Автор: Генка Богданова
ЙОНКО – МАМИНО ЮНАЧЕ
Слушай днес, детенце сладко,
мъдра приказка с "Й"...
Таз буква е сестра на "И",
но "коронка" я краси.
ЙОНКО, мамино юначе,
все се мръщи, вечно плаче,
все е Йонко недоволен.
Всички мислят, че е болен.
Той не иска да се смее,
стене, хленчи и линее.
Много спи, яде без мярка...
Смеят му се Митко, Вярка...
В чудо се видяха вкъщи.
Йонко хленчи и се мръщи,
все капризен, недоволен.
Всички мислят, че е болен.
Търсят доктори брадати,
билки, лекове чудати.
Пратиха го на морето -
да добие тен момчето.
А след това замина сам
на летен лагер - на Балкан.
Там е Йонко - весел, здрав,
и от децата - най-корав.
Но щом се вкъщи прибере,
въздиша жален, пак реве...
Пак е Йонко недоволен -
пак се прави той на болен.
Но се случи случка чудна
и от тази "болест" трудна
избави нашия юнак.
А тя се случи - ето как:
Дядо му в града пристигна,
от постелята го вдигна
В зори потеглиха пешком
към селския му дядов дом.
Напече слънцето, гори.
Забързан дядо му върви,
а едва, едва се влачи
Йонко - дядово юначе.
Жално дядо си поглежда,
пъшка, охка и нарежда:
- Ох, с тез немощни крачета,
пешком, дядо, едва кретам!
Но дядо, сякаш оглушал,
пак бърза - няма капка жал.
Смеха си крие под мустак:
- Аз мислех, че си смел юнак!
Бързай, Йонко, че ще мръкне,
нощем вълк насам се мъкне!
Стреснат, внукът се изправи
за капризите забрави.
Крачи той и се оглежда.
Спря да хленчи и нарежда,
че вълците са с остър слух,
а може дядо да е глух.
Чак по тъмно се прибраха.
Легнаха си и заспаха.
За капризи няма сили,
Йонко - внукът дядов мили.
До обед вече той не спи,
че дядо буди го в зори.
Тръгва дядо за полето,
тръгва с него и момчето.
Цял ден тича след овцете,
нощем го облят нозете.
Щом пристигнат вечер в къщи,
няма време да се мръщи.
Вечеря нещо прегладнял
след миг е вече той заспал...
Изминаха се месец, два...
От «болестта» се оттърва.
За капризите забрави,
има мускули корави,
бузките му аленеят,
а очите му се смеяТ…
А ти, дете, нали разбра,
че излекува го труда?