Безформени и вече уморени,
надмогнали стремеж и суета,
те дремят пред екраните без време.
Но знам, че нощем никнат им крила.
Таванските прозорчета отварят –
политат над градинките в града.
Безплътни, неопитомени старци
потъват в здрача синкав без следа.
Ненужни ли са вече, непотребни,
забравени от внуци и деца,
щом в дните им – безцветни и безхлебни,
валят емотиконени сърца?
За ангели без пенсионни вноски
едва ли има място на света.
Обрушени с дъждовните откоси
перата им потъват сред калта.
Дали защото в локвите просветват
сълзи – като след проигран облог,
един от тях си е прибрал крилете,
покой подирил в дланите на Бог?