Антология на руската поезия. Съвременни руски поети, Г-М
В раздела са включени 222 превода от 134 съвременни руски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Съвременни руски поети, А-В – 308 творби от 180 поети http://stihi.ru/2021/02/03/58
Съвременни руски поети, Г-М – 222 творби от 134 поети http://stihi.ru/2021/02/11/14
Съвременни руски поети, Н-Я – 250 творби от 129 поети http://stihi.ru/2021/02/16/113
Общо съвременни руски поети – 780 творби от 443 поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Галина Губарева
Огледалото ли тъмнее / То ли зеркало потускнело
Галина Дмитриева
Голямата мечка / Большая Медведица
Галина Титова-Дмитриева
Зимата прогони тъжната есен / Зима прогнала грустную осень
Галина Нерпина
За любовта / О любви
Галина Сорокина Аридова
В блаженство ще потъна / Я утону в блаженстве
Галина Шелонникова Гюл-Нара
Днес пак са пречисти брезите / Как прежде пречисты берёзы
Генадий Банников
Дуел / Дуэль
Ода за срама / Ода Стыду
Аз на метла се уча да летя / Учусь летать на старенькой метле
Генадий Козлов
Очите / Глаза
Генадий Моисеенко
Черният ангел / Чёрный ангел
Генрих Ивченко
Защо / Почему
Георгий Томберг
Пред господата днешни / Перед портретами сегодняшних господ
Жал ми е за нашите руски глупаци / Мне жаль наших русских болванов
Герман Лукомников
Комбинаторна поезия. Ако не е читател, е дебил / Комбинаторная поэзия. Что ни читатель, то дебил
Грозят ме вечни мерзлоти / Боюсь я вечной мерзлоты
Това ли ще ни сполети / Вот ещё не хватало
Поет в Русия / Поэт в России
Щом до хлебарката съм / Рядом с тараканом
Еклога, разведчик / Эклога, разведчик
Глеб Ходорковский
Как успява / Как удаётся
Нежност / Нежность
Схема на войната / Схема войны
Стена на плача / Стена Плача
Аз не искам жерав в ръка / Не хочу журавля в руки
Григорий Дикщейн
Щом косите дъждовни / Если косы дождей
Григорий Калюжний
Синът ми спи / Мой син уснул
Григорий Фьодоров
Декемврийски дъжд / Декабрьский дождь
Григорий Шувалов
Аз зная, ти не си виновна в нищо / Я знаю, ты ни в чем не виновата
Денис Новиков
Идва проза / Начинается проза
Дмитрий Веденяпин
Приятелите ми приличат на войници / Мои друзья похожи на солдат
Дмитрий Кимелфелд
Говорещ папагал / Говорящий попугай
Ягодови поляни / Земляничные поляны
Случай на разходка / Случай на прогулке
Дмитрий Медведев
Някой зад стената / Кто-то за стеной
Дмитрий Мизгулин
Послушно се стадото влачи след своя пастир / Отара послушно бредет за своим пастухом
Компютър пише / Компьютер пишет
Тъй много думи / Как много слов
Дмитрий Павлов
Вече не е Рай, още не е Ад / Уже не Рай, ещё не Ад
Дмитрий Соколов
Море / Море
Дмитрий Холостой
Да слушам птици / И слышать птиц
Дорота Свяцка
Сняг вали / Падает снег
Евгений Артюхов
От детството мечтател бях прилежен / Я с детства был мечтателем неважным
Евгений Бунимович
Слязох от конвейра на Москва / Я сошел с конвейера Москвы
Евгений Вензел
Сутрин, щом млади жени към пазара претъпкан се стичат / В час, когда юные жены сбегаются к шумному рынку
Евгений Глебов-Крилов
Бриз в нощта / Бриз в ночи
Фарът / Маяк
Стоп кадър / Стоп-кадр
Евгений Петропавловский
Изчезват най-достойните сред нас / Уходят лучшие друзья, сгорают, словно свечи
Евгений Подаков
Стълбите, които избираме / Лестницы, которые мы выбираем
Маргарита и Майстора / Маргарита и Мастер
Мостове, мостчета / Мостики, мосточки
За войната / О войне
Спяща жена / Спящая женщина
Евгений Семичев
Месец гълъбов в облаче млечно над нас / Сизый месяц за млечную тучку нырнул
Не тъжи за мен / Не печалься обо мне
Евгений Швачкин
Саксофон / Саксофон
Евгений Юшин
Юни / Июнь
Евгения Позднякова
С добавка фамилна сме – Шипка / Приставку к фамилии Шипке
Едисон Дворецкий
Нейде в края на земната шир / Где-то там на краю Земли
Едуард Мартишев
Дъждът ридае / Рыдает дождь
Едуард Пасютин
Народът е с воля измамна / Народная воля обманна
Руска участ / Русская доля
Метличина песен / Васильковая песня
Екатерина Маркова-Байрач
Истинска крава / Настоящая корова
Елена Исаева
Как да отговоря, мили / Как оставить без ответа
Аз представям си как / Мне представилось вдруг /
Имам, имам вина Божа / Будет-будет за что карать
Тази среща случайна е / Эта встреча случайна
Елена Кама
Белите гълъбици / Белые голубки
Ти / Ты
Елена Кацюба
Лунна история / Лунная история
Логоматика / Логоматика
Елена Крейнина Яленка
Котовасия / Котовасия
Елена Курелла
Умора / Усталость
Полусън, полублян, полумрак, полуднес / Полусон, полуявь, полумрак, полусвет
Елена Ларская
Отлитат уморени ангели / А знаешь... Ангелы однажды устают
Бащин дом / Отчий дом
А казват, че сега обичаш чай / А говорят – теперь ты любишь чай
Елена Марова Стенкина
Обичам чай / Люблю я чай
Елена Сурина Нейва
Падналият ангел / Падший ангел
Прощаване / Прощание
Феникс / Феникс
Елларк Клавдий-Веллиус
Дъждовна перла ще ти подаря / Я подарю тебе жемчужину дождя
Както мъдро пее ходжа Настрадин / Бутылкой владеет только один джин
Ервин Бартеев
Самота / Одиночество
Ефросин Лунев
Дон Кихот / Дон Кихот
Жана Хоролская
В паметта ми е моето минало / Моё прошлое памяти вверено
Росичка-сълзичка / Росиночка-слезиночка
Ти любовта ми на разстрел заведе мълчаливо / А ты любовь моя сегодня вёл молча на расстрел
Аз не съм самотна в този свят на страсти / Я не одинока в этом мире страстном
Живот / Жизнь
Заза Самсонидзе
Визитка / Визитная карточка
В суматохата дълго се скитах / Долго я находился в суматохе
Хей, вие / Hey, You
Зинаида Торопчина
Стои над тепето Альоша / Стоит над горою Алёша
Зоя Лаврова
Мембрана лепкава е тишината / Льнёт тишина мембраной липкой
На нашия остров / На нашем острове
Иван Ахметев
Миниатюри. Музика / Миниатюры. Музыка
Миниатюри. Да гледаш / Миниатюры. Глядеть
Миниатюри. Изгасих светлината / Миниатюры. Я выключил свет
Миниатюри. Къде да бързаме / Миниатюры. Куда нам спешить
Миниатюри. Навярно съм психо / Миниатюры. Наверно я псих
Миниатюри. Зад прозореца ми / Миниатюры. За окном моим
От какво произлиза тъгата / Отчего происходит тоска
Иван Кришев
Вода, зелена като мрамор / Вода зеленая как мрамор
Иван Ларионов
Кой кой е / Кто есть кто
Иван Овчинников
Идва вечер / Делается вечер
Иван Чайка
Колко радост и звездички / Сколько звездочек и света
Игор Белкин
О, вий, жени, копнеж е вашто име! / О, женщины, безумство ваше имя!
Да ползваш душата си ведро и щедро / Расходовать душу беззлобно и щедро
Игор Боличев
Епохата свърши / Эпоха кончилась
Игор Бурихин
Тъй вие вятърът / Так ветер воет
Игор Бялский
Априлско / Апрельское
Игор Вишневецкий
Ако въздушното цвърчене не стопи / Если воздушным щебетом не растопить
Игор Губерман
Аз в живота срамувам се често / Я живу постоянно краснея
Достигнах до печално мнение / Пришел я к горестному мнению
Грешката на Диоген / Ошибка Диогена
Кръговрат / Круговорот
Игор Егоров
Беше тихо / Было тихо
Фотография / Фотография
Плувам в лодка / Плыл я в лодке
Какво, кажи ми ти / Скажи мне, что-то есть
Ти – мой близък дълго чакан / Ты – мой близкий, долгожданный
Игор Иртенев
В живота мигове ни стигат / Бывают в этой жизни миги
Игор Ишим
Госпожа Безсъница / Мадам Бессонница
Сред безкрайния път / Среди сотен дорог
Игор Карин
Писмо от фронта / Письмо с Фронта
Игор Кинг
Аз / Я
Игор Кудрявцев
Дуелът / Дуэль
За никъде / В никуда
Игор Мелников
Безкраен, океанът корабче подмята / Безбрежный океан мотал кораблик утлый
Игор Сид
Нещо дамоклево, вляво поело / Что-то дамоклово в воздухе слева
Игор Тюленов
Боен запас на страната / Боевой запас страны
Игор Царьов
Зелените тигри / Зеленые тигры
С победния салют, прегаряща в зенита / Салютами побед прожженная в зените
Снежен романс / Снежный романс
Игор Чернухин
Ах, родино, родино / Ах, Родина, Родина
Игор Шимановский
Очите на мама / Мамины глаза
Ингвар Донсков
Бедни ми Буратино / Бедный Буратино
На Красимир Георгиев / Красимиру Георгиеву
Мъст / Месть
Раждане на стих / Рождение стиха
Инесса Соколова
Стихът ми вопъл откровен е / Мои стихи есть откровенье
Инна Машенко
На ябълка твоите длани ухаят / Яблоком пахли ладони твои
Йосиф Куралов
Крокодил и девойка / Крокодил и девочка
Кирил Ковалджи
Двадесети век / Двадцатый век
Победа / Победа
Кирил Ривел
Не на пир ще те каня / Не на пир я тебя позову
Константин Ключников
Аз мислите ти не разбрах / Мне ваших истин не понять
Константин Фролов-Кримский
Победата – за тях и за нас / Победа – для них и для нас
Крис Апрел
Жена / Женщина
Лариса Калмаева
Приятелю, за тебе пиша / Мой друг! К тебе, все строки эти!
Лариса Милер
Сред шумната земя / Так шумно на земле
Лариса Семиколенова
И отново ще има миражи / И снова будут миражи
Капанът на надеждата / Капкан надежды
Родопите помнят героите / Родопы героев помнят
Лев Котюков
От люлчиния ден до сетните ни дни / От лона перводней – и до последних дней
Лев Смирнов
Мит / Миф
Лев Чистяков
Полет / Полёт
Леонид Зеленский
Жестокост / Жестокость
Нашият живот / Наша жизнь
Леонид Ивашов
Офицерите на Русия / Офицеры России
Стани, Русия! / Вставай, Россия!
Русия – руска тройка / Россия-тройка
Леонид Фролов
Носталгия / Ностальгия
Леонид Шифрин
За преводачите на държавниците / О переводчиках государственных деятелей
За Робин Худ / О Робин Гуде
Леонтина Апшениеце
На високата планина / Аugstaj; kaln; / На высокой горе
Лерик Валерий
Там / Там
Оси / Осы
С бягащ ред / Бегущей строчкой
Малък нюанс / Маленький нюанс
Безсъдържателно / Пустое
Ливия Лиепдрувиете-Смирнова
В прозореца ти слънчеви лъчи / Tav; log; saules stari / Лучи от солнца у тебя в окне
Не давайте сърцето да гори / Ak, ne;auj sirdij izdegt / Не позволяйте сердцу выгорать
Остава всичко в небесата / Viss paliek debes;s / Все остается в небесах
Лилия Абросимова
Кръстът / Крест
Бодли и рози / Шипы и розы
Любов Истомина
За тъжното / О грустном
Людмила Викторовна Фили-Гран
Ева / Ева
Людмила Громоглазова
Искам да имам слънцемобил / Хочу иметь солнцемобил!
Людмила Дринова-Воронина
Чародейство / Кудесы
Людмила Кондратова
Състояние / Состояние
Усамотение / Уединение
Людмила Онучина
Към поетите / К поэтам
Ляля Стрибная
Сред паралелни селения / Из паралельного мира
Майк Зиновкин
Думите / Слова
Максим Замшев
На древни атлантиди е дете / Она дитя погибших Атлантид
В страната ми се тачат силни нрави / В моей стране в чести крутые нравы
Марат Гайнулин
Олимпиада, Сочи 2014 / Олимпиада, Сочи 2014
Към другари усмивки раздал / Ярким спектром друзьям улыбнусь
Мариана Виен
Гарванът / Ворон
Марина Ахмедова-Колюбакина
Аз градина видях изоставена / Вдруг увидела сад позаброшенный
Марина Баршчевская
Неделя за прошка / Прощённое воскресенье
Марина Бойкова
Историята на едно врачуване / История одного гадания
Марина Северцева
Навярно те измислих в моя свят / Быть может, я придумала тебя
Марина Струкова
За поздрав с римски жест / Привета римский жест
Мария Максимова
Редове маргинални – 1 / Маргинальные строки – 1
Марк Шатуновский
Банални неща / Банальные вещи
Мастер Валерий Степанов
Взирам се в твоите очи / Дивлюсь в твойi очi / Смотрю в твои глаза
Слънчев залез. Тихо! Тихо! / Сонце зайде. Тиша! Тиша!
Мила Доброван
Дъждец / Дождик
Михаел Сергеев
Приказчица за идиоти / Сказочка про идиотов
Михаил Айзенберг
Нас ни плашат / Нас пугают
Михаил Гусков
Тъй е отредено от съдбата / Было так назначено судьбою
Дъще, не поле е, а поляна / Доченька, не поле, а поляну
Млечен път където блика / Там, где Млечный Путь сверкает
Три гари / Три вокзала
Че живях недълго и заминах / Ты о том, что я жила недолго
Михаил Деденев
Русия / Россия
Михаил Ерьомин
Разпиляни зърна на премъдрост / Боковитые зерна премудрости
Михаил Задорнов
За да живееш в цивилизована страна / Чтобы жить в цивилизованной стране
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Михаил Косов
Стига / Баста
Михаил Кюрчевский
Шут / Шут
Михаил Мухамеджанов
Над мен смъртта кръжи / Надо мной смерть кружит
Михаил Панкратов
На последния ветеран / Последнему ветерану
Михаил Теняков
Не на магаре Господ – с танка / Не на осле Господь – на танке
Разстрел / Расстрел
Михаил Шелехов
Червените ангели / Красные ангелы
Михаил Шчербина
На случаен трамвай да се возя желаех / Я когда-то хотел на случайном трамвае
---------------
Галина Губарева
(06.01.1959 - 19.10.2011)
ОГЛЕДАЛОТО ЛИ ТЪМНЕЕ
Огледалото ли тъмнее,
или влага очите мъгли –
виждам, кичур в косите белее,
сякаш в есенни висини.
Лягат бръчици в сенки проклети,
от дъждовните дни зла вест.
Но не ще огледало сърцето,
вижда всичко сърцето днес!
ТО ЛИ ЗЕРКАЛО ПОТУСКНЕЛО
То ли зеркало потускнело,
То ли влагой туманит глаза –
Вижу, прядь в волосах забелела,
Словно осенью небеса.
И морщинки легли как тени
От ненастных дождливых дней.
Только зеркалу сердце не верит,
Потому что сердцу видней!
---------------------------------------------
Галина Дмитриева
(Няма данни)
ГОЛЯМАТА МЕЧКА
Седи си в небето
Голямата мечка
нагоре с коремчето,
кърми съзвездия
с майчино мляко.
Песничка нежна
реди и припява:
„Дечица-звездички,
млекце пийте всички
и сили сберете!
По-ярко светете
и се отразявайте
в сънни води!”
БОЛЬШАЯ МЕДВЕДИЦА
В темном небе
Большая Медведица,
кверху брюшком,
Кормит созвездия,
грудным молочком.
Песенку нежную
тихо поет.
Деточки - звездочки,
пейте мое молочко.
Сил набирайтесь.
Ярче светите
и отражайтесь
в сонной воде.
---------------------------------------------
Галина Титова-Дмитриева
Руската поетеса Галина Титова-Дмитриева (Галина Алексеевна Титова-Дмитриева) е родена на 3 юли 1950 г. в гр. Собинка, Владимирска област. По професия е финансист, работила е като главен счетоводител. Публикува поезия в издания и алманаси като „Доверие”, „Наследие”, „Поэт года”, „РСП Стихи” и др. Член е на Русийския съюз на писателите. Автор е на стихосбирките „Жизнь мирская – краткое мгновение” и „Мир тесен”. Живее в гр. Собинка.
ЗИМАТА ПРОГОНИ ТЪЖНАТА ЕСЕН
Синкав блясък на свода небесен.
Зима гони днес тъжната есен.
С бели шуби дърветата за да зарадва,
денонощие само й трябва.
Подари на брезичките модни капели,
на ели и на борове – шапки дебели,
в допълнение и ръкавици,
да не мръзнат зелени ръчици.
Без умора застила тя меки постели.
И задряма земята на люлките бели.
С мразовито дихание свят покорила
зима – сезон нов красиво открила.
ЗИМА ПРОГНАЛА ГРУСТНУЮ ОСЕНЬ
На небе появилась вдруг просинь.
Зима прогнала грустную осень.
Нарядила деревья в белые шубки.
Она справилась с делом за сутки.
Подарила берёзкам модные шляпки.
А соснам и елям прекрасные шапки.
Им дарит в придачу перчатки,
Чтоб не мёрзли зелёные лапки.
Без устали мягкие стелет постели.
И задремала земля, как в колыбели.
Морозным дыханьем мир покорила.
Новый сезон так красиво открыла.
---------------------------------------------
Галина Нерпина
Руската поетеса Галина Нерпина (Галина Николаевна Нерпина) е родена на 28 юли 1965 г. в Москва. Завършва философския факултет на Московския държавен университет. Кандидат е на философските науки. Член е на Съюза на писателите на Москва и на руския ПЕН център. Публикува поезия в списания и алманаси като „Новый мир”, „Октябрь”, „Дружба народов”, „Юность”, „Арион”, „Студия”, „Кольцо А”, „VIP-Premier”, „День поэзии” и др. Автор е на стихосбирките „Все под рукой” (1992 г.), „Сотворение мира” (1998 г.), „Посвящение” (2002 г.) и „Вместо разлуки” (2009 г.). Живее в Москва.
ЗА ЛЮБОВТА
От страната на зло не търси доброта.
Да се видим с надежда отчаяна можем
и в забрава унесени до сутринта,
в осветения кръг любовта си да сложим.
Сякаш в детско събуждане, мигом открий,
че животът е дребна програма за двама.
Напиши „всичко сбъдна се” и го изтрий...
Все едно, ти не знаеш, че „сбъдна се” няма.
О ЛЮБВИ
По ту сторону зла не бывает добра.
Но поможет отчаянье видеть друг друга,
Чтоб вдвоём до забвенья, то бишь до утра,
Удержаться внутри освещенного круга.
Просыпаясь детьми, так легко рассмотреть
Эту жизнь, как мельчайший узор на обоях.
Напиши „всё сбылось”, чтобы тут же стереть…
Всё равно ты не знаешь, что это такое.
---------------------------------------------
Галина Сорокина Аридова
Руската поетеса Галина Сорокина Аридова (Галина Ивановна Сорокина/ Аридова) е родена на 30 септември 1953 г. в гр. Сол-Илецк, Оренбургска област. Завършва тъкаческо училище в гр. Балашов. Публикува поезия в издания като „Возрождение”, „Нетерпеливые строки” (2014-2016 г.), алманаси на литературния клуб „Диалог” в Саратов и творческото обединение „Автор” в Калининск, в колективния поетичен сборник „Я вернусь в васильковые эти края” (2015 г.) и др. Живее в гр. Саратов.
В БЛАЖЕНСТВО ЩЕ ПОТЪНА
В блаженство ще потъна... Свят незнаен
любовна музика ще избере.
Душевни трели ще кипят омая...
И земното притегляне ще спре.
Не знам кога ще се изпълни всичко,
ще дойде този неизбежен брод.
Ще гасна като утринна звездичка
с душа, вградена в синкав небосвод.
Я УТОНУ В БЛАЖЕНСТВЕ
Я утону в блаженстве... Свет не здешний
Подарит мне мелодию любви.
И душ вибрации сольются в нежность...
Исчезнет притяжение Земли.
Не ведаю, когда случится это,
Как неизбежность, этот день придёт.
Я растворюсь, как звёздочка в рассвете,
Душой врастая в синий небосвод.
---------------------------------------------
Галина Шелонникова Гюл-Нара
Галина Шелонникова (Галина Алексеевна Шелонникова с творчески псевдоним Гюль-Нара) е поетеса, писателка, драматург, фотограф-художник, дизайнер, журналист и телевизионен водещ. Авторка е на книги с поезия и проза, сред които „Запоздалый портрет” (1993 г.), „Я промыла судьбы избу” (1995 г.), „Я ссоры вычистила болью” (1995 г.), „Моя дорога есть Христова нить” (2000 г.), „Космическая Симфония” (2001 г.), „Красная Луна” (2002 г.) и др. Живее в гр. Тула.
ДНЕС ПАК СА ПРЕЧИСТИ БРЕЗИТЕ
Кой говори,
че за нас есента е разлъка?
Кой твърди,
че ноември е горест за нас?
Кой нарочно проточва тез капчици мъка
да източи ума на Пегас?
Аз не вярвам в светилника мижав:
любовта е нетленна звезда!
Сякаш врани с мехурчета нижат
празни мисли сред разни гнезда...
Погледни: кра-со-та е светът
(даже в туй как ноември тъгува
и разсича сред облаци път –
може тайничко тъй да ликува)...
Земята ни тича... Видях!
Разбийте прокуди пробити,
да е в тях заразителен смях!
Днес пак са лъчисти, пречисти брезите!
КАК ПРЕЖДЕ ПРЕЧИСТЫ БЕРЁЗЫ
Кто сказал,
что осень нам дарит разлуку?
Кто твердит,
что ноябрь… ноябрь угас?!
Кто нарочно роняет те слабые муки,
чтобы воля сточила Пегас?..
Я не верю в тот блеклый светильник:
ведь смешно, что любовь – забытьё?!
Это будто бы мыла пузырек
в том вранье, что несёт вороньё…
Оглянусь я вокруг: Кра-со-та
(даже в том, как ноябрь тоскует,
избыточком взбив облака?
он, может, так затаённо ликует)…
Очнитесь, Земля… на разбег!..
Разбейте те... странные грёзы,
что качнутся в разительный смех!
Как прежде, лучисты, пречисты берёзы!
1996 г.
---------------------------------------------
Генадий Банников
Геннадий Банников (Няма данни).
ДУЕЛ
„...но календарът замръзна и замлъкна...”
Yandel
От студ заплака календарът днес.
А ние с теб сме за дуел готови,
в полето чисто стародавна чест
ще защитим за себе си отново.
Тъжнее календарната печал,
ледът в реката пука примирено.
„Готови!” – секундантът закрещя
и даде знак за старт с ръце студени.
Скъсихме бавно този страшен път,
прицелихме се точно, сред мъглите...
Улучихме се... В лявата си гръд!
Ранен бях тежко аз. А ти убита.
ДУЭЛЬ
„...но календарь замерз и замолчал...”
Yandel
От холода заплакал календарь.
Ходили на дуэль с тобой сегодня
Во чисто поле, как бывало встарь,
Когда друг другу кто-то неугоден.
Скулила календарная печаль,
Трещал ледок в реке под облаками.
Готовьтесь! – заряжающий кричал,
Потом взмахнул холодными руками.
И мы сходились медленно с тобой
И целились в отчаяннном тумане...
Попали оба... Оба в левый бок.
Но ты – убита. Я же только ранен.
-----
ОДА ЗА СРАМА
Срамът ни става все по-малко.
Лъжи и гаври се множат.
А селянинът изругал би,
ако безчестно го държат.
Уви, усмивките фалшиви
не знаят що е срам, а ние
пълзиме – охлюви лениви,
и като риби в гьол се крием.
Срамът ни кротко си замина,
от непотребност оглуша
такъв – и болничък, и хилав,
лош камък в нашата душа...
От изчервяване се пазим.
Безсрамникът без съд седи.
О, събуди се, Стенка Разин,
разкъсай риза на гърди;
и столицата в срам да тъне,
че всяка пришка лъсва там.
И нека селянинът жъне,
без за страна да чувства срам.
ОДА СТЫДУ
Процент упал – стыда всё меньше.
Всё больше мелочи и лжи.
Крестьянин выругался б, ежель,
Как пресмыкающийся жил.
Увы, холщёвые улыбки
Стыда не ведают, а мы –
Ползём – садовые улитки,
Плывём – озёрные сомы.
Ушёл наш стыд, не оглянувшись.
Он за ненадобность ушёл –
Такой больной, такой ненужный…
Обида – камень за душой.
Краснеют только кремль и раки
Там, где бесстыжий несудим.
Проснись скорее Стенька Разин,
Порви рубаху на груди,
Верни нам стыд в столицу нашу –
Там каждый прыщ гибэдэдяст.
И пусть тогда крестьянин пашет,
За государство не стыдясь.
-----
АЗ НА МЕТЛА СЕ УЧА ДА ЛЕТЯ
От своите вериги се откъсва
планетата – изкризва мисълта.
Спасяващ лични радости и мъки,
аз на метла се уча да летя.
Изчезват дълбините... Странно време!
Ще трябва пак назад да отпълзя.
Дребнеят хора, рими, настроения,
реки дребнеят, раци, небеса.
Въздишам в страх – повърхностно и плахо,
с негръден тембър – земна плитчина.
Макар че утре залез пак ще чакам,
над мислите ще плува пак луна.
УЧУСЬ ЛЕТАТЬ НА СТАРЕНЬКОЙ МЕТЛЕ
С цепи, как пёс, срывается планета –
Натянут нерв и мысли набекрень.
Свои спасая радости и беды,
Учусь летать на старенькой метле.
Уходит глубина… Такое время.
Мне б отползти немножечко назад.
Мельчают люди, рифмы, настроения.
Мельчают реки, раки, небеса.
Мой вдох – такой поверхностный, несмелый.
И тембр – не глубокий, не грудной.
Хотя бы солнце завтра там же село
И месяц так же плыл над головой.
---------------------------------------------
Генадий Козлов
Руският поет и писател Генади Михайлович Козлов (Геннадий Козлов) е роден на 5 април 1962 г. в с. Бобровка, Глубоковски район на Източен Казахстан. Завършва военната академия и литературни курсове. Близо 35 години служи като кадрови военен, полковник, ветеран от бойни действия. Член е на Съюза на писателите на Русия (2011 г.). Председател е на литературното обединение на Наро-Фомински район. Автор е на книгите „История семьи Козловых” и „История села Бобровка” и на стихосбирката „Мамины сливы” (2011 г.). Носител е на литературни награди. Живее в Москва.
ОЧИТЕ
О, Господи! Вълшебно наказание!
Вървя, а ти, невидима, си с мен.
И откъде с очи неразгадани
се появи в печалния ми ден?
Кажи: „Магьосница съм!” – немислимо,
ще се разсмеят: „В този свят ела!”
Не може руският поет да има
незримост от неземни светила!
Вземи, те моля, моите печали,
вземи, те моля, топлия ми миг...
В началото бе слово, но в началото
от твоите очи покълна блик.
ГЛАЗА
О, Господи! Да что за наказанье!
Иду, а ты, незримая, вокруг.
Откуда ты с такими вот глазами
В моих печалях появилась вдруг?!
Скажи: „Колдунья!”, – не поверят в это
И рассмеются: „Эка, ты хватил!”.
Не могут быть у русского поэта
Слепы глаза от неземных светил!
Прошу тебя, возьми мои печали,
Прошу тебя, возьми мое тепло…
В начале было слово, но в начале
Сиянье глаз твоих произросло.
---------------------------------------------
Генадий Моисеенко
Руският поет Генадий Моисеенко (Геннадий Константинович Моисеенко) е роден през 1959 г. в гр. Великие Луки. Завършва Ленинградския институт за железопътен транспорт. Създател и редактор е на първия в СССР рок-вестник. Член е на Съюза на писателите на Русия от 1999 г. Пише поезия и проза. Автор е на книгите „Под цвет обоев” (1995 г.), „История в пурпурных тонах” (1995 г.), „В тихом омуте” (1997 г.), „Венера Грэйтбоузская” (1997 г.) и „В тени” (1998 г.). През последните десет години е кореспондент на авторитетното списание „Classic Rock”.
ЧЕРНИЯТ АНГЕЛ
Черен ангел – див гарван студен,
посети ме в последния ден.
Сгъна тъжни крила и приседна
на ръба на житейската бездна.
С взор суров ме прониза отново,
сякаш впръсна в кръвта ми отрова.
Не отвърнах на погледи зли,
в моя мозък забили стрели.
Но попитах аз ангела тихо:
„Ти защо придружаваш бедите
към смъртта и към вечна тъга?
Няма с теб да замина сега!”
И печално вестителят рече:
„Аз връстник на света съм, човече.
Бях кристално-бял, всичко бе лесно,
бях и храбър, и нежен, и честен.
Бях аз горд с мойте благи дела
и на края на свойте крила
ваште грешки човешки събирах.
Затова от върха бях натирен,
бях вовек от небето низвергнат
и записан в скрижалите черни.
Бях прокълнат без дом да се мятам,
затова долетях за душата ти...”
Отговорих: „До теб ми е рано
да летя, не е моята рана
смъртоносна, а с другите рани
свикнах, те сред душата останаха.
Но почакай за миг, не отлитай,
да помогна на теб ще опитам.
Как да смъкнем тоз мрачен товар,
да не си ужасяваща твар?
Довери се на мислите верни!”
Ангел хвърли перата си черни.
Под перата му – голичка кожа,
гледах с вяра, надявах се, може
да израсне съгряващ го пух...
Но, уви, бе раздран моят слух
от гръмовна небесна заря –
трепна ангелът бял и умря.
ЧЁРНЫЙ АНГЕЛ
Чёрный ангел – страшный, как ворон,
Посетил меня перед покровом.
Сел, сложил свои крылья, как лопасти,
На краю мирозданческой пропасти.
Посмотрел пронзающим взглядом,
Будто в кровь мою прыснули ядом.
Взгляда я не отвёл, я смотрел,
Хоть в мозгу было тысячи стрел.
И спросил я у ангела тихо:
„Ты приносишь отшельникам лихо,
Или смерть, иль другую беду…
Я с тобой никуда не пойду”.
Улыбнулся печально вестник
И сказал: „Я ведь мира ровесник.
Я рождён был хрустально-белым,
Был я храбрым, честным и смелым.
Был я гордым, и мир я любил,
Собирал я на кончиках крыл
Всё, что вы на Земле согрешили.
Должен был я покинуть вершины,
И навечно меня изгнали,
Имя чёрным вписали в скрижали.
Стал я проклят, подобным изгою,
Вот теперь прилетел за тобою”.
Я ответил: „С тобой ещё рано
Мне лететь, не смертельная рана
Мне досталась, но рана в душе.
Я ожил, я стерпелся уже.
Но постой, не спеши лететь прочь,
Я хотел бы тебе помочь.
Как бы снять с тебя тяжкий груз,
Ведь не сходит с людских уст:
Наступила эпоха доверья”.
Ангел скинул чёрные перья.
А под перьями голая кожа,
Я смотрел, надеясь, быть может
Отрастёт согревающий пух…
Но, увы, раздирая слух,
Прозвучал вдруг небесный зуммер,
Ангел дрогнул и тут же умер.
---------------------------------------------
Генрих Ивченко
Поетът Генрих Ивченко е роден в Казахстан, недалеч от границата с Китай. Учи в Алма Ата. Служи в Москва, след което работи във Фрундзе. В момента живее в Германия.
ЗАЩО
Защо е каракулева овцата?
Защото си драскули астраган?
Или от Кара Кул й е родата?
Или мъжът й е овен от БАМ?
* За съжаление играта на думи, която е в основата на скоропоговорката, при превода избледнява. Бел. прев.
* Каракул – агнешка кожа от порода средноазиатски овце, от която се прави астраган.
* БАМ – Байкало-Амурска магистрала.
ПОЧЕМУ
Почему овца каракулевая?
Потому что пишет каракули?
Или родом она из Кара-Куля?
Или муж – от БАМа бараковый?
---------------------------------------------
Георгий Томберг
Руският поет Георги Томберг (Георгий Алексеевич Плишкин/ Томберг) е роден на 5 май 1954 г. в гр. Иланск, Красноярския край. По образование е инженер-химик. Публикува поезия в периодичния печат, участва със свои стихове в 7 литературни сборници. Автор е на две стихосбирки. Член е на международния съюз на писателите „Новый Современник”. Умира на 15 май 2018 г. в гр. Томск, Западен Сибир.
ПРЕД ГОСПОДАТА ДНЕШНИ
Към господата днешни не злобя глава –
добитъкът да си пасе трева.
Но Дарвин ме ядоса, че от своя век
в шегичката природна не е вникнал...
Уж бил възникнал от маймуната човек?
Помилуй, Боже! Само бил възникнал!
ПЕРЕД ПОРТРЕТАМИ СЕГОДНЯШНИХ ГОСПОД
Перед портретами сегодняшних господ
Во мне нет зла – пускай живёт и скот.
Но вот на Дарвина я очень крепко зол –
Старик не понял шуточек Природы...
От обезьяны человек произошёл?! –
Помилуй, Боже! – только происходит!
-----
ЖАЛ МИ Е ЗА НАШИТЕ РУСКИ ГЛУПАЦИ
Глупаците руски се мушат
при новия дворцов кортеж –
Иванов народ простодушен
отдаде се днес на грабеж.
Църковните книги морморят,
че пак пред властта сме боклук –
и всеки да бъде покорен
е свикнал, сумтейки в юмрук.
Щом още не се е ядосал,
режи го, насилвай – мълчи.
Но с камък рода щом халосаш,
в сърцето камбана ечи.
Измамят ли ни господари,
или допълзи глупав враг,
нещастна Русия повтаря
от нищото битката пак.
И майките с шалове сиви
шептят след поели бойци:
„Синчета, дай Бог да сте живи...”
Мир в къщите, мор за дворци!
МНЕ ЖАЛЬ НАШИХ РУССКИХ БОЛВАНОВ
Мне жаль наших русских болванов,
Мне жаль наших новых вельмож –
Страна простодушных иванов
Сама отдалась на грабёж.
Бубня заскорузлые святцы –
Мол, всяк перед властью сверчок, –
Начальству во всём покоряться
Привыкла, сопя в кулачок.
Пока не вскипела мозгами,
Хоть режь, хоть насилуй – молчит.
Но страшной убойности камень
На сердце небыстром хранит.
Сплошает ли свой же владыка,
Иль сдуру налезут враги –
Сопливая Русь-горемыка
Из нети подымет полки.
И матери в серых платочках
Шепнут уходящим бойцам:
„Дай Бог вам вернуться, сыночки...”
Мир хижинам – гибель дворцам!
---------------------------------------------
Герман Лукомников
Руският поет и писател Герман Лукомников (Герман Геннадьевич Лукомников/ Бонифаций) е роден на 6 май 1962 г. в Баку. Пише поезия от детските си години. Учи в Московския технологичен университет (1979-1980 г.). Работи като портиер, пазач, продавач в книжарница, коректор и редактор. Публикува стихове в издания като „Гуманитарный фонд”, „Весёлые картинки”, „Фигли-мигли”, „Вовочка”, „Знамя”, „Огонек”, „Новое литературное обозрение”, „Соло”, „Еще”, „Цирк Олимп”, „Время рожать”, „Genius loci”, „Контекст-9”, „Кукумбер” и др. Участва в редколегията на самиздатския в. „Бля буду” (1990 г.) и на ежедневния стенвестник „Моя жизнь” (1992 г.), представя свои творби на няколко бук-арт изложби. Негови стихове и разкази са включени в антологии и сборници като „Самиздат века”, „Время рожать”, „Очень короткие тексты”, „Зевгма”, „Антология одноточечной поэзии” и др. Съорганизатор е на Първия фестивал на полиндрома (1991 г.), организира Първата конференция по проблемите на палиндрома (1992 г.), съставител е на първата антология на руския палиндром (1993 г.) и на антологиите „Антология русского палиндрома, комбинаторной и рукописной поэзии” (2002 г.) и „Русские стихи 1950-2000 годов” (2010 г.). Член е на Московския съюз на писателите и на творческите клубове „Авторник”, „Амфирифма”, „За анонимное и бесплатное искусство” и „Осумасшедшевшие безумцы”. Автор е на стихосбирките „Вeшнія воды: Сборник срамной лирики” (1993 г.) , „Стихи” (1997 г.), „Птицелов” (1997 г.), „Бонифаций и Герман Лукомников. Стих нашёл” (2000 г.), „Мы буковки” (2001 г.), „Стихи сезона” (2001 г.), „Бабочки полёт, или Хокку плюс” (2001 г.), „Слова Германа Лукомникова” (2003 г.) и „При виде лис во мраке” (2011 г.). Живее в Москва.
КОМБИНАТОРНА ПОЕЗИЯ
* * *
Ако не е читател, е дебил...
Шегичка! О, шегичка, друже мил!
* * *
Грозят ме вечни мерзлоти.
Да не замръзна с тях съм в страх. А ти?
* * *
Това ли ще ни сполети –
милицията да лети.
* * *
Поет в Русия,
той и портиер е.
* * *
Щом до хлебарката съм, там
се чувствам като великан.
* * *
Еклога, разведчик, джиросване, праз...
Слова много имам в главичката аз!
КОМБИНАТОРНАЯ ПОЭЗИЯ
* * *
Что ни читатель, то дебил...
Я пошутил! Я пошутил!
* * *
Боюсь я вечной мерзлоты.
Боюсь замерзнуть в ней. А ты?
* * *
Вот ещё не хватало,
Чтобы милиция летала.
* * *
Поэт в России
Он ещё и дворник.
* * *
Рядом с тараканом
Почувств. себя великаном.
* * *
Эклога, разведчик, жировки, порей...
Как много словечек в головке моей!
---------------------------------------------
Глеб Ходорковский
Глеб Ходорковски (Глеб Михайлович Ходорковский) е роден на 18 февруари 1932 г. в гр. Харков, Украйна. След 1955 г. завършва висше образование, живее и работи в гр. Лвов. През 1995 г. емигрира в Северен Рейн-Вестфалия, Германия, където живее в гр. Мюнхенгладбах. Първите си стихове е написал през 1942 г. по време на евакуацията в Туркестан. Като талант го е открил през 1951 г. поетът Аркадий Беседин. Глеб Ходорковски има богато и разнообразно поетично творчество. Пише и превежда поезия и проза от и на руски, украински, полски и немски език. Умира на 3 януари 2018 г. в гр. Дюселдорф.
КАК УСПЯВА
Как успява свраката
да остане чиста?
...черна
и бяла...
КАК УДАЁТСЯ
Как удаётся сороке
остаться чистой?
...черной
и белой...
-----
НЕЖНОСТ
Мярна се Жар-птица,
изпускайки златно перо.
То се плъзна,
тихо се люшна...
Аз протегнах ръце,
а перото
докосна дланите ми
и изчезна.
Да,
така беше всичко:
мярна се,
плъзна се,
изчезна...
И остана само
нежността.
НЕЖНОСТЬ
Мелькнула жар-птица,
Обронив перо золотое.
Оно скользило
тихо качаясь...
Я протянул руки –
А перо,
прикоснувшись к ладоням.
Растаяло.
Да,
Так всё это и было:
мелькнула,
скользнуло,
растаяло...
И только осталась
нежность.
-----
СХЕМА НА ВОЙНАТА
Радостна пепел
на безумието.
Синя пепел на тъгата.
Слънчева пепел на любовта.
Сива пепел на отчаянието.
Златиста пепел на надеждата.
Гълъбово-крехка –
на щастието.
...Отгоре –
на фандъци
дебел слой
радиоактивен...
А по-нататък –
нищо,
никога,
з а в и н а г и...
СХЕМА ВОЙНЫ
Радужный
пепел безумья.
Синий пепел печали.
Солнечный пепел любви.
Серый пепел отчаянья.
Золотистый пепел надежды.
Голубовато-хрупкий –
счастья.
…сверху –
хлопьями,
толстым слоем,
радиоактивный...
А дальше –
Ничего
Никогда
Н а в с е г д а...
-----
СТЕНАТА НА ПЛАЧА
И от време на време
отронват се
тук от каменни пукнатини
отчаяние, вяра, тъга и мечта, и надежда...
...записки в Стената на плача.
СТЕНА ПЛАЧА
Осыпаются
Время от времени
Из расщелин в каменной кладке
Отчаянье, вера, горе, мечта и надежда...
...записки в Стене Плача.
-----
АЗ НЕ ИСКАМ ЖЕРАВ В РЪКА
Аз не искам жерав в ръка,
нека той да лети там високо,
далече
в небето.
Щом разтворя свитите шепи –
може би там
от моите длани
не отлита
синигер.
НЕ ХОЧУ ЖУРАВЛЯ В РУКИ
Не хочу журавля в руки,
пусть летит он высоко,
далёко
в небо.
Разомкну прижатые го;рсти –
может быть,
из моих ладоней
не улетит
синица.
---------------------------------------------
Григорий Дикщейн
Руският поет, композитор и бард Григори Дикщейн (Григорий Ефимович Дикштейн) е роден на 4 ноември 1936 г. в гр. Харков, Украинска ССР. Пише стихове и свири на китара от 14-годишен. Лауреат е на много всесъюзни и международни конкурси и фестивали на авторската песен. През 1992 г. емигрира в САЩ. Работи като дизайнер, води предавания по руското радио „Новая жизнь” в Чикаго, участва в предавания на радио „Эхо Москвы”, радио „Арсенал”, руския телевизионен канал в Ню Йорк и др. Изнася концерти в САЩ, Канада, Русия, Украйна, Франция, Израел и Германия. Негови стихове и текстове за песни са включени в сборници и антологии като „Оркестр доброй надежды”, „Атланты держат небо”, „Гении рифмы. 500 лучших стихотворений мировой поэзии”, „Реноме”, „Антология авторской песни”, „Антология бардовской песни” и др. Автор е на стихосбирките „И отзовётся эхо!” (1995 г.) и „Мы дети погонь и агоний” (2001 г.), на плочите „И отзовётся эхо” (1987 г.), „Как это делалось” (1989 г.), „Танго с секретом” (1990 г.), албумите „Песни Григория Дикштейна” (1992 г.), „Как это делалось” (1992 г.), „Две души” (1995 г.), компакт-дисковете „Крылья, клеенные воском” (1998 г.), „Старое танго с секретом” (1999 г.), „Как это делалось” (2001 г.), „Лаокоон и другие” (2003 г.), „Слепок с натуры. Концертные записи 1974-1990 гг.” (2006 г.) и „Пересыхающий ручей” (2006 г.). Живее в гр. Чикаго, щата Илинойс в САЩ.
ЩОМ КОСИТЕ ДЪЖДОВНИ
Щом косите дъждовни животът върти и разплита
над земята залята в небето изстинало там,
тук елате и вярвайте, песни запейте честити:
има много Любов и Надежда, за трето не знам.
Не е страшно стените познати назад да оставиш,
щом другари до теб са, спокойно е, щом не си сам!
Ще обвържем душите с мостове надеждни и здрави
от Любов и Доверие силни, за трето не знам.
А когато – на нашта планета какво ли не става –
е погълнат от огън и пушек житейският храм,
е, веднъж се умира, дървета и птици остават,
Свобода и Любов ще останат, за трето не знам.
Щом косите дъждовни животът върти и разплита
над земята залята в небето изстинало там,
тук елате и вярвайте, песни запейте честити:
има много Любов и Надежда, за трето не знам.
ЕСЛИ КОСЫ ДОЖДЕЙ
Если косы дождей целый век расплетает и вертит,
Над промокшей землею озябшее небо давно,
Приходите ко мне, пойте добрые песни и верьте:
Есть Любовь и Надежда, а третьего нам не дано.
И не страшно знакомые стены надолго оставить,
Если рядом друзья, где мы будем, не все ли равно!
Наши души надежными, прочными свяжем мостами,
Из Любви и Доверья, а третьего нам не дано.
Ну, а если – на нашей планете все может случиться –
От огня и от дыма сердцам горячо и темно...
Только раз умирать, лишь бы жили деревья и птицы,
Есть Любовь и Свобода, а третьего нам не дано.
Если косы дождей целый век расплетает и вертит,
Над промокшей землею озябшее небо давно,
Приходите ко мне, пойте добрые песни и верьте:
Есть Любовь и Надежда, а третьего нам не дано.
1974 г.
---------------------------------------------
Григорий Калюжний
Руският поет, писател и публицист Григори Калюжни (Григорий Петрович Калюжный) е роден на 17 януари 1947 г. в гр. Макеевка, Донецка област. Завършва Кировградската авиационна школа. Работил е като щурман в гражданската авиация. Основател, издател и редактор е на поредицата „Энциклопедии сёл и деревень”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1985 г.), секретар е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Разбег” (1982 г.), „Грозы” (1982 г.), „На встречных курсах” (1986 г.), „Зона ожидания” (1989 г.), „Открой поэта” (1991 г.), „Слово не дается без любви” (2013 г.) и на книгата „Жизнь Григория Фёдоровича Морозова”. Живее в Москва.
СИНЪТ МИ СПИ
Синът ми спи, заспа над него мама,
ливада цветна да заспи успя,
потъна в сън световната ни драма.
Защо ли аз не мога да заспя?
Родил съм се с характер неспокоен
и нямам сили да го променя.
Понякога като камбана той е,
оглася и за мъртвите деня.
Хлапащина без брод ми е позната.
Всеобщ е счетоводният разчет,
прелива всичко в данъци, заплати,
изглежда при пазарните захвати
дори и Волга в нечий джоб тече.
МОЙ СИН УСНУЛ
Мой сын уснул, над ним уснула мама,
Цветы закрыли глазки на лугу,
В сон погрузилась мировая драма.
Зачем же я забыться не могу?
Достался мне характер беспокойный,
И я его не в силах изменить.
Он мнит себя порою колокольней,
Что может и усопших разбудить.
Мальчишество мне свойственно некстати.
Кругом царит бухгалтерский расчет,
Все сводится к налогам и зарплате,
И чудится, что в рыночном захвате
И Волга в чей-то кошелек течет.
2001 г.
---------------------------------------------
Григорий Фьодоров
Григорий Фьодоров (Григорий Фёдоров) – няма данни.
ДЕКЕМВРИЙСКИ ДЪЖД
Редеят телефоните в бележника,
задрасканите имена множат се –
приятели, с които в дните трепетни
без трудности общуваше душата.
Дъждът изписва имена и дати в сняг,
снегът от черна мъка се стопява
и болка призори в реда се вплита пак,
а вятър декемврийски продължава.
Усещаш в странна памет тази истина,
че идва миг на тягостна раздяла,
приятели ще те зачеркнат в списъка
с последна точка, след реда изгряла.
В небитието в миг ще се разтвориш ти,
с живота сякаш кратка среща нямал,
и с пух блестящ ще засълзят тополите,
и пух на чужди рамене ще пада.
Животът е такъв, привикваме с това,
под вечна синева на небосклона
си мислим, че безсилна е смъртта
да скрие телефонния ни номер.
Щом живи сме, смъртта ни е мираж
и мъртвите за туй не ще ни съдят,
така устроен е животът наш
и другояче няма и да бъде.
Не греят празниците с весела дъга
за този, който спрял е да се смее,
той помни всичко, с делнична тъга
за липсващи приятели более.
Светлик човешки този дъжд руши,
дъждът в декември е поличба тъмна...
Но чаша мълчаливо пресуши
и пожелай на живите да съмне.
ДЕКАБРЬСКИЙ ДОЖДЬ
Всё меньше телефонов в книжке записной,
Всё больше перечёркнутых фамилий,
Всех тех, кого я знал, кто дружен был со мной,
С кем мог душой общаться без усилий.
Дождь пишет имена и даты на снегу
Декабрьский снег, от чёрной грусти тает
И боль вплетается в рассветную строку
И ветер декабря не затихает.
Как странно понимать, что скоро за тобой
Придёт мгновенье скорбного прощанья
И вычеркнут тебя из книжки записной
Поставив точку в строчке расставанья.
И вычеркнут тебя из книги бытия,
Как будто не было короткой с жизнью встречи
И пухом белым заслезятся тополя
И упадёт он, на чужие плечи.
Устроена так жизнь, мы привыкаем жить
Любуясь синевою небосклона,
Не в силах смерть из жизни удалить,
Как номер семизначный телефона.
Пока мы живы, эфемерна смерть,
Нас мёртвые за это не осудят,
Устроена так жизни круговерть
И, по-другому никогда не будет.
Кануны праздников не смогут изменить,
Того, кто разучился улыбаться,
Кто помнит всё и не сумел забыть,
Всех тех с кем никогда не повстречаться.
С ушедшим светом неразрывна нить,
Декабрьский дождь – печальная примета…
И можно молча рюмку осушить
И всем живущим пожелать рассвета.
---------------------------------------------
Григорий Шувалов
Руският поет и литературен критик Григори Шувалов (Григорий Викторович Шувалов) е роден на 26 ноември 1981 г. в с. Ладва, Република Карелия. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (2009 г.). Председател е на Клуба на поетите към литературния институт, съосновател е на поетичната група „Разговор” (2006 г.). Публикува стихове в списания и алманаси като „Побег”, „Братина”, „Пятью пять”, „Камчия”, „Енисейский литератор”, „Золотая ока”, „Балтика”, „День поэзии”, „Литературная газета”, „Простори”, „Знаци”, „Vannghe quandoi”, „Приокские зори”, „Литературная Россия”, „Дети Ра”, в колективния поетичен сборник „Разговор” (2009 г.) и др. Лауреат е на международни поетични конкурси. Работи в средствата за масова информация. Живее в Москва.
АЗ ЗНАЯ, ТИ НЕ СИ ВИНОВНА В НИЩО
Аз зная, ти не си виновна в нищо,
цветът ти още не е разцъфтял.
Като куршум през залези два пищни,
завинаги сред миналото спрял.
С прохлада пренаситено пространство,
прости-прощавай и подобно там.
Върви, приятелко, излез от транса,
не си, красавице, ти в своя храм.
Я ЗНАЮ, ТЫ НИ В ЧЕМ НЕ ВИНОВАТА
Я знаю, ты ни в чем не виновата,
Твои цветы еще не расцвели.
Как пуля, пролетели два заката
И в прошлое навеки отошли.
Прохладою пропитано пространство,
Прости-прощай и прочие дела.
Пора, подруга, выходить из транса,
Ты не туда, красавица, зашла.
---------------------------------------------
Денис Новиков
Руският поет Денис Новиков (Денис Геннадиевич Новиков) е роден на 14 април 1967 г. в Москва. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Литературная Россия” през 1985 г. Учи в литературния институт „Максим Горки”. Работи в отдел поезия на сп. „Огонёк”. Публикува поезия в издания и сборници като „Театральная жизнь”, „Юность”, „Арион”, „Новый мир”, „Знамя”, „Истоки”, „Поэзия”, „Личное дело”, „Прорыв”, „Стихи этого года”, „Молода поэзия” и др. Участва в дейността на литературната група „Альманах”. Член е на Съюза на руските писатели. Автор е на стихосбирките „Условные знаки” (1989 г.), „Окно в январе” (1995 г.), „Караоке” (1997 г.) и „Самопал” (1999 г.). Умира на 31 декември 2004 г. в гр. Беер-Шева, Израел. Посмъртно излизат книгите му „Виза” (2007 г.) и „Река – облака” (2018 г.).
ИДВА ПРОЗА
Идва проза, но скоро животът ще я победи
и поезията – гологлава, без копчета – тук
през огради, през брони чугунни разлом ще реди,
не, не ще се промъква, ще литне над нас като дух.
Снизходително се е усмихнал пред мен Аполон,
той това е, живот и поезия кръпки роят,
мой кумир, както казваха по-рано, мой еталон,
както после твърдяха, а днес неизменно мълчат.
НАЧИНАЕТСЯ ПРОЗА
Начинается проза, но жизнь побеждает её,
и поэзия снова, без шапки, без пуговиц двух,
прямо через ограду, чугунное через литьё,
нет, не перелезает, но перелетает, как дух.
Улыбается чуть снисходительно мне Аполлон,
это он, это жизнь и поэзия, рваный рукав,
мой кумир, как сказали бы раньше, и мой эталон,
как сказали бы позже, а ныне не скажут никак.
---------------------------------------------
Дмитрий Веденяпин
Руският поет и преводач Дмитрий Веденяпин (Дмитрий Юрьевич Веденяпин) е роден на 14 октомври 1959 г. в Москва. Завършва Московския педагогически институт за чуждестранни езици. Работи като нощен пазач, жонгльор, треньор по самбо, член на геоложки и археологични експедиции, лектор по руска литература и преподавател по английски език. Превежда от английски, немски и френски език творчеството на класически и съвременни поети. Пише стихове от 17-годишен, първите му поетични публикации са от началото на 80-те години в самиздатски издания. От 1987 г. започва да публикува стихове в списания като „Новый мир”, „Континент”, „Знамя”, „Октябрь”, „Иностранная литература”, „Студия”, „Постскриптум”, „Новая Россия”, „Новая Юность” и др. Автор е на стихосбирките „Покров” (1993 г.), „Трава и дым” (2002 г.), „Между шкафом и небом” (2009 г.) и „Что значит луч” (2010 г.). Живее в Москва.
ПРИЯТЕЛИТЕ МИ ПРИЛИЧАТ НА ВОЙНИЦИ
Приятелите ми приличат, брат,
на войни. Ала не юначни хали,
не спретнати и мъничко нахални,
не веселяци с изказ грубоват,
тъй безподобно точен и богат.
А на такива, гледащи назад
смутено, недовиждащо, нелепо,
обикновено носят малко кепе,
а панталоните на тях висят.
По заповед напред на фронта бягат
и твърде жалки в битка придошла,
по правило убиват ги веднага,
а после край ръка, сред кръв била,
намира някой – за стиха приляга –
по чудо оцелели очила.
МОИ ДРУЗЬЯ ПОХОЖИ НА СОЛДАТ
Мои друзья похожи на солдат.
Но только не на тех молодцеватых,
Подтянутых, немного хамоватых
Весельчаков, чей разудалый мат
Так бесподобно меток и богат.
А на таких, которые глядят
Растерянно и чуть подслеповато,
Пилотка им обычно маловата,
Штаны на них, как правило, висят.
На фронте, поднимаясь по приказу
В свой первый бой, они весьма жалки.
Как правило, их убивают сразу,
Чтоб после у подвернутой руки
Наткнулись – так поэт находит фразу –
На чудом уцелевшие очки.
1986 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Кимелфелд
Руският поет и бард Дмитрий Кимелфелд (Дмитрий Исаакович Кимельфельд) е роден на 1 юли 1950 г. в Киев. Завършва Киевския държавен педагогически институт за чуждестранни езици (1972 г.), московските курсове за драматурзи и курсовете за артисти при Хабаровския институт по култура. Работи в Театъра за драма и комедия в Киев, преподава английски и френски език, от 1980 до 1990 г. е журналист в украинското радио и телевизия. Съосновател е на първия киевски клуб за бардовски песни „Костёр”. Свири на 6-струнна китара, солист е в ансамбли и групи като „Фрейлехс”, „Овир” и др., лауреат е на много фестивали на авторската песен. През 1990 г. емигрира в Израел. Член е на Съюза на драматурзите на СССР, на Съюза на журналистите (до 1990 г.) и на йерусалимския клуб „Шляпа”, ръководител е на Руски културен център и зам.-председател на Съюза на рускоезичните творци в Израел. Автор е на няколко диска с авторски песни и на стихосбирките „В те времена” (1997 г.) и „Стены времени” (2003 г.). Професионален гид, естраден артист и телевизионен водещ. Живее в гр. Йерусалим.
ГОВОРЕЩ ПАПАГАЛ
Ах, говорещ папагал – той е рядкост истинска.
За да ви е ясно – дефицит.
Кратко ви излагаме същността на изказа –
затова ценят ни мъдреци.
Няма вдъхновение, музи не останаха,
но ще кажем някои неща:
Повторението щом майка е на знание,
папагалът пък му е баща.
ГОВОРЯЩИЙ ПОПУГАЙ
Говорящий попугай – редкость настоящая.
Чтоб вам было ясно – дефицит.
Кратко излагаем мы суть происходящего –
Вот за что нас ценят мудрецы.
Пусть не посещают нас музы вдохновения,
Но должны сказать мы наконец:
Если повторение – это мать учения,
Значит, попугай – его отец.
1983 г.
-----
ЯГОДОВИ ПОЛЯНИ
Есента, отброила златолики монети,
своя дълг разплатила, е обвила деня.
Как ли аз да разплащам свойте дългове летни?
Ягодови поляни знаят тази цена.
Дъжд монетите хвърля, чифт и тек руйно ниже
и му е безразлично кой е трезв, кой пиян.
Дъжд играе ва-банк – той е адски безгрижен,
а пък аз съм длъжник на ягодовия стан.
От смола кехлибарна вятър кленове ряза,
после с дъх на побойник всичко там попиля
и застина безлично, сякаш в огъня влязал –
той е също длъжник на ягодови поля.
Есента ни разтриса, златна треска прокрадва,
под дъжда ни прогонва от уютния праг.
Всички нещо сме длъжни – на лъжа или правда,
всички нещо да губим и откриваме пак...
ЗЕМЛЯНИЧНЫЕ ПОЛЯНЫ
Отчеканила осень золотые монеты,
Со своими долгами расплатилась сполна.
Как же мне расплатиться за себя и за лето?
Земляничным полянам лишь известна цена.
Дождь бросает монетки – он играет в чет-нечет,
И ему безразлично, кто здесь трезв, а кто пьян.
Дождь играет ва-банк, он чертовски беспечен,
А я вечный должник земляничных полян.
Из янтарной смолы ветер вырезал клены,
А потом все разбил, словно старый буян,
И застыл, пустотой, как огнем ослепленный –
Он ведь тоже должник земляничных полян.
Золотой лихорадкой осень нас лихорадит,
Под дожди выгоняет из теплых квартир.
Все мы что-то должны – кто неправде, кто правде,
Все мы что-то должны потерять и найти...
1973 г.
-----
СЛУЧАЙ НА РАЗХОДКА
Басня за научни работници, младша възраст
Един ден сър Исак Нютон и лейди Пикадили,
наметнали на гръб балтони, в парка закръжили.
Поаленяваха листата на септември в танца
и спряха в гъстата трева под ябълка британците.
Нютон бил влюбен до уши, перуката си килнал,
аристократката решил с длан мъдра да помилва.
А лейди: „Ой-ей-ей! Исак, герой сте вий за мене.
Целувка ще ви дам, но чак когато се оженим!”
От страсти сърът би забравил всичко на земята.
Късметът гения спасил – извил се силен вятър.
Би тлял в семейното небе върхът на Албиона,
таз ябълка ако не бе – хоп, чукнала Нютона.
От удар страшен поразен, Нютон бил ням и бледен.
Не подкрепил с любовна лен коварничката лейди.
Тя скрила се, а сър Нютон съвзел се постепенно.
И след това открил в закон притеглянето земно.
Поуката: „Не бързай ти в любовен гьол да газиш.
От хищни женски празноти природата ни пази.
И ако дама те рани и нежно те притисне,
ти ябълка си похапни и за Нютон спомни си!”
СЛУЧАЙ НА ПРОГУЛКЕ
Басня для научных сотрудников младшего возраста
Однажды сэр Исаак Ньютон и леди Пиккадильи,
Накинув на плечи пальто, по саду проходили.
Уже листвы краснела медь, сентябрь кружился в танце,
И вздумали на травку сесть под яблонькой британцы.
Ньютон был по уши влюблен и, сняв парик крахмальный,
Аристократку обнял он рукою гениальной.
Сказала леди: „Ой-ей-ей! Вы настоящий витязь.
Я подарю Вам поцелуй, но Вы сперва женитесь”.
От страсти сэр наверняка забыл бы все на свете.
Но тут на счастье Исаака случился жуткий ветер.
В семейной праздности погиб бы гений Альбиона,
Когда бы яблочко – гип-гип! – не стукнуло Ньютона.
Ударом страшным поражен, Ньютон был нем и бледен.
Но так и не признался он в любви коварной леди.
Она ушла, а сэр Ньютон остался без движенья.
Зато потом открыл закон земного притяженья.
Мораль: „Не торопись, мой друг, в делах такого рода.
От заграбастых женских рук спасает нас природа.
И если дама, чуя брешь, тебя обнимет томно,
Ты сразу яблочко поешь и вспомни про Ньютона!”
* К спектаклю „Актёр”.
---------------------------------------------
Дмитрий Медведев
Дмитрий Медведев е роден през 1980 г. в Ставрополието. Завършва факултети по медицина и програмиране в израелски университети, след което е доброволец в израелската армия. През 2006 г. защитава дисертация по изкуствен интелект. Работи като водещ програмист. Автор е на книгата „Анти Димка”. Живее в гр. Кармиел, Израел.
НЯКОЙ ЗАД СТЕНАТА
В тишината на вечер омайна
сред сумрака взаимност усещам,
сякаш някой в съседната стая
си мечтае за същото нещо.
Като мен този някой скучае,
разговаря със себе си често.
И сега като мен си мечтае
зад стената приятел да срещне.
Към стената притискаме длани
и след хладния допир в сърцата
топлинката при нас ще остане –
между двама съвсем непознати.
КТО-ТО ЗА СТЕНОЙ
В тишине этой ночи мятежной
Я мечтаю с притушенным светом,
Будто кто-то в комнате смежной
Точно также мечтает об этом.
Вечерами, как я, он скучает,
Говорит иногда сам с собою.
Но сейчас этот кто-то мечтает,
Что есть кто-то, как он, за стеною.
К общей стенке прижмемся плотнее.
Пусть она холодна и упруга,
Но нам станет немного теплее –
Нам обоим, не знавшим друг друга.
---------------------------------------------
Дмитрий Мизгулин
Руският поет и писател Дмитрий Мизгулин (Дмитрий Александрович Мизгулин) е роден на 10 септември 1961 г. в гр. Мурманск. Завършва Ленинградския финансово-икономически институт (1984 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1993 г.). Кандидат на икономическите науки, крупен банкер. Публикува поезия и проза в издания като „Звезда”, „Литературный Азербайджан”, „Нева”, „Молодая гвардия”, „Наш современник”, „Российский колокол”, „Юность”, „Литературная Россия”, „Литературная газета” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Носител е на литературни награди. Автор е на стихосбирките „Петербургская вьюга” (1992 г.), „Зимняя дорога” (1995 г.), „Скорбный слух” (2002 г.), „Звезд васильковое поле” (2002 г.), „О чем тревожилась душа” (2003 г.), „Две реки” (2004 г.), „География души” (2005 г.), „Избранные сочинения” (2006 г.), „Движение души” (2006 г.), „Духов день” (2007 г.), „Новое небо” (2009 г.), „Ненастный день” (2011 г.) и „Чужие сны” (2013 г.), на книгите с проза и литературна критика „Три встречи” (1993 г.), „В зеркале минувшего” (1997 г.), „Ночnik” (2010 г.) и др. Живее в гр. Ханти Мансийск.
ПОСЛУШНО СЕ СТАДОТО ВЛАЧИ СЛЕД СВОЯ ПАСТИР
Послушно се стадото влачи след своя пастир,
спокойно, лениво, без стадни тревоги и грижи.
А той в полудрямка магарето язди безспир,
по само на него известни пътеки се движи.
Не знае страх стадото, нито познава беда.
Овните се тътрят един след друг сънно, лениво.
И мъкнат се цял ден така от вода до вода,
и вярват, че всичко е здраво, законно, щастливо.
Нали са с пастир, който язди магаре сред шир.
Той умен е. Знае и пътища, и водопои.
Послушното стадо се влачи след своя пастир,
приспано се влачи на сития зной през покоя.
И вечен е ред през била и села тоз адет.
Но дреме овчарят, омекват ръцете му тука.
И тегли магарето тъпо овцете напред
без мисъл къде да насочи досадната скука.
ОТАРА ПОСЛУШНО БРЕДЕТ ЗА СВОИМ ПАСТУХОМ
Отара послушно бредет за своим пастухом,
Спокойно, лениво, не зная забот и тревоги.
А он в полудреме на ослике едет верхом
По только ему одному лишь известной дороге.
Отара не ведает страха, не знает беды.
Бараны бредут друг за другом лениво и сонно.
И тащатся вновь целый день от воды до воды,
И верят, что все это прочно, надежно, законно.
Ведь есть же пастух, что на ослике едет верхом.
Он умный. Он знает дороги и все водопои.
И стадо послушно бредет за своим пастухом,
Бредет, убаюкано знойным и сытым покоем.
И вечно бредут вслед за ним мимо гор, мимо сел.
Но дремлет пастух, и бессильные свесились руки.
И тянет отару тупой, своенравный осел,
Не зная, куда и свернуть от назойливой скуки.
-----
КОМПЮТЪР ПИШЕ
Компютър пише музика. Слова.
Компютър гладко римите ще сложи.
За да не ни болят душа, глава;
тъй бързичко човек едва ли може.
За мен е Словото свят трудноват –
обмисляне, съмнения, тревога...
Бих изоставил този занаят,
ако не вярвах, че е той от Бога.
КОМПЬЮТЕР ПИШЕТ
Компьютер пишет музыку. Слова.
Компьютер также складно в рифму сложит.
Пусть не болит душа и голова,
Так быстро человек навряд ли сможет.
А мне дается Слово тяжело
Раздумие, сомнения, тревога...
Давно бы бросил это ремесло,
Когда б не верил, что оно от Бога.
-----
ТЪЙ МНОГО ДУМИ
Тъй много думи ръсим всеки час,
без с нас в словата мисъл да събудим,
че, недочули мъдър Божи глас,
ний в руското си слово Бога губим.
Не слуша никой, всички в хор крещят,
за правота мечтаят повсеместно.
А низшите пред църквата мълчат,
на тях, повярвай, много е известно.
КАК МНОГО СЛОВ
Как много слов мы говорим подчас,
И думаем при этом мы едва ли,
Что, не расслышав вещий Божий глас,
Мы Бога в Русском Слове потеряли.
Не слушая друг друга, все кричат,
О правоте мечтая повсеместно.
Лишь нищие на паперти молчат,
А им, поверь мне, многое известно.
1991 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Павлов
Руският поет и публицист Дмитри Павлов (Дмитрий Васильевич Павлов) е роден на 14 януари 1938 г. в Москва. Завършва геологическия факултет при московския държавен университет „М. Ломоносов” (1960 г.). Работил е в областта на геологията, в изд. „Недра”, в Министерството на печата на СССР и Министерството на печата на Русия. Член е на Съюза на журналистите на СССР (1975 г.). Публикува поезия и публицистика в средствата за масова инфермация и в електронни медии. Номиниран е за наградите „Поэт года 2014”, „Поэт года 2015”, „Поэт года 2016”, „Наследие 2015”, „Наследие 2016” и „Наследие 2017”. Автор е на книгите „Штрихи к портрету” (2012 г.) и „Подводя итоги” (2015 г.). Живее в Москва.
ВЕЧЕ НЕ Е РАЙ, ОЩЕ НЕ Е АД
Надежда с Пролет прецъфтя
и Лято щастие изрони,
пристигна тъжна Есента,
животът литна по наклона.
Как скучен станах и нефел,
досадно с възрастта общувам,
в живота вече нямам цел,
за коловозите бълнувам.
Другарите животът слиса,
за дамите съм староват,
в живота всичко промени се –
не вече Рай, не още Ад!
УЖЕ НЕ РАЙ, ЕЩЁ НЕ АД
Весна надежды отцвела
И Лето счастья отзвенело,
Вдруг Осень грустная пришла
И под откос жизнь полетела.
Каким я скучным стал теперь,
На это возраст дал мне право,
Не ставлю больше в жизни цель,
Бреду по колее исправно.
Друзья по жизни растворились,
Всё меньше женщин – староват,
И жизнь во многом изменилась,
Уже не Рай, ещё не Ад!
---------------------------------------------
Дмитрий Соколов
Руският поет, писател и журналист Дмитрий Соколов (Дмитрий Владимирович Соколов/ Соколов-Митрич) е роден на 2 май 1975 г. в гр. Гатчина, Ленинградска област. Завършва факултета по журналистика при Московския държавен университет. Работи във вестниците „Общая газета”, „Столичная вечерняя газета” и „Известия”, сътрудничи на списанията „Гео” и „Медведь”. Зам.-главен редактор е на сп. „Русский репортёр”. Автор е на стихосбирката „Конверт” (1997 г.), на три документални филма и на публицистичните книги „Кто «воскрешает» наших мертвых” (2006 г.), „Нетаджикские девочки. Нечеченские мальчики” (2007 г.), „Враги народа: от чиновников до олигархов” (2007 г.), „Реальный репортёр. Почему нас этому не учат на журфаке” (2013 г.) и „Яндекс. Книга” (2014 г.). Живее в Москва.
МОРЕ
Старик холандец казваше: „Не помня
къде, не помня кой, не помня колко,
не помня накъде, дали на изток,
на север ли, на запад ли, на юг ли...” –
и дирижираше. Повтаряше: „Не помня
къде, не помня кой, не помня колко,
не помня накъде, дали на изток,
на север ли, на запад ли, на юг ли...” –
и дирижираше.
МОРЕ
Старик-голландец говорил: „Не помню
Куда, не помню кто, не помню сколько,
Не помню где, не помню, на восток ли,
На север ли, на запад ли, на юг ли...” –
И дирижировал. И повторял: „Не помню
Куда, не помню кто, не помню сколько,
Не помню где, не помню, на восток ли,
На север ли, на запад ли, на юг ли...” –
И дирижировал.
---------------------------------------------
Дмитрий Холостой
Поетът Дмитри Холостой (Дмитрий Холостой) е роден на 14 юни 1966 г. Има висше образование. Живее в гр. Перм, Западен Урал.
ДА СЛУШАМ ПТИЦИ
Да слушам птици, да говоря с тях
и с птичия възторг да се опия,
от ятото човешко да се скрия,
в пътеки росни бродейки без страх,
да знам, че няма да ме проследят,
и сам следите свои да забравя,
след мен копнежи нови да оставя,
крилата волни щом ми израстат,
когато с памет устремна съм слят
и друга моя кръв поиска полет,
когато с нежни трели там от строя
в простора птиците ме призоват...
И СЛЫШАТЬ ПТИЦ
и слышать птиц, и с ними говорить
на языке восторженных наречий,
уйдя в рассвет от стаи человечьей,
по росным тропам сквозь бурьян и сныть
и верить, что по следу не пойдут,
и самому следы свои не вспомнить
пусть обо всём узнается потом мне,
когда сквозь плечи крылья прорастут
когда сквозь вены памятью иной
иная кровь потребует полёта,
когда из строя, с нежною заботой,
меня окликнут трелью горловой...
---------------------------------------------
Дорота Свяцка
(Няма данни)
СНЯГ ВАЛИ
По мотиви от „Tombe la neige”
О как снежно, как снежно, как снежно е...
Рай в сърцето и свежест, и нежност...
ПАДАЕТ СНЕГ
На мотив „Tombe la neige”
О, как снежно, как снежно, как снежно...
Радость в сердце, и свежесть, и нежность...
---------------------------------------------
Евгений Артюхов
Руският поет Евгени Артюхов (Евгений Анатольевич Артюхов) е роден на 28 февруари 1950 г. в гр. Реутово, Московска област. Пише стихове от училищните години. Завършва Саратовското висше военно училище, Московския институт за химическо машиностроене и Литературния институт „Максим Горки”. Работи в сп. „На боевом посту”. Член е на Съюза на писателите на СССР, на Съюза на журналистите на СССР и на Съюза на писателите на Русия. Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Автор е на над 15 стихосбирки, сред които „Жавороночий ключ” (1982 г.), „Дыхание строя” (1985 г.), „Доля” (1997 г.), „Все как есть” (2000 г.), „В неопознанной шкуре” (2012 г.) и др. Живее в Москва.
ОТ ДЕТСТВОТО МЕЧТАТЕЛ БЯХ ПРИЛЕЖЕН
От детството мечтател бях прилежен,
подбирах под нозете си била.
Бих искал да съм смел, самоотвержен,
да не отбягвам трудните дела.
Не по-горчив, не по-щастлив пореден
тече живот... В предсмъртния си път
звездите вече все по-често гледам:
дали е по-човешки там светът?
Я С ДЕТСТВА БЫЛ МЕЧТАТЕЛЕМ НЕВАЖНЫМ
Я с детства был мечтателем неважным,
под ноги чаще нужного глядел.
Я быть хотел надежным и отважным,
не сторониться самых трудных дел.
А жизнь меж тем – не горше и не слаще
других – текла...
У гробовой доски
на звезды стал поглядывать все чаще:
а вдруг хоть там живется по-людски?
---------------------------------------------
Евгений Бунимович
Руският поет, писател и публицист Евгени Бунимович (Евгений Абрамович Бунимович) е роден на 27 май 1954 г. в Москва. Завършва механо-математическия факултет на Московския държавен университет (1975 г.). През 70-те години участва в дейността на литературното студио „Луч” на Игор Волгин към Московския университет, президент е на Независимия московски клуб на младите поети (1982-1983 г.), съосновател е на московския клуб на независимите литератори „Поэзия” (1986 г.). Публикува стихове в издания като „Юность”, „Московский комсомолец”, „Сельская молодежь”, „Аврора”, „Огонек”, „Театр”, „Арион” и др. От 1976 до 2007 г. е учител по математика, завеждащ катедра по математика, физика и информатика при експериментални училища към Академията на педагогическите науки на СССР. Автор е на много учебници и методически пособия по математика, на десетки статии и монографии по въпросите на образованието и възпитанието. Заслужил учител на Русия (1995 г.), кандидат на педагогическите науки (2004 г.). Вицепрезидент на Руската асоциация на учителите по математика (1986-2001 г.), депутат в три мандата на Московската Дума (1997-2009 г.), член на Президиума на федералния експертен съвет по образованието (2002-2006 г.), главен редактор на научно-методическите списания „Математика в школе” и „Математика для школьников” (от 2008 г.) и на електронното списание „Фрактал” (от 2012 г.), вицепрезидент на Руския ПЕН център (от 2014 г.), секретар на Съюза на писателите на Москва. Редактор-съставител е на антологии на съвременната руска поезия, излезли в Белгия, Франция, Канада и САЩ. Автор е на стихосбирките „Просто нет такого города Парижа” (1990 г.), „Потому что живу” (1992 г.), „Стихи” (1994 г.), „Естественный отбор” (1999 г.), „La salle d'attente/ Зал ожидания” (2002 г.),„Ежедневник” (2006 г.), „Моленбек. Палимпсест” (2007 г.), „Стихи” (2008 г.), „Линия отрыва” (2009 г.), „Избранное” (2010 г.), „Replique/Реплика” (2014 г.), „Когда заасфальтировали небо” (2014 г.), на книгите с проза и есеистика „Уроки и перемены” (1999 г.), „Вверх по лестнице, которой нет” (2001 г.), „Вкратце жизнь” (2015 г.) и др. Живее в Москва.
СЛЯЗОХ ОТ КОНВЕЙРА НА МОСКВА
Слязох от конвейра на Москва,
имам не сърце, а жив мотор,
имам хей това вместо глава...
Ти прости – естествен е подбор.
Аз Москвич съм...
Жалко, че не ЗИЛ.
Конски сили съм недоразвил.
Вял дизайн...
Тегло избягвам днес...
Ти прости, красива Мерцедес.
Я СОШЕЛ С КОНВЕЙЕРА МОСКВЫ
Я сошел с конвейера Москвы,
вместо сердца – пламенный мотор,
а вот это – вместо головы...
Извини – естественный отбор.
Я – москвич...
Обидно, что не ЗИЛ.
Не хватает лошадиных сил.
Вял дизайн...
Мешает лишний вес...
Извини, красотка Мерседес.
1981 г.
---------------------------------------------
Евгений Вензел
Руският поет, писател и художник Евгени Вензел (Евгений Петрович Вензель) е роден на 29 юни 1947 г. в Ленинград. Завършва художествено училище. Публикува поезия в самиздатски списания, алманаси и антологии като „Часы”, „Митин журнал”, „Fioretti”, „Голос”, „Острова” и др., активен участник е в неформалния литературен живот на Ленинград през 70-те години. След перестройката публикува в издания и антологии като „Гуманитарный фонд”, „Звезда”, „У Голубой Лагуны”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Лица петербургской поэзии”, „Самиздат Ленинграда” и др. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1992 г.) и „Второй сборник стихотворений” (2000 г.). Живее в Петербург.
СУТРИН, ЩОМ МЛАДИ ЖЕНИ КЪМ ПАЗАРА ПРЕТЪПКАН СЕ СТИЧАТ
Сутрин, щом млади жени към пазара претъпкан се стичат,
прясно месо да закупят за трудолюбиви мъже,
пее на скелето там бояджия с лекьосана дреха,
взел баданарка в ръка, стиснал цигара в зъби.
В юлската жега квартален крачи напред белозъбо,
плахо към властника гледа някакъв тих наркоман.
Свит под табелата „Тир” пияница сънено плаче,
дълго го гледа от свойта кола добродушен човек.
Мога да бъда видян, бързащ по улица градска.
Устни гнусливо нацупил, взор – социална тъга.
Към кафенето повличам синдрома на махмурлука,
в ъгъла, сякаш съм кон, с приятел да пия кафе.
В ЧАС, КОГДА ЮНЫЕ ЖЕНЫ СБЕГАЮТСЯ К ШУМНОМУ РЫНКУ
В час, когда юные жены сбегаются к шумному рынку
трудолюбивым мужьям свежего мяса купить,
в люльке высоко поет маляр в пестрогрязной одежде,
с кистью тяжелой в руке и с папиросой в зубах.
Свежий в июльской жаре идет белозубый квартальный,
робко глядит наркоман на предержащего власть.
Пьяный под вывеской „Тир” с закрытыми плачет глазами,
а человек из авто долго глядит на него.
Можно увидеть меня быстро идущим проспектом.
Рот мой брезгливо надут, в глазах социальная грусть.
Я направляюсь в кафе, похмельным синдромом объятый,
стоя как лошадь в углу, кофе с приятелем пить.
1973 г.
---------------------------------------------
Евгений Глебов-Крилов
Евгений Глебов-Крылов: „Я алмаатинец. Родился в степи под Карагандой. В Выдрино на берегу Байкала пошёл в школу. Окончил физфак Каз.ГУ с отличием. Был народным депутатом и Арбитром СДПК, редактором газеты "Монитор". Призвание – публицистика и педагогика. Ценю профессионализм, кругозор, юмор. Печатался, бард...”
БРИЗ В НОЩТА
Аз желаех приятел да срещна,
да не крача в живота умислен,
да не давя тъгата гореща
в чаша с портвайн, към ъгъл притиснат...
С вятър млад на вечерните улици
да напълня гърди под тополите,
да не стърже по нощите гърлото
в самотата на примки-неволи.
Вече в дружбата вечна не вярвам,
тя в училище с порив дари ни,
но изчезна сред сънища стари
в целомъдрени млади години.
Благодарен съм ти за звездите,
за покоя на нощния вятър.
Не е късно да срещнем очите
на очакван чудесен приятел.
БРИЗ В НОЧИ
Я хотел в тебе встретить друга,
Чтоб шагами не мерить время,
Чтоб тоску, загнавшую в угол,
Не топить в стакане портвейна…
Ветром юным вечернего города
Грудь наполнить, как тополь – ветви,
Чтоб в ночах не хрипело горло
В одиночеством стянутых петлях.
Но давно я в дружбу не верю,
В ту, что школа дала когда-то:
Не вернуться, как снам колыбели,
Целомудрию юного взгляда.
Благодарен за вечер звёздный,
В тишине полуночной ветер
И за то, что ещё не поздно
Долгожданное счастье встретить.
-----
ФАРЪТ
Кораб гнил с пробойна в този час
е страната – с плъхове зад борд...
Август и Октомври са зад нас,
а пред нас – известен Богу порт.
Нека спори екипажът див,
пасажери чакат чудо с чай.
Моят разум бди и съм щастлив,
че попътен вятър идва май.
Вярвам аз, че в бурята над нас
кораба от гибел ще спасят
съвестта ни с възроден компас
и свободният градивен труд!
МАЯК
Пусть страна – с пробоиной корабль:
Толпы крыс бросаются за борт…
Позади – и Август, и Октябрь,
Впереди – известный Богу порт.
Пусть команда спорит у руля,
Пассажиры пьют и чуда ждут,
Разум мой, и этим счастлив я,
Из прогнивших выпростался пут.
Верю я, как ни бросало б нас,
Но корабль от гибели спасут
Возрождённой Совести компас
И Свободный от насилья Труд!
-----
СТОП КАДЪР
Не с младостта, от детство
не късай този мит,
между мечти и бедствия
спокойно премини.
Животът е прекрасен,
съдбата не кори,
грей като първокласник,
в тревата гръб опри.
Дори да няма изход,
търси небесен дар –
и всяко утро искай
от чудесата цяр.
Сред улици горещи
или в среднощен хлад
с очи младежки срещай
добрия грохнал свят.
СТОП-КАДР
Не с юностью, а с детством,
Не разрывая связь,
Меж радостей и бедствий
Пройди, не торопясь.
Взгляни: как мир прекрасен,
Не сетуй на судьбу,
Ликуй, как первоклассник,
Упав спиной в траву.
Пусть нет конца иного,
Прими, как дар небес –
Ждать с каждым утром новым
Рождения чудес.
На тротуарах людных ли,
В тиши ночных квартир
Смотри глазами юными
На этот старый мир.
---------------------------------------------
Евгений Петропавловский
(Няма данни)
ИЗЧЕЗВАТ НАЙ-ДОСТОЙНИТЕ СРЕД НАС
Изчезват най-добрите днес, изгарят като свещи,
преливат в нищото, в тъмницата зад облак бял;
те няма да възкръснат, няма да ги върнем вече...
Пост фактум съдията висш присъда е издал,
защото техните съдби ни действат непонятно
и с множество очи следят безумния ни друм.
Гори, гори, гори пелин... И няма на земята
пирон за всеки нов Христос – единствено куршум.
Изчезват най-достойните сред нас, нетърпеливо
в незнаен миг, в незнаен час – към граници небесни.
И снимки в профил и в анфас се губят сред архива.
Но ние следваме ги с техни стихове и песни...
УХОДЯТ ЛУЧШИЕ ДРУЗЬЯ, СГОРАЮТ, СЛОВНО СВЕЧИ
Уходят лучшие друзья, сгорают, словно свечи,
перетекают в никуда, в тюрьму и за бугор;
и возвратиться к ним нельзя, и воскресить их нечем...
Пост фактум горний судия подпишет приговор,
поскольку равенству лучей мешают судьбы эти,
в которых множество очей у каждого стыда.
Горит, горит полынь ночей... И нет на всей планете
гвоздей на каждого Христа – лишь пуля и звезда.
Уходят лучшие из нас, до боли торопливо:
в какой-то миг, в какой-то час – к далёким рубежам.
И фото в профиль и анфас теряются в архивх. а
И мы пожизненно идём к их песням и стихам...
---------------------------------------------
Евгений Подаков
Руският поет Евгений Подаков (Евгений Витальевич Подаков) е роден на 9 ноември 1958 г. в селището Бошняково на остров Сахалин. Живял е в гр. Иркутск в Сибир и в гр. Донецк в Донбас. Завършил е факультета по аеромеханика и летателна техника в Московския физико-технически институт. Дълги години работи в Летателно-изследователски институт „М. Громов” в гр. Жуковски, Московска област. В момента живее в градчето Биково близо до Москва.
СТЪЛБИТЕ, КОИТО ИЗБИРАМЕ
Дълго търсих я аз и открих тази стълба в небето,
първо сам не повярвах, но после че тя е – видях –
туй, що Бог сътворил е, божествено свети!
Спря дъхът ми, когато това осъзнах...
Връхлетя ме безкрайна вълна от фантазии диви –
като крал през живота вървя, мога всичко сега,
ще живея човешки – и с чест, и щастливо;
светло време отне ми предишна тъга...
Помечтах от душа за това и короната пробвах,
но небето заля ме с останки от мозък и тлен –
и видях, че наоколо има желаещи много,
а на стълбата – никакво място за мен...
Помисли си, селяко, защо се тревожиш
сред тълпата и с битка пробиваш към стръмния пик!
Пътят пряк е, но трудно до щастие води,
може себе си там да изгубиш за миг...
Нека няма покой и дори моят план да не стане,
ще строя своя стълба за полет томителен пак.
По глупашки безсмислен тъп избор измамен,
но върви му на всеки глупак...
ЛЕСТНИЦЫ, КОТОРЫЕ МЫ ВЫБИРАЕМ
Очень долго искал, и нашёл таки лестницу в небо,
Не поверил глазам, но потом убедился – она,
То, что Бог сотворил, разве спутаешь с чем-то?
Даже дух захватило, когда осознал...
Накатила волной вереница фантазий ярчайших –
Я смогу теперь всё и по жизни пойду королём,
Стану жить по-людски – буду весел и счастлив,
Вышло время тоски, наступает моё...
Помечтал от души, повертел на макушке корону,
Но едва не отшиб, рухнув с неба, остатки мозгов –
Разглядел наконец, что желающих тут миллионы,
А на лестнице места – всего ничего...
Вот и думай, мужик, есть ли смысл толкаться? –
И переть напрямик, полагая, что жизнь – борьба,
Только путь напролом вряд ли выведет к счастью,
Уж скорее на нём потеряешь себя...
Пусть не станет покоя, пускай ничего и не выйдет,
Буду лестницу строить, свою, за пролётом пролёт.
По-дурацки... бессмысленно сделанный выбор,
Но ведь в сказках – и дурням везёт...
-----
МАРГАРИТА И МАЙСТОРА
Пак отзад Майстора крета,
пак Маргарита вилнее,
дявол, тамян – в битието
са дреболии за нея.
Непригоден за живота,
той е от тихите луди,
но сред душата й скочи
и я за подвиг събуди.
Той бе опорната точка,
смисъл в мечтата нелесна
и Маргарита започна
с лост планини да премества.
Майстора днес е почитан,
свойте романи пописва.
Щом те безкрайно обичат,
друго жените не искат...
МАРГАРИТА И МАСТЕР
Мастер всегда где-то сзади –
Действует Маргарита,
Которой, что чёрт, что ладан –
Мелочи трудного быта.
Он – кандидат в психушку,
К жизни не приспособленный,
Но вот... – запал ей в душу
И разбудил для подвигов,
Стал её точкой опоры,
Смыслом, придавшим силы,
И Маргарита горы –
С лёгкостью своротила...
Мастер теперь, блаженствуя,
Пишет романы рядом... –
А для влюблённой женщины
Большего и не надо...
-----
МОСТОВЕ, МОСТЧЕТА
Мостове и мостчета пред нас
рамене подлагат ни по пътя,
скромни или с дивен чар и власт,
гърбави понякога, издути...
Те се трудят – сгъват на дъга
като упорит атлант пространство,
и без хър-мър кротко си стоят,
сушата пристягат елегантно...
Брегове и хора ще сближат,
правейки общуването лесно,
за да стане този земен свят
близък, обозрим и интересен...
МОСТИКИ, МОСТОЧКИ
Мостики, мосточки и мосты
Плечи подставляют нам в дороге,
Скромные и дивной красоты,
Иногда горбатые немного...
Труд у них такой – согнёт в дугу
Самого упорного Атланта,
А они стоят – и ни гу-гу,
Стягивают сушу элегантно...
Берега сближают и людей,
Сделав их общение рутиной,
Чтоб когда-нибудь на всей Земле
Стала жизнь поистине единой...
-----
ЗА ВОЙНАТА
Метал – студен и твърд, стоманен,
и взрив – горящ, рушащ лудеещо,
на бойното поле смърт гладна
снабдяват с глупави човечета –
сред таз излишна, непотребна,
чудовищна зловеща врява
те мислят, че ще оцелеят,
където няма оцеляващи...
Високомерни безполезни хора,
стремящи се към власт с безчестни мери,
сами не могат да се договорят,
а с дявола решили да се мерят...
От злото се поражда зло, така е.
Решат ли се проблемите със сила,
това ще тласне разума към края –
в студената безименна могила...
О ВОЙНЕ
Металл – тяжелый и холодный
И взрыв – горячий, рвущий, бешеный
На поле боя смерть голодную
Снабжают глупой человечиной –
Уже не нужной, отслужившей,
Создавшей монстров жутких игрищ,
Наивно полагавшей выжить,
Там, где вообще не будет выживших...
Спесивые, никчемные людишки,
Любой ценой желающие власти –
Вам и друг с другом не договориться,
А вы решили с дьяволом тягаться...
Зло порождает зло, и не иначе.
Все способы решать проблемы силой
Ведут к концу любых цивилизаций –
В холодную безвестную могилу...
-----
СПЯЩА ЖЕНА
Спяща на измачкана постеля,
устните – от буен извор блик.
С нежни косъмчета тялото златее
в погледа на нощния аплик.
Светлина и сянка я обгрижват,
мирно поделили форми мили.
Ангелите могат да завиждат,
жадна нега и покой открили.
Другото е сякаш нереално –
топлина, мечти... И може би
всичко сбира тази малка спалня.
Любовта тук също се отби...
СПЯЩАЯ ЖЕНЩИНА
Спящая, на скомканной постели,
Губы – приоткрытые слегка.
Нежные волосики на теле
Золотятся в свете ночника.
Свет и тень, все милые изгибы
Мирно поделили меж собой.
Ангелы завидовать могли бы
Видя эту негу и покой.
Остальное – будто нереально
Мир мечты, и женского тепла.
Всё вместила маленькая спальня
И любовь – на огонёк зашла...
---------------------------------------------
Евгений Семичев
Руският поет Евгени Семичев (Евгений Николаевич Семичев) е роден на 5 ноември 1952 г. в гр. Новокуйбишевск, Самарска област. Първите му публикувани стихотворения са от 1969 г. във в. „Знамя коммунизма”. Завършва Куйбишевския държавен институт по култура (1971 г.) и висшите литературни курсове при Литературния институт „Максим Горки” (1996 г.). Работи като преподавател, директор на дворец на културата и др. Публикува поезия в издания като „Наш современник”, „Молодая гвардия”, „Воин России”, „Невский альманах”, „Роман-журнал-21 век”, „Родная Ладога”, „Всерусский собор”, „Волга”, „Сура” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1995 г.), секретар е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Заповедный кордон” (1991 г.), „Свете Отчий” (1992 г.), „От земли до неба” (1995 г.), „Российский развилок” (1999 г.), „Соколики русской земли” (2002 г.), „Небесная крепь” (2005 г.), „Великий верх” (2009 г.) и „Аргуван” (2009 г.). Живее в гр. Новокуйбишевск, Самарска област.
МЕСЕЦ ГЪЛЪБОВ В ОБЛАЧЕ МЛЕЧНО НАД НАС
Месец гълъбов в облаче млечно над нас
и мъгла сред река аленее.
Вдъхва нашият Господ вселенския мраз
и Русия, издишвайки, грее.
В заревото размирно пламти небосвод
над безпътие людско унило...
Не загива Русия, щом носят живот
от дихание Божие сили.
Истерички напразно погребват я пак,
да пируват готови са, вият.
Безполезно кълбят се и в хищния мрак
няма руското слънце да скрият.
Ще пребъде Русия с лика й велик,
щом за вечни години крилато
е умита с вселенския Божи светлик
и с Господно дихание сгрята.
СИЗЫЙ МЕСЯЦ ЗА МЛЕЧНУЮ ТУЧКУ НЫРНУЛ
Сизый месяц за млечную тучку нырнул,
И туман над рекою алеет.
Это Бог наш вселенскую стужу вдохнул
И Россию на выдохе греет.
Полыхает костром заревым небосвод
Над унылым мирским бездорожьем…
И не сгинет Россия, покуда живёт
На спасительном выдохе Божьем.
Зря кликуши истошно хоронят её.
Пировать на костях не придётся.
Понапрасну клубится над ней вороньё –
Не затмить ему русское солнце.
И пребудет Россия во все времена,
Потому что на вечные лета
Светом Божьим вселенским омыта она
И дыханьем Господним согрета.
-----
НЕ ТЪЖИ ЗА МЕН
Не тъжи за мен, обичан род!
Мене нямаше ме в тоз живот.
Имаше протяжен тъжен звук...
Излетял от дланите капчук.
Не болей за моя зов, любов!
Аз за тоз живот не бях готов.
Имаше прекрасен светъл знак...
Но стопи се в облачния мрак.
Не жалейте мойта липса вън.
Аз ви се присънвах в бурен сън,
огънче спасително аз бях
в тоз живот, където не живях.
НЕ ПЕЧАЛЬСЯ ОБО МНЕ
Не печалься обо мне, родня!
В этой жизни не было меня.
Был один протяжный грустный звук…
Да, как выдох, выпорхнул из рук.
Не страдай, любовь, судьбу кляня!
В этой жизни не было меня.
Был один весенний светлый луч…
Да растаял в сизом мраке туч.
Не жалейте, други, обо мне.
Я приснился вам в метельном сне,
Огоньком спасительным маня
В эту жизнь, где не было меня.
---------------------------------------------
Евгений Швачкин
Член Российского Союза писателей. Номинант литературной премии «Наследие 2015». (Няма други данни)
САКСОФОН
Пързаляхме се по дъгата –
издигахме души крилати.
Любовният ни страстен стон
преля в напевен саксофон.
Между небето и земята...
А саксофонът пя и плака,
като жабок игриво квака.
И се отвори вход богат
към огледалния ни свят,
където славят красотата.
А после сакс и секс се сляха,
в телата музика разляха.
Медът от полет нажежен
в магнетофон бе претворен,
за да подслажда красотата...
САКСОФОН
С тобой на радуге катались –
то поднимались, то спускались.
И наш любовный страстный стон
переливался в саксофон.
Мы – между небом и землёю…
А саксофон то пел, то плакал,
то царь-лягушкой нежно квакал.
И открывался тот портал
в пересечении зеркал,
что красотою величают.
Вдруг сакс и секс объединились,
тела в аккордах растворились.
Добавим меди наш накал,
магнитофон чтоб не устал
подглядывать за всем красивым…
---------------------------------------------
Евгений Юшин
Руският поет, писател и журналист Евгени Юшин (Евгений Юрьевич Юшин) е роден през 1955 г. в гр. Озьори, Московска област. Завършва историко-филологическия факултет при Педагогическия институт в гр. Улан Еде в руската република Бурятия. Публикува поезия от 1975 г. в издания като „Коломенская правда”, „Байкал”, „Сибирские огни” и др. Работи като редактор в Централния дом на културата на железничарите в Москва (1978 г.), води литературното обединение „Магистраль”, след 1986 г. е редактор в сп. „Молодая гвардия”. Пише стихове, разкази, киноповести, литературно-критични статии и есета. Член е Съюза на писателите на Русия от 1987 г., от 2000 г. е секретар на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „На расстоянии дыхания” (1980 г.), „На весь далекий путь” (1983 г.), „Душа ведет” (1987 г.), „Троица” (1991 г.), „Домотканая провинция” (1993 г.), „Ржаная кровь” (1993 г.), „Поэтический Олимп” (1999 г.), „Родина-смородина” (2002 г.), „Мещёрские броды” (2005 г.), „За околицей рая” (2006 г.), „Родные дожди” (2010 г.), „Избяная заповедь” (2010 г.) и „Соловьиный родник” (2014 г.). Лауреат е на много литературни конкурси, носител е на национални и международни награди за поезия. От 1999 г. е главен редактор на сп. „Молодая гвардия”. Живее в Москва.
ЮНИ
Какъв поет те е домъкнал!
С какъв си огън вдъхновен!
Подухна май, пропя и млъкна,
зари препускат ден след ден.
Глухарчето развява шапка,
по пътя тича прах навред,
камбанка в свойта цветна чашка
изкачва нежен земен мед.
Ехти светът: полята житни,
кръв в жилите, далечен гръм.
Пчела велурена облита
пламтящо цвете в летен сън.
Фланелки край въжета бликат
и свежи детски пелени.
По женски чайките ни викат,
чертежи драскат птичи дни.
Под небосвода отмаляли
поток за водопой зове
кафяви влажнооки крави
и с бърни бархетни коне.
Аз тук роден съм, сред тревите,
на горски полъх съм щурче,
с дъха на волната обител,
гравиран с лъч върху листче.
Старинни блясъци заварих
и меден залез се изви.
В мъхната шуба от комари
тук юни по брега върви.
Ний чакахме го с новините
от ягодовите поля.
С богати шепи под мъглите
росата репеи заля.
И той дойде! Ликуват птици!
Развяват в пенеста всевласт
реките свойте сини ризи
с ръкави, вдянати край нас.
Хрущят глиганските тръстики.
В Ока и Кама свят шурти.
Надежди към любими бликат,
в покоя малинак шепти.
Сладникаво сеното стана.
Любима, има юнски дни –
на къдрите ти гъста пяна
в серкмето си ще ме плени.
Като сокол зора се лута,
в копите мараня лети.
Сърцето – нощна пеперуда,
в гръд жарка бие и трепти.
А ти, гореща, родна, мила,
край огъня до мен стоиш,
със залез колене поливаш
и бързо ще ме съблазниш.
И дълго вятър ще разгаря
на нощна пепел топлина
в ливада пееща, парк парещ
под самоварната луна.
ИЮНЬ
Какой поэт тебя придумал?!
Каким ты вырвался огнём?!
Май полыхнул, пропел – и умер,
И скачут зори день за днём.
Срывает шапку одуванчик,
Дорога прячется в пыли,
И колокольчик в свой стаканчик
Мёд поднимает из земли.
И всё гудит: поля пшеницы,
И в жилах кровь, и дальний гром.
И шмель велюровый кружится
Над полыхающим цветком.
Ныряют на верёвке майки,
Пелёнки детские свежи.
По-женски вскрикивают чайки,
Стрижи черкают чертежи.
И, разомлев под небесами,
Склоняются на водопой
Коровы с волглыми глазами
И кони с бархатной губой.
Я здесь родился: в этих травах,
В счастливом щебете лесном,
В искристых волнах-переправах –
Лучом на листике резном.
Здесь вечерами свет старинный
Зари тягучей, словно мёд.
В мохнатой шубе комариной
Июнь по берегу идёт.
Его мы ждали с новостями
От земляничных бугорков.
С туманом, с полными горстями
Росы в ладонях лопухов.
И он пришёл! Ликуют птахи!
Густы и пенны острова,
И реки
синие рубахи
С утра вдевают в рукава.
Пасут мальков Ока и Кама.
Хрустят кабаньи камыши.
О дорогой и близкой самой
Малинник шепчется в тиши.
И сладковато тлеет сено.
Я жду, любимая, когда
Твоих кудрей густая пена
Меня заманит в невода.
Заря кружится, словно кречет,
И на стожок туман прилёг.
И сердце бьётся и трепещет,
Как подфонарный мотылёк.
И ты горячая, родная,
У костерка, где сон и тишь,
Зарёй колени поливая,
Меня, конечно, соблазнишь.
И долго будет ветер жгучий
Ночною заметать золой
Певучий луг и сад кипучий
Под самоварною луной.
---------------------------------------------
Евгения Позднякова
(Няма данни)
С ДОБАВКА ФАМИЛНА СМЕ – ШИПКА
На Красимир Георгиев
В Прибалтика, в град Юрмала, живеят наши роднини – латиши. Те носят фамилията Шипка.
Нашият прадядо е служил на руския цар и е воювал на Шипка. Изпратили ги да помогнат на българите. За военни заслуги го награждават с добавка към фамилията – Шипка. Тя остава завинаги.
Това за нас е голяма чест! Ние помним!
С добавка фамилна сме – Шипка,
и носим я с гордост и стил.
Прадядо на Шипка сред битка
с геройска чест се отличил.
Вовеки е тази награда!
За внуците тя дар е свят.
Щом враг наште братя напада,
то брат ще помогне на брат.
А в чашите вино се люшка,
сълзици в горещи очи!
Ний с кръв сме споени! Братушки!
О, Шипка – красиво звучи!
ПРИСТАВКУ К ФАМИЛИИ – ШИПКЕ
Красимиру Георгиеву
В Прибалтике, в городе Юрмала, живут наши родственники (латыши). Они носят фамилию Шипке.
Наш прадед служил русскому царю и воевал на Шипке. Их посылали в помощь болгарам. За воинские заслуги, ему пожаловали приставку к его фамилии – Шипка. Она осталась в память навечно.
Это для нас великая честь! Мы помним!
Приставку к фамилии – Шипке,
Мы с гордостью носим свою.
Сражался наш прадед на Шипке
И там отличился в бою.
Навечно такая награда!
Чтоб внукам и правнукам знать,
Коль враг нападает на брата,
Брату брату, спешит помогать.
Плеснули вина в свои кружки,
Как слёзы в глазах горячи!
Мы связаны кровью. Братушки!
Как Шипке – красиво звучит!
---------------------------------------------
Едисон Дворецкий
Руският и украински поет Едисон Дворецки (Эдисон Степанович Лаутеншлагер/ Дворецкий) е роден на 1 юни 1966 г. в гр. Днепропетровск. Завършил е Днепропетровския механо-металургичен техникум. Работи като майстор по отстраняване на аварии в Днепропетровския металургичен завод „Г. И. Петровский”. Пише стихове на руски и на украински език. Публикува поезия в периодичния печат и в литературни сайтове. Двукратно е номиниран за националната литературна награда „Поет на годината”. Автор е на стихосбирката „Байки вченого перського кота Ага про запорожців. Капці Дон Кіхота” (2019 г.). Живее в гр. Днепр в Украйна.
НЕЙДЕ В КРАЯ НА ЗЕМНАТА ШИР
Нейде в края на земната шир
сред небесната синя фурия
рижав ангел-хитрец е решил
там сърцето ви от вас да скрие.
Пей душата с тревожен лек бриз,
откровено сърцето се носи.
Где в мечтите душата пламти?
На самотен пуст остров!
ГДЕ-ТО ТАМ НА КРАЮ ЗЕМЛИ
Где-то там... на краю Земли
За небесною синею далью
Рыжий ангел-плутишка решил
Ваше сердце от Вас же запрятать.
Легким бризом тревог пой душа,
Откровение в сердце прольется:
Где в мечтаниях пылала душа?
Необитаемый остров!
---------------------------------------------
Едуард Мартишев
Руският поет Едуард Мартишев (Эдуард Мартышев) е роден на 8 сентября 1974 г. в гр. Щекино, Тулска област на Русия. Завършил е Тулския държавен университет. Работи в областта на нефто-газовата промишленост в Ямало-ненецкия автономен окръг. Негови стихове са публикувани в редица национални и регионални поетични сборници, алманаси и списания като „Литературный Факел”, „Библиотека Современной Поэзии”, „Связующее Слово”, „Красный Север”, „Рабочий Надыма”, „Северяне”, „Транспорт газа”, „Тула”, „У Засечной полосы”, „Приокские Зори”, „Югорская Звезда”, „Ямальский Меридиан” и др.
ДЪЖДЪТ РИДАЕ
Дъждът ридае, кал измива светска,
земята смъква свойте дрешки в срам,
парчета вяра и надежди там –
сред дрипави души с тъга човешка...
РЫДАЕТ ДОЖДЬ
Рыдает дождь, смывая грязь „мирскую”,
Земля своих лишается одежд,
Обрывков обещаний и надежд,
Лохмотья душ, несут тоску людскую...
---------------------------------------------
Едуард Пасютин
Руският поет, журналист и литератор Едуард Пасютин (Эдуард Пасютин) е роден на 5 ноември 1932 г. в Москва. Завършва факултета по журналистика при московския държавен университет „М. Ломоносов”. Работил е като репортер, спортен журналист и завеждащ отдел във вестник, над 40 години работи във в. „Известия”. Автор е на няколко книги за спорта, на документалната повест „Мальчишки со Староконюшенного”, на поемата „Известиада” и на стихосбирките „Моя свеча” (2005 г.) и „Открытая исповедь” (2007 г.). Живее в Москва.
НАРОДЪТ Е С ВОЛЯ ИЗМАМНА
Народът е с воля измамна,
иди го това разбери –
в началото виха: „Осанна!”,
след туй закрещяха: „Разпни!”
Така се получи в живота,
че зрелище стана Голгота.
НАРОДНАЯ ВОЛЯ ОБМАННА
Народная воля обманна,
Попробуй такое понять –
Сначала кричали: Осанна!
Потом завопили: Распять!
И вышло совсем уж неплохо –
Им зрелищем стала Голгофа.
-----
РУСКА УЧАСТ
В памет на милионите емигранти – изгнаници от Русия,
останали в чужбина верни на своята родина
и обичащи нашата Русия не по-малко от нас.
По чужди земи разпиляни
далече от родния кът,
Русия при тях ще остане,
Русия в сърцата таят.
Чужбина – отворена рана,
душа изтерзана боли –
сред Брюксел графиня Татяна,
в Париж е мадам Натали.
Родино, стоиш зад кордона
единствена, с приказен ръст.
В торбичка до родна икона
запазили шепичка пръст.
Сънуват цветя на поляна,
рязанската лайка цъфти –
сред Брюксел графиня Татяна,
в Париж е мадам Натали.
Макар че Русия остава
далечен обречен завет,
пак слънце от изток изгрява
към тях от Русия с привет.
Мъглите под кръст ще ги хванат,
в чужбина смъртта ще вали –
сред Брюксел графиня Татяна,
в Париж е мадам Натали.
РУССКАЯ ДОЛЯ
Памяти миллионов эмигрантов-изгнанников из России,
на чужбине оставшихся верными своей Родине
и любивших нашу Россию не меньше, чем мы.
В чужие заброшены дали,
Вдали от родной стороны
Россию они не предали,
России остались верны.
Чужбина – открытая рана,
Но душу свою сберегли
В Брюсселе графиня Татьяна,
В Париже мадам Натали.
Ах, Родина, ты за кордоном,
Но нет и не будет другой.
Хранится в платке за иконой
Щепотка земли дорогой.
Им снились цветы на поляне,
Ромашки рязанской земли –
В Брюсселе графине Татьяне,
В Париже мадам Натали.
Пусть Родина где-то далёко,
Никто их в России не ждёт.
Но Солнце приходит с Востока,
Оно из России идёт.
Кресты поднялись из тумана,
Где в землю чужую легли
В Брюсселе графиня Татьяна,
В Париже мадам Натали.
-----
МЕТЛИЧИНА ПЕСЕН
Ти – моя недолюбена,
ти – моя неизречена,
ти – моя непогубена,
но съдбовно обречена.
По небесното вричане
за телесно привличане
от съдбата дарувана,
но от мен нецелувана.
ВАСИЛЬКОВАЯ ПЕСНЯ
Ты – моя недолюбленная,
Ты – моя недосказанная,
Ты – моя непригубленная,
Но судьбою повязанная.
По закону небесному,
Притяженью телесному
Мне судьбою дарованная,
Хоть и мной нецелованная.
---------------------------------------------
Екатерина Маркова-Байрач
(Нама данни)
ИСТИНСКА КРАВА
С апетит похапва крава
клонки, плодове, тревички.
За да бъде дълго здрава,
пие изворна водичка.
Истинската дойна крава
с благодарност грижи чака,
на стопанката ще дава
цели двайсет литра мляко!
НАСТОЯЩАЯ КОРОВА
С аппетитом ест корова
Ветки, ягоды и травку.
Чтобы быть всегда здоровой,
Воду пьёт из родника.
Настоящая корова,
Благодарная за ласку,
Даст хозяйке со сноровкой
Литров двадцать молока!
---------------------------------------------
Елена Исаева
Руската поетеса, драматург и преводач Елена Исаева (Елена Валентинова Жилейкина/ Исаева) е родена на 6 февруари 1966 г. в Москва. Завършва факултета по журналистика към Московския държавен университет (1989 г.). Член е на Съюза на писателите на Русия (1992 г.) и на Съюза на театралните дейци на Русия (1997 г.). Публикува поезия в литературни сборници, алманаси и списания като „Поэзия”, „Истоки”, „Реалист”, „Кольцо А”, „Вечерний альбом”, „Вечерний альбом”, „Кардиограмма”, „Юность”, „Работница”, „Дружба народов”, „Новый мир”, „Современная драматургия”, „Русская поэзия ХХ века” и др. Превежда поезия от български, полски, сръбски и грузински език. Авторка е на стихосбирките „Меж миром и собой” (1992 г.), „Молодые и красивые” (1993 г.), „Женская логика” (1994 г.), „Случайная встреча” (1995 г.), „Лишние слёзы” (1997 г.), „Ничейная муза” (2000 г.), „Стрелочница” (2007 г.), на пиесите „Мой знакомый уголовник” (1995 г.), „Абрикосовый рай или сказка о женской дружбе” (1997 г.), „Вечная радость” (1997 г.), „Убей меня, любимая” (2000 г.), „Первый мужчина” (2002 г.), „Про мою маму и про меня” (2003 г.) и др. Носителка е на много национални и международни награди за поезия и драматургия. Живее в Москва.
КАК ДА ОТГОВОРЯ, МИЛИ
Как да отговоря, мили,
на въпроса, носещ вихър:
„С мен до край света ти би ли
стигнала, щом те повикам?”
Как да обясня, за бога,
та тревоги да отхвърлиш?
Аз до края вече ходих –
постоях там и се върнах.
КАК ОСТАВИТЬ БЕЗ ОТВЕТА
Как оставить без ответа
Фразу, брошенную залпом:
„Ты пошла бы на край света,
Если б я тебя позвал бы?!”
Как же объяснить, мой милый,
Чтобы не смотрел нахмурясь?
Я туда уже ходила –
Постояла и вернулась.
-----
АЗ ПРЕДСТАВЯМ СИ КАК
Аз представям си как
ти ухажваш жена на пазара.
Пазариш се галантно
за малко парченце извара.
Изчервява се тя
и с усмивка късмета си хваща –
черен кичур,
напев украински, а може казашки.
Подарява ти тайна,
как елден мед лесно приготвя,
интересна за теб е,
събрала природа в живота.
Ти й даваш адреса си,
после на гости я каниш.
Тя бележката в джобче примачква
и казва: „Ой, знам ли!”
Твоят строг интелект
от условен рефлекс е обхванат,
отпочива си той
с тази Гала, Наташа, Оксана.
Всичко става естествено, просто
и няма цинизъм.
Ала аз се огъвам
под своя проклет мазохизъм,
аз, безгласна за страсти,
далечна от мед и природа,
от случайни любови,
от теб, въобще от народа.
МНЕ ПРЕДСТАВИЛОСЬ ВДРУГ
Мне представилось вдруг,
как ты женщину клеишь на рынке.
Ты торгуешься с ней
за какой-то кусочек грудинки.
А она раскраснелась,
смеётся, почуяв удачу, –
Чёрный локон
и говор хохлацкий, а может, казачий.
И она тебе дарит
секреты гречишного мёда,
И она для тебя интересна
как жизнь и природа.
Ты диктуешь ей адрес,
зовёшь нынче вечером в гости.
А она, смяв бумажку в карман,
повторяет: „Ой, бросьте!”
Твой крутой интеллект,
рефлексию на сутки унявший,
С ней вполне отдохнёт –
с этой Галой, Оксаной, Наташей.
Всё естественно, просто,
и нет никакого цинизма.
Это я загибаюсь
от собственного мазохизма,
Это я далека
от природы, грудинки и мёда,
От случайной любви,
от тебя и, вообще, от народа.
-----
ИМАМ, ИМАМ ВИНА БОЖА
Имам, имам вина Божа.
Нека точно ме Той проучи.
Първо учих се на лъжа,
а да вярвам след туй се учих.
Дотогава в живот нестрог
аз живеех си леко, лесно
и не вярвах, не вярвах в Бог,
щото още си бях безгрешна.
БУДЕТ-БУДЕТ ЗА ЧТО КАРАТЬ
Будет-будет за что карать.
Лишь бы точно вину измерить.
Я сначала училась врать,
А потом уж училась верить.
А до этого сколько лет
Я жила так легко, неспешно
И не верила в Бога, нет,
Потому что была безгрешна.
-----
ТАЗИ СРЕЩА СЛУЧАЙНА Е
„Тази среща случайна е...” – тайна една
грамофонната плоча повтаря.
Аз лежа на кушетката, гледам стена
и страдание пак ме изгаря.
И до смърт да товариш душа с песента,
няма никой да чуе сред здрача.
Дай нам, Бог, да дострадаме до любовта,
до утехата да си доплачем.
ЭТА ВСТРЕЧА СЛУЧАЙНА
„Эта встреча случайна...” – резонно вполне
Мне пластинка твердит в назиданье.
Я лежу на тахте, отвернувшись к стене,
И во мне происходит страданье.
Хоть до смерти ты музыкой душу трави,
Здесь никто не подскажет решенья.
Да поможет нам Бог дострадать до любви
И доплакаться до утешенья.
---------------------------------------------
Елена Кама
(Няма данни.)
БЕЛИТЕ ГЪЛЪБИЦИ
Облаци катранени слънце ли обхванаха,
орда отоманска бе – завладя Балканите.
Колко кърви праведни в ноктите на хищници!
Ден и нощ се бранят доблестни защитници.
Бели гълъбици сред простори сиви –
милите сестрици търсят войни живи.
А полето бранно с кости е постлано,
не е с плуг орано – от снаряди ями.
Както без реките слабо е морето,
тъй без вас, сестрите, героите не светят.
С божата си същност с кръст червен отивате
и живота връщате, и сами загивате.
Жилят безучастно студ, куршуми, тифоз...
Раните, опасните, с нежна длан гасите.
Души безброй спасихте, сестрици милосърдни.
Плевен, Пловдив, Шипка... – геройска смърт прегърнахте.
Гълъбици белички, птици поднебесни,
чакат ви далечните паркове чудесни.
Но не бързат ангели горе да ви срещнат.
Вашата печал топят, птици безутешни.
* Бели гълъбици са наричали първите руски медицински сестри в Руско-турската война от 1877-1878 г.
БЕЛЫЕ ГОЛУБКИ
То не туча черная солнце заслоняла,
то орда османская Балканы изнуряла.
Сколько крови праведной на когтях у хищников!
День и ночь стоят полки доблестных защитников.
Белые голубки высоко летели –
сестры милосердные поле оглядели.
Полюшко усеяно скорбными костями
и не плугом вспахано – ядрами да рвами.
Без потоков малых пересохнет море,
так без вас, без слабых, не выстоят герои.
Вы спускались, божии, с красными крестами,
жизнь от смерти отделяя, погибали сами.
Жала пуль и бред тифозный, холода с дождями...
Пламя ран гасили вы нежными руками.
Сколько душ спасли – не счесть – сестры сострадальные,
Плевна, Шипка, Пловдив... жгут свечи поминальные.
Вам, голубки белые, птицы поднебесные,
только дали светлые да сады чудесные.
В небесах чтоб Ангелы встретили неспешные.
Утоли ваши печали, агнцы безутешные.
* Белые голубки – так называли первых русских сестер милосердия в русско-турецкую войну 1877-1878 гг.
-----
ТИ
Тези полски цветя
ти събра във венец.
О, как сладки са твойте целувки!
ТЫ
Полевые цветы
Ты собрала в венок.
О, как сладки твои поцелуи!
---------------------------------------------
Елена Кацюба
Руската поетеса и литературовед Елена Кацюба (Елена Александровна Кацюба) е родена на 24 януари 1946 г. в Москва. Завършва факултета по журналистика при Казанския университет. Публикува поезия в самиздатски брошури и списания като „Крещатик”, „Дети Ра”, „Зинзивер”, „Окно” и „Дружба народов”. Става известна на литературните среди с палиндромната си поезия от средата на 80-те години. Съоснователка е на групата на поетите авангардисти ДООС (1988 г.). След 1998 г. работи в редакциите на „Новые известия”, „Русский курьер” и „Журнала поэтов”. Член е на Съюза на писателите на Русия и на Руския ПЕН-клуб. Нейни стихове са включени в антологиите „Строфы века”, „Самиздат века”, „ДЕПО”, „Русские поэты сегодня”, „La nouvelle pоsie russe”, „Диапазон”, „Музы: Москва – Пекин”, „Зевгма”, „Року укор” и др. Авторка е на книгите „Свалка” (1995 г.), „Красивые всегда правы” (1999 г.), „эР – эЛь: Стихи и стихийные мутации” (2002 г.), „Игр рай” (2003 г.), „Свидетельство луны” (2008 г.), „Глядящие на пламя” (2014 г.), „Заговор рек” (2018 г.) и „Стихи, палиндромы, циклодромы, анаграммы, анагрифы, стихийнын мутации, визуальные стихи” (2019 г.). Умира на 15 февруари 2020 г. в Москва.
ЛУННА ИСТОРИЯ
Когато американецът Едгар Мичъл стъпи на Луната,
почувства, че цялата вселена
е станала част от самия него.
Когато на Луната стъпи руски космонавт,
ще го посрещне девойка с кобилица
и ще му даде да пие свежа лунна вода
от сребърно ведро.
Когато на Луната долетят китайци,
ще видят огромно прасковено дърво,
пазено от лунен заек.
Той ще заподскача от радост
и ще даде на космонавтите плодовете на безсмъртието.
ЛУННАЯ ИСТОРИЯ
Когда американец Эдгар Митчелл ступил на Луну,
он почувствовал, что вся Вселенная
стала частью его самого.
Когда на Луну ступит русский космонавт,
его встретит девушка с коромыслом
и даст напиться свежей лунной воды
из серебряного ведра.
Когда на Луну прилетят китайцы,
они увидят огромное персиковое дерево,
которое сторожит лунный заяц.
Он запрыгает от радости
и отдаст космонавтам все плоды бессмертия.
-----
ЛОГОМАТИКА
В света на числата и цифрите всичко е наред,
в света на буквите и думите е пълна бъркотия.
Цифрата 1 се пише с четири букви,
значи 1 = 4?
Цифрата 2 се пише с три букви,
значи 2 = 3?
А ето, цифрата 3 се пише с три букви,
добре, че поне 3 = 3!
Но после
е объркано пак:
4 е шест,
5 са три,
6 са четири,
7 са пет,
8 са четири,
9 и 10 (както и да ги погледнеш)
са равни на по пет,
а по-нататък като продължаваме,
на каква логика да се надяваме,
с изключение на числото 11,
обаче ако не ви
разгневи,
че след 10 + 1 пак има десет.
А при това положение
как изглежда таблицата за умножение?
2х1 = 8
2x2 = 6
2x3 = 6
2x4 = 12
2x5 = 6
2x6 = 8
2x7 = 10
2x8 = 8
2x9 = 10
Да плачете ли,
или да се смеете!
Необходимо е
буквите и цифрите да се наместят
в общ ред
поне от едно до десет:
1 – е
2 – де
3 – три
4 – чети
5 – петия
6 – шестак
7 – седмица
8 – осмицата
9 – деветинка
10 – десетьорка
Обаче всеки порядък е само някакъв вид,
или, както е казал Евклид:
„Някои четни числа
се държат като нечетни
при някои необичайни
твърде тайнствени обстоятелства.”
Какви още са нужни други доказателства?
ЛОГОМАТИКА
В мире чисел и цифр полный порядок
В мире букв и слов полный бардак.
Число 1 пишется четырьмя буквами,
значит 1=4?
Число 2 пишется тремя буквами,
значит 2 = 3?
А вот число 3 пишется тремя буквами,
ну хотя бы 3 = 3!
Но дальше опять:
4 – это шесть,
5 – это четыре,
6 это пять,
7 это четыре опять,
8, 9, 10 (как ни крути)
равны шести.
А дальше не на что надеяться
кроме как на число 11,
впрочем, если вас не бесит
что десять + один = десять.
А при таком положении
как выглядит таблица умножения?
2х 1 = 12
2x2 = 6
2x3 = 6
2x4 = 18
2x5 = 12
2x6 = 15
2x7 = 12
2x8 = 18
2x9 = 18
То ли плакать, то ли смеяться!
Надо буквам и цифрам общий порядок найти
хотя бы от одного до десяти:
1 – а
2 – да
3 – три
4 – чета
5 – пятка
6 – шесток
7 – семёрка
8 – восьмица
9 – девятинка
10 – десятерица
А, впрочем, любой порядок – это один лишь вид.
Сказал же Евклид:
„Некоторые четные числа
ведут себя как нечетные
при некоторых необычных
и весьма таинственных обстоятельствах”.
Какие еще нужны доказательства?!
---------------------------------------------
Елена Крейнина Яленка
День рождения 10 декабря. (НЯМА ДАННИ)
КОТОВАСИЯ
Неопитан чай.
Неочакван жест.
Неизвестен звук.
Непонятен стон.
Час за миг продай.
Туй е мой протест.
Паяк вплита тук
време в унисон.
Позабравен взор.
Позатихнал смях.
Посветена нощ.
Вдруги ден потоп.
Слончета под строй.
Сред ефира грях.
Приказки без мощ,
в думите ми стоп.
КОТОВАСИЯ
Недопитый чай
Незнакомый жест
Неизвестный звук
Непонятный сон
Ходики стучат
Это мой протест
Сеть плетет паук
Стрелкам в унисон
Позабытый взгляд
Полустертый смех
Посвященье в ночь
Послезавтра стоп
Все слонята в ряд
В теле жажды грех
Воду что толочь
В ступе ступор слов
---------------------------------------------
Елена Курелла
Руската поетеса и преводачка Елена Александровна Курелла е родена в Подмосковието. По образование е моделиер-дизайнер. Публикува свои стихове и преводи на поезия от български и сръбски език във в. „Литературная газета”, в. „Московский литератор”, в. „Есенински булевард”, сп. „Молоко”, сп. „Антураж”, сп. „Нана” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия, Съюза на журналистите на Русия и Международната федерация на журналистите, член-кореспондент е на Петровската академия на науките и изкуствата. Авторка е на стихосбирките „За грустью вуали” (1997 г.) и „В зазеркалье мечты” (2006 г.). Носителка е на много литературни награди. Живее в Москва.
УМОРА
Задушно ти е, скучно, пада мрак
и чуваш тупот бърз на свойте вени.
В стъклото потно ще погледнеш пак...
– С тъга е пълно всичко... – мъка те обзема
и ще въздъхнеш тежко: – Няма как!
Шептят ли вени... Тишина ли вий?
Напипваш пулс на китката, остава
съмнението: „Чука... Но се крий
чертата...” На какво? На слабост и забрава?
Умората? До дъно я изпий!
Достатъчно е, просто отдъхни,
ще махнеш утре влага от прозорец,
душата в студ и в слънце разтвори
и ахкай: „Боже, красота раздаваш, Боже!”
Легни си кротко – просто отдъхни.
УСТАЛОСТЬ
Тебе так душно, скучно и темно –
Ты слышишь только вен своих биенье.
Посмотришь в запотевшее окно...
– Как смутно, зыбко всё... – подумаешь с томленьем
И тяжело вздохнёшь: – Не всё ль равно?
Биенье вен... А если тишина?
Нащупаешь в запястье пульс в сомненье
И вновь вздохнёшь: „Стучит... И не видна
Черта... Конец...” Чего? Безверья и забвенья?
Усталости? Так пей её до дна!
Ну всё, довольно, просто отдохни,
А утром, влагу со стекла стирая,
В мороз и солнце сердце распахни
И ахни: „Боже! Боже, красота какая!”
Давай, приляг – и просто отдохни.
-----
ПОЛУСЪН, ПОЛУБЛЯН, ПОЛУМРАК, ПОЛУДНЕС
Полусън, полублян, полумрак, полуднес,
полувзор, полудъх, полусянка, със... без –
помълчи, потърпи, помоли се, поспри,
с чело ледено в бледо небе се опри...
Чело ледено... Не, огън леден е там,
сух лед, както бе в детството, в жарката длан...
Полустон, полуболка... Бърбориш – без глас...
Ровиш в пяна от думи безсилни – и аз,
във възглавката детска обидите спят:
„Ще умра – и тогава...” – години пълзят.
„Мамо, мамичко, ти не плачи!” – ще зовя.
Топка падна в реката... Какво от това?
Първи сняг стеле зимен покров над полята
и в тревожно предчувствие стене земята.
ПОЛУСОН, ПОЛУЯВЬ, ПОЛУМРАК, ПОЛУСВЕТ
Полусон, полуявь, полумрак, полусвет,
Полувзгляд, полувздох, полутень, полу... нет –
Помолчи, потерпи, подожди, помолись,
В неба выцветший край лбом холодным упрись...
Лбом холодным... Да нет же, он, точно огонь,
Льдом, как в детстве, сухим обжигает ладонь...
Полубред, полуболь... Всё болтаешь – и пусть...
В пену немощных слов ты уткнись – я уткнусь,
Как в подушку дитя, от обиды грозя:
„Вот умру я – тогда...” – и сквозь годы скользят
Слёзы жалости: „Мамочка, мама, не плачь!”
Но, о чём это я?.. Утонул в речке мяч...
Первый снег покрывает озимых поля –
И в предчувствии смутном стенает земля.
---------------------------------------------
Елена Ларская
Руската поетеса Елена Ларская е родена във Вологодска област. Първото си стихотворение пише през 1974 г. Публикува стихове в електронните медии. По нейни текстове са написани песни. Живее в Москва.
ОТЛИТАТ УМОРЕНИ АНГЕЛИ
Животът не е радостен етюд.
И щастие без недостатък няма.
Но ангелите страдат някой път
от ревност, лоши упреци, измами!
Отпуснали прекършени крила,
сълза солена ще стопят небрежно
и мостове към минали дела
ще сринат смело, без да се оглеждат!
Не ще ги върнеш с крясъци в нощта!
Студени са към теб, не ще ги върнеш...
Парченце лед в гърдите изхрущя,
а туй сърцето ангелско обърна...
И осъзнаваш ти, че си живял,
пилеейки единственото щастие!
Изгубил всичко! Нищо не ценял!
И сред съдбата вече си безвластен!
Тоз, който те закриляше с крило,
спасявайки те от беди и мъки,
замина си, простил лъжа и зло,
без да таи в обиден поглед укор...
В душата ти горчивата следа
след тази влажна нощ печал разпръсква...
Ще викнеш ти: „Върни се!”...
За беда
ще чуеш ехо: „Късно!
Твърде късно!”...
Ще те обхванат страх и непокой,
ще пресушиш сълзица пестелива
и в миг ще разбереш: щом няма кой
в живота да те чака, е горчиво...
Отлитат уморени ангели безброй...
А ЗНАЕШЬ... АНГЕЛЫ ОДНАЖДЫ УСТАЮТ
А наша жизнь, не радужный этюд.
И не бывает счастье без изъянов.
Но, Ангелы однажды устают,
От ревности, упрёков и обманов!
Надломленные крылья опустив,
Стерев слезу солёную украдкой,
Сожгут дотла к прошедшему мосты,
Шагнут за грань отважно, без оглядки!
И не вернёшь, хоть криком изойди!
И не вернёшь... Любовь к тебе остыла,
Как будто льдинка хрустнула в груди –
А это сердце Ангела разбилось...
И осознаешь, что неверно жил,
Не уберёг единственное счастье!
Растратил всё! Ничем не дорожил!
Ты над чужой судьбой теперь не властен!
А тот, который, подставлял крыло,
Спасал от бед, оберегал от горя,
Ушёл совсем, простив обман и зло,
И не обидел взглядом и укором...
В твоей душе печали горький след
Останется от ночи той промозглой...
И крикнешь ты: – Вернись!...
Но лишь в ответ,
Как громом эхо: – Поздно!
Слишком поздно...
Тебя обнимет страх и неуют,
Смахнёшь слезу солёную украдкой...
И вдруг поймёшь, когда нигде не ждут,
Как в этой жизни одному несладко...
А знаешь?... Ангелы однажды устают...
-----
БАЩИН ДОМ
Бащин дом мой, здравей, колко много лета
тук не идвах на гости при младост щастлива;
по съдба пилигрим, аз през родния праг
днес пристъпвам... Сърцето ми в болка се свива...
Аз ще бъда с теб само за ден и за нощ,
в тишина и покой ще си спомням за мама,
за вкуса на пирога, за люляк в разкош,
за момчета, целувки и радост голяма...
Как живя ти без мен? Как скуча досега?
Как тъгува през нощите сам и печален?
Паяк мрежа опънал е в тази тъга,
на горчивите спомени бил си отдаден...
За възторга си спомняш, за волен каприз,
куче палаво джавка, а коте приглася...
И за сочния борш в нов китайски сервиз,
който с грижа стопанката в длани поднася...
Туй е всичко... Ще тръгвам, прощавай, дела...
Ще приседна на пейката, в края й само...
Нежност шеметна в топлата родна среда
ще почувства сърцето... Пак гледа ме мама...
Ще изскърца самотно след мен бащин дом,
ще въздъхне дълбоко... В сърце жар ще блесне...
За раздяла ще маха с кристално крило
пеперуда, прелитаща в моето детство...
ОТЧИЙ ДОМ
Здравствуй отчий мой дом, сколько лет, сколько зим,
Не была я в гостях у забытого счастья,
Я к родному порогу, судьбы пилигрим,
Подхожу... Сердце давит мне болью щемящей...
Я сегодня с тобой, лишь один только день,
Проведу в тишине по былому тоскуя,
Вспомню маму и вкус пирогов, и сирень,
И мальчишку, и чувственный жар поцелуя...
Как ты жил без меня? Как скучал здесь один?
Как ночами грустил, одиноко печалясь,
От тоски зарастал сединой паутин,
Горькой памятью в прошлую жизнь возвращаясь...
Вспоминал шум и гам, детский радостный визг,
Лай шального щенка и мяуканье кошки...
И наваристый борщ, и китайский сервиз,
Что хозяйка тайком вытирала ладошкой...
Вот и всё... Мне пора, извини, но дела...
На скамейку присяду, на краешек самый...
И щемящую нежность, родного тепла,
Вдруг почувствую сердцем... И взгляд своей мамы...
Половицей мне скрипнет во след отчий дом
И вздохнёт тяжело, обожжёт моё сердце...
На прощанье помашет хрустальным крылом
Пролетевшая бабочка, родом из детства...
-----
А КАЗВАТ, ЧЕ СЕГА ОБИЧАШ ЧАЙ
Светът с прозрачна пяна залиня, в кафеената чашка пресъздаден –
в безцветната палитра на деня той сякаш вчерашен е, пак досаден...
Поделяме си скуката с другар изпитан, няма нейде да изчезне –
притихнал редом, мрънка от товар, шепти за загубите празни прежни...
Лекува самота и поглед лош и масажира с лапички душата...
Изтича времето до полунощ, затяга плътно клупа на тъгата...
...А казват, че сега обичаш чай елитен – с бергамот, лимон – за мутри,
и ненавиждаш питерски трамвай, защото звънко те е будил сутрин...
Не ти тежи московският ти смог... До теб е редом младичко момиче...
И вече имаш породист булдог... Сега ти котки никак не обичаш...
А ГОВОРЯТ – ТЕПЕРЬ ТЫ ЛЮБИШЬ ЧАЙ
Ажурной пенкой маскирую мир, что отразился вновь в кофейной чашке –
Ползущий день, в бесцветности палитр, такой же нудный, словно день вчерашний...
Мы делим скуку с другом на двоих, который не уйдёт, не хлопнет дверью –
Он примостился рядом и притих, мурлыча что-то о пустых потерях...
Он лечит одиночество и боль, и лапками массирует мне душу...
Стекает время нехотя в ноль:ноль, петлю тоски затягивая туже...
...А говорят – теперь ты любишь чай, элитный – с бергамотом и лимоном,
И ненавидишь питерский трамвай, что по утрам будил тебя трезвоном...
Тебе милей московских пробок смог... а та что рядом, лучше и моложе...
И у тебя породистый бульдог... И ты сейчас... совсем не любишь... кошек...
---------------------------------------------
Елена Марова Стенкина
Елена Марова Стенькина – (НЯМА ДАННИ)
ОБИЧАМ ЧАЙ
Да пия чай аз винаги обичам:
когато слънце топличко напича,
когато дъждове прохладни плискат,
когато снежни преспи град притискат…
Да пия чай обичам сутрин, вечер,
с приятели на чай се често срещам –
да оценим брилянтния купаж
и да обсъдим модерн и винтаж…
Запареният прясно мой каприз
краси викторианския сервиз,
а разговорът мил с добър другар
е отпуска след дневния товар!
ЛЮБЛЮ Я ЧАЙ
Люблю я чай в любое время года:
Когда стоит прекрасная погода,
Когда дожди прохладные идут,
Когда снега дремотные метут...
Люблю я утром чай, и вечерком,
Люблю друзей увидеть за чайком,
И оценить изысканный купаж,
И обсудить модерн или винтаж…
Любой свежезаваренный каприз
Вместит викторианский мой сервиз –
А милая беседа унесёт
В короткий отпуск от дневных забот!
---------------------------------------------
Елена Сурина Нейва
Руската поетеса Елена Нейва (Елена Сурина Нейва) живее и работи в намиращите се един до друг градове Верх-Нейвинск, Невянск и Новоуралск в Урал. По професия е инженер-механик, преподава на студентите от Новоуралския технологически институт. (Няма други данни.)
ПАДНАЛИЯТ АНГЕЛ
Взех назаем две криле.
Ни по мярка, ни по честност
ми подхождат.
...Знам, братле,
помня:
Да летиш е лесно!
Казваше:
С добър замах
става тялото въздушно,
а сред облака без страх
ще намериш път за вкъщи...
Взех назаем две криле.
Тежки, тромави –
не могат
да летят.
Но според теб
има и по-зли тревоги –
без криле съм, но съм жив.
От небето да се сринеш
е жестоко.
С поглед див
гледам там...
Но толкоз.
Стига!
Взех назаем две криле.
Мойте раснат ли?
Едва ли.
За вината ми, добре –
не криле, живот отдал бих!
Вечна болка предстои –
от небето съм отлъчен.
Колко съм сега несръчен...
– Брат, не падай ти!
Лети!
ПАДШИЙ АНГЕЛ
Крылья взяты напрокат.
Ни по весу, ни по росту
не подходят.
...Помнишь, брат,
ты учил:
летать так просто!
Говорил:
лишь только взмах –
станет тело невесомым,
и нетрудно в облаках
проложить дорогу к дому...
Крылья взяты напрокат.
Тяжелы и неуклюжи –
не взлететь.
...Я знаю, брат,
скажешь ты:
могло быть хуже –
пусть без крыльев,
но живу.
Падать с неба было больно.
Больно видеть синеву
над собой...
Забудь.
Довольно!
Крылья взяты напрокат.
Отрастут свои?
Едва ли.
Я, конечно, виноват.
Но уж лучше б жизнь забрали!
Вечность казни впереди –
отлучение от неба.
Как давно я в небе не был...
– Брат, лети!
Не упади!
-----
ПРОЩАВАНЕ
Зора е...
Залез...
Пак зори...
И сенки в кръстен час.
Ти каза: Няма смърт, дори
сме само ти и аз,
небесен свод и звезден бяг,
и песничка едва...
На гробището селско сняг.
И карамфили два.
ПРОЩАНИЕ
Рассвет...
Закат...
Опять рассвет...
И тени – что кресты.
Ты говорила: смерти нет –
есть только я и ты,
да купол неба в каплях звёзд,
да песня вдалеке...
Толпа.
Заснеженный погост.
Гвоздики на песке.
-----
ФЕНИКС
На устни – смъртен знак...
Очите ми кървят...
Но аз възкръсвам пак –
за сто и първи път:
напук разгарям взор,
живея – с болка в мен.
Сред тялото – затвор
на вечността – съм в плен:
ти, болко, хвърляй жар!
Да можех да летя!
Над този огън стар
да тлее пепелта.
ФЕНИКС
Губы разбиты в кровь...
Ямины – вместо глаз...
Я воскресаю вновь –
в тысяча первый раз:
жить – вопреки всему,
жить – несмотря на боль.
Тело – свою тюрьму –
к вечности приневоль:
что же, что боль остра?
Лишь бы могла летать.
Пепел того костра
ветру не разметать.
---------------------------------------------
Елларк Клавдий-Веллиус
Еларк Клавдий-Велиус (Элларк Клавдий-Веллиус) – НЯМА ДАННИ.
ДЪЖДОВНА ПЕРЛА ЩЕ ТИ ПОДАРЯ
Дъждовна перла ти дарявам в мрачен ден –
дъждът край устните ти ласки да обтича,
да те целува пак и пак той... Вместо мен,
щом съм далеч... Повярвай ми, безумно те обичам.
Я ПОДАРЮ ТЕБЕ ЖЕМЧУЖИНУ ДОЖДЯ
Я подарю тебе жемчужину дождя
Пусть дождь обнимет твои ласковые губы
Пусть он целует вновь и вновь тебя... За меня...
Раз я не рядом но поверь... Я люблю тебя безумно!
-----
КАКТО МЪДРО ПЕЕ ХОДЖА НАСТРАДИН
Както мъдро пее
Ходжа Настрадин –
бутилката владее
само оня джин...
БУТЫЛКОЙ ВЛАДЕЕТ ТОЛЬКО ОДИН ДЖИН
Как говорил мудрый
Хаджа Насреддин
Бутылкой владеет
Только один джин…
---------------------------------------------
Ервин Бартеев
Ервин Бартеев (Эрвинъ Бартеев) – НЯМА ДАННИ.
САМОТА
Тръбен звук тишината раздра,
стресна гълъб с крила трепетлика,
с нотка дрезгава трогна луна,
в унисон псета дворни завиха.
Самотата изтръгна къс нож.
Мъка с устни мундщука придърпа.
Пораздвижи се тежката нощ
с мрак покоя разкъсан да кърпи.
Пламват с погледи къщите вън,
а след миг в тъмнина пак политват,
в кинолента разбития сън
да монтират напразно опитват.
Звук изчезна, в простора се вля,
псета спряха усърдно да лаят
и луната със сълзи заля
равнината от края до края.
Илюзорен покой се разля,
с разкаяние млъкна тръбата.
Пак тъгата души завладя,
все тъй с устни мундщука премята.
ОДИНОЧЕСТВО
Звук трубы растерзал тишину
Всполошил голубиные крылья
Сиплой нотой растрогал Луну
В унисон псы цепные завыли
Одиночество вырвалось прочь
Грусть губами мундштук зажимает
Встрепенулась тяжелая ночь
Тишине мраком дыры латает
Светом вспыхнули очи домов
Через миг в темноту погружаясь
В киноленте оборванных снов
Кадры склеить напрасно пытаясь
Звук исчез, растворился вдали
Псы усердные стихли отлаяв
Лунный свет как слезами залил
Всю окрестность от края до края
Иллюзорный вернулся покой
И труба в покаянье немая
Только грусть, завладевши душой
Все губами мундштук зажимает
---------------------------------------------
Ефросин Лунев
(НЯМА ДАННИ)
ДОН КИХОТ
И ум, и сърце има тъжни идалгото,
но вярва все пак – Дулсинея е с нас...
Защитник безстрашен в любов идеална е,
но щастие лично не чака в захлас:
„– Кога този свят ще дари всички с щастие? –
в сърцето гръмовни въпроси тъжат. –
А всичко останало – светло, прекрасно е...”
И коня подкарва по дългия път!
ДОН КИХОТ
И сердце и ум у идальго печального,
но верит он всё ж – Дульсинею найдёт...
Отважный защитник в Любви идеального,
он личного счастья давно уж не ждёт:
– Когда этот мир станет счастлив для каждого? –
лишь этот вопрос в скорбном сердце его, –
а всё остальное – не очень и важно...
И он... погоняет коня своего!!!
---------------------------------------------
Жана Хоролская
Поетесата Жана Хоролска (Жанна Хорольская) е родена и живее в гр. Минск, Беларус. Някои от творбите си подписва с поетичния псевдоним Таня Тумалёнок. (Няма други данни.)
В ПАМЕТТА МИ Е МОЕТО МИНАЛО
В паметта ми е моето минало –
кривуличи съдбовният теч.
Съкровено в душата е, винаги
ще го помня, но то е далеч...
По спирала, нагоре, събудено
дълго пътят ми жизнено пя.
Но сърцето более, изгубено
сред нощта... И не мога да спя...
Вехнат бавничко-бавничко раните,
но тъгата не иска да спре.
Свиквам с тези изстрадани загуби,
зная – щастие чезне, добре...
Разпиляло се нейде безвременно,
то в сърцето ми още блести.
Паметта си изчиствам от бремето –
в нея пазя любов и мечти...
МОЁ ПРОШЛОЕ ПАМЯТИ ВВЕРЕНО
Моё прошлое памяти вверено –
Истекает в воронку судьбы.
Лишь душой сокровенное мерено:
Не забыть его мне – не найти...
По спирали виткам, вверх, уверенно,
Продолжаю по жизни свой путь.
Только вдруг защемит так потерянно
Сердце ночью... и мне не уснуть...
Раны лечатся медленно-медленно,
Отпускать мне не хочется грусть.
Привыкаю к потерям так трепетно,
Зная – счастье уже не вернуть...
Потеряв дорогое безвременно –
В своём сердце его берегу.
Нет отныне у памяти бремени –
В ней любовь и тепло я храню...
-----
РОСИЧКА-СЪЛЗИЧКА
Росичката-сълзичката – ти с есенния чар
студено ледче чисто си, невинен божи дар.
Кого ли: теб ли, мен ли, да жаля в пътя тих?
Ще върна всичко ценно, което тук открих.
Ти пролет не познаваш, росичка си светлик,
от край до край оставаш в живота, но за миг.
Под ясно слънце бродиш, душа ще раздадеш...
Аз без любов не мога, дали ще разбереш?
РОСИНОЧКА-СЛЕЗИНОЧКА
Росиночка-слезиночка, осенняя краса,
Холодная, как льдиночка, невинна и чиста.
Кого жалеть, не знаю: себя или тебя? –
Я с грустью возвращаю всё то, что обрела.
А ты весны не знала, росиночка-дитя,
От края и до края путь жизни не прошла.
Горишь под ясным Солнцем, но спит душа твоя,
Мне ж без любви неймётся, поймёшь ли ты меня?
-----
ТИ ЛЮБОВТА МИ НА РАЗСТРЕЛ ЗАВЕДЕ МЪЛЧАЛИВО
Ти любовта ми
на разстрел
заведе
мълчаливо...
Тя бе отчаяно печална, но с гордо вдигната глава,
с молитвен шепот здрача любовта стоически търпеше...
Тя бе готова да умре! Не искаше презрителна пощада!
Защо да тлее лъч, щом любовта е непрестанна рана?
– Така ще бъдеш по-добре! – ти каза мъдро, безпристрастно
и с взор към нежните очи уби я с думи... Безпощадно...
Потъна слънцето в тъма, а мракът в слънце се превърна...
Запя любовната сълза. Изчезна ти, светът се върна...
А ТЫ ЛЮБОВЬ МОЯ СЕГОДНЯ ВЁЛ НА РАССТРЕЛ
А ты любовь мою
Сегодня
Вёл молча
На расстрел...
Она была отчаянно печальна, но гордо голову держа,
Шепча молитву про себя, любовь стоически молчала…
Она сама хотела умереть! Ей не нужна была пощада!
Зачем надеяться и тлеть, когда любовь – сплошная рана?
– Так лучше будет для тебя, – сказал ты мудро, беспристрастно,
И, посмотрев в её глаза, убил словами… Беспощадно…
И Солнце стало как во тьме, а мрак вдруг Солнцем обернулся…
Омылся мир в любви слезе, – ты вдруг исчез, а мир – вернулся…
-----
АЗ НЕ СЪМ САМОТНА В ТОЗИ СВЯТ НА СТРАСТИ
Лунната пътека водна шир реди,
вика ме далеч към светлите звезди.
В сребърна безбрежна речна ведрина
кротко се оглежда синята луна.
Къпя се в звездите лете под луната,
във вира бездънен чиста е водата.
Нежно ме прегръща водният атлаз,
в свилена прохлада се обгръщам аз.
С тайнство очарова тишина нощта,
лунната магия радост обеща.
Мълчаливо гледа звездният тотем –
аз звездите виждам, те пък виждат мен.
Аз не съм самотна в този свят на страсти,
пак са с мен звездите и са те прекрасни.
Аз с ръка звездите мълчешком докосвам,
в длани топлината звездна с мен ще нося...
Я НЕ ОДИНОКА В ЭТОМ МИРЕ СТРАСТНОМ
Лунная дорога на воду легла,
И меня с собою к звёздам позвала.
В серебристых блёстках гладь речной воды –
Отраженье света голубой Луны.
Я купаюсь в звёздах летом под Луною,
В омуте бездонном с чистою водою.
Обнимает нежно мягкая вода, –
В шёлковой прохладе утопаю я.
Таинством чарует тишина в ночи,
А Луна колдует счастье для души.
Молчаливо смотрят звёзды с высоты, –
Я их вижу ночью, как меня они.
Я не одинока в этом мире страстном,
Ведь со мною звёзды, и они прекрасны.
Молча прикасаюсь к звёздам я рукою,
И тепло в ладонях уношу с собою…
-----
ЖИВОТ
На Красимир Георгиев
Класът на мъдростта, съзрял,
Разронва семена в небето.
Армейска твърд живот-орач раздал,
Стратег е,
Изпълнява
Марш на земните победи
И взел в ръце статив, портрета
Рисува на крилете на деня –
Гори в дъгата жизнено душата!
ЖИЗНЬ
Красимиру Георгиеву
Колосья мудрости, созрев,
Роняют в небо семена.
А пахарь-жизнь, армейской выправки
Стратег,
Играет
Марш земных побед,
И в руки взяв мольберт,
Рисует твой портрет на крыльях дня –
Горя;, там в радуге живёт душа!
---------------------------------------------
Заза Самсонидзе
Заза Лериевич Самсонидзе (НЯМА ДАННИ).
ВИЗИТКА
На Нико Гомелаури (1970-2010 г.)
Ползата от мен е малка –
аз актьор съм, не герой.
Закачалка – за начало,
зла бесилка – мой покой.
И ковчегът – Ноев не е!
В него аз и скръб живеем...
ВИЗИТНАЯ КАРТОЧКА
Нико Гомелаури (1970-2010)
От меня ведь толку мало –
Я – актер, не человек.
Вешалка – мое начало,
Виселица – мой ночлег.
Мой Ковчег – не Новев дом!..
Я... и грусть лишь в нем живем...
-----
В СУМАТОХАТА ДЪЛГО СЕ СКИТАХ
В суматохата дълго се скитах,
но отново самотен оставам.
С нежни стихове мои дарих те,
ала ти ги в таксито забрави...
DIDXANS VIYAVI OROMTRIALSHI
Didxans viyavi oromtrialshi
da vamjobine kvlav simartove...
Me shen mogande chemi leqsebi
shem ki isini taxshi datove!
Подстрочный перевод: Долго я находился в суматохе, / но, предпочел вновь одиночество! / Я тебе доверил свои стихи, / а ты их оставила в такси!
-----
ХЕЙ, ВИЕ!
Хей, вие – Невидимите,
озарете мен,
видимия,
за да видят очите ми
наистина ли
сте толкова красиви!
HEY, YOU! (звучание на грузинском)
Hey, ukhilavno,
Amikhilet
Khiluls tvalebi
Rata vikhilo –
Martla ase
lamazebi khart?
Подстрочный перевод: Эй, Вы, Невидимые, / Озарите мне, / Видимому, глаза! / Дабы увидеть / Вправду ли Вы / Настолько красивы!
---------------------------------------------
Зинаида Торопчина
Руската поетеса Зинаида Торопчина (Зинаида Митрофановна Торопчина) е родена на 9 ноември 1936 г. в гр. Зимовники, Ростовска област. Завършила е филологическия факултет при Ленинградския университет. Преподавала е руски език и литература в училища и техникуми, работила е като коректор в издателство „На страже Заполярья” в Североморск. Пише поезия от студентските си години. Член е на Русийския съюз на писателите. Автор е на стихосбирките „Это – Крым! В стихах и легендах” (2016 г.) и „Книжка девчонкам и мальчишкам” (2016 г.). Живее в гр. Севастопол, Крим.
СТОИ НАД ТЕПЕТО АЛЬОША
„В полето белее ли още,
снежец, или лее порой,
стои над тепето Альоша,
в България руски герой.”
Константин Ваншенкин
Стои той добър и разкошен,
спокоен, с пленителен лик.
А бе прототип на Альоша
случаен съветски войник.
Альоша безстрашен – преминал
през пъкъла разузнавач.
Известия, че е загинал
дома му обливаха в плач.
Но здрав бе алтайският момък,
смъртта победи, оживя,
далеч враговете прогони,
с побратими знаме развя.
През май сред площада свободен
гостува на българи той,
а скулптор младежа запомни,
извая го в каменен войн...
Години изминаха доста,
Альоша – сега Алексей –
отново пристигна на гости
при българи в тоз град-музей.
Видя Алексей: над тепето
могъщо Альоша стои,
сърцето му каменно свети,
от камъка памет струи.
Альоша стои величаво,
насочил в земя автомат,
той храбър и млад си остава:
„В Болгарии русский солдат!”
Тъй в Пловдив се срещнаха двама
герои от подвиг велик –
Альоши от плът и от камък
със звание гордо – войник!
„Под бремето страшно и лошо,
младежи безименни с чест;
и ето, че този Альоша,
познава България днес.”
Константин Ваншенкин
* На 3 ноември 2013 г. на 92-годишна възраст почина Алексей Иванович Скурлатов – прототип на каменния Альоша от Паметника на съветския войник в гр. Пловдив.
СТОИТ НАД ГОРОЮ АЛЁША
„Белеет ли в поле пороша,
Иль гулкие ливни шумят,
Стоит над горою Алёша –
В Болгарии русский солдат”.
К. Ваншенкин
Стоит он красивый, хороший,
Спокойный, уверенный взгляд.
А был прототипом „Алёши” –
Обычный советский солдат.
Алёша – разведчик отважный,
Не раз бывший в пекле крутом.
И чёрная весть не однажды
Летела в родительский дом.
Но крепкий был парень с Алтая,
Он смерть побеждал, выживал.
Вдали от родимого края
Он в разных местах воевал.
С болгарами в Майский день в паре
На площади пел, танцевал.
Запомнился скульптору парень,
С него образ в камне ваял...
Прошло много лет, и Алёша,
Вернее, уже Алексей
Вновь здесь – средь знакомых хороших
И новых болгарских друзей.
Увидел „себя” над горою:
Могучий "Алёша" стоит,
Как память солдату-герою,
И камень ту память хранит.
„Алёша” стоит величаво,
К земле повернув автомат,
Всегда молодой он и бравый –
„В Болгарии русский солдат”!
Так встретились оба Алёши.
У каждого – пристальный взгляд.
Живой и из камня – похожи,
И в званье почётном – СОЛДАТ!!!
„Немало под страшною ношей
Легло безымянных парней.
Но то, что вот этот – Алёша,
Известно Болгарии всей!”.
К. Ваншенкин
* 3 ноября 2013 года на 92-м году жизни скончался Алексей Иванович Скурлатов – прототип каменного „Алёши”, памятника воину-освободителю в Пловдиве (Болгария).
---------------------------------------------
Зоя Лаврова
Руската поетеса Зоя Лаврова е родена на 9 декември в гр. Уст Болшерецк, Камчатска област. Завършва география, краеведчество и биология в Ленинградския държавен педагогически институт и Източноевропейския институт по психоанализа. Работи като преподавател в гимназия и като екскурзовод. Над 20 години публикува поезия в списания, сборници и алманаси като „Творчество юных”, „Край родной”, „Над гладью Оредежских вод”, „Над гладью Оредежских вод”, „Над гладью Оредежских вод”, „Творение”, „Самоволка”, „Исповедую любовь”, „Братина”, „Там, где Оредеж река”, „Сиверская палитра”, „Оредеж”, „Луговина”, „Послание землякам”, „Истоки”, „Серебряное озеро”, „Сиверская летопись”, „Приорат”, „Гатчинская правда”, „Звезда полей” и др. Ползва псевдонима Кристина Стрелецкая. Призьор е на конкурси за авторски песни. Живее в гр. Сиверский, Ленинградска област, близо до Санкт Петербург.
МЕМБРАНА ЛЕПКАВА Е ТИШИНАТА
От бряг безмълвен към вълни
пак немота е, сякаш в бездна,
сред безсловесност гърча дни
без дъх... Речта е безполезна!
Мълчанието как горчи
отчаяно – цигулка мъртва...
Беззвучна, галиш я – мълчи...
Мембрана лекава превърта...
От сипея – в неясноти,
от стръмна урва – в неизбежност
на вечността сурова... Ти,
непостижима моя нежност!
ЛЬНЁТ ТИШИНА МЕМБРАНОЙ ЛИПКОЙ
С немого берега – в волну
Такой же немоты, что в бездне,
И к бессловесности прильнув,
В ней задохнусь,.. речь бесполезна!
Молчание горчит острей,
Отчаяние – мёртвой скрипкой…
Беззвучна, сколько ни лелей…
Льнёт тишина мембраной липкой…
С обрыва – в тусклость бытия,
С крутого яра – в неизбежность
Суровой вечности… Моя
Ты не постигнутая нежность!
-----
НА НАШИЯ ОСТРОВ
„На брега на несбъднатата мечта…”
О. Д.
В природата – реки с различно име.
Реката ни – несбъдната мечта...
Сред нея остров невъзможен има
и къщичка край ширната вода...
Отдъхваме си там, припяват птици.
Доволни сме сред светлия покой.
На материка как ли щях да дишам,
ако не беше този остров мой,
където е свободно и се пее,
и свириш ти... Живее песента...
Взаимно там сърцата ни се реят
под длани чувствени на любовта...
И ни е леко и свободно... Мята
слова реката с дивните мечти
и оживява, литва стих с ятата
над острова, където пак сме аз и ти...
НА НАШЕМ ОСТРОВЕ
„На берегу несбыточной мечты…”
О. Д.
Бывают реки разные в природе.
У нас – река несбыточной мечты...
На ней несуществующий есть остров
И домик в окружении воды...
Мы отдыхаем там, поют нам птицы.
И мы довольны тихой красотой.
И тем лишь на материке не спится,
Кто не имеет остров вот такой,
Где так свободно дышится, поётся,
И ты играешь... Музыка звучит
Твоя... Ответно сердце моё бьётся
Под чуткими ладонями любви...
И нам легко и вольно... И вскипает
Строкой река несбыточной мечты,
И оживают, и взлетают стаи
Стихов над островом, где только я и ты...
---------------------------------------------
Иван Ахметев
Руският поет Иван Ахметев (Иван Алексеевич Ахметьев) е роден на 31 март 1950 г. в Москва. Завършва факултета по физика при Московския държавен университет (1975 г.). Работи като пазач, библиотекар, инженер и редактор. Публикува поезия в самиздатски, чуждестранни и официални издания като „Грааль”, „Мулета”, „НЛО”, „Черновик”, „Третья модернизация”, „Соло”, „Независимая газета”, „Сельская молодежь”, „Октябрь”, „Арион”, „Время и мы”, „Дружба народов”, „Старое литературное обозрение”, „Новый мир” и др. Съредактор е на антологиите „Самиздат века”, „Поэзия второй половины ХХ века” и „Русские стихи 1950-2000”, куратор е на интернет проекта „Неофициальная поэзия”. Автор е на стихосбирките „Миниатюры” (1990 г.), „Стихи и только стихи” (1993 г.), „Девять лет” (2001 г.), „Аmores” (2002 г.), „Ничего обойдётся” (2011 г.) и „А где же лето” (2012 г.). Живее в Москва.
МИНИАТЮРИ
* * *
музика
отнасяща към щастието
и гледам
в прозореца
нужно ли е повече
* * *
да гледаш, да гледаш
падащия сняг
* * *
изгасих светлината
с това свърши денят
* * *
къде да бързаме
няма закъде да бързаме
аз никога не бързам
* * *
навярно съм психо
не обичам
съветската власт
* * *
зад прозореца ми е черно
не жалете черната боя
МИНИАТЮРЫ
* * *
музыка
уносящая в счастье
и я смотрю в
окно
нужно ли больше
* * *
глядеть, глядеть
на падающий снег
* * *
я выключил свет
на этом кончился день
* * *
куда нам спешить
спешить нам некуда
я никогда не спешу
* * *
наверно я псих
не люблю
советской власти
* * *
за окном моим черно
не жалейте черной краски
-----
ОТ КАКВО ПРОИЗЛИЗА ТЪГАТА
От какво произлиза тъгата
от международното положение
от вътрешното положение
от настроението на нещата
от настроението на приятелите
от безсънието
от безпаричието
от работата
от грижите
от стареенето
от безизходното положение
от различни ужаси
от черно урочасване
от бесовскодяволовампиродемони
от призраци и домашни вещици
от съблазните
от дявола в пола
и от умората
и от раздялата
и от обидите
оскърбленията
нещастията
времето
обмяната на веществата
ОТЧЕГО ПРОИСХОДИТ ТОСКА
Отчего происходит тоска
от международного положения
от внутреннего положения
от расположения вещей
от расположения друзей
от бессонницы
от безденежья
от работы
от заботы
от старения
от безвыходного положения
от ужасов разных
от черного сглазу
от бесовчертейвурдалаковинкубов
от лемуров от ведьмдомовых
от соблазнов
от дьявола в юбке
и от усталости
и от разлуки
и от обид
оскорблений
несчастий
погоды
обмена веществ
---------------------------------------------
Иван Кришев
Руският поет Иван Кришев (Иван Иванович Крышев) е роден на 9 март 1950 г. в гр. Жуковка, Брянска област. Завършва катедрата по квантова статистика при физическия факултет на Московския държавен университет (1973 г.), защитава аспирантура в катедрата по физика на морето и водите (1976 г.), доктор на физико-математическите науки (1987 г.), академик (1996 г.). Научните му интереси са свързани с радиоекологията, екологичната безопасност на ядрената енергетика, анализа на риска и екологичния мониторинг, работи като завеждащ лаборатории за екологически изследвания в гр. Сосновий Бор, Ленинградска област (1976-1987 г.) и като завеждащ отдел в Института за експериментална метеорология при научно-производственото обединение „Тайфун” (от 1988 г.). Експерт в научния комитет на ООН по действието на атомната радиация, представител на Международния съюз на радиоеколозите, член на редколегията на сп. „Известия высших учебных заведений. Ядерная энергетика”. Публикувал е 19 монографии и над 300 научни изследвания. Пише поезия от 1964 г., до перестройката публикува стихове в самиздатски издания. Автор е на стихосбирките „Апрельский гром” (1995 г.), „Зимние реки” (1996 г.), „На разломе тысячелетий” (2001 г.), „Света ясная поляна” (2002 г.), „Пепел полыни” (2004 г.), „Кувшин с серебряной водой” (2007 г.) и „Вариации на вечные темы” (2009 г.). Живее в гр. Обинск, Калужка област.
ВОДА, ЗЕЛЕНА КАТО МРАМОР
Вода, зелена като мрамор.
Шлифован ритъм, с пясък лят.
Животът упорит ни мами
в обърнатия стъклен свят.
В кристални възли вятър диша,
в прозрачната виделина
познанието вдига свише
вълна в дъга като стена.
Където е извезан месец,
с водата хляб зелен замесен.
ВОДА ЗЕЛЕНАЯ КАК МРАМОР
Вода зеленая как мрамор.
Граненый ритм с песчаным дном.
Надоедает жить упрямо
В стеклянном мире кверху дном.
В узлах кристалла ветер дышит,
Или прозрачнее стекла,
Всего познания превыше,
Волна кривая как стена.
Где месяц вышит или взвешен,
В воде зеленый хлеб замешан.
1970 г.
---------------------------------------------
Иван Ларионов
(НЯМА ДАННИ)
КОЙ КОЙ Е
Увиснали в нашия страх, ще ги мернем,
горят и шумят и се гърчат – зли твари,
не хора и не богове, а холерни
изчадия, вкопчени в глътчица вяра.
Приведени ветри треперят предсмъртно,
видели, преплували, клонки развели,
заглъхнали, морни, простете, превъртат,
обрасли с кора, на трески разлетели.
Излязоха врани, арена да чистят,
безгрешни да бъдат, но паднаха ниско.
Сега интерлюдията на земята
кого да целува в миражното лято?
Оковите гладки разкъсват се смутно,
горящи писма върху масата съхнат,
сънуват море от безлики разпятия
и вижда се хляб от нещастия смляти.
КТО ЕСТЬ КТО
На страхе зависнув, пытаются выжить
И жгут, и гудят, и корчатся – звери,
Не люди, не боги, исчадья холеры,
Вцепившейся в глотку ослабленной веры.
Поникшие ветры трепещут в предсмертьи
Увидели, плыли, летели на ветки,
Заглохли, устали, простите мол, третьи.
Корой обросли, разложились на щепки.
И вороны вышли, арену убрали,
Хотели не грешно, но низко упали.
Не знает теперь интерлюдия света
Кого целовать в отражении лета.
Их гладкие цепи разорваны настежь,
Горящие письма в столах усыхают,
И снится им море безликих распятий,
И видится хлеб однородных несчастий.
---------------------------------------------
Иван Овчинников
Руският поет и писател Иван Овчинников (Иван Афанасьевич Овчинников) е роден на 29 юни 1939 г. в с. Нижни Ашпанак, Алтайския край. Учи в Новосибирския педагогически институт. Ряботи в областен център за руски фолклор, участва във фолклорни и етнографски експедиции. Публикува стихове в списания и алманаси като „Сибирские огни”, „Новосибирск”, „Гнездо поэтов”, „НЛО”, „Нестоличная литература”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2”, „Стихотворения”, „День поэзии” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Мил человек” (1992 г.), „Стихи” (2003 г.), „То ли к нам, от нас ли” (2003 г.) и „Записки из города” (2010 г.) и на книгата с поезия и проза „Записки из города” (2013 г.). Живее в Новосибирск.
ИДВА ВЕЧЕР
Идва вечер, става тъмно. Мрачновато е
и лошо. Тъжно е сред здрача сам.
Точно време да ловиш тъгата си,
няма при кого да идеш там.
Вече си по-слаб от бледа лампичка.
А към лятната вечерна степ
мълчаливи и игриви лястовичките
прелетяха устремно над теб.
ДЕЛАЕТСЯ ВЕЧЕР
Делается вечер и темно становится.
И плохо. Горестно глядеть во тьму.
Точно, в это время горе ловится,
если не поедешь ни к кому.
Сам уже слабее тусклой лампочки.
А спокойно в летний вечер, в высь
молчаливые, стремительные ласточки
над тобой скорее пронеслись.
---------------------------------------------
Иван Чайка
Иван Чайка – псевдоним. Гр. Днепр, Украина. Член МСП „Новый Современник”. (НЯМА ДАННИ)
КОЛКО РАДОСТ И ЗВЕЗДИЧКИ
Колко радост и звездички
грейнаха сред парка жив!
Със снежинките елхичка
затанцува танц красив.
И новогодишно блика
чудна вест с чудесен плод:
Междузвездните светлици
в танц – планетен хоровод.
А луната с поглед ярък
на върха фенер зажари.
Няма по-добър подарък...
Празник, снежко, януари.
СКОЛЬКО ЗВЕЗДОЧЕК И СВЕТА
Сколько звездочек и света:
В парке елочка зажглась.
И снежинками согрета,
С ними танцем увлеклась.
К новогоднему гулянью
Чудной новостью с высот
Звезд далекое сиянье:
Межпланетный хоровод.
А луны, горевшей ярко,
На макушечке фонарь –
Лучше не было подарка...
Новый год, снежок, январь.
---------------------------------------------
Игор Белкин
Игорь Белкин (НЯМА ДАННИ).
О, ВИЙ, ЖЕНИ, КОПНЕЖ Е ВАШТО ИМЕ
О, вий, жени, копнеж е вашто име!
В страната на мъгливите мечти
мираж е таз любовна пантомима
и няма място за любов почти!
Тук всяка крачка времето познава
в пространство са споени миг и час
и Онзи, който днес ви обладава,
за друга отреден е, не за вас,
а вие сте случайност в свят безчувствен,
способен да захрани с блян и зов
реалността, където ще ви сдъвче
сред пустота, маскирана в любов
на поглед чужд и чужди обещания
за вечна обич в мъжките сърца...
Отново избледняват сенки яростни
на бледите ви чакащи лица...
Не вярвате в това...
А и не трябва,
не съм наставник за добри дела.
Душата като чепка грозде пада
в ръцете на капризната съдба;
възкликвайки: „Аз твоя съм, любими!” –
копнейте чудо в този страстен знак;
поредна роля в тази пантомима,
несъвместима с бляновете пак...
О, ЖЕНЩИНЫ, БЕЗУМСТВО ВАШЕ ИМЯ!
О, женщины, безумство ваше имя!
Поймите, что в стране туманных грёз
Нет места для любовной пантомимы
И всё воспринимается всерьёз!
Здесь каждый шаг заранее размечен,
В пространство впаян каждый миг и час,
И Некто, обнимающий за плечи,
Назначен для другой, но не для вас,
А вы случайность в ощутимом мире,
Способном на рождение мечты
В реальности, где можно растранжирить
Себя, не ощущая пустоты
Чужого взгляда или уверений
О вечности любви в мужских сердцах...
Опять бликуют яростные тени
На бледной искажённости лица –
Вы не хотите верить...
И не надо,
Наставником мне никогда не быть,
Вам проще падать гроздью винограда
В ладони переменчивой судьбы
И восклицать: я ваша, мой любимый! –
Закрыть глаза и чуда ожидать,
И принимать участье в пантомиме,
Не совмещённой с грёзами опять...
-----
ДА ПОЛЗВАШ ДУШАТА СИ ВЕДРО И ЩЕДРО
А можеше този Мигел Сааведра
да ползва душата си ведро и щедро,
отсипвайки с шепа по малко зулум
за крепкост на вярата в дългия друм.
Да мисли за людския род другояче
и с кранта дръглива в захлас да се влачи,
без грижа, че пийнал свинар с дрезгав глас
говната не жали за вас!
И за нас –
за всички, поискали в миг поизпортен,
да черпят от правдата – не от реторта,
а там, от живота, в лъжи потопен,
отново въвличащ в метеж вас и мен...
Излишно не чукай в чугунено тяло
ни с лък на цигулка, с помело незряло,
навек е редът ни съвсем нерушим,
ти вий като вълк, ако щеш, или мри!
Ни броня ръждясала с подгъв пиринчен,
ни флирт – Дулсинея с невинно пастирче,
ни стар Росинант, ни артрит и жени –
във времето нищо не се промени.
И все пак безгласният Панчо не трябва
живота си с восъчна свещ да предава,
дори безполезно, но копие в бой
да впие без страх в битието ни той!
Възможно е днес сред безбройни таланти
да блесне отново героят Сервантес
и с шпага да среше, да сложи хомот
на всички, които крадат кислород!
РАСХОДОВАТЬ ДУШУ БЕЗЗЛОБНО И ЩЕДРО
А можно Мигелем де Сааведра
расходовать душу беззлобно и щедро,
себя отсыпая по малой горсти
паломникам Веры на долгом пути!
Сиять благородством и мыслить иначе,
тащиться сквозь день на задрипанной кляче,
плевать, что какой-то хмельной свинопас
дерьма не жалеет для вас!
И для нас –
для всех, пожелавших в мгновенье потёртом
извлечь правдолюбие не из реторты,
а прямо из жизни, зависшей во лжи
и вновь вовлекающей нас в мятежи…
Нет смысла стучать по чугунному телу
скрипичным смычком или терпким помЕло,
незыблем порядок и век нерушим,
хоть волком завой, хоть себя сокруши!
Ни ржавые латы, ни тазик латунный,
ни флирт Дульсинеи с подпасочком юным,
ни хрип Росинанта, ни пошлый артрит –
теченью времён ничего не грозит.
И всё же нельзя быть безгласным Пансою,
в тиши оплывать восковою свечою,
и пусть бесполезно, но кончик копья
вонзать бы желательно вглубь бытия!..
Возможно, среди современных талантов
отыщется вновь ироничный Сервантес
и шпагой причешет, и словом прижмёт
всех тех, кто ворует у нас кислород!
---------------------------------------------
Игор Боличев
Руският поет, литературен критик и преводач Игор Боличев (Игорь Иванович Болычев) е роден на 9 февруари 1961 г. в гр. Новосибирск. Завършва Московския физико-технически институт (1984 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1996 г.). Публикува стихове в издания като „Крещатик”, „Дети Ра”, „День и ночь”, „Новый журнал”, „Континент”, „Гуманитарный фонд” и др. Участва в сборници и антологии като „Молодая поэзия”, „Семнадцатое эхо”, „Современная литература народов России” и др. Превежда поезия от английски и немски език. Публикува статии за съвременната руска поезия, води телевизионната поредица „Поэты России”. От 1997 г. е преподавател в катедра руска литература на ХХ в. в Литературния институт „Максим Горки”, доцент, кандидат на филологическите науки. Автор е на стихосбирките „Разговоры с собою” (1990 г.), „Вавилонская башня” (1991 г.) и „Сборник стихов” (2009 г.). Живее в Москва.
ЕПОХАТА СВЪРШИ
Епохата умря, приключи тя така,
до ъгъла я ти изпрати подръка,
небрежно се сбогува с нея „засега”.
Не знаеше, че е завинаги тъга.
Не я обичаше. За пошлия копнеж,
за потните коси над погледа несвеж,
за чехлите сплъстени, княза мъченик...
Ти бе естет, ти бе конте, ти бе смешник.
Замина си и нищо не остана тук
от теб, от нея, нито пък от някой друг.
Без снимки рамчици на бледата стена.
Свободна съвест сред безсъвестна страна.
ЭПОХА КОНЧИЛАСЬ
Эпоха кончилась, эпоха умерла
Ты проводил ее под ручку до угла,
Небрежно бросил на прощание „пока”.
Кто ж мог подумать, что вот это – на века.
Ты не любил ее. За пошлую тоску,
За прядку потную, прилипшую к виску,
За туфли сбитые, за мучениц-княжон.
Ты был эстет, ты был пижон, ты был смешон.
Она ушла, и не осталось ничего.
Ни от тебя, ни от нее, ни от кого.
Пустые рамочки на выцветшей стене.
Свобода совести в бессовестной стране.
1997 г.
---------------------------------------------
Игор Бурихин
Руският поет Игор Бурихин (Игорь Николаевич Бурихин) е роден на 3 октомври 1943 г. в с. Троицкое, Вологодска област. Завършва театралния факултет на Ленинградския държавен университет за театър, музика и кино. През 1974 г. подготвя дисертация за творчеството на Бертолт Брехт, но не е допуснат до защитата й заради политически статии в самиздатския печат. Работи в геоложки експедиции в Азия и Сибир. През 70-те години подготвя машинописната си стихосбирка „Опыты соединения стихов посредством стихов”. Публикува поезия в самиздатски и емигрантски издания като „Аполлон-77”, „Континент”, „Вестник Русского Христианского движения”, „Грани”, „Время и мы”, „Эхо”, „Гнозис”, а след перестройката и в руски списания като „Стрелец”, „Знамя”, „Вестник новой литературы”, „Звезда”, „Радуга” и др. През 1978 г. емигрира в Австрия, а от 1979 г. е във ФРГ. Превежда на немски език „Лексикон русской литературы XX века”. Придружава поезията си с форми на пърформанс и колажи. Автор е на неформални стихосбирки, издадени във Франция, Германия и Русия, сред които „Мой дом слово” (1978 г.), „Превращения на воздушных путях” (1981 г.), „Куда же” (1986 г.), „Ода Большой Медведице” (1991 г.), „Графика. Перформанс. Инсталляции” (1992 г.), „Мы на мертвой волне” (1992 г.) и др. Негови стихове са включени в антологиите „Освобожденный Улисс”, „Року укор”, „У Голубой лагуны”, „Самиздат века”, „Антология Гнозиса” и др. Живее в гр. Линдлар близо до Кьолн, Германия.
ТЪЙ ВИЕ ВЯТЪРЪТ
Тъй вие вятърът, че псето блика
в муцуна вой, но да излай не може.
Затуй говоря днеска тъй: Мой Боже –
и нещо мънкам, след това немея...
Не затова, че вече май не смея.
Не затова, че даже не умея.
Питателна есетра, но езикът
е като тухла с облаци обложен.
ТАК ВЕТЕР ВОЕТ
Так ветер воет, что собака носит
во рту свой крик, а выбросить не может.
Так я сегодня говорю: Мой Боже, –
и что-то „мя”, а далее немею...
Не потому, что якобы не смею.
Не потому, что даже не умею.
Но языка питательный осетр,
что кирпичами, облаком обложен.
1976 г.
---------------------------------------------
Игор Бялский
Руският поет и преводач Игор Бялски (Игорь Аронович Бяльский) е роден на 21 декември 1949 г. в гр. Черновци в Украйна. Завършва Пермския политехнически институт (1971 г.). От 1966 до 1978 г. пише текстове и музика за песни, след което се отдава предимно на поезията. Работи като преподавател по философия, инженер в изчислителни центрове, консултант към творчески съюзи и журналист. Организатор е на ташкентския Клуб на самодейната песен (1975 г.) и на чимганския Фестивал на авторската песен (1977-1989 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1987 г.). През 1990 г. емигрира в Израел. Публикува стихове и поетични преводи в издания като „Континент”, „Интерпоэзия” и др. Съосновател (1999 г.) и главен редактор е на сп. „Иерусалимский журнал” – издание за съвременна израелска литература на руски език. Води семинари по майсторски поетичен превод, организира литературни вечери. Негови стихове са включени в антологиите „Строфы века”, „Освобождённый Улисс”, „Авторская песня”, „Русская поэзия ХХI века” и др. Автор е на стихосбирките „Города и горы” (1986 г.), „Яблони на проспекте” (1986 г.), „Времена города” (1988 г.), „На свободную тему” (1996 г.) и „На улицу Хеврон” (2016 г.). Живее в гр. Текоа близо до Ерусалим, Израел.
АПРИЛСКО
Аз за себе си казах, сега – мойте речи за Бога.
Да, религията за народа е опиум, зная.
В по-предишна страна, май в четвърти клас, в класната стая
декламирах аз атеистичните си монолози.
И показвах албуми с портрети на Бруно и Браге,
за човекоподобни горили разказвах дори...
Дядо хич не се сърдеше, с марки добри ме дари
и за вихри враждебни ми пееше в наште игри.
Не отидох на гроба му, времето дядо ми скри.
Вместо туй над проекта си дипломен дълго залягах.
Няма Бог. Не че пречил би той на добрия човек.
За безсмъртие мислех, от мама загатнато в детство –
казват, имало хапчета, гълташ и жив си вовек...
И за общото разоръжаване имало лек –
аз и сам бих погълнал без срам чудодейното средство.
Ала хапчета няма. И няма да изобретят.
Има кубче на Рубик, кипежи и всякакъв смут.
В телевизора цветен съглеждам брадат Арафат,
смутно хваща се за автомата небръснат Бейрут.
Засега е без нас, тоест с нас е, но вдън засега,
но започна – простреляни има и търсим врага.
Не е апокалипсис все още, в далечния лес
туй е мирен процес – той е вече световен процес.
Аз се боря да има безядрени зони хей там
на Таити или в Антарктида, за грижи в живота
към пушачи и пиещи – всякакви доводи знам
и до събота аз съм съгласен дори да работя.
Няма Бог – може би изморен съм от стръмни била.
И с неправдите си изхабеният свят е прекрасен –
от божествени пролети, дяволски женски тела
до тържествени песни и нравоучителни басни.
Всичко живо, което се движи в житейския слог
и на лакти пълзи, към небето възбудено стене,
през живота си кратък поне няма нужда от Бог.
А от нас се нуждае то – смъртно и въоръжено.
Пак приемникът включен е и интернет е следен –
проследявайки сводки и спам с новините злощастни,
редактирам по мяра причастия, деепричастия.
Дядо няма го. Татко е стар. Време няма за мен.
АПРЕЛЬСКОЕ
О себе я сказал, а теперь – мои речи о Боге.
Да, конечно, – религия, опиум, знаю, согласен.
Я еще в позапрошлой стране, не в четвёртом ли классе,
декламировал атеистические монологи.
И показывал книги с портретами Бруно и Браге,
и рассказывал про человекообразных горилл...
Дед ничуть не сердился, старинные марки дарил,
и про вихри враждебные пел, „подрастёшь...” говорил.
Я на похороны не слетал, телеграммку отбил.
За дипломным проектом в своей отсиделся общаге.
Бога нет. И не то чтобы очень мешал он, отнюдь.
Отмечтав о бессмертии, мамой обещанном в детстве, –
мол, таблетки придумают, стоит одну лишь глотнуть...
и о разоруженье всеобщем – ряды, мол, сомкнуть, –
я и сам бы не прочь утонуть в чудодейственном средстве.
Но таблеток не изобрели. И не изобретут.
Кубик Рубика – да, аэробика – да, нарасхват.
И хватается за автомат бородатый Бейрут,
и в цветном телевизоре снова небрит Арафат.
И покуда не нас, то есть нас, но покуда не в нос,
но уже началось – и навылет уже, и на снос.
Нет, не тот апокалипсис, нет, но чем далее в лес,
этот мирный процесс – он уже и всемирный процесс.
Нет, я не возражаю ни против безъядерных зон
на Таити или в Антарктиде, ни против заботы
о курящих и пьющих – любой принимаю резон
и работать согласен хоть все до единой субботы.
Бога нет – может быть, и устал, но своё отпотел.
И сработанный мир – хоть и несправедлив, но прекрасен
от божественных вёсен и дьявольски женственных тел
до торжественных песен и нравоучительных басен.
И опасен – ведь то, что теперь возбужденно плывёт,
по-пластунски ползёт и на небо глядит раздражённо,
не нуждается в Боге нисколько, поскольку живёт.
И нуждается в нас – ибо смертно и вооружённо.
Оставляя приёмник включённым, входя в интернет –
пробегая по сводкам едва ли последних злосчастий,
редактирую меру причастий и деепричастий.
Деда нет. И отец мой состарился. Времени – нет.
1986-2003 г.
---------------------------------------------
Игор Вишневецкий
Руският поет, писател, режисьор, литературовед, музиковед и преводач Игор Вишневецки (Игорь Георгиевич Вишневецкий) е роден на 5 януари 1964 г. в гр. Ростов на Дон. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1986 г.). През 80-те години преподава литература в московски училища, редактира самиздатското списание „Равноденствие”, подготвя независимия алманах „Незамеченная земля”, редактира научни сборници . От 1992 г. преподава руска литература в университета в гр. Милуоки, щат Уисконсин в САЩ, през 1995 г. защитава дисертация в Брауновския университет в гр. Провидънс, щат Род Айлънд в САЩ. Доктор по философия (1996 г.), професор по литература и история на музиката в различни американски университети. Публикува в издания като „Новый мир”, „Новое литературное обозрение”, „Русская мысль”, „The Literary Review”, „Вечерний Петербург”, „Московский вестник”, „Alea”, „Знамя”, „Зеркало”, „Звезда Востока”, „Современная литература народов России” и др. Съредактор и съсъставител е на литературни разработки като „Symposion: A Journal of Russian Thought”, „Russian Writers of the Silver Age, 1890-1925” и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1992 г.), „Тройное зрение” (1997 г.), „Воздушная почта” (2001 г.), „На запад солнца” (2006 г.), „Первоснежье” (2008 г.), на книги с поезия, проза, философска естетика и литературоведчески монографии като „Трагический субъект в действии” (2000 г.), „Евразийское уклонение” (2005 г.), „Стихослов” (2008 г.), „Сергей Прокофьев” (2009 г.), „Ленинград” (2012 г.) и др. Живее в гр. Милуоки, САЩ.
АКО ВЪЗДУШНОТО ЦВЪРЧЕНЕ НЕ СТОПИ
Ако въздушното цвърчене
не стопи
страх в стинещите вени,
то за планинските селения
е късно да тъжи
тоз, който, ето, спомня си отново
молбите детски, блясъка,
брътвеж на устни, свити
с разлистени и съкровени
клетви –
как замъглено светят
слънцето и на тръбите
медта сред пресните гробове.
ЕСЛИ ВОЗДУШНЫМ ЩЕБЕТОМ НЕ РАСТОПИТЬ
Если воздушным щебетом
не растопить
страха в застывших венах,
значит, о горнем небе том
поздно грустить
тем, кто еще не забыл
детских литаний, блеска и
лепета губ
лиственных, сокровенных
клятв –
как горят нерезкое
солнце и труб
медь среди свежих могил.
1990 г.
---------------------------------------------
Игор Губерман
Руският и израелски поет и писател Игор Губерман (Игорь Миронович Губерман) е роден на 7 юли 1936 г. в Харков. Завършва Московския инженерен институт за железопътен транспорт (1958 г.) и няколко години работи по специалността си, като паралелно се занимава с литература. От 1950 г. публикува поезия в първите самиздатски издания и алманаси като „Синтаксис”. През 1979 г. е осъден по скалъпено обвинение и прекарва 5 години в трудови лагери в Сибир. През 1987 г. емигрира в Израел. Пише творбите си на руски език. Става известен със своите афористични и сатирични четиристишия – над 9000 т.нар. гарики. Автор е на над 50 книги с поезия, проза, публицистика и мемоаристика, сред които „Третий триумвират” (1965 г.), „Чудеса и трагедии чёрного ящика” (1969 г.), „Еврейские дацзыбао” (1980 г.), „Бумеранг” (1982 г.), „Гарики” (1988 г.), „Гарики на каждый день” (1992 г.), „Гарики из Иерусалима” (1998 г.), „Вечерний звон” (2006 г.), „Все гарики” (2008 г.), „В любви все возрасты проворны” (2010 г.), „Гарики за много лет” (2010 г.), „Искусство стареть” (2010 г.), „Дар легкомыслия печальный” (2014 г.), „Ботаника любви” (2016 г.), „Еврейские мелодии” (2016 г.) и др. Работи в Радио Тел Авив. Живее в Ерусалим, често посещава Русия.
АЗ В ЖИВОТА СРАМУВАМ СЕ ЧЕСТО
Аз в живота срамувам се често,
че се сриват умът и моралът:
пак са лъгали тук, но по-честно,
и преди по-изящно са крали.
Я ЖИВУ ПОСТОЯННО КРАСНЕЯ
Я живу, постоянно краснея
за упадок ума и морали:
раньше врали гораздо честнее
и намного изящнее крали.
2014 г.
-----
ДОСТИГНАХ ДО ПЕЧАЛНО МНЕНИЕ
Достигнах до печално мнение
с рой наблюдения поне:
мръсниците са в единение,
ала порядъчните – не.
ПРИШЕЛ Я К ГОРЕСТНОМУ МНЕНИЮ
Пришел я к горестному мнению
от наблюдений долгих лет:
вся сволочь склонна к единению,
а все порядочные – нет.
2011 г.
-----
ГРЕШКАТА НА ДИОГЕН
Аз вярвам засега на всичко:
че светлост ще ни озари,
че щъркел носи ни дечица,
че вождовете са добри.
Бе сън: небесният абориген
при земното си битие – Сенека,
присмя се, че горкият Диоген
напразно още търси тук човека.
ОШИБКА ДИОГЕНА
А верю я всему покамест:
наступит светлая пора,
детей в семью приносит аист,
вожди желают нам добра.
Сон был такой: небес абориген,
в земном существовании – Сенека
смеялся, что несчастный Диоген
и здесь напрасно ищет человека.
-----
КРЪГОВРАТ
В градината райска сред райска отрада,
където зелено е всичко до края,
струи топлина по тръбите от ада,
гориво на ада е паркът на рая.
КРУГОВОРОТ
Для райского климата райского сада,
где все зеленеет от края до края,
тепло поступает по трубам из ада,
а топливо ада – растительность рая.
---------------------------------------------
Игор Егоров
Руският поет Игор Егоров (Игорь Владимирович Егоров) e роден през 1951 г. в гр. Омск. Завършва Омския политехнически институт и Международната академия по мениджмънт. Публикува поезия в централни и регионални списания и алманаси като „Арион”, „Капля”, „Омская муза”, „Омская правда”, „Молодой сибиряк”, „Пилигрим”, „Преодоление”, „Складчина”, „Голоса Сибири” и др., участва в поетичните сборници и антологии „Сегодня и вчера”, „Зарничка”, „Люблю на разных языках”, „И дуют ветры с реки Тишины”, „На солнечной гриве”, „Тревога”, „Рассказы для отдыха”, „Годовые кольца” и др. Превежда от английски език. Автор е на стихосбирките „Далёкое эхо” (1990 г.), „Отражения” (1991 г.), „Погоня за солнцем” (1998 г.), „Миниатюры” (2001 г.), „Ночная звезда” (2005 г.), „Новеллы. Стихи” (2006 г.), „Времена” (2011 г.), на книгата за деца „Находка” (1992 г.), книги с поезия и проза като „Полет Валькирий” (1990 г.), „Нескудеющая сила” (1992 г.), „Избранное” (2013 г.) и др. Член е на Съюза на руските писатели (1995 г.). Главен редактор е на литературния алманах „Тарские ворота” и на сп. „Иртышъ-Омь”. Живее в гр. Омск.
БЕШЕ ТИХО
Беше тихо.
Внезапно
вятър в огъня скочи!
Непостижима схватка на стихии,
непостижимо е нашето сливане!
БЫЛО ТИХО
Было тихо.
Внезапно –
Ветер ворвался в костёр!..
Непостижимая схватка стихий,
Непостижимое наше слиянье!..
-----
ФОТОГРАФИЯ
И стори ми се,
че сълза
в усмивката
на бузата блести.
Далечна моя ти,
какво ти е, кажи?
ФОТОГРАФИЯ
Мне показалось,
что слеза
Сквозь смех
Блеснула на её щеке.
Далёкая моя,
Скажи мне,
что с тобой?!
-----
ПЛУВАМ В ЛОДКА
Плувам в лодка. Трепкат на вълните
две звезди, спасение зоват!
И в предишни радости открито
срещал съм звезди на моя път...
Две звезди – блещукат те и пеят.
Плахо галя ги с гребло така,
лъч към лодката звездите реят
и потъват в светлата река...
ПЛЫЛ Я В ЛОДКЕ
Плыл я в лодке. На во;лнах качались
Две звезды, будто звали спасти!
Мне и раньше и раньше случалось
Натыкаться на звёзды в пути!..
Две звезды и мерцали и пели.
К ним я тихо весло протянул,
И лучом они лодку задели,
Точно свет их в реке утонул!..
-----
КАКВО, КАЖИ МИ ТИ
Какво, кажи ми ти,
там зад завоя броди?
Как вятър ни реди,
кой сметката ни води?
Кажи ми, двойник мой,
съдбата жест ли врича?
Отгде възникна той,
за да обърне всичко?
СКАЖИ МНЕ, ЧТО-ТО ЕСТЬ
Скажи мне, что-то есть
За этим поворотом?
Какая ветра спесь,
Каким ведом расчётом?
Скажи мне, мой двойник,
Что жест судьбы вдруг значит?
Откуда он возник,
Чтоб всё переиначить?!
-----
ТИ – МОЙ БЛИЗЪК ДЪЛГО ЧАКАН
Ти – мой близък дълго чакан
ласкав бряг, намерих те...
Не желая да откривам
никакви Америки!
Ти – откритие велико,
мое чудо съкровено!
Сам не зная откъде, защо дойде при мене!
ТЫ – МОЙ БЛИЗКИЙ, ДОЛГОЖДАННЫЙ
Ты – мой близкий, долгожданный
и ласковый берег...
Не хочу больше открывать
никаких Америк!
Ты – моё великое открытие,
сокровенное чудо!
Даже сам не знаю, за что и откуда?!
---------------------------------------------
Игор Иртенев
Руският поет Игор Иртенев (Игорь Моисеевич Рабинович/ Иртеньев) е роден на 25 май 1947 г. в Москва. Завършва Петербургския държавен институт за кино и телевизия (1972 г.) и Висшите театрални курсове (1987 г.). Първата му поетична публикация е от 1979 г. във в. „Литературная Россия”. Представител е на т.нар. иронично направление в съвременната руска поезия. Публикува стихове в списания и антологии като „Огонёк”, „Юность”, „Октябрь”, „Знамя”, „Арион”, „22”, „Время и мы”, „Строфы века”, „Самиздат века”, „Беседер” и др. Работи в Централната телевизия (1965-1982 г.) и във в. „Московский комсомолец” (1982-1984 г.), главен редактор е на сп. „Magazine” (1994-2003 г.). Съосновател (1986 г.) и президент е на московския литературен клуб „Поэзия”. Член е на Съюза на писателите на Москва и на Руския Пен-център. Автор е на стихосбирките „Попытка к тексту” (1989 г.), „Повестка дня” (1989 г.), „Вертикальный срез” (1990 г.), „Елка в Кремле” (1991 г.), „Империя добра” (1994 г.), „Три Петра и два Ивана” (1995 г.), „Вдоль по жизни” (1996 г.), „Дифракция” (1997 г.), „Пират дядя Петя” (1998 г.), „Он оказался Окуджавой” (1998 г.), „Ряд допущений” (1998 г.), „Для пользы дела” (1999 г.), „Утром в газете” (2006 г.), „Избранное” (2008 г.), „Марксистский переулок” (2011 г.), „Безбашенный игумен” (2013 г.) и др. Живее в Москва.
В ЖИВОТА МИГОВЕ НИ СТИГАТ
В живота мигове ни стигат,
когато с топла благодат
в ръцете щом се вземат книги,
започват те да се четат.
И с изпитателни зеници
в печатен знаков черен хор
ти страница една прочиташ,
след туй към втора местиш взор,
а там, погледнеш, трета мига,
примамва те на път сама...
Ах, кой измисли тези книги –
обител тайна на ума?
С десетки книги бях приятел,
за повече аз нямах чест,
но всеки трети отпечатък
върлува в мозъка ми днес.
Затуй през часове радушни
след мирния работен ден
аз книгата – дебела дружка –
чета, от нея запленен.
БЫВАЮТ В ЭТОЙ ЖИЗНИ МИГИ
Бывают в этой жизни миги,
Когда накатит благодать,
И тут берутся в руки книги
И начинаются читать.
Вонзив пытливые зеницы
В печатных знаков черный рой,
Сперва одну прочтешь страницу,
Потом приступишь ко второй,
А там, глядишь, уже и третья
Тебя поманит в путь сама...
Ах, кто придумал книги эти –
Обитель тайную ума?
Я в жизни их прочел с десяток,
Похвастать большим не могу,
Но каждой третьей отпечаток
В моем свирепствует мозгу.
Вот почему в часы досуга,
Устав от мирного труда,
Я книгу – толстую подругу –
Порой читаю иногда.
1986 г.
---------------------------------------------
Игор Ишим
Руският поет Игор Ишим (Игорь Шмидт Ишимм) е роден на 9 ноември 1952 г. Сибиряк е и по рождение, и по образ на живота. Живее в гр. Миски, Кемеровска област. Служил е във флота, има две основни професии – локомотивен машинист и преподавател по история, в различно време, разбира се. Публикувал е свои стихове във в. „Кузнецкий рабочий” и в два поетични сборника. Умира на 13 юли 2013 г.
ГОСПОЖА БЕЗСЪНИЦА
В душата ми камбанария блудница
кого и за какво сега зове?
Госпожо с име тягостно Безсъница,
отдавна с Вас познавам се добре.
Безстрастна, винаги непредсказуема,
себична, непристъпна като мраз,
виденията ми преобразувате
в миражи – виждам и усещам аз!
О, как по свойски тук се разполагате,
не спират Ви ключалки и врати.
В огледала незримо се разтваряте
напук на опознати широти.
Мадам, ний с Вас сме давнешни приятели
и с право на стопанин искам аз:
за да не губим времето в съдбата си,
да понапиша стихове за Вас...
Ще си отидете, зора чаровница
с омара пак в следите ще влети.
А аз след Вас ще шепна кротко: – Можем ний
да минем утре вече с Вас на „ти”.
МАДАМ БЕССОННИЦА
Души моей непрошенная звонница,
О чём сегодня ты или о ком?
Мадам с тоскливым именем Бессонница...
Я с Вами слишком хорошо знаком.
Бесстрастны Вы, всегда непредсказуемы,
Горды и неприступно холодны.
Мои виденья, Вами образуемы,
Не только ощутимы, но видны!
О, как по-свойски Вы располагаетесь,
Вам не преграда двери и замки.
И в зеркалах незримо растворяетесь
Понятиям привычным вопреки.
Мадам, мы с Вами старые приятели.
Я на правах хозяина спрошу:
Чтоб время понапрасну мы не тратили,
Позвольте, я стихи Вам напишу…
Уйдёте Вы, тогда рассвет чарующий
Туманом лёгким заметёт следы.
А я шепну Вам вслед: Давайте в будущем,
Свечу затеплив, – перейдём на „Ты”!
-----
СРЕД БЕЗКРАЙНИЯ ПЪТ
На Красимир Георгиев искренно
Сред безкрайния път
по пътеки безбройни ще минем,
далнини ще блестят
там, където препуска Пегас.
Не е тесен светът,
в който с хиляди ярки картини
в роден край, в роден кът
не загасва маякът над нас.
Аз съм горд, че творим,
че открито душите ни светят,
че великият химн
на стиха ни разбива беди.
Нека редом вървим –
поздравявам твореца, поета,
в този свят неделим
все така вдъхновен ти бъди!
СРЕДИ СОТЕН ДОРОГ
Красимиру Георгиеву искренне
Среди сотен дорог
И извилистых узких тропинок
Ты не выбрать не мог
Ту, где гордо гарцует Пегас.
Нет, не узкий мирок,
Мир, где тысячи ярких картинок,
Где родимый порог,
Где Отчизны маяк не погас.
Я горжусь, что ты есть, –
Что душа твоя свету открыта,
Что Великая Песнь
Твоей Музы заполнила мир.
И сегодня я здесь, –
Поздравляю Творца и Пиита:
Пусть Пегас, дар небес,
Вдохновляет тебя, Красимир!
---------------------------------------------
Игор Карин
Руският поет Игор Карин (Юрий Петрович Бубенков с литературен псевдоним Игорь Иванович Карин) е роден на 27 април 1936 г. в с. Новая Ажинка, Солтонски район в Алтайския край. През младежките си години живее на о. Сахалин и в гр. Алма Ата, където завършва училище. От 1957 до 1960 г. служи като танкист в Литва, след което 10 години работи като акумулаторчик в Новосибирския завод за оптически прибори. През 1970 г. завършва задочно факултета по руски език и литература при Томския университет. Филолог, философ и журналист, работи като учител, лектор, редактор и старши редактор за философска литература при изд. „Наука”. Публикува в научни и в популярни издания. Член е на Съюза на журналистите на СССР и на Съюза на журналистите в Русия (1989 г.). Автор е на стихосбирките „Вязи” (2000 г.) и „Выбор” (2003 г.), на три романа в стихове и на много стихотворения и драматизирани поеми. Умира на 28 март 2020 г. в гр. Новосибирск.
ПИСМО ОТ ФРОНТА
Догарям в чумната барака
сред други жертви като мен,
след подла дяволска атака
ний на невиждан враг сме в плен!
Началството проспа отново
на бъдната война знак лош,
твърдеше то, че сме готови
с въоръжената си мощ.
И че с хибридните атаки
не ни грози врагът сега...
Догарям в чумната барака
и разсъждавам: Как така?
Как враг, преодолял прегради,
громи народа всеки ден?
И няма смисъл за пощада
да молим, докато умрем!
Къде е славната наука?
Разведката къде пълзи?
Врагът, пристигнал без да чука,
Над хората се разрази!
...Прощавайте! На фронта сложен
сме в битка с вяра към покой!
Но „чувството за дълг” не може
народа да сплоти за бой!
ПИСЬМО С ФРОНТА
Лежу пока в чумном бараке
Среди таких же бедолаг,
Все – жертвы дьявольской атаки,
У всех невидимый нам враг!
Опять начальство проглядело
Угрозу будущей войны
И нам твердило то и дело,
Как мощно вооружены.
Мол, всё – гибридные атаки,
И нам любой не страшен враг...
А я лежу в чумном бараке
И рассуждаю: как же так?
Как враг прошел сквозь все преграды,
Вновь истребляет мой народ.
И смысла нет просить пощады,
Пока последний не умрёт?
А где же славная Наука?
И где Разведка, черт возьми!?
А враг приходит к нам без стука
И расправляется с людьми!
...Пока прощайте! Не надолго:
Лишь Вера нас теперь спасёт!
И никакое „чувство долга”
В бой не погонит мой народ!
19.03.2020 г.
* Поэт Игорь Карин всегда был в курсе всех событий, происходящих и во времена СССР, и уже в нашем. Это было прощальное „Письмо с фронта” Игоря, написанное им 19 марта 2020 года, а 28 марта 2020 года талантливый поэт покинул земной мир.
---------------------------------------------
Игор Кинг
„Игор Кинг (Игорь Владимирович Каган/ Кинг) родился в 1953 г. в Энгельсе. Рос и учился в Гомеле, в Белоруссии, откуда и был призван в армию. Закончил ВЮЗИ. 15 лет прожил в Баку и перебрался в Москву. В 97-м уехал в Израиль. Проживает в городе Бат-Ям. В 2002 г. начал активно публиковаться в интернете, став одним из признанных мастеров малой стихотворной формы. Входил в антологии „Поэтический Израиль”, „120 поэтов Израиля” и др.”
АЗ
Не зъл. Брюнет. Изцяло бял и пухкав.
Със стиховете се заех от скука –
ръцете ме сърбяха да пописвам.
Не съм аз изрод лош. Морално чист съм.
Като акин възпявам всичко зримо.
Не шовинист. Не пацифист. И все пак
с добричките опитвам да се сливам,
макар че от доброто си изпатих.
Не търся жалост, нито се оплаквам.
Без фобии съм, благ съм. Но с молитва
към всеки друг: В бюфета мойто сладко
да си стои. Не пипай! Не опитвай!
Я
Не злой. Брюнет. Весь белый и пушистый.
Стихосложеньем занялся со скуки –
Давненько на стихи чесались руки.
Собою не урод. Морально чистый.
Акыном воспеваю всё что вижу.
Не шовинист. Не пофигист. Но всё же
К хорошеньким стараюсь быть поближе,
За что страдал лицом (а кто-то рожей).
Ни жалости к себе, ни снисхожденья.
К другим не строгий и живу без фобий.
Но, если хочешь жить – моё варенье
Оставь в шкафу. Не трогай! И не пробуй!
---------------------------------------------
Игор Кудрявцев
Руският поет Игор Кудрявцев (Игорь Николаевич Кудрявцев) е роден на 23 декември 1944 г. в гр. Сокол, Вологодска област. Първите му поетични публикации са от 1959 г. във в. „Ростсельмашевец”. Завършва Ростовския техникум по селскостопанско машиностроене (1962 г.) и висшите курсове към Литературния институт „Максим Горки” (1985 г.). Работи като специалист в лаборатория по стандарти и измерителна техника, завеждащ прес-служба при Министерство на народното стопанство и ръководител на литературното обединение на младите поети „Дон” в Ростовска област. Публикува стихове в издания като „Москва”, „Молодая гвардия”, „Огонёк”, „Смена”, „Дон”, в областни и централни списания, алманаси и сборници. Член е на Съюза на писателите на СССР (1979 г.). Автор е на стихосбирките „Ранняя тропа” (1978 г.), „Слышу поступь дня” (1981 г.), „На стыках земных” (1985 г.), „Уклад” (1989 г.), „Слово из песни” (1991 г.), „Мгновенье сладкого ожога” (1992 г.), „Я люблю тебя тысячу лет” (2004 г.), „От зимы до осени” (2005 г.), „Барбос и кот-наоборот” (2005 г.), „Жил на свете Неслушайка” (2005 г.), „Поэзия прозы” (2006 г.), „Четвёртое время” (2012 г.), „Выйду к облаку из дома” (2014 г.) и др. Живее в гр. Ростов на Дон.
ДУЕЛЪТ
Все тъй мълчи в ръка метежна
тоз жаден пистолет до днес,
но вече сред Русия снежна
оставил е следа Дантес.
Светът все още е прекрасен,
но руски сняг е с кръв залял –
и рухва край реката страшно
не просто тяло – век е цял...
Завихря изстрел зла вихрушка
и тръпне тъжно черен лес...
За кратък миг умира Пушкин
и само миг живя Дантес.
ДУЭЛЬ
Ещё молчит в руке мятежной
Неутолённый пистолет,
Но на земле России снежной
Дантес уже оставил след.
И что с того, что мир прекрасен, –
Окрасив кровью русский снег,
У русской речки рухнет наземь
Не просто тело – целый век…
Раздался выстрел на опушке,
Заставив вздрогнуть чёрный лес…
Лишь на мгновенье умер Пушкин,
И лишь мгновенье жил Дантес.
1962 г.
-----
ЗА НИКЪДЕ
Литургия е животът къса:
постои – и чезне без следи...
Нощното бълнуване прекъсва
с плуващи за Никъде звезди...
В НИКУДА
Жизнь, увы, короткая обедня:
Отстоял – и канул навсегда…
Из ночного порванного бредня
Уплывают звёзды в Никуда…
---------------------------------------------
Игор Мелников
Руският поет Игор Мелников (Игорь Александрович Мельников) е роден през 1956 г. (Няма други данни.)
БЕЗКРАЕН, ОКЕАНЪТ КОРАБЧЕ ПОДМЯТА
Безкраен, океанът корабче подмята,
заливайки по борда яростни вълни,
стоварва върху него своя гняв превратен,
отдаден във властта на щорм немилостив.
Вълни кила от бездната зловеща бият,
над мачтата небе бездънно гръм гласи,
безумно там се състезават две стихии
кой в битка страшна мрачен бал да украси.
Ще трябва греховете смъртни да изкупим,
в незнаен край е на незнайна жертва крах,
като печален призрак корабът се лута
отчаяно след душещия бледен страх.
Ний борихме се, здраво стискахме зъбите
с яд към скиталческата си съдба сама;
как изведнъж сигнал изсвириха тръбите –
през мрака ураганен зърнахме земя.
Със страшна сила към скали крайбрежни вперва
жесток водовъртеж сърдитият прибой,
в утробен тътен срока на живот отмерва
като на морски зъл оракул с леден вой.
Аз няма да си спомням времена безумни,
не ще разбърквам куп от прежни мисли тук,
закрит е проломът на времето в ума ми,
от струни скъсани мелодия без звук.
И бъдещето хич не ми е интересно,
видях аз своя край сред вълнолома бял,
разбрах, че този път пазителят небесен
за моето спасение е закъснял.
И само в миг сегашен се реди молитва,
дарява тварите с живот сегашен миг;
решаващ за боеца удар в смъртна битка
е купен с първия родилен страдащ вик.
Стремително летим към гибелната суша
и страшната вълна е в яростен безкрай,
молитвата към Бога страстно се разгръща,
а над кърмата на смъртта духът витай.
И ето, Бог чу страстната молитва наша,
отведе нейде вълноломната беда,
унищожи напитка от горчива чаша,
навреме усмири стихийната вражда.
И вече винаги ценя минути нови,
намирам в тях сакрален смисъл, божи дар,
ломя на времето стоманени окови
и от небесен ручей вкусвам свой нектар.
БЕЗБРЕЖНЫЙ ОКЕАН МОТАЛ КОРАБЛИК УТЛЫЙ
Безбрежный океан мотал кораблик утлый,
Придирчивой волной хлестая по бортам,
Обрушив на него свой гнев сиюминутный,
Отдавшийся во власть, безжалостным штормам.
Под килем бездной жуткой волны распалялись,
Над мачтой небосвод бездонный громыхал,
В безумье диком две стихии состязались,
Кровавой дракою, украсив мрачный бал.
Все смертные грехи нам искупить придется,
Безвестной жертвою в неведомых краях,
Печальным призраком корабль в волнах несется,
Отчаяньем, сменив душивший бледный страх.
Мы бились, как могли, сжимая крепче зубы,
Судьбы скитаний рок на все лады коря,
Как вдруг сигналом нам взыграли громко трубы –
Сквозь урагана мрак привиделась земля.
Со страшной силой бил о каменистый берег
Набатом пенных брызг рассерженный прибой,
Утробным рокотом, срок жизни всем отмерив,
Дыханьем ледяным оракул моря злой.
Не буду вспоминать дела времен минувших,
Не стоит ворошить истлевший ворох дум,
В сознании моем брешь времени заткнувших
Мелодией забытой, рваных всуе струн.
И будущее мне совсем не интересно,
Я вижу свой конец на острых пиках скал,
Я понял в этот раз хранитель мой небесный
К спасенью моему должно быть опоздал.
Лишь настоящий миг принадлежит молитве,
Дарует тварям жизнь, лишь настоящий миг,
Удар, решающий бойцу в смертельной битве,
Страданьем купленный, рожденья первый крик.
Стремительно несло навстречу с гиблой сушей,
Все яростней ревел под нами грозный вал,
Все страстнее неслась молитва к Богу в уши,
Дух смерти над кормой отчетливей витал.
И вот услышал Бог слова молитвы нашей,
Порывом боковой волны отвел беду,
Пронес над головой напиток горькой чаши,
На время усмирил стихийную вражду.
С тех пор всегда ценю я данную минуту,
В ней нахожу я смысл сакральный бытия,
С остервененьем рву времен стальные путы,
Вкушая свой нектар небесного ручья.
---------------------------------------------
Игор Сид
Руският поет, писател, журналист, художник и преводач Игор Сид (Игорь Олегович Сидоренко/ Сид) е роден на 5 януари 1963 г. в гр. Джанкой, Кримска област. Завършва биологическия факултет на Днепропетровския университет (1985 г.) и курсове за пилоти на батискаф в Севастополското конструкторско бюро за подводни изследвания (1986 г.). Участва в биологични експедиции в Африка и Азия (1985-1991 г.). Организатор и куратор е на международни и национални културни проекти като литературния фестивал „Боспорский форум” в Керч, Кримския геопоетичен клуб в Москва, украинско-руско-белоруския фестивал „Баррикада на Тузле”, руско-украинския литературен фестивал „Южный акцент” в Москва, интернет проекта „Liter.net”, международния фестивал на културните проекти „Акуа-фест” и др. Публикува поезия, фантастични разкази и есета в списания, сборници и антологии като „Днепр Вечерний”, „Юность”, „Строфы века”, „Самиздат века”, „Полярная антология”, „Кордон”, „Русский журнал” и др. Основател е на кримско-московската поетична група „Полуостров”. Работи като журналист и литературен сътрудник във в. „Гуманитарный фонд”, в. „Лига наций”, сп. „Со-Общение” и в. „24”. Съставител е на аудиоантологията „Современная поэзия от авторов”, директор и главен редактор е на интернет портала „Africana.ru”, от 2000 г. води семинар в Института по проблеми на екологията и еволюцията към Руската академия на науките. Член е на Руския ПЕН клуб. Съставител е на книгите „Полуостров. Сборник одноимённой крымско-московской поэтической группы” (1997 г.) и „Введение в геопоэтику” (2013 г.), автор е на стихосбирките „Кордон (Три пограничных поэта) Сергей Жадан, Андрей Поляков, Игорь Сид” (2009 г.) и „Коварные крымцы” (2011 г.). Живее в Москва.
НЕЩО ДАМОКЛЕВО, ВЛЯВО ПОЕЛО
Нещо дамоклево, вляво поело,
знаци в стените, в душите ни смут.
Знайте, другари, че черното дело
вече се вдига и готви за път.
После душите ни мъртви ще тръгнат,
дом не е нужен. Виж: стеле се цвят,
цъфва къната. Което е вънка,
по; е красиво от вътрешен свят.
Необозрими рога над блатата,
бдят чичо Сачмо и черен фагот –
тази двусмислица е непонятна
за живописец в подземния брод.
Хора, спасени от дядо Маклай ли,
стадо в калта или облачен прайд:
север какъв е – добре това знаят,
ала на други не ще обяснят.
Где ли лети исполинската круша?
Кой е в колибата с камък на праг?
Всичко отвънка навътре се спуска,
влива дълбокото в плитък овраг.
Где е на стволове тайната тяжест?
Кой пътешества към синя звезда?
Всичко с мълчание ще ви разкажат
древните крави в конопна вода.
ЧТО-ТО ДАМОКЛОВО В ВОЗДУХЕ СЛЕВА
Что-то дамоклово в воздухе слева,
текел на стенах и смута в душе.
Верьте, товарищи: черное дело
будет вестись и ведется уже.
– Дальше не нужно про мертвые души,
дома об этом. А лучше смотри:
хна распускается. То, что снаружи,
великолепней всего, что внутри.
Необозримы рога над трясиной,
дом дяди Сэчмо и черный фагот –
эта двусмыслица неотразима
для живописца подземных высот.
Люди, спасенные дедом Маклаем,
стадо в грязи или прайд облаков:
Север – каков он? они это знают,
но никому не расскажут, каков.
Что там летит исполинскою грушей?
Чья это хижина с камнем в двери?
Внутрь опускается все, что снаружи,
Это глубинней того, что внутри.
Чья на стволах потаенная тяжесть?
Кто путешествует к синей звезде?
Вам обо всем молчаливо расскажут
предки коров в конопляной воде.
1991 г., о. Мадагаскар
---------------------------------------------
Игор Тюленов
Руският поет Игор Тюленов (Игорь Николаевич Тюленов) е роден на 31 май 1953 г. в с. Новоилинск, Пермска област. Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва (1991 г.). Публикува поезия в литературни издания, алманаси, сборници и христоматии като „Наш современник”, „Знамя”, „Урал”, „Литературная газета”, „Молодая гвардия”, „Урал”, „Молодёжная эстрада”, „Багульник”, „Турнир”, „Истоки”, „Поэзия”, „Слово”, „Le Journal des Poetes”, „Дружба”, „Весенние голоса”, „Академия поэзии”, „День поэзии”, „Современная русская литература. 90-е годы XX века”, „Современная русская литература 1991-2004 гг.”, „Родное Прикамье” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1989 г.), председател е на секцията на младите поети при пермското литературно обединение към Съюза на писателите на РСФСР (1984 г.), секретар е на Съюза на писателите на Русия (от 2004 г.). Носител е на много литературни награди. Негови стихове са включени в антологиите „Российские дали”, „Душа России. Пятнадцать веков русской поэзии”, „Русская поэзия XX век” и „Русская поэзия. XXI век”. Автор е на стихосбирките „Братина” (1983 г.), „В родительском доме” (1988 г.), „Кольчуга” (1988 г.), „Огненная птица” (1989 г.), „В честь дней высоких” (1992 г.), „Небесная Россия” (1993 г.), „Лирика” (1994 г.), „Люби нас, мать сыра Земля” (1996 г.), „На русской стороне” (1998 г.), „Карта неба” (2000 г.), „На троих. Созвездие отца” (2000 г.), „Аргунское ущелье” (2001 г.), „Предгрозовые ласточки” (2002 г.), „Засекреченный рай” (2002 г.), „Русский бумеранг” (2005 г.), „В живом строю” (2006 г.), „Альфа и Омега на цепи” (2008 г.), „И только Слово выше Света” (2012 г.) и др. Живее в гр. Перм.
БОЕН ЗАПАС НА СТРАНАТА
Преди 50 години тялото на Сталин бе изнесено от Мавзолея.
Мавзолея му тревожат
под неясен шепот плах
тез, които, ако може,
тутакси би стрил на прах!
През нощта кумир всемирен
край Стената бе вкопан!
Там сега е, сякаш мина,
боен е запас голям.
БОЕВОЙ ЗАПАС СТРАНЫ
50 лет назад тело Сталина было вынесено из Мавзолея.
Вынесли из мавзолея
Под картавый шепоток…
Те, кого б, он жизнь имея,
Тут же стёр бы в порошок!
В ночь – всемирного кумира
Закопали у Стены!
Он теперь лежит, как мина,
Боевой запас страны.
---------------------------------------------
Игор Царьов
Руският поет, писател и журналист Игор Царьов (Игорь Вадимович Могила, псевдоним Игорь Царёв) е роден на 11 ноември 1955 г. в с. Погранично в Далечния изток, на границата с Китай. Завършва Ленинградския електротехнически институт (1980 г.). Работи като инженер-конструктор, а след това като журналист във в. „Московский комсомолец” и в. „Труд-7” и като зам.-главен редактор на в. „Российская газета – Неделя”. Публикува поезия, проза и публицистика в списания и алманаси като „Сетевая поэзия”, „Поэзия”, „Чайка”, „Воскресенье”, „Заблудившийся трамвай”, „Ковчег”, „Каштановый дом”, „Окна”, „АКМЕ”, „Лит-э-лит”, „Новый берег”, „Дальний Восток”, „Сибирские Огни” и мн. др. Автор е на стихосбирките „Море камни не считает” (2002 г.), „Соль мажор” (2011 г.) и „Переводы с языков пламени” (2013 г.), както и на над 10 книги с научно-популярна тематика. Член е на Съюза на журналистите на Москва и на Съюза на писателите на Русия. Носител е на много национални и международни литературни награди. Умира на 4 април 2013 г. в Москва.
ЗЕЛЕНИТЕ ТИГРИ
Зелените тигри попаднаха в динени клетки...
Да бих си закупил един – най-добрия да хвана...
И пак да го пусна (за спомен от дните ни летни)
Свободен в полята на Сизран, Казан и в балкана...
О може далеч от семафорен лъч да отскоча:
кондукторка с весел мотив да омая и – ето
от влака да скоча, за малко не стигнал до Сочи,
от насипа да се прехвърля направо в морето.
Сезонът не е за курорти и кучешки студ е,
но редом приятел зелен движи хълбоци остри!
И може (с веселие) сочанска чача* да глътнем,
а после след дълъг запой в Албакан да се проснем.
И там, половин ден лежали в крайпътна коприва,
сред камъни, пръсти забили в ребрата ми стари,
със срам, че съм слаб, да мечтая за бира пенлива
и пийвайки, да се свестя на Казанската гара...
Със смачкана диня под мишница, бос и без денги
да вляза ли вкъщи (о, Божият кръст да ни пази!),
да викне от кухнята мойта любима: „Безделник!
Какви ли фантазии пак към главата ти лазят?”
Текат по небесната есен финалните титри,
човече, далеч ли туй бреме нелеко ще влачиш?
Простете, навеки пленени зелени вий тигри...
Днес вкъщи навреме ще бъда. Без диня обаче.
* Чача – силна спиртна грузинска напитка, гроздова водка самогон.
ЗЕЛЕНЫЕ ТИГРЫ
Зеленые тигры попались в арбузные клети...
Купить одного бы – кого бы глаза указали...
И выпустить снова на волю (на память о лете!)
В каком-нибудь поле у Сызрани или Казани...
А можно и дальше уйти с привокзальных досо;чек:
Веселый мотивчик сыграв на губе проводницам,
Шагнуть из вагона, чуть-чуть не доехав до Сочи,
Чтоб с насыпи сразу в морскую волну приводниться.
Пускай и сезон не купальный, и холод собачий,
Но рядом зеленый товарищ с крутыми боками!
И можно (под чаячий хохот) от сочинской чачи
Уйти с ним в запой, чтобы выйти уже в Абакане.
И там, отлежавшись полдня в придорожной крапиве,
Пока бы булыжники пальцы под ребра вонзали,
Сгорать от стыда и мечтать малодушно о пиве,
А выпив, очнуться опять на Казанском вокзале...
С помятым арбузом подмышкой, босым и без денег
Явиться домой (да, поможет нам крестная сила!)
И голос любимый услышать из кухни: Бездельник!
В какие фантазии снова тебя уносило?
Бегут по осеннему небу финальные титры,
Легка ли тебе, человече, такая обуза?
Прощайте, плененные веком, зеленые тигры...
Сегодня домой буду вовремя. Но без арбуза.
-----
С ПОБЕДНИЯ САЛЮТ, ПРЕГАРЯЩА В ЗЕНИТА
С победния салют, прегаряща в зенита,
изпита от сълзи, с изтрити в прах нозе,
житейската основа строга нишка вплита,
света не топли вече, значи е на зле!
В далечните земи сами заспиват мечки.
Към снежния човек приижда мрачен час –
ту черна мъка ври, ту тряска бяла треска,
ту вечен огън обладава вечен мраз.
Виелица пияна все по-зло играе,
ковчега ни панелен сред леда реди;
на двора портиерът полудял ридае,
към зима прикован с верижка от следи...
САЛЮТАМИ ПОБЕД ПРОЖЖЕННАЯ В ЗЕНИТЕ
Салютами побед прожженная в зените,
Намокшая от слез, истертая на швах,
Подкладка бытия своей суровой нитью
Уже не греет мир и, значит, дело – швах!
На тридевять земель медведи впали в спячку.
Пугая снежных баб, стучатся на постой
То черная тоска, то белая горячка,
То вечные огни над вечной мерзлотой.
А пьяная метель все злее и проворней
Панельный наш ковчег заносит среди льдов,
И плачет во дворе с ума сошедший дворник,
Прикованный к зиме цепочкою следов…
-----
СНЕЖЕН РОМАНС
Снежна пътечка, шейните повеждаща
към необятния храм;
моята мила любима, най-нежната,
чака ме, чака ме там.
В малка къщурка с жълтееща лампичка
плаче вратата сега
чакаща, стари ели по верандата
с лапи премитат снега.
Печката грее, покривка е сложена,
вино за гост има пак...
Ала защо ли, любима, с тревожен взор
гледаш към белия мрак?
В нощ смъртоносеща, вълча и вихрена
над съдбоносна река
гледах смъртта многократно в очите й,
даже я пипнах с ръка.
Но не тъгувай за мене, красавице,
бурите нявга ще спрат!
Нека бедите им заобикалят те,
нека дома ти щадят!
Аз не съм толкова болен и тягостен,
в здравия лед търся лек –
до полунощ ще почукам на прага ти...
Или ще чезна вовек.
СНЕЖНЫЙ РОМАНС
Стежка дорожная, снежная, санная,
Вдаль убегает, звеня,
Где моя милая, нежная самая,
Ждет не дождется меня.
В маленьком домике с желтою лампою
Дверь приоткрыта в сенцах.
Старые ели тяжелыми лапами
Снег обметают с крыльца.
Печка натоплена, скатерть расстелена,
В чарку налито вино...
Что ж ты, любимая, смотришь растерянно
В белую тьму за окно?
Ночью недужною, вьюжною, волчьею,
Над безымянной рекой,
Смерть я не раз уже видел воочию,
Даже касался рукой.
Но не печалься об этом, красавица,
Стихнет метель за стеной!
Пусть ее беды тебя не касаются,
Дом обходя стороной.
Я не такой уж больной и беспомощный,
Вырвусь из цепкого льда,
И объявлюсь на пороге до полночи…
Или уже никогда.
---------------------------------------------
Игор Чернухин
Руският поет и писател Игор Чернухин (Игорь Андреевич Чернухин) е роден на 8 февруари 1930 г. в с. Томаровка, Белгородска област. Първите си стихотворения пише през 1941 г. През 1948 г. става студент в Харковския юридически институт, но през 1950 г. е осъден по политически мотиви и е затворен в джезказганските лагери на Гулаг в Казахстан. През 1956 г. е освободен и реабилитиран. Първите му публикувани стихове са във в. „Белгородская правда” през 1957 г. Публикува поезия във вестници, списания, алманаси и сборници като „Новый мир”, „Наш современник”, „Юность”, „Молодая гвардия”, „Светоч”, „Москва”, „Славянин”, „Роман-журнал XXI век”, „Подъём”, „Звонница”, „Литературная Россия”, „Литературная газета” и др. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1967 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1964 г.), основател (1964 г.) и отговорен секретар (1970-1972 г., 1980-1987 г.) на белгородския областен отдел на Съюза на писателите на РСФСР. От 1975 до 1990 г. ръководи литературното студио „Современник”. Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Автор е на над 20 стихосбирки, сред които „Лицом к свету” (1960 г.), „Верность” (1963 г.), „Горизонт” (1965 г.), „Признание” (1968 г.), „Берег памяти” (1976 г.), „Дни” (1978 г.), „Тёплый снег” (1982 г.), „Поющая ветка” (1987 г.), „Трава под снегом” (1990 г.), „Бел-город” (1992 г.), „Полнолуние” (1994 г.), „Поздний дождь” (1994 г.), „Земное время” (1999 г.), „Третье поле” (2003 г.), „Мозаика века” (2003 г.), „Стихотворения, баллады, поэмы” (2003 г.), „Проверка. Застыли курсантские роты” (2005 г.), „Город надежды” (2006 г.), „Долина” (2009 г.), „Запах огня” (2014 г.), книгата с мемоарна проза „Между прошлым и будущим” (1912 г.) и др. Умира на 28 април 2017 г. в Белгород.
АХ, РОДИНО, РОДИНО
Родино, родино! Ах, степи и чуки...
Ти цяла си в болка, търпение, мъка.
Ти цяла си в мрачен селяшки покров,
ти цяла в печал си и в първа любов.
А щастие, радост – нима са ни чужди?
Нима саможертвата ни е ненужна?
Не е ли тях руската кръв приласкала –
кръвта на момчета червени и бяли?
За руското щастие в Сталинград ля се
войнишка кръв, флаг за родина прекрасна,
за Боже добро и спасена любов
причастие взехме по пътя суров.
Но щастие, радост... – къде са и колко,
пред нас са, мираж са, сърдечна са болка.
...Родино, родино – ах, храм и покров,
без щастие можеш, но не без любов.
АХ, РОДИНА, РОДИНА
Ах, Родина, Родина! – Степи да горы...
Ты вся из страданий, терпенья и горя.
Ты вся из угрюмой крестьянской крови,
Ты вся из печали, из первой любви.
А счастье, а радость нам что же – чужие?
Неужто зря жизни за них положили?
Неужто их русская кровь не пригрела –
Кровь мальчиков красных, кровь мальчиков белых?
За русское счастье лилась в Сталинграде
Солдатская кровь ради Родины, ради
Спасенной любви и Господня добра,
К которым мы все причастились вчера.
Но счастье, но радость... пока что не боле,
Чем даль да мираж, да сердечные боли,
... Ах, Родина, Родина – храм на крови,
Где можно без счастья, нельзя без любви.
2008 г.
---------------------------------------------
Игор Шимановский
Руският поет Игор Шимановски е роден на 22 февруари 1954 г. в гр. Запорожие. Има висше медицинско образование с обучение и специализации в Астрахан, Саратов, Москва и Санкт Петербург. Публикува поезия в периодичния печат и в сборници, носител е на литературни награди. Член е на Съюза на писателите на Русия (2010 г.). Автор е на три стихосбирки.
ОЧИТЕ НА МАМА
Мамини очи те чакат...
Ти вратата отвори –
утешение в тъгата,
лъч от радостни игри.
През усмивка ще въздъхне,
а в очите й печал:
Ти си, синко, непослушен,
дълго тук не си седял...
Ти звъни, пиши ми, сине,
тежко е да си самичка...
Ще напиша – ще замине
там при мама мойто листче.
С нежна ласка ме задържа:
Похапни и ще ти мине.
Нямам време, мамо, бързам...
Дълго скита, сядай, сине!
Мамини очи ме чакат,
ще отворя, влизам там...
Утешение в тъгата
аз намирах в този храм.
МАМИНЫ ГЛАЗА
Мамины глаза встречали...
Двери в дом открой скорей –
Утешение в печали,
Лучик радости моей.
Улыбнётся грустно мама
И тихонечко вздохнёт:
Ты, сынок, такой упрямый,
А у мамы не был год...
Ты звони, пиши, сыночек,
Маме тяжело одной...
Напишу – летит листочек
Издалёка в дом родной.
Приласкает, успокоит:
Сядь, поешь и грусть пройдёт.
Мама, тороплюсь, не стОит...
Сядь, сынок, ты не был – год.
Мамины глаза встречали,
Только дверь откроешь в дом.
Утешение в печали
Находил я в доме том.
---------------------------------------------
Ингвар Донсков
Руският поет Ингвар Донсков е роден на 15 февруари1962 г. Публикува поезия в литературния печат и в литературни сайтове. Автор е на две стихосбирки. Живее и работи в гр. Томск.
БЕДНИ МИ БУРАТИНО
„Не смея!”, „Не умея!”, „Не сега!” –
три ордена... Нима при тях добруваш?
Счупи тоз меч – предай го на врага,
след туй очаквай – времето лекува...
Събирай злоба... Скъсай своя флаг...
Сломи врати на замък за отбрани...
Спокойно! Всеки друг е тук глупак,
а ти, разбира се, си най-най-главен...
Олекна ли ти? Искаш ли съвет?
Засилваш се – с глава в стена се сурваш...
За сто беди е този лек проклет!
На всички ще покажеш колко струваш...
Не ти достига? Чака те развод?
Боя нацапа твоята картина?
Загуби ти! Но тъй е в тоз живот,
наивен, глупав, беден Буратино!
Сега какво? Да мреш ли? Не, бъди...
Да опростим житейската задачка...
Врежи на дървените си гърди:
„Аз – Буратино, жалък неудачник!”
БЕДНЫЙ БУРАТИНО
„Не искушён”, „Не смею”, „Не могу”
Три ордена на грудь... Что – стало легче?
Сломай свой меч – отдай его врагу...
Потом надейся – время мол, излечит...
Сожги свой флаг... Не вытирай плевки...
Открой ворота в заповедный замок...
Есть утешенье – все ведь дураки...
А ты, конечно – самый, самый, самый...
Не отпустило? Хочешь, дам совет?
С разбега – да об стенку головою...
Ведь сказано – „сто бед – один ответ...”
Зато покажешь всем – чего ты стоишь...
Тебе всё мало? Женщина ушла?
Друг вылил краску на твою картину?
Ты проиграл... такие, брат, дела...
Наивный, глупый, бедный Буратино!
И что сейчас? Стреляться? Не звезди...
Давай предельно упростим задачу...
На деревянной вырежи груди –
Я – Буратино, жалкий неудачник...
-----
НА КРАСИМИР ГЕОРГИЕВ
През миналото... Там – в СССР
при казионно протоколно братство
в душа блещукаше духовното богатство,
надвило над политикански нерв...
Попийвахме... Къде, защо и как –
там, в кухничките, сред дима цигарен...
С приятелите пушехме от „Варна”,
с коняче – българския „Слънчев бряг”...
Там цял СССР се е събрал –
мълвяхме за курортите в България.
Славянски рай за отдих, спорт и вяра,
нагледен пример, ясен идеал!
И Богомил Райнов бе наш кумир
с шпионските си български романи...
След туй – Афганистан нанесе рани...
Берлинската стена... Измамен мир...
Променя се славянската ни шир!
Но в дебрите на интернет засвети
съюз с добри съратници поети...
Ръка ти стискам, друже Красимир!
КРАСИМИРУ ГЕОРГИЕВУ
Из прошлого... Ещё – СССР...
Навязанное протоколом братство...
В душе чуть теплится духовное богатство...
В политиканстве – лживость полумер...
Спивались, было... Почему и как –
На кухнях... в стойком запахе угарном...
Мои друзья – предпочитали „Варну”...
Из коньяков – болгарский „Слынчев Бряг”...
Болгария – всё наш СССР! –
Шутили приезжавшие с курорта...
Славянский рай – для отдыха и спорта –
Наглядно-показательный пример!
Среди кумиров – Райнов Богомил...
Болгарские шпионские романы...
А после – был огонь Афганистана...
Берлинская стена... кто как решил...
Как изменился наш славянский мир!
Но – зародился в дебрях интернета
Мужской союз соратников-поэтов...
Жму крепко руку, друже Красимир!
-----
МЪСТ
Колчанът ми е пълен... Мечът – сух...
Пристъпва конят тихо и тревожно...
В среднощна доба (всичко е възможно)
аз ще пронижа нечий зъл търбух!
Гората тъмна, птиците мълчат
с предчувствие за кървава разправа...
Невястата ми лордът взе „по право” –
да се позабавлява този гад.
Дворянин е, законът му е дал
за девствените по наследство право.
А аз за чест сега ще отмъщавам!
Не се полага друго за васал...
Над потна длан мъстител меч виси...
Съдбата ще реши – кой крив, кой прав е...
Но и с кръвта на всичките тирани
тоз огън няма да се угаси!
МЕСТЬ
Колчан мой полон... Тетива – суха...
Мой конь ступает крайне осторожно...
Не далее, чем в полночь (всё возможно)
Мой меч вонзится в чьи-то потроха!
И тёмен лес, и... птицы не поют,
Предчувствуя кровавую расправу...
Мой Лорд мою невесту взял „по праву” –
Потешиться... на несколько минут.
Он дворянин, ему разрешено
Творить Закон в наследственном поместье.
Мне остаётся – Месть во имя Чести!
Иного мне, вассалу, не дано...
Сжимает меч вспотевшая ладонь...
Решит Судьба – кто прав, а кто – виновен...
У всех тиранов не достанет крови –
Чтоб погасить пылающий огонь!
-----
РАЖДАНЕ НА СТИХ
На Красимир Георгиев
Тетрадка.
Мярка се отпред
ръка,
притискаща писалка.
Родени в огън
ред след ред...
Съзвучия, подбрани жарко...
Упорно ровене...
Разпад...
Случайно преоткрито слово...
Разсеян поглед, тъй познат
в стремежа към основа нова...
Зацепваш...
Търсиш... Порив нов!
С усещане за свободата
в природата лети душата...
Нерв яростен е твоят зов...
РОЖДЕНИЕ СТИХА
Красимиру Георгиеву
Тетрадь.
Лежащая на ней
Рука,
Сжимающая ручку.
Строка,
Рождённая в огне...
Перебирание созвучий...
Самокопание...
Распад...
Нежданно найденное слово...
Несфокусированный взгляд...
Предощущение основы...
Зацепка...
Поиск и... прорыв!
И ощущение свободы,
И понимание природы...
И нерва яростный надрыв...
---------------------------------------------
Инесса Соколова
Руската поетеса и преводачка Инеса Соколова (Инесса Ивановна Соколова) е родена на 23 ноември 1941 г. в с. Петропавловка, Саратовска област. Има висше техническо образование, работила е в областта на автомобилната промишленост. Ветеран на труда на СССР. Публикува поезия в издания и сборници на гр. Ярославл. Превежда поезия от български, украински, грузински, английски, чеченски и др. езици. Има призови места на международни конкурси за поетични преводи. Живее в гр. Ярославл.
СТИХЪТ МИ ВОПЪЛ ОТКРОВЕН Е
Стихът ми вопъл откровен е,
сълзица в мен е и заря,
но все пак гложди ме съмнение:
да продължа ли да творя?
Денят минава и моливът
отново се стреми към лист.
Пак рими чудни ме заливат
след отзива ви топъл, чист.
МОИ СТИХИ ЕСТЬ ОТКРОВЕНЬЕ
Мои стихи есть откровенье,
Кого-то трогают до слез,
Но гложет все-таки сомненье:
А надо ль продолжать всерьез?
Но день проходит, и к бумаге
Опять стремится карандаш.
И рифмы звук чудесный манит,
И сердца добрый отклик Ваш.
---------------------------------------------
Инна Машенко
Руската поетеса Ина Машенко е родена в гр. Запорожие в Украйна. Живяла е в различни градове в Русия и Украйна. Завършва филология в Уралския държавен университет в Екатеринбург и икономика в Германия. Работила е в отдела за международно сътрудничество в Запорожката атомна електростанция, по проекти с български специалисти в АЕЦ „Козлодуй” и в международна търговска фирма. От 1998 г. живее в Германия. Публикува стихове в средствата за масова информация.
НА ЯБЪЛКА ТВОИТЕ ДЛАНИ УХАЯТ
На баба Мария и на един от градовете на детството
На ябълка твоите длани ухаят в тоз мъничък град.
Луната споделяше с теб и тревоги, и бели коси.
И живи са приказките, а сънят зад стената виси.
И с куки за плетене радост ръцете в дома ти творят.
С вълшебна ли сила – любов ли – Мария, в житейския кръг
от Нарва през времето в днешния ден бе изнесен градът,
където ухае на ябълка вкъщи до сетния съд
и лете, и зиме? Семейството – твойто съкровище тук.
ЯБЛОКОМ ПАХЛИ ЛАДОНИ ТВОИ
Бабушке Марии и одному из городов детства
В том крохотном городе яблоком пахли ладони твои.
Делилась луна там с тобой и бессонницей, и сединой.
И сказки легко оживали, а сон поджидал за стеной.
И спицы в руках помогали чудесное в доме творить.
Волшебная сила – любви ли? – Мария, тебя увлекла
И сквозь времена, города выносила из Нарвы сюда,
Где яблоком пахнет вокруг: и в домах, и в веках до суда
Последнего, летом, зимой ли?.. Семья – твой единственный клад.
---------------------------------------------
Йосиф Куралов
Руският поет Йосиф Куралов (Иосиф Абдурахманович Куралов) е роден на 19 април 1953 г. в гр. Прокопиевск, Кемеровска област. Завършил е режисура в Кемеровския институт за култура. Работил е в редакции на вестници и в учреждения за култура и образование. Член е на Съюза на писателите на Русия. Зам.-председател е на Съюза на писателите в Кузбас, главен специалист в Дома на литераторите в Кузбас, завежда отдела за поезия на сп. „Огни Кузбасса” и ръководи литературното студио „Свой голос”. Автор е на книгите „Пласт” (1985 г.), „Тридесятое Пространство” (1990 г.), „Тысяча твоих лиц” (1995 г.), „Я шел по воздуху – сквозь воздух” (2006 г.). Живее в гр. Кемерово.
КРОКОДИЛ И ДЕВОЙКА
Тази девойка в дома ми намина
и обясни ми, че съм крокодил.
Аз страшна уста крокодилска раззинах
и глътнах я цялата с чара й мил.
Тя вътре сред мен запищя като хала,
стомаха ми с огън гори и дере:
– Мили, добричък! Да върнем начало!
Може, помислих, начало, добре.
Отново в дома ми тя дълго говори,
отново твърдеше, че съм крокодил.
Отново аз паст крокодилска разтворих.
Отново погълнах лика й немил.
Отново в стомаха ми бе запищяла
нахалната хала – гори и дере:
– Мили, добричък! Ела отначало!
И пак си помислих: е, може, добре.
Отново в дома ми тя дълго се киска.
И че крокодил съм твърдеше без срам.
Но не разтворих уста крокодилска.
И не погълнах момичето там!
Пак попищя си навън тя нарочно.
А после затихна девичият глас.
Ново начало не ща да започвам.
Трудно ги смилам досадните аз.
КРОКОДИЛ И ДЕВОЧКА
Девочка эта в мой дом приходила
И говорила, что я – крокодил.
Разинул я страшную пасть крокодила
И девочку милую всю проглотил.
Внутри у меня она так запищала,
Что стенки желудка покрылись огнем:
– Милый, хороший! Начнем все сначала!
Что ж, я подумал, начнем, так начнем.
И снова в мой дом она долго ходила,
И снова твердила, что я – крокодил.
И снова разинул я пасть крокодила.
И снова противную всю проглотил.
И снова внутри она так запищала.
Что стенки желудка покрылись огнем:
– Милый, хороший! Начнем все сначала!
Я снова подумал: начнем, так начнем.
И снова в мой дом она долго ходила.
И снова твердила, что я – крокодил.
Но не разинул я пасть крокодила.
И девочку эту я не проглотил!
Тихо снаружи она попищала.
И слабый ее голосочек затих.
Я не хочу начинать с ней сначала.
Не перевариваю я таких.
---------------------------------------------
Кирил Ковалджи
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Кирил Ковалджи (Кирилл Владимирович Ковальджи) е роден на 14 март 1930 г. в бесарабското с. Ташлик, Одеска област в Украйна. Произхожда от българско семейство. Завършва Учителския институт в гр. Белгород-Днестровски (1949 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1954 г.). Първите му отпечатани стихотворения са от 1947 г. Публикува поезия в издания като „Новый мир”, „Дружба народов”, „Континент”, „Октябрь”, „Юность”, „Огонёк”, „Вопросы литературы”, „Арион”, „Нева” и др. Превежда творчеството на поети от Молдова и Румъния. Работи като журналист, консултант в ръководството на Съюза на писателите на СССР (1959-1970 г.), отговорен редактор на сп. „Произведения и мнения” (1971 г.), зам.-главен редактор на сп. „Советская литература” на чужди езици (1970-1972 г.), завеждащ отдел в сп. „Литературное обозрение” и сп. „Юность” (1972-1990 г.), главен редактор на изд. „Московский рабочий” (1992-2001 г.), ръководител на програма в сп. „Пролог” (2001-2013 г.) и главен редактор на сп. „Кольцо А” (от 2013 г.); член е на редколегиите на алм. „Муза” и сп. „Юность”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1956 г.), секретар на Съюза на писателите на Москва (от 1992 г.), председател на Московския поетичен клуб, член на руския ПЕН център. Заслужил деятел на културата на Руската федерация (2006 г.). Автор е на книги с поезия, проза, литературна критика и мемоари, сред които стихосбирките „Испытание” (1955 г.), „Лирика” (1956 г.), „На рассвете” (1958 г.), „Разговор с любимой” (1959 г.), „Человек моего поколения” (1961 г.), „Стихи” (1963 г.), „Голоса” (1972 г.), „Испытание любви” (1975 г.), „После полудня” (1981 г.), „Кольца годовые” (1982 г.), „Высокий диалог” (1988 г.), „Звенья и зерна” (1989 г.), „Книга лирики” (1993 г.), „Невидимый порог” (1999 г.), „Тебе. До востребования” (2002 г.), „Обратный отсчёт” (2003 г.), „Зёрна” (2005 г.), „Избранная лирика” (2007 г.), „Дополнительный взнос” (2012 г.), „Сонеты” (2014 г.), книгите с романи, разкази и мемоарна публицистика „Пять точек на карте” (1965 г.), „Лиманские истории” (1970 г.), „Истории от Аристида” (1990 г.), „Свеча на сквозняке” (1996 г.), „Литературное досье. Кирилл Ковальджи” (2010 г.), „Моя мозаика или По следам кентавра” (2013 г.) и др. Умира на 10 април 2017 г. в Москва.
ДВАДЕСЕТИ ВЕК
О, Двайсти век. Русия. Тъп рефрен!
Сюжет е за роман невероятен,
на графоман луд разказ неприятен,
където всеки ход е разрешен.
От океан до океан се шири
империя на мирен блян свещен,
разпада се, упойки я раздират
и се въздига с дух преобразен.
Русия не двуглава, но двулика,
разноезична, стъпкана, велика,
съдба белязала в световна рат,
от звездни бездни до подпийнал брат,
над хаймана последен в извор бликащ
блещука бъдното на гений свят.
ДВАДЦАТЫЙ ВЕК
Двадцатый век. Россия. Что за бред?
Сюжет невероятного романа,
Шальное сочиненье графомана,
Где не наложен ни на что запрет.
От океана и до океана
Империя, которой равной нет,
Вдруг распадется и из мглы дурмана
Преображенной явится на свет.
Россия не двуглавой, но двуликой,
Растоптанной, великой, безъязыкой,
Отмеченной судьбою мировой
Встает до звезд и валится хмельной,
И над ее последним забулдыгой
Какой-то гений теплится святой.
-----
ПОБЕДА
„Войниците... се сляха с бели жерави...”
Расул Гамзатов
В очите здрач –
ни свод, ни твърдина,
а само жерави,
а само жерави!
ПОБЕДА
„Солдаты… превратились в белых журавлей...”
Расул Гамзатов
Темно в глазах –
ни неба, ни земли,
а только журавли,
а только журавли!
---------------------------------------------
Кирил Ривел
Руският поет и изпълнител на авторски песни Кирил Ривел (Кирилл Игоревич Ривель) е роден на 28 октомври 1948 г. в Москва. Учил е във Всесъюзния юридически институт в Москва. Свири на шестструнна китара, първата си песен пише през 1967 г. Публикува поезия в списания като „Нева” и „Звезда”, в сборници и алманаси, сътрудничи на радиостанции и телевизионни канали като „АЛА”, „Россия”, „Эхо Москвы”, „Гардарика”, „Теос”, „Радио Мария” и др. Член е на Клуба за авторски песни „Меридиан” (от 1984 г.), автор-изпълнител към концертно бюро „Ленконцерт” (от 1987 г.). Лауреат е на много литературни конкурси и песенни фестивали като „Весенняя капель” (1986 г.), Втория всесъюзен фестивал на народното творчество (1987 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Белый ветер” (1997 г.) и „Где брат твой” (2002 г.), на аудиокасети и CD-албуми „Отечество” (1997 г.), „Время вороненое” (2000 г.), „Знакомый с детства ля-минор” (2003 г.), „Я душу сжег” (2007 г.), „Шторма горизонты качают” (2008 г.) и „Нейтральные воды” (2008 г.). Живее в Санкт Петербург.
НЕ НА ПИР ЩЕ ТЕ КАНЯ
Не на пир ще те каня, не помен ще има.
Не веселие с теб ще деля, нито бой.
Ту е трън сред сърцето ми впит, ту родина.
Ту бунтарство в душата ми спи, ту покой.
Всичко свършва, в засада в мъглата при нас е
сто лета вчероутрешен див махмурлук.
Само въшка на връшка, бълха върху ласо,
само изход с табела: „Без изход сте тук!”
Богоравна, о, майко на дрипави люде...
Пият, грабят – животец е просто разкош,
и душите им неръкотворно са чудо:
грош последен даряват, убиват без грош!
Оживяват насън и наяве химери
ту в гърдите на вожд, ту в гласа на гаврош:
Приготви абордаж! Хей, петел краснопери!
Нощ, тревожен звънец и месо откъм нож!
Няма ласкаво да ти редя, ни сурово –
като влязал в стена бронебоен снаряд...
Цъфва моето, първопоследното слово
сякаш бурен сред глух пущинак в юнскомарт,
там, където бездомници свой дом са взели
и искрата (отново) към огън пращи...
Врат надлъж барабанни по „Питерска” трели!
Песни смачкани стенат по „Тверска” нашир!
...Всичко бъдно било е и пак ще е в сила –
не променят епохите свойте очи:
по стърнището крачи безсмъртен Атила,
истерично веселие в кръчми горчи...
Не молитви са туй, не частушки са тука,
не бинтовам съдбата с пиянски запой...
Зад Муромския лес кукувицата кука –
ту за вечна ни памет, ту с вечен покой...
НЕ НА ПИР Я ТЕБЯ ПОЗОВУ
Не на пир я тебя позову, не на тризну.
Не весельем с тобой поделюсь, не тоской.
Толь заноза мне в сердце впилась, толь Отчизна.
Толь бунтарство в душе моей спит, толь покой.
Всё до времени, будто засада в тумане.
Со вчерашнего завтра похмелье – сто лет.
Только вошь на цепи, да блоха на аркане.
Только выход с табличкою: Выхода нет!
Богоравная мать голоштанного люда,
Чье веселие – пити, разбой, да правёж.
Чья душа, словно нерукотворное чудо:
Грош последний отдаст и убьет ни за грош!
Наяву ли, во сне – оживают химеры
То в груди нувориша, то в думах бомжа:
Эх, на кичку сарынь! Да петух красноперый!
Ночь, да сполох набата, да мясо с ножа!
Я не ласковым буду к тебе, не суровым –
Как застрявший в стене бронебойный снаряд...
Расцветёт мое первопоследнее слово
Сорняком на глухих пустырях мартобря,
Где бездомные будут справлять новоселье,
Где из искры (кой раз!) затрещит костерок...
А по Питерской – вдоль – барабанные трели!
И разбитые песни – Тверской поперёк!...
...И всё было, как будет, иль будет, как было –
не меняется смысл векам вопреки:
по великой стерне едет вечный Аттила,
и надрывным весельем горчат кабаки...
Не молитву тебе пропою, не частушку.
Не судьбу забинтую похмельной строкой...
А за муромским лесом кукует кукушка –
Толи вечную память, толь вечный покой...
1997 г.
---------------------------------------------
Константин Ключников
(НЯМА ДАННИ)
АЗ МИСЛИТЕ ТИ НЕ РАЗБРАХ
Аз мислите ти не разбрах,
не виждам в намеците истини.
Не можем времето назад
да върнем и контрабандистки
през границата с грешен флаг
да пренесем трохите щастие.
Не ще запеем заедно пак
под ритъма на страсти властни.
Кой сбърка? Имаше вина
в упойката на бивши чувства.
Ний двама бяхме във война
и химн в сърцата си не чухме.
МНЕ ВАШИХ ИСТИН НЕ ПОНЯТЬ
Мне ваших истин не понять
И не принять межстрочных смыслов.
Не обратится время вспять
И нет таких контробандистов
Чтоб эту грань преодалеть,
Перенести крупицы счастья.
Нам не придется вместе петь
Под ритм ударов на запястье.
Кто виноват? Вина в вине,
В дурмане чувств увы минувших.
Мы оба были на войне
Не слушая сердец поющих.
---------------------------------------------
Константин Фролов-Кримский
Руският поет, музикант и актьор Константин Фролов (Константин Юрьевич Фролов-Крымский) е роден на 4 януари 1956 г. в гр. Урджар, Семипалатинска област в Казахстан. Израства в гр. Новохопьорск, Воронежска област, където през 1971 г. завършва музикално училище. През 1978 г. завършва историческия факултет на Воронежския педагогически институт. От 1983 г. живее в Крим и работи в държавната филхармония. От 1996 г. работи в Кримския академичен театър „Максим Горки”. През 1998 г. основава дуетния театър „Улыбка Пьеро”. Многостранна личност, той е бард, видеооператор, сценарист, летец, парапланерист, радиолюбител. Публикува поезия в списания и алманаси като „Брега Тавриды”, „Проэкстрим”, „Вертикальный мир”, „Радуга”, „Севастополь”, „Алый парус”, „Черное море”, „Антология русского венка сонетов, 2-я половина 20-го века” и др. Автор е на стихосбирките „Вера” (1996 г.), „Ксения” (1996 г.), „Поединок” (2000 г.), „Весенний благовест” (2001 г.), „Честь рождает славу” (2002 г.) и „Гималайский спасатель” (2007 г.). Носител е на много литературни и театрални награди. Актьор е във филмите „Мужская компания”, „Моя граница”, „Одна любовь души моей”, „Сармат”, „Залив Страстей” и др. Заслужил артист е на Република Крим (2008 г.), член е на Съюза на писателите на Украйна и на Съюза на писателите на Русия (2013 г.), член е на Съюза на театралните дейци на Русия (2015 г.). Живее в гр. Симферопол.
ПОБЕДАТА – ЗА ТЯХ И ЗА НАС
Вижте картата – задълбочено и многообхватно.
Без измамни подмоли и без непочтен тайнопис.
Но не бъркайте термините там – Европа и Запад.
Та нали ний сме също Европа на Изтока чист.
Нямат смисъл молби и заплахи, апели, съвети.
Непристъпна стена от гробове сред нас се тълпи.
Две са Запад и Изток страни, две различни планети,
две житейски представяния, две несходни съдби.
Състрадателно всеки от нас ощетените гледа.
Плачат наште души, ако някой е страдащ, нездрав.
Колко пъти отправяхме помощ към свойте съседи,
а в ответ получавахме неоправдан с нищо гняв.
А на немец, австриец, поляк, на французина, шведа
недвусмислено истина аз ще припомня една:
Та защо ли Европа забрави за нашта победа?
Че защото загуби тя в тази жестока война.
Има своя Русия в света неподвластна харизма,
свой невидим Олимп, свое слънце в небесния хор.
През четирсет и пета в Европа разбихме фашизма.
И Европа вовек не прощава подобен позор.
ПОБЕДА – ДЛЯ НИХ И ДЛЯ НАС
Посмотрите на карту, но вдумчиво и непредвзято.
Никакого подвоха и тайнописи между строк.
Лишь понятия путать не надо – Европа и Запад.
Мы ведь тоже Европа, но та, что глядит на Восток.
И бессмысленны просьбы, угрозы, призывы, советы.
Между нами лежат неприступной стеною гробы.
Ибо Запад с Востоком – два мира, две разных планеты,
Два житейских уклада и две непохожих судьбы.
Сострадание к ближнему нам от рожденья знакомо.
Наши души рыдают, когда кто-то гибнет в огне.
Сколько раз мы к соседям своим приходили на помощь,
А в ответ получали ничем не оправданный гнев.
Ну, а немцу, австрийцу, поляку, французу и шведу
Мой ответ недвусмысленный должен быть ясен вполне:
Почему же Европа так быстро забыла Победу?
Потому, что она проиграла в той страшной войне.
У России своя, неподвластная миру, харизма,
Свой незримый Олимп и своя в поднебесье звезда.
В сорок пятом году мы Европу спасли от фашизма.
И такого позора она не простит никогда.
---------------------------------------------
Крис Апрел
Крис Апрель (НЯМА ДАННИ).
ЖЕНА
Чудо пленително, чудо божествено.
Винаги прелестна, винаги женствена.
Сини и черни очите ти вречени,
плашещо близка си, много далечна си.
Стройни крачета изящни и гладки,
макси и мини са, с диплички сладки.
Мило лице и снага от коприна,
с котешка нежност, подвижна и фина.
С погледи палави, с погледи тайни,
с мраморно рамо, разкрито случайно,
можеш невинно да мигнеш и – виж –
мъжко страдание да породиш.
С плаха свещичка и вечер гореща
топлят сърцето желаните срещи.
Чудна ли, ярка ли, кротка ли, страстна ли,
драга жена, неизменно прекрасна си!
ЖЕНЩИНА
Чудо великое, чудо небесное.
Женственна, неизменно прелестная.
Голубоглазая и кареокая,
Близкая или очень далёкая.
Стройные ножки изящные, гладки,
Макси и мини, рюшечки, складки.
Милое личико с шёлковой кожей,
Очень влекущая, с кошечкой схожа.
Взгляд озорной и немного застенчив,
Чуть оголённые нежные плечи.
Можешь случайно, движеньем ресниц,
Вызвать страданья мужчин без границ.
В свете свечи подарила бы вечер,
Сердце волнуют желанные встречи.
Чудная, яркая, кроткая, страстная.
Женщина ты бесконечно прекрасная!
---------------------------------------------
Лариса Калмаева
Лариса Кальмаева (НЯМА ДАННИ).
ПРИЯТЕЛЮ, ЗА ТЕБЕ ПИША
Приятелю, за тебе пиша!
Живеем в тежки времена,
животът ни „почерпи” с всичко
и награди – със зла съдба.
Той бие ни и проверява
за твърдост, здравина и хъс,
с двуличие ни поверява
нелекия житейски кръст.
Не се пречупва нашта връзка!
И закаляваме душа,
тъй, както риба в лед се блъска,
живеем – дишайки едва.
Подложени сме на проверка
за твърдост, воля и търпение
и с десет заповеди-сверка
животът ни е откровение.
Търпи, любов! Не се предавай!
Пред двама ни тоз път тежнее,
набирай сили, плам раздавай
и някакси ще преживеем.
И може би като награда
ще ни подскаже Господ знак!
Каквато и да е преграда,
ти ще се справиш с нея пак.
Под слънцето живей, поете!
Прескачай мъки и беди!
В прозореца ти нека светят
божествените светлини!
МОЙ ДРУГ! К ТЕБЕ, ВСЕ СТРОКИ ЭТИ
Мой друг! К тебе, все строки эти,
Как тяжело нам жить с тобой,
Жизнь, „угостила” всем на свете,
И наградила – злой судьбой.
Она, нас бьет и проверяет,
На прочность, выдержку во всем,
Все потому, что доверяет,
Тот крест, который и несем.
Мы не ломаемся, не гнемся!
Лишь, закаляется душа,
Об лед как рыба, так и бьемся,
Идем по жизни – чуть дышА.
У нас с тобой идет проверка,
На стойкость, выдержку, терпенье,
Тех десять заповедей-сверка,
Нам жизнь такая – откровенье.
Терпи мой друг! И не сдавайся!
Ведь у меня, такой же путь,
Ты силы воли набирайся,
Переживем, уж как нибудь.
Держись! Придет, к тебе награда!
Господь подскажет, как прожить,
Какая б нЕ была преграда,
Тебе удастся, все решить.
Живи поэт, под этим солнцем!
Не знай ни горя, и ни бед!
И пусть всегда, в твое оконце,
Идет Божественный, тот СВЕТ!!!
---------------------------------------------
Лариса Милер
Руската поетеса и писателка Лариса Милер (Лариса Емельяновна Миллер) е родена на 29 март 1940 г. в Москва. Завършва Института за чуждестранни езици (1962 г.). Работи като преподавател по английски език. Член е на Съюза на руските писатели (1979 г.) и на руския ПЕН център (1992 г.). Носителка е на много литературни награди. Авторка е на над 30 книги с поезия, проза и есеистика, сред които стихосбирките „Безымянный день” (1977 г.), „Дополнение к сборнику Безымянный день” (1977 г.), „Земля и дом” (1986 г.), „Поговорим о странностях любви” (1991 г.), „Стихи и проза” (1992 г.), „В ожидании Эдипа” (1993 г.), „Стихи и о стихах” (1996 г.), „Заметки, записи, штрихи” (1997 г.), „Сплошные праздники” (1998 г.), „Между облаком и ямой” (1999 г.), „Мотив. К себе, от себя” (2002 г.), „Где хорошо? Повсюду и нигде” (2004 г.), „Сто оттенков травы и воды” (2006 г.), „Золотая симфония” (2008 г.), „Guests of Eternity” (2008 г.), „Накануне не знаю чего” (2009 г.), „Потаённого смысла поимка” (2010 г.), „Упоение заразительно” (2010 г.), „Четверг пока необитаем” (2011 г.), „Zestig Gedichten / Шестьдесят стихотворений” (2011 г.), „Праздники по будням” (2013 г.), „Regarding the Next Big Occasion” (2015 г.), „Grani di felicitа” (2015 г.), „Намёк на благодать” (2015 г.) и др. Живее в Москва.
СРЕД ШУМНАТА ЗЕМЯ
Сред шумната земя слова прошепвам аз.
Шептя, за да ме чуят, с лекия си глас
шептя, защото в чудесията край мене
от листи и треви аз опит възприемам.
От листи и треви, обичащи тих свят,
макар че лесно могат да ги заглушат.
И в грохота ще свеждам към ухото устни,
на близкия по дух аз нещо да пошушна...
ТАК ШУМНО НА ЗЕМЛЕ
Так шумно на земле, поэтому шепчу.
Шепчу, поскольку быть услышанной хочу.
Шепчу, поскольку здесь в диковинку лишь шёпот.
У листьев и у трав переняла я опыт.
У листьев и у трав, что любят тихо жить,
Хотя их ничего не стоит заглушить.
И в грохоте сплошном приближу губы к уху,
Чтоб пошептаться с тем, кто близок мне по духу.
2011 г.
---------------------------------------------
Лариса Семиколенова
Руската поетеса Лариса Семиколенова е родена и живее в гр. Самара. Публикува стихове в литературни списания, сборници и алманаси като „Автограф”, „Союз писателей”, „Литературен свят”, „Вначале было слово”, „Я держу небо”, „Площадь Пушкина”, „Созвездие”, „Из глубины души”, „Тихо, пушки, строки говорят” и др. Печелила е награди в поетични конкурси.
И ОТНОВО ЩЕ ИМА МИРАЖИ
Сортирам струните от дни.
Прелиствам страници от памет.
В дъждовен ромон се роди
мелодия на любовта ни.
Приключи нашият роман.
Последния му том затварям.
Упойка от отминал плам
сред буря есенна изгаря.
Но пак миражи през нощта
ще ни тревожат. И отново
сърце ще чува любовта
напук на времето сурово.
И СНОВА БУДУТ МИРАЖИ
Перебираю струны дней.
Листаю памяти страницы.
И в тихом шелесте дождей
Любви мелодия родится.
Прочитан старый наш роман.
Я закрываю том последний.
И сладких чувств былых дурман
Развеян бурею осенней.
Но снова будут миражи
Тревожить сны. И сердце снова
Услышит музыку любви
Назло реальности суровой.
-----
КАПАНЪТ НА НАДЕЖДАТА
Любов минава, гасне вяра, стихва нежност...
Но пак коварно се промъква в нас надежда.
В кръвта студена пак разпалва се огниво,
сърцето ту замира, ту пулсира диво.
Преливат факти и миражи, блян и дивост,
а розите бодли отровни пак забиват.
Красива е заблудата. И раят блеснал...
В капана на надеждата се влиза лесно.
КАПКАН НАДЕЖДЫ
Пройдёт любовь, угаснет вера, стихнет нежность...
Но нет, поверь, коварней чувства, чем надежда.
В крови остывшей вдруг огонь опять займётся,
И сердце снова то замрёт, то дико бьётся.
Смешались явь и миражи, реальность, грёзы.
И ядовитые шипы вонзают розы.
Красив придуманный обман. И рай твой ложный.
Попасть к надежде в злой капкан совсем несложно.
-----
РОДОПИТЕ ПОМНЯТ ГЕРОИТЕ
Не цени своя народ този,
който в сърцето си не пази спомените за неговите страдания.
Търновски митрополит Климент (Васил Друмев)
Как камъни плачат видя.
Мълчат скръбно хора и време.
А раните нощем болят
с куршуми, в Батак запоени.
Стената е кървава вече,
жестокости вяра не спират.
След страх и безмилостна сеч
в страдание всички умират.
Ти чу ли в беззвездния мрак –
стените на църквата стенат!
Проклинат врага си в Батак
невинните, живи погребани.
Днес с почит пред тях ще застанем,
цветя до икони ще сложим.
В сърцата не млъкват камбани –
Родопи героите помни.
РОДОПЫ ГЕРОЕВ ПОМНЯТ
Не дорожит своим народом тот,
кто в сердце своем не хранит воспоминания о его страданиях.
Тырновский митрополит Климент
Ты видел, как плачут камни,
Как скорбно молчат поныне?
И ноют ночами раны,
От пуль, что Батак язвили.
И кровью стена залита,
Где люди спастись пытались.
Изведав немало лиха,
Погибли все, но не сдались.
Ты слышал беззвёздной ночью,
Как стены Батака стонут?
Проклятья живут бессрочно
Душ, заживо погребённых.
К руинам цветы слагая,
Постой в молчании скорбном –
В сердцах набат не смолкает:
Родопы героев помнят.
---------------------------------------------
Лев Котюков
Руският поет, писател и литературен критик Лев Котюков (Лев Константинович Котюков) е роден на 9 януари 1947 г. в гр. Орел. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1970 г.). Публикува стихове и есета в издания като „Правда”, „Комсомольская правда”, „Молодая гвардия”, „Литературная газета” и др. Работи като завеждащ отдел във в. „Орловский комсомолец”, главен редактор на изд. „Ниппур”, главен редактор на сп. „Поэзия” (от 1997 г.), ректор на Висшите литературни курсове „И. Бунин”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1982 г.). Председател на московската областна организация на Съюза на писателите на Русия (от 1999 г.), секретар на Съюза на писателите на Русия, член на Изпълнителния комитет на Международното общество на писателските съюзи, член на Бюрото на Президиума на Международния литературен фонд. Автор е на над 40 книги с поезия, проза, литературна критика и есеистика, сред които стихосбирките „Встречные поезда” (1987 г.), „В одинокой толпе” (1990 г.), „В змеиных зеркалах” (1993 г.), „Последние и первые” (1993 г.), „Страх любви” (1996 г.), „Огонь летящий” (1997 г.), „Невозможное” (2000 г.), „В сумерках небожителей” (2001 г.), „Твоё бессмертие” (2003 г.), „Крест и пламя” (2004 г.), „Ангелы любви” (2005 г.), „Тайна молчания” (2006 г.), „Не спасётся никто от последней любви” (2008 г.), „Победитель последних времён” (2009 г.), „Под небом любви” (2011 г.), „Тайна вечности” (2013 г.), „Пепел тьмы” (2015 г.), книгите с романи, повести и есета „Демоны и бесы Николая Рубцова” (1998 г.), „Собрание избранных сочинений. Книга прозы” (2000 г.), „Смерть двойника” (2000 г.), „Моя галерея” (2002 г.), „Песнь о Цейхановиче или По ту сторону России” (2004 г.), „Чёрная молния вечности” (2010 г.) и др. Носител е на над 30 литературни и международни награди, сред които и орден „Кирил и Методий” (1997 г.). Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Живее в селището Переделкино, близо до Москва.
ОТ ЛЮЛЧИНИЯ ДЕН ДО СЕТНИТЕ НИ ДНИ
От люлчиния ден до сетните ни дни
ти в моята любов бъди и пребъди!
След тих ефирен блян в горяща кръв със зов,
аз – пеещ лъч, спасен от твоята любов.
И не с небитие! С любов ще сме в безкрай!
Загубили живот, вовек ще бъдем в рай.
Над бездна да летим съдба ни утеши,
но повече от Бог любов не разреши...
И с Бога – ти и аз! В любов с мен пребъди!
Небитие без нас е, няма сетни дни...
ОТ ЛОНА ПЕРВОДНЕЙ – И ДО ПОСЛЕДНИХ ДНЕЙ
От лона перводней – и до последних дней –
Пребудь в моей любви, пребудь в любви моей!
И вне эфирных лет, в сгорающей крови,
Я – как поющий свет, спасусь в твоей любви.
Что нам небытиё?! В любви мы – вне времён!
Навек теряя всё, навеки жизнь найдём.
Нам бездну побороть Судьбою суждено,
Но больше, чем Господь, любить нам не дано…
И с Богом – ты и я! Пребудь в любви моей!
И нет небытия, и нет последних дней…
---------------------------------------------
Лев Смирнов
Руският поет и преводач Лев Смирнов (Лев Васильевич Смирнов) е роден през 1928 г. в гр. Твер. Завършил е юридическия факултет на Московския държавен университет (1952 г.). Публикувал е поезия в десетки сборници и антологии като „Юность” (в 4 т.,1965-1985 г.), „День поэзии. Избранное” (1956-1981 г.), „Антология русского лиризма” (2000 г.), „Русская поэзия 20 века” (2006 г.), „Русская поэзия 21 века” (2010 г.), „Великая Отечественная война” (2012 г.) и др., превежда поезия от украински, пише текстове на песни. Член е на Съюза на писателите на Украйна (1962 г.). Автор е на стихосбирките „Земной непокой” (1962 г.), „Право на солнце” (1964 г.), „Лепта” (1966 г.), „Третья даль” (1971 г.), „Автобус в марте” (1973 г.); „Зимняя молния” (1979 г.), „Копейная звезда” (1986 г.), „Журавль в ночной степи” (1987 г.), „Русские таинства” (1990 г.), „Птица и храм” (2008 г.) и др. Живее в Москва.
МИТ
По-скандален замисъл вовеки
трудно можеш да измислиш, виж –
в сътворението на човека
господа с маймуна да смениш!
Учената мисъл ни накисна,
надхитри небесния Творец:
над човека павианка висне
вместо Дух и Син, и висш Отец.
Цар всеземен, атома разцепил,
в хиляди светини сложил ред,
от приматите учи да светиш,
на маймунски лапи дай привет!
С линийка измервай в полегато
чело кост коя къде виси.
Не открил душа в гръдта космата,
ти отново там я потърси!
Своя прачовешки род последвай,
че роднини сини са ти те,
може би така е по-нагледно
тайното световно битие.
МИФ
Замысла крамольнее от века
Не было и нету, может быть, –
В деле сотворенья человека
Обезьяной Бога заменить!
Мысль учёная перемудрила
Самого небесного Творца:
Над людьми зависла гамадрила
Вместо Духа, Сына и Отца.
Царь природы, расщепивший атом
И поправший тысячи святынь, –
Ты пойди на выучку к приматам,
Дружественной лапы не отринь!
Измеряй линейкой лоб покатый,
Все бугры сочти и все свищи.
Не найдёшь души в груди лохматой –
Брось линейку и опять ищи!
Пусть царит над миром всё отрадней
Родственница дальняя твоя,
Ибо с ней доступней и наглядней
Роковая тайна бытия.
1969 г.
---------------------------------------------
Лев Чистяков
Руският поет Лев Чистяков (Лев Константинович Чистяков) е роден на 4 февруари 1938 г. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Второе дыхание” (2001 г.), „Душа в осени” (2002 г.), „От восторга до испуга” (2008 г.) и др. Живее в Москва.
ПОЛЕТ
Каква съдба! В полята полет
след китна есен сред леса.
Кръжи листът, сега е волен,
благословен от небеса.
Не се възторгвай, полет кратък.
Искрее църква до река.
Листът, парченце от гората,
поляга в моите крака.
Какво ли в полет ще ме срещне?
В душата ми живее страст –
да видя сред небето нещо
и като лист да падна аз.
ПОЛЁТ
Каков удел. Взлететь над полем,
Покинув поредевший лес.
И лист кружит, сейчас он волен
С благословения небес.
Не возгордись, полёт недолог.
За полем церковь на холме.
И леса маленький осколок,
Он падает под ноги мне.
А мне что нужно для полёта?
Живёт в душе такая страсть –
Увидеть в синем небе что-то
И лишь потом, как лист, упасть.
---------------------------------------------
Леонид Зеленский
„Родился на Украине, учился, жил и работал в Латвийской ССР до 1991 г., затем жил, работал и ушёл на пенсию (2008 г.) в новой Латвии. Владею латышским и английским языками. Почти 30 лет работал руководителем двух госпредприятий.” (Няма други данни.)
ЖЕСТОКОСТ
„Жестокостта винаги е плод на безсърдечността и слабостта...”
Сенека Младши
Сред нас жестокост се разхожда,
ту шумно ни зове, ту лично,
понякога ни страх спохожда,
понякога сме безразлични.
Не я корим, а тя наглее,
свободна чувства се и пак
понякога е звяр звереещ,
понякога змия сред мрак.
Тя враговете не подбира,
с отрова смъртоносна, с яд
в децата ни се с радост взира,
понякога за нас е ад.
Тя все по-често сменя краски,
душевност в двора си влече,
понякога надява маска,
а друг път без табу сече.
Последствия – катастрофален
за хиляди съдби обрат.
Понякога за нас летален
или за целия ни свят.
Животът, своя лък притиснал,
да я прониже някой ден!
Не сме убийци, но ни писна
да ни държи жестокост в плен!
ЖЕСТОКОСТЬ
„Жестокость всегда проистекает из бессердечия и слабости...”
Сенека Младший
Жестокость за окном гуляет,
То шумно двигаясь, то тихо,
Порой её мы замечаем,
Порой проходим молча мимо.
И потому она наглеет,
Свободно чувствует себя,
Порой, как зверь, она звереет,
Порою жалит, как змея.
Врагов она не выбирает,
И свой смертельный, гадкий яд,
Порой в детей она вливает,
Порой укус для взрослых ад.
Она всё чаще подменяет
Собой душевность, доброту,
Порою маску надевая,
Порой открыто, без табу.
Её последствия ужасны,
Для судеб тысячи людей.
Порой для одного летальны,
Порою для планеты всей.
Жизнь лука тетиву натянет,
И выпустит в неё стрелу.
Мы не убийцы, но устали
Жить у жестокости в плену.
-----
НАШИЯТ ЖИВОТ
Но животът не е магистрала,
с много остри завои е слят.
Зад едни дебнат скръб и провали,
завист алчна и ревност стоят.
А зад други завои – успехи,
слава бурна, богатство и власт,
наслаждения, светски утехи
и, разбира се, огнена страст.
Не е само – роди се, изчезна,
трябва още – достоен бъди!
И дали ще е лош, или звезден,
е животът ни неповторим!
Да твориме живот ни е нужно,
да го пълним с мечти, с добрини,
да подкрепяме близки и чужди
и към щастие да се стремим!
Няма спирки по пътя житейски,
с лозунг силен: „Без страх и без грим!”,
без лъжи, хитрини и злодейства
през живота си с чест ще летим!
Не е прав път животът, аз зная,
че е преход нелек всеки час.
Но след родния праг чак до края
този път е отсъден за нас.
НАША ЖИЗНЬ
Наша жизнь не прямая дорога,
Много в ней поворотов крутых.
За одним ждёт печаль и тревога,
Зависть жадных и ревность иных.
За другим поворотом – успехи,
Слава, деньги, огромная власть,
Наслажденье, мирские утехи,
И, конечно, безумная страсть.
Жизнь не просто – родился и умер,
Жизнь с достоинством надо прожить.
Хоть плоха она будет, хоть супер,
Не дано нам её повторить!
Нам дано быть творителем жизни,
Её смыслом, добром наполнять,
Помогать, как чужим, так и ближним,
И всё время о счастье мечтать!
Жизнь не терпит в пути остановки,
Лозунг жизни – „Без страха – вперёд!”
Без обмана, коварства, уловки,
Будем мы совершать свой полёт!
Наша жизнь не прямая дорога,
Это понял я очень давно.
Уходя от родного порога,
Всем пройти этот путь суждено.
---------------------------------------------
Леонид Ивашов
Руският военен и обществен деец, поет и писател Леонид Ивашов (Леонид Григорьевич Ивашов) е роден на 31 август 1943 г. в гр. Фрунзе, Киргизка ССР. Завършил е Ташкентското висше общовойсково училище „В. И. Ленин” (1964 г.) и военната академия „М. В. Фрунзе” (1973 г.). Има богата военна биография, а след 1976 г. се включва активно във военно-политическия живот на страната. През 1983 г. защитава дисертация за степен кандидат на науките в Института за военна история, а през 1998 г. защитава докторска дисертация. Генерал-полковник, специалист в областите геополитика, конфликтология, международни отношения и военна история, началник на Главното управление за международно военно сътрудничество при Министерството на отбраната на Русия (1996-2001 г.), професор в катедрата за международна журналистика при МГИМО и в Академията за военни науки, действителен член на Академията за национална безопасност и на международната академия „Природа и общество”, вицепрезидент на Академията за геополитически проблеми (1998 г.), председател на Висшия офицерски съвет на Русия (2003 г.). Член е на съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Лира в погонах” (2000 г.) и „И тем я горд, что – русский генерал” (2003 г.), на над 700 статии в различни авторитетни издания, на монографиите „Маршал Язов (роковой август 91-го)” и „Россия и мир в новом тысячелетии” (1999 г.), на книгите „Россия или Московия? Геополитическое измерение национальной безопасности России” (2002 г.), „Хоронить не спешите Россию” (2003 г.), „Я горд, что русский генерал” (2013 г.) и др. Живее и работи в Москва.
ОФИЦЕРИТЕ НА РУСИЯ
Офицерското братство, офицерската чест
бяха святи, ще бъдат, а са святи и днес.
При съдбовни обрати, на война в смутен час
офицерите руски са надежда за нас.
Вие – руски витязи, с Петър кръв сте една.
Слава руска ще пазят времена и страна.
В тази слава велика, в този клетвен всеглас
офицерите руски – чест и гордост за нас.
Паметта ще остане, болки в нас ще горят,
за загинали бранно обелиски скърбят.
В скромни братски могили синовете ни спят,
еполети, пагони съвестта ни крепят.
Знамената, тръбите – пак във вихрен летеж –
белокос генералът, лейтенантът-младеж.
Но жадуват не битка, а покой, тишина,
офицерите руски – болка в славна страна.
ОФИЦЕРЫ РОССИИ
Офицерское братство, офицерская честь
Святы в армии русской были, будут и есть.
На крутых переломах, в лихолетье войны,
Офицеры России, вы – надежда страны.
Вы – от витязей русских, от питомцев Петра.
Нет, не канула в вечность славы русской пора.
Этой славе великой и присяге верны
Офицеры России, честь и гордость страны.
Не изгладятся память, боль минувших утрат,
О погибших в сраженьях обелиски скорбят.
В скромных братских могилах спят России сыны,
В эполетах, в погонах дремлет совесть страны.
Медь оркестра и знамя вновь волнуют сердца
Генерала седого, лейтенанта-юнца.
Только жаждут не боя, а для всех тишины
Офицеры России, боль и слава страны.
-----
СТАНИ, РУСИЯ!
Съдба сурова с гордост облада,
защо бледнеят твойте знамена?
В мъглата пътеводна си звезда,
не късай връзка в смутни времена.
Припев:
Съмнения, обиди остави.
Зората скоро свещи ще превземе,
стани, Русия-майко, изправи
пак гордо раменете изморени!
В Русия тъй било е неведнъж –
прекъсвал е крилатият й полет,
но след тревожния камбанен дъжд
величествено литва тя отново.
Съмнения, обиди остави.
Зората скоро свещи ще превземе,
стани, Русия-майко, изправи
пак гордо раменете изморени!
Не скръб, Русия, възроди, а с чест
преодолей мига на тежка леност.
Към теб светът с надежда гледа днес
и нов набат приканва към сплотеност.
Съмнения, обиди остави.
Зората скоро свещи ще превземе,
стани, Русия-майко, изправи
пак гордо раменете изморени!
ВСТАВАЙ, РОССИЯ!
Судьба твоя сурова и горда,
Но почему тускнеет цвет знамен?
В тумане – путеводная звезда,
И может оборваться связь времен.
Припев:
Сомненья прочь и униженья плен.
Пока рассвета не погасли свечи,
Вставай, Россия-Мать, вставай с колен
И расправляй натруженные плечи!
Уж так бывало на Руси не раз –
Полет высокий прерывался птичий,
Звучал набатом колокольный глас,
И восставала ты во всем величье.
Сомненья прочь и униженья плен.
Пока рассвета не погасли свечи,
Вставай, Россия-Мать, вставай с колен
И расправляй натруженные плечи!
Сосредоточься, Русь и, не скорбя,
Преодолей нелегкие мгновенья.
Взирает мир с надеждой на тебя,
И вновь набат взывает к единенью.
Сомненья прочь и униженья плен.
Пока рассвета не погасли свечи,
Вставай, Россия-Мать, вставай с колен
И расправляй натруженные плечи!
-----
РУСИЯ – РУСКА ТРОЙКА
Ах, Русия! Лети тройка руска!
Но безпътие дните редят.
От пиянство и дразги изпускаш
коловоза на ширния път.
Сред неясни нерадостни друми
кочияшът пияно-велик
изпогуби жених и такъми;
годеница си без годеник.
Може би е останала малко
твойта сила над буйния кон?
И без вяра отдаде се жалко
на ездача недраг бързешком?
А по пътя – горички и храсти,
чуждестранен обтегнат камшик.
Клюмна руският флаг и угасна
на тръбата победният вик.
РОССИЯ-ТРОЙКА
Ах ты, Русь! Разудалая тройка!
Бездорожье – привычный твой путь.
Не дают тебе бунт и попойка
В колею столбовую свернуть.
Вновь тебя в непонятные дали
Полупьяный возница везет,
Что смогли по пути растеряли,
А в невесты – никто не берет.
Иль совсем поистратила силу?
В стремя некому встать на скаку?
И, не веря в себя, ты постыло
Отдалась второпях седоку?..
На пути перелески, овраги
Да тугая заморская плеть.
И поникли российские стяги,
Маршей стихла победная медь.
2001 г.
---------------------------------------------
Леонид Фролов
Руският поет, писател и драматург Леонид Фролов (Леонид Германович Фролов) е роден на 13 октомври 1953 г. в гр. Свободний, Хабаровския край. Завършва висшите литературни курсове към Литературния институт „Максим Горки”. Работил е като стругар в оръжеен завод, хамалин, портиер, горски пазач, сценичен работник в Малий театър, дърводелец, контрольор, възпитател в детска градина, секретар на Таруския районен комитет на комсомола и журналист в десетки вестници от Владикавказ до Гулистан и от Урал до Мурманск. Публикува поезия и проза в списания като „Звезда”, „Север”, „Простор”, „Русский переплёт”, „Октябрь” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирката „Я ранен печалью” (2008 г.), книгите с повести „Грузчики” (1982 г.), „Переходный возраст” (1987 г.), „Благодарность” и „Пиво от внука” (1989 г.), книгата с пиеси „Сюжеты” (2002 г.), комедията „В начале был грех” (2003 г.), драмата „Приговорённые к жизни” (2004 г.) и др. Умира на 10 юни 2019 г. в Москва.
НОСТАЛГИЯ
Планетата потръпва от заслужена агония.
Прогрес докара хората до умопомрачение.
Когато бях с природата в единство и хармония,
разбирах земното си тук предназначение.
В живота трепетен бях лекомислен и объркан,
но, осъзнал безсмислието на безпътно ложе,
повярвах, че родът човешки е безсмъртен,
ако почитаме светите заповеди Божи.
От Бога получавахме закрила топла, бащината,
той щедро ни даряваше с несвършващи сърдечности.
И в хората човешкото, живецът тъй разрастваше се,
че радост бе за нас животът, щом венчан е с вечното.
Душата ми витаеше, душата бе нетленна.
Четях аз книга звездна сред небесна тишина.
Разбирах, че частичка съм от вечната вселена,
поезия на изгрева бе мойта светлина.
Побратимен със слънцето, с реката и тревите,
на волните простори аз бях равновелик:
да бъда степ, вълна да бъда можех сред вълните,
разбирах зверовете, знаех птичия език.
Но... Хората и дяволът интриги са раздули.
И аз, уви, и аз... Пленен от горделивост зла.
Каква облага имаме от Вавилонска кула?
Ний тъпо се крепим ни на небе, ни на земя.
Изгубен е ориентирът ни в света огромен.
От ценности съмнителни мастит пиедестал...
Аз летен дъжд бях, пролетен бях гръм чутовен,
но някак си в компютър бързо бях се озовал.
Израждахме се, сякаш вече друга сме порода.
Съдбовно се подлагаме на див експеримент!
Забравени са благодат, хармония с природа,
и тровят се душите ни с бездушен интернет.
Понякога с носталгия внезапна стенем ние
и лъч живителен от Божа светлина просветва...
Но веднага над нас връхлита адската стихия
и пак в агония се гърчи нашата планета.
НОСТАЛЬГИЯ
Планета содрогается в заслуженной агонии.
Прогресс довёл людей до умопомрачения.
Когда я жил с природою в единстве и гармонии,
Я понимал своё земное назначение.
Жизнь принимая трепетно, бывал порою ветрен,
Но осознав бессмысленность шального бездорожья,
Поверил свято я, что род людской бессмертен,
Покуда человечество чтит заповеди божьи.
От Бога доставало всем тепла его отеческого,
Так щедро он одаривал безмерною сердечностью.
И было в людях столько простого, человеческого,
Что радость в нас вселяла жизнь, повенчанная с вечностью.
Душа парила весело, душа была нетленной.
Читал я книгу звёздную в небесной тишине.
Пока воспринимал себя частичкою Вселенной,
Поэзия рассвета была доступна мне.
Братался с солнцем я, рекою и травою,
Просторам неоглядным я был равновелик:
Мог степью быть, мог быть морской волною,
Зверей я понимал и птичий знал язык.
Но... Люди завели с коварным чёртом шашни.
И я, увы, и я... Пленён гордыней злой.
Какой нам будет прок от Вавилонской башни?
Мы тупо оказались между небом и землёй.
Ориентир утерян в мироздании огромном.
Из ценностей сомнительных воздвигли пьедестал...
Я летним был дождём, я был весенним громом,
Но как-то незаметно компьютером вдруг стал.
Мы вырождались, становясь иной породой.
Зачем нам уготован роковой эксперимент?
Забыты благодать, гармония с природой,
И отравляет души бездушный интернет.
Но иногда внезапная охватит ностальгия,
Согреет луч живительный божественного света...
И тут же адская обрушится стихия,
И снова задыхается в агонии планета.
---------------------------------------------
Леонид Шифрин
„Леонид Б. Шифрин родился в 1947 году в городе Одессе. В 1971 году закончил Николаевский кораблестроительный институт и около сорока лет проработал в судостроении. Руководил консалтинговой фирмой, избирался депутатом Николаевского городского совета. Член литературного объединения „Стапель”. Шифрин автор пятнадцати книг: „Политикум”, „Улица Советская”, „А за окном был месяц март”, „Поперёк колеи”, „Афонаризмы”, „Чёрный квадрат”, „Иронизмы”, „Проруха”, „ЖЗЛ”, „Мемуары сантехника”, „Сбитень”, „Магарыч”, „Одесские штучки”, „Мелочи жизни”, „Долбаи”...”
ЗА ПРЕВОДАЧИТЕ НА ДЪРЖАВНИЦИТЕ
На Мария Сергеева
При превода след всеки глупав жест
се трупат грешки в доста дълъг шлейф.
Щом „секретар ЦК КПСС”
арабите преведоха на „шейх”...
Такъв подход не бе съвсем приет,
но включихме и своя скромен глас:
арабското преведохме от „шейх”
на руски с благородна дума „княз”.
О ПЕРЕВОДЧИКАХ ГОСУДАРСТВЕННЫХ ДЕЯТЕЛЕЙ
Марии Сергеевой
Они все соблюдают политес,
И тянется ошибок прошлых шлейф.
Ведь секретарь ЦК КПСС
Переводили на арабский – шейх.
Такой подход устраивал не всех.
И слов чужих иначе видя связь,
С арабского переводили шейх
На русский благородным словом князь.
-----
ЗА РОБИН ХУД
На Робин Худ момчетата са честни,
доказа четата му този факт.
Богатите ограбват много лесно,
а бедни да ограбват хич не щат.
Как своите пари да защитят?
Разбира се, с финансова отплата.
Брат Робин Худ си има – Робин Бят,
той граби бедни в полза на богати.
Но
на Робин Худ момчетата са честни...
О РОБИН ГУДЕ
У Робин Гуда честные ребята,
Они сумели это доказать.
И вынужденно грабили богатых,
Поскольку с бедных ничего не взять.
Как состоянье защитить от бед?
Всё можно сделать за двойную плату.
У Робин Гуда брат был Робин Бэд,
Тот грабил нищих и спасал богатых.
Но
У Робин Гуда честные ребята...
---------------------------------------------
Леонтина Апшениеце
Латишската поетеса Леонтина Апшениеце (Леонтина Апшениеце-Акула) е родена на 15 януари 1939 г. в гр. Балви, Латвия. Пише поезия от ученическите години. По образование е фелдшер. От 1974 г. над 30 години работи във филиала на библиотеката на Медицинския университет в гр. Резекне. Публикува стихове в издания и алманаси като „Sieviete”, „Независим сутрешен вестник”, „Резекне”, „Rezekne новини” и др. Първата й книга „Bеrnibas plava” излиза през 1992 г., след което издава 23 стихосбирки и книги за деца, сред които „Sargengelis” (1997 г.), „Berna lugsana” (1998 г.), „Sestdienas vakara” (1999 г.), „Gliemeza lidojums” (2004 г.), „Dziesminas par burtiniem” (2004 г.), „Krasu prieks” (2012 г.), „Meza krasas” (2013 г.) и др. По нейни стихове са написани над 170 песни и два музикални спектакъла. Живее в гр. Резекне, регион Латгалия в Латвия.
НА ВИСОКАТА ПЛАНИНА
Изкачих планина страховита –
пътят беше и дълъг, и жаден.
Вятър вихрен и слънце ще питам
за цената на мойто старание.
На небето сияе светило
и сърцето ми радостно диша,
всичко, прежни надежди градило,
днес изглежда ненужно, излишно.
Под краката ми облаци плават,
всичко там в низините остана:
обич, болка и радост забравям –
всичко, случило ми се по-рано.
Но свисти в планината висока
насмешливо наоколо вятър:
ще успея ли сам и самотно
да вървя след върха по-нататък?
Долу обич и горести има,
и коварство, и сълзи проляти,
ала там след студената зима
с дъжд и слънце настъпва пак лято.
Искам още да любя и с грешки
да живея човешки, да тичам.
Радост тук горе ти не усещаш,
нищо, че си свободен от всичко...
(ТУК – ОРИГИНАЛЪТ НА ЛАТИШСКИ ЕЗИК)
НА ВЫСОКОЙ ГОРЕ (перевод с латышского языка на русский язык: Зофия Ионина)
Я стою на высокой горе –
Путь наверх был трудный и длинный.
Спрошу я у солнца и ветра,
Имеет ли цену достигнутое.
На небе солнце сияет ярко,
И сердце заполняет радость,
Всё пережитое раньше
Ненужным кажется и лишним.
Под ногами проплывают облака,
Всё там внизу осталось:
Любовь ли, боль или радость –
Всё то, что раньше случалось.
Но теперь на горе высокой,
Вокруг насмешливо ветер свистит:
Смогу ли я в одиночку
Сам дальше идти?
Там внизу были любовь и боль,
Были коварство и слёзы,
Но всегда после холодной зимы
Наступает лето: солнце, дожди и грозы.
Я ещё хочу любить и ошибаться,
Чтобы чувствовать, что живёшь.
Здесь, наверху, уже не ощущаешь радость,
Хотя свободен от всего…
---------------------------------------------
Лерик Валерий
Лерик Валерий е поетичен псевдоним. Авторът е от Одеса. (Няма други данни.)
ТАМ
Там бяхме... Крачка в крачка, взор до взора,
година в разговори нощ след нощ,
сърца две... Задушевност, смях и порив.
Сега е тихо... Звездният разкош,
лехи, дървета, сгради и огради,
асфалтът, в слой пореден обновен,
и ехо – от младежките тиради
там, в свят незабравим за теб и мен.
ТАМ
Там были... шаг за шагом, круг за кругом,
за ночью ночь, в беседах целый год,
сердец двух... задушевность, смех и ругань.
Теперь, в тиши, там... звёздный небосвод,
деревья, клумбы, здания, заборы,
асфальта тонкий, в выбоинах слой,
и эхо... наших долгих разговоров,
как памятное, там... о нас с тобой.
-----
ОСИ
Пек... Падна в кучешко ведро с вода
оса голяма, много зла, на ивици.
Потъна... Беше в сигурна беда.
Намокрена... За полет няма силици.
И дожаля ми... С клонче я спасих.
Щом сложих сред тревата бездиханната,
с огромен рой оси се оградих,
нахвърлиха се те върху хуманния.
Покриха мойте бузи, моя нос,
петите ми и дланите окриляха...
Що страх събрах... Но главният въпрос
е в туй, че ни една от тях... не жилеше.
ОСЫ
Жара... В ведре с водою для собак
оса большая, злая, полосатая.
Утонет... Ей не выбраться никак.
Промокла вся... Нет сил круги наматывать.
И жалко стало... Веточкою спас.
Как только в травку скинул бездыханную,
огромный рой осиный в тот же час,
песчаной бурей ринул на... гуманного.
Толпой излобызали щеки, нос,
ладони... пятки голые в сандалиях...
Что страхов нахватал... не в том вопрос,
а в том, что ни одна из них... не жалила.
-----
С БЯГАЩ РЕД
Лицата се сменят, променят се маски...
сега обруган е, а вчера бе в ласки,
на лични симпатии в ъгъла хладен
по списък избраник – от списък изваден.
Лирикът не свиква на зъбите вълчи,
изгубва се мълком, виновни не търси,
но проза житейска сред памет прехвърча
със светла тъга ли, в сърцето ли с трънче...
В градчето на сайта по разни проспекти
от стари „простете” до нови „привети”
безкрайно на бягащ ред влюбено слово
в стихирна стихия ще свети отново.
БЕГУЩЕЙ СТРОЧКОЙ
Меняются лица... меняются маски.
Сегодня обруган, вчера был обласкан,
живущий на грани у личных симпатий,
по списку избранник... из списка изъятый.
Для лириков волчьи оскалы излишни.
Теряются молча... виновных не ищут,
но, в память запишется жизненной прозой
где... светлая грусть, а где... в сердце заноза.
И в городе сайта, каким-то проспектом,
от старых „прощайте” до новых „приветов”
бегущая строчка с любовью без края
засветится снова... Стихира большая.
-----
МАЛЪК НЮАНС
Към двамата се моли пролет пак
с детинщини, с любов, с цъфтеж окриляна...
Приеха я, видяли светъл знак.
Но мъдро там едното сърцебиене
смени набързо приказен брейк-танц
с носталгията минала, усетила,
че има в приказката им нюанс:
героите се твърде късно срещнаха.
МАЛЕНЬКИЙ НЮАНС
К двоим за столик просится Весна,
с ребячеством… с влюблённостью… с цветением.
Пустили, видя в том хороший знак.
Но, мудрость одного сердцебиения
сменила быстро сказочный брейк данс
былинной ностальгией, и заметила,
что есть у сказки маленький нюанс:
герои слишком поздно в жизни встретились.
-----
БЕЗСЪДЪРЖАТЕЛНО
Римуваш без умора ден след ден,
а после всичко, в топли драски вбито
с писец, от кривулици разкривен,
дори без капчица възторг прочиташ.
Разглеждайки и в профил, и в анфас
безсмислените редове, нахъсан
изписваш: „Туй е всичко... Аз съм пас!”
...И лист след лист тетрадката си късаш.
ПУСТОЕ
Без устали рифмуешь день за днём,
а после – всё, о чём душевно чёркал
в каракулях истрепанным пером,
читаешь без малейшего восторга.
Разглядывая в профиль и анфас
рождённую бессмыслицу на строчках,
тетрадке общей шепчешь „Всё... я-пас”
……………
и рвешь её... листочек за листочком.
---------------------------------------------
Ливия Лиепдрувиете-Смирнова
Латвийската поетеса и преводачка Ливия Лиепдрувиете-Смирнова (Ливия Бениславская Лиепдрувиете-Смирнова) е родена на 10 август 1955 г. в с. Угулево, Рикавски район в Латвия. Завършва факултета по латишски език и литература при Латвийския държавен университет в Рига (1985 г.). Публикува стихове в сборници и антологии като „Латгальская поэзия“, „Современная латгальская поэзия“, „Русская поэзия Латвии” и др. Превежда стихове на руски поети на латишски и латгалски език. Съсъставител и съавтор е на литературния алманах „Резекне”. Член е на Международната асоциация на писателите. Автор е на 7 стихосбирки на латишски и латгалски език. Живее и работи като преподавател в селището Рикава, Резекненския край, Източна Латвия.
В ПРОЗОРЕЦА ТИ СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ
В прозореца ти слънчеви лъчи
танцуват,
сякаш зайчета проблясват
с крачета боси
по ливадите,
с очи
захласнати
към детството прекрасно.
А мислите ми ласкави
на радостта
в кълба
от бялата мъгла се мятат,
издигат ме
на чучулига с песента
и се таят
на бисера в росата.
Към слънцето
с очите нежни на цветята –
тъй
жажда утрото да утоли пристъпя...
Ни пек,
ни зной,
наоколо покой е!
Прехласва бездната
с вековните устои,
където е домът
на свойто място.
И няма нищо там
за мен по-скъпо!
ТУК – ТАКСТЪТ НА ЛАТИШСКИ ЕЗИК
ЛУЧИ ОТ СОЛНЦА У ТЕБЯ В ОКНЕ (перевод с латышского языка на русский язык: Павел Плотников)
Лучи от солнца у тебя в окне
Танцуют,
Словно зайчики мелькают,
Босыми ножками –
лугами,
Как во сне,
С сердечностью
Дни детства вспоминают.
А мысли ласковые,
Светлые мои
В клубах
Тумана белого струятся,
Как песней жаворонка,
Ввысь меня несли,
Укрывшись,
В росах жемчуга искрятся.
Глазами нежными цветов
На солнце глядя,
Да так,
Что утро жажду
Утолить не может…
Нет ни жары!
Ни зноя,
Всё в покое!
Пучина не страшит,
Не тянет вековое,
Где дом,
Там всё на месте.
И для меня
Нет ничего дороже!!!
-----
НЕ ДАВАЙТЕ СЪРЦЕТО ДА ГОРИ
Не давайте
сърцето да гори,
земята
с пепелта си да тори...
Решете тези семена дали
не могат да покълнат там така!
И трябва ли покой,
щом плитката река
не може жаждата
да утоли?
ТУК – ТАКСТЪТ НА ЛАТИШСКИ ЕЗИК
НЕ ПОЗВОЛЯЙТЕ СЕРДЦУ ВЫГОРАТЬ (перевод с латышского языка на русский язык: Павел Плотников)
Не позволяйте
Сердцу выгорать,
Горенья
Пеплом землю покрывать…
Во сколько оценить те семена,
Что неспособны дать ростки?
И мелководье надо ли
Такой реки,
Что жажду утолить
Не даст сполна?...
-----
ОСТАВА ВСИЧКО В НЕБЕСАТА
Остава всичко в небесата –
насладата,
горчивината,
преживяното блещукане –
остава всичко в небесата.
И твойте думи,
погледи, усмивки –
остава всичко в небесата.
А с утрото прииждащо
ти ще ми кажеш: „Не!”
И всичко ще изчезне в този свят.
И ще останем само ти и аз,
и времето
към вечността ни...
ТУК – ТАКСТЪТ НА ЛАТИШСКИ ЕЗИК
ВСЕ ОСТАЕТСЯ В НЕБЕСАХ (перевод с латышского языка на русский язык: Павел Плотников)
Всё остаётся в небесах –
И наслаждение,
И горечи
Ушедшее мерцание
– всё остаётся в небесах.
Слова твои
И взгляды, и улыбки
– всё остаётся в небесах.
А с наступлением утра
Ты мне скажешь: „Нет!”
И всё исчезнет в этом мире.
Останешься лишь ты и я,
И время,
Что уносит в вечность…
---------------------------------------------
Лилия Абросимова
„Лилия Григорьевна Абросимова, Кольский Север, Мурманская область, город Мончегорск.” (Няма други данни.)
КРЪСТЪТ
В прастара притча се разказва:
Някакъв скиталец,
под тежестта на кръст голям снизен,
пристъпил към Исус, там кръст оставил
и промълвил: „О, тъй съм уморен!
Снабди ме ти с по-леко бреме, Боже,
прости на своя грешен раб таз мъст,
тъй да живея повече не може –
не е по силите ми този кръст!”
И Господ към злочестия бедняк смилил се:
„Различни бройки има в двора наш,
не се измъчвай, избери си
по свойте сили кръста подходящ!”
Премервайки дузина, той възкликнал с радост:
„Как дълго търсих кръста... Тоз ми отреди!”
Христос погледнал го с усмивка блага:
„Да, същият е, с който бе преди!”
КРЕСТ
Есть притча древняя:
Как некий человек усталый,
Согнувшийся под тяжестью креста,
Пришёл к Иисусу, крест к стене поставив,
Взмолился слёзно: „Боже, я устал!
Дай ношу мне полегче, если можно,
Помилуй меня, грешного, прости,
Вот этак жить мне боле невозможно –
Не в силах я вот ЭТОТ крест нести.”
И предложил Господь бедняге-горемыке:
„Вон сколько тут крестов, бери любой,
Сам выбери, чем горе мыкать,
Ищи по силам, знаешь сам-какой.”
Примерив дюжины, он, наконец, наткнулся:
„Как долго я искал и, всё-таки, нашёл!”
Христос взглянул в глаза и улыбнулся:
„Да это ж тот, с которым ты пришёл!”
-----
БОДЛИ И РОЗИ
Посестримата ми любима
донесе радост у дома –
покривка чудна подари ми,
извезала я бе сама.
Изгрял е шипков храст на нея,
разнасят клонки аромат,
а плодчетата аленеят
в прекрасния ми детски свят.
И притча умна си припомних:
Градинка, пълна с рози, с вкус
отгледал бе с ръце Господни
сред райско кътче сам Исус.
И всеки рози си откъсна,
венци плетяха той и тя,
но опустя от туй по-късно
градина Божа без цветя...
– Раздаде, Боже, рози святи,
но няма днес за теб, нали?
– За хората садих цветята,
за мен са техните бодли!
Тъй себе си благословено
в градини с доброта садиш.
Раздаваш своите творения,
а тръните... ще задържиш.
ШИПЫ И РОЗЫ
Ну чем я милость заслужила?
Моя названная сестра
Мне чудо - скатерть подарила
И вышила её сама.
На ней шиповник пламенеет
Душистой прелестью ветвей,
Цветов уж нет, плоды алеют
Прекрасной юности моей.
И притча вспомнилась сегодня:
Чудесный садик, полный роз –
Творенье Рук Своих Господних
Когда-то вырастил Христос.
Святые розы обрывали,
В венки сплетали, кто хотел,
И не заметили, как тая,
Тот сад Господний опустел...
– Раздал Ты розы и пионы,
Но что ж Себе оставил Ты?
– Я для людей растил бутоны,
Пусть Мне достанутся шипы!...
Саму себя благословенно
В свои „сады” вложила ты
И раздала свои творенья,
Себе оставила... шипы.
---------------------------------------------
Любов Истомина
Любовь Истомина – НЯМА ДАННИ.
ЗА ТЪЖНОТО
Беше време – разхвърляхме камъни,
а сега ги събираме...
Беше време – играхме по сватби,
а сега – умираме...
О ГРУСТНОМ
Было время – разбрасывать камни,
А теперь, собираем...
Было время – ходили на свадьбы,
А теперь, умираем...
---------------------------------------------
Людмила Викторовна
Людмила Викторовна, литературен псевдоним Фили-Грань – НЯМА ДАННИ.
ЕВА
Безучастна си, с отсъстващ поглед страдаш,
като сянка бледа в стаята пълзиш.
Влюбена си. Тъй ти се полага!
А денят към залез пак клони.
Занапред – безсъница проклета
и сълзи в копнежите кълнят.
Тупка в здрач сърцето безответно...
Плач! Но плач, че бурите ще спрат...
ЕВА
Безучастная, с отсутствующим взглядом,
Ты по комнате слоняешься, как тень.
Вижу – любишь. Так тебе и надо!
Клонится к закату длинный день.
Впереди бессонница и слёзы,
И тоска с заламываньем рук,
Безответный, глупый сердца стук…
Плачь! Но плачь о том, что стихнут грозы…
---------------------------------------------
Людмила Громоглазова
(НЯМА ДАННИ)
ИСКАМ ДА ИМАМ СЛЪНЦЕМОБИЛ
Аз искам мой слънцемобил,
ще минем с него много мили,
със слънце ще се движи,
безплатно и без грижи.
Да кажем, че пътува в мрак,
в нощта ще се зарежда пак,
с луната плам ще слагат,
звездите ще помагат.
И ако облаци в небето
закрият слънчицето, ето,
за пътя нямай грижи...
Ветрецът ще ни движи!
Притихна вятър, дъжд се лее,
слънцемобилът пак добре е!
Светкавица ще блесне –
зареждане чудесно.
Природата ще го окриля
и от поля ще сбира сили,
от ручеи засмени,
от клончета зелени.
А вместо газове колицата
от ауспуха ще пуска птици,
защото в радиатора
ще сложа инкубатор.
Да видят всички, ще притуря
гирлянд сапунени мехури.
И клаксон ще надувам!
Ура! Ура! Пътувам!!!
ХОЧУ ИМЕТЬ СОЛНЦЕМОБИЛЬ!
Хочу иметь солнцемобиль,
На нем проехать много миль,
Питаясь солнца жаром
Бесплатно и задаром.
Допустим, ночь накрыла мглой...
Ночною, сумрачной порой,
Пусть месяц выручает
И звезды помогают.
Вот тучи в небо забрели,
Закрыли солнышко они,
Ни звезд, ни солнца нету...
ПУСТЬ движется от ВЕТРА!
И ветер стих, и дождь пошел,
Солнцемобилю – хорошо!
Он молнией и громом
Заряжен будет снова.
Заряжен будет от земли,
Полей, где плещут ковыли,
От ручейков веселых,
От веточек зеленых.
А вместо газов выхлопных,
Он птиц впускает расписных,
Поскольку в радиатор
Поставлю инкубатор.
Или скорей, всего верней,
Гирлянду мыльных пузырей,
Чтоб видели соседи!
Ура! Ура! Я – ЕДУ!!!
---------------------------------------------
Людмила Дринова-Воронина
Руската поетеса Людмила Воронина (Людмила Александровна Дринова-Воронина) е родена на 17 ноември 1949 г. в гр. Стари Оскол, Белгородска област. Правнучка е на българския възрожденски историк и филолог Марин Дринов. По професия е театрален режисьор и музикант. Работила е като директор на Староосколския районен дом на културата, като музикален ръководител на детски и младежки групи. Пише стихове и песни, твори и изпълнява романси, рисува картини. Авторка е на стихосбирките „Рябиновый закат”, „Речки синий поясок”, „Напевы лета” (2011 г.), „Вдохновение” (2012 г.) и „Цветок желтой примулы” (2013 г.). Живее в гр. Стари Оскол.
ЧАРОДЕЙСТВО
Аз изгрев ще ти подаря,
ще бъде странен сън залудо,
с усмивка ще те покоря
и в миг ще се извърши чудо.
И миналото вечерта
зад нас с вълшебство ще заключи:
там буря, зейнала уста,
със злобно пеене ни мъчи;
там веят черни ветрове,
в душите ни тревога вливат,
фалшив проблясък ни зове,
към истината пътя скрива;
там дрипи зимата плете
и в бели преспи ги натриса,
в лъжа и болка гняв расте,
снежинката любов топи се...
В намръщения зимен ден
преградите зад нас се сливат,
накрая с теб ще разберем,
че сме един до друг щастливи!
В съдбовен спомен споделен
с нас бъдещето си ще вземем
и вече няма да сме в плен
на нелюбов и лошо време!
КУДЕСЫ
Я подарю тебе зарю,
Как сон, явившись ниоткуда,
Своей улыбкой покорю,
И в тот же миг свершится чудо!
Подарит вечер волшебство:
Он прошлое оставит в прошлом,
Где злобной Вьюги торжество
Изводит пением истошным.
Где веют чёрные ветра
И вносят в душу лишь тревогу,
Где праздной жизни мишура
Закрыла к истине дорогу.
Где хлопья снежные Зима
В сугробы белые сметает,
Где сводят боль и ложь с ума
И где любовь, как льдинка, тает.
...Ненастным, серым, зимним днём
Преодолеем все преграды,
И, наконец-то, всё ж поймём,
Что мы с тобой друг друга рады!
И, разделив судьбу одну,
Впредь не расстанемся на годы,
И не окажемся в плену
У нелюбви и непогоды!
---------------------------------------------
Людмила Кондратова
Номинирана за наградите „Поэт года 2014”, „Поэт года 2015”, „Поэт года 2016”, „Поэт года 2017”. (Няма други данни.)
СЪСТОЯНИЕ
Любов, застинала сред мен в печал безмълвна,
с воал обгърнала наоколо напълно.
И светъл лъч, и звук на струна в странно прение
душата тежко ще ранят като в сражение...
СОСТОЯНИЕ
Любовь застывшая во мне немой печалью,
Покрыла взор на все вокруг густой вуалью.
И света луч, и звук струны в изломе странном
Души коснувшись, тяжко ранят, как в поле бранном...
-----
УСАМОТЕНИЕ
До камина облегнат.
Въглен пука с лек шум.
Ни звездички в небето,
нито стъпки навън.
Сред памук тишината
в кръг обгръща перце.
С мека лапа тъгата
стяга морно сърце.
УЕДИНЕНИЕ
Ты сидишь у камина,
Легкий треск угольков.
Звезд в окошко не видно
И не слышно шагов.
Тишина, словно ватой
Все объяла кругом.
Грусть-тоска мягкой лапой
Сердце давит тайком...
---------------------------------------------
Людмила Онучина
Номинирана за наградите „Наследие 2014”, „Наследие 2015”, „Наследие 2016”, „Наследие 2017”, „Поэт года 2016”, „Поэт года 2017”, „Поэт года 2018”. Член на Русийския съюз на писателите. (Няма други данни.)
КЪМ ПОЕТИТЕ
Все бързате и всеки миг е стих.
Но тази дума „смърт” не е закачка.
Ще дойде „дамата с косата” тихо,
годините достатъчно ни мачкат.
Без мрачни мисли в този кратък век!
Пишете за доброто, за цветята.
Поетът е талант и мил човек,
за празниците пейте, за дъгата...
И нищо, че животът призовава
болеещия към последна стъпка.
Ще се отправим в полет. Дотогава
да пеем за добрата „...нежна тръпка”!
К ПОЭТАМ
Вы всё спешите: каждый миг – строфа.
А словом „смерть” так часто не играют.
Ко всем придёт „особая софа”,
О чём года нудят, напоминают.
Оставьте эти мысли: краток век.
Пишите Лиру о добре, природе.
Поэт – талант и милый человек,
О радуге пропойте, Новом годе...
Да мало ли о чём, что Жить зовёт
Болящего, что на последнем шаге.
Успеем все отправиться в полёт.
Пока давайте петь о „...милой Шаге”.
---------------------------------------------
Ляля Стрибная
Поетесата Ляля Стрибная (Лариса Стрибная) е родена на 13 февруари 1949 г. в гр. Межгорие, Закарпатска област. Завършва образование в Киев, след което преподава физика и работи като инженер. Публикува поезия в електронните медии. Живее в гр. Лвов, Украйна.
СРЕД ПАРАЛЕЛНИ СЕЛЕНИЯ
Сред паралелни селения
странници вечни ще бъдем.
Счупи крилата си времето,
няма пак да се пробудим.
ИЗ ПАРАЛЛЕЛЬНОГО МИРА
Из параллельного мира
Нам никогда не вернуться.
Сломаны времени крылья
Это не сон, не проснуться.
---------------------------------------------
Майк Зиновкин
Руският поет Майк Зиновкин (Михаил Зиновкин) е роден на 14 септември 1976 г. в гр. Архангелск. Има висше икономическо образование, работи в планово-икономическия отдел на ОАО „СМП-Нефтегаз” в Архангелск. Пише стихове от 15-годишен, след 2004 г. публикува поезия във вестници, списания и сборници. Автор е на стихосбирката „Медленные сюрикены бабочек”. Носител е на първа награда в литературния конкурс „Народен поет” (2013 г.).
ДУМИТЕ
Текат по вени думи, сякаш дъжд
на есенен уют в стъклата чука.
Умрели думи са, но ти си същ,
все още вдишваш миговете тука.
Все още жив. В ноември е добре
да има сняг. Към тоника до дъно
добавяш лед, ненужното тире
в очите ти стеснява се и тъне.
И трета сричка с втора ще сменим –
на морско дъно благо да открием.
Тез думи-огън! Но яви се дим
и ти изхвърли страшната хартия,
където на ръка с парче молив
измъчената ти душа кървее.
Ти знаеш: пак светът ще е красив
и нейде в първа сричка ще живееш.
СЛОВА
Слова текут по венам, словно дождь
Стучит в стекло осеннего уюта.
Слова мертвы, но ты ещё живёшь,
Вдыхая осторожные минуты.
Тебя не подменяли. В ноябре
Так нужен снег, что лёд бросаешь в тоник
И каждое ненужное тире
В твоих глазах сужается и тонет.
И третий слог становится вторым –
На дне морском искать иное благо.
Слова – огонь. Но ты увидел дым
И выбросил опасную бумагу,
Где от руки простым карандашом
Измучена душа до тёмной крови.
Ты знаешь, что всё будет хорошо –
Ты станешь буквой в чьём-то первом слове.
---------------------------------------------
Максим Замшев
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Максим Адольфович Замшев е роден на 27 април 1972 г. в Москва. Завършил е Литературния институт „Максим Горки” (2001 г.). Публикува поезия и публицистика в списанията „Москва”, „Молодая гвардия”, „Московский вестник”, „Юность”, „Поэзия”, „Воин России”, „Немига Литературная”, във вестниците „Завтра”, „День литературы”, „Московский комсомолец”, „Московский литератор”, „Литературная Россия”, в алманаси и тиражни издания като „День поэзии”, „Родник”, „Академия поэзии” и др. Превежда поезията на румънски и сръбски поети. Автор е на стихосбирките „Ностальгия по настоящему” (1999 г.), „Стихотворения” (2001 г.), „Время на ладони” (2003 г.), „Безоружный солдат” (2010 г.) и др., на романите „Аллегро плюс” (2007 г.) и „Избранный” (2009 г.). Член е на Съюза на писателите на Русия (1997 г.). Зам.- главен редактор на в. „Московский литератор” (2000 г.), отговорен секретар на московската организация на Съюза на писателите на Русия, секретар на Международното общество на писателските съюзи, главен редактор на сп. „Российский колокол”, член-кореспондент на Петровската академия на науката и изкуството (2002 г.). Носител е на много национални и международни литературни награди.
НА ДРЕВНИ АТЛАНТИДИ Е ДЕТЕ
На древни атлантиди е дете,
летят над нея празни самолети.
Не знае никой как тъга расте,
след работа до вкъщи щом докрета.
Недраги стаи. Време е в Париж
до Франсоа Вийон да се разхожда.
Сънува мама, детство, волна вис,
но утрото се зъби невъзможно
в прозореца, с кварталния комфорт,
прикриващ път към пустата Голгота,
и тоз вседневен страшен натюрморт –
пакет цигари и кафе самотно.
ОНА ДИТЯ ПОГИБШИХ АТЛАНТИД
Она дитя погибших Атлантид,
Над ней летят пустые самолёты.
Никто не знает, как она грустит,
Когда приходит вечером с работы.
Ей тесно в комнатах. Пора в Париж
Гулять под ручку с Франсуа Вийоном.
Ей снится детство, мама, блёстки крыш,
Но утро огрызается проёмом
Окна, где блочный мается комфорт,
Где путь открыт к пустующей Голгофе,
И страшен каждодневный натюрморт
Из пачки сигарет и чашки кофе.
-----
В СТРАНАТА МИ СЕ ТАЧАТ СИЛНИ НРАВИ
В страната ми се тачат смели нрави,
при нас нехайно времето върви.
В страната ми вековните дъбрави
превземат некосените треви.
В страната ми по злобни магистрали
до небесата чак се дипли прах.
И богохулстват тук, и Бога хвалят,
и ближния пресрещат като враг.
В страната ми седморно отмерете,
но отрежете грубо, през дома.
В страната ми смъртта не я мислете.
За себе си напомня тя сама...
В МОЕЙ СТРАНЕ В ЧЕСТИ КРУТЫЕ НРАВИ
В моей стране в чести крутые нравы,
Здесь не жалеют стрелки на часах.
В моей стране некошеные травы,
Как партизаны прячутся в лесах.
В моей стране на столбовых дорогах
Клубится пыль до самых облаков.
В моей стране громят и любят Бога,
И ближних ненавидят как врагов.
В моей стране сперва семь раз отмерьте,
А после режьте, грубо, по судьбе.
В моей стране не думайте о смерти...
Она сама напомнит о себе.
2001 г.
---------------------------------------------
Марат Гайнулин
Поетът Марат Гайнулин (Марат Гайнуллин) е роден в следвоенните години в селището Азизбеков в Туркмения. Завършил е минно инженерство в Грозненския нефтен институт (1971 г.) и патентно дело в Ашхабадския институт (1977 г.). Работил е по специалностите си в институти и предприятия в Грозни, Минск, Ашхабад, Краснодар и Москва. Има дългогодишна преподавателска дейност, над 50 научни труда и близо 30 авторски свидетелства за изобретения. Автор е на стихосбирката „Льётся песня и нет ей конца” (2007 г.). Живее в района на Кубан.
ОЛИМПИАДА, СОЧИ 2014
Враждата забравете тук, заминаха отдавна вече
душите на загиналите към съзвездие Плеяда,
простете, забравете за войната, Херострат далеч е,
добре дошли сте в Сочи вий на Зимната олимпиада.
Тихо стелят се едри снежинки,
вятър гали мечтите в захлас
и на спортната длан перушинки
с топлинка се разтварят сред нас.
И дори да си ти без медали,
топлинка на дланта ти гори.
С тебе Огън сме, друже, раздали
в Олимпийските зимни игри.
Ние смели противници бяхме –
спортът битка е, риск и борба.
На финал ледовете топяхме
в благородната наша игра.
Битка храбра вражди е прибрала,
битка с честни бойци е това,
с този меч олимпийското рало
състезателен дух изкова.
Литва в целия свят руски символ –
леопард, бяло зайче, мече.
Този плам олимпийската зима
към сърца и души ще влече.
* От 7 до 23 февруари 2014 г. в руския град Сочи се провеждат ХХІІ зимни олимпийски игри.
ОЛИМПИАДА, СОЧИ 2014
Забудьте ненависть к врагу, – для всех тяжёлая утрата...
Пусть вознесутся души павших... к Созвездию Плеяды,
Забудьте о войне, как некогда забыли Герострата...
Всех в Сочи приглашаем – на Зимнюю Олимпиаду.
Тихо падали хлопья-снежинки,
Ветер стих – не мешал их мечте.
На ладонь приземлялись пушинкой,
И теплом растворялись во мне.
И не важно, – что ты без медали,
Но теплом отдавала ладонь.
Помни друг, как мы рядом стояли –
Согревал нас прощальный Огонь.
Мы трудились с тобой – мокли спины,
Спорт всегда – это риск и борьба.
Но на финише таяли льдины –
Понимали, что это игра.
Рвались в бой – не закрыто забрало,
Бились храбро, но в честном бою.
Этот меч Олимпийский-Орало,
И Огонь – навсегда сохраню.
И взлетает наш символ Российский, –
Снежный барс... белый зайчик... медведь.
Но остался огонь Олимпийский –
Будет сердце и душу нам греть.
* Нет, нет – не звуки летней, здесь, Олимпиады – другая дата. Мелодия похожа – такая же печальная... И сценарий может быть другим. Пусть песня эта летит прощальным реквиемом – для павшего солдата, а память наша, скорбь-печаль – утратой, в мирах тех, вечно пребывает с ним.
-----
КЪМ ДРУГАРИ УСМИВКИ РАЗДАЛ
Не ходете досадно след мен
в сива маска, тъга и нерадост.
Ще живея, с възторг запленен
в приказките на Шехеразада.
Шагане ми изпрати писмо,
от далечни земи вест от нея.
Като в сън съм в блаженство само;,
сякаш в рай оттогава живея.
И не вярвам, че в светлия век
есента дъждове лее ко;си,
спи принцеса в кристален ковчег
и Кошчей трака някъде кости...
Аз рисувам картини от сън:
полуостров, приличащ на птица,
лодка, вятър, море, песен-звън,
на момиче игриви ресници.
И далечният приказен свят
на мечтите е близък и роден...
Над дланта ни звездите струят,
ако вярваш... Сърца са свободни.
Гоня есенна сива печал
с песен светла, с мечти, с романтизъм,
към другари усмивки раздал
на дъгата под цветната призма!
ЯРКИМ СПЕКТРОМ ДРУЗЬЯМ УЛЫБНУСЬ
Не ходите за мной по пятам –
грусть-печаль и тоска в серой маске.
Жизнерадостность вам не отдам –
жить хочу шахрезадовской сказкой.
Мне прислала письмо Шагане
из далёкого, светлого края...
И с тех пор я живу, как во сне –
наполняюсь блаженством и раем.
И представить себе не могу:
где-то осень с косыми дождями;
и царевна в хрустальном гробу;
и кощей „трепыхает” костями...
Я рисую картины из снов:
полуостров похожий на птицу,
ялик, море и песня ветров
и девчонки лукавой – ресницы.
Мир далёких и сказочных грёз
мне становится ближе, роднее...
Так легко дотянуться до звёзд,
если веришь... И сердцу теплее.
Прогоняю осеннюю грусть
светлой песней, мечтой, романтизмом.
Ярким спектром друзьям улыбнусь,
преломляясь лучом в гранях призмы!!!
---------------------------------------------
Мариана Виен
Мариана Виен (Марианна Казарян Вьен), Калифорния, Сан Франциско. (Няма други данни.)
ГАРВАНЪТ
Гарван черен закрещя –
знак за нас.
Сън безгрижен разпиля –
в ранен час.
Сянка плътна от крила –
в здрач студен.
Впива се в сърце игла –
болка в мен!
Вчера чаках те, копнях –
не дойде.
Всичко изгорих – до прах –
дим преде.
Тишината онемя –
как, не знам.
С вой кръжат огледала –
в танц пиян.
Само гарванът навън –
с грак тръби.
Искам да се върна в сън –
но не би.
Сенки сплитат бивш живот –
в обръч сив.
Стягат нишки бод до бод –
следва взрив.
ВОРОН
Ворон черный закричал –
Не к добру.
Сон беспечный мой прервал –
Поутру.
Тень густая от крыла –
На стене.
В сердце острая игла –
Боль во мне!
Я тебя вчера ждала –
Не пришёл.
Все сожгла – одна зола –
Дым тяжел.
Замолчала тишина –
Как могла.
Закружили допьяна –
Зеркала.
Только ворон за окном –
Не устал.
Мне б обратно в сон бегом –
Но едва ль.
Тени прошлого – кольцом –
В нить сплелись.
Затянулось все рубцом –
Разбрелись.
---------------------------------------------
Марина Ахмедова-Колюбакина
Руската поетеса, преводач и публицист Марина Ахмедова (Марина Анатольевна Ахмедова-Колюбакина) е родена на 5 януари 1952 г. в гр. Челябинск. Пише стихове от детските си години. Завършва филологическия факултет към Челябинския държавен педагогически институт и Литературния институт „Максим Горки” в Москва (1977 г.). От 1980 г. работи в Съюза на писателите на Дагестан. Член е на Съюза на писателите на СССР (1987 г.) и на Съюза на журналистите на Русия (2000 г.). Отговорен редактор е на в. „Литературный Дагестан”, редактор на сп. „Соколёнок”, основател на изд. „Дагестанский писатель”, зам.-председател на Съюза на писателите на Дагестан. Заслужил деятел на културата на Република Дагестан, заслужил деятел на културата на Руската федерация. Превежда поезия от украински, български, турски, чеченски, латишски, италиански, румънски и др. езици, преводач и съставител е на антологии на дагестанската поезия. Народен поет на Дагестан. Автор е на стихосбирките „Отчий свет” (1982 г.), „Високосный век” (1984 г.), „Осень столетья” (1986 г.), „Твой образ” (1987 г.), „Равноденствие” (1992 г.), „Ностальгия” (1996 г.), „Кавказская тетрадь” (2004 г.), „Долгое эхо” (2005 г.), „Древо жизни” (2007 г.), „И здесь, в долине Дагестана” (2012 г.), „Для поэтов нет плохих времён” (2015 г.), „Русское поле” (2016 г.), „Волшебный сундучок” (2017 г.) и др.
АЗ ГРАДИНА ВИДЯХ ИЗОСТАВЕНА
Аз градина видях изоставена
и душата ми в сълзи се сви...
Где изчезна ти, време прославено?
Няма тук да се върнеш, уви.
Не е вече родина родината,
тържествува пияната сган...
Плодовете узрели в градината
лаком червей продупчил е там.
В отчаяние нямо безпомощен
е домът ни сред мрачния двор,
а калината в селското гробище
някой сякъл е с остър топор.
Трите гроба в пагода над почвата
тя не крие от летния ад
и без сладко-горчивите плодчета
червенушките зиме са в глад.
Всичко в нашта земя е окрадено,
лековерие пътя гризе...
Бяха лакоми китните краища
за миражи на чужди князе...
А сега – ни родина, ни гробище,
само парк изоставен един...
Да, това привидя ми се, може би,
сред чугунения лабиринт.
ВДРУГ УВИДЕЛА САД ПОЗАБРОШЕННЫЙ
Вдруг увидела сад позаброшенный,
и до слёз защемило в душе…
Где же скрылось ты, время хорошее?..
Не вернуть тебя боле уже.
Эта родина – больше не родина,
торжествует там пьяная чернь…
Все плоды во саду, в огороде ли
продырявил прожорливый червь.
И, как лик, от немого отчаянья
потемнел покосившийся дом,
на погосте рябину печальную
кто-то острым срубил топором.
Три могилки тенистою пагодой
не укроет она в летний зной
и своей сладко-горькою ягодой
снегирей не накормит зимой.
Всё до нитки последней украдено
на земле легковерной моей…
Как же всё-таки падка окраина
на посулы заморских князей…
А теперь – ни погоста, ни родины,
только этот заброшенный сад…
Да и то, он привиделся вроде бы
мне за вязью чугунных оград.
---------------------------------------------
Марина Баршчевская
Марина Баршчевская (Марина Барщевская) – Харков, член на Русийския съюз на писателите от 2016 г. (НЯМА ДРУГИ ДАННИ.)
НЕДЕЛЯ ЗА ПРОШКА
Простете ми, че в Святата неделя
не чувствам нужда от всеопрощение.
На разните отрепки и безделници
прощавам от сърце... до понеделника!
ПРОЩЁННОЕ ВОСКРЕСЕНЬЕ
Простите, что в святое воскресение
Не чувствую нужды во всепрощении.
Подонков всех мастей и их подельников
Прощаю от души... до понедельника!
---------------------------------------------
Марина Бойкова
(НЯМА ДАННИ)
ИСТОРИЯТА НА ЕДНО ВРАЧУВАНЕ
Врачка стара веднъж й предсказа по малко
бързи бракове с двама мъже без любов:
„С тях, девойко, не ще си щастлива ти... Жалко!
Доста късно ще чуеш любовния зов...”
Позабрави се с времето туй предсказание,
но животът е дама капризна – дал-взет,
след разводите бракът бе само название
в мисълта, че с мъжете си няма късмет.
„Ти красива жена си, какво се оплакваш? –
я коряха приятелки с чувства добри. –
Може нещо да бъркаш с мъжете, не чакай,
помисли, промени се и друг намери!”
„Няма, милички... Стига! Дотук съм с мъжете,
на годинки съм вече, четирсет поне!
Със съвети в душата ми вий не ровете!
Бях в достатъчно бракове... Повече – не!
Но отново съдбата дари я със среща,
е, не бе точно среща, а блясък по път,
просто бавно вървеше човекът насреща,
поусмихна се той, после спря й дъхът.
След това... Бе чудесно в началото всичко –
дълго чакана искрена зряла любов.
Опознаваха свойте души и привички...
Но, уви, нещо куцаше в сговора нов!
Жизнен опит различен, несходен характер
или страх, че се връща предишен провал...
Завъртяха се глупави свади и разпри,
недоверие, смазваща ревност без жал...
А навремето врачка една й предсказа:
„В старостта, гълъбице, сама ще си ти!”
Туй пророчество с болка в душата се вряза...
След години за него цена заплати!
ИСТОРИЯ ОДНОГО ГАДАНИЯ
Ей однажды одна предсказала гадалка
Двух мужей и вздохнула, глаза отводя:
„Ты не станешь счастливою, девонька... Жалко!
А с любовью ты встретишься чуть погодя...”
Позабылось со временем то предсказание,
Жизнь – капризная дамочка – даст - заберет,
И осталось от браков одно лишь название,
И вердикт, что с мужчинами ей не везет.
„Ты ж красивая женщина, что еще надо? –
Подливали ей масла подруги в огонь, –
Может ты не права или в чем виновата,
Проследи, изменись и себя урезонь!”
„Нет уж, милые... Хватит! Никто мне не нужен,
Ведь недаром твердят: „Бабий век – 40 лет!”
И не стоит советами дергать за душу,
Все! Достаточно браков... На браки – запрет!”
Но однажды судьба подарила ей встречу,
Да и встречей, пожалуй, тут трудно назвать,
Просто медленно шел человек ей навстречу,
Улыбнулся, и нечем вдруг стало дышать.
А потом... было все, как бывает в начале
Долгожданной и искренней зрелой любви,
Узнавали друг друга, к себе приручали...
Только что-то опять не срасталось, увы!
То ли жизненный опыт, характер, привычки,
То ли страх перед будущим, прошлая боль...
Начались постоянные глупые стычки,
Недоверие, ревность и жесткий контроль...
Ей когда-то гадалка одна нагадала,
Что „ты старость, голубушка, встретишь одна...”
Видно врезалось в памяти, в душу запало...
Вот такая гаданиям этим цена!
---------------------------------------------
Марина Северцева
(НЯМА ДАННИ)
НАВЯРНО ТЕ ИЗМИСЛИХ В МОЯ СВЯТ
Навярно те измислих в моя свят,
добрата ти усмивка с поглед умен.
Но в дългия ми път на самота
разбрах, че правя грешка на изгубен.
Измислих чувствата за красота
в душата, малко щастие видяла.
Но срещам в погледа ти празнота
студена... Ах, какво ли съм желала?
Защо фантазиите изтъках,
защо обсипах те с цветя копнежи?
Защо любовни стихове събрах,
гасейки в тях сърдечна страст и нежност?
Прощавай! Тъй далеч сме аз и ти,
да си простим сред тази тиха вечер.
Аз ще забравя минали мечти.
Прощавай, мили, не жадувам срещи.
БЫТЬ МОЖЕТ, Я ПРИДУМАЛА ТЕБЯ
Быть может, я придумала тебя,
Твой умный взгляд и добрую улыбку.
Но, мили одиночества пройдя,
Я поняла теперь свою ошибку.
Придумала я чувства красоту
И душу, счастья видевшую мало.
В глазах знакомых вижу пустоту
Холодную... Но что же я желала?
Зачем, фантазии соткав свои,
Тебя осыпала любви цветами?
Зачем слагала я свои стихи,
В них погасив сердечной страсти пламя?
Прощай! С тобой нам нечего делить,
Простим друг друга в этот тихий вечер.
Я постараюсь прошлое забыть.
Прощай, мой милый, я не жажду встречи.
---------------------------------------------
Марина Струкова
Руската поетеса Марина Струкова (Марина Васильевна Струкова) е родена на 9 март 1975 г. в селището Романовка, Саратовска област. Завършила е Московския университет по изкуствата и Литературния институт „Максим Горки”. Работила е като учител, кореспондент на вестник, коректор и литературен редактор. Публикува поезия в издания като „Литературный Тамбов”, „Наш современник”, „Нева”, „Независимая газета”, „Русский дом”, „Роман-журнал ХХI век”, „Аврора”, „Атеней”, „Встреча”, „Молодая гвардия”, „Подъём”, „День литературы”, „Завтра”, „Русская газета” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1996 г.). Автор е на стихосбирките „Чертополох” (1996 г.), „Солнце войны” (1998 г.), „Серебряная пуля” (2002 г.) и „Грозовая чаша” (2011 г.). Живее в Москва.
ЗА ПОЗДРАВ С РИМСКИ ЖЕСТ
За поздрав с римски жест – към слънцето с ръка:
– Вървящите на смърт приветстват те в тоз свят!
Към белите чела с кръст прицелен. Така
прицелват се към нас и бъдното громят,
но огнената кръв зове за битка дни,
но ще ни скрие там взривена скръбна твърд.
Напук на таз съдба, Русия, възкръсни!
Приветстват те сега вървящите на смърт!
ПРИВЕТА РИМСКИЙ ЖЕСТ
Привета римский жест – рукою к Солнцу взмах:
– Идущие на смерть приветствуют тебя!
Лучей прицельный крест блеснет на белых лбах.
В нас целятся теперь, грядущее губя,
но огненная кровь взывает о борьбе,
но взорванная твердь укроет нас скорбя.
О, Русь, воскресни вновь наперекор судьбе.
Идущие на смерть приветствуют тебя!
---------------------------------------------
Мария Максимова
Руската поетеса, писателка и литературен критик Мария Максимова (Мария Глебовна Максимова) е родена през 1960 г. в Москва. Завършва Московския историко-архивен институт и Литературния институт „Максим Горки”. Публикува поезия в самиздатския и в официалния печат, в издания като „Золотой век”, „Черновик”, „Кольцо А”, „Крещатик”, „Юность”, „Гуманитарный фонд”, „Цирк Олимп”, „Волга”, „Гвидеон”, „Митин журнал”, „Полуостров” и др. Публикува статии по история на руската литература в издания като „Новая литературная газета”, „Независимая газета”, „Культура”, „Литературное обозрение”, „Культура на рубеже веков”, „За семью печатями”, „Окрестности” и др. Член е на Съюза на писателите на Москва (1996 г.). Автор е на стихосбирките „Уроки риторики” (1995 г.), „Кануны” (2002 г.), „Панцирь воздушной креветки” (2016 г.) и на книгите с проза „Голос и звук” (2012 г.) и „Житие преподобного Амвросия Оптинского” (2016 г.). Нейни стихове са включени в антологиите „Самиздат века”, „Crossing Centuries: The New Generation in Russian Poetry” и др. Живее в Москва.
РЕДОВЕ МАРГИНАЛНИ – 1
Редове маргинални... Така ни започва денят –
с ядовити шушукащи разпри, със звън в полутъмни вагони,
на простудата с ядни иглички, с треперещите колена,
разпиляни в накъсана дрямка памучни перони.
Ветровито подрънква ключът на пианото строг,
от пожарите гладни на гара, чернееща клена –
там, разсипан във въздуха, широколистен поток
дозамита в пороите птичи треви нажежени.
Плува в прежното изгревът, сякаш е щипка със сол,
вяло сбръчкано тяло, градът отмаляло върти се,
с нокът счупен плътта на пространството там е пробол
богомолец безименен, бременен с вечна костица.
МАРГИНАЛЬНЫЕ СТРОКИ – 1
Маргинальные строки... Вот так начинается день –
с перешептываний колких, со звонков в полутемных вагонах,
со строчащих по шелку иголок простуды, с дрожащих колен,
расплескавшись дырявою дремой с бумажных перронов.
Дребезжащий от всплесков глухих фортепьянных ключей,
от голодных пожаров вокзального черного клена –
там рассыпан по воздуху лиственный рваный ручей,
заметая дождем раскаленные птичьи газоны.
Там начало рассвета щепоткою соли плывет,
словно дряблое тело качается город нагретый,
и поломанным когтем по коже пространства скребет
безымянный паломник, беременный косточкой света.
1997 г.
---------------------------------------------
Марк Шатуновский
Руският поет, писател и литературен критик Марк Шатуновски (Марк Алексеевич Шатуновский) е роден на 6 март 1954 г. в Баку. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет. През 80-те години е активен член на поетичното студио „Луч”, един от организаторите е на московския клуб „Поэзия”. През 1993 г. издава в. „Благонамеренный кентавр”, ориентиран към литературния ъндърграунд. Чете лекции в университети в САЩ. Член е на Съюза на писателите на Русия (1992 г.). Съосновател и редактор е на сп. „100 words” (1993-1998 г.), съосновател е на Московския поетичен клуб, участник е в поетичния проект „Making words”. Публикува поезия, проза и есеистика в издания като „Юность”, „Новая Юность”, „Цирк Олимп”, „Знамя”, „Постскриптум”, „Five fingers”, „6ix”, „100 words”, „Lettres russes”, „Glas”, „Poesie des Regions d`Europe”, „Молодая поэзия”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Автор е на стихосбирките „Ощущение жизни” (1990 г.), „Мысли травы” (1992 г.), „Сверхмотивация” (2009 г.), на книгата с есета „После и после” (2008 г.), пиесата „Траектория улитки или анекдот о смерти Сталина” (1990 г.) и романа „Дискретная непрерывность любви” (1995 г.). Живее в Москва.
БАНАЛНИ НЕЩА
Късогледи години стоят си с виновна усмивка
в шлифер стар и развлечен зад прашния шкаф огледален:
на баща не приличат те – с хилава свита обвивка
постепенно подпухват, топят се в миража банален.
Ще излезеш на двора от изхода паралитичен –
има още такова почти безболезнено средство –
ще намокриш краката, дори да е време прилично,
в поизсъхващи калища на алиментното детство.
Кой така ви наплаши, от фотоалбум ви изгони,
довоенни момчета, забутани от битието,
изречения знаещи, даже самбистки прийоми,
с изражение, търсещо прежни черти на лицето.
Ваште сенки на лунния бряг на страха ви се скитат –
сенки дълги, редили на гола земя монументи,
вас тресе ви от всяко вълнение на слабините,
от лежащите в джобовете на гърди документи.
Преживяваш в квартира, а редом са глухи дувари
на живота изстиващ и нейде далече прокуден,
някой гледа оттам, от портрети на генсекретари,
и ситнят за развод физкултурните столични люде.
Или себе си срещнеш на мръсната стълбищна клетка,
но какво да си кажеш, щом няма какво да говориш,
само молещо гледаш към двойника с грозното кепе:
нека тук постоим, да не се разотиваме скоро.
Нещицата край нас като охлюв живеят измамно:
спрей в защита и ярко червило на устните морни,
само ключове два и билет – други улики няма!
В илюзорна случайност молби за пощада позорни.
Тоз нищожен животец за собствена прошка изнудва;
захаросани сълзи от детски измами отново;
както с лъч след дъжда опрощение ново се сбъдва,
изпълзява навънка от чантички и от джобове.
Но защо да щадиш? Та убийци пощада не знаят!
И къде да заминеш, а после защо да се връщаш?
Тук какво ще намериш, в какво ще повярваш накрая?
В туй: децата растят, а земята върти се могъщо...
БАНАЛЬНЫЕ ВЕЩИ
Близорукие годы стоят с виноватой улыбкой
в мешковатом плаще за зеркальным ободранным шкафом:
на отца не похожи – какой-то комплекции хлипкой,
и слегка оплывают и плавятся с медленным кайфом.
Или выйдешь во двор с параличного черного хода –
есть еще и такое почти безобидное средство –
только ноги промочишь, пусть даже сухая погода,
в подсыхающих лужах времен алиментного детства.
Кто вас так напугал, кто вас вытряс из фотоальбомов,
довоенные мальчики, в угол забитые бытом,
знатоки изречений и даже самбистских приемов,
с выражением лиц, совпадающим с чем-то забытым.
Ваши длинные тени на лунной поверхности страха –
тени прежде стоявших на голой земле монументов,
вас знобит от любого волнения в области паха,
от лежащих в нагрудных карманах своих документов.
Проживаешь в квартире, а рядом глухие отсеки
остывающей жизни, уже не способной продлиться,
кто-то смотрит оттуда, как смотрят с портретов генсеки,
и еще мельтешит в физкультурных разводах столица.
Или встретишь себя на замызганной лестничной клетке:
не найдешь, что сказать, и не выйдет с собой разговора,
только смотришь просяще на этого в ношеной кепке,
мол, еще постоим, ну, чего разбегаться так скоро.
Незаметные вещи ведут свою жизнь, как улитки:
вот баллончик губами обласканной яркой помады,
два английских ключа и билет – разве это улики?
Это так ненарочно и просит позорно пощады.
Эта мелкая жизнь вымогает себе упрощенье,
горстку сахарных слез намывая из детских обманов,
и как после дождя, получив для себя отпущенье,
выползает наружу из сумочек или карманов.
Так зачем их щадить? разве так поступают убийцы?
и куда уходить, а уйдя, для чего возвращаться?
что здесь можно найти или в чем захотеть убедиться?
в том, что дети растут и земля продолжает вращаться...
---------------------------------------------
Мастер Валерий Степанов
Валерий Степанов – НЯМА ДАННИ.
ВЗИРАМ СЕ В ТВОИТЕ ОЧИ
Целувам перличките на сълзиците,
които пак по бузите ти стичат се.
В очите ти се взирам и неистово
аз искам да ти кажа, че обичам те.
Мечтите ти момински чувам, миличка,
щастливи щъркели, към мен долитащи...
Сърцето ти трепери като пиленце,
любов сънува – страстна и нестихваща.
Сълзите леят се...
Целувам перличките на сълзиците,
които пак по бузите ти стичат се.
В очите ти се взирам...
Ще ти кажа ли?
Не зная как!
Не мога!
ДИВЛЮСЬ В ТВОЇ ОЧI
Збираю губами
перлинки
сльозинок,
що гаряче линуть
на щоки вродливі...
Дивлюсь в твої очі...
Та так дико хочу
Тобі все сказати...
Не можу!
Не вмію!
Лиш мрії
дівочі
я чую здалеку...
Що, мов ті лелеки
до мене несуться.
Та серденько твоє
як пташка тріпоче...
Кохання палкого
нестримного
хоче.
А сльози все л'ються...
Збираю губами
перлинки
сльозинок,
що гаряче линуть
на щоки вродливі...
Дивлюсь в твої очі...
Та хочу сказати!
Не можу!
Не вмію!
СМОТРЮ В ТВОИ ГЛАЗА (перевод с украинского языка на русский язык: Инна Метельская)
Соберу я губами росинки из слёз
От горячей, солёной их влаги немея…
Загляну в твои очи из неба и грёз
Как хочу я сказать…
Не могу…
Не умею…
Эти девичьи грёзы душой я ловлю,
Что как лебеди белые в небо несутся,
Сердце птицею бьётся, трепещет – ЛЮБЛЮ,
Отчего же тогда слёзы льются и льются?
И опять собираю росинки из слёз,
И опять как мальчишка, краснею, робея,
Как мне хочется быть
В глубине твоих грёз…
Как тебе мне сказать?
Не могу…
Не умею…
-----
СЛЪНЧЕВ ЗАЛЕЗ. ТИХО! ТИХО!
Слънчев залез.
Тихо... Тихо!
Няма гръм
да затрещи.
После плахо
писва мишка,
цял ден спряла
да пищи.
Еж в градината
пристъпва,
пеят весели щурци.
Сенки дълги
и предълги
са... на гости при кумци.
После,
пред самото утро
пада на трева
роса...
Ще кося сред мрака
чудо
през мъглата...
А коса?
Да косиш,
коса си трябва...
Где загубих таз коса!
Бос закрачих
през морава
с буйна весела трева.
До кумците
приближавам.
Срещат ме
и още как!
– О! За да си жива-здрава,
сипвай в чашите първак!*
* Благодарствени думи към стопанката, която налива на госта чаша със самогон. Бел. прев.
СОНЦЕ ЗАЙДЕ. ТИША! ТИША!
Сонце зайде.
Тиша… Тиша!
Ні торохне...
ані де.
Згодом трохи…
пискне миша,
Що мовчала
цілий день.
Десь їжак
в садку шелесне…
Заспівають цвіркуни.
Тіні довгі –
довжелезні
Завітають... до куми.
А пізніше,
аж під ранок,
На траву впаде
роса…
Вийду я на морок-
ґанок…
Крізь туман…
А де коса?
Щоб косить,
то треба ж косу…
Де ж покинув я її!
I як був…
пішов я босим…
По траві та по ріллі.
До куми
звернули ноги.
Що я бачу…?!
Вже стріча.
– О! Щоб ти була здорова, –
Наливає первача!
---------------------------------------------
Мила Доброван
(НЯМА ДАННИ)
ДЪЖДЕЦ
Дъждецът по улици крачи,
подсмихва се с поглед добър,
полива с вода минувачи,
свит всеки под своя чадър.
Аз длани под него прехвърлям,
с усмивка му пращам привет
и знам, че дъждецът добър е –
това си е наш общ секрет.
ДОЖДИК
Шагает по улице дождик,
Смеясь, со своей высоты,
Водой поливает прохожих,
Скрывающихся под зонты.
А я подставляю ладоши,
Ему улыбаясь в ответ.
Я знаю, что дождик хороший,
Но это – наш общий секрет.
---------------------------------------------
Михаел Сергеев
Михаел Сергеев (Михаэль Сергеев) – НЯМА ДАННИ.
ПРИКАЗЧИЦА ЗА ИДИОТИ
Живяха идиот и идиотка
до морския бряг. Тез убоги
си имаха къща и лодка
и нямаха свои тревоги.
Отгледаха тъпи дечица.
Безропотно дълго работеха.
А вечер споделяха слисани:
– Наоколо само идиоти...
До старост спокойно живяха,
без чужди лица бе животът им.
Щастливи по своему бяха,
не знаейки, че са идиоти...
СКАЗОЧКА ПРО ИДИОТОВ
Жил идиот с идиоткой
У самого синего моря…
Имели свой домик и лодку,
Не знали заботы и горя.
Растили детей ненормальных.
Ходили, как все на работу.
За ужином часто вздыхали:
– Какие везде идиоты…
До старости вместе дожили,
В свой мир никого не пускали.
По-своему счастливы были,
Диагноза просто не знали…
---------------------------------------------
Михаил Айзенберг
Руският поет, есеист и литературен критик Михаил Айзенберг (Михаил Натанович Айзенберг) е роден на 23 юни 1948 г. в Москва. Завършва Московския архитектурен институт (1972 г.) и работи като архитект-реставратор (1972-1989 г.). В съветско време има предимно самиздатски литературни изяви и публикува поезия в западни издания като „Время и мы” и „Континент”. След перестройката е литературен сътрудник на сп. „Московский наблюдатель”, консултант на изд. „Русслит”, преподава в Школата за съвременно изкуство при Руския държавен хуманитарен университет, работи в изд. „ОГИ” и изд. „Новое издательство”. Публикува поезия и литературоведчески очерци и статии в издания като „Знамя”, „Театр”, „Вестник новой литературы”, „Стрелец”, „Новый мир”, „Золотой век”, „Арион”, „Литературная газета” и др. Води цикъл радиопредавания „Путеводитель по ничейной земле”. Член е на редколегията на сп. „ЛО” (от 1997 г.). Носител е на литературни награди. Автор е на стихосбирките „Указатель имен” (1993 г.), „Пунктуация местности” (1995 г.), „За Красными воротами” (2000 г.), „Другие и прежние вещи” (2000 г.), „В метре от нас” (2004 г.), „Контрольные отпечатки” (2007 г.), „Рассеянная масса” (2008 г.) и на книги с публицистика като „Взгляд на свободного художника” (1997 г.), „Оправданное присутствие” (2005 г.), „Переход на летнее время” (2008 г.) и др. Живее в Москва.
НАС НИ ПЛАШАТ
Нас ни плашат, но страх не знаем,
и ругаят ни, но нехаем,
бият, не ни е болно,
гонят ни, а сме волни.
Що сме за хора ние?
Що сме за пъдпъдъци?
Трябваше в зор да вием,
зъби да скърцаме звучно,
сред пустотата мъчна
скрити за всеки случай.
НАС ПУГАЮТ
Нас пугают, а нам не страшно
Нас ругают, а нам не важно
Колют, а нам не больно
Гонят, а нам привольно
Что это мы за люди?
Что ж мы за перепелки?
Нам бы кричать и падать
Нам бы зубами щелкать
И в пустоте ползучей
рыться на всякий случай.
1982 г.
---------------------------------------------
Михаил Гусков
Михаил Гуськов – поет, писател, журналист. По негови стихове се изпълняват много песни от руската естрада. Автор на книгите „Дочка Людоеда или приключения Недобежкина” и „Вагриус”. Носител на много литературни награди.
ТЪЙ Е ОТРЕДЕНО ОТ СЪДБАТА
Тъй е отредено от съдбата –
да поникна в цветното поле,
с теб ще е сърцето ми в цветята,
не тъгувай, спомняй си за мен.
БЫЛО ТАК НАЗНАЧЕНО СУДЬБОЮ
Было так назначено судьбою
Мне в полях цветами прорасти,
Только сердцем я навек с тобою,
Вспоминай меня и не грусти.
-----
ДЪЩЕ, НЕ ПОЛЕ Е, А ПОЛЯНА
Дъще, не поле е, а поляна,
не премина ти оттук – притича.
Да тъгувам няма да престана,
че не те запазих с мен, момиче.
ДОЧЕНЬКА, НЕ ПОЛЕ, А ПОЛЯНУ
Доченька, не поле, а поляну,
Ты не перешла – перебежала.
Я грустить вовек не перестану,
Что тебя с собой не удержала.
-----
МЛЕЧЕН ПЪТ КЪДЕТО БЛИКА
Млечен път където блика,
с теб ще се намерим, може би,
там звезда звезда ще вика
и отново ще сплетем съдби.
ТАМ, ГДЕ МЛЕЧНЫЙ ПУТЬ СВЕРКАЕТ
Там, где Млечный Путь сверкает,
Мы, быть может, встретимся с тобой,
И звезда звезду узнает,
Чтоб друг другу снова стать судьбой.
-----
ТРИ ГАРИ
Тройка гари – московска триада...
Превъзпявам ги без суета!
Трите гари: три рая, три ада –
те към Третия Рим са врата.
Те са ангели в адски миазми,
три сърца са, три ярки звезди,
трите гари московски, три язви,
три каверни, три цирея зли.
Ти пристигаш, а ти заминаваш –
по човешки десница подай!
Посрещач и изпращащ прощаваш,
всичко има свой ад или рай.
Кой, защо, накъде, как се лута,
кръстопът от посоки избрал –
вечен скитник, вопиещ за чудо,
или Бог, от небето изгрял?
...Победител, когото всеблагите
ще поканят на пир пребогат?
Този град ще спаси, ще накаже,
ще спаси, ще взриви този свят?
Ти – руснак и евреин, и турчин,
стар и млад в пътя биообект,
дипломат или поданик сгърчен –
ти си същият Божи човек.
Сякаш в цигански табор попаднал
сред десеткоезична мълва,
идваш тук – Ярославска, Казанска,
Ленинградска, накратко – в Москва!
. . .
– Хей, щастливо билетче раздавам,
кой е пръв? О, навярно си ти!
Всичко в този кът с шанс се решава,
при Троицата, в град на мечти.
Затова тройка гари в триада
неслучайно с години градим,
трите гари: три рая, три ада –
те врата са към Третия Рим!
ТРИ ВОКЗАЛА
Трех вокзалов московских триада...
Вы – воспетые мной неспроста!
Три вокзала: три рая, три ада –
Это Третьего Рима врата.
Как три ангела в адских миазмах,
Как три сердца и три маяка,
Три вокзала московских, три язвы,
Три нарыва, каверны, плевка.
Приезжаешь ли ты, уезжаешь –
Для пожатия руку подай!
Провожаешь ли ты иль встречаешь,
Все имеет свой ад или рай.
Кто, зачем ты, куда и откуда –
На скрещенье всех главных дорог –
Вечный бомж в ожидании чуда
Или с неба спустившийся Бог?
...Победитель, кого уже скоро
Всеблагие покличут на пир?
Покарать иль спасти этот город,
Покарать иль спасти этот мир?
Кто ты – русский, еврей или турок,
Смоль волос на висках или снег,
Из дипкорпуса ты иль из урок? –
Ты такой же, как я, человек.
Ты попал, словно в табор цыганский,
В тридцати трех язычий молву –
На вокзал Ярославский, Казанский,
Ленинградский, короче, в Москву!
. . .
– За счастливым билетиком лезьте,
Ну, кто первый? Конечно же, ты!
Все решается здесь, в этом месте,
В Граде Троицы, Граде Мечты.
Потому трех вокзалов триада
И воздвигнута здесь неспроста,
Три вокзала: три рая, три ада –
Это Третьего Рима врата!
-----
ЧЕ ЖИВЯХ НЕДЪЛГО И ЗАМИНАХ
Че живях недълго и заминах,
скъпа мамо, не тъгувай ти!
В край с треви, по-меки от коприна,
в Млечен път са мойте висоти.
ТЫ О ТОМ, ЧТО Я ЖИЛА НЕДОЛГО
Ты о том, что я жила недолго,
Мама, дорогая, не грусти! –
В край, где травы мягче шелка
Я ушла по Млечному Пути.
---------------------------------------------
Михаил Деденев
(НЯМА ДАННИ.)
РУСИЯ
Русия, горестна Русия,
оплетена в абсурд страна,
ти в свойта слабост, в свойта сила
затрупана си от лъжа;
фалшиви цели ни притискат
без бог и цар в живот нефел,
очакваме апокалипсис
и движим ден след ден без цел;
под донаписан химн съветски
застават важни господа,
общуват кротко, по съседски
орел и алена звезда;
народът, с приказки нахранен,
за всичко кротко заплатил,
очаква своя мил тиранин,
ненужни чест и воля скрил.
Русия, умна дива сила,
нима не виждаш светлина?
Славянка и татарка мила –
моя обичана страна...
РОССИЯ
Россия, бедная Россия,
Моя нелепая страна,
Ты в слабости своей и силе
Навек во лжи погребена,
Фальшивы все приоритеты,
Живем без Бога и царя,
И в ожиданьи конца света
Проходит год за годом зря,
Под обновлённый гимн советский
Встают с „волненьем” господа,
Живут спокойно по соседству
Орел и красная звезда,
Ну а народ, наговорившись,
И заплатив за все сполна,
Хорошего тирана ищет –
Народу воля не нужна,
Россия, умная дикарка,
Неужто ты обречена? –
Полуславянская татарка –
Моя любимая страна…
2002 г.
---------------------------------------------
Михаил Ерьомин
Руският поет и преводач Михаил Ерьомин (Михаил Фёдорович Ерёмин) е роден на 1 май 1936 г. в гр. Орджоникидзе (Владикавказ). Завършва филологическия факултет на Ленинградския университет. През 1957 г. е член на една от първите ленинградски групи за неофициална поезия „УВЕК” (Уфлянд–Виноградов–Еремин–Кулле), известна като „филологическата школа”. В съветско време в официалния печат публикува само пиеси, стихове печата в самиздатски списания като „Синтаксис”, „Часы”, „Митин журнал”, „Грани”, „Эхо”, „Континент”, „Черновик” и др. Превежда поезия от английски език. Негови стихове са включени в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Стихи в Петербурге. 21 век”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Самиздат Ленинграда” и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1986 г.), „Стихотворения” (1991 г.), „Стихотворения. 1992-1996” (1996 г.), „Стихотворения. 1957-1998” (1998 г.), „Стихотворения. Книга 2” (2002 г.), „Стихотворения. Книга 3” (2005 г.), „Стихотворения. Книга 4” (2009 г.) и „Стихотворения. Книга 5” (2013 г.). Живее в Санкт Петербург.
РАЗПИЛЯНИ ЗЪРНА НА ПРЕМЪДРОСТ
Разпиляни зърна на премъдрост,
на пространство началната форма,
всерусийската святост и смутност
с блатна жеравна дъхавост морна
да сбера в ръкописа ни есенен,
гдето киша следите си вие,
гдето листи, на пъпките дрехите,
сълзи в гънките крият.
БОКОВИТЫЕ ЗЕРНА ПРЕМУДРОСТИ
Боковитые зерна премудрости,
Изначальную форму пространства,
Всероссийскую святость и смутность
И болот журавлиную пряность
Отыскивать в осенней рукописи,
Где следы оставила слякоть,
Где листы, словно платья луковицы,
Слезы прячут в складках.
1957 г.
---------------------------------------------
Михаил Задорнов
Руският писател, поет, драматург, сценарист и актьор Михаил Задорнов (Михаил Николаевич Задорнов) е роден на 21 юли 1948 г. в гр. Юрмала, Латвия. Завършва Московския авиационен институт (1974 г.). До 1978 г. работи като водещ инженер в катедра „Авиационно-космическа топлотехника” към института, през 70-те и 80-те години е режисьор-постановчик на студентския театър „Россия”, през 1984-1985 г. завежда отдел хумор и сатира в сп. „Юность”. Първите му публикации са от 1974 г. На телевизионния екран е от 1982 г., от началото на 90-те години е автор и водещ на популярни телевизионни поредици като „Аншлаг”, „Смехопанорама”, „Сатирический прогноз” „Дочки-матери” и „Трудно жить легко”. Снима се във филмите „Хочу вашего мужа”, „Гений”, „Депрессия” и „Рюрик. Потерянная быль”. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на книгите с лирични творби, сатирични разкази, очерци, пътеписи и пиеси „Конец света”, „Не понимаю”, „Возвращение”, „Современные люди”, „Кофточка”, „Великая страна с непредсказуемым прошлым”, „Мы все из Чи-Чи-Чи-Пи”, „Крохотные звёзды”, „Задоринки”, „Энциклопедия всенародной глупости”, „Слава роду” и др. Умира на 10 ноември 2017 г. в Москва.
ЗА ДА ЖИВЕЕШ В ЦИВИЛИЗОВАНА СТРАНА
За да живееш в цивилизована страна,
не е нужно да напускаш Русия.
Нито да правиш в нея революция.
Просто
не мърси,
не псувай,
спазвай правилата за движение по пътищата,
не давай подкупи,
не вземай подкупи,
не пий алкохол и не пуши,
не изменяй на любимия човек,
уважавай културата и учи историята на отечеството,
уважавай възрастните...
И сам няма да забележиш как ще се окажеш
в цивилизована държава.
ЧТОБЫ ЖИТЬ В ЦИВИЛИЗОВАННОЙ СТРАНЕ
Чтобы жить в цивилизованной стране,
не надо уезжать из России.
Тем более, делать в ней революцию.
Просто
не мусори,
не матерись,
начни ездить по правилам на дорогах,
не давай взяток,
не бери взяток,
не пей алкоголь и не кури,
не изменяй Любимому Человеку,
уважай культуру и учи историю Отчизны,
уважай стариков…
И сам не заметишь, как окажешься
в цивилизованном государстве.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
За да бъдеш приятел, не е задължително да си куче.
* * *
Не копай гроб за съседа, че той ще го използва като окоп.
* * *
Умна жена – това е щастие! Но мъка е да имаш такова щастие.
* * *
Те живяха дълго и щастливо, докато не се срещнаха един друг!
* * *
Само руснак, пресичащ пътя на червен светофар, може да бъде съборен от бягащ насреща пешеходец.
* * *
„Мигай с ресници и излитай!” – напяваха хулиганите, отчупвайки моторчето от Карлсон.
* * *
Дъщерите на Владимир Путин няма да идат на изборите, защото родителите не се избират.
* * *
За приятелството е нужно време, за любовта – място.
* * *
Мечтата на руските лекари – бедните никога да не боледуват, а богатите никога да не оздравяват.
* * *
А изобщо лично на мен ми е интересно да гледам западните новини, защото буквално всяка недолюбена евробаба и всеки еврогейски чиновник казват една и съща фраза: „Това, което прави Русия, не се вписва в стандарта!” А нали стандартът винаги е бездарие. Значи, Русия е талантлива!
* * *
Ако се чувствате щастлив повече от един ден, значи нещо крият от вас...
* * *
Интересно, защо американците показват среден пръст, а руснаците ръка до лакътя?
* * *
Само руснакът, ако му се разреши да прави всичко, което иска, няма да прави изобщо нищо.
* * *
Дълго се занимавал Иван-царевич с жабата, докато не видял бележка: „Усмихнете се, снима ви скрита камера!”
* * *
Честно казано, аз вече съм за това да приемат по-бързо Украйна в Евросъюза. Колкото по-бързо Украйна влезе в Евросъюза, толкова по-бързо той ще се разпадне.
* * *
Само руснак може пиянски два часа да внушава на чужденец, че ние сме страна на глупаци... И да го удари по мутрата, когато той се съгласи.
* * *
Когато жената се омъжва, заедно с венчалния пръстен й връчват невидим медал, който се нарича „За мъжество”.
* * *
Възрастта на човека се дели на три стадия: детство, юношество и „Вие изглеждате отлично!”. Наистина има и четвърти етап – съвсем тъжен – „Вие се държите прекрасно!”. Така ми се иска да се задържа по-дълго в третата възраст.
* * *
Не, аз не смятам, че всичко в Русия е забележително. Аз сам критикувам много от това, което се върши в Русия. Но едно е да критикуваш, друго – да скверниш. Критикуват от душа, а сквернят... за пари!
* * *
Инструкциите – това е творческото самоизразяване на портиерите.
* * *
От икономистите на Запад е установено: поради това, че бензинът струва повече от млякото, е по-изгодно да се пътува на крава.
* * *
Разликата между лъжата и истината е в това, че лъжата винаги има свидетели, а истината – никога.
* * *
По време на операция хирурзите слагат маски на лицето, за да не ги разпознаят пациентите в случай на несполучлива операция.
* * *
Ако искате да бъдете винаги в добро настроение, научете се да се радвате на дреболии, да кажем, на заплатата. Дреболия, но е приятно.
* * *
Казват, че Юлий Цезар правел много неща едновременно. Да бе попътувал той в наша маршрутка и погледал шофьора.
* * *
Ако чуждата жена се харесва повече на мъжа от собствената, значи, че и в двете той нещо не е догледал.
* * *
В средните векове гарант за доверието в жената е служил ключът от пояса на верността. В наше време – паролата от страничката в социалната мрежа.
* * *
Студент пита болния: „Вашата майка имала ли е други недоносчета освен вас?”
* * *
Докато прочетеш нашия план за евакуация – ще изгориш заедно с плана.
* * *
Това, което е в ума на пияната жена, никога няма да се получи у трезвия мъж.
* * *
Само наш човек може, стоейки на брега на реката, от възхищение да псува слънчевата пътечка.
* * *
Само наша жена, виждайки сутринта в кухнята мъжа си облечен, пита: „Ти вече си станал?”
* * *
Бедността опазва добротата и порядъчността.
* * *
Ако човек иска да живее – то медицината е безсилна! А ако иска добре да живее – то безсилно е даже законодателството!
* * *
Нали когато срещу теб лае куче, ти не заставаш на четири лапи и не лаеш в отговор.
* * *
Господин полицай звучи гордо, а и изглежда така!
* * *
Дебел човек – това звучи оскърбително. Трябва да се казва „хоризонтално ориентиран”.
* * *
Тези, които ненавиждат евреите, ги наричат антисемити (справедливо!), тези, които се борят против негрите – расисти (също справедливо!), а защо тези, които ненавиждат руснаците, ги наричат правозащитници, аз не разбирам.
* * *
Русия е най-добрата родина на света! Но най-нелепата държава.
* * *
Шофьор на маршрутка внезапно възкръсна, защото работник в моргата гръмко хлопна вратата.
* * *
Между руснаците и японците има много разлики. Например за руснаците е по-важен резултатът, а за японците – процесът. Японците могат да направят от секса пиене на чай, руснаците – обратното.
* * *
Как мога да кажа какво ще бъде нашето бъдеще след двадесет години, когато даже не зная какво ще бъде нашето минало след година?
* * *
Три са проявленията на Бог на земята: природа, любов и чувство за хумор. Природата помага да се живее, любовта помага да се оцелява, а чувството за хумор да се преживява.
* * *
Когато организмът няма талия, организмът не знае на кое място трябва да се прегъва.
* * *
Колко трябва да си разочарован от хората, за да наречеш „Дружба” една бензинова резачка?
* * *
Мъдрец е този, който знае, че не му се полага да знае.
* * *
За лятото искам така да отслабна, че да мога в миналогодишните джинси не само да стоя, но и да седя.
* * *
Знаете ли; че училищата и детските градини в Русия, макар и рядко, се ремонтират, защото по време на избори в тях се помещават избирателните секции.
* * *
Всички националности в света са съществителни имена и само ние, руските – прилагателно.
* * *
Само наш човек, настъпвайки мотиката втори път, се радва, че още не са я откраднали.
* * *
Само нашенец влиза в музей, за да се стопли.
* * *
Само руският човек взема кредит, за да изплати дълговете по ипотеката.
* * *
Децата са богове, а ние правим от тях хора.
* * *
Не разбирам как нашите лекари се обучават върху мъртъвци, а лекуват живи.
* * *
Понякога крачката напред е резултат от ритник отзад.
* * *
Бракът – това е узаконен секс.
* * *
Що за глупост е да се спори къде се живее по-добре: при капитализма или при социализма, щом още никой не е живял при социализма.
* * *
Да се бориш с корупцията в Русия е толково лесно, колкото да играеш билярд... на кораб при буря.
* * *
Аз владея добре лош английски.
* * *
Сега Русия е заплашена не от свински грип, а от всеобщото чиновническо свинство.
* * *
Само руски човек може да търси в тъмното мобилния си телефон, като си свети със същия този телефон.
* * *
Войната е изгодна за бездарните. За талантливите винаги е по-изгоден мирът.
* * *
Ако мъж нарича жена „свой талисман”, това невинаги означава, че тя му носи късмет. По-скоро – тя просто виси на шията му.
* * *
Ние почитаме Исус, забравяйки на какво ни е учил.
* * *
Огледайте се, огледайте се по-внимателно: всички, които очернят руснаците, са тези, на които не са дали да доокрадат.
* * *
Арабите не уважават слабите. Ако си слаб, значи си глупав, не можеш да си заработиш пари, за да ядеш.
* * *
Философите смятат, че при американците никога няма да има революция, те няма да имат време между храненетата.
* * *
Само в Русия, за да печелиш добре, трябва или да крадеш, или да опрощаваш греховете на тези, които крадат.
* * *
Петър Първи проби прозорец към Европа, макар да бе нужно да пробие малко прозорче – да се огледа, боклука да изхвърли.
* * *
Има точен многовековен знак: ако Западът смята, че Русия действа неправилно, значи, че ние сме абсолютно прави!
* * *
Тя не обръщаше внимание на това, че никой не й обръщаше внимание.
* * *
По принцип командирът на танков полк не е длъжен да умее добре да паркира.
* * *
Трябва Украйна не да става самостоятелна (все едно, тя няма да стане самостоятелна, сприятелявайки се със Запада), а да разбере как може да стане самостоятелна, пребивавайки в зависимост от Евросъюза и Америка.
* * *
Новините на Първи канал се превърнаха в реалити шоу под названието: „Кого още спаси днес и на кого помогна Путин?”
* * *
Само руският народ при 40-градусова жега може да пее: „Ой, Мраз, Мраз, не ме измръзвай...”
* * *
Защо всички ни наричат Евразия? Евразия е, когато Европа е повече от Азия. А у нас има повече Азия, отколкото Европа. Затова ние не сме Евразия, ние сме Азиопа.
* * *
Президентската програма за събаряне на старите жилища поставя под съмнение по-нататъшното съществуване на Русия.
* * *
Американците, колкото и да се стараят, никога няма да разберат един руски отговор: „да, не, навярно...”
* * *
Има учени хора, а има и мъдри. Учени са тези, които знаят много. А мъдри са тези, които разбират това, което знаят.
* * *
Жириновски първи трябва докаже на дело как трябва да се рабира неговият лозунг „Русия за руските” и да напусне Русия.
* * *
Оптимисти – това са тези, които, закъснявайки за влака, не се разстройват, а просто смятат, че са дошли по-рано за следващия.
* * *
Мъжете и жените никога няма да си простят един на друг това, че не могат да живеят един без друг.
* * *
Ако искаш да се отнасяш добре с хората, не изисквай те да се отнасят добре с теб.
* * *
Обява на боклукопровод: „Не хвърляйте боклук в боклукопровода! Задръстен е с квартиранти!”
* * *
Самотата е у тези, които няма за кого да се грижат. Но особено у тези, които не искат да се грижат за никого.
* * *
Според класическата руска диета трябва да се яде един път на ден. Но от сутринта до вечерта!
* * *
Само в Русия могат да не ремонтират лош път, защото не са могли да докарат асфалт поради лошия път.
* * *
Ние всички непоносимо обичаме нашата работа. С часове можем да седим и да гледаме как тя се трупа, трупа, трупа...
* * *
Само нашият президент може да посреща Рождество... в женски манастир... в Сочи...
* * *
Само нашите хора могат да напишат при коментарите: „Без коментари.”
* * *
Трябва да се вярва в Бог, а не в това, което разказват поповете за него.
* * *
Алкохолът – това е течност за сваляне на жените.
* * *
Ние винаги се смятаме за по-умни от другите, затова постоянно се оказваме изиграни.
* * *
Ние с него имаме добри отношения, макар че дружим.
* * *
Ако навигаторът ви на всеки пет минути крещи: „Къде тръгна, глупако” – значи това е вашата жена.
* * *
Скоро у нас всичко ще бъде платено... Освен работата!
* * *
Моделът – това не е жена, това е модел за жена.
* * *
Ние имаме това правителство, което след това има нас.
* * *
Разшифроване на вчерашната гатанка: „Да се обича чужда жена е престъпление, а своята – наказание.”
* * *
Новите закони измислят тези, които според старите трябва да са в затвора.
* * *
Да се вярва на политиците – това е като да се вярва, че колбасите са направени от месо.
* * *
Ако самият вие прекарате цял ден в градината, няма да ви трябва плашило.
* * *
Трябва да се обича животът, а не неговия смисъл.
* * *
Ако не можеш да изхраниш жената, то я пропий.
* * *
Ипотеката не е затвор. Амнистия няма да има!
* * *
Ако сте се обидили, като ви наричат глупак, значи това е точно така!
* * *
Най-накрая се появи светлина в края на тунела, само че тунелът, по дяволите, не свършва.
* * *
Ако са ви хвърлили в затвора, значи малко сте откраднали.
* * *
Талантът върви преди времето.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Чтобы быть другом, необязательно быть собакой.
* * *
Не рой соседу яму, а то он использует ее как окоп.
* * *
Умная жена – это счастье! Но, горе, иметь такое счастье.
* * *
Они счастливо и долго жили, пока не встретили друг друга!
* * *
Только русский человек, перебегая дорогу на красный цвет, может быть сбит бегущим навстречу пешеходом.
* * *
„Хлопай ресницами и взлетай!”, – напевали хулиганы, откручивая от Карлсона моторчик.
* * *
Дочери Владимира Путина не пойдут на выборы, потому что родителей не выбирают.
* * *
Для дружбы нужно время, для любви – место.
* * *
Мечта российских врачей – чтобы бедные никогда не болели, а богатые никогда не выздоравливали.
* * *
А вообще, лично мне интересно смотреть западные новости, потому что буквально каждая евробаба-недолюбка и каждый еврогейский чиновник говорят одну и ту же фразу: „То, что делает Россия, не вписывается в стандарт!” А ведь стандарт – это всегда бездарность. Значит, Россия – талантлива!
* * *
Если вы больше, чем один день чувствуете себя счастливым, значит, от вас что-то скрывают…
* * *
Интересно, почему американцы показывают средний палец, а русские руку по локоть?
* * *
Только русский, если разрешить ему делать все, что угодно, не будет делать вообще ничего.
* * *
Долго возился Иван-царевич с лягушкой, пока не увидел записку: „Улыбнитесь, вас снимает скрытая камера!”
* * *
Я, честно говоря, уже за то, чтобы Украину быстрее приняли в Евросоюз. Чем быстрее Украина вступит в Евросоюз, тем быстрее он развалится.
* * *
Только русский человек может по пьяне 2 часа внушать иностранцу, что мы страна придурков… и дать ему в рожу когда он согласиться.
* * *
Когда женщина выходит замуж, вместе с обручальным кольцом ей вручают незримую медаль, она так и называется „За мужество”.
* * *
Возраст человека делится на три стадии: Детство, Юность и… „Вы отлично выглядите!”. Есть правда еще четвертый этап – совсем грустный – „Вы прекрасно держитесь!”. Так хочется подольше задержаться в третьем возрасте.
* * *
Нет, я не считаю в России всё замечательным. Я сам критикую многое из того, что творится в России. Но одно дело – критиковать, другое – поганить. Критикуют от души, а поганят… за бабки!
* * *
Инструкции – это творческое самовыражение вахтеров.
* * *
Экономистами Запада установлено: в связи с тем, что бензин стал стоить дороже молока, выгоднее ездить на корове.
* * *
Разница между ложью и правдой в том, что у лжи всегда есть свидетели, а у правды никогда.
* * *
Хирурги во время операции надевают на лица маски, чтобы в случае неудачной операции пациенты не смогли их опознать.
* * *
Если вы хотите всегда быть в хорошем настроении, научитесь радоваться мелочам, скажем, зарплате. Мелочь, а приятно.
* * *
Говорят, что Юлий Цезарь делал много дел одновременно. Да, поездил бы он в нашей маршрутке и посмотрел на водителя.
* * *
Если чужая женщина нравится мужчине больше, чем своя, – значит, в обеих он чего-то недоглядел.
* * *
В Средние века гарантом доверия к женщине служил ключ от пояса верности. В наше время – пароль от странички в социальной сети.
* * *
Студент спрашивает у больного: „У вашей матери, кроме вас выкидыши были?”
* * *
Пока прочитаешь наш план эвакуации – сгоришь вместе с планом.
* * *
То, что у пьяной женщины на уме, у трезвого мужчины никогда не получится.
* * *
Только наш человек может стоя на берегу реки от восхищения материться на солнечную дорожку.
* * *
Только наша женщина, увидев утром мужа на кухне одетым, спрашивает: „Ты уже встал?”
* * *
Бедность оберег доброты и порядочности.
* * *
Если человек хочет жить, – то медицина бессильна! А, если хочет хорошо жить, – то бессильно даже законодательство!
* * *
Ведь если на тебя лает собака ты же не становишься на четвереньки и не лаешь ей в ответ.
* * *
Господин полицейский звучит гордо, а выглядит так же!
* * *
Толстый человек это звучит оскорбительно. Надо говорить „горизонтально ориентированный”.
* * *
Тех, кто ненавидит евреев, называют антисемитами (справедливо!), тех, кто борется против негров – расистами (тоже справедливо!), а вот почему тех, кто ненавидит русских, называют правозащитниками, я не понимаю.
* * *
Россия – лучшая в мире Родина! Но самое несуразное государство.
* * *
Водитель маршрутки внезапно восстал из мёртвых, потому что работник морга громко хлопнул дверью.
* * *
Между русскими и японцами много различий. К примеру, русским важнее результат, а японцам – процесс. Японцы из секса могут устроить чаепитие, русские – наоборот.
* * *
Как я могу сказать, каким будет наше будущее через двадцать лет, когда я даже не знаю, каким будет через год наше прошлое?
* * *
Есть три проявления Бога на земле: природа, любовь и чувство юмора. Природа помогает жить, любовь помогает выжить, а чувство юмора пережить.
* * *
Когда у организма нет талии, организм не знает, в каком месте нужно сгибаться.
* * *
Это же как надо было разочароваться в людях, чтобы „Дружбой” назвать бензопилу?
* * *
Мудрец – тот, кто знает, что ему знать не надо.
* * *
К лету хочется похудеть так, чтобы в прошлогодних джинсах можно было не только стоять, но и сидеть.
* * *
Знаете ли вы, что школы и детсады в России хоть изредка ремонтируются, потому что во время выборов в них располагаются избирательные участки.
* * *
Все национальности в мире – имена существительные, и только мы, русские – прилагательное.
* * *
Только наш человек, наступая на грабли второй раз, радуется, что их еще не украли.
* * *
Только наш человек заходит в музей, чтобы согреться.
* * *
Только русский человек берет кредит, чтобы расплатиться с долгами по ипотеке.
* * *
Дети – боги, а мы делаем из них людей.
* * *
Я не понимаю, как наши врачи учатся на мертвых, а лечат живых.
* * *
Иногда шаг вперед есть результат пинка подзад.
* * *
Брак – это секс в законе.
* * *
Что за глупость спорить, как лучше жить: при капитализме или при социализме, – если при социализме еще никто не жил.
* * *
Бороться с коррупцией в России так же просто, как играть в бильярд… на корабле в шторм.
* * *
Я хорошо владею плохим английским.
* * *
Сегодня России грозит не свинной грипп, а всеобщее чиновничье свинство.
* * *
Только русский человек может искать в темноте свой мобильник,
подсвечивая себе этим же мобильником.
* * *
Война выгодна бездарным. Талантливым всегда выгодней мир.
* * *
Если муж называет жену „своим талисманом”, это не всегда значит, что она приносит удачу. Скорее всего – она просто висит у него на шее.
* * *
Мы чтим Иисуса, забывая чему он нас учил.
* * *
Присмотритесь, присмотритесь внимательнее: все, кто очерняют русских, это те, кому чего-то не дали доворовать.
* * *
Арабы худых не уважают. Если ты худой, значит, глупый, не можешь заработать себе денег, чтобы поесть.
* * *
Философы считают, что у американцев никогда не будет революции, у них нет времени между едой.
* * *
Только в России для того, чтоб хорошо зарабатывать, нужно либо воровать, либо отпускать грехи тех, кто ворует.
* * *
Петр I прорубил окно в Европу, хотя нужно было прорубить форточку – подглядеть, мусор выбросить.
* * *
Есть точная многовековая примета: если Запад считает, что Россия действует неправильно, значит, мы абсолютно правы!
* * *
Она не обращала внимания на то, что на нее никто не обращал внимания.
* * *
Командир танкового полка в принципе не обязан уметь хорошо парковаться.
* * *
Надо, чтобы Украина не самостоятельной стала (она всё равно самостоятельной не станет, попав в дружбу к Западу), а чтобы поняла, как можно стать самостоятельной, побыв в зависимости от Евросоюза и Америки.
* * *
Новости на Первом канале превратились в реалити-шоу под названием „Кого ещё сегодня спас и кому помог Путин?”.
* * *
Только русский народ в 40-ка градусную жару может петь „Ой, Мороз, Мороз, не морозь меня…”
* * *
Почему нас все называют Евразией? Евразия – это когда больше Европы, чем Азии. А у нас больше Азии, чем Европы. Поэтому мы не Евразия, мы – Азиопа.
* * *
Президентская программа сноса ветхого жилья ставит под сомнение дальнейшее существование России.
* * *
Американцы, как бы не старались – никогда не поймут одного русского ответа: „да нет наверное…”
* * *
Есть ученые люди, а есть – мудрые. Ученые – это те, которые много знают. А мудрые, – которые понимают то, что они знают.
* * *
Жириновский первым докажет на деле, как надо понимать его лозунг „Россия для русских!” и уедет из России.
* * *
Оптимисты – это те, кто, опоздав на поезд, не расстраиваются – просто считают, что они пришли заранее на следующий.
* * *
Мужчины и женщины никогда не простят друг другу того, что не могут жить друг без друга.
* * *
Если хочешь хорошо относиться к людям, не требуй, чтобы они хорошо относились к тебе.
* * *
Объявление на мусоропроводе: „Мусор в мусоропровод не бросать! Забит жильцами!”
* * *
Одиночество – у тех, кому не о ком заботиться. Но особенно у тех, кто не хочет ни о ком заботиться.
* * *
Согласно классической русской диете есть надо один раз в день. Но с утра до вечера!
* * *
Только в России могут не отремонтировать плохую дорогу, потому что не получилось подвезти асфальт из-за плохой дороги.
* * *
Мы все невыносимо любим нашу работу. Часами можем сидеть и смотреть, как она копится, копится, копится…
* * *
Только наш Президент может встречать Рождество… в женском монастыре… в Сочи…
* * *
Только наши люди в комментариях могут писать „Без комментариев”.
* * *
Верить надо в Бога, а не в то, что о нём рассказывают попы.
* * *
Алкоголь – это жидкость для снятия женщин.
* * *
Мы всегда считаем себя умнее других, поэтому постоянно оказываемся в дураках.
* * *
Мы с ним в хороших отношениях, хотя и дружим.
* * *
Если ваш навигатор каждые пять минут кричит: „Куда ты поехал придурок” – значит это ваша жена.
* * *
Скоро у нас всё будет платным… Кроме работы!
* * *
Модель – это не женщина, это модель женщины.
* * *
Мы имеем то правительство, которое нас потом имеет.
* * *
Расшифровка вчерашней загадки: „Любить чужую жену – преступление, а свою – наказание”.
* * *
Новые законы придумывают те, кто должен сидеть по старым.
* * *
Верить политикам – это верить, что колбасу делают из мяса.
* * *
Если вы сами целый день будете на огороде, вам не понадобится пугало.
* * *
Надо любить жизнь, а не ее смысл.
* * *
Не можешь прокормить жену – пропей.
* * *
Ипотека – не тюрьма. Амнистии не будет!
* * *
Если вас назвали дураком вы обиделись, значит так оно и есть!
* * *
Наконец-то появился свет в конце тоннеля, только тоннель, сука не кончается.
* * *
Если вас посадили в тюрьму, значит вы украли мало.
* * *
Талант впереди времени идёт.
---------------------------------------------
Михаил Косов
Руският поет Михаил Косов (Михаил Александрович Коссов) е роден през 1963 г. Живее в Москва. (Няма други данни.)
СТИГА
Щом сяха огън в горския простор,
за да затоплят есенна природа,
от мрака придойде парламентьор
със черен флаг от въглеводороди.
Той каза, че дърветата не щат
да бъдат само плам за веселбата;
накратко: Стига, няма да горят!
Предайте тази новост на страната.
Кибритената клечка се изтри,
бе уволнен пожарникарят волен.
В гората вече огън не гори,
а от това аз лично съм доволен.
БАСТА
Когда зажгли на берегу костёр,
Чтоб подогреть осеннюю природу,
Из темноты пришёл парламентёр,
Нёс чёрный флаг от углеводородов.
Он рассказал, что надоело им,
Дровам и углю, быть увеселением,
Короче баста, больше не горим!
Так передайте дальше населенью.
Кто не поверил, спичкой руку стёр,
А полк пожарный был совсем уволен.
Не разожгут теперь в лесу костёр,
И лично я, поэтому доволен.
---------------------------------------------
Михаил Кюрчевский
Руският поет и писател Михаил Кюрчевски (Михаил Кюрчевский) е автор на стихосбирките „Огонь свечи” и „Нить времени” и на книгата с повести и разкази „Когда ангелы плачут”. (Няма други данни.)
ШУТ
Притисната от тежък смут,
покой душата ми не дава:
дали не съм пореден шут,
със строфи щом ви забавлявам.
Душата ме боли, но знам,
че всичко думите не казват.
Не можеш да залееш плам
в душата с плюваща омраза.
Дори с окови от тъга,
дори с животец от копейка
очаква сцената, сега
със зрителите сме семейство.
И в бляскавата светлина
да ме разкриете не може,
в душата болката тая,
по нощи да не ви тревожи.
Под маската сълзи текат,
но шутовски обгрижвам зрител.
С букет мимози ме дарят –
на тази сцена повелител.
ШУТ
Сжимает будто тяжесть пут
И не даёт мне мысль покою,
Не уж то я и вправду шут
Раз забавляю вас строфою.
Душа болит, но знаю я
Мне всё не выразить словами,
Как не залить порой огня
В душе, летящими плевками.
Пусть нынче я не сброшу пут
Возможно жизнь, одна копейка,
Есть сцена, на которой ждут
Я, зритель, как одна семейка.
Свет ослепительных огней
Открыть вам душу не поможет,
Осталась боль в душе моей,
Что вас ночами не тревожит.
Под маскою не видно слёз
И утолит желанье зритель,
В награду мне букет мимоз –
Я сцены этой повелитель.
---------------------------------------------
Михаил Мухамеджанов
Мухамеджан Абидович Мухамеджанов, таджик, роден 1951 г., живее в Москва. БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се.
НАД МЕН СМЪРТТА КРЪЖИ
Обикаля смъртта – черен гарван сред времето,
и отново я мамя за хиляден път,
пак с косата й страшна преборих се временно,
не подлагайки своята временна плът.
Зная аз, този бой е последен наистина
и старицата свойто ще вземе, но как
да живея сега ми се иска неистово!
Нека още кръжи. Да почака все пак!
Не предават мъжете духа преждевременно,
даже падайки, гръб не прекланят по път.
Те орли са, от род богатирски е племето,
отредил им е Бог към върха да летят.
А и иначе как? Да оставиш любимата
половинка, децата, приятели? Виж
този сложен живот, този свят и родината –
ти за радост и болка ще трябва да бдиш!
Поживей, да измиеш от грешки душата си,
добринка, топлинка щом тогава си взел
през години младежки – в туй, що е изцапано,
да отвръщаш на злото с отпор неумел.
НАДО МНОЙ СМЕРТЬ КРУЖИТ
Надо мной кружит смерть смоляным злобным вороном,
Снова в тысячный раз обманул я её,
Вновь косу отвернул её грозную в сторону,
Не подставил ей бренное тело своё.
Знаю я, этот бой может скоро закончится,
И старуха своё всё равно да возьмёт,
Но пока ещё жить так неистово хочется,
Пусть ещё покружит. Ничего – подождёт!
Мужикам не пристало сдаваться безвременно,
Даже лёжа уже на прижатой спине.
Им дано богатырского быть роду – племени,
Им орлами велел Бог взлетать в вышине.
Ну, а как же иначе? Оставить любимую
половинку свою, и детей и друзей,
Эту жизнь, этот мир и отчизну родимую –
свою радость и боль без защиты своей.
Нет, уж стоит пожить, чтоб отмыть душу грешную,
Ну, хотя бы чуть-чуть добротой и теплом,
Что испачкал тогда, в годы юные, вешние,
Когда толком не знал, как бороться со злом.
2012 г.
---------------------------------------------
Михаил Панкратов
Руският поет Михаил Панкратов е автор на стихосбирките „Царь-колокол”, „Лебедь белая”, „Река времён”, „Правый берег” и „Осенний свет”. Член е на Съюза на писателите на Русия. Живее в гр. Серафимович, Волгоградска област.
НА ПОСЛЕДНИЯ ВЕТЕРАН
Цял ден са упреци и забележки:
Махни се, старче! Дядо, не пречи!
А бабка блъсна я шофьор лудешки.
На шкафа като спомен шал стърчи.
Приятел няма, ни роднина той.
Тъй, сам-самичък. А смъртта не идва.
А беше ден: „Райхстага, мамо, стигнах!”
Какъв ти ден! Победни дни след бой!
Нощта преваля, дядото я гледа.
Той би умрял, но в някой миг велик
ако отново върне се Победата,
кой ще познае светлия й лик!
На двора слиза – ни здравей, ни как е.
С кого победен спомен да шепти?
Разсъмването ветеранът чака...
Ще го дочака ли? Как мислиш ти?
ПОСЛЕДНЕМУ ВЕТЕРАНУ
Весь день одни тычки и оговорки:
Уйди, подвинься. Старый, не мешай!
Вот бабку сбил лихач на остановке.
На сундуке, как память, только шаль.
Нет никого, ни друга, ни родни.
Один, как перст. А смерть все не пристала.
А был ведь день: „Дошел, мать, до рейхстага!”
Да, что там день! Такие были дни!..
Уж ночь к концу, а все не спится деду.
И умер бы, но выйдет на крыльцо.
Вдруг без него вернется та Победа.
А знает только он ее в лицо.
Войдет во двор – ни здравствуй, ни привета.
И не с кем вспомнить красный гололед.
И знает ветеран, и ждет рассвета...
А ты-то, сам. Как думаешь? Придёт?...
---------------------------------------------
Михаил Теняков
Руският поет, публицист и фотограф Михаил Теняков (Михаил Григорьевич Теняков) е роден на 26 януари 1953 г. в градчето Малаховка, Московска област. Завършил е литературния институт „Максим Горки”. Печата поезия във всички големи литературни и публицистични издания като „Наш современник”, „Москва”, „Молодая гвардия”, „Россияне”, в антологии и алманаси като „Отчее слово” и др. Автор е на стихосбирките „Утренняя земля” (1984 г.), „Глаза” (1990 г.), „Калинов мост” (2004 г.) и „Оберег” и „Душа незакатная”, излезли след смъртта му (2007 г.). Няколко месеца лежи по лъжливо обвинение в затвора (там изстрадва поетичния си цикъл „Арестованный народ”), след което е оправдан, но здравето му сериозно е увредено. Умира на 14 март 2006 г.
НЕ НА МАГАРЕ ГОСПОД – С ТАНКА
Не на магаре Господ – с танка
в нов Вавилон ще връхлети.
В терени, офиси и банки
божествен гняв ще нагнети.
С ужасен вопъл ще се лутат
останките от земна сган,
че няма повече валута
в демократичен роден стан.
Възкръснала е днес Русия
на трънния венец с цветче
и нейната велика сила
без свършване безкрай тече.
НЕ НА ОСЛЕ ГОСПОДЬ – НА ТАНКЕ
Не на осле Господь – на танке
Нагрянет в новый Вавилон.
Притоны, офисы и банки
Во гневе опрокинет он.
И встанет вопль до неба лютый
Останков нечисти земной
О том, что больше нет валюты
и демократии родной.
А есть воскресшая Россия
С цветком тернового венца.
Её же царствию и силе
Не будет края и конца.
-----
РАЗСТРЕЛ
Сън предутринен... Дявол го взел!
Немци водят ме там на разстрел.
Глина. Пясък. Дълбок ров в овраг.
Стреля право в очите ми враг –
изстрел, втори, картечни оси...
Господ май ме с молитви спаси.
Приближи броневик разгневен
и взривява снаряди до мен.
На парчета да ме разпраши...
Аз съм жив. Тъй съдбата реши.
Тъй е писан съдбовният вклад –
на земята да бъда сред ад.
Вража сила взриви динамит
и отекваше гръм страховит.
Фриц контузен без памет примря...
Аз не падам, стоя и стоя.
Няма кръв, рана плът не краси –
по молитви ме Господ спаси.
И над мен прелетя самолет,
хвърли бомба – пак трясък проклет!
Скри се войнство в блиндажа голям,
а войникът – все там е, все там.
Сви шинела с осколки безброй
и заслуша се в бойния вой.
Батальонът щурмува врага,
всеки ствол ме притиска сега.
Продължава безкрайна стрелба...
Пак навярно ме пази съдба.
Каканижат патроните в дим,
но съм аз невредим, невредим...
Щом се будя, облян в ледна пот,
ми се струва, че пазя на пост,
и кого охранявам, не знам,
и не помня аз нищичко там;
канонада от грохот с вой див –
а съм жив, аз все още съм жив...
Тихо мама пристъпва към мен
и докосва ме с взор уморен:
– Успокой се, мой сине... Тръгни
и живота пред теб настигни.
През октомври не падна сред бой,
рози в двора цъфтят, сине мой...
РАССТРЕЛ
Сон предутренний... Чтоб он сгорел!
Меня немцы ведут на расстрел.
Яма вырыта. Глина. Песок.
И стреляют мне прямо в висок –
Раз, другой и ещё десять раз...
По молитвам Господь меня спас.
Подъезжает большая броня,
Разряжает фугасом в меня.
Разнести меня в клочья должно...
Я живой. Значит, так суждено.
Знать, написано так на роду –
На земле быть палимым в аду.
Вражья сила несёт динамит,
Взрыв на всё поле боя гремит.
Без сознанья контуженный фриц...
Я стою и не падаю ниц.
Крови нет, не изранена плоть...
Спас меня по молитвам Господь.
Надо мной пролетел самолёт,
Сбросил бомбу – она как рванёт!
Все попрятались по блиндажам,
А солдат – он всё там же, всё там.
Снял шинельку, осколки стряхнул,
Вслушался в нарастающий гул.
Поднимается весь батальон,
Каждый ствол на меня наведён.
Снова длится и длится пальба...
Да хранит меня, видно, судьба.
Все патроны расстреляны в дым,
Ну а, я невредим, невредим...
Просыпаюсь в холодном поту,
Мнится мне, что стою на посту,
Охраняю не знаю кого
И не помню уже ничего,
Канонады лишь грохот и вой –
Ну а я всё живой, всё живой...
Тихо мама ко мне подойдёт,
Осторожно за плечи возьмёт:
– Успокойся, сыночек... Иди,
У тебя ещё всё впереди.
Не убили тебя в октябре,
Вот и розы цветут на дворе...
---------------------------------------------
Михаил Шелехов
Руският поет, писател, драматург и преводач Михаил Шелехов (Михаил Михайлович Шелехов) е роден на 1 ноември 1954 г. в с. Плотница, Брестска област. Завършил е факултета по журналистика при Белоруския държавен университет, висшите курсове за сценаристи и режисьори при „Госкино” и литературния институт „Максим Горки”. Публикува поезия в издания като „Новый мир”, „Дружба народов”, „Юность”, „Роман-газета”, „Русская поэзия ХХ века” и др. Работи в няколко списания, в Белоруската телевизия, гл. редактор на студията за телевизионни филми „Кадр”, гл. редактор на киностудия „Беларусьфильм”, зам.-гл. редактор на сп. „Беларуская думка”. Член е на Съюза на журналистите на Белорусия и на Съюза на кинематографистите, напуска Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Слово ненастное, слово лазурное” (1987 г.), „Песни родильного отделения” (1990 г.), „Ангел уличный” (1991 г.), „Пушкинские стихи” (2006 г.) и „Ножевая музыка” (2011 г.), на сценарии за игрални и телевизионни филми. Работи и живее в гр. Минск, Република Беларус.
ЧЕРВЕНИТЕ АНГЕЛИ
Ние сме ангели с кожа одрана в дни смутни,
брат-индианец, обичам ти псковската мутра.
Ни людоедът, ни Хитлер от дивите Алпи
не подредиха в Русия на всички скалпа.
Дом подпали и тъй печката няма да гасне,
славей изстискай добре до „славеево масло”.
С вкус огнеметен е мозък славянски и в сажди.
Брат-индианец, свири ми на руско банджо!
Брат-индианец, как бият със стръв подлеците,
как се изтръгват мембраните от ушите.
Брат-индианец, ти знаеш как бие Европа,
старата кучка, надянала клин шевиотен.
Брат-индианец, ти в Стария свят си спокоен;
от Магелан бе разстреляно делото твое,
от Христофор бе разстреляно делото, ето,
брат-индианец, попей ми за руското гето.
Рижава дамо Америка с плосък задник,
с райска градина обърка таз оргия гадна.
Дамо плешива Европа, потомството где е!
„Враг са плешиви и рижи!” – в народа живее.
Рижи плешиви старици тресе ги похот,
щом се в Русия забие убийствено нокът.
Щом в бял саван смъртоносно разбиват дома ни,
брат-индианец, какво е, кажи, нашта Памет?
Ние сме ангели, ангели с кожа одрана,
брат-индианец, до гроб аз при теб ще остана.
Алени ангели около Содом се вият,
марша на Армагедон твърдо мачкай, Русия!
КРАСНЫЕ АНГЕЛЫ
Мы – это ангелы, с которых содрали кожу,
Брат мой индеец, люблю твою псковскую рожу.
Ни людоеду, ни Гитлеру в диких Альпах
И не мерещилась Русь поголовно в скальпах.
Дом хорошо поджечь, чтоб в печи не гасло,
Из соловьев хорошо давить соловьиное масло.
Мозг славянина на вкус огнемёта – сажа.
Брат мой индеец, сыграй мне на русском банджо!
Брат мой индеец, ты знаешь, как бьют подонки,
Как из ушей вытряхивают перепонки.
Брат мой индеец, ты знаешь, как бьёт Европа,
Старая сука в рейтузах из шевиота.
Брат мой индеец, знаком ты со Старым Светом;
От Магеллана расстрельное дело это,
От Христофора расстрельное дело это,
Брат мой индеец, спой мне о русском гетто.
Рыжая дама Америка с плоским задом,
Ты перепутала оргию с райским садом.
Лысая дама Европа, уйми отродье!
„Бойтесь рыжих и лысых” – живёт в народе.
Рыжих и лысых старух потрясает похоть,
Когда достаёт Россию смертельный коготь.
Когда в белом саване Дом расшибают насмерть,
Брат мой индеец, скажи, что такое Память?
Мы – это ангелы, с которых содрали кожу.
Брат мой индеец, до гроба тебя не брошу.
Красные ангелы перед лицом Содома,
Тверже, Россия, на марше Армагеддона!
---------------------------------------------
Михаил Шчербина
Руският поет Михаил Шчербина (Михаил Вадимович Щербина) е роден на 26 ноември 1961 г. в гр. Раменское, Московска област. Пише стихове от младежките си години, посещава сбирките на литературно студио „Кипарисовый ларец”. Завършва химико-металургичния факултет на Московския институт „Серго Орджоникидзе” (1984 г.). Публикува стихове в самиздатски списания, сборници и антологии като „Эпсилон-салон”, „Гуманитарный фонд”, „Кипарисовый ларец”, „Симбиоз”, „Стых”, „Поэты МИФИ” „Самиздат века”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Живее в гр. Раменское.
НА СЛУЧАЕН ТРАМВАЙ ДА СЕ ВОЗЯ ЖЕЛАЕХ
На случаен трамвай да се возя желаех
през потънал в зелена растителност Томск,
сред дърветата в радостен май да витая,
югоизток да сочи небесен окоп.
И макар че трамваят незрящ е и стъклен,
непокорен, най-злият, раздрънкан, разбит,
като странен отдавнашен скромен сандък е,
с тебешири надран, с прахоляци покрит.
В него влязъл бих аз в пустотата бездомна,
не на спирка от градските покрайнини!
Бих пътувал през здрачните му катакомби,
бих го включил в централната мрежа от дни.
След тунел на планинския връх да застанем,
да редим гредолома по новия склон.
Бих поел по трънливия път на въстаник,
но септември ме стигна в сумрачния Томск.
Помня, там сред голям магазин се развличах
и когато след спирката търсех простор,
с мен през прелеза с гумена топка дечица
се отправиха към изтощения двор.
И пред фара на спрял автобус аз притичал,
забелязах зад близкото светло стъкло
синкав глобус на празен перваз да обтича
на мастилница крехка смолистият лом.
И запомних, надничайки в дупки присъщи
към далечни дворове на странния свят,
как зад хълма, прерязващ дървета и къщи,
бързи облаци в бледата есен летят.
Я КОГДА-ТО ХОТЕЛ НА СЛУЧАЙНОМ ТРАМВАЕ
Я когда-то хотел на случайном трамвае
Через весь исчезающий в зелени Томск
Меж дворов в удивительном, радостном мае,
Как в траншее промчаться на юго-восток.
Пусть трамвай был бы самый слепой и стеклянный,
Самый злой и отбившийся где-то от рук,
Самый пыльный, расписанный мелом и странный,
Но похожий на старый и скромный сундук.
Я бы сел на него в пустоте, я не смог бы
Как-нибудь на него на окраине сесть!
Я под ветром вошел бы в его катакомбы
И включил бы его под центральную сеть.
Я с ним в гору бы мог, как в тоннель, подниматься
И вдоль бревен спускаться по новой горе.
Я бы взял себе роль и дорогу повстанца,
Но приехал я в призрачный Томск в сентябре.
Помню, что-то я делал в большом магазине,
И когда с остановки я шел на простор,
Только дети с погнутым мячом на резине
По проезду вбежали в расслабленный двор.
И чуть-чуть сквозь мелькавший под светом автобус
Я заметил за ближним, как солнце, стеклом
На пустой подоконник поставленный глобус
И чернильницы в банке смолистый излом.
И запомнил я, глядя в прорехи и щели,
Как был странно заметен меж дальних дворов
За холмом, обрезающим зданья и ели,
По осеннему быстрый полет облаков.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Съвременни руски поети, Г-М
В раздела са включени 222 превода от 134 съвременни руски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Съвременни руски поети, А-В – 308 творби от 180 поети http://stihi.ru/2021/02/03/58
Съвременни руски поети, Г-М – 222 творби от 134 поети http://stihi.ru/2021/02/11/14
Съвременни руски поети, Н-Я – 250 творби от 129 поети http://stihi.ru/2021/02/16/113
Общо съвременни руски поети – 780 творби от 443 поети
---------------------------------------------