертвой планеты
И вовсе невиданные предметы

Идут идиоты идут идиоты
Вот двое из них избивают кого-то
А двое других украшают кого-то
Какого-то карлика и идиота

Идиоты честные
как лопаты
Идиоты ясные
Как плакаты
Идиоты хорошие в общем ребята
Да только идти среди них жутковато
Идиотские песни поют идиоты
Идиотские мысли твердят идиоты
И не знают и знать не хотят идиоты
Что однажды придумали их идиоты

Идут работяги идут дипломаты
Идут коллективы активы и роты
И вдоль бесконечной кирпичной ограды
Идут идиоты идут идиоты
Играет оркестр „Марш идиотов”
Идут – и конца нет параду уродов
И кажешься сам среди них идиотом
Затянутым общим круговоротом

А может быть это нормально? Природа?
И есть и движенье и цель и свобода?
Недаром же лезли на ствол пулемета
Как листья осенние гибли без счета...

Так пусть же умру за мечту идиота
С блаженной улыбкою идиота

               1970 г.

---------------------------------------------

Георгий Оболдуев

Руският поет, писател и преводач Георгий Оболдуев (Георгий Николаевич Оболдуев) е роден на 7/19 май 1898 г. в Москва. Първите си стихотворения пише на 14-годишна възраст. Учи във факултета по история и филология при Московския университет (1916-1918 г.), завършва висшия литературно-художествен институт „В. Я. Брюсов” (1924 г.). Близък е до групата на поетите конструктивисти, с които през 1929 г. основава Съюз на приблизително равните. Единственото му публикувано приживе стихотворение е от 1929 г. в сп. „Новый мир”. Сътрудничи като преводач и редактор на няколко издателства. През 1933 г. е осъден за контрареволюционна пропаганда и прекарва 6 години в лагерите около Беломорско-балтийския канал. През Великата отечествена война е фронтови разузнавач. След войната превежда Байрон, Кийтс, Мицкевич, Неруда, Шевченко и др., пише стихотворения за деца, подготвя оперни либрета, завършва романа в стихове „Я видел”, но над публикациите на творчеството му тегне забрана. Умира на 27 август 1954 г. в Голицино, Московска област. Подготвената от него през 1950 г. стихосбирка „Устойчивое неравновесье” излиза в Мюнхен 25 години след смъртта му – през 1979 г., а в Русия чак през 1991 г.


ГРАД, СТОВАРВАН В ДЪЛГИ ВЕЧЕРИ

Град, стоварван в дълги вечери
на безсънни людски плещи.
Нощ трепти, кристален череп е.
Непознат, вървя насреща
покрай своята комедия.
Дудне като благ мерзавец
туй разхайтено столетие;
от маята на красавици
донабъбват от проклятия,
по вдовишки недоволни,
диктатура, демокрация,
мистика, средновековност,
провокация, двуличие,
малодушия, шпионство...

Канибалски нрави стичат се,
людоедски набег конста...


ГОРОД ВЗВАЛЕН ДОЛГИМ ВЕЧЕРОМ

Город взвален долгим вечером
На плечи людских бессонниц.
Ночь дрожит стеклянным черепом.
Я бегу, как незнакомец,
Мимо собственной комедии.
Благодушней, чем мерзавец,
Распускается столетие;
На дрожжах своих красавиц
Разбухая все проклятее,
Прибедняются по-вдовьи:
Диктатура, демократия,
Мистика, средневековье,
Провокация, двуличие,
Малодушие, шпионство...

Каннибальские обычаи
Нынче вынужден я конста...

               1933 г.

---------------------------------------------

Герман Лукомников

Руският поет и писател Герман Лукомников (Герман Геннадьевич Лукомников/ Бонифаций) е роден на 6 май 1962 г. в Баку. Пише поезия от детските си години. Учи в Московския технологичен университет (1979-1980 г.). Работи като портиер, пазач, продавач в книжарница, коректор и редактор. Публикува стихове в издания като „Гуманитарный фонд”, „Весёлые картинки”, „Фигли-мигли”, „Вовочка”, „Знамя”, „Огонек”, „Новое литературное обозрение”, „Соло”, „Еще”, „Цирк Олимп”, „Время рожать”, „Genius loci”, „Контекст-9”, „Кукумбер” и др. Участва в редколегията на самиздатския в. „Бля буду” (1990 г.) и на ежедневния стенвестник „Моя жизнь” (1992 г.), представя свои творби на няколко бук-арт изложби. Негови стихове и разкази са включени в антологии и сборници като „Самиздат века”, „Время рожать”, „Очень короткие тексты”, „Зевгма”, „Антология одноточечной поэзии” и др. Съорганизатор е на Първия фестивал на полиндрома (1991 г.), организира Първата конференция по проблемите на палиндрома (1992 г.), съставител е на първата антология на руския палиндром (1993 г.) и на антологиите „Антология русского палиндрома, комбинаторной и рукописной поэзии” (2002 г.) и „Русские стихи 1950-2000 годов” (2010 г.). Член е на Московския съюз на писателите и на творческите клубове „Авторник”, „Амфирифма”, „За анонимное и бесплатное искусство” и „Осумасшедшевшие безумцы”. Автор е на стихосбирките „Вeшнія воды: Сборник срамной лирики” (1993 г.) , „Стихи” (1997 г.), „Птицелов” (1997 г.), „Бонифаций и Герман Лукомников. Стих нашёл” (2000 г.), „Мы буковки” (2001 г.), „Стихи сезона” (2001 г.), „Бабочки полёт, или Хокку плюс” (2001 г.), „Слова Германа Лукомникова” (2003 г.) и „При виде лис во мраке” (2011 г.). Живее в Москва.


КОМБИНАТОРНА ПОЕЗИЯ

* * *
Ако не е читател, е дебил...
Шегичка! О, шегичка, друже мил!

* * *
Грозят ме вечни мерзлоти.
Да не замръзна с тях съм в страх. А ти?

* * *
Това ли ще ни сполети –
милицията да лети.

* * *
Поет в Русия,
той и портиер е.

* * *
Щом до хлебарката съм, там
се чувствам като великан.

* * *
Еклога, разведчик, джиросване, праз...
Слова много имам в главичката аз!


КОМБИНАТОРНАЯ ПОЭЗИЯ

* * *
Что ни читатель, то дебил...
Я пошутил! Я пошутил!

* * *
Боюсь я вечной мерзлоты.
Боюсь замерзнуть в ней. А ты?

* * *
Вот ещё не хватало,
Чтобы милиция летала.

* * *
Поэт в России
Он ещё и дворник.

* * *
Рядом с тараканом
Почувств. себя великаном.

* * *
Эклога, разведчик, жировки, порей...
Как много словечек в головке моей!

---------------------------------------------

Герман Плисецкий

Руският поет и преводач Герман Плисецки (Герман Борисович Плисецкий) е роден на 17 май 1931 г. в Москва. Първите му поетични публикации са от 1950 г. във в. „Московский университет”. Завършва филологическия факултет при Московския държавен университет (1959 г.), след което прави аспирантура в Института за театър, музика и кино в Ленинград. Работи в литературното обединение на Глеб Семьонов, като организатор на екскурзии, коректор в сп. „Семья и школа” и преводач в изд. „Наука”. Негови стихове са печатани в издания като „Грани”, „Континент” и „Антология послевоенной русской поэзии”. Превежда творби на източни поети. Автор е на стихосбирката „Пригород” (1990 г.) и на книгите с поетични преводи „Робаят: Персидские народные четверостишия” (1969 г.), „Хайам О. Рубайат” (1972 г.), „Бештоко Хабас, Красный всадник” (1977 г.), „Хафиз. Сто семнадцать газелей” (1981 г.), „Файзи А.Ф. Наль и Даман” (1982 г.) и „Чантуриа Т. Медовый век” (1983 г.). Умира на 2 декември 1992 г. в Москва. През 2001 г. излиза сборникът „От Хайама до Экклезиаста” с негови стихове и избрани преводи.


КОЕ Е ЗЛО, КОЕ ДОБРО Е? – ПИТАМ
 
Кое е зло, кое добро е? – питам.
Граби заграбено, експроприирай!
Пали дворци, тъпчи на Блок творбите
и се гордей с бунтовната му лира.
 
Ний можем да простим на болшевичката.
Не с ръкавици революции се правят.
Но в новите привички тегне всичко –
грабителство, превърнало се в навик.
 
Разграбиха великата държава:
окраха всичко – бързаха и биха,
взривиха храмове, треви и нрави,
гори разбиха, риба оглушиха.
 
Стопани! На войната драги роби,
на спортен марш и ларж на рокендрола.
На вас се кланят Херострат от гроба
и болшевикът пръв Савонарола.

               * Джироламо Савонарола (1452-1498 г.) – италиански свещеник фанатик от Ордена на доминиканците с разрушителна роля за Флоренция като център на ренесансовото изкуство.


ИЗВЕСТНО ЛИ, ЧТО ХОРОШО, ЧТО ПЛОХО
 
Известно ли, что хорошо, что плохо?
Награбленное грабь, экспроприируй!
Жги барский дом, библиотеку Блока,
потом гордись его мятежной лирой.
 
Известно, революцию в перчатках
не делают. Простимте большевичку.
Я лишь о поощряемых начатках
грабительства, вошедшего в привычку.
 
Разграбили великую державу:
тащили всё – как на пожар спешили,
взорвали храмы, вытоптали траву,
леса срубили, рыбу оглушили.
 
Хозяева! Любезны сердцу войны,
спортивный марш и тупость рок-н-ролла.
Вам кланяется Герострат покойный
и первый большевик – Саванарола!
 
               1988 г.

-----

В ПАМЕТ НА ПАСТЕРНАК
 
Поети, вий руски деца извънбрачни!
През черния вход ви изнасят палачи.

На старото гробище с кръстните знаци
се кръстят пред вас неграмотни селяци.

Купчинка нищожна с роднини заседна
в музей, в Святогорск сякаш в трийсет и седма.

А аз – бях страничен, разплакал се юнкер,
бях в края на гроба застинала струнка.

Аз плача, сълзите си жални не крия,
макар че от срам за родината вия.

Потомците нека човека пресмятат!
Стиха подлеците зариха в земята.

Ний славата своя отстъпваме даром:
видя се, тя не е за наште хамбари.

Видя се, обилна е слава в страната –
поезия истинска – но не печатай!

А борът с поезия честно постъпва:
обхваща я с корени и не отстъпва.

               * През 1937 г. Пастернак отказва да подпише писмото с одобрение на разстрела на Михаил Тухачевски и демонстративно посещава дома на репресирания Борис Пилняк. През 1937 г. е осъден и разстрелян един от светите представители на Святогорската обител – йеромонах Паисий Григоревич.


ПАМЯТИ ПАСТЕРНАКА

Поэты, побочные дети России!
Вас с чёрного хода всегда выносили.

На кладбище старом с косыми крестами
крестились неграмотные крестьяне.

Теснились родные жалкою горсткой
в Тарханах, как в тридцать седьмом в Святогорском.

А я – посторонний, заплаканный юнкер,
у края могилы застывший по струнке.

Я плачу, я слёз не стыжусь и не прячу,
хотя от стыда за страну свою плачу.

Какое нам дело, что скажут потомки?
Поэзию в землю зарыли подонки.

Мы славу свою уступаем задаром:
как видно, она не по нашим амбарам.

Как видно, у нас её край непочатый –
поэзии истинной – хоть не печатай!

Лишь сосны с поэзией честно поступят:
корнями схватив, никому не уступят.
 
               1960 г.

---------------------------------------------

Глеб Горбовский

Руският поет, писател и драматург Глеб Горбовски (Глеб Яковлевич Горбовский) е роден на 4 октомври 1931 г. в гр. Ленинград. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1963 г., член е на Руския ПЕН-клуб от 1996 г., академик е в Академията по руска словесност от 1996 г. Член е на редколегиите на сп. „Аврора” (от 1977 г.) и в. „Литератор” (от 1991 г.). Носител е на много литературни награди и национални отличия. Автор е на стихосбирките „Поиски тепла” (1960 г.), „Спасибо, земля” (1964 г.), „Кто на чём едет” (1965 г.), „Косые сучья” (1966 г.), „Тишина” (1968 г.), „Новое лето” (1971 г.), „Разные истории” (1972 г.), „Возвращение в дом” (1974 г.), „Долина” (1975 г.), „Монолог” (1977 г.), „Видения на холмах” (1977 г.), „Крепость” (1979 г.), „Явь” (1981 г.), „Черты лица” (1982 г.), „Заветное слово” (1985 г.), „Отражение” (1986 г.), „Плач за окном” (1989 г.), „Сорокоуст” (1991 г.), „Сижу на нарах…” (1992 г.), „Грешные песни” (1995 г.), „Флейта в бурьяне” (1996 г.), „Сгоревшие крылья” (1996 г.), „Окаяннная головушка” (1999 г.), „Распутица” (2000 г.); на книгите с проза „Ветка шиповника” (1974 г.), „Вокзал” (1980 г.), „Первые проталины” (1984 г.), „Под музыку дождя” (1984 г.), „Звонок на рассвете” (1985 г.), „Свирель на ветру” (1987 г.), „Шествие” (1989 г.), „Остывшие следы. Записки литератора” (1991 г.), „Апостолы трезвости. Исповедь алкоголика” (1994 г.) и др. Умира на 26 февруари 2019 г. в Санкт Петербург.


БЕСОВЕ

Земята ровеха с живот несретен.
В пиянска дрямка зиме бяха там.
...Закупен бе домът от ингушети,
а може би пък кюрди са били, не знам.
Бе този дом като плашило в къра!
За селяните плод бе непознат,
като врабци страняха: наши хора,
но все пак чужди – от незнаен свят...
Пристигаха по съботите разни –
на мерцедеси, с плюскане-ламя –
огньове палеха. С шашлици мазни
опушваха горката ни земя!
Те смееха се пламенно, дивашки –
тресяха се съседни домове.
И разпечатваха пари от пачки
с нечели книги плоски умове!
Верижки златни хвърляха в реката
с командата: По дъното пълзи!
И лазят, сякаш търсят непроляти
младежите и старците сълзи!
Със снегорини сред гората бяха,
завърнаха се – сякаш от война!
Еленови глави сред тях висяха –
с очи, препълнени със смъртна тишина...
След туй ги мерцедесите отнасят,
че златният телец ги пак зове!
И като под венчило баба Глаша
изправя гръб и шепне: „Бесове!”


БЕСЫ

Копали землю, хлопали ушами…
Зимой дремали праздно и хмельно.
…Порожний дом откуплен ингушами,
а может, курдами. Не всё ль теперь равно?..
Был этот дом как пугало на пашне!
Крестьяне этот дом, как воробьи,
сторонкой облетали: хоть и наши,
но всё ж-таки – чужие, не свои…
Они всегда являлись по субботам –
на „мерседесах”, со своей жратвой –
и жгли костры. И шашлыки – до рвоты –
коптили на земле полуживой!..
Они смеялись пламенно и смачно –
от них тряслись соседние дома.
И денег распечатывали пачки,
как будто книг нечитаных тома!
Они с себя цепочки золотые
срывали и бросали в воду: лезь!
И лезли старики и молодые,
холодный Волхов истоптавши весь!..
…На снегоходах в тёмный лес влезали,
а возвращались гордо – как с войны!
И головы лосиные свисали –
с глазами, полными смертельной тишины…
Потом их уносили „мерседесы” –
туда, где им светил златой телец!
И причитала бабка Глаша: „Бесы!..”
И распрямившись, шла, как под венец.

-----

ЕСЕНИН, 80 ГОДИНИ

Привиждам – Блок живее,
прегърбен, стар и тих.
Женица там белее.
С бастунче – пише стих.

Чепат и непослушен,
с брадати къдроти,
вилнее в старост Пушкин
и с нея е на „ти”.

Безстрашен и безбожен,
стаил гръмовен вик,
да си представим можем
и Лермонтов – старик...

Но там един... с китара
пиян в тълпа влетя –
не се помества в старост,
не е за него тя.

Ту с поглед, с топла фраза,
ту с песен запленен,
дори в Рязан нарязан,
не е за бял перчем.

Сред възрастите всички
изправен цял живот,
под руската брезичка
на младостта е плод.

Той тук е – кръст над храма,
дихание едно...
В душата белег няма
от примка... ни петно.


ЕСЕНИН, 80 ЛЕТ

Могу представить Блока
согбенным старичком.
Жена белеет сбоку,
и тросточка – торчком.

Взрывной и непослушный,
в зигзагах бороды,
вбегает в старость Пушкин!
И сразу с ней – „на ты”.

Бесстрашен и безбожен,
весь – затаённый крик! –
но всё ж представить можно,
что Лермонтов – старик...

И лишь один... с гитарой,
с оравой прихлебал,
не умещался в старость,
как я ни представлял.

То чубом, то глазами,
то песней завитой,
то всей резной Рязанью
не лез в парик седой.

Вот он стоит сквозь возраст,
и стать его пряма! –
под русскою берёзой,
как молодость сама.

Стоит, как крест над храмом,
как музыка земли...
И на душе – ни шрамов,
ни пятен... от петли.

               1974 г.

---------------------------------------------

Глеб Цвел

Руският поет Глеб Цвел (Олег Владимирович Юдаев/ Глеб Цвель) е роден на 8 април 1960 г. в гр. Рязан. Завършва музикалното училище към Московската консерватория. Преподава музика и история на музикалната литература. Ярък представител на руските поставангардисти и перформанисти, публикува поезия в самиздатски и авангардни издания като „Черновик”, „Парадигма”, „Третья модернизация”, „НЛО”, „Футурум АРТ” и др. Създател е на Клуба по история на съвременното изкуство (1987 г.). През 1989 г. емигрира във Франция, а от 1990 г. живее в Германия. Автор е на стихосбирката „Стихотворения тексты 1979-1984” (1994 г.). Умира на 7 април 2006 г. в Дортмунд, Германия.


КОГАТО МЕ В СЪН ЛОШ ДАРИШ

Когато ме в сън лош
дариш с урок по обич,
аз се измивам с пепел.
Не вярва ни небето.

Небето, ах, не вярва,
звездите – само дупки,
а в дупките е пепел,
но пепел любим ний.


КОГДА ТЫ В СНЕ ДУРНОМ ДАРИШЬ

Когда ты в сне дурном
Урок любви мне даришь,
Я умываюсь пеплом.
Но нам не верит небо.

Ах, небо нам не верит,
А звёзды – только дырки,
А в дырках только пепел,
Но пепел любим мы.

---------------------------------------------

Григорий Дашевский

Руският поет, литературен критик и преводач Григори Дашевски (Григорий Михайлович Дашевский) е роден на 25 февруари 1964 г. в Москва. Завършва факултета по филология при Московския държавен университет (1988 г.). Преподава латински език и история на римската литература в Московския държавен университет и в Държавния хуманитарен университет. Публикува поезия и публицистика в самиздатския печат и в издания като „Русский телеграф”, „Время”, „Знамя”, „Амадей”, „Индекс/Досье на цензуру” и др. Превежда от английски, френски и немски език. Редактор е във в. „Коммерсантъ” (1995-1996 г.), сп. „Неприкосновенный запас” (1998-1999 г.) и в. „Коммерсантъ-Weekend” (от 2007 г.). Автор е на стихосбирките „Папье-маше” (1994 г.), „Перемена поз” (1997 г.), „Генрих и Семен” (2000 г.) и „Дума Иван-чая” (2001 г.). Умира на 17 декември 2013 г. в Москва. Посмъртно излизат книгите му „Несколько стихотворений и переводов” (2014 г.), „Стихотворения и переводы” (2015 г.) и „Избранные статьи” (2015 г.).


КАРАНТИНА

По-смел от Силвестър Сталоун или
от снимката му над леглото е онзи,
на сестри медицински в очи сиви взрян
без молби и без страх,

а ние в зениците им диагнози следим
и не вярваме, че под колосаната им престилка
няма нищо почти, че там има само
сутиен и бикини.

О, тихият час ви измъчи, момчета,
в тихия час гризете чаршафа,
в тихия час проверяваме стриктно
решетките на прозорците.


КАРАНТИН

Тот храбрей Сильвестра Сталлоне или
его фотокарточки над подушкой,
кто в глаза медсестрам серые смотрит
без просьб и страха,

а мы ищем в этих зрачках диагноз
и не верим, что под крахмальной робой
ничего почти что, что там от силы
лифчик с трусами.

Тихий час, о мальчики, вас измучил,
в тихий час грызете пододеяльник,
в тихий час мы тщательней проверяем
в окнах решетки.

---------------------------------------------

Гюнтер Тюрк

Руският поет Гюнтер Тюрк (Гюнтер Густавович Тюрк) е роден на 26 април 1903 г. в Москва. Завършва физико-математическиа факултет на Московския държавен университет „М. Ломоносов” (1926 г.) и става активен член на толстоевската комуна „Жизнь и труд”. През 1933 г. като член на комуната е преследван от властите и е принуден да се пресели в Западен Сибир. След 1935 г. прекарва 10 години в Мариинския лагер край Новосибирск, след което е интерниран в Алтайския край. През цялото време на неговото затворничество пише поезия, но през живота му не е публикувано нито едно негово стихотворение. Умира на 24 март 1950 г. в гр. Бийск. Чак през 90-те години се обнародват сведения за него и негови поетични творби – в издания като „Алтай”, „Воспоминания крестьян-толстовцев в 1910-1930-е годы”, „Наш современник” и „Возвращение памяти”. През 1997 г. е издадена книгата „Тебе, моя звезда” с над 200 негови стихотворения.


НА СЪБРАТЯТА ПО ПЕРО

Видях земя и слънце, ветрите, водите,
селата изгорени, мрачните места
със зърно неприбрано, мършави стада,
сърцата изтерзани на народи бити,

и болести, и смърт, и раждането свято,
терзаещата страст, наказващия съд... –
но не е нужно тоз разврат да усреднят
с парад от образи, на звуци с кръговрата.

А е чудесно смахнатият див поет
да заклейми с безумната си ярост: „Не!”,
войната с кървавата жътва над полето.

О, искам с теб, звезда, да следвам светъл друм,
заклели се с вовек неразрушима клетва –
такъв поет да съм аз, винаги да съм!


СОБРАТЬЯМ ПО ПЕРУ

Я знаю, что Земле, светилам, ветрам, водам,
Сожженным деревням, холодным городам,
Неубранным хлебам, недоенным стадам,
Истерзанным сердцам, измученным народам,

Болезням и смертям, выздоровленьям, родам,
Терзающим страстям, карающим судам –
Не нужен этот блуд собраний по средам
С парадом образов и звуков хороводом.

А нужен им такой юродивый поэт,
Который закричит в слепом безумье: „Нет!”
Среди полей войны с ее кровавой жатвой.

О, если бы я мог тебе, моя Звезда,
Поклясться никогда не нарушимой клятвой
Таким поэтом быть, и быть таким всегда!

---------------------------------------------

Денис Новиков

Руският поет Денис Новиков (Денис Геннадиевич Новиков) е роден на 14 април 1967 г. в Москва. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Литературная Россия” през 1985 г. Учи в литературния институт „Максим Горки”. Работи в отдел поезия на сп. „Огонёк”. Публикува поезия в издания и сборници като „Театральная жизнь”, „Юность”, „Арион”, „Новый мир”, „Знамя”, „Истоки”, „Поэзия”, „Личное дело”, „Прорыв”, „Стихи этого года”, „Молода поэзия” и др. Участва в дейността на литературната група „Альманах”. Член е на Съюза на руските писатели. Автор е на стихосбирките „Условные знаки” (1989 г.), „Окно в январе” (1995 г.), „Караоке” (1997 г.) и „Самопал” (1999 г.). Умира на 31 декември 2004 г. в гр. Беер-Шева, Израел. Посмъртно излизат книгите му „Виза” (2007 г.) и „Река – облака” (2018 г.).


ИДВА ПРОЗА

Идва проза, но скоро животът ще я победи
и поезията – гологлава, без копчета – тук
през огради, през брони чугунни разлом ще реди,
не, не ще се промъква, ще литне над нас като дух.

Снизходително се е усмихнал пред мен Аполон,
той това е, живот и поезия кръпки роят,
мой кумир, както казваха по-рано, мой еталон,
както после твърдяха, а днес неизменно мълчат.


НАЧИНАЕТСЯ ПРОЗА

Начинается проза, но жизнь побеждает её,
и поэзия снова, без шапки, без пуговиц двух,
прямо через ограду, чугунное через литьё,
нет, не перелезает, но перелетает, как дух.

Улыбается чуть снисходительно мне Аполлон,
это он, это жизнь и поэзия, рваный рукав,
мой кумир, как сказали бы раньше, и мой эталон,
как сказали бы позже, а ныне не скажут никак.

---------------------------------------------

Дмитрий Авалиани

Руският поет Дмитрий Авалиани (Дмитрий Евгеньевич Авалиани) е роден на 6 август 1938 г. в Москва. Пише стихове от младежките си години. Завършва географския факултет на Московския държавен университет (1960 г.). През 70-те години е сподвижник на литературната група на Леонид Йофе и Евгени Сабуров. Известен е като майстор на поетичния палиндром, анаграмата, тавтограмата, своеобразната поетична форма и визуалната поезия. До 1992 г. печата само в самиздатски издания, след това публикува стихове в издания като „Новый мир”, „Знамя”, „НЛО”, „Кук-арт”, „Волга”, „Русская мысль” и др. Автор е на експерименталните стихосбирки „Пламя в пурге” (1995 г.), „Иной реестр” (1997 г.), „Улитка на склоне” (1997 г.) и „Лазурные кувшины” (2000 г.). Загива при пътен инцидент на 19 декември 2003 г. в Москва.


ПРОСТИ МИ, ДРУЖЕ
                На Аркадий Гаврилов

Прости ми, друже, стигнал вече там,
където чезнат камък и метал
и само образи пламтят.
Прости, че си зарит, а аз вървя, ледът
под стъпките звъни.
Не вярваше в безсмъртната душа,
сега кажи
не си ли удивен,
а може би си в скука отегчен,
че се превърна в букви и в падеж,
или че си напълно жив
и гледаш нежно в небосвода свеж.


ПРОСТИ МНЕ ДРУГ
                Аркадию Гаврилову

Прости мне друг, живущий уже там,
где не тверды ни камень, ни металл,
лишь образы горят.
Прости, что ты зарыт, а я иду, и лед
под тяжестью звенит.
Не веривший в бессмертие души,
теперь скажи,
ты сильно удивлен
или, напротив, скукой раздражен,
что превратился в буквы, падежи,
или не этим вовсе жив,
ты нежно лишь глядишь на небосклон.

---------------------------------------------

Дмитрий Бобишев

Руският поет, писател, литературовед и преводач Дмитрий Бобишев (Дмитрий Васильевич Мещеряков/ Бобышев) е роден на 11 април 1936 г. в гр. Мариупол, Украинска ССР. Завършва Ленинградския технологичен институт (1959 г.) и 10 години работи като инженер по химическо оборудване, след което е редактор в Ленинградската телевизия. Активен участник е в дейността на ленинградския литературен ъндърграунд от 60-те и 70-те години, публикува поезия в самиздатски издания като „Синтаксис”, в списания като „Юность”, „Аврора”, „Континент” и др. През 1979 г. емигрира в САЩ. Почетен професор е на Илинойския университет, където преподава руски език и литература. Автор е на стихосбирките „Зияния” (1979 г.), „Звери Св. Антония” (1989 г.), „Русские терцины и другие стихотворения” (1992 г.), „Полнота всего” (1992 г.), „Ангелы и силы” (1997 г.), „Я здесь. Человекотекст” (2003 г.), „Знакомства слов” (2003 г.), „Жар-Куст” (2003 г.), „Ода воздухоплаванию: Стихи последних лет” (2007 г.), „Автопортрет в лицах” (2008 г.) и „Чувство огромности” (2017 г.), както и на книги с преводна поезия и мемоарна проза. Живее в гр. Урбан-Шампейн, щат Илинойс, САЩ.


ТРОИЦА
                На В. Пресняков

В меката сребърна сол – кафеникава снимка,
миг се е проснал на снимката – тънък и сплескан,
и не е ясно през времето кой е пристигнал
в кадър – монах ли, турист ли, каторжник ли трескав.

Както и да я е носило празното време,
да я е свивала блендата на апарата –
в мекия ангелски прах или в стихотворение –
заедно пак са останали двамата братя.

Общо потъват – в слова и в проявител, също
тънат сред времето те – от артела ни трима,
в кадър до кръста, до шия в предишно се връщат –
камбанарии и къщи, и люлки да има...


ТРОИЦА
                В. Преснякову

В мягкой серебряной соли – коричневый снимок,
миг распластался на снимке, приплюснут и тонок,
и непонятно, кто тонет во времени – инок,
или турист, или, может быть, ссыльный подонок.

Только, куда б ни несло его праздное время,
где б ни щемил узкой щелкой затвор аппарата –
в мягком архангельском прахе иль в стихотворенье –
всюду страхуют с боков его разом два брата.

Вместе и тонут – в словах, в проявителе, или
тонут во времени – трое с простецкой артели
в кадре по пояс, и в прошлом по горло, и всплыли
над головой – колокольни, дома, колыбели...

               1967 г.

---------------------------------------------

Дмитрий Веденяпин

Руският поет и преводач Дмитрий Веденяпин (Дмитрий Юрьевич Веденяпин) е роден на 14 октомври 1959 г. в Москва. Завършва Московския педагогически институт за чуждестранни езици. Работи като нощен пазач, жонгльор, треньор по самбо, член на геоложки и археологични експедиции, лектор по руска литература и преподавател по английски език. Превежда от английски, немски и френски език творчеството на класически и съвременни поети. Пише стихове от 17-годишен, първите му поетични публикации са от началото на 80-те години в самиздатски издания. От 1987 г. започва да публикува стихове в списания като „Новый мир”, „Континент”, „Знамя”, „Октябрь”, „Иностранная литература”, „Студия”, „Постскриптум”, „Новая Россия”, „Новая Юность” и др. Автор е на стихосбирките „Покров” (1993 г.), „Трава и дым” (2002 г.), „Между шкафом и небом” (2009 г.) и „Что значит луч” (2010 г.). Живее в Москва.


ПРИЯТЕЛИТЕ МИ ПРИЛИЧАТ НА ВОЙНИЦИ

Приятелите ми приличат, брат,
на войни. Ала не юначни хали,
не спретнати и мъничко нахални,
не веселяци с изказ грубоват,
тъй безподобно точен и богат.
 
А на такива, гледащи назад
смутено, недовиждащо, нелепо,
обикновено носят малко кепе,
а панталоните на тях висят.
 
По заповед напред на фронта бягат
и твърде жалки в битка придошла,
по правило убиват ги веднага,
 
а после край ръка, сред кръв била,
намира някой – за стиха приляга –
по чудо оцелели очила.


МОИ ДРУЗЬЯ ПОХОЖИ НА СОЛДАТ

Мои друзья похожи на солдат.
Но только не на тех молодцеватых,
Подтянутых, немного хамоватых
Весельчаков, чей разудалый мат
Так бесподобно меток и богат.
 
А на таких, которые глядят
Растерянно и чуть подслеповато,
Пилотка им обычно маловата,
Штаны на них, как правило, висят.
 
На фронте, поднимаясь по приказу
В свой первый бой, они весьма жалки.
Как правило, их убивают сразу,
 
Чтоб после у подвернутой руки
Наткнулись – так поэт находит фразу –
На чудом уцелевшие очки.
 
               1986 г.

---------------------------------------------

Дмитрий Максимов

Руският поет и литературовед Дмитрий Максимов (Дмитрий Евгеньевич Максимов) е роден на 15/28 декември 1904 в гр. Царско село. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1926 г.). Работи в ленинградското издателство на Академията на науките на СССР, от 1938 г. преподава в различни висши учебни заведения. Литературен консултант е на сп. „Современник” и сп. „Весы”. Изследовател е на Сребърния век на руската поезия. Автор е на книгите „Современник Пушкина” (1934 г.), „Поэзия Валерия Брюсова” (1940 г.), „Поэзия Лермонтова” (1964 г.), „Брюсов. Поэзия и позиция” (1969 г.), „Поэзия и проза Ал. Блока” (1975 г.), „Русские поэты начала века” (1986 г.) и др. Доктор на филологическите науки (1965 г.), професор в ленинградския университет. Цял живот пише стихове, но не прави опити да ги публикува, приживе има само няколко стихотворения в сп. „Грани”, самиздатски сборници и емигрантски издания в чужбина. Умира на 13 март 1987 г. в Ленинград. Негови стихове са включени в сборници и антологии като „Незамеченная земля”, „Поэзия второй половины XX века”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Самиздат Ленинграда” и др. Единствената му стихосбирка „Стихи” е издадена посмъртно през 1994 г.


ИЗ ЦИКЪЛА „СЪСЕДИ”

Звезди се реят
по небеса
и котки пеят,
те гладни са.

Тъмнеещ свят и ден жесток,
а сводът все по-чер е.
Свали забрадка тя, дай бог,
за да вечеря.

Светът тъмнееше, щом тя
седеше чинно,
скована в своя малък свят
невинно.

Изправи се към полунощ
сред този свят измамен.
Бе за минута по-нелош
и котката нахрани.

Отново в глуха самота
задряма безтегловно,
над нея някаква звезда
сияеше безплодна.

Котаци ритат,
те сити са,
кръжат звездите
по небеса.


ИЗ ЦИКЛА „СОСЕДИ”

Светил движенье
На небесах
И кошек пенье
На чердаках.

Был темен свет и день жесток,
А небо розовело,
Когда она сняла платок
И ужин ела.

Да, мир темнел, пока она
Сидела чинно,
К самой себе пригвождена
Безвинно.

И полночь встала в полный рост,
И мир смотрел постыло.
Он был лишь на минуту прост,
Когда кота кормила.

И мир был глух, вздохнув когда
Под шубкой задремала,
Когда, склонясь над ней, звезда
Бесплодная сияла.

Котов движенье
На чердаках
И звезд круженье
На небесах.

---------------------------------------------

Дмитрий Пригов

Руският поет, писател, художник, скулптор и актьор Дмитрий Пригов (Дмитрий Александрович Пригов) е роден на 5 ноември 1940 г. в Москва. Завършва скулптура в Московското висше художествено-промишлено училище (1966 г.). Пише стихове от 1956 г., но до 1986 г. няма публикации в родината, а само в чужбина, където сътрудничи на издания като „Русская мысль”, „А-Я”, „Каталог” и др. Работи по архитектурното поддържане на Москва (1966-1974 г.). Един от основоположниците на руския концептуализъм в литературата и изкуството. Като представител на алтернативната руска поезия и руския футуризъм има няколко хиляди стихотворения; стипендиант е на Академията на изкуствата на Германия. Член е на редколегията на алманах „Вестник новой литературы”. Член е на Съюза на художниците на СССР (1975 г.), на Московския клуб на авангардистите (1989 г.), на Съюза на руските писатели (1991 г.) и на русия ПЕН център (1992 г.). След 1987 г. има самостоятелни художествени изложби в Русия, Италия и САЩ. Публикува поезия в издания като „Контрапункт”, „Третья модернизация”, „Черновик”, „Юность”, „Театральная жизнь”, „Огонек”, „Новый мир”, „Дружба народов”, „Театр”, „Московский вестник”, „Вестник новой литературы”, „Новое литературное обозрение” и др. Участва като актьор във филмите „Такси-блюз” (1990 г.), „Хрусталёв, машину” (1998 г.) и „Шоссе энтузиастов” (2002 г.). Автор е на стихосбирките „Стихограммы” (1985 г.), „Слезы геральдической души” (1990 г.), „Пятьдесят капелек крови” (1993 г.), „Явление стиха после его смерти” (1995 г.), „Запредельные любовники” (1995 г.), „Собрание стихов” (в 4 тома, 1996-2003 г.), „Милицанер и другие” (1996 г.), „Советские тексты” (1997 г.), „Подобранный Пригов” (1997 г.), „Дитя и смерть” (2002 г.), „Книга книг. Избранные” (2002 г.), „Три грамматики” (2003 г.); на книгата-интервю „Говорит Д. А. Пригов” (2001 г.); на книгите с проза „Живите в Москве” (2000 г.), „Только моя Япония” (2001 г.), „Ренат и Дракон” (2005 г.) и др. Умира на 16 юли 2007 г. в Москва.


ВЪЛКЪТ С КАКЪВ ХАРАКТЕР Е НЕПОСТОЯНЕН
 
Вълкът с какъв характер е непостоянен –
аз помня, отначало бе вредител,
закратко санитар в гората стана
и ето, пак е същият вредител.
 
Така човекът – бе предател и вредител,
след туй бе скитник, временен приятел,
след туй бе пак предател и вредител,
след туй бе пак вредител и предател.


КАКОЙ ХАРАКТЕР ПЕРЕМЕНЧИВЫЙ У ВОЛКА
 
Какой характер переменчивый у волка –
Сначала он, я помню, был вредитель
Стал санитаром леса ненадолго
И вот опять – тот самый же вредитель
 
Так человек – предатель и вредитель
Потом попутчик, временный приятель
Потом опять – предатель и вредитель
Потом опять – вредитель и предатель

-----

НАРОДЪТ Е ПОНЯТЕН, ОТ ЕДНА СТРАНА
 
Народът е понятен, от една страна,
ала от друга, той е непонятен.
Зависи откъде ти ще пристъпиш, от коя страна –
от тази на понятен или непонятен.
 
А ти си му понятен с всяка си страна
или от всяка си му непонятен.
Изцяло обкръжен си, нямаш си страна
да бъдеш ти понятен или непонятен.


НАРОД С ОДНОЙ ПОНЯТЕН СТОРОНЫ
 
Народ с одной понятен стороны
С другой же стороны он непонятен
И все зависит оттого, с какой зайдешь ты стороны –
С той, что понятен он, иль с той, что непонятен
 
А ты ему с любой понятен стороны
Или с любой ему ты непонятен
Ты окружен, и у тебя нет стороны
Чтоб ты понятен был, с другой же – непонятен
 
               1976 г.

---------------------------------------------

Дмитрий Соколов

Руският поет, писател и журналист Дмитрий Соколов (Дмитрий Владимирович Соколов/ Соколов-Митрич) е роден на 2 май 1975 г. в гр. Гатчина, Ленинградска област. Завършва факултета по журналистика при Московския държавен университет. Работи във вестниците „Общая газета”, „Столичная вечерняя газета” и „Известия”, сътрудничи на списанията „Гео” и „Медведь”. Зам.-главен редактор е на сп. „Русский репортёр”. Автор е на стихосбирката „Конверт” (1997 г.), на три документални филма и на публицистичните книги „Кто «воскрешает» наших мертвых” (2006 г.), „Нетаджикские девочки. Нечеченские мальчики” (2007 г.), „Враги народа: от чиновников до олигархов” (2007 г.), „Реальный репортёр. Почему нас этому не учат на журфаке” (2013 г.) и „Яндекс. Книга” (2014 г.). Живее в Москва.


МОРЕ
 
Старик холандец казваше: „Не помня
къде, не помня кой, не помня колко,
не помня накъде, дали на изток,
на север ли, на запад ли, на юг ли...” –
и дирижираше. Повтаряше: „Не помня
къде, не помня кой, не помня колко,
не помня накъде, дали на изток,
на север ли, на запад ли, на юг ли...” –
и дирижираше.


МОРЕ
 
Старик-голландец говорил: „Не помню
Куда, не помню кто, не помню сколько,
Не помню где, не помню, на восток ли,
На север ли, на запад ли, на юг ли...” –
И дирижировал. И повторял: „Не помню
Куда, не помню кто, не помню сколько,
Не помню где, не помню, на восток ли,
На север ли, на запад ли, на юг ли...” –
И дирижировал.

---------------------------------------------

Евгений Бунимович

Руският поет, писател и публицист Евгени Бунимович (Евгений Абрамович Бунимович) е роден на 27 май 1954 г. в Москва. Завършва механо-математическия факултет на Московския държавен университет (1975 г.). През 70-те години участва в дейността на литературното студио „Луч” на Игор Волгин към Московския университет, президент е на Независимия московски клуб на младите поети (1982-1983 г.), съосновател е на московския клуб на независимите литератори „Поэзия” (1986 г.). Публикува стихове в издания като „Юность”, „Московский комсомолец”, „Сельская молодежь”, „Аврора”, „Огонек”, „Театр”, „Арион” и др. От 1976 до 2007 г. е учител по математика, завеждащ катедра по математика, физика и информатика при експериментални училища към Академията на педагогическите науки на СССР. Автор е на много учебници и методически пособия по математика, на десетки статии и монографии по въпросите на образованието и възпитанието. Заслужил учител на Русия (1995 г.), кандидат на педагогическите науки (2004 г.). Вицепрезидент на Руската асоциация на учителите по математика (1986-2001 г.), депутат в три мандата на Московската Дума (1997-2009 г.), член на Президиума на федералния експертен съвет по образованието (2002-2006 г.), главен редактор на научно-методическите списания „Математика в школе” и „Математика для школьников” (от 2008 г.) и на електронното списание „Фрактал” (от 2012 г.), вицепрезидент на Руския ПЕН център (от 2014 г.), секретар на Съюза на писателите на Москва. Редактор-съставител е на антологии на съвременната руска поезия, излезли в Белгия, Франция, Канада и САЩ. Автор е на стихосбирките „Просто нет такого города Парижа” (1990 г.), „Потому что живу” (1992 г.), „Стихи” (1994 г.), „Естественный отбор” (1999 г.), „La salle d'attente/ Зал ожидания” (2002 г.),„Ежедневник” (2006 г.), „Моленбек. Палимпсест” (2007 г.), „Стихи” (2008 г.), „Линия отрыва” (2009 г.), „Избранное” (2010 г.), „Replique/Реплика” (2014 г.), „Когда заасфальтировали небо” (2014 г.), на книгите с проза и есеистика „Уроки и перемены” (1999 г.), „Вверх по лестнице, которой нет” (2001 г.), „Вкратце жизнь” (2015 г.) и др. Живее в Москва.


СЛЯЗОХ ОТ КОНВЕЙРА НА МОСКВА
 
Слязох от конвейра на Москва,
имам не сърце, а жив мотор,
имам хей това вместо глава...
Ти прости – естествен е подбор.
 
Аз Москвич съм...
Жалко, че не ЗИЛ.
Конски сили съм недоразвил.
Вял дизайн...
Тегло избягвам днес...
Ти прости, красива Мерцедес.


Я СОШЕЛ С КОНВЕЙЕРА МОСКВЫ
 
Я сошел с конвейера Москвы,
вместо сердца – пламенный мотор,
а вот это – вместо головы...
Извини – естественный отбор.
 
Я – москвич...
Обидно, что не ЗИЛ.
Не хватает лошадиных сил.
Вял дизайн...
Мешает лишний вес...
Извини, красотка Мерседес.
 
               1981 г.

---------------------------------------------

Евгений Вензел

Руският поет, писател и художник Евгени Вензел (Евгений Петрович Вензель) е роден на 29 юни 1947 г. в Ленинград. Завършва художествено училище. Публикува поезия в самиздатски списания, алманаси и антологии като „Часы”, „Митин журнал”, „Fioretti”, „Голос”, „Острова” и др., активен участник е в неформалния литературен живот на Ленинград през 70-те години. След перестройката публикува в издания и антологии като „Гуманитарный фонд”, „Звезда”, „У Голубой Лагуны”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Лица петербургской поэзии”, „Самиздат Ленинграда” и др. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1992 г.) и „Второй сборник стихотворений” (2000 г.). Живее в Петербург.


СУТРИН, ЩОМ МЛАДИ ЖЕНИ КЪМ ПАЗАРА ПРЕТЪПКАН СЕ СТИЧАТ
 
Сутрин, щом млади жени към пазара претъпкан се стичат,
прясно месо да закупят за трудолюбиви мъже,
пее на скелето там бояджия с лекьосана дреха,
взел баданарка в ръка, стиснал цигара в зъби.
В юлската жега квартален крачи напред белозъбо,
плахо към властника гледа някакъв тих наркоман.
Свит под табелата „Тир” пияница сънено плаче,
дълго го гледа от свойта кола добродушен човек.
Мога да бъда видян, бързащ по улица градска.
Устни гнусливо нацупил, взор – социална тъга.
Към кафенето повличам синдрома на махмурлука,
в ъгъла, сякаш съм кон, с приятел да пия кафе.


В ЧАС, КОГДА ЮНЫЕ ЖЕНЫ СБЕГАЮТСЯ К ШУМНОМУ РЫНКУ
 
В час, когда юные жены сбегаются к шумному рынку
трудолюбивым мужьям свежего мяса купить,
в люльке высоко поет маляр в пестрогрязной одежде,
с кистью тяжелой в руке и с папиросой в зубах.
Свежий в июльской жаре идет белозубый квартальный,
робко глядит наркоман на предержащего власть.
Пьяный под вывеской „Тир” с закрытыми плачет глазами,
а человек из авто долго глядит на него.
Можно увидеть меня быстро идущим проспектом.
Рот мой брезгливо надут, в глазах социальная грусть.
Я направляюсь в кафе, похмельным синдромом объятый,
стоя как лошадь в углу, кофе с приятелем пить.
 
               1973 г.

---------------------------------------------

Евгений Герф

Руският поет Евгени Герф (Евгений Иосифович Герф) е роден на 9 юни 1937 г. в Хабаровск. Завършва Медицинския институт „Пирогов” в Москва (1960 г.). През 60-те години се включва в групата на литераторите дисиденти. Работи като старши лаборант в Института по биофизика, лекар в „Бърза помощ” и участъков лекар. Първата му поетична публикация е в алманах „Между летом и зимой” през 1976 г. Публикува стихове в самиздатски листовки и в издания като „Континент”, „Время и мы”, „Аполлон”, „Огонёк” и „Истина и жизнь”. След една негова публикация е уволнен и работи като гардеробиер и пазач. По време на перестройката успява да се върне като лекар в поликлиника. Автор е на стихосбирката „Тростник ветром колеблемый” (1990 г.). Умира на 21 януари 2006 г. в Москва. През 2006 г. в сп. „Новое литературное обозрение” излиза подборка на негови стихове, включваща творби от подготвяната от Герф книга „Река Быть”.


БЯЛА, БЯЛА

Всички спят и виждат на сън много
бели (бели, бели, бели) неща.

Затова се вижда вън
бяла, бяла, бяла
луна, луна, луна.
Светла, светла, светла.

Спи кучето и вижда на сън
бяла, бяла, бяла, кокошка бяла чуди се.
Спи Пал Палич и вижда на сън
бяла, бяла, бяла,
бяла, бяла улица.

Улица, чуди се, контур, костур,
бяла риба-белуга.

И свети, и свети, и свети
бяла, бяла, бяла
луна, луна, луна,
бяла, бяла, бяла
свети горе.
Кой ще ми отговори?


БЕЛАЯ, БЕЛАЯ

Все спят и видят во сне очень
белые (белые, белые, белые) вещи.
 
Потому была видна
белая, белая, белая
луна, луна, луна.
Светла, светла, светла.

Спит собака и видит во сне
белую, белую, белую, белую курицу.
Спит Пал Палыч и видит во сне
белую, белую, белую
белую, белую улицу.

Улицу, курицу, окна, окуня,
белую рыбу-белугу.

И светит, и светит, и светит
белая, белая, белая
луна, луна, луна,
белая, белая, белая
светит.
Кто мне ответит?

-----

ТЕЗИ ДОБРИ ХОРА

Тези добри хора
ще умрат и ще станат птици,
край пристанището – бели птици.


ЭТИ ДОБРЫЕ ЛЮДИ

Эти добрые люди
умрут и станут – птицы,
у порта – белые птицы.

               1980 г.

---------------------------------------------

Евгений Евтушенко

Руският поет, писател, режисьор, сценарист, публицист и актьор Евгений Александрович Евтушенко е роден на 18 юли 1932 г. в гр. Нижнеудинск, Иркутска област. Лауреат е на Държавната награда на СССР (1984 г.) и на десетки национални и международни награди. Почетен член е на Испанската академия на изкуствата, на Американската академия на изкуствата и словесността, действителен член е на Европейската академия на изкуството и науката. Професор е в Питсбургския университет и в Университета на Санто-Доминго. Автор е на стихосбирките „Разведчики грядущего“ (1952 г.), „Третий снег“ (1955 г.), „Шоссе Энтузиастов“ (1956 г.), „Обещание“ (1957 г.), „Взмах руки“ (1962 г.), „Нежност“ (1962 г.), „Катер связи“ (1966 г.), „Идут белые снеги“ (1969 г.), „Поющая дамба“ (1972 г.), „Интимная лирика“ (1973 г.), „Утренний народ“ (1978 г.), „Отцовский слух“ (1978 г.), „Стихотворения“ (1987 г.), „Я прорвусь в двадцать первый век“ (2001 г.), „Окно выходит в белые деревья“ (2007 г.), „Счастья и расплаты“ (2012 г.); книгите-поеми „Станция Зима“ (1956 г.), „Бабий яр“ (1961 г.), „Братская ГЭС“ (1965 г.), „Пушкинский перевал“ (1965 г.), „Коррида“ (1967 г.), „Под кожей статуи Свободы“ (1968 г.), „Казанский университет“ (1970 г.), „Снег в Токио“ (1974 г.), „Ивановские ситцы“ (1976 г.), „Северная надбавка“ (1977 г.), „Голубь в Сантьяго“ (1978 г.), „Непрядва“ (1980 г.), „Мама и нейтронная бомба“ (1982 г.), „Дальняя родственница“ (1984 г.), „Фуку!“ (1985 г.), „Тринадцать“ (1996 г.), „В полный рост“ (2000 г.), „Просека“ (2000 г.); романите „Ягодные места“ (1982 г.), „Не умирай прежде смерти“ (1993 г.); повестите „Пирл-Харбор“ (1967 г.), „Ардабиола“ (1981 г.); книгите с публицистика и литературна критика „Примечания к автобиографии“ (1970 г.), „Талант есть чудо неслучайное“ (1980 г.), „Завтрашний ветер“. (1987 г.), „Политика – привилегия всех“ (1990 г.); мемоарите „Волчий паспорт“ (1998 г.), „Шести-десантник“ (2006 г.) и др. Творчеството му е преведено на над 70 езика. През 2004 г. получава високия държавен орден „За заслуги пред отечеството”. Умира на 1 април 2017 г. в гр. Талса, щат Оклахома, САЩ.


БАЛАДА ЗА ПЕТИЯ БИЙТЪЛС

                Във второ действие на рок-операта „Валят бели снегове” в мое изпълнение ще се състои премиерата на произведението с неочаквано заглавие „Балада за петия бийтълс”.
                В спомените на Пол Маккартни се разказва как при първото пътуване на бийтълсите в континентална Европа негова приятелка му е подарила моята първа книжка на английски език „Гара Зима” („Станция Зима”) и как бийтълсите четяли на глас моите стихове за добро настроение преди вдигането на завесата.
                През 1964 г. аз ги видях на концерт в Рим и не знаех, че при тяхното пътуване съм бил нещо като пети бийтълс.

В жълт подводен кораб,
в жълт подводен кораб
четири момчета-англичани
флотски борш варяха,
див ехтеж творяха,
в супника преляха океана.

Общо-взето умно
супата набъбна
от кипящи музикални ноти
и летяха с чайките
бодро и отчаяно
сутиени, пликчета, кюлоти.

С рев ракетен тропат
бийтълси в Европа,
вярващи, че рокът е пророк.
С куки и дрънкулки
майки-ливерпулки
дрешки им плетят и слушат рок.

Ринго Стар, Джон Ленън
плахо, на колене
молят залата: „Be kind to us!
Не дивейте с толкоз
вопли и възторзи!
Искат майките да чуят нас!”

Ливерпулска чета
с думи неприети
хората не смеят да корят.
Щом си станал идол,
си приел туй иго –
обо-жа-те-ли-те се търпят!

А една девица –
бийтълсова птица,
луднала от моя стиховзлом,
чете до насита,
после Пол дари тя
с „Гара Зима” – на английски том.

След това Маккартни
на световна карта
в мойта гара молив бе забол;
детство там размятах –
репичка в тайгата,
и в рекичката се къпех гол.

Скитах в дни заклети
като бийтълс пети –
по гастроли с тях пътувах аз,
жалко, не успяхме –
заедно не пяхме!
Но сега е ред за моя час!

Аз на тъжен помен
гушнах Йоко Оно,
сред Ню Йорк огромен
гробът бе на Джон.
А подводен кораб
ров дотам изрови
и към гроба сля се с тежък стон.

Ангели небесни
пеят звънки песни,
дрешки майките плетат в захлас.
Славата е вятър,
важни са децата...
Искат майките да чуят нас!

Майките споделят:
Всеки гроб е белег,
върху майката-земя е знак.
В жълт подводен кораб,
в жълт подводен кораб,
в жълт подводен кораб
с бийтълсите се открихме пак!
 

БАЛЛАДА О ПЯТОМ БИТЛЕ

                Во втором действии рок-оперы „Идут белые снеги” в моем исполнении состоится премьера сочинения с неожиданным названием „Баллада о пятом битле”.
                В воспоминаниях Пола Маккартни рассказано о том, как во время первой поездки битлов в континентальную Европу его подружка подарила мою первую книжку по-английски „Станция Зима” и как битлы читали вслух друг другу мои стихи для хорошего настроения перед открытием занавеса.
                Я видел их на концерте в Риме в 1964 г. и не знал, что, оказывается, был в их поездке кем-то вроде пятого битла.

В желтой субмарине,
В желтой субмарине
четверо мальчишек-англичан
флотский суп варили,
черт-те что творили,
подливая в миски океан.

В общем, шло неглупо
сотворенье супа
из кипящих музыкальных нот,
и летели чайками
лифчики отчаянно,
и бросались трусики в полет.

Рык ракет был в роке.
Битлы всей Европе
доказали то, что рок – пророк.
Спицы взяв и шпульки,
мамы-ливерпульки
свитера вязали им под рок.

Ринго Старр, Джон Леннон
чуть не на коленях,
умоляли зал: „Be kind to us!
Нам не надо столько
воплей и восторга.
Мамы так хотят послушать нас!”

Но ливерпульчата
словом непечатным
не посмели обижать людей.
Если уж ты идол,
то терпи под игом
обо-жа-те-лей!

А одна девчонка –
битловская челка,
от стихов моих сходя с ума,
начитавшись вволю,
подарила Полю
по-английски „Станцию Зима”.

Стал искать Маккартни
на всемирной карте
станцию мою карандашом,
где я уродился,
как в тайге редиска,
и купался в речке нагишом.

Вот мне что обидно –
вроде пятым битлом
по гастролям с ними ездил я,
да вот не успели –
вместе мы не спели!
Но сегодня очередь моя!

Я во время оно
обнял Йоко Оно
над могилой Джона
в городе Нью-Йорк.
Носом субмарина
к Джону ход прорыла
и прижалась к гробу, где он лег.

Ангелы не скажут,
где сегодня вяжут
мамы, вновь над спицами склонясь.
Им важнее, право,
дети, а не слава.
Мамы так хотят послушать нас!

Знают наши мамы:
все могилы-шрамы
нашей общей матери-земли.
В желтой субмарине,
в желтой субмарине,
в желтой субмарине
с битлами друг друга мы нашли!

-----

ОТИВАТ СИ МАЙКИТЕ

Изчезват наште майчици от нас,
тъй тихичко,
                на пръсти си отлитат те;
спокойно ние спим,
                с храна заситени,
неосъзнали този страшен час.
Отиват си от нас, но ще заминат те
не, както ни се струва, мимолетно.
Те бавничко си тръгват, неусетно
ситнят по стъпалата на годините.
Причастност някой път ще огласим,
рождения им ден да отбележим,
но закъснялата грижовна нежност
душите наши няма да спаси.
Отдалечават се от нас,
                отдалечават се.
Но щом,
               опомнили се от съня,
ръце във въздуха към тях протягаме,
ни спира здрава стъклена стена!
Пак закъсняхме.
                Удря страшен час.
И виждаме накрая през сълзите си
колони строги, тихичко отлитащи –
изчезват наште майчици от нас...


УХОДЯТ МАТЕРИ
                Р. Поспелову

Уходят наши матери от нас,
уходят потихонечку,
                на цыпочках,
а мы спокойно спим,
                едой насытившись,
не замечая этот страшный час.
Уходят матери от нас не сразу,
                нет –
нам это только кажется, что сразу.
Они уходят медленно и странно
шагами маленькими по ступеням лет.
Вдруг спохватившись нервно в кой-то год,
им отмечаем шумно дни рожденья,
но это запоздалое раденье
ни их,
           ни наши души не спасет.
Все удаляются они,
                все удаляются.
К ним тянемся,
                очнувшись ото сна,
но руки вдруг о воздух ударяются –
в нем выросла стеклянная стена!
Мы опоздали.
                Пробил страшный час.
Глядим мы со слезами потаенными,
как тихими суровыми колоннами
уходят наши матери от нас...

-----

ВАЛЯТ БЕЛИ СНЕГОВЕ

Идват белите преспи,
пада дългият сняг...
Да си жив, е чудесно,
но безкрай – няма как.

И безследно душите
снежна орис плете,
сякаш бели отлитат
от земя към небе.

Идват преспите наши...
Ще си тръгна аз, знам,
мен смъртта ме не плаши,
не очаквам рай там.

Не очаквам аз чудо
под звезда и под сняг,
няма вечно да бъда
в този свят, няма как.

Мисля, бях ли привързан,
или грешен и лих,
от живота забързан
колко обич отпих?

Аз обичах Русия,
в нея бях, тя бе в мен,
бях в реките й сила
и в леда вледенен,

дух на кули петстенни,
дъх на бор и гори,
слушах Пушкин и Стенка,
старци мъдри добри.

Ако беше горчиво,
дълго тъжен не бях.
И дори да се свивах,
за Русия живях.

И с надежда гореща
(пълна с тайна печал),
че съм мъничко нещо
на Русия додал.

Чезне моето име,
сняг е всеки човек;
нека Рус да я има,
да я има вовек!

Идват снежни вихрушки
всеки век, всеки ден,
бе при Стенка, при Пушкин
и ще бъде след мен;

идват снежни покои,
чак до болка блести,
те и чужди, и мои
пак замитат следи.

Вечността да открия,
от надежда крепен:
щом я има Русия,
ще ме има и мен.


ИДУТ БЕЛЫЕ СНЕГИ

Идут белые снеги,
как по нитке скользя...
Жить и жить бы на свете,
но, наверно, нельзя.

Чьи-то души бесследно,
растворяясь вдали,
словно белые снеги,
идут в небо с земли.

Идут белые снеги...
И я тоже уйду.
Не печалюсь о смерти
и бессмертья не жду.

Я не верую в чудо,
я не снег, не звезда,
и я больше не буду
никогда, никогда.

И я думаю, грешный,
ну, а кем же я был,
что я в жизни поспешной
больше жизни любил?

А любил я Россию
всею кровью, хребтом –
ее реки в разливе
и когда подо льдом,

дух ее пятистенок,
дух ее сосняков,
ее Пушкина, Стеньку
и ее стариков.

Если было несладко,
я не шибко тужил.
Пусть я прожил нескладно,
для России я жил.

И надеждою маюсь,
(полный тайных тревог)
что хоть малую малость
я России помог.

Пусть она позабудет,
про меня без труда,
только пусть она будет,
навсегда, навсегда.

Идут белые снеги,
как во все времена,
как при Пушкине, Стеньке
и как после меня,

идут снеги большие,
аж до боли светлы,
и мои, и чужие
заметая следы.

Быть бессмертным не в силе,
но надежда моя:
если будет Россия,
значит, буду и я.

-----

ТАКАВА СЛУЧКА МЕ ЗАСТИГНА

Такава случка се разбридва:
приятелят ми стар не идва,
а хващат ни в суетен плен
не тези, чакани от мен.
С „не тези” нейде той се сбира,
че са му чужди май разбира;
раздорът е необясним,
измъчва ни, че се делим.
Такава случка ме застигна:
„Съвсем не таз” при мен пристигна,
с една ръка любов преде,
а с другата си ме краде.
Кажете, значи, ради бога,
кому да дам коя ръка?
Дали крадящата ме много,
или мъстящата така?
Не изведнъж ще отговори
в борба със свойта същност тук,
ще изпълзи случайно взорът
далече нейде в някой друг.
О, колко
нервни
и ненужни
враждебни връзки,
псевдодружби!
Къде от туй аз да се дяна?
Ела,
о, някой,
разруши
на чуждите жарта незвана,
студа
на близките души!


СО МНОЮ ВОТ ЧТО ПРОИСХОДИТ

Со мною вот что происходит:
ко мне мой старый друг не ходит,
а ходят в мелкой суете
разнообразные не те.
И он
не с теми ходит где-то
и тоже понимает это,
и наш раздор необъясним,
и оба мучимся мы с ним.
Со мною вот что происходит:
совсем не та ко мне приходит,
мне руки на плечи кладёт
и у другой меня крадёт.
А той –
скажите, бога ради,
кому на плечи руки класть?
Та,
у которой я украден,
в отместку тоже станет красть.
Не сразу этим же ответит,
а будет жить с собой в борьбе
и неосознанно наметит
кого-то дальнего себе.
О, сколько
нервных
и недужных,
ненужных связей,
дружб ненужных!
Куда от этого я денусь?!
О, кто-нибудь,
приди,
нарушь
чужих людей соединённость
и разобщённость
близких душ!

---------------------------------------------

Евгений Кропивницкий

Руският поет, художник, композитор и писател Евгени Кропивницки (Евгений Леонидович Кропивницкий) е роден на 13/25 юли 1893 г. в Москва. Пише стихове от 1909 г. Завършва Строгановското императорско художествено училище (1911 г.) и факултета по история при народния университет „А. Шанявский” в Москва (1918 г.). Работи като театрален оформител, гримьор, преподавател по рисуване и музика и ръководител на творчески кръжоци. Композира оперна музика. Участва в художествени изложби в Русия, Франция, Англия, ФРГ, САЩ и Япония, единствената му самостоятелна изложба е през 1962 г. в Москва. Член е на Съюза на художниците на СССР (1939 г.). През 50-те години оглавява Лианозовския творчески кръг. Рядко публикува поезия в официалния печат, стиховете му се разпространяват в самиздатски преписи. Автор е на книгата със стихове и проза „Печально улыбнуться” (Париж, 1976 г.) и на излезлите след смъртта му стихосбирки „Земной уют” (1989 г.) и „Избранное. 736 стихотворений” (2004 г.). Умира на 19 януари 1979 г. в Москва.


ХАРЕСВАМ ВРЕМЕТО, КОГАТО

Харесвам времето, когато
е топло, влажно. И когато
листата гният. И когато
мъглица зрее. И когато
е тъжно, тихо. И когато
светът е бавен. И когато
мъглата слива се с водата.


МНЕ ОЧЕНЬ НРАВИТСЯ, КОГДА

Мне очень нравится, когда
Тепло и сыро. И когда
Лист прело пахнет. И когда
Даль в сизой дымке. И когда
Так грустно, тихо. И когда
Все словно медлит. И когда
Везде туман, везде вода.

               1940 г.

-----

ОБРЪСНИ СЕ АКУРАТНО

Обръсни се акуратно –
за началство благосклон:
гладко бръснат и с опрятни
вратовръзка, панталон.
С поглед весел и с приятни
думи след вежлив поклон.


НАДО БРИТЬСЯ АККУРАТНО

Надо бриться аккуратно:
Пусть начальство поглядит:
Чисто выбрит, все опрятно –
Галстук, брюки. И глядит
Бодро, весело. И внятно,
И приятно говорит.

               1938 г.

---------------------------------------------

Евгений Сабуров

Руският поет, писател и драматург Евгени Сабуров (Евгений Фёдорович Сабуров) е роден на 13 февруари 1946 г. в Ялта, Кримска област. Завършва Московския държавен университет (1969 г). На научна работа в Централия икономико-математически институт (1971-1990 г.), зам.-министър на образованието на РСФСР (1990-1991 г.), зам.-председател на Съвета на министрите и министър на икономиката на РСФСР (1991 г.), директор на Центъра за информационни и социални технологии към правителството на Руската федерация (1991-1994 г.), вицепремиер на Крим (1994 г.), директор на Института по проблеми на инвестирането (1995-2004 г.), председател на Съвета на директорите на Доверителната инвестиционна банка (от 1999 г.), научен ръководител на Федералния институт за развитие на образованието (2005-2009 г.). Професор е в катедра „Математически методи в икономиката” при Руската академия по икономика „Г. Плеханов”, доктор на икономическите науки. Пише поезия от детските си години. През 1962 г. влиза в литературната група „Орлы”. До перестройката печата стихове и разкази в самиздатски списания и в издания в чужбина. Първата му публикация в родината е от 1990 г. в сп. „Родник”. Публикува поезия и проза в издания като „Театр”, „Новый мир”, „Знамя”, „Время и мы”, „Молодая поэзия-89”, „Сельская молодёжь”, „Независимая газета”, „Литературное обозрение” и др. Автор е на стихосбирките „Стихи” (самиздат, 1973 г.), „Пороховой заговор” (1995 г.), „По краю озера” (2001 г.), „Тоже мне новости” (2006 г.), „В сторону Африки: Стихотворения и поэмы” (2009 г.), „Незримое звено: Избранные стихотворения и поэмы” (2012 г.), на монографии за съвременната руска икономика като „Реформы в России: первый этап” (1997 г.) и „Страна понятного завтра” (2001 г.), на книги с проза и драматургия, сред които „Власть отвратительна” (2003 г.), „Школа и свобода” (2005 г.), „Вниз по Нилу-реке” (2005 г.), „Беглый взгляд на всякого нищего” (2005 г.), „Повесть о Константине-философе и брате его Мефодии” (2010 г.) и др. Умира на 20 юни 2009 г. в Москва.


ЩО ЛИ ПЕЕ И ТРЯСКА ГОРЕ ПО СНЕЖНИ ВЪРХАРИ

Що ли пее и тряска горе по снежни върхари?
Атмосферни явления срещат се страстни и силни.
Тържеството на времето бързо прегаря.
В селския пясък нахлуха води изобилни.

Пред къщурките гасне убит в дъждовете прашец.
Над пожарния пурпур
вилнеят пожарогасителите.
Всеки някога някак си
бил е мъдрец,
после всички превръщат се в жители.


ЧТО ПОЕТ И ГРОХОЧЕТ ВВЕРХУ НА СНЕЖНЫХ ВЕРШИНАХ

Что поет и грохочет вверху на снежных вершинах?
Атмосферных явлений жизнь продолжается пылко.
Торжество недолгой погоды свершилося.
Хлынули воды на поселок в песке в изобильи.

Из клетушек глядим на дождем убитую пыль.
Над пожарным багром
краснеют столбцы огнетушителей.
Каждый все-таки как-то был
мудрецом,
все потом превращаются в жителей.

---------------------------------------------

Евгений Феоктистов

Руският поет Евгени Феоктистов (Евгений Иванович Феоктистов) е роден на 11 ноември 1937 г. в Ленинград. Учи в Ленинградския педагогически институт. Работи като общ работник, пазач и библиотекар. Приживе печата поезия само в самиздатските издания „Часы”, „37” и „Молодой Ленинград”. Негови стихове са включени в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов” и „У Голубой Лагуны”. Автор е на стихосбирката „Внезапное лицо” (1994 г.). Умира на 9 февруари 1997 г. в Санкт Петербург.


ПОВЯРВА НА НАДЕЖДАТА ДУШАТА
 
Повярва на надеждата душата,
витаят в бъдещето пак мечтите.
Прозорецът ми е отворен, чакам,
но птицата на щастието не долита.


ДУША ОПЯТЬ ПОВЕРИЛА НАДЕЖДЕ
 
Душа опять поверила надежде,
Опять мечтами в будущем витает.
Окно мое распахнуто, как прежде,
Но птица счастья все не прилетает.
 
               1966 г.

-----

СЕДЯ, НЕ ПАЛЯ СВЕТЛИНИТЕ
 
Седя, не паля светлините.
Аз сам съм. Няма никой друг.
Пак нейде котаракът скита.
Сам. Светлина не трябва тук!


СИЖУ, НЕ ЗАЖИГАЯ СВЕТА
 
Сижу, не зажигая света.
Один я. Никого здесь нет.
Был кот, но он гуляет где-то.
Один я. Для чего мне свет?
 
               1966 г.

-----

НА НЕБЕСНИЯ ГОСТ НА СВЕТА
 
На небесния гост на света,
на шесткрилото братче,
виза дай, отвори му врата
да прозре в долината вестта.
В роля прежна да следва честта,
през градината райска да крачи,
усмирявайки руска тъга
и подслаждайки с бучици захар
в дни горчилка. Какво още трябва
на шесткрилия? Съхне солта.
Плач затихва. Догаря жарта
сред посрамени дебри на ада.
Спира разговорът край брега
на градинска предзимна ограда.
Как ли още се рони дъга?
Чудо! – в хор отговарят така
блудни листи и дружно сега
падат. – Заповед на листопада.


ГОСТЮ СВЕТА, ПОСРЕДНИКУ ЗОРЬ
 
Гостю света, посреднику зорь,
Шестикрылому брату
Выдай визу на выезд, позволь
Осмотрительно вникнуть в юдоль.
Вжиться в образы, вдуматься в роль,
Прогуляться по райскому саду,
Унимая российскую боль,
Подсластив кирпичом рафинада
Горечь времени. Что еще надо
Шестикрылому? Высохла соль.
Плач затих. Догорает костер
Посреди посрамленного ада.
Мы на время прервем разговор
У ограды осеннего сада.
Как тот сад уцелел до сих пор? –
Мы не знаем, – ответствует хор
Блудных листьев: таков уговор
Их самих – приказ листопада.

               1976 г.

---------------------------------------------

Евгений Харитонов

Руският поет, писател, драматург, режисьор и преводач Евгени Харитонов (Евгений Владимирович Харитонов) е роден на 11 юни 1941 г. в Новосибирск. Завършва актьорското отделение на Държавния институт по кинематография „С. Герасимов”. Работи като актьор, след което е аспирант по кинорежисура и защитава кандидатска дисертация „Пантомима в обучении киноактера” (1972 г.). Поставя в Московския театър на мимиката и жеста своята пиеса „Очарованный остров”, ръководи студиото по пантомима към Дома на културата „Москворечье”, режисьор-постановчик е на различни спектакли и на свои пиеси като „Дзынь”. Приживе има само няколко литературни публикации и преводи на поезия от немски в самиздатски издания като „Часы”, „Обводный канал”, „37”, „Митин журнал”, „Глагол”, „Грааль” и „Каталог”. Автор е на книгата „Под домашним арестом” (самиздатско издание, 1981 г.). Умира на 29 юни 1981 г. в Москва. През 1993 г. излиза двутомният сборник с негови творби „Слезы на цветах”.


ДВАЙСТИ ПЪТ НЕ ЦЪФТЯТ

Двайсти път не цъфтят
и десети път не цъфтят,
не цъфтят, не цъфтят,
не цъфтят – не, цъфтят!
Да, цъфтят двайсти път!
Сто и двайсти цъфтят!
Четиридесет пъти ще разцъфтеят в омай,
ще запеят и... край.


ДВАДЦАТЬ РАЗ НЕ ЦВЕТУТ

Двадцать раз не цветут,
десять раз не цветут,
не цветут, не цветут,
не цветут – нет, цветут!
Да, цветут двадцать раз!
И сто двадцать цветут!
Сорок раз расцветут,
и споют, и капут.

-----

ХОРА
 
Хора привличащи, непризоваващи,
хора звънтящи, но не позвъняващи,
хора бездомни и хора в квартирите,
хора нормални и хора пред бирите,
хора културни и хора татари,
гробищни хора или булевардни,
хора от лед или хора прегрели,
хора с ножове и хора в постели.


ЛЮДИ
 
Люди манящие, не поманившие,
люди звонящие, не позвонившие,
люди вокзальные, люди квартирные,
люди нормальные, люди трактирные,
люди культуры и люди татары,
люди кладбища и люди бульвары,
люди ледышки и люди теплушки,
люди с ножищами, люди в подушке.

---------------------------------------------

Евгений Хорват

Руският поет и художник Евгени Хорват (Евгений Анатольевич Хорват) е роден на 15 ноември 1961 г. в Москва. Посещава кишиневското литературно студио „Орбита”. Има няколко отпечатани стихотворения във в. „Молодёжь Молдавии”, сп. „Кодры”, алм. „Истоки”, сп. „Континент”, сп. „Стрелец”, в. „Русская мысль” и антологията „У Голубой лагуны”. През 1978 г. учи една година във факултета по журналистика при Киевския университет, но напуска и се изявява като дисидент. През 1981 г. емигрира в Германия. През 1985 г. създава изд. „ХОР&ТМА”. Завършва факултета по славянска филология при Хамбургския университет (1989 г.). Работи като преводач в Министерството на вътрешните работи на Западна Германия в Бон, кореспондент на радио „Немецкая волна” в Кьолн, редактор на изд. „Overseas Publications Interchange Ltd.” в Лондон и редактор на в. „Русская мысль” в Париж. Участва в художествени изложби, реализира няколко арт-проекти в изобразителното изкуство. Автор е на стихосбирките „По черностопу. Ранние стихотворения”  (1985 г.), „Здесь я поэт” (1985 г.), „Хореи Бега”(1985 г.), „Святцы чаду В. и М.” (1985 г.) и „Смерть Хорвата”(1986 г.). Самоубива се на 12 септември 1993 г. в Хамбург, Германия, като пред смъртта си изгаря своя литературен архив. През 2005 г. излиза книгата с поезия, проза и писма на Хорват „Раскатанный слепок лица”. Негови стихове са включени в антологиите „Строфы века” и „Самиздат века”.


НЕДЕЛНО
 
Трудно е – очите тук, сърцето горе.
Съблазнява погледа небесна стръв.
Трябва твърдо да се вярва, за да молим
в тъмното роса от Божията кръв.
 
Свиваме в юмрук на трите пръста знака.
С него се прекръстваме и пишем редове,
в детството попили облаци от мляко,
тайно раснат на плещите ни криле.
 
Смъртният, роден от плът и кръв, е вече
още преди раждането причестен –
към Светините Ти той със страх привлечен,
след смъртта ще бъде в тях разтворен, настанен.


ВОСКРЕСНОЕ
 
Трудно очи долу, а сердце горе.
Небо и поныне соблазняет глаза.
Крепко надо верить, чтобы в тёмном нутре
выпала из сукровицы Божья роса.
 
Наше троеперстье живёт в кулаке.
Им же знаменуемся  и строчки строча,
всасывая в детстве облака в молоке,
тайнообразующе крыло из плеча.
 
Смертный, что родится во плоти и крови –
яко до рождения уже причащён –
в страхе принимающе Святыни Твои
будет в них по смерти воплощён, помещён.
 
               1984 г.

---------------------------------------------

Егор Летов

Руският поет, музикант и художник Егор Летов (Игорь Фёдорович Летов) е роден на 10 септември 1964 г. в гр. Омск. Той е една от ключовите фигури на музикално-поетичното движение сибирски ъндърграунд. Завършва десети клас в Омск, след което постъпва в московско строително училище, но през 1983 г. е изключен. Известно време работи като художник на нагледна агитация в завод, пазач, бояджия и др. Свири на китара, бас-китара, ударни, перкусия и др. в жанрове и стилове като пънк-рок, пост-пънк, психоделичен рок, гаражен рок, нойз-рок, индъстриал, експериментална музика и др. Създател и лидер е на легендарната пънк-група „Гражданская оборона“ (1984 г.), изпълнител и флагман е на музикалните състави и проекти „Посев”, „Коммунизм”, „Враг народа”, „Адольф Гитлер”, „Пик Клаксон”, „ПОГО”, „Чёрный Лукич”, „Спинки мента”, „Анархия”, „Армия Власова”, „Цыганята и Я с Ильича”, „Янка”, „Великие Октябри”, „Христосы на паперти”, „Инструкция по выживанию”, „Поп-механика”, „Западъ” и др. Преследван е от властта, през 1985 г. е затварян принудително в психиатрия. От 1989 г. гастролира с концерти из страната. Записва албумите „Все идет по плану”, „Так закалялась сталь”, „Невыносимая лёгкость бытия”, „Красный Альбом”, „Хорошо”, „Мышеловка”, „Тоталитаризм”, „Некрофилия”, „Боевой стимул”, „Песни радости и счастья”, „Война”, „Армагеддон-Попс”, „Здорово и вечно”, „Русское поле экспериментов”, „Прыг-скок”, „Сто лет одиночества”, „Солнцеворот”, „Невыносимая лёгкость бытия”, „Звездопад”, „Психоделия Tomorrow”, „Долгая счастливая жизнь”, „Реанимация” и др. Автор е на стихосбирката „Стихи” (2003 г.). Последният му концерт е на 9 февруари 2008 г. в гр. Екатеринбург. Умира на 19 февруари 2008 г. в Омск. Тритомник с негови стихове излиза през 2009, 2011 и 2014 г.


НАШЕТО ДЕЛО Е ПОЧЕТНО

Нашето дело е почетно,
като къпане в кочина то е.
Нашето дело геройско е,
сякаш битка е с пришка на задника.
Нашето дело е живо и младо,
сякаш шума гробовна е есенна.
Нашето дело последно е,
то е вечно последният път.


НАШЕ ДЕЛО ПОЧЁТНОЕ

Наше дело почётное
словно купание в жиже навозной.
Наше дело геройское
словно битва с прыщами на собственной заднице.
Наше дело живое, юное
словно листва гробовая осенняя.
Наше дело последнее
словно вечно последний раз.

               1994 г.

-----

СЛЕПЕЦЪТ КОЛЕКЦИОНИРА

Слепецът
колекционира
изгорели
лампички.


СЛЕПОЙ КОЛЛЕКЦИОНИРУЕТ

Слепой
Коллекционирует
Сгоревшие
Лампочки.

               1984 г.

-----

ВЕЧЕ НЯМА ЗА МЕН ОПОМНЯНЕ

Вече няма за мен опомняне
Вече няма за мен съвземане
Вече няма за мен размисляне
Вече нямам от нищо уплаха
Юда никога няма да бъда
Антихрист да съм никога няма
Аз негоден не ставам за нищо
Имам само един път – към рая.


Я УЖЕ НЕ СМОГУ ОПОМНИТЬСЯ

Я уже не смогу опомниться
Я уже не смогу оправиться
Я уже не смогу одуматься
Я уже не смогу убояться
Никогда мне не быть Иудой
Никогда мне не быть Антихристом
Я уже ни на что не годен
Одна мне дорога – в рай.

               1994 г.

-----

ПРЕОБРАЗЕН

Преобразен
погледни ме –
аз гледам към слънцето,
аз не гледам към слънцето.


ПРЕОБРАЖЁННЫЙ

Преображённый
Посмотри на меня –
Я смотрю на солнце
Я не смотрю на солнце.

               1984 г.

---------------------------------------------

Елена Кацюба

Руската поетеса и литературовед Елена Кацюба (Елена Александровна Кацюба) е родена на 24 януари 1946 г. в Москва. Завършва факултета по журналистика при Казанския университет. Публикува поезия в самиздатски брошури и списания като „Крещатик”, „Дети Ра”, „Зинзивер”, „Окно” и „Дружба народов”. Става известна на литературните среди с палиндромната си поезия от средата на 80-те години. Съоснователка е на групата на поетите авангардисти ДООС (1988 г.). След 1998 г. работи в редакциите на „Новые известия”, „Русский курьер” и „Журнал поэтов”. Член е на Съюза на писателите на Русия и на Руския ПЕН-клуб. Нейни стихове са включени в антологиите „Строфы века”, „Самиздат века”, „ДЕПО”, „Русские поэты сегодня”, „La nouvelle po;sie russe”, „Диапазон”, „Музы: Москва – Пекин”, „Зевгма”, „Року укор” и др. Авторка е на книгите „Свалка” (1995 г.), „Красивые всегда правы” (1999 г.), „эР – эЛь: Стихи и стихийные мутации” (2002 г.), „Игр рай” (2003 г.), „Свидетельство луны” (2008 г.), „Глядящие на пламя” (2014 г.), „Заговор рек” (2018 г.) и „Стихи, палиндромы, циклодромы, анаграммы, анагрифы, стихийные мутации, визуальные стихи” (2019 г.). Умира на 15 февруари 2020 г. в Москва.


ЛУННА ИСТОРИЯ

Когато американецът Едгар Мичъл стъпи на Луната,
почувства, че цялата вселена
е станала част от самия него.

Когато на Луната стъпи руски космонавт,
ще го посрещне девойка с кобилица
и ще му даде да пие свежа лунна вода
от сребърно ведро.

Когато на Луната долетят китайци,
ще видят огромно прасковено дърво,
пазено от лунен заек.
Той ще заподскача от радост
и ще даде на космонавтите плодовете на безсмъртието.


ЛУННАЯ ИСТОРИЯ

Когда американец Эдгар Митчелл ступил на Луну,
он почувствовал, что вся Вселенная
стала частью его самого.

Когда на Луну ступит русский космонавт,
его встретит девушка с коромыслом
и даст напиться свежей лунной воды
из серебряного ведра.

Когда на Луну прилетят китайцы,
они увидят огромное персиковое дерево,
которое сторожит лунный заяц.
Он запрыгает от радости
и отдаст космонавтам все плоды бессмертия.

-----

ЛОГОМАТИКА

В света на числата и цифрите всичко е наред,
в света на буквите и думите е пълна бъркотия.
Цифрата 1 се пише с четири букви,
значи 1 = 4?
Цифрата 2 се пише с три букви,
значи 2 = 3?
А ето, цифрата 3 се пише с три букви,
добре, че поне 3 = 3!
Но после
е объркано пак:
4 е шест,
5 са три,
6 са четири,
7 са пет,
8 са четири,
9 и 10 (както и да ги погледнеш)
са равни на по пет,
а по-нататък като продължаваме,
на каква логика да се надяваме,
с изключение на числото 11,
обаче ако не ви
разгневи,
че след 10 + 1 пак има десет.
А при това положение
как изглежда таблицата за умножение?
2х1 = 8
2x2 = 6
2x3 = 6
2x4 = 12
2x5 = 6
2x6 = 8
2x7 = 10
2x8 = 8
2x9 = 10
Да плачете ли,
или да се смеете!
Необходимо е
буквите и цифрите да се наместят
в общ ред
поне от едно до десет:
1 – е
2 – де
3 – три
4 – чети
5 – петия
6 – шестак
7 – седмица
8 – осмицата
9 – деветинка
10 – десетьорка
Обаче всеки порядък е само някакъв вид,
или, както е казал Евклид:
„Някои четни числа
се държат като нечетни
при някои необичайни
твърде тайнствени обстоятелства.”
Какви още са нужни други доказателства?


ЛОГОМАТИКА

В мире чисел и цифр полный порядок
В мире букв и слов полный бардак.
Число 1 пишется четырьмя буквами,
значит 1=4?
Число 2 пишется тремя буквами,
значит 2 = 3?
А вот число 3 пишется тремя буквами,
ну хотя бы 3 = 3!
Но дальше опять:
4 – это шесть,
5 – это четыре,
6 это пять,
7 это четыре опять,
8, 9, 10 (как ни крути)
равны шести.
А дальше не на что надеяться
кроме как на число 11,
впрочем, если вас не бесит
что десять + один = десять.
А при таком положении
как выглядит таблица умножения?
2х 1 = 12
2x2 = 6
2x3 = 6
2x4 = 18
2x5 = 12
2x6 = 15
2x7 = 12
2x8 = 18
2x9 = 18
То ли плакать, то ли смеяться!
Надо буквам и цифрам общий порядок найти
хотя бы от одного до десяти:
1 – а
2 – да
3 – три
4 – чета
5 – пятка
6 – шесток
7 – семёрка
8 – восьмица
9 – девятинка
10 – десятерица
А, впрочем, любой порядок – это один лишь вид.
Сказал же Евклид:
„Некоторые четные числа
ведут себя как нечетные
при некоторых необычных
и весьма таинственных обстоятельствах”.
Какие еще нужны доказательства?!

---------------------------------------------

Елена Шварц

Руската поетеса и писателка Елена Шварц (Елена Андреевна Шварц) е родена на 17 май 1948 г. в Ленинград. Пише поезия от детските си години. Учи във филологическия факултет на Ленинградския държавен университет, завършва театралния факултет на Ленинградския институт за театър, музика и кино (1971 г.). Официално не работи никъде, прехранва се с преводи на пиеси за ленинградските театри. Една от водещите фигури е на ленинградската неофициална литература през 70-те и 80-те години. Литературно направление метафизична лирика. До перестройката публикува поезия само в самиздатски издания и в списания на руската емиграция като „Вестник РХД”, „22”, „Эхо”, „Стрелец”, „Ковчег”, „Мулета”, „Гнозис”, „Глагол”, „Третья волна”, „Грани”. От края на 80-те години публикува в родни издания като „Родник”, „Вестник новой литературы”, „Радуга”, „Аврора”, „Звезда”, „Новое литературное обозрение”, „Критическая масса”, „Нева”, „Знамя”, „Новый мир” и др. Автор е на стихосбирките „Танцующий Давид” (1985 г.), „Стихи” (1987 г.), „Труды и дни Лавинии, монахини из ордена Обрезания Сердца” (1987 г.), „Стороны света” (1989 г.), „Стихи” (1990 г.), „Лоция ночи. Книга поэм” (1993 г.), „Песня птицы на дне морском” (1995 г.), „Mundus Imaginalis: Книга ответвлений” (1996 г.), „Западно-восточный ветер: Новые стихотворения” (1997 г.), „Соло на раскалённой трубе” (1998 г.), „Стихотворения и поэмы” (1999 г.), „Дикопись последнего времени” (2001 г.), „Сочинения Елены Шварц” (т.1 и т.2, 2002 г.), „Трость скорописца” (2004 г.), „Вино седьмого года” (2007 г.), „Сочинения Елены Шварц” (т.3 и т.4, 2008 г.), „Перелетная птица” (2011 г.) и на книгите с проза „Определение в дурную погоду” (1997 г.), „Видимая сторона жизни” (2003 г.) и „Габриэле Д’Аннунцио. Крылатый циклоп” (2010 г.). Умира на 11 март 2010 г. в Санкт Петербург.


ПОДРАЖАНИЕ НА БУАЛО
                На Е. Л. Линецка

Харесвам стихове, които на трамвай приличат:
звънтейки и дрънчейки, те летят, увличат

в стъклата с отразена светлина
дворци, дворове, бледата луна,

на сляпо бдене нощните искрици,
на груби рими къси цепеници.

Поетът с име за похвали е петимен.
Поетът градинар си е или градина.

В раздрания му ритъм, гдето Дионис налива знак,
подскача и го хапе сякаш гладен котарак.

В основата са простота и ярост бистра
като у този, който е кръвта измислил.

Езика роден разигравай днес,
щом свой си, той е като верен пес.

Но, друже млад, предупреждавам лично,
че често музата на вълк прилича

и ако с дева страшна си приятел,
върни на вчерашната супа самотата.

Поетът е с око – ще разбереш, –
с ревящо божество е свързан тоз лемеж.

На нишка кървава окото е отдрано,
за миг световна слава сбрало е и рана.

               * Никола Буало (1636-1711 г.) – френски поет, теоретик на класицизма.


ПОДРАЖАНИЕ БУАЛО
                Э. Л. Линецкой

Мне нравятся стихи, что на трамвай похожи:
звеня и дребезжа, они летят, и все же,

хоть косо, в стеклах их отражены
дворы, дворцы и слабый свет луны,

свет слепоты – ночного отблеск бденья,
и грубых рифм короткие поленья.

Поэт собой любим, до похвалы он жаден.
Поэт всегда себе садовник есть и садик.

В его разодранном размере, где Дионис живет,
как будто прыгал и кусался несытый кот.

Неистовство и простота всего в основе,
как у того, кто измышлял составы крови.

Родной язык как старый верный пес, –
когда ты свой, то дергай хоть за хвост.

Но, юный друг, своим считаю долгом
предупредить, что Муза схожа с волком,

и если ты спознался с девой страшной,
то одиночества испробуй суп вчерашний.

Поэт есть глаз, – узнаешь ты потом, –
мгновенье связанный с ревущим Божеством.

Глаз выдранный – на ниточке кровавой,
на миг вместивший мира боль и славу.

               1970 г.

---------------------------------------------

Жана Зирянова

Руската поетеса Жана Зирянова (Анна/ Жанна Владимировна Зырянова) е родена на 9 май 1939 г. в Новосибирск. Пише стихове от 16-годишна, първите й поетични публикации са от средата на 60-те години във в. „Молодость Сибири”. Работила е като санитар, охранител, машинописка, библиотекарка и гардеробиерка. Участва активно в дейността на литературното обединение на Иля Фоняков. Публикува стихове в сп. „Нева”, сп. „Сибирские огни” и в колективни сборници като „Свет в окнах”, „Гнездо поэтов” и „Мангазея”. Автор е на стихосбирките „Граница снегов” (1981 г.) и „Незванное” (1992 г.). Умира на 21 декември 1994 г. в Новосибирск. В същия ден е приета в Съюза на писателите на Русия.


НЕ МЕ ПОВДИГАЙ КАТО ПТИЦА

Не ме повдигай като птица
с обледенено гърло днес!
Не се навеждай, да не пискаш
след неочаквания жест.

Не се мами в случайно сходство,
когато смел в дебели дни
премериш броня с благородство
на невидяни тлъстини.

Не мляскай ти ръка юнашка,
не се пърчи лице в лице,
за да не продадеш за чашка
полупопътния подлец.


НЕ ПОДНИМИ МЕНЯ, КАК ПТИЦУ

Не подними меня, как птицу,
Которой горло снег закрыл!
О, не нагнись, чтоб не стыдиться
За неожиданный порыв.

Не обмани случайным сходством,
Когда, отважен и широк,
Примеришь латы благородства
На незамеченный жирок.

Не поцелуй однажды руку,
Не поднеси лицо к лицу,
Чтоб не продать потом за рюмку
Полупопутному дрянцу.

---------------------------------------------

Иван Ахметиев

Руският поет Иван Ахметев (Иван Алексеевич Ахметьев) е роден на 31 март 1950 г. в Москва. Завършва факултета по физика при Московския държавен университет (1975 г.). Работи като пазач, библиотекар, инженер и редактор. Публикува поезия в самиздатски, чуждестранни и официални издания като „Грааль”, „Мулета”, „НЛО”, „Черновик”, „Третья модернизация”, „Соло”, „Независимая газета”, „Сельская молодежь”, „Октябрь”, „Арион”, „Время и мы”, „Дружба народов”, „Старое литературное обозрение”, „Новый мир” и др. Съредактор е на антологиите „Самиздат века”, „Поэзия второй половины ХХ века” и „Русские стихи 1950-2000”, куратор е на интернет проекта „Неофициальная поэзия”. Автор е на стихосбирките „Миниатюры” (1990 г.), „Стихи и только стихи” (1993 г.), „Девять лет” (2001 г.), „Аmores” (2002 г.), „Ничего обойдётся” (2011 г.) и „А где же лето” (2012 г.). Живее в Москва.


МИНИАТЮРИ
 
* * *
музика
отнасяща към щастието
и гледам
в прозореца
нужно ли е повече
 
* * *
да гледаш, да гледаш
падащия сняг
 
* * *
изгасих светлината
с това свърши денят
 
* * *
къде да бързаме
няма закъде да бързаме
аз никога не бързам
 
* * *
навярно съм психо
не обичам
съветската власт
 
* * *
зад прозореца ми е черно
не жалете черната боя


МИНИАТЮРЫ
 
* * *
музыка
уносящая в счастье
и я смотрю в
окно
нужно ли больше
 
* * *
глядеть, глядеть
на падающий снег
 
* * *
я выключил свет
на этом кончился день
 
* * *
куда нам спешить
спешить нам некуда
я никогда не спешу
 
* * *
наверно я псих
не люблю
советской власти
 
* * *
за окном моим черно
не жалейте черной краски

-----

ОТ КАКВО ПРОИЗЛИЗА ТЪГАТА

От какво произлиза тъгата
от международното положение
от вътрешното положение
от настроението на нещата
от настроението на приятелите
от безсънието
от безпаричието
от работата
от грижите
от стареенето
от безизходното положение
от различни ужаси
от черно урочасване
от бесовскодяволовампиродемони
от призраци и домашни вещици
от съблазните
от дявола в пола
и от умората
и от раздялата
и от обидите
оскърбленията
нещастията
времето
обмяната на веществата


ОТЧЕГО ПРОИСХОДИТ ТОСКА

Отчего происходит тоска
от международного положения
от внутреннего положения
от расположения вещей
от расположения друзей
от бессонницы
от безденежья
от работы
от заботы
от старения
от безвыходного положения
от ужасов разных
от черного сглазу
от бесовчертейвурдалаковинкубов
от лемуров от ведьмдомовых
от соблазнов
от дьявола в юбке
и от усталости
и от разлуки
и от обид
оскорблений
несчастий
погоды
обмена веществ

---------------------------------------------

Иван Кръйшев

Руският поет Иван Кръйшев (Иван Иванович Крышев) е роден на 9 март 1950 г. в гр. Жуковка, Брянска област. Завършва катедрата по квантова статистика при физическия факултет на Московския държавен университет (1973 г.), защитава аспирантура в катедрата по физика на морето и водите (1976 г.), доктор на физико-математическите науки (1987 г.), академик (1996 г.). Научните му интереси са свързани с радиоекологията, екологичната безопасност на ядрената енергетика, анализа на риска и екологичния мониторинг, работи като завеждащ лаборатории за екологически изследвания в гр. Сосновий Бор, Ленинградска област (1976-1987 г.) и като завеждащ отдел в Института за експериментална метеорология при научно-производственото обединение „Тайфун” (от 1988 г.). Експерт в научния комитет на ООН по действието на атомната радиация, представител на Международния съюз на радиоеколозите, член на редколегията на сп. „Известия высших учебных заведений. Ядерная энергетика”. Публикувал е 19 монографии и над 300 научни изследвания. Пише поезия от 1964 г., до перестройката публикува стихове в самиздатски издания. Автор е на стихосбирките „Апрельский гром”  (1995 г.), „Зимние реки” (1996 г.), „На разломе тысячелетий” (2001 г.), „Света ясная поляна” (2002 г.), „Пепел полыни” (2004 г.), „Кувшин с серебряной водой” (2007 г.) и „Вариации на вечные темы” (2009 г.). Живее в гр. Обинск, Калужка област.


ВОДА, ЗЕЛЕНА КАТО МРАМОР

Вода, зелена като мрамор.
Шлифован ритъм, с пясък лят.
Животът упорит ни мами
в обърнатия стъклен свят.

В кристални възли вятър диша,
в прозрачната виделина
познанието вдига свише
вълна в дъга като стена.

Където е извезан месец,
с водата хляб зелен замесен.


ВОДА ЗЕЛЕНАЯ КАК МРАМОР

Вода зеленая как мрамор.
Граненый ритм с песчаным дном.
Надоедает жить упрямо
В стеклянном мире кверху дном.

В узлах кристалла ветер дышит,
Или прозрачнее стекла,
Всего познания превыше,
Волна кривая как стена.

Где месяц вышит или взвешен,
В воде зеленый хлеб замешан.

               1970 г.

---------------------------------------------

Иван Овчинников

Руският поет и писател Иван Овчинников (Иван Афанасьевич Овчинников) е роден на 29 юни 1939 г. в с. Нижни Ашпанак, Алтайския край. Учи в Новосибирския педагогически институт. Ряботи в областен център за руски фолклор, участва във фолклорни и етнографски експедиции. Публикува стихове в списания и алманаси като „Сибирские огни”, „Новосибирск”, „Гнездо поэтов”, „НЛО”, „Нестоличная литература”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2”, „Стихотворения”, „День поэзии” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Мил человек” (1992 г.), „Стихи” (2003 г.), „То ли к нам, от нас ли” (2003 г.) и „Записки из города” (2010 г.) и на книгата с поезия и проза „Записки из города” (2013 г.). Живее в Новосибирск.


ИДВА ВЕЧЕР

Идва вечер, става тъмно. Мрачновато е
и лошо. Тъжно е сред здрача сам.
Точно време да ловиш тъгата си,
няма при кого да идеш там.

Вече си по-слаб от бледа лампичка.
А към лятната вечерна степ
мълчаливи и игриви лястовичките
прелетяха устремно над теб.


ДЕЛАЕТСЯ ВЕЧЕР

Делается вечер и темно становится.
И плохо. Горестно глядеть во тьму.
Точно, в это время горе ловится,
если не поедешь ни к кому.

Сам уже слабее тусклой лампочки.
А спокойно в летний вечер, в высь
молчаливые, стремительные ласточки
над тобой скорее пронеслись.

---------------------------------------------

Иван Харабаров

Руският поет и преводач Иван Харабаров (Иван Митрофанович Харабаров) е роден на 19 януари 1938 г. в с. Бели Ключ, Иркутска област. Пише стихове и очерци от ученическите години, първото му отпечатано стихотворение е във в. „Черемховский рабочий”. Получава средно образование в Иркутск. През 1960 г. завършва литературния инситут „Максим Горки” в Москва. Публикува поезия в официални издания като „Литературная газета” и в самиздатски списания като „Синтаксис” и „Феникс”. Превежда поезия на народите на СССР. Известно време работи като специален кореспондент на в. „Правда” и в изд. „Советский писатель”. Член е на Съюза на съветските писатели. Автор е на стихосбирките „Туесок” (1958 г.), „Синие камни” (1962 г.), „Утро в Ярославле” (1963 г.), „Избранная лирика” (1964 г.), „Зеленое дерево” (1966 г.) и „Черемша” (1967 г.). Умира на 27 януари 1969 г. в Москва.


НА ПРИЯТЕЛЯ
 
О, младост, о, сладости ярки,
красота и пространства навред!
Ти от край си на слънце и ябълки,
аз от царство на кедри и лед.
 
Ти от място на пъпеши, дюни,
аз от място на вятър и сняг,
но в очите ти – студ и фъртуни,
а сред моите – топло и смях.
 
Нас сдружи ни Русия и щедро
наште размисли сплете и сля,
през летата ни водеше ведро
в дъжд и пек към далечни села.
 
Срещу мухъл, доволство, безделност –
нашта свежест и дух вездесъщ.
Бяхме с теб в младостта неразделни,
ти защо отлетя изведнъж?
 
Ти замина си – мил, непонятен,
а защо, не разбирам, не знам.
Как студено е в тоз свят превратен,
колко трудно ми е да съм сам!


ДРУГУ
 
О юность, о взглядов яркость,
К красоте и свободе любовь!
Ты из края солнца и яблок,
Я из царства кедров и льдов.
 
Ты оттуда, где дыни и дюны,
Я оттуда, где ветер да снег,
Но в глазах твоих – холод и думы,
А в моих – теплота и смех.
 
Нас с тобой подружила Россия,
Наши думы сплела и слила –
Помнишь, летом водила, носила
В дождь и зной от села до села?
 
Против грязи, довольства, покоя –
Наша свежесть и щек наших шелк.
Нам нельзя разлучаться с тобою,
Почему же ты вдруг ушел?
 
Ты ушел непонятный и милый,
Отчего, я никак не пойму.
О как холодно в этом мире,
Как мне трудно быть одному!

---------------------------------------------

Игор Бахтерев

Руският поет, писател и драматург Игор Бахтерев (Игорь Владимирович Ба;хтерев) е роден на 27 август/9 септември 1908 г. в Санкт Петербург. Завършва театралното отделение на Института по история на изкуствата (1930 г.). Съорганизатор е на театралния колектив „Радикс” (1925 г.), член е на литературната група „Левый фланг” (1926 г.), съосновател е на творческото обединение на младите поети ОБЕРИУ (1927 г.). През 1930 г. има няколко публикации в ленинградски издания за деца. През 1932 г. е осъден с обвинение за участие в антисъветска група и за три години е интерниран. Съавтор е на пиесите „Полководец Суворов” (1938 г.), „Двойная игра” (1951 г.), „Откровение в бурю” (1962 г.) и др. Литературните издания отказват да публикуват негови творби, първите му отпечатани стихотворения са в емигрантски издания в чужбина през 1978 г. От 1980 г. публикува в самиздатския печат, предимно в сп. „Транспонанс”. Първите му поетични публикации в официалния печат са от 1987 г. в сп. „Родник”. Умира на 20 февруари 1996 г. в Санкт Петербург. Цялостно негови творби са представени в Русия с двутомника „Обэриутские сочинения” през 2013 г.


КАКВА КАРТИНА СТРАХОВИТА

Каква картина страховита
Каква стремителна лъжа
Пред мен когато бяга свита
На буйната маймунска сган
С очи са гълъбовосини
Боботят към небето там
И фелдшери след тях ще минат
Лекуват дъщеря и син
И маниера нелечим


КАКАЯ ГРОЗНАЯ КАРТИНА

Какая грозная картина
Какой стремительный обман
Когда бежит передо мною
Ватага буйных обезьян
Они глазами голубыми
Грохочут небу напоказ
И бродят фельдшеры за ними
Лечить сынов и дочерей
Лечить курчавых сыновей

               1950 г.

-----

ТРЕВОГА СТАЯТА ОБЛИТА

Тревога стаята облита
Над масата кръжи
Нестроен шум изпълва дните
Дома ти сив
Горещия ти слух
Самотна като струна мисъл там
Руши незнанието и звъни
Зенитът на неясния таван
Главата ти ще вцепени
Превърта се главата под самия покрив
Напомняйки на куб
И пак се спуска бдително
На сгърбените плещи


ТРЕВОГА В КОМНАТЕ ЛЕТАЕТ

Тревога в комнате летает
Кружится над столом
Нестройным гулом наполняет
Твой душный дом
Твой неспокойный слух
Лишь одинокая как струнка мысль
Незнанья побеждает и звенит
И голову заносит ввысь
Где потолка неясного зенит
А голова вращается под самой крышей
Напоминая куб
И снова опускается
На выгнутые плечи

               1937 г.

---------------------------------------------

Игор Боличев

Руският поет, литературен критик и преводач Игор Боличев (Игорь Иванович Болычев) е роден на 9 февруари 1961 г. в гр. Новосибирск. Завършва Московския физико-технически институт (1984 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1996 г.). Публикува стихове в издания като „Крещатик”, „Дети Ра”, „День и ночь”, „Новый журнал”, „Континент”, „Гуманитарный фонд” и др. Участва в сборници и антологии като „Молодая поэзия”, „Семнадцатое эхо”, „Современная литература народов России” и др. Превежда поезия от английски и немски език. Публикува статии за съвременната руска поезия, води телевизионната поредица „Поэты России”. От 1997 г. е преподавател в катедра руска литература на ХХ в. в Литературния институт „Максим Горки”, доцент, кандидат на филологическите науки. Автор е на стихосбирките „Разговоры с собою” (1990 г.), „Вавилонская башня” (1991 г.) и „Сборник стихов” (2009 г.). Живее в Москва.


ЕПОХАТА СВЪРШИ

Епохата умря, приключи тя така,
до ъгъла я ти изпрати подръка,
небрежно се сбогува с нея „засега”.
Не знаеше, че е завинаги тъга.

Не я обичаше. За пошлия копнеж,
за потните коси над погледа несвеж,
за чехлите сплъстени, княза мъченик...
Ти бе естет, ти бе конте, ти бе смешник.

Замина си и нищо не остана тук
от теб, от нея, нито пък от някой друг.
Без снимки рамчици на бледата стена.
Свободна съвест сред безсъвестна страна.


ЭПОХА КОНЧИЛАСЬ

Эпоха кончилась, эпоха умерла
Ты проводил ее под ручку до угла,
Небрежно бросил на прощание „пока”.
Кто ж мог подумать, что вот это – на века.

Ты не любил ее. За пошлую тоску,
За прядку потную, прилипшую к виску,
За туфли сбитые, за мучениц-княжон.
Ты был эстет, ты был пижон, ты был смешон.

Она ушла, и не осталось ничего.
Ни от тебя, ни от нее, ни от кого.
Пустые рамочки на выцветшей стене.
Свобода совести в бессовестной стране.

               1997 г.

---------------------------------------------

Игор Бурихин

Руският поет Игор Бурихин (Игорь Николаевич Бурихин) е роден на 3 октомври 1943 г. в с. Троицкое, Вологодска област. Завършва театралния факултет на Ленинградския държавен университет за театър, музика и кино. През 1974 г. подготвя дисертация за творчеството на Бертолт Брехт, но не е допуснат до защитата й заради политически статии в самиздатския печат. Работи в геоложки експедиции в Азия и Сибир. През 70-те години подготвя машинописната си стихосбирка „Опыты соединения стихов посредством стихов”. Публикува поезия в самиздатски и емигрантски издания като „Аполлон-77”, „Континент”, „Вестник Русского Христианского движения”, „Грани”, „Время и мы”, „Эхо”, „Гнозис”, а след перестройката и в руски списания като „Стрелец”, „Знамя”, „Вестник новой литературы”, „Звезда”, „Радуга” и др. През 1978 г. емигрира в Австрия, а от 1979 г. е във ФРГ. Превежда на немски език „Лексикон русской литературы XX века”. Придружава поезията си с форми на пърформанс и колажи. Автор е на неформални стихосбирки, издадени във Франция, Германия и Русия, сред които „Мой дом слово” (1978 г.), „Превращения на воздушных путях” (1981 г.), „Куда же” (1986 г.), „Ода Большой Медведице” (1991 г.), „Графика. Перформанс. Инсталляции” (1992 г.), „Мы на мертвой волне” (1992 г.) и др. Негови стихове са включени в антологиите „Освобожденный Улисс”, „Року укор”, „У Голубой лагуны”, „Самиздат века”, „Антология Гнозиса” и др. Живее в гр. Линдлар близо до Кьолн, Германия.


ТЪЙ ВИЕ ВЯТЪРЪТ

Тъй вие вятърът, че псето блика
в муцуна вой, но да излай не може.
Затуй говоря днеска тъй: Мой Боже –
и нещо мънкам, след това немея...
Не затова, че вече май не смея.
Не затова, че даже не умея.
Питателна есетра, но езикът
е като тухла с облаци обложен.


ТАК ВЕТЕР ВОЕТ

Так ветер воет, что собака носит
во рту свой крик, а выбросить не может.
Так я сегодня говорю: Мой Боже, –
и что-то „мя”, а далее немею...
Не потому, что якобы не смею.
Не потому, что даже не умею.
Но языка питательный осетр,
что кирпичами, облаком обложен.

               1976 г.

---------------------------------------------

Игор Вишневецкий

Руският поет, писател, режисьор, литературовед, музиковед и преводач Игор Вишневецки (Игорь Георгиевич Вишневецкий) е роден на 5 януари 1964 г. в гр. Ростов на Дон. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1986 г.). През 80-те години преподава литература в московски училища, редактира самиздатското списание „Равноденствие”, подготвя независимия алманах „Незамеченная земля”, редактира научни сборници . От 1992 г. преподава руска литература в университета в гр. Милуоки, щат Уисконсин в САЩ, през 1995 г. защитава дисертация в Брауновския университет в гр. Провидънс, щат Род Айлънд в САЩ. Доктор по философия (1996 г.), професор по литература и история на музиката в различни американски университети. Публикува в издания като „Новый мир”, „Новое литературное обозрение”, „Русская мысль”, „The Literary Review”, „Вечерний Петербург”, „Московский вестник”, „Alea”, „Знамя”, „Зеркало”, „Звезда Востока”, „Современная литература народов России” и др. Съредактор и съсъставител е на литературни разработки като „Symposion: A Journal of Russian Thought”, „Russian Writers of the Silver Age, 1890-1925” и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1992 г.), „Тройное зрение” (1997 г.), „Воздушная почта” (2001 г.), „На запад солнца” (2006 г.), „Первоснежье” (2008 г.), на книги с поезия, проза, философска естетика и литературоведчески монографии като „Трагический субъект в действии” (2000 г.), „Евразийское уклонение” (2005 г.), „Стихослов” (2008 г.), „Сергей Прокофьев” (2009 г.), „Ленинград” (2012 г.) и др. Живее в гр. Милуоки, САЩ.


АКО ВЪЗДУШНОТО ЦВЪРЧЕНЕ НЕ СТОПИ

Ако въздушното цвърчене
                не стопи
страх в стинещите вени,
то за планинските селения
                е късно да тъжи
тоз, който, ето, спомня си отново

молбите детски, блясъка,
                брътвеж на устни, свити
с разлистени и съкровени
клетви –
               как замъглено светят
                слънцето и на тръбите
медта сред пресните гробове.


ЕСЛИ ВОЗДУШНЫМ ЩЕБЕТОМ НЕ РАСТОПИТЬ

Если воздушным щебетом
                не растопить
страха в застывших венах,
значит, о горнем небе том
                поздно грустить
тем, кто еще не забыл

детских литаний, блеска и
                лепета губ
лиственных, сокровенных
клятв –
             как горят нерезкое
                солнце и труб
медь среди свежих могил.

               1990 г.

---------------------------------------------

Игор Губерман

Руският и израелски поет и писател Игор Губерман (Игорь Миронович Губерман) е роден на 7 юли 1936 г. в Харков. Завършва Московския инженерен институт за железопътен транспорт (1958 г.) и няколко години работи по специалността си, като паралелно се занимава с литература. От 1950 г. публикува поезия в първите самиздатски издания и алманаси като „Синтаксис”. През 1979 г. е осъден по скалъпено обвинение и прекарва 5 години в трудови лагери в Сибир. През 1987 г. емигрира в Израел. Пише творбите си на руски език. Става известен със своите афористични и сатирични четиристишия – над 9000 т.нар. гарики. Автор е на над 50 книги с поезия, проза, публицистика и мемоаристика, сред които „Третий триумвират” (1965 г.), „Чудеса и трагедии чёрного ящика” (1969 г.), „Еврейские дацзыбао” (1980 г.), „Бумеранг” (1982 г.), „Гарики” (1988 г.), „Гарики на каждый день” (1992 г.),  „Гарики из Иерусалима” (1998 г.), „Вечерний звон” (2006 г.), „Все гарики” (2008 г.), „В любви все возрасты проворны” (2010 г.), „Гарики за много лет” (2010 г.), „Искусство стареть” (2010 г.), „Дар легкомыслия печальный” (2014 г.), „Ботаника любви” (2016 г.), „Еврейские мелодии” (2016 г.) и др. Работи в Радио Тел Авив. Живее в Ерусалим, често посещава Русия.


АЗ В ЖИВОТА СРАМУВАМ СЕ ЧЕСТО

Аз в живота срамувам се често,
че се сриват умът и моралът:
пак са лъгали тук, но по-честно,
и преди по-изящно са крали.


Я ЖИВУ ПОСТОЯННО КРАСНЕЯ

Я живу, постоянно краснея
за упадок ума и морали:
раньше врали гораздо честнее
и намного изящнее крали.

               2014 г.

-----

ДОСТИГНАХ ДО ПЕЧАЛНО МНЕНИЕ

Достигнах до печално мнение
с рой наблюдения поне:
мръсниците са в единение,
ала порядъчните – не.


ПРИШЕЛ Я К ГОРЕСТНОМУ МНЕНИЮ

Пришел я к горестному мнению
от наблюдений долгих лет:
вся сволочь склонна к единению,
а все порядочные – нет.

               2011 г.

-----

ГРЕШКАТА НА ДИОГЕН

Аз вярвам засега на всичко:
че светлост ще ни озари,
че щъркел носи ни дечица,
че вождовете са добри.

Бе сън: небесният абориген
при земното си битие – Сенека,
присмя се, че горкият Диоген
напразно още търси тук човека.

 
ОШИБКА ДИОГЕНА

А верю я всему покамест:
наступит светлая пора,
детей в семью приносит аист,
вожди желают нам добра.

Сон был такой: небес абориген,
в земном существовании – Сенека
смеялся, что несчастный Диоген
и здесь напрасно ищет человека.

-----

КРЪГОВРАТ

В градината райска сред райска отрада,
където зелено е всичко до края,
струи топлина по тръбите от ада,
гориво на ада е паркът на рая.


КРУГОВОРОТ

Для райского климата райского сада,
где все зеленеет от края до края,
тепло поступает по трубам из ада,
а топливо ада – растительность рая.

---------------------------------------------

Игор Иртенев

Руският поет Игор Иртенев (Игорь Моисеевич Рабинович/ Иртеньев) е роден на 25 май 1947 г. в Москва. Завършва Петербургския държавен институт за кино и телевизия (1972 г.) и Висшите театрални курсове (1987 г.). Първата му поетична публикация е от 1979 г. във в. „Литературная Россия”. Представител е на т.нар. иронично направление в съвременната руска поезия. Публикува стихове в списания и антологии като „Огонёк”, „Юность”, „Октябрь”, „Знамя”, „Арион”, „22”, „Время и мы”, „Строфы века”, „Самиздат века”, „Беседер” и др. Работи в Централната телевизия (1965-1982 г.) и във в. „Московский комсомолец” (1982-1984 г.), главен редактор е на сп. „Magazine” (1994-2003 г.). Съосновател (1986 г.) и президент е на московския литературен клуб „Поэзия”. Член е на Съюза на писателите на Москва и на Руския Пен-център. Автор е на стихосбирките „Попытка к тексту” (1989 г.), „Повестка дня” (1989 г.), „Вертикальный срез” (1990 г.), „Елка в Кремле” (1991 г.), „Империя добра” (1994 г.), „Три Петра и два Ивана” (1995 г.), „Вдоль по жизни” (1996 г.), „Дифракция” (1997 г.), „Пират дядя Петя” (1998 г.), „Он оказался Окуджавой” (1998 г.), „Ряд допущений” (1998 г.), „Для пользы дела” (1999 г.), „Утром в газете” (2006 г.), „Избранное” (2008 г.), „Марксистский переулок” (2011 г.), „Безбашенный игумен” (2013 г.) и др. Живее в Москва.


В ЖИВОТА МИГОВЕ НИ СТИГАТ

В живота мигове ни стигат,
когато с топла благодат
в ръцете щом се вземат книги,
започват те да се четат.

И с изпитателни зеници
в печатен знаков черен хор
ти страница една прочиташ,
след туй към втора местиш взор,

а там, погледнеш, трета мига,
примамва те на път сама...
Ах, кой измисли тези книги –
обител тайна на ума?

С десетки книги бях приятел,
за повече аз нямах чест,
но всеки трети отпечатък
върлува в мозъка ми днес.

Затуй през часове радушни
след мирния работен ден
аз книгата – дебела дружка –
чета, от нея запленен.


БЫВАЮТ В ЭТОЙ ЖИЗНИ МИГИ

Бывают в этой жизни миги,
Когда накатит благодать,
И тут берутся в руки книги
И начинаются читать.

Вонзив пытливые зеницы
В печатных знаков черный рой,
Сперва одну прочтешь страницу,
Потом приступишь ко второй,

А там, глядишь, уже и третья
Тебя поманит в путь сама...
Ах, кто придумал книги эти –
Обитель тайную ума?

Я в жизни их прочел с десяток,
Похвастать большим не могу,
Но каждой третьей отпечаток
В моем свирепствует мозгу.

Вот почему в часы досуга,
Устав от мирного труда,
Я книгу – толстую подругу –
Порой читаю иногда.

               1986 г.

---------------------------------------------

Игор Сид

Руският поет, писател, журналист, художник и преводач Игор Сид (Игорь Олегович Сидоренко/ Сид) е роден на 5 януари 1963 г. в гр. Джанкой, Кримска област. Завършва биологическия факултет на Днепропетровския университет (1985 г.) и курсове за пилоти на батискаф в Севастополското конструкторско бюро за подводни изследвания (1986 г.). Участва в биологични експедиции в Африка и Азия (1985-1991 г.). Организатор и куратор е на международни и национални културни проекти като литературния фестивал „Боспорский форум” в Керч, Кримския геопоетичен клуб в Москва, украинско-руско-белоруския фестивал „Баррикада на Тузле”, руско-украинския литературен фестивал „Южный акцент” в Москва, интернет проекта „Liter.net”, международния фестивал на културните проекти „Акуа-фест” и др. Публикува поезия, фантастични разкази и есета в списания, сборници и антологии като „Днепр Вечерний”, „Юность”, „Строфы века”, „Самиздат века”, „Полярная антология”, „Кордон”, „Русский журнал” и др. Основател е на кримско-московската поетична група „Полуостров”. Работи като журналист и литературен сътрудник във в. „Гуманитарный фонд”, в. „Лига наций”, сп. „Со-Общение” и в. „24”. Съставител е на аудиоантологията „Современная поэзия от авторов”, директор и главен редактор е на интернет портала „Africana.ru”, от 2000 г. води семинар в Института по проблеми на екологията и еволюцията към Руската академия на науките. Член е на Руския ПЕН клуб. Съставител е на книгите „Полуостров. Сборник одноимённой крымско-московской поэтической группы” (1997 г.) и „Введение в геопоэтику” (2013 г.), автор е на стихосбирките „Кордон (Три пограничных поэта) Сергей Жадан, Андрей Поляков, Игорь Сид” (2009 г.) и „Коварные крымцы” (2011 г.). Живее в Москва.


НЕЩО ДАМОКЛЕВО, ВЛЯВО ПОЕЛО

Нещо дамоклево, вляво поело,
знаци в стените, в душите ни смут.
Знайте, другари, че черното дело
вече се вдига и готви за път.

После душите ни мъртви ще тръгнат,
дом не е нужен. Виж: стеле се цвят,
цъфва къната. Което е вънка,
по; е красиво от вътрешен свят.

Необозрими рога над блатата,
бдят чичо Сачмо и черен фагот –
тази двусмислица е непонятна
за живописец в подземния брод.

Хора, спасени от дядо Маклай ли,
стадо в калта или облачен прайд:
север какъв е – добре това знаят,
ала на други не ще обяснят.

Где ли лети исполинската круша?
Кой е в колибата с камък на праг?
Всичко отвънка навътре се спуска,
влива дълбокото в плитък овраг.

Где е на стволове тайната тяжест?
Кой пътешества към синя звезда?
Всичко с мълчание ще ви разкажат
древните крави в конопна вода.


ЧТО-ТО ДАМОКЛОВО В ВОЗДУХЕ СЛЕВА

Что-то дамоклово в воздухе слева,
текел на стенах и смута в душе.
Верьте, товарищи: черное дело
будет вестись и ведется уже.

– Дальше не нужно про мертвые души,
дома об этом. А лучше смотри:
хна распускается. То, что снаружи,
великолепней всего, что внутри.

Необозримы рога над трясиной,
дом дяди Сэчмо и черный фагот –
эта двусмыслица неотразима
для живописца подземных высот.

Люди, спасенные дедом Маклаем,
стадо в грязи или прайд облаков:
Север – каков он? они это знают,
но никому не расскажут, каков.

Что там летит исполинскою грушей?
Чья это хижина с камнем в двери?
Внутрь опускается все, что снаружи,
Это глубинней того, что внутри.

Чья на стволах потаенная тяжесть?
Кто путешествует к синей звезде?
Вам обо всем молчаливо расскажут
предки коров в конопляной воде.

               1991 г., о. Мадагаскар

---------------------------------------------

Игор Холин

Руският поет и писател Игор Холин (Игорь Сергеевич Холин) е роден на 11 януари 1920 г. в Москва. Възпитаван е в детски дом за безпризорни. Завършва военно училище, от 1940 до 1946 г. служи в армията, два пъти е раняван, завършва войната с чин капитан. В края на 50-те години за две години е затворен в лагер на ГУЛАГ в селището Долгопрудни, на север от Москва. Пише стихове от 1948 г., през 50-те години подготвя на пишеща машина на индиго няколко авторски книжки в тираж 5-6 бр. Член е на Лианозовската неформална литературна група на поставангардистите и на московската поетичната група „Конкрет”, от края на 50-те години е един от лидерите на неофициалния руски поетичен авангард. От 60-те години печата в западни издания като „Грани”, „Синтаксис” и „Левиафан”, в СССР публикува само стихове за деца. Работи като пожарникар, сервитьор в ресторант и антикварен книжар. След 1988 г. публикува поезия и проза в руски издания като „Огонек”, „Московский автотранспортник”, „Собеседник”, „Новая литературная газета”, „Человек и природа, „Сельская молодежь”, „Независимая газета”, „Юность”, „Литературная газета”, „Дружба народов”, „Арион”, „Зеркало” и др. Автор е на 25 книги за деца и на стихосбирките „Стихотворения с посвящениями” (1989 г.), „Жители барака” (1989 г.), „Воинрид” (1993 г.), „Лирика без лирики” (1995 г.) и „Избранное. Стихи, поэмы” (1999 г.). Посмъртно излизат книгата му с разкази и прозаични миниатюри „Избранная проза” (2000 г.) и романът му „Кошки мышки” (2015 г.). Умира на 15 юни 1999 г. в Москва.


АКТ ИЗСЛЕДВАНЕ НА ВЕНЕРА
 
Акт
изследване на Венера:
а) Планетата е населена
от животни
с големи размери;
б) Трудът
тук
е дело
на нисшата класа,
която да бъде месо
е съгласна;
в) Бронтозаври
делят
ръководните лаври.


АКТ ОБСЛЕДОВАНИЯ ВЕНЕРЫ
 
Акт
Обследования Венеры
а) Планета населена
Животными
Крупного размера
б) Труд
Тут
Является делом
Низшего класса
Пригодного
Только на мясо
в) Бронтозавры
Делят
Руководящие лавры

-----

АЗ В МИЛИЦИЯ КОННА
 
Аз в милиция конна седя,
за реда в столицата следя,
сред площада е радост за мен
да се перча на кон угоен!


Я В МИЛИЦИИ КОННОЙ

Я в милиции конной служу,
За порядком в столице слежу,
И приятно на площади мне
Красоваться на сытом коне!

-----

КРАСОТАТА В СВЕТА СЪЩЕСТВУВА

Красотата в света
съществува
Простотата в света
съществува
Благородството също
съществува
И грозота също
съществува
И бедност в света
съществува
И вражда в света
съществува
И размисъл също
съществува
И безумие също
съществува
И над всичко това което
съществува
Пошлостта безпределно
тържествува


КРАСОТА НА СВЕТЕ СУЩЕСТВУЕТ

Красота на свете
существует
Простота на свете
существует
Благородство тоже
существует
И уродство тоже
существует
И нужда на свете
существует
И вражда на свете
существует
И раздумье тоже
существует
И безумье тоже
существует
И над всем над тем что
существует
Пошлость беспредельно
торжествует

-----

МАРСИАНКИТЕ СА ИЗУМИТЕЛНИ

Марсианките са изумителни
обаятелни
внимателни
Тялото им
е направено от особен материал
гайки
болтове
Никелирани
крака
с необикновена красота
Гърдите
са емайлирани
Отклоненията от нормата
са две
1. Главата им
е във форма на бутилка
2. Половият орган
е на тила им


МАРСИАНКИ ИЗУМИТЕЛЬНЫ

Марсианки изумительны
Обаятельны
Предупредительны
Тело
Сделано из особого материала
Гайки
Болты

Никелированы
Ноги
Необыкновенной красоты
Груди
Эмалированы
Отклонений от нормы
Два
1. Голова
В форме бутылки
2. Половой орган
Находится на затылке

---------------------------------------------

Иля Бокщейн

Руският поет, есеист, художник и преводач Иля Бокщейн (Илья Вениаминович Бокштейн) е роден на 11 март 1937 г. в Москва. Учи в Института по култура. През 1961 г. е осъден за антисъветска пропаганда и до 1966 г. е затворен в лагерите Дубровлаг-17 и Потма в Мордовия. През 1972 г. емигрира в Израел. Превежда немски поети. Публикува поезия в руски самиздатски издания и в списания като „Время и Мы”, „22”, „Алеф”, „Двоеточие” и „Новое литературное обозрение”, в чуждестранни антологии като „У голубой лагуны”, „Мулета”, „Антология русской поэзии 20-го века”, „Поэт – Поэту”, „Оксфордская” и „Гнозис” и във всички периодични литературни издания в Израел. Автор е на стихосбирката „Блики волны” (1986 г.). Голяма част от творческия му архив е изгубена. Умира на 18 октомври 1999 г. в Яфа, квартал на Тел Авив в Израел.


А МОЖЕ БИ ЖИВОТЪТ МИ Е ГРЕШКА

А може би животът ми е грешка?
Чия? Природна? На душа надменна дъх?
На изобилието плод, забежка
на слънцето в изгарящ слънчев връх?

И сякаш чувам зов зловещ, потаен:
„Ти земна грешка си. Върви отвъд!”
„Къде да ида?”
В нощ безкрайна вае
скала-самоубийца моя път.


А МОЖЕТ БЫТЬ, И ЖИЗНЬ МОЯ ОШИБКА

А может быть, и жизнь моя ошибка?..
Но чья? Природы иль надмысленной души?
А может, рождена она избытком
Сожженных солнцем солнечных вершин?

И словно зов, зловещий и затайный:
„Ты на земле ошибка. Уходи!” –
„Куда уйти?”
Горит в ночи бескрайней
Утес-самоубийца на пути.

---------------------------------------------

Иля Иослович

Руският поет Иля Йослович (Илья Вениаминович Иослович) е роден на 23 август 1937 г. в Москва. Завършва факултета по механика при Московския държавен университет (1960 г.). Членува в литературното обединение „Ленинские горы”. Работил е в различни научноизследователски институти. Публикува стихове в самиздатски брошури и в изданията „Московский Университет”, „Волга”, „Крещатик”, „День и ночь”, „Интерпоэзия”, „Стороны света” и др. Негова поезия е включена в машинописното поетично списание „Синтаксис” (1960 г.) и в антологията „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирката „Избранное. Стихи разных лет” (1997 г.). От 1991 г. живее в Израел, професор е в Техническия университет в Хайфа.


ДОРИ ЧОВЕК, НЕОБИЧАЙНО НИСКО

Дори човек, необичайно ниско
преоценяващ личността си бледа,
огромен е в сравнение с различните
предмети за домашна употреба.
Щом той излезе от къщурката си под липите
и се разхожда по съседните поля,
то слънцето, напомнящо каймак заскитан,
започва да напява там: ля-ля,
защото прилежащите в основата злодейства
и чувство за непълноценност, олигавен миг,
хранително разстройство или страх велик
без отношение са към вълшебството –
например към възможността в ухото си да скриеш заек и чепик.


ДАЖЕ ЧЕЛОВЕК, НЕОБЫЧАЙНО НИЗКО

Даже человек, необычайно низко
Расценивающий свою персону,
Огромен по сравнению с различными
Вещами домашнего обихода.
И когда он выходит из домика под липами
И гуляет по прилегающим полям,
Солнце, все своим видом напоминающее о сливках,
Начинает напевать ля-ля,
Потому что лежащее в основе любого злодейства,
Чувство неполноценности, слюнотечение,
Расстройство пищеварения и непобедимый страх
Не имеют никакого отношения к чародейству.
Например, к умению спрятать в ухе кролика или башмак.

               1962 г.

---------------------------------------------

Ирина Добрушина

Руската поетеса и писателка Ирина Добрушина (Ирина Семёновна Буяновер/ Добрушина) е родена на 13 март 1928 г. в Полтава. Завършва механико-математическия факултет на Московския държавен университет (1953 г.). Преподава в Московския авиационен институт, работи в Московския планетарий и в Държавния институт за чуждестранни езици. Членува в литературния клуб „Образ и мысль”. Пише стихове от детските си години, първите й отпечатани стихотворения са от 1992 г. Публикува в списания, алманаси и антологии като „Тёплый стан”, „Арион”, „Дети Ра”, „Крещатик”, „Самиздат века”, „Поэты мехмата МГУ” и „Русская поэзия без границ”. Авторка е на сборника със стихове и разкази „Колючий куст” (1996 г.). Умира на 1 май 2014 г. в Москва.


САМОТНА ХРИЗАНТЕМА

Самотна хризантема
дълго стои във вазата.
Всеки ден я оглеждам,
откъсвам сухите й листенца;
а днес видях:
свежи филизи
е дало обреченото стъбло.


ОДИНОКАЯ ХРИЗАНТЕМА

Одинокая хризантема
Долго стоит в вазе.
Каждый день я рассматриваю ее,
Обрываю сухие листья,
А сегодня вижу:
Свежие побеги
Дал обреченный ствол.

---------------------------------------------

Йосиф Бродский

Руският поет, есеист, драматург и преводач Йосиф Бродски (Иосиф Александрович Бродский) е роден на 24 май 1940 г. в Ленинград. Първите му стихотворения са от 1956 г., първата му публична изява като поет е през 1960 г., когато чете свои стихове в Двореца на културата в Ленинград; първото му публикувано стихотворение е в сп. „Костёр” (1962 г.). През 1964 г. е арестуван и осъден на 5 години принудителен труд по странното обвинение „За тунеядство”. Присъдата му предизвиква широк отзвук сред световната общественост. Творчеството му се разпространява сред културната общественост със самиздатски преписи. През 1965 г. е назначен за преводач към ленинградското отделение на Съюза на писателите в СССР, с което присъдата му е „замразена”, но ръкописите му не се издават в Русия, въпреки че в чужбина името му вече е известно. През 1971 г. е избран за член на Баварската академия на изящните изсуства. През 1972 г. е лишен от съветско гражданство и заминава на Запад – първо в Австрия, след това в Англия и в САЩ. Продължава живота си като университетски преподавател по история на руската литература, руска и световна поезия, теория на стиха и др. в 6 американски и британски университета. Автор е на стихосбирките „Стихотворения и поэмы” (1965 г.), „Остановка в пустыне” (1970 г.), „Selected poems” (1973 г.), „Конец прекрасной эпохи: Стихотворения 1964-1971” (1977 г.), „Часть речи: Стихотворения 1972-1976” (1977 г.), „A Part of  Speech” (1980 г.), „Римские элегии” (1982 г.), „Новые стансы к Августе” (1983 г.), „Мрамор” (1984 г.), „Less Than One: Selected Essays” (1986 г.), „Урания” (1987 г.), „To Urania” (1988 г.), „Marbles” (1989 г.), „Примечания папоротника” (1990 г.), „Осенний крик ястреба: стихотворения 1962-1989 годов” (1990 г.), „Watermark” (1992 г.), „Стихотворения” (1991 г.), „Каппадокия” (1993 г.), „В окрестностях Атлантиды” (1995 г.), „So Forth: Poems” (1996 г.), „Пейзаж с наводнением” (1996 г.) и др., на книги с драматургия, есеистика, публицистика, проза и преводи. Лауреат е на Нобелова награда за литература (1987 г.). Гражданин е на СССР и на САЩ. Умира на 28 януари 1996 г. в Ню Йорк.


КРАЯТ НА ПРЕКРАСНАТА ЕПОХА

Поетичното творчество думи изисква и аз –
сред плешивите глухи и мрачни посланици в таз
второсортна държава, да бъде по-лесно,
своя мозък не яхвам слова да творя,
а облякъл се сам, към кварталната будка вървя
за вечерния вестник.

Вятър гони листа. Лампи улични мътно струят
в наште тъжни земи с епиграф – в огледалния свят
тези локви ефект на обилен възход отразяват.
И крадците крадат портокали, кора щом блести.
Впрочем, чувството да се оглеждам в мечти
аз отдавна забравих.

В тези тъжни земи всичко води към зима – и сън,
и стени на затвор, и палто, и годежен такъм
снежнобял; питиета, стрелки секундарни.
Блузи мъхести, калища в ново и старо лице;
пуританските нрави. Бельото. И грейки в ръце
на добри цигулари.

Този край неподвижен е. Грижи щом видиш в това –
от чугун и олово, ще тръснеш глупашки глава,
ще си спомниш за предната власт на казашки нагайки.
Ала кацат орлите магнитно в желязната смес.
Даже плетени столове сплитат се днес
на бурмички и гайки.

Само рибите морски ценят свободата, но те
с немотата си карат човешкия свят да плете
етикети и каси. Стърчи в тоз простор ценоразпис.
До смъртта е животът. Телата и вещите взел,
търси брод в неузрелия плод. Онемява петел
пред часовника градски.

Да живееш в епоха приключила с порив голям,
не върви. На девойка под рокля надникнеш ли, знам,
виждаш своята търсена гледка, а не чудо диво.
Лобачевски го пазят, отива в безкрая ням звук,
но, разтворен, светът нейде все се стеснява и тук
свършва таз перспектива.

И дали европейската карта открадна властта,
или другите пет от шестицата части в света
са далече от нас. Фея приказна може би беше
заврачувала с мен, но не мога да бягам сега.
Сам наливам си вино каюр – да не викам слуга –
котарака да чеша...

Май с куршум в слепоочие, спусъкът пръст да дере,
или с новия Господ да дръпна оттук по море.
Да, и как ли, когато пияни очи студ облива,
да не сбъркаш ти кораба с влак – не изгаряш от срам:
като лодка в море не остава на релсите там
знак след локомотива.

Пишат вестници в кът „Из съдебните зали”, че днес
е присъда изпълнена. Взряли се с гражданска чест
в очилата с калаена рамка, ще видят очите,
че човекът лежи по очи до стената-подслон,
но не спи, щото в темето впит е закон
и сънят му пробит е.

Зоркостта на епохата днешна се вплита в места
и години, безсилни сред общата си слепота
и объркващи падащ от люлка и падаща люлка.
Белоокото чудо не гледа следсмъртния ден.
Жалко, пълни чинии, но няма с кого да крадем
отговорност от Рюрик.

Зоркостта ни прехвалена – зоркост в задънен провал.
Не в дървото житейско умът ни е пяна разлял,
а е плюмка в стена. Не будете князе-динозаври.
За последния ред, ех, пера ще хвърчат в моя взор.
Непослушна глава чака своя законен топор
и зелените лаври.

               * Рюрик (~830-879 г.) – легендарен княз на Новгород.


КОНЕЦ ПРЕКРАСНОЙ ЭПОХИ

Потому что искусство поэзии требует слов,
я – один из глухих, облысевших, угрюмых послов
второсортной державы, связавшейся с этой, –
не желая насиловать собственный мозг,
сам себе подавая одежду, спускаюсь в киоск
за вечерней газетой.

Ветер гонит листву. Старых лампочек тусклый накал
в этих грустных краях, чей эпиграф – победа зеркал,
при содействии луж порождает эффект изобилья.
Даже воры крадут апельсин, амальгаму скребя.
Впрочем, чувство, с которым глядишь на себя, –
это чувство забыл я.

В этих грустных краях все рассчитано на зиму: сны,
стены тюрем, пальто; туалеты невест – белизны
новогодней, напитки, секундные стрелки.
Воробьиные кофты и грязь по числу щелочей;
пуританские нравы. Белье. И в руках скрипачей –
деревянные грелки.

Этот край недвижим. Представляя объем валовой
чугуна и свинца, обалделой тряхнешь головой,
вспомнишь прежнюю власть на штыках и казачьих нагайках.
Но садятся орлы, как магнит, на железную смесь.
Даже стулья плетеные держатся здесь
на болтах и на гайках.

Только рыбы в морях знают цену свободе; но их
немота вынуждает нас как бы к созданью своих
этикеток и касс. И пространство торчит прейскурантом.
Время создано смертью. Нуждаясь в телах и вещах,
свойства тех и других оно ищет в сырых овощах.
Кочет внемлет курантам.

Жить в эпоху свершений, имея возвышенный нрав,
к сожалению, трудно. Красавице платье задрав,
видишь то, что искал, а не новые дивные дивы.
И не то чтобы здесь Лобачевского твердо блюдут,
но раздвинутый мир должен где-то сужаться, и тут –
тут конец перспективы.

То ли карту Европы украли агенты властей,
то ль пятерка шестых остающихся в мире частей
чересчур далека. То ли некая добрая фея
надо мной ворожит, но отсюда бежать не могу.
Сам себе наливаю кагор – не кричать же слугу –
да чешу котофея...

То ли пулю в висок, словно в место ошибки перстом,
то ли дернуть отсюдова по морю новым Христом.
Да и как не смешать с пьяных глаз, обалдев от мороза,
паровоз с кораблем – все равно не сгоришь от стыда:
как и челн на воде, не оставит на рельсах следа
колесо паровоза.

Что же пишут в газетах в разделе „Из зала суда”?
Приговор приведен в исполненье. Взглянувши сюда,
обыватель узрит сквозь очки в оловянной оправе,
как лежит человек вниз лицом у кирпичной стены;
но не спит. Ибо брезговать кумполом сны
продырявленным вправе.

Зоркость этой эпохи корнями вплетается в те
времена, неспособные в общей своей слепоте
отличать выпадавших из люлек от выпавших люлек.
Белоглазая чудь дальше смерти не хочет взглянуть.
Жалко, блюдец полно, только не с кем стола вертануть,
чтоб спросить с тебя, Рюрик.

Зоркость этих времен – это зоркость к вещам тупика.
Не по древу умом растекаться пристало пока,
но плевком по стене. И не князя будить – динозавра.
Для последней строки, эх, не вырвать у птицы пера.
Неповинной главе всех и дел-то, что ждать топора
да зеленого лавра.

               1969 г.

-----

СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ

Не, ний не сме по-глухи и по-стари,
говорим своите слова предишни,
саката ни са все тъй тъмни, вярваме
и същите жени не ни обичат.

И пак понякога играем щедри
в амфитеатрите на самотата,
над нас просветват същите фенери
и нощни удивителни премятат.

Живеем с прежно, сякаш с настояще,
а бъдещото време ни е чуждо,
и пак не спим, забравяме за спящите,
отново вършим работата нужна.

Пази, о, хумор, юношите здрави
на блясък и тъма сред кръговрата,
велики те са за позор и слава,
добри – за този век на суетата.


ЧЕРЕЗ ДВА ГОДА

Нет, мы не стали глуше или старше.
Мы говорим слова свои, как прежде.
И наши пиджаки темны; всё так же.
И нас не любят женщины всё те же.

И мы опять играем временами
В больших амфитеатрах одиночеств.
И те же фонари горят над нами,
Как восклицательные знаки ночи.

Живём прошедшим, словно настоящим,
На будущее время непохожим,
Опять не спим и забываем спящих,
А также дело делаем всё то же.

Храни, о юмор, юношей весёлых
В ночных круговоротах тьмы и света
Великими для славы и позора
И добрыми для суетности века.

               1960 г.

-----

ПРОСТИ МИ И СБОГОМ

Прости ми
и сбогом,
аз търся покой.
Писма изгори
като мост.
Да бъде мъжествен
пътят твой,
да бъде той прям и прост.
И нека в мъглата
за теб да блести
сърмата на звездни игри,
с надежди сред дланите
нека си ти,
огънят ти да гори.
Да има виелици,
бури и лед,
и рев на пожар разярен,
да имаш неспирно късмет занапред,
повече вяра от мен.
Да бъде могъщ
и победен денят,
гърмящ в твойта силна гръд.
Щастлив съм за тези,
които вървят,
може би,
в твоя път.


ПРОЩАЙ, ПОЗАБУДЬ

Прощай,
Позабудь
И не обессудь.
А письма сожги,
Как мост.
Да будет мужественным
твой путь,
да будет он прям и прост.
Да будет во мгле
для тебя гореть
звездная мишура,
да будет надежда
ладони греть
у твоего костра.
Да будут метели,
снега, дожди
и бешеный рев огня,
да будет удач у тебя впереди
больше, чем у меня.
Да будет могуч и прекрасен
бой,
гремящий в твоей груди.
Я счастлив за тех,
которым с тобой,
может быть,
по пути.

               1957 г.

-----

НЕ ИЗЛИЗАЙ ОТ СТАЯТА

Не излизай от стаята, не прави грешна стъпка.
Защо ти е на теб „Слънце”, щом пушиш само „Шипка”?
Навън е безсмислено, възторженото е неприсъщо.
Само клозета посети и веднага се връщай.

О, не излизай от стаята и не викай мотора.
Нали пространството е създадено от коридора
и с брояча свършва. А ако все пак жива дотича,
милата, зяпнала, изгони я, без да се съблича.

Не излизай от стаята; май настинка те е пробола.
Какво по-интересно на света от стената и стола?
Защо да излизаш оттук, щом ще се върнеш привечер,
хем какъвто си бил преди, хем осакатен вече?

О, не излизай от стаята. Танцувай, нека боса нова те носи
в палто на голо тяло, в чехли, обути на босо.
В антрето мирише на зеле и на смазка за ски предишни.
Много букви написа ти, още една ще ти бъде излишна.

Не излизай от стаята! О, нека само стаята те пита
и се досеща как изглеждаш. Изобщо бъди инкогнито –
ergo sum, както се формира в сърцата тази субстанция.
Не излизай от стаята! На улицата, знай, не е Франция.

Не бъди глупак! Дори другите да не са като тебе.
Не излизай от стаята! Тоест освободи се с мебелите,
слей лице с тапетите. Затвори се и барикадирай се
с шкафа, космоса, ероса, расата и вируса.


НЕ ВЫХОДИ ИЗ КОМНАТЫ

Не выходи из комнаты, не совершай ошибку.
Зачем тебе Солнце, если ты куришь Шипку?
За дверью бессмысленно все, особенно – возглас счастья.
Только в уборную – и сразу же возвращайся.

О, не выходи из комнаты, не вызывай мотора.
Потому что пространство сделано из коридора
и кончается счетчиком. А если войдет живая
милка, пасть разевая, выгони не раздевая.

Не выходи из комнаты; считай, что тебя продуло.
Что интересней на свете стены и стула?
Зачем выходить оттуда, куда вернешься вечером
таким же, каким ты был, тем более – изувеченным?

О, не выходи из комнаты. Танцуй, поймав, боссанову
в пальто на голое тело, в туфлях на босу ногу.
В прихожей пахнет капустой и мазью лыжной.
Ты написал много букв; еще одна будет лишней.

Не выходи из комнаты! О, пускай только комната
догадывается, как ты выглядишь. И вообще инкогнито
эрго сум, как заметила форме в сердцах субстанция.
Не выходи из комнаты! На улице, чай, не Франция.

Не будь дураком! Будь тем, чем другие не были.
Не выходи из комнаты! То есть дай волю мебели,
слейся лицом с обоями. Запрись и забаррикадируйся
шкафом от хроноса, космоса, эроса, расы, вируса.

               1970 г.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
Самотата е човек на квадрат.

* * *
Аз нямам принципи, аз имам само нерви.

* * *
Всяко творчество по своята същност е молитва.

* * *
Човекът е това, което той чете.

* * *
Има престъпления много по-тежки, отколкото да се горят книги. Едно от тях е – книгите да не се четат.

* * *
Трагедия – това е, когато аз си порежа пръста. Комедия – когато вие пропаднете в отворена канализационна шахта и си счупите врата.

* * *
Старайте се да не обръщате внимание на тези, които се опитват да направят живота ви нещастен. Такива ще има много – както на официална длъжност, така и самоназначени. Търпете ги, ако не можете да ги избегнете, но щом се избавите от тях, незабавно забравете за тях.

* * *
Не бъди глупак! Бъди такъв, какъвто другите не са били.

* * *
Грубо казано, нас ни променя това, че ние обичаме, но понякога до загуба на собствената индивидуалност.

* * *
Любовта, най-общо, пристига със скоростта на светлината; разривът – със скоростта на звука.

* * *
Любовта е безкористно чувство, улица с еднопосочно движение.

* * *
Да се изгуби независимостта е много по-лошо, отколкото да се изгуби невинността.

* * *
Всички ще бъдат еднакви в гроба. Нека поне в живота бъдем различни!

* * *
Нашите изделия казват за нас повече, отколкото нашите изповеди.

* * *
Има само две наистина завладяващи теми, достойни за сериозни разсъждения: клюките и метафизиката.

* * *
Вижда се, земята наистина е кръгла, щом ти идваш тук, където няма нищо освен спомени.

* * *
Същността на живота не е в това, което има в него, а във вярата в това, което трябва да бъде в него.

* * *
И не мога да кажа, че не мога да живея без тебе – тъй като аз живея.

* * *
Ако президентите не могат да правят това със своите жени, те правят това със своите страни.

* * *
Ако много мъже се събират заедно, това най-вероятно е война.

* * *
Обектът на любовта не иска да бъде обект на любопитство.

* * *
Ти – това съм аз; защото кого ние обичаме, ако не себе си?

* * *
Векът скоро ще свърши, но по-рано ще свърша аз.

* * *
Вероятно вече не е възможно да се спаси света, но отделния човек винаги може.


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
Одиночество есть человек в квадрате.

* * *
У меня нет принципов, у меня есть только нервы.

* * *
Всякое творчество есть по сути своей молитва.

* * *
Человек есть то, что он читает.

* * *
Есть преступления более тяжкие, чем сжигать книги. Одно из них – не читать их.

* * *
Трагедия – это когда я порезал себе палец. Комедия – когда вы провалились в открытый канализационный люк и сломали себе шею.

* * *
Старайтесь не обращать внимания на тех, кто попытается сделать вашу жизнь несчастной. Таких будет много – как в официальной должности, так и самоназначенных. Терпите их, если вы не можете их избежать, но как только вы избавитесь от них, забудьте о них немедленно.

* * *
Не будь дураком! Будь тем, чем другие не были.

* * *
Грубо говоря, нас меняет то, что мы любим, иногда до потери собственной индивидуальности.

* * *
Любовь, в общем, приходит со скоростью света; разрыв – со скоростью звука.

* * *
Любовь есть бескорыстное чувство, улица с односторонним движением.

* * *
Потерять независимость много хуже, чем потерять невинность.

* * *
Все будут одинаковы в гробу. Так будем хоть при жизни разнолики!

* * *
Наши изделия говорят о нас больше, чем наши исповеди.

* * *
Есть только две поистине захватывающие темы, достойные серьезных рассуждений: сплетни и метафизика.

* * *
Видимо, земля воистину кругла, раз ты приходишь туда, где нету ничего, помимо воспоминаний.

* * *
Не в том суть жизни, что в ней есть, но в вере в то, что в ней должно быть.

* * *
И не могу сказать, что не могу жить без тебя – поскольку я живу.

* * *
Если президенты не могут делать этого со своими женами, они делают это со своими странами.

* * *
Если много мужчин собираются вместе, это, скорее всего, война.

* * *
Объект любви не хочет быть объектом любопытства.

* * *
Ты это – я; потому что кого же мы любим, как не себя?

* * *
Век скоро кончится, но раньше кончусь я.

* * *
Мир, вероятно, спасти уже не удастся, но отдельного человека всегда можно.



Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски самиздат, А-Й
В раздела са включени 238 превода от 160 поети от неофициалната руска поезия, А-Й
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев


                Самиздат А-Й - 238 творби от 160 поети     http://stihi.ru/2021/01/14/42
                Самиздат К-Я - 115 творби от 82 поети     http://stihi.ru/2021/01/17/11

                Общо за самиздат - 353 творби от 242 поети