Автор: Генка Богданова
Заспаха вече мама, татко
след тежкия работен ден.
Защо не спиш, детенце сладко?
Ела и се гушни до мен!
Аз зная приказки вълшебни,
от А до Я за теб са те –
с принцеси, змейове неземни,
за хали, с приказни криле…
Ще ти разказа тази нош
за козел лъжлив и лош:
Лакомник и нагъл бил
старият козел Злобил.
Славел се с инат голям.
Козльо не живеел сам,
имал си стопани трима –
дядо, баба, внучето любимо.
Треперели над козльо те
като за мъничко дете.
Щом сутрин пукнела зора,
на паша в близката гора,
първо внучето на ред,
повело този пръч проклет
и там на воля след това
той хрупкал младичка трева.
Пред залез край поток се спрели
и доволни към дома поели.
А вкъщи старият стопанин
погалил пръча сит, нахраден
и мило, мило го попитал:
- Хапна ли си до насита,
тревичка росна и цветя?
Лошият Злобил забля,
сърдито тръсна той глава:
- Каква трева, каква вода?
От град умирам в този час!
Игра си внукът ти в захлас,
цял ден под сенките на хлад.
На мен ми прилоша от глад!
- Тъй ли? - ревнал с гневен глас
старецът. – Не искам аз
внуче палаво, игриво,
но небрежно, мързеливо!
- Марш от вкъщи! – с яд отронил,
- внука си навън изгонил.
А на следващия ден
тръгнал пръчът „наскърбен“
с бабата за свойта паша.
Но забъркал нова каша!
Цял ден тичала горката
след гадината рогата.
Знаейки какво се случи
със любимото им внуче,
брала младичка тревка,
хранила го със ръка,
в извор чист го напоила
и така се изморила,
че решила да се връща
чак по тъмно в свойта къща.
Мислела си тя горката,
че гадината рогата
днес поне е благодарна
за гощавката си харна.
Но козелът бил проклет,
нагъл и лъжец заклет.
Още вкъщи щом пристигнал
вой „очаен“уж, навдигнал:
- Старче, старче, що ме прати
с тази баба във гората?
Идеше ми да побегна!
Тя в тревата мека легна,
цял ден като буба спа
покрай извор сенчест, хладен,
а пък аз умирах гладен!
Не ми даде даже зрънче,
цял ден вързан бях на слънце!
- Ах ти, старо, марш от вкъщи!
Тука да не ми се връщащ!
Ще мориш козела с глад!? –
викнал дядото със яд.
А на пръча обеща:
- Утре аз ще те паса.
С мене, весел и доволен,
цял ден ще пасеш на воля.
После ще те заведа
при чиста изворна вода
жаждата да утолиш,
после сладичко да спиш.
Ах, да нямаш вече вяра
ни на внук, ни в баба стара!
Стига толкова лъжи!
Мили Козльо, не тъжи,
с мен не ще си във беда!
Но да лягаме сега!
Тъй кроили, тъй решили,
да сберат за поход сили
легнали си да поспят,
та в зори да подранят.
Още Слънчо щом изгрял
тръгнал дядо с пръча бял.
На полянка сред гората,
сред цветята и тревата,
Козльо до насита хрупал,
та запаси чак натрупал.
Дядо с обич го повел,
на върха го чак извел
дето изворче клокочи
и извива се поточе
с хладна, бистричка вода
чиста, „бисерна сълза“.
- Тук водата е кристална,
не е като от локва кална!
Тук ще пиеш до насита
и ще разхладиш копита. –
тъй доволен дядо рече
и реши да тръгват вече.
В тъмно върнали се вкъщи,
но козелът пак ес мръщи,
недоволен тропа с крак:
- Ах ти, дядо, стар глупак,
ти на туй ли казваш паша?
Гладен съм, че чак се плаша!
И водата бе горчива…
Ох, за нищо не те бива!
Тогава дядо онемял,
объркан, натъжен разбрал,
че днес е сам на този свят
заради тоз лъжец брадат:
„Брей ,че наглост! Бре, беда!
Къде е бабата сега?
Де ли скита мойто внуче!
Леле, че беда се случи!
Блъска си от яд главата,
ядно скубе си брадата.
А козелът мълчаливо
на скръбта му се присмива:
КОЙТО ВЯРВА НА ЛЪЖИТЕ
ТЪЙ СИ СКУБЕ САМ КОСИТЕ!