Авторска римувана приказка
по мотиви на народна приказка
Рано ли нощта почука,
гълъб ли в тъмата гука,
златна ли пчела жужи,
че не заспиваш още ти?
Я при баба се гушни,
слушай в мрака притаена,
нова приказка от мене!
За буква „Р“ дошъл е час,
с нея ще започна аз:
Раснала като фиданка
хубава мома Грозданка.
По девойката прекрасна
всеки момък се захласвал.
В село тя се е родила,
но галена девойка била.
Сама рожбица на мама,
друго чедо тя си няма.
Била гордостта на татко
тази хубавица сладка.
Като цвете посадено
била с грижи обградена.
Тъй пораснала ленива
тяхната мома красива.
Все на сянка се протяга,
щом е хладно вкъщи ляга.
На Грозданка до главата
слага майка й храната
щом на нивата отива,
гладна тя да не заспива.
Татко я примъкне леко
до огнището с дюшека,
та да спи на топло, меко
и на пръсти стъпва леко
щерката да не събуди
и отива да се труди,
че за щерката засмяна
трябва новичка премяна.
Тъй от малка до голяма
трудили се татко, мама,
та чедото им да расте
като разглезено дете.
Веднъж ръчичките й бели
не похванали къдели!
Нито хурка, ни вретено,
ни точилка за „тестено“,
тенджерите и тавата,
не познавала момата.
Де е изворът не знае,
не тъче и не копае…
Ала празник не изтърва,
на хорото все е първа.
Тропа – кипра, пременена,
пред момите наредена.
Ден, след ден така минават.
А момците щом узнават,
че Грозданка е красива,
но е чедо мързеливо
да я искат се отказват
и навсякъде приказват
и въздишат често-често:
- Тя не става за невеста!
А Грозданка си нехае
и едничко тя си знае –
полегне ли си у дома
покрай огнището сама,
че е жарко щом усети
майка си със вик подсети:
„Отмък! Много ме напече!“
Тича мама отдалече
от жегата да я спасява.
С двете си ръце корави
мъкне я на хлад с дюшека
от огнището далеко.
Чуе ли „Примък!“ пак тича,
галеното си момиче
до огнището примъкне
и буен огън ще й стъкне.
Така остана тя сама
и не поискана мома.
Ала един ден, преди мрак
у тях замръкнал млад юнак.
Не бил тръгнал той на сгледа,
но Грозданка щом съгледал
той за булка я хареса.
Но казва майка й злочеста:
- Давам я, но се тревожа,
да работи тя не може,
галена е с крехко здраве…
- Всичко, майко, ще направя,
за да бъде с мен щастлива
булчицата ми красива!
Ще я гледам като цвете,
та спокойни вий бъдете!
И поведе той момата
с бързо конче през селата.
Чак в десетото се спират
и в дома му се прибират.
Ала къщата е хладна,
а пък булката е гладна.
Легнали си а в тъмата
тихо плачела момата:
- Мила мамичко, къде си?
Хлебец кой ще ни омеси?
Ох, какво ще правим, татко,
кой ще сготви гозби сладки?
Няма никой в тази къща,
кой ли тук ще ме обръща
с чергите насам-натам?
Ох, нещастна ще съм, знам!
Тъй невестата , горката,
тихо плачела в тъмата.
Пък и спи ли се на гладно?
Скришом станала и жадно
над котлите се навежда,
във долапите поглежда,
но в тях няма ни трошица,
ни във стомните водица.
Зад прозорците им тъмни
скоро май ще се разсъмне.
„Ах, но мъжът ми още спи!
Звездното небе бледнее,
първото петленце пее.
Кой огнище ще разпали?
Кой за мене ще зажали
с гозбица да ме нахрани
и със лакомства отбрани“
Слънчо много се не чудил,
младоженеца събудил.
Скочил пъргаво юнакът,
грабнал във ръка кривака
овцете си да подбере
за паша в близкото дере.
Към Грозданка не поглежда,
но на чергата нарежда:
І Слушай, черго, тук оставаш,
ала много да внимаваш!
Що нареждам запомни!
Яхния вкусна ни сготви,
опечи и прясна пита.
Чуй, булката ми да сита,
затуй добре я нагости!
После вкъщи премети,
оправи ни и леглото!
Слушай ме добре защото,
после горко да не плачеш! -
дума хитрото юначе. –
Аз от тебе нямам нужда,
ти на булката прислужвай!
А стане ли студено ти
до огъня я примъкни!
Изпоти ли се, горката,
примъкни я до кревата,
та на сянка да почине
докато денят отмине!
Но някой чул ли е, видял,
да прислужва стар парцал?
Заповед Грозданка дава,
чергата лежи, не шава.
Нито шета, нито сготвя,
нито питата приготвя!
Привечер, гладна, изтощена,
от мързела й възмутена,
посреща булката мъжа си
споделя с него тя гнева си.
Юнакът много се ядосва:
- Ах ти, черго, нескопосна,
казах ти, че ще се каеш,
щом за булката нехаеш!
После гневно викна той:
- Пак заслужи хубав бой!
Лягай, булка, дай гърбина,
та там с удари дузина
чергата ти да възпитам,
хубаво ще я наритам!
Вече ми дойде до гуша,
ще я уча да ме слуша!
Дръж я, за да не избяга!
На гърба й той я слага
и с кривака – „пата-кюта“
чергата наложил люто.
А под чергата ленива
булчицата се извива
и реве до бога чак: -
Спирай, мъжо, тоз кривак!
Оле, Боже, как боли!
Спри се, мъжо и прости!
Утре аз ще я заместя! –
моли битата невеста.
Тъй, след случката злочеста,
пъргава невеста стана
мързеливата Гроздана.
А сега, дете, заспивай
но поуката сънувай!
Не бъди, дете, лениво,
лошо е, така не бива!
И помни като урок,
че е мързелът порок!