автор: Йорданка Радева
Всяка нощ по скитника вятър
ти изпращам новите си стихове,
а ти навярно не ги получаваш-
вятърът разсеяно ги е разпилял
по пътя си, а аз още чакам
твоя отговор, който никога
няма да получа.
Щеше да прочетеш
за самотата ми без лице,
която вечер коленичи
пред прага на дома ми,
в душата отеснял.
Оттатък него няма нищо.
Този дом отдавна е
гара запустяла,
по която единствено очите ми
почиват сухи в тишина.
Щеше още да знаеш
и за оная мислена пътека
между теб и мен,
която всяка нощ чертая
и как тръгвам по нея,
а все не мога да я извървя
до там, където смехът
отпъжда страховете
и ти ме очакваш.
Нищо няма да прочетеш
и да знаеш.
По близката топола
вятърът накичи думите ми,
а тя ги превърна в повест,
която всяка нощ
разказвам на себе си,
за две души,
не намерили посоката
заедно посоката.