Да можех слънцето да изгася,
и месеца да духна и звездите,
с въздишките си, като със мъглите,
да скрия есенните чудеса.
На багрите да потуша гласа,
на пъстрите си спомени очите–
да заглуша устата на песните
и на мъглите да се понеса...
Откак заспаха твоите очи,
откак замлъкна твойта обич свята,
във мене вече целий свят мълчи.
С един замах невидимия сърп
ми покоси небото и земята,
и Бога аз удавих в свойта скръб.
Мара Белчева
Кабы я солнце погасила,
задула месяц и созвездья,
и, выдохнув туману бездну,
сокрыла осени красивость,
и взор в потёмках схоронила,
и память дабы не отверзлась,
дабы не пелось безболезной,
да и во мглу без силы...
Увы, зениц любимый уголёк–
украденные смертью, отгорели–
и белый свет во мне умолк.
Незримого серпа единый взмах
сжал небеса мои и эту землю–
и Бога утопила я в слезах.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы