Антология на руската поезия. Руски самиздат, К-Я
В раздела са включени 115 превода от 82 поети от неофициалната руска поезия, К-Я
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Самиздат А-Й – 238 творби от 160 поети http://stihi.ru/2021/01/14/42
Самиздат К-Я – 115 творби от 82 поети
Общо за самиздат – 353 творби от 242 поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Кари Унксова
Класически станси / Классические стансы
Константин Левин
Влязох свъсен и зъл в ресторант „Кама” / Был я хмур и зашел в ресторан „Кама”
Лев Василиев
Плувайки към обетован край / Отплывая в край обетованный
Лев Лосев
Местоимения / Местоимения
Леонард Данилцев
С веслата си лодката свитка / Веслами лодка машет
Леонид Аронзон
Приближават се мостове / Приближаются ночью друг к другу мосты
Боже, колко е красиво / Боже мой, как все красиво
На две крачки зад теб нов е ден / В двух шагах за тобою рассвет
Леонид Виноградов
Както гледаш към Русия / Как посмотришь на Россию
Излязох смело на арената / Я смело вышел на арену
Леонид Губанов
Молитва / Молитва
Свещичке моя, как ти се блещука / Моя свеча, ну как тебе горится
Леонид Йоффе
Аз искам да се скрия / Я хочу спрятаться
Стихотворение на стария кръжочник / Стихотворение старого кружковца
Леонид Чертков
Туй е всичко / Вот и все
Живяхме като князе / Мы жили как князья
Максим Анкудинов
Вярваш, че светло ще бъде / Веришь, что лучшее будет
Има такъв живот / Есть такая жизнь
Марина Андрианова
Паметник / Памятник
Заспало лятото / Уснуло лето
Мария Максимова
Редове маргинални – 1 / Маргинальные строки – 1
Марк Шатуновский
Банални неща / Банальные вещи
Михаил Айзенберг
Нас ни плашат / Нас пугают
Михаил Ерьомин
Разпиляни зърна на премъдрост / Боковитые зерна премудрости
Михаил Красилников
Ръждите белезите ще сменят / Ожоги на лице заменит ржа
Михаил Лаптев
С двуличен мед пчели тежат / Двуличен мед тяжелых пчел
Михаил Соковнин
Ний риби сме / Мы рыбы
Михаил Степаненко
Още помня / Я ещё не забыл
Михаил Файнерман
Има хора / Есть люди
Небе, пълно с птици / Небо, полное птиц
Михаил Шчербина
На случаен трамвай да се возя желаех / Я когда-то хотел на случайном трамвае
Мойсей Цетлин
Алея на заснежения булевард / Аллея на заснеженном бульваре
Родина / Родина
Наталия Горбаневская
Аз откъде съм / А я откуда
Наум Каплан
Песен / Песня
Николай Акселрод
Приятелю, кажи / Друг! Правду мне скажи
Басня / Басня
Николай Байтов
Сутрини много години наред / Каждое утро на протяжении многих лет
Николай Глазков
На недостъпна висина / На недоступной высоте
За незнайното въздишаме / За неведомым бредущие
Николай Звягинцев
На пътника отляво здрача ви дарявам / Дарю вам сумерки левее пассажира
Николай Котрельов
Когато изчезнаха сенките / Когда не стало теней
Николай Рубцов
Отлетяха листата / Улетели листья
Брезите / Березы
Ти си много добра – разбирам / Ты хорошая очень – знаю
Николай Шатров
Всеки миг / Каждый миг
И щастието път е / И счастье – путь
Николай Шипилов
Глупакът и грозничката / Дурак и дурнушка
Нина Бялосинская
Като птица в стъкло / Словно птаха в окно
Нина Искренко
Смърт ли – на нощния стол пеперуда е бяла / Смерть это белая бабочка ночью на стуле
Нона Слепакова
Есенен парк / Осенний парк
Олег Григориев
Писах аз детски книжки / Писал я детские книжки
С бръсната глава / С бритой головою
Олег Гриценко
Авлиги денем, славеи в нощта / Днем иволги, а ночью соловьи
Олга Седакова
Походна песен / Походная песня
Павел Пеперщейн
Аз не съм степен вълк / Не степной я волк
Пьотр Антонюк
Градът / Город
Пьотр Степанов
Да прославим жената / Прославим женщину
Полина Слуцкина
Щастие и вечност / Счастье и вечность
Аз препрочитам / Я перечитываю
Рид Грачев
Не спах, до късно плаках през нощта / Я все не спал и плакал допоздна
Роалд Манделщам
Радва ни вятър, звездният вятър / Радуйтесь ветру, звездному ветру
Руслан Елинин
Епиграфи / Эпиграфы
Доброта е, когато / Доброта – это когда
Света Литвак
За дъжда / Про дождь
Семьон Гринберг
Падение / Падение
Сергей Бирюков
Говорех аз на птичия език / Я говорил на птичьем языке
Сергей Волф
На рамото ми водно конче кацна днес / Мне на плечо сегодня села стрекоза
Сергей Гандлевский
Да сменя тази плоча ли / Не сменить ли пластинку
Сергей Кулле
И снеговете вечни ще отминат / Все вечные снега прейдут
Сергей Морозов
Светло е с щрихи от дъжд / Свет заштрихован дождём
Далечен ден и час / Всё дальше день и час
Сергей Петров
Потокът на Персеидите / Поток Персеид
Сергей Стратановский
По-страшно няма / Страшнее нет
Фройд дали да чета / То ли Фрейда читать
Кой запали шутовски пожар / Кто пожар скомороший зажег
Сергей Тимофеев
Човек пристига / Приходит человек
Сергей Трофимов
Клетва / Клятва
В гората / В лесу
Сергей Чудаков
Щом хвърлиха ме в нервна клиника / Когда я заперт в нервной клинике
Що изгнаникът хапва / Чем питается ссыльный
Симон Бернщейн
Към встъпващия в брак / Вступающему в брак
Летен ден / Летний день
София Прокофиева
Статуите чакат в плоска ниша / Статуи пригрелись в плоской нише
Станислав Красовицкий
Може би снежни парцали летят / Быть может, это хлопья летят
Тамара Буковская
В злобен свят / В дикой злобе
Татяна Нешумова
А вий ако красиви сте / А если вы красивые
Татяна Шчербина
За любовта знам тъй много и нищичко май не знам / О любви я знаю так много и ничего почти
Как действа съдбата / Как действует рок
Филарет Чернов
Тъй тъжно ми е, че съм млад, но като старец / Мне грустно оттого, что я ещё так молод
Не го разбрах / Я не пойму
Едуард Шнейдерман (към раздела с Е)
В защита на флейтата / В защиту флейты
Елмира Котляр (към раздела с Е)
Нима си великан /Разве ты великан
Юз Алешковский
Песен за Сталин / Песня о Сталине
Юлий Гуголев
На края на опустошените гробове / На краю разоренных могил
Юлия Немировская
Чуждите стихове / Чужие стихи
Юрий Айхенвалд
Странни хора са мечтателите / Удивительный мечтатели народ
Юрий Беликов
Магията на Земята / Заговор Земли
Юрий Влодов
Извънземен / Иномирец
Юрий Галансков
Избягахме / Бежим туда
И тръгна пламък / Рванулось пламя
Юрий Домбровский
Чекистът / Чекист
Юрий Карабчиевский
Непостижима е безмълвна пустота / Непостижимая, немая пустота
Преди на Трубна сняг да се стопи / Пока на Трубной не растаял снег
Юрий Колкер
Сяда привечер той / Он под вечер садится
Юрий Мамлеев
Няма да умра / Не умру
Юрий Панкратов
В своята грамада многолика / Всей своей громадой многоликой
Юрий Смирнов
Из есенен помръкващ град вървях / Осенний город тихо увядал
Янка Дягилева
Понякога умират боговете / Порой умирают боги
Ян Сатуновский
Аз съм малък човек / Я маленький человек
Поезията не е пророчество / Поэзия – не пророчество
Мамо, мамо, кога ще си отидем вкъщи / Мама, мама, когда мы будем дома
Мъжествено / Мужественно
Художникът Володя Яковлев / Художник Володя Яковлев
Главното е... / Главное...
---------------
Кари Унксова
Руската поетеса и писателка Кари Унксова (Кари Васильевна Унксова) е родена на 21 октомври 1941 г. в гр. Алма Ата. Пише стихове от младежките си години. Завършва факултета по геология при Ленинградския държавен университет (1965 г.), след което е аспирант в Минния институт. Приживе има само няколко публикации в сп. „Смена” и в самиздатски издания като „Женщина и Россия”, „Наша Личная Ответственность”, „Таллинские тетради”, „Голос” и „Часы”. Подготвя 6 ръкописни тома, в които включва свои стихове, поеми, пиеси и автобиографична проза. Участието й в неформални групи и рок движения дразни властите, които я принуждават да се съгласи да емигрира, но преди да напусне страната, умира на 3 юни 1983 г. при неизяснени обстоятелства след автомобилна катастрофа в Ленинград. През 1985 г. в Тел Авив излиза сборникът с нейни творби „Кари. Избранное”, а през 2009 г. в Петербург излиза книгата „Кари Унксова. Поэзия. Проза”. Нейни стихове са включени в антологиите „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и „Самиздат Ленинграда”.
КЛАСИЧЕСКИ СТАНСИ
*
Не ще светът причини да подрежда,
подробно осветен с прилежната луна
в пределите на няма тишина.
И морно чезнат мислите ни прежни...
*
Приижда здрач над ледения под.
Без страх е правотата на водата.
Сред нивата са морни семената
в септември есенен да дават плод...
*
По-кратка радост, близък свише гнет,
надежда всяка ложето отхвърля.
Вилнеещ над застиващите кърви,
по слепоочията плъзва лед...
*
Как ден лети, беда да спре пред нас!
Как нощ след него бърза неуспешно!
Но пролетта и май преди да срещна,
не ще успеят. Ще си тръгна аз...
*
Не ме завиват ничии ръце
и ничии очи не ще ме канят.
Дори в деня беда е налице,
дори нощта страха не ще измами.
КЛАССИЧЕСКИЕ СТАНСЫ
*
Мне мнится мир устал искать причины
Подробно освещен усилием луны
И нет в пределах наших тишины
И утомились прежние личины
*
Изнемогают сумерки над льдом
Над водами лишь правота бесспорна
В глубинах пашни утомились зерна
Давать плоды осенним сентябрем
*
Короче радость, ближе горний гнет
Надежда не стоит у изголовья
И торжествуя над остывшей кровью
Виски слегка охватывает лед.
*
Как мчится день, чтоб отвратить беду!
Как ночь за ним спешит, не успевая!
Но и в преддверии весны и мая
Мне мнится – не успеют. Я уйду
*
Ничья рука меня не завернет
Ничьи глаза обратно не поманят
И даже день беду не отведет
И даже ночь тревогой не обманет.
1982 г.
---------------------------------------------
Константин Левин
Руският поет Константин Левин (Константин Ильич Левин) е роден на 1 януари 1924 г. в гр. Днепропетровск. През 1941 г. учи един семестър в медицинския институт. Участник е във Великата отечествена война, през 1944 г. след раняване губи крака си. След войната учи в Литературния институт „Максим Горки”, но през 1949 г. е изключен заради едно свое стихотворение. През 1950 г. е възстановен и през 1952 г. завършва института. Работи като литературен консултант към Съюза на писателите на СССР. Не прави опити да публикува, приживе няма нито едно отпечатано стихотворение. Умира на 19 ноември 1984 г. в Москва. След смъртта му негови стихове излизат в списанията „Дружба народов”, „Огонек” и „Знамя” и в антологии и алманаси като „Поэзия второй половины XX века”, „День поэзии” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. През 1988 г. излиза стихосбирката му „Признание”.
ВЛЯЗОХ СВЪСЕН И ЗЪЛ В РЕСТОРАНТ „КАМА”
Влязох свъсен и зъл в ресторант „Кама”.
А защо влязох? Просто оттам минах.
Там с оркестърче бе и една дама
все си плюскаше, плюскаше в шум димен.
Влязох, зърнах, поръчах, изпих, вяло
поседях, погулях, вдишах дим, станах.
От играта съм вън и за чий дявол
на такава цена оцелях, знам ли...
БЫЛ Я ХМУР И ЗАШЕЛ В РЕСТОРАН „КАМА”
Был я хмур и зашел в ресторан „Кама”.
А зашел почему – проходил мимо.
Там оркестрик играл и одна дама
Все жрала, все жрала посреди дыма.
Я зашел, поглядел, заказал, выпил,
Посидел, погулял, покурил, вышел.
Я давно из игры из большой выбыл
И такою ценой на хрена выжил...
1969 г.
---------------------------------------------
Лев Василиев
Руският поет Лев Василиев (Лев Викторович Васильев) е роден на 1 януари 1944 г. в Петербург. Учи във филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1961-1966 г.), но не успява да се дипломира. Като библиофил се прехранва от препродажба на книги, известно време работи като редактор на полиграфията към Военноморския музей, но се пропива и продължава живота си в мизерия. Публикува стихотворения в самиздатски листовки и в сп. „Звезда” и в. „Смена”. Автор е на стихосбирките „Ненормальная радость” (1993 г.) и „Приезжайте в Крым” (1997 г.). Умира на 31 март 1997 г. в Петербург.
ПЛУВАЙКИ КЪМ ОБЕТОВАН КРАЙ
На Таня Корнфелд
Плувайки към обетован лятен
край, ти чуй в гласа ми препоръки
как прегракват от дъжда, с мъглата
от земя, обречена на мъки,
щото сред блата расте животът,
сякаш жълто е лютиче прашно;
но кънти на пълни обороти:
Здрав бъди, довиждане, не кашляй!
На прощаване ще кажа още:
Измоли от близките си прошка,
да скъсиме тез пространства лоши,
късащи гърдите ни немощни.
ОТПЛЫВАЯ В КРАЙ ОБЕТОВАННЫЙ
Тане Корнфельд
Отплывая в край обетованный,
ты услышь мой голос обращенный,
как хрипит он из дождя – с тумана,
от земли, навеки обреченной,
потому что вырос на болотах,
словно желтый лютик, – не на пашне;
но гудит на полных оборотах:
до свиданья, будь здоров, не кашляй!
И еще скажу я на прощанье:
Попроси у всех своих прощенья,
расстоянья эти сокращая,
разрывая наши средостенья.
1981 г.
---------------------------------------------
Лев Лосев
Руският поет, литературовед и есеист Лев Лосев (Лев Владимирович Лифшиц/ Лосев е роден на 15 юни 1937 г. в Ленинград. Завършва журналистика във филологическия факултет на Ленинградския държавен университет. От 1962 до 1975 г. работи като редактор в сп. „Костёр”, пише стихове за деца и пиеси за куклен театър. През 1976 г. емигрира в САЩ. Работи като коректор в изд. „Ардис”, няколко години е литературен сътрудник на Радио „Гласът на Америка”. Защитава аспирантура в Мичиганския университет и от 1979 г. преподава руска литература в Дартмунтския колеж в Ню Хемпшир. Публикува поезия и публицистика в емигрантския печат, а от 1989 г. и в руски издания като „Знамя”, „Октябрь”, „Дружба народов”, „Звезда”, „Новый мир”, „Юность”, „Петрополь” и др. Автор е на стихосбирките „Чудесный десант” (1985 г.), „Тайный советник” (1987 г.), „Новые сведения о Карле и Кларе” (1996 г.), „Послесловие” (1998 г.), „Стихотворения из четырёх книг” (1999 г.), „Sisyphus redux” (2000 г.), „Собранное” (2000 г.), „Как я сказал” (2005 г.), „Говорящий попугай” (2009 г.), на книги с есеистика и литературна критика като „Закрытый распределитель” (1984 г.), „Эзопов язык в современной русской литературе” (1984 г.), „Иосиф Бродский. Опыт литературной биографии” (2006 г.), „Солженицын и Бродский как соседи” (2010 г.) и др. Умира на 6 май 2009 г. в гр. Хановър, щат Ню Хемпшир, САЩ.
МЕСТОИМЕНИЯ
Предателство, което е в кръвта.
Предаваш своите очи и пръсти,
предателство на пияндета мръсни,
от него Боже опази света.
Сега сме болни. Зле ни е. Лежим.
Душата ми край мен лежи отделно.
Под нас е неприветлива постеля
с дюшек вмирисан, в болничен режим.
С какво ме дразни двойникът нездрав,
с това, че немарливец е безпътен:
на мутрата с петна от страх и супа,
с петна от дявол знае що в чаршаф.
Все още в нас тече живот злочест,
щом тук с измръзнали нозе лежиме,
и на предишния живот лъжите
ни предявяват дълга сметка днес.
Но странно тук свободно си лежа,
в стъклото клонка, сняг и птица плуват,
и виждам как умира таз лъжа,
как я боли и как се тя страхува.
МЕСТОИМЕНИЯ
Предательство, которое в крови.
Предать себя, предать свой глаз и палец,
предательство распутников и пьяниц,
но от иного, Боже, сохрани.
Вот мы лежим. Нам плохо. Мы больной.
Душа живет под форточкой отдельно.
Под нами не обычная постель, но
тюфяк-тухляк, больничный перегной.
Чем я, больной, так неприятен мне,
так это тем, что он такой неряха:
на морде пятна супа, пятна страха
и пятна черт чего на простыне.
Еще толчками что-то в нас течет,
когда лежим с озябшими ногами,
и все, что мы за жизнь свою налгали,
теперь нам предъявляет длинный счет.
Но странно и свободно ты живешь
под форточкой, где ветка, снег и птица,
следя, как умирает эта ложь,
как больно ей и как она боится.
---------------------------------------------
Леонард Данилцев
Руският поет, писател, художник и актьор Леонард Данилцев (Леонард Евгеньевич Данильцев) е роден на 26 май 1931 г. в Ленинград. Завършва театралния институт „Борис Шчукин” (1957 г.). Изявява се като актьор в театри в Южносахалинск, Дзержинск и Астрахан. Пише сценарии за телевизионни предавания. Работи като художник-оформител в Руската държавна библиотека (1964-1991 г.). Представя свои картини на общи и самостоятелни изложби. Посещава сбирките на литературната група СМОГ, до перестройката публикува поезия и проза само в самиздатски и емигрантски издания като „Ковчег”, „Новое русское слово”, „Поиски”, „Цирк Олимп” и др. Живее в Москва. Автор е на стихосбирките „Неведомый дом” (1990 г.) и „Стихи” (1996 г.). Умира през февруари 1997 г. в Москва. Много от стиховете и разказите му все още не са публикувани.
С ВЕСЛАТА СИ ЛОДКАТА СВИТКА
С веслата си лодката свитка,
под лодката бързей шурти
и рядко хей там маргаритка
любовни лъчи не върти.
Брегът е прекрасен и вечен,
и слънце, и въздух, гори;
добре ми е – аз съм човече,
което в картина се скри.
ВЕСЛАМИ ЛОДКА МАШЕТ
Веслами лодка машет
под лодкой журчит вода
и редко какая ромашка
не тянет любви провода.
И берег прекрасен, и речка,
и солнце, и воздух, и лес;
и мне хорошо – человечку,
который в картину залез.
---------------------------------------------
Леонид Аронзон
Руският поет Леонид Аронзон (Леонид Львович Аронзон) е роден на 24 март 1939 г. в Ленинград. Завършва Ленинградския педагогически институт (1963 г.). Преподава във вечерни училища, пише сценарии за научно-популярни филми. Пише стихове от детските си години, но приживе не е публикувал в официалния печат. Печата в самиздатски издания, приемат го за един от лидерите на ленинградския неформален литературен авангард. През 1969 г. подготвя сборника със синтезирани литературно-графични творби „Ave”. Умира при неизяснени обстоятелства на 13 октомври 1970 г. близо до Ташкент. През 1979 г. книга с негови стихове излиза като приложение на самиздатското сп. „Часы”, посмъртно излизат и стихосбирките му „Стихотворения” (1990 г.), „Смерть бабочки” (1998 г.), „Собрании произведений” (в два тома, 2006 г.), „Innenfl;che der Hand” (2009 г.).
ПРИБЛИЖАВАТ СЕ МОСТОВЕ
Приближават се мостове в нощната твърд,
от градини и църкви златистото рони се,
през пейзажа в леглото ми идваш, до смърт
пеперуда към моя живот си забодена.
ПРИБЛИЖАЮТСЯ НОЧЬЮ ДРУГ К ДРУГУ МОСТЫ
Приближаются ночью друг к другу мосты
И садов и церквей блекнет лучшее золото,
сквозь пейзажи в постель ты идешь, это ты
к моей жизни, как бабочка, насмерть приколота.
1968 г.
-----
БОЖЕ, КОЛКО Е КРАСИВО
Боже, колко е красиво!
Всеки път дъга преде.
Как в почивката щастлива
взор да свърнеш, накъде?
Щом е този речен ден
с вятър трепетен, прохладен,
няма свят, назад останал –
има само свят пред мен.
БОЖЕ МОЙ, КАК ВСЕ КРАСИВО
Боже мой, как все красиво!
Всякий раз как никогда.
Нет в прекрасном перерыва,
отвернуться б, но куда?
Оттого, что он речной,
ветер трепетный прохладен.
Никакого мира сзади –
все, что есть – передо мной.
1970 г.
-----
НА ДВЕ КРАЧКИ ЗАД ТЕБ НОВ Е ДЕН
На две крачки зад теб нов е ден.
Към прекрасния парк ме поведе.
Гледам – не е прекрасно съвсем,
само тихо и радостно редом.
Само есен вей мрежа над мен
и душите за рая улавя.
Боже, в този миг нека умрем,
Боже, нека вовеки забравим.
В ДВУХ ШАГАХ ЗА ТОБОЮ РАССВЕТ
В двух шагах за тобою рассвет.
Ты стоишь вдоль прекрасного сада.
Я смотрю – но прекрасного нет,
только тихо и радостно рядом.
Только осень разбросила сеть,
ловит души для райской альковни.
Дай нам Бог в этот миг умереть,
и, дай Бог, ничего не запомнив.
1970 г.
---------------------------------------------
Леонид Виноградов
Руският поет и писател Леонид Виноградов (Леонид Аркадьевич Виноградов) е роден на 27 юни 1936 г. в Москва. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Смена” през 1957 г. Завършва юридическия факултет на Ленинградския университет (1959 г.). От 1957 г. е член на ленинградската неформална поетична група УВЕК (по първите букви на фамилиите на участниците: Уфлянд, Виноградов, Ерьомин, Куле). Представя се като автор на пиеси. Първите му поетични публикации в официалния печат са след перестройката. Негови стихове излизат в списания и антологии като „Арион”, „НЛО”, „У голубой Лагуны”, „Строфы века”, „Самиздат века”, „Филологическая школа” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1988 г.). Автор е на стихосбирките „Чистые стихи” (1998 г.), „Стихи с пятнышком” (1999 г.), „Холодные стихи” (1999 г.), „Горизонтальные стихи” (2001 г.), „Фамильные стихи” (2001 г.), „Потешные стихи” (2003 г.), „Жалостные стихи” (2004 г.) и на романа „Утро Фауста” (2003 г.). Умира на 1 април 2004 г. в Москва.
КАКТО ГЛЕДАШ КЪМ РУСИЯ
Както гледаш към Русия
с птичи поглед яко,
тъй ще хвърлиш към Русия
птичето си ако.
КАК ПОСМОТРИШЬ НА РОССИЮ
Как посмотришь на Россию
с птичьего полета,
так и сбросишь на Россию
птичьего помета.
-----
ИЗЛЯЗОХ СМЕЛО НА АРЕНАТА
Излязох смело на арената.
Бе пълен цирк. Тълпа видях
и свърши боят. Мигновено
туширан от съдбата бях.
Не стига туй. С шейна ме гази.
В тепих покорно съм скован.
Аз с маска борческа лежа си,
спокойно гледайки в таван.
Я СМЕЛО ВЫШЕЛ НА АРЕНУ
Я смело вышел на арену.
Качнулся цирк. И кончен бой.
Мелькнули лица. Как мгновенно
я был туширован судьбой!
Ей мало. Стала гнуть салазки.
Я на ковер покорно лег.
Лежу, не сняв борцовской маски,
спокойно глядя в потолок.
1976 г.
---------------------------------------------
Леонид Губанов
Руският поет Леонид Губанов (Леонид Георгиевич Губанов) е роден на 20 юли 1946 г. в Москва. Пише стихове от детските си години, през 1962 г. участва в кръжоците на литературното студио към районната библиотека и в литературната група към Двореца на пионерите в Москва, негови стихотворения са публикувани във в. „Пионерская правда”. Създател е на неофутуристичното самиздатско списание „Бом” и на неформалното литературното обединение СМОГ (Самое Молодое Общество Гениев „Смелость, Мысль, Образ, Глубина”). Освен в сп. „Юность”, където през 1964 г. излиза част от негова поема, Губанов е публикувал стихове само в самиздатските алманаси „Авангард”, „Чу!” и „Сфинксы” (1965 г.). Работил е като фотолаборант, пожарникар, фигурант в археологическа експедиция, пазач и носач. Умира на 8 септември 1983 г. в Москва. След смъртта му стиховете му излизат в стихосбирките „Ангел в снегу” (1994 г.), „Я сослан к Музе на галеры” (2003 г.), „Серый конь” (2006 г.), „И пригласил слова на пир” (2012 г.) и др.
МОЛИТВА
Звездице моя, стой, блести,
звездице – весело да греем,
звездице, спри ме, спри ме ти
да се напия и застрелям.
Как хубаво е, че сме с теб,
и че сме гърбави, добре е
пред Бога, а пред царски дреб
крила добре е да развеем.
Ще ни подкастрят, не за цар,
а за молебен с жажда вехта,
в ресниците, горяща жар,
към пазвата лети комета.
Звездице моя, стой, блести,
кометата не е заплаха,
стотици тайни да вести
от залез чак до изгрев чакат.
Ний под едно палто зовем
причастие неръкотворно,
задъхваме се в мъчен ден
от суша дълга и уморна.
Звездице моя – поглед, нрав,
любовница, щом на дръвника
от смъртната ми риза блика
колосаният й ръкав.
И все едно, и все едно,
сред ада с нерви сме опънати;
да бъде нощното вино
в дванайсет и полвина сбъднато!
Да бъдат твоите очи,
цветята ти полутъгуващи,
хазартът сляпо да ечи
да щипе щастие преструващо!
Звездице моя, стой, сияй,
подаръци в нас има още,
но ако не напишем – Рай,
от Бог не ще получим прошка.
МОЛИТВА
Моя звезда, не тай, не тай,
Моя звезда – мы веселимся.
Моя звезда, не дай, не дай
Напиться или застрелиться.
Как хорошо, что мы вдвоем,
Как хорошо, что мы горбаты
Пред Богом, а перед царем
Как хорошо, что мы крылаты.
Нас скосят, но не за царя –
За чьи-то старые молебны,
Когда, ресницы опаля,
За пазуху летит комета.
Моя звезда, не тай, не тай,
Не будь кометой той задета
Лишь потому, что сотню тайн
Хранят закаты и рассветы.
Мы под одною кофтой ждем
Нерукотворного причастья
И задыхаемся копьем,
Когда дожди идут нечасто.
Моя звезда – моя глава,
Любовница, когда на плахе,
Я знаю смертные рубахи,
Крахмаленные рукава.
И все равно, и все равно,
Ад пережив тугими нервами,
Да здравствует твое вино,
Что льется в половине первого.
Да здравствуют твои глаза,
Твои цветы полупечальные,
Да здравствует слепой азарт
Смеяться счастью за плечами.
Моя звезда, не тай, не тай,
Мы нашумели, как гостинцы,
И если не напишем – Рай,
Нам это Богом не простится.
-----
СВЕЩИЧКЕ МОЯ, КАК ТИ СЕ БЛЕЩУКА
Свещичке моя, как ти се блещука?
Кръвта ако опазя, би могло
да ми покаже границата тука,
да ми подскаже моето легло.
Свещичке моя, пламък не загасяй ти!
Не са сълзи тез вишни прелестни.
Ще чакам, приказлив като тераса,
за цветните стъкла рубини цветни.
В градината библиотечен хлад е.
В библиотеката – градински рай...
И кодеин в аптеката заплаква,
тъй Троцки в осемнайста плака май.
МОЯ СВЕЧА, НУ КАК ТЕБЕ ГОРИТСЯ
Моя свеча, ну как тебе горится?
Вязанья пса на исповедь костей.
Пусть кровь покажет, где моя граница.
Пусть кровь подскажет, где моя постель.
Моя свеча, ну как тебе теряется?
Не слезы это – вишни карие.
И я словоохотлив, как терраса,
в цветные стекла жду цветные камни.
В саду прохладно, как в библиотеке.
В библиотеке сладко, как в саду...
И кодеин расплачется в аптеке,
как Троцкий в восемнадцатом году.
---------------------------------------------
Леонид Йоффе
Руският поет Леонид Йофе (Леонид Моисеевич Иоффе) е роден на 29 юли 1943 г. в гр. Самарканд. Завършва физико-математическия факултет на Московския държавен университет (1966 г.). Пише стихове от младежките си години, от 1970 г. публикува в самиздатския печат и в чуждестранни списания като „Менора”, „Континент”, „Эхо”, „Время и мы”, „Русская мысль”, „Перекрестки”, „Театральная жизнь”, „Знамя”, „НЛО” и др. През 1972 г. емигрира в Израел. Преподава математика в Йерусалимския университет. Автор е на стихосбирки, издадени в Израел и в Русия, сред които „Косые падежи” (1977 г.), „Путь зари” (1977 г.), „Третий город” (1980 г.), „Голая осень” (1999 г.), „Короткое метро” (2001 г.) и др. Умира на 3 юли 2003 г. в Йерусалим, Израел. Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России”, „Антология Гнозиса современной русской и американской литературы и искусства”, „Освобожденный Улисс”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др.
АЗ ИСКАМ ДА СЕ СКРИЯ
Аз искам да се скрия вдън земята сам,
огънат до размери немислими,
така по тез чукари незабележимо
ще бродя, без да знам очите чужди там.
След туй в зениците да впрегна поглед нов,
да разбера обърканите ни постъпки,
как са ръждясали фатално наште стъпки
и се зарежда с клетви детският пищов.
А стреля ли – ще е съсечен нечий взор,
а стреля ли – ще е охулен жребий нечий,
ще са събрани устните в обиден хор,
а утрините на небето ще се перчат.
Със зрелост кръвна да е пълен всеки стон
и наследена зрелост пак след нас да има –
красив и страшен, и жесток е този дом –
наш земен дом, където свойто аз ломиме
и въздух, сякаш риби сме, с уста ловиме
сами и заедно към бездната-подслон.
Я ХОЧУ СПРЯТАТЬСЯ
Я хочу спрятаться под самый прочный пласт
и сжаться до немыслимых размеров,
чтоб незаметному на кручах этих серых
влачить присутствие, чужих не зная глаз.
Потом свои зрачки расширить и напрячь
и разобрать, как перепутаны поступки,
как невозможно заржавели наши сутки,
и жутким словом заряжается пугач.
А стоит выпалить – загублен чей-то взор,
а стоит выпалить – ославлен чей-то жребий,
и губы собраны в обидчивый узор,
а зори лишними куражатся на небе.
Пусть кровной спелостью наш преисполнен стон,
наследной спелостью, живет еще за нами –
красив и грозен и безжалостен сей дом –
наш дом земной, где вместе бьемся над азами,
где воздух ловим, словно рыбы, ловим ртами
вместе и порознь и снова бездны ждем.
1968 г.
-----
СТИХОТВОРЕНИЕ НА СТАРИЯ КРЪЖОЧНИК
Световната загадка мами, смайва
пред зрение и ум мъгла една –
денят в тетрадката си дъжд чертае,
народи се тълпят и времена.
И ученикът в мартенското рано
е устремен към тайните отпред,
мечтае той, където разум няма,
на пълно знание да дойде ред.
В закон материята да обхване,
пружина с правила да заздрави
и нека ясни свойствата да станат
на хора, минерали и треви.
И той мечтае: хора и природа,
и зад стъклото дивното платно,
и мартенското време да преброди
и слее в общо за света пано.
Макар да е неясен този епос
вселенски, тъмното не ще го спре,
загадките на жизнения ребус
изстрадал, но щастлив да разбере.
СТИХОТВОРЕНИЕ СТАРОГО КРУЖКОВЦА
Загадка мира поманит, волнуя,
туманно правя зреньем и умом, –
тетрадку дня в окне дожди линуют,
и тёмен ход народов и времён.
И школьник смотрит в мартовское небо,
весь устремлён к разгадке впереди,
мечтает он путём, где разум не был,
до встречи с полным знанием дойти.
Обнять в закон материи устройство,
пружины правил, облики вещей,
и пусть число откликнется на свойства
растений, минералов и людей.
И он мечтает: люди и природа,
и полотно картинки за окном,
и долька талой мартовской погоды
сольются в мира полное панно.
И пусть невнятен мирозданья эпос
и неразымчив, как сплошная тьма,
он смотрит в жизнь: загадок видит ребус,
и ломит грудь от счастья понимать.
1989 г.
---------------------------------------------
Леонид Чертков
Руският поет, писател, литературовед и преводач Леонид Чертков (Леонид Натанович Чертков) е роден на 14 декември 1933 г. в Москва. Учи в Московския библиотекарски институт (1952-1956 г.), завършва Ленинградския педагогически институт (1968 г.). През 1954 г. добива популярност поемата му „Итоги”. От 1953 до 1956 г. е лидер на неформалното литературно обединение „Мансарда”. През 1957 г. е осъден „за антисъветска агитация” и е затворен за 5 години в лагера Дубравлаг в Мордовия. Участва в самиздатски издания, подготвя самиздатските алманаси „Троя” и „Пятиречие”. След 1962 г. работи в Библиотеката за обществени науки в Москва. Занимава се с история на руската литература, подготвя статии за „Краткая литературная энциклопедия”, „Лермонтовская энциклопедия” и др. издания. Превежда английска и американска поезия. През 1974 г. емигрира във Франция. До 1985 г. преподава руски език и литература в университетите в Тулуза и Кьолн, след 1980 г. работи в Института по славистика при Кьолнския университет. Публикува поезия и проза в издания като „Ковчег”, „Континент”, „Гнозис”, „Вестник РХД”, „Русская мысль”, „Новое литературное обозрение”, „Зеркало”, „Новый мир” и др. негови стихове са включени в антологиите „Поиски правды. Опозиционные стихи советских поэтов”, „Антология Гнозиса”, „Поэзия второй половины XX века”, „Антология самиздата”, „Самиздат Ленинграда”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Автор е на стихосбирките „Нерастанкино” (самиздат, 1962 г.), „Огнепарк” (1987 г.) и „Смальта” (1997 г.). Умира на 28 юни 2000 г. в гр. Кьолн, Германия.
ТУЙ Е ВСИЧКО
Туй е всичко. Последната нощ си отива,
аз свободен съм още, макар без пари.
Разговарям за кино, за времето сиво,
вчера своите лични книжа изгорих.
Вярвам в себе си. Имам нахалство достатъчно
прокурора ехидно да гледам в очи,
няма милост да моля от тез заседатели,
твърдост в мойте последни слова ще звучи.
Все едно е. Летаргия ме е обзела,
не очаквам пощада, надежда не знам:
Беше циганката на дланта ми прочела
концентрационните лагери там.
Как са другите? Някой чете в тъмнината.
Този крачи и пуши, тя също не спи.
И какво да гадая в живота превратен.
Може би до прозореца всеки търпи.
И навярно малцина очакват промени.
И подпухва от синьото изтокът чист,
и съзирам как нейде невзрачен военен
в мойта папка подшива последния лист.
ВОТ И ВСЕ
Вот и все. Последняя ночь уходит,
Я еще на свободе, хоть пуст кошелек.
Я могу говорить о кино, о погоде, –
А бумаги свои я вчера еще сжег.
Я уверен в себе. У меня хватит наглости
Прокурору смеяться в глаза,
Я не стану просить заседательской жалости
И найду, что в последнем слове сказать.
Наплевать. Я давно в летаргической зоне,
Мне на что-то надеяться было бы зря:
У меня цыганка прочла на ладони
Концентрационные лагеря.
А другие? Один в потемках читает.
Этот ходит и курит, и так же она.
Да и что там гадать, откуда я знаю.
Может, каждый вот так же стоит у окна.
И никто, наверно, не ждет перемены.
И опять синяком затекает восток,
И я вижу, как незаметный военный
Подшивает мне в папку последний листок.
1955 г.
-----
ЖИВЯХМЕ КАТО КНЯЗЕ
Бе княжи нашият житейски бряг,
като князе с дъска са ни топили,
отгоре ордите са яли-пили,
и да изстенеш даже няма как.
МЫ ЖИЛИ КАК КНЯЗЬЯ
Действительно, мы жили как князья,
Как те князья, кого доской давили,
А наверху ордынцы ели-пили,
И даже застонать было нельзя.
1987 г.
---------------------------------------------
Максим Анкудинов
Руският поет и преводач Максим Анкудинов (Максим Арикович Анкудинов) е роден на 25 юни 1970 г. в гр. Свердловск. Завършва Уралския политехнически институт (1992 г.). Работи като програмист. Превежда поезия от френски, английски и италиански език. Публикува стихове в списания и алманаси като „Урал”, „Солнечное сплетение”, „Октябрь”, „Вавилон”, „Золотой век”, „Гуманитарный фонд”, „Несовременные записки”, „Essays in poetics”, „Литературный арьергард”, в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Самиздат века”, „Нестоличная литература”, „Антология поэзии Екатеринбурга”, „Девять измерений” и др. Автор е на стихосбирките „Парусное небо” (1997 г.), „Урал и вся Россия” (2001 г.), „Пепел клоуна” (2002 г.) и „Весна в большом городе” (2003 г.). Умира на 4 декември 2003 г., блъснат от автомобил в Екатеринбург.
ВЯРВАШ, ЧЕ СВЕТЛО ЩЕ БЪДЕ
Вярваш, че светло ще бъде,
или не вярваш – все таз:
есен с гръдта си откърмя
бездна, разкриваща паст.
Бездната зейна, от нея
с кал на арктични сълзи,
силно и честно обвеян,
студ безпощаден грози.
Мраз всепроникващ облита
речния леден завой.
Там, гдето свършват сълзите,
няма да има покой...
ВЕРИШЬ, ЧТО ЛУЧШЕЕ БУДЕТ
…Веришь, что лучшее будет,
Или не веришь – равно:
Осень, кормящая грудью, –
Бездна, раскрывшая дно.
Бездна раскрылась, из бездны,
С грязью арктических слез
Вылезет сильный и честный,
И беспощадный мороз.
Пахнет летящим морозом.
Ближней холодной рекой.
Там, где кончаются слезы,
Не наступает покой…
-----
ИМА ТАКЪВ ЖИВОТ
Има
такъв
живот –
неговите
дрехи
са редом.
ЕСТЬ ТАКАЯ ЖИЗНЬ
Есть
Такая
Жизнь –
Ее
Одежда
Рядом.
---------------------------------------------
Марина Андрианова
Руската поетеса Марина Андрианова (Марина Юрьевна Андрианова) е родена на 13 август 1960 г. в Москва. През 80-те години членува в литературната група „Действующие лица” заедно с Андрей Дмитриев, Борис Колимагин, Михаил Новиков, Михаил Файнерман и Иван Ахметев, през 1982 г. участва в самиздатския алманах „Список действующих лиц”. Ученичка на поета Евгени Харитонов, в творчеството си се придържа към литературния стил ретроавангард. Публикува стихове в издания като „Грааль”, „Риск”, „Обводный канал”, „Мулета”, „Сельская молодежь”, „НЛО” и др. Представя се на литературни четения и рецитали. Нейни стихове са включени в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов” и „Самиздат века”. Умира на 15 декември 2012 г. в Подмосковска област.
ПАМЕТНИК
Паметник
на Николай I
в центъра на Ленинград.
Непостижимо!
* Николай I (1796-1855 г.) – император на Русия (1825-1855 г.).
ПАМЯТНИК
Памятник
Николаю I
в центре Ленинграда.
Непостижимо!..
-----
ЗАСПАЛО ЛЯТОТО
Заспало лятото потъна
септември октомври
колкото по-нататък – по-студено
УСНУЛО ЛЕТО
Уснуло лето утонуло
сентябрь октябрь
чем дальше – холодней
---------------------------------------------
Мария Максимова
Руската поетеса, писателка и литературен критик Мария Максимова (Мария Глебовна Максимова) е родена през 1960 г. в Москва. Завършва Московския историко-архивен институт и Литературния институт „Максим Горки”. Публикува поезия в самиздатския и в официалния печат, в издания като „Золотой век”, „Черновик”, „Кольцо А”, „Крещатик”, „Юность”, „Гуманитарный фонд”, „Цирк Олимп”, „Волга”, „Гвидеон”, „Митин журнал”, „Полуостров” и др. Публикува статии по история на руската литература в издания като „Новая литературная газета”, „Независимая газета”, „Культура”, „Литературное обозрение”, „Культура на рубеже веков”, „За семью печатями”, „Окрестности” и др. Член е на Съюза на писателите на Москва (1996 г.). Автор е на стихосбирките „Уроки риторики” (1995 г.), „Кануны” (2002 г.), „Панцирь воздушной креветки” (2016 г.) и на книгите с проза „Голос и звук” (2012 г.) и „Житие преподобного Амвросия Оптинского” (2016 г.). Нейни стихове са включени в антологиите „Самиздат века”, „Crossing Centuries: The New Generation in Russian Poetry” и др. Живее в Москва.
РЕДОВЕ МАРГИНАЛНИ – 1
Редове маргинални... Така ни започва денят –
с ядовити шушукащи разпри, със звън в полутъмни вагони,
на простудата с ядни иглички, с треперещите колена,
разпиляни в накъсана дрямка памучни перони.
Ветровито подрънква ключът на пианото строг,
от пожарите гладни на гара, чернееща клена –
там, разсипан във въздуха, широколистен поток
дозамита в пороите птичи треви нажежени.
Плува в прежното изгревът, сякаш е щипка със сол,
вяло сбръчкано тяло, градът отмаляло върти се,
с нокът счупен плътта на пространството там е пробол
богомолец безименен, бременен с вечна костица.
МАРГИНАЛЬНЫЕ СТРОКИ – 1
Маргинальные строки... Вот так начинается день –
с перешептываний колких, со звонков в полутемных вагонах,
со строчащих по шелку иголок простуды, с дрожащих колен,
расплескавшись дырявою дремой с бумажных перронов.
Дребезжащий от всплесков глухих фортепьянных ключей,
от голодных пожаров вокзального черного клена –
там рассыпан по воздуху лиственный рваный ручей,
заметая дождем раскаленные птичьи газоны.
Там начало рассвета щепоткою соли плывет,
словно дряблое тело качается город нагретый,
и поломанным когтем по коже пространства скребет
безымянный паломник, беременный косточкой света.
1997 г.
---------------------------------------------
Марк Шатуновский
Руският поет, писател и литературен критик Марк Шатуновски (Марк Алексеевич Шатуновский) е роден на 6 март 1954 г. в Баку. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет. През 80-те години е активен член на поетичното студио „Луч”, един от организаторите е на московския клуб „Поэзия”. През 1993 г. издава в. „Благонамеренный кентавр”, ориентиран към литературния ъндърграунд. Чете лекции в университети в САЩ. Член е на Съюза на писателите на Русия (1992 г.). Съосновател и редактор е на сп. „100 words” (1993-1998 г.), съосновател е на Московския поетичен клуб, участник е в поетичния проект „Making words”. Публикува поезия, проза и есеистика в издания като „Юность”, „Новая Юность”, „Цирк Олимп”, „Знамя”, „Постскриптум”, „Five fingers”, „6ix”, „100 words”, „Lettres russes”, „Glas”, „Poesie des Regions d`Europe”, „Молодая поэзия”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Автор е на стихосбирките „Ощущение жизни” (1990 г.), „Мысли травы” (1992 г.), „Сверхмотивация” (2009 г.), на книгата с есета „После и после” (2008 г.), пиесата „Траектория улитки или анекдот о смерти Сталина” (1990 г.) и романа „Дискретная непрерывность любви” (1995 г.). Живее в Москва.
БАНАЛНИ НЕЩА
Късогледи години стоят си с виновна усмивка
в шлифер стар и развлечен зад прашния шкаф огледален:
на баща не приличат те – с хилава свита обвивка
постепенно подпухват, топят се в миража банален.
Ще излезеш на двора от изхода паралитичен –
има още такова почти безболезнено средство –
ще намокриш краката, дори да е време прилично,
в поизсъхващи калища на алиментното детство.
Кой така ви наплаши, от фотоалбум ви изгони,
довоенни момчета, забутани от битието,
изречения знаещи, даже самбистки прийоми,
с изражение, търсещо прежни черти на лицето.
Ваште сенки на лунния бряг на страха ви се скитат –
сенки дълги, редили на гола земя монументи,
вас тресе ви от всяко вълнение на слабините,
от лежащите в джобовете на гърди документи.
Преживяваш в квартира, а редом са глухи дувари
на живота изстиващ и нейде далече прокуден,
някой гледа оттам, от портрети на генсекретари,
и ситнят за развод физкултурните столични люде.
Или себе си срещнеш на мръсната стълбищна клетка,
но какво да си кажеш, щом няма какво да говориш,
само молещо гледаш към двойника с грозното кепе:
нека тук постоим, да не се разотиваме скоро.
Нещицата край нас като охлюв живеят измамно:
спрей в защита и ярко червило на устните морни,
само ключове два и билет – други улики няма!
В илюзорна случайност молби за пощада позорни.
Тоз нищожен животец за собствена прошка изнудва;
захаросани сълзи от детски измами отново;
както с лъч след дъжда опрощение ново се сбъдва,
изпълзява навънка от чантички и от джобове.
Но защо да щадиш? Та убийци пощада не знаят!
И къде да заминеш, а после защо да се връщаш?
Тук какво ще намериш, в какво ще повярваш накрая?
В туй: децата растят, а земята върти се могъщо...
БАНАЛЬНЫЕ ВЕЩИ
Близорукие годы стоят с виноватой улыбкой
в мешковатом плаще за зеркальным ободранным шкафом:
на отца не похожи – какой-то комплекции хлипкой,
и слегка оплывают и плавятся с медленным кайфом.
Или выйдешь во двор с параличного черного хода –
есть еще и такое почти безобидное средство –
только ноги промочишь, пусть даже сухая погода,
в подсыхающих лужах времен алиментного детства.
Кто вас так напугал, кто вас вытряс из фотоальбомов,
довоенные мальчики, в угол забитые бытом,
знатоки изречений и даже самбистских приемов,
с выражением лиц, совпадающим с чем-то забытым.
Ваши длинные тени на лунной поверхности страха –
тени прежде стоявших на голой земле монументов,
вас знобит от любого волнения в области паха,
от лежащих в нагрудных карманах своих документов.
Проживаешь в квартире, а рядом глухие отсеки
остывающей жизни, уже не способной продлиться,
кто-то смотрит оттуда, как смотрят с портретов генсеки,
и еще мельтешит в физкультурных разводах столица.
Или встретишь себя на замызганной лестничной клетке:
не найдешь, что сказать, и не выйдет с собой разговора,
только смотришь просяще на этого в ношеной кепке,
мол, еще постоим, ну, чего разбегаться так скоро.
Незаметные вещи ведут свою жизнь, как улитки:
вот баллончик губами обласканной яркой помады,
два английских ключа и билет – разве это улики?
Это так ненарочно и просит позорно пощады.
Эта мелкая жизнь вымогает себе упрощенье,
горстку сахарных слез намывая из детских обманов,
и как после дождя, получив для себя отпущенье,
выползает наружу из сумочек или карманов.
Так зачем их щадить? разве так поступают убийцы?
и куда уходить, а уйдя, для чего возвращаться?
что здесь можно найти или в чем захотеть убедиться?
в том, что дети растут и земля продолжает вращаться...
---------------------------------------------
Михаил Айзенберг
Руският поет, есеист и литературен критик Михаил Айзенберг (Михаил Натанович Айзенберг) е роден на 23 юни 1948 г. в Москва. Завършва Московския архитектурен институт (1972 г.) и работи като архитект-реставратор (1972-1989 г.). В съветско време има предимно самиздатски литературни изяви и публикува поезия в западни издания като „Время и мы” и „Континент”. След перестройката е литературен сътрудник на сп. „Московский наблюдатель”, консултант на изд. „Русслит”, преподава в Школата за съвременно изкуство при Руския държавен хуманитарен университет, работи в изд. „ОГИ” и изд. „Новое издательство”. Публикува поезия и литературоведчески очерци и статии в издания като „Знамя”, „Театр”, „Вестник новой литературы”, „Стрелец”, „Новый мир”, „Золотой век”, „Арион”, „Литературная газета” и др. Води цикъл радиопредавания „Путеводитель по ничейной земле”. Член е на редколегията на сп. „ЛО” (от 1997 г.). Носител е на литературни награди. Автор е на стихосбирките „Указатель имен” (1993 г.), „Пунктуация местности” (1995 г.), „За Красными воротами” (2000 г.), „Другие и прежние вещи” (2000 г.), „В метре от нас” (2004 г.), „Контрольные отпечатки” (2007 г.), „Рассеянная масса” (2008 г.) и на книги с публицистика като „Взгляд на свободного художника” (1997 г.), „Оправданное присутствие” (2005 г.), „Переход на летнее время” (2008 г.) и др. Живее в Москва.
НАС НИ ПЛАШАТ
Нас ни плашат, но страх не знаем,
и ругаят ни, но нехаем,
бият, не ни е болно,
гонят ни, а сме волни.
Що сме за хора ние?
Що сме за пъдпъдъци?
Трябваше в зор да вием,
зъби да скърцаме звучно,
сред пустотата мъчна
скрити за всеки случай.
НАС ПУГАЮТ
Нас пугают, а нам не страшно
Нас ругают, а нам не важно
Колют, а нам не больно
Гонят, а нам привольно
Что это мы за люди?
Что ж мы за перепелки?
Нам бы кричать и падать
Нам бы зубами щелкать
И в пустоте ползучей
рыться на всякий случай.
1982 г.
---------------------------------------------
Михаил Ерьомин
Руският поет и преводач Михаил Ерьомин (Михаил Фёдорович Ерёмин) е роден на 1 май 1936 г. в гр. Орджоникидзе (Владикавказ). Завършва филологическия факултет на Ленинградския университет. През 1957 г. е член на една от първите ленинградски групи за неофициална поезия „УВЕК” (Уфлянд–Виноградов–Еремин–Кулле), известна като „филологическата школа”. В съветско време в официалния печат публикува само пиеси, стихове печата в самиздатски списания като „Синтаксис”, „Часы”, „Митин журнал”, „Грани”, „Эхо”, „Континент”, „Черновик” и др. Превежда поезия от английски език. Негови стихове са включени в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Стихи в Петербурге. 21 век”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Самиздат Ленинграда” и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1986 г.), „Стихотворения” (1991 г.), „Стихотворения. 1992-1996” (1996 г.), „Стихотворения. 1957-1998” (1998 г.), „Стихотворения. Книга 2” (2002 г.), „Стихотворения. Книга 3” (2005 г.), „Стихотворения. Книга 4” (2009 г.) и „Стихотворения. Книга 5” (2013 г.). Живее в Санкт Петербург.
РАЗПИЛЯНИ ЗЪРНА НА ПРЕМЪДРОСТ
Разпиляни зърна на премъдрост,
на пространство началната форма,
всерусийската святост и смутност
с блатна жеравна дъхавост морна
да сбера в ръкописа ни есенен,
гдето киша следите си вие,
гдето листи, на пъпките дрехите,
сълзи в гънките крият.
БОКОВИТЫЕ ЗЕРНА ПРЕМУДРОСТИ
Боковитые зерна премудрости,
Изначальную форму пространства,
Всероссийскую святость и смутность
И болот журавлиную пряность
Отыскивать в осенней рукописи,
Где следы оставила слякоть,
Где листы, словно платья луковицы,
Слезы прячут в складках.
1957 г.
---------------------------------------------
Михаил Красилников
Руският поет Михаил Красилников (Михаил Михайлович Красильников) е роден на 9 декември 1933 г. в гр. Орша, Витебска област, Белорусия. Той е един от пионерите на неофициалната руска култура. През 1951 г. постъпва във филологическия факултет на Ленинградския държавен университет, но през 1952 г. е изключен (успява да се възстанови и да завърши журналистика чак през 70-те години). През 1956 г. е осъден за антисъветски лозунги по време на демонстрация и прекарва 4 години в подразделението на ГУЛАГ Дубровлаг в Мордовия. В лагера подготвя и разпространява ръкописните литературни алманаси „Троя” и „Пятиречие”. След освобождаването работи в бюро за пътувания. Съставя пътеводител на Рига. Приживе има само няколко поетични публикации в сп. „Аврора”. Умира на 7 декември 1996 г. в Рига. Негови стихове са включени в антологии и сборници като „Филологическая школа”, „Антология самиздата”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Старшие авторы филологической школы” и др.
РЪЖДИТЕ БЕЛЕЗИТЕ ЩЕ СМЕНЯТ
Ръждите белезите ще сменят,
цвета си риза ще забрави,
огледалата ще забравят свят
и само прах ще отразяват.
В тоз миг, от тежките пророчества потиснат –
аз на майтап ги пророкувах –
той, поусмихнат, ще поиска
да стане и да отпътува.
Но трудно е да изоставиш град,
сред който дълго в плен оставаш,
където трябва, в плач залят,
обикновеното да изразяваш.
Съчувствайки му за тъга –
със загубата на родина сродна –
ще спра, на пясъка сега
аз ще напиша: „Път свободен!”
ОЖОГИ НА ЛИЦЕ ЗАМЕНИТ РЖА
Ожоги на лице заменит ржа,
Истлев, забудет цвет рубаха,
И зеркала забудут отражать,
А станут создавать из праха.
Тогда под тяжестью исполненных пророчеств –
А я пророчил ради смеха –
Он улыбнется и захочет
Собраться сразу и уехать.
Но тяжело покинуть города,
Которые привычней плена,
И там, где надо зарыдать,
Изобразить обыкновенное.
Сочувствуя его тоске –
Сродни одной потере Родины –
Остановлюсь, и на песке
Я напишу: „Проезд свободен”.
1958 г.
---------------------------------------------
Михаил Лаптев
Руският поет Михаил Лаптев (Михаил Юрьевич Дзалаев/ Лаптев) е роден на 29 март 1960 г. в Москва. Завършва специален интернат с изучаване на китайски език, учи в историческия факултет на Московския областен педагогически институт (в четвърти курс е изключен с формулировката „За аполитичност”). Пише стихове от детските си години, членува в литературното обединение „Кипарисовый ларец”, има самиздатски изяви. След 1989 г. публикува стихове в издания като „Юность”, „Новый мир”, „Арион”, „Дружба народов”, „Гуманитарный фонд”, „Молодая поэзия-89”, „Поэзия” и др. През 1992 г. е съосновател на литературната група „Полуостров”. Автор е на стихосбирката „Корни огня ” (1994 г.). Умира на 18 декември 1994 г. в Москва. Негови стихове са включени в антологиите „Строфы века”, „Самиздат века” и „Русские стихи 1950-2000”, през 2012 г. излиза книгата с негови стихове „Тяжёлая слепая птица”.
С ДВУЛИЧЕН МЕД ПЧЕЛИ ТЕЖАТ
С двуличен мед пчели тежат.
Векът разколен е назад,
тъй свойта същност не разкрил,
стрела в гръдта ми е забил.
Цъфтее люляк мукавен,
хлапашки е прохладен ден.
Обхожда геният простор,
нарамил каменен топор.
ДВУЛИЧЕН МЕД ТЯЖЕЛЫХ ПЧЕЛ
Двуличен мед тяжелых пчел.
И век расколотый ушел,
так и не выдав свою суть
стрелой, нацеленной мне в грудь.
Цветет картонная сирень,
мальчишески прохладен день.
И гений вышел на простор,
сжимая каменный топор.
---------------------------------------------
Михаил Соковнин
Руският поет, писател и преводач Михаил Соковнин (Михаил Евгеньевич Соковнин) е роден на 22 юли 1938 г. в Москва. Завършва факултета по руски език и литература при Московския педагогически институт „В. Потьомкин”. Работи като екскурзовод в музеи в Москва, Болдино, Мураново, Поленово и др. Превежда поезия от английски. Създател е на оригиналния литературен жанр „конкретистка поезия”. Приживе няма отпечатани творби. Умира на 13 юли 1975 г. в Москва. След смъртта му негови стихове и разкази излизат в издания като „Ковчег”, „Знание – сила”, „Московский наблюдатель”, „Новая литературная газета”, „Цирк Олимп”, „Знамя”, „Новый мир”, „Арион”, в антологиите „Поэзия второй половины XX века”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Негови творби са събрани в книгите „Рассыпанный набор” (1995 г.) и „Проза и стихи” (2012 г.).
НИЙ РИБИ СМЕ
Ний риби сме. Морето смъртно
на бряг живот ни угнети.
Навярно мрежа ни загърна
и въздух окова усти.
Лежим незнайни край вълните,
сковани в пясъка така,
докато там от глъбините
ни грабне мощната ръка.
МЫ РЫБЫ
Мы рыбы. Нас из моря Смерти
На сушу жизни бросил вал
А может быть нас взяли сети
И воздух рот нам оковал
И мы лежим себя не знаем
Не смея стронуться с песка
Пока из глуби вод за нами
Не хлынет мощная рука.
26 июня 1975 г.
---------------------------------------------
Михаил Степаненко
Руският поет и писател Михаил Степаненко (Михаил Михайлович Степаненко) е роден на 24 декември 1945 г. в гр. Новосибирск. Има средно образование. Работи в различни предприятия в Новосибирск. Публикува поезия и проза в списания и сборници като „Сибирские огни”, „Новосибирск”, „Горький запах полыни”, „Гнездо поэтов”, „ЛЕС”, „Ось бытия. Сибирская поэзия” и др. Участва в антологията „Русские стихи 1950-2000 годов”. Член е на Съюза на писателите на Русия (1995 г.). Автор е на стихосбирките „На краткую разлуку” (1995 г.) и „Афиян: стихи, проза” (2011 г.). Умира на 1 май 2013 г. в Новосибирск.
ОЩЕ ПОМНЯ
Още помня как на разстояние изстрел надвисва над Ленинград пладне
и молитвите знам за приелите гладната смърт.
Още помня сред бялата зеленогорска мъгла как прохладно
кехлибарният залив измиваше моето тяло –
жълтеникава мрежа за кленове пазеше мене
край потока, сред който пъстърва е някога вила пасаж.
Този сън под забраните бурни на Финския вал аз поемах
там, където крайбрежните камъни над плитчините са страж.
Аромата на хляба горещ тъй за гладния рай е,
и вино за пияница, опиум за наркоман.
Още помня брега серпантинов, небето безкрайно,
над което от спомена ще съм вовеки пиян.
Я ЕЩЁ НЕ ЗАБЫЛ
Я ещё не забыл как на выстреле полдень висит в Ленинграде,
И молитвы за тех, кто принял голодную смерть.
Я ещё не забыл Зеленогорский туман и прохладу,
Как янтарный залив омывал моё тело, –
И сеть желтоватая клёнов меня укрывала
У ручья, по преданью в который когда-то входила форель.
Я курил этот сон под запретами бурного Финского вала,
Где прибрежные камни обозначили безопасную мель.
Так голодный вдыхает запах горячего хлеба,
Пьёт вино алкоголик, курильщик жжёт афиян.
Я ещё не забыл серпантиновый берег и небо,
Под которым я есть навсегда воспоминанием пьян.
---------------------------------------------
Михаил Файнерман
Руският поет и писател Михаил Файнерман (Михаил Шикович Файнерман) е роден на 9 декември 1946 г. в Москва. Завършва Московския полиграфически институт със специалност инженер-механик. Работи като екскурзовод в музей, киномеханик, лаборант, преводач и инженер. През 80-те години членува в литературната група „Список действующих лиц”. Публикува поезия и проза в издания като „Новое литературное обозрение”, „Грааль”, „НЛО”, „Мулета”, „Черновик”, „Сельская молодежь”, „Цирк Олимп” и „Тритон”. Автор е на стихосбирката „Зяблик перелетный” (1995 г.). Умира на 27 юли 2003 г. в Москва.
ИМА ХОРА
Има хора,
които
умеят да плуват във водата.
Те просто плуват и не потъват.
Вижте – зелени риби.
Вижте – зелени вълни.
Те просто плуват и не потъват.
ЕСТЬ ЛЮДИ
Есть люди,
которые
умеют плавать в воде.
Они просто плывут и не тонут.
Смотрите – зеленые рыбы.
Смотрите – зеленые волны.
Они просто плывут и не тонут.
1974 г.
-----
НЕБЕ, ПЪЛНО С ПТИЦИ
Небе, пълно с птици –
забравих името му:
небе,
пълно с птици...
НЕБО, ПОЛНОЕ ПТИЦ
Небо, полное птиц –
я позабыл его имя:
небо,
полное птиц...
1986 г.
---------------------------------------------
Михаил Шчербина
Руският поет Михаил Шчербина (Михаил Вадимович Щербина) е роден на 26 ноември 1961 г. в гр. Раменское, Московска област. Пише стихове от младежките си години, посещава сбирките на литературно студио „Кипарисовый ларец”. Завършва химико-металургичния факултет на Московския институт „Серго Орджоникидзе” (1984 г.). Публикува стихове в самиздатски списания, сборници и антологии като „Эпсилон-салон”, „Гуманитарный фонд”, „Кипарисовый ларец”, „Симбиоз”, „Стых”, „Поэты МИФИ” „Самиздат века”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Живее в гр. Раменское.
НА СЛУЧАЕН ТРАМВАЙ ДА СЕ ВОЗЯ ЖЕЛАЕХ
На случаен трамвай да се возя желаех
през потънал в зелена растителност Томск,
сред дърветата в радостен май да витая,
югоизток да сочи небесен окоп.
И макар че трамваят незрящ е и стъклен,
непокорен, най-злият, раздрънкан, разбит,
като странен отдавнашен скромен сандък е,
с тебешири надран, с прахоляци покрит.
В него влязъл бих аз в пустотата бездомна,
не на спирка от градските покрайнини!
Бих пътувал през здрачните му катакомби,
бих го включил в централната мрежа от дни.
След тунел на планинския връх да застанем,
да редим гредолома по новия склон.
Бих поел по трънливия път на въстаник,
но септември ме стигна в сумрачния Томск.
Помня, там сред голям магазин се развличах
и когато след спирката търсех простор,
с мен през прелеза с гумена топка дечица
се отправиха към изтощения двор.
И пред фара на спрял автобус аз притичал,
забелязах зад близкото светло стъкло
синкав глобус на празен перваз да обтича
на мастилница крехка смолистият лом.
И запомних, надничайки в дупки присъщи
към далечни дворове на странния свят,
как зад хълма, прерязващ дървета и къщи,
бързи облаци в бледата есен летят.
Я КОГДА-ТО ХОТЕЛ НА СЛУЧАЙНОМ ТРАМВАЕ
Я когда-то хотел на случайном трамвае
Через весь исчезающий в зелени Томск
Меж дворов в удивительном, радостном мае,
Как в траншее промчаться на юго-восток.
Пусть трамвай был бы самый слепой и стеклянный,
Самый злой и отбившийся где-то от рук,
Самый пыльный, расписанный мелом и странный,
Но похожий на старый и скромный сундук.
Я бы сел на него в пустоте, я не смог бы
Как-нибудь на него на окраине сесть!
Я под ветром вошел бы в его катакомбы
И включил бы его под центральную сеть.
Я с ним в гору бы мог, как в тоннель, подниматься
И вдоль бревен спускаться по новой горе.
Я бы взял себе роль и дорогу повстанца,
Но приехал я в призрачный Томск в сентябре.
Помню, что-то я делал в большом магазине,
И когда с остановки я шел на простор,
Только дети с погнутым мячом на резине
По проезду вбежали в расслабленный двор.
И чуть-чуть сквозь мелькавший под светом автобус
Я заметил за ближним, как солнце, стеклом
На пустой подоконник поставленный глобус
И чернильницы в банке смолистый излом.
И запомнил я, глядя в прорехи и щели,
Как был странно заметен меж дальних дворов
За холмом, обрезающим зданья и ели,
По осеннему быстрый полет облаков.
---------------------------------------------
Мойсей Цетлин
Руският поет и преводач Мойсей Цетлин (Моисей Наумович Цетлин) е роден на 28 юли 1905 г. в гр. Елисаветград (Кировоград). Завършва историческия факултет на Московския държавен университет (1939 г.). Кандидат на историческите науки. Превежда латински, древногръцки, древноеврейски и арамейски поети и писатели, а също от италиански, френски, английски и хърватски език. Преподава латински език в московски университети. Публикува стихове в списания като „Огонек”, „Новый Мир” и „Арион”. Има над хиляда стихотворения, най-ранните от които са от годините на Гражданската война. Автор е на стихосбирката „Линии ливня” (1985 г.). Умира през април 1995 г. в Москва. Посмъртно през 2006 г. излиза книгата с негови творби „Высокое косноязычье. Стихотворения 1927-1991”. Негови стихове са включени в антологията „Русские стихи 1950-2000 годов”.
АЛЕЯ НА ЗАСНЕЖЕНИЯ БУЛЕВАРД
Алея снежна там до булеварда.
Безмълвен декемврийски студ гори.
Жена като цигулка Страдивари
ридае, съкровеното твори.
АЛЛЕЯ НА ЗАСНЕЖЕННОМ БУЛЬВАРЕ
Аллея на заснеженном бульваре.
Холодное безмолвье декабря.
Но женщина, как скрипка Страдивари,
Рыдает, сокровенное творя.
1988 г.
-----
РОДИНА
На М. В. Шчепкина
Продадоха Аляска на американците.
А и Синайския кодекс. Платено е накрая.
При янките лежи прахът Рахманинов.
Над Витегра – пожар възпламенен.
В Путивл е Марфа Вячеславна и ридае:
Един ще предаде...
Не! Всички – мен!
* През 1867 г. Русия продава на САЩ за 7,2 млн. долара своята територия в Аляска, възлизаща на 1 518 800 кв. км. Без да се смята стойността на откритото след това в Аляска злато, само находищата на нефт и газ в региона се оценяват на над 150 млрд. долара.
* Синайският кодекс е най-стария достигнал до нас ръкопис на Библията, написан на гръцки през ~350 г. Първите фрагменти на безценната книга са открити през 1844 г. в манастира „Света Елена” на Синай. Руският архимандрит Порфирий пренася в Русия пергаменти от манускрипта, които са предадени като дар на император Александър Втори. През 1930 г. съветската власт продава на Великобритания Синайския кодекс, в Русия остават само три листа от уникалния документ.
* Руският композитор, пианист и диригент Сергей Рахманинов (1873-1943 г.) умира в Бевърли Хилс, щата Калифорния, САЩ, погребан е в гр. Кенсико, близо до Ню Йорк. Русия се опитва да си върне останките на Сергей Рахманинов, но потомците на гениалния композитор отказват.
* Путивл – град в Украйна, споменаван в древноруската сага „Слово о полку Игореве”.
РОДИНА
М. В. Щепкиной
Аляску продали американцам.
Синайский кодекс тоже. Счет оплачен.
Рахманинова прах у тех же янки.
Над Вытегрою ж – языки огня.
В Путивле Марфа Вячеславна плачет:
Один из вас предаст...
Нет!.. все – меня!..
1966 г.
---------------------------------------------
Наталия Горбаневская
Руската поетеса, публицист и преводач Наталия Горбаневска (Наталья Евгеньевна Горбаневская) е родена на 26 май 1936 г. в Москва. Първите си стихове публикува в студентски стенвестници през 1953 г., когато постъпва във филологическия факултет на Московския университет. След арест за разпространение на протестни листовки през 1957 г. е изключена от университета. Завършва филологическия факултет на Ленинградския университет (1964 г.). Работи като библиотекарка и преводачка. Известна правозащитничка, участничка в дисидентското движение в СССР. Публикува поезия в самиздатскси издания като „Синтаксис” и „Феникс”, редактор е на машинописния бюлетин „Хроника текущих событий”. В съветския печат стиховете й не излизат, но по това време на Запад вече се издават нейни книги. Съосновател е на Инициативната група за защита на правата на човека. Няколко пъти е арестувана с обвинения за „разпространение на измислици, опорочаващи съветския държавен и обществен строй”, лежи в Бутирския затвор, принудително е затваряна в психиатрични заведения. През 1975 г. емигрира във Франция. Работи като сътрудник на Радио „Свобода“, редактор на в. „Русская мысль”, зам.-главен редактор на сп. „Континент”, член е на редколегията на сп. „Новая Польша”. Превежда от полски, чешки, словашки и френски език. Автор е на книгите с поезия, издадени от 1969 до 1993 г. във Франция, САЩ и Германия, „Стихи” (1969 г.), „Побережье” (1973 г.), „Три тетради” (1975 г.), „Перелетая снежную границу” (1979 г.), „Ангел деревянный” (1982 г.), „Чужие камни” (1983 г.), „Переменная облачность” (1985 г.), „Где и когда” (1985 г.), „Цвет вереска” (1993 г.), на стихосбирките, издадени в Русия, „Не спи на закате” (1996 г.), „Набор” (1996 г.), „Кто о чём поет” (1997 г.), „13 восьмистиший и ещё 67 стихотворений” (2000 г.), „Последние стихи того века” (2001 г.), „Русско-русский разговор” (2003 г.), „Чайная роза” (2006 г.), „Развилки” (2010 г.), „Круги по воде” (2010 г.), „Прильпе земли душа моя” (2011 г.), „Штойто” (2011 г.), „Прозой о поэзии” (2011 г.), „Осовопросник” (2013 г.) и „Города и дороги” (2013 г.), на книги с публицистика и преводна поезия като „Полдень. Дело о демонстрации 25 августа 1968 года на Красной площади” (1970 г.), „И тогда я влюбилась в чужие стихи” (2006 г.), „Мой Милош” (2012 г.) и др. Умира на 29 ноември 2013 г. в Париж.
АЗ ОТКЪДЕ СЪМ
Аз откъде съм? От анекдота,
от водевила, от мелодрама,
аз не съм някой, някой си с вота,
не от машина, не от програма,
не от модел. Аз съм от трамвая,
изпод ограда, в пролуки движа,
всичко обрасло нека с трева е,
вашият свят не е моя грижа.
Аз откъде съм? От анекдота.
Ти откъде си? От анекдота.
Те откъде са? Всички оттам са,
от анекдота, от анекдота.
А Я ИЗКУДА
А я откуда? Из анекдота,
из водевиля, из мелодрамы,
и я не некто, и я не кто-то,
не из машины, не из программы,
не из модели. Я из трамвая,
из подворотни, из-под забора,
и порастите вы все травою,
весь этот мир – не моя забота.
А я откуда? Из анекдота.
А ты откуда? Из анекдота.
А все откуда? А всё оттуда,
из анекдота, из анекдота.
1965 г.
---------------------------------------------
Наум Каплан
Руският поет Наум Каплан (Наум Айзикович Каплан) е роден през 1947 г. в Кишинев. Завършва Кишиневския университет. Работи като монтьор в завод и като кинооператор. Пише стихове от младежките си години, но приживе няма публикувано нито едно стихотворение. Загива през 1978 г. при автомобилна катастрофа.
ПЕСЕН
На някого път нелюбезно дават,
а някой сам в душа поел вина –
поети от Русия заминават
в неруска чужда някаква страна.
Те от презрение държавно бягат,
от водката, от безпарични дни,
от сън, от вдъхновение недраго,
от нетърпими майки и жени.
Но главното – от майчица Русия,
пияна в кръв и бледа от лъжи,
те бягат, свойте сетни сили крият,
в душата болна мъката тежи...
Зад океана мащехата чака
сантименталния доведен грях,
на руменото й лице видяха
съчувствие, че важно е за тях.
Тях чака ги задгробната чужбина,
души немили тъй очакват в ад;
в живота им най-лошата полвина
и най-добрата – тук ще си стоят...
ПЕСНЯ
Кого-то нелюбезно попросили,
а кто-то сам взял на душу вину, –
поэты уезжают из России
в нерусскую, чужую сторону.
Они бегут державного презренья,
от водки, от одолженных рублей,
от сна, от напускного вдохновенья,
от невозможных жен и матерей.
Но главное – от матери-России,
хмельной от крови, бледной от вранья,
они бегут, оставшиеся силы
едва-едва в больной душе храня...
А мачеха их ждет за океаном,
сентиментальных пасынков своих,
изображая на лице румяном
сочувствие, столь важное для них.
Их ждет почти загробная чужбина,
как в преисподней душ заблудших ждут, –
и худшая в их жизни половина,
и лучшая – все остается тут...
1977 г.
---------------------------------------------
Николай Акселрод
Руският поет, писател, драматург и художник Николай Акселрод (Николай Ильич Аксельрод) е роден на 18 ноември 1945 г. в Ленинград. Завършва фотографско училище. Представител е на ленинградския творчески ъндърграунд , през 60-те години влиза в неформалната литературна група „Поэты Малой Садовой”, а през 70-те години в арт-групата на хеленуктите. Ползва псевдонима А. Ник. С изключение на три миниатюри, отпечатани в сп. „Аврора” през 1972 г., през съветския период творбите му се публикуват само в самиздатския печат. През 1973 г. емигрира в Чехословакия. Издава самиздатското сп. „MuNk”. Представя в Прага няколко свои изложби с абстрактна графика. Публикува стихове в списания като „Зинзивер”, „Футурум АРТ”, „Крещатик”, „Черновик”, „НЛО”, „Часы”, „Митин журнал”, „Дети Ра”, „Новое литературное обозрение” и др. Обединява своите творби в 13 самиздатски цикли, сред които „Лицо” (1970-1971 г.), „Первая. Книга. Стихов” (1974 г.), „Пустые предметы” (1978-1984 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Будильник времени” (2008 г.) и „Раскол слов” (2012 г.). Умира на 31 май 2011 г. в Прага, Чехословакия. Основната част от творбите му не е издавана.
ПРИЯТЕЛЮ, КАЖИ
Приятелю! Кажи –
щастлив ли си, когато
в съня ти дойде моят образ
с пристойна след запоя реч воняща?
ДРУГ! ПРАВДУ МНЕ СКАЖИ
Друг! Правду мне скажи –
Ты счастлив ли бываешь,
Когда к тебе во сне приходит
Моя фигура с перегаром речи?
1976 г.
-----
БАСНЯ
– Василевна! Не съм те виждал дълго.
Ти откъде дойде и накъде отиваш?
Как тук попадна?
– Но аз не съм Василевна – отвърна тя сърдито, –
а смърт!
– Тогава извини ме – бързо свих и плюх си на петите.
Поука проста: От Василевна се крийте!
БАСНЯ
– Васильевна! Давно тебя не видел.
Откуда и куда? Какими здесь судьбами
ты очутилась?
– Я не Васильевна, – ответила она сердито, –
а смерть!
– Прости меня тогда, – опешил я и наутек пустился.
Мораль проста: Васильевны остерегайтесь!
1975 г.
---------------------------------------------
Николай Байтов
Руският поет и писател Николай Байтов (Николай Владимирович Гоманьков/ Байтов) е роден на 23 май 1951 г. в Москва. Завършва Московския институт за електронно машиностроене. През 80-те години е редактор и съиздател на московския самиздатски машинописен алманах „Эпсилон-салон”. Публикува поезия и проза в издания като „Знамя”, „Новый мир”, „Черновик”, „Улов”, „Встречный ход”, „Лепта”, „Сумерки” и др. Организатор е на бук-арт изложби и литературни фестивали като „Праздник рифмы” и „Литературный карнавал”, съосновател е на популярния „Клуб литературного перформанса”, куратор е на литературния салон „Премьера” (1997-2005 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России”, „Антология русского палиндрома, комбинаторной и рукописной поэзии”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирките „Равновесия разногласий” (1990 г.), „Чтобы не быть голословным” (1997 г.), „Времена года” (2001 г.), „Что касается” (2007 г.), „282 осы” (2010 г.), „Резоны” (2011 г.), „Случаи из жизни” (в съавторство със Света Литвак, 2011 г.), на книгите с разкази „Четыре угла. Приключения информации” (1995 г.), „Прошлое в умозрениях и документах” (1998 г.), „Думай, что говоришь” (2011 г.), „Ангел-вор” (2013 г.) и на романа „Любовь Муры” (2013 г.). Живее в Москва.
СУТРИНИ МНОГО ГОДИНИ НАРЕД
Сутрини много години наред появявам се там,
ходя в пределите между треви и води.
Сенките без отражения са, убеждавам се, знам.
Всички го знаят, малцина достигат до изводи.
КАЖДОЕ УТРО НА ПРОТЯЖЕНИИ МНОГИХ ЛЕТ
Каждое утро на протяжении многих лет
я появляюсь на грани травы и воды.
Я убеждаюсь, что у теней отражений нет.
Все это знают, но мало кто делает выводы.
1994 г.
---------------------------------------------
Николай Глазков
Руският поет и преводач Николай Иванович Глазков е роден на 30 януари 1919 г. в с. Лисково, Нижегородска област. Учил е в Московския държавен педагогически институт и в Литературния институт в Москва. Основател е на литературното течение „небивализъм”. Автор е на много самиздатски издания и на десетки книги с поезия и поетични преводи, между които „Моя эстрада” (1957 г.), „Зелёный простор” (1960 г.), „Поэтоград” (1962 г.), „Дороги и звезды” (1966 г.), „Пятая книга” (1966 г.), „Большая Москва” (1969 г.), „Творческие командировки” (1970 г.), „Незнамые реки” (1975 г.), „С января до января” (1976 г.), „Вокзал” (1976 г.), „Неповторимость” (1979 г.), „Избранные стихи” (1979 г.) и др. Посмъртно излизат книгите му „Голоса друзей” (1982 г.), „Автопортрет” (1984 г.), „Арбат, 44” (1986 г.), „Избранное” (1989 г.), „Тутанхамона видел я в гробу” (1990 г.), „Самые мои стихи” (1995 г.), „Краткостишья” (1999 г.), „Хихимора” (2007 г.). Умира на 1 октомври 1979 г. в Москва.
НА НЕДОСТЪПНА ВИСИНА
На недостъпна висина
базалтовата кула сбира
всецветен подпис с имена,
безстрашно подвиг покорили.
На стълб отдавнашен и нов
съглеждам формулата: „Ема
плюс Глеб е равно на любов!” –
и нова, и всевечна тема.
И на таймирски древен лед,
неразтопявал се столетия,
съглеждам надпис с нежен ред:
„На тоз лед бяха Светла, Петя!”
Не могат там да бранят мир
ни пехотинци, ни танкисти;
дори към тези вис и шир
вървят другарите туристи!
НА НЕДОСТУПНОЙ ВЫСОТЕ
На недоступной высоте
Хранит базальтовая башня
Цветные подписи всех тех,
Кто на нее влезал бесстрашно.
У экзотических Столбов
Такая формула есть: Эмма
Плюс Глеб равняется любовь –
Нова, как вечность, эта тема.
На вековом таймырском льду,
Который тает раз в столетье,
Я надпись милую найду:
Здесь побывали Света, Петя.
Там, где пехота не пройдет,
Не проберутся и танкисты,
До тех высот, до тех широт
Дойдут товарищи туристы!
-----
ЗА НЕЗНАЙНОТО ВЪЗДИШАМЕ
За незнайното въздишаме
ний, поетите побъркани,
и готови сме предишното
в недошло да преобърнеме.
Не тъжи за нас. Ний весело
в сутерен мизерен бдим;
изненадваща инверсия
вдигнахме на щит незрим.
ЗА НЕВЕДОМЫМ БРЕДУЩИЕ
За неведомым бредущие,
Как поэты, сумасшедшие,
Мы готовы предыдущее
Променять на непришедшее.
Не тужи о нас. Нам весело
И в подвале нищеты;
Неожиданность инверсии
Мы подняли на щиты.
1943 г.
---------------------------------------------
Николай Звягинцев
Руският поет Николай Звягинцев (Николай Николаевич Звягинцев) е роден на 4 януари 1967 г. в Подмосковието. Завършва Московския архитектурен институт. Занимава се с графичен дизайн в сферата на рекламата. От началото на 90-те г. е член на кримско-московската поетична група „Полуостров”. Публикува стихове в списания, алманаси и антологии като „Волга”, „Гуманитарный фонд”, „Цирк Олимп”, „Русская мысль”, „Независимая газета”, „Кольцо А”, „Авторник”, „Вавилон”, „Самиздат века”, „Девять измерений”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Современная литература народов России” и др. Автор е на стихосбирките „Спинка пьющего из лужи” (1993 г.), „Законная область притворства” (1996 г.), „Крым НЗ” (2001 г.), „Туц” (2008 г.), „Улица Тассо” (2012 г.) и „Взлётка” (2015 г.). Живее в Москва.
НА ПЪТНИКА ОТЛЯВО ЗДРАЧА ВИ ДАРЯВАМ
На пътника отляво здрача ви дарявам
и празното зелено огледало там,
където, даже в сгъвки на пружина здрава,
не пренебрегвайте предпазния колан.
Дори чиниите чинели влажни стават –
в шушоните навяват музика по път.
Но вгледаш ли се, спътниците остаряват,
като дивеч към фаровете се стремят.
ДАРЮ ВАМ СУМЕРКИ ЛЕВЕЕ ПАССАЖИРА
Дарю вам сумерки левее пассажира,
Пустое зеркало, зеленое на нем,
Где, даже выгнувшись, как первая пружина,
Не надо чокаться страховочным ремнем.
Где даже влага с опрокинутых тарелок –
Как будто музыки на ботах нанесут.
Но если выглянуть, то спутники стареют,
Бегут на фары, как животные в лесу.
---------------------------------------------
Николай Котрельов
Руският поет, литературовед, литературен историк и преводач Николай Котрельов (Николай Всеволодович Котрелёв) е роден на 21 февруари 1941 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1968 г.). Публикува поезия в самиздатския алманах „Синтаксис”, в чуждестранни издания като „Грани”, „Русская мысль” и др. Превежда средновековна и съвременна поезия и проза от италиански, каталонски, френски и португалски език. Автор е на много книги, монографии, научни доклади и статии по история на руската философия, история на руската литература и история на изкуствата. Старши научен сътрудник. Работи във Всесъюзната библиотека за чуждестранна литература (1967-1988 г.) и в Института за световна литература „М. Горки” (1990-2009 г.). Преподава в Московския университет „М. Ломоносов” (1991-1994 г.), като гост-професор изнася лекции в редица университети в Русия, Италия и Израел. Член е на редколегията на научния алманах „Литературное наследство”. Живее в Москва.
КОГАТО ИЗЧЕЗНАХА СЕНКИТЕ
Щом сенки в града не останаха,
въздухът равен
бе в паника.
Скриха се в облаци
веждите на домовете,
чезнеха нейде
над улиците етажи.
Дробите на номерата заплитаха ръст
в градските дебри.
Град сив и безжизнен.
Аз още вървях,
по следите ми кретаха
чувства
на морни от глад вълчета.
Градът беше пуст.
КОГДА НЕ СТАЛО ТЕНЕЙ
Когда не стало теней.
Воздух был ровен,
в смятеньи.
Скрылись в тучах
брови домов,
чахли
над улицами этажи.
Путались номеров дроби –
города дебри.
Город не жил.
Я шел, как всегда,
за собой волоча
чувств
голодом уморенных волчат.
Город был пуст.
---------------------------------------------
Николай Рубцов
Руският поет Николай Рубцов (Николай Михайлович Рубцов) е роден на 3 януари 1936 г. в с. Емецк, Архангелска област. Първото му публикувано стихотворение е от 1957 г. във в. „На страже Заполярья”. Работи като шлосер, пожарникар, общ работник и литературен сътрудник. През 1962 г. издава самиздатската си машинописна стихосбирка „Волны и скалы”. През 1969 г. завършва Литературния институт „Максим Горки” и започва работа като консултант във в. „Вологодский комсомолец”. Публикува стихове в сп. „Октябрь”. Автор е на стихосбирките „Лирика” (1965 г.), „Звезда полей” (1967 г.), „Душа хранит” (1969 г.) и „Сосен шум” (1970 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1967 г.). Умира след битова свада, убит от младата поетеса Людмила Дербина на 19 януари 1971 г. в гр. Вологда.
ОТЛЕТЯХА ЛИСТАТА
Ронят лист тополите – нали
е това житейска неизбежност...
Не жали листата, не жали,
а жали за мойта обич нежна!
Нека голи дървесата спят,
не кълни виелици и вятър!
Нямаме вина на този свят,
че отлитат от дърво листата!
УЛЕТЕЛИ ЛИСТЬЯ
Улетели листья с тополей –
Повторилась в мире неизбежность...
Не жалей ты листья, не жалей,
А жалей любовь мою и нежность!
Пусть деревья голые стоят,
Не кляни ты шумные метели!
Разве в этом кто-то виноват,
Что с деревьев листья улетели?
-----
БРЕЗИТЕ
Аз обичам ромона в брезите,
ронещите лист златист брези.
Слушам – и сълзите ми връхлитат
към очи, забравили сълзи.
Паметта кръвта ми ще излъже,
ще отекне сред сърцето зов.
И ми става радостно и тъжно,
сякаш някой шепне за любов.
Но се вкопчва прозата във всичко,
сякаш мрачен вятър ни боли.
Върху майчиния гроб брезичка,
нейната брезичка шумоли.
Татко го уби с куршум войната,
а на село до стобора пак,
сякаш в пчелен кошер, вятър мята,
рони листопад със златен знак.
Моя Рус, брезите ти обичам!
Детството ми мина с тез брези.
Затова сълзите ми се стичат
от очи, забравили сълзи.
БЕРЕЗЫ
Я люблю, когда шумят березы,
Когда листья падают с берез.
Слушаю – и набегают слезы
На глаза, отвыкшие от слез.
Все очнется в памяти невольно,
Отзовется в сердце и в крови.
Станет как-то радостно и больно,
Будто кто-то шепчет о любви.
Только чаще побеждает проза,
Словно дунет ветер хмурых дней.
Ведь шумит такая же береза
Над могилой матери моей.
На войне отца убила пуля,
А у нас в деревне у оград
С ветром и дождем шумел, как улей,
Вот такой же желтый листопад...
Русь моя, люблю твои березы!
С первых лет я с ними жил и рос.
Потому и набегают слезы
На глаза, отвыкшие от слез...
-----
ТИ СИ МНОГО ДОБРА – РАЗБИРАМ
Ти си много добра – разбирам.
Да те лъжа не искам, знай.
Но защо ли отново скривам,
любовта ми че липсва май.
Твърде силно обичах друга,
твърде вярвах й ден след ден.
И когато аз теб целувам,
тя е винаги там пред мен...
ТЫ ХОРОШАЯ ОЧЕНЬ – ЗНАЮ
Ты хорошая очень – знаю.
Я тебе никогда не лгу.
Почему-то только скрываю,
Что любить тебя не могу.
Слишком сильно любил другую,
Слишком верил ей много дней.
И когда я тебя целую,
Вспоминаю всегда о ней...
1957 г.
---------------------------------------------
Николай Шатров
Руският поет Николай Шатров (Николай Владимирович Шатров) е роден на 17 януари 1929 г. в Москва. Учи във факултета по руски език и литература на Семипалатинския педагогически институт, в журналистическия факултет на Казахския университет, в журналистическия факултет на Московския държавен университет и в литературния институт „Максим Горки”, но не успява да се дипломира. Известно време работи като пазач в Третяковската галерия. Първото му публикувано стихотворение е през 1946 г. във в. „Прииртышская правда”. През 1954 г. за няколко месеца се включва в дейността на неформалната поетична група на Л. Чертков, през останалото време страни от литературните общности. Написал е над 3000 стихотворения, но поезията му се разпространява самиздатски, през живота си успява да отпечата само 3 стихотворения. Обвиняват го, че в поезията му няма социален оптимизъм и че е „упадъчна”. Умира на 30 март 1977 г. в Москва. Посмъртно първата му стихосбирка „Стихи” излиза през 1995 г. в Ню Йорк. Първите му публикации в Русия са от 1999 г. в сп. „Знамя”.
ВСЕКИ МИГ
Всеки миг е различен и свой,
ден и нощ ний се носим през времето.
Ще попиташ, какво е покой?
Той е ръст на духовното семе.
КАЖДЫЙ МИГ
Каждый миг не похож на другой,
День и ночь мы несемся сквозь время.
Хочешь знать, что такое покой?
Это роста духовного семя.
1968 г.
-----
И ЩАСТИЕТО ПЪТ Е
И щастието път е. И скръбта пролята
в познанието паметен е път.
Ще бъдем още малко на земята
и звездните поля ще ни спасят.
Какви треви са там, цветя се вият...
Щом пита Петър, звездният ключар,
отгде сме, ще му кажем: От Русия...
И първи ще ни пуснат в Божи парк.
И СЧАСТЬЕ – ПУТЬ
И счастье – путь. И горе – лишь дорога,
Которая познаньем дорога.
Побудем на земле ещё немного
И убежим на звёздные луга.
Какие травы там, цветы какие...
А спросит Петр, ключарь небесных врат,
Откуда мы? Ответим: Из России...
И прежде всех нас впустят в Божий Сад.
---------------------------------------------
Николай Шипилов
Руският поет, писател, публицист и бард Николай Шипилов (Николай Александрович Шипилов) е роден на 1 декември 1946 г. в Южно-Сахалинск. Учи в Новосибирския авиационен техникум и в Новосибирския педагогически институт. Първите му поетични публикации са от 1964 г. във в. „Молодость Сибири”. Работи като общ работник, шлосер, електромонтьор, строител, хорист в оперетен театър, радиокореспондент, кореспондент на в. „Советский воин”, озвучител, асистент-режисьор и режисьор в телевизията, редактор в сп. „Литературная учеба” и в. „Литературная Россия”. Завършва висшите литературни курсове към Съюза на писателите на СССР (1989 г.). Публикува поезия и проза в издания като „Сибирские огни”, „Алтайская правда”, „Вечерний Барнаул” и др. Автор и изпълнител е на песни, много от които влизат в бардовските антологии „Пехота”, „Проводница”, „Шикотан” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР, секретар на Съюза на писателите на Русия (1986 г.), член на Съюза на писателите на Белорусия (2006 г.). Участва в поетичния сборник „Гнездо поэтов” (1989 г.), автор е на книгите с поезия „Прощайте, дворяне” (1995 г.), „Эпиграммы” (1996 г.), „Любимые дети Державы” (2002 г.) и на книгите с проза „Ночное зрение” (1983 г.), „Пятый ассистент” (1986 г.), „Шарабан” (1987 г.) и „Детская война” (1993 г.). Умира на 7 септември 2006 г. в Смоленск.
ГЛУПАКЪТ И ГРОЗНИЧКАТА
Сред дома, гдето котки, деца и старици
размотаваха в двора живот без цветя,
портиерстваха двама – глупак и грозница,
и обичаха: нея – той, никого – тя.
Той потта й изтриваше с кърпичка носна,
тя, с метлата в ръце, се заливаше в смях.
И ги жалеха бабите. Жалеха – точка,
тъй забравяха свойте глупци там край тях.
Аз им давах от своите книжчици детски,
от обиди ги пазех, защитник им бях,
но децата рога им поставяха често,
щом пристигаше в двора ни стар фотограф.
По света дълго скитах. Преброждах тъмата.
На любимите хора попадах в капан.
Кой създал ме е? Смятам, роден съм от вятър,
в край далечен на мили земи съм обвян.
Паднах аз. Изгорях, като стружка извих се
от огромното кюлче, названо „народ”...
И ме носят двамина – глупак и грозница,
поизбърсвайки с кърпички своята пот...
ГЛУПАК И ДУРНУШКА
В нашем доме, где дети, коты и старушки
Во дворе дотемна прожигали житьё,
Жили двое в служебке – дурак и дурнушка,
И любили: она – никого, он – её.
Он ей пот утирал потемневшим платочком,
А она хохотала с метлою в руках.
Их жалели старушки. Жалели – и точка,
В тот момент забывая о своих дураках.
Я носил им тайком свои детские книжки.
Я грозил кулаком тем, кто их обижал.
Все равно им рога надставляли мальчишки,
Когда старый фотограф во двор наезжал.
Я по свету бродил. Часто был я без света.
Мне любимые люди ловушки плели.
Кто меня породил? Я считаю, что ветер
Самых дальних краев самой милой земли.
И упал я. Сгорел, словно синяя стружка
От огромной болванки с названьем „народ”...
И несут меня двое – дурак и дурнушка,
Утирая друг дружке платочками пот...
1972 г.
---------------------------------------------
Нина Бялосинская
Руската поетеса Нина Бялосинска (Нина Сергеевна Бялосинская-Евкина) е родена на 27 февруари 1923 г. в Севастопол. През 1941 г. учи в Института по история, философия и литература, през 1943 г. служи в Централната военно-техническа школа в Москва, през 1949 г. завършва филологическия факултет на Московския държавен университет. Работи като методист към Централния дом на културата на железничарите. Публикува поезия в самиздатския печат. Член е на Съюза на писателите на СССР (1962 г.) и на Съюза на писателите на Москва. Автор е на стихосбирките „Дорогой мой человек” (1959 г.), „Поздний свет” (1978 г.) и „Ветер надежды” (2001 г.). Умира през 2004 г. в Москва.
КАТО ПТИЦА В СТЪКЛО
Като птица в стъкло,
като риба сред лед
бий сърцето само...
Ни назад,
ни напред.
Всеки ден,
всяка нощ
и при изгрева пак...
По рождение как то пулсиращ е знак
като пламък сред мрак,
като в бурята флаг.
СЛОВНО ПТАХА В ОКНО
Словно птаха в окно,
словно рыба об лед,
бьется сердце одно...
Но – ни вплавь,
ни в полет.
Целый день,
всю-то ночь,
и опять поутру...
А дано от рождения биться ему,
словно пламя в дыму,
словно флаг на ветру.
---------------------------------------------
Нина Искренко
Руската поетеса и преводачка Нина Искренко (Нина Юрьевна Искренко) е родена на 26 юли 1951 г. в гр. Петровск, Саратовска област. Завършва физическия факултет на Московския държавен университет (1974 г.). Работи като преводач на научно-техническа литература. Първите й публикувани стихотворения са от 1987 г. в сп. „Юность”. В края на 80-те години членува в полуофициалното литературно обединение Клуб „Поэзия”. Публикува поезия в самиздатски брошури и в издания и алманаси като „Аврора”, „22”, „Воум”, „Черновик”, „Гуманитарный фонд”, „Волга”, „Арион”, „Знамя”, „День поэзии” и „Поэзия”. Превежда съвременна американска поезия. Автор е на три стихосбирки: „Или”, „Референдум” и „Несколько слов”, издадени през 1991 г. Нейни стихове са включени в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Русские писатели 20 века” и др. Умира на 14 февруари 1995 г. в Москва.
СМЪРТ ЛИ – НА НОЩНИЯ СТОЛ ПЕПЕРУДА Е БЯЛА
Смърт ли
На нощния стол пеперуда е бяла
Нощен парк Пръскан син камък В тъмата три котки се мятат
Пътя последвай Досажда трион над гората
сякаш жена от парцали е бебе до влак разлюляла
Спи пеперудата бяла в самотна постеля
Спи или дреме Не трепка Прашинки не сипе
Смърт ли забодена с детската шнола в косите
Бучки и гири Криле понапудрени бели
Ангел не си ли в прояден шинел от молците
или театър през страдащи жилки преминал
Глупава вечност в безкрайна незнайна коприна
или на нощното шкафче безвкусица свита
Лилии тлъсти парцалена кукла на рафта подрежда
Късове от пеперуди летят Сякаш птици са смътни
Своите звукови граници къса сънят ни
С чело напудрено удрят стъклата метежно
СМЕРТЬ ЭТО БЕЛАЯ БАБОЧКА НОЧЬЮ НА СТУЛЕ
Смерть
это белая бабочка ночью на стуле
Ночью в саду темнота три кота и ведро с купоросом
Выдь на дорогу Нудит циркулярка над лесом
словно тряпичная баба качает дитя на вокзале
Белая бабочка спит возле самой постели
Спит или дремлет Не бьется Не сыплет опилки
Смерть идеальна в пропорциях детской заколки
Мягкий комок и припудренных крыльев гантели
Ты ли не ангел в прокушенной молью шинели
или театр изнывающий в каждой прожилке
глупая вечность в своем нескончаемом шелке
или ночная дешевка вповалку на стуле
Толстые лилии ставит на полку тряпичная кукла
Бабьи обмотки летают белеют как грязные птицы
Сон переходит свои звуковые границы
пудренным лбом ударяясь в оконные стекла
1990 г.
---------------------------------------------
Нона Слепакова
Руската поетеса, писателка, драматург и преводач Нона Слепакова (Нонна Менделевна Слепакова) е родена на 31 октомври 1936 г. в Ленинград. Пише стихове от детските си години. Завършва Ленинградския държавен библиотечен институт (1958 г.). Работи в печатница „Печатный Двор”. Първите й публикувани стихотворения са от 1961 г. Превежда творчеството на английски и американски поети. Член е на Съюза на писателите на СССР (1968 г.). Авторка е на стихосбирките „Кабутта” (1962 г.), „Первый день” (1967 г.), „Зверюга” (1973 г.), „Освобождение снегиря” (1978 г.), „Петроградская сторона” (1985 г.), „Лампа” (1992 г.), „Очередь” (1996 г.), „Полоса отчуждения” (1998 г.), на книги и пиеси за деца, сред които „Кошка, которая гуляла сама по себе” (1969 г.), „Как образуется улица” (1969 г.); „Весеннее воскресенье” (1982 г.), „Тридцатое апреля” (1986 г.), на романа „Лиловые люпины, или дым без огня” (1997 г.) и др. Умира на 12 август 1998 г. в Санкт Петербург.
ЕСЕНЕН ПАРК
Алеите наши са пусти, пеша
ни говор ни стряска, ни здрачът ни плаши.
На гръб отмалели душици ний влачим
и тайно гордеем се: тежка душа!
И всеки е есен в ума си събрал,
но заедно щом сме, усещаме двойно
четирсетгодишно природно достойнство,
втвърдило към зимата идваща жал.
Виж, скелет на дъб, обгоряла така
с чугунена структура сила вековна,
ръждата натрупана – спомен за огън –
сега шумолее под наште крака.
Наясно сме с края на нашия път.
Ний мръзнем, но още е топло в душата,
в тъмата наричаме злато ръждата,
по бузите младост припалва студът.
ОСЕННИЙ ПАРК
С тобой на пустынном просторе аллей
Болтать не боюсь и молчанья не трушу.
Мы оба, таща на горбу свою душу,
Гордимся тайком: а моя тяжелей!
По осени каждый себе на уме.
Но коли мы вместе, нам вдвое заметней
Природы достоинство сорокалетней,
Уже отвердевшей навстречу зиме.
Взгляни, обнаженного дуба каркас
Чернеет чугунною силой строенья,
А пышная ржавчина – память горенья –
Тихонько шуршит под ногами у нас.
Нам тоже известно, что нам предстоит.
Мы зябнем, но все-таки не прозябаем,
И ржавчину золотом мы называем,
И холод нам юностью щеки палит.
1976 г.
---------------------------------------------
Олег Григориев
Руският поет и художник Олег Григориев (Олег Евгеньевич Григорьев) е роден на 6 декември 1943 г. по време на евакуация на родителите му във Вологодска област. Завършва Института по живопис, скулптура и архитектура в Санкт Петербург (1961 г.). Представител е на ленинградския поетичен ъндърграунд. Стиховете му се появяват рядко в периодичния печат, публикува предимно в самиздатски издания. Поезията му се отличава с афиристична парадоксалност, с елементи на абсурда и черния хумор. Стиховете му за деца предизвикват негодуванието на някои от представителите на официалните литературни кръгове. В началото на 70-те години е осъден „за тунеядство” и близо две години е на принудителна работа по строежи. Автор е на книгите със стихове за деца „Чудаки” (1971 г.), „Витамин роста” (1981 г.), „Говорящий ворон” (1989 г.), на стихосбирките „Стихи. Буклет” (1990 г.), „Митьки и стихи Олега Григорьева” (1991 г.), „Двустишия, четверостишия и многостишия” (1993 г.), „Стихи. Рисунки” (1993 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1991 г.). Умира на 30 апреля 1992 г. в Санкт Петербург.
ПИСАХ АЗ ДЕТСКИ КНИЖКИ
А моите детски куплети
до смърт пребиха момчето.
ПИСАЛ Я ДЕТСКИЕ КНИЖКИ
Писал я детские книжки,
Забили насмерть мальчишки.
-----
С БРЪСНАТА ГЛАВА
С гологлава измет
в дреха полосата
правя комунизма
с кирка и лопата.
С БРИТОЙ ГОЛОВОЮ
С бритой головою,
В форме полосатой
Коммунизм я строю
Ломом и лопатой.
---------------------------------------------
Олег Гриценко
Руският поет Олег Гриценко (Олег Фёдорович Гриценко) е роден на 21 май 1936 г. в Москва. Завършва Института по рибно стопанство. Учен-ихтиолог, професор, доктор на биологическите науки. Работил е на обекти в Сахалин, в Камчатския институт по рибно стопанство и във Всерусийския научноизследователски институт по рибно стопанство и океанография. Публикува поезия в списания и сборници като „Новый мир”, „НЛО”, „Цветок папоротника”, „Прогулки в Кузьминках”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.1” и др. Автор е на стихосбирките „Шмелиный мёд” (2001 г.) и „Плетение словес” (2009 г.). Умира на 6 септемврпи 2013 г. в Москва.
АВЛИГИ ДЕНЕМ, СЛАВЕИ В НОЩТА
Авлиги денем, славеи в нощта.
Плетат се тъмното и светлината.
И ето, пак ни очарова лято,
на дните ми са славните неща
авлиги денем, славеи в нощта.
Сред селски кръг земята очертал,
живея, пасторален философ.
Три седмици до сенокоса нов,
когато с радост тежък труд раздал,
прекрасната умора ще усетя.
В душата ми искра такава свети:
С разумен труд градежа сме поели
на бедната родина в труден час,
където с двойка жерави до нас
почитаме старинните повели.
ДНЕМ ИВОЛГИ, А НОЧЬЮ СОЛОВЬИ
Днем иволги, а ночью соловьи.
Недолгое боренье тьмы и света.
И вот уже нас полоняет лето,
И славно знаменуют дни мои
Днем иволги, а ночью соловьи.
Я, очертив забот крестьянских круг,
Живу как буколический философ.
Еще недели три до сенокоса,
Когда потешит разудалый труд,
А телу даст прекрасную усталость.
И душу мне живит такая малость:
Разумный труд и радость созиданья
На месте бедной родины моей,
Где мы одни да пара журавлей
Спокойно чтим старинные преданья.
---------------------------------------------
Олга Седакова
Руската поетеса, писателка и преводачка Олга Седакова (Ольга Александровна Седакова) е родена на 26 декември 1949 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1973 г.), аспирант в Института по славяноведение и балканистика към Академията на науките на СССР (1983 г.), кандидат на филологическите науки (1983 г.), почетен доктор по богословие в Европейския хуманитарен университет (2003 г.). От 1991 г. преподава в катедрата по история на световната култура към философския факултет на Московския държавен университет, старши научен сътрудник е към Института по световна култура при Московския университет. До 1989 г. не публикува стихове в официалния литературен печат, стиховете й се разпространяват в машинописни копия и се печатат в емигрантски издания; първата й поетична книга излиза в Париж през 1986 г. След перестройката публикува поезия, проза, преводна поезия и публицистика в издания като „НЛО”, „Дружба народов”, „Знамя”, „Вопросы литературы”, „Континент”, „Критическая масса”, „Иностранная литература” и др. От 1996 г. е член на попечителския съвет при Свято-Филаретовия православнохристиянски институт. Академик е в „Sapientia et Scientia” в Рим (2013 г.) и в Амвросианската академия в Милано (2014 г.). Превежда на руски, френски, английски, италиански, немски, иврит, датски и шведски език. Автор е на над 55 книги с поезия, проза, литература за деца, поетични преводи и философски есета, сред които стихосбирките „Ворота, Окна, Арки” (1986 г.), „Китайское путешествие, Стелы и надписи” (1990 г.), „Шелк времени” (1994 г.), „Стихи” (1994 г.), „The Wild Rose” (1997 г.), „Старые песни” (1997 г.), „Путешествие волхвов” (2001 г.), „Стихи. Проза” (в 2 тома, 2001 г.), „Китайское путешествие” (2002 г.), „Poems and Elegies” (2003 г.), „Kinesisk Rejse og andre digte” (2004 г.), „Le Voyage en Chine et les autres poems” (2004 г.), „L’ange de Reims & autres poemes” (2005 г.), „Lekures rrejdh shikimi” (2006 г.), „Две книги” (2008 г.), „Solo in fuoco si semina il fuoco” (2008 г.), „Всё, и сразу” (2009 г.), „Стихи. Переводы” (в 4 тома, 2010 г.), „Portar” (2012 г.), „Elogio della poesia” (2013 г.) и др. Живее в Москва.
ПОХОДНА ПЕСЕН
Във Франция тез гренадири от руския плен влачат крак.
Прах походни дрехи събират, и Франция също е в прах.
И странно се всичко превърта! Животът превръща се в дреб,
сняг прашен в смоленските пътища, пясък в арабската степ.
Далече-далече се вижда, най-вече небесен покой.
Ти, Боже, какво ли предвиждаш и чакаш от раба си Свой?
Над всичко, което желахме, разхожда се бич и плющи.
В умора очи разпиляхме. Но заповед „Гледай!” кънти.
Добре. И какво ли не плува над мирната груба земя?
В какви висоти не танцува комета съдбовна сама?
Вдигни се, другарю убоги! Войникът пълзене не знай.
Да пием за вярност до гроба: след гроба е вярност докрай.
ПОХОДНАЯ ПЕСНЯ
Вo Францию два гренаде;ра из русского плена брели.
В пыли их походное платье, и Франция тоже в пыли.
Не правда ли, странное дело? Вдруг жизнь оседает, как прах,
Как снег на смоленских дорогах, как песок в аравийских степях.
И видно далёко, далёко, и небо виднее всего.
– Чего же Ты, Господи, хочешь, чего ждёшь от раба Твоего?
Над всем, чего мы захотели, гуляет какая-то плеть.
Глаза бы мои не глядели. Да велено, видно, глядеть.
И ладно. Чего не бывает над смирной и грубой землей?
В какой высоте не играет кометы огонь роковой?
Вставай же, товарищ убогий! Солдатам валяться не след.
Мы выпьем за верность до гроба: за гробом неверности нет.
1981 г.
---------------------------------------------
Павел Пеперщейн
Руският художник, поет, писател и теоретик на изкуствата Павел Пеперщейн (Павел Витальевич Пепперштейн) е роден на 29 май 1966 г. в Москва. Завършва Академията за изящни изкуства в Прага (1987 г.). Публикува поезия в издания като „Поэзия”, „Зеркало”, „Солнечное сплетение”, „Третья волна”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и др. Основател и идеолог e на творческото направление психоделически реализъм. Участва в изложби в страната и в чужбина, има авторски изложби в много страни. Съосновател е на арт-групата „Инспекция Медицинская герменевтика” (1987 г.). Автор е на стихосбирките „Великое поражение и Великий отдых” (1993 г.), „Диета Старика” (1998 г.), на романа „Мифогенная любовь каст” (1999 г.), на изкуствоведчески монографии и книги с разкази. Живее в Москва.
АЗ НЕ СЪМ СТЕПЕН ВЪЛК
Аз не съм степен вълк, ни орел с дързък нрав,
аз съм просто човек, аз съм старец болнав.
Аз съм нощен работник с душа на поет.
Тук ела, но не бързай, не бързай напред.
Младенец на години съм, луд съм на дни.
Аз – петнайсет съм стълба, тринайсет ели.
Аз трион съм с размах, аз съм гнили дърва,
аз на хляба съм прах, аз насън съм трева.
Аз съм чай през нощта, главоболен живец,
аз парче съм брокат и съм в него молец.
Не орел съм велик, но крилат съм вовек.
Аз съм болен старик, аз съм просто човек.
НЕ СТЕПНОЙ Я ВОЛК
Не степной я волк, не орел лихой
Я простой человек, я старик больной.
Я рабочий ночей, я поэт души
Подойти ко мне
Не спеши, не спеши.
Я младенец лет, я безумец дней
Я пятнадцать столбов и тринадцать пней
Я ручная пила, я гнилые дрова
Я на хлебе пыль, я во сне трава
Я чаек в ночи, головная боль
Я кусок парчи, молодая моль
Не орел лихой, но крылат навек
Я больной старик, я простой человек.
---------------------------------------------
Пьотр Антонюк
Руският поет Пьотр Антонюк (Пётр Петрович Антонюк) е роден през 1938 г. в с. Махаренци, Виницка област в Украйна. Завършва техникум, живее в гр. Казан, работи като електротехник. През 1957 г. е осъден за антисъветска агитация и прекарва три години в мордовския лагер Дубравлаг. Творческият му архив е изгубен, съхранени са само няколко стихотворения от ръкописния сборник „Пятиречие”, публикувани по-късно в сп. „Континент”. След освобождаването му работи на Север. Умира при неизяснени обстоятелства през 1963 г. През 1994 г. е реабилитиран.
ГРАДЪТ
Върху перилата на стълбите
потни следи руят
хора, които не правят хляб.
А градът нека гине,
когато угасне градският огън,
когато да го люлеят жените
свършат гърдите,
влез, погледни и кажи –
защо бяха хората.
ГОРОД
На перилах лестниц
Оставляют потный след
Люди, которые не делают хлеб.
А городу гнить,
Когда погаснут города огни,
Когда им женщины шатать
Не будут груди –
Войди и оглянись – скажи –
Зачем здесь были люди.
1960 г.
---------------------------------------------
Пьотр Степанов
Руският поет и писател Пьотър Степанов (Пётр Иванович Степанов) е роден през 1932 г. в с. Даурия, Читинска област. Живее в Новосибирск. Публикува поезия, проза и литературна критика в самиздатския печат и в алманах „Мангазея”. Участва в сборника „Рассказы. Проза молодых”. Автор е на книгата за деца „Слон: Веселые рассказы” (1989 г.). Умира през 1991 г. в Новосибирск.
ДА ПРОСЛАВИМ ЖЕНАТА
Жената да прославим, да е жива,
във всички възрасти красива тя,
да бъде всеки ден особено щастлива
без тягост, че годините летят, летят, летят.
Да сбъркаш изгрева със залез можеш,
събудил се с чугунена глава.
Жената с изгрев е възможен
във всички възрасти – глупя това.
Жена и пролет! Повече какво ли?
Мъжете друга участ ги ръми,
на тях за свобода им трябва воля,
а от семейни грижи бягат настрани.
Защо ли? Дайте да се разбереме.
Обиди зли за всеки мъж са дар.
Каквото иска – не остава време.
Да си допие – в туй е господар.
За него няма празник, делника изпи.
Еманципация и вън, и вкъщи дреме.
И ето, глупостите да търпи
се мъчи цял живот, така е, брат Ерема.
Конкретно в този дом. По-точно в таз квартира.
Жени наоколо и котки бол, но няма котарак!
Ако останеш трезвен, сякаш в гробна си могила,
но тфу! Нали те също са край нас... Какъв глупак!
* Брат Ерема – глуповат герой от руския фолклор.
ПРОСЛАВИМ ЖЕНЩИНУ
Прославим женщину высоким штилем,
В который раз, во все века
Чтоб быть им каждый день особенно счастливыми
Не замечая, что идут, идут, идут года.
Рассвет с закатом спутать можно,
Проснувшись с головою как чугун.
Рассвет же женщины возможен
Во все года – такой уж я болтун.
Весна и женщина! Чего же боле?
Мужчинам отведен удел другой,
Им только б быть всегдашеньки на воле,
А от забот семьи пробраться стороной.
Но почему? Давайте разберемся.
Обида тяжкая гнетет мужчин.
Чего он хочет – вряд ли что добьется.
Допиться может – здесь он господин.
Нет праздника ему хотя бы раз в году.
Эмансипация кругом и там и дома.
И вот терпеть такую ерунду
Приходится всю жизнь, вот так-то, брат Ерема.
Конкретно этот дом. Точнее вот квартира.
Здесь женщины кругом и даже кошки есть,
Но нет кота!
И остается трезвому видать одна могила,
Но тьфу! они ведь тоже вот... такая ерунда.
---------------------------------------------
Полина Слуцкина
Руската поетеса, писателка и художник Полина Слуцкина (Полина Ефимовна Ландон/ Слуцкина) е родена на 28 юли 1947 г. в Москва. Пише поезия и проза от ученическите си години, първите й публикации са от началото на 90-те години в сп. „Соло” и сборниците „Перовские страницы” и „Абстинентки”. Завършва Московския институт за чуждестранни езици. Работи в сферата на транспортното строителство и в „Интурист”, преподава английски език, превежда от английски и френски. Кандидат е на филологическите науки (1983 г.). Публикува стихове и разкази в издания като „Литературная газета”, „Новая литературная газета”, „Арион”, „Черновик ”, „Литературный арьегард” и др. Член е на Съюза на писателите на Москва (1996 г.). Автор е на стихосбирките „Путешествие во времени” (2002 г.), „Мое лицо” (2004 г.), „Под колесами” (2004 г.), „Белый печатный свет” (2008 г.), „Евроньюз” (2011 г.) и на книгите с поезия, проза и графики „Под знаком Льва” (1996 г.), „Шесть рассказов из прошлого” (2007 г.) и „Жить” (2014 г.). Живее в Москва.
ЩАСТИЕ И ВЕЧНОСТ
Свършиха скитанията
на тялото и душата.
Щастието ме скова
във вцепенена
начервена мумия,
възнасяща се над тълпата
и бавно плуваща във вечността
с тръпчивия тамян
на любовта ти.
СЧАСТЬЕ И ВЕЧНОСТЬ
Окончены скитания
тела и души.
Счастье сковало меня
превратило в оцепенелую
нарумяненную мумию
вознесенную над толпой
медленно плывущую в вечность
в вязком ладане
твоей любви.
-----
АЗ ПРЕПРОЧИТАМ
Аз препрочитам подчертания от мен стар ред
след двадесет години
и знакът на недоумяващия му въпрос
с предишно безпокойство ме тревожи.
Дълбоки като кладенец са преживените години,
където да погледнеш – страшно;
отминаха, измъкнах се от тях
поостаряла, ала жива.
Само понякога ме някак странно тегли
назад
в дълбокото.
Я ПЕРЕЧИТЫВАЮ
Я перечитываю подчеркнутую мною строчку
через двадцать лет
и недоуменный знак вопроса
по-прежнему беспокоит и тревожит
прожитые годы как глубокий колодец
куда и заглянуть-то страшно
я выбралась выкарабкалась из них
постаревшая но живая
но иногда как-то странно тянет
назад
в глубину.
---------------------------------------------
Рид Грачев
Руският поет, писател, есеист и преводач Рид Грачьов (Рид Иосифович Вите/ Грачёв) е роден на 18 юли 1935 г. в Ленинград. Завършва журналистика във филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1957 г.). Първата му публикация е в литературния сборник „Начало пути” през 1960 г. Участва в инициативите на поетична група „Горожанин” и на „неофициалните” литературни кръгове в Ленинград, публикува поезия и проза в самиздатски издания като „Часы” и „Лепта” и в издания като „Нева”, „Литературная газета”, „Новая газета”, „Эхо”, „Соло”, „Звезда” и „Самиздат века”. Превежда творби на Камю и Екзюпери. Автор е на книгите „Где твой дом” (1967 г.), „Ничей брат” (1994 г.), „Письмо заложнику” (2013 г.) и „Сочинения” (2014 г.). Умира на 1 ноември 2004 г. в Санкт Петербург.
НЕ СПАХ, ДО КЪСНО ПЛАКАХ ПРЕЗ НОЩТА
Не спах, до късно плаках през нощта
за нещо простичко: че не заплитат
илюзията за простор стените
на болничната сляпа белота.
Очите си аз в тез стени протрих,
но слънце не видях. Едва тогава
в халат от облак докторът доплава
до стаята със свита медсестри.
Подскачат те и светлина струят,
сърцето ми тупти, тревожно свито...
„Вий ангели ли сте?” – учтиво питам.
Но ангелите в отговор мълчат.
Я ВСЕ НЕ СПАЛ И ПЛАКАЛ ДОПОЗДНА
Я все не спал и плакал допоздна
за неименьем самого простого:
не создает иллюзии простора
больничных стен слепая белизна.
Я все глаза об эти стены стер,
но не увидел солнца. Вот тогда-то
мой доктор в белом облаке халата
в палату вплыл со свитой медсестер.
Они впорхнули, излучая свет,
и сердце вдруг отозвалось тревожно...
„Вы – ангелы?” – спросил я осторожно.
Но промолчали ангелы в ответ.
1962 г.
---------------------------------------------
Роалд Манделщам
Руският поет Роалд Манделщам (Роальд Чарльсович Мандельштам) е роден на 16 септември 1932 г. в Ленинград. На младини живее с баща си, който е интерниран в Сибир. След 1947 г. учи в Политехническия институт и във факултета за източни езици при Ленинградския университет, но поради тежко заболяване прекъсва следването си. Поет-самотник – и в живота, и в творчеството, приживе няма нито една публикация. Умира на 26 февруари 1961 г. в Ленинград. Първите му публикувани в самиздатски издания и в чужбина стихове са от 80-те години на ХХ в., първите публикации на негови творби в Русия са от 1991 г., а най-пълното издание с творчеството му „Собрание стихотворений” е от 2006 г.
РАДВА НИ ВЯТЪР, ЗВЕЗДНИЯТ ВЯТЪР
Радва ни вятър, звездният вятър!
Всеки намира своя кристал:
невероятен град на земята,
чаша лилава е, пеещ бокал.
Нощ листопадна, нощ листопадна;
всяко листче – звънко златно дайре,
в лунните рифове залез пропадна,
алени грифове в сънно море.
Злато в листата, злато в листата,
подвиг и радост, неземно ура!
Радва ни вятър, звездният вятър,
вятърът брат е, животът – игра.
РАДУЙТЕСЬ ВЕТРУ, ЗВЕЗДНОМУ ВЕТРУ
Радуйтесь ветру, звездному ветру! –
Каждый находит, то что искал:
Город сегодня, город сегодня,
Тонко поющий, лиловый бокал.
Ночь листопада, ночь листопада;
Каждый листок – золотой тамбурин,
Лунные рифы и море заката,
Алые грифы в мире глубин.
Золото в листьях, золото в листьях,
Подвиг и радость, чуждому мер!
Радуйтесь ветру, звездному ветру,
Истина – ветер, жизнь – буриме.
---------------------------------------------
Руслан Елинин
Руският поет Руслан Елинин (Руслан Маламагомедович Нурудинов/ Элинин) е роден на 23 февруари 1963 г. в гр. Гвардейск, Калининградска област. Пише поезия от ученическите години. Завършва Ленинградската военна академия (1984 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1993 г.). Работи като инженер в завод, железопътен служител, библиотекар, редактор и директор на издателство. Съосновател е на Съюза на хуманитаристите на СССР и на Всесъюзния хуманитарен фонд. Публикува поезия в самиздатски и чуждестранни издания като „Морская черепаха”, „Лонолет”, „Гуманитарный фонд”, „Черновик”, „Арион”, „Новое литературное обозрение” и др. Членува в литературното обединение „Сретенский бульвар”, създава библиотека с архив на неиздадените ръкописи на съветския ъндърграунд, създава литературна агенция и е първият независими издател в постсъветска Русия. През 1990 г. издава сборника „Понедельник. Семь поэтов самиздата”. През 1993 г. е съосновател на литературния клуб „Классики XXI века”. Негови стихове са включени в антологиите „Самиздат века” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирките „Самодельная книжечка на паспорте рыболовной катушки” (самиздат, 1990 г.), „Стихограф” (1993 г.), „Я собрался” (1994 г.), „Из Кирна” (1995 г.), „К Лукреции” (1995 г.), „Симфония разума” (1995 г.) и „Эпиграфы” (1998 г.). През 1996 г. след нещастен случай изпада в кома, умира на 25 декември 2001 г. в Москва.
ЕПИГРАФИ
* * *
В ятото на врабците
имаше врабец.
Ятото отлетя,
а той остана.
* * *
Заспа
при опит да разбере.
* * *
1. Незабравими срещи...
2. Забравими срещи...
* * *
Какво не мога да кажа...
* * *
Кумирът ми е мъртъв,
такъв
го съчиних.
* * *
Ние с теб
още сме познати.
* * *
Дъждът предразполага към сън,
в който
няма дъжд.
* * *
Нея я няма,
а ако дойде,
ще стане
безсмислена
завършената мисъл.
* * *
А ако разберете неправилно,
ще бъдете прави
по своему.
* * *
Дъждът остаря
и може би ще умре,
без да дочака
влагата на зазоряването.
* * *
Ябълката, паднала в градината...
Колко пъти чувах
тази фраза!
ЭПИГРАФЫ
* * *
В стае воробьёв
был воробей
Стая улетела
а он остался
1983 г.
* * *
Уснул
при попытке понять
1988 г.
***
1. Незабываемые встречи
2. Забываемые встречи
1988 г.
* * *
Чего я не могу сказать
1991 г.
***
Мой кумир мёртв
таким я его
сочинил
1991 г.
***
Мы с тобой
еще знакомы
1991 г.
* * *
Дождь клонит в сон
в котором
нет дождя
1992 г.
* * *
Ее нет
а если придет
станет
бессмысленна
законченная мысль
1992 г.
* * *
А поймёте неправильно
будете правы
по-своему
1992 г.
***
Дождь постарел
и может быть умрет
не дожидаясь
сырости рассвета
1992 г.
***
Яблоко, упавшее в саду...
сколько раз я слышал
эту фразу
1993 г.
-----
ДОБРОТА Е, КОГАТО
На Е. П.
Доброта е, когато нечия снимка
на масата ни е дружинка
или когато харесват деца
синигеровата окраска,
доброта е, когато пред нас са
не само улици, но и лица.
ДОБРОТА – ЭТО КОГДА
Посвящается Е. П.
Доброта – это когда чье-то фото
Можно поставить на стол
Или когда синице
Нравится окраска груди
Доброта – это когда впереди
Не только улицы, но и лица.
---------------------------------------------
Света Литвак
Руската поетеса, писателка и художничка Света Литвак (Светлана Анатольевна Литвак) е родена на 14 май 1959 г. в гр. Ковров, Владимирска област. Завършва Ивановското художествено училище. Работи като преподавател в музикално училище, декоратор в Театъра на съветската армия, възпитател в детска градина и лаборант в научноизследователска станция. Първите си стихотворения печата през 1987 г. във в. „Знамя труда”. Участва в общи художествени изложби, от 1999 г. представя и самостоятелни изложби. Публикува поезия и илюстрации в издания като „Знамя”, „Арион”, „Самиздат века”, „Современная литература народов России”, „Антология русского палиндрома”, „Край смоленский”, „Сельская молодежь”, „Волга” и др. Член е на клуб „Поэзия”, член е на Съюза на писателите на Москва (1996 г.) и на поетичната група ДООС (2014 г.). Съосновател е на „Клуб литературного перформанса” (1996 г.). От 2001 г. издава литуратурно списание към музея при Зверевския център за съвременно изкуство. Автор е на стихосбирките „Разноцветные проказники” (1992 г.), „Песни ученика” (1994 г.), „Это – любовь” (2002 г.), „Книга называется” (2007 г.), „Один цветок” (2010 г.), на книгите с проза и авторови рисунки „Моё путешествие на Восток” (1998 г.) и „Безнравственные коллизии и аморальные пассажи” (2009 г.) и на 12 оформени от нея бук-арт издания със символичен тираж от 2 до 15 екз. Живее в Москва.
ЗА ДЪЖДА
Дъжд проливен вън вали... Какво ти,
тази нощ при мен се нанеси.
Ти повярвай, нямам нищо против,
мисля, че и ти против не си.
Сутринта за дълъг път ще станеш,
може да се видим пак, дали...
Но сега е за раздяла рано –
зад прозореца навън вали.
Ти какво, какво, какво си мислиш!
Няма нужда да говорим май.
Просто ний от времето зависим,
да запалим, огънче ми дай.
Ти повярвай, нямам нищо против,
мисля, че и ти против не си.
Дъжд проливен вън вали... Какво ти,
тази нощ при мен се нанеси.
ПРО ДОЖДЬ
Дождь какой за окнами... Да что ты,
Оставайся здесь на эту ночь.
Ты поверь, я в общем-то не против,
Да и ты, наверное, не прочь.
Утром в путь далёкий собираться,
Может и увидимся, как знать.
Но не можем мы с тобой расстаться, –
Дождь идёт за окнами опять.
– Что ты, что ты, что ты, что ты, что ты!
Ничего не надо говорить.
Просто мы зависим от погоды,
Дай-ка лучше спичек – закурить.
Ты поверь, я в общем-то не против,
Да и ты, наверное, не прочь.
Дождь какой за окнами... Ну что ты!
Оставайся здесь на эту ночь.
---------------------------------------------
Семьон Гринберг
Руският и израелски поет Семьон Гринберг (Семён Бенционович Гринберг) е роден на 9 февруари 1938 г. в Одеса. Живял е в Москва. През 1990 г. емигрира в Израел. Публикува поезия в списания като „Новый Мир”, „Студия”, „Интерпоэзия”, в литературни издания в Израел, Русия, САЩ и Германия. Един от основателите е на сп. „Иерусалимский журнал”. Негови стихове са включени в антологиите „Самиздат века” и „Освобожденный Улисс”. Член е на Съюза на рускоезичните писатели в Израел. Автор е на стихосбирките „Разговоры и сонеты” (1992 г.), „Утром и вечером” (1994 г.), „Иерусалимский автобус” (1996 г.), „За столом и на улице” (1996 г.), „Разные вещи” (1998 г.) и „Стихотворения из двенадцати книжек” (2003 г.). Живее в Ерусалим.
ПАДЕНИЕ
Когато невидим предел пристъпих аз,
там неколцина на кресла в небрежни пози
ний бяхме: две жени на кръста с рози
с мъже седмина, сякаш птици върху храст.
Не беше още вечер, само здрач безлик
и в разговора, все по-неуместен,
бе всичко предварително известно
като изврял на печка кафеник.
Аз също включих в говора уста.
Почукват вилици, пелмени съскат,
приключва спиртът – раят на света,
докосват се до коленете пръсти,
встрани се люшкат сенките чевръсто,
будилник кух отчита вечността.
ПАДЕНИЕ
Когда я подошел к невидимой черте,
Нас было несколько на стулиях и креслах:
Две женщины с розанами на чреслах
И семеро мужчин, как птицы на кусте.
Еще не вечером, но ближе к темноте,
Шел разговор, тем паче неуместный,
Что все было заранее известно
И просто, как кофейник на плите.
Я тоже говорил и отвечал.
Стучали вилки, таяли пельмени,
Кончался спирт – начало всех начал,
Касались пальцев беглые колени,
За занавеской колебались тени,
Пустой будильник вечность означал.
---------------------------------------------
Сергей Бирюков
Руският поет и литературовед Сергей Бирюков (Сергей Евгеньевич Бирюков) е роден на 19 май 1950 г. в с. Торбеевка, Тамбовска област. Първите му поетични публикации са от 1970 г. Завършва филологическия факултет на Тамбовския педагогически институт (1974 г.). Кандидат е на филологическите науки (1994 г.), доктор по културология (2006 г.). До 1998 г. е университетски преподавател в Тамбов. Изследовател е на поезията на руския футуризъм, основател и президент е на международната академия на руския литературен авангард „Зауми” (1990 г.). Негови стихове са включени в литературни алманаси и международни антологии като „Родная речь”, „Арион”, „Журнал поэтов”, „Футурум-Арт”, „Библио-Глобус”, „Русский журнал”, „Самиздат века”, „Поэзия безмолвия”, „Geballtes Schweigen”, „Точка зрения”, „Homo sonorus” и др. Автор е на стихосбирките „Долгий переход” (1980 г.), „Пишу с натуры” (1989 г.), „Муза зауми” (1991 г.), „Знак бесконечности: Стихи и композиции” (1995 г.), „Книгура” (1999 г.), „Poesis Поэзис Poesis” (2009 г.), „Звучарность” (2013 г.), „Rnig Beg” (2015 г.), на монографии, христоматии и литературоведчески изследвания като „Зевгма: Русская поэзия от маньеризма до постмодернизма” (1994 г.), „Теория и практика русского поэтического авангарда” (1998 г.), „Поэзия русского авангарда” (2001 г.), „Року укор: Поэтические начала” (2003 г.), „Звучарность” (2013 г.), „Амплитуда авангарда” (2014 г.) и др. От 1998 г. живее в германския град Хале и преподава в университет „Мартин Лутер”. Член е на редколегията на сп. „Футурум арт”, съредактор е на сп. „Другое полушарие”, главен редактор е на „Альманах Академии Зауми”.
ГОВОРЕХ АЗ НА ПТИЧИЯ ЕЗИК
Говорех аз на птичия език,
езика на скорец и на синигер,
да, имах си причини да постигам
такъв език в живота ветролик.
Е, пробвай да говориш другояче –
сред междуметия и изказ нов
речта наоколо е: птича, значи.
Щом срамежлив си тук, бъди суров.
Аз в тази школа, в тази кожа тропах,
бях с теб и с тоз, обхождащ сетен път,
в пътеката напреки бе стихът
със сила глуха на незнайни тропи.
* Тропи – думи или изрази с преносно значение; олицетворение, метафора, ирония, алегория, хипербола и др.п.
Я ГОВОРИЛ НА ПТИЧЬЕМ ЯЗЫКЕ
Я говорил на птичьем языке,
на языке синичьем и скворчином,
да, были у меня свои причины
так говорить, так жить на сквозняке.
А ну, попробуй как-нибудь иначе –
из междометий и служебных слов
вся речь вокруг: вот, как бы, дескать, значит.
Застенчив быт и потому суров.
Я в этой школе, в этой шкуре топал
с тобой и с тем, кто все еще берег
последнее, что было поперек, –
тропу стиха, глухую силу тропа.
1988 г.
---------------------------------------------
Сергей Волф
Руският поет и писател Сергей Волф (Сергей Евгеньевич Вольф-Израэль) е роден на 8 август 1935 г. в Ленинград. Завършва Висшите литературни курсове към Литературния институт „Максим Горки”. През 60-те години участва в неофициалния литературен живот на Ленинград. Публикува поезия в самиздатския печат и проза за деца и юноши в официални издания и издателства. Първите му стихове в официалния печат излизат през 1991 г. Негова поезия е включена в антологиите „Стихи в Петербурге. 21 век”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Автор е на стихосбирките „Маленькие боги” (1993 г.) и „Розовощекий павлин” (2001 г.) и на книгите с разкази, повести и романи „Дом в сто этажей” (1964 г.), „Мой брат-боксер и ласточки” (1966 г.), „Двое в плавнях” (1971 г.), „Кто там ходит так тихо в траве” (1971 г.), „Отойди от моей лошади” (1971 г.), „Завтра утром, за чаем” (1974 г.), „Грибной дождик” (1975 г.), „Мы поедем на рыжем коне” (1975 г.), „Мне на плечо сегодня села стрекоза” (1983 г.), „Принц из 1-а” (1985 г.), „Хороша ли для вас эта песня без слов” (1987 г.) и „Где ты, маленький Птиль” (1990 г.). Умира на 15 септември 2005 г. в Санкт Петербург.
НА РАМОТО МИ ВОДНО КОНЧЕ КАЦНА ДНЕС
На рамото ми водно конче кацна днес,
почти полвин час гледах го, бе блага вест,
и то полвин час ме оглежда хей така,
ситнейки тихо и преплитайки крачка.
По „Невски” минах с него, влязох в барче там,
а след това излязох, мъничко пиян,
помилуй, Боже, то бе неразделно с мен,
потрепвайки, следеше с взор проникновен.
Привличах го като неразбираем сън
навярно с нещо в мен, привнесено отвън –
вълни незрими, аромат ли бе това,
или сияние над моята глава.
Бонбонче дадох му – смути се, не прие,
четирите му полупризрачни криле
се залюляха благосклонни и добри
със знак, че ми отказва, но благодари.
Какво да правя? Вкъщи да ме придружи?
Навярно то самото трябва да реши.
Да го помоля да си тръгне с яд?
Но то потънало е в своя странен свят.
О, да, да го прогоня има начин прост:
да тръсна рамото си с кроткия му пост.
Но ако нужен съм му и се потресе,
ако жестокия ми жест не понесе?
Седи, душицо! Из метрото с мен се рей,
безплатно попътувай, хитро се засмей,
ела на вилата или на бара с мен,
с взаимност няма – ний другарски сме тандем;
ти ще решиш кога да литнеш и дали,
все пак навярно зима ще ни раздели
или решение внезапно
и тогаз
завинаги ще махна ризата си аз.
МНЕ НА ПЛЕЧО СЕГОДНЯ СЕЛА СТРЕКОЗА
Мне на плечо сегодня села стрекоза,
Я на нее глядел, должно быть, с полчаса,
И полчаса – она глядела на меня,
Тихонько лапками суча и семеня.
Я с ней по Невскому прошел, зашел в кафе,
Оттуда вышел я немного подшофе,
Она не бросила меня, помилуй бог,
Глядела пристально, сменив лишь позу ног.
Нечто невнятное влекло ее ко мне,
Должно быть, что-то, привнесенное извне,
Какой-то запах, или спектр волновой,
Или сиянье над моею головой.
Я дал конфету ей – смутилась, не взяла,
Ее четыре полупризрачных крыла,
Обозначая благодарность и отказ,
Качнулись медленно и робко пару раз.
Что делать с нею? Отнести ее домой?
Но, вероятно, это ей решать самой.
Просить меня оставить? Но она
Как бы отсутствует, в себя погружена.
Да, способ есть простой прогнать ее с плеча:
Им повести слегка и вздрогнуть сгоряча,
Но вдруг я так необходим ей, что она
Подобным жестом будет сверхпотрясена?
...Сиди, убогая! Войди со мной в метро,
Проедь бесплатно, улыбнувшись мне хитро,
Кати на дачу ты со мною, или в бар,
В немой взаимности – мы лучшая из пар,
Когда расстаться нам – решишь ты все сама,
Быть может, нас с тобою разлучит зима
Или внезапное решение,
Тогда
Рубашку скину я, быть может – навсегда.
---------------------------------------------
Сергей Гандлевский
Руският поет, писател и преводач Сергей Гандлевски (Сергей Маркович Гандлевский) е роден на 21 декември 1952 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1976 г.). Работи като учител, екскурзовод, сценичен работник и нощен пазач. През 70-те години е съосновател на поетичните групи „Московское время” и „Задушевная беседа”, член е на клуб „Поэзия”. До втората половина на 80-те години публикува само в емигрантския печат и в самиздатски издания като „Континент”, „Стрелец”, „22”, „Эхо”, „Бронзовый век” и „Русская мысль”. След 1987 г. печата поезия, проза, преводи и есеистика в списания и алманаси като „Юность”, „Новый мир”, „Личное дело”, „Знамя”, „Октябрь”, „Дружба народов”, „Звезда”, „Театр”, „Молодая поэзия 89”, „Зеркала” и др. Автор и водещ е на цикъл литературни предавания по Радио Русия (1992-1993 г.), води семинар за съвременната руска поезия в Държавния хуманитарен университет (1995-1996 г.), води майсторски клас в Института по журналистика и литературно творчество (2001-2004 г.). Член е на Съюза на руските писатели (1991 г.) и на руския ПЕН център (2003 г.). Автор е на стихосбирките „Рассказ: Книга стихотворений” (1989 г.), „Праздник” (1995 г.), „Конспект” (1999 г.), „29 стихотворений” (2000 г.), „Найти охотника” (2002 г.), „Опыты в стихах” (2008 г.) и на книгите с проза, поезия, преводна поезия, есеистика и драматургия „Трепанация черепа” (1996 г.), „Поэтическая кухня” (1998 г.), „Порядок слов” (2000 г.), „НРЗБ” (2002 г.), „Опыты в прозе” (2007 г.), „Бездумное былое” (2012 г.), „Проза” (2012 г.), „Сухой остаток” (2013 г.) и „За 60” (2014 г.). Работи като редактор в отдел литературна критика и публицистика при сп. „Иностранная литература”. Живее в Москва.
ДА СМЕНЯ ТАЗИ ПЛОЧА ЛИ
На Е. Ф. Фадеева
Да сменя тази плоча? Сънувам родината пак.
Сред тълпата на гарата своето време обръгвам,
ще вървя да засаждам, очаквам поредния влак,
може ябълки, може пък касис. Септември си тръгва.
И сънувам, каквото сънувам, по дълга страна
слагам някаква важна дъска към порутена плевня.
Перспектива от сън – сън в съня, сън в съня, сън в съня.
Сред градината пуша, клечейки в ненужното време.
И по лошия път от дома си куцукам на шест
обработени акра към жалния писък на влака.
Но кибрита забравил съм, как да се върна – и днес
по врати чужди чукам – кибрита им някакъв чакам.
Непозната старица излиза на ниския праг,
сякаш тя е виновна, примигва и фъфли невежо,
че в района е времето лошо и кално, и как
тази събота в клуба в Покровско се сбили младежи,
че напразно се шляя из края, глупакът с глупак,
че в предзимния вятър с цигара без огънче минах,
сякаш тя е виновна за туй и за другото пак,
и за всичко останало в тази нещастна родина.
НЕ СМЕНИТЬ ЛИ ПЛАСТИНКУ
Е. Ф. Фадеевой
Не сменить ли пластинку? Но родина снится опять.
Отираясь от нечего делать в вокзальном народе,
Жду своей электрички, поскольку намерен сажать
То ли яблоню, то ли крыжовник. Сентябрь на исходе.
Снится мне, что мне снится, как еду по длинной стране
Приспособить какую-то важную доску к сараю.
Перспектива из снов – сон во сне, сон во сне, сон во сне.
И курю в огороде на корточках, время теряю.
И по скверной дороге иду восвояси с шести
Узаконенных соток на жалобный крик электрички.
Вот ведь спички забыл, а вернешься – не будет пути,
И стучусь наобум, чтобы вынесли – как его – спички.
И чужая старуха выходит на низкий порог,
И моргает, и шамкает, будто она виновата,
Что в округе ненастье и нету проезжих дорог,
А в субботу в Покровском у клуба сцепились ребята,
В том, что я ошиваюсь на свете дурак дураком
На осеннем ветру с незажженной своей сигаретой,
Будто только она виновата и в том, и в другом,
И во всем остальном, и в несчастиях родины этой.
1987 г.
---------------------------------------------
Сергей Кулле
Руският поет и преводач Сергей Куле (Сергей Леонидович Кулле) е роден на 29 февруари 1936 г. в Ленинград. Завършва журналистика във филологическия факултет на Ленинградския държавен университет. Работи като редактор на многотиражката на ленинградския институт за прецизна механика и оптика в. „Кадры приборостроению”. Първите му публикувани стихове са в самиздатското сп. „Синтаксис” през 1960 г. Член е на неформалната поетична група УВЕК (Уфлянд–Виноградов–Ерьомин–Куле). В официалния печат има публикувани само 4 стихотворения. Умира на 28 октомври 1984 г. в Ленинград. Негови стихове са включени в антологиите „Поздние петербуржцы” и „Самиздат века”, книга с негови творби излиза през 2001 г.
И СНЕГОВЕТЕ ВЕЧНИ ЩЕ ОТМИНАТ
И снеговете вечни
ще отминат
като временна беля.
Като деца
виелиците ще мирясат.
И ние ще се срещнем
в парка с теб.
В онази слънчева градина,
гдето зеленей тревичка.
ВСЕ ВЕЧНЫЕ СНЕГА ПРЕЙДУТ
Все вечные снега
прейдут,
как временная дурь.
Метели угомонятся,
как дети.
И мы с тобою
встретимся в саду.
В том солнечном саду,
где зеленеет травка.
---------------------------------------------
Сергей Морозов
Руският поет Сергей Морозов (Сергей Петрович Морозов) е роден на 30 ноември 1946 г. в Москва. Завършва Московския педагогически институт (1970 г.). Пише стихове от 1962 г., като младеж посещава литературния кръжок към Дома на пионерите, творческите занимания на литературни групи като СМОГ, „Зелёный огонёк”, „Магистраль”, семинарите на Арсений Тарковски и Давид Самойлов и др. Работи в милицията в гр. Норилск, като експедитор в организацията за разпространение на периодични издания „Союзпечать” в Москва, екскурзовод в музея на Лев Толстой и др. Събира творчеството си в 7 ръкописни тетрадки-сборници: „Окно”, „Вторая страница”, „Лицо”, „Голос”, „Открытый слог”, „Злоба дня” и „Зерно”. Единствените му публикувани приживе стихотворения са в сп. „Студенческий меридиан”, сп. „Грани” и самиздатските алманаси „Час поэзии” и „Сфинксы”. След смъртта му негови творби излизат в списанията „Смена”, „Огонёк”, „Дружба народов”, „Знамя”, „Новый Мир”, „Волга” и др. Няма издадена стихосбирка, след смъртта му също не е издавана книга с негови стихове. Самоубива се на 31 август 1985 г. в Москва.
СВЕТЛО Е С ЩРИХИ ОТ ДЪЖД
Светло е с щрихи от дъжд,
есен – и сякаш е виден
в кримския дом разрив същ –
нож до горчивата мида.
През остъклена мъгла
бряг и прибой с вой се борят.
Жалко, че още не знам
те за какво си говорят.
СВЕТ ЗАШТРИХОВАН ДОЖДЁМ
Свет заштрихован дождём,
осень – и будто бы виден
крымский неприбранный дом,
нож рядом с горкою мидий.
Сквозь остеклённую мглу –
отмель, раскаты прибоя.
Жаль, разобрать не могу,
что говорят эти двое.
-----
ДАЛЕЧЕН ДЕН И ЧАС
Далечен ден и час,
когато те видях.
В стоцветна суета запомнена разлъка.
Ако в студено-синя светлина не бях,
ако не бе гласът и взорът, пълен с мъка,
че времето е лек,
аз нямаше да знам,
и продължил,
към дребно щастие подтикван,
не трепнал бих сега,
видял в тълпата там
вталения жакет,
чадъра кафеникав.
ВСЁ ДАЛЬШЕ ДЕНЬ И ЧАС
Всё дальше день и час,
где виделся с тобой.
Стоцветной суетой усвоена разлука.
И если бы не свет холодно-голубой,
не голос, не глаза и в них родная мука,
я знал бы до сих пор:
меня дела спасут –
и вправду был счастлив
предельно малой мерой,
не вздрогнул бы сейчас, не ждал,
как назовут
приталенный жакет
и зонтик тёмно-серый.
1970 г.
---------------------------------------------
Сергей Петров
Руският поет, литературовед и преводач Сергей Петров (Сергей Владимирович Петров) е роден на 25 март/7 април 1911 г. в гр. Казан. Завършва факултета по езикознание и материална култура при Ленинградския университет (1931 г.), след което е асистент по немски узик в университета, асистент в катедрата по чуждестранни езици в Ленинградския машиностроителен институт, щатен преподавател по шведски език във военноморската академия „Фрунзе” и консултант по шведски език във Военноморската академия „Ворошилов”. През 1933 г. е интерниран в с. Бирилюси, Западен Сибир, където преподава немски език в средно училище. През 1936 г. отново е арестуван, затворен е в Ачинския затвор, през 1938 г. е осъден на 8 години, но след няколко месеца присъдата е отменена заради лошото му здравословно състояние. След 1943 г. преподава латински език във фелдшерско-акушерско училище, английски, френски и немски език в Ачинския педагогически институт и немски език в средни училища. От 1958 г. публикува преводна поезия, проза и драматургия от немски, английски, шведски, датски, норвежки, исландски, френски, полски, латишски и др. езици. Ползва псевдонима Ярослав Азумлев. Публикува и статии по теория на превода. От 1960 г. ръководи семинар на преводачите скандинависти при секцията за художествен превод към ленинградския отдел на Съюза на писателите на РСФСР, член е на Съюза на писателите от 1964 г. От 1976 г. живее в Ленинград. От 1983 г. публикува авторска поезия в издания като „Таллин”, „Литературная Грузия” „Аврора”, „Новий мир”, „Вестник новой литературы”, „Камера Хранения” и др., но приживе няма самостоятелна стихосбирка. По-пълно поетичното му творчество става известно след смъртта му с книгите „Избранные стихотворения” (1997 г.), „Собрание стихотворений” (2008 г.) и „Собрание стихотворений: Неизданное” (2011 г.), където е публикувано и основното му мащабно произведение – поемата-мистерия „Азъ”. Умира на 31 октомври 1988 г. в Ленинград.
ПОТОКЪТ НА ПЕРСЕИДИТЕ
Нощта през август плаче, Божи мрак е там.
Звезда горяща в скръбното тъмнило шета.
От моя дом чак до далечния харман
се стелят земна тишина и мъртви псета.
Домът е сал и сянка като прът стърчи,
а дворът, малък свят, стои, не продължава.
През август вечността и плаче, и мълчи,
и горестни звезди печално разпилява.
На теб, под полунощните окови вън,
мъглива същност искам да вещая,
но бавно мислите на глухия ми ум
се местят, сякаш са съзвездия в безкрая.
ПОТОК ПЕРСЕИД
Ночь плачет в августе, как Бог, темным-темна.
Горючая звезда скатилась в скорбном мраке.
От дома моего до самого гумна
земная тишина и мертвые собаки.
Крыльцо плывет, как плот, и тень шестом торчит,
И двор, как малый мир, стоит не продолжаясь.
А вечность в августе и плачет и молчит,
звездами горькими печально обливаясь.
К тебе, о полночи глубокий окоем,
всю суть туманную хочу возвесть я,
но мысли медленно в глухом уме моем
перемещаются, как бы в веках созвездья.
1945 г.
---------------------------------------------
Сергей Стратановский
Руският поет Сергей Стратановски (Сергей Георгиевич Стратановский) е роден на 5 декември 1944 г. в Ленинград. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1968 г.). Работи като екскурзовод в Музея на Пушкин и в Ермитажа и като библиограф в Руската национална библиотека. Посещава неформални литературни обединения като „Клуб–81”, от началото на 70-те години публикува поезия в чуждестранни емигрантски списания и в самиздатски издания и антологии като „37”, „Аполлон-77”, „Вестник РХД”, „Часы”, „Эхо”, „Северная почта”, „Майя”, „Беседа”, „Третья волна”, „Стрелец”, „Нева” и др. Съосновател е на самиздатските списания „Диалог” (1980 г.) и „Обводный канал” (1981-1993 г.). Първата му поетична публикация в официалния печат е в сборника „Круг” през 1985 г., след което публикува поезия в списания и сборници като „Звезда”, „Арион”, „Молодой Ленинград”, „Зинзивер”, „Знамя”, „Новый Мир”, „НЛО”, „Интерпоэзия”, „Волга”, „Современная литература народов России”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Член е на Съюза на писателите в Санкт Петербург (1999 г.) и на Международния ПЕН център (2001 г.). Автор е на самиздатските поетични брошури „Избранные стихи (1968-1972)” (1972 г.), „В страхе и трепете” (1980 г.), „Ночной вахтер” (1983 г.) и на стихосбирките „Стихи” (1993 г.), „Тьма дневная” (2000 г.), „Niedaleko od Czeczenii” (2001 г.), „Рядом с Чечнёй” (2002 г.), „На реке непрозрачной” (2005 г.), „Оживление бубна” (2009 г.), „Buio diurno” (2009 г.), „Смоковница” (2010 г.), „Граффити” (2011 г.), „Иов и араб” (2012 г.) и „Молотком Некрасова” (2014 г.). Живее в Санкт Петербург.
ПО-СТРАШНО НЯМА
По-страшно няма – цял живот
и в края му немил
усещаш страшния потоп
посредствен че си бил.
Че май не си живял,
ни сол световна ял,
не си дружил, обичал, пял,
а дните пропилял.
Не си и съществувал – вял,
с полвин сърце, безлик,
ни радост, ни беди познал
до сетния си миг.
И ето, друг си, виж,
пред теб – стена от сол,
незнаен си, стоиш,
вина в солта пробол.
СТРАШНЕЕ НЕТ
Страшнее нет – всю жизнь прожить
И на ее краю
Как рзкий свет вдруг ощутить
Посредственность свою
Как будто ты не жил
Соль мира не глотал
И не любил, и не дружил
А только дни терял
Как будто ты существовал
В пол-сердца, в пол-лица
Ни бед, ни радостей не знал
Всем телом, до конца
И вот – поверь глазам
Как соль стоит стена
Ты был не тот, не сам
И словно соль – вина
1972 г.
-----
ФРОЙД ДАЛИ ДА ЧЕТА
Фройд дали да чета,
в джоба басните му да притурям,
да потърся света
като сопа пророческа в бурен?
Да живея ли, пак
да приключвам, назад да обхващам
в руски блатен сокак
тази почва, под птици крещяща?
Или май за пиянството още
поема глася,
във възглавката нощем
месото гризя...
ТО ЛИ ФРЕЙДА ЧИТАТЬ
То ли Фрейда читать
И таскать его басни в кармане
То ли землю искать
Как пророческий посох в бурьяне
То ли жить начинать
То ли кончить, назад возвратиться
В общерусскую гать
В эту почву, кричащую птицей
Или лучше про пьяную кружку
Поэму писать
И ночами подушку
Как мясо кусать
1972 г.
-----
КОЙ ЗАПАЛИ ШУТОВСКИ ПОЖАР
Кой запали шутовски пожар?
Ти ли, Вася, на смеха служител,
от комедиантски цех снабдител,
в огнена коприна шуте стар;
с весела душа си, тя сияй,
ах, люлеят се небе и твърд.
Да гори, да изгори докрай,
нищо. О, това е лека смърт.
КТО ПОЖАР СКОМОРОШИЙ ЗАЖЕГ
Кто пожар скомороший зажег?
Ты ли, Вася, ремесленник смеха,
Человек скоморошьего цеха
Весь обряженный в огненный шелк
И душа твоя, ах весела
И колеблются почва и твердь.
Пусть горит, пусть сгорает дотла
Ничего. Это легкая смерть.
1969 г.
---------------------------------------------
Сергей Тимофеев
Руският поет и литературен деец Сергей Тимофеев (Сергей Эдуардович Тимофеев) е роден на 13 ноември 1970 г. в Рига, Латвия. Завършва филологическия факултет на Латвийския държавен университет (1992 г.). Работи в рускоезичната периодична преса в Латвия, в телевизията и като ди-джей на рижски радиостанции. Лидер е на рижската литературна група „Орбита”, куратор е на сайта „Орбита”. Публикува поезия от края на 80-те години в списания като „Родник”, „Митин журнал”, „Вавилон”, „Знамя”, „Черновик”, „Гуманитарный фонд”, „Поэзия и критика”, „НЛО” и др. Съсъставител е на антологията на новата руска поезия „Девять измерений” (2004 г.). От 2011 г. оглавява Националния съвет по култура при Министерството на културата на Латвия (2011-2012 г.). Автор е на стихосбирките „Собака, Скорпион” (1994 г.), „Воспоминания диск-жокея” (1996 г.), „96/97” (1998 г.), „Почти фотографии” (2003 г.), „Сделано” (2003 г.), „Синие маленькие гоночные автомашины” (2011 г.) и „Stereo” (2012 г.). Живее в Рига.
ЧОВЕК ПРИСТИГА
Човек пристига, той с измачкан е костюм.
Нанизал очила с дъгички тънки.
Той спори с пустотата, луд е, той е вятър.
Треперят крехки очилата.
С костюм измачкан е, той бързо спори.
Човек пристига, идва и запълва стаята.
Човек пристига, дълго идвал е насам.
С костюм измачкан е, той спори твърде бързо.
Треперят очилата, идиот е, спори.
Той вятър е, той луд е, той дойде.
ПРИХОДИТ ЧЕЛОВЕК
Приходит человек, его костюм измят.
В его лице очки на тонких дужках.
Он спорит с пустотой, он сумасшедший, ветер.
Дрожат очки на тонких дужках.
Его костюм измят, он быстро спорит.
Приходит человек и заполняет комнату.
Приходит человек, он долго шёл сюда.
Его костюм измят, он спорит слишком быстро.
Дрожат его очки, он идиот, он спорит.
Он ветер, сумасшедший, он пришёл.
---------------------------------------------
Сергей Трофимов
Руският поет Сергей Трофимов (Сергей Евгеньевич Трофимов) е роден на 16 юни 1953 г. в Москва. Има няколко самиздатски публикации. Самоубива се на 19 декември 1979 г. в Москва. Негови стихове са включени в антологията „Русские стихи 1950-2000 годов” и в поредицата „АКТ Литературный самиздат”.
КЛЕТВА
Казват: умно се развий,
водка и вино не пий,
обучавай се във ВУЗ,
щом завършиш ВУЗ, си туз.
Ще съм умен – обещах, –
водката ще хвърля, ах!
Ще съм, Боже, трезвен вътре,
само че не днес, а утре.
КЛЯТВА
Говорят мне: будь умней,
водку и вино не пей,
поступи учиться в вуз,
кончишь вуз и будешь – туз.
Буду, – говорю, – умней,
водку ж брошу, ей-же-ей!
Брошу, воля коль Господня,
только завтра, не сегодня.
-----
В ГОРАТА
Влажен въздух на пролетна привечер
сред суровата зеленина;
аз не ще съм попътно-насрещният
на пътека през сочна трева.
През годините литнали облаци
над върхарите веят платна,
волни, сякаш прозрели са новата,
необхванатата висина.
Петънце от небето проправя се,
притъмнява, в клонака над мен
е Голямата Мечка, заплавала
над гората, бълнуваща ден.
Аз се спускам в шубраците дремещи,
гдето мракът след мен оживя...
В този свят няма страх и жаления.
Просто тъй през безкрая вървя.
В ЛЕСУ
Влажный воздух весеннего вечера,
сыроватая зелень листвы;
мне не будет попутного-встречного
на тропе среди сочной травы.
Облака, как года отлетевшие,
над верхушками крон разнеслись
во все стороны, словно прозревшие
неоглядную новую высь.
Голубое пятно чисто светится
надо мною, тускнея, и в нем
проплывает Большая Медведица.
Лес шумит как в бреду о своем.
Я спускаюсь в дремучие заросли,
где за мною смыкается мрак...
В этом мире нет страха и жалости.
Я иду никуда, просто так.
---------------------------------------------
Сергей Чудаков
Руският поет Сергей Чудаков (Сергей Иванович Чудаков) е роден на 31 май 1937 г. в Москва. През 50-те години учи във факултета по журналистика при Московския държавен университет, но в трети курс е изключен. Първите му известни стихотворения са от1956 г., през 1959 г. публикува цикъл стихове в самиздатското сп. „Синтаксис”, подготвя машинописния поетичен сборник „Колёр локаль” (ръкописът не е датиран, като отделна книга стиховете излизат през 2007 г.). От 1957 до 1969 г. публикува журналистически материали и рецензии във в. „Московский комсомолец”, сп. „Знамя” и сп. „Театр”. През 1974 г. е арестуван и затворен принудително в психиатрична клиника, през следващите години е освобождаван и многократно връщан в психиатрията. Не публикува, но стиховете му се преписват и имат голяма популярност сред неофициалните поетични среди в Москва и Ленинград. През 1980 г. няколко негови стихотворения са публикувани в издадената в САЩ антология на руската поезия „У Голубой лагуны”, а през 90-те години негови стихове се появяват в антологиите „Строфы века”, „Самиздат века” и „Поэзия второй половины XX века”. През последните години на живота си живее като клошар. Умира на 26 октомври 1997 г. в Москва.
ЩОМ ХВЪРЛИХА МЕ В НЕРВНА КЛИНИКА
Щом хвърлиха ме в нервна клиника
и бях завързан и пребит,
случайно майсторче на критика
разрови скромния ми бит.
Надясно стил, наляво образи,
тук епитети, там контраст.
О, Боже, всички сме оглозгани!
Не дава никой в този час.
КОГДА Я ЗАПЕРТ В НЕРВНОЙ КЛИНИКЕ
Когда я заперт в нервной клинике
когда я связан и избит
меня какой-то мастер в критике
то восхваляет то язвит.
Направо стиль налево образы
сюда сравненье там контраст.
О Боже как мы все обобраны!
Никто сегодня не подаст.
-----
ЩО ИЗГНАНИКЪТ ХАПВА
Що изгнаникът хапва. Каквото Бог дал.
Птици прелетни, щом да свали е успял,
и към блатната риба върти динамит,
щом почувства голям апетит.
Що мечтае изгнаникът. Дявол знай
как безделник на антикурорт си мечтай.
Той последни пари ще извади за флирт
с местна дама, наречена спирт.
ЧЕМ ПИТАЕТСЯ ССИЛЬНЫЙ
Чем питается ссыльный. Чем Бог пошлет
перелетную птицу стреляет влет
и в болотную рыбу летит динамит
когда чувствует он аппетит.
Что мечтается ссыльному. Знает черт
он приехал фланером на антикурорт
и последние деньги тратит на флирт
с местной дамой по имени спирт.
---------------------------------------------
Симон Бернщейн
Руският поет Симон Бернщейн (Симон Абрамович Бернштейн) е роден през 1925 г. в гр. Новгород-Волински, Житомирска област. Завършва философския факултет на Университета в Алма Ата и защитава аспирантура. Ръководи работническо литературно студио в дом на културата, работи в паркова администрация. Поет на самиздата, стиховете и епиграмите му се разпространяват ръкописно и на машинопис. Умира на 21 януари 1973 г. в Москва.
КЪМ ВСТЪПВАЩИЯ В БРАК
Опомни се, глупак!
ВСТУПАЮЩЕМУ В БРАК
Одумайся, дурак!
-----
ЛЕТЕН ДЕН
Слънце плъзга се в зенит
и щурец така звъни,
че унася те към сън
този непреставащ звън.
ЛЕТНИЙ ДЕНЬ
Солнце катится в зенит,
И кузнечик так звенит,
Что невольно клонит в сон
Этот бесконечный звон.
---------------------------------------------
София Прокофиева
Руската писателка и поетеса София Прокофиева (Софья Леонидовна Прокофьева) е родена на 14 май 1928 г. в Москва. Завършва факултета по графика при Московския художествен институт „В. Суриков” (1955 г.). На младини публикува поезия в самиздатския печат. Работи като художник илюстратор и редактор на детска литература. Автор е на стихосбирката „Античный цикл и другие стихотворения” (2000 г.) и на близо сто сценарии за мултипликационни, късометражни и игрални филми, пиеси и книги за деца, сред които „Кто лучше?” (1957 г.), „Ученик волшебника” (1957 г.), „Удивительные приключения мальчика без тени и тени без мальчика” (1962 г.), „Неизвестный с хвостом” (1963 г.), „Зелёная пилюля” (1964 г.), „Приключения жёлтого чемоданчика” (1966 г.), „Сказка о самом большом друге” (1967 г.), „Сказка о ветре в безветренный день” (1967 г.), „Не буду просить прощения” (1968 г.), „Маша и Ойка” (1969 г.), „Лоскутик и Облако” (1972 г.), „На старом чердаке” (1974 г.), „Остров Капитанов” (1977 г.), „Часы с кукушкой” (1984 г.), „Девочка по имени Глазастик” (1985 г.), „Астрель и Хранитель леса” (1989 г.), „Принцесса Уэнни” (1992 г.), „Новые приключения желтого чемоданчика” (2000 г.), „Босая принцесса” (2002 г.), „Белоснежка и маленький эльф” (2004 г.), „Девочка-свеча” (2006 г.), „Замок Чёрной королевы” (2007 г.), „Тайна железного дерева” (2010 г.), „Кольцо призрака” (2012 г.) и мн. др. Приказките й са преведени на над 20 езика. Живее в Москва.
СТАТУИТЕ ЧАКАТ В ПЛОСКА НИША
Статуите чакат в плоска ниша
времето да ги обожестви.
От кариатидите въздишка
покрива преви.
Стъпала полупрозрачни вътре,
вляво – ясен, вдясно – дъб голям.
Сенките на лъвове избутвам,
влизам там.
Кой разтвори нашата завеса?
Всеки допир тук обет е свят.
Поразхвърлян е домът, отместен
прагът е назад.
Вижда се светлинен знак тризначен:
гълъб, хляб и вино упокой.
Без прозорец – в ъгъла прозрачен
где е той?
Где са кули, куполи от чаши?
Всяко вдишване е нов разлом.
Без прозорец! Как е сух и страшен
този дом.
* Кариатида – женска статуя, служеща вместо стълб за подпора и като украса на сграда. Кариатидите са били жрици на Артемида.
СТАТУИ ПРИГРЕЛИСЬ В ПЛОСКОЙ НИШЕ
Статуи пригрелись в плоской нише,
Ждут, что время их обожествит.
Потянулся к невесомой крыше
Вздох кариатид.
Сквозь полупрозрачные ступени
Слева ясень вырос, справа дуб.
Тени львов столкну с их возвышений
И войду.
Кем был этот занавес раздвинут?
Здесь прикосновенье – как зарок.
Распростерта утварь, запрокинут
В комнату порог.
Треугольник света обозначен:
Голубь, хлеб и красное вино.
В угол не забьешься – он прозрачен.
Где окно?
Где сервизы куполов и башен?
Каждый вздох дается мне с трудом.
Где окно? Как невесом и страшен
Этот дом.
1948 г.
---------------------------------------------
Станислав Красовицкий
Руският поет, преводач и църковен публицист Станислав Красовицки (Станислав Яковлевич Красовицкий) е роден на 1 декември 1935 г. в Москва. Завършва Московския държавен институт за чуждестранни езици „Морис Торез” (1959 г.). Участва в неформалната поетична група на Леонид Чертков. Подготвя няколко свои ръкописни стихосбирки, сред които „Лабардан-с”. Стиховете му излизат в алманаси, антологии и самиздатски издания като „Аполлон-77”, „Голубая лагуна”, „Грани”, „Ковчег”, „Эхо”, „Левиафан”, „Часть речи” и др. В началото на 60-те години унищожава голяма част от стиховете си. Работи като старши научен сътрудник в различни учреждения, редактира самиздатското православно списание „Фордевинд” (70-те и 80-те години). През 1989 г. емигрира в САЩ. През 1990 г. в Ню Йорк е ръкоположен в сан свещенослужител, протойерей в неканоничната Руска православна църква зад граница. Служи в църкви във Франция и в Англия. Публикува в емигрантски издания като „Вестник РХД”, „Православное обозрение”, „Православное дело” и др. В края на века се връща в Русия. Зам.-председател е на Комитета за нравствено възраждане на отечеството. Автор е на стихосбирките „Избранное” (2002 г.), „Стихи” (2006 г.) и на книгата със статии и интервюта „Катастрофа в Раю” (2011 г.). Живее в гр. Пушкино, Московска област.
МОЖЕ БИ СНЕЖНИ ПАРЦАЛИ ЛЕТЯТ
Може би снежни парцали летят
и топят се, умирайки в нашия свят.
А може би рота войници с развяти
парашути се спуска сред ад.
Е, какво пък, нашивките тъй са брилянтни,
тъй безкраен е този московски покой.
И разбрах авантюрата на лейтенанта,
падащ устремно там край прозореца мой.
В преизподнята тях ги посрещат щурците
и последните дяволи с чест дават път.
Няма вече огньове. Над нас са звездите,
търпеливо строени за вечен салют.
БЫТЬ МОЖЕТ, ЭТО ХЛОПЬЯ ЛЕТЯТ
Быть может, это хлопья летят –
умирая, тают среди громад.
А может, это рота солдат
на парашютах спускается в ад.
Ну что ж, таково назначенье их канта,
такова безграничная ночь над Москвой.
И ясна авантюра того лейтенанта,
что падает вниз у окна моего.
Их деревья преисподней встречают сверчками,
и последние черти им честь отдают.
И не видно огней. Только звезды над нами
терпеливо построены в вечный салют.
---------------------------------------------
Тамара Буковская
Руската поетеса, есеист и преводач Тамара Буковска (Тамара Симоновна Буковская) е родена на 6 март 1947 г. в Ленинград. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет. През 60-те и 70-те години участва в различни самиздатски проекти, близка е до творческия кръг на Виктор Кривулин и до групата „Поэты Малой Садовой”. Публикува стихове в емигрантски издания и самиздатски списания като „Часы”, „Обводный канал”, „37”, „Вестник РХД”, „Транспонанс” и др., а след перестройката в списания и алманаси като „Новый мир”, „Звезда”, „Аврора”, „Нева”, „Поздние Петербуржцы”, „Самиздат века”, „Стихи в Петербурге. 21 век”, „Дети Ра”, „Крещатик”, „Арион” и др. Автор е на редица статии по проблемите на изобразителното изкуство и съвременната поезия. Редактира сп. „АКТ. Литературный самиздат” и сп. „Литераче”, член е на редколегията на сп. „Зинзивер”, съставител е на няколко поетични антологии, сред които „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”. Член е на Съюза на писателите на Санкт Петербург. Авторка е на стихосбирките „Отчаяние и надежда” (1991 г.), „Стихи” (1994 г.), „Джакомерон” (1995 г.), „Свидетельство очевидца” (1999 г.), „Невещественное доказательство” (2002 г.), „ЫХ: Стихотворения” (2006 г.), „По ту сторону слов” (2008 г.), „Стихи на полях” (2009 г.), „Artикуляция” (2009 г.), „Безумные стихи” (2012 г.) и „Просторечие” (2012 г.). Научен сътрудник е в Музея на Пушкин. Живее в Санкт Петербург.
В ЗЛОБЕН СВЯТ
В злобен свят край финландски блата
боровинки кървят и къпини
в рой мушици, досадни гадини;
идва радост – тръпчива уста
с неядлив още плод, неузрял,
скромен дар за животеца кратък
на човек изморен, лъган, плакал
или в яма с боклуци живял,
шавал с горестна мисъл – живот.
Радост обща е – плод непривичен,
ален сок боровинков изтича
пред очите на моя народ.
Няма публика „Ах!” да реди!
От права са лишени следи.
Радост обща е – плод неголям,
за душата спокойствие там.
Не словесност е наша обнова,
а предсмъртното, го;ркото слово
от калай разтопен е следа.
За родината срамно е. Да.
В ДИКОЙ ЗЛОБЕ
В дикой злобе чухонских болот,
там, где клюква кровит и морошка,
гнус язвит и досадная мошка,
всех-то радостей – вяжущий рот,
несъедобный, невызревший плод,
оправдание жизни недолгой
тех, кто выморен был и оболган
или в яме живых нечистот
шевелился и думал – живет.
Всех-то радостей – плод небывалый,
истекающий клюквенным, алым
соком прямо на наших глазах.
Где же публика с трепетным „ах!”?
Коль жива – с пораженьем в правах.
Всех-то радостей – плод небольшой,
все, что было и есть за душой.
Не словесности нашей обнова,
но предсмертное, горькое слово,
раскаленного олова след.
И не гордость отечества. Нет.
1980 г.
---------------------------------------------
Татяна Нешумова
Руската поетеса Татяна Нешумова (Татьяна Феликсовна Нешумова) е родена на 8 септември 1965 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1989 г.). Преподава руски език и литература в училища, работи в музея на Пастернак в Переделкино и в музея на Цветаева в Москва. Публикува стихове в издания като „Юность”, „Гуманитарный фонд”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2”, „Text Only”, „Складчина”, „Волга”, „Воздух” и др. Участва със статии в биографичния речник „Русские писатели, 1800-1917”. Автор е на стихосбирките „Нептица” (1997 г.), „Простейшее” (2004 г.), „Счастливая твоя внука” (2010 г.) и „Глухой ушастый” (2014 г.). Живее в Москва.
А ВИЙ АКО КРАСИВИ СТЕ
А вий ако красиви сте – навън се запознавайте!
Ако пък некрасиви сте – пишете дисертации!
Ако за дисертации акъл и сили нямате,
се заемете с творчество – подготвяйте пирог!
Ако безсолно готвите, безвкусно и безмаслено,
звънете ми – добра съм аз, красива съм, разбрана съм,
при вас ще дойда бързичко, пирог ще изпека.
Ако ли вий, красивите, не се с мен запознаете,
ако ли вий, разумните, не си с мен пообщувате,
ако, сладкари, сладичко вий Таня не нахраните,
какво да правя, казвайте! Какво в живота мой?
А ЕСЛИ ВЫ КРАСИВЫЕ
А если вы красивые – знакомьтесь на улицах!
А если некрасивые – пишите диссертации!
А если диссертации у вас не получаются,
То занимайтесь творчеством – пеките пироги!
А если недосолите иль маслом недомажете,
Звоните мне – я добрая, красивая, хорошая,
Я к вам приеду тотчас же и испеку пирог.
А если вы, красивые, со мной не познакомитесь,
А если вы, ученые, со мной не пообщаетесь,
А если вы, кондитеры, всласть Таню не накормите,
То что, скажите, делать мне? Как жизнь свою прожить?
---------------------------------------------
Татяна Шчербина
Руската поетеса, писателка и преводачка Татяна Шчербина (Татьяна Георгиевна Щербина) е родена на 15 септември 1954 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет. Работи като журналист. До 1986 г. подготвя шест свои самиздатски книги и публикува поезия и проза в чуждестранния печат и в самиздатски издания като „Митин журнал”, „Грааль”, „Suddeutsche Zeitung”, „Le Figaro”, „Коммерсантъ”, „Родник” и др. От 1991 до 1995 г. живее в Германия и Франция. Кореспондент е на Радио Свобода и коментатор на в. „Коммерсантъ-Daily”. Публикува поезия, проза и публицистика в издания като „Вестник Европы”, „Новая Юность”, „Октябрь”, „Арион”, „Крещатик”, „Дружба народов”, „Новый берег”, „Зинзивер”, „Дети Ра”, „Волга”, „Знамя” и др. Създател и главен редактор е на сп. „Эстет” (1996 г.). Превежда съвременни френски поети, съставител е на антологията „Современная французская поэзия” (1995 г.). Автор е на стихосбирките „Ноль Ноль” (1991 г.), „Parmi les alphabets” (1993 г.), „Жизнь без” (1997 г.), „Диалоги с ангелом” (1999 г.), „Книга о хвостатом времени” (2001 г.), „Прозрачный мир” (2002 г.), „Побег смысла” (2008 г.), на книги с проза и есеистика като „Лазурная скрижаль” (2003 г.), „Запас прочности” (2006 г.), „Исповедь шпиона” (2007 г.), „Франция. Магический шестиугольник” (2007 г.), „Они Утонули” (2009 г.), „Размножение личности” (2010 г.), „Крокозябры” (2011 г.) и др. Живее в Москва.
ЗА ЛЮБОВТА ЗНАМ ТЪЙ МНОГО И НИЩИЧКО МАЙ НЕ ЗНАМ
За любовта знам тъй много и нищичко май не знам,
вдишвайки главозамайващия и непривичен
въздух от дланите, стиснали моето гърло там
с нежно змийче или с приказна сила бича.
В елдена каша, в среднощни картофки навън
сбрало е толкоз любов тебеширено бяло,
формула с две, но събрани в едно сърчица, сякаш сън.
Няма сред тез кривулици, лъчащи от моето тяло,
аз да проспя нито верста по своя път,
страст с вечността ни разхвърлял в нас на километри,
бесния рекет където отгоре стоварва светът
в пика на пратената колесница с попътните ветри.
Сякаш от град и манна се изсипва двуполюсен знак,
сядам с частиците там алхимичен покой да получа,
през убедителни страсти и сред гъсталак от мустак
пъхам се в райския дом – от вселената тихо се уча.
О ЛЮБВИ Я ЗНАЮ ТАК МНОГО И НИЧЕГО ПОЧТИ
О любви я знаю так много и ничего почти,
вдыхая головокружительный, непривычный
воздух из рук, мне сжавших дыхательные пути
нежной змейкой и сказочной статью бычьей.
В гречневой каше, в киоске с картошкой ночном
столько любви, сколько по-детски мелом
писанных плюсов, сердечек формулы два в одном.
Засыпая во всех излучинах, излучаемых телом,
я не могу проспать ни одной версты,
нам разметившей вечность на километры,
где свой бешеный рэкет обрушит вдруг мир с высоты
в пику присланной мне колеснице попутного ветра.
Знаки сыпались градом и манною с двух полюсов,
я сажусь за алхимию, запах частиц не обманет,
страсть всегда убедительней, так что я в чаще усов
в кущу райскую ткнусь – и тихонько учусь мирозданью.
1999 г.
-----
КАК ДЕЙСТВА СЪДБАТА
Как действа съдбата, как с нея борбата ечи?
Не знаем дори откъде болестта ни възниква,
светът как изглежда, щом гледаме с чужди очи.
Все по-безполезно е, колкото повече вникваш.
Сред пясъчник с мисли вродени печем козунак,
в джакузи морето с фонтан ще сберем, но къде е
ключът на загадката как да отвориме пак
врата, зад която ще блесне, ще руйне, ще вее?
Ний чувстваме. Адреналин или тестостерон,
незнайно защо ни крепи наркотикът в живота
на приказки, гдето корони в сменяем разгон
не са бутафорни, но все пак са заек под коте.
Подаръци дава, но с бой през ръцете ни то –
обидно, затуй ни се иска да го опознаем.
Тоз, който в проявите идва при нас, докато
един друг сме видими ясно по важност накрая.
КАК ДЕЙСТВУЕТ РОК
Как действует рок, как бороться с ним ныне и впредь?
Мы даже не знаем, откуда приходят болезни,
как выглядит мир, если глазом не нашим смотреть.
Чем больше вникаешь, тем мысли о нем бесполезней.
В песочнице знаньем врожденным пекли куличи,
в джакузи раскинули море с фонтаном – но где же
решенье загадки, откуда берутся ключи
к двери, из которой повеет, повалит, забрезжит?
Мы чувствуем. Адреналин или тестостерон,
сколь слов ни найти – неизвестно, зачем нам наркотик
тех сказок, где выдадут порцию сменных корон,
хоть не бутафорских, а все же – как кролик под котик.
Кто дарит подарки – неважно, кто бьет по рукам –
обидно, поэтому хочется знать Его лучше.
Того, кто является лишь в проявленьях, пока
друг другу мы ясно видны и на вес и поштучно.
1998 г.
---------------------------------------------
Филарет Чернов
Руският поет и публицист Филарет Чернов (Филарет Иванович Чернов) е роден на 24 декември 1878 г. в с. Перово, близо до гр. Ковров, Владимировска губерния. Талантлив самоук поет, пише стихове от 9-годишен, първите му поетични публикации са от 1907 г. Публикува в списания и алманаси като „Нива”, „Вестник Европы”, „Русское богатство”, „Огонек”, „Живописное обозрение”, „Новый сатирикон” и др. Близо15 години работи като кантонер към железниците, а след Октомврийската революция се прехранва като нещатен литературен консултант. Написва над 5000 стихотворения, голяма част от които унищожава в моменти на депресия. През 20-те години на ХХ в. събира най-добрите си философски и пейзажни стихове в ръкописа „В тёмном круге”, но не успява да издаде своя стихосбирка. Автор е на известния романс „Замело тебя снегом, Россия”, химн на руската емиграция. Умира на 4 декември 1940 г. в психиатрична болница в Москва.
ТЪЙ ТЪЖНО МИ Е, ЧЕ СЪМ МЛАД, НО КАТО СТАРЕЦ
На Н. Н. Яновска
Тъй тъжно ми е, че съм млад, но като старец
живея миналия свой живот,
че като старец в смъртен студ изгарям
живот безжизнен като дим, без плод.
В безцветна скука ден след ден изтичат –
какво са ден, година – пустота...
А някъде цветя животът кичи,
любов звучи от пеещи уста...
Душата ми е бедна, изморена!
Без радости животът е за мен!
Живот ли: о, без топлинка са вени,
с труд дишам, в миналото потопен...
МНЕ ГРУСТНО ОТТОГО, ЧТО Я ЕЩЁ ТАК МОЛОД
Н. Н. Яновской
Мне грустно оттого, что я ещё так молод,
Но, как старик, давно живу былым;
Что, как старик, я чую смерти холод,
И жизнь моя безжизненна, как дым.
Безкрасочно уходят дни за днями, –
Что день, что год – однообразно пуст…
А где-то жизнь увенчана цветами,
И песнь любви звучит с певучих уст…
Как беден мир души моей усталой!
О, как остыл я к радостям земным!
Мне нечем жить: тепла в душе не стало;
Я лишь дышу, чуть греюся былым…
1910 г.
-----
НЕ ГО РАЗБРАХ
Не го разбрах: звезда, море, пустиня –
какво е? Разум? Бог? Не знам!
В простора на безсмислието зримо
неразгадан блещука океан.
И кой е казал, че витаем в рая,
в безсмъртно битие безсмъртен звук?
Какво ли знаем, още щом не знаем
какво сме? За какво дошли сме тук?
Да, страшна е желязната преграда –
мълчанието. Няма близост май,
вървим натам, където в миг се пада,
и знаем туй, което се не знай.
* „Откъде сме дошли? Кои сме ние? Къде отиваме?” – картина на френския художник Пол Гоген.
Я НЕ ПОЙМУ
Я не пойму: звезда, пустыня, море, –
Что это – разум? Бог? Обман?
На этом неразгаданном просторе
Бессмыслия блистает океан.
Кто нам сказал, что мы отображаем
Бессмертное в бессмертном бытии?
Что знаем мы, когда еще не знаем,
Что мы? Кто мы? И для чего пришли?
Есть страшная железная преграда –
Молчание. Нам некому сказать,
Что мы идем, куда идти не надо,
И знаем то, чего не стоит знать.
1924 г.
---------------------------------------------
Едуард Шнейдерман (към раздела с Е)
Руският поет и литературовед Едуард Шнейдерман (Эдуард Моисеевич Шнейдерман) е роден на 20 март 1936 г. в Ленинград. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1965 г.). Работи като фрезовчик, литературен секретар, редактор, библиотекар и архивар. От края на 50-те години участва активно в неофициалния литературен живот на Ленинград, издава самиздатските списания „Зов” (1957 г.) и „Оптима” (1960-1962 г.). Съставител е на поетичните сборници „Стихотворная сатира первой русской революции 1905-1907” (1969 г.), „Лепта” (1975 г.), „Острова” (1982, 1996 г.), „Поэты-имажинисты” (1997 г.) и др. Печата поезия и литературна критика в самиздатски и чуждестранни издания като „Через”, „Время и мы”, „Мулета”, „У Голубой лагуны”, „Часы”, „Обводный канал”, „Красный щедринец” и в официални издания като „Дни поэзии”, „Молодой Ленинград”, „Новая газета”, „Книжное обозрение”, „Звезда” и др. Публикува 110 статии по история на руската литература и руското изобразително изкуство. Съорганизатор е на творческото обединение „Лестница” (1975 г.), член е на литературните обединения „Нарвская застава” (1960-1965 г.), „Клуб 81” (1981 г.) и на Международната федерация на руските писатели (2005 г.). Автор е на стихосбирките „Свалка” (1994 г.), „Годы Свиньи” (1999 г.), „Большая книга Дворника” (2001 г.), „Российские купипродамы за 280 лет” (2004 г.), „Стихоопыты” (2009 г.) и „Осязание” (2009 г.). Живее в Санкт Петербург. Умира на 16 октомври 2012 г. в Тел Авив.
В ЗАЩИТА НА ФЛЕЙТАТА
Джаз,
не развращавай Флейтата!
Тя е тъничка, мъничка,
с тъжни очи,
гласът й сребрист е и чист и студен
като ручейче –
момиче е тя,
момиче от симфоничния оркестър.
Защо я
отделихте от нейните?
Не развращавай флейтата, джаз,
не трябва.
Не ви ли стигат своите жени –
гласовитата Банджо, веселата Банджо, танцуващата Банджо...
А пък Китарата какви бедра
разкошни има!
Какви бедра има Китарата!
А Саксофоншата!
Това е въплъщение на страстта,
самата страст!
Звънкогласата блестяща Тръба
може да бъде отлична любовница...
Не ви ли стигат своите жени, джаз?
Малко ли са ви?
Какво правите, джаз, оставете,
оставете Флейтата –
вие, братя Саксофони,
присмехулници и оплаквачи, добряци по душа,
вие, братя Барабани,
докачливи, с големи юмруци, но славни момчета,
ти, заплес Фагот,
разказвач на анекдоти,
и ти, брюнет Кларнет
с уста до ушите, обичащ да си побъбриш и да се поозъбиш,
и ти, угоен Контрабас,
флегматичен чревоугодник,
и ти, отракан Роял,
с всички приятел, душата на компанията... –
джаз,
оставете на мира мъничката Флейта!
Оставете момичето!
В ЗАЩИТУ ФЛЕЙТЫ
Джаз,
не надо Флейту развращать!
Она тонкая, маленькая,
грустные глаза,
голос серебряный, чистый, холодный
как ручеек, –
девочка она,
девочка из симфонического оркестра.
Зачем
отбили ее от своих?
Не надо Флейту развращать, джаз,
не надо.
Мало вам своих женщин? –
голосистой Банджо, веселой Банджо, танцующей Банджо...
А у Гитары какие бедра
роскошные!
Какие бедра у Гитары!
А Саксофонши!
Это воплощение страсти,
сама страсть!..
Звонкоголосая блестящая Труба
способна быть любовницей отменной...
Мало вам своих женщин, джаз?
Мало?
Что же вы делаете, джаз, оставьте,
оставьте Флейту –
вы, братья Саксы,
хохотуны и плакальщики, добряки в душе;
вы, братья Барабаны,
драчливые, большие кулаки, но славные ребята;
ты, губошлеп Фагот,
рассказчик анекдотов;
и ты, брюнет, Кларнет,
рот до ушей, любитель поболтать, позубоскалить;
ты, тучный Контрабас,
большой чревоугодник и флегматик;
ты, разбитной Рояль,
со всеми в дружбе, душа компании, –
джаз,
оставьте маленькую Флейту!
оставьте девочку!
1960 г.
---------------------------------------------
Елмира Котляр (към раздела с Е)
Руската поетеса и преводачка Елмира Котляр (Эльмира Пейсаховна/ Петровна Котляр) е родена на 15 март 1925 г. в гр. Казан, Татарска АССР. Завършва Московския държавен педагогически институт „Ленин” (1953 г.). Публикува поезия в самиздатския алманах „Синтаксис”. Първите й публикувани стихотворения в официалния печат са от 1955 г. във в. „Литературная газета”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.) и на Съюза на писателите на Москва. Автор е на стихосбирките „Ветка” (1958 г.), „Свет-город” (1965 г.), „Акварели” (1973 г.), „Свет-город: Избранное” (1989 г.), „В руки Твои” (1999 г.), „Роскошное местечко” (2001 г.), „Господи, Ты Свидетель” (2006 г.); на книгите за деца „Пряничный домик” (1971 г.), „Морские камешки” (1972 г.), „Остров зверей” (1972 г.), „Весна в Аскании” (1974 г.), „У Кота Котофеича” (1975 г.), „Андрюша с Кирюшей” (1976 г.), „Гори, гори, янтарик” (1978 г.), „Сундук с орехами” (1978 г.), „А как бежал олень” (1979 г.), „Добрая хозяюшка” (1981 г.), „Как на нашей улочке” (1981 г.), „Две гармошки – два Тимошки” (1985 г.), „Часы-часики” (1986 г.), „Дарума и Ванька-Встанька” (1991 г.), „Добрая хозяюшка” (2002 г.), „В моём саду” (2005 г.), „Звериная карусель” (2005 г.), „Оранжевый нос в землю врос” (2005 г.), „Рыба-меч” (2005 г.); на книгата с проза „Роскошное местечко” (2006 г.); на много книги с преводна поезия от немски, унгарски, български и др. езици. Умира на 18 октомври 2006 г. в Москва.
НИМА СИ ВЕЛИКАН
Нима си великан?
Но защо
закри просторите ми?
Зад твоите рамене
едва се виждат
малките гори и планини.
Ако си великан,
защо редом до теб
съм с вързани ръце и крака?
От въздуха ми оставяш
оскъдна глътка.
Къде са твоите дарове?
Ти си жесток.
Нима си великан?
Великаните са добри.
РАЗВЕ ТЫ ВЕЛИКАН
Разве ты великан?
Почему же ты мне
Заслонил просторы?
За твоими плечами
Еле видны
Маленькие леса и горы.
Если ты великан,
Почему я рядом с тобой
Связана по рукам и ногам?
Воздуха мне оставляешь
Скупой глоток.
Где же твои дары?
Ты жесток.
Разве ты великан?
Великаны добры.
---------------------------------------------
Юз Алешковский
Руският писател, поет и бард Юз Алешковски (Юз/ Иосиф Ефимович Алешковский) е роден на 21 септември 1929 г. в гр. Красноярск. През 1950 г. по време на службата му във военноморския флот е осъден за нарушение на дисциплината и до 1953 г. отбива наказанието си в лагер. От 1953 г. пише песни по свои стихове. Пише сценарии за киното и за телевизията като „Вот моя деревня” (1972 г.), „Происшествие” (1974 г.), „Кыш и Двапортфеля” (1974 г.), „Что с тобой происходит” (1975 г.) и др. След публикациите на негови „лагерни” песни в алманах „Метрополь”, през 1979 г. е принуден да емигрира в САЩ. През 1991 г. е съосновател на неформалното литературно обединение „БаГаЖъ”. Автор е на дискове с авторски песни и на книги с поезия, проза и литература за деца, сред които „Два билета на электричку” (1964 г.), „Чёрно-бурая лиса” (1967 г.), „Кыш, Двапортфеля и целая неделя” (1970 г.), „Кыш и я в Крыму” (1975 г.), „Карусель” (1979 г.), „Николай Николаевич” (1980 г.), „Маскировка” (1980 г.), „Рука” (1980 г.), „Кенгуру” (1981 г.), „Синенький скромный платочек” (1982 г.), „Смерть в Москве” (1985 г.), „Блошиное танго” (1986 г.), „Руру” (1989 г.), „Перстень в футляре” (1992 г.), „Предпоследняя жизнь. Записки везунчика” (2009 г.), „Маленький тюремный роман” (2011 г.) и др. Живее в гр. Хадам, щат Кънектикът.
ПЕСЕН ЗА СТАЛИН
Сред просторите родни чудесни
труд и битки калявахме с жар
и написахме радостна песен
за великия вожд и другар.
Алексей Сурков
Другарю Сталин, вий голям сте учен,
в езикознанието сте жътвар;
съветски аз затворник съм заключен,
сив брянски вълк на мен ми е другар.
Защо съм тук, наистина не зная,
но прокурорите са с честен глас;
заточен в Турухански край съм, в края,
където царят бе затворил вас.
Вървяхме под конвой съдба да жалим,
признавахме си чужд незнаен грях,
но вярвахме на вас, другарю Сталин,
на себе си да вярваме бе страх.
Седя си в туруханските Сибири
с пазачи с груба кучешка резба,
аз всичко туй, разбира се, разбирам
като всемирна класова борба.
Ту дъжд, ту сняг, ту облаци с комари,
така в тайгата ден след ден живей.
С вас тук искрата в пламък се разгаря –
благодаря ви, огънят ме грей.
Знам, свят голям редите, за бедите
се грижите в среднощни часове,
там, в кремълските кабинети бдите,
с лула димите, бъдно ви зове.
Нелекия си кръст безплатно траем,
сред студ и дъжд тъга ковем, лежим
по наровете нощем, без да знаем
на своя вожд безсънния режим.
С каскет партиен вий в съня ни бдите,
в кител излят откривате парад...
Сечем гора по ленински, треските –
треските шеметно край нас летят.
Погребахме двамина днес марксисти,
телата им покрихме с плат червен,
единият бил с разни десни мисли,
а другият невинен бил съвсем.
Преди завинаги да свърши, случи
молба да завещае в сетен вик,
та този случай пак да се проучи,
и тихо рече: „Сталин е умник!”
Бъдете жив и здрав, другарю Сталин!
Дори в тайгата стигнал вечен сън,
аз вярвам – за родината сме сбрали
достатъчно стомана и чугун.
ПЕСНЯ О СТАЛИНЕ
На просторах родины чудесной.
Закаляясь в битвах и труде,
Мы сложили радостную песню
О великом друге и вожде.
Алексей Сурков
Товарищ Сталин, вы большой ученый –
в языкознанье знаете вы толк,
а я простой советский заключенный,
и мне товарищ – серый брянский волк.
За что сижу, поистине не знаю,
но прокуроры, видимо, правы,
сижу я нынче в Туруханском крае,
где при царе бывали в ссылке вы.
В чужих грехах мы с ходу сознавались,
этапом шли навстречу злой судьбе,
но верили вам так, товарищ Сталин,
как, может быть, не верили себе.
И вот сижу я в Туруханском крае,
здесь конвоиры, словно псы, грубы,
я это все, конечно, понимаю
как обостренье классовой борьбы.
То дождь, то снег, то мошкара над нами,
а мы в тайге с утра и до утра,
вот здесь из искры разводили пламя –
спасибо вам, я греюсь у костра.
Вам тяжелей, вы обо всех на свете
заботитесь в ночной тоскливый час,
шагаете в кремлевском кабинете,
дымите трубкой, не смыкая глаз.
И мы нелегкий крест несем задаром
морозом дымным и в тоске дождей,
мы, как деревья, валимся на нары,
не ведая бессонницы вождей.
Вы снитесь нам, когда в партийной кепке
и в кителе идете на парад...
Мы рубим лес по-сталински, а щепки –
а щепки во все стороны летят.
Вчера мы хоронили двух марксистов,
тела одели ярким кумачом,
один из них был правым уклонистом,
другой, как оказалось, ни при чем.
Он перед тем, как навсегда скончаться,
вам завещал последние слова –
велел в евонном деле разобраться
и тихо вскрикнул: „Сталин – голова!”
Дымите тыщу лет, товарищ Сталин!
И пусть в тайге придется сдохнуть мне,
я верю: будет чугуна и стали
на душу населения вполне.
1959 г.
---------------------------------------------
Юлий Гуголев
Руският поет и преводач Юли Гуголев (Юлий Феликсович Гуголев) е роден на 13 декември 1964 г. в Москва. Завършва медицинско училище и литературния институт „Максим Горки” (1993 г.). Работи като фелдшер към „Бърза помощ”, сценарист и редактор в телевизия НТВ, телевизионен водещ в канал „Москва 24” и специалист в регионалното представителство на Международния Червен кръст в Русия. Публикува стихове в самиздатски издания като „Третья модернизация”, „Митин журнал”, „Эпсилон-салон”, „Через”, в списания и алманаси като „Юность”, „Знамя”, „Октябрь”, „Text Only”, „Окрестности”, „Цирк Олимп”, „Улов”, „Вестник Европы”, „Интерпоэзия” и др. Превежда англоезична и скандинавска поезия. Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирките „Полное. Собрание сочинений” (2000 г.), „Командировочные предписания” (2006 г.) и „Естественный отбор” (2010 г.). Живее в Москва.
НА КРАЯ НА ОПУСТОШЕНИТЕ ГРОБОВЕ
Взор в разринати гробове впил,
ти стоиш, но не са те познали.
Пети шеметен ден Сатурналии
те прикриват в сумрак, Уриил
от прииждащи източни ветри,
чийто ласкав кипеж тези дни
пожелала, разголва Деметра
топографските си слабини,
на които се вече явяват
домове край небесния храм –
и в издишвана прах разпълзяват
върху черепи шевове там;
там реве, ослепен от лъчите
на студен безмолитвен светил,
Легион, чийто кръстове впити
са зад теб; виж ги ти, Уриил.
През димящия кожен предел
погледни как нелепо и трудно
тежка пръст с костенуркова мудност
на Арей синовете яде.
Вцепенява телата им кал,
те последно дихание срещат
и с пороя от тъкани течни
устремяват се в твоя Бокал,
там потъват в блатистата доба
светлоносещи сили, дух скрил
сред широко разкрита утроба.
Пий от чашата ти, Уриил!
А защо в отражения тленни
ти не виждаш лика си крилат?
Те блуждаят все по-отчуждени.
Вече празни са, нищо не щат:
ни Европа сред паника черна,
ни двуполова бърза вода,
ни брадатата твоя Венера,
ни кристалната й слепота –
щото вече не ще съумее
да се лее телесният прах.
Полунощ е и вятър се смее –
над разринати гробове смях.
* Сатурналии – празници на древните римляни с пиршества в чест на бог Сатурн.
* Уриил – един от седемте главни архангели в православната традиция.
* Деметра – гръцка богиня на земеделието, пазителка на брака.
* Арей – гръцкото име на римския бог на войната Марс.
НА КРАЮ РАЗОРЕННЫХ МОГИЛ
На краю разоренных могил
ты стоишь, но тебя не узнали.
Сумрак пятого дня Сатурналий
укрывает тебя, Уриил,
от порывов восточного ветра,
чьих объятий и выдохов чьих
пожелав, обнажает Деметра
топографию чресел своих,
на которых уже проступили
очертанья небесных домов, –
там в клубах выдыхаемой пыли
расползаются швы черепов;
там ревет, ослепленный лучами
равнодушных к молитве светил,
легион, чьи кресты за плечами
у тебя; обернись, Уриил.
Сквозь дымящийся кожный покров
посмотри, как нелепо и трудно
черепашья медлительность грунта
поглощает Арея сынов.
Их тела цепенеют в строю,
задержав напоследок дыханье,
по теченью расплавленных тканей
устремляются в Чашу твою,
погружаются в топкие тропы,
светоносных лишаются сил
средь распахнутой настежь утробы.
Почему ты не пьешь, Уриил?
Почему в глубине отражений
ты не видишь себя одного?
Их глаза с каждым днем отрешенней.
Им не нужно уже ничего:
ни Европы, смятеньем объятой,
ни движенья двуполой воды,
ни Венеры твоей бородатой,
ни жемчужной ее слепоты, –
потому, что уже не придётся
источать соматический пыл.
Полночь близится, ветер смеётся
на краю разорённых могил.
---------------------------------------------
Юлия Немировская
Руската поетеса, писателка и литературовед Юлия Немировска (Юлия Александровна Немировская) е родена през 1962 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1984 г.), кандидат на филологическите науки (1990 г.). През 80-те години влиза в групата на поетите от т.нар. нова вълна. Публикува поезия и проза в издания като „Литературная газета”, „Юность”, „Русская речь”, „Окно”, „Воздух”, „Знамя” и др. През 1990 г. емигрира в САЩ. Преподава руска литература в университети в щатите Юта и Орегон. Автор е на учебник по руска култура (1997 г.) и на стихосбирките „Моя книжечка”(1998 г.) и „Вторая книжечка” (2014 г.). Живее в гр. Юджин, щата Орегон, САЩ.
ЧУЖДИТЕ СТИХОВЕ
А чуждите стихове лъч са така
за дълго лежаща на книга ръка,
за дълго висящи на косъм души –
в тях чува се главната дума: пиши.
Дечицата чужди са сякаш звънци
от дом край реката на мойте предци –
мъжът ми, децата ми чакат ме, аз
дочувам да шепнат: „Ела си при нас!”
Животите чужди са чукове в мен –
те блъскат се, блъскат се в слепия ден,
но как да изслушам, помогна, не знам...
Помислиш си само – и мяташ се там.
ЧУЖИЕ СТИХИ
Чужие стихи – это только толчки
Для долго на книге лежавшей руки,
Для долго на нитке висевшей души:
В них слышится главное слово – пиши.
А дети чужие – как будто звонки
Из дома, который стоит у реки:
Там муж мой и дети мои за столом,
И слышится шепот: „Вот, мы тебя ждем”.
А жизни чужие, мои молотки:
Стучатся, стучатся, стучатся в виски,
Но выслушать все, и понять, и помочь...
Подумаешь только – и кинешься прочь.
---------------------------------------------
Юрий Айхенвалд
Руският поет, театровед, мемоарист и преводач Юри Айхенвалд (Юрий Александрович Айхенвальд) е роден на 16 ноември 1928 г. в Москва. Пише стихове от 1944 г., когато става член на литературното обединение към изд. „Молодая гвардия”. През 1947 г. постъпва в Педагогическия институт, но през 1949 г. е арестуван „за антисъветски изказвания” и е интерниран в Караганда. През 1951 г. е арестуван повторно „за терористични изказвания” и до 1955 г. е в психиатричната болница към Ленинградския затвор. През 1955 г. е реабилитиран, през 1957 г. завършва Педагогическия институт и до 1968 г. преподава литература в училище. Изявява се в самиздатски издания и в официалната преса като литературен и театрален критик, културолог и преводач. Превежда от френски и испански. Автор е на две самиздатски брошури от 60-те и 70-те години и на книгите с поезия и проза „По грани острой” (1972 г.), „Остужев” (1977 г.), „Високосный год” (1979 г.), „Дон-Кихот на русской почве” (в два тома, 1982 и 1984 г.), „А. И. Сумбатов-Южин” (1987 г.) и „Стихи и поэмы разных лет” (1993 г.). Умира на 28 юни 1993 г. в Москва.
СТРАННИ ХОРА СА МЕЧТАТЕЛИТЕ
Странни хора са мечтателите, брат!
Преобръщат всичко в своя опък свят –
убеждават ги с добро и с недобро,
побеждават ги с тояга и с перо,
а мечтателите ден след ден твърдят,
че не вярват, и да вярват не държат...
Те мечтаят, но за нещо на ниво –
продуктивно, перспективно, делово!
Можеше да не мечтаят с тайна жал
и мечтите им райкомът би разбрал,
би ги поощрил другарят от ЦК
с туй, че правилно мечтаят засега...
Даже и пари заплащат, ако ти
имаш актуални, правилни мечти...
Странни хора са мечтателите, брат,
все наопъки мечтаят и отзад,
все мечтаят неуместно, не сред строй,
а у нас мечти такива са в застой
и не скитай из Русия с празен блян,
от добрата цензура необуздан.
УДИВИТЕЛЬНЫЙ МЕЧТАТЕЛИ НАРОД
Удивительный мечтатели народ!
Перевёртывают все наоборот, –
Убеждают их добром и не добром,
Побеждают их пером и топором,
А мечтатели упрямо говорят,
Что не верят и что верить не хотят...
Ну, мечтали бы о чем-нибудь таком, –
Продуктивном, перспективном, деловом!
Им мечтать не приходилось бы тайком,
Снисходительно бы понял их райком,
И сказал бы им товарищ из ЦК,
Что, мол, правильно мечтаете пока...
Ведь заплатят даже деньги, если ты
Актуально эти выразишь мечты...
Удивительный мечтатели народ, –
Все мечтают наугад, наоборот,
Все мечтают непременно невпопад,
А у нас мечта такая нарасхват,
Ведь у нас такой мечте не привыкать
Без цензуры по России кочевать.
---------------------------------------------
Юрий Беликов
Руският поет, литературен критик и журналист Юри Беликов (Юрий Александрович Беликов) е роден на 15 юни 1958 г. в гр. Чусовой, Пермска област. Първите му отпечатани стихове са във в. „Металлург” през 1974 г. Завършва филологическия факултет на Пермския университет (1980 г.) и журналистика при Висшата комсомолска школа при ЦК на ВЛКСМ (1987 г.). Основател и лидер е на литературно-поетичните обединения „Времири”, „Дети стронция”, „Политбюро”, „Монарх” и „Дикороссы”. Публикува поезия в самиздатския печат, а след 1990 г. в издания като „Наш современник”, „Знамя”, „Огонёк”, „Киевская Русь”, „Зарубежные записки”, „Иерусалимский журнал”, „Академия поэзии”, „Арион”, „Континент”, „Урал”, „Крещатик” и др. Работи като журналист във в. „Чусовской рабочий” (1980-1981, 1983-1986 г.), в. „Молодая гвардия” (1981, 1987, 1988-1992 г.), зав.-сектор в пермския обком на комсомола (1981-1982 г.), гл. методист към ЦК на комсомола (1982-1983 г.), член на редколегиите на сп. „Юность” (1992-1995 г.), „День и ночь” (2007 г.) и „Дети Ра” (2007 г.), кореспондент на вестниците „Комсомольская правда”, „Трибуны”, „Труд” и „Литературная газета” (2009 г.), наблюдател на в. „Звезда” и др. Негови стихове са публикувани в антологиите „Самиздат века”, „Современная литература народов России”, „Лёд и пламень”, „Молитвы русских поэтов”, „Слово о матери”, „Жанры и строфы современной русской поэзии”, „Гениальные стихи”, „45: параллельная реальность” и „Антология русского лиризма. ХХ век”. Член е на Съюза на журналистите на СССР (1985 г.), на Съюза на руските писатели (1991 г.), член е на Руския ПЕН център (2002 г.) и на Висшия творчески съвет на Съюза на писателите на ХХI в. (2011 г.). Автор е на стихосбирките „Пульс птицы” (1988 г.), „Прости, Леонардо” (1990 г.), „Не такой” (2007 г.) и „Я скоро из облака выйду” (2013 г.). Живее в гр. Перм.
МАГИЯТА НА ЗЕМЯТА
...И твоят дом, и моят дом, и онзи знак
на тайната ни къщичка с тридневно лято,
крайградската гора с червения листак,
над трепетлики леещ сока на тъгата,
и странния загар на траурния креп,
старателно обвиващ друго бяло тяло, –
отиде си, стопено, рухнало, изтляло,
но тайната къщурка горска с мен и теб,
домът, където спя, а ти си бъбриш нещо,
нахлу над нас с мъстителна студенина.
При мъничка Земя са чести наште срещи.
При чести срещи – все по-мъничка Земя.
На острова стоим. Провали и проклятия
от всичките страни. Наблизо сме. Нали
с размери на прегръдка е за нас Земята.
Миг. Нищо вече няма да ни раздели.
ЗАГОВОР ЗЕМЛИ
…И дом, где ты живёшь, и дом, где я живу,
и тайный домик наш с трёхдневными ключами,
и пригородный лес, что красную листву
в осины разливал на посошок в печали,
и странный тот загар, что траурной каймой
старательно обвёл изгиб другого тела, –
всё рухнуло, сошло, растаяло, истлело,
но пригородный лес, но домик потайной,
но дом, где я хриплю, но дом, где ты лепечешь,
вдруг хлынули на нас, отмщение суля.
Чем крохотней Земля, тем чаще наши встречи.
Чем больше наших встреч, тем крохотней Земля.
На острове стоим. Обвалы и проклятья
со всех его сторон. Сближаемся. И вот
становится Земля размерами с объятье.
Мгновение. И нас ничто не разомкнёт.
1979 г.
---------------------------------------------
Юрий Влодов
Руският поет Юрий Влодов (Юрий Александрович Влодов) е роден на 6 декември 1932 г. в гр. Новосибирск. Пише стихове от детските си години. През съветския период има само самиздатски изяви, единствените му публикации са в сп. „Смена” през 1967 г. За кратко работи в сп. „Смена”, в. „Московский комсомолец” и сп. „Юность”. След перестройката публикува стихове в издания, алманаси и сборници като „Клуб”, „Сельская молодёжь”, „Дети Ра”, „День и ночь”, „Арион”, „Советская Россия”, „Дружба народов”, „Литературная газета”, „Труд”, „Гудок”, „Трибуна”, „Истоки”, „Илья”, „Тени странника”, „Приют неизвестных поэтов”, „Эолова арфа” и др. Член е на Съюза на московските литератори (2007 г.) и на Съюза на писателите в Москва (2008 г.). Автор е на стихосбирките „Крест” (1996 г.), „Люди и боги” (2007 г.), „На семи холмах” (2009 г.) и „Стихи” (2009 г.). Умира на 29 септември 2009 г. в Москва.
ИЗВЪНЗЕМЕН
(Триптих-хипотеза)
I.
Над святата прокажена Юдея, там
над всечовешките ни суета и срам
увисна кораб с рой от звездния безброй
и с облак буреносен се обгърна той...
На псевдобога тежката ръка се сви,
раздялата по бащински благослови...
И там псевдочовекът, тъй прекрасен, прост
и гол, на огнения пясък стъпи бос...
И рукна дъжд...
II.
„Аз Божи син съм! Не търси вина!”
„Почакай. Помня, бяхме на война
(при кесаря не бях в немилост още)
и с него в шатра бойна спяхме нощем.
Попитах: „Как е римският ни век?”
Той каза: „От страха мирът възниква!
Но знай, че рози сред прахта не никнат!”
Не го разбирам... Той е слаб човек...
А аз съм подъл, силен, издръжлив
и е препълнен черепът ми сив
с идеи към съдбовната дъга!
Успехът ми се крие в теб сега!
Мой сивоок пиедестал си тих...”
„Прости, Пилат! От вас се изморих!
„Умнико, във венеца вярвам, знай!
Легенда има, но е нужен край!
Хей, стража...”
III.
Какво погледна Ирод? Мълния в разлом...
Какво чу Понтий? На земята женски стон...
Видя Христос от кръста космолетната следа
и сам закри очи. За хиляди лета.
ИНОМИРЕЦ
(Триптих-гипотеза)
I.
Над Иудеей, прокаженной и святой,
Над человечьей срамотой и суетой,
Провисло корабля мерцающее дно
И тучей грозовой окуталось оно…
И псевдобога тяжеленная рука
В миг расставанья по-отечески легка…
И псевдочеловек, прекрасный и нагой,
На огненный песок ступил босой ногой…
И хлынул ливень…
II.
„Я – сын Господен! – что тебе во мне?!”
„Нет, погоди. Однажды на войне
(Когда еще у кесаря в опале
Я не был), мы в шатре походном спали.
И я спросил: как долог римский век?
Ответил кесарь: „Мир стоит на страхе!
Но помни: розы не растут на прахе!..”
Мне жаль его… Он слабый человек…
А я живуч, коварен и силен,
Мой череп слишком густо заселен
Идеями, угодными судьбе!
Моя удача – кроется в тебе!
Смирись, мой сероглазый пьедестал!..”
„Прости, Пилат! – я так от вас устал!..”
„О, мудрый плут! Я верю в наш венец!
Легенда есть, но надобен конец! –
Эй, стража!..”
III.
Что видел Ирод? – только молнию в пыли…
Что слышал Понтий? – только бабий стон земли…
Взглянул с креста Христос на космолетный след,
И сам закрыл глаза. На много тысяч лет.
---------------------------------------------
Юрий Галансков
Руският поет и дисидент Юри Галансков (Юрий Тимофеевич Галансков) е роден на 19 юни 1939 г. в Москва. Учи във факултета по история при Московския държавен университет и в Историко-архивния институт. Работи като лаборант, осветител в театър, общ работник в литературен музей и др. Активно се занимава с правозащитна дейност. Съставител е на литературния и обществено-политически самиздатски машинописен алманах „Феникс” (1961 и 1966 г.). Участва в неформалните поетични четения на пл. „Маяковски” (1959-1961 г.), замисля пацифистка организация в СССР, разработва проект за всеобщо разоръжаване, един от организаторите е на първите митинги за гласност и гражданска свобода в Москва (1965-1966 г.). През 1967 г. е арестуван и осъден на 7 години строг режим в Дубравлаг. Умира на 4 ноември 1972 г. в лагер № 17 на ГУЛАГ край с. Барашево, Мордовия. Книга с негови стихове, статии, писма и политически апели излиза във Франкфурт на Майн през 1980 г.
ИЗБЯГАХМЕ
Избягахме – ти знаеш, там
в клонак от цвъркаща идилия,
ребра на черен воден храм
са порцелановите лилии.
Аз на ръце те нося към
бреза сред слънчевата гонка.
И в тежка плитка в този сън
заплитам върбовата клонка.
БЕЖИМ ТУДА
Бежим туда – ты знаешь, где
в ветвях щебечущей идиллии
меж чёрных рёбер на воде
растут фарфоровые лилии.
Я на руках тебя несу
к берёзе в солнечную сетку.
Потом в тяжёлую косу
вплетаю ивовую ветку.
-----
И ТРЪГНА ПЛАМЪК
Към ствола пламъкът разстла
за младата върба беда.
И лебед метна две крила
в окървавената вода.
Успя да литне друга птица,
крило развяла над крило.
Но тялото й сгромоли се,
разби се в нечие стъкло...
Бе утро – рано, много рано.
Земя и слънце в топла сглоб.
И черен вир с кървяща рана
разсече негърския лоб.
РВАНУЛОСЬ ПЛАМЯ
Рванулось пламя из ствола
под кроной ивы молодой.
И лебедь вскинул два крыла
над окровавленной водой.
Другая птица вверх взлетела,
И, за крыло сложив крыло...
Её стремительное тело,
упав, разбрызгало стекло.
То было утром – рано, рано.
Лишь солнце землю припекло. –
И чёрный пруд кровавым шрамом,
как щёку негра рассекло.
---------------------------------------------
Юрий Домбровский
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Юри Домбровски (Юрий Осипович Домбровский) е роден на 29 април/12 май 1909 г. в Москва. Завършва Висшия литературно-художествен институт в Москва (1932 г.). Работи като журналист, аргеолог, изкуствовед и педагог. Първите му публикувани стихотворения са в сп. „Казахстанский современник” през 1939 г.; през целия си живот пише поезия, но публикува рядко, най-известен е поетичният му цикъл „Лагерные стихи”. Публикува предимно проза и литературоведчески статии в издания като „Литературный Казахстан”, „Казахстанская правде”, „Новый мир”, „Вопросы литературы” и др. Превежда творби на казахски писатели. През 1933 г. е арестуван по донос и е интерниран в Казахстан, през 1936 г. отново е арестуван и прекарва близо година в следствения изолатор, от 1939 до 1943 г. е затворен в колимските лагери, а от 1949 до 1955 г. е затворен в лагерите Север и Озерлаг; обвиненията неизменно са: за разпространение на антисъветски измислици. През 1956 г. е реабилитиран. Автор е на книгите „Державин” (1939 г.), „Обезьяна приходит за своим черепом” (1959 г.), „Хранитель древностей” (1964 г.), „Смуглая леди” (1969 г.), „Факел” (1974 г.), „Факультет ненужных вещей” (публикуван през 1978 г. във Франция). След нанесен му жесток побой от неизвестни извършители умира на 29 май 1978 г. в Москва. През 1992-1993 г. излизат негови събрани съчинения в 6 тома.
ЧЕКИСТЪТ
С един палач берлински бях познат,
владееше топор и гилотина.
Той бе висок, добряк, баща за пример,
с лице на кукумявка, но сърцат.
Познавах лекар, върл архиерей,
боксирахме се с езуит на ринга,
живях с моряк, неплавал сред море,
с физик духа на спиритист постигнах.
Бе влюбена преди години в мен
красавица – май само на плакати
моми такива има – в слънчев ден
любовника си удуши в кревата.
Но как тъй срещнах в дни на ням застой
над езерото мрачно и скалисто
чекист. За него аз не мога, ой,
да кажа нищо – просто бе чекист той.
ЧЕКИСТ
Я был знаком с берлинским палачом,
Владевшим топором и гильотиной.
Он был высокий, добродушный, длинный,
Любил детей, но выглядел сычом.
Я знал врача, он был архиерей;
Я боксом занимался с езуитом,
Жил с моряком, не видевшим морей,
А с физиком едва не стал спиритом.
Была в меня когда-то влюблена
Красавица – лишь на обертке мыла
Живут такие девушки, – она
Любовника в кровати задушила.
Но как-то в дни молчанья моего
Над озером угрюмым и скалистым
Я повстречал чекиста. Про него
Мне нечего сказать – он был чекистом.
---------------------------------------------
Юрий Карабчиевский
Руският поет, писател и литературовед Юри Карабчиевски (Юрий Аркадьевич Карабчиевский) е роден на 14 октомври 1938 г. в Москва. Завършва специалността автоматика и изчислителна техника при Института по енергетика в Москва. Работи в различни биологични и медицински лаборатории, а от 1974 до 1989 г. отговаря за ремонта на електронни прибори в завод „Эталон”. Първото си стихотворение публикува през 1955 г. във в. „Московский комсомолец”, но след това до перестройката се изявява в поезията предимно в самиздатски списания и чуждестранни издания като „Метрополь”, „Грани”, „Вестник РХД”, „Время и мы”, „22”, „Страна и мир”, където публикува поемите си „Юбилейная прелюдия” (1969 г.), „Осенняя хроника” (1970 г.), „Элегия” (1972 г.) и др. От 1988 г. публикува поезия, проза, есеистика и литературна критика в издания като „Новый мир”, „Литературная Армения”, „Театр”, „Дружба народов”, „Октябрь”, „Юность”, „Литературная газета”. През 1990 г. емигрира в Израел, но през 1992 г. се връща в Русия. Автор е на стихосбирката „Прощание с друзьями” (1992 г.), на книги с повести, романи и есеистика като „Жизнь Александра 3ильбера” (1975 г.), „Утро и вечер” (1976 г.), „Тоска по Армении” (1976 г.), „Воскресение Маяковского” (1985 г.), „Незабвенный Мишуня” (1986 г.) и „Тоска по дому” (1991 г.). Умира на 30 юли 1992 г. в Москва.
НЕПОСТИЖИМА Е БЕЗМЪЛВНА ПУСТОТА
Непостижима е безмълвна пустота!
Бездомни къщи, твърди в свойте постаменти.
Всебетонирани несгъващи се ленти
тревожат тъй далечните места.
Кое е немислимо пътя да реди?
Незнайно случва се, очаквано е всичко.
Напред са погледите, крачки криволичат.
Но, странно, трудно може да се потвърди,
че зад шпалир от камък някъде в града
блестят с кубета църкви и позлата нижат,
а улиците дишат с днешната си грижа
и с вчерашната радост, с утрешна беда...
НЕПОСТИЖИМАЯ, НЕМАЯ ПУСТОТА
Непостижимая, немая пустота!
Дома бездомные тверды, как постаменты.
Равнобетонные негнущиеся ленты
тревожат отдаленные места.
И что немыслимо, чего не может быть?
Все ожидаемо и все происходимо.
Все взгляды – поверху и все походки – мимо.
Но странно вымолвить и трудно подтвердить,
что где-то в городе, за каменной грядой,
играют маковки резьбой и позолотой
и дышат улицы сегодняшней заботой,
вчерашней радостью и завтрашней бедой...
1968 г.
-----
ПРЕДИ НА ТРУБНА СНЯГ ДА СЕ СТОПИ
Преди на Трубна сняг да се стопи
и дъжд да закипи по тротоари,
и срещнатите хора и тълпи
преди да са прегърбени и стари;
преди незряща времевата ос
духа ни горд с недостиг да пресрещне
и там край издължения й лост
в далечни дни да търсиш свойте вещи;
докато още всичко туй не е било,
свий вдясно, там, където, знам, отново
стените от разбито са стъкло,
оградата зелена е отрова.
Ей този дом! Опитай, насечи
дома. Ще видиш, всеки слой споен е
с тъгата му. Ще заслепиш очи
със същността му зла и уморена.
Какво? Ах, водка. Печката, нощта.
Сълзите. Навикът към унижение...
Сам виждаш, в неуютна теснота
отсъства твоето въображение.
Тез сънища досадни, що редиш,
са нищо – знай. Щом още не е късно,
погледай отстрани, отново виж
и въздухът на улицата мръсна
вдъхни. Почувствай с бронхите си тоз
вид уморен в безмерно време скверно.
Додето времевата сляпа ос
те запокити в зла недостоверност...
ПОКА НА ТРУБНОЙ НЕ РАСТАЯЛ СНЕГ
Пока на Трубной не растаял снег,
не закипел дождем по тротуарам;
пока последний встречный человек
не показался сгорбленным и старым;
пока слепая временная ось,
наш гордый дух расходуя в избытке,
не удлинилась так, чтобы пришлось
в далеких днях искать свои пожитки;
пока все это не произошло –
поторопись и поверни направо,
туда, где стены – битое стекло
и где забор – зеленая отрава.
Вот этот дом! Попробуй на куски
рассечь его. Увидеть в каждом слое
тоску его. Вобрать в свои зрачки
нутро его, усталое и злое.
Ну что? Ну водка. Туфли на плите.
Ну запах слез. Привычка к униженью...
Ты видишь сам, что в этой тесноте
нет места твоему воображенью.
И все твои прилипчивые сны,
все – убедись – ничто. Пока не поздно,
взгляни еще, взгляни со стороны,
и воздух этой улицы тифозной
вдохни. Почувствуй бронхами насквозь
усталость вида и погоды скверность.
Пока слепая временная ось
не вынесла тебя – в недостоверность...
1957 г.
---------------------------------------------
Юрий Колкер
Руският поет, литературовед и преводач Юрий Колкер (Юрий Иосифович Колкер) е роден на 14 март 1946 г. в Ленинград. Завършва физико-механичния факултет на Ленинградския политехнически институт (1969 г.). Кандидат е на физико-математическите науки (1978 г.). Работи в Агрофизическия институт и в Северния научноизследователски институт по хидротехника и мелиорация. Пише стихове от детските си години, първите му публикации са от 1964 г. в студентски многотиражки. Публикува поезия и литературна критика в самиздатския издания като „Часы”, „Обводный канал”, „Диалог”, „Молчание”, в съветски списания като „Литературная газета”, „Новый мир”, „Новое время”, „Аврора”, „Звезда”, „Нева” и в чуждестранни списания и алманаси като „Русская мысль”, „Континент”, „Страна и мир”, „Русские поэты на Западе”, „Зарубежные записки”, „Панорама” и мн. др. Съсъставител е на самиздатската антология „Острова” (1982 г.) и на самиздатския алманах „ЛЕА” (1982-1984 г.). През 1984 г. емигрира в Израел, а от 1989 г. живее в Англия. Работи в лабораторията по биофизика на растенията в Йерусалимския университет и в руската служба на Радио Би Би Си в Англия. Автор е на над 20 книги с поезия, проза, литературна критика и есеистика, сред които стихосбирките „Кентавромахия” (самиздатско издание, 1972 г.), „Послесловие” (1985 г.), „Антивенок” (1987 г.), „Далека в человечестве” (1990 г.), „Завет и тяжба” (1993 г.), „Ветилуя” (2000 г.), „Сосредоточимся на несомненном” (2006 г.), „Клинопись” (2007 г.). Живее в Лондон.
СЯДА ПРИВЕЧЕР ТОЙ
Сяда привечер той зад бюрото самин
и прозореца ъглов следи.
Там издига се стволът на черен комин
и голямата врана стои.
Сякаш птицата гледа стремежа му вял,
но не с поглед, смразяващ ума:
не е гарван на Едгар, злокобно влетял,
просто градска е врана, кума.
Той обръща към своето минало взор,
като цяло – живот без следа:
неуспехи, успехи... От упор разбор
на бедата – невиждащ беда.
Страшноватичко фокусът е променен,
не е срамна в бедата тъга.
За подводния свят на Кусто вдъхновен
си припомня героят сега.
В онзи див, непонятен, разплискан всемир
с вече чезнеща повърхнина
слух отслабва, загубва се ориентир
и животът е с друга цена.
Докато той на думите търси места,
преминаващ през тягост напред,
вцепеняват се клоните, падат листа
и водата покрива се с лед.
ОН ПОД ВЕЧЕР САДИТСЯ
Он под вечер садится за письменный стол
И в окно угловое глядит.
Там котельной трубы возвышается ствол
И большая ворона сидит.
Птица тоже как будто косит на него,
Но не взглядом, сводящим с ума:
Нет, не ворон Эдгара, всего ничего,
Городская ворона, кума.
Он бросает на прошлое мысленный взор,
Заурядное, в целом, житье:
Неудачи, удачи... Он смотрит в упор
На беду – и не видит ее.
То и страшно, что в фокусе вечно не то,
Что бедою не стыдно назвать.
Отвлекаясь, подводные съемки Кусто
Начинает герой вспоминать.
Тот неверный, невнятный, расплывшийся мир,
Где поверхность уже не видна,
Слух слабеет, теряется ориентир,
Да и жизни другая цена.
И пока его мысль подбирает слова,
Сквозь хандру пробиваясь с трудом,
Цепенеют деревья, спадает листва,
И вода покрывается льдом.
1974 г.
---------------------------------------------
Юрий Мамлеев
Руският писател, поет, драматург и философ Юри Мамлеев (Юрий Витальевич Мамлеев) е роден на 11 декември 1931 г. в Москва. Завършва Московския лесотехнически институт (1956 г.). От 1957 до 1974 г. преподава математика във вечерни училища. През 60-те години в квартирата му се събират творци от неофициалната руска култура, активен член е на литературната група „Секта сексуальных мистиков”. Основател е на литературното течение метафизически реализъм и на философската доктрина „Вечна Русия”. Съветските издателства и периодични издания отказват да публикуват творбите му и неговите философски есета, стихове, разкази и романи се разпространяват само в самиздатския печат. През 1974 г. емигрира в САЩ и преподава в университета „Корнел” в гр. Итака и в други американски университети. През 1983 г. се преселва във Франция и преподава руска литература в Медонския институт за руска култура и в Института за източни цивилизации в Париж. Негови книги се издават в много страни по света. В началото на 90-те години е един от първите руски емигранти, завърнали се в Русия. През следващите години в различни руски издателства в големи тиражи излизат над 30 негови книги, а пиесите му се поставят в страната и в чужбина. Преподава индийска философия във философския факултет на Московския държавен университет (1994-1999 г.). Член е на Съюза на писателите на Русия, на Съюза на литераторите в Русия, на Съюза на драматурзите на Русия, на американския, френския и руския ПЕН клуб. Автор е на книги с проза, поезия, философска есеистика и културология, сред които „Изнанка Гогена” (1982 г.), „Живая смерть” (1986 г.), „Шатуны” (1988 г.), „Сборник рассказов” (1990 г.), „Вечный дом” (1991 г.), „Голос из ничто” (1991 г.), „Избранное” (1993 г.), „Судьба Бытия” (1997 г.), „Чёрное зеркало” (2001 г.), „Блуждающее время” (2001 г.), „Россия вечная” (2002 г.), „Основные таны” (2002 г.), „Задумчивый киллер” (2003 г.), „Американские рассказы” (2003 г.), „Конец века” (2003 г.), „Мир и хохот” (2003 г.), „Другой” (2006 г.), „Крылья ужаса” (2008 г.), „Русские походы в тонкий мир” (2009 г.), „Империя духа” (2010 г.), „После Конца” (2011 г.) и мн. др. Умира на 25 октомври 2015 г. в Москва.
НЯМА ДА УМРА
Смърт не чакам... Пред Господа Бога
се кълна... Чудеса... Ветрове...
Там над мен, над глупака убоги
вечер пеят безброй гласове.
И дъждец, с танц и песни преминал,
ще ме ръси сред топлия ден.
Ето, тихо излиза, безименен,
за душата говори си с мен.
За врага да измоля прощение.
Дявол зъл да даря с благодат.
И блажено бездомен и беден
до крайпътния пън да умра.
Ветрове да ме скършат не могат.
Пристан Божи духа ми зове.
Тук над мен, над глупака убоги,
всяка вечер звънят гласове.
НЕ УМРУ
Не умру... Перед Господом-Богом
Я клянуся... Кругом чудеса...
Надо мною, над дурой убогой,
Что ни вечер поют голоса.
Пропоет и пропляшет, родимый,
Дождик теплый меня окропит.
Вот он тихий выходит, без имени,
И со мной о душе говорит.
Помолюсь за врагов и за лишних.
Даже чорту хочу благодать.
Как блаженно бездомной и нищей
Будет мне у пенька умирать.
Ветер в поле меня не развеет.
Дух мой Богом пронизан до дна.
Надо мною, над дурой убогой,
Каждый вечер поют голоса.
---------------------------------------------
Юрий Панкратов
Руският поет и публицист Юри Панкратов (Юрий Иванович Панкратов) е роден на 12 септември 1935 г. в гр. Семипалатинск, Казахстан. Учи в строителен техникум в Алма Ата, след което работи на строителни обекти в Средна Азия. Първите му поетични публикации са от 1953 г. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1960 г.). Публикува поезия в самиздатски издания и в официалния печат. Пише публицистични есета и монографии по въпросите на съвременната поезия като „О чувстве нового” (1959 г.), „Гражданственность – моя держава” (1963 г.), „Не в буре дешёвых оваций. О творчестве молодых поэтов” (1966 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Месяц” (1962 г.), „Избранная лирика” (1964 г.), „Волнение” (1966 г.), „В светлый час” (1966 г.), „Светлояр” (1967 г.), „Месяц июль” (1973 г.), „Праздничный день” (1974 г.), „Лунь-озеро” (1975 г.), „Волшебный хлеб” (1983 г.), „Светом берёзы” (1986 г.), „Стихотворения” (1995 г.), „Река времени” (2014 г.) и „Под кроной звезд” (2014 г.). Умира на 6 октомври 2013 г. в Москва.
В СВОЯТА ГРАМАДА МНОГОЛИКА
В своята грамада многолика
дреме с разоряваща вина –
страшна със съдба с мечта велика,
страстна, странна, моята страна.
Звездните сцепления се стичат
зад гори, морета, с вихър друг,
сякаш струпани в ята логични
жерави, стремящи се на юг.
Орбита неведома ни хвана
в галактическия звезден път
и в пустини, с вечност окопани...
След плътта безсмъртен е духът.
Всичко свършва – и добро, и лошо,
чезнат суети и красоти.
Може само свято слово мощно
още, сякаш слънце, да блести.
Дълго чака чудото Русия!
По какви пророчества лети
в ден свещен небесният месия,
да й върне вяра и мечти...
ВСЕЙ СВОЕЙ ГРАМАДОЙ МНОГОЛИКОЙ
Всей своей громадой многоликой
дремлет в разорении она –
страшная судьбой мечты великой,
страстная и странная страна.
Улетают звёздные сцепленья
за моря, леса и скользкий луг,
словно неслучайные скопленья
журавлей, стремящихся на юг.
Мы внутри немереной орбиты,
меж галактик звёздного пути
и пустынь, что вечностью обриты…
Только дух не смертен во плоти.
Всё уйдёт – и доброе, и злое,
есть конец тщете и красоте.
Разве что останется святое
слово, словно солнце в высоте.
Долго ль станет чуда ждать Россия?
По каким пророчествам сочту
день, когда сойдёт с небес мессия,
чтоб вернуть ей веру и мечту…
---------------------------------------------
Юрий Смирнов
Руският поет Юрий Смирнов (Юрий Васильевич Смирнов) е роден на 27 август 1933 г. в гр. Архангелск. От края на 50-те години посещава сбирките на литературното обединение „Магистраль”. Учи в Ленинградското висше инженерно-техническо училище (1952-1956 г.), завършва Московския институт за инженерно строителство (1959 г.). Работи като инженер в Научноизследователския институт за експериментално проектиране (1962-1974 г.) и в обединението „Союзводпроект” (1974-1975 г.). От 1976 г. учи в литературния институт „Максим Горки”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1970 г.). Въпреки че е относително преуспяващ автор с много поетични публикации в периодичния печат и в централните литературни списания, голяма част от неговите стихове са в сферата на т.нар. неофициална култура. Публикува поезия във вестници, списания и алманаси като „Литературная газета”, „Московский комсомолец”, „Новый мир”, „Сельская молодежь”, „Смена”, „Знамя”, „Москва”, „Юность”, „День поэзия” и др. Автор е на стихосбирките „Обруч” (1969 г.), „Времена года” (1974 г.) и „День рождения” (1976 г.). Умира при неизяснени обстоятелства на 21 ноември 1978 г. в Москва.
ИЗ ЕСЕНЕН ПОМРЪКВАЩ ГРАД ВЪРВЯХ
Из есенен помръкващ град вървях.
По улиците бродещ през привечер синя,
девица там в тълпата аз видях,
с черти на древногръцка бе богиня.
С природна грация бе надарена тя!
Възторжен поглед не успявах да прикрия.
„Какво се спря, май търсиш си шамар по шия?” –
изрече и към здрача отлетя.
ОСЕННИЙ ГОРОД ТИХО УВЯДАЛ
Осенний город тихо увядал.
Я брел по улицам сквозь полусумрак синий,
И вдруг в толпе я деву увидал
С чертами древнегреческой богини.
Какую грацию природа ей дала!
Я отвести не мог восторженного взгляда.
„Ну что уставился, по шее, что ли надо?” –
Сказала и куда-то проплыла.
1950 г.
---------------------------------------------
Янка Дягилева
Руската поетеса и певица Янка Дягилева (Яна/ Янка Станиславовна Дягилева) е родена на 4 септември 1966 г. в Новосибирск. Пише стихове и се занимава с музика от ученическите години. Учи в Новосибирския инженерен институт за воден транспорт (1984-1985 г.). Свири на китара и пиано, гласът й е контраалт, изявява се с изпълнения по свои текстове в певческите жанрове психоделичен рок, пънк рок, фолк рок, нойз рок, бард рок, рост пънк и др. Първото й представяне на голямата сцена е на пънк-фестивала на алтернативната музика в Тюмен (1988 г.). Член е на ансамбъла за политически песни „Амиго” и на рок групите „Великие Октябри”, „Коммунизм”, „Калинов мост” и „Гражданская оборона”. Една от най-ярките представителки на сибирския рок-ъндърграунд от края на 80-те години. Записва албумите „Не положено” (1988 г.), „Деклассированным элементам” (1988 г.), „Продано!” (1989 г.), „Ангедония” (1989 г.), „Домой!” (1989 г.), „Хроника пикирующего бомбардировщика” (1990 г.) и „Стыд и срам” (1991 г.). Загива при неизяснени обстоятелства около 9 май 1991 г. в Новосибирска област.
ПОНЯКОГА УМИРАТ БОГОВЕТЕ
Понякога бог умира и вярата в миг отлита,
понякога пътища спират, на кръст заковават вратите
и извори съхнат в пустини, а взривове сушата тръскат;
когато умира богиня, когато душата напуска,
стените са възпламенени, на прах святи храмове стават
и движат се манекени, и повече страх не познават.
И полкове крачат в икони, с безсмислено войнство ще минат.
Днес повече вярват в пагони, в миражите на хероина.
Ще вехне венецът трънен и всеки ще бъде хазяин.
В народен фолклор ще потъне убилият Авел Каин.
Ще гасне искра в кандилата, ще млъкнат свещените химни.
Изчезват и раят, и адът, щом в нас боговете загинат.
Така че твори измамно, не бой се, не ще те накажат,
днес нищичко свято няма...
ПОРОЙ УМИРАЮТ БОГИ
Порой умирают боги – и права нет больше верить,
Порой заметает дороги, крестом забивают двери
И сохнут ключи в пустыне, а взрыв потрясает сушу,
Когда умирает богиня, когда оставляет души
Огонь пожирает стены, и храмы становятся прахом,
И движутся манекены, не ведая больше страха.
Шагают полки по иконам бессмысленным ровным клином.
Теперь больше верят погонам и ампулам с героином.
Терновый венец завянет, всяк будет себе хозяин.
Фольклором народным станет убивший Авеля Каин.
Погаснет огонь в лампадах, умолнут священные гимны.
Не будет ни рая, ни ада, когда наши боги погибнут.
Так иди и твори, что надо, не бойся, никто не накажет,
Теперь ничего не свято...
1985 г.
---------------------------------------------
Ян Сатуновский
Руският поет и литературовед Ян Сатуновски (Яков/ Ян Абрамович Сатуновский) е роден на 10/23 февруари 1913 г. в гр. Екатеринослав, днес Днепропетровск. Завършва физико-химия в Днепропетровския държавен университет (1938 г.). Участник е във Великата отечествена война. След войната работи като инженер-химик в гр. Електростал, Московска област. Движи се в кръговете на поетите-конструктивисти и групата на лианозовците, един от лидерите е на т.нар. втори поетичен авангард. През 1974 г. издава своя самиздатски тритомник „Избранное” в 7 екземпляра. Преди перестройката няколко негови стихотворения излизат в неформалните списания „Левиафан” и „Ковчег”, от средата на 70-те години публикува поезия в емигрантски издания. Автор е на 14 книги за деца, сред които „Раз-два-три” (1967 г.), „Малышам про малышей” (1970 г.), „У медведя во бору” (1971 г.), „Сапожки для гусят” (1972 г.), „Где загадка, там отгадка” (1978 г.) и „Беги, беги, дорожка” (1981 г.). Умира на 12 август 1982 г. в Москва. След смъртта му излизат книгите с негови творби „Хочу ли я посмертной славы” (1992 г.), „Рубленая проза” (1994 г.), „Среди бела дня” (2001 г.) и „Стихи и проза к стихам” (2012 г.).
АЗ СЪМ МАЛЪК ЧОВЕК
Аз съм малък човек.
Пиша малки стихове.
Искам да напиша едно,
а излиза друго.
Стихът себе си съзнава.
Стихът себе си диктува.
Я МАЛЕНЬКИЙ ЧЕЛОВЕК
Я маленький человек.
Пишу маленькие стихи.
Хочу написать одно,
выходит другое.
Стих – себя – сознает.
Стих – себя – диктует.
1969 г.
-----
ПОЕЗИЯТА НЕ Е ПРОРОЧЕСТВО
Поезията не е пророчество, а предчувствие.
Осъзнатите предчувствия са недействителни.
ПОЭЗИЯ – НЕ ПРОРОЧЕСТВО
Поэзия – не пророчество, а предчувствие.
Осознанные предчувствия НЕДЕЙСТВИТЕЛЬНЫ.
1969 г.
-----
МАМО, МАМО, КОГА ЩЕ СИ ОТИДЕМ ВКЪЩИ
Мамо, мамо,
кога ще си отидем вкъщи?
Кога ние ще видим
нашия скъп плебейски двор
и ще чуваме
разговора на съседите:
– Боже, как се страхувахме,
как бягахме там и се крихме,
а вие?
– А ние живяхме в Андижан,
а вие?
– А ние бяхме в Сибир,
а вие?
– А нас ни убиха.
Мамо,
искам вече да се приберем вкъщи,
всичко, което беше, да свърши
и всичко да бъде добре.
МАМА, МАМА, КОГДА МЫ БУДЕМ ДОМА
Мама, мама,
когда мы будем дома?
Когда мы увидим
наш дорогой плебейский двор
и услышим
соседей наших разговор:
– Боже, мы так боялись,
мы так бежали,
а вы?
– А мы жили в Андижане,
а вы?
– А мы в Сибири,
а вы?
– А нас убили.
Мама,
так хочется уже быть дома,
чтоб всё, что было, прошло
и чтоб всё было хорошо.
1941 г.
-----
МЪЖЕСТВЕНО
Мъжествено е: сутрин да се пие водка (аз съм за кафето).
Мъжествено е: в крайна сметка да си референт поне на зам.-министър.
Как тъй. Тик и так.
Аз пак съм с мрежичка и пазарувам сол, сапун и лук.
Ръгни ме ти със своите всевиждащи всененавиждащи...
ХУДОЖНИКЪТ ВОЛОДЯ ЯКОВЛЕВ
Тоест колко
е поразително:
вместо приблизителна точност
точна приблизителност.
ГЛАВНОТО Е...
Главното е да имаш нахалството да си убеден, че това са стихове.
МУЖЕСТВЕННО
Мужественно: утром пить водку натощак (предпочитаю кофе).
Мужественно: состоять, по меньшей мере, референтом замминистра.
Вот так. Тик и так.
А я вхожу с авоськой, соль, мыло, лук.
На, пырни меня своими всевидящими, всененавидящими.
ХУДОЖНИК ВОЛОДЯ ЯКОВЛЕВ
То есть, до чего
поразительно:
вместо приблизительной точности
точная приблизительность.
ГЛАВНОЕ...
Главное иметь нахальство знать, что это стихи.
1970-1976 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски самиздат, К-Я
В раздела са включени 115 превода от 82 поети от неофициалната руска поезия, К-Я
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Самиздат А-Й - 238 творби от 160 поети http://stihi.ru/2021/01/14/42
Самиздат К-Я - 115 творби от 82 поети http://stihi.ru/2021/01/17/11
Общо за самиздат - 353 творби от 242 поети