Автор: Генка Богданова
Пак нощта се спусна мила!
ти до баба си се свила,
развълнувана и будна,
чакаш приказката чудна.
Съчиних я стих, по стих,
на Кум Вълчан я посветих.
Кум Вълчан е силен, як,
но признат е за глупак.
Днес, със всичкият си ум,
мислел, че ще става кум -
на сватбарите на чело
ще пирува във неделя.
Случило се ето как:
Цял ден нашият глупак
скитал гладен из гората,
страдал, блъскал си главата,
как проблема да реши…
После зърнал две уши
в храсталака спотаени
между клонките зелени.
С пухкаво кожухче сиво,
зайче някакво страхливо
криело се в гъсталака.
„ Ето моята закуска!
Ей сега ще те изхрускам!“-
рекъл си Вълчан щастлив,
хванал пленника си сив.
Ала изненадан зяпнал
преди сладко да е хапнал.
Заекът му проговорил,
на загрижен се престорил,
и възкликнал възмутен:
- Ще излапаш точно мен?
Не допускай , Вълчо, грешки,
аз съм пратеник човешки.
В наше село вдигат сватба,
ала тежък кум им трябва.
Пратиха ме със калеска
тебе да поканя днеска.
Що ще правиш, що ще струваш,
ала трябва да кумуваш!
А какви трапези тежки
имат сватбите човешки:-
агънца, прасенца цели,
патици, погачи бели,
руйно винце и ракия…
Жалко е, че аз не пия!
Е, на мене за награда
зеле цял чувал се пада,
стига аз да те склня,
в село да те заведа.
Вълчо много се не чуди
и да тръгват го принуди.
- Бързай, че ще закъснея!
Чуй сърцето ми как пее!
И без празнична премяна
с радост, Зайо, кум ще стана.
Зайо лъже пак без мяра:
- Каза ми свекърва стара,
че след сватба ще кръщаваш,
сито пак ще се гощаваш -
почит чака те голяма.
Ала чуй ме, време няма,
вече близо е селото,
чувам гайда от хорото,
затуй трябва ти да знаеш,
че в една игра играеш –
със старинен обичай
ще те срещнат, Куме, знай.
Щом ни зърнат, Вълчо драги,
с камъни и със тояги
срещу нас ще се затичат –
туй посрещане наричат.
Нека туй да те не плаши,
тъй е по селата наши!
Тъй изисква обичая,
аз от баба си го зная.
Вълчи, ти си важен гост,
аз пък пратеник съм прост.
Ти върви, че чест те чака!
Аз ще чакам в храсталака.
Глупавият вълк се радва“
„ Ех, какъв късмет! За сватба
дойде Зайо да ме вземе
и очакват само мене!
Кум ще ставам, ще венчавам,
първа рожба ще кръщавам.
А трапезите - благати,
даровете им –богати…
тъкво се в мечти унася
и към него се понасят
с пръти, колове и пушки,
с гневни викове хайдушки
всичките мъже от село.
Вдига Вълчо гордочело,
че със почести горещи
всички кума драг посрещат.
Тъй по обичая госта
срещнаха с тояга проста!
„Светна“ в тъпата глава,
притъмня му след това.
Ужасен вълкът затича
и горчиво се зарича:
„Кум ли?! Значи кум да ставам
тъй боли? Не ща да чувам
ни гощавка, нито сватба,
щом кума посрещат с брадва!“
Вълчо, Вълчо, чуй ме драги,
по – далеч от село бягай!
Глупав вече не бъди,
че те чакат куп беди!