Антология на руската поезия. Руски поети-песенници
В раздела са включени 116 превода от 70 поети-песенници
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
СЪДЪРЖАНИЕ
Адам Русак
Здрави бъдете, живейте богато / Будьте здоровы, живите богато / Бывайце здаровы, жывіце багата
Александър Башлачьов
Време на звънчетата / Время колокольчиков
Александър Вертинский
Пий, моя младичка, пий, моя миличка / Пей, моя девочка, пей моя милая
Концерт на Сарасате / Концерт Сарасате
Дим без огън / Дым без огня
Ти успокой ме / Ты успокой меня
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Александър Градский
Разказ на човек, който не можа да замине в отпуск на Канарските острови / Рассказ человека, который не смог поехать в отпуск на Канарские острова
Пием днес не за приятели и за познати / Мы сегодня пьем не за друзей, не за знакомых
Александър Жаров
Тъжни върби / Грустные ивы
Александър Казаков
След края на спектакъла / По окончании спектакля
Александър Коваленков
Няма свят далечен / Нет на свете дальних стран
Александър Левин
Музиката на тревата / Музыка травы
Александър Мингальов
Идва вяра в руската земя. Марш „Прощаването на славянката” / Встань за веру, русская земля! Марш „Прощание славянки”
Александър Шаганов
Ти по име повикай ме тихичко / Позови меня тихо по имени
Там зад мъглите / Там за туманами
Алексей Дидуров
Аграрен реквием / Аграрный реквием
Алексей Фатянов
Славеи / Соловьи
Усмихни ми се, скъпа / Улыбнись мне, родная
Родина / Родина
Алексей Хвостенко
Слепецът / Слепой
Анатолий Поперечний
Шептят ми богове / Мне шепчут боги
Анатолий Софронов
Биволи / Буйволы
Аркадий Хайт
Нас Израел зове ни / Зовет к себе Израиль
Борис Ласкин
Трима танкисти / Три танкиста
Булат Окуджава
Ваше благородие / Ваше благородие
Молитва / Молитва
Довиждане, момчета / До свидания, мальчики
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Василий Лебедев-Кумач
Марш на веселите момчета / Марш веселых ребят
Свещената война / Священная война
Василий Чуевский
Гори, гори, моя звезда / Гори, гори, моя звезда
Виктор Цой
Тролеят / Троллейбус
Владимир Агатов
Тъмната нощ / Тёмная ночь
Владимир Висоцкий
Той не се върна след боя / Он не вернулся из боя
Аз не обичам / Я не люблю
Градски романс / Городской романс
Братските могили / Братские могилы
Песен за летеца / Песня лётчика
Последният подслон / Последний приют
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Владимир Костров
Две брезички над жълтата нива / Две берёзы над жёлтою нивой
Не пипайте жанра / Не трогайте жанр
Писмо за никъде / Письмо в никуда
Владимир Лазарев
Прощаването на славянката / Прощание славянки
Владимир Харитонов
Ден победен / День Победы
Генадий Буравкин
Все още не е вечер, мила, не е вечер / Ещё не вечер, милая, ещё не вечер / Яшчэ не вечар, мілая. Яшчэ не вечар
Георгий Рубльов
Севастополски валс / Севастопольский вальс
Паметник / Памятник
Григорий Дикщейн
Щом косите дъждовни / Если косы дождей
Григорий Поженян
Светът забравя те, ако се провалиш / Мир забывает тех, кому не повезло
Роман / Роман
Давид Самойлов
Думата не е за мъст предмет / А слово – не орудье мести
Вечност – дали я има / Вечность – предположенье
Страстта да съм руски поет ми се падна / Мне выпало счастье быть русским поэтом
Дмитрий Кимелфелд
Говорещ папагал / Говорящий попугай
Ягодови поляни / Земляничные поляны
Случай на разходка / Случай на прогулке
Евгений Долматовский
Любимият град / Любимый город
Гробът на Гьоте / Могила Гете
Егор Летов
Нашето дело е почетно / Наше дело почётное
Слепецът колекционира / Слепой коллекционирует
Вече няма за мен опомняне / Я уже не смогу опомниться
Преобразен / Преображённый
Иля Френкел
Дай да запалим / Давай закурим
Константин Ваншенкин
Спи жена / Спит женщина
Обичам те, живот / Я люблю тебя, жизнь
Альоша / Алёша
Лев Ошанин
Нека винаги да има слънце / Пусть всегда будет солнце
Леонид Дербеньов
Има само миг / Есть только миг
Марк Лисянский
Волоколамското шосе / Волоколамское шоссе
Михаил Дудин
Красиво утро / Красивое утро
Михаил Исаковский
Катюша / Катюша
Врагът подпали родна къща / Враги сожгли родную хату
Летят прелетните птици / Летят перелетные птицы
Михаил Матусовский
Старият клен / Старый клен
Михаил Мухамеджанов
Над мен смъртта кръжи / Надо мной смерть кружит
Михаил Ножкин
Последният бой / Последний бой
Безсмъртен марш / Бессмертный марш
Михаил Пляцковский
Кон червен / Красный конь
Михаил Светлов
Италианецът / Итальянец
Михаил Смирнов
Марш „Прощаването на славянката” / Марш „Прощание славянки”
Михаил Шчербаков
Тиренско море / Тирренское море
Николай Глейзаров
Морска есен / Морская осень
Николай Добронравов
Хлябът / Хлеб
Николай Доризо
Твоят баща / Твой отец
О, колко често / О, как нам часто
Олеся Атланова
Птица / Птица
Ще запаля свещичка / Я поставлю свечу
Олга Аникина
Натюрморт / Натюрморт
Осип Количьов
Момини сълзи / Ландыши
Павел Арский
В парка Чаир / В парке Чаир
Павел Хмара
Сатирични страдания / Сатирические страдания
Пьотр Синявский
Кавалерът на кравата Клара / Кавалер коровы Клары
Двадесет и пет професори / Двадцать пять профессоров
Римма Казакова
Жена да бъдеш / Быть женщиной
Роберт Рождественский
Дон Кихот / Дон-Кихот
Извинете / Извините
Да ти дам ли любов? / Отдать тебе любовь?
Старички часовници / Старенькие ходики
На земята безжалостно мъничка / На Земле безжалостно маленькой
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Светлана Шилова
Приспивна / Колыбельная
Сергей Алимов
Във фоайето / В фойе
Сергей Гребенников
Няма той да се върне, но вий не ридайте / Не страдайте, прошу, Вы его не вернете
Сергей Красиков
Сви се циганското лято / Отгорело бабье лето
Зората в сияещо алено чудо разпръсква се / Заря разбегается алой сверкающей россыпью
Сергей Островой
Към клеветниците на Русия / Клеветникам России
Станислав Сериков
Дали в дъбрави били сте / А вы бывали в дубравах
Юз Алешковский
Песен за Сталин / Песня о Сталине
Юлий Ким
На приятелите / Друзьям
О, как смело покоряваме / О как мы смело покоряем
Юрий Ряшенцев
Крава / Корова
Може би е нощта / Может, ночь
Яков Белинский
Не остарява душата на ветераните / Не стареют душой ветераны
Янка Дягилева
Понякога умират боговете / Порой умирают боги
---------------
Адам Русак
Руският и белоруски поет и музикант Адам Русак (Адам Герасимович Русак) е роден на 11/24 май 1904 г. в с. Пясъчно, Минска губерния. Първите си стихотворения публикува през 1927 г. в сп. „Чырвоны сейбіт”. Завършва Белоруския музикален техникум (1930 г.) и Ленинградската консерватория (1934 г.). Работи като солист в оркестъра на Ленинградския малък оперен театър и оркестрант в Белоруската държавна филхармония. По негови текстове са създадени десетки популярни песни. Пише на руски и на белоруски език. Член е на Съюза на писателите на СССР (1939 г.). Автор е на над 15 стихосбирки и поетични книги за деца, повечето от които издадени на белоруски език, сред които „На родных палетках” (1946 г.), „Песні і вершы” (1951 г.), „Песни” (1954 г.), „Пад голас баяна” (1957 г.), „Толькі з табою” (1960 г.), „Звонкія крыніцы” (1956 г.), „Выбранае” (1972 г.), „Песні на словы А. Русака” (1980 г.), „Застилайте столы” (1984 г.), „Дружбакі” (1987 г.) и др. Заслужил деятел на културата на Белоруска ССР (1964 г.). Умира на 21 март 1987 г. в Минск.
ЗДРАВИ БЪДЕТЕ, ЖИВЕЙТЕ БОГАТО
Здрави бъдете, живейте богато,
а ний си отиваме вкъщи, събратя.
Ний славно гуляхме на вашия празник,
той празник красив е, с веселия разни.
Как ширно в колхоза полята се реят,
съдбата ви нека щастливо цъфтее.
Да бъдат в реките ви светли водите
и гъските там хоровод да облитат.
На нивата житото бързо да зрее,
в килера сланинка да има, от нея
да цвъркат на печката пръжки юнашки,
към тях, ако трябва, ще сложим и чашки.
Да имате честичко гости желани
и злоба наоколо да не остане.
В бригадата в спорен труд да са ви дните
и всички да бъдат доволни, честити.
И още едно пожелание имам:
детенце да раждате всяка година,
щастливо пристигнали, две ако бъдат,
естествено, никой не ще ви осъди.
Вий здрави бъдете, живейте богато,
а ний си отиваме вкъщи, събратя.
Вий здрави бъдете, живейте богато,
а ний си отиваме вкъщи, събратя.
БЫВАЙЦЕ ЗДАРОВЫ, ЖЫВІЦЕ БАГАТА!
Бывайце здаровы, жывіце багата,
Ужо ж паедзем да сваёй хаты.
У зялёнай дуброве мы начаваць будзем
І вашае ласкі вавек не забудзем.
У вашам калгасе шырокае поле,
Няхай жа на шчасьце цьвіце ваша доля.
На рэчках на вашых бурлілі каб воды,
Каб плавалі з крыкам гусей карагоды.
Каб жыта у полі трубою вілося,
Каб сала у хаце кубламі вялося.
Штодзень у капусьце каб плавала шкварка,
Да шкваркі часінай вялася б і чарка.
Яшчэ вам жадаем прыбытку у хаце
Ні мала, ні многа – штогод па дзіцяці.
Ня будзем у крыудзе яшчэ і на тое,
Калі пашанцуе – на год і па двое.
Дарогу ж мы знаем да вас, ягамосьці
I езьдзіць мы будзем да вас часта у госьці.
Эй, хто на адведы, эй, хто на радзіны –
Вазіць караваі па дзьве пауасьміны.
Бывайце здаровы, жывіце багата,
Ужо ж паедзем да сваёй хаты.
У зялёнай дуброве мы начаваць будзем
І вашае ласкі вавек не забудзем.
1936 г.
БУДЬТЕ ЗДОРОВЫ, ЖИВИТЕ БОГАТО (перевод с белорусского языка на русский язык: Михаил Исаковский)
Будьте здоровы, живите богато,
А мы уезжаем до дому, до хаты.
Мы славно гуляли на празднике вашем,
Нигде не видали мы праздника краше.
Как в вашем колхозе широкое поле,
Пускай же для счастья цветет ваша доля.
Пусть будут на речках да светлые воды,
Пусть плавают в речках гусей хороводы.
Чтоб на поле жито дружней колосилось,
Чтоб сало в кладовке все время водилось,
Чтоб в печке горячей шипела бы шкварка,
А к ней, если надо, нашлась бы и чарка.
Чтоб к вам приезжали желанные гости,
Чтоб люди на вас не имели бы злости.
Чтоб дружной работою вашей бригады
Все были довольны, довольны и рады.
Еще пожелать вам немного осталось:
Чтоб в год по ребенку у вас нарождалось,
А если, по счастью, и двое прибудет
Никто с вас не спросит, никто не осудит.
Так будьте здоровы, живите богато,
А мы уезжаем до дому, до хаты.
Так будьте здоровы, живите богато,
А мы уезжаем до дому, до хаты.
---------------------------------------------
Александър Башлачьов
Руският поет, бард и журналист Александър Башлачьов (Александр Николаевич Башлачёв) е роден на 27 май 1960 г. в гр. Череповец, Вологодска област. Завършил е факултета по журналистика при Свердловския държавен университет (1978-1983 г.). Работил е като художник в Череповецкия металургичен комбинат, редактор във в. „Коммунист” и изпълнител пред камерна домашна публика. Първата му масова публична изява е през 1985 г., когато изнася концерт в една от аудиториите на Ленинградския ветиринарен институт, след което започва бурната му авторска и изпълнителска артистична кариера. Изнася концерти в препълнени зали, издава плочи и албуми, участва в рок-фестивали, снима се във филми, превръща се в ключова фигура и икона за поклонниците на руския рок. Умира на 17 февруари 1988 г., като пада от осмия етаж на блок в Ленинград. Причината за трагедията не е установена. След смъртта му са издадени книгите му със стихове и текстове на негови песни „Посошок” (1990 г.), „Стихи” (1997 г.) и „Как по лезвию” (2005 г.).
ВРЕМЕ НА ЗВЪНЧЕТАТА
(Посвещавам този мой превод на Евгени Алексиев, К.Г.)
В пек и студ дълго тук останахме.
Звън след звън свободата пиехме.
Сяхме труд и със сняг се хранехме.
Бяхме с ръст – при камбанариите.
Щом бе плач – не щадяхме солите.
Щом бе пир – захарно се кланяхме.
На звънар черни са мазолите,
меден нерв късахме в камбаните.
Ден след ден времена оплитат се.
Изтъня златото на купола.
Нямат глас днес звънари-скитници,
нямат звук днес камбани счупени.
Как сега ходим в кръг неканени,
в своя храм нелегално кретаме!
Щом не са читави камбаните,
значи е време на звънчетата.
Ти звъни, сърчице в гърдите ми!
Бързешком – ужасявай враните.
Изведи впрягове, облитайте,
четрите далнини да хванете.
Но спят коне, век неподковавани,
колеса, на ръжда обречени.
Без камшик. Със седла окрадени.
Нямат власт възлите разсечени.
А под дъжда – пътища са лумнали!
Цветен ден. Смях прикрива бъдното!
Но щом звънче под дъга е звъннало,
това е знак. Ти зареждай – тръгваме!
Ще гърмим, ще свистим, ще щракаме!
Ще болят кости; ще препускаме.
Хей, братле! Твоят дроб очаква ли
страшен смях в тез звънчета – руските?
Вял живот. Ругатни с молитвите.
Цял живот ропот в нас проникнал е.
Спи и пий. Времето си, литрите.
Песни? Не! С песните отвикнахме.
Бяхме зли, мръсни и предадени,
от това всички си приличахме.
Под дъжда пак различни станахме,
пак добри, честни и обичани.
И нищо, че Цар-камбана проснат е –
Ний сме тук. Идваме с китарите.
Блус и рок, биг-бийт омагьосват ни
с ритъм нов в свободата старата.
И в гърди святка електричество.
Шапки в сняг – звънка звън в полетата.
Вихрен танц! Славно ти езичество!
Ах, че смях! Време на звънчетата...
ВРЕМЯ КОЛОКОЛЬЧИКОВ
Долго шли – зноем и морозами.
Все снесли – и остались вольными.
Жрали снег с кашею березовой.
И росли вровень с колокольнями.
Если плач – не жалели соли мы.
Если пир – сахарного пряника.
Звонари черными мозолями
Рвали нерв медного динамика.
Но с каждым днем времена меняются.
Купола растеряли золото.
Звонари по миру слоняются.
Колокола сбиты и расколоты.
Что ж теперь ходим круг-да около
На своем поле – как подпольщики?
Если нам не отлили колокол,
Значит, здесь – время колокольчиков.
Ты звени, сердце под рубашкою!
Второпях – врассыпную вороны.
Эй! Выводи коренных с пристяжкою
И рванем на четыре стороны.
Но сколько лет лошади не кованы,
Ни одно колесо не мазано.
Плетки нет. Седла разворованы.
И давно все узлы развязаны.
А на дожде – все дороги радугой!
Быть беде. Нынче нам до смеха ли?
Но если есть колокольчик под дугой,
Так, значит, все. Заряжай – поехали!
Загремим, засвистим, защелкаем!
Проберет до костей, до кончиков.
Эй! братва! Чуете печенками
Грозный смех русских колокольчиков?
Век жуем. Матюги с молитвами.
Век живем – хоть шары нам выколи.
Спим да пьем. Сутками и литрами.
Не поем. Петь уже отвыкли.
Долго ждем. Все ходили грязные.
Оттого сделались похожие,
А под Дождем оказались разные.
Большинство – честные, хорошие.
И, пусть разбит батюшка Царь-колокол –
Мы пришли. Мы пришли с гитарами.
Ведь биг-бит, блюз и рок-н-ролл
Околдовали нас первыми ударами.
И в груди – искры электричества.
Шапки в снег – и рваните звонче.
Свистопляс! Славное язычество.
Я люблю время колокольчиков.
1986 г.
---------------------------------------------
Александър Вертинский
Руският поет, композитор, киноактьор, певец и естраден артист Александър Вертински (Александр Николаевич Вертинский) е роден на 9/21 март 1889 г. в Киев. Още като ученик публикува свои разкази в местните вестници и играе в любителски театрални спектакли. С пристигането си в Москва, през 1913 г. той прави своя театрален дебют като актьор и драматург в Театъра на миниатюрата и своя актьорски кинодебют във филма „Обрыв”. През Първата световна война е доброволец на фронта, а след войната продължава да се снима активно в киното, пише и изпълнява песни, има многобройни естрадни изяви и театрални гастроли. През 1920 г. емигрира и продължава своята творческа дейност в Полша, Германия, Франция и други европейски страни, известно време живее в САЩ и в Китай, прави турнета из целия свят. През 1943 г. се връща в родината и прави над две хиляди концерти в театри, заводи и на фронта. След войната продължава да се снима в киното, да твори и да се изявява пред обичащата го публика. Умира непосредствено след последния си концерт в Ленинград – на 21 май 1957 г. За своя път в руската естрада Вертински казва: „Аз бях повече от поет, повече от актьор. Извървях нелекия път на новаторството, създавайки свой собствен жанр...”
ПИЙ, МОЯ МЛАДИЧКА, ПИЙ, МОЯ МИЛИЧКА
Пий, моя младичка, пий, моя миличка,
лошо вино в този час.
Ние с теб бедни сме, ние унили сме –
щастие няма за нас.
Нас ни измамиха, нас ни заплетоха,
обич ни вляха по план...
Хитро и тънко, тъй тънко ни метнаха,
няма забравяне там!
Нас ни изпиха, в бокали кристални сме
светло уханно вино...
Ето защо мойте песнички жални са,
ето защо сме ведно.
Наште сърца – ръкавици омърляни.
Наште душици мълчат!
Ний от жестока ръка сме изхвърлени
в този огромен креват.
Пий, моя младичка, пий, моя миличка,
лошо вино в този час.
Ние с теб бедни сме, ние унили сме –
щастие няма за нас.
ПЕЙ, МОЯ ДЕВОЧКА, ПЕЙ, МОЯ МИЛАЯ
Пей, моя девочка, пей моя милая,
Это плохое вино.
Оба мы нищие, оба унылые –
Счастия нам не дано.
Нас обманули, нас ложью опутали,
Нас заставляли любить...
Хитро и тонко, так тонко запутали,
Даже не дали забыть!
Выпили нас, как бокалы хрустальные
С светлым, душистым вином...
Вот отчего мои песни печальные,
Вот отчего мы вдвоем.
Наши сердца, как перчатки изношены.
Нам нужно много молчать!
Чьею-то жесткой рукою мы брошены
В эту большую кровать.
Пей, моя девочка, пей моя милая,
Это плохое вино.
Оба мы нищие, оба унылые –
Счастия нам не дано.
1917 г.
-----
КОНЦЕРТ НА САРАСАТЕ
Той е стар цигулар. Побелял и гърбат е,
той ревнува Ви, бие Ви, няма мечти,
но концерта засвири ли на Сарасате,
като птица сърцето Ви пее, лети.
Той по дух е женкар. Знае много секрети,
от жената умее да стори „зеро”...
Но когато цигулка тъжи с флажолети,
той божествен е принц, за любов Пиеро!
Той Ви смачка, пречупи, окраде Ви всичко.
Femme de luxe съумя с femme de chambrc да смени.
Не е моден отдавна, дори неприличен
е жакетът къртичи на Вашите дни.
В изморено лице, в отчаяние тежко
Ви заляха небрежност, отпуснатост, глад.
Та нима е възможно със злобна насмешка
и с обуща да тъпчеш по люляков цвят?
И когато Ви с ласки гори грубовати,
тихо плачете в някое ъгълче там;
щом засвири концерта на бог Сарасате,
с нова кръв сред душата Ви влива се плам!
Безобразно, ненужно, нездраво, чепато –
ненавиждате таз всепоглъщаща власт,
но прощавате всичко за миг Сарасате
с дива ярост, безумно, с болезнена страст!
* Флажолет – музикален термин, характеризиращ начина на свирене с умело извличане на обертонове.
* „Femme de luxe”, „femme de chambre” (фр.) – „жена лукс”, „жена за вкъщи”.
КОНЦЕРТ САРАСАТЕ
Ваш любовник скрипач, он седой и горбатый.
Он Вас дико ревнует, не любит и бьет.
Но когда он играет „Концерт Сарасате”,
Ваше сердце, как птица, летит и поет.
Он альфонс по призванью. Он знает секреты
И умеет из женщины сделать „зеро”...
Но когда затоскуют его флажолеты,
Он божественный принц, он влюбленный Пьеро!
Он Вас скомкал, сломал, обокрал, обезличил.
Femme de luxe он сумел превратить в femme de chambrc.
И давно уж не моден, давно неприличен
Ваш кротовый жакет с легким запахом амбр.
И в усталом лице, и в манере держаться
Появилась у Вас и небрежность, и лень.
Разве можно так горько, так зло насмехаться?
Разве можно топтать каблуками сирень?..
И когда Вы, страдая от ласк хамоватых,
Тихо плачете где-то в углу, не дыша, –
Он играет для Вас свой „Концерт Сарасате”,
От которого кровью зальется душа!
Безобразной, ненужной, больной и брюхатой,
Ненавидя его, презирая себя,
Вы прощаете все за „Концерт Сарасате”,
Исступленно, безумно и больно любя!..
1927 г.
-----
ДИМ БЕЗ ОГЪН
Зима. Снежни усмивки цъфтят по дърветата. Честват,
но не вярвам, че срещаме в тази страна Рождество.
Тъй печално скрипти на цигулка сутрин моят комичен маестро,
зад прозореца пее сред синия сняг божество!
Исках някога златно детенце любимо да имам.
В манастир на покой да отида мечтая сега,
да се моля пред стари притвори в печалната зима
или, може би, вместо молитви таз песен да пея с тъга!
Всичко става не тъй, както лунните звуци ни гукат,
и е ясно, че никъде няма да ида, защото седим
в грях и дългове, имам си куче, любовница, мъки
и... това са си глупости... Просто без огън е дим!
ДЫМ БЕЗ ОГНЯ
Вот зима. На деревьях цветут снеговые улыбки.
Я не верю, что в эту страну забредет Рождество.
По утрам мой комичный маэстро печально играет на скрипке,
И в снегах голубых за окном мне поет Божество!
Мне когда-то хотелось иметь золотого ребенка.
А теперь я мечтаю уйти в монастырь, постареть
И молиться у старых притворов протяжно и тонко
Или может совсем не молиться, а эти же песенки петь!
Все бывает не так, как мечтаешь под лунные звуки,
Всем понятно, что я не уйду никуда,
Что сейчас у меня есть обиды, долги, есть собака, любовница, муки,
И что все это – так... пустяки... просто дым без огня!
1916 г.
-----
ТИ УСПОКОЙ МЕ
Ти успокой ме, че това шега е наша,
че ти по старому си моя и до мен...
Не ме оставяй, сам ми е безкрайно страшно,
така мъчителен без теб е всеки ден...
Но ще си идеш – хладна, без посока,
загърнала сърце в копринен слой.
Не ме презирай, не бъди така жестока,
о, нека мисля, че си още ангел мой.
ТЫ УСПОКОЙ МЕНЯ
Ты успокой меня, скажи, что это шутка,
Что ты по-прежнему, по-старому моя...
Не покидай меня, мне бесконечно жутко,
Мне так мучительно, так больно без тебя...
Но ты уйдешь, холодной и далекой,
Укутав сердце в шелк и шиншилля.
Не презирай меня, не будь такой жестокой,
Пусть мне покажется, что ты еще моя.
1930 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Малък, глупав и нежен, но вече поет.
* * *
Трябва да се живее – не трябва да се припомня!
* * *
Почти винаги изкуството движи напред дилетантите, хората, които не са свързани с никакви канони.
* * *
– Е, как ви харесва Константинопол? – попитах една позната дама.
– Добре, доста интересен град. Само дето турците са твърде много! – отговори тя.
* * *
– На кой ден Бог създаде мишките?
Както е известно, създаването на света е вървяло по определено разписание. Бил точно посочен денят, когато Бог е създал животните. И този ден ми беше точно известен, но аз никак не можех да си представя, че Бог се е занимавал със създаването на ненужни и вредни гризачи. Затова, като помислих, отговорих:
– Бог не е създавал мишките... Те сами са се завъдили!
* * *
Във вестниците се появяви рецензия: „Добре пя госпожа Канарче, което не може да се каже за декорите.”
* * *
Всяка страна има свой особен мирис, който вие усещата веднага при влизане в нея. Англия, например, мирише на пушек, каменни въглища и лавандула, Америка – на бензин и горена гума, Германия – на цигари и бира, Испания – на чесън и рози, Япония – на пушена риба.
* * *
Вие, разбира се, сте безгрешни, ама аз нямам срам.
* * *
Кой само не ме е посрещал на гарата! Бивш адмирал, бивш журналист, бивш прокурор, бивш милионер, бивш министър, бивш писател! И всички бивши, бивши, бивши...
* * *
Актьорът – това въобще е щастливо съчетание от едни или други данни и способности. Актьорът – това е акорд. И ако дори една нота в този акорд не звучи – няма акорд и не може да има. Няма и актьор. Ако например Шаляпин имаше тлъст корем и къси крака, той никога не би достигнал върха на славата, която имаше. Ще попитате: какво общо има тук коремът? Обаче това е много важно. По възможност актьорът трябва да бъде съвършен.
* * *
Всичко, над което някога се смеех, сега ме разнежва.
* * *
С юнашки запой – нощта е на дъното на чашата...
* * *
Сравнението е голяма движеща сила, която ни подтиква към съревнование и самоусъвършенстване.
* * *
Когато най-после постигаме яснота на мисълта, сила на разума и нещо започваме да умеем и да знаем, да знаем и да разбираме – ни канят на гробището. Премахват ни като опасни свидетели, като агенти на контраразузнаването, които знаят твърде много.
* * *
Тя преподаваше математика, беше суха и строга, тъй като такава точна наука ангелите не преподават.
* * *
Аз започнах да правя песнички-новели, където имаше преди всичко сюжет. А публиката, неподозираща, че може да се пее за всичко, ги слушаше с внимание, интерес, съчувствие. Очевидно, аз попаднах в десетката. Както и всичко ново в изкуството, моите изпълнения предизвикваха не само възторг, но и цяла буря от негодувания.
* * *
Париж е „ахнал” само два пъти: първия път, когато докарали японските лакирани кутийки, и втория – когато от Русия пристигнали платната на Врубел.
* * *
Моята издръжливост беше огромна. Аз можех с часове да стоя в превързочната.
* * *
Аз зная и обичам руските песни – звънливи и печални, протяжни и преливащи, пронизващи цялото ви същество с най-сладка болка и нежност, с остра, пронизваща тъга, изпълващи докрай вашето сърце с любов към родната земя и с тъга по нея.
* * *
Славно пееха крадците. Без да бързат, изпявайки и проточвайки всяка дума от песента. Така могат да пеят само хора в беда, когато времето е много и то загива. Хората на свобода не могат да пеят така. Те все бързат за някъде. А тук пееха с любов и грижливо. Внимателно подхождаха към нотата, към фразата, точно в тяхното сърце тя отдавна беше вече обмислена, преживяна, изпята и приласкана.
* * *
Кокаинът беше проклятието на нашата младост, много артисти се увличаха по него.
* * *
Господи, упокой ме, мен, палячото смешен, макар в ада ме упокой, само дай да забравя, че ме боли.
* * *
Редом с нашия дом беше цветарницата на Крюгер, а на противоположната страна – дисекционна зала. Затова на улицата винаги мирешеше или на цветя, или на трупове.
* * *
Само Русия може да създава такива колоси – помислих аз. – Той е точно паметник на самия себе си.
* * *
А ние не бива да тревожим любовта с думи. Този мъртъв пламък вече не може да се раздуха, защото, уви, с никакви мечти, с никакви стихове любовта не може да се върне.
* * *
Оставете ме на спокойствие най-после. Аз се износих като старо палто. В прозореца е кино, печално и нямо. Нужен ли ми е някой? Не, вече никой.
* * *
Ние сме есенни листа, нас бурята ни откъсна. Все ни гонят и гонят табуните на ветровете.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Маленький, глупый и нежный, но уже поэт.
* * *
Надо жить – не надо вспоминать!
* * *
Искусство двигает вперед почти всегда дилетанты, люди, не связанные никакими канонами.
* * *
– Ну как вам нравится Константинополь? – спросил я одну знакомую даму.
– Ничего, довольно интересный город. Только турок слишком много, – отвечала она.
* * *
– В какой день Бог создал мышей?
Как известно, создание мира шло по определённому расписанию. Был точно указан день, когда Бог создавал животных. И этот день был мне точно известен, но я никак не мог себе представить, чтобы Бог занимался созданием ненужных и вредных грызунов. Поэтому, подумав, я сказал:
– Бог мышей не создавал… Сами завелись!
* * *
В газетах появлялась рецензия вроде такой: „Хорошо пела госпожа Канарик, чего нельзя сказать о декорациях”.
* * *
Каждая страна имеет свой особый запах, который вы ощущаете сразу при въезде в нее. Англия, например, пахнет дымом, каменным углем и лавандой, Америка – газолином и жженой резиной, Германия – сигарами и пивом, Испания – чесноком и розами, Япония – копченой рыбой.
* * *
Вы, конечно, безгрешны, ну а я без стыда.
* * *
Кто только не встречал меня на вокзале! Бывший адмирал, бывший журналист, бывший прокурор, бывший миллионер, бывший министр, бывший писатель! И все бывшие, бывшие, бывшие...
* * *
Актер – это вообще счастливое сочетание тех или иных данных и способностей. Актер – это аккорд. И если хоть одна нота в этом аккорде не звучит – аккорда нет и не может быть. Стало быть, нет и актера. Если бы у Шаляпина, например, был толстый живот и короткие ноги, он никогда не достиг бы той вершины славы, которая у него была. А ведь кажется, при чем тут живот? Однако это очень важно. Актер должен быть по возможности совершенен.
* * *
Всё, над чем я смеялся когда-то, всё меня умиляет теперь.
* * *
Заваркой крепкой – ночь на дне стакана…
* * *
Сравнение – великая движущая сила, которая побуждает нас к соревнованию и самосовершенствованию.
* * *
Как только мы добиваемся, наконец, ясности мысли, силы разума и что-то начинаем уметь и знать, знать и понимать – нас приглашают на кладбище. Нас убирают как опасных свидетелей, как агентов контрразведки, которые слишком много знают.
* * *
Она преподавала математику, был суха и строга, ибо такую точную науку ангелы не преподают.
* * *
Я стал писать песенки-новеллы, где был прежде всего сюжет. А публика, не подозревающая, что обо всем этом можно петь, слушала их со вниманием, интересом, сочувствием. Очевидно, я попал в точку. Как и все новое в искусстве, мои выступления вызывали не только восторги, но и целую бурю негодования.
* * *
Париж „ахнул” только два раза: один раз, когда сюда привезли японские лаковые коробочки, и другой, когда из России привезли полотна Врубеля.
* * *
Выносливость у меня была огромная. Я мог часами стоять в перевязочной.
* * *
Я знаю и люблю русские песни – звонкие и печальные, протяжные и заливистые, пронизывающие всё ваше существо сладчайшей болью и нежностью, острой, пронзительной тоской, наполняющие до краев ваше сердце любовью к родной земле и тоской по ней.
* * *
Славно пели воры. Не спеша, пропевая и протягивая каждое слово песни. Там могут петь люди только в неволе, когда времени много и оно гибнет. Люди на свободе не могут так петь. Они всё торопятся куда-то. А тут пели с любовью и бережно. Осторожно подходили к ноте, к фразе, точно у них в сердце она давно уже была обдумана, пережита, перепета и обласкана.
* * *
Кокаин был проклятием нашей молодости, им увлекались многие артисты.
* * *
Упокой меня, Господи, скомороха смешного, Хоть в аду упокой, только дай мне забыть, что болит!
* * *
Рядом с нашим домом было цветоводство Крюгера, а на противоположной стороне – анатомический театр. Поэтому на улице всегда пахло либо цветами, либо трупами.
* * *
Только Россия может создавать таких колоссов, – подумал я. – Он – точно памятник самому себе.
* * *
А любовь мы не будем тревожить словами. Это мёртвое пламя уже не раздуть, потому что, увы, никакими мечтами, никакими стихами любви не вернуть.
* * *
Оставьте наконец, меня в покое, Я износил себя, как старое пальто. В окне кино, печальное, немое. Мне кто-то нужен? Нет, уже никто.
* * *
Мы – осенние листья, нас бурей сорвало. Нас все гонят и гонят ветров табуны.
---------------------------------------------
Александър Градский
Руският поет, певец, бард, композитор и музикант Александър Градски (Александр Борисович Фрадкин/ Градский) е роден на 3 ноември 1949 г. в гр. Копейск, Челябинска област. Завършва факултета по камерно пеене при Държавния музикално-педагогически институт „М. Гнесин” (1974 г.). Певчески глас – тенор-алтино, лиричен тенор. Работи в музикалните жанрове рокендрол, опера, рок-опера, блуз-рок, прогресивен рок и естрада. Мултиинструменталист, един от основоположниците на руския рок. Основател е на съветската рок-група „Славяне” (1965 г.), солист в групи като „Скоморохи”, „Весёлые ребята”, „Лос Панчос”, „Скифы”, „Тараканы” и др. Автор е на книгите „Избранное” (2011 г.), „Александр Градский. The Голос” (2013 г.) и „Александр Градский. Стихи” (2015 г.), на няколко рок-опери, рок-балети и рок-мюзикъли, сред които „Стадион”, „Муха-Цокотуха”, „Человек”, „Распутин”, „Еврейская баллада” и „Мастер и Маргарита”, на музиката на над 40 игрални филми, сред които „Романс о влюблённых”, и близо 50 документални и мултипликационни филми; има над 40 плочи и дискове, 15 дългосвирещи плочи и десетки популярни песни. Член е на Съюза на композиторите на СССР (1987 г.). Заслужил деятел на изкуствата на Русия (1997 г.), народен артист на Русия (1999 г.), народен артист на Приднестровската молдовска република (2014 г.). Живее в Москва.
РАЗКАЗ НА ЧОВЕК, КОЙТО НЕ МОЖА ДА ЗАМИНЕ В ОТПУСК НА КАНАРСКИТЕ ОСТРОВИ
Ний отдавна не искаме нищо, но дори да сме нещо решили –
все едно, щом не сме техни близки, те не са ни това разрешили.
Телевизията да не глези само алкохолици корави,
а, макар че са малко, и тези въздържатели, дето са здрави.
Ние имаме здраве на крави. Но какво да оплакваме здравето.
Та нали затова е то здраве – да треперим над него, да пазим го.
Със спокоен характер сме, малки, за животеца тъпо нехаем.
Да си крава послушна е жалко, но е здравето по-скъпо, знаем.
Ако все пак в момент безумен съгрешим и за път решим се,
не в Гурзуфа и не в Сухуми – в Лос Анджелис или пък в Ница,
нека отпускът е на Канарите, да са водка и буйства до утро –
труженик от Бабаевска фабрика редом до житомирската мутра.
За да свирят хармоники ловки, отпускарски ръкави да дръпнем.
За да има шампанско с картофки, за да има девици достъпни.
По бистрата свободно да шетат наши, руски туристи плебейски,
лавка там в Елисейски полета да сравнят с гастроном Елисейски.
Но че Крим и Кавказ са по-близо вий навярно ще възразите!
Откажете се от Париж и от Америка, паразити!
Да се струпват в Москва чужденците – нека задниците далаверят.
Те към Крим и Кавказ щом налитат, не достига за нас хайверът!
За какво са ни долари, марки? Чуждестранни подаръци в шарки?
Деки, кодаки и дукати, водка, карти, женици в кревати...
Да се возат по Клязма на лодка! Но нима е възможно без водка?
И за трудовите ни победи да разказват на свойте съседи.
Е, разбира се, туй са фантазии... За какво са ни тез безобразия?
Знаем Запада от телевизора – справедливо отказват ни виза!
РАССКАЗ ЧЕЛОВЕКА, КОТОРЫЙ НЕ СМОГ ПОЕХАТЬ В ОТПУСК НА КАНАРСКИЕ ОСТРОВА
Мы давно ничего не решаем, ну, а если бы и решили –
Все равно мы не кореша им, чтоб решения разрешили.
Чтобы не алкоголиков только нам показывали по телеку,
А еще хоть малую толику, кто не пьет и здоров поелику.
Нам здоровье дано коровье. На здоровье валить нам нечего.
Ведь на то оно и здоровье, чтобы холить его и беречь его.
Мы спокойного нрава-норова, с пониманием все принимаем.
Хоть коровою быть не здорово, но здоровье дороже, знаем.
Ну, а если сойти с ума нам – согрешить, наконец, решиться.
Не в Гурзуфы иль в Сусуманы, а в Лос-Анджелесы да в Ниццы.
Вот бы в отпуск нам на Канарики, пить бы водку там, отдыхая.
И рабочим Бабаевской фабрики, и житомирским мордехаям.
Чтоб компанией, под гармошку, закатив рукава рубахи.
Чтоб шампанское под картошку, чтоб дешевенькие девахи.
Чтоб туристам простым, расейским, пошататься бы по бистро нам.
Сравнить лавки Полей Елисейских с Елисеевским гастрономом.
Но найдется, кто возразит мне – дескать, Крым и Кавказ поближе!
Обойдетесь, мол, паразиты, без Америки и Парижа.
Что ж касается иностранцев – их навалом в Москве (засранцев).
На курортах Кавказа и Крыма из-за них не хватает икры нам!
На кой ляд их доллары и марки? И наряды их, и подарки?
Деки, кодаки и дукаты, реки водки, девки, карты…
Покататься б на лодке по Клязьме! Ну, нельзя ли без водки разве?
И про трудовую победу рассказать за обедом соседу.
Ну, конечно, все это фантазия… Нешто нужны нам их безобразия?
Запад мы в телевизор видали – значит, правильно визу не дали!
-----
ПИЕМ ДНЕС НЕ ЗА ПРИЯТЕЛИ И ЗА ПОЗНАТИ
Пием днес не за приятели и за познати,
връщащи се по земя и по море в дома.
Да си припомним, да напълним чаши ръбести
за спящите под влажната земя.
Да си припомним, да напълним чаши ръбести
за спящите под влажната земя.
Може би си знаехме, че няма да се върнат,
но душите ни очакваха ги ден след ден.
Да си припомним, да надигнем чаши ръбести
и с топли думи да ги споменем.
Да си припомним, да надигнем чаши ръбести
и с топли думи да ги споменем.
Без приятели е пътят тягостен и труден,
клисав ни се струва хлябът, чашите сълзят.
Да си припомним, да се чукнем с чаши ръбести
да няма повече войни светът.
Да си припомним, да се чукнем с чаши ръбести
да няма повече войни светът.
Пием днес не за приятели и за познати,
връщащи се по земя и по море в дома.
Да си припомним, да напълним чаши ръбести
за спящите под влажната земя.
Да си припомним, да напълним чаши ръбести
за спящите под влажната земя.
* Песента е написана в началото на 70-те години в съавторство с Юрий Валов. Текстът е по версията на песента от 1979 г.
МЫ СЕГОДНЯ ПЬЕМ НЕ ЗА ДРУЗЕЙ, НЕ ЗА ЗНАКОМЫХ
Мы сегодня пьем не за друзей, не за знакомых,
Не за тех, кто в море, не за тех, кто на земле.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И вспомним тех, кто спит в сырой земле.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И вспомним тех, кто спит в сырой земле.
Может, мы и знали, что они к нам не вернутся,
Но душой хотели, чтоб вернулись хоть на миг.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И добрым словом мы помянем их.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И добрым словом мы помянем их.
Труден путь без друга, тяжек путь без друга все же,
Черствым хлеб нам кажется, стаканы не полны.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
За то, чтоб в мире не было войны.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
За то, чтоб в мире не было войны.
Мы сегодня пьем не за друзей, не за знакомых,
Не за тех, кто в море, не за тех, кто на земле.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И вспомним тех, кто спит в сырой земле.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И вспомним тех, кто спит в сырой земле.
---------------------------------------------
Александър Жаров
Руският поет Александър Жаров (Александр Алексеевич Жаров) е роден на 31 март/13 април 1904 г. в с. Семьоновска, Московска област. Учи във факултета по обществени науки при Московския университет (от 1921 г.). От 1918 до 1925 г. е комсомолски активист в Можайск и в Москва, кореспондент е на сп. „Краснофлотец”, съосновател е на обединението на комсомолските писатели „Молодая гвардия” (1922 г.). Автор е на стихосбирките „Слово о Поволжье” (1921 г.), „Песня о Червонце” (1924 г.), „Ледоход” (1925 г.), „Гармонь” (1926 г.), „Избранные стихи” (1926 г.), „Весенний день” (1929 г.), „Стихи о любви” (1929 г.), „Великое состязание” (1930 г.), „Сегодня” (1930 г.), „Мне десять лет” (1931 г.), „Стихи и поэмы” (в два тома, 1932 г.), „Москва” (1933 г.), „Осень-весна” (1933 г.), „Избранные стихи” (1934 г.), „Новая книга” (1935 г.), „Мужество” (1936 г.), „Родина радости” (1941 г.), „На Чёрном море” (1942 г.), „Избранное” (1946 г.), „Лирика” (1947 г.), „Славлю молодость” (1951 г.), „Ходили мы походами” (1952 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1954 г.), „Стихи. Поэмы. Песни” (1957 г.), „Знаменосцы юности” (1958 г.), „Заветный камень” (1967 г.), „Страна юности” (1968 г.), „Стихотворения. Песни. Поэмы” (1973 г.) и др. По много от стиховете му се изпълняват популярни песни. Умира на 7 септември 1984 г. в Москва.
ТЪЖНИ ВЪРБИ
Тъжни върби край разлятата площ,
плува луната до мост.
Пада над тихата граница нощ,
млад граничар е на пост.
В страшната нощ той е бдителен, пак
пази познатия свят.
Стъпки дочул, към средгорския мрак
вдига напред автомат.
Черните сенки в мъглата растат,
облак множи тъмнина...
Нейде взривява се първи снаряд –
вече започва война.
Трудно пред вражи атаки е сам
смелият войн след това.
Ето, потъва сред изгрева, там
честно полага глава.
Тъжни върби скланят езерен флаг,
стеле луната покой...
Шепне водата на сънния бряг
за всеотдаен герой.
Идва победата, тихите дни
връщат се в родния край.
В нощи спокойни заставата бди,
дружески огън сияй.
ГРУСТНЫЕ ИВЫ
Грустные ивы склонились к пруду,
Месяц плывёт над водой.
Там, у границы, стоял на посту
Ночью боец молодой.
В грозную ночь он не спал, не дремал,
Землю родную стерёг.
В чаще лесной он шаги услыхал
И с автоматом залёг.
Чёрные тени в тумане росли,
Туча на небе темна...
Первый снаряд разорвался вдали –
Так начиналась война.
Трудно держаться бойцу одному,
Трудно атаку отбить.
Вот и пришлось на рассвете ему
Голову честно сложить.
Грустные ивы стоят у пруда,
Месяц глядит с вышины...
Сонному берегу шепчет вода
Имя героя страны.
Вместе с победой спокойные дни
В эти вернулись края.
Ночью на тихой заставе огни
Вновь зажигают друзья.
1957 г.
---------------------------------------------
Александър Казаков
(НЯМА ДАННИ)
СЛЕД КРАЯ НА СПЕКТАКЪЛА
От сцената завесите щом бяха снети
(не са на мода театралите твърдят),
спечели зрителят – за същите билети
по два катарзиса подред го громолят.
Да посети театъра – прости – Бог сам,
не може белобрадият да не заплаче –
убиецът убития повдига там,
по рампата с мерак към хората го влачи
за заключителни поклони... Там стоят
един до друг, ръка в ръка антагонисти...
Убиец на мъртвеца шепне: „Поклони се!”
А той – поизтощен и с поглед глуповат
блуждае още в смъртен сън (а що за сън е,
какви са страхове – не искам да тръбя)...
И пак – палачът жертвата си мъртва гъне,
потупва покровителствено по гърба
и съска: „Кланяй се!” Овации събрал...
И той се сгъва! Раз... И два... Марионетка!
Да, брат покойник, да те възкресят – нередко
е срамно, по-добре вовек да си умрял.
...А аз, завесата откакто се прокуди,
признавам, не следя театъра ни прост.
Да гледам как Пилати, Ироди и Юди
се кланят в залата, придържайки Христос...
ПО ОКОНЧАНИИ СПЕКТАКЛЯ
С тех пор, как занавес покинул наши сцены,
(Из моды вышел, театралы говорят)
Частенько зрителям везет – за ту же цену
По два катарсиса испытывать подряд.
Да посети театр и сам – простите! – Бог, –
И он бы слез не смог сдержать, седобородый –
Гляди: убитому убийца встать помог
И вывел к рампе, вышел к свету и народу
Для заключительных поклонов... Вон – стоят
Плечом к плечу, рука в руке... антагонисты...
Убийца шепчет мертвецу: – Да поклонись ты!
А тот – немножко заторможенный... и взгляд
Еще блуждает в смертных снах (а что за сны там,
Какие страхи – сочинять я не хочу)...
И вновь – палач, аж нависая над убитым,
И покровительственно хлопнув по плечу,
Шипит: – Ну!.. Кланяйся!.. – Да так, что слышно всем...
И тот – согнулся!.. Раз... Другой... Марионетка!
Да, брат покойник, воскресать – оно нередко
Стыдней, чем просто так подохнуть, насовсем.
...А я с тех пор, как занавески наши сняты,
Ходить в театр, признаться, – вовсе завязал.
Глядеть, как Ироды, Иуды и Пилаты –
Христа поддерживая, кланяются в зал?..
---------------------------------------------
Александър Коваленков
Руският поет, писател и литературовед Александър Коваленков (Александр Александрович Коваленков) е роден на 2/15 март 1911 г. в гр. Новгород. Първото му публикувано стихотворение е от 1928 г. в сп. „Смена”. Завършва сценарния факултет на Московския институт по кинематография (1932 г.). Участник е в първия всесъюзен конгрес на съветските писатели (1934 г.). Репресиран е и лежи в лагерите на ГУЛАГ, след което е реабилитиран. Работи във в. „В бой за Родину”, ръководи семинари по теория на поезията, преподава стихосложение в литературния институт „Максим Горки”. Автор е на книги с поезия, проза и теория на поезията, сред които „Зелёный берег” (1935 г.), „Ее Карелией зовут” (1942 г.), „Далеко на Севере” (1943 г.), „На высокой волне” (1943 г.), „Походная тетрадь” (1943 г.), „Лирика” (1954 г.), „Хорошие, разные” (1966 г.), „Избранные стихи из 20 книг” (1968 г.), „Простое и непростое: основы стихосложения” (1970 г.) и др., на текстовете на десетки популярни песни. Умира на 8 ноември 1971 г. в Москва.
НЯМА СВЯТ ДАЛЕЧЕН
Няма свят далечен там,
няма пущинак див, жалък,
за другарите е малък
и Велики океан.
Има свят на дълг и чест,
радост в хора и народи,
свобода и братство водят
и любов голяма днес.
Свят на чудеса звучи,
има дружба, смелост, лято,
наште песни, знамената,
зорките добри очи.
Има младостта права
над планетата-родина,
радост от живота има,
има пролет и Москва.
НЕТ НА СВЕТЕ ДАЛЬНИХ СТРАН
Нет на свете дальних стран,
Нет пустынь непроходимых,
Для друзей неразделимых
Мал Великий океан.
Есть на свете долг и честь,
Счастье каждого народа,
Есть единство и свобода,
И любовь большая есть!
Есть на свете чудеса,
Сила дружбы и отваги,
Наши песни, наши флаги,
Наши зоркие глаза.
Есть у юности права
Всю планету звать Отчизной,
Есть на свете радость жизни,
Есть весна и есть Москва!
1957 г.
---------------------------------------------
Александър Левин
Руският поет, писател и композитор Александър Левин (Александр Шлёмович Левин) е роден на 14 март 1957 г. в Москва. Учи в музикално училище, свири на китара и фортепиано. Завършва Московския транспортен институт със специалността инженер по изчислителна техника (1979 г.). През 80-те години е активен член на московския клуб „Поэзия”. Ръководи изпълнителска група, с която участва на музикални фестивали. Публикува стихове в самиздатски издания, а от 1989 г. печата поезия и литературна критика в списания и сборници като „Даугава”, „Дружба народов”, „Молодая поэзия 89”, „Знамя”, „Октябрь”, „Индекс”, „Лабиринт-Эксцентр”, „Арена”, „Гуманитарный фонд”, „ВОУМ”, „Цирк Олимп”, „МОЛ”, „НЛО”, „Арион”, „Кольцо А”, „Химия и жизнь”, „Авторник” и др. Работи като инженер в изчислителен център към Московските железопътни линии (1981-1990 г.), редактор в изд. „Исида” (1991-1993 г.) и редактор на отдел култура към агенция „Консорциум прессы/Глобус” (1993-1999 г.), от 2000 г. е свободен литератор. От 1977 г. пише текстовете и музиката на близо 200 популярни песни, издава компактдисковете „Французский кролик” (1997 г.), „Заводной зверинец” (1999 г.), „Untergrund” (2004 г.), „О птицах и рыбах” (2006 г.), „Лёгок, но не легковесен” (2010 г.), „Мы живём у ржавой речки” (2015 г.) и „Одинокий пловец” (2016 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „По непрочному воздуху”, „Лучшие стихи 2013 года” и др. Автор е на самиздатските поетични сборници „Стихотворения” (1985 г.), „Лингвопластика” (1987 г.) и „Биомеханика” (1990 г.), на стихосбирките „Биомеханика” (1995 г.), „Орфей необязательный” (2001 г.), „Перекличка. Стихи и тексты” (2004 г.), „Песни неба и земли” (2007 г.) и „Переверни взгляд” (2010 г.), на книгите „Самоучитель работы на компьютере” (1995 г.), „Самоучитель полезных программ” (1999 г.), „Самоучитель компьютерной графики и звука” (2003 г.), „Самоучитель компьютерной музыки” (2005 г.), „Самоучитель работы на ноутбуке” (2007 г.) и др. Живее в Москва.
МУЗИКАТА НА ТРЕВАТА
Заблудих се в цигулков шубрак
със сияйна триъгла омая;
зорък взор бе попътният знак
в остъклената паст на трамвая;
през завои към вси широти
попремигвах в стъклата немити;
и си спомних, припомнил почти,
тази музика там на тревите.
От шестнадесет ноти солфеж
късах ягода в нотните листи
и стремителен тръбен растеж,
върху мицела меден увиснал,
наблюдавах. В трамвай празен бях,
по света необятен се скитах,
с неподготвени устни шептях
тази музика там на тревите.
В пуст трамваен вагон се люлях,
по света необятен се скитах,
с неподготвени устни шептях
тази музика там на тревите.
МУЗЫКА ТРАВЫ
Заблудился в скрипичном лесу,
Треугольной улыбкой сияя;
Зоркий взор поправлял на носу
В застекленной утробе трамвая;
Накренялся на сгибах пути,
В стекла пыльные щурясь от света;
Вспоминал или вспомнил почти
Травянистую музыку эту.
Землянику шестнадцатых нот
Рвал с невидимой нотной страницы
И стремительный трубчатый рост,
Восходящий из медной грибницы,
Наблюдал. И в вагоне пустом
Проезжая по белому свету,
Все шептал неподатливым ртом
Травянистую музыку эту.
И в трамвайном вагоне пустом
Проезжая по белому свету,
Все шептал неподатливым ртом
Травянистую музыку эту.
1985 г.
---------------------------------------------
Александър Мингальов
(БЕЛЕЖКИ ЗА АВТОРА)
ИДВА ВЯРА В РУСКАТА ЗЕМЯ. МАРШ „ПРОЩАВАНЕТО НА СЛАВЯНКАТА”
Много песни в сърцата събрахме
сред безкрайните родни поля.
Беззаветно с любов те възпяхме,
святоруска красива земя.
Ти надигна се в горда обнова –
като слънце ликът ти изгрял –
но превърна се в жертва отново,
някой теб бе предал и продал.
Припев:
На поход, напред
тръба ни зове,
в единния строй
пак тръгваме на смъртен бой!
Идва вяра в руската земя!
Над победи Русия-светиня
ще разпери чутовни криле!
Синовете Иля и Добриня
днес родината-майка зове!
Припев:
На поход, напред
тръба ни зове,
в единния строй
пак тръгваме на смъртен бой!
Идва вяра в руската земя!
Ний деца сме на славна държава
и заветите бащини пак –
знамена, лична чест, бойна слава –
ще сразяват коварния враг.
Разчупи с гръм, Русия, окови,
за победа зове пролетта!
Знамената развей в бой за нови
правда, щастие и красота!
Припев:
На поход, напред
тръба ни зове,
в единния строй
пак тръгваме на смъртен бой!
Идва вяра в руската земя!
ВСТАНЬ ЗА ВЕРУ, РУССКАЯ ЗЕМЛЯ! МАРШ „ПРОЩАНИЕ СЛАВЯНКИ”
Много песен мы в сердце сложили,
Воспевая родные поля.
Беззаветно тебя мы любили
Святорусская наша земля.
Высоко Ты главу поднимала,
Словно солнце твой лик воссиял,
Но ты жертвою подлости стала,
тех, кто предал тебя и продал.
Припев:
И снова в поход
Труба нас зовёт,
Мы вновь встанем в строй,
И все пойдём на смертный бой.
Встань за Веру Русская земля!
Ждёт победы Россия-святыня.
Отзовись православная рать!
Где Илья твой и где твой Добрыня?
Сыновей кличет Родина-Мать.
Припев:
И снова в поход
Труба нас зовёт,
Мы вновь встанем в строй,
И все пойдём на смертный бой.
Встань за Веру, Русская земля!
Все мы дети Великой Державы,
Все мы помним заветы отцов.
Ради знамени, чести и славы
Не щади ни себя, ни врагов.
Встань Россия из рабского плена,.
Дух победы зовёт, в бой пора!
Подними боевые знамёна
Ради правды, красы и добра.
Припев:
И снова в поход
Труба нас зовёт,
Мы вновь встанем в строй,
И все пойдём на смертный бой.
Встань за Веру, Русская земля!
---------------------------------------------
Александър Шаганов
Руският поет, писател и певец Александър Шаганов (Александр Алексеевич Шаганов) е роден на 4 март 1965 г. в Москва. Завършва Московския електротехнически институт (1987 г.). Работи като инженер в предприятие „Мостелефонстроя” и като оператор в звукозаписно студио „Звук”. Автор е на текстовете на десетки популярни естрадни песни като „Владимирская Русь”, „Атас”, „Не валяй дурака, Америка”, „Сторона родная”, „Девчонка-девчоночка”, „Не обижай, жених”, „Конь”, „Тучи”, „Комбат”, „Свитерок”,„Вечерочки-вечерки”, „Там за туманами”, „Малыш”, „Солдат”, „Березы”, „Верка”, „А заря”, „Просто любовь” и др. Негови песни са включени в репертоара на състави като „Чёрный кофе”, „Любэ”, „Класс”, „Рондо”, „На-На”, „Иванушки International” и др. Изнася и самостоятелни концерти. Автор е на стихосбирките „Станция Таганская” (1999 г.), „Ребята нашего двора” (2001 г.), „Батяня-комбат” (2003 г.), „Там за туманами” (2004 г.), „От Волги до Енисея” (2006 г.), на автобиографичната книга „Я Шаганов по Москве” (2007 г.), на плочите с негови песни „Пой, братишка”, „Кавалер” и др. Живее в Москва.
ТИ ПО ИМЕ ИЗВИКАЙ МЕ ТИХИЧКО
Песен на руската рок група „Любе”
Музика: Игорь Матвиенко
Текст: Александър Шаганов
Ти по име повикай ме тихичко!
Напои ме в хлад с глътка изворна!
Ще дочуе сърцето, безбрежното,
неизказано, глупаво, нежно то...
Пак сумрака безсънен преборваме
и отново застиват прозорците.
Нежно касис и люляци сплитат се,
моя тиха родино, повикай ме!
Ти повикай мен в залезния ден!
Ти бъди сега с мен печал-тъга!
Ти повикай ме!
Ти повикай мен в залезния ден!
Ти бъди сега с мен печал-тъга!
Ти повикай ме...
Зная, нашата среща узряла е,
беше дълга и трудна раздялата.
Месец син зад града ни заплувал е!
Не тъгувам, но плач ли дочуваме?
На камбанка далечно ли ехо бе?
С теб гласа й зовящ не усетихме,
задимихме, по пътя прах помпихме,
не видяхме пред нас хоризонтите...
Ти повикай мен в залезния ден!
Ти бъди сега с мен печал-тъга!
Ти повикай ме!
Ти повикай мен в залезния ден!
Ти бъди сега с мен печал-тъга!
Ти повикай ме...
Ти по име повикай ме тихичко!
Напои ме в хлад с глътка изворна!
Зная, нашата среща узряла е,
Ще се върна при теб, обещавам ти...
ПОЗОВИ МЕНЯ ТИХО ПО ИМЕНИ
Позови меня тихо по имени!
Ключевой водой напои меня!
Отзовётся ли сердце безбрежное,
Несказанное, глупое, нежное?..
Снова сумерки входят безсонные,
Снова застят мне стёкла оконные.
Там кивает сирень и смородина,
Позови меня, тихая родина!
Позови меня на закате дня!
Позови меня, грусть-печаль моя!
Позови меня!
Позови меня на закате дня!
Позови меня, грусть-печаль моя!
Позови меня...
Знаю, сбудется наше свидание,
Затянулось с тобой расставание.
Синий месяц за го;родом прячется,
Не тоскуется мне и не плачется.
Колокольчик ли, дальнее эхо ли,
Только мимо с тобой мы проехали,
Напылили кругом, накопытили,
Даже толком доро;ги не видели...
Позови меня на закате дня!
Позови меня, грусть-печаль моя!
Позови меня!
Позови меня на закате дня!
Позови меня, грусть-печаль моя!
Позови меня...
Позови меня тихо по имени!
Ключевой водой напои меня!
Знаю, сбудется наше свидание,
Я вернусь, я сдержу обещание...
-----
ТАМ ЗАД МЪГЛИТЕ
Синьо море е, зад кърмата е море,
синьо море е, към дома ни път зове.
Там с ураганите – вечно пияните,
там зад мъглите са родни брегове.
Шепнат вълните – и въздишат, и зоват,
но не разбират, няма как да разберат.
Там с ураганите – вечно пияните,
там зад мъглите ни чака любещ свят.
Чакат Камчатка, Севастопол и Кронщадт,
вярва земята и очаква своя брат.
Там с ураганите – вечно пияните,
там зад мъглите жените ни не спят.
И ще се върнем, знам, преплували света,
ще ви прегърнем, ще е бурна радостта.
Там с ураганите – вечно пияните,
там зад мъглите ще пеем песента.
ТАМ ЗА ТУМАНАМИ
Синее море, только море за кормой,
Синее море, и далёк он, путь домой.
Там за туманами вечными, пьяными,
Там за туманами берег наш родной.
Шепчутся волны и вздыхают, и зовут,
Но не поймут они, чудные, не поймут.
Там за туманами вечными, пьяными,
Там за туманами любят нас и ждут.
Ждёт Севастополь, ждёт Камчатка, ждёт Кронштадт,
Верит и ждёт земля родных своих ребят.
Там за туманами вечными, пьяными,
Там за туманами жёны их не спят.
И мы вернёмся, мы, конечно, доплывём,
И улыбнемся, и детей к груди прижмём.
Там за туманами вечными, пьяными,
Там за туманами песню допоём.
* „Там за туманами” – музыка: Игорь Матвиенко, слова: Александр Шаганов.
---------------------------------------------
Алексей Дидуров
Руският поет, писател, драматург, литературен критик, бард и публицист Алексей Дидуров (Алексей Алексеевич Дидуров) е роден на 17 февруари 1948 г. в Москва. Известно време учи в литературния институт „Максим Горки”. Работи във в. „Комсомольская правда” (1966¬1967, 1970¬1972 г.), в сп. „Юность” (1972¬1975 г.), в радиото, телевизията, театрите и киното. Много от песните му се превръщат в шлагери. Основател и водещ е на литературно рок¬кабаре „Кардиограмма” (1979 г.), един от основателите е и художествен ръководител на рок група „Искусственные дети”. Пише пиеси и сценарии за филми, публикува поезия, проза и публицистика в списания и алманаси като „Новый мир”, „Дружба народов”, „Огонек”, „Истоки”, „Альтернатива” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Съюза на журналистите на СССР, секретар е на Съюза на писателите в Москва. Съставител е на антологиите „Солнечное подполье” (1999 г.) и „Четверть века в роке” (2006 г.), автор е на книги с поезия и проза, сред които „Вариации” (1992 г.), „Легенды и мифы Древнего Совка” (1995 г.), „Летняя тетрадь” (1997 г.), „Солдаты русского рока” (1998 г.), „Записки коренного москвича” (2005 г.), „Русский рок – новый срок” (2006 г.), „Райские песни” (2008 г.) и др. Умира на 5 юли 2006 г. в Москва.
АГРАРЕН РЕКВИЕМ
От дете ме залива шумът на словесни дебати,
пот от тилове медни и плоски чела ме терзай –
казват: торове почвени щом към земята изпратим,
то навсякъде винаги има добър урожай.
И защо ли докарваме тонове жито от рая
на далечни незнаещи злото преяли страни,
щом земята по¬бодра и бойка жътварка не знае
от русийската смърт сред уморни разкъсващи дни?
Планини жива плът и реки с кръв гореща премята
високосната просната, с кости осеяна твърд –
и у нас по канадски би зряла реколта в полята,
ако ние засявахме хляб, както сеехме смърт.
АГРАРНЫЙ РЕКВИЕМ
С детства слышу жужжание мерное словопрений,
Речевую испарину медных затылков и лбов –
Мол, внесение в грунт органических удобрений
Повышает везде и всегда урожайность хлебов.
Так чего ж мы везём превеликие тонны пшеницы
Из далёких, не ведавших лиха, объевшихся стран,
Если нет на планете бодрей и ухватистей жницы,
Чем российская смерть от измота, измора и ран?
Горы плоти живой, реки крови горячей вносились
В високосную, косную, густо костлявую твердь –
И давно бы у нас по¬-канадски поля колосились,
Если б так же мы сеяли хлеб, как мы сеяли смерть.
---------------------------------------------
Алексей Фатянов
Руският поет Алексей Фатянов (Алексей Иванович Фатьянов) е роден на 5 март 1919 г. в с. Малое Петрино, Вязниковски уезд, Владимирска губерния. През 1937 г. е приет в Театралното училище Театъра на Червената армия и често участва в спектакли на актьорската трупа, а през 1940 г. постъпва в Ансамбъла на Орловски военен окръг. Написва десетки песни за Великата отечествена война, станали изключително популярни сред съветската общественост: „Соловьи”, „Где ж ты, мой сад?”, „Первым делом, первым делом самолёты”, „В городском саду играет духовой оркестр”, „Тишина за Рогожской заставой”, „Давно мы дома не были”, „Где же вы теперь, друзья-однополчане?” и мн. др. Автор е на поетичните сборници „Песни советских композиторов на стихи А.Фатьянова” (1948 г.), „Поёт гармонь” (1955 г.), „Песни на стихи Алексея Фатьянова” (1960 г.), „Соловьи” (1960 г.), „Это всё Россия” (1961 г.), „Стихи и песни” (1962 г.) и др. Песни по негови стихове звучат във филмите „Небесный тихоход” (1945 г.), „Большая жизнь. 2-я серия” (1946 г.), „Свадьба с приданым” (1953 г.), „Доброе утро” (1955 г.), „Солдат Иван Бровкин” (1955 г.), „Весна на Заречной улице” (1956 г.), „Без вести пропавший” (1956 г.), „Дом, в котором я живу” (1957 г.), „Иван Бровкин на целине” (1958 г.), „Ваня” (1958 г.), „Улица молодости” (1958 г.), „Очередной рейс” (1958 г.), „Два Фёдора” (1958 г.), „Когда деревья были большими” (1961 г.). Умира на 13 септември 1959 г. в Москва.
СЛАВЕИ
На фронта пролет звънна вън,
но за войника няма сън –
и не от оръдеен грак,
а затова, че пеят пак,
забравили за боя див,
там славеи с гласец игрив.
Мило славейче, ти свойта песен поспри,
нека мъничко войнът поспи...
Не знае славеят война –
той има своя далнина.
Не спи боецът и мечтай
за дом сред китен роден край,
там пее славей, всеки миг
там чакат своя скъп войник.
А утре пак ще има бой,
съдбата си ще следва той
и, недолюбил, ще лети
към съкровени красоти.
И с всяка крачка в боя лют
по-близо става бащин кът.
Мило славейче, ти свойта песен поспри,
нека мъничко войнът поспи,
спокойно да поспи...
СОЛОВЬИ
Пришла и к нам на фронт весна,
Солдатам стало не до сна –
Не потому, что пушки бьют,
А потому, что вновь поют,
Забыв, что здесь идут бои,
Поют шальные соловьи.
Соловьи, соловьи, не тревожьте солдат,
Пусть солдаты немного поспят...
Но что война для соловья –
У соловья ведь жизнь своя.
Не спит солдат, припомнив дом
И сад зеленый над прудом,
Где соловьи всю ночь поют,
А в доме том солдата ждут.
Ведь завтра снова будет бой
Уж так назначено судьбой,
Чтоб нам уйти, недолюбив,
От наших жен, от наших нив.
Но с каждым шагом в том бою
Нам ближе дом в родном краю.
Соловьи, соловьи, не тревожьте солдат,
Пусть солдаты немного поспят,
Немного пусть поспят...
-----
УСМИХНИ МИ СЕ, СКЪПА
Усмихни ми се, скъпа, да срещнем
със спокойни души радостта.
Утре може навъсена есен
да почука на нашта врата.
А сега зрее слънце високо
и малинова вечер кълни,
и налива се в ябълки сокът,
и ръжта стеле волни вълни.
УЛЫБНИСЬ МНЕ, РОДНАЯ
Улыбнись мне, родная, отбросим
Всё, что радость мешает встречать,
Завтра может угрюмая осень
К нам в окошко рукой постучать.
А сегодня и солнце высоко,
И малиновый вечер хорош,
Наливаются яблоки соком,
И, как море, волнуется рожь.
1946 г.
-----
РОДИНА
Хармониката тихичко тъжи,
в прозореца снежинки зимно чукат.
В кюмбето огънче едва жужи,
но никой още не заспива тука.
На улицата вън е късен час,
звездите на небето рой бродират.
В землянката войнишкият ни глас
по дружески до сутринта не спира.
Тук всеки откровен е. На война
с приятели делят се смях и горест.
И тройно скъпи станаха за нас
земите родни, родните простори.
Родината за нас не е страна:
родината – селце обикновено,
родината – брезичка под луна
и бащин дом от детство съкровено.
Хармонико, по-силно зазвъни,
и нека вият западните ветри –
на нас ни светят родни далнини
след хиляди далечни километри.
РОДИНА
Тоскует потихонечку гармонь,
Зима в окно снежинками стучится.
В печурке еле теплится огонь,
Но что-то всем не спится, не лежится.
На улице уж поздняя пора,
На небе звёзды вышили узоры.
В землянке не смолкают до утра
Солдатские простые разговоры.
Здесь каждый откровенен. На войне
С друзьями делят радости, печали.
Здесь стали как-то дороги втройне
Края родные и родные дали.
Здесь Родину не меряют страной:
Здесь Родина – простая деревушка,
Здесь Родина – берёзка под луной
Да старая отцовская избушка.
Так громче же, гармонь моя, звени,
Пусть воют, плачут западные ветры, –
Нам светят нашей Родины огни
За тысячи далёких километров.
1944 г.
---------------------------------------------
Алексей Хвостенко
Руският поет-авангардист, художник, музикант и бард Алексей Хвостенко (Алексей Львович Хвостенко) е роден на 14 ноември 1940 г. в гр. Свердловск. Завършва Ленинградския институт за театър, музика и кино. Създател е на литературната група „Верпа” (1963 г.), член е на експерименталната арт-група „Хеленукти” (1966 г.). През 1965 г. издава самиздатската си стихосбирка „Подозритель”. От 1968 г. е активен участник в дейността на московския художестве ъндърграунд. Рисува картини, пише стихове, твори и изпълнява песни. Ползва творческия псевдоним Хвост. През 1977 г. емигрира във Франция. Съиздател е на сп. „Эхо”, публикува поезия в емигрантския печат, снима се във филма „Митьки в Париже”. Има над 100 авторски песни и над 20 плочи, музикални албуми и дискове. Заедно с още трима поети участва в литературния сборник „Чёрный квадрат” (1991 г.). От 1992 г. записва няколко албума с музикалната група „Аукцыон”. През 2004 г. се връща да живее в Русия. Умира на 30 ноември 2004 г. в Москва.
СЛЕПЕЦЪТ
Слепецът не зърна море над шубраци
как в чаша гори върху водка-река,
а в лодката двама пияни тъпаци
край лес по небето гребяха така.
Гребяха така...
Гребяха така...
Не чува глухарят как сриват се в парка
угарките мечи над кораб-рибар,
а в клетките, ето, тече зоопаркът,
растят самолети сред земния чар.
Сред земния чар...
Сред земния чар...
Глупакът не знае за умното средство –
глупак е до края на своите дни.
А умният, мисъл получил в наследство,
в съседство с глупаците често блести.
Там често блести...
Там често блести...
Поетът не пее, че другите клети
поети не знаят ни песен, ни стих.
Изпя той това, че и тези куплети
са в дрипи одети и пушек са лих.
Те пушек са лих...
Те пушек са лих...
СЛЕПОЙ
Слепой не увидел, как море над лесом
В стакане пылало у водки-реки,
А в лодке сидели два пьяных балбеса
И в сторону леса по небу гребли.
По небу гребли...
По небу гребли...
Глухой не услышал, как падали в парке
Огарки медведей на рыб корабле,
А в клетках колес по следам зоопарка
Росли самолеты росли по земле.
Росли по земле...
Росли по земле...
Глупец не узнал, что есть умное средство –
Быть глупым до дней своей жизни конца.
А умный, ту мысль получивши в наследство,
В соседстве с глупцом лишь блистал иногда.
Блистал иногда...
Блистал иногда...
Поэт не пропел, что другие поэты
Ни песен не знают, не знают стихов.
И спел он про то, что и эти куплеты
Одеты в лохмотья и тень этих слов.
Лишь тень этих слов...
Лишь тень этих слов...
---------------------------------------------
Анатолий Поперечний
Руският поет и преводач Анатоли Поперечни (Анатолий Григорьевич Поперечный) е роден на 22 ноември 1934 г. в гр. Нова Одеса, Николаевска област. Завършва ленинградския педагогически институт „А. Херцен” (1954 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1960 г.). Завежда отдел поезия в сп. „Октябрь”. Превежда поезия от грузински, арменски, башкирски и др. езици. По негови стихове са написани над 100 популярни песни. Автор е на стихосбирките „Полнолуние” (1959 г.), „Червонные листья” (1960 г.), „Чёрный хлеб” (1960 г.), „Невидимый бой” (1962 г.), „Орбита” (1964 г.), „Россия, Родина, Любовь” (1964 г.), „Ночные поезда” (1965 г.), „Девятый круг” (1968 г.), „Ярость-жизнь” (1973 г.), „Ядро” (1975 г.), „Августовское поле” (1976 г.), „Зелёная калитка” (1981 г.), „Лик” (1982 г.), „Избранные стихотворения и поэмы” (1984 г.), „Трава у дома” (1985 г.), „Дань” (1987 г.), „Ночные переправы” (1988 г.), „Избранное: Стихотворения и поэмы” (1991 г.), „И снится нам трава, трава у дома” (2004 г.), на книги за деца, книги с преводна поезия, пиеси, киносценарии и др. Умира на 18 май 2014 г. в Москва.
ШЕПТЯТ МИ БОГОВЕ
Шептят ми богове: Вървиш към ада,
сърцето в страшни мъки ще сломиш.
След нея тръгнеш ли – изгубваш радост,
покой изгубваш, щастие гориш.
След нея тръгнеш ли – и несполуки,
и врагове в добавка ще сбереш.
След нея тръгнеш ли – ще плащаш с мъки,
дори и късно, сам ще разбереш...
Шептят ми хора, обясняват риска,
печално свеждат поглед и шептят:
След нея тръгнеш ли, кълнат те близки,
и чуждите не ще те пощадят.
След нея тръгнеш ли – мълви приятел, –
то нашта дружба ще загубиш ти.
След нея тръгнеш ли, не каша сладка,
а глад неистов ще те връхлети...
След нея тръгнал, в мрачни дни ще чезнеш,
тежко ти и горко, щом подивя...
След нея тръгнах, без да се оглеждам,
разкайвам се, но и до днес вървя...
МНЕ ШЕПЧУТ БОГИ
Мне шепчут боги: Не узнаешь рая,
Познаешь муки ада, сердца дрожь.
Пойдёшь за нею – потеряешь радость,
Покой утратишь, счастья не найдёшь.
Пойдёшь за нею – встретишь неудачу,
Да и врагов в придачу наживёшь.
Пойдёшь за нею – горечью заплатишь,
Да будет поздно, после сам поймёшь...
Мне шепчут люди, вроде бы не злые,
Печально опуская долу взгляд:
Пойдёшь за нею – проклянут родные,
Да и чужие не благословят.
Пойдёшь за нею, молвит друг-товарищ,
Считай, что дружбы нашей не вернёшь.
Пойдёшь за нею – каши с ней не сваришь,
А просто с голодухи пропадёшь...
Пойдёшь за ней – жизнь станет безотрадной,
Пойдёшь за ней – себе же на беду...
И я пошёл за нею безоглядно,
И по сей день, хоть каюсь, а иду...
1981 г.
---------------------------------------------
Анатолий Софронов
Руският поет, писател, драматург, сценарист, публицист и преводач Анатоли Софронов (Анатолий Владимирович Софронов) е роден на 6/19 януари 1911 г. в гр. Минск. Завършва литературния факултет на Ростовския педагогически институт (1937 г.). Първото му публикувано стихотворение е от 1929 г. във в. „Сельмашстроевец”. Бил е специален кореспондент на в. „К победе” и в. „Известия” (през годините на Втората световна война), секретар на Съюза на писателите на СССР (1948-1953 г.), зам.-председател на Комитета за солидарност със страните от Азия и Африка (от 1958 г.), главен редактор на сп. „Огонек” (1953-1986 г.). Автор е на стихосбирките „Солнечные дни” (1934 г.), „Мы продолжаем песню” (1936 г.), „Над Доном-рекой” (1938 г.), „Сторона донская” (1940 г.), „Конногвардейцы” (1942 г.), „Казачья слава” (1942 г.), „Степные солдаты” (1944 г.), „Ковыли” (1944 г.), „Стихи” (1945 г.), „Казачья весна” (1946 г.), „Стихи военных лет” (1947 г.), „Дон мой” (1954 г.), „Я вас люблю” (1962 г.), „Мы с тобою из Ростова” (1964 г.), „Всё начинается с тебя” (1966 г.), „А. Софронов. Собр. соч.” (в 5 тома, 1971 г.), „Всё это было на войне” (1972 г.), „Посвящение Дону” (1981 г.) и др., на книги с проза, публицистика и мемоари, на 12 издадени в отделни книги поеми, текстовете на над 30 песни, близо 30 играни на сцена пиеси, 8 сценарии за филми, 5 либрета за оперети и др. Умира на 9 септември 1990 г. в Москва.
БИВОЛИ
След морния работен ден в задявка
навеждат тежки почетни рога
и с дълга и провлачена прозявка
огласят на реката Бзиб брега.
Край тях със съскане и рев разгръща
в лавина Бзиб буботещ леден знак
и стволове върти, греди могъщи
разхвърля върху каменния бряг.
А биволите, строги като сенки,
от планините паднали така,
към камъните гледат с удивление,
търкаляни от буйната река.
* Бзиб – река в Абхазия.
БУЙВОЛЫ
Натруженные за день на работе,
Они склоняют тяжкие рога
И длинною, тягучею зевотой
Над Бзыбью оглашают берега.
А мимо них с шипением и ревом
Грохочет Бзыбь лавиной ледяной,
Круша стволы могучих скользких бревен
И громоздя их на камнях стеной.
А буйволы, суровые, как тени,
Упавшие с горы на берега,
На камни долго смотрят с удивлением,
Что так легко ворочает река.
1939 г.
---------------------------------------------
Аркадий Хайт
Руският писател, поет, драматург и сценарист Аркади Хайт (Аркадий Иосифович Хайт) е роден на 25 декември 1938 г. в Москва. Завършва Московския инженерно-строителен институт „В. Куйбишев” (1961 г.). Първите му поетични публикации са в сп. „Юность” през 1961 г. Свои сатирични творби публикува в издания като „Фитиль”, „Ералаш”, „Тарбут”, „Литературная газета” и др. Автор е на книгите „Шестое чувство” (1971 г.), „Под одной крышей” (1972 г.), „Мелочи жизни” (1979 г.), „Не надо оваций” (1982 г.), „30 лет спустя” (1991 г.) и на много пиеси, сценарии, текстове за естрадни спектакли, естрадни миниатюри, сатирични монолози, фейлетони, текстове за песни, телевизионни поредици за деца и др. Автор е на пиеси за деца и на сценарии на популярни мултипликационни филми като „Чудеса с доставкой на дом” (1975 г.), „Золотой ключик” (1979 г.), „Ну, погоди!” (1969-1986 г.), „Приключения кота Леопольда” (1975-1987 г.) и др. Негови творби са включени в „Антология сатиры и юмора России ХХ века”. Лауреат е на Държавна награда на СССР (1985 г.), Държавна награда на РСФСР (1990 г.), народен артист на Руската федерация (1998 г.). През 1996 г. емигрира в Германия. Умира на 22 февруари 2000 г. в Мюнхен.
НАС ИЗРАЕЛ ЗОВЕ НИ
Нас Израел зове ни, квартири дават нам,
но там възчесто стрелят и е горещо, знам.
В Америка съблазни, покой и благодат,
но гражданство отказват и искат да ни спрат.
Живеем с таз отрада: къде да ни отвей?
Без работа в Канада, в ЮАР е апартейд.
Европа ни подмина, в Австралия – стоп-знак.
А Западен Берлин е на ГеДеРе близнак.
С измъчени души ще спрем,
ще върнем визите обратно:
за всички тук ще е добре,
макар и малко вероятно...
ЗОВЕТ К СЕБЕ ИЗРАИЛЬ
Зовет к себе Израиль и всем жилье дает,
Но там слегка стреляют и жарко круглый год.
В Америке прекрасно, там тишь и благодать,
Но не дают гражданства и не хотят пускать.
Живем одной заботой: куда наш путь лежит?
В Канаде нет работы, в ЮАР – апартеид.
Европу нам закрыли, в Австралии – барьер.
А в Западном Берлине – сплошное ГэДээР.
И мы с тяжелою душой
Готовы визы взять обратно:
Вдруг всем здесь будет хорошо,
Хоть это маловероятно...
---------------------------------------------
Борис Ласкин
Руският поет, писател, сценарист и драматург Борис Ласкин (Борис Савельевич Ласкин) е роден на 22 юли/4 август 1914 г. в гр. Орша, Могильовска губерния. Работи в областта на киното от 1932 г. – първо като тонрежисьор за озвучаване на неми филми, после като статист, асистент-режисьор и режисьор. Завършва сценарния отдел на Държавния университет по кинематография „С. А. Герасимов” (1935 г.); първият филм по негов сценарий „Сын джигита” е заснет през 1940 г., след това е сценарист на редица успешни филми като „Карнавальная ночь” (1956 г.), „Девушка с гитарой” (1958 г.), „Дайте жалобную книгу” (1965 г.), „Старый знакомый” (1969 г.), „Песни моря” (1970 г.) и др. През годините на Втората световна война е военен кореспондент (1941-1945 г.). Пише стихове, хумористични разкази и естрадни интермедии, негови са текстовете на много популярни песни като „Три танкиста”, „Спят курганы тёмные”, „Марш танкистов”, „Пять минут”, „Эх, путь-дорожка фронтовая” и др. Автор е на книгите с поезия и проза „Песни” (1943 г.), „Школьные тетради” (1945 г.), „Сватовство майора” (1955 г.), „Смех в зале” (1964 г.), „Друзья и соседи: Юмористические рассказы” (1978 г.), „Моя эстрада” (1978 г.), „Остановка запрещена” (1981 г.), „Между прочим: Юмористические рассказы” (1984 г.), на пиесите „Школьные товарищи” (1945 г.), „Беспокойные люди” (1947 г.), „Время любить” (1960 г.) и др. Умира на 22 август 1983 г. в Москва.
ТРИМА ТАНКИСТИ
Облаци над границата лазят
в край суров, от тишина облят.
Бреговете на Амур да пазят,
стражи на родината стоят.
Пред врага преграда здрава висне,
пази – храбър, силен вихрогон –
границата към Далечен изток
ударен брониран батальон.
Там живеят в дружба нерушима –
песен има за другаря наш –
три приятели, танкисти трима,
на машина бойна екипаж.
На треви росата краски вае
под мъгли, широки все така.
В тази нощ решиха самураи
да громят граничната река.
Но разведка наша бдеше близко,
защити граничен бастион –
родната земя в Далечен изток,
ударен брониран батальон.
И летяха танкове и вятър,
в страшни брони флаг пред враг развял,
самураи смляха към земята,
стиснати от огън и метал.
И сразиха – песен вече има –
всеки враг сред огнения марш
три приятели, танкисти трима,
на машина бойна екипаж.
ТРИ ТАНКИСТА
На границе тучи ходят хмуро,
Край суровый тишиной объят.
У высоких берегов Амура
Часовые родины стоят.
Там врагу заслон поставлен прочный,
Там стоит, отважен и силен,
У границ земли дальневосточной
Броневой ударный батальон.
Там живут – и песня в том порука –
Нерушимой, крепкою семьей
Три танкиста, три веселых друга –
Экипаж машины боевой.
На траву легла роса густая,
Полегли туманы широки.
В эту ночь решили самураи
Перейти границу у реки.
Но разведка доложила точно, –
И пошел командою взметен,
По родной земле дальневосточной
Броневой ударный батальон.
Мчались танки, ветер подымая,
Наступала грозная броня.
И летели наземь самураи
Под напором стали и огня.
И добили – песня в том порука
Всех врагов в атаке огневой
Три танкиста, три веселых друга
Экипаж машины боевой.
1938 г.
---------------------------------------------
Булат Окуджава
Булат Окуджава (Булат Шалвович Окуджава) е руски поет, писател и бард. Има грузински произход. Роден е на 9 май 1924 г. в Москва. По време на сталинските репресии през 1937 г. баща му е обвинен в шпионаж и е екзекутиран, а майка му е интернирана за 18 години в ГУЛАГ. През 1941 г. Окуджава се записва доброволец в Червената армия и участва в сраженията. След войната завършва филология в Тбилиския университет. Работи в издателство „Млада гвардия” и в сп. „Литературная газета”. Автор е на сборниците с песни и стихове „Март великодушный” (1967 г.), „Арбат, мой Арбат” (1976 г.), „Стихотворения” (1984 г.), „Избранное” (1989 г.), „Посвящается вам” (1988 г.), „Милости судьбы” (1993 г.), „Зал ожидания” (1996 г.), „Чаепитие на Арбате” (1996 г.) и др. и на историческите романи „Бедный Авросимов” (1969 г.), „Похождения Шипова, или Старинный водевиль” (1970 г.), „Путешествие дилетантов” (1976-1978 г.), „Свидание с Бонапартом” (1983 г.), „Упразднённый театр” (1993 г.). Умира на 12 юни 1997 г. във френския град Кламар.
ВАШЕ БЛАГОРОДИЕ
Из филма „Бялото слънце на пустинята”
Ваше благородие,
госпожа Раздяла,
ние с теб роднини сме* –
пак си флаг развяла.
Писъмцето в плика
бързо прочети;
щом смъртта ме вика,
любовта блести.
Ваше благородие,
госпожа Чужбина,
ти прегръдки горестни
без любов отмина.
В ласкавите мрежи
ти не ме зови;
смърт не ме заглежда,
но любов върви.
Ваше благородие,
госпожа Сполука,
ти към някой волна си,
а за друг си мъка.
В изстрел с девет грама
не отправяй зов,
щом смъртта я няма,
чака ме любов.
Ваше благородие,
госпожа Победа,
мойта песен може би
към живота гледа.
Престанете, дяволи,
страшния рефрен!
Щом смъртта я няма,
любовта е с мен...
ВАШЕ БЛАГОРОДИЕ
Ваше благородие, госпожа разлука,
Мы с тобой родня давно*, вот какая штука,
Письмецо в конверте погоди не рви.
Не везет мне в смерти, повезет в любви.
Ваше благородие, госпожа чужбина.
Жарко обнимала ты, да только не любила.
В ласковые сети, постой, не лови.
Не везет мне в смерти, повезет в любви.
Ваше благородие, госпожа удача.
Для кого ты добрая, а кому иначе.
Девять граммов в сердце, постой, не зови.
Не везет мне в смерти, повезет в любви.
Ваше благородие, госпожа победа.
Значит моя песенка до конца не спета.
Перестаньте черти клясться на крови!
Не везет мне в смерти, повезет в любви.
* Вариант: „...мне с тобою холодно...” – „...в стУд нечУт ме гОниш ти...”.
-----
МОЛИТВА
Щом още земята ни светла е, щом още е ярък ден,
Господи мой, дай ти всекиму да не е от нищо лишен:
ум дай в главата на мъдрия, на плахия кон да дадем,
дай пари на щастливия... И не забравяй за мен.
Щом още земята ни ведра е, Господи, в твоя е власт –
на властника дай влияние, да се навластва в сласт,
дай почивка на щедрия до края на този ден.
Каин дари с разкаяние... И не забравяй за мен.
Аз зная: ти всичко можеш, че мъдър си вярвам докрай,
тъй вярва убитият воин, че с подвига чака го рай,
тъй всяко ухо почита Божия плам незрим,
тъй вярваме ние самите, незнаейки що творим!
Господи, мой Боже, зеленооки мой,
щом може Земята тревожно да търси размах и покой,
щом още в гръдта й са жарки време и огън свещен,
дай ти на всички по-малко... И не забравай за мен.
Дай ти на всички по-малко... И не забравай за мен!
МОЛИТВА
Пока Земля еще вертится, пока еще ярок свет,
Господи, дай же Ты каждому, чего у него нет:
Мудрому дай голову, трусливому дай коня,
Дай счастливому денег... И не забудь про меня.
Пока Земля еще вертится, Господи, – Твоя власть! –
Дай рвущемуся к власти навластвоваться всласть,
Дай передышку щедрому хоть до исхода дня.
Каину дай раскаянье... И не забудь про меня.
Я знаю: Ты все умеешь, Я верую в мудрость Твою,
Как верит солдат убитый, что он проживает в раю,
Как верит каждое ухо тихим речам Твоим,
Как веруем и мы сами, не ведая, что творим!
Господи, мой Боже, зеленоглазый мой,
Пока Земля еще вертится, И это ей странно самой,
Пока еще хватает времени и огня,
Дай же Ты всем понемногу... И не забудь про меня.
Дай же Ты всем понемногу... И не забудь про меня!
1963 г.
-----
ДОВИЖДАНЕ, МОМЧЕТА
Ах, война, ти какво си направила:
стихна в двора ни шум многолик,
там игрите момчета оставиха
и пораснаха само за миг,
те за малко на прага се мярнаха
и войник след войник се тълпят...
Хей, момчета, довиждане! Малчики,
живи вий се върнете назад!
Не страхливо, бъдете изправени,
не жалете гранати за гад,
не щадете и себе си, само че
живи вий се върнете назад!
Ах, война, ти какво си направила:
вместо сватби – раздели и прах.
Бели рокли девойките дадоха
на сестричките – дар срещу страх.
Вий с ботуши ще трябва да тичате!
Под пагон със зелено крило...
На клюкарите плюйте, момичета,
ще разчистим невежото зло.
Нека дрънкат за пътя ви, милички,
че войната за вас е парад...
Хей, девойки, довиждане! Девочки,
живи вий се върнете назад!
ДО СВИДАНИЯ, МАЛЬЧИКИ
Ах, война, что ж ты сделала, подлая:
стали тихими наши дворы,
наши мальчики головы подняли –
повзрослели они до поры,
на пороге едва помаячили
и ушли, за солдатом – солдат...
До свидания, мальчики! Мальчики,
постарайтесь вернуться назад.
Нет, не прячьтесь вы, будьте высокими,
не жалейте ни пуль, ни гранат
и себя не щадите, и все-таки
постарайтесь вернуться назад.
Ах, война, что ж ты, подлая, сделала:
вместо свадеб – разлуки и дым,
наши девочки платьица белые
раздарили сестренкам своим.
Сапоги – ну куда от них денешься?
Да зеленые крылья погон...
Вы наплюйте на сплетников, девочки.
Мы сведем с ними счеты потом.
Пусть болтают, что верить вам не во что,
что идете войной наугад...
До свидания, девочки! Девочки,
постарайтесь вернуться назад.
1958 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Когато ми се стори, че съм гениален, аз отивам да мия съдовете.
* * *
Двете вечни приятелки – любов и раздяла, не ходят една без друга.
* * *
Понякога ми се иска да крещя, но доброто възпитание не ми позволява.
* * *
Дилетанщината е добра само в любовта.
* * *
Животът е по-дълъг от надеждата, но по-кратък от любовта.
* * *
Моя родино – мой последен дом, всички твои грехове ще поема върху себе си.
* * *
Не трупайте запаси от любов и добрина.
* * *
Чувството за мярка и чувството за отговорност не са присъщи на посредствеността. Сладостта от жертвата и горчивината от вината също не са й присъщи и дадени.
* * *
Щастлив е домът, където звуците на цигулката ни съветват по пътя и вселяват в нас надежда.
* * *
Хората, възпитани в празна и безсмислена развлекателност, няма да приемат поезията на Висоцки; неумеещите да мислят самостоятелно няма да оценят неговия сарказъм и неговата ирония; равнодушните към всичко, освен към личните си проблеми, няма да разберат неговата тревога и болка.
* * *
По улицата се движеше тролей. Отпред вървеше жена. И всички мъже в тролея не откъсваха очи от нея. Тролеят прелетя покрай нея. Изпревари жената. Но всички мъже в тролея дълго гледаха след нея. И само водачът на тролея не извърна глава. Нали трябва поне някой през цялото време да гледа напред.
* * *
Мигновено е словото. Кратък е животът. Къде се помества човек? Как, кога и в какво затънтено място разцъфват розите на неговата душа? Как се изхитрява да успее своето да премълчи и своето да изпее, по планетата да се размножи, да превърне гнева в милост?
* * *
Музиката укрепва въздействието на поезията. И кръгът на заинтересованите от нея нараства, поезията се разпространява по-широко. Поезията с акомпанимент стана противовес на развлекателната естрадна песен, на бездуховното изкуство, на имитацията на чувства. Тя се пише от мислещи хора за мислещи хора. Кой от фанатичните поклонници на сегашните естрадни кумири вниква в смисъла на думите, които те пеят? Произнесете болшинството от широкоизвестните куплети без музика – и откровената пошлост ще порази вашия слух. Та това е кич, това е сурогат.
* * *
Не в друг, а в себе си побеждавайте врага, а когато успеете, няма да се налага повече да се правите на глупак – ето че ще станете човек.
* * *
Чувството за собствено достойнство – това просто е портрет на любовта.
* * *
Минаваха столетията по Русия, биеше барабанът на надеждата. Не мечовете косиха хората, а славата, златото, лъжата.
* * *
Мелодията, като дъжд случаен, гърми и броди между хората.
* * *
Да се хванем за ръце, приятели, за да не пропаднем поединично.
* * *
От измислицата може да се построи дом, може да се организира празник в него, но твоето щастие не може да се построи и подреди върху чуждото нещастие.
* * *
Всичко свършва в срок. Стига излишна кръв! Родът човешки нали не е захар: може би няма да се разтопи.
* * *
Каквото и да е там, както и да е там и на каквото и да ни е учил животът, в нашия свят цената за любовта и за ласките отново подскача високо.
* * *
Всички искат нещо да стане и всички се страхуват да не би да стане нещо.
* * *
Най-добрите времена са тези, които могат да настъпят, но кой знае защо никога нестъпват.
* * *
Не опитвай този мед: в него има лъжичка катран. Което не си заработил – не го искай. Не плюй в кладенеца. Не се надувай. До лакътя има само няколко сантиметра – опитай да го захапеш.
* * *
Златото по-изпъква върху черно, музиката е по-звънлива през нощта.
* * *
Свята наука е да се чуват един друг.
* * *
И за черни дни в бъдещето не спестявайте милосърдие.
* * *
От предопределеното свише също трябва да умееш да си отдъхваш.
* * *
Ние сами си съчиняваме и песните, и съдбите, и горко му на този, който ни постави на място не навреме.
* * *
Хайде да живеем, отнасяйки се снизходително един към друг за всичко – още повече, че животът е толкова кратък.
* * *
Не обещавайте на младата девица любов вечна на земята.
* * *
И приятелите си ще призова, и за любов сърцето си ще настроя. А иначе защо на тази вечна земя живея.
* * *
Световният опит сочи, че царствата загиват не поради тежък живот или страшни страдания. А загиват, защото хората вече не уважават царството си.
* * *
О, да бяха помислите чисти! А всичко останало ще се нареди.
* * *
За мен минутата без теб е като столетие. Но цял век е като миг, когато съм с теб.
* * *
Ако имаше два живота, единият можеше да се посвети на напразни съжаления и скръб. Но той е един.
* * *
Колкото по-дълго живеем, толкова годините са по-къси, толкова по-сладък е гласът на приятелите.
* * *
Благородството – това не е звание, не е злато, не е положение в света, а светлина в кръвта.
* * *
Както умеех, така и живях, а природата не познава безгрешни.
* * *
Аз съм направил много глупости, впрочем, като всеки нормален човек.
* * *
Не е страшно да се умира, страшно е да не се живее.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Когда я кажусь себе гениальным, я иду мыть посуду.
* * *
Две вечных подруги – любовь и разлука не ходят одна без другой.
* * *
Иногда хочется кричать, да хорошее воспитание не позволяет.
* * *
Дилетантизм хорош только в любви.
* * *
Жизнь длиннее, чем надежда, но короче, чем любовь.
* * *
Моя Родина – мой последний дом, все грехи твои на себя возьму.
* * *
Не делайте запасов из любви и доброты.
* * *
Чувство меры и чувство ответственности не присущи посредственности. Сладость жертвы и горечь вины им тоже не свойственны и не даны.
* * *
Счастлив дом, где звуки скрипки наставляют нас на путьи вселяют в нас надежды.
* * *
Люди, воспитанные на пустой, бездумной развлекательности, поэзии Высоцкого не примут; не умеющие самостоятельно мыслить, его сарказма, его иронии не оценят; равнодушные ко всему, кроме личных проблем, тревоги и боли его не поймут.
* * *
Шел троллейбус по улице. Женщина шла впереди. И все мужчины в троллейбусе глаз не сводили с нее. Троллейбус промчался мимо. Женщину он обогнал. Но все мужчины в троллейбусе долго смотрели ей вслед. И только водитель троллейбуса он головой не вертел. Ведь должен хотя бы кто-нибудь все время смотреть вперед!
* * *
Мгновенно слово. Короток век. Где ж умещается человек? Как, и когда, и в какой глуши распускаются розы его души? Как умудряется он успеть свое промолчать и свое пропеть, по планете просеменить, гнев на милость переменить?
* * *
Музыка укрепляет воздействие поэзии. И круг интересующихся ею разрастается, поэзия расходится шире. Поэзия под аккомпанемент стала противовесом развлекательной эстрадной песне, бездуховному искусству, имитации чувств. Она писалась думающими людьми для думающих людей. Кто из фанатичных поклонников нынешних эстрадных кумиров вникает в смысл тех слов, что они поют? Произнесите большинство широко известных куплетов без музыки – и откровенная пошлость резанет ваш слух. А ведь этот кич, этот суррогат.
* * *
Не в другом, а в себе побеждайте врага, а когда преуспеете в этом, не придётся уж больше валять дурака – вот и станете вы человеком.
* * *
Чувство собственного достоинства – это просто портрет любви.
* * *
Шли столетья по России, бил надежды барабан. Не мечи людей косили – слава, злато и обман.
* * *
Мелодия, как дождь случайный, гремит и бродит меж людьми.
* * *
Возьмемся за руки, друзья, чтоб не пропасть поодиночке.
* * *
Можно построить из вымысла дом, можно устроить праздники в нем, но не построится и не устроится счастье твое на несчастье чужом.
* * *
Все кончается в срок. Лишней крови хватает. Род людской ведь не сахар: авось не растает.
* * *
Что бы ни было там, как бы ни было там и чему бы нас жизнь ни учила, в нашем мире цена на любовь да на ласку опять высоко подскочила.
* * *
Все хотят, чтобы что-нибудь произошло, и все боятся, как бы чего не случилось.
* * *
Лучшие времена – это те времена, которые могут наступить, но почему-то никогда не наступают.
* * *
Не пробуй этот мёд: в нём ложка дёгтя. Чего не заработал – не проси. Не плюй в колодец. Не кичись. До локтя всего вершок – попробуй укуси.
* * *
Золото резче на чёрном, музыка звонче в ночи.
* * *
Святая наука – расслышать друг друга.
* * *
И про черный день грядущий не копите милосердие.
* * *
От предназначенного свыше тоже нужно уметь отдыхать.
* * *
Мы сами себе сочиняем и песни и судьбы, и горе тому, кто одернет не вовремя нас.
* * *
Давайте жить, во всем друг другу потакая, – тем более что жизнь короткая такая.
* * *
Не обещайте деве юной любови вечной на земле.
* * *
И друзей созову, на любовь свое сердце настрою. А иначе зачем на земле этой вечной живу.
* * *
Вселенский опыт говорит, что погибают царства не оттого, что тяжек быт или страшны мытарства. А погибают оттого, что люди царства своего не уважают больше.
* * *
О, были бы помыслы чисты! А остальное все приложится.
* * *
Мне без тебя минута – как столетье. Но целый век – как миг, когда с тобой.
* * *
Если бы было две жизни, можно было бы одну посвятить напрасным сожалениям и скорби. Но она одна.
* * *
Чем дольше живем мы, тем годы короче, тем слаще друзей голоса.
* * *
Благородство – это же не звание, не золото, не положение в свете, а свет – в крови.
* * *
Как умел, так и жил, а безгрешных не знает природа.
* * *
Я совершил массу глупостей, впрочем, как всякий нормальный человек.
* * *
Умирать не страшно – страшно не жить.
---------------------------------------------
Василий Лебедев-Кумач
Руският поет Василий Лебедев-Кумач (Василий Иванович Лебедев/ Кумач) е роден на 24 юли/5 август 1898 г. в Москва. Първите си стихотворения публикува в сп. „Гермес” през 1916 г. Учи в историко-филологическия факултет при Московския държавен университет (1917-1921 г.). Публикува стихове, сатирични текстове, разкази и фейлетони в издания като „Беднота”, „Гудок”, „Рабочая газета”, „Крестьянская газета”, „Красноармеец”, „Синей блузы”, „Красный флот” и др. Работи в бюро за печат и пропаганда и в различни периодични издания, основател е (1922 г.) и е член на редколегията на сп. „Крокодил”, пише сатирични текстове и песни за естрадата и киното. Съосновател е на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). Автор е на текстовете на над сто популярни съветски песни като „Широка страна моя родная”, „Песня о Родине”, „Марш веселых ребят” и мн. др. Маршът „Священная война” е своеобразен химн на Великата отечествена война. Поезията му е в духа на официалния патриотичен ентусиазъм на времето, помагащ за митологизирането на съветската действителност. Депутат във върховния съвет на СССР (от 1938 г.). Носител на Държавна награда на СССР (1941 г.). Автор е на стихосбирките „Развод” (1925 г.), „Чаинки в блюдце” (1925 г.), „Со всех волостей” (1926 г.), „Защитный цвет” (1926 г.), „Печальные улыбки” (1927 г.), „Людишки и делишки” (1927 г.) и др. Умира на 20 февруари 1949 г. в Москва.
МАРШ НА ВЕСЕЛИТЕ МОМЧЕТА
В сърцето леко е с весела песен,
да няма мъка и скука зове,
обичат песни селцата чудесни,
обичат песни и всички градове.
Със песен днес се строи и добрува,
със песен честен приятел бъди!
Тоз, който с песни в живота пътува,
за него няма провали и беди!
Крачи напред! Комсомолско си племе!
Цъфтят усмивки сред песни и смях.
Ще покориме пространство и време –
стопани млади на старата земя.
Помага песен да любиш и можеш,
със песен нежен приятел бъди!
Когато с песен живота обхождаш,
за тебе няма неволи и беди!
И ще открием пространства и слава
сред леден полюс и звезден покой.
Щом на страната герои потрябват,
всеки от нас става доблестен герой.
Със песен днес се строи и добрува,
със песен честен приятел бъди!
Тоз, който с песни в живота пътува,
за него няма провали и беди!
Деца щастливи сме в светла вселена,
борба и труд наш рефрен са свещен,
за устрем горд на света сме родени
и няма никога никъде да спрем.
Помага песен да любиш и можеш,
със песен нежен приятел бъди!
Когато с песен живота обхождаш,
за тебе няма неволи и беди!
Ако все пак враг нападне ни бесен
и нашта радост без чест ощети,
щикът железен на бойната песен
родина мила с гърди ще защити.
Със песен днес се строи и добрува,
със песен смел победител бъди!
Тоз, който с песни в живота пътува,
за него няма провали и беди!
МАРШ ВЕСЕЛЫХ РЕБЯТ
Легко на сердце от песни веселой,
Она скучать не дает никогда,
И любят песню деревни и села,
И любят песню большие города.
Нам песня строить и жить помогает,
Она, как друг, и зовет, и ведет,
И тот, кто с песней по жизни шагает,
Тот никогда и нигде не пропадет!
Шагай вперед, комсомольское племя,
Шути и пой, чтоб улыбки цвели.
Мы покоряем пространство и время,
Мы – молодые хозяева земли.
Нам песня жить и любить помогает,
Она, как друг, и зовет, и ведет,
И тот, кто с песней по жизни шагает,
Тот никогда и нигде не пропадет!
Мы все добудем, поймем и откроем:
Холодный полюс и свод голубой.
Когда страна быть прикажет героем,
У нас героем становится любой.
Нам песня строить и жить помогает,
Она, как друг, и зовет, и ведет,
И тот, кто с песней по жизни шагает,
Тот никогда и нигде не пропадет!
Мы можем петь и смеяться, как дети,
Среди упорной борьбы и труда,
Ведь мы такими родились на свете,
Что не сдаемся нигде и никогда.
Нам песня жить и любить помогает,
Она, как друг, и зовет, и ведет,
И тот, кто с песней по жизни шагает,
Тот никогда и нигде не пропадет.
И если враг нашу радость живую
Отнять захочет в упорном бою,
Тогда мы песню споем боевую
И встанем грудью за Родину свою.
Нам песня строить и жить помогает,
Она на крыльях к победе ведет,
И тот, кто с песней по жизни шагает,
Тот никогда и нигде не пропадет.
-----
СВЕЩЕНАТА ВОЙНА
Стани, страна огромна ти,
на смъртен бой заклет
с фашистки тъмни орди и
с нашественик проклет!
И нека ярост горестна
кипи като вълна,
война народна води се –
свещената война!
На два различни полюса
тежи враждебен знак:
за лъч и мир ний борим се,
а те – за злост и мрак.
Врага нахлул ще сритаме –
с идеи – пазещ щик –
насилника, грабителя,
мъчителя безлик!
Крила зли над родината
не смеят да летят,
полята и градините
врага ще отстранят.
Фашистка сган ще срещнем в бой
с куршум за нечовек,
за паплач на човечество
сковахме здрав ковчег!
Страна огромна вдига се
и влиза в бой заклет,
фашистки орди сриваме –
нашественик проклет.
И ярост благородна пак
кипи като вълна!
Война народна води се –
Свещената война!
СВЯЩЕННАЯ ВОЙНА
Вставай, страна огромная,
Вставай на смертный бой
С фашистской силой темною,
С проклятою ордой!
Пусть ярость благородная
Вскипает, как волна, –
Идет война народная,
Священная война!
Как два различных полюса,
Во всем враждебны мы:
За свет и мир мы боремся,
Они – за царство тьмы.
Дадим отпор душителям
Всех пламенных идей,
Насильникам, грабителям,
Мучителям людей!
Не смеют крылья черные
Над Родиной летать,
Поля ее просторные
Не смеет враг топтать!
Гнилой фашистской нечисти
Загоним пулю в лоб,
Отребью человечества
Сколотим крепкий гроб!
Встает страна огромная,
Встает на смертный бой
С фашистской силой темною,
С проклятою ордой.
Пусть ярость благородная
Вскипает, как волна, –
Идет война народная,
Священная война!
---------------------------------------------
Василий Чуевский
Василий Чуевски (Василий Павлович Чуевский) е сред най-забележителните руски поети-песенници от средата на ХIХ в. До нас са достигнали малко данни за него. Роден е около 1825 г. в Москва. В средата на 40-те години е бил студент в юридическия факултет на Московския университет. Първите изпълнения на песни с негови текстове са от 1846 г. Няма публикувана стихосбирка, творбите му са събрани в 14 нотни издания с негови текстове, 10 от които са от 1865 г. Сътрудничи си с известни за времето композитори като Александър Дюбюк, Пьотър Булахов и Павел Булахов. Автор е на текстовете на над 20 романси и песни, достигнали до нас, сред които „Гори, гори, моя звезда”, „Ах ты, Волга, Волга-матушка”, „Сторона ль моя, сторонушка” и „Тройка”. Умира към 1875 г. в Москва.
ГОРИ, ГОРИ, МОЯ ЗВЕЗДА
Гори, гори, добра звезда,
гори звезда приветлива!
Единствена си ти, заветна си,
аз нямам друга на света.
Щом падне нощ, към земни истини
безброй звезди въртят очи,
но ти, прекрасна и единствена,
разгаряш весели лъчи.
Звезда си на надежда радваща,
любов вълшебна с теб теша,
ще бъдеш вечно незалязваща
в тъгуващата ми душа!
В лъчите ти с небесни помисли
животът ми е озарен.
Умра ли аз, гори над гроба ми,
гори, гори, звезда, над мен!
* Предполага се, че текстът е написан от автора през 1846 г., след като астрономите откриват планетата Нептун. Първата публикация на романса е в нотно издание от 1847 г. Музиката е на композитора Пьотър Булахов (1822-1885 г.).
ГОРИ, ГОРИ, МОЯ ЗВЕЗДА
Гори, гори, моя звезда,
Гори, звезда приветная!
Ты у меня одна заветная,
Другой не будет никогда.
Сойдет ли ночь на землю ясная,
Звезд много блещет в небесах,
Но ты одна, моя прекрасная,
Горишь в отрадных мне лучах.
Звезда надежды благодатная,
Звезда любви волшебных дней,
Ты будешь вечно незакатная
В душе тоскующей моей!
Твоих лучей небесной силою
Вся жизнь моя озарена.
Умру ли я – ты над могилою
Гори, гори, моя звезда!
~1846 г.
---------------------------------------------
Виктор Цой
Руският рок певец, актьор, композитор, художник и поет Виктор Цой (Виктор Робертович Цой) е роден на 21 юни 1962 г. в Ленинград. Пише и изпълнява авторски песни от 1976 г., член е музикалните групи „Палата № 6” и „Гарин и гиперболоиды”. Фронтмен, вокал и китарист е на легендарната рок група „Кино” (1981-1990 г.). Най-популярните му творби са в музикалните стилове пънк рок, пост пънк и ню уейв. Участва с успех в редица концерти и рок фестивали в Русия, Дания, Франция и Италия, снима се във филмите „Асса” (1988 г.) и „Игла” (1989 г.). Загива при автомобилна катастрофа на 15 август 1990 г. в гр. Тукумс, Латвия. Творчеството му е събрано в книгата „Виктор Цой. Стихи. Документы. Воспоминания” (1991 г.).
ТРОЛЕЯТ
Мойто място е вляво, седя си аз там
и защо е студено в тролея, не знам;
не познавам съседа, дълго кисне до мен.
И потъваме, всеки към брод устремен.
И всеки надежда към тавана разви
на тролея ни, който на изток върви.
Тролеят ни, който на изток върви.
Тролеят ни, който...
Всички хора са братя и ни пътят поде,
без да знае родата защо и къде.
А съседът не може, търси нашия кът,
но не може да стигне, не знае той път;
следва нашата полза, но гадаем, уви,
тролеят ни, който на изток върви.
Тролеят ни, който на изток върви.
Тролеят ни, който...
Няма курсът шофьор, но тролеят е в ред,
и моторът ръждясва, но се движи напред,
в път сме, дъх притаили към далечна вода,
там за част от секунда се вижда звезда;
и мълчим си, но знаем път към волни треви
с тролея ни, който на изток върви.
Тролеят ни, който на изток върви.
Тролеят ни, който...
ТРОЛЛЕЙБУС
Мое место слева, и я должен там сесть,
Не пойму, почему мне так холодно здесь,
Я не знаком с соседом, хоть мы вместе уж год.
И мы тонем, хотя каждый знает, где брод.
И каждый с надеждой глядит в потолок
Троллейбуса, который идет на восток.
Троллейбуса, который идет на восток.
Троллейбуса, который...
Все люди – братья, мы – седьмая вода,
И мы едем, не знаю, зачем и куда.
Мой сосед не может, он хочет уйти,
Но он не может уйти, он не знает пути,
И вот мы гадаем, какой может быть прок
В троллейбусе, который идет на восток.
В троллейбусе, который идет на восток.
В троллейбусе, который...
В кабине нет шофера, но троллейбус идет,
И мотор заржавел, но мы едем вперед,
Мы сидим не дыша, смотрим туда,
Где на долю секунды показалась звезда,
Мы молчим, но мы знаем, нам в этом помог,
Троллейбус, который идет на восток.
Троллейбус, который идет на восток.
Троллейбус, который...
---------------------------------------------
Владимир Агатов
Руският поет песенник, журналист и естраден драматург Владимир Агатов (Вэлвл Исидорович Гуревич/ Владимир Гариевич Агатов) е роден през 1901 г. в Киев. Първите му публикации са в поетичния сборник „Стихи и проза о русской революции” от 1919 г. След 1919 г. работи като журналист и фейлетонист във вестниците „Пролетарская правда”, „Киевский пролетарий” и „Гудок”, сътрудничи на в. „Правда”, в. „Рабочая Москва”, сп. „Огонёк” и др. Организира естрадни спектакли, пише текстове към песни за филми. През 1949 г. е осъден за антидържавни изказвания и е затворен в лагерите на ГУЛАГ, където престоява до 1956 г. През 1957 г. е реабилитиран и е възстановено членството му в Съюза на писателите. Автор е на стихосбирките „Зеркала” (1923 г.) и „Гога” (1940 г.). Умира в края на 1966 г. в Москва.
ТЪМНАТА НОЩ
В тъмната нощ над степта край куршумите, виж,
само вятър бучи и звездите блещукат лениво.
В тъмната нощ ти, любима, разбирам, не спиш,
до креватчето детско сълзите си скришом изтриваш.
Влюбен съм аз в твойте ласкави мили очи,
искам със страст да целувам тез устни засмяни;
тъмната нощ ни разделя любима, звучи
необятна тревога, сред черната степ разпиляна.
Вярвам аз в теб, скъпа моя – закрилнико мой,
тази вяра през тъмната нощ от куршум ме опази.
С радост съм твой и спокоен съм в смъртния бой,
знам, с любов ще ме срещнеш, съдбовната шир щом прегазя.
Пъдя смъртта, недокоснат от залпа й нов,
ето, отново кръжи, но не ще ме улучи...
Чакаш ме ти до креватчето детско с любов,
затова знам, че с мен няма в боя беда да се случи.
* Песен по музика на Никита Богословски от филма „Двамата бойци”, 1943 г.
ТЁМНАЯ НОЧЬ
Тёмная ночь, только пули свистят по степи,
Только ветер гудит в проводах, тускло звезды мерцают.
В тёмную ночь ты, любимая, знаю, не спишь,
И у детской кроватки тайком ты слезу утираешь.
Как я люблю глубину твоих ласковых глаз,
Как я хочу к ним прижаться сейчас губами,
Тёмная ночь разделяет, любимая, нас,
И тревожная, чёрная степь пролегла между нами.
Верю в тебя, дорогую подругу мою,
Эта вера от пули меня тёмной ночью хранила.
Радостно мне, я спокоен в смертельном бою,
Знаю, встретишь с любовью меня, что б со мной ни случилось.
Смерть не страшна, с ней не раз мы встречались в степи,
Вот и сейчас надо мною она кружится...
Ты меня ждешь и у детской кроватки не спишь,
И поэтому, знаю, со мной ничего не случится.
1942 г.
---------------------------------------------
Владимир Висоцкий
Руският поет, певец и актьор Владимир Семьонович Висоцки (Владимир Семёнович Высоцкий) е роден на 25 януари 1938 г. в Москва. През 1955 г. е приет във факултета по механика при Московския инженерно-строителен институт „В. В. Куйбишев“, а през 1956 г. постъпва в класа за актьори към Школата-студия към Московски художествен академичен театър „Немирович-Данченко“, където е студент до 1960 г. От 1960 до 1961 г. е актьор в театър „Пушкин“ в Москва, от 1961 до 1964 г. е актьор по договори с киностудиите в страната, а от 1964 до 1980 г. е актьор в Театъра за драма и комедия на Таганка в Москва. Един от най-известните бардове в Съветския съюз, той е автор на над 800 песни и над 1100 стихотворения, изнасял е концерти в много държави по света, има десетки роли в театъра и над 30 филмови роли. Умира на 25 юли 1980 г. в Москва.
ТОЙ НЕ СЕ ВЪРНА СЛЕД БОЯ
Всичко друго е днес! Уж е същото пак:
пак са сини просторите мои,
и гората е същата в зной и в сумрак,
само той не пристигна след боя.
Не разбирам сега кой от нас беше прав
в безпокойния спор сред покоя.
Аз съм здрав, но ми липсва добрият му нрав,
щом разбрах, че го няма след боя.
Не припяваше в такт, бе талант да мълчи
и да шепне за нещо си свое,
сутрин рано ме будеше – с първи лъчи,
но не буди ме вчера след боя.
И е пусто сега – и разбрах, че съм сам,
бяхме двама – в мечта и в неволя...
Сякаш огън, сред вятъра в миг разпилян,
съобщи, че го няма след боя.
Пролетта се усмихна, спасена от плен,
и го викна надеждата моя:
„Да запалим, приятел!” Но не е до мен,
вчера той не пристигна след боя.
Наште мъртви не ще ни оставят в беда,
те на пост са пред свойта родина...
Отразяват небесната бистра вода
сред гората дърветата сини.
Беше обща в землянката нашата площ,
беше времето време за двама...
А сега за един. Няма ден, няма нощ,
сякаш мене след боя ме няма.
ОН НЕ ВЕРНУЛСЯ ИЗ БОЯ
Почему все не так? Вроде все как всегда:
То же небо, опять голубое,
Тот же лес, тот же воздух и та же вода,
Только он не вернулся из боя.
Мне теперь не понять, кто же прав был из нас
В наших спорах без сна и покоя.
Мне не стало хватать его только сейчас,
Когда он не вернулся из боя.
Он молчал невпопад и не в такт подпевал,
Он всегда говорил про другое,
Он мне спать не давал, он с восходом вставал,
А вчера не вернулся из боя.
То, что пусто теперь, не про то разговор:
Вдруг заметил я – нас было двое...
Для меня словно ветром задуло костер,
Когда он не вернулся из боя.
Нынче вырвалась, будто из плена, весна,
По ошибке окликнул его я:
„Друг, оставь покурить”, – а в ответ – тишина...
Он вчера не вернулся из боя.
Наши мертвые нас не оставят в беде,
Наши павшие – как часовые...
Отражается небо в лесу, как в воде,
И деревья стоят голубые.
Нам и места в землянке хватало вполне,
Нам и время текло для обоих...
Все теперь одному, только кажется мне,
Это я не вернулся из боя.
* Песня использована в к/ф „Сыновья уходят в бой” и „Мерседес уходит от погони”.
-----
АЗ НЕ ОБИЧАМ
Аз не обичам час с фатален изход,
животът няма да ме измори.
Аз не обичам времена годишни
без песни весели сред дни добри.
Аз не обичам наглия цинизъм,
не вярвам на възторг фалшив и лек,
в писмата ми не искам да наднича
зад рамото ми някой чужд човек.
Аз не обичам дни половинчати,
прекъснат разговор, полвин неща.
Аз не обичам никак в гръб стрелбата,
а също в упор изстрели не ща.
Аз ненавиждам клюки и интриги,
ревнива сласт и почести сред зло,
когато уж те галят, а не стига,
и удари с желязо по стъкло.
Аз не обичам угоена наглост,
спирачка да откаже – по-добре!
Достойна дума „чест” днес нам не трябва,
зад погледа на чест лъжа се вре.
Пречупени крила когато виждам,
в съчувствие до тях не съм се спрял –
безсилие и слабост ненавиждам.
Но за Христос разпънат ми е жал.
Не се обичам в страх когато тръпна,
когато бият някого, с маша
в душата ми когато грубо бъркат,
когато плюват в моята душа.
Аз не обичам показни арени,
за рубла милион се сменя там.
Дори да дойдат шеметни промени,
аз няма да обичам този срам.
Дори да дойдат шеметни промени,
аз няма да обичам този срам.
Я НЕ ЛЮБЛЮ
Я не люблю фатального исхода,
От жизни никогда не устаю.
Я не люблю любое время года,
Когда весёлых песен не пою.
Я не люблю холодного цинизма,
В восторженность не верю, и еще –
Когда чужой мои читает письма,
Заглядывая мне через плечо.
Я не люблю, когда наполовину
Или когда прервали разговор.
Я не люблю, когда стреляют в спину,
Я также против выстрелов в упор.
Я ненавижу сплетни в виде версий,
Червей сомненья, почестей иглу
Или, – когда все время против шерсти,
Или, – когда железом по стеклу.
Я не люблю уверенности сытой,
Уж лучше пусть откажут тормоза.
Досадно мне, что слово „честь” забыто
И что в чести наветы за глаза.
Когда я вижу сломанные крылья,
Нет жалости во мне, и неспроста:
Я не люблю насилья и бессилья,
Вот только жаль распятого Христа.
Я не люблю себя, когда я трушу,
Я не терплю, когда невинных бьют.
Я не люблю, когда мне лезут в душу,
Тем более, когда в нее плюют.
Я не люблю манежи и арены,
На них мильон меняют по рублю, –
Пусть впереди большие перемены,
Я это никогда не полюблю.
Пусть впереди большие перемены,
Я это никогда не полюблю.
-----
ГРАДСКИ РОМАНС
Аз веднъж сред града се развличах – и
с рамо двама ударих край мен,
затова озовах се в милиция,
там я зърнах – и бях поразен.
Аз не знам тя какво с тях споделяше,
май издирваше своя паспорт;
беше млада, красива и беличка...
И потеглих след нея с възторг.
Как ли, как да призная на дамата,
че съм само презрян хулиган...
Пийнах, после поведох избраната
към един ресторант нейде там.
В нея пулеха взор минувачите,
аз към тях „Караул!” закрещях
и ги блъсках поред затова, че те
й намигаха с намек и смях.
Аз с хайвер й намазах франзелата
и река от пари разпилях –
с оркестрантите песни споделяхме,
с тях накрая и „Жерави” пях!
И до утрото бурно ухажвах я
и повтарях, че вече съм нов:
„Цели пет дни престанах аз с кражбите,
моя с първия поглед любов!”
Аз редях, че животът е варварски
и подсмърчах с нескрита вина.
Тя ми каза съчувствено: „Вярвам Ви,
ще съм Ваша на сносна цена!”
И ударих аз бялата птица и,
ах, разбрах, разярен в този лов,
за какво е стояла в милиция
мойта с първия поглед любов.
ГОРОДСКОЙ РОМАНС
Я однажды гулял по столице – и
Двух прохожих случайно зашиб, –
И, попавши за это в милицию,
Я увидел ее – и погиб.
Я не знаю, что там она делала, –
Видно, паспорт пришла получать –
Молодая, красивая, белая...
И решил я ее разыскать.
Шел за ней – и запомнил парадное.
Что сказать ей? – ведь я ж – хулиган...
Выпил я – и позвал ненаглядную
В привокзальный один ресторан.
Ну а ей улыбались прохожие –
Мне хоть просто кричи „Караул!” –
Одному человеку по роже я
Дал за то, что он ей подморгнул.
Я икрою ей булки намазывал,
Деньги прямо рекою текли, –
Я ж такие ей песни заказывал!
А в конце заказал – „Журавли”.
Обещанья я ей до утра давал,
Повторял что-то вновь ей и вновь:
„Я ж пять дней никого не обкрадывал,
Моя с первого взгляда любовь!”
Говорил я, что жизнь потеряна,
Я сморкался и плакал в кашне, –
А она мне сказала: „Я верю вам –
И отдамся по сходной цене”.
Я ударил ее, птицу белую, –
Закипела горячая кровь:
Понял я, что в милиции делала
Моя с первого взгляда любовь...
1963 г.
-----
БРАТСКИТЕ МОГИЛИ
На братски могили не слага се кръст,
вдовици над тях не ридаят,
букети с цветя носят околовръст
и вечни огньове се ваят.
Тук беше земя на съдбовна делба,
сега са гранитни предели.
Тук няма при драмата лична съдба –
съдбите в една са се слели.
Във вечния огън взривява се танк
и жупел към къщите блика,
Смоленск е сред пламъци, пламва Райхстаг,
сърцето гори на войника.
Вдовици не плачат над братската пръст –
тук силните търсят утеха.
На братски могили не слага се кръст,
нима от това е по-леко?
* Песен от филма „Я родом из детства”.
БРАТСКИЕ МОГИЛЫ
На братских могилах не ставят крестов,
И вдовы на них не рыдают,
К ним кто-то приносит букеты цветов,
И Вечный огонь зажигают.
Здесь раньше вставала земля на дыбы,
А нынче – гранитные плиты.
Здесь нет ни одной персональной судьбы –
Все судьбы в единую слиты.
А в Вечном огне виден вспыхнувший танк,
Горящие русские хаты,
Горящий Смоленск и горящий рейхстаг,
Горящее сердце солдата.
У братских могил нет заплаканных вдов –
Сюда ходят люди покрепче.
На братских могилах не ставят крестов,
Но разве от этого легче?..
1964 г.
-----
ПЕСЕН ЗА ЛЕТЕЦА
Те – осем, ний – двама, пред боя залогът
е лош, но играем – летим!
Ти дръж се, Серьожа! Сред бойна тревога
козовете да изравним.
Аз в тези небесни квадрати ще газя,
не цифрите важна са твърд:
днес моят приятел гърба ми ще пази,
а значи е шансът добър.
Нападна ме „Месер”, но пламна от злоба
и срути се в нашата пръст...
На тях не им трябва кръст вечен за гроба,
щом имат крилете им кръст!
Тук Първи. Серьожа, над теб са ония!
Пресрещам ги! Свивай завой!
Ти в облака скрий се! Аз ще те прикрия!
Но чудо не става сред бой...
Сергей! Ти гориш! Опази се, човече,
влез в лупинг! О, как заблестя!
Не, „Месершмит” стреля в мен, късно е вече!
Аз челно към него летя...
Аз зная – от враг ще разчистим небето.
Над земния облачен свят
излитат душите ни – два самолета –
към рая задружно летят.
Архангел ще каже: „Враг в рая ни няма!”,
сред порти пред райски престол
ний Бог ще помолим: „Впишете ни двама
във Вашия ангелски полк!”
И Бог, Дух и Син ще изпълнят човечно
завета на полета мой:
гърба ми да пази приятелят вечно,
тъй както в последния бой!
Крила и стрели ще измолим от Бога,
щом нужен е ангел-ас,
а щом изтребители в рая са много,
пазители стават от нас.
Да пазиш е почетно дело – в крилата
успех и късмет да вали –
такива във въздуха и на земята
сме аз и Серьожа били.
ПЕСНЯ ЛЁТЧИКА
Их восемь – нас двое. Расклад перед боем
Не наш, но мы будем играть!
Серёжа! Держись, нам не светит с тобою,
Но козыри надо равнять.
Я этот небесный квадрат не покину,
Мне цифры сейчас не важны, –
Сегодня мой друг защищает мне спину,
А значит – и шансы равны.
Мне в хвост вышел „Мессер”, но вот задымил он,
Надсадно завыли винты...
Им даже не надо крестов на могилы,
Сойдут и на крыльях кресты!
Я первый. Серёжа, они над тобою!
Я выйду им наперерез.
Сбей пламя! Уйди в облака! Я прикрою!..
В бою не бывает чудес!
Сергей! Ты горишь! Уповай, человече,
Теперь на надёжность строп!
Нет! Поздно – и мне вышел „Мессер” навстречу.
Прощай! Я приму его в лоб.
Я знаю – другие сведут с ними счёты.
А по облакам скользя,
Взлетят наши души, как два самолёта,
Ведь им друг без друга нельзя.
Архангел нам скажет: „В Раю будет туго!”,
Но только ворота „щёлк”,
Мы Бога попросим: „Впишите нас с другом
В какой-нибудь ангельский полк!”
Я буду просить Бога, Духа и Сына,
Чтоб выполнил волю мою:
Пусть вечно мой друг защищает мне спину,
Как в этом последнем бою!
Мы крылья и стрелы попросим у Бога, –
Ведь нужен им ангел-ас, –
А если у них истребителей много,
Пусть пишут в хранители нас.
Хранить – это дело почётное тоже:
Удачу нести на крыле
Таким, как при жизни мы были с Серёжей
И в воздухе, и на земле.
-----
ПОСЛЕДНИЯТ ПОДСЛОН
Благодаря, че посети
последния ми кът.
Постой сред гробовете ти,
минутите летят.
Ти помниш, пеех страстно аз,
от песните обзет,
сега не ми остана глас
и устните са в лед.
Възкръсват сякаш в сън и стон
предишни времена
и в дрезгав мой магнетофон
е влюбена страна.
Аз пях, мечтах, творих, живях –
донякъде успях.
Каква жена обичах, ах,
с какви другари бях!
Таганка – сбогом! Кино – сбогом!
Сбогом, свят зелен!
Незнаен мрак е в моя гроб,
вода тече край мен.
Благодаря, че носиш звук
в подслона ми трънлив.
Затворници сме вечни тук,
а ти си, друже, жив.
За всеки недопят копнеж
със зъби дръж се, брат,
умреш ли, в миг ще разбереш
живота в този свят...
Прощавай! Преживях живот
в касетата „Маяк”.
За вас написах песни – брод
към бъдещия бряг!
* Това е последното стихотворение на Владимир Висоцки. Написал го е на 23 юли 1980 г., два дни преди смъртта си. (Стихотворението не е включено в литературното наследство на Висоцки, авторството му не е доказано. Възможна е литературна мистификация.)
ПОСЛЕДНИЙ ПРИЮТ
Спасибо друг, что посетил
Последний мой приют.
Постой один среди могил,
Почувствуй бег минут.
Ты помнишь, как я петь любил,
Так распирало грудь,
Теперь ни голоса, ни сил,
Чтоб губы разомкнуть.
И воскресают, словно сон,
Былые времена,
И в хриплый мой магнитофон
Влюбляется страна.
Я пел, и грезил, и творил –
Я многое успел,
Какую женщину любил!
Каких друзей имел!
Прощай, Таганка и кино!
Прощай, зеленый мир!
В могиле страшно и темно,
Вода течет из дыр.
Спасибо, друг, что посетил
Приют печальный мой.
Мы здесь все узники могил,
А ты – один живой.
За все, чем дышишь и живешь,
Зубами, брат, держись,
Когда умрешь, тогда поймешь,
Какая штука – жизнь…
Прощай! Себя я пережил
В кассете „Маяка”.
И песни, что для вас сложил,
Переживут века!
Написал 23 июля 1980 года.
Умер 25 июля 1980 года.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Коридорите свършват със стена, а тунелите извеждат на светлина.
* * *
Аз дишам, а значи аз обичам, аз обичам, а значи аз живея!
* * *
Сняг без кал е като дълъг живот без лъжа.
* * *
Защо да бъда душата на обществото, когато в него изобщо няма душа.
* * *
Поетите ходят на пети по острието на ножа и нарязват до кръв своите боси души.
* * *
Аз винаги търся в хората доброто. Лошото те сами показват.
* * *
Нас винаги ще ни заменят с други, за да не пречим на лъжата.
* * *
Ако обърнат гръб, значи не са обичали достатъчно.
* * *
– Ако си всемогъщ, какво ти би подарил на любимия човек?
– Още един живот!
* * *
На този свят аз ценя само верността. Без нея ти си никой и нямаш никого. В живота това е единствената валута, която никога не се обезценява.
* * *
Не се възхищавай на миналогодишното небе, не се връщай там, където е било рай някога, и престани да капризничиш. Иди там, където не си била.
* * *
Аз имам претенции към моята страна, но няма да ги обсъждам с вас.
* * *
Носят се клюки, че повече няма да има абсолютно никакви слухове. Носят се слухове, че ще забранят клюките.
* * *
Моята страна е като раздрънкана карусерия, карана от шофьор, на който не му пука.
* * *
Никога не съди от пръв поглед нито за куче, нито за човек. Защото обикновеното дворно куче може да има най-добрата душа, а човек с приятна външност може да се окаже рядък мръсник.
* * *
Каква е ролята на жизнения опит в художественото творчество? Това е само основата. Човек трябва да е надарен с фантазия, за да твори. Той, разбира се, е творец и в онзи случай, ако нещо там римува или пише, базирайки се само на фактите. Реализъм от този род е имало и ще има. Но аз съм повече за Суифт, разбирате ли? Аз съм повече за Булгаков, за Гогол. Жизнен опит? Но представете си, какъв ли гигантски опит е имал двадесет и шест годишният Лермонтов. Главното е своето виждане за света.
* * *
Трябва, трябва да се сипва сол върху раните, за да се помни по-добре, нека те болят.
* * *
Няма смисъл от мислите и от науките, когато навсякъде цари тяхното опровержение.
* * *
Колко слухове поразяват нашите уши, колко сплетни разяждат като молец.
* * *
Все някога чистата истина ще възтържествува, ако направи същото като явната лъжа.
* * *
Целият свят ти е като на длан – щастлив си, немееш и само малко завиждаш на онези, другите – у които върхът е още отпред.
* * *
Няма никаква разлика между Истината и Лъжата, ако, разбира се, съблечеш и едната, и другата.
* * *
Всички се научиха да надяват маски, за да не си разбият лицето в камъните.
* * *
Трудно е да се мине покрай настоящето.
* * *
Когато разговаряш с хората, усмихвай се по-често. Хората обичат това.
* * *
Аз някога ще умра – ние винаги някога умираме.
* * *
Леночка, успокой се, всичко ще бъде добре или зле.
* * *
В Русия покриват куполите с чисто злато – за да ги забелязва Господ по-често.
* * *
Най-обидното – да знаеш, че всичко е напразно, а си се старал.
* * *
Истинското вдъхновение настъпва тогава, когато вашата любима муза ви прави изкуствено дишане уста в уста.
* * *
Животът – това е рана, която се лекува сама. На мен са ми скъпи страданията, защото от тях се раждат радости.
* * *
Да пратя ли моята тъга по дяволите. Махнете ме от мен.
* * *
Аз отговарям за творчеството си пред страната, която пее и слуша моите песни, въпреки че не ги рекламират нито радиото, нито телевизията, нито концертните организации.
* * *
Няколко пъти вече бях погребван, няколко пъти заминавах, няколко пъти лежах в затвора, при това такива срокове, че трябва още сто години да живея. Едно момиче от Новосибирск ме попита: „Вярно ли е, че сте умрял?” Аз казвам: „Не знам!”
* * *
Щом ще има дебати с водка, отговор дай: „Не, момчета-демократи, само чай!”
* * *
А на неутралната полоса цветята са с необикновена красота!
* * *
Аз не обичам младежите, с тях е скучно, трябва да веселя самия себе си, а на мен не ми е интересно със себе си.
* * *
При запознанство аз винаги виждам в човека само доброто. Докато човекът сам не докаже обратното.
* * *
Скучно е да живееш като папагал. Гадина с дълъг живот. Не е ли по-добре приживе да бъдеш нормален човек.
* * *
Аз мисля, че учените са ни излъгали, има дупка в теорията им, прорез: развитието се движи не по спирала, а безредно, разпокъсано, напреки.
* * *
Изпращайки залеза, ние живеем с очакване на изгрева, и влюбени в морето, живеем с очакване на земята.
* * *
Аз имам твърде много приятели. Бог ме е наградил. Едни пият и на мен не дават, други не пият, но не ме упрекват. Всички приятели са еднакви – не защото си приличат, а защото са приятели. И аз без тях ще загина, това е точно. Най-много от всичко се боя да не разочаровам някого от тях. Това ме държи през цялото време и на сцената, и в песните, и в самохвалството ми.
* * *
Тук понякога се ражда цунами и разрушава всичко в душата и в главата.
* * *
Аз уважавам всички професии, ако човекът е професионалист.
* * *
Цялото човечество отдавна е хронично болно и през цялата история е обречено да боледува.
* * *
Утрото е по-мъдро от вечерта, но и във вечерта има нещо.
* * *
Сам бог не би успял да създаде нищо, ако нямаше материалец.
* * *
Вратите у вас са широко отворени, а душата е заключена.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Коридоры кончаются стенкой, а тоннели выводят на свет.
* * *
Я – дышу, а значит я люблю, я – люблю, а значит я живу!
* * *
Снег без грязи, как долгая жизнь без вранья.
* * *
Зачем мне быть душою общества, когда души в нем вовсе нет.
* * *
Поэты ходят пятками по лезвию ножа и режут в кровь свои босые души.
* * *
Я всегда ищу в людях только хорошее. Плохое они сами покажут.
* * *
Нас всегда заменяют другими, чтобы мы не мешали вранью.
* * *
Если отвернутся, значит недостаточно любили.
* * *
– Что бы ты подарил любимому человеку, если бы был всемогущ?
– Ещё одну жизнь!
* * *
В этом мире я ценю только верность. Без этого ты никто и у тебя нет никого. В жизни это единственная валюта, которая никогда не обесценится.
* * *
Не восхищайся прошлогодним небом, не возвращайся где был рай когда-то, и брось дурить! Иди туда – где не была.
* * *
У меня есть претензии к моей стране, но обсуждать их буду не с вами.
* * *
Ходят сплетни, что не будет больше слухов абсолютно. Ходят слухи, будто сплетни запретят.
* * *
Мою страну, как тот дырявый кузов, ведет шофер, которому плевать.
* * *
Никогда не суди с первого взгляда ни о собаке, ни о человеке. Потому что, простая дворняга может иметь добрейшую душу, а человек приятной наружности может оказаться редкой сволочью.
* * *
Какая роль жизненного опыта в художественном творчестве? Это только база. Человек должен быть наделен фантазией, чтобы творить. Он, конечно, творец в том случае, если чего-то там такое рифмует или пишет, основываясь только на фактах. Реализм такого рода был и есть. Но я больше за Свифта, понимаете? Я больше за Булгакова, за Гоголя. Жизненный опыт? Но представьте себе, какой был уж такой гигантский жизненный опыт у двадцатишестилетнего Лермонтова. Главное – свое видение мира.
* * *
Надо, надо сыпать соль на раны, чтоб лучше помнить, пусть они болят.
* * *
Толка нет от мыслей и наук, когда повсюду – им опроверженье.
* * *
Сколько слухов наши уши поражает, сколько сплетен разъедает, словно моль.
* * *
Чистая правда когда-нибудь восторжествует, если проделает тоже, что явная ложь.
* * *
Весь мир на ладони – ты счастлив и нем и только немного завидуешь тем, другим – у которых вершина еще впереди.
* * *
Разницы нет никакой между Правдой и Ложью, если, конечно, и ту и другую раздеть.
* * *
Все научились маски надевать, чтоб не разбить свое лицо о камни.
* * *
Мимо настоящего трудно пройти.
* * *
Когда разговариваешь с людьми, чаще улыбайся. Люди это любят.
* * *
Я когда-то умру – мы когда-то всегда умираем.
* * *
Леночка, ты успокойся, все будет хорошо или плохо.
* * *
Купола в России кроют чистым золотом – чтобы чаще Господь замечал.
* * *
Самое обидное – знать что все зря, а старался.
* * *
Истинное вдохновение наступает тогда, когда ваша любимая муза делает вам искусственное дыхание через рот.
* * *
Жизнь – это рана, которая лечится сама. Мне дороги страдания, потому что из них рождаются радости.
* * *
Не послать ли тоску мою к черту. Уберите меня от меня.
* * *
Я отвечаю за свое творчество перед страной, которая поет и слушает мои песни, несмотря на то, что их не пропагандируют ни радио, ни телевидение, ни концертные организации.
* * *
Несколько раз я уже похоронен, несколько раз уехал, несколько раз отсидел, причем такие сроки, что еще лет сто надо прожить. Одна девочка из Новосибирска меня спросила: „Правда, что вы умерли?” Я говорю: „Не знаю”.
* * *
Будут с водкою дебаты, – отвечай: „Нет, ребята-демократы, – только чай!”
* * *
А на нейтральной полосе цветы необычайной красоты!
* * *
Я молодых ребят не люблю, с ними скучно, надо самой себя веселить, а мне с самой собой неинтересно.
* * *
При знакомстве я всегда вижу в человеке только хорошее. Пока сам человек не докажет обратное.
* * *
Досадно попугаем жить. Гадюкой, с длинным веком. Не лучше ли, при жизни быть Приличным человеком.
* * *
Я думаю – ученые наврали, прокол у них в теории, порез: развитие идет не по спирали, а вкривь и вкось, вразнос, наперерез.
* * *
Провожая закат, мы живем ожиданьем восхода, и влюбленные в море, живем ожиданьем земли.
* * *
У меня очень много друзей. Меня Бог наградил. Одни пьют и мне не дают, другие не пьют, но на меня не пеняют. Все друзья на одно лицо – не потому, что похожи, а потому, что друзья. И я без них сдохну, это точно. Больше всего боюсь кого-то из них разочаровать. Это-то и держит всё время в нерве и на сцене, и в песнях, и в бахвальстве моём.
* * *
Здесь иногда рождаются цунами и рушат все в душе и голове.
* * *
Я уважаю вообще все профессии, если человек в них профессионал.
* * *
Всё человечество давно хронически больно, и всю историю оно болеть обречено.
* * *
Утро вечера мудренее, но и в вечере что-то есть.
* * *
Сам бог не сумел бы создать ничего, не будь у него матерьяльца.
* * *
Двери настежь у вас, а душа взаперти.
---------------------------------------------
Владимир Костров
Руският поет, драматург и преводач Владимир Костров (Владимир Андреевич Костров) е роден на 21 септември 1935 г. в с. Власиха, Северния край на РСФСР, сега Боговарски район, Костромска област. Завършил е химическия факултет при Московския държавен университет, след което (1958-1960 г.) работи като инженер в Загорския оптико-механичен завод, където е автор на няколко изобретения. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1961 г., през 1967 г. завършва Висшите литературни курсове. Работил е като публицист в сп. „Техника – молодёжи” и сп. „Смена”, от 1980 до 1986 г. е секретар на Съюза на писателите в Москва, от 1986 до 1992 г. е зам.-главен редактор на сп. „Новый мир”, а в момента е професор в Литературния институт „Максим Горки”. Съставител на антологии, автор на драматургични творби, председател на Международния пушкински комитет и вице-президент на Международния пушкински фонд „Классика”, носител на много национални и международни награди. Автор е на стихосбирките „Общежитие” (1961 г.), „Первый снег” (1963 г.), „Избранная лирика” (1964 г.), „Кострома – Россия” (1967 г.), „Весны и осени” (1968 г.), „Утро в Останкине” (1972 г.), „Металл и нежность” (1974 г.), „Я вас люблю” (1974 г.), „Московские рассветы” (1977 г.), „Товарищества светлый час” (1977 г.), „Солнце во дворе” (1978 г.), „Избранное” (1980 г.), „Открылось взору…” (1984 г.), „Свет насущный” (1984 г.), „Стратостат” (1987 г.), „Стихотворения и поэмы” (1989 г.), „Песня, женщина и река” (2001 г.), „Если любишь” (2006 г.) и др.
ДВЕ БРЕЗИЧКИ НАД ЖЪЛТАТА НИВА
Две брезички над жълтата нива,
три икони на черна стена.
Аз родих се в земя нещастлива,
в пълна с горски поляни страна.
Скърца дървено старо мандало,
святка котката с поглед зелен;
във виелици бели е пяла
баба жеравни песни за мен.
И догаря тук плявата златна,
дните чезнат в среднощен превал.
Аз от хляба ни ръжен по-сладка
благина след това не съм ял.
Заминавам при друго началство,
ще жалея за минало там.
От горчивото руско скиталство
аз по-сладко в живота не знам.
ДВЕ БЕРЁЗЫ НАД ЖЁЛТОЮ НИВОЙ
Две берёзы над жёлтою нивой,
Три иконы на чёрной стене.
Я родился в земле несчастливой,
В заветлужской лесной стороне.
Деревянная зыбка скрипела,
Кот зелёно сверкал со скамьи,
Белой вьюгою бабушка пела
Журавлиные песни свои.
Отгорит золотая поло;ва,
Дни растают в полуночной мгле.
Ничего слаще хлеба ржаного
Не едал я потом на земле.
Ухожу под другое начальство,
Только буду жалеть о былом.
Слаще русского горького счастья
Ничего нет на шаре земном.
-----
НЕ ПИПАЙТЕ ЖАНРА
Не пипайте жанра,
излъчващ любов.
Гориво разсъдък напеви разпалва.
Вий знайте – поезията е кълбо,
отиваш надясно, пристигаш отляво.
Неясното ясно е,
радост след скръб.
Ездачът и конят
са чувство и мисъл.
Вий знайте – поезията ни е куб,
за обич е стая, уютен е пристан.
Кумир сътворявам си простичък, храм
за реч откровена – на буза сълзица.
Поезия – ъгъл молитвен е, там
прекланяме поглед, пред свят коленичим.
НЕ ТРОГАЙТЕ ЖАНР
Не трогайте жанр,
Излучающий жар.
Поленья рассудка в пыланье напева.
Поверьте, проверьте – поэзия шар,
Поедешь направо – приедешь налево.
В ней ясный неясен
И глупый неглуп.
В ней чувство и мысль –
Словно конь и подпруга.
Поверьте, проверьте – поэзия куб
Той комнаты, где вы любили друг друга.
Простого кумира себе сотворю,
Слеза на щеке – вот её откровенье.
Поэзия – угол, я вам говорю,
Где редко, но мы преклоняем колени.
-----
ПИСМО ЗА НИКЪДЕ
Да пишеш за никъде? Вест към следземния ред?
Критикът изисква отчетливо слово и смисъл.
Той счита, че ние живеем години наред,
а не от златистата пролет до есен сребриста.
За мен гръмки-звънки писания глупост са днес.
В страдание, песен и влюбване чудо се случва.
В живота си можеш да пратиш писмо без адрес
с надежда, но отговор няма след туй да получиш.
Ти – моторизиран, солиден, известен и смел,
ти – тих пешеходец, невидим, с палтенце протрито,
за алфа-лъчите, за рентген, за дявол го взел
ний твърде прозрачни сме, призрачно скитаме в дните.
Да, ний сме в мъглата. И все пак не сме ний мъгла.
Ний важно сме нещо. Небесна сме пратка нелепа.
И тъжно, и болно е... Нощ като циганка зла
Голямата мечка реди сред звездите в небето.
Не циганка само, от врана кобила по път
тече белезникава течност, на кумис прилича.
Какво да направя със себе си, щом там отвъд
отново доплува далечното ехо. Лариса.
Пак есен, Лариса. Горят в трепетлики бои,
небесни завеси увисват и пламват кулиси,
и черната бирена влага горите пои.
От края върни се сред моята есен, Лариса.
Ела в Переделкино в свят на вериги и власт,
впиши се в отдела ни „Труд и работна заплата”,
при царство бетонно с фасади и преходна страст.
Избягай за малко от своите светли палати.
Как славеят есенен звънко и страстно мълчи
и как резедата и нарцисът сбръчкват главици.
Отправил към своята горестна памет очи,
аз теб призовавам: ела в тази есен, Лариса.
Какво зад предела стои – пустота или Бог?
На грозни и мъдри регалии слава голяма?
Или кръговратът вселенски е вечен облог
и никакви други човешки реалности няма.
Раздава съдби крупието велико, но май
само е усетило свойта напразна ненужност.
Ще кажа: в живота са сладки начало и край,
когато по детски неясна е нашата участ.
Да бе всичко ясно, то щяхме да бъдем без глас.
Съдбата-старица не е равнодушен подгласник.
Когато е ясно, изчезват вълнения в нас.
Прекрасно е всичко, когато е още неясно.
Защо ли тъгувам? Защо под зората съм сам?
В живота най-важният знак е навярно дефисът.
С кого ли говоря? С кого ли говоря, не знам.
Аз, може би, своята съвест подканям: Лариса.
Не с кука от злоба смразения лед да трошиш.
Не скучен живот в самомнение мнимо окичен,
а трябва да мислиш, да страдаш и любиш, да бдиш
над крехката радост да бъдеш разбран и обичан.
* Дефис (от лат. Devisio – „разделяне”) – кратка чертица между две думи, малко тиренце.
ПИСЬМО В НИКУДА
Писать в никуда? Да ещё опустить в окоём?
А критика требует внятного слова и смысла.
Ей кажется, что мы от года до года живём,
а не от весеннего и до осеннего свиста.
Мне чудится, всё, что гремит и звенит, – ерунда.
А всё, что страдает, поёт и влюбляется, – чудо.
Лишь в жизни возможно отправить письмо в никуда
от слабой надежды: ответ получить ниоткуда.
Ты – твидный, машинный и гордо несущий чело,
ты – пеший, невидный почти безразмерный пальтишко, –
для альфа-лучей, для рентгена, для чёрт-те чего
мы слишком прозрачны, мы призрачны с вами почти что.
Да, да, мы туманны. И всё-таки мы не туман.
Мы важное нечто. Иная посылка нелепа.
Нам грустно и больно... И чёрная ночь, как цыган,
Большую Медведицу вывела в звёздное небо.
Цыган – не цыган, из кобылы её вороной
белесая млечность течёт, словно струйка кумыса.
Что делать с собою мне, если за кромкой земной
опять наплывает далёкое эхо. Лариса.
Здесь осень, Лариса. Осина горит, как лиса,
небес невысоких провисла и рдеет кулиса,
и чёрную влагу, как брагу, глотают леса.
Покинь небытьё и вернись в мою осень, Лариса.
Приди в Переделкино мимо цепных кобелей,
впишись в рапортички отдела труда и зарплаты
для царства бетона, для пагубы стен и страстей.
Покинь ненадолго свои огневые палаты.
Как звонко и страстно осенний молчит соловей,
пожухлые листья свежей резеды и нарцисса.
Всей памятью ясной и памятью смутной своей
тебя призываю: приди в эту осень, Лариса.
Так что там за гранью, есть ли там бог или нет?
Сидит ли в сиянии грозных и мудрых регалий?
Иль в коловращении вечном светил и планет
нет больше иных, проясняющих дело реалий.
Великий лотошник, судьбу раздающий с лотка,
сам первый он понял ненужность свою и напрасность.
И так я скажу: неожиданность жизни сладка,
по-детски волнует туманность её и неясность.
А было б всё ясно, тогда наше дело табак.
Старуха судьба не сидит равнодушно и праздно.
Всё то, что мне ясно, меня не волнует никак.
Зато как прекрасно всё то, что покуда неясно.
Зачем я горю? Для чего я смотрю на зарю?
У жизни, пожалуй, нет знака важнее дефиса.
Я с кем говорю? Да не знаю я, с кем говорю.
Я, может быть, совесть свою призываю: Лариса.
Не злость, как костыль, в эту мёрзлую землю забить.
Не жить, утверждаясь в своём самомнении мнимом,
а думать и думать, а пуще страдать и любить
с нечаянной радостью понятым быть и любимым.
1980 г.
---------------------------------------------
Владимир Лазарев
Руският поет, писател и публицист Владимир Лазарев (Владимир Яковлевич Лазарев) е роден на 26 януари 1936 г. в гр. Харков. Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г.). Публикува поезия в издания като „Вестник русского христианского движения”, „Новый журнал” и др. Много от стиховете му се превръщат в популярни песни. Специалист по история на културата, съставител на сборници и антологии на поезията. Председател на Съвета за съдействие на библиотечното дело (1988 г.), председател на Комитета за спасение на руските държавни библиотеки (1995 г.), съосновател на научно-просветителското общество „Лосевские беседы”, член на попечителския съвет на музеите „Л.Толстой” в Русия. Автор е на стихосбирките „Рукопожатие” (1959 г.), „Люблю” (1962 г.), „Не спят березы” (1966 г.), „Семь цветов надежды” (1966 г.), „Два апрельских рассвета” (1967 г.), „Брат милосердия” (1982 г.), „На перетоке времен” (2006 г.), на книгите с проза и публицистика „Беспокойство” (1963 г.), „Утро начинается с улыбки” (1965 г.), „Мальчишкам снятся бригантины” (1966 г.), „Хождение не за три моря” (1969 г.), „Письма с Растеряевой улицы” (1970 г.), „Тульские истории” (1977 г.), „Сокровенная жизнь” (1978 г.), „Уроки Василия Жуковского” (1984 г.), „Всем миром” (1987 г.), „Литературно-философское сочинение Круг понятий” (1994 г.), „Прощание славянки или Чувство пути” (2007 г.) и др. Живее в Калифорния, САЩ.
ПРОЩАВАНЕТО НА СЛАВЯНКАТА
На прощаване плаче Славянката
и ме гледа с тревожни очи.
Завладява ме родно дихание,
а далеч вече буря ечи.
Трепне въздухът в тази стихия
и пулсира кръвта в страшен храм.
И зове ни за подвиг Русия,
наште полкове крачат натам.
Прости, бащин край,
помни нас и знай,
прости, поглед скъп,
но иска жертви този път...
Прости, бащин край,
помни нас и знай,
прости, поглед свят,
прости-прости, любим и брат!
Отлитат дни, летят
и влакове в мрака на път,
а в тях войници,
в небето птица –
гори войнишката звезда!
Годините летят,
а песен славянският свят
ще помни вечно,
в небе далечно
гори войнишката звезда!
През гори и през степ ешелони...
След нощта идват нови зори...
На Славянката марша ще помним,
съкровение в нас ще гори!
Със съдбата сме ний съпричастни –
справедлив ще е нашият ход,
от сърце за великото братство
всеотдаваме плам и живот.
Прости, бащин край,
помни нас и знай,
прости, поглед свят,
прости-прости, любим и брат!
ПРОЩАНИЕ СЛАВЯНКИ
Наступает минута прощания,
Ты глядишь мне тревожно в глаза,
И ловлю я родное дыхание,
А вдали уже дышит гроза.
Дрогнул воздух туманный и синий,
И тревога коснулась висков,
И зовет нас на подвиг Россия,
Веет ветром от шага полков.
Прощай, отчий край,
Ты нас вспоминай,
Прощай, милый взгляд,
Не все из нас придут назад!
Прощай, отчий край,
Ты нас вспоминай,
Прощай, милый взгляд,
Прости-прощай, прости-прощай!
Летят-летят года,
Уходят во мглу поезда,
А в них – солдаты.
И в небе темном
Горит солдатская звезда.
Летят-летят года,
А песня – ты с нами всегда:
Тебя мы помним,
И в небе темном
Горит солдатская звезда.
Лес да степь, да в степи полустанки.
Свет вечерней и новой зари –
Не забудь же прощанье Славянки,
Сокровенно в душе повтори!
Нет, не будет душа безучастна –
Справедливости светят огни
За любовь, за великое братство
Отдавали мы жизни свои.
Прощай, отчий край,
Ты нас вспоминай,
Прощай, милый взгляд,
Прости-прощай, прости-прощай!
---------------------------------------------
Владимир Харитонов
Руският поет Владимир Харитонов (Владимир Гаврилович Харитонов) е роден на 24 юни 1920 г. в Москва. Първите му публикувани стихотворения са от 1942 г. във в. „Вечерняя Москва”. Учи в Московския държавен институт по международни отношения (1946-1948 г.) и в литературния институт „Максим Горки” (1960 г.). Автор е на 20 стихосбирки, сред които „Запомни всё хорошее” (1963 г.), „Глоток солнца” (1967 г.), „День рождения” (1970 г.), „Суровая доверчивая Русь” (1973 г.), „Стихи и песни” (1975 г.), „Записка в патроне” (1976 г.), „День Победы” (1982 г.), „Избранное” (1983 г.), и на текстовете на над хиляда песни. Единственият поет-песенник, удостоен със званието „Заслужил деятел на изкуствата на РСФСР” (1973 г.). Носител е на десетки национални и международни награди. Сред най-известните му песни са „Как прекрасен этот мир”, „Мой адрес – Советский Союз”, „День Победы”, „Россия – Родина моя”, „Не плачь, девчонка”, „Остановите музыку” и „Ветераны”. Умира на 14 август 1981 г. в Москва.
ДЕН ПОБЕДЕН
Ден победен, как далечен бе от нас,
сякаш въгленче сред гаснещата паст...
Бяха километри, обгорели в прах –
Този ден ний приближавахме без страх.
Този Ден победен – с мирис на барут.
Този празник – в слепоочията смут.
Тази радост – със сълзи след славен път –
Ден победен! Ден победен! Ден победен!
Дни и нощи пред мартеновата пещ
с нас родината ковеше вражи крах...
Дни и нощи, с вяра влезли в бой горещ,
този ден ний приближавахме без страх.
Този Ден победен – с мирис на барут.
Този празник – в слепоочията смут.
Тази радост – със сълзи след славен път –
Ден победен! Ден победен! Ден победен!
Здрасти, мамо, върнахме се... част от нас...
Боси по росата в този светъл час!
През Европа, през света с герои бях –
този ден ний приближавахме без страх.
Този Ден победен – с мирис на барут.
Този празник – в слепоочията смут.
Тази радост – със сълзи след славен път –
Ден победен! Ден победен! Ден победен!
;
ДЕНЬ ПОБЕДЫ
День Победы, как он был от нас далёк,
Как в костре потухшем таял уголёк...
Были вёрсты, обгорелые в пыли, –
Этот день мы приближали, как могли.
Этот День Победы – порохом пропах.
Это праздник – с сединою на висках.
Это радость – со слезами на глазах, –
День Победы! День Победы! День Победы!
Дни и ночи у мартеновских печей
Не смыкала наша Родина очей...
Дни и ночи битву трудную вели –
Этот день мы приближали, как могли.
Этот День Победы – порохом пропах.
Это праздник – с сединою на висках.
Это радость – со слезами на глазах, –
День Победы! День Победы! День Победы!
Здравствуй, мама, возвратились мы не все...
Босиком бы пробежаться по росе!..
Пол-Европы прошагали, полземли, –
Этот день мы приближали, как могли.
Этот День Победы – порохом пропах.
Это праздник – с сединою на висках.
Это радость – со слезами на глазах, –
День Победы! День Победы! День Победы!
1975 г.
---------------------------------------------
Генадий Буравкин
Руският и белоруски поет, писател, сценарист и преводач Генади Буравкин (Геннадий Николаевич Буравкин) е роден на 28 август 1936 г. в с. Шулятино, Витебска област. Първите му публикувани стихове са от 1952 г. Завършва факултета по журналистика при Белоруския държавен университет „В. И. Ленин” (1959 г.). Работи във в. „Коммунист Белоруссии” и сп. „Еж”, в Белоруското национално радио, като зам.-главен редактор на в. „Літаратура і мастацтва”, като кореспондент на в. „Правда” и гл. редактор на сп. „Молодость”. Член е на Съюза на белоруските писатели и на Съюза на писателите на СССР (1961 г.). Представител на БССР в работата на Генералната асамблея на ООН (1976 г.), председател на Държавния комитет по телевизия и радио на Белоруска ССР (1978 г.), член на белоруския ПЕН-център (1989 г.), депутат към Върховния съвет (1990 г.), постоянен представител на Белорусия при ООН (1990 г.), зам.-министър по културата и печата (1994-1995 г.), председател на Обществото за белоруски език (1997-1999 г.). Превежда поезия от руски, украински, молдовски и български език. Пише поезия, проза, книги за деца, сценарии за игрални и документални филми. Автор е на над 20 стихосбирки, сред които „Майская просінь” (1960 г.), „З любоўю і нянавісцю зямною» («С любовью и ненавистью земной” (1963 г.), „Дыхание” (1966 г.), „Выбраныя вершы” (1969 г.), „Жатва” (1971 г.), „Выток” (1974 г.), „Стихи пяти книг” (1976 г.), „Варта вернасці” (1978 г.), „Тебе, Беларусь” (1984 г.), „Нежность” (1985 г.), „Гняздо для птушкі радасці” (1986 г.), „Узмах крыла” (1995 г.), „Выбранае” (1998 г.), „Между звездой и свечой” (2000 г.), „Чытаю тайнапіс вачэй” (2001 г.), „Жураўліная пара” (2004 г.) и др. По много от стиховете му се пеят популярни песни. Носител е на редица държавни и литературни награди. Умира на 30 май 2014 г. в гр. Минск.
ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ВЕЧЕР, МИЛА, НЕ Е ВЕЧЕР
О, не е вечер, мила, не е вечер.
Знам, наште срещи още предстоят.
Там люлякът през май ще разцъфтява вече
и славееви трели ще гласят.
Звездите ранни ще горят над брястове,
на мойто рамо сън ще повериш
и тези думи три на нашто щастие
ще ти прошепвам, докато заспиш.
Усмивки месечко ще ни остави,
ветрец завърнал се ще заблести.
И ако все пак нещо пролетта забрави,
това ти милостиво й прости.
Макар че люлякът не радва вечно
и брястът рони своите листа,
все още не е вечер, мила, не е вечер,
не ни е разделила пролетта.
ЕЩЁ НЕ ВЕЧЕР, МИЛАЯ, ЕЩЁ НЕ ВЕЧЕР
Ещё не вечер, милая, не вечер.
Ещё все наши встречи впереди.
Сиренью будет каждый новый май расцвечен,
И вновь оглушат напрочь соловьи.
И вспыхнут звёзды ранние над вязами,
Ты сон доверишь моему плечу,
И те три слова, что ещё не сказаны,
Тебе я, между прочим, прошепчу.
И засмеётся полумесяц в фортке,
И ветер наш вернётся с полпути.
А если что-то нам весна и не повторит,
Ты милостиво это пропусти.
И пусть, и пусть сирень цветёт не вечно,
И листья осыпает вяз не раз.
Ещё не вечер, милая, ещё не вечер,
Весна ещё не разлучила нас.
ЯШЧЭ НЕ ВЕЧАР, МIЛАЯ (оригинал на белорусском языке: Генадзь Бураўкін)
Яшчэ не вечар, мілая.
Яшчэ не вечар.
Наперадзе ў нас тысяча сустрэч.
І будзе бэзам новы май расквечаны.
І салаўі аглушаць насамрэч.
І ўзыйдуць зоркі раннія над вязамі.
І ты даверыш
Сон майму плячу,
І тыя словы,
Што яшчэ не сказаны,
Табе я нечакана прашапчу.
І засмяецца маладзік у фортцы.
І вернецца блакітны вецер наш...
А калі раптам нешта не паўторыцца,
Ты літасціва тое не заўваж.
І не бяда,
Што бэз цвіце не вечна
І лісце асыпае вяз не раз...
Яшчэ не вечар, мілая.
Яшчэ не вечар.
Вясна яшчэ не разлучыла нас...
---------------------------------------------
Георгий Рубльов
Руският поет и драматург Георги Рубльов (Георгий Львович Рублёв) е роден на 4 март 1916 г. в Баку. Поезията му рядко се включва в антологии и сборници, познат е предимно като поет-песенник. По стиховете му са правили песни композитори като А. Хачатурян, А. Островски, А. Лепин, К. Листов и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1954 г.). Автор е на стихосбирките „Снова в строю” (1950 г.) и „Песня мира” (1950 г.), на пиесите „В дни мира” (1948 г.), „Пропал без вести” (1942 г.), „Строгая любовь” (1950 г.), на сценария на филма „Как в сказке” (1954 г.) и на издадения след смъртта му поетичен сборник „Баллада о жизни” (1957 г.). Умира на 30 юни 1955 г. в Москва.
СЕВАСТОПОЛСКИ ВАЛС
Тихо плиска вълна,
ярко свети луна,
край брега на морето вървим,
пеем, с песен летим.
В този наш чудесен свят
Листопадите шумят.
Севастополски валс,
златни есенни дни,
бе за нас пътеводен знак
роден светъл маяк.
Севастополски валс
ти, моряко, помни.
Не забравяме ний за вас,
златни есенни дни!
Над крайградски била
се разстила мъгла.
В тази нощ, ах, на пристана как
чакаш своя моряк.
Сред житейски разлом
аз си спомнях за моя дом.
Севастополски валс,
златни есенни дни,
в пътя светят с добри лъчи
ваште мили очи.
Севастополски валс
ти, моряко, помни.
Не забравяме ний за вас,
златни есенни дни!
Ний на родния бряг
в Севастопол сме пак,
в цвят обсипан е кестенът нов
и ви чакам с любов.
Булевардът е пред нас,
пак са младост и захлас.
Севастополски валс,
златни есенни дни,
в пътя светят с добри лъчи
ваште мили очи.
Севастополски валс
ти, моряко, помни.
Не забравяме ний за вас,
златни есенни дни!
СЕВАСТОПОЛЬСКИЙ ВАЛЬС
Тихо плещет волна,
Ярко светит луна,
Мы вдоль берега моря идём
И поём, и поём.
И шумит над головой
Сад осеннею листвой.
Севастопольский вальс,
Золотые деньки,
Нам светили в пути не раз
Вдалеке маяки.
Севастопольский вальс
Помнят все моряки,
Разве можно забыть мне вас,
Золотые деньки!
На Малахов курган
Опустился туман.
В эту ночь вы на пристань пришли
Проводить корабли.
И с тех пор в краю любом
Вспоминал я милый дом.
Севастопольский вальс,
Золотые деньки,
Мне светили в пути не раз
Ваших глаз огоньки.
Севастопольский вальс
Помнят все моряки.
Разве можно забыть мне вас,
Золотые деньки!
Мы вернулись домой
В Севастополь родной,
Вновь, как прежде, каштаны в цвету,
И опять я вас жду.
Вдоль бульваров мы идём
И, как в юности, поём.
Севастопольский вальс,
Золотые деньки,
Мне светили в пути не раз
Ваших глаз огоньки.
Севастопольский вальс
Помнят все моряки.
Разве можно забыть мне вас,
Золотые деньки!
-----
ПАМЕТНИК
Бе през май, при изгрев сред омраза.
Край Райхстага водеше се бой.
Там момиче немско забеляза
наш войник на прашния завой.
Тя до стълб стаила бе уплаха,
в сините очи бе страх и лед.
Късове свистящ метал летяха,
смърт и мъка сееха навред.
Той си спомни как в предишно лято
бе до дъщеря си, любещ, мил.
Може би на туй дете бащата
дъщеря му родна е убил.
Но в Берлин сред битката вилняла
над детето тяло извиси
и момиченцето с рокля бяла
от метала редникът спаси.
Ласкави слова край гръм проронил
и в заслон момичето прибрал.
Казват: сутринта маршалът Конев
за това на Сталин рапорт дал.
На безчет деца спасиха детство,
подариха радост, светлина
редовите ни бойци съветски,
победили страшната война!
И в Берлин с победата велика,
паметта вовек за да расте,
паметник бе вдигнат на войника
наш съветски с немското дете.
Символ на победната ни слава
и маяк в мъгливия всемир,
той – войник на моята държава,
охранява земния ни мир.
ПАМЯТНИК
Это было в мае, на рассвете.
Настал у стен рейхстага бой.
Девочку немецкую заметил
Наш солдат на пыльной мостовой.
У столба, дрожа, она стояла,
В голубых глазах застыл испуг.
И куски свистящего металла
Смерть и муки сеяли вокруг.
Тут он вспомнил, как прощаясь летом
Он свою дочурку целовал.
Может быть отец девчонки этой
Дочь его родную расстрелял.
Но тогда, в Берлине, под обстрелом
Полз боец, и телом заслоня
Девочку в коротком платье белом
Осторожно вынес из огня.
И, погладив ласковой ладонью,
Он её на землю опустил.
Говорят, что утром маршал Конев
Сталину об этом доложил.
Скольким детям возвратили детство,
Подарили радость и весну
Рядовые Армии Советской
Люди, победившие войну!
И в Берлине, в праздничную дату,
Был воздвигнут, чтоб стоять века,
Памятник Советскому солдату
С девочкой спасенной на руках.
Он стоит, как символ нашей славы,
Как маяк, светящийся во мгле.
Это он, солдат моей державы,
Охраняет мир на всей земле.
---------------------------------------------
Григорий Дикщейн
Руският поет, композитор и бард Григори Дикщейн (Григорий Ефимович Дикштейн) е роден на 4 ноември 1936 г. в гр. Харков, Украинска ССР. Пише стихове и свири на китара от 14-годишен. Лауреат е на много всесъюзни и международни конкурси и фестивали на авторската песен. През 1992 г. емигрира в САЩ. Работи като дизайнер, води предавания по руското радио „Новая жизнь” в Чикаго, участва в предавания на радио „Эхо Москвы”, радио „Арсенал”, руския телевизионен канал в Ню Йорк и др. Изнася концерти в САЩ, Канада, Русия, Украйна, Франция, Израел и Германия. Негови стихове и текстове за песни са включени в сборници и антологии като „Оркестр доброй надежды”, „Атланты держат небо”, „Гении рифмы. 500 лучших стихотворений мировой поэзии”, „Реноме”, „Антология авторской песни”, „Антология бардовской песни” и др. Автор е на стихосбирките „И отзовётся эхо!” (1995 г.) и „Мы дети погонь и агоний” (2001 г.), на плочите „И отзовётся эхо” (1987 г.), „Как это делалось” (1989 г.), „Танго с секретом” (1990 г.), албумите „Песни Григория Дикштейна” (1992 г.), „Как это делалось” (1992 г.), „Две души” (1995 г.), компакт-дисковете „Крылья, клеенные воском” (1998 г.), „Старое танго с секретом” (1999 г.), „Как это делалось” (2001 г.), „Лаокоон и другие” (2003 г.), „Слепок с натуры. Концертные записи 1974-1990 гг.” (2006 г.) и „Пересыхающий ручей” (2006 г.). Живее в гр. Чикаго, щата Илинойс в САЩ.
ЩОМ КОСИТЕ ДЪЖДОВНИ
Щом косите дъждовни животът върти и разплита
над земята залята в небето изстинало там,
тук елате и вярвайте, песни запейте честити:
има много Любов и Надежда, за трето не знам.
Не е страшно стените познати назад да оставиш,
щом другари до теб са, спокойно е, щом не си сам!
Ще обвържем душите с мостове надеждни и здрави
от Любов и Доверие силни, за трето не знам.
А когато – на нашта планета какво ли не става –
е погълнат от огън и пушек житейският храм,
е, веднъж се умира, дървета и птици остават,
Свобода и Любов ще останат, за трето не знам.
Щом косите дъждовни животът върти и разплита
над земята залята в небето изстинало там,
тук елате и вярвайте, песни запейте честити:
има много Любов и Надежда, за трето не знам.
ЕСЛИ КОСЫ ДОЖДЕЙ
Если косы дождей целый век расплетает и вертит,
Над промокшей землею озябшее небо давно,
Приходите ко мне, пойте добрые песни и верьте:
Есть Любовь и Надежда, а третьего нам не дано.
И не страшно знакомые стены надолго оставить,
Если рядом друзья, где мы будем, не все ли равно!
Наши души надежными, прочными свяжем мостами,
Из Любви и Доверья, а третьего нам не дано.
Ну, а если – на нашей планете все может случиться –
От огня и от дыма сердцам горячо и темно...
Только раз умирать, лишь бы жили деревья и птицы,
Есть Любовь и Свобода, а третьего нам не дано.
Если косы дождей целый век расплетает и вертит,
Над промокшей землею озябшее небо давно,
Приходите ко мне, пойте добрые песни и верьте:
Есть Любовь и Надежда, а третьего нам не дано.
1974 г.
---------------------------------------------
Григорий Поженян
Руският поет, писател и сценарист Григори Поженян (Григорий Михайлович Поженян) е роден на 20 септември 1922 г. в Харков. Участва във Великата отечествена война в разузнавателно-диверсионни отряди от първия до последния й ден; няколко пъти е раняван тежко. През 1943 г. е военен журналист във в. „Боевая вахта” и кореспондент на в. „Красный Черноморец”. Носител е на много ордени и медали. През 1952 г. завършва литературния институт „Максим Горки”. Близо 7 години обикаля света като моряк, след което се отдава на литературна дейност. Автор е на стихосбирките „Ветер с моря” (1955 г.), „Штормовые ночи” (1956 г.), „Степкино море” (1963 г.), „Великий или Тихий” (1969 г.), „Тридцать лет спустя” (1971 г.), „Мачты” (1973 г.), „Зимний дом” (1975 г.), „Тендровская коса” (1977 г.), „Избранное” (1978 г.), „Федюнинские высоты” (1978 г.), „Маки” (1981 г.), „Избранное” (1982 г.), „Погоня” (1983 г.), „Хлеб морей” (1989 г.), „Прощание с морями” (1990 г.), „Сорок утренников” (1990 г.), „Защищая свою крутизну” (1995 г.), „Астры” (2001 г.), „Вот так улетают птицы” (2005 г.), на книгата с очерци и статии „Погружение” (1985 г.), на текстовете на над 60 популярни песни, на сценариите на филмите „Жажда” (1959 г.), „Никогда” (1962 г.), „Прощай” (1966 г.), „Поезд в далёкий август” (1971 г.) и др. Умира на 20 септември 2005 г. в Москва.
СВЕТЪТ ЗАБРАВЯ ТЕ, АКО СЕ ПРОВАЛИШ
Светът забравя те, ако се провалиш.
Целта щом не улучиш на дуела,
забравиш кортик в чуждата постеля,
от коня паднеш и весло сломиш –
загубен си, отритнат от света,
без плач, въздишки, жалби и утеха.
Кумирът е опроверган в беда.
Такъв закон е. Да живей успехът!
МИР ЗАБЫВАЕТ ТЕХ, КОМУ НЕ ПОВЕЗЛО
Мир забывает тех, кому не повезло.
И если ты промазал на дуэли,
забыл свой кортик на чужой постели,
упал с коня или сломал весло, –
спасенья нет, тебя забудет мир
без вздоха, сожаления и плача.
Свою удачу опроверг кумир.
Таков закон. Да здравствует удача!
-----
РОМАН
– Какво мълвите?
– Имам аз роман...
– Роман?!
– Какво...
– Роман на гръм подобен?!
– А може би с летище той е сроден
и там към враг излитат за таран.
А може би по пладне към пожар
сред борова гора, звънтяща в зноя?
Не знае никой този дъх какво е.
Кълбо неземно, на ефира дар,
то леко, плавно рее се над тия
гърмежи, облаци, камбанарии,
над завист, суета и сал нечист,
пронизано от тягостната вис...
Да, имам с моята жена роман.
Изглеждат все по-тайнствени вратите
и все по-смешни, дребнички бедите,
че диша някъде до мен щом знам.
РОМАН
– Что вы сказали?
– У меня роман...
– Роман?!
– А что ж...
– Роман, подобный грому?!
– А может, он сродни аэродрому,
с которого уходят на таран.
А может, в полдень вспыхнувший пожар
в бору, звенящем от сухого зноя?
Никто не знает, что это такое.
Но неземной плывёт воздушный шар,
плывёт легко и плавно над паромом,
над колокольней, облаком и громом,
над завистью, неверием, тщетой,
пронизанный щемящей высотой...
Да, у меня роман с моей женой.
И кажутся таинственнее двери,
смешнее и нелепее потери,
когда её дыханье за спиной.
---------------------------------------------
Давид Самойлов
Руският поет, преводач и литературовед Давид Самойлов (Давид Самуилович Кауфман) е роден на 1 юни 1920 г. в Москва. Учил е в Московския институт по философия, литература и история (1938-1941 г.) и във военно-пехотно училище, след което от 1942 г. е мобилизиран на фронта. Публикува стихове от 1941 г. Превежда поезия от унгарски, литовски, полски, чешки и др. езици. Автор е на стихосбирките „Ближние страны” (1958 г.), „Второй перевал” (1962 г.), „Слонёнок пошёл учиться” (1967 г.), „Дни” (1970 г.), „Равноденствие” (1972 г.), „Волна и камень” (1974 г.), „Весть” (1978 г.), „Избранное” (1980 г.), „Залив” (1981 г.), „Времена” (1983 г.), „Голоса за холмами ” (1985 г.), „Стихотворения” (1985 г.), „Горсть” (1989 г.), „Снегопад: Московские стихи” (1990 г.), „Избранное. Избранные произведения в двух томах” (1990 г.) и др., на книги с проза и публицистика, сред които „Книга о русской рифме” (1973 г.), „Люди одного варианта” (1990 г.), „Подённые записи” (2002 г.) и др. Умира на 23 февруари 1990 г. в Талин.
ДУМАТА НЕ Е ЗА МЪСТ ПРЕДМЕТ
Не! Думата не е за мъст предмет!
И може би не е балсам за рани.
На драмата тя корените храни,
разобличава скрития сюжет.
Не тоз сюжет, загатнат в монолога,
вълнуващ знойно залите. Таиш
там думата, която значи много –
суфльор забрави я и ти мълчиш.
А СЛОВО – НЕ ОРУДЬЕ МЕСТИ
А слово – не орудье мести! Нет!
И, может, даже не бальзам на раны.
Оно подтачивает корень драмы,
Разоблачает скрытый в ней сюжет.
Сюжет не тот, чьи нити в монологе,
Который знойно сотрясает зал.
А слово то, которое в итоге
Суфлер забыл и ты не подсказал.
-----
ВЕЧНОСТ – ДАЛИ Я ИМА
Вечност – дали я има –
няма ли там да спрат
сили необозрими
звездния кръговрат.
Времето – само отсрочка,
пространството – праг висок.
Цел на вселената – точка.
И тази точка е Бог.
ВЕЧНОСТЬ – ПРЕДПОЛОЖЕНЬЕ
Вечность – предположенье –
Есть набиранье сил
Для остановки движенья
В круговращенье светил.
Время – только отсрочка,
Пространство – только порог.
А цель Вселенной – точка.
И эта точка – Бог.
-----
СТРАСТТА ДА СЪМ РУСКИ ПОЕТ МИ СЕ ПАДНА
Страстта да съм руски поет ми се падна.
Честта да докосвам победата славна.
Тъга ми се падна, роден в двайсто лето,
в проклетия век таз година проклета.
Живот ми се падна. Но паднах в галопа,
пиян от фургона, в големия поход.
В канавка съм валенка в снежната зима.
Добро за Русия май няма да има.
МНЕ ВЫПАЛО СЧАСТЬЕ БЫТЬ РУССКИМ ПОЭТОМ
Мне выпало счастье быть русским поэтом.
Мне выпала честь прикасаться к победам.
Мне выпало горе родиться в двадцатом,
В проклятом году и в столетье проклятом.
Мне выпало все. И при этом я выпал,
Как пьяный из фуры, в походе великом.
Как валенок мерзлый, валяюсь в кювете.
Добро на Руси ничего не имети.
---------------------------------------------
Дмитрий Кимелфелд
Руският поет и бард Дмитрий Кимелфелд (Дмитрий Исаакович Кимельфельд) е роден на 1 юли 1950 г. в Киев. Завършва Киевския държавен педагогически институт за чуждестранни езици (1972 г.), московските курсове за драматурзи и курсовете за артисти при Хабаровския институт по култура. Работи в Театъра за драма и комедия в Киев, преподава английски и френски език, от 1980 до 1990 г. е журналист в украинското радио и телевизия. Съосновател е на първия киевски клуб за бардовски песни „Костёр”. Свири на 6-струнна китара, солист е в ансамбли и групи като „Фрейлехс”, „Овир” и др., лауреат е на много фестивали на авторската песен. През 1990 г. емигрира в Израел. Член е на Съюза на драматурзите на СССР, на Съюза на журналистите (до 1990 г.) и на йерусалимския клуб „Шляпа”, ръководител е на Руски културен център и зам.-председател на Съюза на рускоезичните творци в Израел. Автор е на няколко диска с авторски песни и на стихосбирките „В те времена” (1997 г.) и „Стены времени” (2003 г.). Професионален гид, естраден артист и телевизионен водещ. Живее в гр. Йерусалим.
ГОВОРЕЩ ПАПАГАЛ
Ах, говорещ папагал – той е рядкост истинска.
За да ви е ясно – дефицит.
Кратко ви излагаме същността на изказа –
затова ценят ни мъдреци.
Няма вдъхновение, музи не останаха,
но ще кажем някои неща:
Повторението щом майка е на знание,
папагалът пък му е баща.
ГОВОРЯЩИЙ ПОПУГАЙ
Говорящий попугай – редкость настоящая.
Чтоб вам было ясно – дефицит.
Кратко излагаем мы суть происходящего –
Вот за что нас ценят мудрецы.
Пусть не посещают нас музы вдохновения,
Но должны сказать мы наконец:
Если повторение – это мать учения,
Значит, попугай – его отец.
1983 г.
-----
ЯГОДОВИ ПОЛЯНИ
Есента, отброила златолики монети,
своя дълг разплатила, е обвила деня.
Как ли аз да разплащам свойте дългове летни?
Ягодови поляни знаят тази цена.
Дъжд монетите хвърля, чифт и тек руйно ниже
и му е безразлично кой е трезв, кой пиян.
Дъжд играе ва-банк – той е адски безгрижен,
а пък аз съм длъжник на ягодовия стан.
От смола кехлибарна вятър кленове ряза,
после с дъх на побойник всичко там попиля
и застина безлично, сякаш в огъня влязал –
той е също длъжник на ягодови поля.
Есента ни разтриса, златна треска прокрадва,
под дъжда ни прогонва от уютния праг.
Всички нещо сме длъжни – на лъжа или правда,
всички нещо да губим и откриваме пак...
ЗЕМЛЯНИЧНЫЕ ПОЛЯНЫ
Отчеканила осень золотые монеты,
Со своими долгами расплатилась сполна.
Как же мне расплатиться за себя и за лето?
Земляничным полянам лишь известна цена.
Дождь бросает монетки – он играет в чет-нечет,
И ему безразлично, кто здесь трезв, а кто пьян.
Дождь играет ва-банк, он чертовски беспечен,
А я вечный должник земляничных полян.
Из янтарной смолы ветер вырезал клены,
А потом все разбил, словно старый буян,
И застыл, пустотой, как огнем ослепленный –
Он ведь тоже должник земляничных полян.
Золотой лихорадкой осень нас лихорадит,
Под дожди выгоняет из теплых квартир.
Все мы что-то должны – кто неправде, кто правде,
Все мы что-то должны потерять и найти...
1973 г.
-----
СЛУЧАЙ НА РАЗХОДКА
Басня за научни работници, младша възраст
Един ден сър Исак Нютон и лейди Пикадили,
наметнали на гръб балтони, в парка закръжили.
Поаленяваха листата на септември в танца
и спряха в гъстата трева под ябълка британците.
Нютон бил влюбен до уши, перуката си килнал,
аристократката решил с длан мъдра да помилва.
А лейди: „Ой-ей-ей! Исак, герой сте вий за мене.
Целувка ще ви дам, но чак когато се оженим!”
От страсти сърът би забравил всичко на земята.
Късметът гения спасил – извил се силен вятър.
Би тлял в семейното небе върхът на Албиона,
таз ябълка ако не бе – хоп, чукнала Нютона.
От удар страшен поразен, Нютон бил ням и бледен.
Не подкрепил с любовна лен коварничката лейди.
Тя скрила се, а сър Нютон съвзел се постепенно.
И след това открил в закон притеглянето земно.
Поуката: „Не бързай ти в любовен гьол да газиш.
От хищни женски празноти природата ни пази.
И ако дама те рани и нежно те притисне,
ти ябълка си похапни и за Нютон спомни си!”
СЛУЧАЙ НА ПРОГУЛКЕ
Басня для научных сотрудников младшего возраста
Однажды сэр Исаак Ньютон и леди Пиккадильи,
Накинув на плечи пальто, по саду проходили.
Уже листвы краснела медь, сентябрь кружился в танце,
И вздумали на травку сесть под яблонькой британцы.
Ньютон был по уши влюблен и, сняв парик крахмальный,
Аристократку обнял он рукою гениальной.
Сказала леди: „Ой-ей-ей! Вы настоящий витязь.
Я подарю Вам поцелуй, но Вы сперва женитесь”.
От страсти сэр наверняка забыл бы все на свете.
Но тут на счастье Исаака случился жуткий ветер.
В семейной праздности погиб бы гений Альбиона,
Когда бы яблочко – гип-гип! – не стукнуло Ньютона.
Ударом страшным поражен, Ньютон был нем и бледен.
Но так и не признался он в любви коварной леди.
Она ушла, а сэр Ньютон остался без движенья.
Зато потом открыл закон земного притяженья.
Мораль: „Не торопись, мой друг, в делах такого рода.
От заграбастых женских рук спасает нас природа.
И если дама, чуя брешь, тебя обнимет томно,
Ты сразу яблочко поешь и вспомни про Ньютона!”
* К спектаклю „Актёр”.
---------------------------------------------
Евгений Долматовский
Руският поет и публицист Евгени Долматовски (Евгений Аронович Долматовский) е роден на 22 април/5 май 1915 г. в Москва. Автор е на стихосбирките „Лирика” (1934 г.), „День” (1935 г.), „Феликс Дзержинский” (1938 г.), „Дальневосточные стихи” (1939 г.), „Московские рассветы” (1941 г.), „Степная тетрадь” (1943 г.), „Вера в победу” (1944 г.), „Стихи издалека” (1945 г.), „Одна судьба” (поетична трилогия, 1942-1946 г.), „Слово о завтрашнем дне” (1949 г.), „Песнь о лесах” (1949 г.), „Сталинградские стихи” (1952 г.), „Добровольцы” (роман в стихове, 1956 г.), „Последний поцелуй” (1967 г.), „Верность” (1970 г.), „Руки Гевары” (1972 г.), „Чили в сердце” (1973 г.), „Побег” (1974 г.), „Хождение в Рязань” (1975 г.), „Письма сына” (1977 г.), „У деревни Богатырь” (1981 г.) и др. Автор е на текстовете на десетки от най-популярните песни, пяти по времето на съветската власт, като „А годы летят”, „А любовь всегда бывает первою”, „А может быть”, „В добрый час”, „Венок Дуная”, „Весна 45-го года”, „Взрослая пора”, „Возвращение”, „Воспоминание об эскадрилье Нормандия-Неман”, „Всегда и снова”, „Всё стало вокруг голубым и зелёным”, „Где ты раньше был”, „Добрые приметы”, „Если бы парни всей земли”, „За фабричной заставой”, „И на Марсе будут яблони цвести”, „Комсомольская площадь”, „Комсомольцы-добровольцы”, „Ласковая песня” и мн. др. Умира на 10 септември 1994 г. в Москва.
ЛЮБИМИЯТ ГРАД
В далечен край приятелят отива,
след него родни ветрове летят.
Градът любим под синкав дим се скрива:
градина цветна, нежен поглед, дом познат.
През фронтове и битки ще премине
без сън и тишина сред зли войни.
Градът любим спокойно ще почине,
ще види сън и пролет ще раззелени.
Приятелят когато се завърне,
след него родни ветри ще летят.
Градът любим с привет ще го прегърне:
градина цветна, весел поглед, дом познат.
ЛЮБИМЫЙ ГОРОД
В далекий край товарищ улетает,
Родные ветры вслед за ним летят.
Любимый город в синей дымке тает:
Знакомый дом, зеленый сад и нежный взгляд.
Пройдет товарищ все фронты и войны,
Не зная сна, не зная тишины.
Любимый город можешь спать спокойно
И видеть сны, и зеленеть среди весны.
Когда ж домой товарищ мой вернется,
За ним родные ветры полетят.
Любимый город другу улыбнется:
Знакомый дом, зеленый сад, веселый взгляд.
-----
ГРОБЪТ НА ГЬОТЕ
Аз знам, че тъй ще стане: рано сутрин
ще влезем в немския старинен град,
покрит със стари керемиди, смутен
и с ко;си щрихи от дъжда залят.
Ще минем с минометите си стражи,
по улиците пусти ще бумтим.
„В тоз град на Гьоте гробът е!” – ще каже
полковникът на своите бойци.
Гвардейците от Пушкинска бригада
излизат от машини боеви
край упокойна гробищна ограда
и никой нито дума не мълви.
Те помнят Пушкинските хълми святи,
свещения Тригорски лобен храм,
голямата могила, на която
с приклади е строшена плоча там.
Сред мощен танков глъч градът остава...
Разсъмване. Дъждът безспир кипи.
На караул гвардейците застават
до камъка, под който Гьоте спи.
МОГИЛА ГЕТЕ
Я знаю, так случится: на рассвете
В немецкий дряхлый город мы войдем,
Покрытый черепицею столетней
И косо заштрихованный дождем.
Проедем на гвардейском миномете,
Как под крылом, по улицам пустым.
„Здесь, в этом городе, могила Гете”, –
Полковник скажет мальчикам своим.
Сойдут гвардейцы Пушкинской бригады
С овеянных легендою машин
И встанут у кладбищенской ограды,
И слова не проронит ни один.
И только вспомнят Пушкинские горы,
Тригорского священные места,
Великую могилу, на которой
Прикладами расколота плита.
Весь город в танковом могучем гуле...
Плывет рассвет. На лужах дождь кипит.
Стоят гвардейцы молча в карауле
У камня, под которым Гете спит.
1945 г.
---------------------------------------------
Егор Летов
Руският поет, музикант и художник Егор Летов (Игорь Фёдорович Летов) е роден на 10 септември 1964 г. в гр. Омск. Той е една от ключовите фигури на музикално-поетичното движение сибирски ъндърграунд. Завършва десети клас в Омск, след което постъпва в московско строително училище, но през 1983 г. е изключен. Известно време работи като художник на нагледна агитация в завод, пазач, бояджия и др. Свири на китара, бас-китара, ударни, перкусия и др. в жанрове и стилове като пънк-рок, пост-пънк, психоделичен рок, гаражен рок, нойз-рок, индъстриал, експериментална музика и др. Създател и лидер е на легендарната пънк-група „Гражданская оборона“ (1984 г.), изпълнител и флагман е на музикалните състави и проекти „Посев”, „Коммунизм”, „Враг народа”, „Адольф Гитлер”, „Пик Клаксон”, „ПОГО”, „Чёрный Лукич”, „Спинки мента”, „Анархия”, „Армия Власова”, „Цыганята и Я с Ильича”, „Янка”, „Великие Октябри”, „Христосы на паперти”, „Инструкция по выживанию”, „Поп-механика”, „Западъ” и др. Преследван е от властта, през 1985 г. е затварян принудително в психиатрия. От 1989 г. гастролира с концерти из страната. Записва албумите „Все идет по плану”, „Так закалялась сталь”, „Невыносимая лёгкость бытия”, „Красный Альбом”, „Хорошо”, „Мышеловка”, „Тоталитаризм”, „Некрофилия”, „Боевой стимул”, „Песни радости и счастья”, „Война”, „Армагеддон-Попс”, „Здорово и вечно”, „Русское поле экспериментов”, „Прыг-скок”, „Сто лет одиночества”, „Солнцеворот”, „Невыносимая лёгкость бытия”, „Звездопад”, „Психоделия Tomorrow”, „Долгая счастливая жизнь”, „Реанимация” и др. Автор е на стихосбирката „Стихи” (2003 г.). Последният му концерт е на 9 февруари 2008 г. в гр. Екатеринбург. Умира на 19 февруари 2008 г. в Омск. Тритомник с негови стихове излиза през 2009, 2011 и 2014 г.
НАШЕТО ДЕЛО Е ПОЧЕТНО
Нашето дело е почетно,
като къпане в кочина то е.
Нашето дело геройско е,
сякаш битка е с пришка на задника.
Нашето дело е живо и младо,
сякаш шума гробовна е есенна.
Нашето дело последно е,
то е вечно последният път.
НАШЕ ДЕЛО ПОЧЁТНОЕ
Наше дело почётное
словно купание в жиже навозной.
Наше дело геройское
словно битва с прыщами на собственной заднице.
Наше дело живое, юное
словно листва гробовая осенняя.
Наше дело последнее
словно вечно последний раз.
1994 г.
-----
СЛЕПЕЦЪТ КОЛЕКЦИОНИРА
Слепецът
колекционира
изгорели
лампички.
СЛЕПОЙ КОЛЛЕКЦИОНИРУЕТ
Слепой
Коллекционирует
Сгоревшие
Лампочки.
1984 г.
-----
ВЕЧЕ НЯМА ЗА МЕН ОПОМНЯНЕ
Вече няма за мен опомняне
Вече няма за мен съвземане
Вече няма за мен размисляне
Вече нямам от нищо уплаха
Юда никога няма да бъда
Антихрист да съм никога няма
Аз негоден не ставам за нищо
Имам само един път – към рая.
Я УЖЕ НЕ СМОГУ ОПОМНИТЬСЯ
Я уже не смогу опомниться
Я уже не смогу оправиться
Я уже не смогу одуматься
Я уже не смогу убояться
Никогда мне не быть Иудой
Никогда мне не быть Антихристом
Я уже ни на что не годен
Одна мне дорога – в рай.
1994 г.
-----
ПРЕОБРАЗЕН
Преобразен
погледни ме –
аз гледам към слънцето,
аз не гледам към слънцето.
ПРЕОБРАЖЁННЫЙ
Преображённый
Посмотри на меня –
Я смотрю на солнце
Я не смотрю на солнце.
1984 г.
---------------------------------------------
Иля Френкел
Руският поет, публицист и преводач Иля Френкел (Илья Львович Френкель) е роден на 9/21 октомври 1903 г. в гр Меджибож, Подолска губерния. Завършва художествения факултет при Висшия художествено-технически институт в Москва и Висши институт за подготовка на идеологически кадри (1933 г.). Първите му публикации в печата са от 1920 г. Член е на Съюза на писателите на СССР (1935 г.). Работи като кореспондент на в. „За честь Родины”, в. „Рабочая Москва” и в. „Рабочая правда”, като редактор в изд. „Молодая гвардия”, завеждащ отдел в сп. „Новый мир”, в Централния институт на профсъюзите, в Съюза на писателите, като областен началник на политически отдел и др. Автор е на стихосбирките „Песня и стих” (1935 г.), „Моряки” (1938 г.), „Друзья-товарищи” (1943 г.), „Стихи и поэмы” (1948 г.), „Лист зелёный” (1954 г.), „Небо, море, земля” (1961 г.), „Я найду тебя” (1967 г.), „Жизнь моя” (1973 г.), „Причал” (1976 г.), „Избранное” (1983 г.), на автобиографичната повест „Река времён” (1984 г.) и др. Умира на 2 март 1994 г. в Москва.
ДАЙ ДА ЗАПАЛИМ
Топъл вятър духа, пътят става кишав
и към Фронта южен слънцето клони.
Сняг в Ростов топи се, в Таганрог топи се...
Някога отново ще си спомним тези дни.
Жарките пожарища,
ярка чест в другарите
някъде ний някога
ще си припомним, знам.
Родната пехота,
смелата ни рота,
батальонът ни голям – войнска дружба там!
Дай да запалим, приятелю, след бой,
дай да запалим, другарю мой!
Походи и битки с вражески лавини
ще възпяват хора в братските страни.
И с другари вечер в мирната родина
някога отново ще си спомним тези дни.
Пак Одеса среща своите стопани,
с черноморските звезди ще ни плени.
Славната Каховка, Николаев славен... –
някога отново ще си спомним тези дни.
А когато в спомен мъката отмине,
при любимите ни в светли бъднини,
пътя през Украйна, фронтови години... –
някога отново ще си спомним тези дни.
ДАВАЙ ЗАКУРИМ
Теплый ветер дует, развезло дороги,
И на Южном фронте оттепель опять.
Тает снег в Ростове, тает в Таганроге...
Эти дни когда-нибудь мы будем вспоминать.
Об огнях-пожарищах,
О друзьях-товарищах
Где-нибудь, когда-нибудь
Мы будем говорить.
Вспомню я пехоту,
И родную роту,
И тебя за то, что ты дал мне закурить.
Давай закурим, товарищ, по одной,
Давай закурим, товарищ мой!
О походах наших, о боях с врагами
Долго будут люди петь и распевать.
И в кругу с друзьями часто вечерами
Эти дни когда-нибудь мы будем вспоминать.
Нас опять Одесса встретит как хозяев,
Звезды Черноморья будут нам сиять.
Славную Каховку, город Николаев –
Эти дни когда-нибудь мы будем вспоминать.
А когда не будет немцев и в помине
И к своим любимым мы придем опять,
Вспомним, как на Запад шли по Украине, –
Эти дни когда-нибудь мы будем вспоминать.
1941 г.
---------------------------------------------
Константин Ваншенкин
Руският поет Константин Ваншенкин (Константин Яковлевич Ваншенкин) е роден на 17 декември 1925 г. в Москва. Завършил е Литературния институт в Москва. Автор е на стихосбирките „Песня о часовых” (1951 г.), „Надпись на книге” (1960 г.), „Окна” (1962 г.), „Армейская юность” (1964 г.), „Другу” (1965 г.), „Соловьиный коридор” (1967 г.), „Избранное” (1969 г.), „Прикосновение” (1972 г.), „Характер” (1973 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1975 г.), „Дорожный знак” (1977 г.), Лица и голоса” (1978 г.), „Десятилетье” (1980 г.), „Поздние яблоки” (1980 г.), „Ветка” (1981 г.), „Рассказ о потерянном фотоальбоме” (1982 г.), „Жизнь человека” (1983 г.), „Собрание сочинений” (в три тома, 1983-1984 г.), „Его опасные пасы” (1984 г.), „Графин с петухом” (1985 г.), „Далёкий свет” (1985 г.), „Поиски себя: Воспоминания, заметки, записи” (1985 г.), „Зимняя дорога” (1986 г.), „Жизнь человека” (1988 г.), „Любовь по переписке” (1988 г.), „Еще одно десятилетье. Лирика” (1990 г.), „Писательский клуб” (1998 г.), „Женщина за стеной” (2003 г.), „Поступок” (2005 г.), „Шёпот. Интимная лирика” (2008 г.), „Фронтовая лирика” (2010 г.), „Вернувшийся” (2010 г.) и др. От книгите му с проза най-известни са „Армейская юность” (1960 г.), „Авдюшин и Егорычев” (1962 г.), „Большие пожары” (1964 г.), „Графин с петухом” (1968 г.). Автор е на текстовете на редица популярни песни като „Я люблю тебя, жизнь”, „Алёша”, „Вальс расставания” и мн. др. Умира на 15 декември 2012 г. в Москва.
СПИ ЖЕНА
Присънваш й се нощем до леглото –
наоколо покой е и мъгла –
и вижда онзи юноша, когото
да види всъщност тя не би могла.
В далечината хладно бляска пладне,
десантен взвод към небеса лети.
Жената спи и помни твойте рани –
по-зли, отколкото ги помниш ти.
Пътека дълга трудно изминава,
след твоята съдба се движи там.
И знае истина за теб такава,
каквато още ти не знаеш сам.
СПИТ ЖЕНЩИНА
Спит женщина, и ты ей снишься ночью, –
Когда кругом безмолвие и мгла, –
Тем юношей, которого воочью
Она конечно, видеть не могла.
Там вдалеке, в холодном блеске полдня,
Десантный взвод взмывает к небесам.
Спит женщина, твои невзгоды помня
Больнее, чем ты помнишь это сам.
Она проходит длинною тропою,
Как будто по твоей идет судьбе.
И даже знает о тебе такое,
Чего ты сам не знаешь о себе.
1965 г.
-----
ОБИЧАМ ТЕ, ЖИВОТ
Теб обичам, живот,
любовта ми към теб не е нова,
теб обичам, живот,
теб обичам отново-отново.
В здрач под звездния свод
уморено след работа крача;
теб обичам, живот,
с мен бъди по-добър и удачен.
Много свят ще сберем –
земна твърд, морска шир ни обслужва;
аз познавам добре
тази мъжка безкористна дружба.
В звънка глъч всеки ден
съм щастлив, че ми бяга покоят;
обич трупа се в мен,
ти, живот, знаеш обич какво е.
Славей, пролетен лъх,
здрач, разсъмване с ласки облято.
И любовният връх –
туй велико всетайнство – децата!
Ще преминем без страх
детство, младост и пристани здрави;
идват внуци с мил смях,
после котва и ново начало.
Ах, години летят
и се трупа снегът сред косите;
тук войници лежат,
те загинаха в твоя защита!
Радвай, раждай възход
сред фанфари на пролетни химни!
Теб обичам, живот,
вярвам, тази любов е взаимна!
Я ЛЮБЛЮ ТЕБЯ, ЖИЗНЬ
Я люблю тебя, жизнь,
Что само по себе и не ново,
Я люблю тебя, жизнь,
Я люблю тебя снова и снова.
Вот уж окна зажглись,
Я шагаю с работы устало,
Я люблю тебя, жизнь,
И хочу чтобы лучше ты стала.
Мне немало дано –
Ширь земли и равнина морская,
Мне известна давно
Бескорыстная дружба мужская.
В звоне каждого дня,
Как я счастлив, что нет мне покоя,
Есть любовь у меня,
Жизнь, ты знаешь, что это такое.
Как поют соловьи,
Полумрак, поцелуй на рассвете,
И вершина любви –
Это чудо великое – дети!
Вновь мы с ними пройдем,
Детство, юность, вокзалы, причалы,
Будут внуки потом,
Всё опять повторится сначала.
Ах, как годы летят,
Мы грустим, седину замечая,
Жизнь, ты помнишь солдат,
Что погибли тебя защищая?
Так ликуй и вершись
В трубных звуках весеннего гимна!
Я люблю тебя, жизнь,
И надеюсь, что это взаимно!
-----
АЛЬОША
В полето белее ли още,
белее ли още,
в полето белее ли още
снежец, или лее порой,
стои над тепето Альоша,
Альоша, Альоша,
стои над тепето Альоша –
в България руски герой.
В сърцето за мъка обречен,
за мъка обречен,
в сърцето за мъка обречен
на битка в оловния смут,
бе с каменна куртка облечен,
бе с камък облечен,
бе с каменна куртка облечен,
с гранитни ботуши обут.
Под бремето страшно и лошо,
под бремето лошо,
под бремето страшно и лошо –
младежи безименни с чест;
и ето, че този Альоша,
Альоша, Альоша,
и ето, че този Альоша
познава България днес.
С покой долините го мамят,
с покоя го мамят,
с покой долините го мамят,
но няма да тръгне на път.
Цветя за момичета няма,
момичета само,
цветя за момичета няма –
те него с цветя ще дарят.
Войникът е слънце и вятър –
и слънце, и вятър,
войникът е слънце и вятър,
звезда над града е изгрял,
вовек часови в свободата,
звезда в свободата,
вовек часови в свободата,
той винаги там е стоял.
В полето белее ли още,
белее ли още,
в полето белее ли още
снежец, или лее порой,
стои над тепето Альоша,
Альоша, Альоша,
стои над тепето Альоша –
в България руски герой.
АЛЁША
Белеет ли в поле пороша,
Пороша, пороша,
Белеет ли в поле пороша
Иль гулкие ливни шумят,
Стоит над горою Алёша,
Алёша, Алёша,
Стоит над горою Алёша –
Болгарии русский солдат.
А сердцу по-прежнему горько,
По-прежнему горько,
А сердцу по-прежнему горько,
Что после свинцовой пурги
Из камня его гимнастёрка,
Его гимнастёрка,
Из камня его гимнастёрка,
Из камня его сапоги.
Немало под страшною ношей,
Под страшною ношей,
Немало под страшною ношей
Легло безымянных парней.
Но то, что вот этот – Алёша,
Алёша, Алёша,
Но то, что вот этот – Алёша,
Известно Болгарии всей.
К долинам, покоем объятым,
Покоем объятым,
К долинам, покоем объятым
Ему не сойти с высоты.
Цветов он не дарит девчатам,
Девчатам, девчатам,
Цветов он не дарит девчатам –
Они ему дарят цветы.
Привычный, как солнце, как ветер,
Как солнце, как ветер,
Привычный, как солнце как ветер,
Как в небе вечернем звезда,
Стоит он над городом этим,
Над городом этим,
Как будто над городом этим
Вот так и стоял он всегда.
Белеет ли в поле пороша,
Пороша, пороша,
Белеет ли в поле пороша
Иль гулкие ливни шумят,
Стоит над горою Алёша,
Алёша, Алёша,
Стоит над горою Алёша –
Болгарии русский солдат.
---------------------------------------------
Лев Ошанин
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
Лев Иванович Ошанин (1912-1996 г.)
НЕКА ВИНАГИ ДА ИМА СЛЪНЦЕ
Слънцето в кръг
с много небе –
туй е момчешка рисунка.
Изгрев лъчист
грее на лист,
надпис под листа зове:
Нека пак бъде слънце,
нека свети небето,
нека пак бъде мама,
нека пак бъда аз!
Мило момче,
мили другар,
хората с мир са родени.
Мир ни влече,
млад или стар,
всеки повтаря това:
Нека пак бъде слънце...
Сваляй, войник,
острия щик –
хората битки не искат.
Наште очи
търсят лъчи,
в устните повик звучи:
Нека пак бъде слънце...
Пъдим беди,
стига войни,
крачим зад наште момчета.
Слънце – вовек!
Радост – вовек!
Тъй повелява човек:
Нека пак бъде слънце,
нека свети небето,
нека пак бъде мама,
нека пак бъда аз!
ПУСТЬ ВСЕГДА БУДЕТ СОЛНЦЕ
Солнечный круг,
Небо вокруг –
Это рисунок мальчишки.
Нарисовал
он на листке
И подписал в уголке:
Пусть всегда будет солнце,
Пусть всегда будет небо,
Пусть всегда будет мама,
Пусть всегда буду я.
Милый мой друг,
Добрый мой друг,
Людям так хочется мира.
И в тридцать пять
Сердце опять
Не устает повторять:
Пусть всегда будет солнце...
Тише, солдат,
Слышишь, солдат, –
Люди пугаются взрывов.
Тысячи глаз
В небо глядят,
Губы упрямо твердят:
Пусть всегда будет солнце...
Против беды,
Против войны
Встанем за наших мальчишек.
Солнце – навек!
Счастье – навек! –
Так повелел человек.
Пусть всегда будет солнце,
Пусть всегда будет небо,
Пусть всегда будет мама,
Пусть всегда буду я.
1962 г.
---------------------------------------------
Леонид Дербеньов
Руският поет и преводач Леонид Дербеньов (Леонид Петрович Дербенёв) е роден на 12 април 1931 г. в Москва. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Пионерская правда” от 1945 г. Завършва Московския юридически институт (1954 г.), след което работи като юрист в различни организации. Публикува стихове в издания като „Комсомольская правда”, „Известия”, „Московский комсомолец” и др. Превежда поезия от езици на народи на СССР. Има над 2000 стихотворения, голяма част от които стават основа за текстове на песни, изпълнявани от звезди на руската естрада като Муслим Магомаев, Лев Лешченко, Ала Пугачова, Михаил Боярски, Николай Караченцов, Филип Киркоров и др., има над 70 песни по негови стихове във филми като „Земля Санникова”, „Кавказская пленница, или Новые приключения Шурика”, „Бриллиантовая рука”, „Чародеи”, „Двенадцать стульев”, „Русское поле”, „Иван Васильевич меняет профессию” и др., на голяма част от които е и изпълнител. Умира на 22 юни 1995 г. в Москва. Приживе няма издадена стихосбирка, след смъртта му неговата поезия е събрана в книгите „А жизнь идёт. Песни родные и близкие” (2000 г.) и „Леонид Дербёнев: Между прошлым и будущим” (2003 г.).
ИМА САМО МИГ
Призрачно време, светът ни бушуващ е.
Само миг има – да бъде твой брод.
Само миг, сбиращ тук минало с бъдеще –
именно той се нарича живот.
Вечен покоят сърцата нерадващ е.
Вечен покой – пирамиден е лик.
А за звездата откъсната, падаща
всичко е миг – ослепителен миг.
Нека светът да лети през столетия,
пътьом невинаги с него вървим.
Как на света да рискувам да светя аз?
Миг е един, само миг е един.
Щастие, но и тегоби вълнуват те.
Само миг има – да бъде твой брод.
Само миг, свързващ тук минало с бъдеще –
именно той се нарича живот.
ЕСТЬ ТОЛЬКО МИГ
Призрачно всё в этом мире бушующем.
Есть только миг, – за него и держись.
Есть только миг между прошлым и будущим, –
Именно он называется жизнь.
Вечный покой сердце вряд ли обрадует.
Вечный покой – для седых пирамид.
А для звезды, что сорвалась и падает,
Есть только миг – ослепительный миг.
Пусть этот мир вдаль летит сквозь столетия,
Но не всегда по дороге мне с ним.
Чем дорожу, чем рискую на свете я?
Мигом одним, только мигом одним.
Счастье дано повстречать, иль беду ещё.
Есть только миг – за него и держись.
Есть только миг между прошлым и будущим, –
Именно он называется жизнь.
---------------------------------------------
Марк Лисянский
Руският поет песенник Марк Лисянски (Марк Самойлович Лисянский) е роден на 31 декември 1912/13 януари 1913 г. в гр. Одеса. Първото му стихотворение е отпечатано във в. „Красный Николаев” през 1924 г. Завършва Московския институт по журналистика (1934 г.). Работи като редактор във вестниците „Комсомолец Украины”, „Ленинец”, „Северный рабочий”, „Сталинская смена” и др. Участник е във Великата отечествена война, където е командир на сапьорски взвод, а след това е във фронтовите издания „В бой за Родину”, „Защитник Отечества” и „Знамя победы”. По негови текстове са написани десетки песни и маршове, както и химнът на Москва. Автор е на стихосбирките „Берег” (1940 г.), „Моя земля” (1942 г.), „От имени Чёрного моря” (1947 г.), „Всегда с нами” (1955 г.), „Стихи и песни” (1955 г.), „Друзьям и товарищам” (1958 г.), „За веной весна” (1959 г.), „Здравствуйте” (1962 г.), „Почта полевая” (1963 г.), „Дивный город” (1965 г.), „Такое время” (1968 г.), „Лучшие годы мои” (1971 г.), „Сквозь ветры беспокойные” (1974 г.), „Моя акация” (1975 г.), „За горами, за лесами” (1976 г.), „Города, города” (1978 г.), „Спасибо” (1981 г.), „Сигнальный огонь” (1983 г.), „Навсегда” (1987 г.), „Напутствие” (1987 г.), „Преодоление” (1988 г.), „Одна мелодия” (1992 г.) и др. През последните си години живее и работи в писателското селище Красновидово. Умира на 30 август 1993 г. в Москва.
ВОЛОКОЛАМСКОТО ШОСЕ
Москва. Ноември. Сред елите
в красиво устремно трасе
през есенния дим прелита
Волоколамското шосе.
Не беше Руза лед заплела;
към смъртен бой поеха ред
и тежковози с хора смели,
и танкова тълпа напред.
За миг натам с ушанка сива
над посребрената коса
Иван Василевич Панфилов
на броневика профуча.
Щит Подмосковието прати,
миньори, шлосери вървят
там, гдето с прах и кръв зарята
обозначава този път –
следа летяща пътят пази,
в безсмъртието славен брод.
През облаците бомби падат,
но на платното е живот.
Шосето ни победен рог е
пред непонятната мълва,
не искаше да е посока
към заскрежената Москва.
Изопнато до крайност беше
стремителното му трасе,
на запад
от Москва
летеше
Волоколамското шосе.
ВОЛОКОЛАМСКОЕ ШОССЕ
Москва. Ноябрь. А между сосен
Во всей стремительной красе
Летит в дымящуюся осень
Волоколамское шоссе.
Замерзнуть не успела Руза,
Как двинулись на смертный бой
Грузовики с гремучим грузом
И танки тесною толпой.
На миг мелькнув папахой сивой
И сединою на виске,
Иван Васильевич Панфилов
Промчался на броневике.
Шли добровольцы Подмосковья,
Шли горняки и слесаря
Туда, где порохом и кровью
Обозначала путь заря –
Шоссе хранило след летучий,
Вело в бессмертие оно.
И бомбы падали сквозь тучи,
Не попадая в полотно.
Шоссе, трубя победным рогом,
Спешило обогнать молву
И не хотело стать дорогой
В заиндевевшую Москву.
Натянутое до предела,
Во всей стремительной красе
На запад
от Москвы
летело
Волоколамское шоссе.
1942 г.
---------------------------------------------
Михаил Дудин
Руският поет, писател и преводач (Михаил Дудин) Михаил Александрович Дудин е роден на 7/20 ноември 1916 г. в с. Клевнево, Костромска губерния, сега Ивановска област. През Втората световна война е военен кореспондент, а след това работи в Ленинградския комитет за защита на мира. Секретар е на Съюза на писателите на СССР (1986-1991 г.), а от 1991 г. е съпредседател на Съюза на писателите на Русия. Има два мандата като депутат на ВС на РСФСР. За своята литературна и обществена дейност е носител на редица държавни награди. Автор е на книгите с поезия, проза и публицистика „Ливень” (1940 г.), „Волга” (1942 г.), „Фляга” (1943 г.), „Военная Нева” (1943 г.), „Дорога гвардии” (1944 г.), „Костёр на перекрёстке” (1944 г.), „Цветам – цвести” (1944 г.), „Переправа” (1945 г.), „Вчера была война” (1946 г.), „Считайте меня коммунистом” (1950 г.), „Родник” (1952 г.), „Мосты. Стихи из Европы” (1958 г.), „Четвёртая зона” (1959 г.), „До востребования” (1963 г.), „Татарник”, „Поэмы”, „Рубежи”, „Клубок” и „Дерево для аиста” (1980 г.), „Песни моего времени” (1986 г.), „Зёрна” (1987 г.), „Заканчивается двадцатый век” (1989 г.), „Земля обетованная” (1989 г.), „Судьба” (1991 г.), на сценария към филма „Жаворонок” (1964 г.) и др. Умира на 31 декември 1993 г. в Петербург.
КРАСИВО УТРО
Сън сънувам в нощта, че умираш,
но за помощ не ме призова.
Океанска вълна те намира...
В здрач беззвезден се случи това.
Ураганът фуния разтегна
и заля полуострова твърд.
„Ти почакай! – завиках към него. –
Ние клехме се в обич до смърт!”
И събуждам се. Плахичко, скришом
се оглеждам с тревожна тъга.
Ти спокойно и сладко си дишаш
върху мойта примряла ръка.
Плиска чар, с доверчивост обична
мие тялото буйна коса.
Зад прозорци запяла е птичка,
по стъклата се стича роса.
КРАСИВОЕ УТРО
Мне приснилось, что ты погибала,
Но на помощь меня не звала.
За хребтом океанского вала
Грохотала беззвездная мгла.
Ураган, разгоняя воронку,
Захлестнул полуостров на треть.
„Подожди, – закричал я вдогонку, –
Мы ведь вместе клялись умереть!”
И проснулся. И как бы украдкой
Оглянулся в тревожной тоске.
Ты дышала спокойно и сладко
На моей занемевшей руке.
И доверчивость легкого тела,
Как волна, омывала коса.
А за окнами пеночка пела,
И со стекол сходила роса.
---------------------------------------------
Михаил Исаковский
Руският поет Михаил Исаковски (Михаил Васильевич Исаковский) е роден на 7/19 януари 1900 г. в с. Глотовка, Смоленска губерния, сега Угрански район, Смоленска област. Първото му стихотворение „Просьба солдата” е публикувано във в „Новь” през 1914 г. От 1921 до 1931 г. работи като редактор във смоленски вестници, а от 1931 г. живее в Москва. Много от стихотворенията му стават текстове на популярни песни като „Катюша”, „Враги сожгли родную хату”, „В лесу прифронтовом”, „Летят перелётные птицы”, „Одинокая гармонь”, „Каким ты был, таким ты и остался”, „Ой, цветёт калина” и др. Представител е на литературното направление социалистически реализъм. Първата му стихосбирка „Провода в соломе” излиза през 1927 г., след което излизат книгите му „Избранные стихотворения” (1947 г.), „Стихи и песни” (1949 г.), „На родных просторах” (1951 г.), „Стихотворения” (1965 г.), „О поэтах, о стихах, о песнях” (1968 г.), „На Ельнинской земле” (1973 г.) и др. Носител е на високи държавни отличия. Умира на 20 юли 1973 г. в Москва.
КАТЮША
Разцъфтяха ябълки и круши,
мараня увлече речен зрак.
На брега разхожда се Катюша,
на високия и стръмен бряг.
Ходи-броди, песен заредила:
за тоз степен тъмносив орел,
за тоз момък, за любовна сила,
за писма, летящи без предел.
Ей ти, песен, песничка девича,
ти лети след слънцето напред
към боец в застава погранична,
от Катюша му предай привет.
Нека за девойката си спомни,
нека чуе как припява тя,
нека пази далнините родни,
а Катюша пази любовта.
Разцъфтяха ябълки и круши,
мараня увлече речен зрак.
На брега разхожда се Катюша,
на високия и стръмен бряг.
КАТЮША
Расцветали яблони и груши,
Поплыли туманы над рекой.
Выходила на берег Катюша,
На высокий берег на крутой.
Выходила, песню заводила
Про степного сизого орла,
Про того, которого любила,
Про того, чьи письма берегла.
Ой ты, песня, песенка девичья,
Ты лети за ясным солнцем вслед:
И бойцу на дальнем пограничье
От Катюши передай привет.
Пусть он вспомнит девушку простую,
Пусть услышит, как она поет,
Пусть он землю бережет родную,
А любовь Катюша сбережет.
Расцветали яблони и груши,
Поплыли туманы над рекой.
Выходила на берег Катюша,
На высокий берег на крутой.
1938 г.
-----
ВРАГЪТ ПОДПАЛИ РОДНА КЪЩА
Врагът подпали родна къща,
семейството изби без жал.
Къде войникът днес се връща
със своята безкрай печал?
Върви войникът, мъка сбира
от кръстопът на кръстопът
и в ширното поле съзира
с трева покрит гробовен кът.
Стои войникът – с буца тежка
пред гърлото. Вилнее дъжд.
Той казва: „Ти, Прасковя, срещай
героя – своя чакан мъж.
Готви за гостите трапеза,
широка маса в ден красив –
ний празнично да отбележим,
че се завърнах здрав и жив...”
Не срещна радостни привети,
ни родни погледи добри;
и само топъл вятър летен
над гроба люшкаше треви.
Въздъхна, ремъка оправи,
разтвори походен мешок,
бутилка с люта скръб постави
на сивия надгробен блок.
„Прасковя, миличка, прощавай
и не съди запоя мой:
дойдох да пием там за здраве,
а пия тук за упокой.
Другари спомени ще викат,
над нас вовек ще тегне жал...”
От медно канче пи войникът
вино, допълнено с печал.
Той пи – войникът от народа
в сърцето с болка, морен, тих:
„Към теб години четри ходих
и три държави покорих...”
Опива се, сълзица рони,
надеждите неизживял,
а край войнишките пагони –
за Будапеща взет медал.
ВРАГИ СОЖГЛИ РОДНУЮ ХАТУ
Враги сожгли родную хату,
Сгубили всю его семью.
Куда ж теперь идти солдату,
Кому нести печаль свою?
Пошел солдат в глубоком горе
На перекресток двух дорог,
Нашел солдат в широком поле
Травой заросший бугорок.
Стоит солдат – и словно комья
Застряли в горле у него.
Сказал солдат: „Встречай, Прасковья,
Героя – мужа своего.
Готовь для гостя угощенье,
Накрой в избе широкий стол, –
Свой день, свой праздник возвращенья
К тебе я праздновать пришел...”
Никто солдату не ответил,
Никто его не повстречал,
И только теплый летний ветер
Траву могильную качал.
Вздохнул солдат, ремень поправил,
Раскрыл мешок походный свой,
Бутылку горькую поставил
На серый камень гробовой.
„Не осуждай меня, Прасковья,
Что я пришел к тебе такой:
Хотел я выпить за здоровье,
А должен пить за упокой.
Сойдутся вновь друзья, подружки,
Но не сойтись вовеки нам...”
И пил солдат из медной кружки
Вино с печалью пополам.
Он пил – солдат, слуга народа,
И с болью в сердце говорил:
„Я шел к тебе четыре года,
Я три державы покорил...”
Хмелел солдат, слеза катилась,
Слеза несбывшихся надежд,
И на груди его светилась
Медаль за город Будапешт.
1945 г.
-----
ЛЕТЯТ ПРЕЛЕТНИТЕ ПТИЦИ
Летят волни прелетни птици
над синята есенна степ,
към топли страни те отлитат,
а аз ще остана при теб.
А аз си оставам при тебе
завинаги, родна страна!
Бряг турски не ми е потребен,
не ща африканска луна.
Немалко страни всевъзможни
обходих с винтовка в ръка,
далече от тебе тревожно
изпитвах горчива тъга.
И мисли немалко премислих
с другари в далечния ден,
и нямаше воля по-чиста
от дълг към родина свещен.
Макар да потъвах в блатата,
макар да замръзвах сред скреж,
отново ще тръгна, когато
под знамето ме призовеш.
Надежди, желания, страсти
в мечтите ни общи разкрих
и твойта сурова и ясна
завидна съдба споделих.
Летят волни прелетни птици
след своята лятна мечта.
Към топли страни те отлитат,
а аз да отлитам не ща.
Аз тук ще остана при тебе,
мой роден край, тук съм щастлив!
Чужд изгрев не ми е потребен,
чужд залез не ми е красив.
ЛЕТЯТ ПЕРЕЛЕТНЫЕ ПТИЦЫ
Летят перелетные птицы
В осенней дали голубой, –
Летят они в жаркие страны,
А я остаюся с тобой.
А я остаюся с тобою,
Родная навеки страна!
Не нужен мне берег турецкий
И Африка мне не нужна.
Немало я стран перевидел,
Шагая с винтовкой в руке,
И не было горше печали,
Чем жить от тебя вдалеке.
Немало я дум передумал
С друзьями в далеком краю,
И не было большего долга,
Чем выполнить волю твою.
Пускай утопал я в болотах,
Пускай замерзал я на льду,
Но если ты скажешь мне снова, –
Я снова все это пройду.
Желанья свои и надежды
Связал я навеки с тобой –
С твоею суровой и ясной,
С твоею завидной судьбой.
Летят перелетные птицы
Ушедшее лето искать.
Летят они в жаркие страны,
А я не хочу улетать.
А я остаюся с тобою,
Родная моя сторона!
Не нужно мне солнце чужое,
Чужая земля не нужна.
1948 г.
---------------------------------------------
Михаил Матусовский
Руският поет и литературовед Михаил Матусовски (Михаил Львович Матусовский) е роден на 10/23 юли 1915 г. в гр. Луганск, Екатеринославска губерния. Пише и публикува стихотворения от ученическите си години. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1939 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1939 г.). Кандидат е на филологическите науки с дисертация по древноруска литература (1941 г.). През годините на Втората световна война работи като военен кореспондент на фронтови вестници. Автор е на стихосбирките „Луганчане” (1939 г.), „Моя родословная” (1940 г.), „Фронт” (1942 г.), „Песня об Айдогды Тахирове и его друге Андрее Савушкине” (1943 г.), „Когда шумит Ильмень-озеро” (1944 г.), „Стихи” (1946 г.), „Слушая Москву” (1948 г.), „Улица мира” (1951 г.), „Всё, что мне дорого” (1957 г.), „Стихи остаются в строю” (1958 г.), „Подмосковные вечера” (1960 г.), „Как поживаешь, Земля” (1963 г.), „Не забывай” (1964 г.), „Тень человека: Книга стихотворений о Хиросиме, о её борьбе и её страданиях, о её людях и её камнях” (1968 г.), „Это было недавно, это было давно” (1970 г.), „Суть” (1979 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1982 г.), „Семейный альбом” (1983 г.) и др. и на текстовете на десетки популярни песни. Умира на 15 юли 1990 г. в Москва.
СТАРИЯТ КЛЕН
Кленът стар, кленът стар,
кленът стар, ах, как цъфти,
за разходка плаче въздухът прозрачен!
Но защо, но защо, но защо денят блести?
Щото ти към мен по улицата крачиш.
Снегопад, снегопад,
снегопад отдавна спря,
пролетта на гости пак се е отбила!
Но защо, но защо, но защо искри заря?
Щото грее твоята усмивка мила.
Погледни, погледни,
погледни – небето грей,
как сияе то безоблачно и чисто!
Но защо ли, защо ли хармониката пей?
Щото някой тук обича хармониста.
* Песен от филма „Момичета”. Музика: Александра Пахмутова.
СТАРЫЙ КЛЕН
Старый клен, старый клен,
Старый клен стучит в стекло,
Приглашая нас с друзьями на прогулку.
Отчего, отчего, отчего мне так светло?
Оттого, что ты идешь по переулку.
Снегопад, снегопад,
Снегопад давно прошел,
Словно в гости к нам весна опять вернулась.
Отчего, отчего, отчего так хорошо?
Оттого, что ты мне просто улыбнулась.
Погляди, погляди,
Погляди на небосвод,
Как сияет он безоблачно и чисто!
Отчего, отчего, отчего гармонь поет?
Оттого, что кто-то любит гармониста…
1961 г.
---------------------------------------------
Михаил Мухамеджанов
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
Таджик, р.1951 г., Москва
НАД МЕН СМЪРТТА КРЪЖИ
Обикаля смъртта – черен гарван сред времето,
и отново я мамя за хиляден път,
пак с косата й страшна преборих се временно,
не подлагайки своята временна плът.
Зная аз, този бой е последен наистина
и старицата свойто ще вземе, но как
да живея сега ми се иска неистово!
Нека още кръжи. Да почака все пак!
Не предават мъжете духа преждевременно,
даже падайки, гръб не прекланят по път.
Те орли са, от род богатирски е племето,
отредил им е Бог към върха да летят.
А и иначе как? Да оставиш любимата
половинка, децата, приятели? Виж
този сложен живот, този свят и родината –
ти за радост и болка ще трябва да бдиш!
Поживей, да измиеш от грешки душата си,
добринка, топлинка щом тогава си взел
през години младежки – в туй, що е изцапано,
да отвръщаш на злото с отпор неумел.
НАДО МНОЙ СМЕРТЬ КРУЖИТ
Надо мной кружит смерть смоляным злобным вороном,
Снова в тысячный раз обманул я её,
Вновь косу отвернул её грозную в сторону,
Не подставил ей бренное тело своё.
Знаю я, этот бой может скоро закончится,
И старуха своё всё равно да возьмёт,
Но пока ещё жить так неистово хочется,
Пусть ещё покружит. Ничего – подождёт!
Мужикам не пристало сдаваться безвременно,
Даже лёжа уже на прижатой спине.
Им дано богатырского быть роду – племени,
Им орлами велел Бог взлетать в вышине.
Ну, а как же иначе? Оставить любимую
половинку свою, и детей и друзей,
Эту жизнь, этот мир и отчизну родимую –
свою радость и боль без защиты своей.
Нет, уж стоит пожить, чтоб отмыть душу грешную,
Ну, хотя бы чуть-чуть добротой и теплом,
Что испачкал тогда, в годы юные, вешние,
Когда толком не знал, как бороться со злом.
---------------------------------------------
Михаил Ножкин
Руският актьор, композитор, музикант и поет Михаил Ножкин (Михаил Иванович Ножкин) е роден на 19 януари 1937 г. в Москва. ЗавършваТеатралното студио за естрадни изкуства към Московския театър на естрадата (1961 г.) и е приет в трупата. В киното се снима от 1968 г. Има актьорски роли и е автор на текстовете на песните в десетки филми като „Ошибка резидента” (1968 г.), „Каждый вечер в одиннадцать” (1969 г.), „Земля, до востребования” (1972 г.), „Надежда” (1973 г.), „Хождение по мукам” (1977 г.), „Юность Петра” (1980 г.), „Одиночное плавание” (1985 г.) и др. Водещ е на 14-серийния документален филм „Стратегия Победы” (1985 г.). Член е на редакционните съвети на в. „Слово” и в. „Прогноз развития”. Член е на Професионалния комитет на московските драматурзи (1967 г.), на Съюза на кинематографистите на СССР (1973 г.), заслужил деятел на културата (1975 г.), народен артист на РСФСР (1980 г.), член на Съюза на писателите на Русия (1995 г.), носител е на редица високи отличия за култура, литература и съхраняване на духовните ценности, сред които Държавната награда на РСФСР (1982 г.). Автор е на няколко стихосбирки, последните от които са „Точка опоры” (2012 г.), „Будь Человеком” (2012 г.) и „Точка опоры. Избранное” (2014 г.). Живее в Москва.
ПОСЛЕДНИЯТ БОЙ
Не сме почивали отдавна, не можахме,
не беше време за почивка, друже мой,
пешачката полвин Европа изорахме...
Най-после утре е последният ни бой.
Съвсем накрая война е, знам,
последен бой – най-труден той е.
В Русия искам в дома ни там
да видя в мир теб, майко моя!
В живота ни години четри фриц погуби,
години четри, сляти в кървава река...
В добро момиче ми се иска да се влюбя
и да докосвам родната страна с ръка...
Съвсем накрая война е, знам,
последен бой – най-труден той е.
В Русия искам в дома ни там
да видя в мир теб, майко моя!
Последна люта схватка ръкопашна,
ще служим на Русия до последна бран.
Дори и да умрем за нея, не е страшно,
макар че всеки нов живот очаква там!
Съвсем накрая война е, знам,
последен бой – най-труден той е.
В Русия искам в дома ни там
да видя в мир теб, майко моя!
ПОСЛЕДНИЙ БОЙ
Мы так давно, мы так давно не отдыхали.
Нам было просто не до отдыха с тобой.
Мы пол-Европы по-пластунски пропахали...
И завтра, завтра, наконец, последний бой.
Ещё немного, ещё чуть-чуть,
Последний бой, он – трудный самый.
А я в Россию, домой хочу,
Я так давно не видел маму!
Четвёртый год нам нет житья от этих фрицев,
Четвёртый год солёный пот и кровь рекой...
А мне б в девчоночку в хорошую влюбиться,
А мне б до Родины дотронуться рукой...
Ещё немного, ещё чуть-чуть,
Последний бой, он – трудный самый,
А я в Россию, домой хочу,
Я так давно не видел маму!
В последний раз сойдёмся завтра в рукопашной,
В последний раз России сможем послужить.
А за неё и помереть совсем не страшно,
Хоть каждый всё-таки надеется дожить!
Ещё немного, ещё чуть-чуть,
Последний бой, он – трудный самый,
А я в Россию, домой хочу,
Я так давно не видел маму!
-----
БЕЗСМЪРТЕН МАРШ
Войната свърши. Гръм оръдията спряха,
изглажда спомен за бедата всеки час
и ний живеем. Нова пролет доживяхме
с Деня победен – най-добрият ден за нас.
И от Камчатка до прославения Брест чак,
от Севастопол до мурманския прибой
печал и радост по страната ни се срещат
и пак не ни оставя паметта в покой.
Припев:
И пак камбани святи зорко бият,
в единен строй страната ни сплоти
Безсмъртен полк, безсмъртната Русия
уверено към бъдното лети!
Войната свърши. Ала песен недопята
над всеки дом и досега разгаря глас.
Бащите и дедите награди войната
с безсмъртие, за да живеем ти и аз!
Изпълниха войнишкия си дълг сурово –
докрай защитник на родината сплотен,
а ний в историята гледаме отново
и ден сегашен мерим с войнствения ден.
Войната свърши. Но не е дошъл покоят
и враговете пак заплашват ни с война.
Не се боим от тях – страна сме на герои,
ще защитим родината като стена!
Войната свърши. Ала общата ни памет
е твърда, вечна като дружба фронтова.
На колене не ни е никой нас поставял
и никой никога не ще смени това!
* Стихове, музика и изпълнение на песента: Михаил Ножкин.
БЕССМЕРТНЫЙ МАРШ
Война закончилась. И пушки замолчали,
И годы сгладили великую беду,
И мы живём. И мы опять Весну встречаем,
Встречаем День Победы, лучший день в году.
И от Камчатки до прославленного Бреста,
От Севастополя до Мурманских широт,
Печаль и радость по стране шагают вместе,
И снова память нам покоя не даёт.
Припев:
И вновь зовут колокола святые,
И вновь страна в единый строй встаёт,
Бессмертный полк, Бессмертная Россия
Уверенно в грядущее идёт!
Война закончилась. Но песней опалённой
Над каждым домом до сих пор она кружит.
В войну отцов и дедов наших миллионы
Ушли в бессмертие, чтоб нам с тобою жить!
Они исполнили солдатский долг суровый,
И до конца остались Родине верны,
И мы в Историю заглядываем снова,
Чтоб день сегодняшний измерить днём войны.
Война закончилась. Но в мире нет покоя,
И снова недруги пугают нас войной,
Мы не боимся их – у нас страна Героев,
И все готовы встать за Родину стеной!
Война закончилась. Но память поколений,
Как фронтовая дружба, вечна и тверда.
Нас никогда никто не ставил на колени,
И не поставит ни за что и никогда!
---------------------------------------------
Михаил Пляцковский
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
Михаил Пляцковски (Михаил Спартакович Пляцковский) – 1935-1991 г.
КОН ЧЕРВЕН
В ранен ден, от зората запленен
до река, хей така,
сред ливади кон червен,
кон червен броди.
С ярко слънчице залят,
вихри златна грива ат,
мое детство – кон червен.
В тучна шир тъй звъни роса безспир
с тих ветрец... Хей, жребец,
смело пламеней до мен,
кон червен, гордо
рий копито в твърдина,
пий от извор тишина,
мое детство – кон червен.
Идвам там и докосвам коня с длан,
с топъл глас казвам аз:
Отведи ме вкъщи ти,
кон червен. Редом
ти навярно доброти
прежни ще събудиш в мен,
мое детство – кон червен.
КРАСНЫЙ КОНЬ
На заре, ранним yтром на заре,
За рекой по траве
Ходит в поле красный конь,
Красный конь ходит.
Ярким солнцем залитой,
Машет гривой золотой
Моё детство, красный конь.
А в лyгах, так звенит в лyгах роса,
Только тронь. На ветрy,
Полыхает на ветрy
Красный конь гордо.
По земле копытом бьёт,
Тишинy из речки пьёт
Моё детство, красный конь.
Подойдy, протянy томy коню
Я ладонь и скажy:
Отвези меня домой,
Красный конь. Рядом
Ты, наверно, неспроста,
Как людская доброта,
Мое детство, красный конь.
* Автор музыки: Марк Фрадкин.
---------------------------------------------
Михаил Светлов
Руският поет и драматург Михаил Светлов (Михаил Аркадьевич Шейнкман/ Светлов) е роден на 4/17 юни 1903 г. в гр. Екатеринослав, днес Днепропетровск. Публикува поезия от 1917 г. През 1920 г. е доброволец в Червената армия и взема активно участие в Гражданската война. От 1922 г. живее в Москва. Учи в Московския държавен университет (1927-1928 г.). През годините на Отечествената война е кореспондент на в. „Красная звезда” и работи във фронтовия печат. Твори в направлението социалистически реализъм, пише за грубия живот и за войната, но е и поет на романтиката и мечтите. Автор е на стихосбирките „Рельсы” (1922 г.), „Стихи” (1924 г.), „Корни” (1925 г.), „Горизонт” (1959 г.), „Охотничий домик” (1964 г.), „Стихи последних лет” (1967 г.) и др., на пиесите „Глубокая провинция” (1935 г.), „Сказка” (1939 г.), „Двадцать лет спустя” (1940 г.), „Мыс Желания” (1940 г.), „Бранденбургские ворота” (1946 г.), „Чужое счастье” (1953 г.), „С новым счастьем” (1956 г.) и др. Преподавал е в Литературния институт „Максим Горки”. Умира на 28 септември 1964 г. в Москва.
ИТАЛИАНЕЦЪТ
Черен кръст на гърди италиански –
прашен, чужд, без цветя и украси;
в небогато семейство отгледан
син единствен, наследник последен...
Ти какво, от Неапол красавецо,
на полята в Русия оставил си?
Свойта радост защо ли забрави
в знаменития, родния залив?
При Моздок аз, убил те накрая,
за вулкана далечен мечтаех!
Сред безкрайните волжски простори
аз мечтаех за южни гондоли!
Но не аз пистолети размятах
да бедя италианското лято
и не мои стрели са свистели
над родината на Рафаело!
Стрелях тук! Тук, където живея,
тук роден съм, с това се гордея,
тук народите в нашта родина
не превеждат мечти и билини.
Та нима наште донски излучини
са изучили чуждите учени?
И Русия, Расея – държава
наша – ти ли ора и засява?
Не! Пристигна със зли ешелони
да превземаш далечни колонии;
твоят кръст на фамилното щастие
до гробовни размери израснал е...
От родината гоня тираните
чуждоземни и вражия глум!
Стрелям аз към грабителя – няма по;
справедливо от моя куршум!
Вече с кръста си тук ще живееш!
Вятър в снежни простори ечи
и небе италианско синее
в остъклените мъртви очи...
* Дифтонг – гласните „иа” в думите „италианец” и „италиански” са съчетание, което може да се чете в един слог – като „я”.
* Моздо;к – град в Русия, административен център на Моздокския район на Северна Осетия.
* Излучина – рязък завой, кривулица на река.
ИТАЛЬЯНЕЦ
Черный крест на груди итальянца,
Ни резьбы, ни узора, ни глянца, –
Небогатым семейством хранимый
И единственным сыном носимый...
Молодой уроженец Неаполя!
Что оставил в России ты на поле?
Почему ты не мог быть счастливым
Над родным знаменитым заливом?
Я, убивший тебя под Моздоком,
Так мечтал о вулкане далеком!
Как я грезил на волжском приволье
Хоть разок прокатиться в гондоле!
Но ведь я не пришел с пистолетом
Отнимать итальянское лето,
Но ведь пули мои не свистели
Над священной землей Рафаэля!
Здесь я выстрелил! Здесь, где родился,
Где собой и друзьями гордился,
Где былины о наших народах
Никогда не звучат в переводах.
Разве среднего Дона излучина
Иностранным ученым изучена?
Нашу землю – Россию, Расею –
Разве ты распахал и засеял?
Нет! Тебя привезли в эшелоне
Для захвата далеких колоний,
Чтобы крест из ларца из фамильного
Вырастал до размеров могильного...
Я не дам свою родину вывезти
За простор чужеземных морей!
Я стреляю – и нет справедливости
Справедливее пули моей!
Никогда ты здесь не жил и не был!..
Но разбросано в снежных полях
Итальянское синее небо,
Застекленное в мертвых глазах...
1943 г.
---------------------------------------------
Михаил Смирнов
(НЯМА ДАННИ)
МАРШ „ПРОЩАВАНЕТО НА СЛАВЯНКАТА”
От безкрайните родни простори,
в градове и села с ясен глас
с нас могъщата сила говори,
тя е с майчино мляко при нас.
Векове тук, Русия, остана
и вовек ще ковеш бъднини!
Твойте друми ще водят към храма,
твойта чест враг не ще оскверни!
Припев:
Тръби с призив вест към поход за чест,
в свещения строй врага ще срещнем ние в бой!
Дай ни сила, майко руска, днес!
Ще отхвърлим размирното време,
чест и слава ще се защитят!
Знамената на нашта победа
ще сберат в строя руската рат.
Ний бащите-герои ще славим,
ще се слеем в единен юмрук
и ще браним народ и държава –
свободата да свети и тук!
Ще свети ярък знак –
звезда пътеводна за нас,
звезда – сполука,
звезда – надежда,
войници в бой спасява пак;
тя глас велик е
за чест и нежност,
заветен знак за роден праг.
Дай ни сили, майко руска, днес!
От дедите безценен подарък
наследили сме – да победим,
и с надежда, с любов и със вяра
бащин дом от врага да спасим.
В плен се руският войн не предава,
побеждаваме с гръмко „Ура!”...
Знамената ни с чест се развяват,
с „Марш славянки” започва парад...
Дай ни сили, майко руска, днес!
Български текст: Красимир Георгиев
МАРШ „ПРОЩАНИЕ СЛАВЯНКИ”
От бескрайних просторов Отчизны,
От родных городов и полей
Нас поднимет могучая сила,
Что дана с молоком матерей.
Ты веками, Россия, стояла,
Лик твой будет потомкам сиять!
И дорог твоих к светлому храму
Никому не дадим осквернять!
Припев:
Пусть вновь звуки труб в поход нас зовут,
В священном строю с врагом сойдемся мы в бою!
Мать Россия нас благослови!
Отведем от страны лихолетье,
Защитим нашу Родину-Мать!
Пусть под стяги Победы заветной,
Собирается русская рать.
Мы героев-отцов не забудем,
И сольемся в едином строю,
Свет родных очагов с нами будет,
Отстоим честь и славу свою!
А свет любимых глаз –
Звездой путеводной для нас,
Звезда удачи,
Звезда надежды
В бою спасет солдат не раз,
Звезда удачи,
Звезда надежды
Заветный свет любимых глаз!
Мать Россия нас благослови!
Нам оставили деды наследство:
В нем наука – врага побеждать,
И с Любовью, Надеждой и Верой
Отчий дом от врага сберегать,
Нет для русского воина плена,
Побеждаем мы с грозным УРА,
Реют гордые наши знамёна,
Марш Славянки зовет на парад!
Мать-Россия, нас благослови!
2009 г.
---------------------------------------------
Михаил Шчербаков
Руският поет, автор и изпълнител на песни Михаил Шчербаков (Михаил Константинович Щербаков) е роден на 27 март 1963 г. в гр. Обинск, Калужска област. Завършва филологическия факултет при Московския държавен университет „М. Ломоносов” (1988 г.). Автор е на над 20 аудиокасети, компактдискове и албуми със стихове и песни и на стихосбирките „Вишнёвое варенье” (1990 г.), „Нет и не было яда” (1990 г.), „Другая жизнь” (1996 г.), „Тринадцать дисков” (2007 г.) и др. Изнася концерти в страната и в чужбина. Живее в Москва.
ТИРЕНСКО МОРЕ
Златиста сълза, заблести и умри, на зеницата ти не пречи.
Аз още не съм в панорамата вникнал. Запомня ли, тръгвам оттук.
Надежди макар за взаимност да няма. Ландшафтът не знае за тях.
Е, да. Ни най-малки. За друго съм тук. За сбогуване само дойдох.
Ти гражданко, сбогом. Спокойно отброй стъпалата от морския порт
към къщи или, con amore, на гости подноса с маслини носи.
Крайбрежие, сбогом. Пази, con amore, присъщия си аромат.
Тук няма войни. Няма грешки. Не мръзне водата. Везувий мълчи.
И няма защо да се чудя, че мигом привикнах към този простор,
стотици години живял в катакомби, пълзейки, на сляпо почти.
Въпрос – да отвиквам ли днес, да вървя ли обратно, след себе си чул:
Върви, чужденецо! Разбира се, сбогом! Разбира се. Да, чужденец.
Добре, ще отвикна. Немеещ, ще смятам тоз бряг за случаен късмет.
В подземния свят ще се върна, без нов ред аз дневника ще продължа.
Но тук... Щом пред мен се простира тиренската пълна с лъчи синева –
натам, con amore, ме тегли, внезапно разбиращ какво е душа.
* Сon amоre (итал.) – С любов.
* Тиренско море е разположено на западния бряг на Италия, в пределите на Средиземно море.
ТИРРЕНСКОЕ МОРЕ
Слеза золотая, сверкни и погибни, рассыпься, зрачку не мешай.
Я всей панорамы еще не запомнил. Запомню и сразу уйду.
Надежд на взаимность пускай не малейших. Ландшафты не знают о ней.
Ну что ж. Ни малейших. Я здесь не за этим. Мне только проститься, и все.
Прощай, горожанка. Считай машинально ступеньки от порта наверх,
домой или в гости неся, con amore, большую корзину маслин.
Прощай, побережье. Храни, con amore, присущий тебе аромат.
Нет войн. Нет ошибок. Вода не замерзнет. Везувий не заговорит.
Не то любопытно, что я в одночасье к такому приволью привык,
сто лет накануне прожив в катакомбах, на ощупь, вслепую почти.
Вопрос – отвыкать ли теперь, отправляясь обратно и слыша вослед:
Прощай, чужестранец! Ну да, чужестранец. Конечно. Конечно, прощай.
Не вмиг, но отвыкну. Замкнусь, онемею, везенье случайным сочту.
Вернусь в подземелье, дневник безучастный продолжу не с новой строки.
Но здесь... Но покуда лежит предо мною густая Тирренская синь, –
я к ней, con amore, тянусь, постигая внезапно, что значит душа.
---------------------------------------------
Николай Глейзаров
Руският поет Николай Глейзаров (Николай Валентинович Глейзаров) е роден на 6/19 декември 1909 г. в гр. Рославл, Смоленска губерния. Завършил е едногодишен курс на Института по труда. Първите му публикувани стихотворения са от 1927 г. От 1929 до 1941 г. е автор и изпълнител в редица естрадни колективи. Пише текстовете на много естрадни песни и песни към радиопиеси и кинофилми. Автор е на стихосбирките „На празднике” (1951 г.), „Наши праздники” (1952 г.), „Северный олень” (1952 г.) и „Всегда ты хороша” (1962 г.). Умира на 23 юни 1970 г. в Ленинград.
МОРСКА ЕСЕН
Есен бурна, в мачтите завила корен,
цяла нощ вълна студена злобно бие в борд...
Ех, в морето, да, в морето, сред простора
пак на вахта си припомням твоя весел взор.
Нека в моя далечен път ветри северни да плющят,
пак ще стопля сърцата Одеса, вечно огънче, светъл свят.
Нека грохот вълните носят, злата есен не ще ни гнети!
На усмихнати смели матроси вечна пролет в сърцата цъфти!
Не тъгувай, скъпа, тази есен бурна
нейде зад кърмата като дим ще отлети...
Ех, в морето, да, в морето, сред простора
смелият моряк преборва вятър и вълни.
И след пътя ни тъй далечен в този есенен север суров
ще се върнем от рейса в Одеса, родно пламъче в изгрев нов.
Пролет дойде ли, с волни другари първи тост да издигнем дай
за любов и за нашата младост, за любимия роден край!
МОРСКАЯ ОСЕНЬ
Осень штормовая, в мачтах завывая,
Бьёт в борта всю ночь холодной, злобною волной…
Эх, да в море, да эх, да на просторе
Десять раз на вахте вспомнишь взгляд весёлый твой.
Ничего, что путь мой далёк и осенний норд так жесток,
Согревает сердца нам Одесса, этот вечный огонёк.
Пусть грохочет всю ночь волна – злая осень нам не страшна!
У весёлых и смелых матросов на душе всегда весна!
Не грусти, родная, осень штормовая,
Отгремев, как дым, расстает где-то за кормой…
Эх, да в море, да эх, да на просторе
Справится моряк отважный с ветром и волной.
Ничего, что путь мой далёк и осенний норд так жесток,
Мы вернёмся из рейса в Одессу на родимый огонёк.
Соберём мы друзей весной, будет первый тост наш с тобой
За любовь и за молодость нашу и за милый край родной!
---------------------------------------------
Николай Добронравов
Руският поет, писател, драматург, актьор и поет-песенник Николай Добронравов (Николай Николаевич Добронравов) е роден на 22 ноември 1928 г. в Ленинград. Завършва школата-студио „Немирович-Данченко” при Московския художествен академичен театър (1950 г.) и Московския педагогически институт (1952 г.). През 50-те години на ХХ в. работи като актьор в Московския младежки театър, след което се отдава на литературна дейност. Член е на Съюза на писателите на СССР (1970 г.). Лауреат е на Държавна награда на СССР (1982 г.). Автор е на стихосбирките „Созвездие Гагарина”, „Стихи и песни”, „Таежные костры”, „Вечная тревога”, „Стихотворения” (написани в периода 1970-1990 г.), „Вера моя” (2001 г.), „Светит незнакомая звезда” (2005 г.) и др., на разкази, повести, либрета и пиеси за деца и възрастни, сред които „Колосок-волшебные усики” (1955 г.), „Тайна старшего брата” (1958 г.), „Загорается маяк” (1960 г.), „Иван Шадрин” (1961 г.), „В Сибирь за песнями” (1964 г.), на текстовете на десетки популярни песни. Много от песните си подготвя заедно със своята съпруга, композиторката Александра Пахмутова. Живее и работи в Москва.
ХЛЯБЪТ
Хляб от старо брашно с трици наполовина
помним ясно от прежни горчиви години.
Хляб с каруци докаран. Стине студ зад тезгяха.
Хляб за утре, с купони доставките бяха.
Ах, какъв беше мек, ах, какъв беше славен!
Аз не помня дори и троха да остане...
И защо бе по-вкусен от днешните млини
хляб от старо брашно с трици наполовина?
Може би затова, че войници за сбогом
на децата раздаваха хляб от вагона.
Бяхме равни тогава пред хляба изцяло
пред небето, от „Юнкерси” зли почерняло,
пред възпятата, рухнала мигом отбрана.
Пред беда – жълтеница в семейната драма,
пред вика ни „Ура!” и блокадната болка,
и пред смърт, и пред плен, кръв и сол сред осколки.
Хляб от старо брашно с трици наполовина,
за войска и маршали бе хлябът петимен.
Бе молитва за всички, желан до трохичка.
Аз не помня изсъхнала хлебна коричка.
...Зад витрината хлябът е пресен и много.
„Ний сме същите! – кряскам. – Пак тежи ни тревога!”
Късче кифла лежи под краката на всички.
През войната не помня суха хлебна коричка...
Оцеляхме! По-лесен е пътят, за Бога!
Но защо ли днес съхнем, щом хлябът е много!
ХЛЕБ
Хлеб из затхлой муки, пополам с отрубями,
Помним в горькие годы ясней, чем себя мы.
Хлеб везли на подводе. Стыл мороз за прилавком.
Мы по карточкам хлеб забирали на завтра.
Ах какой он был мягкий, какой был хороший!
Я ни разу не помню, чтоб хлеб был засохший…
Отчего ж он вкусней, чем сегодняшний пряник,
Хлеб из затхлой муки, пополам с отрубями?
Может быть, оттого, что, прощаясь, солдаты
Хлеб из двери теплушки раздавали ребятам.
Были равными все мы тогда перед хлебом,
Перед злым, почерневшим от „Юнкерсов” небом,
Пред воспетой и рухнувшей вдруг обороной.
Перед жёлтенькой, первой в семье похоронной,
Перед криком „ура”, и блокадною болью,
Перед пленом и смертью, перед кровью и солью.
Хлеб из затхлой муки, пополам с отрубями,
И солдаты, и маршалы вместе рубали.
Ели, будто молясь, доедали до крошки.
Всю войну я не помню даже корки засохшей.
…За витриною хлеб вызывающе свежий.
Что ж так хочется крикнуть: „Мы все те же! Все те же!”?
Белой булки кусок кем-то под ноги брошен.
Всю войну я не помню даже крошки засохшей…
Мы остались в живых! Стала легче дорога.
Мы черствеем, как хлеб, которого много!
---------------------------------------------
Николай Доризо
Руският поет Николай Доризо (Николай Константинович Доризо) е роден на 22 октомври 1923 г. в гр. Краснодар, Кубано-Черноморска област. Първите му публикувани стихотворения са от 1938 г. През Великата отечествена война е военен кореспондент. След войната учи в Ростовския университет, през 1957 г. завършва висшите курсове при литературния институт „Максим Горки”. От 1959 г. до 90-те години е секретар на Съюза на писателите на РСФСР. Почетен гражданин е на гр. Краснодар. Негови са пиесите „Утром после самоубийства” (1959 г.), „Красивой быть опасно” (1967 г.), „Конкурс красоты” (1967 г.) и „Две женщины и зависть” (1975 г.). По негови текстове се изпълняват десетки песни, негови стихове звучат във филмите „Разные судьбы”, „Дело было в Пенькове”, „Простая история” и др. Автор е на стихосбирките „На родных берегах” (1948), „Мы – мирные люди” (1950 г.), „Стихи” (1952 г.), „Встреча с тобой” (1955 г.), „Стихи и песни” (1956 г.), „Лирика” (1958 г.), „Верю, люблю, пою” (1959 г.), „Имя моё – человек” (1961 г.), „Избранное” (1963 г.), „Стихи. Поэмы. Песни” (1964 г.), „Люблю писать в дороге” (1965 г.), „Седьмое чувство” (1966 г.), „Избранная лирика” (1967 г.), „Ровесникам нашей Победы” (1967 г.), „Место действия” (1971 г.), „Разные судьбы” (1972 г.), „Сорок семь новогодних ночей” (1972 г.), „Военные поезда” (1972 г.), „Земля моей первой любви” (1973 г.), „Меч Победы” (1975 г.), „Нас водила молодость” (1976 г.), „Пока деревья есть на свете” (1978 г.), „Звенья” (1982 г.), „Я прохожу по строчечному фронту” (1984 г.), „Вдохновенье завтрашнего дня” (1986 г.), „Внукам нашей Победы” (1986 г.), „Сердцебиение мысли” (1993 г.), „Книга о любви” (2004 г.) и др. Умира на 31 януари 2011 г. в селището Переделкино, Московска област.
ТВОЯТ БАЩА
На дванайсет станах аз,
имах ден рожден,
вълнено жакетче в нас
виждам – дар за мен.
„– Дава ти го татко ти,
праща го в колет... –
каза мама кратко и
сведе поглед блед. –
Не мисли с лоши мисли
за него,
ще пораснеш
и спомен ще връщаш...
И макар че живее отделно,
твоят татко
обича те, дъще!”
До вратата някъде
срещна ме съсед:
„– Как не си облякла ти
новия жакет?
Майка ти старателно
цяла нощ го ши...”
И разбрах тъгата на
майчини очи!
Аз запазих тайната
с милия жакет,
не разкрих пред майка ми
нейния секрет.
Само в родна майчица
с искрена душа
толкоз всеотдайна е
святата лъжа:
„Не мисли с лоши мисли
за него,
ще пораснеш
и спомен ще връщаш...
И макар че живее отделно,
твоят татко
обича те, дъще!”
ТВОЙ ОТЕЦ
В день, когда исполнилось
Мне двенадцать лет,
Подарила мама мне
Шерстяной жакет.
И куда-то в сторону
Отвела глаза:
– Принесли посылку нам –
Это от отца.
Ты о нём
Не подумай плохого,
Подрастёшь
И поймёшь всё с годами.
Твой отец тебя любит и помнит,
Хоть теперь не живёт
Вместе с нами.
В тот же день мне встретился
У ворот сосед:
– Что же не надела ты
Новый свой жакет?
Мать всю ночь работала,
Чтоб его связать… –
И тогда я поняла,
Что такое мать!
Я рукою гладила
Тёплый мой жакет.
Не сказала матери
Про её секрет.
Лишь душа безгрешная
Лишь родная мать
Может так заботливо
И так свято лгать:
Ты о нём
Не подумай плохого,
Подрастёшь
И поймёшь всё с годами.
Твой отец тебя любит и помнит,
Хоть давно не живёт
Вместе с нами.
-----
О, КОЛКО ЧЕСТО
О, колко чест е тоз душевен глас,
че властваме мъжете над съдбите.
Не! Винаги избираме жените,
които вече са избрали нас.
О, КАК НАМ ЧАСТО
О, как нам часто кажется в душе,
Что мы, мужчины, властвуем, решаем.
Нет! Только тех мы женщин выбираем,
Которые нас выбрали уже.
1969 г.
---------------------------------------------
Олеся Атланова
Руската поетеса, композиторка и певица Олеся Атланова (Олесья Владимировна Атланова) е родена на 26 април 1964 г. в гр. Бугулма, Република Татарстан. Завършила е Уфимския нефтен институт (1983-1988 г.), след което е работила като инженер-метеоролог, началник на лаборатория и системен администратор. Първия си диск с авторски песни „Одинокая звезда” записва през 1998 г., след това издава албумите „Парус Надежды” (2002 г.), „Русский Холлидей”, „Матушка-Провинция” (2011 г.), диска „Мадагаскар” (2006 г.) и др. Поетичния си дебют прави в сборник „Акварели любви” (2011 г.), печата стихове в сборниците „Волшебных слов серебрянный родник”, „Серебро слов”, „Поэтический секстет”, в списанията „Союз писателей”, „Лексикон”, в книгите „Осетровье”, „От пункта Я до пункта Ты” и др. Участвала е в много песенни фестивали, има номинации за най-добър изпълнител на авторски руски шансони. Член е на Съюза на писателите на Русия и на международния съюз на писателите „Новый Современник”. Живее в гр. Радужний, Хантимансийски автономен окръг.
ПТИЦА
На болната ми майка
Ведро утро, мамо! От Шалтай-Болтай днес
в чаша ти донесох изворна вода,
необикновена тя вода е прелест –
от сълзи небесни на добра звезда.
През нощта внезапно се превърнах в птица,
по-добра от дракон птица-звездолет,
след това летях към трима звездни принца
в Тридевето царство тайничко от теб.
Сред ята небесни силен звезден вятър
пазеше покорно кът с гърне-зари.
От Шалтай-Болтай узнах секрет приятен
и вода вълшебна джин ни подари.
Принцовете също дар ти пращат, мамо,
от целувки девет срещу зли беди.
Ако искаш, вкъщи птица пак ще стана
и ще литна! Само здравичка бъди!
* Шалтай-Болтай – персонаж от английската класическа литература за деца, герой от книгата на Луис Карол „Алиса в огледалния свят”.
* „В тридевятом царстве” – съветски филм-приказка по едноименната повест на Виталий Губарев.
ПТИЦА
(Заболевшей маме...)
С добрым утром, мама! От Шалтай-Болтая
Я тебе в стакане принесла воды,
Но водица эта вовсе не простая, –
Это слёзы счастья Голубой Звезды.
Я сегодня ночью превращалась в птицу,
И была та птица больше чем дракон,
А потом летала к трём Небесным Принцам
В тридевятом царстве от тебя тайком.
Между звёздных стаек самый сильный Ветер
Сторожил покорно Золотой Кувшин.
От Шалтай-Болтая знала я секретик,
И воды волшебной дал кувшинный Джинн.
Вот, ещё гостинца от Небесных Принцев –
Девять поцелуев, а теперь попей.
Хочешь, этой ночью снова стану птицей?
Я кем хочешь стану, только не болей!
-----
ЩЕ ЗАПАЛЯ СВЕЩИЧКА
На дъщеря ми
Ще запаля свещичка аз в нашата църква,
да не те сполети зло по пътя напред,
и ще шепна слова: „Боже мой, не отхвърляй
мойта проста молба да е всичко наред.
Нека твоя защита е ангелът светъл,
пътеводна звезда в нощи горестни виж.
Аз не ще съм край нея сред край неприветлив,
само ти над детето ми, Боже, ще бдиш.
На света нямам сила по-скъпа и мила,
не прекъсвай таз нишка – с любов да вървим.
Щом с любов на планетата сме се явили,
помогни ни, мой Боже, да я съхраним!”
И блещука свещицата в нашата църква,
а пред погледа майчин надежда сияй.
Бог мълчи, аз шептя: „Боже мой, не отхвърляй
мойта проста молба. Ще я чакам докрай!”
Я ПОСТАВЛЮ СВЕЧУ
...моей дочери
Я поставлю свечу в нашей маленькой церкви,
Чтоб в дороге с тобой ничего не стряслось,
И слова прошепчу: „Мой Господь, не отвергни
Моей просьбы простой, чтобы всё обошлось.
Пусть защита твоя станет ангелом светлым,
Путеводной звездой, освещающей ночь.
С ней не будет меня, и в краю неприветном
Только ты, мой Господь, ей сумеешь помочь.
Для меня никого нет дороже на свете,
Не порви, невзначай , эту тонкую нить.
Если ради любви, мы пришли на планету,
Помоги, мой Господь, нам ее сохранить”.
И мерцает свеча в сводах маленькой церкви,
От неё не могу я свой взгляд оторвать.
Лики Бога молчат, я шепчу: „Не отвергни
Моей просьбы простой. Я ее буду ждать!”
---------------------------------------------
Олга Аникина
Руската поетеса Олга Аникина (Ольга Николаевна Аникина) е родена на 7 ноември 1976 г. в гр. Новосибирск. По професия е лекар. Първите й поетични публикации са във вестниците „Гудок”, „Вечерний Новосибирск” и „Молодая Сибирь” (1986-1997 г.). Пише сериозна поезия и поезия за деца, пише и изпълнява песни, като бард е лауреат и дипломант на фестивали на авторската песен в Новосибирск, Томск и Москва. Член е на литературното обединение „Молодость”. Автор e на стихосбирките „Первоцвет (2001 г.), „Соло трепетным смычком” (2006 г.) и „Жители съёмных квартир” (2012 г.). Живее в Москва.
НАТЮРМОРТ
Какво да ти пиша в писмото си кратко, кажи...
Наоколо дребни неща, недостойни са, знам,
за нашто перо. Птичка нервно сред пролет кръжи.
Прозорец и маса. Мушкато увяхнало там.
Май вечер е вече, денят е изгубен, уви.
Писмото не става, изтъркани бледи слова.
За туй – да не кажеш. Онуй е табу – забрави!
А вещите кротко мълчат, натюрморт е това:
две ябълки, щора и кана – мъртвило почти,
оскъдни контури на разни предмети видях...
Накрая – описвам любовните свои мечти,
защото къде пада тук светлината разбрах.
НАТЮРМОРТ
О чём рассказать тебе в этом коротком письме…
На что ни посмотришь вокруг – недостойно пера.
Вот с улицы нервное, птичье – видать, о весне.
Вот стол у окна. На столе засыхает герань.
Вот, кажется, вечер, а впрочем, и этот – в трубу.
Письмо не сложилось, и слог мой изрядно затёрт.
Об этом – не скажешь. На что-то другое – табу.
И вещи молчат, потому что они – натюрморт:
два яблока, штора, кувшин, всё как будто мертво,
и скупо очерчен по контуру каждый предмет…
…и в самом конце – я пишу о любви, оттого,
что вдруг понимаю, откуда тут падает свет.
---------------------------------------------
Осип Количьов
Руският поет и преводач Осип Количьов (Иосиф /Осип Яковлевич Сиркес / Колычёв) е роден на 3/16 май 1904 г. в Одеса. Учи в Института за народно образование в Кунцево (1928-1930 г.). Първите си стихотворения публикува през 1920 г. в сп. „Шквал” и в. „Известия”. Членува в писателската асоциация „Потоки Октября” (1923 г.). През Великата отечествена война е военен кореспондент във фронтови издания. По стиховете му се изпълняват много песни. Автор е на стихосбирките „Книга стихов” (1930 г.), „Дети Советов” (1931 г.), „Первая осень” (1931 г.), „Еврейские поэты. Авторизованный перевод с еврейского Осипа Колычева” (1932 г.), „Три песенки” (1933 г.), „У Черного моря” (1935 г.), „Стихи и поэмы” (1936 г.), „Песни и стихи” (1937 г.), „До самого солнца” (1938 г.), „Пулеметная лента” (1938 г.), „Щорс” (1940 г.), „Олеко Дундич” (1942 г.), „Шесть часов утра” (1942 г.), „Стихи и песни” (1951 г.), „Наша земля” (1955 г.), „С гвардейским корпусом” (1955 г.), „Закаты и рассветы” (1957 г.), „Избранное: стихи, песни, поэмы” (1958 г.), „Закон весны” (1962 г.), „Музыка цвета” (1965 г.), „Память зрения” (1967 г.), „Тобой дышу” (1969 г.), „Корни и кроны” (1973 г.) и др. Умира през 1973 г. в Москва.
МОМИНИ СЪЛЗИ
Снегът внезапен с пух зелен се смесва
на северната пролет в снежен ден,
с небето локвите объркваш лесно,
щом звезден образ в тях е отразен.
А сутринта стартират дните летни,
като сигнал за бъдни чудеса
от хиляди безшумни пистолети
обстрелват момини сълзи леса.
ЛАНДЫШИ
Зеленый пух мешается со снегом,
С внезапным снегом северной весны,
И можно лужи перепутать с небом,
Поскольку звезды в них отражены.
А поутру в полях стартует лето,
И, как сигнал к открытию чудес,
Из тысячи бесшумных пистолетов
Выстреливает ландышами лес.
---------------------------------------------
Павел Арский
Руският поет, писател и драматург Павел Арски (Павел Александрович Афанасьев/ Арский) е роден на 26 октомври/7 ноември 1886 г. в с. Корольово, Смоленска губерния. До 1898 г. учи в църковно училище в Полтава, след което работи като разсилен, фабричен работник, зидар, огняр и миньор. Първото му публикувано стихотворение е написано през 1905 г. Като моряк в Черноморския флот за революционна дейност през 1905 г. е в затвор в с. Дрек близо до Казан, откъдето бяга и няколко години е нелегален. Участва във войнишките бунтове в Петроград през 1917 г. и в щурма на Зимния дворец. От 1918 г. е сътрудник на пролетарската организация „Пролеткульт” и работи във вестниците „Псковский Набат” и „Правда”. Публикува стихове, разкази, текстове за песни, драматургични етюди, сценки и скечове. Автор е на стихосбирките „Песни борьбы” (1918 г.), „Даешь кооперацию” (1925 г.), „Серп и молот” (1925 г.), романа „Человек у конвейера” (1929 г.), книгите с разкази „Метла революции” (1921 г.) и „Кровь рабочего” (1923 г.), пиесите „За Красные Советы” (1920 г.), „Голгофа” (1924 г.), „Мокрое дело” (1927 г.), „Атаман Булак-Балахович” (1929 г.), „Годы грозовые” (1958 г.) и др. Умира на 20 април 1967 г. в Москва.
В ПАРКА ЧАИР
Розите в парка Чаир се разлистват,
в парка Чаир разцъфтява бадем.
Сън ме връхлита и твойте златисти
плитки сънувам в оазисен ден.
„Мили, ний с теб ще се срещнем пак скоро...” –
аз размечтах се над любимо писмо.
Бури танцуват в полярни простори,
северен вятър над цвете само.
В парка Чаир теменужки синеят,
снежно белеят черешите цвят.
Пролетен пламък сънувам да грее,
слънце, море и любов е сънят.
Помня раздялата ни, близост сломила.
Тръгнаха корабите в синия мрак.
Как да забравя усмивката мила,
твоите песни да секнат в мен как?
В парка Чаир волно розите плуват,
хиляди храсти ухаят в Чаир.
Твоите плитки златисти сънувам,
обич в смеха ти и пролет, и мир.
* Парк Чаир – паметник на парковата архитектура в Крим, разположен край селищата Мисхор, Кореиз и Гаспра. Чаир в превод от кримотатарски означава планинска ливада.
* По текста композиторът Константин Листов прави популярна песен.
В ПАРКЕ ЧАИР
В парке Чаир распускаются розы,
В парке Чаир расцветает миндаль.
Снятся твои золотистые косы,
Снится веселая, звонкая даль.
„Милый, с тобой мы увидимся скоро”, –
Я замечтался над любимым письмом.
Пляшут метели в полярных просторах,
Северный ветер поет за окном.
В парке Чаир голубеют фиалки,
Снега белее черешен цветы.
Снится мне пламень весенний и жаркий,
Снится мне солнце, и море, и ты.
Помню разлуку так неясно и зыбко.
В ночь голубую вдаль ушли корабли.
Разве забуду твою я улыбку,
Разве забуду я песни твои?
В парке Чаир распускаются розы,
В парке Чаир сотни тысяч кустов.
Снятся твои золотистые косы,
Снится мне смех твой, весна и любовь.
---------------------------------------------
Павел Хмара
Руският поет Павел Хмара (Павел Феликсович Хмара-Миронов) е роден на 16 декември 1929 г. в селището Струнино, Владимирска област. Учи в Сталинградското авиационно училище и служи като летец-изтребител, след което завършва военно-въздушната академия „Н. Жуковский” и работи като инженер във ВВС и военен представител в службите за космическо приборостроене. Публикува поезия от 1963 г. Известно време работи в сп. „Крокодил” и във в. „Литературная газета”. Член е на Съюза на писателите на Москва. Има много текстове за естрадни песни. Автор е на книгите с поезия и сатира „Пегасы и гримасы” (1979 г.), „Бубенцы” (1985 г.), „Интервью с любовью” (1987 г.) и „От и до” (1999 г.). Умира на 2 април 2011 г. в Москва.
САТИРИЧНИ СТРАДАНИЯ
Беше лесно, преди да съзрем сатиричните музи!
Колко теми, сюжети! Стихиен е сякаш разлом:
ето, тича си гол Архимед по безчет Сиракузи,
Калигула в сената се втурва на своя мил кон.
Свети слънцето по-заслепяващо от оксижена
и народ е наоколо – пътят напред е нелек!
Но обхожда земята човекът с фенер Диоген там
и не може сред тази тълпа да намери човек!
А с какъв дар жесток сатиричната глупост избира
да дари Диоген, в беднотията си подивял,
приютен в еднобъчвена тясна и мръсна квартира;
а му бе Македонски полвин царство там обещал!
В тази сатира няма подобна сюжетна нирвана.
Може би аз греша, ала пак ми се струва все пак,
че закона открил, потопил се в разплискана вана,
ох, би бягал без гащи из Дубна физикът чудак!
Поумнял е човек. Широта на разсъдъка има.
Може би е разбрал обществото какво му реди.
Вече никой не влиза в сената с колата любима
и за принципа в бъчва отдавна не ще да седи.
Сатирикът в мен спи. Но човешки се чувствам отлично!
Дисциплина навсякъде винаги наша е страст.
Както трябва човек преживява си. Мирно. Прилично.
За да стане ненужен за нас сатиричният глас.
САТИРИЧЕСКИЕ СТРАДАНИЯ
Хорошо было прежде служить сатирическим Музам!
Сколько тем и сюжетов! Как луж и ручьев по весне:
вот бежит Архимед голышом по своим Сиракузам,
вот Калигула въехал в сенат на любимом коне.
Солнце светит, слепя посильнее струи автогена,
и народу вокруг – ни проехать тебе, ни пройти!
Но идет по Земле человек с фонарем Диогена
и не может в огромной толпе человека найти!
А какой же подарок карающей глупость сатире
преподнес Диоген, когда он одичал, обнищал
и ютился в своей однобочковой грязной квартире,
хоть ему Македонский полцарства отдать обещал!
Нет теперь для сатиры подобной сюжетной нирваны.
Может, я ошибаюсь, но все-таки кажется мне,
что, открывши закон, не помчится наш физик из ванны:
ох, недолго б пробегал чудак без трусов по Дубне!
Стали люди умней. Рассудительней мыслят и шире.
Может, поняли четче, чего от них общество ждет.
И никто уж не въедет в сенат на любимой машине,
а из принципа в бочке давно уж никто не живет.
Как сатирик – я в грусти. Но мне – человеку – отлично!
Дисциплина всегда и везде соблюдаться должна.
Человек должен жить, как положено. Смирно. Прилично.
Чтоб сатира со временем стала совсем не нужна.
---------------------------------------------
Пьотр Синявский
Руският поет, писател и композитор Пьотър Синявски (Пётр Алексеевич Синявский) е роден на 9 февруари 1943 г. в гр. Сим, Челябинска област. От 18-годишен е музикант в различни оркестри. Автор е на текстовете и музиката на стотици песни за деца и възрастни, на компакт-диска „Ваши руки из теплого жемчуга”, на песни във филми, телевизионни поредици и сериали като „Московская сага”, „Прорыв”, „Козлёнок в молоке”, „Убойная сила”, „Кварьете Весёлая квампания”, „Солдатская сказка”, „Жил был Саушкин” и др. Член е на московската организация на Съюза на писателите на Русия. Има над 40 книги със стихове за деца. Живее и работи в Москва.
КАВАЛЕРЪТ НА КРАВАТА КЛАРА
При лейди крава на обед
дойде красавец бик Алберт –
букет от рози най-чудесни
на крава Клара той поднесе.
А кравата на бика рече:
– Му-му-мурси, мусю Алберт,
след супа и след манджа вече
ще хапна рози за десерт.
КАВАЛЕР КОРОВЫ КЛАРЫ
К мадам корове на обед
Пришел красавец бык Альберт –
Букет из самых лучших роз
Корове Кларе преподнёс.
И говорит быку корова:
– Му-му-мурси, мусью Альберт,
Я после супа и второго
Съем эти розы на десерт.
-----
ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ПРОФЕСОРИ
Двадесет и пет професори
изучаваха комарите
и молеха комарите
да не хапят професорите.
ДВАДЦАТЬ ПЯТЬ ПРОФЕССОРОВ
Двадцать пять профессоров
Изучали комаров.
И просили комаров
Не кусать профессоров.
---------------------------------------------
Римма Казакова
Руската поетеса Римма Казакова (Римма/Рэмо Фёдоровна Казакова) е родена на 27 януари 1932 г. в Севастопол. Авторка е на текстовете на десетки популярни песни от съветския период, изпяти от звезди на руската естрада. През 80-те години е избрана за първи секретар на Съюза на писателите в Москва и остава на тази длъжност до края на живота си. Авторка е на десетки стихосбирки, сред които „Встретимся на Востоке” (1958 г.), „Там, где ты” (1960 г.), „Стихи” (1962 г.), „Избранная лирика” (1964 г.), „Пятницы” (1965 г.), „В тайге не плачут” (1965 г.), „Поверить снегу” (1967 г.), „Елки зеленые” (1969 г.), „Снежная баба” (1972 г.), „По¬мню. Стихи разных лет” (1974 г.), „Набело” (1977 г.), „Русло” (1979 г.), „Страна Любовь” (1980 г.), „Пробный камень” (1982 г.), „Сойди с холма” (1984 г.), „Сюжет надежды” (1991 г.), „Наугад” (1995 г.), „Возлюби” (1996 г.), „Ломка” (1997 г.), „Стихи и песни” (2000 г.), „Безответная любовь. Про то самое” (2000 г.), „Мгновение, тебя благодарю” (2006 г.), „Ты меня любишь” (2006 г.), „Стихи о любви” (2006 г.), „Пора” (2008 г.) и др. Умира на 19 май 2008 г. в градчето Перхушково, Московска област.
ЖЕНА ДА БЪДЕШ
Жена да бъдеш – що туй значи?
Каква ли тайна я гнети?
Тя тук сега е. Но незрящ си.
Не можеш да я видиш ти.
Тя тук е. Търсиш я полека.
Не си виновен в нищо – сляп!
Ще я избираш, както лекар
на болния предписва хап.
И щом пристигне, тя оставя
пред верността към теб стена,
тя идва – както преминават
блокада, чума и война.
И щом пристигне, се оглежда
и се представя с добрина,
като проводник ток провежда
над теб и пали светлина.
И щом пристигне, щом понечи
в труда ти да реди слова,
от теб към теб те води вече,
о, как ти искаше това!
Но щом жената заминава,
щом взор победен не склони,
тя безвъзвратно те лишава
от всичко и от всички дни.
И ти, добрият, непоискан
в далечното й там и тук,
си безполезен ключ, притиснат
в печалния й мил юмрук.
В усмивка сълзи тя ще хваща,
лъжа и правда с дъх горещ...
О, как щастлив си ти, незрящи,
че няма туй да разбереш.
БЫТЬ ЖЕНЩИНОЙ
Быть женщиной – что это значит?
Какою тайною владеть?
Вот женщина. Но ты незрячий.
Тебе ее не разглядеть.
Вот женщина. Но ты незрячий.
Ни в чем не виноват, незряч!
А женщина себя назначит,
как хворому лекарство – врач.
И если женщина приходит,
себе единственно верна,
она приходит – как проходит
чума, блокада и война.
И если женщина приходит
и о себе заводит речь,
она, как провод, ток проводит,
чтоб над тобою свет зажечь.
И если женщина приходит,
чтоб оторвать тебя от дел,
она тебя к тебе приводит.
О, как ты этого хотел!
Но если женщина уходит,
побито голову неся,
то все равно с собой уводит
бесповоротно все и вся.
И ты, тот, истинный, тот, лучший,
ты тоже – там, в том далеке,
зажат, как бесполезный ключик,
в ее печальном кулачке.
Она в улыбку слезы спрячет,
переиначит правду в ложь...
Как счастлив ты, что ты незрячий
и что потери не поймешь.
1972 г.
---------------------------------------------
Роберт Рождественский
Руският поет, публицист и преводач Роберт Рождественски (Роберт Станиславович Петкевич/ Иванович Рождественский) е роден на 20 юни 1932 г. в с. Косиха, Алтайския край. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Омская правда” през 1941 г., а първото му по-цялостно поетично представяне е в сп. „На рубеже” през 1950 г. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1956 г.). Пише стихотворения и песни за филми, превежда поезия на творци от славянските страни, води телевизионни поредици. Песни по стихове на Рождественски са пели всички известни руски изпълнители и актьори като Йосиф Кобзон, Муслим Магомаев, Андрей Миронов, Едита Пиеха, Лев Лешченко, Людмила Гурченко, Мая Кристалинская, София Ротару и мн. др. Автор е на стихосбирките „Флаги весны” (1955 г.), „Моя любовь” (1955 г.), „Испытание” (1956 г.), „Дрейфующий проспект” (1959 г.), „Реквием” (1961 г.), „Ровеснику” (1962 г.), „Необитаемые острова” (1962 г.), „Письмо в тридцатый век” (1963 г.), „Радиус действия” (1965 г.), „Поэма о разных точках зрения” (1967 г.), „Поэма о любви” (1968 г.), „Посвящение” (1969 г.), „Всерьез” (1970 г.), „За двадцать лет” (1973 г.), „Голос города”, „Семь поэм”, „Выбор”, „Стихи, баллады, песни”, „Друзьям”, „Возраст”, „Это время”, „Семидесятые” (през 80-те години), „До твоего прихода” (1976 г.), „210 шагов” (1978 г.), „Ожидание” (1982 г.), „Бессонница” (1991 г.), „Алешкины мысли” (1991 г.), „Пересечение” (1992 г.), на книги с публицистика като „Сын Веры” (1966 г.), „И не кончается земля” (1971 г.) и др. Председател е на комисиите по литературното наследство на Осип Манделщам, Марина Цветаева и Владимир Висоцки. Носител е на Държавна награда на СССР (1979 г.). Умира на 19 август 1994 г. в Москва.
ДОН КИХОТ
Знам, че е пример
вехт,
сякаш в друг свят посят.
Знам, не е онзи
век –
рицарите
в гроб спят.
Спят
без блага и плам
в неукротен
покой.
Мелниците са
с план.
(Как да се влезе
в бой!)
Мечът ръждив –
за скрап,
копие –
счупен клон.
Мъртъв е
Росинант...
Дон Кихот!
Дон-дон...
Гуми заводски
с шум
митове в миг рушат.
Да сменим
своя ум,
да прозрем
своя свят!
Слънце
е тук дошло,
но сякаш грее
в мрак.
Щом още има
зло,
рицар
е нужен
пак!
Сбира камбана
ход,
медно оглася
дом:
Дон Кихот!
Дон Кихот!
Дон!
Дон!
Дон!
Дон!
ДОН-КИХОТ
Знаю, что пример –
ветх
с головы и до пят.
Знаю, что не тот
век, –
рыцари
в земле спят.
Спят,
не увидав благ,
спят,
не усмирив
боль.
А у мельниц –
гос-план.
(Некогда
вступать в бой!)
Сдан в утиль
ржавье-меч,
треснуло копье
вдоль.
Росинант
узнал смерть...
Дон-Кихот!
Дон-дон!..
Шелест
заводских шин
мифы заглушил вмиг.
Надобно
менять
жизнь!
Надобно
понять
мир!
Солнце
нас не зря жгло,
но опять рассвет
сер.
Если на земле
зло,
рыцари
нужны
всем!
Колокол
набрал ход,
медно зазвенел
дом:
Дон-Кихот!
Дон-Кихот!
Дон!
Дон!
Дон!
Дон!
-----
ИЗВИНЕТЕ
Нишки след паяка тихо просветват.
Слънце в прозореца грее... Нима
нещо не свърших добре? Извинете:
тук на земята за пръв път живях.
Аз чак сега я усещам. Към нея
скланям глава. Клетва давам в тоз час.
Друг обещавам живот да живея,
ако се върна. О, пак да съм с вас...
ИЗВИНИТЕ
Тихо летят паутинные нити.
Солнце горит на оконном стекле…
Что-то я делал не так? Извините:
Жил я впервые на этой земле.
Я её только теперь ощущаю.
К ней припадаю. И ею клянусь.
И по-другому прожить обещаю,
Если вернусь. Если только вернусь...
-----
ДА ТИ ДАМ ЛИ ЛЮБОВ?
– Любов аз да ти дам ли?
– Дай!
– Тя в кал е...
– В кал да си лежи!
– Да погадая ли?
– Гадай.
– Въпрос ще ти задам...
– Кажи!
– Ще ме приемеш ли?
– О, да!
– Щом викна те...
– Ще долетя!
– Дори в беда ли?
– И в беда!
– Излъжа ли?
– Ще ти простя!
– Щом кажа: „Пей!”...
– Ще пея аз.
– С приятел дружба спри...
– Ще спра!
– За мен убиваш ли?
– Завчас!
– А кажа ли: „Умри!”...
– Ще мра!
– Щом съм в беда?
– Ще те спася!
– При болка?
– Ще търпя така!
– Стена пред нас?
– Ще я скъся!
– А възел?
– Ще го разсека!
– Ако са възли сто?
– И сто!
– Любов ли е?
– Любов до гроб!
– Не искам таз любов!
– Защо?
– Не мога
да обичам роб.
ОТДАТЬ ТЕБЕ ЛЮБОВЬ?
– Отдать тебе любовь?
– Отдай!
– Она в грязи...
– Отдай в грязи!..
– Я погадать хочу...
– Гадай.
– Еще хочу спросить...
– Спроси!..
– Допустим, постучусь...
– Впущу!
– Допустим, позову...
– Пойду!
– А если там беда?
– В беду!
– А если обману?
– Прощу!
– „Спой!” – прикажу тебе..
– Спою!
– Запри для друга дверь...
– Запру!
– Скажу тебе: убей!..
– Убью!
– Скажу тебе: умри!..
– Умру!
– А если захлебнусь?
– Спасу!
– А если будет боль?
– Стерплю!
– А если вдруг – стена?
– Снесу!
– А если – узел?
– Разрублю!
– А если сто узлов?
– И сто!..
– Любовь тебе отдать?
– Любовь!..
– Не будет этого!
– За что?!
– За то, что
не люблю рабов.
1969 г.
-----
СТАРИЧКИ ЧАСОВНИЦИ
По-ланшна песен
Старички часовници.
Млади нощи-нощички...
Полвин страна – угодници.
Полвин страна – доносчици.
Кишава романтика.
Волна воля шири се...
Ние – арестанти сме.
Вие – конвоиращи.
С лачен порив стъпваме.
Бабините баници...
Полвин страна – престъпници.
Полвин страна – охранници.
Лейтенант в прозореца.
Пие – няма спиране...
Полвин страна в затвора е.
Полвин страна прибират я.
СТАРЕНЬКИЕ ХОДИКИ
Позапрошлая песня
Старенькие ходики.
Молодые ноченьки…
Полстраны – угодники.
Полстраны – доносчики.
На полях проталинки,
дышит воля вольная…
Полстраны – этапники.
Полстраны – конвойные.
Лаковые туфельки.
Бабушкины пряники…
Полстраны – преступники.
Полстраны – охранники.
Лейтенант в окно глядит.
Пьет – не остановится…
Полстраны уже сидит.
Полстраны готовится.
-----
НА ЗЕМЯТА БЕЗЖАЛОСТНО МЪНИЧКА
На земята
безжалостно мъничка
е живуркал човечец мъничък.
Той си имал там служба мъничка.
И много мъничък портфейл.
Получавал заплата мъничка...
И веднъж –
в прекрасна сутрин –
на прозорчето му почукала
неголяма,
като че ли,
война...
Автомат там му дали мъничък.
Ботуши му дали мънички.
Каска му дали мъничка
и мъничък
по размер
шинел.
...А когато той паднал –
некрасиво, неправилно,
в атакуващ вик с крива гримаса,
не стигнал мраморът
на цялата земя,
за да изсекат момъка
в пълен ръст!
НА ЗЕМЛЕ БЕЗЖАЛОСТНО МАЛЕНЬКОЙ
На Земле
безжалостно маленькой
жил да был человек маленький.
У него была служба маленькая.
И маленький очень портфель.
Получал он зарплату маленькую...
И однажды –
прекрасным утром –
постучалась к нему в окошко
небольшая,
казалось,
война...
Автомат ему выдали маленький.
Сапоги ему выдали маленькие.
Каску выдали маленькую
и маленькую –
по размерам –
шинель.
...А когда он упал –
некрасиво, неправильно,
в атакующем крике вывернув рот,
то на всей земле
не хватило мрамора,
чтобы вырубить парня
в полный рост!
1969 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Омразата е по-проста от любовта. Омразата може да се обясни.
* * *
И няма финал. Има нов старт.
* * *
А в него мъжкото, изглежда, са панталоните... само.
* * *
Самотници не се раждат. На самота се учат.
* * *
Лъжат, че целта оправдава средствата. Средствата понякога променят целта.
* * *
Любовта е наказание, а може би е награда, а може би заедно – и едното, и другото.
* * *
Всичко започва от любовта: и просветлението, и работата, очите на цветята, очите на детето – всичко започва от любовта.
* * *
Тя мълчаливо ще погледне надалеч. Тя с тъга ще погледне надолу. И изтръсквайки черно-белия сън, тя ще застане на мокрия корниз... Тя ще направи крачка напред. Сърцето сладко ще замре в гърдите. Вие решихте, че тя ще падне? Не, тя ще полети.
* * *
Може би аз забравих гордостта, щом като искам да чуя гласа, дълго чакания твой глас.
* * *
Сладката ягода откъснахме заедно, горчивата ягода – само аз.
* * *
Поисках да отида в себе си – а там нямаше никой. Изпотрошено е всичко, като след голям погром.
* * *
Аз нямам злоба. Аз не лъжа сърцето. Живея, както умея. Живея, както мога. Живея, като летя. Ще умра, като се спъна. Към земята ще извикам: „Ще се върна с пороите!”
* * *
За разговора между глухонеми е необходима светлина.
* * *
На децата ние даваме всичко на света. Даваме от сърце, не на заем. Само децата, нашите деца да станат хора, да бъдат хора!
* * *
Не е истина, че стареем. Просто ние се изморяваме.
* * *
Не се огорчавай, целият живот предстои, целият живот предстои, надявай се и чакай!
* * *
Кръвта гори, размазана по вестниците – даже усещаш в пръстите изгарянето. Средства за масова информация! Средства за масово унищожение...
* * *
Роберт Рождественски за Маяковски, към Лиля Брик: Ако човек има лирични произведения, от които 45 % са посветени на Лиля Брик, то дори ние всички да се застреляме, те все едно ще бъдат посветени на Брик и на никой друг.
* * *
Ти го очакваш сега, когато той не може да бъде върнат назад. Ти чакаш. Пристигат влакове, донасяйки на мръсните си гърбове следи от пътни разправии, следи от стремителни дъждове. И ти навярно часове наред се блъскаш между хората. Защо ти го търсиш тук – в гъстия водовъртеж от думи, кошници, сандъци, вързопи, сред гаровата суета, сред пристигащите тук щастливи, плачещи гръмко?
* * *
Умението да общуваш с хората – това е стока, която може да се купи точно така, както купуваме захар или кафе. И аз ще платя за такова умение повече, отколкото за каквото и да е друго на света.
* * *
Дата след дата обикновен човешки път. Все повече „Кога ли”. Все по-малко „Някога”. Времето е неочаквано, но както преди към хората е добро. Все по-мъничко „Утре”. И все по-необятно „Вчера”. Да бях намерил опора за това предзимно време. Колко дълго ние сме в планината. Защо всичко е така бързо от планината! Остатъкът от търпението бие силно отляво. Все по-рядко „Ще успея”. И все по-невъзможно „Ще мога”.
* * *
Такава е жизнената полоса. А може би е предначертание свише. Аз различавам други гласове, а собствения си глас не чувам. И все пак той е като близък роднина. Единственият, който стопля в студа. До смъртта ще бъде вътре в мен. И след това няма да се измъкне навън.
* * *
Редом с бронза на героите, рискували себе си изведнъж... трябва да се извиси паметник на Жена – очакваща Любов. Светъл паметник на Жена... очакваща обикновено Щастие...
* * *
Да се живее страстно! Някой много добре го е измислил!
* * *
Благотворителността е полезна само в случай, че ще ви помогне да придобиете независимост.
* * *
Благополучието ви зависи от вашите собствени решения.
* * *
Такъв товар е на раменете, че сърцето е сплескано в гърдите.
* * *
Приятелството, основаващо се на бизнес, е по-добро от бизнеса, основаващ се на приятелство.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Ненависть проще любви. Ненависть объяснима.
* * *
И нету финиша. Есть новый старт.
* * *
А в нем от мужчины, пожалуй что брюки… и только.
* * *
Одинокими не рождаются. Одиночеству учатся.
* * *
Врут, что цель оправдывает средства. Средства иногда меняют цель.
* * *
Любовь – наказанье, а может – награда, а может быть, вместе – и то и другое.
* * *
Все начинается с любви: и озаренье, и работа, глаза цветов, глаза ребенка – все начинается с любви.
* * *
Она молча посмотрит вдаль. Она с грустью посмотрит в низ. И стряхнув черно-белый сон она встанет на мокрый карниз… Она сделает шаг вперед. Сердце сладко замрет в груди. Вы решили она упадет? Что вы, нет, она полетит.
* * *
Может я забыла гордость, как хочу я слышать голос, долгожданный голос твой.
* * *
Сладку ягоду рвали вместе, горьку ягоду – я одна.
* * *
Захотел я уйти в себя – а там никого. Переломано все, будто после большого погрома.
* * *
Я зла не имею. Я сердцу не лгу. Живу, как умею. Живу, как могу. Живу, как лечу. Умру, как споткнусь. Земле прокричу: „Я ливнем вернусь!”
* * *
Для разговора глухонемых нужен свет.
* * *
Детям отдаем мы все на свете. Отдаем от сердца, не взаймы. Лишь бы только дети, наши дети стали бы людьми, были бы людьми!
* * *
Неправда, что мы стареем. Просто – мы устаем.
* * *
Не надо печалится вся жизнь впереди, вся жизнь впереди, надейся и жди!
* * *
Кровь горит, по газетам размазанная, – даже чувствуешь в пальцах жжение. Средства массовой информации! Средства массового уничтожения…
* * *
Роберт Рождественский о Маяковском, Лиле Брик: Если у человека сорок и пятьдесят процентов лирических произведений посвящено Лиле Брик, то хоть мы все застрелимся, они все равно будут посвящены Брик, и никому другому.
* * *
Ты ждешь его теперь, когда вернуть его назад нельзя. Ты ждешь. Приходят поезда, на грязных спинах принося следы дорожных передряг, следы стремительных дождей. И ты, наверно, час подряд толкаешься среди людей. Зачем его здесь ищешь ты – в густом водовороте слов, кошелок, ящиков, узлов, среди вокзальной суеты, среди приехавших сюда счастливых, плачущих навзрыд?
* * *
Умение обращаться с людьми – это товар, который можно купить точно так же, как мы покупаем сахар или кофе. И я заплачу за такое умение больше, чем за что-либо другое на свете.
* * *
За датою-дата Простой человеческий путь. Все больше „Когда-то”. Все меньше „Когда-нибудь”. Погода внезапна, но к людям, как прежде, добра. Все крохотней „Завтра”. И все необъятней „Вчера”. Найти бы опору для этой предзимней поры. Как долго мы – в гору. За что же так быстро – с горы! Остаток терпенья колотится в левом боку. Все реже „Успею”. И все невозможней „Смогу”.
* * *
Такая жизненная полоса. А может быть предначертание свыше. Других я различаю голоса, а собственного голоса не слышу. И все же он, как близкая родня. Единственный, кто согревает в стужу. До смерти будет он внутри меня. Да и потом не вырвется наружу.
* * *
Рядом с бронзой Героев, рискнувших собой в одночасье… должен высится памятник Женщине – ждущей Любви. Светлый памятник Женщине... ждущей обычного Счастья…
* * *
Жить взахлеб! Это здорово кто-то придумал!
* * *
Благотворительность полезна только в том случае, если она поможет вам обрести независимость.
* * *
Ваше благополучие зависит от ваших собственных решений.
* * *
Такая тяжесть на плечах, что сердце сплющено в груди.
* * *
Дружба, основанная на бизнесе лучше, чем бизнес, основанный на дружбе.
---------------------------------------------
Светлана Шилова
Руската поетеса и художничка Светлана Шилова (Светлана Ивановна Шилова) е родена през 1929 г. в Москва. Завършила е художествено училище, след което работи като художник-дизайнер. През 1950 г. е арестувана за антисъветски изказвания и до 1953 г. е затворена в лагера Потма в Мордовия. Пише стихове, текстове за песни и музика, изпълнява песните си пред публика и по радиото, като си акомпанира на китара. Има малко публикации в периодичния печат, участва в колективния поетичен сборник „Средь других имен” (1990 г.). Умира през 1992 г. в Москва. След смъртта й излизат нейните книги с поезия, проза и спомени „Мой любимый – шестьсот тридцать два” (2000 г.) и „Старческий барак. Китеж” (2006 г.).
ПРИСПИВНА
Спи момченце в рай домашен
и сънува сън.
В късна нощ спирачки страшни
скърцат гуми вън.
Гръмко вмъква се
НКВД.
Значи в дом беда ще доведе...
КОЛЫБЕЛЬНАЯ
Спит малыш в раю домашнем,
к стеночке бочком.
Зашуршали поздней ночью
шины под окном.
Громко входит в дом
НКВД...
Это значит – в доме быть беде.
---------------------------------------------
Сергей Алимов
Руският поет и преводач Сергей Алимов (Сергей Яковлевич Алымов) е роден на 24 март/5 април 1892 г. в с. Славгород, Харковска губерния. През 1911 г. за революционната си дейност е интерниран в Сибир, откъдето емигрира за Австралия, а от 1917 г. в Китай. Първите си стихове публикува в австралийски вестници, след което активно сътрудничи на харбинския печат. Литературно направление футуризъм. Публикува в издания като „Шанхайская газета”, „Рупор”, „Вестник Маньчжурии”, „Копейка” и др. Превежда старинна японска поезия. През 1926 г. се връща в Русия, но в началото на 30-те години е изпратен в трудово-изправителен лагер в Беломорско-Балтийския канал. След освобождаването му става известен с текстовете си към много популярни песни като „Вася-Василёк”, „Хороши весной в саду цветочки”, „Краснофлотский марш”, „По долинам и по взгорьям” и др. Автор е на стихосбирките „Киоск нежности” (1920 г.), „Оклик мира” (1921 г.), „Арфа без молний” (1922 г.), „Канал имени Сталина” (1934 г.), „Песни” (1939 г.), „Всё для победы! Стихи и песни” (1942 г.), „Этих дней не смолкнет слава” (1946 г.), „Песни” (1948 г.), „Стихи и песни” (1949 г.) и др. Умира след пътно произшествие на 29 април 1948 г. в Москва.
ВЪВ ФОАЙЕТО
Щом се влюбих, разцъфнахме люляк в декември...
Щом се влюбих, звездите събрах в колие...
На дивана да седнем... Край нас бродят сенки,
чужди сенки на хората в туй фоайе!
Непонятна в тълпата е нашата близост!
На еснафа е чужд старомоден екстаз.
Любовта ни за тях животинска е низост...
Да избягаме в нашия люляков час!
Твоят взор от стиха на Верлен по-човечен...
С раменете ти сякаш брезичка трепти...
От еснафския плен отлетели далече,
избледняват нахалните людски черти...
Любовта ни за другите хора не пита!
В любовта ни за зрители няма место!
Ароматни градини от смях са душите,
а диванът вулгарен е кралско шато...
Тривиален диван, сякаш люляков замък,
с цветове и любов само в нас и за нас.
Светлорусият миг само наш ще остане!
Няма чужди сред нашия люляков час!
В ФОЙЕ
Полюбив, в Декабре я загроздил сирени...
Полюбив, – я из звезд отчеканил колье... –
Сядем здесь на диван... Ходят люди, как тени,
Что нам тени людей и гримасы фойе?!
Ведь никто из толпы не поймет нашу близость!
Ведь мещанам далек пасторальный экстаз. –
Им знакома любовь, как животная низость...
Ах, забудем мещан в наш сиреневый час!
Твои взоры нежней ассонансов Верлена...
Твои плечи дрожат, как березок листва...
Улетев далеко из мещанского плена,
Мы людские черты замечаем, едва...
Есть моменты в любви, когда люди – помеха!
Есть минуты в любви, когда люди – ничто!
Наши души – сады ароматного смеха
И вульгарный диван – королевский „шато”...
Тривиальный диван, словно замок в сирени,
Где цветы и любовь только в нас и для нас. –
Не дадим никому белокурых мгновений!
Никого не введем в наш сиреневый час!..
1920 г.
---------------------------------------------
Сергей Гребенников
Руският поет, писател, бард и актьор Сергей Гребенников (Сергей Тимофеевич Гребенников) е роден на 14 август 1920 г. в гр. Шахе, провинция Чжили в Китай. Завършва Московското градско театрално училище и Школата при Московската консерватория. От 1941 г. участва в ансамбъла на Централния дом на културата на железопътните работници, от 1944 г. е в Московския театър на миниатюрата, след което работи в Оперетния театър на Московска област, театър „Роман” и Московския младежки театър. Участва като актьор във филми като „Белорусские новеллы” (1942 г.), „Случай с ефрейтором Кочетковым” (1955 г.), „Серый разбойник” (1956 г.) и др. От 1961 г. се занимава с литературна дейност. Публикува поезия и проза в периодичния печат и в поетични сборници като „В Сибирь за песнями”. Съавтор е на пиеси и куклени постановки като „Колосок – волшебные усики”, „Тайна старшего брата”, „Загорается маяк”, негово е либретото на операта „Иван Шадрин”. Автор е на книгите за деца и юноши „Отчаянный, отчаливай” (1968 г.), „Третий не лишний” (1971 г.), „Скоро каникулы!” (1976 г.) и „Большие каникулы” (1982 г.). Автор е на текстовете на десетки песни, изпълнявани от известни певци. Умира на 29 септември 1988 г. в Москва.
НЯМА ТОЙ ДА СЕ ВЪРНЕ, НО ВИЙ НЕ РИДАЙТЕ
Няма той да се върне, но вий не ридайте.
Като птица да литне над нашия свят.
Сякаш хляб е, душата на части раздайте.
И какво ще остане в гръд? Черен квадрат...
Стана чудо, но чужди са чувствата ваши.
И в детайли той знае как да те терзай.
Нека болка гнети недопитата чаша,
недопита любов там сто грама му дай.
И кого да виниш за затритото щастие?
Лесно замисли могат да се разградят.
Често нашата болка е свято причастие,
а насладата топла пропуснат е ад.
Да си тръгва той, щом е останал без вяра
и към теб вече щом му е хладен умът.
Светлина тази загуба ще ти докара
и в живота ще тръгнеш по странен нов път.
Кръстена е с отровна обида душата.
Непобедата срина там благодатта.
Да я върне ще може молитвата свята,
Бог да видим в студения кръг на света.
Не загивай сред своето минало лично.
Нека сила роди се от твойта тъга.
По-добрата ти просто бъди си за всички.
На разсъмване ничия се буди засега.
НЕ СТРАДАЙТЕ, ПРОШУ, ВЫ ЕГО НЕ ВЕРНЕТЕ
Не страдайте, прошу, Вы его не вернете.
Отпустите, как птицу, по миру летать.
Свою душу, как хлеб, по частям раздаете.
Что останется в сердце? Черный квадрат...
Чудо трудно забыть, но чужими вы стали.
И в деталях он знает, как ломать Вас и бить.
Пусть останется боль в недопитом бокале
И сто грамм для него – недопитой любви.
Ну кого обвинить о потерянном счастье?
Что затеяно было – легко проиграть.
Иногда наша боль как святое причастие,
А тепло наслажденья – пропущенный ад.
Отпустите его, он остался без веры,
Потому что отрекся холодным умом.
Вы увидите свет после этой потери,
И пойдете по жизни особым путем.
А душа крещена ядовитой обидой.
И удар непобеды забрал благодать.
Ее можно вернуть сокровенной молитвой,
Чтобы в круге холодном Бога познать.
Отпустите себя, Вы погибнете в прошлом.
Перестрадайте, станьте сильней.
Оставайтесь для всех – просто хорошей.
А пока на рассвете просыпайтесь ничьей.
---------------------------------------------
Сергей Красиков
Руският поет и преводач Сергей Красиков (Сергей Павлович Красиков) е роден на 10 октомври 1928 г. в с. Александровка, Омска област. Участва във Великата отечествена война, след което служи в кремълската охрана. Първите му публикувани стихове са от 1948 г. Завършва журналистическия факултет на Московския държавен университет (1963 г.). Превежда белоруска поезия. Редактира алманах „Поэзия” и библиотечната поредица с избрана лирика в изд. „Молодая гвардия”. Близо 20 години ръководи литературното обединение „Родник” в гр. Дзержински. По негови стихове са написани около 400 песни. Член е на Съюза на писателите на СССР (1978 г.), в ръководството е на московската организация на Съюза на писателите на Русия, отговорен секретар на московската регионална писателска организация на участниците във Великата отечествена война. Автор е на над 50 стихосбирки, сред които „Басни” (1963 г.),„Таёжная быль” (1972 г.), „Раздумья” (1975 г.), „Где живут соловьи” (1979 г.), „Отчее крыльцо” (1984 г.), „Цветы в преданиях” (1989 г.), „Легенды о цветах” (1990 г.), „На грани мистики” (1995 г.), „Легенды о цветах и самоцветах” (1996 г.), „Возле вождей” (1997 г.), „Лесная энциклопедия” (2001 г.), „Крик над пропастью” (2002 г.), „Охранный свет” (2003 г.) и др. Умира на 6 януари 2007 г. в Москва.
СВИ СЕ ЦИГАНСКОТО ЛЯТО
Сви се циганското лято. Смръщи се. Разлюби листи.
Горската корона люшна се, обречена на лед.
Буйната рекичка се повесели. И се избистри.
Цялата до дъно видна, бавно продължи напред.
ОТГОРЕЛО БАБЬЕ ЛЕТО
Отгорело бабье лето. Отлюбило. Отсмеялось.
Закачала кроной роща, обречённо холодна.
Как вода в бурливой речке, отгуляла. Отстоялась.
И пошла неторопливо, вся до донышка видна.
-----
ЗОРАТА В СИЯЕЩО АЛЕНО ЧУДО РАЗПРЪСКВА СЕ
Зората в сияещо алено чудо разпръсква се.
Пенест прибой с ромолене облита брега.
Тъй мило е всичко, красиво е, Господи! Господи!
Забравяш несгодите, в пяната давиш тъга.
ЗАРЯ РАЗБЕГАЕТСЯ АЛОЙ СВЕРКАЮЩЕЙ РОССЫПЬЮ
Заря разбегается алой сверкающей россыпью.
Пеной прибоя с шипеньем летит по песку.
И так это мило, красиво-то, Господи! Господи!
Забудешь невзгоды и в пене утопишь тоску.
---------------------------------------------
Сергей Островой
Руският поет, писател и публицист Сергей Островой (Сергей Григорьевич Островой) е роден на 24 август/6 септември 1911 г. в гр. Новониколаевск (днес гр. Новосибирск), Томска губерния. Пише стихове от ученическите си години, когато печата във в. „Юный ленинец”. От 1931 г. публикува редовно стихове и очерци в издания като „За коммунистическое просвещение”, „Комсомольская правда”, „Пионерская правда”, „Красная звезда”, „Литературная газета” и др. Майстор е на жанра песенна поезия, по много от стиховете му са написани популярни песни. Работи като репортер във в. „Красное знамя” (1929 г.), литературен консултант на сп. „30 дней” (1930 г.), кореспондент на в. „Гудок” (1931 г.), редактор във в. „На врага” (1941 г.). Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Песни” (1935 г.), „Стихи” (1937 г.), „Первые письма” (1941 г.), „В Ржеве” (1942 г.), „Не бывать!” (1942 г.), „Товарищ” (1943 г.), „Я сегодня думал о вас” (1964 г.), „Я иду по земле” (1973 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1978 г.), „Годы” (1981 г.), „Собрание сочинений” (в три тома, 1985-1987 г.), „Страсти” (1987 г.) и др., на книги с разкази, приказки и публицистика. Умира на 3 декември 2005 г. в Москва.
КЪМ КЛЕВЕТНИЦИТЕ НА РУСИЯ
„Защо ли в хор анатемосвате Русия?
Какво ви възмути?”
А. С. Пушкин
Аз още чувам глас вдовишки
на таз земя, оттам зове.
В полята влажна кръв войнишка
не съхне с нови ветрове.
Шосето още трясък влачи.
Момиче в храстите крещи.
Над ямата топола мрачна
към ледна синева лети.
Все още край завоя грохот
люлее белите върби.
Със свиваща се тънка нота
снаряд мъглата раздвои.
И болка. Мъката остава.
Бял храст край ален речен тек.
Загиваха в света държави,
тъй както гине в бой човек.
Преминахме през тази драма.
Сърцата мъка овъгли.
Но огън за успех остана
в паласките на войнски дни.
Косеше глад. Сушеше жажда.
Остана път да извървим –
и с всяка болка, с всяка рана
кълняхме се: ще победим.
Дойдохме. Този димен вятър
в нозете ни лежи. На страж
сме там. Бащите и децата.
На кръстопът към пътя наш.
Там бе народът. Мощен. Вечен.
Свещена сол на роден праг.
Суров. Безкористен. Сърдечен.
Обсипан с белези и прах.
През всички стъпала проклети
на ада минахме със стръв.
Не, нас с война не ни плашете.
Земята не стои на кръв!
Не на сълзи. Не на раздори
сред хорския неверен здрач.
Не под наочниците с щори
на кръвожадния ездач.
На чиста истина Земята
с добро и щастие стои.
На дружба – твърда и крилата.
С лице към светлите зори.
Нима човек затуй роди се,
надежди да топи в лъжи,
в съзвездия и материци
човешка болка да тежи?
Нима затуй векът ни расна,
над изранените треви
светът като сакат нещастник
без патерици да криви?
Той сляп, подобно Вий, да вие?
Клепачи да тежат от дъжд?
Кой злобно клевети Русия!
Ти спри! Било е. Неведнъж.
А ний все по-нагоре бродим.
И не над пепел път димя,
а над живеца на възхода
на вечно живата земя.
* Вий – персонаж от източнославянската митология, чийто поглед убива. Очите му са покрити с огромни клепачи, които не може да повдигне без чужда помощ.
КЛЕВЕТНИКАМ РОССИИ
„Зачем анафемой грозите вы России?
Что возмутило вас?”
А. С. Пушкин
Ещё я слышу голос вдовий
На той земле, на том юру.
Ещё поля от волглой крови
Не просыхают на ветру.
Ещё шоссе трясёт трехтонкой.
И девочка кричит в траве.
И чёрный тополь над воронкой
Бежит по мёрзлой синеве.
Ещё на гулком повороте
Качает грохотом ветлу.
И на щемящей тонкой ноте
Снаряд раздваивает мглу.
И боль. И горе. И мытарства.
Седой ковыль у красных рек.
И гибли в мире государства,
Как гибнет в поле человек.
Мы все прошли сквозь эти беды.
Нам горе углило сердца.
Но и тогда огонь победы
Лежал в подсумках у бойца.
Нас голод гнул. Сушила жажда.
Но и тогда – на всём пути –
Мы болью каждой, раной каждой
Клялись с победою прийти.
И мы пришли. И дымный ветер,
Свернувши, лёг у наших ног.
Там были все. Отцы и дети.
На перепутьях тех дорог.
Там был народ. Великий. Вечный.
Святая соль моей земли.
Суровый. Трепетный. Сердечный.
В походных шрамах и пыли.
Мы шли по всем ступенькам ада.
Как эти дни не назови!
Нет, нас войной пугать не надо.
Земля стоит не на крови!
Не на слезах. Не на раздорах.
Не на безверии людском.
И не на том, чтоб биться в шорах
Под кровожадным седоком.
Земля стоит на правде чистой.
На ясном счастье. На добре.
На дружбе – твёрдой и плечистой.
Лицом повёрнутой к заре.
И разве в том людская сила,
Чтобы надеждам вопреки
Глухая боль перекосила
Созвездья и материки?!
И разве в том значенье века,
Чтоб на израненных полях
Мир, почерневший, как калека,
Стоял на сбитых костылях?!
Чтоб он был слеп, подобно Вию?
Не мог открыть тяжёлых глаз?
Кто там клевещет на Россию?!
Оставьте. Было. И не раз.
А мы всё выше год от года.
И мы стоим не на золе,
А под живым огнём восхода
На вечной и живой земле.
1963 г.
---------------------------------------------
Станислав Сериков
Руският поет Станислав Сериков (Станислав Васильевич Сериков) е роден на 1 февруари 1933 г. в гр. Измаил, Украйна. От 1952 г. е отговорен секретар на в. „Кировец” и ръководител на литературното обединение на младите поети в гр. Липецк. Публикува поезия в списания и колективни сборници като „Молодая гвардия”, „Подъем”, „Дон”, „Наш современник” и др. Пише текстове за популярни песни. Автор е на стихосбирките „Про детский сaд” (1960 г.), „Дорога” (1961 г.), „Вы бывали в дубравах” (1962 г.) и „Подсолнух” (1966 г.). Умира на 22 септемри 1966 г. в Липецк.
ДАЛИ В ДЪБРАВИ БИЛИ СТЕ
Дали в дъбрави били сте?
Сред тревите попътни?
А с росицата чиста
да се миете сутрин?
От полето пленени
в нощ край огън по избор?
А по устни студени
да целувате извор?
С маргаритки в душата
по ливадите росни?
Да шумеят листата
под краката ви боси?
А дали сте успяли
с изгрев нов да сте слети?
И дали сте разбрали
своя миг на поети?
Ако земните звуци
своя чар не разнасят,
ако случите участ
неотлъчно в дома си,
сутрин щом не ви будят
славеевите трели,
щом не чувате чуден
шепот в горски предели,
щом не сте постояли
под брези в дъждовете,
щом не сте си набрали
рози, лилии светли,
значи вие не щете
да сте там по-щастливи,
значи вие не щете
плам в душа по-красива,
значи вие с мечтите
сред душата си няма
сте загубили в дните
нещо много голямо...
А ВЫ БЫВАЛИ В ДУБРАВАХ
А вы бывали в дубравах?
Вы бродили по травам?
А росой удавалось
Умываться с утра вам?
Вы когда-нибудь в поле
У костра ночевали?
А в студёные губы
Родники целовали?
Вы ромашки срывали,
Пробегая лугами?
Шелест листьев слыхали
Под босыми ногами?
Вам хоть раз приходилось
Повстречаться с рассветом?
Вам хоть раз захотелось
Быть немножко поэтом?
Если звуки земные
Вам совсем не знакомы,
Если вам не случалось
Отлучаться от дома,
Если вас не будили
Соловьиные песни,
Если вы не ходили
Слушать шорохи леса,
Если вы не стояли
Под берёзами в ливень,
Если вы не срывали
Ни кувшинок, ни лилий, –
Значит, вам не хотелось
Стать немножко счастливей,
Значит, вам не хотелось
Быть душою красивей,
Значит, вы не мечтали
Полюбить всей душою –
Значит, вы потеряли
Что-то очень большое...
---------------------------------------------
Юз Алешковский
Руският писател, поет и бард Юз Алешковски (Юз/ Иосиф Ефимович Алешковский) е роден на 21 септември 1929 г. в гр. Красноярск. През 1950 г. по време на службата му във военноморския флот е осъден за нарушение на дисциплината и до 1953 г. отбива наказанието си в лагер. От 1953 г. пише песни по свои стихове. Пише сценарии за киното и за телевизията като „Вот моя деревня” (1972 г.), „Происшествие” (1974 г.), „Кыш и Двапортфеля” (1974 г.), „Что с тобой происходит” (1975 г.) и др. След публикациите на негови „лагерни” песни в алманах „Метрополь”, през 1979 г. е принуден да емигрира в САЩ. През 1991 г. е съосновател на неформалното литературно обединение „БаГаЖъ”. Автор е на дискове с авторски песни и на книги с поезия, проза и литература за деца, сред които „Два билета на электричку” (1964 г.), „Чёрно-бурая лиса” (1967 г.), „Кыш, Двапортфеля и целая неделя” (1970 г.), „Кыш и я в Крыму” (1975 г.), „Карусель” (1979 г.), „Николай Николаевич” (1980 г.), „Маскировка” (1980 г.), „Рука” (1980 г.), „Кенгуру” (1981 г.), „Синенький скромный платочек” (1982 г.), „Смерть в Москве” (1985 г.), „Блошиное танго” (1986 г.), „Руру” (1989 г.), „Перстень в футляре” (1992 г.), „Предпоследняя жизнь. Записки везунчика” (2009 г.), „Маленький тюремный роман” (2011 г.) и др. Живее в гр. Хадам, щат Кънектикът.
ПЕСЕН ЗА СТАЛИН
Сред просторите родни чудесни
труд и битки калявахме с жар
и написахме радостна песен
за великия вожд и другар.
Алексей Сурков
Другарю Сталин, вий голям сте учен,
в езикознанието сте жътвар;
съветски аз затворник съм заключен,
сив брянски вълк на мен ми е другар.
Защо съм тук, наистина не зная,
но прокурорите са с честен глас;
заточен в Турухански край съм, в края,
където царят бе затворил вас.
Вървяхме под конвой съдба да жалим,
признавахме си чужд незнаен грях,
но вярвахме на вас, другарю Сталин,
на себе си да вярваме бе страх.
Седя си в туруханските Сибири
с пазачи с груба кучешка резба,
аз всичко туй, разбира се, разбирам
като всемирна класова борба.
Ту дъжд, ту сняг, ту облаци с комари,
така в тайгата ден след ден живей.
С вас тук искрата в пламък се разгаря –
благодаря ви, огънят ме грей.
Знам, свят голям редите, за бедите
се грижите в среднощни часове,
там, в кремълските кабинети бдите,
с лула димите, бъдно ви зове.
Нелекия си кръст безплатно траем,
сред студ и дъжд тъга ковем, лежим
по наровете нощем, без да знаем
на своя вожд безсънния режим.
С каскет партиен вий в съня ни бдите,
в кител излят откривате парад...
Сечем гора по ленински, треските –
треските шеметно край нас летят.
Погребахме двамина днес марксисти,
телата им покрихме с плат червен,
единият бил с разни десни мисли,
а другият невинен бил съвсем.
Преди завинаги да свърши, случи
молба да завещае в сетен вик,
та този случай пак да се проучи,
и тихо рече: „Сталин е умник!”
Бъдете жив и здрав, другарю Сталин!
Дори в тайгата стигнал вечен сън,
аз вярвам – за родината сме сбрали
достатъчно стомана и чугун.
ПЕСНЯ О СТАЛИНЕ
На просторах родины чудесной.
Закаляясь в битвах и труде,
Мы сложили радостную песню
О великом друге и вожде.
Алексей Сурков
Товарищ Сталин, вы большой ученый –
в языкознанье знаете вы толк,
а я простой советский заключенный,
и мне товарищ – серый брянский волк.
За что сижу, поистине не знаю,
но прокуроры, видимо, правы,
сижу я нынче в Туруханском крае,
где при царе бывали в ссылке вы.
В чужих грехах мы с ходу сознавались,
этапом шли навстречу злой судьбе,
но верили вам так, товарищ Сталин,
как, может быть, не верили себе.
И вот сижу я в Туруханском крае,
здесь конвоиры, словно псы, грубы,
я это все, конечно, понимаю
как обостренье классовой борьбы.
То дождь, то снег, то мошкара над нами,
а мы в тайге с утра и до утра,
вот здесь из искры разводили пламя –
спасибо вам, я греюсь у костра.
Вам тяжелей, вы обо всех на свете
заботитесь в ночной тоскливый час,
шагаете в кремлевском кабинете,
дымите трубкой, не смыкая глаз.
И мы нелегкий крест несем задаром
морозом дымным и в тоске дождей,
мы, как деревья, валимся на нары,
не ведая бессонницы вождей.
Вы снитесь нам, когда в партийной кепке
и в кителе идете на парад...
Мы рубим лес по-сталински, а щепки –
а щепки во все стороны летят.
Вчера мы хоронили двух марксистов,
тела одели ярким кумачом,
один из них был правым уклонистом,
другой, как оказалось, ни при чем.
Он перед тем, как навсегда скончаться,
вам завещал последние слова –
велел в евонном деле разобраться
и тихо вскрикнул: „Сталин – голова!”
Дымите тыщу лет, товарищ Сталин!
И пусть в тайге придется сдохнуть мне,
я верю: будет чугуна и стали
на душу населения вполне.
1959 г.
---------------------------------------------
Юлий Ким
Руският поет, композитор, драматург, сценарист и бард Юлий Ким (Юлий Черсанович Ким) е роден на 23 декември 1936 г. в Москва. Завършва историко-филологическия факулет на Московския педагогически институт (1959 г.). Първите си стихове и песни пише през 1956 г. Изпълнява пред публика свои песни, като си акомпанира със седемструнна китара. До 1963 г. работи като учител в селището Анапка в Камчатка. От 1965 до 1967 г. преподава литература, история и обществознаниe в интернат към Московския държавен университет. След 1965 г. е един от активистите на правозащитното движение в СССР. От 1968 г. пише пиеси, сценарии и песни за театъра и киното, като до 1985 г. публикува под псевдонима Ю. Михайлов. Има над 20 плочи и дискове с авторски песни, негови текстове са включени във всички антологии на авторската песен и в много поетични антологии като „Строфы века”. Член е на Съюза на кинематографистите (1987 г.), Съюза на писателите (1991 г.) и Пен-клуба на Русия (1997 г.). Лауреат е на много литературни и музикални награди. Автор е на над 500 песни, 50 от които звучат в различни филми, на над 30 пиеси и над 20 книги, сред които стихосбирките „Летучий ковёр” (1990 г.), „Творческий вечер” (1990 г.), „На собственный мотив” (1998 г.), „Собранье пестрых глав” (1998 г.), „Сочинения” (2000 г.), „Путешествие к маяку” (2000 г.), „Мозаика жизни” (2000 г.), „Песни, стихи, пьесы” (2000 г.), „Стихи и песни” (2002 г.), „Не покидай меня, весна” (2004 г.), „Букет из разнотравья” (2006 г.), „Юлий Ким. Стихи и песни” (2007 г.), „Светло, синё, разнообразно” (2013 г.), „И я там был” (2016 г.) и др. От 1998 г. живее в Ерусалим и в Москва.
НА ПРИЯТЕЛИТЕ
Скъпи друже Булат Шалвич, скъпи Владимир Семьонич!
Как ли, как преживявате в днешния радостен час?
Тъй полекичка, както се казва – Бог да е на помощ.
Бог, приятели мои, е с вас!
На китарата свирим, на сцена сме, текстове пишем –
поотделно, от друга страна – в унисон с идеал.
Всичко пробваме, търсим по слух отреденото свише –
пулс на времето, звън на метал...
Но все пак ми е жал (извинете, Булат, за цитата),
няма нас да ни срещнат кръстовищата на Москва.
Пет минути с такси, с две копейки звъни автоматът,
но уви... Съжалявам, вий как сте – не зная това.
Да поседнем, да пийнем, да пеем за мило и драго!
Но не стана, не става, забързан е пътят ви там,
Много ний закъсняхме, да гоним докрай се налага.
Съжалявам, че няма да стане... Вий как сте, не знам.
Затова бързам, устремно пея слова и мелодии,
благославя ви топло във вечна любов моят глас.
Аз обичам ви, драги Булат и Володя!
Бог, приятели мои, е с вас!
ДРУЗЬЯМ
Дорогой Булат Шалвыч, а также Владимир Семеныч!
Как живется-здоровится вам в наши светлые дни?
Ничего, помаленечку, как говорится – Бог помочь.
Бог помочь вам, друзья мои!
На гитаре играем, на сцене, на писчей машинке, –
Вроде врозь, а с другой стороны – вроде как в унисон.
Все пытаемся, пробуем, ловим на слух по старинке
Глагол времен, металла звон...
Но мне все-таки жаль (извините, Булат, за цитату),
Что никак мы не встретимся на перекрестках Москвы.
Пять минут на такси, две копеечки по автомату, –
Но – увы... Я ужасно жалею. Не знаю, как вы.
Посидели бы, как бы попили, – а как бы попели!
Но – не вышло, не выйдет, поскольку по нашим часам
Слишком мы опоздали, приходится гнать на пределе.
Потому и не выйдет. Мне жаль. Я не знаю, как вам.
Потому и спешу, и к тому все слова и мелодия,
Что я очень спешу объясниться вам в нежной любви –
Я люблю вас, Булат! Я люблю вас, Володя!
Бог помочь вам, друзья мои!
1978 г.
-----
О, КАК СМЕЛО ПОКОРЯВАМЕ
О, земни и неземни ние
вопием смело висоти!
Безкрайни тайни да разкрием
в съюза с мисъл и мечти!
Но пак по прежному немеем
пред непонятната душа...
И непростимо пак робеем
в борби със съвест и лъжа!
О КАК МЫ СМЕЛО ПОКОРЯЕМ
О как мы смело покоряем
Простор земной и внеземной!
Какие тайны постигаем
В союзе с мыслью
И мечтой!
И мы по-прежнему немеем
Перед вопросами души...
И непростительно робеем
В сраженьях совести и лжи!
Начало 70-х г.г.
---------------------------------------------
Юрий Ряшенцев
Руският поет, писател, сценарист и преводач Юри Ряшенцев (Юрий Якобсон/ Евгеньевич Ряшенцев) е роден на 16 юни 1931 г. в Ленинград. Завършва Московския държавен педагогически университет (1954 г.), след което 10 години е преподавател в училище. От 1955 г. публикува поезия в почти всички централни литературни издания. Превежда на руски стихове на украински, арменски, грузински и бурятски поети. От 1962 до средата на 1990-те г. работи като литературен сътрудник и член на редколегията в сп. „Юность”. Член е на Съюза на писателите на Русия (1970 г.), член е на руския ПЕН-център (1989 г.). Автор е на текстовете на много песни за театъра и киното и на сценични композиции за мюзикъли и рок-опери, по негови стихове изпълняват песни известни артисти като Михаил Боярски, Николай Караченцов, Алиса Фрейндлих, Андрей Миронов, Людмила Гурченко, Игорь Скляр, Армен Джигарханян, Светлана Крючкова и мн. др. Автор е на книги с поезия, проза и преводна поезия, сред които стихосбирките „Очаг” (1967 г.), „Часы над переулком” (1972 г.), „Иверская сторона” (1981 г.), „Високосный год” (1983 г.), „Дождливый четверг” (1990 г.), „Слава Богу, у друзей есть шпаги!” (1997 г.), „Прощание с империей” (2000 г.), „Любовные долги” (2000 г.), „В Маковниках и больше нигде” (2001 г.), „Ланфрен-Ланфра” (2002 г.), „Избранное” (2008 г.), „Царь горы” (2008 г.) и др. Живее и работи в Москва.
КРАВА
Петнистата крава прилича на карта – Европа,
покрита със сняг, – недоверие в нея видях.
Какви ли убийствени битки, какви ли потопи
са трупали в генната памет на кравата страх?
Дали е пътувала с Ной прапрабабата дойна,
козел-провокатор ли мамил бе в смъртните дни,
или са в съдбата говежда геройства безбройни,
но явен е страх наследен. Престани, престани
да гледаш към мен, сякаш мои предци до ковчега
не са ви допуснали – теб и козела наглец.
Синджир от каруци бе зорко Творецът прегледал –
вървят, май на всички повярвал е този Творец.
Руши се животът. Разкъсва се всичко всемирно.
Разпада се дружбата. Родството ще отзвучи.
О, дай да прегърна теленцето твое немирно,
да видя наивните недосетливи очи!
КОРОВА
У пегой коровы, похожей на карту Европы,
покрытой снегами, такой недоверчивый взгляд.
Какие кровавые бойни, какие потопы
в коровиной памяти генной живут и грозят?
Ходила ль прабабка кормящей на транспорте Ноя,
козлу ль провокатору верила в смертном пути,
иль было в говяжьей судьбе приключенье иное,
но явен фамильный испуг. Прекрати, прекрати
смотреть на меня, будто предок мой на борт ковчега
тебя не пустил и козла не забил под конец.
И так уж Творцу на меня за „телегой” „телега”
идут, и похоже, что всем им поверил Творец.
Всё рушится в жизни. Всё рвется и там, где не тонко.
Остыла и дружба. Вконец оскудело родство.
О, дай мне обнять твоего озорного телёнка,
дай мне заглянуть в несмышлёные очи его!
1997 г.
-----
МОЖЕ БИ Е НОЩТА
Може би е нощта ни за бесни слова идеал.
Нощем пошлият ум изтощен е мъртвешки заспал.
Всичко, що бе убито, забравено, търси реванш.
Къс по къс се откъсва във времето залъкът наш.
Вятър син на перваза мушкато досеща за степ,
сякаш свежа е вест, че мъртвецът не може без теб...
Не пали светлината, да следваш вълната недей.
Щом го има, да чака. Щом няма го, нека живей!
Както искаш наричай я тази щастлива тъга:
през безсъница мрачна на десния хълбок сега,
на леглото прострян, без с ръка да надигам глава,
аз разсичам пространството там от Кура до Нева.
Прелетяващи фарове светкат в белосан таван,
сякаш облаци тверски стремително люшкат се там.
Зад далечен хълм вчера изгуби неясна следа.
Туй е славна нощ... Колко години са до сутринта?
МОЖЕТ, НОЧЬ
Может, ночь – это лучшее время для бешеных строк.
Ночью пошлый рассудок расслаблен и спит, как сурок.
Что, казалось, убито, забыто, встаёт на реванш.
Время медленно рвётся, как тот кобулетский лаваш.
Синий ветер врывается в фортку, герань теребя,
словно свежая весть, что умершим нельзя без тебя...
Не поддайся толчку, не зажги электрический свет.
То, что есть, подождёт. И да здравствует то, чего нет!
Называй как угодно счастливую эту тоску:
хоть бессонницей чёрной, хандрой – я на правом боку,
не вставая с постели, с руки не подняв головы,
рассекаю пространство от жёлтой Куры до Невы.
И, светясь от промчавшихся фар, белизна потолка
проплывает, как будто тверские прошли облака.
О, за дальним холмом то, что мы называем вчера.
Это, кажется, славная ночь... Сколько лет до утра?
1979 г.
---------------------------------------------
Яков Белинский
Руският поет и преводач Яков Белински (Яков Львович Белинский) е роден на 18 април/1 май 1909 г. в гр. Кролевец, Черниговска губерния. Първите му публикувани стихове са от 1930 г. в сп. „Смена”. Завършва Московския архитектурен институт (1939 г.). Работи като архитект. През Великата отечествена война е военен кореспондент. Твори в литературното направление социалистически реализъм. По негови стихове се изпълняват десетки популярни песни. Превежда поезия от полски, сръбски, унгарски, румънски, монголски и др. езици. Член е на Съюза на писателите на СССР (1948 г.). Автор е на стихосбирките „Взятые города” (1947 г.), „Бой и любовь” (1957 г.), „Звездный час” (1961 г.), „Шаги” (1964 г.), „Потому что люблю” (1968 г.), „Талант любить” (1969 г.), „Двое, идущие рядом” (1972 г.), „Лирика” (1973 г.), „Ярмарка чудес” (1975 г.), „День, равный жизни” (1979 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1981 г.) и на книгата с проза „Гвардия, вперед” (1943 г.). Умира на 22 май 1988 г. в Москва.
НЕ ОСТАРЯВА ДУШАТА НА ВЕТЕРАНИТЕ
Помним грохота, в битки земята раздрана,
всеки ден, сред войната горил далнина.
Не старее душата, душа смела на ветерана
от световната втора война.
Нека с време добро вехнат старите рани,
сбрани в стръмния път към победа една.
Не старее душата, душа смела на ветерана
от световната втора война.
Да излезем в оставка все още е рано,
не покой, на сърцата им дай светлина.
Не старее душата, душа смела на ветерана
от световната втора война.
Мир земята крепи, свят на мир непрестанен.
Но готови сме ний за съдба фронтова –
не старее душата, душа смела на ветерана
от световната втора война.
НЕ СТАРЕЮТ ДУШОЙ ВЕТЕРАНЫ
Помним грохот огня, помним дальние страны,
Каждый год, каждый день, опаленный войной.
Не стареют душой, не стареют душой ветераны,
Ветераны второй мировой.
Пусть заноют порой наши старые раны.
Мы к победе, друзья, шли дорогой крутой.
Не стареют душой, не стареют душой ветераны,
Ветераны второй мировой.
Нам в отставку пока уходить еще равно,
Не сдаются сердца, им не нужен покой.
Не стареют душой, не стареют душой ветераны,
Ветераны второй мировой.
Прочный мир на земле, мир крепить неустанно.
Но готовы всегда мы к судьбе фронтовой, –
Не стареют душой, не стареют душой ветераны,
Ветераны второй мировой.
1966 г.
---------------------------------------------
Янка Дягилева
Руската поетеса и певица Янка Дягилева (Яна/ Янка Станиславовна Дягилева) е родена на 4 септември 1966 г. в Новосибирск. Пише стихове и се занимава с музика от ученическите години. Учи в Новосибирския инженерен институт за воден транспорт (1984-1985 г.). Свири на китара и пиано, гласът й е контраалт, изявява се с изпълнения по свои текстове в певческите жанрове психоделичен рок, пънк рок, фолк рок, нойз рок, бард рок, рост пънк и др. Първото й представяне на голямата сцена е на пънк-фестивала на алтернативната музика в Тюмен (1988 г.). Член е на ансамбъла за политически песни „Амиго” и на рок групите „Великие Октябри”, „Коммунизм”, „Калинов мост” и „Гражданская оборона”. Една от най-ярките представителки на сибирския рок-ъндърграунд от края на 80-те години. Записва албумите „Не положено” (1988 г.), „Деклассированным элементам” (1988 г.), „Продано!” (1989 г.), „Ангедония” (1989 г.), „Домой!” (1989 г.), „Хроника пикирующего бомбардировщика” (1990 г.) и „Стыд и срам” (1991 г.). Загива при неизяснени обстоятелства около 9 май 1991 г. в Новосибирска област.
ПОНЯКОГА УМИРАТ БОГОВЕТЕ
Понякога бог умира и вярата в миг отлита,
понякога пътища спират, на кръст заковават вратите
и извори съхнат в пустини, а взривове сушата тръскат;
когато умира богиня, когато душата напуска,
стените са възпламенени, на прах святи храмове стават
и движат се манекени, и повече страх не познават.
И полкове крачат в икони, с безсмислено войнство ще минат.
Днес повече вярват в пагони, в миражите на хероина.
Ще вехне венецът трънен и всеки ще бъде хазяин.
В народен фолклор ще потъне убилият Авел Каин.
Ще гасне искра в кандилата, ще млъкнат свещените химни.
Изчезват и раят, и адът, щом в нас боговете загинат.
Така че твори измамно, не бой се, не ще те накажат,
днес нищичко свято няма...
ПОРОЙ УМИРАЮТ БОГИ
Порой умирают боги – и права нет больше верить,
Порой заметает дороги, крестом забивают двери
И сохнут ключи в пустыне, а взрыв потрясает сушу,
Когда умирает богиня, когда оставляет души
Огонь пожирает стены, и храмы становятся прахом,
И движутся манекены, не ведая больше страха.
Шагают полки по иконам бессмысленным ровным клином.
Теперь больше верят погонам и ампулам с героином.
Терновый венец завянет, всяк будет себе хозяин.
Фольклором народным станет убивший Авеля Каин.
Погаснет огонь в лампадах, умолнут священные гимны.
Не будет ни рая, ни ада, когда наши боги погибнут.
Так иди и твори, что надо, не бойся, никто не накажет,
Теперь ничего не свято...
1985 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски поети-песенници
В раздела са включени 116 превода от 70 поети-песенници
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
---------------------------------------------
СПИСЪК НА РУСКИ ПОЕТИ-ПЕСЕННИЦИ
Агатов Владимир (Вэлвл Исидорович Гуревич/ Владимир Гариевич Агатов) – 1901-1966 г.
Алешковски Юз (Юз/ Иосиф Ефимович Алешковский) – р. 1929 г.
Алимов Сергей (Сергей Яковлевич Алымов) – 1892-1948 г.
Алиханов Сергей (Сергей Иванович Алиханов) – р. 1947 г.
Андреев Михаил (Михаил Васильевич Андреев) – р. 1954 г.
Аникина Олга (Ольга Николаевна Аникина) – р. 1976 г.
Арсенев Константин (Константин Борисович Арсенев) – р. 1967 г.
Арски Павел (Павел Александрович Арский) – 1886-1967 г.
Астрейко Анатол (Анатоль Петрович Астрейко) – 1911-1978 г.
Атланова Олеся (Олесья Владимировна Атланова) – р. 1964 г.
Бачило Алес (Александр/ Алесь Николаевич Бачило) – 1918-1983 г.
Башлачьов Александър (Александр Николаевич Башлачёв) – 1960-1988 г.
Белински Яков (Яков Львович Белинский) – 1909-1988 г.
Бородулин Ригор (Григорий/Рыгор Иванович Бородулин) – 1935-2014 г.
Бровка Пьотър (Пётр Устинович Бровка) – 1905-1980 г.
Брянски Борис (Борис Александрович Брянский) – 1928-1972 г.
Буравкин Генади (Геннадий Николаевич Буравкин) – 1936-2014 г.
Ваншенкин Константин (Константин Яковлевич Ваншенкин) – 1925-2012 г.
Вербин Вячеслав (Вячеслав Михайлович Вербин) – р. 1941 г.
Вертински Александър (Александр Николаевич Вертинский) – 1889-1957 г.
Виеру Григоре (Григорий/Григоре Павлович Виеру) – 1935-2009 г.
Винарски Валери (Валерий Абрамович Винарский) – р. 1939 г.
Висоцки Владимир (Владимир Семёнович Высоцкий) – 1938-1980 г.
Воропаева Любов (Любовь Григорьевна Воропаева) – р. 1952 г.
Вратарьов Александър (Александр Львович Вратарёв) – р. 1936 г.
Гаджикасимов Онегин (Онегин Юсиф оглы Гаджикасимов) – 1937-2002 г.
Галперин Яков (Яков Овсеевич Гальперин) – р. 1936 г.
Галперович Наум (Наум Яковлевич Гальперович) – р. 1948 г.
Герман Павел (Павел Давидович Герман) – 1894-1952 г.
Гин Виктор (Виктор Борисович Гин) – р. 1939 г.
Глейзаров Николай (Николай Валентинович Глейзаров) – 1909-1970 г.
Голдман Михаил (Михаил Аронович Гольдман) – 1924-2006 г.
Горинщейн Павел (Павел Григорьевич Горинштейн Григорьев/Горин) – 1895-1961 г.
Гоф Ина (Инна Анатольевна Гофф) – 1928-1991 г.
Градски Александър (Александр Борисович Градский) – р. 1949 г.
Гребенников Сергей (Сергей Тимофеевич Гребенников) – 1920-1988 г.
Гребеншчиков Борис (Борис Борисович Гребенщиков) – р. 1953 г.
Гридов Григори (Григорий Борисович Гридов) – 1899-1941 г.
Гуреев Юри (Юрий Семёнович Гуреев) – 1941-2008 г.
Гусев Виктор (Виктор Михайлович Гусев) – 1909-1944 г.
Денисов Николай (Николай Ильич Денисов) – р. 1945 г.
Дербеньов Леонид (Леонид Петрович Дербенёв) – 1931-1995 г.
Деружински Аверян (Аверьян Сафонович Деружинский) – 1919-2002 г.
Дидуров Алексей (Алексей Алексеевич Дидуров) – 1948-2006 г.
Дикштейн Григори (Григорий Ефимович Дикштейн) – р. 1936 г.
Димитерс Каспар (Каспар Димитерс Артурс) – р. 1957 г.
Добронравов Николай (Николай Николаевич Добронравов) – р. 1928 г.
Долматовски Евгени (Евгений Аронович Долматовский) – 1915-1994 г.
Доризо Николай (Николай Константинович Доризо) – 1923-2011 г.
Доровских Анатоли (Анатолий Николаевич Доровских) – р. 1955 г.
Драгунски Виктор (Виктор Юзефович Драгунский) – 1913-1972 г.
Дружков Юри (Юрий Николаевич Дружков) – 1958-2006 г.
Дудин Михаил (Михаил Александрович Дудин) – 1916-1993 г.
Дягилева Янка (Яна/ Янка Станиславовна Дягилева) – 1966-1991 г.
Елин Александър (Александр Михайлович Елин) – р. 1958 г.
Eнтин Юри (Юрий Сергеевич Энтин) – р. 1935 г.
Жаров Александър (Александр Алексеевич Жаров) – 1904-1984 г.
Загот Михаил (Михаил Александрович Загот) – р. 1946 г.
Зибров Павел (Павел Николаевич Зибров) – р. 1957 г.
Исаковски Михаил (Михаил Васильевич Исаковский) – 1900-1973 г.
Казаков Александр (Александр Петрович Казаков) – р. 1954 г.
Казакова Рима (Римма Фёдоровна Казакова) – 1932-2008 г.
Каризна Владимир (Владимир Иванович Каризна) – р. 1938 г.
Карпеко Владимир (Владимир Кириллович Карпеко) – 1922-1993 г.
Кац Зелман (Зельман Менделеевич Кац) – 1911-2008 г.
Кимелфелд Дмитрий (Дмитрий Исаакович Кимельфельд) – р. 1950 г.
Ким Юли (Юлий Черсанович Ким) – р. 1936 г.
Клевко Генади (Геннадий Яковлевич Клевко) – 1931-1979 г.
Коваленков Александър (Александр Александрович Коваленков) – 1911-1971 г.
Количьов Осип (Осип Яковлевич Колычёв) – 1904-1973 г.
Кормилцев Иля (Илья Валерьевич Кормильцев) – 1959-2007 г.
Костров Владимир (Владимир Андреевич Костров) – р. 1935 г.
Костюрин Диомид (Диомид Леонидович Костюрин) – 1945-1988 г.
Коц Аркадий (Аркадий Яковлевич Коц) – 1872-1943 г.
Красиков Сергей (Сергей Павлович Красиков) – 1928-2007 г.
Крилов Михаил (Михаил Константинович Крылов) – р. 1959 г.
Кримерман Ефим (Ефим Семёнович Кримерман) – р. 1923 г.
Куксо Леонид (Леонид Георгиевич Куксо) – 1927-2015 г.
Кулмий Якуб (Якуб Хайруллович Кульмухаметов/ Кулмый) – 1918-1994 г.
Купала Янка (Иван Доминикович Луцевич/ Янка Купала) – 1882-1942 г.
Курбаннепесов Керим (Керим Курбаннепесов) – 1929-1988 г.
Курински Валери (Валерий Александрович Куринский) – р. 1939 г.
Лабковски Наум (Наум Давыдович Лабковский) – 1908-1989 г.
Лазарев Владимир (Владимир Яковлевич Лазарев) – р. 1936 г.
Ласкин Борис (Борис Савельевич Ласкин) – 1914-1983 г.
Лвовски Михаил (Михаил Григорьевич Львовский) – 1919-1994 г.
Лебедев-Кумач Василий (Василий Иванович Лебедев-Кумач) – 1898-1949 г.
Левин Александър (Александр Шлёмович Левин) – р. 1957 г.
Леонидов Павел (Павел Леонидович Леонидов) – 1927-1984 г.
Летов Егор (Игорь Фёдорович Летов) – 1964-2008 г.
Лисиц Регина (Регина Климентьевна Лисиц) – р. 1963 г.
Лисянски Марк (Марк Самойлович Лисянский) – 1913-1993 г.
Лос Евдокия (Евдокия Яковлевна Лось) – 1929-1977 г.
Луценко Дмитрий (Дмитрий Емельянович Луценко) – 1921-1989 г.
Макаревич Алексей (Алексей Лазаревич Макаревич) – 1954-2014 г.
Макаревич Андрей (Андрей Вадимович Макаревич) – р. 1953 г.
Матусовски Михаил (Михаил Львович Матусовский) – 1915-1990 г.
Машара Михаил (Михаил Антонович Машара) – 1902-1976 г.
Милявски Олег (Олег Анатольевич Милявский) – 1923-1989 г.
Мингальов Александър (Александр Егорович Мингалёв) – р. 1963 г.
Мифтахов Риф (Риф Файзрахманович Мифтахов) – р. 1939 г.
Мухамеджанов Михаил (Мухамеджан Абидович Мухамеджанов) – р. 1951 г.
Новик-Пяюн Сергей (Сергей Михайлович Новик-Пяюн) – 1906-1994 г.
Ножкин Михаил (Михаил Иванович Ножкин) – р. 1937 г.
Огнецвет Еди (Эди Семёновна Огнецвет) – 1913-2000 г.
Окуджава Булат (Булат Шалвович Окуджава) – 1924-1997 г.
Олгин Алексей (Лев Соломонович Маграчёв/ Алексей Ольгин) – р. 1931 г.
Олев Наум (Наум Миронович Олев) – 1939-2009 г.
Осиашвили Симон (Симон Абрамович Осиашвили) – р. 1952 г.
Островой Сергей (Сергей Григорьевич Островой) – 1911-2005 г.
Ошанин Лев (Лев Иванович Ошанин) – 1912-1996 г.
Палкин Николай (Николай Егорович Палькин) – 1927-2013 г.
Панченко Пимен (Пимен Емельянович Панченко) – 1917-1995 г.
Парфьонов Пьотър (Пётр Семёнович Парфёнов) – 1894-1937 г.
Пляцковски Михаил (Михаил Спартакович Пляцковский) – 1935-1991 г.
Подгородецки Пьотър (Пётр Иванович Подгородецкий) – р. 1957 г.
Поженян Григори (Григорий Михайлович Поженян) – 1922-2005 г.
Понизовски Алексей (Алексей Михайлович Понизовский) – р. 1954 г.
Поперечни Анатоли (Анатолий Григорьевич Поперечный) – 1934-2014 г.
Поройков Юри (Юрий Дмитриевич Поройков) – р. 1935 г.
Потьомкин Борис (Борис Лейзерович Потёмкин) – 1933-1978 г.
Приходко Владимир (Владимир Александрович Приходько) – 1935-2001 г.
Пришелец Антон (Антон Ильич Ходаков/ Пришелец) – 1892-1972 г.
Пронузо Павел (Павел Кузьмич Пронузо) – 1918-2007 г.
Прончак Леонид (Леонид Иванович Прончак) – р. 1958 г.
Пушкина Маргарита (Маргарита Анатольевна Пушкина) – р. 1952 г.
Регистан Гаролд (Гарольд Габриэльевич Регистан) – 1924-1999 г.
Резник Иля (Илья Леопольдович/Рахмиэлевич Резник) – р. 1938 г.
Резников Виктор (Виктор Михайлович Резников) – 1952-1992 г.
Рибчински Юри (Юрий Евгеньевич Рыбчинский) – р. 1945 г.
Рижов Ким (Ким Иванович Рыжов) – 1931-1999 г.
Римицан Алексей (Алексей Юлианович Римицан) – 1946-2010 г.
Родин Борис (Борис Аркадьевич Родин) – р. 1955 г.
Рождественски Роберт (Роберт Станиславович Петкевич/ Иванович Рождественский) – 1932-1994 г.
Рубалска Лариса (Лариса Алексеевна Рубальская) – р. 1945 р.
Рубльов Георгий (Георгий Львович Рублёв) – 1916-1955 г.
Русак Адам (Адам Герасимович Русак) – 1904-1987 г.
Рябинин Михаил (Михаил Иосифович Рябинин) – 1931-1995 г.
Ряшенцев Юри (Юрий Евгеньевич Ряшенцев) – р. 1931 г.
Самойлов Давид (Давид Самуилович Кауфман/ Самойлов) – 1920-1990 г.
Сауткин Валери (Валерий Вениаминович Сауткин) – р. 1943 г.
Сашко Татяна (Татьяна Алексеевна Сашко) – р. 1937 г.
Светлов Михаил (Михаил Аркадьевич Шейнкман/ Светлов) – 1903-1964 г.
Свирка Юрас (Юрась/Юрий Николаевич Свирка) – 1933-2010 г.
Сергеева Валентина (Валентина Георгиевна Сергеева) – р. 1948 г.
Сериков Станислав (Станислав Васильевич Сериков) – 1933-1966 г.
Синявски Пьотър (Пётр Алексеевич Синявский) – р. 1943 г.
Скворцов Константин (Константин Васильевич Скворцов) – р. 1939 г.
Смирнов Михаил (Михаил Ал Смирнов) – р. ?
Солодар Цезар (Цезарь Самойлович Солодарь) – 1909-1992 г.
Сонин Марк (Марк Александрович Мордухович/ Сонин) – р. 1937 г.
Софронов Анатоли (Анатолий Владимирович Софронов) – 1911-1990 г.
Ставер Алес (Александр Сергеевич/ Алесь Ставер) – 1929-1995 г.
Танич Михаил (Михаил Исаевич Танхилевич/ Танич) – 1923-2008 г.
Улзитуев Дондок (Дондок Аюшеевич Улзытуев) – 1936-1972 г.
Усачьов Андрей (Андрей Алексеевич Усачёв) – р. 1958 г.
Фадеев Леонид (Леонид Яковлевич Гендель/ Фадеев) – р. 1944 г.
Фатянов Алексей (Алексей Иванович Фатьянов) – 1919-1959 г.
Фогелсон Соломон (Соломон Борисович Фогельсон) – 1910-1994 г.
Френкел Иля (Илья Львович Френкель) – 1903-1994 г.
Хайт Аркадий (Аркадий Иосифович Хайт) – 1938-2000 г.
Халецки Яков (Яков Аркадьевич Халецкий) – 1918-2004 г.
Харитонов Владимир (Владимир Гаврилович Харитонов) – 1920-1981 г.
Хвостенко Алексей (Алексей Львович Хвостенко) – 1940-2004 г.
Хмара Павел (Павел Феликсович Хмара) – 1929-2011 г.
Цой Виктор (Виктор Робертович Цой) – 1962-1990 г.
Чернявски Николай (Николай Николаевич Чернявский) – р. 1943 г.
Чуевски Василий (Василий Павлович Чуевский) – ~1825-~1875 г.
Чупров Олег (Олег Акимович Чупров) – р. 1939 г.
Шабров Михаил (Михаил Зеликович Шабров) – р. 1944 г.
Шаганов Александр (Александр Алексеевич Шаганов) – р. 1965 г.
Шаферан Игор (Игорь Давыдович Шаферман/ Шаферан) – 1932-1994 г.
Шведов Яков (Яков Захарович Шведов) – 1905-1984 г.
Шевчук Игор (Игорь Михайлович Шевчук) – р. 1960 г.
Шилова Светлана (Светлана Ивановна Шилова) – 1929-1992 г.
Шим Едуард (Эдуард Юрьевич Шим) – 1930-2006 г.
Шифрин Борис (Борис Исаакович Шифрин) – 1930-2008 г.
Шчербаков Михаил (Михаил Константинович Щербаков) – р. 1963 г.
Ядов Яков (Яков Петрович Давыдов/ Ядов) – 1873-1940 г.
Янищиц Евгения (Евгения Иосифовна Янищиц) – 1948-1988 г.