Неспокойна пчела, засияла в брокат,
подир облака перест жужи.
Залез – в сноп разпилян, над смълчания град,
хоризонта докрай нажежи.
Уморен от шума, от копнежи за сън,
в мен разлива се мракът – блажен.
Брули златни листа бродник вятър отвън
и разръшква звездите с ръжен.
Бавно миг подир миг – върху пейка и храст,
спуска длани безмълвни нощта –
в шепот, думи и стих, в похот, ласка и страст –
все наглед маловажни неща.
Бяга в мойте очи, като щрих, като звук
и се рони безгрижен брегът.
Щом последният жерав си тръгне оттук,
при кого ли ще ида - не знам?
След пчелата вървя, искам тези криле,
от трептеж на добра мараня.
И ключа към далечно уютно небе,
дето зрее невидим денят.